Нощта нямаше да бъде добра, реши Люс, загледан в жената, която бе паднала в ръцете му.
Точно тогава видя дулото на стара пушка, насочено към главата му.
— Пусни пушката, проклет да си!
Не, нощта никак не беше добра, мрачно си помисли Люс.
Мъжът се приближи. Трябва да бе около шестдесетгодишен.
— Хвърли пистолета и пусни момичето!
— Мисля, че няма да стане.
Кромуел излая. Брандън премигна.
— Веднага! Току що се справих с главорезите и не ми пука, че ще гръмна още един!
Люс нямаше намерение да спори, нито пък искаше да види Силвър наранена от някакъв луд.
— Вероятно трябва да поговорим.
Пушката се заклати заплашително.
— Изразих се ясно! Пусни момичето!
Люс огледа непознатия, чудейки се как е могъл да се въоръжи толкова лошо.
— Не — твърдо каза той.
— Мисля, че правиш грешка. Той не е… — плахо се обади Брам.
— Ти само стой настрани от него, господарю Брам. Той е толкова опасен, колкото и умен. По-добре се отдръпни.
Брам. Значи това беше братът на Силвър. Люс видя същата откровеност и невинност в очите на момчето. Свъсил вежди, той отново се обърна към човека с пушката.
— Съмнявам се, че въобще можеш да направиш нещо с тази пушка. Затворът не си е на мястото и вероятно си изгубил повечето от барута. Освен това си забравил да махнеш предпазителя.
— Знам — троснато изрече Тинкър.
— Спри, Тинкър! Той не е от тях.
— Кой го казва?
— Мисля, че е дошъл да помогне — каза Брам, който зяпаше Люс с широко отворени очи. — Ама вие сте Блакууд, нали? Вие сте славният разбойник!
— Безславен по — му приляга — сърдито каза Тинкър. — И какви са тия приказки за помощ? Госпожица Силвър каза, че си я пратил да си гледа работата.
Люс свали пистолета си.
— Ще бъда щастлив да обясня всичко, разбира се, но преди да говорим, предлагам да се уверим, че сме прогонили онези негодници.
Тинкър се намръщи. Обзе го съмнение.
— Няма нужда. Справих се с всички.
Силвър въздъхна в ръцете на Люс и се размърда. Ръката й потърси врата му. Кракът й се плъзна до неговия.
Беше хубаво. Прекалено хубаво, реши Люс миг по-късно, усещайки болка в слабините си. Болка, каквато не беше усещал от седмици.
Силвър отново въздъхна и се притисна до него, облегнала глава на гърдите му.
Люс се прокашля и се престори, че не забелязва. За нещастие тялото му не го слушаше.
— Тинкър? Ти ли си? — попита Силвър и се надигна сънливо.
— Дяволски си права. Но това, което искам да знам, е какво правиш в ръцете на този мошеник!
Силвър се опита да се изправи, но Люс я притисна до гърдите си.
— Мошеник ли? Този мошеник ми спаси живота. Спаси и Брам.
— Ни най-малко — лениво каза Люс с усмивка. — Доколкото си спомням, ти й брат ти се справихте чудесно, и то сами.
— Е, щеше да ни спасиш. Ако беше пристигнал няколко минути по-рано.
— Хиляди извинения. Следващия път ще се опитам да бъда по-точен.
— Не е добре да има следващ път, по дяволите! — изръмжа Тинкър.
Силвър се усмихна и докосна с пръсти бузата на Люс. Обикновено докосване, каквото бе усещал хиляди пъти преди. Но това накара кръвта му да кипи.
— Може бе трябва да ти намерим по-удобно място,Слънчев лъч?
Силвър въздъхна и отново положи глава на гърдите му.
— Тук ми е добре, уверявам те.
— Слънчев лъч ли? — попита с недоумение Тинкър и захвърли оръжието си. — Какво е това, по дяволите? — Той се втренчи заплашително в двамата. — Някой ще бъде ли така любезен да ми каже какво става?
Кромуел излая и завъртя опашка.
— Виждаш ли, Тинкър? — каза Силвър. — Дори Кромуел го харесва.
— Винаги съм казвал, че кучето няма мозък.
Люс не можа да прикрие усмивката си.
— Не ви мисля лошото. Това е доста дълга история — обясни той, опитвайки се да отмести Силвър от гърдите си. Но не успя. Тя само се притисна по-плътно до него.
— Ами чудесно, имаме цялата нощ на разположение — сряза го Тинкър, скръстил ръце пред гърдите си. — А ти, Госпожице Силвър, по-добре ела при мен.
— Не мога. Ако стана, ще ми прилошее. Този ужасен човек ме запрати на земята и аз се ударих по главата.
— Знаех си! Пусни я разбойнико! Пусни я или…
— Не беше той, Тинкър! — бързо каза Брам. — Онзи там. Онзи, когото Кромуел едва не умъртви!
— Ами той какво прави тук? — Тинкър посочи разбойника.
— Този е Блакууд, разбира се. Чул е шума и е дошъл да помогне.
— Хм… А на мен ми се струва, че е дошъл да ни обере. Или да направи нещо още по-лошо.
— Не и той — обади се Силвър. — Той е джентълмен.
Люс отмести нежно една къдрица от лицето на Силвър и тогава забеляза, че тя наистина бе пострадала. Дълбока драскотина се спускаше по бузата й.
— Дявол да го вземе! Защо не ми каза по-рано! — извика той и се обърна към Тинкър. — Къде мога да я отнеса?
— Никъде, ако питаш мен.
— Господи, човече, жената е ранена! Едва ли ще посегна на честта й точно сега.
Брам погледна с любопитство.
— Какво значи „да посегна на честта й“, Тинкър?
— Не е твоя работа, момче — мрачно измърмори Тинкър. — Има ги много такива, дето биха опитали точно това. Откъде да знам, че не си един от тях, разбойнико?
— Защото ви давам думата си, това е достатъчно.
Тинкър изглеждаше изпълнен с подозрения.
— Тя се нуждае от почивка — троснато каза Люс. — След като се погрижа за нея, ще поогледам наоколо.
— Откъде да знаем, че ти не си един от тях? — упорито продължи Тинкър. — Появи се точно но същото време.
— Един от тях ли си? — попита Силвър с усмивка.
— Непослушница! — лениво отвърна Люс.
— Не може да бъде! — извика Брам, чиито очи блестяха от радост. — Та той е ранен!
— Ранен ли? — възкликна Тинкър и сбърчи вежди.
— Ранен ли? — извика Силвър. — Защо не ми каза?
— Дреболия — мрачно каза Люс. Рамото го болеше, но за щастие Джонас го беше превързал добре.
Брам поклати глава.
— Тогава защо трепваш от болка, когато главата й се облегне на рамото ти?
— Стара драскотина.
— Пусни ме! — задъхано каза Силвър, борейки се с ръцете на Люс. Не трябва…
— Мисля, че сестра ми също не се чувства добре — намеси се Брам.
— Какво? — изръмжа Тинкър.
— Нищо ми няма. Само ме боли глава.
— Хайде, пусни я! — ревна Тинкър.
— По дяволите, ако го направя — отвърна яростно Люс.
Брам реши, че е дошло време да вземе нещата в свои ръце.
— Престанете! Тези мъже ей там скоро ще се свестят.
Люс мрачно остави Силвър на една стара кушетка. И тогава пръстите й докоснаха рамото му.
Силвър се намръщи, като видя кръвта по ръката си.
— Ти наистина си ранен! Тинкър, донеси ми розмаринова вода. Брам, ще ми трябва лавандулово масло и чиста кърпа.
— Това може да почака — каза Люс. — Първо ще се погрижа тези грубияни да бъдат прибрани на сигурно място. След това имам намерение да им задам няколко въпроса — мрачно каза той.
— Така ли? И какво ти влиза в работата? — настоя Тинкър.
Люс погледна Силвър.
— Мисля, че вече започна да ми влиза в работата.
Тинкър кимна.
— По-добре да дойда с тебе. Трябва да ти задам няколко въпроса.
Двамата мъже си размениха остри погледи.
— Нещата може да се объркат — каза сурово Люс.
— Нямам нищо против малко неприятности.
— Нито пък аз — заяви Брам и скочи на крака. — Кога тръгваме?
— Ти оставаш тук, момко. Трябва да наглеждаш сестра си.
Брам кимна. Люс беше прав. Силвър се надигна решително.
— Не, Тинкър, няма да допусна това! Той е ранен. Освен това не е негова работа.
— Щом е решил да бъде негова работа, така да е!
Тинкър се усмихна и започна да тегли към вратата нападателя, който все още не се бе свестил.
— Аз ще се погрижа за двамата вън — мрачно каза Люс.
— Не! Ти си ранен! И не си спомням да съм те молила за помощ. Просто… о, просто си върви!
Люс дари Силвър с нежен поглед. После изчезна в нощта.
— Какъв поглед само! — възкликна Брам.
— Какъв поглед?
— Не ме питай. Аз не разбирам от тези неща — отвърна с усмивка Брам.
Силвър се взираше в тъмнината, където изчезнаха Тинкър и Люс.
— Мъже! — сърдито каза тя. — Пет минути разговори вече не можеш да ги разделиш.
Зад гърба й Кромуел енергично размахваше опашка.
— А сега по-добре кажи какви са намеренията ти.
Люс и Тинкър изкачваха хълма, влачейки пленниците си. Люс заобиколи два храста и спря да отдъхне.
— Знаеш ли, справяш се чудесно за твоята възраст.
— Не съм толкова стар. Запомни това добре, разбойнико! — И не се опитвай да ме баламосваш.
Той замислено се огледа наоколо.
— Хубава земя. Защо някой ще иска да ви прогони?
— По много причини, предполагам. Земята е наистина добра. Семената също. А и Брам се справя чудесно с растенията. Но ти не отговори на въпроса ми.
— Не съм ли? — Люс леко се усмихна. — Е, добре, не се ли сещаш каква е причината?
— Може да се навърташ насам заради формулата.
— Формула ли?
— За парфюма на Уилям Сейнт Клеър. Той я държеше в тайна. Нищо чудно, защото парфюмът го направи богат.
— И той умря без да каже тайната на собствените си деца?
Старият прислужник сви рамене.
— Когато ставаше дума за аромати, той беше много подозрителен. Никого не допускаше в работилницата. Когато умря, всичко беше загубено. Никаква следа.
Тинкър се поколеба.
— Продължавай.
— Ама ти си доста любопитен — засмя се Тинкър. — Е, мисля, че нещо може да се потули за известно време, но не и да изчезне завинаги.
Люс се намръщи.
— Ако не се е загубило, ще го разпознаеш ли?
— Аз не. Младият господар Брам ще го направи. Той има нос.
— Нос ли? Не разбирам.
— Нюх за аромати. Дай на момчето каквото и да е и той ще ти каже точно какво има вътре. Рядко умение.
— Ами защо момчето не е възпроизвело формулата?
— Ами опитвахме. Повече от година. Получи повечето от съставките, но не и точните съотношения. И липсва нещо много важно, някакъв елемент, открит от Сейнт Клеър, който прави парфюма траен. Каквото и да опитвахме, просто не беше същото.
— Разбирам. Има ли нещо друго тук, което някой би поискал?
— Може бе земята. Тя е на госпожица Силвър, докато брат и навърши пълнолетие. Странно завещание. Тя трябва да живее на тази земя, за да я пази.
— Много интересно.
— Нали?
— Има ли някакви роднини, които да не са доволни от уреждането на нещата?
Тинкър изсумтя.
— Няма други роднини. Само онзи празноглавец Милбанк.
— Мислиш ли, че той стои зад това?
Тинкър изскърца със зъби.
— Няма да се изненадам.
— Може би трябва да поразпитам тези приятелчета — каза Люс и кимна към тримата мъже на земята.
— Чудесно! Ръцете им ли да счупим, или само два-три пръста? — попита Тинкър със задоволство.
Люс се изсмя, отмятайки глава назад. Едно клонче закачи маската му. Той тихо изруга, после мушна пръст под фината коприна, за да я освободи и тогава замръзна на мястото си. Маската се развърза и се спусна около врата му. На лунната светлина се очерта изваян нос, проблесна бронзова кожа.
— Надявам се, че си човек, който може да пази тайна.
Тинкър дълго време се взираше в разбойника. После кимна.
— Може и да мога, ако поискам. Или ако трябва.
— Добре — каза Люс и погледна към мъжа в краката си. — Струва ми се, че знам как да избегнем още неприятности.
— Ами да се захващаме тогава.
Люс погледна Тинкър.
— А що се отнася до въпроса ти, намеренията ми са почтени, впрочем каквито са били винаги. Между мене и Силвър няма нищо — мрачно каза той. — Нито пък някога ще има. Тя не е за моя свят и аз не съм за нейния.
Тинкър кимна. Ала дълбоко в себе си той не беше сигурен в това.