Силно пресечената сивокафeникава местност съвсем обезсърчи Хък. Вчера беше стигнал без особени премеждия и само за две денонощия до Петата гара. На север от Абу Хамед обаче започваше царството на номадите и пътят беше скучен. По него нямаше никакви постоянни селища и затова от край време гарите по линията Уади Халфа — Абу Хамед просто имаха поредни номера. От Петата гара — точно на границата между двете северни провинции на Судан — той пое на запад, като стриктно спазваше указанията във файла SAFARI. И вече шест часа караше безцелно из сърцето на Нубийската пустиня. Ту следваше пътеките на стадата, прокарани по ждрелата на отдавна пресъхнали реки, ту изоставяше джипа в някой овраг и се изкатерваше до билото на осеяния с дупки и кратери рид. Тези зъбери се различаваха само по височина. Иначе всичките сякаш с еднаква стръв бяха проядени от гигантски молци.
Имаше чувството, че са го превърнали в лилипут и са го завели на изложба от пясъчни замъци на брега на пресъхнало море. Пустинята и самотата насилваха душата му да се свива. Всеки път напразно се оглеждаше. Знаеше, че Ана-Мария сама ще го намери — нали тя беше направила графика за пътуването му и резервациите — но нямаше търпение час по-скоро да свършат с този неин каприз.
По едно време се изкуши и полетя. Хък не знаеше, че пустинята го изтърпя, защото вече бе свикнала над нея да летят всякакви твари. Скоро се хвана, че кръжи високо около една точка, като постоянно хвърля по едно око на багажа — единственото цветно петно в поредния пролом на този безкраен и надупчен като решето лабиринт.
Наоколо се скитаха номади-скотовъдци и, ако нещо се случеше с багажа, Ана-Мария щеше да го изгледа влюбено и тутакси да го изстреля за нова апаратура. И целият скучен преход с двата самолета през трите граници и трите летищни администрации, както и двудневният път до Петата гара щяха да се повторят. Не, по-добре беше да се навърта наблизо.
Отгоре нещата не изглеждаха толкова зле и Хък трябваше да признае, че все пак в почти лунния пейзаж има някакъв особен чар. Огромният слънчев диск се сгуши зад хоризонта и тъмночервеният залез взе да хвърля кървави отблясъци върху пясъчните дюни, а сухите дерета потъмняха до кафявочерно. После се появи вятър и постепенно пустинята оживя.
Пясъчните вихрушки намалиха видимостта. Хък слезе на по-малка височина и мярна някакви гризачи — ако беше орел, вечерята му бе сервирана, но той си мечтаеше за по-изискана храна и то в много по-приятна компания. Поредният бегъл поглед към джипа с багажа, който вече почти се бе слял със сенките, му поднесе тъй жадуваната изненада. Една лъвица покриваше куфарите с чергилото, за да ги запази от пясъка. Време беше вече да слезе на земята и да се захваща със семейните си задължения.
— Добре дошъл в Нубия, скъпи!
Още преди да стъпи на земята Ана-Мария се хвърли върху него, събори го на пясъка и зверски го разцелува. Хък й отвърна по-страстно от обичайното. Беше зажаднял за котешките й ласки. Е, беше малко възедричка за котка, но и обичта й бе неизмеримо по-голяма.
— Добре дошъл сред родните пясъци, Хък! — повтори рижото украшение на пустинята, щом насити първичната си жажда за милувки. — Погледни каква красота е само. Почти като у нас.
— Да, да, скъпа — кимна Хък.
Честно казано, той имаше лоши спомени от родната й планета. Хък попадна веднъж там с баща си в най-хубавите години от живота си, когато Хогбен още не се заседяваше толкова на Земята и двамата обикаляха Вселената на длъж и шир. Тогава намери тамошния жалък пейзаж, както между впрочем и тукашния, за чаровен със своята екзотичност, но все пак отвратителен като постоянно местожителство. Пък и хуманоидите от системата на Алдебаран бяха най-гадните комарджии във Вселената. Още на втория ден, оставен малко без надзор от баща си, Хък бе обладан от скука и взе да се прави на по-велик и от Маверик в покера. След като едва от третата група мошеници най-сетне успя да измъкне някаква печалба, установи, че така нареченото златно покритие на чиповете им всъщност е гуано — птича тор, най-ценното нещо в пустинята на Алдебаран, от което зависеше животът на планетата. Тогава взе на заем всичкото злато, което бе загубил, и офейка. Но Ана-Мария нямаше никаква вина в тази история. Той много се зарадва, че я вижда отново и разбра колко му е липсвала.
— Първо ще вечеряме или първо ще се любим? — попита тя, като закачливо го зяпаше с огромните си, искрящи очи-езера.
Навремето много бе харесала тази стара като света шега и обичаше да я подхваща, когато беше най-щастлива. И сега Ана-Мария получи очаквания отговор:
— Както желаеш, скъпа, но предлагам после да вечеряме…
Но вечерята доста закъсня. Преди това се наложи да стъкмят бивак за през нощта и Хък да й предаде разговора с баща си. Ана-Мария се закле, че щом свършат утре работата, веднага пак се захваща с кашите на Хогбен. Към полунощ най-после мирясаха. Хък спа само пет часа край догарящия огън. Когато по принуда отвори очи, лагерът вече бе прибран, джипът натоварен, и в ухото му нашепваха инструкции накъде трябва да кара. Полусънен, Хък помоли Ана-Мария да ги повтори два пъти.
— Хайде, мързеливецо, продухай си ушите и си напрегни онова нещо, дето уж го използваш за мислене! Трябва да запомниш само две неща! Гледай слънцето да ти е зад гърба и на пет градуса вдясно, и след три часа ще бъдеш на нужното място.
— Защо лъжеш? — взе да идва на себе си Хък. — Станаха три неща и трябва да ги запомня в пет часа сутринта!
— Ааа, не те насилвам, скъпи. Ако искаш, си поспи още, но после ти ще караш в жегата.
— Добре, добре!
Докато Хък се надигаше, Ана-Мария изчезна.
С помощта на три чаши кафе Хък все пак изкара някак следващите часове. Пък и околният пейзаж прояви милост и постепенно взе да се облагородява. Зъберите оредяха. Тръните станаха по-зелени и по-сочни. Пясъкът взе да придобива златист оттенък. Появиха се намеци за влага във въздуха. Личеше си, че приближава низината на величествената река Нил, която отделя Нубийската пустиня от същинската Сахара.
Щом изтекоха трите часа, Хък спря като по часовник.
— Закъсня с двайсет и три минути, сънливецо!
Хък се извърна. Ана-Мария клатеше глава зад рампата на джипа. Извитата като дъга следа, показваше, че тихичко се е промъкнала от близката дюна.
— Не беше направила достатъчно кафе — промърмори Хък, докато се разкършваше от изнурителното каране.
— Добре-добре — весело рече Ана-Мария. — Надявам се, че вече си буден и годен за работа.
— Като кукуряк съм. Давай насам някой нубийски лъв — влезе в тон с нея Хък.
— Не бързай толкова.
Ана-Мария се прехвърли на седалката до него и взе да му обяснява къде завършва днешният му маршрут. За радост на Хък само след няколко минути пред тях се появи хилаво подобие на горичка. В полусянката спокойно дремеше многолюдно лъвско семейство — един мъжкар, четири женски и шест малки лъвчета. Ана-Мария го инструктира да ги заобиколи отдалеч и те спряха на около петстотин метра от леговището.
— Давай да сглобим механичната ръка! — прошепна тя, докато се прехвърляше в багажното отделение на джипа, и Хък се усмихна при мисълта, че лъвицата се страхува братовчедът й да не разбере какво го очаква.
Ана-Мария се бе отказала от първата си лъвска находка. Никак не й се нравеше, че онзи негодник имаше само две съпруги. Тя реши, че многоженството е за предпочитане пред двуженството. И без това в живота на Хък досега бе имало толкова много жени. Не искаше, след като му присадят гена от нубийския лъв, да се появи една единствена съперница. Безличното многообразие определено повече й харесваше.
Скоро вътрешностите на два от куфарите се превърнаха в гъвкаво шестметрово съоръжение, увенчано във всеки край с механична ръка. Едната беше куха и там Хък трябваше да пъхне собствената си десница, за да управлява причудливия уред за изтезаване на лъвове, а другата щеше да повтаря абсолютно точно всяко негово движение. Скобите, които щяха да усмиряват краката на лъва, придаваха на ръката вид на тризъбец и караха Хък да се чувства малко глупаво — сякаш като някой Ахав беше нарамил харпуна си и бе тръгнал на лов за пустинния събрат на Моби Дик.
С това дяволско изобретение работата изглеждаше фасулска… ако Хък можеше да я свърши на земята.
— Сега искам да полетиш ниско — делово рече Ана-Мария.
— Ама… — понечи да протестира Хък.
— Няма ама! Надявай ръката и излитай.
— Омръзнаха ми тези репетиции.
— Виж какво, скъпи. Знам, че на тренировките в планината показваше отлични резултати, но не забравяй тукашните климатични условия — строго взе да го поучава тя. — Искам да се уверя, че всичко е наред. Надявам се все пак, че и ти не искаш да измъчваме много нещастното животно.
Хък безропотно се издигна над пясъчната дюна. Приличаше на летяща цифра „едно“ от много издължен серифен шрифт. Ана-Мария измъкна от куфара прекрасен макет на лъвски гениталии, достойни за всеки луксозния секс-магазин, и взе да ги размахва като примамка. Наложи се Хък да повтори три пъти всички операции, макар под зоркия поглед на любимата си отдавна да бе довел до съвършенство тяхното изпълнение. Най-после Ана-Мария се смили и прекрати инквизицията над злощастните лъвски атрибути:
— Добре! Слизай долу, че ми се зави свят от тебе.
Хък се закле никога вече да не се хваща на бас с нея. Тръшна се на пясъка и с плаха надежда попита:
— Уф! Смяташ ли, че той ще мърда чак толкова много?
— Знам ли? Във всички енциклопедиите пише, че реакциите на земните лъвове са абсолютно непредвидими — рече Ана-Мария. — Ей, нали ти дадох да прочетеш книгите на Даръл, Гжимек и Адамсън. Не ги отвори, нали? Даже африканския пътепис на Петър Берон не си прочел! И сънародниците си не уважаваш, лентяй такъв!
— Не ми остана време, скъпа — заоправдава се Хък.
— Ами тогава не ни остава нищо друго, освен да се надяваме, че всичко ще мине както трябва — философски заключи Ана-Мария.
— Хм! — промърмори под носа си Хък.
— Почини си добре. Ще започнем акцията в два часа следобед. Тогава са най-лениви.
Ана-Мария легна до него. Жаркото слънце милостиво се криеше зад короните на дърветата. Откъм Нил все още се носеше някакво подобие на прохлада. Тя нежно го погали и замърка. Любиха се плахо и свенливо като ученици преди тежко контролно упражнение. После Хък блажено заспа.
Сънува генетичната си структура във вид на огромна връзка разноцветни балони. Тя служеше за реклама на стрелбище в луна-парк. Пневматичната пушка му подаде негова състудентка в Краковския университет преди триста години. Не й помнеше името, нито как изглеждаше. И сега, както тогава, виждаше само очите й. Кой знае защо, Хък винаги помнеше очите на хората. Можеше да забрави нозете, бюста и дори походката на любимите си, но не и очите им. И сега в съня му изплуваха двата прекрасни сини режещи диаманта, от които някога му се подкосяваха краката.
Срещна я случайно в Краков. Тутакси се влюби и щом откри, че е студентка, и той се записа в университета. Но тя някак си не му даде възможност дори да я доближи. Всеки път, когато се разминаваха по коридорите, тя просто го изглеждаше. Ала Хък имаше чувството, че очите й проникват в душата му, а огненият й поглед изгаря тялото му. И той тутакси пожелаваше да й бъде роб до сетния си дъх. Но всичко свършваше дотам. И въпреки това беше прекрасно.
В съня си Хък пое с треперещи ръце пушката, простреля огромната мишена-лъв и получи правото да завърже още един балон на хромозомната реклама.
Събуди го лекият едва доловим мирис на топла храна. Той скочи с прекрасното чувство, че животът е хубаво нещо. Но след лекия обяд, наситен с въглехидрати, последва нова тренировка и постепенно приятното чувство изтлея.
— Готов си! — най-сетне отсече Ана-Мария и дори не му позволи да слезе на земята. — Следвай ме и го направи, както би го направил за последен път.
Акцията започна с промъкване по суша и по въздуха към нищо неподозиращия противник. Лъвското семейство спеше. Дори и най-малките нямаха сили за повече. С много пълзене като професионална барета по време на десант Ана-Мария търсеше удобна позиция. Според Хък това си беше чиста загуба на време, като знаеше на какво е способна неговата лъвица, но тя твърдеше, че обходните маневри я възбуждали и повдигнатият й тонус щял да улесни операцията.
В края на краищата Ана-Мария се добра по по-трудния, но естествен път до мъжкаря и взе да го побутва. Прозаичната й цел бе максимално да го отдалечи от законните му съпруги, но нищо не се получаваше. Мъжкарят само се облизваше на сън, долавяйки все пак божествения мирис на разгонена лъвица, и продължаваше да дреме.
След десетина напразни опита за физическо насилие тя се престраши и свенливо се отърка в него. После с два скока се отдалечи на пет-шест метра. Мъжкарят, който като всички лъвове си имаше проблеми с обонянието, но не и със секса, се надигна и лениво я последва. Той само веднъж удостои с учуден поглед мотащия се във въздуха Хък и повече не му обърна внимание. Прав беше. Такова животно нямаше.
Хък взе да се забавлява, кръжейки наоколо. След десетата комбинация от сластно отъркване и бягство, в която ученолюбивата Ана-Мария все повече се специализираше, тя успя да отдалечи мъжкаря само на петдесетина метра. Женските, пришпорвани от ревността, щяха да ги преодолеят за седем-осем секунди. А за успеха на предстоящата операция им бяха нужни цели единайсет секунди чисто време. Но мъжкарят категорично отказваше повече да се отдалечава от горичката и семейството си в тая жега.
След третия допълнителен и отново неуспешен опит Ана-Мария реши да рискува и даде знак на Хък да застане точно над тях. После се хвърли върху мъжкаря, обърна го по гръб с елементарна алдебаранска хватка и го възседна, така че гениталиите му да останат свободни зад гърба й. Те трябваше да попаднат в дългата ръка на съдбата.
Унизен, лъвът изрева протяжно и гръмогласно.
До осмата секунда всичко вървеше по график. Хък ловко успя да застопори бясно приритващите крака на изнасилвания мъжкар. В това време упойката, която Ана-Мария впръска през вратната жила на лъва, най-после подейства и той се изпружи. Сондата дори проникна цяла секунда преди графика в скъпоценните тестиси на нубийския донор.
И тогава връхлетяха четирите лъвици.
Поне триста килограма побесняла от ревност, озъбена плът се стовари върху Ана-Мария и механичната ръка. Костите на решената на всяка цена да си роди дете алдебаранска лъвица устояха, но титановата земна сплав поддаде. Най-долната става се изкриви под натиска на една от нубийските братовчедки само миг преди Хък да успее да прибере ръката. Тя безпомощно увисна като котва на цепелин, здраво приклещила сондата, пълна с така лелеяната лъвска семенна течност.
Патовото положение продължи цели седем секунди.
Трите лъвици се опитваха да счупят врата на Ана-Мария или поне да я изтласкат от гърдите на нещастния си, изпънат като мъртвец, съпруг, а четвъртата бе провиснала с цялата си тежест върху механичната ръка и с всички сили се мъчеше да прегризи осквернителя на семейното лоно.
— Направи нещо! — изкрещя със сетни сили задушаващата се Ана-Мария.
Хък вече бе изстрелял със свободната си ръка няколко дози от упойката срещу врага, но в мелето успя да улучи само две от разгневените съпруги и упойката свърши. Купчината от лъвски тела под него вече видимо се гърчеше по-бавно. Но дори Ана-Мария не можеше да преодолее тежестта на трите лъвици върху себе си. Пък и упойката изискваше няколко мига, за да подейства напълно.
Хък загуби още две скъпоценни секунди. По-точно не ги пропиля, а ги употреби да напълни устата си със слюнка. После с удоволствие се изплю в лицето на четвъртата ревнива съпруга. Този път улучи право в целта.
Нещастното животно бе толкова изумено от нахалството, че за миг отслаби натиска върху механичната ръка. Хък само това и чакаше. Миг преди лапите на ревнивата съпруга да докоснат пясъка, той се освободи от хватката й, издигна се на още два метра, застопори пръстите, стискащи сондата, измъкна китката си и, без да му мигне окото, хвана здраво с две ръце този скъпоценен, високотехнологичен плод на човешкия разум като най-обикновена тояга.
Макар че бе изработен от леки титанови сплави, шестметровият разчленен прът имаше инерция, която затрудняваше боравенето с него. Но все пак предимството вече решително беше на негова страна. Той успя да примами личния си опонент на два метра встрани, като размахваше тоягата под носа му. Унизената и оплюта лъвицата естествено жадуваше да я докопа и неразумно изостави бойното поле. Докато тя подскачаше и хищно му се звереше, Хък зае нужния ъгъл с пръта, събра всички сили и, пикирайки, замахна. Ударът му успя да отхвърли най-горната озверяла лъвица от камарата сплетени тела.
Това беше достатъчно. Ана-Мария се отърси от упоените съпруги и полетя със сетни сили към него като крещеше:
— Луд ли си?! Как можа да ги удариш със сондата! Мисли му, ако нещо си я повредил! Следващият път ти ще бъдеш долу!
Щастливо ухилен, Хък се зарея над горичката и размаха под носа й скъпоценната проба, взета с толкова труд и съхранена непокътната. От известно време май му беше станало навик да размахва какви ли не неща пред разярените лица на всякакви лъвици.
Всъщност, помисли си той, цялата акция беше леко безсмислена от научна гледна точка, защото клетъчна проба от всяко друго лъвско място щеше да им свърши същата работа, но Ана-Мария с присъщата й прецизност много държеше да пие вода от извора.