25361.fb2
Клаудия,
Нека да се върнем в детството ти и да ти разкажа една приказка. Не, ще ти разкажа две.
Имало някога дебел и грозен селянин,
който се влюбил (и как иначе?)
в прелестна русокоса принцеса.
Един ден принцесата — иди, че разбери защо —
целунала дебелия и грозен селянин…
И той магически се превърнал
в строен и напет принц…
(Такъв поне го виждала тя…)
(Такъв поне се чувствал той…)
Живял някога един жасмин, който се влюбил в една далия. Жасминът бил много грозен. Далията била много красива, но била влюбена в един гладиол. Един ден далията излязла на разходка с гладиола. Жасминът много се натъжил. Гладиолът бил много красив, но бил лош. Жасминът бил грозен, но много добър. По-късно далията се омъжила за жасмина. Никой не разбрал защо избрала него, той бил толкова неприятен на вид. Но двамата доживели в сговор до дълбока старост.
Поука: Няма значение какви сме отвън, важно е какви сме отвътре.
Демиан
Първата приказка е моя, написах я преди много години.
Втората приказка написа синът ми, когато бе на осем — предавам я дума по дума.
Беше само на осем! Можеш ли да си представиш? Само на осем!
Как му завиждам!
Трябваше да минат повече от трийсет години от живота ми, трябваше да завърша десетгодишното си образование, още четири години терапия и да прочета безброй книги, за да открия нещо, което синът ми — от позицията на своите осем години, обобщи само в едно изречение: „Няма значение какви сме отвън, важно е какви сме отвътре“.
Преди няколко седмици, по време на групово занятие, един от пациентите ми — Херардо, повтори нещо, прочетено преди време: че децата са като джуджета, възседнали раменете на великан. (Колко истина има в тези думи…)
Мисля си за децата ми… Толкова много ги обичам! Отново си спомням, че „ако те обичам, аз се радвам, че ти порастват криле, и се радвам, когато видя, че политаш“.
Демиан и Клаудия влизат в стаята, сядат на пода и ме наблюдават, докато пиша. Вече не пиша на теб… Пиша на тях.