Глод седеше в квартирата си и гледаше китарата. Беше спряла да свири щом Бъди излезе навън, макар че ако той приближеше ухо близо до струните, беше сигурен, че те все още съвсем леко продължават да бръмчат. Сега той много внимателно посегна и докосна…
Да се нарече внезапното хрущене нехармонично, би било твърде меко. Тя беше изръмжала, имаше нокти.
Глод седна обратно на мястото си. Добре. Добре. Това беше инструментът на Бъди. Инструмент, използван от един и същ човек в продължение на години, може много да се привърже към него, макар и не като в случая с Глод, до такава степен, че да ухапе някого другиго. Не беше собственост на Бъди даже от един ден още, но принципът може би беше същият.
Съществуваше една стара легенда на джуджетата за знаменитата Тръба на Фъргъл, която сама свирела, когато наблизо имало опасност, а също така и, необяснимо защо, в присъствието на хрян. А съществуваше даже и една Анкх-Морпоркска легенда, нали така, за някакъв си стар барабан в Двореца или някъде, където се предполагало той да започне да се бие сам, ако съзре вражеска флотилия да плава срещу Анкх. Легендата беше умряла през последните векове, отчасти защото това беше Ерата на Разума, а също така и защото никоя вражеска армия не би могла да доплава до Анкх, без една дузина мъже с лопати, които да вървят преди нея.
А съществуваше и една тролска приказка за някакви камъни, които в заскрежени нощи… Проблемът беше, че вълшебни инструменти се срещаха толкова често.
Глод посегна отново.
— Джуд-адуд-адуд-ду.
— Добре, добре…
Старият музикален магазин беше точно срещу Университета, в края на краищата, а магията наистина изтичаше, въпреки всичко, което непрекъснато разправяха магьосниците, че говорещите плъхове и вървящите дървета били само статистически случайности. Но това не изглеждаше като магия. Изглеждаше много по-старо. Изглеждаше като музика.
Глод се зачуди дали да не убеди Им… Бъди да я върне обратно в магазина и да си вземе нормална китара…
От друга страна, шест долара си бяха шест долара. Най-малко.
Нещо почука на вратата.
— Кой е? — попита Глод и погледна нагоре.
Паузата отвън продължи достатъчно дълго, за да се досети. Реши да излезе и да им помогне.
— Клиф? — каза той.
— Ъхъ. Донесохме пиано.
— Внесете го вътре.
— Наложи се да отчупим краката и капака и няколко други неща, но в общи линии е наред.
— Внесете го тогава.
— Вратата е твърде тясна.
Бъди, който се изкачваше по стълбите след трола, чу хрущенето на дървесината.
— Опитайте отново.
— Пасва точно.
Около вратата се появи дупка във формата на пиано. Глод стоеше до него, с брадва в ръка. Бъди погледна към треските навсякъде наоколо.
— Какво по дяволлите правиш? — попита той. — Това е нечия чужда стена!
— Е и? Това е нечие чуждо пиано.
— Да, но… не можеш просто да пробиваш дупки в стените…
— Кое е по-важно? Някаква си стена или да докараме верния тон? — попита Глод.
Бъди се поколеба. Една част от него мислеше: това е смехотворно, то е само музика. Друга част от него мислеше, доста по-остро: това е смехотворно, това е само стена. А целият той си мислеше: „О! Щом така го приемаш… но кой ще свири на пианото?“
— Казах ви, знам точно къде да намерим един — каза Глод.
Една мъничка част от него беше удивена: „Пробих дупка в собствената си стена! Загубих дни, докато закова онзи тапет както трябва.“
Албърт беше в обора, с лопата и количка в ръце.
— Върви ли добре? — попита той, когато сянката на Сюзън се появи на прага.
— Ъ… да… предполагам.
— Радвам се да го чуя — рече Албърт, без да вдига поглед.
Лопатата тупна върху количката.
— Само дето… случи се нещо, което може би не е обичайно…
— Съжалявам.
Албърт вдигна количката и я затъркаля по посока към градината.
Сюзън знаеше какво се предполага да направи. Предполагаше се да се извини, и тогава щеше да се окаже, че спеченият стар Албърт има златно сърце, и че в крайна сметка ще станат приятели, и той ще й помага и ще й разказва разни неща, и…
А тя ще е едно глупаво момиче, което не е успяло да се справи.
Не.
Върна се обратно в обора, където Бинки изследваше съдържанието на една кофа.
Колежът на Куирм за Млади Госпожици насърчаваше самоувереността и логическото мислене. Родителите й я бяха изпратили там точно поради тази причина.
Бяха си мислили, че да я изолират от ръбатите краища на света е най-сигурното нещо, което могат да направят. При дадените обстоятелства беше като да не обясниш на някой принципите на самоотбраната, така че никой никога да не го нападне.
Невидимият Университет беше свикнал на ексцентричност сред преподавателите.
В края на краищата, хората определят представата си за това какво означава да си нормално човешко същество посредством постоянни сравнения с хората около тях, а когато тези хора са други магьосници, спиралата може само да се свие надолу. Библиотекарят беше орангутан, а това на никого не му се струваше ни най-малко странно. Четящият Лекции по Езотерични Науки прекарваше толкова много време да чете в това, което Касиерът наричаше „най-малката стая“18.
Никой от тях, с изключение на Ридкъли и на Библиотекаря, не ставаше рано. Закуската, ако изобщо се състоеше, ставаше някъде около средата на утрото. Магьосниците се нареждаха на бюфета, повдигайки големите сребърни похлупаци и трепваха при всеки звън. Ридкъли обичаше големи, мазни закуски, особено ако включваха онези леко прозрачни наденички със зелените петънца, за които можеш само да се надяваш, че са някаква билка. И понеже беше привилегия на Главния Ректор да избира менюто, голяма част от по-гнусливите магьосници изобщо бяха престанали да закусват и изкарваха деня само с обяд, чай, хапване надвечер, вечеря и лека закусчица междувременно.
Така че тази сутрин в Голямата Зала нямаше много хора. Освен това беше леко ветровито. Работниците вършеха нещо някъде горе на покрива.
Ридкъли остави вилицата.
— Добре, кой го прави? — попита той. — Да си признае, който го прави.
— Да прави какво, Ректоре? — попита Старшият Кавгаджия.
— Някой тактува с крак.
Магьосниците огледаха масата. Деканът се взираше щастливо в пространството.
— Декане? — извика Старшият Кавгаджия.
Лявата ръка на Декана беше недалеч от устата му. Другата описваше ритмични отсечени жестове, някъде в областта на бъбреците.
— Не знам какво си мисли той, че прави — каза Ридкъли, — но на мен ми изглежда нехигиенично.
— Мисля, че свири на невидимо банджо, Ректоре — каза Лекторът по Скорошни Руни.
— Е, поне е тихо — каза Ридкъли. Погледна към дупката на покрива, която пропускаше непривична слънчева светлина в залата. — Някой да е виждал Библиотекаря?
Орангутанът беше зает.
Беше се окопал в едно от мазетата на библиотеката, което към настоящия момент използваше за обща работилница и книжна болница. Имаше най-различни преси и гилотини, един рафт, пълен с тенекии с гадни вещества, където произвеждаше собственото си съединяващо лепило и цялата останала досадна козметика на Литературната Муза.
Беше си донесъл и една книга. Дори на него му трябваха няколко часа, за да я намери.
Библиотеката не съдържаше само магически книги, онези, които са оковани към рафтовете си и са много опасни. Тя съдържаше и съвършено нормални книги, отпечатани на обикновена хартия с най-обикновено мастило. Би било грешка да се мисли, че те не са опасни само защото когато ги чете човек не изригват фойерверки. Четенето им понякога погаждаше дори още по-опасния номер да изригва фойерверки в рамките на мозъка на четящия ги.
Например, големият том, отворен пред него, съдържаше някои от събраните рисунки на Леонардо да Куирмски, изкусен художник и несъмнен гений с мозък, който толкова се скиташе, че се връщаше със сувенири.
Книгите на Леонардо бяха пълни със скици — на котенца, на начина, по който тече реката, на съпругите на влиятелни Анкх-Морпоркски търговци, чиито портрети бяха подсигурили средствата за препитанието му. Но Леонардо наистина е бил гений, крайно чувствителен към чудесата на света, така че полетата бяха пълни с детайлни заврънкулки на всичко, което в момента му е щуквало — огромни мотори, задвижвани от вода, за събарянето на градски стени върху главите на противника, нови видове обсадни оръдия за изпомпване на горящо гориво върху врага, барутни ракети, които заливаха неприятеля с горящ фосфор, и други произведения на Ерата на Разума.
А имаше и нещо друго. Библиотекарят го беше забелязал при едно предишно прелистване и леко се беше озадачил от него. Изглеждаше не на място.19
Косматата му ръка запрелиства страниците. А… ето го къде беше… Да. О, ДА.
… Заговори му на езика на Ритъма…
Главният Ректор се настани удобно на масата си за билярд.
Много отдавна се беше отървал от официалното си бюро. Сегашната му маса беше далеч по за предпочитане. Нещата не изпадаха от краищата й, имаше цял куп удобни джобове, в които да си държиш бонбони и разни неща, а когато му дотегнеше, можеше да избута писанията и да продължи играта с топките.20
Никога след това не си правеше труда да събира писанията.
Както сочеше личният му опит, нищо действително важно никога не се записваше, защото тогава хората биваха твърде заети да крещят.
Взе химикалката и започна да пише.
Съчиняваше мемоарите си. Беше стигнал чак до заглавието:
Не са много хората, които си дават сметка — пишеше той, — че реката Анкх притежава голямо и разнообразно водно население…21
Той захвърли химикалката и се втурна по коридора към канцеларията на Декана.
— Какво по дяволите е това? — изкрещя той.
Деканът подскочи.
— Това е, това е, това е китара, Ректоре — отвърна Деканът, докато чевръсто отстъпваше назад, колкото повече се приближаваше Ридкъли. — Току-що си я купих.
— Това го виждам, чувам го, какво точно се опитваше да направиш?
— Упражнявах, ъ-ъ, няколко рифа — каза Деканът. Размаха отбранително една лошо отпечатана гравюра в лицето на Ридкъли.
Главният Ректор я сграбчи.
— „Школа За Начинаещи По Китара На Блърт Уидаун“? — прочете той. — „Науцете Как Да Ушпеете Ш Китара Ш Три Лешни И Ошемнайсет Трудни Урока“. Е, и? Нямам нищо против китарите, приятно настроение, видения на млади девици някое Майско утро и т.н., но това не беше свирене. Това беше просто шум. Искам да кажа, какво се предполагаше да е?
— Един бърз акорд, основан на „Е“ пентатоничната скала, използвайки основния седми като преходен тон? — попита Деканът.
Ректорът се вгледа в отворената страница.
— Но тука казва „Урок Първи: Начални Стъпки“ — каза той.
— Хм, хм, хм, нямах търпение — каза Деканът.
— Никога не си бил музикален, Декане — рече Ридкъли. — Това е една от добрите ти страни. Защо този внезапен интерес… какво имаш на краката си?
Деканът погледна надолу.
— Мислех си, че си малко по-висок — каза Ридкъли. — Стъпил си на дъски?
— Това са само дебели подметки — каза Деканът. — Просто… просто нещо, което са изобретили джуджетата, струва ми се… н’нам… намерих ги в килера… Модо градинарят казва, че май са от каучук.
— Това е много сложен език за Модо, но бих казал, че е дяволски прав.
— Не… това е един вид гумена материя… — каза Деканът мрачно.
— Ъ… ъ… моля да ме извините, Ректоре…
Беше Касиерът, застанал на прага. Зад гърба му стоеше едър червенобузест мъж и протягаше шия напред.
— Какво има, Касиере?
— Хм, този господин има…
— Става дума за вашата маймуна — каза мъжът.
Ридкъли се ободри.
— О, да?
— Очевидно, хмъ…, той е открад… отстранил няколко колела от каретата на този господин — каза Касиерът, който се намираше в долното полукълбо на умствения си цикъл.
— И сте сигурен, че е бил Библиотекарят? — попита Главният Ректор.
— Дебел, червенокос и често повтаря „уук“?
— Той е. О, божичко. Чудя се защо ли го е направил? — попита Ридкъли. — И все пак, нали знаете какво казват… двеста и петдесет килограмова горила може да си спи, където си поиска.
— Но една сто и петдесеткилограмова маймуна може да си ми върне скапаните колела обратно — каза мъжът, без да се трогне. — Ако не си получа колелата обратно, е, тогава ще си имате неприятности.
— Неприятности? — попита Ридкъли.
— Аха. И не си мислете, че можете да ме уплашите. Мен магьосници не могат ме уплаши. Всеки знае, че има закон да не използвате магия срещу цивилните. — Мъжът приближи глава до Ридкъли и вдигна юмрук.
Ридкъли щракна с пръсти. Внезапно нахлу въздух и се чу крякане.
— Винаги съм си мислел за него по-скоро като за препоръка — каза той меко. — Касиере, иди и пусни тая жаба в цветната леха и когато възвърне предишния си образ, да му се дадат десет долара. Десет долара става, нали?
— Квак — отвърна жабата припряно.
— Добре. А сега някой ще ми каже ли какво става тук?
От долния етаж се чу серия от удари.
— Защо си мисля — обърна се Ридкъли най-общо към целия свят, — че не това е отговорът?
Прислужниците слагаха масите за обяд. Това обикновено отнемаше определено време. Тъй като магьосниците гледаха сериозно на храната си, а това траеше значително, масите бяха в постоянно състояние на подреждане, почистване или заемане. Самото зареждане на местата отнемаше доста време. Всеки магьосник се нуждаеше от девет ножа, тринайсет вилици, дванайсет лъжици и един шомпол, без въобще да броим всичките чаши за виното.
Магьосниците често се отбиваха в произволен час за следващото хранене. Всъщност, те често бяха там по всяко време за допълнителна порция от последното раздаване.
Един магьосник сега седеше там.
— Това са Скорошните Руни, нали? — попита Ридкъли.
Във всяка ръка държеше нож. Освен това, приборите със солта, пипера и горчицата бяха пред него. И един поднос за кейк. И няколко капака на супници. И всичко това той яростно удряше с ножовете.
— Защо го прави това? — попита Ридкъли. — И, Декане, ще престанеш ли да потропваш с крак?
— Ами то е заразително — отвърна Деканът.
— Заразно е — каза Ридкъли.
Лекторът по Скорошни Руни се мръщеше в съсредоточението си. Вилиците дрънчаха по дървенията. Една лъжица издебна някакъв отплеснат удар, завъртя се през въздуха и удари Касиера в ухото.
— Какво, по дяволите, си мисли той, че прави?
— От това наистина ме заболя!
Магьосниците се скупчиха около Лектора по Скорошни Руни. Той не им обърна никакво внимание. Пот се лееше по брадата му.
— Той току-що счупи прибора за оцет — каза Ридкъли.
— Ще ме боли часове.
— А, да, разпалил се е като горчица — каза Деканът.
— Бих посипал това с щипка сол — каза Старшият Кавгаджия.
Ридкъли се постегна. Вдигна ръка.
— Така, някой се кани да каже нещо като: „Надявам се Стражата да не го кетчупира“, нали така? — каза той. — Или: „Това е адски сос“, или пък, обзалагам се, всички се напъвате да измислите нещо глупаво, което да кажете за черния пипер. Аз пък искам само да разбера има ли някаква разлика между този факултет и шайка малоумни идиоти.
— Ха-ха-ха — нервно се изсмя Касиерът, като все още си търкаше ухото.
— Това не беше риторичен въпрос. — Ридкъли измъкна ножовете от ръцете на Лектора. Човекът продължи да удря въздуха един миг, след което като че ли се събуди от сън.
— О, здрасти, Ректоре. Някакъв проблем ли има?
— Ти какво правеше?
Лекторът погледна надолу към масата.
— Синкопираше — каза Деканът.
— Никога не съм го правил!
Ридкъли се намръщи. Той беше дебелокож, простодушен човек, с такта на ковашки чук и с почти също толкова чувство за хумор, но не беше глупак. И знаеше, че магьосниците са като ветропоказатели, или като канарчетата, които сапьорите използват, за да открият газови мини. По природа бяха настроени на окултна честота. Ако се случваше нещо странно, то задължително се случваше на магьосници. Те се обръщаха, така да се каже, да го посрещнат лице в лице. Или пък падаха от клона.
— Защо изведнъж всички сте толкова музикални? — попита той. — Използвайки термина в най-широкия му смисъл, разбира се. — Огледа насъбралото се магьосничество. После погледна към пода.
— И всички сте с каучук на краката!
Магьосниците си погледнаха в краката леко изненадани.
— Честна дума, аз пък си помислих, че съм пораснал малко — каза Старши Кавгаджията. — Реших, че се дължи на кервизената диета.22
— Подобаващи за краката на един магьосник са или островърхите обувки, или високи здрави ботуши — казваше Ридкъли. — Когато те станат зловещо гумени, значи нещо не е наред.
— Това е каучук — каза Деканът. — Има едно малко щръкнало нещице над…
Ридкъли учести дишането.
— Когато ботушите ти се променят от само себе си… — изръмжа той.
— Очаква ни магия в краката?
— Ха-ха, браво, Старши Кавгаджия — каза Деканът.
— Искам да знам какво става тук — каза Ридкъли, с нисък и равен глас, — и ако всички не млъкнете моментално, ще си имате неприятности.
Той бръкна в джобовете на плаща си и, след няколко несполучливи опита, извади джобен магометър. Вдигна го високо. В Университета нивото на фоновата магия винаги беше високо, но малката стрелкичка беше на градус „Нормално“. Най-малкото, в общи линии, поне. Цъкаше напред-назад по него като метроном. Ридкъли го вдигна така, че да го видят всички.
— Какво е това? — попита.
— Такт четири четвърти? — попита Деканът.
— Музиката не е магия — каза Ридкъли. — Не ставай глупав. Музиката просто дрънчи и звънти и…
Млъкна.
— Някой да има да ми казва нещо?
Магьосниците размърдаха нервно обутите си в синя кожа крака.
— Ами… — започна Старшият Кавгаджия, — факт е, че снощи, ами… ъ-ъ, аз, тоест, някои от нас, случайно минавахме покрай „Поправения Барабан“…
— Добронамерени Пътници — каза Лекторът по Скорошни Руни. — Допустимо е за Добронамерени Пътници да Пийнат по Едно в Лицензирано Заведение по Всяко Време на Денонощието. Гражданско право, знаете как е.
— И откъде пътувахте вие? — настоя Ридкъли.
— От „Грозда“.
— Това е точно зад ъгъла.
— Да, но бяхме… уморени.
— Добре, добре — рече Ридкъли, с тона на човек, който знае, че ако дръпне нишката още малко, ще разбрида цялата жилетка. — Библиотекарят беше ли с вас?
— О, да.
— Продължавай нататък.
— Ами, и там свиреше тази музика…
— Нещо като струни — каза Старши Кавгаджията.
— Една основна мелодия — каза Деканът.
— Беше…
— … малко…
— нещо като…
— … все едно ти влиза под кожата и те кара да се чувстваш шипящо — каза Деканът. — Дали случайно някой няма черна боя? Търсих навсякъде.
— Под кожата — промърмори Ридкъли. Почеса се по брадата.
— О, божичко! Пак от онези. Вещество изтича отново във вселената, а? Влияния, идващи Отвън, така ли? Спомнете си какво се случи, когато Господин Хонг отвори бара си за риба за вкъщи на мястото на стария храм на улица Дагон? И онези движещи се картини. Аз още от самото начало бях против тях. И онези телени неща на колела. Тая вселена има повече шибани дупки в нея, отколкото Куирмско сирене. Така, на…
— Ланкърско сирене — услужливо рече Старшият Кавгаджия. — То е с дупки. Куирмското е онова със сините нишки.
Ридкъли го погледна.
— Всъщност, не я почувствахме като магическа — каза Деканът.
Въздъхна. Беше на седемдесет и две години. Беше го накарала да се почувства отново на седемнайсет. Не си спомняше да е бил някога на седемнайсет; това беше нещо, което трябва да му се беше случило, докато е имал работа. Но го беше накарала да се почувства така, както си представяше, че се чувства човек, когато е на седемнайсет години, което беше като да носиш постоянно нажежен до червено потник под кожата си.
Дощя му се отново да я чуе.
— Мисля, че и тази вечер ще я свирят — осмели се да каже.
— Бихме могли, ъ-ъ, да идем заедно и да я чуем. За да научим повече за нея, в случай, че представлява някаква опасност за обществото — добави добродетелно.
— Точно така, Декане — каза Лекторът по Скорошни Руни. — Това е наш граждански дълг. Ние сме челната линия свръхестествена защита на града. Я си представете, че призрачни създания започнат да падат от въздуха?
— Е, и какво? — попита Катедрата по Неопределени Науки.
— Ами, ще бъдем там.
— Така ли? И това е добро, така ли?
Ридкъли изгледа свирепо магьосниците. Двама от тях тайничко потропваха с крака. А няколко от тях като че ли потрепваха съвсем леко. Касиерът непрекъснато трепереше леко, разбира се, но той така си беше.
Като канарчета, помисли си той. Или като гръмоотводи.
— Добре — неохотно каза той. — Ще отидем. Но няма да привличаме вниманието.
— Разбира се, Ректоре.
— И всеки си плаща сам пиенето.
— О!
Ефрейтор (може би) Памук отдаде чест на сержанта на укреплението, който се опитваше да се обръсне.
— Новият набор, сър — каза той. — Не се подчинява на заповеди.
Сержантът кимна, после погледна с празен поглед нещо в собствената си ръка.
— Това е бръснач, сър — рече ефрейторът услужливо. — Той просто не спира да казва разни неща като „ОЩЕ НЕ СТАВА“.
— Опитвахте ли да го заровите до шия в пясъка? Обикновено това помага.
— Малко е… хм… нещо… гадно с хората… ей сега ми беше в главата… — Ефрейторът щракна с пръсти. — Нещо. Жестоко. Това е. Не слагаме хората в… Ямата… в наше време.
— Това е… — сержантът погледна дланта на лявата си ръка, където беше написано „Чуждестранния Легион“.
— Дассър. Добре, сър. Той е странен. Само си седи там непрекъснато. Викаме му Бо23 Найдъл, сър.
Сержантът се вгледа отнесено в огледалото.
— Вашето лице, сър — подсказа ефрейторът.
Сюзън се огледа критично.
Сюзън… не беше хубаво име, нали? Не беше и съвсем лошо, не беше като горкичката Йодина от четвърти клас, нито Нигела, име, което означава „Уф! Жалко, искахме момче“. Но беше тъпо. Сюзън. Сю. Добрата стара Сю. Беше име дето маже сандвичи, не губи самообладание в трудни ситуации и може да му се разчита да гледа хорските деца.
Беше име, което никоя кралица, нито богиня никога няма да използва.
И дори и с изписването му не можеше да се направи нищо особено. Можеше де го направи на „Сузи“ и звучеше така, сякаш си изкарва хляба да танцува по масите. Би могла да добави едно „З“ и няколко „Н“-та и едно „Е“, но пак изглеждаше „доснаждано“. Беше ужасно почти колкото и Сара, име, дето направо си плачеше за протезиране е едно „X“.
Е, поне можеше да направи нещо по въпроса с външния си вид.
Плащът. Той може и да беше традиционен, но… тя не беше. Другият вариант беше ученическата й униформа, или някое от розовите творения на майка й. Увисналата като чувал рокля на Куирмския Колеж за Млади Госпожици беше достойно облекло и, поне в съзнанието на госпожица Батс, защита срещу всички съблазни на плътта… но й липсваше определена атмосфера като костюм за Абсолютната Реалност. А за розово дори не можеше и да се мисли.
За пръв път в историята на вселената една Смърт се чудеше какво да си облече.
— Чакай малко — каза тя на собственото си отражение. — Така… Аз мога да създавам неща, нали така? Протегна ръка и си помисли: чаша. Появи се чаша. Беше с шарки на черепи и кости по ръба.
— А! — рече Сюзън. — Дали шарка на рози е съвсем немислима? Може би не подобава на обкръжението, струва ми се.
Остави чашата на тоалетката и я почука. Чу се едно „клок“ по много материален начин.
— Е, хубаво — каза тя, — аз не искам нещо сантиментално и позьорско. Никакви глупави черни коприни или нещо, дето го обличат идиотите, съчиняващи поезия в стаята си, обличат се като вампири и са наистина вегетарианци.
Образите на дрехи запрелитаха през отражението й. Ясно беше, че черното е единствената възможност, но тя се спря на нещо практично и без джуфки. Наведе критично глава на една страна.
— Е, може би мъничко коприна — рече тя. — И… може би още мъничко… корсаж.
Кимна на отражението си в огледалото. Със сигурност това беше рокля, която никоя Сюзън никога не би облякла, макар че тя подозираше, че у нея има една основна Сюзънност, която съвсем скоро ще я завладее.
— Хубава работа е, че си тук — каза тя, — или съвсем ще се побъркам. Ха-ха.
После отиде да види дя… Смърт.
Имаше едно място, на което със сигурност трябваше да го намери.
Глод влезе тихичко в Библиотеката на Университета. Джуджетата уважаваха ученето, стига да не трябваше да го изпитат на собствения си гръб.
Дръпна плаща на един минаващ млад магьосник.
— Тука една маймуна отговаря за т’ва място, нали? — попита той. — Голяма, дебела, космата маймуна, с ръце широки две октави?
Магьосникът — един аспирант с нездрав вид, погледна към Глод отвисоко с презрителния вид, който определена група хора винаги си има на склад за джуджета.
Не беше много забавно да си студент в Невидим Университет. Трябваше да си намираш развлечения там, където можеш. Той се ухили с голяма, широка, невинна усмивка.
— Ами, да — рече. — Съвсем сигурен съм, че точно в този момент той е в работилницата си в сутерена. Но трябва много да внимавате как се обръщате към него.
— Така ли? — попита Глод.
— Да, със сигурност трябва да кажете: „Искате ли фъстък, Господин Маймуна?“ — каза студентът магьосник. Направи знак към няколко от колегите си. — Нали така? Той трябва да каже „Господин Маймуна“.
— О, да, наистина — каза един студент. — Всъщност, ако не искате да го раздразните, за по-сигурно, най-добре се почешете и под мишниците. Това го предразполага.
— И викайте „ъгх-ъгх-ъгх“ — допълни трети студент. — Обича това.
— Е, много ви благодаря — каза Глод. — Накъде да вървя?
— Ще ти покажем — каза първият студент.
— Толкова мило от ваша страна.
— Няма защо. С удоволствие ще ти помогнем.
Тримата магьосници поведоха Глод по едно стълбище и после по тунел. Тук-там през някое прозорче със зелено стъкло от горния стаж се процеждаше светлина. А от време на време Глод чуваше кикотене зад гърба си.
Библиотекарят клечеше на пода в едно дълго, високо мазе. Всякакви неща бяха разхвърляни на земята пред него; имаше колело на каруца, парчетии от дърво и кости, както и всевъзможни тръби, пръчки и жици, които по някакъв начин подсказваха, че, наоколо из града, хората се главоблъскаха със счупени помпи и огради с дупки. Библиотекарят дъвчеше края на едно парче тръба и съсредоточено гледаше купчината.
— Ето го — каза един от магьосниците и побутна Глод.
Джуджето се затътри напред. Зад гърба му долетя ново приглушено кикотене.
Той потупа Библиотекаря по рамото.
— Моля да ме извините…
— Уук?
— Ей тези току-що те нарекоха маймуна — каза Глод, като посочи с палец по посока към вратата. — На твое място, щях да им дам да се разберат.
Последва скърцащ, метален звук, последван веднага след това от безредно боричкане отвън, докато магьосниците се тъпчеха един другиго в усилието си да офейкат.
Библиотекарят беше огънал тръбата в V-образна форма, очевидно без никакво усилие.
Глод се приближи до вратата и погледна навън. На плочките лежеше островърха шапка, стъпкана и изравнена със земята.
— Ама че майтап беше — каза той. — Ако просто ги бях попитал къде е Библиотекарят, щяха да ми кажат: „Разкарай се, джудже такова“. В тая игра трябва да знаеш как да се оправяш с хората.
Върна се и седна до Библиотекаря. Маймуната огъна още веднъж тръбата, но по-леко.
— Какво правиш? — попита Глод.
— Уук-уук-УУК!
— Братовчед ми Модо с градинарят тук — каза Глод. — Казва, че свириш не лошо на пиано. — Погледна към ръцете, заети с огъването на тръбата. Бяха големи. И разбира се, бяха четири. — Съвсем определено отчасти е прав — добави.
Маймуната вдигна едно парче плавей и го опита.
— Помислихме си, че може да искаш да свириш на пиано с нас в „Барабана“ довечера — каза Глод. — Аз и Клиф и Бъди, това сме.
Библиотекарят обърна едно кафяво око към него, после вдигна парче дърво, сграбчи единия край и започна да дрънка.
— Уук?
— Точно така — каза Глод. — Момчето с китарата.
— Ииик.
Библиотекарят направи кълбо назад.
— Уукуук-уука-уука-УУУка-УУК!
— Виждам, че вече си на тази вълна — каза Глод.
Най-малката стая в Невидимия Университет всъщност е един шкаф за метли на четвъртия етаж. Той в действителност имаше предвид тоалетната. Лекторът имаше една теория, че всички истински хубави книги в някоя сграда — поне, всички наистина смешни книги (онези, с карикатури на крави и кучета и надписи, като: „В момента, в който той видя патицата, Елмър разбра, че ще е лош ден“.) — се свеждат до една купчина в тоалетната, но никой никога няма време да ги прочете всичките, нито пък знае дори как те са се озовали там. Изследването му причиняваше абсолютен запек и опашка пред вратата всяка сутрин.
И по нищо не личеше да прави каквото и да било на противника.
Той беше магьосник. Да улучи целта в тази игра за един магьосник не се свеждаше до номера с топката, дето три пъти трябва да обиколи масата. Най-добрият му удар беше веднъж по Възглавницата, веднъж по чайка, веднъж по тила на Касиера, който по това време минаваше по коридора отвън миналия вторник (малко времево завъртане тук) и едно майсторско рикоширане от тавана. Беше пропуснал да вкара същинския удар на косъм, но въпреки всичко си беше дяволски хитро.
И това беше вярно. Природата може да се адаптира практически към всичко. Наистина имаше риби, възникнали, за да оживеят в реката. Те приличаха на кръстоска между мекотел рак и индустриална прахосмукачка, имаха навика да експлодират в пресни води, а това, което трябваше да използва човек за стръв не влизаше никому в работата, но те бяха риби и един спортист като Ридкъли въобще не се интересуваше от това какъв вкус има уловът.
Старши Кавгаджията имаше една теория, според която дългата храна — боб, кервиз и ревен, те прави по-висок, поради знаменитата Доктрина на Лекарските Предписания. Тя със сигурност го правеше по-лек.
Beau (фр.) — хубав — Бел.пр.