На острова наближаваше полунощ. Пещерата беше пуста. На оскъдната светлина от догарящия огън Хък, разтревожен, я претърси. Старият шаман го нямаше.
Щом се измъкна от бърлогата му, кръглоликата луна се облещи от черния небосклон право в очите му. Тя заливаше в синкавомлечна светлина тесния коралов плаж, като го насилваше да фосфоресцира. Хък примижа. Искрящата лунна пътека в океана прескачаше външния коралов риф и се разстилаше в лагуната. На фона й той съзря тъмен силует да крачи по влажната ивица със сведена глава, сякаш загледан как вълните усмиряват вятъра и умират, попивайки в пясъка, зажаднял за хладинка след изнурителния припек през деня.
В този край на острова нощем рядко стъпваше някой. Дори хората от близкото село го избягваха от суеверие. Прилепен плътно до склона, Хък изчака леко приведената фигура да се приближи. Слава богу, беше Пакеекее.
— Таоа, как си? — прошепна той и импулсивно се хвърли да прегърне приятеля си.
— Добре съм, Кахануи. Всичко е наред. Просто главата ми тежи и излязох малко да се поразходя.
Старият шаман внимателно се освободи от прегръдката на Хък, като зает човек, на когото сега не му е до любезности, хвана го под ръка и двамата закрачиха към далечния край на сърповидния залив. Маратонките на Хък бързо се напълниха с вода. Той ги събу, върза двете „Найки“ една за друга със собствените им дълги върви, метна ги на рамо и вече бос се затича да настигне Таоа.
— Кахануи, задавал ли си някога въпроса защо баща ти избягва да се надпреварва с вятъра? — тихо попита Пакеекее, като продължаваше да крачи с поглед, забит в пясъка.
На Хък му хрумна, че той сякаш се опасява да не се спъне в някой разложен труп, изхвърлен от вълните. В последно време при всяко споменаване на стария Хогбен му се привиждаха трупове. Двамата приятели крачеха като сомнамбули в нощта и мистериозната обстановка подклаждаше черните мисли в главата му. За да разведри малко атмосферата, той взе да обяснява на висок глас като хлапе, което се бои от тъмнината:
— Да, Таоа. На младини много пътувах с баща си и тогава използвахме хиперпространствените скокове. Но все той ме водеше, така че си падам малко чапа в тая работа — нервно прихна Хък. Смехът му отекна в сипея и заглъхна, без Пакеекее въобще да реагира. Той се принуди на сниши гласа си, за да не прилича на варварин в катедрала. — Наистина, не съм опитвал, но предполагам, че сам няма да се справя. Често съм си мислил, Таоа, дали тези скокове не са нещо като пътуването извън времето, само че на далечни разстояния. На Земята обаче, доколкото знам, баща ми използва само традиционните возила. Винаги съм смятал, че той просто мрази да бърза за където и да било.
— А замислял ли си се, Кахануи, как точно пътуваш извън времето, както ти наричаш надпреварата с вятъра? — лаконично попита Пакеекее.
Той очевидно преследваше някаква цел с въпросите си и методично тласкаше разговора нататък. Хък се смръщи, мъчейки се да си спомни какво имаше предвид неговия приятел Клифърд Саймък, когато казваше, че времето е най-простото нещо.
— Веднъж ми обясняваха, но май не съм сигурен, че схванах точно механизма. Искаш ли да питам Ана-Мария?
— Не. Аз вече знам отговора.
Таоа млъкна и двамата продължиха да крачат, хвърляйки самотни сенки по девствения плаж досущ като Робинзон и Петкан. Само дето си бяха разменили ролите. Вълните ги следваха по петите и припряно изтриваха следите от стъпки им, сякаш плановете на двамата приятели оскверняваха Земята. Всеки бе отредил важна роля на другия в предстоящите събития и се чудеше откъде да подхване деликатната си мисия.
— Таоа, това важно ли е?
— Да, Кахануи. Важно е. Най-вече за баща ти! — Пакеекее говореше тихо и у Хък се създаде впечатление, че приятелят му си подбира думите. — Когато решиш да се надбягваш с вятъра, ти просто позволяваш на душата ти да напусне тялото. Тя за миг става самотна блуждаеща душа, напълно подвластна на благоволението на Нищото. — Старият шаман съвсем заби поглед в пясъка. — И Нищото тутакси я призовава да се яви пред него. Ако нямаш открити сметки за уреждане, Нищото прехвърля тялото ти на желаното от теб ново място и позволява на душата ти да се върне в него. И понеже Нищото е навсякъде и никъде, ти не губиш много време и винаги побеждаваш… — Таоа най-сетне изправи глава и го погледна в очите. — Всеки път, когато се надбягваш с вятъра, Кахануи, ти за малко умираш и пак се раждаш досущ като океанските вълни. Това е нещо като сън в лятна нощ. Когато заспиваш, всяка вечер душата ти също се отделя от тялото, но не го напуска, а само кръжи около него. — Пакеекее се спря. — Всички хора, които живеят в мир с душата си, всъщност могат да се надбягват с вятъра, но мнозина изпитват панически ужас от малката смърт, Кахануи. Те не смеят да позволят на душата си да напусне тялото дори за миг от страх да не я загубят. — Таоа се замисли, но тръсна глава и решително продължи. — А има и такива, които се боят, че са натрупали много дългове към Нищото.
Всеки достолепен академик щеше да получи мозъчен удар от терминологията и доказателствата на стария шаман, но Хък не беше кабинетен учен. Той внезапно схвана какво се опитваше да му внуши неговият приятел.
— Значи според теб, Таоа, баща ми има проблеми да прескача до Нищото. Такава ли била работата?
— Той се страхува, че ако се отбие там, Нищото просто няма да го пусне да си отиде.
Хък си помисли, че нещата се подреждаха много добре. Точно такава присъда заслужаваше баща му на съдебния процес, който бе замислил. Той отдавна мечтаеше да запрати стария Хогбен с еднопосочен билет в Нищото и дълго време, може би дори завинаги, да не му види очите. Досега не му беше ясно само как да го направи и се уповаваше единствено на необятните способности на Ана-Мария, но ето че Таоа му показа как да настани баща си в бленувания асансьор към ешафода. Оставаше само да убеди стария шаман да заеме съдийската скамейка и накрая да натисне копчето за последния етаж, поощряван от тромпета на Майлс Дейвис.
Хък се вдъхнови и реши да кара направо:
— Таоа, смятам утре да изправя баща си пред лицето на Темида.
— Това не е ли една от вашите стари богини? — тъжно се усмихна Пакеекее. Не се наложи да моли за малко помощ своя приятел. Той сам се натискаше да му съдейства да изпълни задълженията си по договора с Хогбен.
— Да, Таоа. Богинята на справедливостта. Искам да призова баща си в съда и те моля ти да бъдеш съдията. Знам, че тази работа ти е при сърце. От половин век никой в селата наоколо не е изразявал и капчица недоволство от твоите присъди. Ти си най-мъдрият, най-моралният и най-етичният човек, когото познавам. Освен това не си член на нашето семейство и съм убеден, че ще можеш да отсъдиш по съвест. Аз ще бъда обвинител — разпали се Хък. — Вече съм осигурил и защитник. Много добър защитник. Той ми има зъб.
Хък почувства известни угризения, защото драконът хич не си падаше и по баща му, но нямаше друг, по-подходящ защитник под ръка. Ана-Мария щеше да бъде по-пристрастна, а Шуин по неволя се спотайваше в своята стъкленица. Никак не му се щеше да намесва нея и Фред в омерзителния съдебен процес, където щеше да извади всички кирливи ризи на баща си. Разбира се, щеше да отмъсти и заради тях, и заради Ана-Мария, и заради себе си, но баща му трябваше да си плати най-вече за тъпите си бояджийски издевателства над човечеството.
Мълчаливо извървяха пътя до края на плажа, където каменният сипей се впиваше в лагуната и постепенно изчезваше под тъмните води на океана.
— Добре, синко — просто рече Таоа. — Сега върви при твоята прекрасна Потовахине. Аз ще бъда тук. Потърси ме, когато му дойде времето.
Хък изчезна, като от радост забрави дори да се сбогува със стария шаман. По пътя се отби в една дрогерия в Бруклин. С остатъка от парите купи всичките цветя, които можеше да носи и хукна към дома. В хола нямаше никой. Захранването си седеше до компютъра на Ана-Мария, но драконът и момата се бяха запилели нанякъде. Хък се засмя, когато му хрумна, че може взаимно да са се изяли.
Той нареди цветята в спалнята. Върна се в празния хол, излегна се на дивана и затвори очи. Беше му някак леко на сърцето. Вече виждаше края на злощастните си преживелици и искрено се надяваше, че всичко ще свърши като в холивудски филм или поне като в приказките. Хък задряма с мисълта, че всеки човек е длъжен да вярва в доброто и, разбира си, сам да върши добрини.
Не ги усети кога се прибраха. Изглежда Ана-Мария беше научила дракона да не вдига пушилка, когато се появява на сцената. Стресна го пискливият глас на холографното чудовище:
— Ние ще се изтрепем от работа, а той си спинка като някой долен чорбаджия-изедник!
Ана-Мария се намести до Хък на дивана, кротна се с блажена физиономия и го попита:
— Как е Таоа?
— Оправя се. Оставих го да се разхожда на плажа.
— Виж ги само как си гугукат като някакви гълъбчета, тия хубостници! — възнегодува драконът. — Ей, непрокопсанико, май взе да ти става навик да ме изоставяш, а?
— Млъкни бе, плямпало! — подразни го Хък, — Ти къде си тръгнал да се разхождаш без захранването си? Току виж си залепнал за кинескопа на някой телевизор и после ще се чудя как да те остъргвам оттам.
— Гаден, мръсен експлоататор! Ти ли ще ми държиш сметка бе?! Свърши се вече с твоята власт. Край! Нямам нужда от твоето захранване. Аз съм волен дракон и мога да си ходя, където поискам!
— Скъпа, ти ли ми отмъкна играчката? — шеговито погъделичка Хък Ана-Мария под мишницата. — Нелоялна конкуренция, а?
— Я, не говори така на приятелката ми, че сега ще те схрускам като бисквита за чай в пет часа по Гринуич — важно рече драконът и налетя с двете си глави върху Хък, но само един поглед на лъвицата мигом го укроти.
Той се отдръпна нацупен.
— Оказа се, че когато е с мен, Тифончо може да се разхожда без захранването — рече Ана-Мария.
— Не му отваряй очите! — възнегодува холографното чудовище. — Той разбира от елементарни частици колкото свиня от кладенчова вода!
Никой не оцени остроумието му и едната глава на дракона се начумери, докато другата ги държеше под око, та той замяза на двуликия Янус.
— Да не сте ходили в Англия, че му се привиждат бисквити за следобеден чай?
— Прескочихме до лабораторията.
— И? — полюбопитства Хък.
— И… нищо — рече Ана-Мария. — Там всичко е наред.
— А така! Не му казвай! — изписка нацупената глава на дракона. — Нека да се пукне от яд!
Хък изгледа озадачено Ана-Мария.
— Ей! Какво се опитваш да скриеш от мен, че това кречетало толкова се радва?
— Ти си кречетало! — ревна драконът и внезапно падна на колене. — Моля ти се, любима моя, от сърце ти се моля! Нищо не му казвай. Той не заслужава. Най-добре е никога да не узнае, че е станал баща…
Ана-Мария изпепели с поглед холографния издайник, но вече беше късно. Хък скочи от дивана като опарен, ала преди да успее да изкрещи от радост, Ана-Мария се хвърли върху него, събори го на пода и му запуши устата с целувки. Сълзите й се сипеха от очите и заливаха лицето му като божа благодат след литургия за дъжд.
— Близнаци ще имаш, нещастнико! — обади се драконът, който бе успял да се съвземе от убийствения поглед на лъвицата. — Така е, като принуждаваш момата да зачева в епруветка. От тия научни измишльотини само близнаци се пръкват. Имаш късмет, че този път хлапетата са само две.
— Не го слушай — прохлипа Ана-Мария. — Още не е сигурно. Вероятността да са близнаци е деветдесет процента.
— Че от това по-сигурно, здраве му кажи! — щастливо възкликна Хък. — И на коя дата е станало зачатието?
Той я прегърна здраво и двамата се затъркаляха на пода.
— Разбира се, че е на 6-ти декември, глупако! Не си ли чел „Житията на светците“? Защо мислиш, че се казва Ана-Мария?! И я по-внимателно, че ще я смачкаш бе, дървар с дървар! Така ли се отнасят възпитаните хора с дамите!
— Ти ли ще ме учиш бе, горско плашило! — Хък успя за миг да си поеме дъх в обятията на лъвицата. — Когато на кукуво лято си навъдиш малки дракончета, тогава може да ми даваш акъл. Ясно ли ти е!
И двете глави на холографното чудовище оклюмаха замислено. Той още не беше си задавал този въпрос. Но беше млад и животът бе пред него, затова драконът не им позволи да му стъпят на врата:
— Ей, вие, двамата, докога ще се въргаляте на пода като някакви прасета в кочина? Що за пример давате на децата си? Така ли смятате да ги възпитавате?
Думите на обидения дракон изобщо не трогнаха блажените родители. По-скоро синините от дъсчения под ги вразумиха и те станаха. С ухилени и изкривени от болката лица двамата взеха да се разкършват.
— Виж какво, приятелю — рече Хък на дракона. — Утрешният ден ще бъде знаменателен. Ти ще бъдеш удостоен с честта да бъдеш защитник в един изключително важен съдебен процес.
— Я, че ти си можел да говориш и възпитано бе? — театрално се опули драконът.
Ана-Мария се настани удобно на дивана и се заслуша в новите нюанси на разговора.
— Да разбирам ли, че приемаш? — повдигна вежди Хък.
— Зависи кого ще защищавам от несметните пълчища на злия враг!
— Баща ми — с неутрален тон рече Хък.
— Баща ти ли? Ще имаш да вземаш! — възмути се до дъното на душата си холографното чудовище. — Че той е по-голям негодник и от тебе! Свободните дракони се борят само за благородни каузи.
— Криво си ме разбрал, приятелю. Всъщност задачата ти ще бъде не толкова да защищаваш него, а да се бориш с мен — спокойно взе да извърта работата Хък, така че да се хареса на капризния дракон. — Не смяташ ли, че това е достатъчно благородна кауза.
— Няма по-благородна кауза на този свят от това да се натрие носа на Хък Хогбен! — тържествено заяви драконът, но после се усети, че нещо не е както трябва, и патосът му за миг поспадна. — Я не ме будалкай, хитрецо неден, ами обясни като хората в какво ще се изразяват задълженията на високата длъжност, която ми се полага по право.
— Всичко е много просто, приятелю. Аз ще бъда обвинител в процеса срещу баща ми, а твоята задача ще бъде да ме оборваш.
— Фасулска работа — изписка доволен драконът. — Приемам високата длъжност, която ми подобава по рождение. Дай сега да видим как стои въпросът с възнаграждението за тази убийствено тежка и отегчителна служба в името на общественото благо?
— Мислех те за по-безкористен, приятелю — усмихна се Хък на твърде противоречивите оценки за натоварването на защитата. Това изчадие бе надминало своя създател в изкуството да извърта всяко нещо, както му отърва.
— Гладен дракон хоро не играе! — рече холографното чудовище и му се ухили насреща като най-долен изнудвач.
— Добре. Колко искаш? — сериозно попита Хък, свикнал да се пазари по арабските чаршии.
— Хммм — изръмжа замислен драконът, а предните му лапи взеха да се издигат все по-нагоре и да се раздалечават, сякаш Козма Прудков се опитваше да обхване необхватното.
— Хей-хей, по-полека — възпротиви се Хък. — Хайде да не си разказваме ловджийски вицове, че току виж ти са се изкълчили раменете.
— Предлагам като начало да отнемем достъпа на Хък до захранването — обади се Ана-Мария. — Или най-добре направо да захвърлим проклетите окови на пролетариата на боклука. Надявам се, че предпочиташ да се въртиш около мен, миличък?
Тя фиксира с очи дракона, който в лакомията си да надмине и Козма Прудков стърчеше пред нея като пудел, изправен на задните си лапи и разперил ръце по волята на господарката си. Холографният ненаситник видимо потрепери под строгия й взор и прегракнало подхвърли:
— Готов съм да ти бъда роб, ама не до гроб.
— Ако си купиш дракон за роб, нека ти работи шест години, а на седмата нека си излезе свободен, без откуп — цитира малко фриволно Хък Светото писание.
— Разбира се! Не го слушай! — отзова се Ана-Мария. — Аз съм жена със свободни разбирания, миличък. Щом свършиш работата утре, ще те науча да се предвижваш без всякакви захранвания и каквато и да било чужда помощ.
— Става — въздъхна драконът и предните му лапи беззвучно тупнаха на пода. — Доста далеч е от полагащото ми се възнаграждение, но на какви ли не подвизи е готов един достолепен дракон, за да служи на обществото — предаде се той най-сетне. — Ама ще трябва да съм в течение на последните събития.
— Само гледай да не настинеш — подметна Хък и после кимна на Ана-Мария. — Гладен съм и ще отида да хапна нещо, докато му наливаш акъл в главите.
— Да не вземеш да преядеш, скъпи, защото след малко ще поръчам вечерята на Фред — закани му се Ана-Мария с пръст и стана от дивана. — Ела насам, приятелю мой — подкани тя дракона.
— Само си хабиш съветите, любима — не се стърпя драконът и гласът му съпроводи Хък до вратата. — Знам го аз. Ей сега ще се наплюска.
Ана-Мария се настани пред компютъра, а любопитните глави на дракона цъфнаха край двете й уши. Изкуственото, не съвсем естественото и извънземното създание взеха оживено да си общуват.