Знам, че бих могъл да ти пиша, докато съм жив…
Знам, че винаги ще намеря нещо да ти кажа…
Нещо да ти разкажа…
Нещо да споделя с теб…
Знам, че ако ми се наложи отново да пиша за някои от нещата, които ти казах, бих написал точно обратното…
Знам, че продължавам да раста и че бих могъл да продължавам да споделям растежа си с теб…
Може би ще го направя…
Но днес…
Днес ми се ще да се сбогувам с теб.
С тази част от теб.
Не с цялата теб.
С теб, която четеш писмата ми.
И както става обикновено…
Чувствам, че сбогуванията ми са окончателни.
Чувствам, че сбогуванията ми винаги са завинаги.
Да живеят повторенията!
Този край е едно повторение.
Книгата завършва така, както започна преди три години.
С гещалтмолитвата на Фриц Пърлс.
Чувствам, че този е най-ценният ключ към отношенията между хората.
Вярвам, че ако можем да научим всички хора по света на тази молитва, ако успеем да ги накараме да я повтарят с онова безгранично убеждение, което се ражда само от вярата в собствените ни думи, ако моето поведение следваше тези няколко думи, тогава…
Моята собствена версия на гещалтмолитвата на Фриц гласи: