Нощна стража - читать онлайн бесплатно полную версию книги . Страница 4

Ваймс разпрегна старата кобила, изтри я и провери дали има зоб. Може и да го подвеждаше въображението, но яслата като че беше по-пълна. Вероятно се дължеше на нечии гузни съвести.

После излезе навън в хладната нощ. Лампите в участъка на стражата светеха като фар след угасването на уличните фенери. Извън стените на двора се бе спуснала истинската нощ — прастарата нощ със своите пипала от мъгла и пълзящи сенки. Той: се отпусна и я наметна като палто.

Лелките пипаха вещо. Вероятно дори Моси Лоун не би успял да прати някого в несвяст с такава точност.

Ваймс изплува от унеса. Седеше в кресло със странични облегалки. Чувстваше се много удобно. И някой го разтърсваше.

Оказа се, че е Сандра, Истинската шивачка. Тя се взря в него и каза:

— Като го гледам, добре е…

Отдръпна се, седна в друго кресло и насочи към него арбалет.

— Знаете ли — подхвана Ваймс (креслото наистина беше удобно, напомняше за уюта, изчезнал през последните няколко дни, а сега му се струваше, че не е бил толкова лош), — ако някой иска да си поприказва с мен, достатъчно е да помоли.

— Сади каза, че ще бъдеш в несвяст само десетина минути, но после ти захърка и решихме да те оставим да поспиш — обясни Рози Палм и се появи пред очите му.

Носеше червена рокля, започваща от деколтето, внушителна перука и много бижута.

— Да, сержант, струва твърде скъпо да имам толкова евтин вид — натърти тя, щом разгада изражението му. — Не мога да се застоявам при вас, трябва да се върна и да говоря с хората. Ако ти…

— Щракни куфар ви е обещал, дами, че ще позволи да създадете своя гилдия, нали? — прекъсна я Ваймс. Пак се възползваше нечестно от предимството си, но му писна да се буди на непознати места. — Да, така си и мислех. И вие му повярвахте? Няма да го бъде. Щом стане Патриций, ще гледа през ва, едно сте прозрачни.

„Накрая ще гледа всекиго, все едно е прозрачен — добави наум. — Следващият Уайндър, но с по-изискани жилетки и повечко гуши под брадичката. Същите далавери за свои хора, същите свинщини, същата тъпа наглост. Следващата пиявица в поредицата, след която Ветинари ще ни се струва същински свеж полъх. Ха… Ветинари. Ами да, той също е някъде наоколо, няма съмнение, и се учи на онова сдържано изражение, което никога не до пуска и намек за какво си мисли… Но тъкмо той ще ви даде гилдията, за която толкова копнеете. Тук е някъде. Знам си.“

— Не очаквайте нищо особено от Щракникуфар — продължи на глас. — Спомнете си, че е имало и хора, които са виждали бъдещето в Уайндър.

Достави си мъничко удоволствие от погледа, който впи в него Рози Палм. Накрая тя промълви:

— Сандра, налей му питие. Ако помръдне, извади му едното око със стрелата. Ще съобщя на Мадам, че е буден.

— Нима очакваш да повярвам, че тя ще стреля по мен с това?

— Сандра има много полезна войнствена жилка в нрава си — осведоми го Рози. — Един господин се държеше… неучтиво вчера, Сандра притича и… направо ще се смаеш, ако ти кажа какво направи тя с гъбата си.

Ваймс се вторачи в арбалета. Ръцете на момичето не трепваха.

— Май не те разб… — започна той.

— Дървено приспособление, на което е по-лесно да замрежваш скъсани чорапи — просвети го Сандра. — Фраснах онзи с него зад ухото.

Ваймс я изгледа безизразно и заяви:

— Ясно де, ясно. Изобщо не шавам, повярвай ми.

— Добре — похвали го Рози.

Тя излезе с такова завъртане на полите, че направо помете пода. Когато отвори голямата, двойна, скъпа наглед врата, гълчавата на някаква сбирка долетя в стаята. Имаше разговори, замириса на пури и алкохол, нечий глас изрече:

— …да променим доминантната епистема…

После вратата се затвори с лек повей.

Ваймс си седеше. Привързваше се постепенно към креслото, а съдейки по събитията напоследък, скоро някой пак щеше да го цапардоса с нещо.

Без да изпуска арбалета, Сандра остави много голяма чаша с уиски до него.

— Знаеш ли — заговори я той, — след време хората ще се питат как в града са внесени потайно толкова оръжия.

— Убедена съм, че нямам представа за какво говорите.

— И това е, защото момчетата от Стражата никога не закачат шивачките, ако ще и да има полицейски час — сподели той, загледан в уискито. — Не припарват и до тузарските карети. Стражникът, който опита такова нещо, може здравата да си изпати.

Надушваше питието и от голямо разстояние. Беше хубаво уиски от планините, а не местният бълвоч.

— Пред никого не сте споменали за кошницата — обади се Сандра. — И не ни натикахте в ръцете на Неспоменаваните. Да не сте един от нас?

— Съмнявам се.

— Но вие не знаете кои сме ние!

— Въпреки това се съмнявам.

Тогава долови отварянето и затварянето на вратата, последвано от шумолене на дълга рокля.

— Сержант Кийл? Толкова съм слушала за вас! Сандра, остави ни, моля те. Сигурна съм, че нашият достоен сержант знае как да се държи с една дама.

На ръст Мадам почти можеше да се мери с Ваймс. Той си рече, че нищо чудно наистина да е от Генуа или да е живяла дълго там. Долавяше се акцент. Кафяви очи, кестенява коса (но женската коса може да е какъвто и да било цвят още утре) и виолетова рокля, като че от най-скъпите. Изражението п подсказваше, че жената знае какво предстои да се случи и само се грижи да няма отклонения…

— Не забравяйте и грижливо изписаните нокти допринесе тя към огледа. — Но ако се опитвате да премерите на око колко тежа, не очаквайте помощ от мен. Можете да ме наричате Мадам.

Седна в едно кресло срещу него, долепи длани и го погледна над тях.

— За кого работите?

— Аз съм служител от Градската стража — напомни Ваймс, — доведен тук против волята му… мадам.

Тя махна с ръка.

— Свободен сте да си тръгнете, когато пожелаете.

— Креслото е удобно — отвърна Ваймс. Проклет да е, ако се остави да го напъдят. — Наистина ли сте от Генуа?

— А вие наистина ли сте от Псевдополис? — усмихна му се Мадам. — От личен опит установих, че изобщо не си струва човек да идва от някое място наблизо. Така животът много се облекчава. Но аз живях дълго в Генуа, където имам… делови интереси. — Пак му се усмихна. — И сега несъмнено си казвате „стара шивачка“, нали?

— Всъщност си казвам, че си шиете дрехите по поръчка — поправи я Ваймс и тя прихна. — Но предимно ми се върти думата „революционерка“.

— Продължавайте, сержант. — Мадам се изправи. — Имате ли нещо против да си налея малко шампанско? Бих предложила и на вас, но научих, че не пиете.

Ваймс погледна за миг налятата до ръба чаша уиски.

— Само проверявахме — обясни Мадам и извади голяма бутилка от кофа лед с промишлени размери. — Вие не сте сержант. Рози позна. Бил сте офицер. И то не какъв да е офицер. Толкова добре се владеете, сержант Кийл. Ето ви в голяма къща, в будоара на дама, в компанията на жена със съмнителна родетел — Мадам напълни от бутилката синя керамична чаша, на която май имаше нарисувано мече, — обаче не личи да сте смутен. Откъде сте? Впрочем можете да пушите.

— От място, което е твърде далеч оттук — осведоми я Ваймс.

— Юбервалд ли?

— Не.

— Имам… делови интереси и в Юбервалд — сподели тя. — Уви, положението там вече е прекалено несигурно.

— Аха. Проумях — заяви Ваймс. — И бихте искала да имате… многоточие… значителни делови интереси в Анкх-Морпорк, предполагам, ако може положението тук да бъде направено сигурно.

— Много добре. Да речем, че според мен този град има великолепно бъдеще, а аз искам да съм част от него, вие пък сте изключително проницателен.

— Не съм — отрече Ваймс. — Простодушен съм. Само че знам кое как става. Просто надушвам къде са парите. Уайндър е побъркан, а това не е добре за бизнеса. Шайката му е от престъпници и това също не е добре за бизнеса. Новият патриций ще има нужда от нови приятели, прозорливи хора, които с да са част от едно великолепно бъде ще. Такова, което е добро за бизнеса. Така е подреден светът. Срещи в разни стаи. Малко дипломация, малко „аз на теб, ти на мен“, тук обещание, там договорка. Така се правят истинските революции. А всичко онова по улиците е само пяна… — Ваймс кима към вратата. — Гости за късна вечеря, а? Чух гласа на доктор Фолет. За него казваха… тоест казват, че умът му сече. Ще застане на страната на победителите. Ако големите гилдии са с вас, Уайндър вече е ходещ мъртвец. Но от Щракни куфар няма да извлечете голяма полза.

— Мнозина възлагат надежди на него.

— Вие какво мислите?

— Мисля, че е долен интригант и себичен глупак. Но в момента по-добър от него няма. А вие къде се намествате в картината, сержант?

— Аз ли? Стоя си отстрани. Нямате нищо, което да искам.

— Нищо ли не искате?

— Много неща искам, госпожо. Но вие не може те да ми ги дадете.

— Не би ли ви харесало пак да командвате?

Въпросът го халоса като чук. Та той бе попаднал в историята! Тя не би могла да знае! Как е възможно да знае?

— Аха — отрони Мадам, която наблюдаваше лицето му. — Розмари твърди, че крадците са ви отнели много скъпа броня. Подходяща за генерал, както чух.

Тя отвори друга бутилка. И то както трябва, забеляза Ваймс въпреки изненадата. Никакви аматьорски изпълнения с тапи, литнали в тавана, и похабена пяна.

— Колко странно, ако е вярно, нали? — проточи Мадам. — Уличен боец с навици на командир и брониран нагръдник на предводител.

Ваймс се вторачи право напред.

— И кому ли е нужно да знае как се е озовал тук? — подхвърли Мадам сякаш на въздуха. — Бихме могли да се задоволим с мнението, че най-после има човек, който достойно да оглави Градската стража.

Първата мисъл, изсъскала в главата на Ваймс като шампанско, беше: „Адове и пъкли, мога да се справя! Ще изритам Суинг, ще повиша свестни сержанти…“

А втората: „В този град ли? Под властта на Щракни куфар? Сега? Ще бъдем само поредната банда.“ И третата: „Това е лудост. Не е възможно, И никога не се е случвало. Ти искаш да се върнеш у дома при Сибил.“

Първата и втората мисъл се повлякоха встрани, засрамени от себе си и мънкащи: „Ъхъ, вярно… Ъ Сибил… ъхъ, то си е очевидно…“ Накрая притихнаха и изчезнаха.

— Винаги съм имала дарбата да откривам многообещаващи хора — похвали се Мадам, докато той зяпаше в пространството.

Четвъртата мисъл се надигна в тъмата като грозна твар от дълбините: „Ти се сети за Сибил едва в третата си мисъл.“

Той примигна.

— Знаете, че градът се нуждае от… — започна Мадам.

— Искам да си ида у дома — каза Ваймс. — Ще си довърша работата, която е пред очите ми, после си отивам у дома. Това ще направя.

— Има хора, които биха казали, че щом не сте с нас, значи сте против нас — отбеляза Мадам.

— С вас ли? За какво? За каквото и да било ли? Не! Но аз не съм и с Уайндър. От мен не се иска и да съм „с народа“. И не приемам подкупи. А Сандра ако ще да ме заплашва с онази нейна мухоморка!

— Нарича се „гъба“, доколкото знам. Ох… — Дамата му се усмихна. — Значи сте неподкупен?

„Ох… — въздъхна и Ваймс. — Пак се почва. Защо изчаках, докато не се оженя, за да стана привлекателен за жени с голяма власт? Защо не ми се случи, когато бях на шестнайсет? Тогава щеше да ми е добре.“

Помъчи се да гледа свирепо, но май само влоши положението си.

— Срещала съм неколцина неподкупни мъже — сподели мадам Месерол. — Обикновено ги сполетява страшна смърт. Светът се стреми към равновесие, да знаете. Покварен човек в добър свят или добър човек в покварен свят… резултатът е все същият. Светът не се отнася добре с онези, които не заемат ничия страна.

— Харесва ми по средата — отсече Ваймс.

— Така ще имате врагове от двете страни. Изумена съм, че можете да си ги позволите със заплатата на сержант. Моля ви, помислете от какво се отказвате.

— Мисля. И няма да помогна на хората да умират само за да сменят един глупак с друг.

— Тогава вратата към изхода е зад вас, сержант. Много съжалявам, че не успяхме да…

— …намерим общи делови интереси ли? — довърши Ваймс.

— Щях да кажа „да стигнем до взаимноизгодно споразумение“. Не сме далеч от участъка на стражата. Желая ви… късмет. — Тя кимна към вратата. — Колко жалко — добави и въздъхна.

Ваймс излезе в дъждовната нощ, премести тежестта си от крак на крак и опита няколко крачки.

Ъгълът на Лесната улица и Шосето на петмезената мина. Смес от плосък калдъръм и стари тухли. Ъхъ.

Той се прибра у дома.

Мадам се позагледа в затворената врата, после се обърна заради леко трепналите пламъчета на свещите.

— Наистина си извънредно способен — призна — Откога си тук?

Хавлък Ветинари излезе от сянката в ъгъла. Не носеше официалното черно на Гилдията на убийците, а свободни дрехи без цвят, само в невзрачни оттенъци на сивото.

— Бях тук достатъчно дълго — отвърна той и се просна в креслото, което Ваймс бе освободил на скоро.

— Дори Лелките ли не те забелязаха?

— Хората гледат, но не виждат. Номерът е да им помогнем да не видят нищо. Струва ми се обаче, че Кийл щеше да ме види, ако не стоях ей-там. Той се взира в сенките. Интересно.

— Той е изключително разгневен човек — промълви Мадам.

— Вие току-що го разгневихте още повече.

— Предполагам, че ще си получиш развлечението.

— Да. И аз го предполагам.

Мадам се наведе и го потупа по коляното.

— Ето, леля ти мисли за всичко… — Тя се изправи. — По-добре е да отида при гостите си да ги забавлявам. Аз съм много забавна личност. До утре вечерта на лорд Уайндър почти няма да му останат приятели. — Тя пресуши керамичната чаша с шампанско. — Доктор Фолет е толкова чаровен мъж, не смт ли? Случайно да знаеш дали косата му е естествена?

— Не съм се интересувал — отвърна Хавлък. — Той опитва ли се да ви напие?

— Да. Как да не му се възхити човек.

— Казват, че бил чуден свирач на лютня.

— Колко интересно — отбеляза Мадам.

Тя нагласи на лицето си искрена усмивка на удоволствие и отвори двойната врата в другия край на стаята.

— О, докторе — промълви, щом пристъпи в димната пелена. — Искате ли още мъничко шампанско?

Ваймс спеше подпрян в един ъгъл. Така правеха нощните стражници и конете. Не беше сън в точния смисъл на думата, човек би умрял, ако се опита да изкара така повече от няколко нощи, но поне малко си почиваше.

Някои от хората му вече бяха научили тази хитрост. Други се разполагаха на маси и скамейки. Никой като че не се канеше да си отиде вкъщи, дори когато подобие на зора проникна през дъжда н Зурльо внесе цял котел страховита на вид овесена каша.

Ваймс отвори очи.

— Голяма чаша чай, сержант? — предложи Зурльо. — Варен цял час, с две бучки захар.

— Спасяваш ми живота — похвали го той и се вкопчи в чашата, сякаш беше вълшебен еликсир.

— А навънка има някаква хлапе, дето трябвало да говори с вас, хнъ, ама само с вас — продължи Зурльо. — Да му перна ли един по чутурата?

— На какво мирише? — попита Ваймс между сърбането на горещия, изгарящ вътрешностите чай.

— На маймунска клетка, сержант.

— А-а, значи е Ноби Нобс. Ще изляза да говоря с него. Ще му донесеш ли голяма купа каша?

Зурльо май не хареса идеята.

— Ако искате, хнъ, съвет от мен, сержант, не си струва да поощряваме такива хлапета…

— Зурльо, виждаш ли тези нашивки? Ха така. Значи голяма купа.

Той изнесе чая си във влажния двор, където Ноби се спотайваше до стената.

Имаше вероятност денят да е слънчев. Това щеше да причини раздвижване след дъждовната нощ. Например цъфтене на люляка…

— Какво става, Ноби?

Момчето изчака малко да види ще последва ли монета.

— Доста зле е навсякъде, сержант — примири се временно, но не загуби надежда. — Един полицай е убит на улица „Дървенякът“. Казват, че го улучили с камък. Някой си загубил ухото при схватката на Хълма на дрямката. Кавалерийски атаки, сержант. Къде ли не хората налитат и бягат. Всички участъци на стражата са пострадали лошо…

Ваймс слушаше навъсен изброяването. Обичайната кървава история. И от двете страни ядосани и уплашени хора, скупчени нагъсто. Можеше да стане само още по-зле. Както чуваше, Хълмът на дрямката и Кукличките вече приличаха на полесражения.

„…виж как ангелчета се въздигат нависоко…“

— Нещо има ли на Въжената улица? — попита той.

— Малко хора — отвърна Ноби. — Кряскат и бягат, такива ми ти работи.

— Ясно.

Дори хората от тълпата не бяха чак толкова неразумни. Засега вилнееха само хлапаците, кибритлиите и пияндетата. Но щеше да стане по-лошо. Хората трябваше да побеснеят, за да се нахвърлят срещу Неспоменаваните.

— Гадости навсякъде — обобщи Ноби. — Но не тук, то се знае. Засега ни се разминава.

„Не — възрази мислено Ваймс. — Накрая ще ни халоса с все сила.“

Зурльо излезе от задната врата на участъка, понесъл внушителна купа с каша, в която стърчеше лъжица. Ваймс кимна към Ноби и паницата беше връчена с крайно нежелание.

— Сержант… — обади се Зурльо, без да изпуска от поглед лъжицата, докато момчето поглъщаше… тоест се тъпчеше лакомо с кашата.

— Кажи.

— Има ли някакви заповеди за нас?

— Не знам. Капитанът тук ли е?

— Ама аз затова питам — обясни Зурльо. — Снощи дотича вестоносец с плик за капитана, аз го отнесох горе, а капитанът чакаше вътре и си рекох — чудно, ха-ха, не идва толкова рано…

— По-набързо, Зурльо — подкани Ваймс, защото мъжът пак се загледа в лъжицата, мятаща се между паницата и устата.

— Е, като му занесох какаото по-късно, просто си седеше, хнъ, и зяпаше оцъклено. Да де, каза „благодаря, Зурльо“, хнъ, като му дадох чашата. Винаги си е бил учтив. Но като се качих преди малко, нямаше го.

— Зурльо, той е стар човек, не можеш да очакваш да седи тук по цял…

— Няма я и мастилницата, сержант. Никога не си я е отнасял вкъщи.

Ваймс забеляза, че очите на Зурльо са по-зачервени от друг път. Въздъхна.

— Не зърна ли плика?

— Не, сержант — отрече той и отново насочи поглед към лъжицата в ръката на Ноби.

Беше съвсем евтина, според Ваймс излята от метал за тенджери.

— Щом е така, Зурльо, просто ще поддържаме реда.

— Няма много ред за поддържане, сержант.

— Ще поддържаме какъвто го има. Ела с мен.

Зурльо се запъна.

— Искам да наглеждам лъжицата, сержант. Само пет ни останаха, а хлапета като него отмъкват и…

— Нека задържи проклетата лъжица! — отряза го той. — Точно в момента лъжиците не са важни!

Ноби напъха в устата си лъжицата, после я пусна в джоба си, изплези се на Зурльо, захвърли купата на земята и си плю на петите.

Ваймс влезе бавно в канцеларията, взе черпака от кашата и затрака по празния котел. Стражниците вдигнаха глави.

— Слушайте ме, синковци! Ето какво ще правим! Всички женени получават разрешение да от скочат за един час до домовете си, за да не пощуряват жените им от страх! Останалите сте в неплатено извънредно работно време! Има ли някой изненадан?

Уиглет вдигна ръка.

— Сержант, всички имаме семейства.

— И най-доброто, което можете да сторите за тях, е да се погрижите да има малко законност по тия места — заяви Ваймс. — Не знаем какво се е случило с останалите участъци, само че новините не са добри. Затова този участък остава отворен, разбрахте ли? Денем и нощем! Кажи, редови стражни.

— Но мама ще се тревожи, сержант — обади се младият Сам.

Ваймс се поколеба, макар и само за миг.

— Ако трябва, Зурльо ще отскача да предаде вест от теб. Същото важи и за всички останали. Скоро излизаме да патрулираме. Ъхъ, знам, ние сме Нощната стража. И какво от това? В момента доста е причерняло наоколо! Редови стражник, я ела с мен на двора.

Той пак излезе навън.

На теория едно от предназначенията на двора беше за обучение. Рядко го използваха за това. Нощната стража поначало избягваше насилието. Когато не постигаха нищо със заплахи или числено превъзходство, предпочитаха да избягат.

В една барака имаше плесенясващи мишени, както и няколко сламени чучела за упражнения по мушкане. Ваймс ги извличаше на калдъръма, когато редовият стражник се появи зад него.

— Сержант, нали уж ми казахте, че от тези неща няма полза.

— Няма — потвърди той. — Измъкнах ги навън, за да има на какво да падаш. Сам, ти се размотаваш с оръжие, с което не умееш да боравиш. Това е още по-лошо от разхождането без оръжие, с което знаеш как да боравиш. Човек, чието оръжие за нищо не му служи, най-вероятно ще го намери завряно там, ето слънцето не свети.

Той свали нагръдника и шлема си, захвърли в ъгъла колана с меча.

— Добре, сега ме нападни.

С крайчеца на окото си забеляза, че още стражници излизат на двора и гледат.

— Сержант, не мога да ви намушкам просто така! — изхленчи Сам.

— Не можеш, но бих искал да се опиташ.

Сам отново се подвоуми. „Не съм бил чак толкова тъп“ — успокои се Ваймс.

— Сержант, вие ми се хилите — установи момчето.

— Е, и?

— Само си стоите и се хилите. Знам, че ще си го отнеса, защото хем нямате меч, хем се хилите.

— Момко, да не се притесняваш, че ще изцапаш с кръв хубавичкия си меч? Добре, хвърли го. Олекна ли ти? Бил си в улична банда, нали? Разбира се. Всеки е бил. И още си жив. Значи си се научил как да се биеш.

— Тъй си е, сержант, но онова беше, сещате се, мръснишки бой…

— И ние сме мръсници — осведоми го Ваймс. — Направи най-гадното, което знаеш.

— Сержант, не искам да ви сторя зло!

— Това е първата ти грешка…

Сам се завъртя и ритна.

Ваймс отстъпи, хвана крака му и го подпомогна в движението нагоре.

„Бях и бързак — установи, когато Сам се просна по гръб. — И не ми липсваше коварство. Но оттогава се научих на хитрост.“

— Пролича си в очите ти — обясни на поваления Сам. — Но вече знаеш основната идея. Няма правила.

Усети промяната зад гърба си. Беше усърдно приглушено кискане. Озърна се към Сам, който гледаше нещо зад него.

Ударът беше изкусен и щеше да улучи тила на Ваймс, ако той не бе отскочил. Обърна е, сграбчи ръката и се взря в лицето на Нед Коутс.

— Приятен ли беше почивният ден, Нед?

— Да, сержант, благодаря. Само исках да се убедя колко ви бива.

Той заби лакът в корема на Ваймс и се измъкна.

Зрителите замърмориха, но Ваймс, който се беше присвил на две, а в очите му имаше сълзи, вдигна ръка.

— Не, това беше честно — изхърка. — Всички имаме какво да научим.

Опря ръце на коленете си, задъхваше се малко попресилено.

Отбеляза с уважение, че Нед не се хвана на уловката. Запазваше разстоянието и кръжеше бавно. Държеше палката си. Не толкова опитен боец би се опитал да провери добре ли е старият сержант и би си изпатил.

— Така си е, сержант — потвърди Нед. — Искам да видя на какво можете да научите мен. Сам е прекалено доверчив.

Умът на Ваймс трескаво прехвърляше възможностите.

— Е, сержант — подхвана пак Нед, без да спира — какво ще направите, ако сте невъоръжен, а някой ви нападне с палка?

„Ще побързам да се въоръжа — рече си Ваймс — особено ако е печен колкото теб.“

Сниши се и се претърколи. Нед пропусна движението. Когато Ваймс тръгна надясно, той се съсредоточи в лявата половина, защото очакваше, че човек като сержанта първо ще направи лъжливо движение. Докато се опомни и се завърти, Ваймс бе докопал ножницата и се надигаше, вадейки меча о н.

— Аха, вдигаме мизата. Урокът си го бива, сержант — призна Нед. И той извади меча си. Оръжието блестеше. Повечето стражници трудно биха разрязали с мечовете си и бучка масло. — Сега пак сме наравно. Какво ще бъде нататък, сержант?

Двамата закръжиха. „Да му се не види — умуваше Ваймс, — кой ли го е учил? Усмихнат е до уши и не е чудно. Това не е единоборство. Знае, че не мога да го съсека така, пред очите на всички. Той може да ме цапне случайно и да му се размине, но сержантът би трябвало да се владее. А няма накъде повече да вдигаме мизата. Я почакай…“

Той метна меча към стената. По чиста случайност острието се заби. Зрителите се впечатлиха.

— Все пак трябва да ти дам шанс, Нед — подхвърли Ваймс и се отдръпна.

„Винаги има какво да научиш“ — каза си той. Помнеше Гъси Двете усмивки. Сам щеше да се натъкне на него едва след около пет години. И щеше да получи сериозен урок. Двете усмивки беше най-неукротимият биткаджия, когото бе виждал. Всичко беше оръжие, всяко местенце по тялото — мишена. В та тясна област Гъси беше гений. Откриваше оръжие къде ли не — стена, парцал, парче плод…

Не беше едър, а дребен и жилав. Само че обичаше да се бие с големи мъжаги, защото по тях имаше повече за хапане. Обърнеше ли няколко чашки обаче, вече трудно се познаваше с какво се бие Двете усмивки. Би се счепкал и с човека до себе си, за да му мине ядът, че няма как да забие коляно в сбините на цялата вселена.

Наричаха го Двете усмивки, откакто някой му сряза лицето със строшена бутилка. В този момент адреналинът на Гъси така се беше повишил, че сметна това за дреболия. Остана му белег — щастливо усмихнато личице. Сам научи много от Гъси Двете усмивки.

— За какво е тая щуротия? — промърмори така, че да го чуе единствен Нед.

— Просто искам да проверя какво знаеш, сержант — отвърна той, докато го обикаляше. — Като гледам, знаеш прекалено много.

Нападна го. Ваймс се стрелна назад, размаха ножницата като човек, изпаднал в съвсем безнадеждно положение, Нед се засмя и му се изплъзна. Ваймс промени хватката на пръстите си върху ножницата.

— Нося си шлема, както е по правилник — похвали се Нед. — И бронята. Трудно ще ме повалиш с удар, сержант.

Дори по времето, когато Детритус им крещеше, и един стражник от седем не боравеше умело с меча. Но Нед го правеше.

Е, добре де… беше време за хитрости.

Ваймс направи крачка назад, спря и забеляза какво се случва зад гърба на Коутс. Постара се да не го показва, но нямаше как да потисне мимолетно блесналото в очите му облекчение.

И Коутс не можа да потисне мимолетното отклоняване на вниманието си.

Ваймс удари нагоре, превърнал ножницата в продължение на ръката си. Твърдата кожа цапардоса противника под брадичката и отхвърли главата му назад. След това удари ръката с оръжието и за по-сигурно Ваймс ритна Нед по глезена, колкото да го събори. Открай време имаше алергия към ориета, озовали се твърде близо до лицето му.

— Браво на теб, добър опит — отсъди, загърби го и застана с лице към тълпата. Заговори: — Всичко е оръжие, ако го използвате правилно. Вашето звънче е боздуган. Всяко нещо, с което можете да бутнете другия толкова силно, че да спечелите време, върши работа. И никога, ама нито веднъж не заплашвайте човек с меча си, ако не се каните да сечете, защото предизвика ли ви, не ви остават много възможности да избирате, а и те до един са във ваша вреда. Не се бойте да прилагате каквото сте научили като хлапета. Не ни пишат отличен, че сме играли честно. А относно ръкопашния бой като най-старши от сержантите тук ви забрам изрично да се запознавате с асортимента от боздугани, палки и боксове, предлагани от госпожа Гудбоди на Лесната улица, номер 8, с цени и размери за всеки джоб. И ако някой от вас се обърне към мен лично, в никакъв случай няма да му покажа разнообразните особени удари, подходящи за ези полезни, но трудни за овладяване инструменти. Искам всички ви отново тук след две минути с палките в ръце. Мислите, че те са само къси пръчки. Ще ви докажа друго. По-пъргаво!

Обърна се към поваления Нед, който се бе подпрял да седне.

— Нови похвати, господин Коутс. Известно ми е, че не си ги научил в стражата. Имаме ли да обсъждаме нещо? Желаеш ли да ми кажеш къде беше снощи? Може би на Морфичната улица?

— Имах почивен ден — смънка Нед, както си разтриваше челюстта.

— Вярно, вярно. Не ме засяга. Като гледам, май не се погаждаме.

— Тъй си е.

— Мислиш си, че съм някакъв агент.

— Знам, че не си Джон Кийл.

Ваймс запази безстрастно изражение… и осъзна, че така се издаде окончателно.

— Откъде ти хрумна?

— Не съм длъжен да ти кажа. Ти не си и сержант от стражата. И сега ти провървя, друго няма какво да говорим.

Ваймс го заряза и насочи вниманието си към другите.

Никой от тях не бе научен на нищо. Учеха се до голяма (или по-скоро до малка) степен един от друг. И той знаеше накъде води този път. По него ченгетата тършуваха в джобовете на пияниците за дребни пари, уверяваха се взаимно, че рушветите са само привилегии на службата, и само затъваха по-дълбоко.

Подкрепяше идеята да наемат новобранци от улицата, но първо трябваше да бъдат обучени. Имаха нужда от някои като Детритус, който да им реве гръмовно шест седмици, от наставления за дълга, правата на арестантите и „службата в полза на обществото“. Едва тогава можеха да ги поверят на уличните страшилища, които им обясняваха всичко друго, например как да фраснеш някого, без да оставиш белег, и кога е най-добре да си пъхнеш метална купичка за супа в предницата на панталона, преди да разтърваваш побойници в кръчма.

И ако си късметлия, а те са благоразумни, намират средата между недостижимото съвършенство и Бездната, в тази среда успяват да бъдат истински ченгета — леко поизцапани, защото такава им е работата, но не и прогнили.

Раздели стражниците по двойки и ги накара да се нападат и отбраняват. Ужасна гледка. Наблюдава я пет минути.

— Ясно, ясно — плесна с ръце. — Много сте добри. Когато в града пристигне цирк, непременно ще ви препоръчам. — Мъжете се отпуснаха с глуповати усмивки, а той продължи: — Нито една от хватките ли не знаете? „Тряс по гърлото“, „нажежен ръжен“, „ребротръс“? Да речем, че ви налитам с огромен бодн в ръце… как ще постъпите?

— Ще избягаме, сержант — отговори Уиглет.

Разнесе се смях.

— И колко далеч можеш да избягаш? — попита Ваймс. — Понякога се налага да се биеш. Ефрейтор Коутс?

Нед Коутс не участваше в упражнението. Облягаше се наперено на стената и наблюдаваше презрително жалкото зрелище.

— Да, сержант?

Отдели се от стената без особено усърдие.

— Покажи на Уиглет как се прави това.

Коутс измъкна палката си. Ваймс забеляза, че е специална изработка, малко по-дълга от останалите. Той застана пред стражника и подчертано обърна гръб на Ваймс.

— Сержант, какво искаш да направя? — попита през рамо.

— Да му покажеш няколко свестни движения. Да го свариш неподготвен.

— Както кажете, сержант.

Гледаше безцелния сблъсък на палките. Едно, две, три…

…и Нед се извъртя, палката му разцепи въздуха.

Но Ваймс избегна удара, стисна китката на другия мъж с двете си ръце и я изви зад гърба му така, че да доближи ухото му до устата си.

— Не беше особено неочаквано, слънчице — прошепна. — Сега и двамата ще продължим да се усмихваме, защото момчетата се смеят на приятелчето Нед, нали е голяма скица, все гледа да извърти номер на стария сержант. Нали няма да им разваляме удоволствието? Този път ще ти се размине, но опт ли се още веднъж, ще ти трябват и двете ръце да гребеш с лъжицата, а ще имаш нужда от лъжица, Нед, щото ще се храниш само със супа заради избитите си зъби! — Разхлаби хватката. — Впрочем кой те научи на всичко това?

— Сержант Кийл.

— Чудесно си вършите работата, сержант Кийл!

Ваймс се обърна към идващия през двора капитан Суинг.

На дневна светлина се оказа по-нисичък и строен, приличаше на чиновник от онези, които рядко се грижат за външността си. Косата му беше сплъстена, черните кичури лепнеха по плешивината насред темето и подсказваха, че човекът или си няма огледало, или е лишен от чувство за хумор.

На светло палтото му изглеждаше старомодно, но добре поддържано, затова пък ботушите с катарами бяха надраскани и твърде износени. Майката на Ваймс би имала какво да каже по въпроса. Тя все повтаряше, че мъжът трябва да се грижи за обувките си. По блясъка си проличавало що за мъж си.

Освен това Суинг носеше бастун или по-точно декоративно бастунче. Имаше нищожна вероятност да е убеден, че така си придава по-изискан вид, а не е просто човек, хванал в ръка безполезно парче дърво. Несъмнено вътре беше скрита рапира, защото потракваше при допира с калдъръма, дока китанът превзето подбираше къде да стъпи между старите мишени и пръснатата слама.

— Виждам, че поддържате хората си във форма — отбеляза Суинг. — Чудесна инициатива. Вашият капитан тук ли е?

— Доколкото знам — не… — отвърна Ваймс и пусна Коутс, — …сър.

— Така ли? Е, може би вие ще му предадете това, сержант Кийл. — Той му се усмихна. — Имал сте успешна нощ… доколкото съм осведомен.

— Имахме неколцина посетители… сър.

— А, да. Неуместно престараване. Не си струва… да ви подценяваме, сержант. Вие сте находчив човек. Уви, в останалите участъци не проявиха… — …подобна находчивост ли?

— А-а… Да. Опасявам се, сержант, че някои от по-усърдните ми подчинени ви смятат за препятствие… пред нашата твърде необходима дейност. Напротив, аз… съм убеден, че се придържате неотклонно към закона, макар това да… причини несъгласия поради непълното ви вникване в неотложните ди на ситуацията, и все пак съм убеден, че човек като вас ще ми легне на сърцето.

Ваймс обмисли тази анатомична картинка.

— Общо взето, сър, прав сте — отвърна той, — макар че едва ли стигам до толкова висока част от тялото ви.

— Много добре казано. Очаквам нетърпеливо… бъдещото ни сътрудничество, сержант. Вашият нов капитан несъмнено ще ви… осведоми за останалото както намери за добре. Приятен ден.

Суинг се завъртя и тръгна с неравната си походка към портата. Хората му го последваха, но един с гипс на ръката направи жест.

— Добрутро, Хенри — поздрави го Ваймс.

Огледа писмото. Пликът беше дебел и имаше голям печат. Той обаче бе прекарал твърде много време в компанията на лоши хора и знаеше точно как да постъпи със запечатан плик.

А знаеше и как да слуша. Нов капитан. Значи… почваше се.

Стражниците се взираха в него.

— Сержант, дали те, хнъ, ще повикат още войници? — обади се Зурльо.

— Предполагам.

— Изритали са капитан Тилдън, нали…

— Да.

— Той беше добър капитан! — възмути се Зурльо.

— Да — потвърди Ваймс.

„Не беше — каза си наум. — Беше почтен човек и стори каквото му беше по силите. Толкова. Вече е извън играта.“

— Сега какво ще правим, сержант? — попита редови стражник Ваймс.

— Ще патрулираме. Наблизо. Само по околните улици.

— И каква полза ще има?

— По-голяма, отколкото ако нищо не правим, момко. Ти не положи ли клетва, когато постъпи в стражата?

— Каква клетва, сержант?

Нямаше клетва, спомни си Ваймс. Мнозина не се бяха заклели. Просто си получаваха униформите и звънчетата и ставаха част от Нощната стража.

Преди няколко години и Ваймс не би се безпокоил за клетвата. Думите й бяха остарели, а шилингът на връвчица си беше гавра. Но дори в Нощната стража имаха нужда не само от надници, а и от нещо, което да те уверява, че това не е само поредната работа.

— Зурльо, отскочи до кабинета на капитана и донеси Шилинга — помоли Ваймс. — Хайде да закълнем тази пасмина. И къде е сержант Нок?

— Разкара се, сержант — обясни Уиглет. — Де да знам това говори ли ви нещо, но изтърси „майната му“, като излизаше.

Ваймс преброи личния състав. По-късно щеше да се говори, че целият участък останал на служба. Не беше така, разбира се. Някои се изсулиха тихомълком, други изобщо не се появиха. Но поне онова за Кийл и Чертата беше истина.

— Тъй, момчета, чуйте ме. Знаем какво ставаше досега. Вие както искате, но на мен не ми харесва. Излезе ли войска на улицата, рано или късно става зле. Някое хлапе метне камък и докато се опомниш, вече горят къщи и загиват хора. Ето какво ще вършим — ще поддържаме реда. Такава ни е рабоа. Няма да се правим на герои, а ще си бъдем… нормални. Само че — той се премести малко — току-виж някой казал, че сме сторили нещо нередно. Затова няма да ви заповядвам.

Извади меча си и прокара черта по пръстта и камъните.

— Ако прекрачите чертата, значи участвате — осведоми ги той. — Ако не — няма лошо. Не сте дошли в стражата, за да вършите такива неща, пък и се съмнявам, че ще получим медали, каквото и да се случи. Ако се откажете, само ще ви помоля да си тръгнете и ще ви пожелая късмет.

Почти се отчая от бързината, с която редови стражник Ваймс прекрачи чертата. Следващият беше Фред Колън, последван от Уоди и Били Уиглет. Също Спачкок, Кълуедър, Мойст, Леги Гаскин, Хоръс Нансибол и… Къри ли беше?… Евънс и Паунс…

Общо една дузина стражници минаха зад чертата, последните с неохота заради душевната борба между стремежа да са като другите и здравословното желание да си опазят кожата цяла. Други (повече, отколкото Ваймс се надяваше) се изнизаха през портата.

И остана Нед Коутс. Той скръсти ръце.

— Всичките сте луди за връзване.

— Нед, бихме имали полза и от теб — изрече Ваймс.

— Нито искам да умирам, нито имам такова намерение — заяви той. — Това е тъпотия. Та вие сте само шепа хора. Какво ще направите? Приказките за „поддържане на реда“… са пълни глупости, момчета. Ченгетата вършат каквото им заповядат онези горе. Винаги е било така. Какво ще правите, когао дойде новият капитан, а? И за кого го правите? За хората ли? Те нападнаха другите участъци, а какво е сторила Нощната стража, че да й се ядосат толкова?

— Нищо — отсече Ваймс.

— Е, видяхте ли?

— Исках да кажа, че нощната стража не е сторила нищо и точно това ги е ядосало.

— Щом е така, вие какво ще направите? Да не арестувате Уайндър?

На Ваймс му се струваше, че гради мост от кибритени клечки над зейнала бездна и вече усеща смразяващите ветрове отдолу.

В онова отминало бъдеще той бе арестувал веднъж Ветинари. Вярно, после човекът си получи свободата след някакво подобие на справедлив съд, но Градската стража тогава беше… щеше да бъде достатъчно голяма и силна, с влиятелна подкрепа, за да задържи наистина управника на града. К ибщо стигнаха дотам? Как изобщо му бе хрумнала идеята, че шепа ченгета могат да затръшнат вратата на килията зад големия шеф?

Е, нищо чудно да бе започнало оттук. Редови стражник Ваймс го гледаше напрегнато.

— Разбира се, не можем — отговори той, — но би трябвало да ни е по силите. Кой знае, някой ден може и да е така. Ако не, значи законът не е закон, а само начин хората да бъдат потискани.

— Май си се събудил и си надушил говната — отбеляза Коутс, — защото тъкмо в тях си нагазил. Извинете, момчета, но вие ще умрете. Това ви чака, ако се сбиете с истински войници. Чухте ли какво е станало в Кукличките снощи? Трима мъртви, а онези дори не са се напъвали.

— Стига, Нед, никой няма да ни нападне, ако просто си патрулираме — смънка Колън.

— Защо ще патрулирате? — заяде се Коутс. — Да пазите реда? И какво ще правите, като не остане ред за пазене? Аз пък няма да стоя и да гледам как ви убиват. Махам се.

Обърна се и от двора влезе в участъка. „Прав си, скапан глупако — помисли си Ваймс. — Как ми се ще да не беше толкова прав.“

— Още ли сте с нас, момчета? — попита групата, насадила се зад чертата.

— Ами да, сержант! — заяви редови стражник Ваймс.

Останалите доброволци изглеждаха малко по-неуверени.

— Наистина ли ще ни убият? — обади се Уиглет.

— Кой казва, че ще се стигне до схватка? — промълви Ваймс, загледан в скриващия се гръб на Коутс. — Почакайте малко, искам да разменя две-три думи с Нед…

— Донесох Шилинга, сержант — обяви Зурльо, тръгнал през двора към тях. — И капитанът иска да си поприказвате.

— Кажи му, че ще се кача след няколко…

— Ама той е новият капитан — припряно добави Зурльо. — Вече е тук, хнъ. Наежен. Военен. Не ми се вижда да е от търпеливите, сержант.

„Преди имах Керът, Детритус, Ангуа и Веселка за такива неща — горчиво си припомни Ваймс. — Казвам им какво да свършат и те го вършат, а за мен остава само да се притеснявам и да се занимавам с гнусната политика…“

— Накарай Фред да закълне нашите хора — на реди той. — И предай на офицера, че скоро ще бъда при него.

Изтича през участъка и изскочи през предната врата. На улицата имаше много хора, повече от обичайното. Не бяха тълпа в същинския смисъл, но представляваха прословутата анкх-морпоркска прототълпа, която съвсем скоро се превръща в истинска. Простираше се из града като паяци и паяни, а случеше ли се нещо, което да я разпали, предаваше с вибрации спешното си послание по улиците, сгъстяваше се и се уплътняваше около мястото. Мълвата за клането в Кукличките бе плъзнала и броят на жертвите растеше с всеки разказвач. Ваймс долавяше напрежението в паяжината. Тя сам чакаше някой идиот да сбърка, а Майката-природа е щедра по въпроса за идиотите.

— Коутс! — кресна той.

Учуди се, че другият мъж спря и се обърна към него.

— Какво има?

— Знам, че си от революционерите.

— Налучкваш.

— Не, имаше паролата в бележника си — възрази Ваймс. — Същата, която Диблър предаваше с наденичките в хлебчета. И непременно знаеш, че успях да отворя шкафчетата. Слушай, ти мислиш ли, че двамата с Диблър щяхте още да сте на свобода, ако бях агент на Суинг?

— И още как. Не си подгонил нас, можете да ни приберете и по-късно. Суинг иска водачите.

Ваймс се отдръпна.

— Ясно. И защо не каза на момчетата?

— Защото има раздвижване. Всичко започва.

Вече няма значение кой си ти. Но заради теб момчетата ще умрат. Ако не беше ти, щяха да бъдат на наша страна. Обработвах ги. Известно ти е, че Спачкок все си изпуска меча върху краката, Нансибол се подмокря при опасност, Ваймсчо е простоват, а ти ще ги натикаш, където е най-горещо, и ще т. За нищо!

— Защо не им каза? — повтори Ваймс.

— Може би имаш приятели нависоко! — изръмжа Нед.

Ваймс неволно огледа покривите.

— Е, приключихме ли? — попита Нед.

— Дай ми значката си — настоя Ваймс.

— Какво каза?!

— Ти напускаш. Твое право си е. Дай ми значката си.

Коутс отскочи като ужилен.

— Я се разкарай!

— Тогава напусни града. За твое добро.

— Това заплаха ли е?

— Не от мен. Чуй обаче един съвет, момче. Не залагай на революции. Те винаги се обръщат наопаки. Затова ги наричат революции. Умират хора, а нищо не се променя. С теб ще се видим по-късно.

Обърна се и тръгна припряно, за да не види другият лицето му.

Добре. Сега беше моментът. Или ще го стори веднага, или ще се пръсне като онзи пациент на доктора. Искаше да го направи, но не смееше да опита, защото онези монаси сигурно можеха да причинят какво ли не зло на всеки, изпречил се на пътя им, обаче нещата стигнаха твърде далеч…

Чувството за дълг му напомни, че един офицер чака за разговор с него. Потисна чувството. То не знаеше всички факти.

Ваймс стигна до входа на участъка и спря. Затвори очи. Ако някой си бе направил труда да го погледне, щеше да види мъж, който сякаш се мъчи да стъпче два фаса едновременно. „Благодаря ти, Рози, за тези картонени подметки.“ Той се усмихна.

Мислеше с мозъците в ходилата си. А както бе забелязал и младият Сам, краката имат собствена памет…

Заоблен калдъръм „котешка глава“, от най-обикновения. Камъните не бяха наредени съвсем добре в тези квартали, лекичко поддаваха при стъпване върху тях… Преди да стигне до участъка, ходилата му два пъти бяха усетили по-едър калдъръм с тесни ивици по камъните, където настилката бе подменена след слагането на отводняващи решетки. Преди това имаше подобна ивица, но от меки тухлени парчета, така смазани от каруците, че вече образуваха улей.

Няколко десетки крачки по-рано го бяха завъртели на място, но последната повърхност преди това беше… кал.

Ваймс, който мислеше със затворени очи, се блъсна в каруца.

„Кал… — разсъждаваше, докато се надигаше, без да обръща внимание на учудените погледи на минувачите. — Значи задна уличка. Я да видим… аха, ей там…“

Така минаха двайсетина минути.

Хората по улиците се обръщаха да го изгледат, а той затваряше очи, доколкото се осмеляваше, за да вижда по-добре с краката. Понякога обаче се озърташе и отново усещаше напрежението да се трупа като при наближаваща буря в очакване на първия дребен повод. Хората бяха неспокойни — стото се изнервяше, — без да осъзнават причината. Всеки отвръщаше безизразно на погледа му.

Продължи нататък. Груби плочи между два участъка древен калдъръм, който наричаха „тролски глави“… единственото място в тази част на града, където ги имаше, беше кръстовището на улица „Пютар“ с Брястовата, а преди това… аха, големи камъни, някои от най-старите в града, дълбани столее след столетие от обковани с желязо колела — път точно зад една стена… да. Подмина Ямите, като още вървеше по Брястовата, после загуби следата. Намери я отново на метален капак в паважа. С протрит герб. Масленият пазар. Ъхъ. Вървете, крака!

Тук монасите пак го бяха завъртели, но… дълги тухли, изпечени до голяма твърдост, ивица доста съвременни плочи, добре ошлайфани и напаснати. Можеха да подведат, ако човек не знаеше, че е на… да, Зидарската улица, а тук наистина имаше зидари и те се грижеха за настилката. Сега да нами задна уличка с отъпкана пръст, но и много чакъл в нея, защото зидарите изхвърляха на нея отпадъците си, а имаше и гърбици от заравянето на тръби. Аха. Сега да намери квадратни павета…

Отвори очи.

Аха.

Отляво на Глинената алея имаше три сгради една до друга. Храм, сбутан между две ъглови магазинчета за евтинии. Беше… обикновен храм с леко чуждестранен вид, но нали всички са такива? Подсказваше за планините около Главината, където всички яздят якове или нещо подобно.

Входната врата на храма беше заключена. Той безпомощно натисна дръжката, после заудря по дъските с меча си. Никакъв резултат. Дори не остави белези по вратата.

Но вратата на съседното вехтошарско дюкянче беше отворена. Познато място. Някога тук намираше и шивача си, и обущаря си. И подобно на заложната къща дюкянчето беше отворено винаги. Ваймс пристъпи вътре и незабавно го погълна прашна тъма.

Пещера от плат. Редици стари костюми висяха под тавана. Древните рафтове се огъваха под тежестта на струпаните ризи, жилетки и чорапи. Тук-там стари кашони стърчаха в мрака и той се блъскаше в тях. Купища захвърлени обувки се разместваха и хлъзгаха под краката му. И усещаше мириз. Ако бедността имаше миризма, трябваше да е гази. Долавяше се и дъх на дезинфектант.

Само няколко стъпки след вратата Ваймс се обърка. Въртеше се, проправяше си път през един сивкав проход от задушаващи платове, после друг, питаше се дали се е случвало някой да умре тук и как човек би могъл изобщо да открие покойника. Бутна настрана закачалка с мазен протрит кост…

— Вие искате?

Обърна се.

Нямаше никого. Сведе поглед и зърна дребен лъскав човечец, напълно оплешивял, съвсем кльощав и навлякъл неподдаващи се на описание дрехи, каквито дори вехтошарско дюкянче не би успя-по да пробута на клиент. „Кой беше този? Кой беше този?…“ Странно, като че ли съвсем наскоро беше нчил името му…

— А-а, ъ-ъ… господен Пак…

— Пак Грей Ден — представи се господин Пак. Грабна костюма, който той още държеше. — Зорко око, зорко око, прекрасен плат, прекрасен плат, бил е на жрец, много хубав, за вас петдесет пенса, жал ми да продавам го, ама времена трудни.

Ваймс припряно закачи костюма и извади значката си. Пак се вторачи в нея.

— Аз вече плаща друго ченге. Един долар — един месец, няма проблем. Вече плаща друго ченге.

— Плаща?! — повтори учудено Ваймс.

— Ченге с две нашивки, вече плаща него. Един долар — един месец, няма проблем!

— Ефрейтор Куърк — промърмори Ваймс. — Не е нужно да плащате на ченгетата, господин Пак. Ние сме тук, за да ви пазим.

Колкото и трудно да се оправяше с местния език, господин Пак намекна грубо с изражението си, че ченгето с три нашивки и коронка на тях наскоро е паднало от планетата Идиот.

— Вижте какво, нямам време за това — отсече Ваймс. — Къде е задната врата? Идвам по работа на Стражата!

— Аз плаща! Аз плаща да пази! Един долар — няма проблем!

Ваймс изсумтя и тръгна по следващия тесен, обрамчен с дрехи тунел.

Отблясък по стъкло привлече вниманието му и той се промъкна по задръстен проход, докато стигна до тезгях. И той беше отрупан с още от безнадеждната стока, но зад него имаше вход с мънистена завеса. Наполовина се покатери, наполовина преплува през купчините и се вмъкна в стаичкат оад.

Господин Пак си проби път до прастар шивашки манекен — толкова надран, остърган и очукан, че сякаш бе изровен от древен град, затрупан с вулканична пепел.

Дръпна едната ръка и очите светнаха.

— Говори Трети номер — каза в ухото на манекена. — Той току-що премина. Олеле, колко е ядосан…

Задната врата се оказа заключена, но се предаде пред тежестта на Ваймс. Той залитна в някакъв двор, вдигна поглед към стената, деляща тази мазна дупка от градината на храма, скочи, зачегърта с ботуши по тухления зид и се изтегли отгоре, като усети две-три от тухлите да се трошат по но.

Падна по гръб и се загледа в слабия, облечен с расо човек, седнал на каменна скамейка.

— Чаша чай, командире? — весело предложи Метача.

— Никакъв проклет чай не искам! — развика се Ваймс и тромаво се изправи.

Метача пусна бучка гранясало масло от як в купичката чай, оставена на скамейката.

— Тогава какво искаш, господин Ваймс с много полезните ходила?

— Не мога да се справя с това! Знаеш за какво ти говоря!

— Повярвай, малко чай наистина ще те успокои — увери го Метача.

— Я не ми казвай да се успокоя! Кога ще ме отведете у дома?

От храма излезе друг мъж. Той беше по-висок и набит от Метача, с бяла коса и с вид на добродушен управител на банка. Подаде му чаша.

Ваймс се поколеба, взе я и изля чая на земята.

— Нямам ви доверие. Може да сте сипали какво ли не вътре.

— Не си представям какво бихме могли да сложим в чая, за да е по-лош от онзи, който обикновено пиеш — невъзмутимо подхвърли Метача. — Седнете, ваша светлост. Моля…

Ваймс се свлече на скамейката. Яростта му понамаля, но още я усещаше да кипи. По навик извади недопушена пура и я пъхна в устата си.

— Метача каза, че все някак ще ни откриете — сподели другият монах и въздъхна. — Ама че полза имахме от секретността.

— Че защо да се тревожите? — отвърна Ваймс и запали угарката. — Нали можете да си поиграете с времето и това няма да се е случило?

— Нямаме намерение да постъпим така — заяви вторият монах.

— Бездруго какво ли мога да направя аз? Да обикалям и да разправям на всички, че онези смахнати монаси по улиците местят времето! Ще ме затворят! Впрочем кой сте вие?

— Това е Ку — кимна Метача към другия монах. — Когато му дойде времето, той ще те върне. Още не е дошло.

Ваймс въздъхна. Гневът го напусна, остана само безнадеждна празнота. Вторачи се вяло в чудноватата каменна подредба, заела почти цялата градина. Стори му се странно позната. Той примигна.

— Днес говорих с хора, които ще умрат — промълви. — Според вас как се чувствам? Имате ли представа какво ми е?

Монасите се вторачиха озадачено в него.

— Ъ-ъ… — да — потвърди Ку.

— Имаме — подкрепи го Метача. — Всеки, с кого то говорим, ще умре. Всеки, с когото и ти говориш, ще умре. Всеки умира.

— Аз промених разни неща — каза им Ваймс и предизвикателно добави: — Защо пък не? Карсър вече го направи! Изобщо не знам накъде ще се обърне всичко! Нали уж историята се променя, дори ако настъпиш някоя мравка?

— За мравката несъмнено се променя — съгласи се Ку.

Метача размаха ръка.

— Казах ти, господин Ваймс. Историята си намира пътя. Същото е като при корабокрушение. Плуваш към брега. Каквото и да направиш, там ще има прибой. Не е ли речено в писанията „На безбрежния океан му е все едно накъде плува рибката“? Хората умират, когато им дойде времето…

— Но не и Кийл! Карсър го очисти!

— Дошло му е времето в това настояще, командире — намеси се Ку. — Но той ще изиграе своята роля в другото, господин Ваймс. Евентуално. Ти ще стигнеш до брега. Длъжен си. Иначе…

— …няма бряг — довърши Метача.

— Не — възрази Ваймс. — Трябва да има още нещо. Аз не плувам. Давя се. Беше забавно, знаете ли? Отначало. Все едно съм излязъл с тайфата вечерта. И пак усещах улиците под ботушите си. Но сега… какво ще стане със Сибил? Има ли място, където тя е моя жена и ще роди детето ми? Ама наистина? Н е ли всичко само в главата ми? Можете ли да ми го докажете! Случва ли се? Ще се случи ли? Кое е истинско!

Монасите мълчаха. Метача погледна Ку, който сви рамене. Вторият поглед беше далеч по-красноречив и този път Ку размърда ръка в жест, който-означаваше „добре де, добре, макар да не е разумно според мен…“. Метача проточи съвсем бавно:

— Да-а… Да, командире, струва ми се, че има с какво да помогнем. Искаш да знаеш дали съществува бъдеще, което те очаква. Искащ да го подържиш в ръка. Искаш да усетиш тежестта му. Искаш точка, по която да се ориентираш, към която да се насочиш. Да. Мисля, че има как да ти помогнем с това, н…

— Какво?

— Но ти пак ще се прехвърлиш над тази стена и сержант Кийл ще изиграе ролята си. Докрай. Той дава заповедите, които според него са правилни, и те ще бъдат правилните заповеди. Той държи юздите. Той върши работата.

— Не само той — напомни Ваймс.

— Да. Командир Ваймс също има да върши работа.

— Не се притеснявайте. Няма да зарежа Карсър тук — изръмжа Ваймс.

— Добре. Ще поддържаме връзка.

Той захвърли угарката и вдигна глава да погледне стената.

— Дадено. Ще си довърша работата. Но когато дойде времето…

— Ние ще сме готови — обеща Метача. — Ако ти…

Млъкна. Чу се още един тих звук, по своему люспест — някакво силициево приплъзване.

— О, небеса… — смънка Ку.

Ваймс сведе поглед.

Угарката от пура още димеше. Но около нея Градината на душевния покой се разместваше, камъчета се плъзгаха по други камъчета. Голям изгладен от вода камък се зарея плавно, въртеше се. И тогава той прозря, че цялата градина се върти, кръжи около малката струйка дим. Кибритена клечка изплува покрай него, търкаляше се от камък към камък като трохичка, която си подават мравки.

— Трябва ли да прави това? — попита.

— На теория — да — отвърна Метача. — На твое място бих си тръгнал веднага, господин Ваймс.

Той огледа още веднъж подвижната градина, вдигна рамене и се изтегли върху стената.

Двамата монаси се взираха. Приливът от камъчета полека избутваше угарката към центъра.

— Изумително — сподели Ку. — Той вече е част от подредбата. Не знам как успяваш да го постигнеш.

— Не го правя аз — отвърна Метача. — Ку, можем ли да…

— Повече никакво прехвърляне на време. — Достатъчно проблеми създадохме.

— Прав си — каза Метача. — Тогава искам да изпратим групи за издирване. При прекупвачите на крадено, при нечестните бижутери, в заложните къщи… и ще я намерим. Разбирам нашия приятел. Работата не му стига. Иска едно истинско нещо. И аз знам кое е то.

Пак се загледаха в градината, която се въртеше и местеше, усещаха как пръстите на историята се прокрадват навън в света.

Ваймс се постара да не тича по пътя обратно към участъка, защото твърде много хора се бяха събрали на групички и човек в униформа рискуваше дори като побегне.

Пък и не подобава да тичаш заради офицери. Той е сержант. На тях им е присъщо да крачат спокойно.

С изненада откри, че хората му още са на двора. Някой дори бе окачил мишени за упражнения с меч и те непременно щяха да са от полза, ако стражниците се изправят срещу врагове, които нямат оръжие и са вързани за кол.

Качи се по стъпалата. Вратата на капитанския кабинет беше отворена и той видя, че новият началник е преместил бюрото си, за да гледа към площадката и стълбата. Лош знак, да, много лош. Офицерът не биваше да вижда какво става, той трябваше да разчита на сержантите да му докладват. Так всичко върви гладко.

Този беше от усърдните. Ох, майчице…

Новият капитан вдигна глава. „Олеле, загазихме — каза си Ваймс. — Този път е проклетият Ръждьо!“ Наистина беше достопочтеният Роналд Ръждьо, божи дар за всеки враг и ходещо подстрекателство към дезертьорство.

Родът Ръждьо бе създал велики пълководци според не особено придирчивите критерии на направлението в приложното военно изкуство „Извади броя на своите жертви от броя на убитите врагове и ако получиш положително число, постигнал си забележителна победа“. Но пълната липса на воен ет у Ръждьо можеше да се равнява само с високото му мнение за дарбата, която всъщност притежаваше единствено в отрицателни количества.

Предишният път не беше Ръждьо. Ваймс смътно си спомняше друг капитан. Всички тези дребни промени… в какво ли щяха да се натрупат?

„Обзалагам се, че току-що са го повишили в капитан — мислеше си. — Като се замисля живота на колко хора мога да спася, ако случайно му отсека главата още сега… Виж ги тези сини очи, виж му тъпашките извити мустачки. А тепърва само ще става още по-гаден.“

— Ти ли си Кийл? — попита глас като лай.

— Тъй вярно, сър.

— Предадох заповед, човече, да се явиш при мен още преди час.

— Тъй вярно, сър. Но аз бях дежурен цяла нощ и имаше още много задачи…

— Сержант, очаквам заповедите ми да бъдат изпълнявани незабавно.

— Тъй вярно, сър. Аз също, сър. Затова…

— Сержант, дисциплината започва отгоре.

Стражниците се подчиняват на теб, ти се подчиняваш на мен, аз се подчинявам на моите началници.

— Радвам се да чуя това, сър.

Ръждьо се справяше и с общоприетата учтивост колкото с военното изкуство.

— Какви са тези занимания на двора?

Ваймс зави по посока на преобладаващите ветрове…

— Малко укрепване на решимостта, сър. Повишаване на бойния дух.

…и се блъсна в риф. Ръждьо изви вежди.

— Защо? Задължението на нашите хора е да правят каквото им е наредено, твоето също. Не се предвиждат групови прегръдки, нали?

— Сър, малко сплотяване помага да си вършим работата. Съдя по своя опит.

— Кийл, ти да не ме ядеш с поглед?

— Не, сър. Лицето ми изразява искрено съмнение, сър. „Изяждам с поглед“ е четири стъпала по-нагоре, точно над „зяпам странно“. Съгласно военните нрави и традиции, сър, на сержантите е позволено да стигнат чак до изражение на остро…

— Човече, каква е тази цвъчка над нашивките ти?

— Означава сержант-пристав, сър. Специален вид ченге, сър.

Капитанът изгрухтя и погледна книжата пред себе си.

— Сержант, при лорд Уайндър е постъпила извънредна молба за повишаването ти в лейтенант. Внесъл я е капитан Суинг от Особения отдел. А негова светлост се вслушва в думите на капитан Суинг. О, да, той иска и да бъдеш прехвърлен в Особения отдел. Лично аз смятам, че този човек е луд.

— Подкрепям ви напълно в това, сър.

— Не искаш ли да бъдеш лейтенант?

— Не искам, сър. Същото е като да седнеш между два стола, сър — заяви Ваймс, вторачен в една точка на педя над главата на Ръждьо.

— Какво?!

— Така ще съм нито едното, нито другото, сър.

— О, значи ти се иска да станеш капитан, а? — злобно се усмихна Ръждьо.

— Съвсем не, сър. Не искам да бъда офицер, сър. Обърквам се, сър, когато видя на масата по вече от една вилица и един нож.

— Сержант, поне според мен ти изобщо не си, годен за офицер.

— Не съм, сър. Благодаря, сър.

Добрият стар Ръждьо. Добрият млад Ръждьо. Все същата лишена от мисъл грубост, преструваща се на рязка откровеност, все същата твърдоглавост, все същата дребнава злоба. Всеки сержант, който не носеше нашивките напразно, би намерил как да се възползва от това.

— Но не съм против, сър, да бъда прехвърлен в Особения отдел — сподели, без да бъде попитан.

Рискуваше, но не много. Можеше да разчита на съзнанието на Ръждьо.

— Тъкмо това бих очаквал от теб, Кийл — сопна се той. — Явно си въртял на малкия си пръст онзи стар глупак Тилдън и не ти допада капитан, който държи нещата изкъсо, нали? Бъди сигурен, че оставаш тук, проумя ли?

„Великолепно — отсъди Ваймс. — Все едно гледаш стършел да каца в коприва — някой ще бъде нажилен, но не ти пука точно кой.“

— Тъй вярно, сър — отвърна, все така вперил поглед напред.

— Човече, ти бръснал ли си се днес?

— Освободен съм от бръснене — излъга Ваймс.

— По лекарско предписание. Имам шевове на лицето, сър. Бих могъл да обръсна другата половина, сър.

Не отклони поглед, когато Ръждьо неохотно се взря в него. Раната от нож изпъкваше ярко, Ваймс още не бе посмял да погледне под превръзката.

— Ударил си се по лицето със звънчето, тъй ли?

— рече капитанът.

Ваймс усети сърбеж в пръстите.

— Много смешно, сър.

— Сега върви да стегнеш хората, Кийл. Искам да са спретнати. Ще ги проверя след малко. И кажи на онзи идиот със сплескания нос да разчисти конюшнята.

— Сър?

— Скоро ще доведат коня ми. Не искам и онази отвратителна кранта да е там.

— Какво, да изпъдим Мерилин ли, сър? — потресе се Ваймс.

— Това беше заповед. Кажи му да я изпълни по-чевръсто.

— А какво да правим с нея, сър?

— Не ме засяга! Ти си сержант и получи заповед. Нали все някой изкупува кранти за клане? Несъмнено и хората в тези квартали се хранят с нещо, нали?

Ваймс се поколеба. После отдаде чест.

— Щом казвате, сър.

— Сержант, знаеш ли какво видях по пътя на сам?

— Не бих могъл да знам, сър — заяви той.

— Хората трупаха барикади, сержант.

— Сър?

— Знам, че ме чу добре, човече!

— Можеше да се очаква, сър. Случвало се е и преди. Хората се наежват. Чуват слухове за тълпи и необуздани войници. Опитват се да защитят улицата си…

— Това е крещящо предизвикателство към властта! Хората не бива сами да налагат закони!

— Е, да. Но тези неща обикновено стават от само себе си…

— В името на боговете, човече, как са те повишили?

Ваймс знаеше, че е най-добре да се укроти. Ръждьо беше глупак. Но в момента беше млад глупак, което по-лесно се прощава. Вероятно имаше някакъв шанс, ако се заемат с него навреме, да го избутат до състоянието на идиот.

— Понякога си струва да… — започна.

— Снощи всеки участък на Стражата в града беше нападнат от тълпи — заговори Ръждьо, без да го слуша. — Освен този. Как ще обясниш това?

Мустаците му настръхнаха. Щом не бяха нападнати, това несъмнено доказваше безгръбначността на Ваймс.

— Просто се случи така, че…

— Оказва се и че един човек се е опитал да те нападне. Къде е той сега?

— Не знам, сър. Превързахме го, придружихме го до дома му.

— Пуснали сте го?

— Тъй вярно, сър. Той беше…

Ръждьо обаче винаги прекъсваше с настояване да получи тъкмо отговора, на който държеше.

— Защо?

— Сър, защото в онзи момент сметнах за благоразумно да…

— Снощи са били убити трима стражници, това известно ли ти е? По улиците върлуваха банди! Е, сега вече е обявено военно положение! Днес ще им покажем що е твърда ръка! Събери хората си! Веднага!

Ваймс отдаде чест, обърна се кръгом и бавно слезе по стълбата. Не би се затичал даже да му обещаят голям часовник.

Твърда ръка. Да, бе. Банди върлували по улиците. Само че и пръста си не помръдваха, когато бандите бяха от престъпници. Ако и от двете страни е пълно с побъркани и слабоумни, и всичко виси на косъм… ами лесно е да си намериш белята, когато твърде много хора са тръгнали да я търсят.

Един от най-трудните уроци в живота на младия Сам беше откритието, че онези, които са отговорни, не отговарят за нищо. Откритието, че властите, общо взето, не се състоят от хора, които разбират какво става, а плановете им заместват мисленето.

Повечето стражници се бяха скупчили около стълбата. Зурльо бързо разнасяше обезпокоителните вести.

— Придайте си спретнат вид, момчета — нареди Ваймс. — Капитанът ще слезе след няколко минути. Явно е време да демонстрираме сила.

— Каква сила? — учуди се Били Уиглет.

— Ах, Били, знаеш ли какво ще стане — щом ни зърнат, злите революционери ще се шмугнат обратно в леговищата си — изрече и в миг съжали за думите си.

Били не се бе научил да долавя иронията.

— Искам да кажа, че просто ще проветрим униформите на чист въздух — преведе Ваймс.

— Ще ни размажат — заяви Фред Колън.

— Не и ако се браним един друг — възрази Сам.

— Вярно — одобри Ваймс. — В края на краищата ние сме тежко въоръжени мъже, излезли да патрулират сред цивилни, които по закон, не бива да носят оръжие. Ако внимаваме, няма да пострадаме прекалено.

Поредният несполучлив ход. „Трябва да преподават мрачния сарказъм в училище“ — рече си той. Пък и въоръжените мъже могат да си навлекат неприятности, ако лишените от оръжия цивилни са достатъчно разярени, особено при толкова камъни в уличната настилка.

Чу в далечината часовниците да отброяват три часа. Тази нощ улиците щяха да изригнат.

Според книгите по история щеше да се започне с изстрел по залез слънце. Един полк пехота щеше да бъде разположен на Кокошето поле в очакване на заповеди. И щеше да има зяпачи. Войските винаги привличат зрители: любопитните деца, неизбежната свободно носеща се улична тълпа на Анк-Мпорк и, разбира се, жриците на извънредно изгодно спазарената нежност.

По-късно някои казваха, че на тълпата не й било мястото там. Но къде да се дене? Полето беше любимо място — единствената рехава зеленина в онзи район на града. Хората отиваха там да поиграят на нещо и (естествено) да позяпат докъде се е разложил поредният труп на бесилката. А и войниците бяха обикновени пешаци, нечии синове и съпрузи, които просто отдъхваха и пийваха по ма.

О, точно така си беше — после се говореше, че войниците били пияни. И на тях също не им било мястото там. Ъхъ — умуваше Ваймс, — ето ти причината. Никой не би трябвало да е там.

Само че хората се бяха събрали и когато капитанът бе пронизан от стрела в корема и стенеше на земята, някои войници с арбалети стреляха в посоката, откъдето тя долетя. Така пишеше в книгите по история. Стреляха по прозорците на къщата, откъдето зяпаха хора. Може и някой от тях да бе пуснал стрелата.

Някои от стрелите в отговор не стигнаха до целта, но не всички. И имаше кой да отвърне на стрелбата.

После ужасиите се заредиха една след друга. Вече беше твърде късно това да не се случи. Напрежението се освобождаваше като огромна пружина, помитаща града.

Имаше и заговорници, в това никой не се съмняваше. Обикновени хора, на които им бе дошло до гуша. Или безпарични младежи, които не понасяха факта, че светът се управлява от богати старци. Някои пък мислеха, че така ще си намерят момичета. Имаше и идиоти, мерещи се по безумието си съ Синг, със също толкова непоклатимо измамна представа за света, но застанали на страната на „народа“. Ваймс прекара целия си живот на улиците, срещаше и почтени хора, и глупаци. Едни бяха готови да откраднат последното пени на просяк, други всеки ден извършваха скромни чудеса или еоглдни престъпления зад мръсните прозорци на малките си къщи. Но така и не срещна Народа.

Хората на страната на Народа неизменно оставаха разочаровани, каквото и да се случи. Откриваха, че Народът не е склонен да бъде благодарен, признателен, прозорлив или послушен. Народът по-скоро беше дребнав, тесногръд, не особено умен и дори подозрително настроен към умните. Зата цата на революцията винаги се натъкваха на твърде стар проблем — не само управниците са неподходящи (това си е очевидно), ами и Народът не е какъвто трябва.

Започнеш ли да виждаш хората като неща, подлежащи на измерване, установяваш, че не се вместват в мерките. Онова, което скоро щеше да залее улиците, нямаше да е революция или бунт. Щяха да са хора, наплашени паникьосани от страх. Това е следствието от забуксувалата машина на градск жот, когато колелата престават да се въртят и всички дребни правила се погазват. Тогава хората са по-лоши и от овце. Защото овцата просто се втурва да бяга, а не хапе съседната овца.

По залез всяка униформа щеше да означава мишена. И щеше да е все едно на кого симпатизира стражникът. Щеше да е само поредният мъж в броня…

— Какво? — върна се той в настоящето.

— Добре ли сте, сержант? — попита ефрейтор Колън.

— Хъм? — смънка Ваймс, отново озовал се в действителността.

— Бяхте се отнесли — каза му Фред. — Зяпахте в нищото. Сержант, трябваше да си отспите снощи.

— Ще имам колкото си искам време за сън в гроба — промърмори Ваймс и огледа стражниците.

— Ъхъ, чувал съм я тая приказка, сержант, ама там никой не ви буди с чаша чай. Строих хората.

Ваймс установи, че Фред се е постарал. Стражниците също. Никога не ги бе виждал толкова… официални. Обикновено всеки носеше шлем и броня. Останалото снаряжение беше разнообразно и по личен избор. Днес обаче се бяха поспретнали.

Жалко за ръста им. Никой не можеше лесно да проведе строеви преглед на редица, в единия край на която е Уиглет, а в другия — Нансибол. Уиглет беше толкова нисък, че веднъж го обвиниха в изяждане с поглед на пъпа на един сержант, тъй като нямаше как да се вторачи в очите му. Нансибол п пв сред стражниците научаваше, че е заваляло. Човек трябваше да се дръпне доста назад, за да обхване и двамата с поглед, без да си напряга очите.

— Справихте се, момчета — успя да каже и чу Ръждьо да слиза по стълбата.

Сигурно за пръв път виждаше подчинените си събрани на едно място. При тези обстоятелства понесе гледката доста добре. Само въздъхна и се обърна към Ваймс:

— Искам нещо, на което да стъпя.

— Сър? — зяпна той.

— Желая да произнеса реч пред хората ни, за да ги вдъхновя и да укрепя тяхната решимост. Те трябва да вникнат в политическата основа на текущата криза.

— О, сър, ние си знаем, че лорд Уайндър е смахнат — жизнерадостно се обади Уиглет.

Челото на Ръждьо едва не се заледи. Ваймс се изопна.

— Отряд, свобо-о-одно! — кресна и се наведе към ухото на Ръждьо, докато мъжете наоколо се разпръскваха на всички страни. — Може ли две думи насаме, сър?

— Този човек наистина ли каза… — подхвана Ръждьо.

— Да, сър. Те са простовати хора, сър. — Ваймс мислеше трескаво. — Най-добре да не им объркваме главите, ако схващате намека, сър.

Ръждьо премери това според ограничения си набор от реакции. Той го виждаше как размишлява. Все пак му предлагаше изход, който пасваше на общото му мнение за Стражата. Значи не търпеше нахалството на обикновен полицай, а проявяваше снизхождение към тъпчо.

— Те съзнават дълга си, сър — помогна му Ваймс.

— Дългът им, сержант, се състои в изпълнението на заповедите.

— Именно, сър.

Ръждьо приглади мустаците си.

— Намирам нещо смислено в думите ти, сержант. Имаш ли им доверие?

— Всъщност да, сър.

— Хъм… след десет минути ще обиколим съседните улици. Време е за действие. Новините са обезпокоителни. Трябва да държим фронта, сержант.

„Той си вярва — проумя Ваймс. — Наистина.“

Стражниците излязоха с маршова стъпка под следобедното слънце, но го правеха зле. Не бяха свикнали да маршируват. Обикновено крачеха нехайно, което не е характерно за военните, или отстъпваха панически, което пък е типично за военните. В редиците им започнаха и конвекционни течия, породени от страхливо благоразумие. В движението на всеки от мъжете се забелязваше определен стремеж да е в средата. Стражниците имаха щитове — леки плетени плоскости, годни само за отбиване на удари и камъни. Нямаше да издържат на острие. Затова напредваха в малко издължена купнка.

Ръждьо не забелязваше. Имаше способността да не вижда и да не чува, каквото не искаше да види и да чуе. Не можеше обаче да пренебрегне барикада.

Когато ножът опреше до кокала, се оказваше, че Анкх-Морпорк всъщност не е град. Места като Кукличките, Хълма на дрямката и Седмината сънливци някога били села, преди да ги погълне ширналият се град. На някакво равнище продължаваха да си съществуват отделно. А останалото… свърнеш ли от главните улици, попадаш в махали. Хората избягваха чуждите квартали. Започнеше ли да става напечено, разчитаха на аверчетата и домашните си. Каквото и да се мътеше, грижеха се да не става на тяхната улица. Не беше революция. Напротив. Всеки бранеше своя праг.

На улица „Китова кост“ градяха барикада — не особено сполучлива, струпана предимно от преобърнати сергии, малка каруца и купища мебели, но все пак беше Символ.

Мустаците на Ръждьо настръхнаха.

— Правят го пред очите ни! — отсече той. — Сержант, това е абсолютно незачитане на законната власт. Изпълни дълга си!

— А какъв е той в момента, сър? — осведоми се Ваймс.

— Арестувай главатарите! Твоите хора да съборят барикадата!

Ваймс въздъхна:

— Както кажете, сър. Ако благоволите да не доближавате, ще установя кои са те.

Отиде до накамарените домакински принадлежности, като усещаше, че го наблюдават и зад, и пред тях. На няколко стъпки от барикадата сви шепи пред устата си.

— Добре, какво става тук? — извика.

Долавяше шепот. И беше готов за следващата случка. Когато камъкът хвръкна над мебелите, улови го с двете си ръце.

— Попитах ви учтиво. Стига де!

Имаше още шепот. Ясно дочу „…това е снощният сержант…“ и някакви приглушени спорове. После нечий глас нададе вопъл:

— Смърт на фашистките потисници!

След това споровете се разгоряха. Някой каза „добре де“ и добави:

— Смърт на фашистките потисници, като присъстващите се изключват! Е, сега всички ли сте доволни!

Познаваше този глас.

— Вие сте господин Реджиналд Шу, нали?

— Съжалявам, че имам само един живот, който да дам за улица „Китова кост“! — кресна човекът зад един гардероб.

„Ех, ако знаеше…“ — помисли си Ваймс и в отговор заяви:

— Не ми се вярва, че ще се наложи. Хайде де, дами и господа. Така ли трябва да се държите? Не бива… сами… да налагате… закони…

Запъна се. Понякога говореше, преди да е помислил.

Ваймс се обърна да погледне стражниците, които не се нуждаеха от увещания, за да стоят по-назад. После пак се взря в барикадата.

Какво всъщност представляваше законът в момента?

Какво си въобразяваше, че прави?

Вършеше си работата, разбира се. Онази, която с пред очите му. Винаги я бе вършил. А законът винаги го имаше… незнайно къде, но наблизо. Открай време беше почти наясно точно къде е и това определено беше свързано някак със значката.

Значката беше важна. Да. Имаше формата на щит. За да пази. Бе мислил за това през дългите нощи. Пазеше го от звяра, защото той дебнеше в мрака на собствената му глава.

Бе убивал върколаци с голи ръце. Тогава беснееше от ужас, но имаше звяра вътре, който му даваше сили…

Кой знае що за зло се таи в човешките души? Ами ченгето. Като минат десет години, вече си мислиш, че всичко ти е минало пред очите, но сенките все ти поднасят нещо ново. Виждаш колко близо до звяра живеят хората. И осъзнаваш, че хора като Карсър не са луди. Те са невероятно разумни. Проо са хора без щит. Огледали са света и са разбрали, че не е задължително всички тези правила да важат и за тях, особено ако нямат желание да ги спазват. Не се оставяха да бъдат заблудени с историйки. Те се здрависваха със звяра.

Но той — Сам Ваймс, държеше на значката си освен в онези дни, когато тя не му стигаше и вместо нея не пускаше от ръка бутилката…

Струваше му се, че и в момента стиска бутилка. Светът се въртеше. Къде беше законът? Пред него имаше барикада. Кой от какво я бранеше? Щом над града властваха безумец и неговите потайни приятелчета, къде беше законът?

Ченгетата обичаха да казват, че хората не бива сами да налагат закони, и смятаха, че знаят за какво говорят. Мислеха за нормалните времена и за човек, тръгнал да вразуми съседа си с тояга, защото кучето му за кой ли път е изцапало прага му. Но в такива времена на кого принадлежеше зонът? Ако не бива хората да го налагат, кой тогава? По-добре осведомените ли? Значи пак Уайндър и приятелчетата му, а каква полза от това?

Как трябваше да продължи отсега нататък? О, да, имаше значка, но тя не беше негова, честно казано… имаше и заповеди, само че неправилни… имаше и врагове — по съвсем сбъркани причини… и може би нямаше бъдеще. То вече не съществуваше. Нямаше нищо истинско, никаква опора, имаше го единвено Сам Ваймс, попаднал където нямаше право да се намира…

Сякаш тялото, напъващо се да вложи колкото се може повече сили в разплитането на обърканите мисли, изчерпваше тези сили. Притъмня му пред очите. Коленете му се подкосиха.

Нямаше нищо освен отчаяние.

И поредица от гърмежи.

Хавлък Ветинари почука учтиво на гишето на канцеларийката точно до главната порта в Гилдията на убийците.

Дежурният портиер отвори прозорчето.

— Да се подпиша, че излизам, господин Марун — обясни убиецът.

— Да, сър. — Портиерът побутна голяма канцеларска книга към него. — И накъде сме днес, сър?

— Проверка на обстановката. Просто ще огледам наоколо.

— Аха, казах аз снощи на госпожа Марун, сър, че сте много вещ в оглеждането.

— Гледаме и се учим, господин Марун, гледаме и се учим — сподели Ветинари, написа името си в книгата и сложи перодръжката на поставката й. — А как е момченцето ви?

— Благодаря, че питате, сър, вече е много по-добре.

— Радвам се да чуя това. О, както виждам, достопочтеният Джон Кръвопус е излязъл с поръчка. Към двореца ли се запъти?

— Е, хайде, сър — усмихна се Марун и размаха пръст. — Знаете, че не мога да ви кажа, сър, дори да ми беше известно.

— Разбира се. — Ветинари плъзна поглед по задната стена на канцеларията, където на стар бронзов рафт бяха оставени няколко плика.

Над рафта имаше табела „Текущи задачи“.

— Желая ви приятен ден, господин Марун.

— И на вас, сър. И приятно… ъ-ъ, оглеждане наоколо.

Портиерът изпроводи с поглед младежа, излязъл на улицата. После влезе в нишичката до канцеларията, за да сложи чайника на печката.

Отнасяше се със симпатия към младия Ветинари, защо беше тих и ученолюбив, а и трябваше да му се признае, че проявяваше щедрост в подходящи случаи. Все пак си падаше малко чудак. Веднъж Марун го наблюдаваше как е застанал неподвижно във фоайето. Само това правеше. Изобщо не се опитше да се прикрие. След половин час Марун отиде при него и попита:

— Да ви помогна ли с нещо, сър?

А Ветинари отвърна:

— Благодаря, господин Марун, няма нужда.

Просто се уча да стоя неподвижно.

На това нямаше какво да се каже. Младежът сигурно си бе тръгнал скоро след това, защото портиерът не помнеше да го е виждал отново през онзи ден.

Чу проскърцване в канцеларията и надзърна през вратата. Нямаше никой.

Докато си правеше чай, чу шумолене оттатък и отиде да провери. Стаята беше абсолютно безлюдна. Дори прекалено, каза си той по-късно. Сякаш още по-безлюдна, отколкото ако там няма никой.

Върна се на удобното си кресло в нишичката и се отпусна.

На бронзовия рафт пликът с надпис „Кръвопус, Дж.“ помръдна лекичко.

Имаше множество гърмежи. Фойерверките подскачаха из цялата улица. Трещяха дайрета, рог тръбеше звук, какъвто не се чува в природата, а редицата монаси танцуваха и се въртяха на ъгъла, напявайки с все сила.

Свлеклият се на колене Ваймс усети, че десетки крака в сандали стъпват край него, развяваха се мръсни раса. Ръждьо крещеше нещо на танцьорите, които се усмихваха и размахваха ръце.

Нещо квадратно и сребристо тупна в праха.

И монасите се махнаха, нахлуха с танц в една пресечка, крещяха, въртяха се и удряха гонговете си…

— Окаяни езичници! — заяви Ръждьо, излязъл напред. — Да не си ударен, сержант?

Ваймс посегна надолу и взе сребърното квадратче.

Камък издрънча по бронирания нагръдник на Ръждьо. Той вдигна рупора пред устата си и една зелка го цапна по лицето.

Ваймс гледаше предмета в ръката си. Кутия за пури, тънка и леко извита. Отвори я и прочете:

„На Сам с обич от твоята Сибил“

Светът се промени. Но тай вече не се чувстваше като подмятан от вълните кораб. Сега усещаше придърпването на котвата, която го накара да се завърти, за да види надигащия се прилив.

От барикадата полетя какво ли не. Мятането на разни неща беше анкх-морпоркски обичай, а нещо у Ръждьо го превръщаше в чудесна мишена. Събра остатъка от достойнството си, пак вдигна рупора и успя да каже:

— С настоящото ви предупреждавам, че… — Камък изби рупора от ръката му. — Така да бъде — отсече и се върна със сковани крачки при стражниците. — Сержант Кийл, заповядай на хората си да стрелят. Един залп стрели над барикадата.

— Не — изрече Ваймс и се изправи.

— Сержант, мога да приема единствено, че си бил Зашеметен. Мъже, готови за изпълнение на заповедта.

— Ей с тази ръка ще съсека първия, който пусне стрела — заяви Ваймс.

Не викаше. Простичко обясняваше какво предстои да се случи.

Изражението на Ръждьо не се промени. Той го изгледа от главата до петите.

— Сержант, това да не е метеж?

— Не. Аз не съм войник, сър. Не мога да стана метежник.

— Има военно положение, сержант! — сопна се Ръждьо. — Въведено официално!

— Нима? — подхвърли той. Пак ги засипа дъжд от камъни и развалени зеленчуци. — Вдигнете щитовете, момчета.

Ръждьо се обърна към Фред Колън:

— Ефрейтор, ще задържиш този човек под стража.

Колън преглътна.

— Кой, аз ли?

— Ти, ефрейтор. Още сега.

По розовото лице на Колън избиха бели петна.

— Но той…

— Значи няма? Явно аз трябва да се заема.

Капитанът извади меча си.

Тогава Ваймс чу щракането от свален предпазител на арбалет. Изпъшка. Не помнеше и това да се е случвало.

— Сър, приберете меча, моля ви — прозвуча гласът на редови стражник Ваймс.

— Няма да ме застреляш, невръстен идиот. Това би било убийство — невъзмутимо заяви капитанът.

— Не и където съм се прицелил, сър.

„Адска работа“ — каза си Ваймс. Дали момчето наистина беше глуповато? Защото Ръждьо пък не беше страхливец. Той бъркаше упорството с храбростта. Не би отстъпил и пред цяла дузина въоръжени мъже.

— Аха, аз като че проумях проблема, капитане — весело се намеси Ваймс — Както и твоя, редови стражник. Имаше дребно недоразумение, сър, но това би трябвало да го отстрани…

Щеше да помни дълго удара. Беше хубав. Достоен за учебник. Ръждьо рухна като отсечено дърво.

В заревото на всички изгорени мостове Ваймс пак пъхна ръка в задния си джоб. „Благодаря на вас, госпожо Гудбоди, и на богатия ви избор от месингови изравнители на шансовете.“

Обърна се към стражниците, застинали в безмълвния ужас.

— Нека бъде записано, че това бе извършено от сержант-пристав Джон Кийл. Ваймс, какво ти казвах за размахване на оръжия, които не се каниш да използваш?

— Вие го проснахте, сержант! — прошепна Сам, вторачен в безчувствения капитан.

Ваймс разтри изтръпналата си ръка.

— Нека бъде записано и че аз поех командване то след внезапния пристъп на безумие, сполетял капитана — добави той. — Уоди, Уиглет… завлечете го в участъка и го заключете, моля.

— Сержант, какво ще правим? — завайка се Колън.

Аха…

Да поддържат реда. Това беше задължението им. Хората често не проумяваха какво означават тези думи. Отиваш заради някаква опасна за живота свада, например двама съседи се бъхтат на улицата за собствеността над жив плет между имотите им — и двамата са убедени в правотата си, и двата си дерат гърлата, а жените им или уреждат свои сметки отстрани, или са се оттеглили в някоя от кухните да пийнат чай и да си побъбрят. И всички очакват от теб да уредиш нещата.

Изобщо не могат да проумеят, че не е твоя работа. Уреждането на нещата е работа на добър земемер и може би на двама адвокати. Твоята е да потиснеш желанието да хванеш дебелите им глави и да ги треснеш една в друга, да пуснеш покрай ушите си обидените, нескончаеми и уклончиви оправдая за постъпките им, да ги накараш да не крещят и да ги прогониш от улицата. Постигнеш ли го, свършил си своята работа. Не си някакъв бог, който раздава фино натъкмена естествена справедливост. От теб се иска само да възстановиш реда.

Разбира се, ако твоите оскъдни строги думи не помогнат и после господин Смит прескочи оспорвания плет, за да намушка до смърт господин Джоунс с градинарска ножица, тогава имаш друга работа — да разнищиш печално известното „Убийство заради живия плет“. Но поне си обучен да я върши.

Хората очакват какво ли не от ченгетата, но рано или късно всички стигат до едно желание: да направиш така, че да не се е случвало.

Да направиш така, че да не се е случвало…

— Какво? — промълви той, защото изведнъж до чу глас, който от известно време се опитваше да привлече вниманието му.

— Сержант, питам той луд ли беше?

Но когато падаш от канарата, твърде късно е да се чудиш дали не е имало по-добър път за катерене на планината…

— Той поиска да стреляте по хора, които не стреляха по вас — изръмжа Ваймс и закрачи напред. — Това показва, че е луд, не мислиш ли?

— Сержант, но те мятат камъни — изтъкна Колън.

— И какво? Стой там, където не могат да те ударят. Ще се уморят преди нас.

Всъщност залповете откъм барикадата бяха секнали. Дори по време на криза жителите на Анкх-Морпорк бяха готови да зяпат хубаво улично представление. Ваймс се върна при тях, като поспря, за да вземе огънатия рупор на Ръждьо.

Щом доближи, огледа лицата, които едва се виждаха през краката на столове и вехториите.

Знаеше, че някъде има Неспоменавани, които насъскват хората. Ако беше късметлия, не биха обърнали внимание на улица „Китова кост“.

Защитниците на барикадата мърмореха. Повечето имаха изражението, което той се стараеше да не допусне на лицето си — хора, чийто свят изведнъж е издърпай изпод краката им и сега се опитват да танцуват степ върху подвижни пясъци.

Ваймс захвърли глупашкия натруфен рупор. Сви шепи.

— Някои от вас ме познават! — развика се. — Аз съм сержант Кийл и в момента командвам участъка на стражата, който е на Шосето на петмезената мина! И ви заповядвам да махнете тази барикада…

Прекъснаха го дюдюкания, метнаха неточно едно-две неща по него. Ваймс изчака неподвижно да се усмирят. После пак вдигна ръце пред устата си.

— Повтарям — заповядвам ви да махнете тази барикада. — Пое си дъх и продължи: — И да я изградите наново от другата страна, на ъгъла с Въжената улица! Да поставите още една в горния край на Стръмната улица! Направена свястно! Ама че работа, не може просто да трупате разни боклуци! Барикадата се строи! Кой е старшият тук?

Виковете зад барикадата издаваха смаяна уплаха, но някой подвикна:

— Вие ли?

Разнесе се нервен смях.

— Много смешно! Я сега да чуя как ще се смеете! Все още никой не се интересува от нас! Това е спокойна част от града! Но като стане съвсем зле, на главите ви ще се стовари кавалерия! Със саби! Колко дълго ще издържите? Но ако препречите този край на Петмезената мина и края на Стръмната ава остават задните улички, а на тях не им харесва там! Вие си решавате, разбира се! Ние искаме да ви браним, но аз и хората ми ще бъдем зад барикади ей-тук… — Завъртя се на пета и се върна при чакащите го стражници. — Така, момчета. Чухте ме. Паунс и Гаскин, вие ще откарате арестантсаа кола на моста и ще я обърнете. У оди и Нансибол, ти също, Фред… вървете и откраднете каруци. Израснали сте наоколо, не ми разправяйте, че никога не сте правили това. Искам две-три да запречат тези улици, останалите вкарайте в малките улички, за да се заклещят. Познавате квартала. Преградете всеки проход отзад. Колън си потърка носа.

— Сержант, можем да го направим откъм реката, но откъм Сенките има много улички. Няма начин да преградим всички.

— За тях не се притеснявай — отвърна Ваймс. — Кавалерията не може да мине оттам. Знаеш ли как наричат коня в Сенките?

Колън се ухили:

— Ами да, сержант. Викат му обяд.

— Правилно. Останалите да изнесат всички пейки и маси от участъка…

Осъзна, че никой не е помръднал. Във въздуха се долавяше определен… проблем.

— Какво има?

Били Уиглет свали шлема и си избърса челото.

— Ъ-ъ… и докъде ще стигнем, сержант?

— До края, Били.

— Само че ние положихме клетвата, сержант, а сега нарушаваме заповеди и помагаме на бунтовници. Като гледам, не е редно, сержант.

— Ти се закле да налагаш спазването на законите и да браниш гражданите без страх и пристрастия. И да пазиш невинните. Това са написали. Може да са решили, че тези неща са най-важни. В клетвата няма нищо за заповедите, дори дадените от мен. Ти си служител на закона, а не войник на пласт.

Един-двама погледнаха с копнеж към другия край на улицата, празен и примамлив.

— Но няма да спра никого, ако иска да се махне — добави Ваймс.

Те престанаха да се оглеждат.

— ’драсти, господин Кийл — обади се лепкав глас зад него.

— Кажи, Ноби — подкани той, без да се обръща.

— Сержант, как тъй ме познахте?

— Имам страхотна дарба, хлапе. — Макар, че беше неразумно, Ваймс погледна гаменчето. — Какво става?

— Големи безредици на площад „Сатор“. И разправят, че хората разбили участъка в Кукличките и хвърлили лейтенанта от прозореца. Говори се, че навсякъде почнали грабежи и дневната стража излязла да гони хората, ама повечето стражници вече се крият, щото…

— Ъхъ, представих си картинката — въздъхна Ваймс.

Карсър беше прав. Ченгетата винаги са малцинство, затова можеш да си ченге само когато хората са съгласни. Ако променят гледната си точка и им светне, че си поредният типичен идиот със значка, която не струва и едно пени, накрая се превръщаш в петно на паважа.

И сега ги чуваше да викат в далечината.

Застана с лице към разколебаните стражници.

— От друга страна, господа, ако ще се махате, къде ще отидете?

Очевидно същата мисъл бе споходила Колън и другите.

— Ще докараме каруците — обеща ефрейторът и се забърза.

— Пък аз си искам пенито — протегна мръсната си ръка Ноби.

Смая се, когато Ваймс пусна в нея долар и му каза:

— Просто продължавай да ми разказваш всичко, бива ли?

От участъка вече измъкваха маси и пейки, а само след две-три минути Уоди пристигна, подкарал каруца с празни бъчви. На тези улици лесно се издигаха барикади, трудно беше да ги поддържаш чисти.

Стражниците запретнаха ръкави. Тази работа им беше ясна. Бяха правили същото като хлапета. И може би си мислеха: „Ей, този път сме с униформи. Няма как да бъркаме.“

Ваймс се напъваше да тикне пейка в растящата стена, когато усети нечие присъствие зад гърба си. Продължи обаче да се труди, докато някой не се прокашля ненатрапчиво. Тогава се обърна.

— Да? Мога ли да ви помогна?

Видя малка група и разбра, че са се събрали само от безмерен ужас, защото им личеше, че няма да имат нищо общо помежду си, ако могат да избягнат това.

Говорителят на групата или поне човекът отпред забележително приличаше на мъжа, когото Ваймс си представяше, докато обмисляше въображаемото убийство заради живия плет.

— Ъ-хъм, господин стражник…

— Слушам ви, господине.

— Какво… ъ-ъ, по-точно правите?

— Пазя реда, господине. По-точно тукашния.

— Казахте, че има… ъ-ъ, размирици и насам са тръгнали войници…

— Твърде вероятно, господине.

— Не си длъжен да го молиш, Ръдърфорд, негово задължение е да ни защити — тросна се жената, застанала до мъжа в позата на собственичка.

Ваймс си промени мнението за него. Да, имаше потайния вид на смирен домашен отровител — мъж, който се възмущава при мисълта за развод, но замисля убийството на жена си всеки ден. Причината се виждаше веднага.

Той се усмихна лъчезарно на жената, която носеше синя ваза.

— С какво да ви помогна, госпожо?

— Какво смятате да направите по въпроса за изколването ни, както си спим в леглата? — заяде се тя.

— Е, още няма четири часът следобед, госпожо, но ако ми съобщите кога възнамерявате да си легнете…

Впечатли го нейното изопване в цял ръст. Дори Сибил в ролята на херцогиня, опряла се на двайсет поколения надменни прадеди, не би могла да се мери с нея.

— Ръдърфорд, няма ли да кажеш нещо на този мъж?

Ръдърфорд вдигна поглед към очите на Ваймс, който не забравяше, че е злодейски небръснат, раздърпан, мръсен и може би се вмирисва. Реши да не утежнява положението на човека.

— Вие и вашата дама бихте ли помогнали за нашата барикада? — попита.

— О, да, много ви благ… — подхвана Ръдърфорд, но отново беше прекъснат.

— Някои от тези мебели изглеждат твърде мръсни — заяви госпожа Ръдърфорд. — А това не са ли бирени бъчви!

— Да, госпожо, но те са празни.

— Уверен ли сте? Отказвам да се прикривам зад алкохол! Никога не съм одобрявала алкохола, Ръдърфорд също!

— Мога да ви уверя, госпожо, че всяка бирена бъчва, попаднала близо до моите хора, не след дълго ще бъде празна — натърти Ваймс. — Поне за това бъдете спокойна.

— А вашите хора трезви ли са, почтено ли живеят? — не отстъпваше жената.

— Когато нямат друг избор, госпожо.

Това като че я удовлетвори. Госпожа Ръдърфорд си приличаше в едно с Ръждьо — слушаше тона, а не думите.

— Скъпа, струва ми се, че е добра идея да побързаме… — започна Ръдърфорд.

— Не и без татко! — отсече тя.

— Няма проблем, госпожо — вметна Ваймс. — Къде е той?

— На нашата барикада, разбира се! Която, позволете да изтъкна, беше значително по-добра от тази.

— Много се радвам, госпожо. Ако той желае да дойде тук, ще…

— Ъ-хъм, не ни разбрахте съвсем правилно, господине — замънка Ръдърфорд. — Той е… ъ-хъм, върху барикадата…

Ваймс погледна към другата барикада, после се взря напрегнато. Върху натрупаните мебели едва се различаваше меко кресло. По-обстойният оглед подсказа, че някой спи в него.

— Той е много привързан към креслото си — въздъхна Ръдърфорд.

— То ще се предава по наследство — сподели съпругата му. — Бъдете така добър да изпратите вашите младежи, за да приберат нашите мебели. И по-внимателно с тях. Сложете ги отзад, където нищо няма да ги повреди.

Ваймс кимна на Сам и на още двама, а госпожа Ръдърфорд се запровира между парчетиите към участъка.

— Ще има ли сражения? — попита с тревога господин Ръдърфорд.

— Възможно е, господине.

— Опасявам се, че нямам много умения в тази област.

— Не се безпокойте за това, господине.

Ваймс го избута да се прехвърли през барикадата и се обърна към останалите от групичката. Долавяше втренчен поглед и сега проследи невидимите лъчи към източника им — младеж с черен панталон, риза с жабо и дълга къдрава коса.

— Това е уловка, нали? — изтърси той. — Ще добиете власт над нас и повече никой няма да ни види, а?

— Тогава не се набърквай, Рег — посъветва го Ваймс. Сви шепи пред устата си и се загледа към барикадата на „Китова кост“. — Ако още някой иска да дойде при нас, да се размърда!

— Не можете да знаете дали това е името ми! — сопна се Рег Шу.

Ваймс се вторачи в големите изпъкнали очи. Имаше само една разлика между сегашния Рег и онзи, който остана в бъдещето — полицай Шу беше значително по-сив и тук-там се крепеше с кърпене. Състоянието на зомби щеше да пасне идеално на Рег. Той беше роден за мъртвец. Толкова мощно вярве някои неща, че някаква вътрешна пружина продължаваше да го тласка напред. От него щеше да стане добро ченге. Не стана обаче кой знае какъв революционер. Толкова усърдно пламенни хора като него притесняват истинските революционери. Особено с погледа си.

— Ти си Рег Шу — заяви Ваймс. — Живееш на улица „Китова кост“.

— Аха, имате секретно досие за мен, а? — ужасяващо се зарадва Рег.

— Всъщност не. Сега, ако благоволиш да…

— Хващам се на бас, че досието ми е дебело цял километър.

— Не е цял километър, Рег. Слушай, ние…

— Настоявам да го видя!

Ваймс въздъхна.

— Господин Шу, нямаме досие за теб. Нямаме досие за никого, разбра ли? Половината от нас не могат да четат, без да следят с пръст редовете. Рег, не се интересуваме от теб.

Очите на Рег Шу, които мъничко стряскаха, продължиха да се взират в лицето на Ваймс, после отхвърли информацията, защото противоречеше на всепоглъщащите фантазии, които се вихреха в главата му.

— Безсмислено е да ме изтезавате, защото няма да издам никакви подробности за другарите си в другите революционни групи!

— Дадено. Няма да те изтезавам. Сега не може ли…

— Така действаме, разбрахте ли? Никой от кадрите на революцията не знае нищо за останалите!

— Тъй ли било? А те знаят ли за теб? — попита Ваймс.

Лицето на Рег помръкна.

— Моля?

— Е, ти каза, че не знаеш нищо за тях. — напомни му Ваймс. — Така че… те знаят ли за теб?

Идеше му да добави: „Ти си сам, Рег. Истинските революционери са мълчаливи хора с лица на картоиграчи и вероятно нито знаят, нито им пука дали теб те има на този свят. Имаш ризата, прическата и препаската, знаеш всички песни, но не си никакъв градски партизанин. Ти си градски мечтат. Събаряш кофи за боклук, драскаш по стените в името на народа, който обаче ще ти перне един зад ухото, ако те свари да вършиш това. Но ти вярваш.“

— А-а, значи си таен функционер — подхвърли, за да прекрати объркването на горкия човек.

Рег грейна:

— Точно така! Народът е морето, в което плуват революционерите!

— Като риби-мечове ли? — пусна въдичката Ваймс.

— Моля?

„Ти си удавник. Революционер е Нед. Знае как да се бие и може да мисли, ако ще и неправилно. Но ти, Рег, по-добре да си бе стоял у дома…“

— Е, виждам, че си опасна личност. Най-добре е да те държим под око. Ей, сетих се — тъкмо ще можеш да подриваш врага отвътре.

Рег си отдъхна, поздрави с размахан юмрук и с революционен устрем се понесе към новата барикада. Зад старата нескопосана барикада, която вече се лишаваше от мебелите на госпожа Ръдърфорд, започна трескаво обсъждане. Прекъсна го тропотът на копита в далечния край на Шосето на пеезената мина, както и внезапният изблик на решимост у остатъка от тълпата.

Втурнаха се към новата официална барикада.

Редови стражник Ваймс вървеше отзад, твърде затруднен от тежък стол за трапезария.

— Пазете го добре! — кресна женски глас някъде зад него. — Той е от комплект!

Ваймс потупа младежа по рамото.

— Просто ми дай арбалета си, моля те.

Конниците приближаваха.

Ваймс не харесваше особено конници. Изпълваше се с неприязън, когато му говори човек, стърчащ два метра и половина над земята. Не му харесваше усещането, че някой го гледа с ноздрите си. И не обичаше да му приказват отвисоко.

Докато те стигнат до барикадата, той я заобиколи и застана отпред по средата на улицата.

Те забавиха ход. Вероятно защото Ваймс не помръдваше и държеше арбалета като човек, който; знае как да си послужи с него, но е решил да не прави. Засега.

— Ей, ти! — подвикна му един кавалерист.

— Да?

— Ти ли си старшият тук?

— Да. Мога ли да ви бъда полезен?

— Къде са твоите хора?

Той посочи през рамо към растящата барикада. Най-отгоре бащата на госпожа Ръдърфорд хъркаше мирно.

— Но това е барикада! — установи кавалеристът.

— Браво, позна.

— И един човек размахва знаме!

Ваймс се извърна. Виж ти! Този човекът беше Рег. Някой бе донесъл стария флаг от кабинета на Тилдън, за да го побие на барикадата, а Рег беше от хората, готови да размахат всяко попаднало им знаме.

— Вероятно от добро настроение, господине — допусна Ваймс. — Не се безпокойте. Всички сме си съвсем наред.

— Това е проклета барикада, човече. Бунтовническа барикада! — намеси се вторият кавалерист.

„Я гледай — мислеше си Ваймс. — Имат излъскани до блясък нагръдници. И прекрасно свежи розови лица.“

— Не е точно така. Всъщност е…

— Ти да не си глупак, приятел? Не знаеш ли, че всички барикади трябва да бъдат съборени по заповед на патриция?

Третият конник, който се взираше във Ваймс, смушка коня си да доближи още малко.

— Стражник, каква е тази цвъчка на рамото ви? — попита той.

— Означава, че съм сержант-пристав. Специален чин. А кой сте вие?

— Не е длъжен да ти отговаря! — отсече първият кавалерист.

— Сериозно? — промълви Ваймс. Този тип вече му лазеше по нервите. — Ама ти си обикновен кавалерист, а аз съм гаден сержант и ако посмееш още веднъж да ми говориш с този тон, ще те смъкна от коня и ще ти плесна един по тила, разбра ли?

Дори конят направи крачка назад. Кавалеристът отвори уста, но третият конник вдигна ръка в бяла ръкавица.

„Леле-мале“ — рече си Ваймс и впи поглед в ръкава на червената куртка. Този мъж беше капитан. И отгоре на всичко от умните, както личеше. Не бързаше да говори, преди да прецени положението. И такива се срещаха. Понякога бяха опасно схватливи.

— Забелязвам, сержант-пристав — подхвана капитанът, произнасяйки званието точно и наглед без подигравка, — че знамето над барикадата е флагът на Анкх-Морпорк.

— Това е флагът от нашия участък на стражата…

— обясни Ваймс и добави: — …сър.

— Знаете ли, че патрицият обяви издигането на барикади за бунтовническо деяние?

— Тъй вярно, сър.

— И? — подкани го търпеливо капитанът.

— Е, точно това бих очаквал да каже, сър…

Почти неуловим намек за усмивка се мярна по лицето на капитана.

— Не можем да допуснем беззаконие, сержант-пристав. Ако всички престанем да се подчиняваме на закона, докъде ще стигнем?

— Сър, зад тази барикада има повече ченгета на глава от населението от всяко друго място в града — заяви Ваймс. — Може да се каже, че няма място с по-строг ред наоколо.

Зад барикадата вече долитаха гласове:

— „…наши са вашите шлемове, наши са ваш’т ботуши, наши са и генералите ви, тъй че пипнете ни и ще сте загу-у-убени… Морпоркия, Морпоркия, Морпо-о-оро-о-оро-о-орррр…“

— Бунтовнически песни, сър! — възкликна първият кавалерист.

Капитанът въздъхна:

— Ако се вслушаш, Хепълуайт, може и да от криеш, че това е националният химн в много лошо изпълнение.

— Сър, не можем да позволим бунтовниците да пеят химна!

Ваймс разгада изражението на капитана. Той имаше какво да каже по въпроса за идиотите.

— Издигането на флага и пеенето на химна, Хепълуайт, макар да са донякъде подозрителни действия, сами по себе си не представляват измяна натърти капитанът. — И ние сме крайно необходими другаде. — Той отдаде чест на Ваймс, който неволно отвърна със същия жест. — Ще ви оставим, сержант-пристав. Предполагам, че денят ви ще бъде извънредно интересен. По-точно знам.

— Но това е барикада, сър — упорстваше кавалеристът, вперил сърдит поглед във Ваймс.

— Само купчина мебели, човече. Допускам, че тези хора са започнали пролетното си почистване. Никога няма да станеш офицер, ако не виждаш ясно. Последвайте ме, моля.

С последно кимане капитанът отведе хората си в тръс.

Ваймс се облегна на барикадата, остави арбалета на земята и извади кутията за пури. Порови в джоба си, измъкна смачканото картонче с пуретите И внимателно ги напъха в кутията.

„Хъм. Отляво е Въжената улица. Напред Шосето па петмезената мина се проточва чак до Лесната улица.

Така… ако човек успее да постави барикади оттук до Лесната улица, зад тях ще се окаже доста голяма част от долната част на града в посока към Ръба, който ще бъде далеч по-удобен за отбрана…

Ще го направим. В края на краищата го направихме и тогава.

Разбира се, това ще означава щабът на Неспоменаваните да е вътре при нас. Все едно да разпънеш палатката си над змийско гнездо.

Ще се справим и с това. Тогава се справихме.“

Възрастна двойка буташе към барикадата количка с всевъзможни вещи. Погледнаха умолителни Ваймс. Той кимна към барикадата и те се скрина отзад.

„Сега е нужно само да…“

— Сержант? — Фред Колън се облягаше горе.

Изглеждаше по-задъхан от обикновено.

— Кажи, Фред.

— Доста хора се мъкнат насам по Моста на Пон.

Казват, че навсякъде стават разни неща. Да ги пуснем ли при нас?

— Има ли войници?

— Не ми се вярва, сержант. Повечето са старци и хлапета. И моята баба.

— Може ли да й се вярва?

— Не и след като обърне няколко халби.

— Тогава ги пускай.

— Ъ-ъ… — запъна се Колън.

— Какво, Фред?

— Някои са стражници. Няколко момчета от Мъждивата улица и мнозина от Кралския път. Повечето ги познавам, а с другите имаме общи познати, ако схващате накъде бия.

— Колко са?

— Двайсетина. Сред тях е и Дей Дикинс, сержант от Мъждивата. Казва, че им заповядали да стрелят по хора и повечето дезертирали.

— Я стига, Фред — сгълча го Ваймс. — Ние не дезертираме. Ние сме цивилни. Чуй сега — искам младия Ваймс, теб и Уоди, заедно с може би половин дузина други в пълно бойно снаряжение след две минути, разбра ли? И кажи на Уиглет, щом дам сигнал, да организира групи за преместване на барикадт напред.

— Преместване ли, сержант? Мислех, че барикадите си стоят на мястото!

— Кажи също на Зурльо, че има две минути да ми намери бутилка бренди — продължи Ваймс. — И то голяма.

— Сержант, пак ли вземаме спазването на закона в свои ръце?

Ваймс се загледа към началото на Въжената улица и усети тежестта на кутията за пури в джоба си.

— Да, Фред. Само че този път ще стиснем.

Двамата пазачи пред щаба на Неспоменаваните наблюдаваха с любопитство как малкият отряд стражници върви по улицата и спира пред тях.

— О-о, глей, бе, туй е армията — рече единият. — Какво искате пък вие!

— Нищо, господине — отговори ефрейтор Колън.

— Ами тогава що не се разкарате!

— Не мога, господине. Имам заповеди.

Пазачите пристъпиха напред. Фред Колън се изпоти, а на тях им допадаха такива гледки. Работата беше скучна, а повечето Неспоменавани се бяха пръснали да изпълняват по-интересни задачи. Изобщо не успяха да чуят прокрадващите се зад тях стъпки.

— И какви са ти заповедите, господинчо? — надвисна единият над Колън.

Отзад се чуха въздишка и меко тупване.

— Да съм примамка — пресекна гласът на Колън.

Пазачът се извъртя и се срещна с „Увещател“ номер 5 от асортимента на госпожа Гудбоди.

Мъжът се свлече на земята, а Ваймс трепна и разтри кокалчетата на юмруците си.

— Важна поука, момци. Боли, каквото ще да правите. Вие двамата, издърпайте тези в сенките да си отспят. Ваймс и Нансибол, елате с мен.

Както винаги ключът към победата се оказа да се държиш, все едно имаш пълното право… не, дори задължението да си тук. Освен това помагаше, ако всяка извивка на тялото ти подскаже, че никой друг няма право да върши нищо никъде. За старо ченге е лесно да се държи така.

Ваймс влезе пръв в сградата. Там имаше двама тежко въоръжени пазачи зад каменна преграда, идеална за пресрещане в засада на всеки натрапник. Щом видяха Ваймс, хванаха дръжките на мечовете си.

— Каква остава отвън? — попита единият.

— О, хората са неспокойни — обясни Ваймс. — Оттатък реката било твърде зле, казват. Затова дойдохме да вземем арестантите от килиите.

— Брей? По чии заповеди?

Ваймс насочи арбалета.

— На господин Бърли и господин Силен в ръката — заяви и се ухили.

Двамата пазачи се спогледаха.

— Тия пък кои са, по дяволите?

След миг Ваймс изрече, без да извива глава:

— Редови стражник Ваймс…

— Да, сър?

— Чия направа са тези арбалети?

— Ами… на братя Хайнс, сър. Трети модел.

— Не са ли „Бърли и Силен в ръката“?

— Никога не съм чувал за тях, сър.

„Проклятие. Избързах с пет години. А беше чудна реплика.“

— Ще го кажа иначе — обърна се към пазачите. — Само да ми се изрепчите и ще ви прострелям в главите.

Тази реплика не беше толкова добра, но съдържаше настойчивост, а имаше и още едно предимство — беше достатъчно проста да я разберат дори Неспоменаваните.

— Само че имаш една стрела — напомни единият пазач.

Нещо щракна до Ваймс. И Сам бе вдигнал арбалета си.

— Сега са две, а моето момче още се учи и може да ви улучи къде ли не — подхвърли той. — Пуснете мечовете на пода! Излезте през вратата! Бягайте! Незабавно! И не се връщайте!

Двамата мъже се поколебаха само за миг и хукнаха.

— Фред ще ни пази гърбовете — реши Ваймс. — Да вървим…

Всички участъци на стражата си приличат. Към килиите долу водеха каменни стъпала. Ваймс слезе забързано, отвори тежката врата… И спря…

И в най-добрите времена килиите не миришеха приятно. И в най-добрите времена дори на Шосето на петмезената мина хигиената се състоеше от кофа във всяка килия и изнасянето й, когато на Зурльо му дойде настроение. Но и в най-лошите времена килиите под Шосето на петмезената мина не мишеха на кръв.

Звярът се размърда.

В тази стая имаше голям дървен стол. А до него рафтове. Столът беше закрепен за пода и оборудван с широки кожени ремъци. На рафтовете се виждаха боздугани и чукове. В тази стая имаше всичко необходимо.

Подът беше тъмен и лепкав. По него минаваше улей, стигащ до решетка за оттичане.

Прозорчетата на нивото на уличната настилка бяха заковани с дъски. На това място не обичаха светлината. Всички стени, дори и таванът бяха облицовани плътно с чували, натъпкани със слама.

И на пода бяха заковани чували. Много грижливо създадена килия. От нея не биваше да излезе нито звук.

Двата факела разпръскваха мрака.

Ваймс чу Нансибол да повръща зад гърба му.

Като в някакъв странен сън той прекоси пода и се наведе да вземе нещо, лъснало на светлината на факлите. Беше зъб.

Изправи се.

От едната страна на мазето имаше затворена дървена врата, от другата — широк тунел, който сигурно стигаше до килиите. Ваймс взе факел от поставката, даде го на Сам и посочи тунела…

Към вратата приближаваха стъпки, съпроводени от дрънчене на ключове, в пролуката отдолу се засилваше светлина…

Звярът се напрегна…

Ваймс измъкна най-големия боздуган от рафтовете и пъргаво пристъпи към стената до вратата. Някой идваше — някой, който знаеше за тази стая и се наричаше ченге…

Стисна боздугана с две ръце и го вдигна…

И погледна през вонящата стая, за да види взиращия се в него Сам, младия Сам със сияещата значка и лице с много… чуждо изражение.

Ваймс отпусна боздугана, опря го внимателно на стената и извади кожената палка от джоба си.

Окован и не проумял докрай, звярът бе издърпан обратно в нощта…

Един мъж влезе през вратата, като си подсвиркваше тихо, направи няколко крачки в стаята, зърна младия Сам, отвори уста и потъна в дълбок унес. Беше едър и се стовари тежко на камъните. Имаше кожена качулка на главата и беше гол до кръста. Голяма халка с ключове висеше на колана му.

Ваймс се втурна по коридора зад вратата, свърна тичешком зад ъгъл, нахлу в малка, ярко осветена стая и сграбчи човека, когото завари там.

Този беше значително по-дребен и сподави писъка си, когато Ваймс го вдигна насила от стола му.

— И с какво, господине, се занимава татенцето по цял ден, докато е на работа? — изрева Ваймс.

Нисичкият човечец внезапно стана ясновидец. Само един поглед към очите на Ваймс и той разбра, че бъдещето му може да се окаже твърде кратко.

— Аз съм обикновен чиновник! Чиновник! Просто записвам! — заоправдава се той.

Като отчаяно доказателство показа перодръжката си.

Ваймс огледа бюрото. Тук имаше пергели и други геометрични пособия, символи на налудничавия ум на Суинг. Видя книги и папки, натъпкани с книжа. Забеляза и дълга цял метър стоманена линия. Взе я и удари с нея по плота на бюрото. Тежката стомана издаде задоволителен шум.

— И? — подкани го той, лицето му беше само на педя от гърчещия се мъж.

— И меря хората! Всичко е написано в книгата на капитана! Само меря хората! Нищо нередно не правя! Не съм лош човек!

Линията отново се стовари на бюрото. Този път Ваймс я обърна и стоманеният ръб се заби в дървото.

— Искаш ли да те издялкам по мярка, господине?

Дребосъкът забели очи.

— Моля ви!

— Има ли и друг изход оттук?

Ваймс още веднъж удари с линията по бюрото. Уплашеният поглед на чиновника му беше достатъчен. Ваймс видя врата, почти неразличима в дървената облицовка.

— Добре. И накъде води?

— Ъ-ъ…

Ваймс вече опираше нос в носа на човека, който според полицейския жаргон му съдействаше в разследването.

— Ти си съвсем сам тук. И нямаш приятели наоколо. Седеше си и водеше бележките на мъчител, на проклет мъчител! Виждам бюро, а то има чекмедже и ако искаш някога пак да хванеш перодръжка с ръката си, кажи ми всичко, което искам да знам…

— Към склада! — задъха се човечецът. — Съседния!

— Правилно, господине. Благодаря ви, господине. Бяхте много услужлив. — Пусна отпуснатия човечец на пода. — Сега, господине, за малко ще ви окова с белезници към това бюро, за да ви защитя.

— От… кого?

— От мен. Ще ви убия, ако се опитате да избягате, господине.

Ваймс припряно се върна в голямото помещение. Мъчителят още беше в несвяст. С големи усилия го надигна и го сложи на стола, смъкна качулката и позна лицето. Да, лицето, но не и човека. Защото такива лица се срещаха често в Анкх-Морпорк — едри, глуповати и принадлежащи на тип, който та не е проумял, че да удряш някого дълго след като е загубил съзнание, е гадно. Питаше се дали на този наистина му е харесвало да пребива хората до смърт. Такива като него често не се замисляха. Просто вършеха работа.

Е, нямаше намерение да го пита. Завърза го с ремъците, дори с онзи през челото, затегна последния тъкмо когато мъжът започна да се опомня. Устата се отвори и Ваймс натъпка в нея качулката.

После взе халката с ключовете и заключи входа. Така си осигуряваше малко допълнително спокойствие.

Срещна Сам, който идваше откъм килиите. В сумрака лицето на момъка изглеждаше бледо.

— Намери ли някого?

— Ох, сержант…

— Кажи.

— Ох, сержант… сержант…

По лицето на редовия стражник се стичаха сълзи.

Ваймс се пресегна и хвана другото си „аз“ да Не падне. Стори му се, че в тялото на Сам не са останали кости. Тресеше се.

— Има жена в последната килия и тя… сержант… ох, сержант…

— Дишай дълбоко — посъветва го Ваймс. — Не че този въздух е годен за дишане.

— И в дъното има една стая, сержант… ох, сержант… Нансибол пак припадна, сержант…

— Но ти — не — потупа го по гърба Ваймс.

— Само че там има…

— Нека спасим когото можем, момко, бива ли?

— Но ние карахме арестантската кола, сержант!

— Какво?! — сепна се той, после проумя. Ами да…

— Само че, момко, никого не им предадохме. Забрави ли?

— Сержант, бил съм с колата и преди! Като всички момчета! Просто им оставяхме хората и се връщахме в участъка да пием какао!

— Е, изпълнявали сте заповеди… — промърмори Ваймс.

— Не знаехме!

„Не е точно така. Не задавахме въпроси. Просто не мислехме за това. Хора влизаха през предния вход и някои от нещастниците излизаха през тайната врата, но не винаги цели Не бяха по мярка. И ние не бяхме.“

Момчето издаде гърлен дълбок звук. Сам бе зърнал мъчителя на стола. Изтръгна се от ръцете на Ваймс, притича към рафтовете и грабна боздуган.

Ваймс беше готов за това. Хвана Сам, завъртя го и изтръгна боздугана от ръката му, преди да е извършил убийството.

— Не! Не е това начинът! И не е сега моментът! Задръж го! Укроти го! Не го прахосвай! Натикай го обратно! Ще излезе, когато го повикаш!

— Знаете, че е вършил тези неща! — развика се Сам и се помъчи да го ритне по краката. — Нали казахте да вземем закона в свои ръце!

„Аха — помисли си Ваймс. — Много подходящо време за дълъг спор относно теорията и практиката на правосъдието. Да използваме съкратения вариант.“

— Не бива да пръскаш мозъка на човек, вързан за стол!

— Но той го е правил!

— А ти няма да го направиш. Защото не си като него!

— Но те…

— Застани мирно, редови стражник! — кресна Ваймс и покритият със слама таван погълна и приглуши звука.

Зачервените очи на Сам замигаха.

— Дадено, сержант, ама…

— Ти цял ден ли ще ми цивриш? Забрави за този. Хайде да измъкнем живите навън.

— Трудно се познава кой…

— Направи го! Ела с мен!

Знаеше какво ще намери под тъмните сводове на коридорите и килиите, но от това изобщо не му олекна. Някои още можеха да ходят или може би да куцукат. Един-двама само бяха бити, но не толкова зле, че да не чуват какво става наблизо и да не се чудят. Присвиха се, когато вратите бяха отвони и захленчиха, щом ги докосна. Нищо чудно, че Суинг получаваше самопризнанията, които искаше.

Някои бяха мъртви. Други… ами и да не бяха мъртви, беше очевидно, че се бяха отнесли нанякъде. Много пъти ги бяха пречупвали на стола. Никой не би могъл да им помогне.

За всеки случай и без никакво чувство за вина Ваймс извади ножа си и… помогна колкото му беше по силите. Никой не трепна, никой не въздъхна.

Изправи се, а пред очите му се беше спуснала черно-червена пелена.

Почти беше готов да разбере един главорез, прост като юмрука си, на когото плащат добри пари да върши нещо, което изобщо не го притеснява. Но Суинг беше умен…

Знае ли някой наистина какво зло се таи в душите на хората?

— АЗ.

Кой знае на какво са способни разумните хора?

— ПАК АЗ, ОПАСЯВАМ СЕ.

Ваймс погледна към вратата на последната килия. Не, нямаше да влезе там втори път. Нямаше защо да се чуди, че смърди.

— НЕ МЕ ЧУВАШ, НАЛИ? О… ПОМИСЛИХ СИ, ЧЕ БИ МОГЪЛ — отрони Смърт и зачака.

Ваймс отиде да помогне на Сам за свестяването на Нансибол. После изнесоха или подкрепяха арестантите по прохода нагоре към склада. Сложиха ги да легнат, върнаха се и извлякоха навън чиновника на име Требилкок. Ваймс му обясни предимствата да стане свидетел на съда. Единственото предимство всъщност беше, че избягваше големите неприятности, ако откажеше.

И Ваймс излезе навън в ранната вечер. Колън и отрядът още чакаха. Отне им някакви си двайсетина минути.

Ефрейторът отдаде чест, после сбърчи нос.

— Да, смърдим — потвърди Ваймс. Разкопча колана, смъкна нагръдника и плетената ризница под него. Мръсотията от подземието се бе просмукала навсякъде. — Така — започна, щом престана да му се струва, че е застанал насред клоака, — искам двама души на входа в склада ей-там, двама отзад с а в ръцете, другите в готовност тук. Както си говорихме, ясно? Първо ги цапардосваме, после ги арестуваме.

— Точно така, сър — кимна Колън.

Хората се разположиха по местата си.

— Сега ми дай бутилката с бренди — добави Ваймс.

Отвърза кърпата, която беше на шията му, напои я с алкохол и я омота около гърлото на бутилката. Чуваше гневното мърморене на хората от отряда. Току-що бяха видели Сам и Нансибол да извеждат някои от арестантите.

— Имаше и по-лошо, повярвайте ми — обади се Ваймс. — Фред, средния прозорец на горния етаж.

— Дадено, сержант — отсече Фред Колън и откъсна поглед от ходещите жертви.

Вдигна арбалета си и с абсолютна точност отнесе две стъкла и напречника помежду им.

Ваймс напипа сребърната кутия, извади пура, запали я, поднесе клечката към напоеното с бренди парче плат, запали го и метна бутилката в прозореца.

Дрънчене, гърмеж и пламъци, които бързо се разпростряха.

— Чудничко стана, сержант — отбеляза Фред. — Ъ-ъ, не знам дали е уместно да го кажа сега, но решихме, като ще носим бутилки, да са две…

— Тъй ли, Фред? И какво би казал?

Фред Колън отново се озърна към арестантите.

— Казвам да я употребим.

Втората бутилка влетя през един прозорец на първия етаж. Под стрехите вече се кълбяха пушеци.

— Не видяхме никого да влиза или да излиза освен онези пазачи — съобщи Фред, докато гледаха пожара. — Не ми се вярва вътре да са останали мнозина.

— Стига ми да унищожим леговището им — призна Ваймс.

Предната врата се открехна и вътре огънят се разгоря. Някой проверяваше.

— Фред, те ще протакат до последния момент и ще изскочат навън готови за бой — предупреди Ваймс.

— Ами добре, сержант. Вече притъмнява — навъсено процеди Колън.

Хвана в ръка палката си.

Ваймс заобиколи отзад, кимна на дебнещите там стражници и заключи вратата с един от ключовете на отнетата халка. Бездруго вратата беше тясна. Затворените вътре несъмнено щяха да се устремят към големия изход отпред, откъдето можеха да се разпръснат бързо и да затруднят засадат.

Надникна и в склада. Но и този изход не беше подходящ по същата причина. Освен това беше заключил вратата към подземието.

Младият Сам му се ухили:

— Сержант, затова ли оставихте мъчителя вързан там?

По дяволите! Изобщо не се сети за него. Толкова се ядоса на чиновника, че съвсем забрави за чудовището на стола.

Ваймс се подвоуми. Но да изгориш е ужасна смърт. Посегна към ножа и си спомни, че е останал в канията, а тя — на колана с меча. По коридора вече проникваше дим в склада.

— Сам, дай ми ножа си. Само ще отскоча и ще проверя какво става с него.

Редовият стражник малко неохотно се раздели с ножа си.

— Сержант, какво ще правите?

— Ти върши своята работа, редови стражник, а аз ще върша моята…

Ваймс се промъкна надолу по прохода. „Ще срежа един ремък. Трудни са за разкопчаване. А после… ще има шанс дори в тези пушеци. Това е повече, отколкото са имали онези, другите.“

Мина през канцеларията в голямата стая.

Един факел още гореше, но пламъкът му беше само светъл кръг в жълтата мътилка. Мъжът се опитваше да разклати тежкия стол, който обаче бе закрепен здраво за пода.

Столът беше изработен по идея на някой зъл гений. Човекът не можеше да достигне катарамите. Дори ако някой арестант успееше да освободи едната си ръка, преди да е усетила професионалната вещина на мъчителя, едва ли би могъл да се измъкне набързо от ремъците.

Ваймс се пресегна да среже един ремък и чу превъртането на ключ.

Побърза да отстъпи в по-гъстите сенки.

Вратата се отвори, чуха се далечни викове и пращене на горящо дърво. Май неспоменаваните бяха хукнали към чистия въздух на улицата.

Спипахви Суинг пристъпи предпазливо в помещението и заключи вратата зад себе си. Спря, щом видя мъжа на стола, и го огледа внимателно. Приближи се към вратата на канцеларията и надникна. После надзърна и в килиите, но дотогава Ваймс се бе плъзнал безшумно покрай стената.

Чу въздишката на Спипахви, после познатия звук от плъзгаща се стомана, накрая тих, някак органичен шум и покашляне.

Ваймс посегна към своя меч, но се сети, че той е горе на улицата…

Тук, долу, песента в главата му се засили на фона на дрънченето на метал, което винаги я съпровождаше: „…виж ги как се въздигат, въздигат, въздигат…“

Тръсна глава, сякаш така щеше да се отърве от спомена. Трябваше да се съсредоточи. Нахълта в стаята и скочи.

Стори му се, че остана във въздуха дълго. Там беше окървавеният мъчител. Там беше Суинг, който тъкмо прибираше острието в бастунчето. Там беше и политналият Ваймс, въоръжен само с нож.

„Ще се измъкна от това — рече си. — Знам, защото помня как Кийл излезе и каза, че всичко е приключило. Но онзи беше истинският Кийл. Сега съм аз. Не е задължително да се случи същото.“

Суинг се метна настрана с изненадваща пъргавина, опитваше се отново да измъкне острието. Ваймс се блъсна в чувалите на стената и прояви благоразумие, като мигновено се претърколи встрани. Рапирата профуча край него и разпиля слама по пода.

Бе очаквал Суинг да е слаб сабльор. Така подсказваше нелепото бастунче. Но той се оказа уличен фехтовчик — никаква изтънченост, никакви засукани трикове, само известна дарба за бързи движения на острието и забиването му там, където Ваймс се надяваше то да не достигне.

Огънят пукаше в един ъгъл на тавана. Капещият спирт или страшната горещина бяха проникнали през дебелите греди. Два-три чувала започнаха да бълват гъст бял дим, който се кълбеше над двамата мъже в разширяващ се облак.

Ваймс заобиколи стола, впил напрегнат поглед в Суинг, който му каза:

— Допускате голямагрешка.

Ваймс внимаваше да избягва рапирата.

— Суровите времена налагат сурови мерки. Всеки водач знае това… — добави Суинг.

Ваймс му се изплъзна, но продължи да обикаля, готов да удари с ножа.

— Сержант, историята има нужда от своите касапи, не само от своите пастири.

Суинг нападна, но Ваймс го следеше и се отмести встрани навреме. Мъжът срещу него не молеше. Не разбираше какво е направил, за да се държат с него така. Виждаше обаче очите на Ваймс. В тях липсваше каквото и да е чувство.

— Трябва да проумеете, че във време на национална криза не можем да мислим за така наречените права на…

Ваймс се стрелна странично по задимения коридор към канцеларията. Суинг го последва с резки движения. Острието поряза отзад крака на Ваймс. Той се просна върху бюрото на чиновника, ножът се изплъзна от пръстите му.

Суинг заобиколи, за да намери удобно за забиване място. Вдигна ръката с рапирата…

Ваймс рязко вдигна ръка, хванал стоманената линия. Ударът с плоската страна изби оръжието на капитана.

Ваймс се изправи като насън, сякаш следваше ръката си.

„Натикай го обратно в мрака, докато не ти потрябва…“

Завъртя линията и тя проряза въздуха с ръба напред, разпилявайки кълбата дим. Краят се заби в шията на Суинг.

Зад Ваймс пушилката нахлуваше от коридора. Таванът на кървавата стая пропадаше.

Но той стоеше и напрегнато се взираше в Суинг. Онзи бе притиснал длани към гърлото си, между пръстите му шуртеше кръв. Олюля се, опита се да си поеме въздух и падна по гръб.

Ваймс хвърли линията върху него и закуцука към изхода.

Навън се носеше грохотът на премествани барикади.

Суинг отвори очи. Светът наоколо сивееше с изключение на облечената в черно фигура пред него.

Както винаги пожела да научи повече за новия индивид, като старателно огледа чертите му.

— Хъм, очите ти са… ъ-ъ… носът ти е… брадичката ти е…

Отказа се.

— ДА — потвърди Смърт. — С МЕН Е ПО-ТРУДНИЧКО. ОТТУК, ГОСПОДИН СУИНГ.

Ветинари признаваше, че манията за преследване на лорд Уайндър заслужава внимание. Дори бе поставил часови върху спиртоварната за уиски, от която имаше изглед към двореца и околностите му. Всъщност двама часови.

Щом подадеше глава над парапета, единият се виждаше добре, но другият се криеше в сенките до комините.

Покойният достопочтен Джон Кръвопус бе забелязал само първия.

Ветинари гледаше равнодушно как влачат тялото на младежа. Щом си наемен убиец, смъртта ти при упражняване на занаята е част от професията, макар и най-последната. Не можеш да се оплачеш. Това означаваше, че сега имаше само един часови, другият смъкваше по стълбите Кръвопус, оправл пълно името си.

Той бе носил черно, както всички убийци. Черното е свежарско, а и такива са правилата. Но да се носи черно е благоразумно само в тъмно мазе посред нощ. На всички други места Ветинари предпочиташе тъмнозелено или тъмносиво в различни оттенъци. С подходящо оцветяване и правилна поза изчезваш. Очите на хората ти помагат да изчезнеш. Пренебрегват те, вместват те във фона.

Разбира се, щяха да го изхвърлят от гилдията, ако го хванеха да носи подобни дрехи. Той бе стигнал до извода, че така ще е далеч по-добре, отколкото да бъде изхвърлен от света на ходещите и дишащите. Предпочиташе да не е свежар, вместо да е труп.

На метър от него часовият си запали цигара, без да му пука за околните.

Какъв гений е бил лорд Уинстенли Гревил-Пайп! И колко наблюдателен. Хавлък с радост би се запознал с него или поне би посетил гроба му, но явно го заместваше коремът на някой тигър, който за изненада на Гревил-Пайп стоял незабележим, докато не станало прекалено късно.

Ветинари обаче му отдаде почит посвоему. Издири и претопи гравираните плочи, от които бе отпечатана „Някои наблюдения над изкуството на невидимостта“.

Издири и другите четири запазени екземпляра, но нямаше възможност да ги изгори. Пъхна тънките книжки заедно между кориците на „Анекдоти за велики счетоводители, т. 3“. Според него лорд Уинстенли Гревил-Пайп би оценил по достойнство това.

Ветинари лежеше удобно на оловото върху покрива, търпелив като котарак, и наблюдаваше двореца.

Ваймс лежеше по лице на маса в участъка на стражата и от време на време трепваше.

— Моля те, не мърдай — сгълча го доктор Лоун.

— Почти приключих. Сигурно ще се изсмееш, ако ти кажа да не се напъваш толкова?

— Ха. Ха. Уф!

— Засегнат е само мускулът, но би трябвало да си починеш малко.

— Ха. Ха.

— Предстои ти тежка нощ. И на мен, както подозирам.

— Сигурно ще издържим, ако изнесем барикадите чак до Лесната улица — сподели Ваймс и долови многозначителното мълчание.

Подпря се да седне на импровизираната операционна маса.

— Изнесли сме ги до Лесната улица, нали?

— Доколкото чух, да.

— Доколкото си чул ли?

— Е, формално погледнато, не — поправи се Лоун. — Всичко се… разраства, Джон. Всъщност чух някой да казва: „Защо да спираме при Лесната улица?“

— Ох, какъв ужас…

— И аз си помислих същото.

Ваймс вдигна бричовете си, стегна колана и изкуцука на улицата, където се натъкна на някакво обсъждане.

Там бяха Рози Палм, Сандра, Рег Шу и още половин дузина около друга маса по средата на улицата. Ваймс излезе и чу някой да се оплаква:

— Не можем да се борим за „любов на разумни цени“.

— Можете, ако искате аз и останалите момичета да участваме — заяви Рози. — „Безплатна“ не е дума, която бихме искали да се използва в подобни обстоятелства.

— Ох, така да бъде — записа си нещо Рег. — Всички ли сме съгласни с Истината, Справедливостта и Свободата?

— И по-добра канализация — добави госпожа Ръдърфорд. — И нещо да се направи с плъховете.

— Другарко госпожа Ръдърфорд, според мен би трябвало да се занимаваме с по-възвишени неща — възрази Рег.

— Не съм ви другарка, господин Шу, нито пък господин Ръдърфорд ви е другар — скастри го тя. — Винаги сме си гледали нашата работа, нали, Сидни?

— Имам въпрос — намеси се един от зяпачите. — Името ми е Хари Съпъл. Имам обущарница на „Нова обущарска“…

Рег се надяваше, че няма да разговаря с госпожа Ръдърфорд. Революционерите не заслужават да се сблъскат с някоя като нея още първия ден.

— Да, другарю Съпъл?

— Не сме и „пържоли“ — не мирясваше госпожа Ръдърфорд.

— Ъ-ъ… буржоа — уточни Рег. — В нашия манифест се споменава буржоазията. Бур-жо-а-зи-я.

— Буржоазия, буржоазия… — изпробва думата госпожа Ръдърфорд. — Това… не звучи толкова зле. А какво… ъ-ъ, вършат, тъй де?

— Както и да е, в точка седма на този списък е казано… — дъднеше господин Съпъл.

— …Народна декларация от Славния Двадесет и четвърти май — поправи и него Рег.

— Ъхъ, ъхъ, вярно… ами тук е казано, че ще отнемем средствата за производство, един вид, тъй че ще ми се да знам как ще се приложи спрямо моята обущарница? Тоест аз бездруго съм си в нея, прав ли съм? И не е като да има място за други освен за мен, моето момче Гарбът и може би един клиен.

Ваймс се подсмихна в мрака. Рег никога не предвиждаше какво ще си натресе.

— Да, но след революцията народът ще владее общо цялата собственост… ами… искам да кажа, тя ще си е ваша, но и на всички останали, разбрахте ли?

Другарят Съпъл попита:

— Но пак аз ще правя обувките, тъй ли?

— Разбира се. Само че всичко ще принадлежи на народа.

— Е… тогава кой ще плаща за обувките? — попита господин Съпъл.

— Всеки ще плаща разумна цена за своите обувки, а върху вас няма да тегне вината, че живеете от потта на обикновения работник — накратко обясни Рег. — А сега може ли да…

— За кравите ли говорите? — провери Съпъл.

— Какво?!

— Ами че аз живея само от кравите и от труда на момчетата в кожарския цех, а пък, честно казано, те не вършат нищо, освен да се мотаят по цял ден в полето… да де, не кожарите, то се подразбира, но…

— Вижте какво — промълви Рег. — Всичко ще принадлежи на народа и всеки ще живее по-добре. Това разбирате ли го?

Обущарят се намръщи още повече. Не беше убеден, че е от народа.

— Мислех си, че само не искаме войници по нашата улица, тълпи и подобна сган.

Рег имаше измъчен вид. Хвърли се към спасителния бряг:

— Е, поне можем да постигнем съгласие за Истината, Свободата и Справедливостта, нали?

Наоколо закимаха. Всички ги искаха. Не струваха нищо.

Кибритена клечка озари тъмата и те се обърнаха към Ваймс, който си палеше пура.

— Другарю сержант, нали и вие бихте искал Свобода, Истина и Справедливост? — попита Рег.

— Аз искам твърдо сварено яйце — отвърна Ваймс и угаси клечката.

Чу се нервен смях, но Рег явно се обиди.

— При тези обстоятелства, сержант, според мен би трябвало да си поставим малко по-високи цели…

— Е, да, бихме могли. — Ваймс слезе по стъпалата. Погледна листовете пред Рег. Човекът полагаше искрени усилия. Наистина. И беше настроен сериозно. Наистина. — Но… слушай, Рег, утре слънцето пак ще изгрее и съм почти сигурен, че каквото и да се случи, няма да сме намерили Свободата, няа и да има много Справедливост, пък и съм адски убеден, че няма да сме открили Истината. Има обаче нищожен шанс да получа едно твърдо сварено яйце. Над какво си блъскате главите, Рег?

— Над Народната република на Шосето на петмезената мина! — гордо съобщи той. — Ще съставим правителство!

— О, добре. Поредното. Тъкмо от това имаме нужда. Сега да ви питам — някой знае ли докъде стигнаха проклетите ми барикади?

— ’драсти, господин Кийл — обади се лепкав гласец.

Погледна встрани и надолу. Там беше Ноби Нобс, все още с огромното за него сако, но добавил и прекалено широк за главата му шлем.

— Как се добра дотам?

— Мама разправя, че човек не можел да се отърве от мен — ухили се Ноби.

Нагънат като акордеон ръкав се вдигна край главата му и Ваймс се сети, че някъде вътре ръката отдава чест.

— Права е — установи той. — Е, къде…

— Временен полицай съм, сержант — сподели Ноби. — Тъй ми рече господин Колън. Даде ми и шлем, беше в повече. Дялкам си значка от… какво е туй, дето малко мяза на свещи, ама не става за ядене?

— Сапун, Ноби. Запомни тази дума.

— Ъхъ, сержант. Значи ще си я издялкам от…

— Ноби, докъде стигнаха барикадите?

— Туй ще струва…

— Аз съм ти сержант, Ноби. Не сме във финансови отношения. Кажи ми къде са скапаните барикади!

— Ъ-хъм… Може да са близо до Късата улица, сержант. Стана малко… метафизично, сержант.

Майор Клайв Маунтджой-Стедфаст зяпаше объркано картата пред себе си и се опитваше да намери в нея някаква утеха. Тази вечер той беше старшият офицер. Командирите отидоха в двореца на някакво увеселение. И сега той носеше товара на отговорността.

Ваймс бе допуснал, че в полковете на града има немалко офицери, които не са глупаци. Вярно, при по-високите чинове намаляваха, но случайно или не всяка армия се нуждае на ключови, макар и не високи постове от хора, които умеят да разсъждават, да съставят списъци, да се занимават с ппасите и товарните коли и в най-общ смисъл да са способни да се съсредоточават по-добре от някой паток. Тяхната работа е да движат нещата, като оставят командващия офицер да насочва вниманието си към по-възвишените дела.

А майорът наистина не беше глупак, макар да приличаше на такъв. Беше идеалист, смяташе подчинените си за „доста свестни типове“ въпреки редките свидетелства за обратното и като цяло правеше всичко по силите си с ума, който имаше на разположение. В момчешките си години четеше книги за велики военни кампании, посещаваше музеи и разглеждаше с патриотична гордост картини с някоя прочута кавалерийска атака, последен отпор срещу врага или славна победа. Когато по-късно участваше в подобни начинания, установи, че художниците са пропуснали да нарисуват вътрешноите. Вероятно не им се удаваха.

Майорът мразеше картата. Тя беше на град. А на кавалерията не й беше мястото в град, в името на небесата! Разбира се, сред хората му имаше жертви. Трима от тях умряха. Дори кавалерийският шлем не предпазваше от литнал по балистична крива камък от калдъръм. Един бе смъкнат от коня си в Кукличките и, казано направо, смазан от тълпата до смърт. Това беше трагично, ужасно и за съжаление неизбежно, щом глупаци бяха решили да използват кавалерия в град като Анкх-Морпорк с лабиринта му от тесни улички.

Майорът естествено не смяташе висшестоящите за глупаци, защото би стигнал до заключението, че и всички, които им се подчиняват, също са глупаци. Прибягваше до думичката „неразумни“, но и тя го смущаваше.

А другите пострадали… Трима мъже загубиха съзнание от сблъсъци с висящи табели на магазинчета при преследването на… е, да, на хора, такава беше истината, защото при тези пушеци и мрак кой би могъл да разпознае истинския враг? Идиотите явно бяха решили, че всеки бягащ е враг. При ва се оказаха идиоти с късмет, защото други мъже, вкарали конете си в мрачни криви улички, които непрекъснато се стесняваха, накрая се усещаха, че наоколо всичко е притихнало, а конете им не могат да се обърнат… Те пък научиха колко бързо може да тича човек с кавалерийски ботуши на краката.

Преглеждаше докладите. Счупени кости, синини, един пък бе повален с „дружески удар“ от сабята на свой съратник…

Погледна над стъкмената масичка към капитан Том Ренгъл от Леката пехота на лорд Селачии, който вдигна глава от книжата си и му се усмихна унило. Бяха съученици и майорът знаеше, че капитанът е с далеч по-остър ум от неговия.

— Том, как ти се струва?

— Загубихме почти осемдесет души.

— Какво?! Но това е страшно!

— О, около шейсет от тях са дезертьори, доколкото схващам. Случва се при такава бъркотия. Някои може просто да са прескочили до вкъщи да видят как е старото им мамче.

— А-а, дезертьори… И при нас имаше. В кавалерията! Как би нарекъл мъж, изоставящ коня си?

— Пехотинец? Останалите… ами ако не се лъжа, само шест-седем от тях са жертви на несъмнени враждебни действия. Например трима бяха намушкани из уличките.

— Да, и аз бих казал, че това е враждебно действие.

— Да, Клайв. Но ти си родом от Куирм.

— Само защото майка ми е била на гости при леля си и каретата закъсняла! — почервеня майорът.

— Ако ме срежеш на две, ще видиш „Анкх-Морпорк“ изписано на сърцето ми!

— Нима? Е, да се надяваме, че няма да се стигне чак дотам — изрече Том. — Както и да е, да те убият в тъмна уличка си е част от живота в големия град.

— Но те бяха въоръжени! Мечове, шлемове…

— Значи ценна плячка, Клайв.

— Но аз си представях, че Градската стража се занимава с бандите…

Том се взря в приятеля си.

— Да не предлагаш да молим за защита от полицията? Впрочем вече няма такава. Някои стражници са с нас, макар да не виждам голяма полза, останалите или бяха пребити, или избягаха…

— Още дезертьори?!

— Откровено казано, Клайв, всички така се разбягват, че до утре ще се почувстваме твърде самотни.

Млъкнаха, когато един ефрейтор донесе още съобщения. Прелистиха ги мрачно.

— Е, поне настъпи спокойствие — подхвърли майорът.

— Защото е време за вечеря.

Майорът вдигна ръце.

— Това не е война! Човек мята камък, завива зад ъгъла и пак е почтен гражданин! Няма правила!

Капитанът кимна. Обучението им не обхващаше такива затруднения. Бяха изучавали карти на военни кампании по просторни равнини и тук-там по някое възвишение, което трябва да бъде превзето. На градовете се полагаше да бъдат обсаждани или отбранявани. Не подхождаха за сражения в тях. Нищо не виждаш, не можеш да си събереш силите, нито да маневрираш, винаги си изправен срещу хора, които познават града като собствената си кухня. И изобщо не ти се иска да се биеш с враг, който не носи униформа.

— Къде е твоят лорд? — попита капитанът.

— Отиде на бала като твоя.

— И какви заповеди ти остави, ако позволяваш да попитам?

— Каза ми да направя каквото е необходимо според мен, за да постигнем първоначално поставените цели.

— В писмен вид ли?

— Не.

— Жалко. И моят така постъпи.

Спогледаха се. После Ренгъл подхвана:

— Е… в момента няма действителни размирици. В истинския смисъл. От баща си съм чувал, че всичко това го е имало и по негово време. Казваше, че е най-добре просто да държиш нещата под похлупак. Казваше, че и камъните от калдъръма все някога свършват.

— Наближава десет часът — отбеляза майорът. Хората скоро ще си легнат, нали?

Лицата и на двамата излъчваха пламенната надежда, че положението е овладяно. Никой с ума си не би искал да му се наложи да прави това, което сметне за най-правилно.

— Е, Клайв, стига да няма… — започна капитанът.

Пред палатката настъпи раздвижване и влезе някакъв мъж. Беше опръскай с кръв и прашен, по лицето му имаше розови ивици там, където потта се бе стичала по ужасната мръсотия. Носеше арбалет на гръб, имаше и цял пояс с ножове.

И беше луд. Майорът разпозна този поглед. Очите блестяха, усмивката беше твърде напрегната.

— Аха, ето ви — промърмори той и свали голям месингов бокс от дясната си ръка. — Жалко за часовия, господа, ама не искаше да ме пусне, макар че му казах паролата. Вие ли сте старшите тук?

— Ти кой си, по дяволите? — изправи се майорът.

Човекът не се притесни.

— Карсър. Сержант Карсър.

— Сержант ли? В такъв случай защо не се…

— От Въжената улица — добави той.

Този път майорът се поколеба. И двамата военни знаеха за Неспоменаваните, макар че ако някой ги попиташе, едва ли биха могли да обяснят точно какво знаят. Неспоменаваните си вършеха работата тайно, зад кулисите. И изобщо не бяха обикновени стражници. Докладваха направо на патрици и имаха голямо влияние. Човек не биваше да си мери силите с тях, а да внимава да не ги ядоса. Нямаше значение, че този мъж е само сержант. Той беше от Неспоменаваните.

Още по-лошо беше прозрението на майора, че тази твар успява да проникне в мислите му и се радва на прочетеното.

— Ъхъ — натърти Карсър. — Тъй си е. Имаш късмет, че съм тук, войниче.

„Войниче“ — повтори си наум майорът. И наоколо слушаха хора, които щяха да запомнят. Войниче…

— Откъде накъде? — заяде се той.

— Докато ти и лъскавите ти войничета си играехте да гоните разни перачки — започна Карсър, придърпа си единствения стол в палатката и седна — истинските неприятности се забъркваха на Шосето на петмезената мина. Знаеш ли го?

— За какво говориш? Човече, нямаме никакви съобщения за размирици там!

— Ъхъ, вярно. Не ти ли се вижда странно?

Майорът се замисли. Смътен спомен изскочи на повърхността в съзнанието му… и капитанът побутна със сумтене един лист към него. Щом го погледна, си припомни.

— Един от моите капитани беше там днес следобед и докладва, че всичко е под контрол.

— Брей? Под чий контрол?

Карсър се облегна на стола и вдигна краката си върху бюрото.

Майорът се вторачи в тях, но ботушите май нямаха намерение да се засрамят.

— Махни си краката от моето бюро — студено предложи майорът.

Карсър присви очи.

— Ти и още коя армия ще ме накарате?

— Моята, ако искаш да знаеш…

Майорът погледна в очите му и съжали, че го направи. Безумие. Бе виждал такива очи на бойното поле.

Съвсем бавно и с пресилена загриженост Карсър смъкна краката си от масичката. После извади мръсна кърпичка, дъхна театрално на дъските и ги избърса усърдно.

— Умолявам ви да ми простите — изрече той. — Все пак докато вие, джентълмени, си пазехте бюрата чистички и спретнати, гангрената, дето има една приказка, ха-ха, разяжда самото сърце на града. Никой ли не ви каза, че участъкът на Въжената улица беше опожарен до основи? И смятаме, че са загинали горкият капитан Суинг и поне един от нашите… технически помощници.

— Суинг, о, богове… — смънка капитан Ренгъл.

— Тъкмо това казах. Цялата сган, която вашите момчета гонеха от Кукличките и останалите свърталища, ами… събрала се е там.

Майорът се зачете в доклада.

— Но нашият патрул твърди, че всичко е било овладяно, имало е стражници по улиците, хора са размахвали флага и са пеели националния химн.

— Е, видяхте ли? — троснато каза Карсър. — Майоре, ти пял ли си някога националния химн на улицата?

— Ами не съм…

— Негова светлост кого прати там? — намеси се Ренгъл.

Майор Маунтджой-Стендфаст прелисти книжата си и лицето му се изопна.

— Ръждьо.

— Олеле! Страхотно попадение.

— Аз бих казал, че човекът вече е мъртъв — сподели мнението си Карсър и майорът се постара да не покаже, че малко се развесели. — Човекът, който е начело там сега, се представя за сержант Кийл. Той обаче е измамник. Истинският Кийл е в моргата.

— Откъде знаеш всичко това? — усъмни се майорът.

— Ние от Особения отдел си имаме начини да научим.

— Чувал съм — промърмори капитанът.

— Военното положение, джентълмени, означава, че военните се притичат на помощ на цивилните власти — заяви Карсър. — И в момента това съм аз. То се знае, можете да пратите един-двама вестоносци на бала, но не вярвам да ви се отрази добре на кариерата. И тъй, искам вашите хора да ни съдйат в един малък… кинжален удар.

Майорът се вгледа в него. Отвращението му към Карсър нямаше граници. Но беше майор отскоро, а когато току-що са те повишили, иска ти се да запазиш положението толкова дълго, че новите ти еполети да потъмнеят с времето.

Пресилено се усмихна.

— Сержант, ти и хората ти сте имали тежък ден. Защо не се отбиеш в палатката на столовата, докато аз се съветвам с другите офицери?

Карсър стана толкова внезапно, че стресна майора, и опря юмруци на бюрото.

— Направи го, слънчо — одобри с усмивка като острието на ръждив трион.

Обърна се и излезе в нощта.

В настъпилото мълчание Ренгъл промълви:

— Опасявам се, че името му е в списъка със служители на Суинг, който той ни изпрати вчера. И… ъ-ъ, формално той е прав за закона.

— Искаш да кажеш, че трябва да изпълняваме негови заповеди?

— Не. Но има право да поиска съдействие от теб.

— А аз имам ли право да откажа?

— О, да. Разбира се. Но…

— …ще се наложи да обясня причината пред лорда?

— Именно.

— Но този човек е зъл мръсник! И ти си ги виждал. Онези, които участват в грабежите. И накрая се налага да ги обесиш, за да дадеш урок на хората си.

— Ъ-хъм…

— Сега пък какво има?

— Е, той е прав за едно. Прегледах докладите и… това си е необичайно. Около Шосето на петмезената мина е съвсем тихо.

— Така е по-добре, нали?

— Не е за вярване, Клайв. Тук е написано, че дори участъкът на стражата не е бил нападнат. И… твоят капитан Бърнс казва, че е срещнал онзи Кийл или човек, представящ се за Кийл. Твърди, че ако мъжът е сержант от Стражата, тогава той — Бърнс, е чичо на маймуна. Казва, че човекът е свикнал командва големи сили. Честно казано, май е станал доста симпатичен на капитана.

— О, богове, Том, имам нужда от помощ! — възкликна майорът.

— Щом е така, веднага изпрати неколцина бързи ездачи. Да речем, на неофициален патрул. Да разузнаят както трябва. Можеш да си позволиш да изчакаш половин час.

— Вярно! Вярно! Идеята си я бива! — възкликна майорът с облекчение. — Ще бъдеш ли така добър да се погрижиш за това?

След припрените заповеди той седна и се загледа в картата. Поне нещо му се изясни. Всички тези барикади бяха обърнати навътре. Хората издигаха прегради между себе си, двореца и центъра на града. Никой не би се тревожил излишно за света отвън. Ако се наложи да превземеш крайни кваал при подобни обстоятелства, правилният начин е да навлезеш през порта в градските стени. Може и да не ги пазят както трябва.

— Том?

— Да, Клайв?

— Ти пял ли си някога националния химн?

— О, много пъти, сър.

— Искам да кажа — неофициално.

— Тоест само да покажа патриотизма си ли? Не, боговете са ми свидетели. Щеше да изглежда твърде странно.

— Ами знамето?

— Очевидно е, сър, че всеки ден му отдавам чест.

— Но изобщо не го развяваш, нали? — упорито разпитваше майорът.

— Струва ми се, че като малък веднъж махах с хартиено знаменце. На рождения ден на патриция или нещо от сорта. Стояхме на улицата, когато той минаваше с каретата, и викахме „Ура!“.

— И нито веднъж оттогава?

— Ами не, Клайв — смути се капитанът. — Ще бъда много притеснен, сър, ако видя човек да пее химна и да развява флага. Всъщност така постъпват чужденците.

— Нима? Защо?

— Ние нямаме нужда да показваме патриотизма си, сър. Та нали това е Анкх-Морпорк. Не сме длъжни да вдигаме шум, че сме най-голямата работа, сър. Просто си го знаем.

Тази странна теория вероятно се бе зародила в умовете на Уиглет и Уоди, както и в не особено упорито упражнявания ум на Фред Колън, и доколкото Ваймс я проумя, се състоеше в следното:

1. Да речем, че площта зад барикадите е по-голяма от площта пред тях, нали така?

2. Все едно в нея има повече хора и по-голяма част от града, ако схващаш.

3. Тогава — поправи ме, ако греша, сержант, — така да се каже, ще се озовем пред барикадите, не е ли вярно?

4. Значи излиза, че ние не сме бунтовници, а? Щото сме повече, а мнозинството не може да е от бунтовници, логично си е.

5. Така ние ставаме добрите. Ясно си е, че поначало бяхме от добрите, ама един вид вече е официално, нали? Математически де?

6. Та си рекохме, че ще напираме нататък към Късата улица, после заемаме Мъждивата и минаваме отвъд реката…

7. Сержант, ще загазим ли заради това?

8. Сержант, много особено ме гледаш.

9. Извинявай, сержант.

Пред Ваймс стоеше все по-обезпокоеният Фред Колън, а неколцина от строителите на барикади стърчаха наоколо, сякаш ги бяха сгащили по време на забранената игра „Почукай на вратата и дим да те няма“. Хората го наблюдаваха напрегнато, в случай че избухне.

И наистина имаше някаква смайваща логика, стига да не включваш в нея съображения от рода на „действителност“ и „здрав разум“.

Те се бяха потрудили усърдно. Всеизвестно е, че градската улица се прегражда лесно. Просто обковаваш с дъски две-три каруци и трупаш нависоко мебели и боклуци. Така си решаваш проблема с главните улици, а ако буташ достатъчно упорито, можеш да продължиш напред.

И останалото не ги бе затруднило. Поначало имаше много барикади. Момчетата само ги бяха събрали. Без никой да обърне внимание, Народната република на Шосето на петмезената мина вече обхващаше почти една четвърт от града.

Ваймс няколко пъти вдиша дълбоко.

— Фред…

— Да, сержант?

— Казах ли ти да правиш това?

— Не, сержант.

— Твърде много странични улички. И твърде много хора, Фред.

Колън се ободри.

— А, да, но и повече ченгета, сержант. Много момчета успяха да се доберат дотук. И то добри момчета. И сержант Дикинс, той ги разбира тия неща, помни предишния път, затова помоли всеки здрав мъж, който умее да борави с оръжие, да се включи в редиците. Много са, сержант! Имаме си армия, срт!

„Ей така пропада светът — каза си Ваймс. — Тогава бях обикновен млад глупчо, не виждах положението като сега. Представях си, че Кийл оглавява революцията. Дали и той си е мислел същото?

Но аз само исках да запазя няколко улици безопасни. Само исках да държа шепа почтени простовати хорица настрана от тъпите тълпи, безмозъчните бунтовници и видиотените войници. Толкова се надявах, че ще ни се размине.

Може пък монасите да са прави. Да променяш историята е като да запречваш река с бент. Ще си намери обиколен път.“

Видя как Сам сияе сред мъжете. Преклонение пред героя, позна Ваймс. От това се ослепява.

— Някакви неприятности? — обърна се към Колън.

— Сержант, май още на никого не му е светнало какво става тук. А има всякакви случки около Кукличките и нататък. Кавалерийски атаки и какво ли още не… я почакайте, идват и насам.

Един наблюдател даваше знаци, застанал върху барикадата. Ваймс чу шумотевицата от другата й страна.

— Като гледам, още хора бягат от Кукличките — обади се Колън. — Сержант, какво искате да сторим?

„Да ги оставиш отвън — безмълвно отвърна Ваймс. — Не знаем кои са те. Не можем да пускаме всекиго при нас. С някои ще си навлечем белята. Лошото е, че знам какво става извън барикадите. Градът сега е кътче от ада и никъде не е безопасно.

А аз знам какво ще реша, защото гледам себе си как решавам.

Направо не е за вярване. Стоя ей-там — момче, още чисто, розовичко и преливащо от идеали, което ме е зяпнало, сякаш съм някакъв герой. И аз не смея да не съм герой. Ще взема тъпото решение, защото не искам да се изложа пред себе си. Я се опитай да обясниш това на човек, който още не е изпрнил две-три чашки.“

— Добре, пуснете ги. Но никакви оръжия. Предай това навсякъде.

— Да взимаме оръжията на хората ли? — усъмни се Колън.

— Помисли, Фред. Тук не ни трябват Неспоменавани, нито преоблечени войници, нали? Някой трябва да гарантира за човека, преди той да носи оръжие. Няма да позволя да ме намушкат и в гърба, и в корема. А, Фред… не знам имам ли право, пък и сигурно няма да е за дълго, но доколкото зависи от мен, повишен си в сержант. Ако има желаещи да се заяждат заради липсващата нашивка, прати ги да спорят с мен.

Гръдният кош на Колън се изду.

— Слушам, сержант. Ъ-ъ… това означава ли, че пак трябва да получавам заповеди от вас? Ясно, ясно. Още изпълнявам вашите заповеди. Ясно.

— Повече не местете барикадите. Преградете уличките. Удържайте позицията. Ваймс, ела с мен. Ще имам нужда от вестоносец.

— Аз съм бързак, сержант — предложи услугите си Ноби някъде отзад.

— Щом е така, Ноби, от теб искам да се измъкнеш навън и да видиш какво става сега.

Сержант Дикинс се оказа по-млад, отколкото Ваймс го помнеше. Все пак не му оставаше много до пенсия. Поддържаше пищни сержантски мустаци, намазани с восък в острите краища и очевидно боядисани, и подобаващ на сержант силует, постигнат със скрит под дрехите корсет. Ваймс си припои, е Дикинс бе прекарал много време в полковете, макар че родом беше от Лламедос. Откриха този факт, защото сержантът принадлежеше към толкова строга друидска религия, че в нея дори не използваха побити камъни. Поклонниците й бяха върли противници и на ругатните, което е сериозен неостатък за един сержант. Тоест би бил, ако сержантите не умееха да импровизират вдъхновено.

Сега Дикинс беше на ул. „Желан сапун“, продължение на Въжената улица. И имаше армия.

Не беше кой знае какво. Нямаше две напълно еднакви оръжия, пък и повечето не бяха оръжия в точния смисъл на думата. Ваймс потръпна, щом видя тълпата, и за миг се пренесе мислено в миналото, което може и да беше бъдещето му — представи си всички домашни свади, които бе принуден да потува през годините. Ако някой ти налети с оръжие в точния смисъл на думата, знаеш срещу какво си изправен. Но тъкмо оръжията в неточния смисъл могат да смръзнат акото в червата на новобранеца. Касапски сатърчета, вързани на прътове. Дълги шишове и месарски куки.

В края на краищата това беше квартал на дребни търговци, носачи, касапи и докери. Ето защо в неравни редици пред Ваймс стояха мъже, които всеки ден мирно и законно държаха в ръцете си предмети с остриета и куки, пред които обикновеният меч приличаше на игла за момичешка шапка.

Имаше и класически оръжия. Мъжете се бяха връщали от война с меча или алебардата си. Оръжия ли? Не, сър, боговете да ви благословят! Само за спомен. С меча вероятно бяха разравяли жаравата в огнището, алебардата пък бе служила като един от прътовете на простора за пране, първоначаот им предназначение — забравено…

…до днес.

Ваймс се взираше в натрупания метал. За да победи в битка, на това гъмжило му стигаше да стои неподвижно. Ако врагът нападнеше с достатъчен устрем, щеше да премине от другата страна във вид на кайма.

— Някои са пенсионирани стражници, сърр — прошепна Дикинс. — А и сещате се, мнозина са били в полковете по едно или друго време. Някои хлапета пък желаят да видят що е сражение, ясно ви е. Какво ще кажете?

— В никакъв случай не бих искал да съм им противник — отбеляза Ваймс. Поне една четвърт от мъжете бяха с побелели коси, а и доста се подпираха на оръжията си. — Но да си призная, не бих желал и аз да съм човекът, който ще ги води. Дам ли команда „кръгом“ на тази тълпа, ще се разхвърчат ръц и крака.

— Те са изпълнени с решимост, сърр.

— Няма лошо. Но аз не искам война.

— О, няма да се стигне дотам, сърр — заяви Дикинс. — Виждал съм барикади през живота си. Обикновено всичко свършва мирно. Новият човек поема властта, на хората им писва и всеки се прибира у дома, то се знае.

— Но Уайндър е побъркан — напомни Ваймс.

— Сърр, посочете ми поне един от тях, който да не е бил.

„Сър, значи — рече си Ваймс. — Да де, «сърр». А пък е по-възрастен от мен. Е, какво да се прави, поне да се постарая.“

— Сержант — започна той, — искам да избереш двайсетина души от най-добрите, които са участвали в сражения. Хора, на които имаш доверие. И ги искам на Тромавата порта. Да бъдат нащрек.

Дикинс недоумяваше.

— Но тя е залостена, сърр. И е точно зад нас. Мислех си, че…

— На портата, сержант — настоя Ваймс. — Те ще бдят някой да не се промъкне, за да я отвори. Искам да бъде подсилена и защитата на мостовете. Сложете дъски с шипове на моста срещу кавалерията, опънете телове… Искам на всеки, който понечи да ни нападне по моста, лошо да му се пише, ясно?

— Да не би да знаете нещо, сърр? — наклони глава настрани Дикинс.

— Да речем, че мисля като противника. — Пристъпи към него и зашепна. — Дей, научил си това-онова от историята. Ако човек има ум в главата, няма да напира право срещу барикадата. Ще търси слабо място.

— Ама там има и други порти, сърр — неуверено напомни Дикинс.

— Да, но ако превземат Тромавата, излизат на Брястовата улица и имат чудесен прав път за галоп точно където не ги очакваме.

— Но… сърр, вие ги очаквате.

Ваймс само го погледна безизразно, а сержантите умело разгадават такова изражение.

— Все едно вече сме го направили, сърр! — заяви Дикинс щастливо.

— Но искам и да има доста хора на барикадите — добави Ваймс. — Също два-три патрула, за да се изнасят там, където стане напечено. Сержант, ти знаеш как се прави.

— Тъй вярно, сърр. — Той напето отдаде чест и се ухили, после се обърна към събраните хора. — Ей, сбирщина! — провикна се. — Някои от вас са били в полковете, знам. Колцина от вас са научили „Всички ангелчета“?

Във въздуха бяха размахани известен брой по-опасни „спомени“.

— Ха така ви искам! Вече си имаме хор! Само че туй е войнишка песен, разбрано? Не приличате на войници, но се кълна в боговете, че ще ви накарам да пеете като тях! Ще се научите в движение! Надясно! Ходом марш! „Всички ангелчета се въздигат, въздигат, всички ангелчета се въздигат нависк!“ Пейте, синковци!

Маршируващите подхващаха думите на песента от онези, които я знаеха.

— „Как се въздигат, въздигат, въздигат? Как се въздигат, въздигат, въздигат?“

— „Те се въздигат с главите нагоре, с главите нагоре, с главите нагоре“… — изпя Дикинс и колоната зави зад ъгъла.

Ваймс се заслуша.

— Хубава песен — сподели младият Сам и Ваймс си спомни, че той я чува за пръв път.

— Стара войнишка песен.

— Наистина ли, сержант? Но в нея се пее за ангелчета.

„Така си е — помисли си той — и ще се учудиш какви части от телесата се въздигат нататък заради ангелчетата. Истинска войнишка песен: хем сантиментална, хем мръснишка.“

— Доколкото си спомням, пеели са я след битки И съм виждал старци да плачат, когато я пеят.

— Защо? Звучи весело.

„Спомняха си за онези, които вече не можеха да я пеят — мина през главата на Ваймс. — Ще научиш. Знам.“

Не след дълго патрулите се върнаха. Майор Маунтджой-Стендфаст беше достатъчно досетлив да не иска писмени доклади. Отнемаха много време и не се отличаваха с добър правопис. Един по един мъжете разказваха видяното. От време на време капитан Ренгъл, който нанасяше знаци на картат, свиркаше тихичко.

— Грамадно нещо, сър. Сериозно! Зад онези барикади са се събрали доста хора — една четвърт от града!