Както обикновено Ана-Мария с огромно удоволствие спори близо половин час с Фред по клетъчния телефон за дозировката на една подправка. Беше важна, защото превръщаше пържения опашен плавник на акулата-мако от обикновена вкусотия в божествено блюдо. Хък винаги я поощряваше в благородното начинание да говори дълго по телефона с Фред, защото след смъртта на Шуин, това май беше единственият светъл лъч в живота на неговия приятел. Хък и Ана-Мария някак се чувстваха длъжни да му помагат да преодолее мъката. Пък и сега кулинарният спор действаше като вълшебен мехлем върху ревността на Ана Мария.
Щом тя прекъсна връзката, Хък реши да подсили въздействието на балсама, като бодро измести темата:
— Да знаеш, скъпа, хората мразят да се учат от грешките на дедите си! Днешните нукухиванци са все същите луди глави. Да се бият за една чаша! То поне да беше Свещеният Граал, дето баща ми го подари на Исус. Веднъж ми разказа, как го предупреждавал: „Не вземай този дар бе, човече, един ден ще събират в него собствената ти кръв.“ Животът постоянно потвърждава правилото, че внуците трябва да оправят или пък да доразбъркват като днешните нукухиванци кашите на дядовците си, а синовете си живеят безгрижно.
Ана-Мария го гледаше опулена с огромните си като езера неразбиращи очи. Тя явно още беше на вълната на древните китайски рецепти и не можеше да смели словесните излишества на Хък. Той благородно реши да й удари едно рамо да се приобщи отново към проблемите му:
— Помниш ли, скъпа, ония телевизионен сериал, дето Луи VII се разведе с оная развратница Елеонора, а пък тя взе, че се омъжи за Хенри II Плантагенет и, разбира се, му докара като зестра най-богатите провинции на Югозападна Франция, което пък стана повод за Стогодишната война. После Луи VIII си живя безгрижно като царче, но се оказа, че Луи IX, дето го провъзгласиха за светец, нямаше къде да почива през лятото, и той реши да оправи кашата, като завладее Тунис, но…
— Скъпи, примерът ти не е съвсем коректен — сряза го Ана-Мария, — защото мексиканският сценарист не знаеше, че Луи VIII не е син на Луи VII.
— Да, но това изключение само потвърждава правилото, скъпа. Проблемът с прякото потомство понякога е доста заплетен. Познавам хора, които са готови да увиснат на въжето, твърдейки, че американецът Ричард Бах няма нищо общо с Йохан-Себастиан. Горкичките! Те просто нямат достатъчно информация. Напомни ми някой ден да ти разкрия кръвната им връзка чрез една клонка от предците на Енвер Ходжа.
Не трябваше да споменава проблема за прякото потомство, защото в тяхното семейство той беше къде-къде по-комплициран. Прекрасната, гладка като коприна кожа на Ана-Мария настръхна и очите й съвсем охладняха:
— Скъпи, като спомена за недостига на информация, не смяташ ли, че вместо да ми надуваш главата със съкровените си любовни подвизи, които досега кой знае защо толкова умело прикриваше, по-добре би било да ми разкриеш още малко съдържателни факти за тази чаша?
— Наистина, скъпа, кашата през Средните векове беше доста голяма, та се наложи някои внуци да предприемат осем кръстоносни похода. Дори и аз не можах да ги предотвратя, но граалът поне беше инкрустиран със смарагди…
— Имах предвид не граала, а златната чаша — безцеремонно го прекъсна Ана-Мария.
Днес Хък явно не беше във форма.
— Да-да. Извинявай. И, между другото, нищо не съм прикривал. Веднага, щом по заповед на Иван Фьодорович се чупихме от Нуку Хива, аз взех да ровя из мозъците на екипажа и открих, че жалкият крадец, станал причина за кръвопролитието, е на другия кораб. Нали знаеш, по закона на Мърфи винаги така се случва. Ние с Иван Фьодорович бяхме на „Надежда“, а останалите — на „Нева“.
— А защо не споменаваш законната си възлюбена: принцесата от райския остров — ехидно подметна Ана-Мария. — Да не си я изхвърлил в морето?
Хък се направи, че не я чува.
— Та по закона за всемирната свинщина смотаният джебчия и чашата си кротуваха на другия кораб. Последствията от пиянското поведение на нещастника толкова го бяха шашнали, че той си бе забравил името. Та нали, ако след всяко напиване в Русия се млатеха като на Нуку Хива, отдавна на този свят нямаше да има и пукнат руснак.
— Не можеш ли да прескачаш неприличните подробности? — взе да нервничи Ана-Мария. — Карай по същество.
— С една дума, скъпа, ръцете ми бяха вързани, защото по него време още не бях се научил да летя над океана като хората, пък и не исках да плаша вахтените. Прави лошо впечатление, както си се седиш на вахта сред безбрежния простор и, хоп, ни в клин, ни в ръкав, на кораба ти да кацне човек. Сещаш ли се? Имаше един филм…
— Помня го! Не се отклонявай! — Ана-Мария го гледаше строго право в очите и извличаше нищожните късчета позитивната информация от словоблудството му.
— Та значи трябваше да дебна изгоден момент да се прехвърля на „Нева“ в първото пристанище. Между другото, след години тъкмо овладях летенето над океана и самолетите ме отучиха. Признавам си, че с тях се лети по-удобно, защото по време на дългите полети те хранят. И някои компании добре се справят. Други, като „Балкан“ например, са по-зле, но важното е, че нямаш грижа за прехраната си.
Суровото изражение на лицето й малко се посмекчи. Щом стана дума за храна, тя не му направи забележка, че се отклонява от темата. Давай така, помисли си Хък. Използвай по-често ключовите думи: бебета, женски рожби, храна, готвачи, планини, морета, поезия, Кант.
— Първото пристанище се оказа на Хавайските острови. Но там ударих на камък. Непревземаемата твърдина се казваше Юрий Фьодорович — пак Фьодорович, но този път истински, защото баща му наистина се казваше Фьодор или по нашему Тодор, също като онзи перко, помощник-готвача на Фред — кимна Хък към морския бряг, където сума народ в момента баеше над любимите гозби на Ана-Мария. — Та значи и Негово превъзходителство капитан Лисянски тоже бе наченал многотомно издание за това околосветско плаване и не ме пусна да се кача на „Нева“. Превъзходителството чудесно знаеше с какво се занимавам при фалшивия му адаш по баща и сметна, че искам да плагиатствам от записките му, с което, признавам, много ме обиди, но както и да е.
— Че този капитан изобщо ли не спеше? — злъчно подметна Ана-Мария.
— Вярно е, че понякога Юрий Фьодорович заспиваше — съгласи се Хък, — но тогава особено зорко, пък и с основание!, ме дебнеше арабската принцеса от Нуку Хива — естествено, заради доста красивите и леко облечени хавайките. Не й се сърдех, защото тя отлично познаваше нравите на жените от тихоокеанските острови.
Щом разбра, че още от първите дни на законното им съжителство той не е бил верен на съперницата й, Ана-Мария отново се превърна в прекрасната и нежна възлюбена.
Хък въздъхна наум и продължи по-дръзко:
— Тъкмо преди двата ни кораба да се разделят като опечалени вдовици на многоженец, за да продължат самостоятелно да откриват повечко нови острови за славата на императора, все пак успях да издействам младшия Фьодорович да прехвърли негодника на кораба на старшия Фьодорович. Признавам, че това бе погрешен ход, защото се успокоих. Мислех, че вече имам достатъчно време да се справя с всичките си главоболия. Нали знаеш, вечно се захващам с много работи наведнъж, та се бяха натрупали доста проблеми: Уили, хавайките, арабската принцеса, джебчията, чашата, одите. Реших, че по важност те се нареждат точно в тоя ред.
— Кой е пък този Уили сега? И за него нищо не знам — театрално се нацупи Ана-Мария.
Явно най-сетне вродената й любознателност се пробуди. За радост на Хък!
— Моят приятел Уилям Конгрийв тъкмо по това време бе постигнал голям напредък в конструирането на ракета с далекобойност цели два километра и половина. Така че временно забравих за одите, чашата и джебчията, оставих тялото си във властта на хавайките и арабската принцеса и умът ми отлетя при Уили да му помага.
Ана-Мария сияеше. Ето това беше нейният Хък в действие — целеустремен и разнопосочен.
— В следващото пристанище — Петропавловск на Камчатка, — честно да си кажа, вече сам си бях виновен. Раздвоението на ума между шест обекта взе да ми втръсва и за известно време се увлякох по един вулкан, който скоро изригна. Всъщност той още дълго щеше да си мирува, но аз го побутвах, където трябва, докато закусвах всяка сутрин на ръба на кратера му. Бях гузен и не устоях на изкушението да подаря изумителната гледка на пренебрегнатата принцеса, която с право ме обвиняваше, че я отбягвам. Пък и пукнат човек нямаше наоколо. А вулканите бяха няколкостотин…
Самодоволен, че навреме се сети, как Ана-Мария се влюби във вулканите, след като прочете книгите на Харун Тазиев, Хък си позволи да направи изразителна пауза преди поантата. Нали паузите правят хубавата музика.
— Така стигнахме до Нагасаки. И там крадецът офейка заедно с чашата! Емигрира подлецът, докато се усетя, че е родом от горното поречие на Амур и очите му са доста дръпнати. Сля се, така да се каже, с тълпата от себеподобни. Сигурно е свършил зле, защото японците мразят хората с корейска кръв. Нали са им най-близките родственици.
— А аз си мислех, че нямаш нищо против дръпнатите очи — нежно се заяде Ана-Мария и го изгледа лукаво. Зелените й ириси се разшириха и засияха като кристални планински езера.
За миг на Хък отново му се прииска да се хвърли и да потъне в тях завинаги. Окопити се:
— И така частното ми разследване забуксува. Да знаеш, преди епохата Мейджи хич не гледаха с добро око на европейците в Япония. Всъщност там човек можеше да срещне само някой и друг холандец колкото за цяр. Пристанищата им бяха затворени за чужди кораби. Поредният шогун Токугава изобщо отказа да разговаря с пратеника на руския император.
— А сега искат да им върнат Курилските острови!? Хак им е! — весело додаде Ана-Мария.
— Така е, скъпа. Тревожих се цели четири месеца, докато се мотаехме из залива на Нагасаки, но нищо не можех да направя. Как да слезеш на брега да търсиш някой или да бърникаш в мозъците им, като изобщо не можеш да отличиш седемте самураи един от друг, а ти самият стърчиш с две глави над тях и се моташ наоколо като някой крачещ фар. Накрая реших: трябва да е знамение това, че крадецът, пристъпил най-свещеното табу на Нуку Хива, се сля с тълпа, чиито мозъци раждаха само изолационистки мисли.
— А запита ли се по-късно чий потомък бе юнакът, дето хвърли бомбата над Нагасаки, скъпи? — изгледа го с вяло любопитство Ана-Мария.
Нещо ставаше с нея. Тя пак отвори дума за потомството. Може би уталожената ревност пробуди нагона й.
— Разбира се, веднага си помислих дали това не е страшното отмъщение. Проверих ги един по един — и екипажите на самолетите, и началниците им. Изследвах родословието на всеки военни и политици по веригата чак до президента Труман. Никой не беше и най-далечен родственик на полинезиец от Маркизките острови.
Хък я засипваше с безценна информация, но тя го зяпаше отнесено. Наистина продължаваше да прехвърля данните в компютъра си, но явно го правеше по инерция, а цялото й същество мислено се трудеше неуморно да създаде собственото им потомство. Хък прекали. Не трябваше да й говори за следващото поколение преди вечерята. Всъщност май по никое време на деня и нощта не трябваше да отваря дума за тия пусти наследници. Щом станеше дума за тях, тя тутакси забравяше всичко друго и започваше да се настройва да ги създава, абсолютно убедена, че сексът облагородява гените. А започнеше ли веднъж да се настройва, не можеше да спре. Хък самонадеяно реши да й изпробва рефлексите и размаха червената власеница пред очите на бика:
— Следващата година се изниза като сън, скъпа. Хавайките вече ги нямаше и аз се отдадох изцяло — и тялом и духом — на принцесата.
Не последва никаква реакция! Нямаше нови данни за компютъра, а когато ставаше дума за потомството, Ана-Мария забравяше за другите жени в живота на Хък. Очакваше го бурна нощ. Стори му се някак глупаво да не довърши разказа си и той продължи да говори на себе си:
— Събудих се на 19 август 1806 г. в Кронщат изтрезнял и гузен. Иван Фьодорович вече нямаше нужда от мен. Нещо повече — трябваше да изчезна, а заедно с мен да отлетят в небитието и евентуалните ми претенции за авторството на многотомника. Нали разбираш! Немецът си е немец — прецизен човек.
Тя кимна замислено. Хък се укоражи и направи последен, отчаян опит да й привлече вниманието:
— Тъй като трябваше да се погрижа за щастието на новата си съпруга, нямах нищо против. Неговото желание отчасти съвпадаше с моите планове да изоставя ергенския си живот. От векове насам спазвах правилото никъде да не се застоявам повече от десетина-петнайсет години. Това е пределът, след който хората започват да забелязват, че не остарявам. Но всъщност ти добре чувстваш, че остарявам, вече не съм същият както по-рано! — Откровената лъжа, която явно целеше да ги отдалечи от леглото, изобщо не я трогна. — Аз старея от хиляда и триста години, скъпа, но само баща ми при редките ни срещи забелязва как възрастта ми напредва.
Тя пак кимна като развалена детска играчка. Застрашително набираше обороти. Леле какво го чакаше. Хък почти се бе примирил с неизбежното, но не се предаде без бой:
— Втората част от това правило гласи: никога не се връщай на същото място преди да изтекат поне шейсет години. Златно правило! Видя какво стана, когато го наруших в Кронщат и Миша Цукерман ме представи за чеченец. Лошото бе, че обичайният ми начин на живот щеше да съсипе арабската принцеса само за три месеца! Така се озовахме в планината, където поставих спектакъла „Хайредин побеждава ламята и спечелва сърцето на Айша ибна Абу Насър Ал-муминин“.
Ана-Мария се напрегна да запише заглавието в компютъра и нежно го прекъсна:
— Хайде да си лягаме. Късно е вече. Друг път ще чуя края на тази хубава история.
Любимата му скочи от дивана и грациозно се протегна. Очите й сияеха като току-що избухнали свръхнови звезди. Дявол да я вземе, сексуалността направо бликаше от всяка клетка на прекрасното й тяло. Хък направи последен плах опит да я разсея с най-любимото й нещо след планините, морето и поезията:
— Ами китайската храна? Като те слушах само как си говориш с Фред, лигите ми потекоха.
— Ще почака. Всяко нещо — с времето си.