Луната висеше над пустинята на Клач като огромна скална топка.
Не беше кой знае каква пустиня, за да бъде удостоена с толкова впечатляваща луна.
Беше само част от веригата пустини, които ставаха прогресивно все по-горещи и по-сухи и ограждаха Великия Неф и Дехидрирания Океан. И никой не би си правил труда да мисли толкова за това, ако не бяха дошли хора подобни на господин Клийт от Гилдията на Музикантите и не бяха направили карти и не бяха сложили през тази част от пустинята една невинна малка пунктирана линия, която отбелязваше границата между Клач и Хершеба.
Винаги дотогава Д’регите — сбирщина от шеговито войнствени номадски племена, бяха бродили из пустинята съвсем свободно. Сега, когато съществуваше линията, те бяха понякога Клачиански Д’реги, а понякога Хершебски Д’реги, с всички права, полагащи се на гражданите на двете държави, особено правото да плащат точно толкова данък, колкото може да се изцеди от тях, както и да бъдат заставяни да водят войни срещу хора, дето никога не са ги чували. Така че като резултат от пунктираната линия, Клач сега беше в началото на зараждаща се война с Хершеба и Д’регите, Хершеба беше във война с Д’регите и Клач, а Д’регите бяха във война с всички, включително един с друг, и доста се забавляваха, защото Д’регската дума за „чужденец“ беше същата като „мишена“.
Укреплението беше едно от наследствата от пунктираната линия.
Сега то представляваше тъмен правоъгълник върху горещия сребърен пясък. От него се носеше нещо, което много точно можеше да се нарече напъни от акордеон, тъй като някой като че ли искаше да изсвири някаква мелодия, но след първите няколко тона непрекъснато се натъкваше на трудности, и започваше отново.
Някой почука на вратата.
След малко от другата страна се чу стъргане и се отвори малко прозорче.
— Да, офенди?
— ТОВА КЛАЧИАНСКИЯТ ЧУЖДЕСТРАНЕН ЛЕГИОН ЛИ Е?
Лицето на дребния мъж от другата страна на вратата се опули.
— А, ей тук вече ме хвана — рече той. — Чакай малко. — Прозорчето се затвори. Чу се припрян шепот от другата страна на вратата. Прозорчето се отвори.
— Да, като че ли сме… сме… как беше пак? Ясно, запомних… Клачианският Чуждестранен Легион. Да. Та какво искахте?
— ИСКАМ ДА СЕ ПРИСЪЕДИНЯ.
— Да се присъедините? Към какво да се присъедините?
— КЪМ КЛАЧИАНСКИЯ ЧУЖДЕСТРАНЕН ЛЕГИОН.
— Къде е това?
Последва нов шепот.
— О, да. Така. Съжалявам. Да. Това сме ние.
Вратата се отвори. Посетителят прекрачи вътре. Един легионер с ефрейторски нашивки на ръката се приближи към него.
— Ще трябва да доложите на… — очите му леко се изцъклиха, — … знаете… големия човек, три нашивки… ей сега ми беше на езика…
— СЕРЖАНТ?
— Точно така — каза ефрейторът с облекчение. — Как се казваш, войнико?
— ЪЪ…
— Всъщност, не си длъжен да казваш. За това е… ъъ…
— КЛАЧИАНСКИЯ ЧУЖДЕСТРАНЕН ЛЕГИОН?
— … та за това е той. Хората се присъединяват към… към… съзнателно, така де, когато не можеш… неща, дето са станали…
— ДА ЗАБРАВИШ?
— Точно така. Аз съм… — Изражението му угасна. — Би ли почакал малко? — Погледна надолу към ръкава си. — Ефрейтор… — рече той. Поколеба се притеснен. После една мисъл го озари, той издърпа яката на фланелата си и изви врат, докато успя да различи, със значителни усилия, етикета, който се показа. — Ефрейтор… Среден Ръст? Това добре ли звучи?
— НЕ МИСЛЯ.
— Ефрейтор… Само Ръчно Пране?
— НАЙ-ВЕРОЯТНО НЕ.
— Ефрейтор… Памук?
— ВЪЗМОЖНО Е.
— Така. Е, добре дошъл в… ъъъ…
— КЛАЧИАНСКИЯ ЧУЖДЕСТРАНЕН ЛЕГИОН…
— Така. Заплащането е три долара на седмица и всичкия пясък, който можеш да изядеш. Надявам се, че обичаш пясък.
— ВИЖДАМ, ЧЕ ДОСТА СИ СПОМНЯШ ЗА ПЯСЪКА.
— Повярвай ми, никога няма да забравиш пясъка — горчиво каза ефрейторът.
— НИКОГА НЕ ГО ЗАБРАВЯМ.
— Как каза, че се казваш?
Непознатият запази мълчание.
— Не че има някакво значение — рече Ефрейтор Памук. — В…
— КЛАЧИАНСКИЯ ЧУЖДЕСТРАНЕН ЛЕГИОН?
— … така… получаваш ново име. Почваш начисто.
Кимна към един друг мъж.
— Легионер…?
— Легионер… ъ-ъ… уф… ъ-ъ… Номер 15, сър.
— Така. Отведи… този човек и му намери… — той раздразнено щракна с пръсти, — … абе, знаеш там… нещо… дрехи, всички ги носят… с цвят на пясък…
— УНИФОРМА?
Ефрейторът премига. Поради някаква необяснима причина думата „кости“ продължаваше да си пробива път през топящата се, течаща каша, която представляваше съзнанието му.
— Така — каза той. — Ъ-ъ. Това е двайсетгодишна служба, легионер. Надявам се, че ще се окажеш достатъчно мъж за нея.
— ВЕЧЕ МИ ХАРЕСВА — отвърна Смърт.
— Предполагам, че на мен ми е позволено да влизам в заведения, където сервират алкохол? — попита Сюзън, когато Анкх-Морпорк отново се появи на хоризонта.
— ЦЪЪРР.
Градът отново се плъзна под тях. Там, където имаше по-широки улици и площади, успя да различи даже и отделни фигури. Ха!, помисли си тя… само ако знаеха, че аз съм тук горе! И въпреки всичко не можеше да превъзмогне усещането, че ги превъзхожда. Единственото, за което онези човеци там, долу, трябваше да мислят, беше, ами, земни неща. Обикновени неща. Беше като да гледаш мравки.
Винаги беше живяла със съзнанието, че е различна. Много по-чувствителна към света, когато беше очевидно, че повечето хора минават през него със затворени очи и с мозъци, пуснати да къкрят едва-едва. Донякъде й действаше успокояващо да знае, че е различна. Усещането се увиваше около нея като палто.
Бинки се приземи върху мазен вълнолом. От едната страна реката всмукваше дървените колове.
Сюзън се смъкна от коня, извади косата и прекрачи в „Поправения Барабан“.
Точно тогава там имаше размирици. Клиентите на „Барабана“ се славеха с демократичния си подход към агресивността. Харесваше им да видят, че всеки е получил по малко. Затова, макар публиката да беше стигнала до консенсус, че триото се състои от скапани музиканти и следователно е подходяща мишена, бяха избухнали най-различни битки, тъй като хората биваха удряни от зле насочени изстрели, или пък, защото не се бяха били цял ден, или просто се опитваха да стигнат до вратата.
Сюзън въобще не се затрудни да съзре Имп йе Селин. Беше най-отпред на сцената, а на лицето му беше изписан ужас. Зад него се намираше един трол, а едно джудже пък се опитваше да се скрие зад гърба му.
Тя погледна към пясъчния часовник. Само още няколко секунди…
Той беше наистина доста привлекателен, по някакъв тъмен, къдрокос начин. Приличаше малко на елф.
И й беше познат.
Беше й станало мъчно за Волф, но той поне беше на бойното поле. Имп беше на сцената. Човек не очаква да умре на сцената.
„Стоя тук с коса и пясъчен часовник в ръка и чакам някой да умре. Той не е много по-голям от мен, а от мен не се иска да направя нищо, за да му помогна. Това е глупаво. А съм сигурна, че съм го виждала… преди…“
Всъщност, никой не се опитваше да убие музиканти в „Барабана“. Брадвите се хвърляха, а арбалетите се изстрелваха по добродушен, незаангажиращ начин. Никой не се целеше истински да улучи, даже и да можеше да го направи. Беше далеч по-забавно да гледаш как хората се изплъзват.
Един голям, червенобрад мъж се ухили на Лиас и избра малка летяща брадва от патрондаша си. Чудно беше да хвърляш брадви по тролове. Те отскачаха.
Сюзън виждаше всичко. Щеше да отскочи и да удари Имп. Никой нямаше да е виновен, всъщност. В морето се случваха и по-страшни неща. По-страшни неща се случваха в Анкх-Морпорк непрекъснато, а често и без да спират.
„Човекът даже не иска да го убие. Толкова е тъпо. Нещата не трябва да стават така. Някой трябва да направи нещо.“
Пресегна се, за да сграбчи дръжката на брадвата.
— ЦЪЪРР!
— Млъквай!
— Уааааууум!
Имп стоеше като дискохвъргач, докато акордът прелетя през шумната стая.
Иззвъня като парче желязо, пуснато върху пода на библиотека посред нощ.
Ехо заподскача от ъглите на стаята. Всяко едно си носеше собствен заряд от хармония.
Беше звукова експлозия точно по същия начин, както експлодира ракета в Новогодишната Нощ на Прасетата, а всяка падаща искра експлодираше отново…
Имп погали струните с пръсти и изсвири нови три акорда. Мъжът отпусна брадвата си.
Това беше музика, която не само можеше да избяга, но пътьом за навън можеше да обере и банка. Беше музика със запретнати ръкави и разкопчано горно копче, която вдигаше шапка за поздрав, усмихваше се и крадеше златото.
Беше музика, която стигаше чак до нозете през таза, без да се обади на господин Мозъка.
Тролът си взе чуковете, погледна тъпо към камъните си и започна да свири в ритъм.
Джуджето си пое дълбоко дъх, след което изтръгна дълбок, пулсиращ звук от тръбата.
Хората забарабаниха с пръсти по края на масите. Орангутанът седеше с огромна отнесена усмивка на лицето, сякаш беше глътнал банана си напречно.
Сюзън погледна надолу, където пясъчният часовник отмерваше Имп йе Селин.
Горната половина сега беше празна, но вътре трепкаше нещо синьо.
Усети миниатюрни нокти иглички да се катерят нагоре по гърба й и да се хващат за рамото й.
Смърт на Плъховете погледна надолу към часовника.
— ЦЪЪРР — тихо каза той.
Сюзън все още не разбираше много добре езика му, но й се струваше, че разпознава „у-ха!“-то, когато го чуе.
Пръстите на Имп танцуваха по струните, но звукът, който излизаше от тях не съвпадаше с тоновете на арфата или лютнята. Китарата пищеше като ангел, който току-що е открил защо е паднал. По струните блестяха искри.
Самият Имп беше затворил очи и беше притиснал инструмента към гърдите си, като войник, държащ копие. Трудно беше да се каже кой какво свири.
И все пак музиката се лееше.
Козината на Библиотекаря беше щръкнала по цялото му тяло. Краищата пращяха.
От нея на човек му се дощяваше да събори стените и да се възкачи на небето по огнени стъпала. Дощяваше му се да изключи всички щепсели, да изхвърли всички шалтери и да пъхне пръсти в електрическата мрежа на вселената, за да види какво ще стане след това. Дощяваше му се да боядиса вратата на спалнята си в черно и да я налепи с плакати.
Сега всички мускули по тялото на Библиотекаря се огъваха в ритъма, докато музиката се заземяваше през него.
В ъгъла седеше малка група магьосници. Наблюдаваха представлението със зяпнали усти.
А ритъмът продължаваше, като пращеше от мозък в мозък, щракаше с пръсти и свиваше презрително устни.
Жива музика. Музика с камъни в нея, която подивяваше…
Най-сетне свободна! Тя скачаше от глава на глава, пропукваше през ушите и се насочваше към малкия мозък. Някои бяха по-податливи от други… по-близо до ритъма…
Беше един час по-късно.
Библиотекарят щракна с пръсти и се понесе през среднощния дъждец. Главата му се цепеше от музиката.
Приземи се на моравата на Невидимия Университет и влетя в Голямата Зала, като махаше диво ръце над главата си, за да запази равновесие.
Спря се.
Лунна светлина се процеждаше през големите прозорци, озарявайки нещото, към което Главният Ректор винаги се обръщаше като „нашия могъщ орган“, за най-голямо притеснение на останалата част от преподавателите.
Рафт върху рафт, пълни с тръби, запълваха изцяло едната стена, прилични на стълбове в мрака или може би наподобявайки сталагмитите на някоя чудовищно древна пещера. Почти изгубен сред тях се криеше амвонът за изпълнителите, с трите си гигантски клавиатури и стоте копчета за специални звукови ефекти.
Не се използваше често, освен за спорадичната гражданска служба или за Магьосническия „Извинете Ме“13 бал.
Но Библиотекарят, който енергично надуваше меховете, и от време на време изпускаше по едно тихичко „уук“ от вълнение, чувстваше, че може да се направи много повече.
Един напълно пораснал орангутан може и да изглежда като дружелюбна купчина стари килими, но той има толкова много сила, която би накарала човек на същите килограми доста бой да изяде. Библиотекарят спря да помпа чак когато дръжката стана прекалено гореща, за да я държи, а въздушните резервоари пърдяха и свиреха около гнездата си.
После се метна на мястото на органиста.
Цялото здание бръмчеше леко под огромното нагнетено напрежение.
Библиотекарят сключи ръце и щракна с кокалчета, което наистина е впечатляващо, ако имаш толкова много кокалчета, колкото един орангутан.
Вдигна ръце.
Поколеба се.
Отново отпусна ръце и изтръгна Vox Humana, Vox Dei и Vox Diabolica.14
Стенанието на органа придоби по-настойчив звук.
Той вдигна ръце.
Поколеба се.
Отпусна ръце и извади всички останали регистри, включително дванайсетте клавиша с „?“ на тях, както и двата с избледнели етикети на няколко езика, че в никакъв случай не бива да се докосват, ама никога, каквото и да се случи.
Вдигна ръце.
Вдигна и крака, поставяйки ги над някои от по-опасните педали.
Затвори очи.
Остана за един миг в съзерцателно мълчание — пилот изпитател готов да разреже ръба на плика в звездната Мелодия.
Остави ечащият спомен за музиката да изпълни главата му, да потече надолу по ръцете му и да изпълни пръстите му.
Ръцете му паднаха като отсечени.
— Какво направихме ние? Какво направихме? — питаше Имп. Вълнението пробягваше по терлици нагоре-надолу по гърба му.
Седяха в малката тясна стаичка зад бара.
Глод си свали шлема и го избърса отвътре.
— Ще повярвате ли на четири удара по грифа, такт две четвърти, мелодията води, а басовият ритъм най-напред в мелодията?
— К’значи всичко това? — попита Лиас. — К’во значат всичките тия думи?
— Ти нали си музикант? — попита Глод. — Какво мислиш, че правиш?
— Че, удрям ги с чуковете — отвърна Лиас, като типичен барабанист.
— Но онова, дето го изсвири… — каза Имп, — онова де… в средата… това бам-ба бам-ба бамбамба… откъде знаеше да го изсвириш?
— Ами то си беше точно парчето, дето трябваше да се появи там — каза Лиас.
Имп погледна към китарата. Беше я оставил на масата. Още продължаваше тихичко да си свири сама като мъркаща котка.
— Това не е нормален инструмент — каза той, като размаха пръст срещу него. — Просто си стоях там и тя започна да свири сама!
— Най-вероятно е принадлежала на някой магьосник, както ви казах — рече Глод.
— Ами! — рече Лиас. — Никога не съм срещал музикален магьосник. Музиката и магията не се разбират.
Погледнаха към нея.
Имп никога по-рано не беше чувал за инструмент, който да свири сам, с изключение на легендарната лира на Оуен Муонйи, която пееше, щом се приближи опасност. И това е било чак по времето, когато наоколо още е имало дракони. Пеещите лири добре си пасваха с драконите. Но в град с гилдии и други такива неща хич не изглеждаха на място.
Вратата се отвори.
— Това беше… удивително, момчета — каза Хибискус Данълм. — Никога не съм чувал нещо подобно! Можете ли да дойдете и утре вечер? Ето ви петте долара.
Глод преброи монетите.
— Изсвирихме четири биса — мрачно каза той.
— На ваше място щях да се оплача на Гилдията — отвърна Хибискус.
Триото погледна към парите. Изглеждаха много внушително на хора, които са яли за последен път преди двайсет и четири часа. Не беше по тарифата на Гилдията. От друга страна, това бяха дълги двайсет и четири часа.
— Ако дойдете и утре — започна Хибискус, ще ги направя… шест долара. Какво ще кажете?
— О, ууфф! — каза Глод.
Муструм Ридкъли скочи в леглото, защото самото легло леко вибрираше по пода.
Е, значи най-сетне се беше случило!
Бяха тръгнали срещу него.
Традицията за издигане в Университета, като се заемат обувките на някой мъртвец, понякога първо като се подсигури смъртта на въпросния човек, напоследък беше замряла. Това до голяма степен се дължеше на самия Ридкъли, който беше голям, поддържаше се в добра форма и, както тримата среднощни кандидати за поста на Главния Ректор бяха открили, имаше и много добър слух. Беше ги провесил напосоки от прозореца за глезените им, като първо ги беше зашеметил с лопата, и им беше пречупил ръцете на по две места. Освен това, Ридкъли се славеше с това, че спи с два заредени арбалета до главата. Той беше добър човек и най-вероятно не би застрелял някого и в двете уши.
Този вид съображения стимулираше по-търпелив сой магьосници. Всеки умира рано или късно. Те можеха да поизчакат.
Ридкъли се огледа и откри, че първоначалното му впечатление е било погрешно. Видимо не протичаше никаква пагубна магия. Носеше се само шум и изпълваше стаята до пръсване.
Ридкъли се напъха в пантофите си и излезе в коридора, където останалите преподаватели се тълпяха наоколо и тъпо се питаха един друг какво за бога става. От тавана върху главите им валеше мазилка като тежка мъгла.
— Кой причинява тази врява? — изкрещя Ридкъли. Последва ням хор от нечути отговори, както и обилно повдигане на рамене.
— Е, ще открия — изръмжа Главният Ректор и се отправи към стълбището, а останалите се затътриха след него.
Вървеше без да си сгъва много коленете или лактите — сигурен белег за решителен човек в лошо настроение.
Триото не отрони и дума по целия път от „Барабана“. Не казаха нищо по целия път до „Деликатесите на Гимлет“. Не казаха нищо, докато чакаха на опашката, и после единственото, което казаха, беше: „Значи… така… това е един Четвърт гризачо с допълнително ятки, без люти потпрафки, една порция Клачианска Пикантна с двоен салам и Четири Слоя, без уранова смола“.
Седнаха да чакат. Китарата свиреше тихо четиригласен риф. Опитаха се да не мислят за това. Опитаха се да мислят за други неща.
— Мисля да си сменя името — рече Лиас, най-сетне. — Искам да кажа… Лиас? Не е хубаво име за музикалния бизнес.
— На какво ще го смениш? — попита Глод.
— Мислех си… не се смейте… мислех си… Клиф15? — каза Лиас.
— Клиф?
— Хубаво тролско име. Много каменно. Много скалисто. Всичко му е наред — рече Клиф, роден като Лиас, уклончиво.
— Ами… да… но, аз н’нам, искам да кажа… е, и… Клиф? Не мога да си представя някой да изкара дълго в тоя занаят с име като Клиф.
— Във всеки случай, по-добро е от Глод.
— Аз от името си не се отказвам — отвърна Глод. — И Имп си държи на Имп, нали така?
Имп погледна към китарата. Не е наред, помисли си той. Аз почти не съм я докоснал. Аз само… И се чувствам толкова уморен… аз…
— Не съм сигурен — рече той немощно. — Не съм сигурен дали Имп е подходящото име за… тази музика. — Гласът му се изгуби. Прозя се.
— Имп? — повика го Глод след малко.
— Мммм? — рече Имп. А той беше почувствал как някой го наблюдава. Това беше тъпо, разбира се. Не можеше да каже на някой: „Аз бях на сцената и си помислих, че някой ме наблюдава“. Щяха да му кажат: „Наистина? Това е наистина окултно, това е…“
— Имп? — каза Глод, — защо си щракаш така пръстите?
Имп погледна надолу.
— Така лли правех?
— Да.
— Просто мисллех. Името ми… то също не е подходящо за тази музика.
— Това на нормален език какво ще рече? — попита Глод.
— Ами, цяллото ми семейство са йе Селлини — продължи Имп, без да обръща внимание на обидата към древния му език. — Означава „на зеллениката“. Това е единственото, което расте в Лламедос, разбирате лли. Всичко останалло просто гние.
— Нямаше да го кажа — рече Клиф, — но Имп ми звучи малко като елф.
— Това просто означава „маллко нещо“ — каза Имп. — Знаете. Като пъпка.
— Пъпката йе Селин? — каза Глод. — Бъди?16 По-зле и от Клиф, мене ако питате.
— На мен… ми звучи нормаллно — каза Имп.
Глод сви рамене, после извади шепа монети от джоба си.
— Все още имаме малко над четири долара — каза той. — Знам и какво би трябвало да направим с тях.
— Би трябвалло да ги заделлим за члленството ни в Гиллдията — каза новият Бъди.
Глод се втренчи в недалечното пространство.
— Не — каза той. — Звукът ни не е хубав. Искам да кажа, много добър беше, много… нов — втренчи се настойчиво в Имп по съвместителство сега и Бъди, — но все още ни липсва нещо…
Джуджето удостои Бъди, роден като Имп с още един проницателен поглед.
— Знаеш ли, че целият се тресеш? — попита той. — Танцуваш по стола, сякаш гащите ти са пълни с мравки.
— Нищо не мога да направя — каза Бъди. Спеше му се, но някакъв ритъм подскачаше из главата му.
— И аз го видях — каза Клиф. — Докато идвахме насам, ти непрекъснато подскачаше. — Погледна под масата. — И си тактуваш с краката.
— И продължаваш да си щракаш пръстите — каза Глод.
— Не мога да спра да мислля за музиката — каза Бъди. — Прави сте. Трябва ни… — той забарабани с пръсти по масата, — звук като… панг панг панг ПАНГ Панг…
— Искаш да кажеш клавиатура? — попита Глод.
— Така ли?
— Имат едно от онези нови пиана точно на отсрещния бряг на реката в сградата на Операта — каза Глод.
— Аха, само че това нещо не става за нашия вид музика — каза Клиф. — Онова нещо е за някои едри дебели момчета с напудрени перуки.
— Аз мисля — започна Глод, като отново изгледа накриво Бъди, — ако го поставим някъде наблизо до Им… до Бъди, то много добре ще стане за нашата музика. Така че да идем и да го вземем.
— Чух, че струвало четиристотин долара — каза Клиф. — Никой няма чак толкова много зъби.
— Не съм казал да го купуваме — каза Глод. — Само… ще го заемем за известно време.
— Това е кражба — каза Клиф.
— Не, не е — рече джуджето. — Ще им го върнем, когато си свършим работата с него.
— О, всичко е наред тогава.
Бъди не беше нито барабанист, нито трол, така че можеше да улови техническия пропуск в аргументацията на Глод. И само допреди няколко седмици щеше да му го каже. Но тогава той все още беше добро, забавляващо се момче от долините, което не пиеше, не ругаеше и свиреше на лира на всяко друидно жертвоприношение.
Сега той се нуждаеше от това пиано. Звукът, който бяха докарали, беше почти съвършен.
Щракна с пръсти в съответствие с мислите си.
— Но нямаме кой да свири на него — каза Клиф.
— Ти донеси пианото — рече Глод. — Аз ще докарам кой да свири на него.
А през цялото време те не откъсваха поглед от китарата.
Магьосниците се приближиха вкупом към органа. Въздухът около него вибрираше като свръхнагрят.
— Какъв скверен шум! — изкрещя Лекторът по Скорошни Руни.
— Не бих казал! — изпищя Деканът. — Набива ти се в главата!
Сини искри пращяха между тръбите на органа. Високо на треперещото скеле едва можеха да съзрат Библиотекаря.
— Кой го надува? — изкрещя Старшият Кавгаджия.
Ридкъли огледа мястото. Дръжката като че ли сама се вдигаше и спускаше.
— Няма да допусна това — промърмори той, — не и в моя проклет университет. По-лошо е и от студентите.
И той вдигна арбалета си и стреля точно в главните мехове.
Последва един дълго-дълго извличан стон от клавиша на А, след което органът експлодира.
Историята на последвалите секунди бе събирана по време на дискусия в Необикновената Стая, където магьосниците се събраха, за да пийнат по едно здраво, или, в случая с Касиера, чаша топло мляко веднага след това.
Лекторът по Скорошни Руни се кълнеше, че двайсетметрова органова тръба Грависима се е вдигнала по посока на небето в огнен стълб.
Столът по Неопределени Науки и Старшият Кавгаджия казваха, че когато открили Библиотекаря нагоре с краката в един от фонтаните на Саторовия Площад, вън от Университета, той си викал „уук уук“ сам на себе си и се хилел.
Касиерът казваше, че видял една дузина голи млади жени да подскачат нагоре-надолу по леглото му, но на Касиера така или иначе от време на време му се случваха такива неща, особено, ако прекалено дълго си е седял затворен вътре в стаята.
Деканът изобщо нищо не каза.
Очите му се бяха изцъклили.
Искри пращяха в косата му.
Чудеше се дали ще му разрешат да си боядиса стаята черна.
… ритъмът продължаваше…
Пясъчният часовник на Имп стоеше в средата на огромното писалище. Смърт на Плъховете обикаляше около него и скърцаше под сурдинка със зъби.
Сюзън също го гледаше. Нямаше никакво съмнение, че всичкият пясък е в долната сфера. Но нещо друго беше изпълнило горната и изтичаше през цепнатината. Беше бледо синьо и се навиваше бясно на спирала около себе си, като развълнуван пушек.
— Виждал ли си някога нещо такова? — попита тя.
— ЦЪЪРР.
— Нито пък аз.
Сюзън се изправи. Сенките около стените, сега, когато вече беше свикнала с тях, приличаха на сенките на неща — не точно механизми, но не точно и мебели. На моравата в колежа имаха планетариум. Далечните фигури я накараха да си го спомни, макар че какви точно звезди по какви тъмни пътища той измерваше, тя наистина не би могла да каже. Те приличаха на проекциите на неща, твърде странни дори и за това странно измерение.
Беше поискала да му спаси живота и това беше правилно. Знаеше го. Още в мига, когато видя името му, тя… е, беше важно. Беше наследила част от паметта на Смърт. Нямаше начин да е срещала момчето, но може би ТОЙ беше. Тя чувстваше, че името и лицето са се запечатали толкова дълбоко в съзнанието й, че сега останалата част от мислите й са принудени да ги заобикалят.
Нещо друго го беше спасило преди нея.
Тя отново вдигна пясъчния часовник до ухото си.
Откри, че сама си тактува е крак.
И си даде сметка, че далечни сенки се движат.
Пресече пода, истинския под, онзи, извън очертанията на килима.
Сенките приличаха повече на математиката, ако тя можеше да бъде материална. Там бяха огромните извивки на… нещо. Показалки като стрелки на часовник, но по-дълги от дърво, и се движеха бавно през въздуха.
Смърт на Плъховете се покатери на рамото й.
— Дали не знаеш какво става?
— ЦЪЪРР.
Сюзън кимна. Плъховете, предполагаше тя, умираха, когато им дойде времето. Не се опитваха да мамят, нито пък да се връщат от мъртвите. Не съществуваха такива неща, като плъхове — зомбита. Плъховете знаеха кога да се предадат.
Тя отново погледна към часовника. Момчето — тя също използваше термина, както това правят момичетата за младите мъже, няколко години по-големи от тях, — момчето беше изсвирило един акорд на китарата или каквото беше там, и историята се огъна. Или подскочи, или нещо друго.
Нещо друго, освен нея, не искаше той да умре.
Беше два часа сутринта и валеше.
Полицай Детритус, Градски Страж на Анкх-Морпорк, охраняваше Сградата на Операта. Това беше подход към пазенето, който беше заел от Сержант Колън. Когато си съвсем сам насред някоя дъждовна нощ, иди и пази нещо голямо с удобни, надвиснали стрехи. Колън беше следвал тази политика с години, в резултат на което не беше открадната нито една съществена забележителност.17
Беше безметежна нощ. Около един час по-рано една двайсетметрова тръба от орган падна от небето. Детритус се приближи, за да разгледа кратера, но не беше съвсем сигурен дали това е криминално деяние. А и откъде да знае — може би си падаха от небето?
Освен това през последните пет минути до ушите му стигаха приглушени тупвания и спорадично дрънчене откъм вътрешностите на Сградата на Операта. Беше го отбелязал. Не искаше да се покаже глупав. Детритус никога не беше влизал в Сградата на Операта. Не знаеше какъв шум обикновено издава тя в два часа посред нощ. Входната врата се отвори и един голям, странно оформен сандък излезе навън, колебливо. Напредваше по любопитен начин — няколко стъпки напред, една-две назад. И освен това, говореше си сам.
Детритус погледна надолу. Видя… спря се… поне седем крака с различна големина, само четири от които имаха ходила.
Дотътри се до сандъка и потропа отстрани.
— Ей, ей, ей, какво е всичко това… значи? — каза той, като се концентрираше, за да каже правилно изречението.
Сандъкът спря.
После каза:
— Ние сме пиано.
Детритус обмисли това както подобава. Не беше сигурен какво е това пиано.
— Пианото се движи, а? — попита той.
— То е… ние имаме крака — каза пианото.
Детритус отчете факта.
— Но то си’й посред ношт — каза той.
— Дори и пианата трябва да имат почивно време — каза пианото.
Детритус се почеса по главата. Това като че ли изчерпа всичко.
— Ами… добре — рече.
Наблюдава, докато пианото на пресекулки и с поклащане слезе по мраморните стъпала и сви зад ъгъла.
То продължи да си говори само:
— Коллко още ни остава, как мисллиш?
— Трябва да стигнем до моста. Не е достатъчно умен за барабанист.
— Но той е поллицай.
— Е и?
— Кллиф?
— К’во?
— Може да ни залловят.
— Той не може да ни спре. Изпратени сме на мисия от Глод.
— Точно така.
Пианото продължи със залитане през локвите още малко и после се попита:
— Бъди?
— К’во?
— Защо го казах онова?
— Какво си казал?
— Че сме били изпратени на мисия… така де… от Глод?
— Амииии… джуджето ни каза: „Идете и донесете пианото“, а то се казва Гллод, така че…
— Да. Да. Така… но… той можеше да ни спре, искам да кажа, няма нищо особено в някаква си мисия от някакво си джудже…
— Може би просто си билл малко уморен.
— Може би е това — отвърна пианото, с благодарност.
— Както и да е, ние сме изпратени на мисия от Глод.
— Аха.
Магьосниците нямаха балове. За това съществуваше една много известна песничка. Но те си провеждаха техния годишен „Извинете Ме“ бал, или танц „вход — свободен“, което представляваше една от пътеводните светлини в обществения календар на Анкх-Морпорк. Библиотекарят в частност, винаги го чакаше с нетърпение и използваше удивително огромно количество гел за коса.
Глас Човешки, Глас Божи и Глас Дяволски (лат.) — Бел.пр.
Cliff — скала, камък (англ.) — Бел.пр.
Bud — пъпка (англ.) — Бел.пр.
Е, с изключение на Невидимия Университет веднъж, но това беше само студентска шега.