Атомите на Хък се скалъпиха криво-ляво в молекули, молекулите — в клетки и така нататък. Удобна, но досадна работа. Добре, че процесът течеше сравнително бързо. Тук, на Земята, траеше точно една секунда и триста петдесет и седем хилядни. Ако случайно някой любопитен тип зяпаше съсредоточено тъкмо в тази точка от пространството, където щеше да се появи, за него Хък щеше да изплува сякаш от мъглата. А за това винаги можеше да се намери някакво що-годе разумно обяснение.
В кабината на асансьора за адските покои на баща му, разбира се, нямаше никой. Той се прехвърли направо в тясното преддверие в дъното на шахтата. Нямаше нужда баща му да знае, че може да пътува извън времето, затова Хък си придаде замаян вид, като че ли бясно се бе спускал почти в безтегловност с личното превозно средства на стария Хогбен под мантията на Земята.
Влезе, без да почука.
— Изпий си рибеното масло!
Баща му не говореше на него, а на глупавия си папагал. Това, което каза на Хък беше още по-тъпо:
— А, понапълнял си от последния път, когато те видях. И много изискан ми изглеждаш. — За ужас на Хък в гласа на Хогбен нямаше и капчица ирония. Той говореше с благия тон на обичлив баща. — Отдавна не съм те виждал толкова прилично облечен.
— …прилично облечен — повтори папагалът, като се кипреше като някоя умна сова.
— Надявам се, че не ме извика, за да обсъждаме съотношението между гръдната обиколка, ханша и талията ми — тросна му се голият Хък.
Той не се засягаше много, когато някой се натискаше да обсъжда фигурата му. Хък си я харесваше. Беше едър, широкоплещест, рус, със сини очи и дълга коса — изобщо, въплъщение на ариец от постановка на Вагнер през трийсетте години в Германия. Може би тъкмо поради това презираше всички, които величаеха арийците или имаха претенции, че са такива. Повече от тях мразеше само светското възпитание на баща си или по-точно онова, което той пробутваше за благородни обноски между баща и син.
— …талията ми — изпъшка Освалд с малко закъснение и си заоглежда снагата.
— Не мислиш ли, че сто и тринадесет килограма и двеста седемдесет и пет грама са ти множко — тутакси го претегли на око старият Хогбен.
— …бая множко — прояви творчество тъпият папагал.
— Ако искаш да знаеш, Ана-Мария е с цели седем килограма по-тежка от мен — взе да се дразни Хък. — И, моля те, накарай тоя глупак да млъкне!
Баща му махна с ръка пред очите на папагала като най-долнопробен фокусник и Освалд заспа на рамото му. Днес старият Хогбен напомняше на стандартен английски професор. Беше си придал вид на разсеян, нуждаещ се от подстригване, строен, елегантно развлечен, малко муден, застаряващ хубавец — същински Пол Маккартни. Но човек можеше да си помисли, че е някой завеян тип от шоу бизнеса, само докато не видеше очите му. На немигащите си очи с огромни зелени ириси Хогбен трудно би могъл да придаде благост. Те бяха студени и безизразни, сякаш бяха създадени специално да гледат през хората. Хък само веднъж през последния век бе зървал подобни очи, когато Лаврентий Берия за миг си свали очилата на един прием в американското посолство през Втората световна война. Но Хък отдавна беше свикнал и с очите на баща си, и с постоянно менящата се обстановка в дома му под земята.
След последния скандал за модернистичните цапаници на Хогбен стените в дневната му бяха чисто бели и подтискащо голи като в хирургическа зала. Мебелите от черен орех рязко се открояваха върху ослепително белия мраморен под и изглеждаха стерилни. Сякаш недокоснати от човешка ръка. Светът за известно време се е лишил от пагубния импулс на „природната среда“, помисли си Хък. Дали пък старият Хогбен не беше се вразумил? Докога ли?
Той за миг се поблазни от мисълта, че баща му най-сетне е лепнал болестта на Алцхаймер и вече не помни какви щуротии си е наумил да извърши. Май беше по-добре да се измита преди да са се скарали отново.
След като проточи паузата достатъчно, та да му полази по нервите, старият Хогбен ехидно подхвърли:
— На някои вечно им върви дори с любовниците.
— Тръгвам си — сопна се Хък и му обърна гръб.
— Всичко хубаво. И поздрави Ана-Мария. Като те гледам такъв, й се чудя на акъла. Какво ли намира в теб?
— Сбогом.
Хък затръшна вратата отвън, но в мрачното предверие до ушите му продължаваше да достига назидателното нравоучение на баща му: „Явно не го интересува, че митничарите във Феликстоу са заловили цял контейнер с парички!“ После гръмогласният смях на стария Хогбен го заля и Хък осъзна зловещия смисъл на думите му миг преди отново да се разпадне на съставните си части.
Върна се разтреперан.
Баща му продължаваше да говори на спящия папагал:
— Кой ли клетник е изгорял с цели петдесет и пет милиона долара? Леле, Освалд, да знаеш само как гаднярите-митничари доволно потриваха ръце.
— И ти нищо ли не направи? — избухна Хък.
— Че някой да ме е молил? — най-после благоволи да го забележи старият гръмовержец.
Хък побесня:
— Татко, престани с твоите евтини номера. В тази игра е заложен животът на много невинни хора. Да не говорим, че скапаният свят е пълен с тъпи военни и, докато мигнеш, тия гадняри могат да ни изпарят. Буквално всички ще отидем по дяволите.
— Не богохулствай, ами седни — простодушно се престори, че му се кара баща му, но всъщност мед му капеше на душата, като гледаше как синът му излезе от релсите. — Все аз ли трябва да ти оправям кашите? Кога ще пораснеш най-сетне!
— Хайде да не говорим кой и чии бакии оправя непрекъснато! — Хък изобщо не обърна внимание на поканата да седне. — Какъв смисъл има да повтаряме последния си разговор. Близо цял век се бъхтих като бял роб заради теб и най-вече за семейната чест. И какво получавам насреща — черна неблагодарност!
— Зелена! — меко го поправи баща му.
— Моля?!
— Зелена „неблагодарност“. В зелено, сине. В зелено! Нещо не си във форма днес.
Старият Хогбен направо сияеше, а втренчените му невиждащи очи можеха да накарат дори Игнацио Лойола да се изчерви.
— Какво си направил? — сепна се Хък.
— Напълних хотелския апартамент на ония непрокопсаник Скарлати с доларчета…
Хък направо изтръпна:
— Надявам се, че поне банкнотите бяха по сто долара?!
Любимото занимание на баща му доскоро беше в свободното си време ръчно да изработва големи доларови купюри — по хиляда, пет хиляди и най-вече по десет хиляди долара. Онези с лика на Салмън Портланд Чейс. След войната американците престанаха да ги печатат и баща му доволно потри ръце, защото остана сам на емисионното поприще. През 1969 г. обаче американското правителство се усети и далновидно взе решение да извади от обръщение всички купюри, по-големи от сто долара. Нещо повече, Федералният резерв описа по номера легално печатаните четиристотин банкноти по десет хиляди долара и баща му побесня. Тогава си обзаведе по-хубава печатница дори от емисионното ведомство на САЩ и бълваше простичките стодоларови банкноти, които бяха станали новото му хоби.
— Не се тревожи, синко — гласът на Хогбен направо преливаше от нежност. — Бяха двайсет и четири от моите куфарчета „Хогбеннайт“, надлежно натъпкани с чисто нови стодоларови банкноти. Нали знаеш, че съм оптимизирал всичко. „Хогбеннайт“ побират точно два милиона и половина долара и, пълни, тежат двайсет килограма — обичайната тежест за сутрешна гимнастика на горилите им.
— Ти си луд — възкликна Хък. Той добре познаваше баща си и бързо схвана накъде ще избие цялата работа. — Че как ще ги измъкнат оттам, без да съберат пред хотела цялата лондонска полиция?
Хък от сърце се молеше да не се окаже прав. Той не се тревожеше, че са фалшиви. Всъщност парите на баща му бяха по-хубави и от истинските. И въпреки разточителния живот на стария Хогбен, баща му увеличаваше инфлацията в света с незначителната една десета от процента.
— Няма страшно, сине — старият Хогбен беше във вихъра си. — Скарлати беше заел с шайката си целия дванайсети етаж, а аз спретнах едно пожарче на единайсетия — ухили се щастливо баща му при спомена за поредната си щуротия, а в очите му внезапно лумнаха весели, изгарящи като огнехвъргачка, студени пламъчета. — Докато евакуираха гостите, а управата и пожарникарите се потяха с онзи ад под небето, вертолетът на глупака успя да направи два курса от покрива на хотела до резиденцията му. Нали я знаеш? Оная пошла имитация на Тотли Тауърс, в която се срещнахте вчера — старият Хогбен дори му намигна! — Само дето негодникът ти беше бесен, че си му пробутал чисто нови стодоларови банкноти… — От нечовешкото усилие да смигне на сина си левият му клепач бе увиснал и стария Хогбен го зяпаше влудяващо нежно изпод него. — …Сам разбираш, че при създалата се ситуация не можех да му стоваря по-дребни и употребявани купюри. Щяха да ги пренасят три дни, докато неминуемо ги хванат. А ти не искаш да хванат Скарлати, нали? Не се тревожи. Компенсирах го с пет милиона за разходите по принудителната обмяна. С неговата комисионна общо му станаха точно десет милиона. Уредил съм продавачът да приеме полагащите му се петдесет милиона в нови банкноти без възражения. В Източна Европа нямат проблеми с тях. Дори ги предпочитат. Както виждаш сметката излиза и всичко се уреди по мед и масло.
Старият Хогбен доволно потри ръце. Хък бе толкова втрещен, че нито веднъж не прекъсна пищното му словоизлияние. Красноречието май беше семейна черта. Хогбен гледаше през него и благо му се хилеше, като инстинктивно галеше тъпия си папагал. В съня си Освалд се бе преместил в скута му и сега самодоволно се гушеше там. Понякога Хък не без основание си мислеше, че тоя тъпанар пълноценно го замества и някак се изхитрява обилно да дарява баща му със синовна обич. При това никога не му противоречеше, а напротив… Нали, в края на краищата, Освалд си беше просто говорещ папагал, макар и от изчезналия вече вид Neophena monumentalis.
— Онемя ли? Не чувам да ми благодариш.
Баща му продължаваше гордо да го зяпа с немигащите си очи, имитирайки трепетно очакване. Имаше гадния самодоволен вид на долнопробен злодей от водевил, изтапанен пред плодовете на поредното си безчинство. Сигурно в този момент Молиер се обръщаше в гроба.
— Благодаря ти, разбира се — най-после се отрони звук от устата на Хък, — но защо не ми се обади по-рано? Знам поне деветдесет и девет по-прости начина да оправя нещата без сериозни последствия. Ами ако сега онзи бандит от яд, че трябва да обменя на черно новите банкноти, вземе да развали цялата работа?
— Спокойно. Той още не знае, но неговите хора вече изпълниха поръчката ти по мое нареждане. Тоест те си мислеха, че нареждането е негово, и сега товарите са прибрани на сигурно място. Няма страшно. И в Рейкявик, и Порт Стенли всичко е спокойно.
— Да, прекрасно — събра всичката си ирония Хък и му я поднесе неподправена. — Сега просто трябва да седнем и да чакаме да избухне гангстерска война. От трън та на глог!
— Е, не може и вълкът да е сит, и агнето да е цяло — не му остана длъжен баща му в обичайната семейна престрелка с поговорки и пак потри, но този път зиморничаво ръце.
Старият Хогбен се престори на обиден. Стана, постави глупавия Освалд на работната си маса, врътна се като млада булка и отиде до камината. Щом побутна имитацията на дъбовите пънове в кичозното си изобретение, температурата в стаята видимо се повиши.
— Надявам се, че не си предприемал нещо друго по този случай? — не можа да скрие тревогата в гласа си Хък.
— Не — отвърна баща му с гръб към него.
— Сигурен ли си?
— Да.
Хогбен се изплези на фалшивия огън. Всеки фелдшер можеше да установи, че вдетиняването му набъбваше в геометрична прогресия. Ах, как ненавиждаше той тази неловкост! Чистосърдечността на праволинейния му син винаги го вадеше от равновесие. За толкова много години той така и не намери верния тон в техните отношения.
— Още веднъж си помисли! — настоя Хък, като инстинктивно сви юмруци и побърза да кръстоса ръцете си зад гърба.
— Да, да и пак да.
Баща му продължаваше да стои с гръб към него, заключил показалеца си със средния пръст на калъч. Хък не смееше да зададе по-конкретни въпроси, защото искаше да го държи колкото се може по-далеч от тая каша.
— Татко, искам за стотен път да те помоля да не се бъркаш в моите работи.
— Големите партии само привидно са съсредоточия на решителни действия — отчетливо и монотонно взе да нарежда спящият папагал Освалд от висотата на своя пиедестал. — Малък брой високопоставени умове, чиито имена в момента не са сред най-известните, решава всичко, докато голямата маса на политиците от втори ранг, реторици и трибуни, чиновници и журналисти с твърде провинциален кръгозор поддържат надолу илюзията за самоопределение на народа.
— А ти защо се бъркаш в моите? — добави баща му, като най-после се извърна към него, но избягваше да среща погледа му.
Той беше напълнил главата на нещастния папагал с всички томове на Шпенглер, за да може нагло да използва животинката в дискусиите им. Така старият Хогбен без много труд си осигуряваше преднина във всеки спор. Едно е на ход да намираш аргументи в импровизиран разговор, друго е да спориш с кабинетно подготвени доводи, монотонно цитирани от папагал.
— Ако не бяха моите далавери с ония алчни негодници Гришин и Романов, Горбачов никога нямаше да вземе властта и кой знае кога щеше да падне Берлинската стена! Много добре ти е известно, че някой от двамата беше на ред да докопа баницата. Добре, че на времето пробутах секретните им досиета в КГБ на Андропов.
— Цивилизациите — поде Освалд — са най-крайните и най-изкуствени състояния, на които е способен развитият вид човечество. Те са завършек; те са станалото, което следва ставането, смъртта, която застига живота, стагнацията след развитието, духовната старост. Те са край, необратим и неизменно достиган, по силата на дълбока необходимост.
Хък не го прекъсна. Веднъж, преди време направи опит да вземете думата от спящия папагал. Беше пълен провал. Закле се никога да не повтаря грешката. Знаеше, че цитатите му винаги са стегнати и кратки. Беше възприел тактиката да отговаря само на баща си. А баща му никога не се стърпяваше и постоянно се напъваше да дописва Шпенглер.
— А кой подкокороса германците да дадат цяла камара пари на Ленин, за да прави революция? — допълни, както се очакваше, баща му с победоносен вид.
— Ха! Първо, това си беше най-обикновена сделка и никой — нито аз, нито германците, нито дори ти! — никой не можеше да предвиди колосалните последствия. — Гласът на Хък застрашително набираше сила. Той едва се сдържаше да не избухне. — Второ, крайната ми цел, както добре знаеш, беше единствено да спра по-бързо Първата световна война. И, трето, благодарение на твоите неовладени емоции, въплътени в постна боя, разредена с вкиснала амброзия, идеите на един от многото редови германски философи, преписвал избирателно Кант, Хегел и кой ли не…
— Този тип на силни духом, напълно неметафизични хора се появява неизменно в историята — отново в просъница взе думата тъпият папагал. — В техни ръце е духовната и материална участ на всяка късна епоха. Те са създали вавилонския, египетския, индийския, китайския и римския империализъм. В такива епохи будизмът, стоицизмът и социализмът са узрели до завършени световни настроения, които за сетен път са съумеяли да завладеят и дълбоко да преобразят гаснещото човечество.
Гаднярът Освалд механично си цитираше барабар с правописните грешки!
— Ами ти защо накара онзи тип Георги Марков да емигрира? — добави ни в клин, ни в ръкав баща му и гордо се изпъчи като достоен съавтор на Шпенглер.
— Какво за Марков?! Аз ли съм виновен за Георги Марков? Това, наистина, е върхът на безобразието! Не стига, че хората вече не могат да ходят спокойно по улицата с чадъри заради теб, ами уби човека, само защото ходил на лов с любимия ти диктатор, а после взе да пише истината за него.
— Стига! — изсъска тихо баща му. — Няма да позволя на сополивия ми син да се пише по-голям католик от папата!
— Добре, че спомена папата! Щях да забравя. Защо трябваше да намесваш българите в атентата срещу папата? Само защото аз съм роден в България, нали?! Умря си от кеф да ме уязвиш по този начин. Искаш ли да знаеш истината? Истината е, че ти ревнуваш! И ревнуваш като разгонен носорог! — Хък си спомни как баща му преди час най-безцеремонно нахлу в личния му живот и гласът му взе да набира сила. — Ревнуваш, че хората боготворят само един от твоя род! Истинският създател на материалната Вселена! А тебе са те забравили. Светът се движи от материалното, а разумът, доколкото го има, отдавна не зависи само от теб и ти просто завиждаш на брат си. — Хък съвсем забрави благоприличието. — И, дявол да го вземе, завистта ти е първична и неподправена, като на някоя възпълничка клакьорка, която умира от завист, че погледите на всички момчета са впити в стройните разголени крака на празноглавата й съученичка, дето стои на един чин с нея и непрекъснато й преписва домашните!
— Хък!
— Татко!
— …тттатко — разсъни се Освалд и тутакси заклини.
Баща му напевно се провикна:
— Стига с таз кавга. Събудихме децата…
— Ами сега… — не се стърпя Хък.
— …ами сега — спря да заеква папагалът.
Баща му ловко приключваше всичките им разговори все по някакъв глупав, оперетен начин. Но този път Хък му беше приготвил малка изненада.
Разпадна се пред очите му.