Клаудия,
Най-после се случи! Продадохме апартамента, в който живеехме, и купихме вила в покрайнините на Буенос Айрес.
Струва ми се невероятно, че след толкова години се сдобихме с тази къща. Едва сега за първи път видях какво представляваше апартаментът ми: триста и петдесет кубически метра, разположени в някаква точка в пространството, на около петнайсет метра над земята.
Живеехме във въздуха…
Днес осъзнавам, че в продължение на толкова много години не съм имал нито собствена земя, нито собствено небе.
Всичко се случи така, както аз самият бих избрал да се случи: когато видяхме къщата (Перла я нарича „парк с къща“), разбрах, че сме търсили точно нея. С чувството, че отдавна я познавам, говорих със собственика:
— Къщата ми харесва, искам да я купя.
— Твоя е.
— Чакай, първо трябва да продам апартамента.
— Колко време ти е необходимо?
— Не знам, може би две седмици…
— Добре, давам ти месец. През това време няма да търся друг купувач, ще те чакам.
Не стана точно така. Отне ни повече от месец да намерим купувач за апартамента и собственикът на къщата ни чака през цялото време; каза, че иска тя да бъде наша.
Когато я описвам на приятели, казвам: „Красива е и е много голяма. Отпред е широка десет метра, отстрани — четиридесет и пет, но нагоре и надолу е безкрайна!“.