23170.fb2
Първата седмица беше най-ужасна.
След като всичките му опити да я издири пропаднаха, Хък измисли деветдесет и девет начина да се самоубие по най-мъчителни начини. И всеки път от него оставаха все по-малко и по-малко следи на този свят.
Представяше си как разпръскват прахта му над океана и той веднъж завинаги се връща в майчиното ложе. Дори по едно време откри как може да се анихилира. Преди това смяташе да изтрие спомена за себе си не само от главите на живите, но и от цялата човешка история. Ала всеки път пред очите му изплуваше една и съща картина: как смахнатият му баща бърка във фризера за стъкленицата и за часове го възстановява. При това — с почти всичките му спомени за Ана-Мария!
Не! Нямаше да му достави това удоволствие!
Може би милион пъти се бе опитвал да се добере до тази стъкленица и всеки път се проваляше. Старият чревоугодник беше заключил фризера с най-здравата си магия. Нямаше смисъл пак да опитва. Изобщо нищо вече нямаше смисъл.
Часовете се нижеха бавно и мъчително, сякаш като някой смахнат хирург се опитваше да оперира милионите разсейки на злокачествен тумор. Хък си мечтаеше само за смъртта. Простата логика му подсказваше, че щом един блян е непостижим има само две алтернативи. Или трябва да го забравиш, или да му намериш достоен заместител. И тъй като не можеше да забрави така жадуваната смърт, Хък тръгна на поклонение.
Той добре помнеше къде са погребани приятелите му. Тези сенки го смущаваха непрекъснато. В най-добрите си минути се самооприличаваше на техен сбор — но винаги по-малък, отколкото всеки един от тях.
Въображаемият му трънлив път назад във времето към собствената му Голгота започна от гроба на Йосиф Бродски. Обичаше го. Ех, как обичаше този мъж с открито лице и огромно чело, под което се гушеха вечно тъжните му замислени очи. Десетки пъти бе препрочитал неговата Нобелова реч. Хък му бе послужил за прототип в „Голямата елегия за Джон Дън“, но сега умореният му приятел мълчеше. Всичко, което бе имал да казва, го бе написал преди да си отиде.
Не му продума и старият кривоглед и полусляп мъдрец с изсеченото като индианска маска лице, когото Хък направо боготвореше. Неговата „История на Вечността“ можеше да послужи за кратка автобиография на Хък пред властите, придружаваща молбата му за издаване на задграничен паспорт. Нали Хорхе Луис Борхес му бе дал всъщност приживе най-ценното напътствие: „Вселенската история е история само на един човек.“ Всеки трябваше да си носи кръста и Хък остави на мира приятеля си Хорхе.
Кратките и безрадостни срещи с Албер Камю и Франц Кафка само засилиха процеса на отчуждение. А Джон Ленън дори от гроба си му пя за мир, любов и свобода. Любовните балади на Джон го досъсипаха. Ана-Мария вече му се привиждаше навсякъде: във ваната, в килера, на масата, в зимната градина, на стола пред компютъра, в кухнята, в леглото.
Най-вече в леглото.
Хък започна да пие.
Пиеше бавно, по половин бутилка вино на час. И в началото любимият „Траминер от Хан Крум“ му подейства като класически транквилант. Напрегнатостта изчезна. Душата му се отпусна и тежките окови май се посвлякоха. Но тогава си спомни четиристишието, което приятелят му Омар Хайям беше написал преди много години специално за него:
Пий! Мъката на твоя ден навред е вездесъща.
Върти се шеметен света по орбита могъща.
Все някога прахът ни свят ще се превърне в тухли
и някой сиромах от тях ще си направи къща.
На напевния арабски език на Омар тя звучеше още по-красиво, но иронията в последните строфи го накара да забрави за умереното пиене. Това „все някога“ никога не идваше за него. Вече се наливаше без мярка, както по времето на Гражданската война в Русия.
С пиянско усърдие Хък се разрови в половинвековната си колекция от класически негърски блусове и по стар навик от ония времена на фона на дрезгавия глас на Ма Рейни потърси утеха в „Орландо“. Споменът за всепоглъщащата му любов от двайсетте години, която най-много беше трогнала Ана-Мария, сякаш за миг събуди някакъв спотаен живец в душата му. Но Вирджиния Улф щедро споделяше духа и тялото си с твърде много приятели и приятелки за моногамния Хък.
Той беше забравил, че се страхува от Вирджиния Улф.
В беглите мигове на изтрезняване след всяко събуждане до Хък започна да достига прозрението, че май няма да има никакъв смисъл и от това пътуване назад във времето. Никой не можеше да утеши изтерзаната му душа. Ех, да можеше да зърне отнякъде Ана-Мария и да се хвърли в краката й.
И той бързаше да се напие отново.
На времето бе пропуснал златния си шанс, като не успя да се сприятели с Уилям Шекспир. Всъщност тогава малцина избраници го бяха оценили и Хък не беше между тях. Докато Уил поставяше „Сън в лятна нощ“, Хък се претрепваше да помага на сър Джон Харингтън да изобретят клозета с казанче. После пак в услуга на чревния си тракт, жадуващ за екзотични подправки, хукна упорито и безрезултатно да търси Северозападния морски път към Индия под командването на Хенри Хъдзън. А как му се искаше сега да може да си поговори откровено, по мъжки със стария Уилям.
— Здрасти, Уил. Помниш ли ме?
— Уил, не ми отговаряй със сонет. Добре се знам що за стока съм. Кажи какво ме чака?
— Не питам за съдбата на света бе, човече, а за свойта тъпанарска участ!
— Чакай малко. Това зърно какво е пък сега?
Ей това им е лошо на класиците, помисли си Хък, пиян до козирката като някой донски казак. Всичките им мисли са прекалено изтънчени и твърде пищно нюансирани. Цял живот да се ровиш в тях, постоянно ще откриваш все нови и нови пластове. Ама за един прост разговор трябва да си намериш някой друг. Трудно можеш да им задаваш конкретни въпроси на тях, класиците, ако не си им близък приятел или поне събутилник. Простите разговори можеш да водиш само със себе си. Ако си честен, разбира се.
Благодарение на най-голямата глупост в живота си — изобретяването на клозета с казанче — Хък се размина с най-ценното приятелство на този свят и така остана в пълно неведение дали най-мъдрият от мъртвите не би могъл да му помогне да намери изгубения смисъл на скапания си вечен живот. Последното, което си помисли беше: а какво ли искаше да каже с това зърно за посев? Нали комунистите бяха изнесли зърното на България тази година… И пияният му мозък угасна като фар на зазоряване.
Така минаваха дните. Дори не можеше да пукне от глад, защото Фред Лю го засипваше с храна и „Траминер от Хан Крум“ на кредит. Фред беше абсолютно убеден, че рано или късно Ана-Мария ще се върне при неговите древни афродизиатни деликатеси. Китайският му приятел с вечния си оптимизъм и вярата в доброто единствен му сочеше някаква светлинка в тунела.
В редките мигове, когато не беше пиян-залян, Хък с плаха надежда проверяваше електронната си поща, но от Ана-Мария нямаше ни вест, ни кост. Трупаха се само покани за обяди и вечери от разни приятели. Хък имаше и много живи приятели, но в този деликатен случай не виждаше кой може да му помогне.
Все пак времето и смъртта са универсални лечители. Смъртта не му се притече на помощ, но времето си течеше, не съвсем подвластно дори на семейство Хогбен. Някъде през втората седмица от изчезването на Ана-Мария, Хък реши, че китайската храна на верния му приятел Фред започва да му е омръзва, цяла сутрин не пи и прие повторната покана на Мерил Стрийп да вечерят в италиански ресторант. Хвана се просто ей така — като удавник за сламка, — пък и твърде много я уважаваше, та два пъти да я пренебрегва.
Той почти не участва в разговора на масата. Само я слушаше и механично кимаше, докато си ядеше спагетите по милански, вперил очи в бутилката „Talbott Monterey Chardonnay, 1988“, но не близна. Мерил му разказа, че е купила правата върху римейка на една действителна история за съдбата на еврейско момиче през Втората световна война. Искаше да заснеме нов филм по нея — хубав филм, разбира се, щом тя се захващаше с него. Мерил търсеше достоен продуцент.
Хък се почувства адски неудобно. След арменците той най-много уважаваше на този свят евреите. Имаше и друга, по-прозаична причина. Той ужасно си падаше по Мерил Стрийп. Приятелски, разбира се. Като гледаше ясните й синьозелени и откровени очи, сърцето му се късаше, че трябва да й откаже. Той с огромно съжаление и намекна, че в момента финансовото му положение е много разклатено. Надяваше се, че окаяното му състояние е временно, така че й предложи да поотложат разговора за по-добри времена.
Така ледът се пропука.
Хък не се прибра направо в хола, както обикновено, а се спря на прага. До какви неизмерими последствия и за най-заклетия пияница, затъкнат от любовна мъка, можеше да доведе един до болка задушевен разговор с хубава жена. Хък сякаш прогледна след тежка операция на перде на очите.
Беше дошло времето на дъжда.
Снощи бе валяло. Асфалтът пред дома му бе потъмнял от влагата и блестеше като застинала черна река пред прага на вечността. Студеният североизточен вятър поривисто напираше да си поиграе с жълтокафеникавите листа, окъпани от дъжда, но само най-скоро опадалите се хващаха на хорото му. Повечето им събратя, просмукани от влагата, морно си кротуваха на неравни купчинки връз сивокафявата сплъстена почва.
Есента беше настъпила, без Хък да забележи.
Всъщност от няколко години той май не забелязваше почти нищо извън тесните рамки на щастливото си съжителство с Ана-Мария и безкрайните разправии с баща си. Любовта и гневът напълно го бяха заслепили и сега, когато нямаше с кого да ги сподели, собственият му живот взе да му изглежда жалък. Хък си помисли, че се бе херметизирал. Коя година беше сега? Наложи се да се замисли. Да, разбира се, 1996-та. Бяха минали седем години от еуфорията след падането на Берлинската стена. Цели седем години, откакто се сдобри и тутакси взе отново да се кара с баща си.
Беше се оставил на безвремието да го води за носа. Като някой уморен от живота питомен дивеч в резерват бе попаднал с двата крака в капана на бракониера. Какво помнеше от тези седем години? Войната в Нагорни Карабах, войната в Босна, войната в Чечня. Малките пожари след края на голямата битка, които баща му умело подклаждаше, възползвайки се от глупостта на хората. И, естествено, Ана-Мария, която беше променила живота му до неузнаваемост, докато заедно се мъчеха да наклонят везните на страната на справедливостта. И в името на тая висша справедливост Хък бе забравил за простите неща. Нещата от живота. Откакто се бе научил да пътува извън времето, сякаш беше скъсал пъпната си връв, живителната си връзка с природата, а и всички тези войни го отучиха да общува с нормалните хора. Колкото и странно да му изглеждаше сега, единственото му истинско, нормално човешко преживяване май беше в Нубия.
Хък тръгна да се поразходи, като остави голото си тяло на милостта на вятъра. Най-после беше дошла есента на неговото недоволство. А каква ли щеше да бъде зимата? Подхлъзна се на първото островче от влажни окапали листа и се отказа да мисли за бъдещето. Дори се бе отучил да ходи пеша! Стана му студено. Стисна зъби и с върховно усилие преодоля първите тръпки. Дявол да го вземе, него дори и настинка не го хващаше като хората. Искаше да почувства природата. Искаше да усети живота отново. Беше време пак да влезе в голямата игра. Най-сетне настъпи краят на детството. Хък възмъжаваше.
Следобед за първи път от много време насам погледа малко Си Ен Ен. Ралица не водеше новините и загаси телевизора. Не можеше повече да седи и да гледа как животът си тече. Запретна ръкави и за по-малко от два часа запълни с гипс драскотината, която постоянно навираше в очите му спомена за загубената любов, и боядиса стената в хола. Не напразно социализмът го беше научил да поправя всякакви некачествени стоки. Веднъж, докато гостува на Катлин Търнър, я изуми, като само за час й поправи градинската косачка, карбуратора на автомобила и миксера.
Физическата работа наля приятна умора в мускулите му. Взе си стандартната поредица от горещи и студени душове и в това време реши какво да прави. С помощта на малко грим се състари с пет години и се обади по телефона, че приема поканата да обядва с Хавиер Солана в ресторанта при щаб-квартирата на НАТО. Дори специално за случая похарчи половината от наличните си пари в брой за самолетен билет, нов тъмносив костюм на дискретни райета и вратовръзка от „Армани“.
Гордият представителен, бивш външен министър на Испания с елегантно посребрената брада желаеше дискретно да научи неговото мнение за положението в Източна Европа. Хък доста се поизпоти — нямаше как да каже на Хавиер, че се е откъснал от живота и не разполага с информация от първа ръка. Добре че езикът на дипломацията му позволяваше двусмислено да се измъква с общи приказки. Все пак Хък познаваше манталитета на славяните.
Дълго разискваха и проблема с Чечня и Френска Полинезия. За НАТО такъв проблем категорично не съществуваше. Според Хавиер няколко външни разузнавания и търговци на оръжие, които още не можеха да се приспособят към обстановката в света след края на Студената война, си играеха своите игрички. Хък без малко да се изчерви от срам за баща си.
Храната бе с отдавна забравен вкус — нито китайска, нито италианска, а просто жаби в бял сос, гарнирани с чаша (само една!) бяло бургундско „Louis Latour Corton-Charlemagne, 1986“. Докато си пиеха кафето, Хък за първи път, откакто Ана-Мария го напусна, почувства, че е постигнал някакво временно примирие с душата си. Изглежда придоби прекалено явно вид на човек, постигнал душевното равновесие, защото Хавиер се престраши и му даде да разбере, че откакто пребоядисаните комунисти отново са на власт, неговата любима България яко е закъсала и е на път да се превърне в задния двор на Европа. Приятел му намекна, че в Свободния свят приемат само тези, които играят по правилата, а светът за жалост е така устроен, че който не знае правилата или не желае да ги спазва, попада или в лапите на Международния валутен фонд, или всички го изоставят на произвола на съдбата. Оказа се, че и България, за която уж толкова милееше, беше забравил покрай личните си проблеми.
Хък отново взе пари на заем — май, откакто Ана-Мария го напусна, беше започнало да му става навик, — но всички му даваха охотно, защото се славеше като изряден платец. Причината бе, че се наложи два пъти да обядва с Мишел Камдесю и, естествено, трябваше да плаща, щом го кани.
След първия разговор Хък не повярва, че тая малка като човешка длан държавичка е чак толкова зян и поиска време сам да се убеди. Само три дни му бяха достатъчни, за да разбере, че Мишел го е пощадил. И най-разграденият двор с ограбено до шушка имение в Далечния Запад щеше да изглежда по-добре. В тази балканска пародия на уестърн обаче бандитите не носеха широкополи шапки и дълги до земята кожени шлифери. Те просто бяха навлекли депутатския имунитет на мнозинството в парламента.
По време на втория обяд, когато Хък покани Мишел на бутилка червено бордо „Chвteau Lafleur, 1975“ и охлюви с чесън, които не бе вкусвал, откакто срещна Ана-Мария, шефът на Международния валутен фонд му каза направо в очите:
— Приказката „Не давай риба на гладния, а го научи да я лови сам“, за съжаление, вече не важи за България, приятелю. Увери ли се?
— Със огромно съжаление трябва да призная, че си прав, Мишел — отвърна му Хък.
— И знаеш ли защо? — риторично попита Мишел Камдесю. — Защото там има хора, които постоянно мътят водата. А всички западни технологии за ловене на риба са измислени за бистри води.
— Работата е там, Мишел, че бившите комунисти в тази малка страна са навързани като свински черва — обясни му Хък. — Мафията им е сбирщина от кланове, оплетени в роднински връзки. Прибави и изплувалата пяна от хора с престъпни наклонности и картинката става ясна: всички, които могат да се докопат до кокала, се надпреварват да грабят, а вашите заеми изчезват като вода в пясъка.
— Единственият изход, приятелю — заключи Мишел, — е да им спрем кранчето и, като останат на сухо, управниците или ще си ходят, или щат не щат ще трябва да въведат със закон общоприетите правила на играта.
Хък се съгласи с него. Вече беше опитал да внуши на примиера да си подаде оставка, но чугунената глава увираше бавно и с един сеанс не стана. Надяваше се малко и на обществената подкрепа. Все пак Хък имаше вяра на българите. Подобно на испанците, съдбата ги бе превърнала в буфер за ислямското нашествие в Европа през XIV век, но те се бяха справили с Османската империя, като пет века бавно я разяждаха отвътре, докато съвсем се скапе. Накрая всички бейове фалираха и на пазара останаха само предприемчивите български чорбаджии. Но комунистическите бейове бяха замесени от по-твърдо, направо желязно тесто. Хък реши, че приятелите му в България заслужават дискретно да им удари едно рамо.
Разговорите с Мишел толкова го бяха изтощили, че предпочете да вечеря с Лех Валенса и цялото му семейство в домашна обстановка. Пък и тая вратовръзка и френските вина взеха да му омръзва. Прекараха приятно на бутилка водка „Wyborowa“, унесени в дисидентски спомени, и Хък дори забрави за няколко минути проблемите на България. Отрезвя, когато Лех отказа да му даде на заем Лешек Балцерович. Сега, когато не бил вече във властта, той станал още по-нужен на Полша.
На следващата вечер реши да опита при Вацлав Хавел. Заведе стария си приятел, на който му предстоеше да влезе в болница, на театър, но дори и това не умилостиви драматурга-президент. Той категорично отказа временно да прекрати мандата на адаша си Вацлав Клаус, макар Чехия вече да излизаше от прехода, и дори не го пусна в краткосрочен отпуск. Хък толкова се надяваше, че никой чех не може да устои на изкушението да почива по Българското черноморие дори и след края на сезона, но се оказа, че чехите вече летуват в Испания.
От яд, че навсякъде удря на камък, Хък взе нови заеми и се запиля пак в Америка. След като не можеше да помогне с жива сила, дали пък нямаше да може да купи някой подходящ софтуер. Тогава се сети, че днешните компютърни програми са много скъпи, а той вече не разполага с неограничено финансиране. Е, нали целта му беше благородна. Ако се наложеше, щеше да го открадне. И без това беше чул по Си Ен Ен, че американците обвиняват България в нарушаване на всички възможни авторски права.
На сутринта имаше угризения, че се кани най-пладнешки да ограби приятел, но те бързо се разсеяха, докато си похапваше с Бил Гейтс в една от дъщерните закусвални на „Майкрософт“. Тъкмо тогава, докато Бил му разкриваше перспективата Интернет скоро да погълне половината от световната търговия на дребно, дойде и прозрението.
Ако Ана-Мария още беше на Земята, вече знаеше как да я намери!
Така спаси честта си и остави българските си приятели сами да се оправят. Едва се стърпя да си доизпие портокаловия сок. Набързо обясни на Бил кое ще бъде модерното изкуство на XXI-я век. Заради гузната си съвест с лека ръка му обеща, че той и само той ще получи правата за разпространение по Интернет. Отиде уж до тоалета, но още от вратата отпраши към дома.