Баба Вихронрав припряно се вторачи в кристалното кълбо на Леля Ог. То не беше особено добро кълбо, беше намерено в рибарска мрежа и един от синовете й го беше донесъл от чуждоземни краища. Баба Вихронрав подозираше, че изкривява всичко, включително и реалността.
— Определено е тръгнал на път — каза накрая тя. — С кола.
— Далеч по-добре щеше да е, ако идваше, яхнал бял огнедишащ жребец — отбеляза Леля Ог. — Нали се сещаш — със златни стремена и всичко както си му е редът.
— Носи ли магически меч? — проточи шия Маграт.
Баба Вихронрав се облегна назад.
— Вие двете сте позор за занаята — обяви тя. — Просто не мога да ви разбера — магически коне, огнени мечове… Лигавите се като някакви дойки.
— Магическият меч е важен — обясни Маграт. — Човек трябва да притежава меч. Можем да му измайсторим — добави с копнеж в гласа тя. — От стомана, закалена с небесен огън. Имам си за — писано заклинанието. Взимаш малко стомана, закалена с небесен огън — неуверено започна тя, — и след това правиш меч от нея.
— Нищо общо не искам да си имам с това — отсече Баба. — Човек може да чака с дни да падне светкавица, а накрая, когато удари, ти откъсва ръката като едното нищо.
— И рождено петно с форма на ягодка — продължи Леля Ог, която дори не забеляза прекъсването.
Двете я изгледаха очаквателно.
— Рождено петно с форма на ягодка — повтори тя. — Всеки принц, който идва да предяви правата си върху кралството, трябва да го има. Всички го знаят. Естествено, не знам откъде разбират, че е именно ягодка.
— Не мога да трая ягоди — процеди Баба, докато изучаваше отново кристала.
В напуканите му глъбини, вмирисани на ланшни раци, Томджон целуна родителите си за сбогом, ръкува се или прегърна останалата част от трупата и се покатери на предната кола.
Трябва да е проработило, каза сама на себе си Баба. Иначе нямаше да се запъти насам, нали? А тия, другите, сигурно са храбрата му дружина от верни другари. Това си е в крайна сметка въпрос на здрав разум. Никой не тръгва сам на петстотин мили път през опасна местност, всичко може да му се случи. Предполагам, че оръжията и доспехите им са в каруците.
Съмнение я загриза отвътре и тя се зае незабавно да го разсее. Каква друга причина би имал да идва насам? Явно сме направили заклинанието както трябва. Само дето поомешахме съставките. И повечето от баенето. И вероятно не го извършихме в правилното време. И Гита отнесе повечето на котката вкъщи, което със сигурност не е редно.
Но той е на път. Делата са важни, не думите.
— Метни му отгоре кърпата, като свършиш, Есме — помоли Леля. — Винаги се тревожа някой да не ме зяпа, докато се къпя.
— Той тръгна на път — заяви Баба с такова удовлетворение в гласа, че човек можеше да мели царевица с него. Нахлупи черната кадифена торбичка върху кълбото.
— Дълъг път го чака — отбеляза Леля. — Всякакви опасности ще го дебнат. Може да попадне на бандити.
— Ще се наложи да бдим над него — отвърна Баба.
— Не е редно. Ако ще става крал, трябва сам да печели битките си — намеси се Маграт.
— Ама ние не искаме да се размотава и да пилее силата си — грижовно се обади Леля. — Искаме си го хубав и свеж, като се появи тука.
— А сетне, надявам се, ще го оставим да води битките си тъй както иска — настоя Маграт.
Баба плесна с ръце, доволна от свършената работа.
— Точно тъй. Стига да се уверим, че побеждава, разбира се.
Събрали се бяха в къщата на Леля Ог. След като Баба си тръгна на зазоряване, Маграт си намери извинение да се забави под предлог, че ще помогне на Леля да разтреби.
— Какво стана с ненамесата? — попита тя.
— Какво имаш предвид?
— Много добре разбираш, Лельо!
— Ама това не е сериозно намесване — неуверено обясни Леля Ог. — Просто подпомагаме нещата да си дойдат по местата.
— Сигурно наистина не мислиш така!
Леля тежко седна и неспокойно отмести една възглавничка.
— Виж сега, тая работа с ненамесването е идеална при нормален курс на събитията — започна тя. — Лесно е да не им се месиш на хората, когато не е необходимо. Но аз имам семейство, за което трябва да мисля. Нашият Джейсън вече се е бил няколко пъти заради това, дето хората говорят. Нашия Шон са го изхвърлили от войската. Тъй както го виждам аз, като изберем нов крал, той ще ни дължи някоя и друга услуга. Всичко е точно.
— Ама само допреди седмица ти разправяше… — започна Маграт и спря, шокирана от тази демонстрация на прагматизъм.
— Седмицата може да бъде много дълго време в магьосническия занаят — отговори Леля. — Петнайсет години, да речем. Както и да е, Есме го е взела много насериозно, а аз не съм в настроение да я спирам.
— Тоест ти току-що ми каза — хладно започна Маграт, — че „ненамесата“ в събитията е като обещание да не плуваш. Абсолютно никога не го нарушаваш, освен ако не се озовеш във водата.
— По-добре, отколкото да се удавиш — отвърна Леля.
Тя се протегна и свали от поличката над камината порцеланова лула, прилична на малка катранена яма. Запали я с боринка, изпаднала от огъня под внимателния поглед на Грибо, който я съзерцаваше от възглавничката си.
Маграт небрежно свали покривалото от кълбото и погледна в него.
— Струва ми се понякога — каза тя, — че никога няма да разбера до дъно вещерския занаят. Точно когато реша, че съм схванала правилата, и те се променят.
— Ние сме обикновени хора. — Леля издуха облак синкав дим към комина. — Всеки си е просто обикновен човек.
— Мога ли да взема назаем кристалното ти кълбо? — внезапно попита Маграт.
— Заповядай — ухили й се Леля. — Да не сте се скарали с твоя младеж?
— Не разбирам за какво намекваш.
— Не съм го виждала тъдява вече седмици наред.
— О, дукът го изпрати в… — Маграт спря, сетне продължи: — Изпрати го надалеч по някаква работа. Не че ме е грижа във всеки случай.
— Личи си. Вземи кълбото, разбира се.
Маграт беше доволна, когато успя да се прибере най-после у дома. Никой не би тръгнал нощем из ливадите, но през последните няколко месеца нещата видимо се бяха влошили. Освен обичайното подозрение, което таяха към вещиците, на хората в Ланкър, общуващи с чужбина, бе започнало да им просветва, че а) или по света са се случвали далеч повече неща, отколкото те бяха чували, или б) времето е спирало. Подобни неща не бяха никак лесни за доказване24, обаче няколкото търговци, които се завърнаха по планинските пътеки в края на зимата, изглеждаха поостарели доста повече, отколкото би трябвало. Неочакваните събития бяха повече или по-малко очаквани в планините Овнерог заради високия магически потенциал, но няколко години да изчезнат само за една нощ — това идваше малко в повечко.
Маграт залости портата, хлопна кепенците и положи внимателно зеленото стъклено кълбо на кухненската маса.
След това се съсредоточи…
Шутът дремеше под брезента на някакъв речен шлеп, който пътуваше нагоре по Анкх с постоянните две мили в час. Не беше кой знае колко вълнуващ метод за придвижване, обаче човек обикновено стигаше, закъдето се беше отправил.
Шлепът изглеждаше достатъчно устойчив, но въпреки това Шутът се мяташе и въртеше насън.
Маграт се чудеше какво ли е цял живот човек да прави нещо, което не желае. Също като да е умрял, реши тя, само че още по-лошо, защото е жив и страда.
Тя смяташе, че Шутът е слаб, заблуден и че отчаяно се нуждае от подкрепа. А ето че сега копнееше да дочака завръщането му, само и само да може никога да не го вижда повече.
Лятото беше дълго и горещо.
Трупата не се беше разбързала. Доста път лежеше между Анкх-Морпорк и планините Овнерог. Дори Хуел трябваше да се съгласи, че им беше много забавно. А джуджетата като цяло не се чувстват на ти с това понятие.
„Както ви се иска“ се приемаше изключително добре. Тя винаги се приемаше. Младоците надминаха себе си. Забравяха си репликите, въртяха си шеги. В Сто Лат изиграха цялото трето действие на „Гретелина и Мелиас“ на фона на декора от „Магическите войни“, но май никой не забеляза, че най-известната любовна сцена в историята бе представена на фона на приливна вълна, помитаща континента. Това стана, защото Томджон изпълняваше Гретелина. Ефектът от неговото появяване бе тъй объркващо вцепеняващ, че Хуел го накара да играе друга роля на следващата сцена, стига това определение да е подходящо за наета за един ден плевня. Въпреки това той продължаваше да приковава вниманието на зрителите, макар Гретелина да се играеше от младия Уимслоу, който леко простееше и честичко се запъваше, но пък пъпките по лицето му вероятно скоро щяха да изчезнат.
На следващия ден в някакво безименно селце насред безбрежно море от зелки Хуел накара Томджон да изиграе Стария Мъскин в „Както ви се иска“ — роля, в която Витолър винаги беше блестящ. Никой под четиридесетте не би могъл да я изиграе добре, ако не иска Стария Мъскин да ходи с напъхана възглавница под жакета и с изрисувани бръчки.
Хуел не се смяташе за стар. Баща му все още копаеше по три тона руда на ден, а беше над двестагодишен.
Е, сега се почувства старец. Видя как Томджон излиза с куцукане от сцената, и за секунда почувства какво е да бъдеш дебел старец, маринован във вино. Той продължава да води старите си войни, за които никой повече не го е грижа, увиснал над пропастта между средната възраст и старостта, ужасен да направи следващата крачка. Увиснал, но само на една ръка, защото с другата показва среден пръст на смъртта. Разбира се, знаеше всичко това, докато беше писал текста. Но не го разбираше.
Същата тази магия за съжаление не се беше вселила в новата пиеса. Бяха я пробвали няколко пъти просто за да видят как ще върви. Публиката гледаше внимателно, след което се разотиваше по домовете си. Даже не се главоболяха да мятат предмети. Не че беше чак толкова лоша. Просто не беше нищо особено.
Но нали включи вътре всички необходими съставки? Традицията беше пълна със зли властници, които са си получили заслуженото. Вещиците винаги се харесваха. Появата на Смърт беше особено успешна, с някои много добри реплики. Като се омеша всичкото това заедно… явно нещата се неутрализираха взаимно и се превръщаха с еднообразна баналност в запълване на сценичното време.
Късно нощем, когато актьорите спяха, Хуел ставаше и трескаво пишеше. Преместваше сцените, орязваше репликите, добавяше нови реплики, постави клоун, включи още един двубой и нагласи специалните ефекти. Пиесата се превръщаше в огромно грандиозно платно, което отблизо предизвикваше взрив от впечатления, но от разстояние приличаше просто на размазани петна.
Когато го връхлетеше по-мощен порой вдъхновение, той дори се опитваше да смени стила си. Ранобудниците редовно намираха сутрин смачканите неуспешни експерименти да красят тревата край колите като някакви изключително начетени гъби.
Томджон си запази един от най-странните:
ПЪРВА ВЕЩИЦА: Той закъснява.
(Пауза)
ВТОРА ВЕЩИЦА: Каза, че ще дойде.
(Пауза)
ТРЕТА ВЕЩИЦА: Каза, че ще дойде, но не идва. Туй е последният ми тритон. За него го пазех. А той не дойде.
(Пауза)
— Струва ми се — посъветва го по-късно Томджон, — че трябва малко да поуспокоиш топката. Вече свърши всичко, което ти поискаха. Никой не е казвал, че трябва да става шедьовър.
— Само ако можех! Само ако можех да я направя както трябва.
— Абсолютно ли си сигурен за призрака? — попита Томджон. От начина, по който подхвърли репликата, стана ясно, че той не беше.
— Нищо му няма на призрака ми — озъби се Хуел. — Сцената с призрака е най-доброто, което съм писал някога.
— Просто се чудех дали точно в тази пиеса трябва да го мушнеш.
— Призракът остава. Хайде вече да вървим, момче.
Два дена по-късно, когато синьобялата стена на планините Овнерог започна да преобладава в пейзажа над хоризонта по посока на Ръба, трупата беше нападната. Не беше нещо особено драматично — тъкмо бяха избутали колите през някакъв брод и си отдъхваха в сянката на малка горичка, когато от нея цъфнаха обирджии.
Хуел плъзна поглед по дължината на половин дузина лекьосани ръждиви остриета. Собствениците им като че не бяха уверени какво да правят оттук нататък.
— Фактурата остана някъде при мен… — започна той.
Томджон го сбута.
— Тия май не са членове на Гилдията — изсъска му. — По-скоро са на свободна практика.
Добре би било да споменем, че водачът на бандитите беше чернобрад наперен грубиян с червена кърпа на главата, златна обица и чене, с което да се остърже тиган. Всъщност дори е задължително да го споменем. Така си и беше. Хуел реши, че дървеният крак е чисто преиграване, но човекът явно се беше вживял в ролята.
— Айде сега — каза главатарят на бандитите. — Да видим какво сме си хванали ние тука и дали има пари?
— Ние сме актьори — отговори Томджон.
— Това отговаря и на двата въпроса — обясни Хуел.
— И никой да не ми се прави на много отворен — заплаши бандитът. — Живял съм в града и мога да позная, когато някой вземе да ми хитрее. И… — той се извърна наполовина към своите хора и вдигна вежда в знак, че следващата му забележка ще бъде остроумна — …ако не внимавате, аз ще направя някои остри забележки.
Зад гърба му се възцари мъртва тишина, докато той не направи нетърпеливо движение с меча си.
— Хубаво — продължи на фона на нестроен хор от неуверен смях. — Значи сега ще вземем каквито излишни пари имате, ценности, храна и някои по-хубави дрехи.
— Мога ли да кажа нещо? — попита Томджон.
Трупата се отдръпна от него. Хуел наведе глава и се усмихна.
— За милост ли смяташ да ме молиш? — поинтересува се бандитът.
— Точно така.
Хуел напъха ръце дълбоко в джобовете си и зарея поглед в небето, като лекичко си подсвиркваше и полагаше усилия да не се разхили истерично. Усещаше, че останалите актьори също наблюдават Томджон с очакване.
Май ще им изрецитира монолога за милостта от „Тролска приказка“, помисли си той…
— Бих искал просто да отбележа, че… — започна Томджон, стойката му се промени внезапно, гласът му стана по-дълбок, повдигна драматично дясна ръка:
„Цената на човека не мери с хвърчащите от меча му искри… И стойността му ти недей пресмята е глада за плячка, тлеещ във душата…“
Ще стане същото както с оня човек в Сто Лат, който се опита да ни окраде. Какво ли ще правим, ако се помъчат да ни дадат мечовете си? Пък и е толкова конфузно, като се разридаят.
Точно в този момент светът придоби зеленикав нюанс и му се стори, че на границата на възприятията си чува някакви далечни, призрачни гласове.
— _Там има мъже с мечове, Бабо!_
— „…раздират с бляскави остриета красотата на света…“ — рецитираше Томджон.
Гласовете на ръба на въображаемото казаха:
— _ Моят крал не може да се моли на никого за нищо. Подай ми каната за мляко, Маграт._
— „…сърцето състрадателно, целувката…“
— _Ама тя ми е подарък от леля ми._
— „…перлата на перлите, корона на короните.“
Настъпи тишина. Един или двама от бандитите тихичко хлипаха в шепи. Главатарят попита:
— Това ли беше всичко?
За пръв път в живота си Томджон изглеждаше стъписан.
— Ами-и, да — отговори. — Хм. Искате ли да го повторя?
— Добра реч — съгласи се бандитът. — Но не виждам какво общо има с мене. Аз съм практичен човек. Предайте всички ценности.
Мечът му се приближи до гърлото на Томджон.
— А вие, останалите, не стойте като идиоти — додаде той. — Действайте. Или момчето ще си го отнесе.
Уимслоу чиракът плахо вдигна ръка.
— Какво? — сопна се бандитът.
— А-а в-вие с-сигурен ли с-сте, че слушахте в-внимателно, г-господине?
— Няма да повтарям повече! Или чувам звън на монети, или вие ще чуете как му прерязвам гърлото.
Но в действителност всички чуха свистящ звук във въздуха и трошене на кана за мляко, заледена от бързата смяна на височината, която се стовари от небесата право върху островърхия шлем на главатаря.
Останалите бандити хвърлиха един поглед на резултата и офейкаха.
Актьорите се загледаха в проснатия бандит. Хуел подритна с крак буца замръзнало мляко.
— Тъй, тъй — каза немощно той.
— Даже не ми обърна внимание! — прошепна Томджон.
— Роден критик — съгласи се джуджето.
Каничката беше синьо-бяла. Интересно как дребните детайли изпъкват с времето. Личеше, че е била чупена на няколко пъти, защото парченцата бяха залепени много внимателно на местата им. Някой беше обичал истински тази каничка.
— Имахме си работа явно — опита се да внесе някаква логика в събитията Хуел — със случаен тайфун. Очевидно.
— Ама от небето не падат просто така кани с мляко — заяви Томджон, като демонстрира завидната човешка дарба да отрича очевидното.
— За кани не съм чувал. Знам за риба, жаби и камъни — съгласи се Хуел. — Никой не е забранил порцелана. — Той започна да се съвзема. — Това явно е някакъв необичаен феномен. Случват се непрестанно в тая част на света, нищо странно няма.
Качиха се обратно по колите и тръгнаха в необичайна тишина. Младият Уимслоу събра всички парченца от каничката, които намери, прибра ги в коша с реквизита и прекара останалата част от деня, вторачен в небето с надеждата, че може да падне и захарницата.
Колите тежко се клатушкаха по прашните склонове на планините Овнерог, подобни на дребни мушици в замъгленото кристално кълбо.
— Добре ли са? — попита Маграт.
— Мотаят се насам-натам — отговори Баба. — Може да са добри в театъра, но има какво още да понаучат за пътуването.
— Хубава каничка беше — въздъхна Маграт. — Вече не се намират такива. Имам предвид, че ако ми беше казала какво си си наумила, щях да ти дам ютията.
— Човек не живее само заради каната си за мляко.
— Имаше си пръстенче от маргаритки отгоре на гърлото.
Баба не й обърна внимание.
— Струва ми се, че е време да поогледаме тоя нов крал. Отблизо. — И се изхили зловещо.
— Защо се хилиш така зловещо, Бабо? — попита мрачно Маграт.
— Не се хиля зловещо, ами… — Баба потърси подходяща дума — …ами се кикотя.
— Мога да се обзаложа, че Черната Алис се е хилела зловещо.
— Трябва да внимаваш, за да не свършиш и ти като нея — прибави и Леля от креслото си край камината. — Накрая малко нещо се побърка, знаеш. С отровните ябълки и тям подобни.
— Само дето съм се изкикотила малко по… по-грубичко — подсмръкна Баба. Усещаше, че започва да се отбранява без нужда. — Както и да е. В зловещия смях няма нищо нередно. Стига да е в определени граници.
— Мисля — каза Томджон, — че се изгубихме. — Хуел огледа изпечената червеникава пустош, която се простираше от тях чак до острите зъбери на планините Овнерог. Дори и в средата на лятото те бяха покрити с преспи сняг. Това беше пейзаж на описуемата красота.
Пчелите бяха много заети или поне се стремяха да изглеждат и звучат, сякаш са затрупани с работа, докато се суетяха из бабината душица встрани от коловозите. Облачни сенки пробягваха над алпийските ливади. Възцарила се беше онази огромна, празна тишина, създавана от природа, която не само че няма никакви хора около себе си, но и няма нужда от тях.
Или от пътни знаци.
— Ние се загубихме още преди десет мили — отбеляза Хуел. — Трябва да измислим нова дума за това, дето сме сега.
— Ама ти нали беше казал, че планините са надупчени като пчелна пита от мините на джуджетата — обади се Томджон. — И едно джудже може всякога да се ориентира из планините.
— _Под земята_, казах. Всичко опира до пластовете и скалните образувания. Не на повърхността. Пейзажът ми пречи.
— Можем да ти изкопаем дупка — предложи Томджон.
Но денят беше прекрасен, а пътят се виеше под групички дървета, бучиниш и борове, предвестници на гората, и беше приятно просто да отпуснат мулетата сами да избират къде да вървят. Хуел чувстваше, че всеки път би трябвало да води донякъде.
Тази географска илюзия е довела до смъртта на много хора. Пътищата не водят задължително донякъде, те просто трябва да започват отнякъде.
— _Загубихме се_, значи? — повтори след известно време Томджон.
— Със сигурност не сме.
— Къде сме тогава?
— В планините. Съвсем очевидни са на всеки атлас.
— Трябва да спрем и да попитаме някого.
Хуел огледа внимателно ширналата се пред тях местност. Самотен бекас изкряка наблизо, а може и да беше язовец — на него селскостопанските понятия му бяха малко нещо мъгляви, най-малкото тези, които се намираха над най-горния варовиков пласт. На мили наоколо нямаше живо човешко същество.
— Кого имаш предвид? — саркастично попита той.
— Оная старица със смешната шапка — отговори Томджон и посочи: — Наблюдавам я от известно време. Непрекъснато се крие в храстите, когато предполага, че гледам в нейната посока.
Хуел се извърна, за да погледне къпиновия храст, който се поклащаше.
— Добра стига, стара майко — викна той.
От храста цъфна възмутена физиономия.
— Чия майка? — попита тя.
Хуел се поколеба.
— Така се казва, госпожо… добра жено…
— Госпожица — сопна се Баба Вихронрав. — И освен това аз съм просто една старица, дето събира дръвца — отбранително добави тя. — След това прочисти гърло: — Милостиви боже. Истински ме подплашихте, млади ми господарю. Бедното ми старо сърце.
В колите настъпи гробна тишина. След което Томджон се осмели:
— Моля?
— Какво? — попита Баба.
— Какво за вашето старо сърце?
— Какво за моето старо сърце? — не разбра Баба.
Тя не беше свикнала да се преструва на бедна старица и репертоарът й в тази сфера беше изключително ограничен. Но е въпрос на традиция младите наследници на короната, тръгнали да преследват съдбата си, да бъдат упътвани от излезли за дърва старици. А коя беше тя, та да се противи на традицията?
— Току-що го споменахте — обясни Хуел.
— Да де, то е без значение. Милостиви боже. Предполагам, че търсите Ланкър? — попита сприхаво Баба, нетърпелива да си дойдат на думата.
— Ами да — отговори Томджон. — Вече цял ден.
— Отишли сте много надалеч — обясни Баба. — Върнете се около две мили назад и хванете дясната пътека, дето минава покрай боровете.
Уимслоу дръпна Томджон за ризата.
— К-когато с-срещнеш з-загадъчна възрастна дама на пътя, трябва да й предложиш да с-сподели обяда ти. Или да я п-пренесеш през реката.
— Така ли?
— Носи ужас-сно лош к-късмет, ако не го с-сториш.
Томджон се усмихна учтиво на Баба.
— Бихте ли приела покана за обяд, добра ми май… стара же… госпожо?
Баба го изгледа със съмнение.
— Какво има за ядене?
— Осолено свинско.
Тя поклати глава.
— Не, но благодаря въпреки всичко — произнесе снизходително. — От свинското получавам газове.
Тя се обърна на токове и отцепи през храстите.
— Можем да ви пренесем през някоя река, ако желаете — викна след нея Томджон.
— Каква река, бе? — сръга го Хуел. — Ние сме насред пустошта тука, на мили наоколо няма никаква река.
— Т-трябва да ги п-привлечеш на своя страна — намеси се Уилмслоу. — И те след т-това ти п-помагат.
— Що не я помолихме да ни поизчака, докато й потърсим река? — кисело се обади Хуел.
Този път намериха отбивката. Тя ги отведе в гора, насечена от пътеки като казармен плац, такава гора, в която човек усеща с тила си, че дърветата се извръщат след него, когато ги подминава, а небето е много високо и много далеч. Въпреки горещия ден във въздуха тук витаеше мрачен, все-проникващ хлад. Дънерите на дърветата се тълпяха толкова близо до пътеката, сякаш искаха да я заличат напълно.
Скоро отново се загубиха и решиха, че да се изгубиш на място, дето даже не знаеш къде се намираш, е далеч по-зле, отколкото да се изгубиш на откритото.
— Можеше да ни даде по-конкретни указания — започна да нервничи Хуел.
— Като „попитайте следващата бабичка“ ли? — отговори Томджон. — Я погледни натам.
Той се изправи на седалката.
— Добра стига, стара… добра ми… — пробва той.
Маграт отметна забрадката си.
— Аз съм само проста събирачка на дръвца — озъби им се тя и размаха една вейка във въздуха за доказателство. Няколко часа чакане, без да има с кого една дума да размени, освен с дърветата, не бяха допринесли никак за доброто й настроение.
Уимслоу сръга Томджон, който кимна и нагласи дълбокомислена усмивка на лицето си.
— Бихте ли желала да споделите обяда ни, стара… добра ми же… госпожице? — предложи той. — За съжаление обаче имаме само осолено свинско.
— Месото е изключително вредно за храносмилателната система — наставнически изрече Маграт. — Ако бихте могли да надникнете в дебелото си черво, бихте се ужасили.
— Със сигурност — отбеляза под нос Хуел.
— Известно ли ви е например, че всеки възрастен мъж носи в червата си до две кила несмляно червено месо през цялото време? — попита Маграт, чиито поучителни лекции върху здравословното хранене караха цели семейства да се крият в мазетата си, докато тя отмине. — А боровите ядки и слънчогледовото семе…
— Дали наоколо няма някоя река, която искате да пресечете? — отчаяно я прекъсна Томджон.
— Не се дръж като глупак — отвърна Маграт. — Аз съм само скромна събирачка на дръвца, милостиви боже, стоя си тука, събирам си по някоя клонка и понякога упътвам изгубени пътници за посоката към Ланкър.
— А — досети се Хуел. — Знаех си, че ще стигнем дотам.
— Оттук поемете по лявото разклонение, после завийте надясно след големия сцепен камък, няма как да го пропуснете.
— Чудесно — изръмжа Хуел. — Добре, няма да ви задържаме повече тогава. Сигурен съм, че имате още много дръвца за събиране и тъй нататък.
Той пришпори в тръс мулетата, като си мърмореше полугласно.
Когато час по-късно пътят закриволичи между морени с размерите на къща, Хуел отпусна внимателно юздите, облегна се и скръсти ръце на гърдите си. Томджон го изгледа.
— Какво си въобразяваш, че правиш? — попита той.
— Чакам — мрачно отговори джуджето.
— Скоро ще мръкне.
— Няма да се задържим дълго — отвърна Хуел.
След малко Леля Ог се предаде и излезе иззад скалата.
— Имаме само осолено свинско, ясно ли е? — остро каза Хуел. — Или го взимаш, или го оставяш, окей? А сега — накъде се пада Ланкър?
— Продължавате все направо, при клисурата свивате наляво, след което хващате пътеката, дето извежда на моста, няма как да го пропуснете — бързо отговори Леля.
Хуел сграбчи поводите:
— Забрави за „милостиви боже“.
— Дяволите да го вземат! Съжалявам. Милостиви боже.
— И си стара събирачка на дръвца, нали тъй? — продължи Хуел.
— Уцели, момко — благодушно отвърна Леля. — Тъкмо смятах да го кажа всъщност.
Томджон сръга джуджето.
— Забрави за реката — прошепна. Хуел го изгледа.
— О, да — измърмори той, — и можеш да ни почакаш тука, докато огледаме за река.
— За да ви помогнем да я пресечете — прибави сдържано Томджон.
Леля Ог им се усмихна широко.
— Ама ние си имаме чудесен мост. Но не бих отказала да ме откарате дотам. Я се сместете малко.
Напук на ядосания Хуел, Леля Ог запретна поли, изкатери се на капрата, намести се между Томджон и джуджето и се завъртя като тирбушон, докато не зае половината седалка.
— Май споменахте нещо за осолено свинско? — попита тя. — Предполагам, че нямате горчица?
— Не — намусено отвърна Хуел.
— Не мога да търпя свинско без подправки — приказливо продължи Леля. — Но го подайте насам, тъй и тъй…
Уимслоу безмълвно й връчи кошницата, която съдържаше вечерята на трупата. Леля надигна капака и подложи на критична оценка съдържанието й.
— Това сирене вече е отишло. Трябва бързо да се изяде. Какво има в кожения мях?
— Бира — отговори Томджон, частица от секундата преди Хуел да съобрази да каже „Вода“.
— Поизветряла е — обяви след малко Леля. Порови из престилката си и измъкна кесия за тютюн. — Някой да има огънче?
Няколко актьори едновременно предложиха кибрит.
— Хубаво — отбеляза тя. — А сега — на някого да му е останал тютюн?
Половин час по-късно колите изтрополиха по моста за Ланкър, минаха покрай малкото селскостопански земи и през гората, която съставляваше по-голямата част от кралството.
— Това ли е? — попита Томджон.
— Е, не цялото — отговори Леля, която беше очаквала по-голям ентусиазъм. — Има още доста оттатък планините. Но тука е равнинната част.
— Ти на това равнина ли му викаш?
— Равничко е — настоя Леля. — Но пък въздухът е добър. Замъкът е ей там, предлага несравними гледки към околните земи.
— Искаш да кажеш, към гората.
— Ще ви хареса тука — окуражително каза Леля.
— Доста е малко.
Леля обмисли това изявление. Тя бе прекарала, кажи-речи, целия си живот в Ланкър и кралството винаги й се виждаше точно по мярка.
— Като бижу е. Удобно се стига навсякъде.
— Навсякъде къде?
Леля се предаде:
— Навсякъде наблизичко.
Хуел си замълча. Въздухът наистина беше добър, свличаше се направо от непревземаемите склонове на планините Овнерог подобно отвара за прочистване на синусите, подправена с лекия терпентинов аромат на високопланинските гори. Те пресякоха портите, за да влязат в нещо, което вероятно по тези места минаваше за град. Като космополити, в каквито се бяха превърнали, предположиха, че долу в равнините биха го нарекли просто открито място.
— Там има някаква странноприемница — със съмнение в гласа изрече Томджон.
Хуел проследи погледа му.
— Да — отговори след малко той. — Да, вероятно има.
— Къде ли ще играем?
— Нямам си представа. Може би просто трябва да изпратим някого в замъка да предупреди, че сме пристигнали. — Хуел се почеса по брадичката. — Шутът каза, че кралят или който е там вероятно ще иска да види текста на пиесата.
Томджон огледа град Ланкър. Всичко изглеждаше съвсем миролюбиво. Не приличаше на място, където гонеха актьорите на свечеряване. Явно имаха нужда от всяка жива душа.
— Това е столицата на кралството — обясни Леля Ог. — Улиците са добре поддържани, както ще забележите.
— Улици ли? — удиви се Томджон.
— Улицата — поправи се Леля. — Къщите са също така добре поддържани, само на един хвърлей от реката.
— Хвърлей?
— Добре де, като пуснеш нещо през прозореца, пада направо в нея — отстъпи Леля. — Клозетите обаче са чисти, вижте, а има и обширни…
— Госпожо, ние сме дошли да забавляваме града ви, не да го купуваме — прекъсна я Хуел.
Леля Ог хвърли едно око настрани към Томджон.
— Просто исках да ви покажа колко привлекателно кътче е.
— Гражданската ви гордост ви прави чест — продължи Хуел. — А сега, ако обичате, слезте от колата ни. Сигурен съм, че имате още доста дърва за събиране. Милостиви боже.
— Задължена съм ви за закусчицата — каза Леля, като скокна на земята.
— Храната ни — поправи я Хуел.
Томджон го смушка:
— Бъди по-деликатен. Че никога не знае човек. — Обърна се отново към Леля: — Много сме ви признателни, добра ми… а, тя си е отишла.
— Дошли са, за да дават представление — изсумтя Леля.
Баба Вихронрав продължи да люпи боб на слънце. Леля се нервира.
— Е? Няма ли да кажеш нещо? Аз разузнавах. Събирах информация. Не седях само да правя чорба…
— Задушено.
— Много важно.
— Какво представление?
— Не казаха. Май нещо за дука, струва ми се.
— На него пък за какво му е театър?
— И това не казаха.
— Може би е някакъв номер, за да се промъкнат в замъка — обясни Баба с разбиране. — Много хитра идея. Видя ли какво имат в колите?
— Кутии, вързопи, такива неща.
— Явно са пълни с оръжие и доспехи, разчитай на туй.
Леля Ог я изгледа със съмнение.
— Не ми приличаха изобщо на войници. Бяха прекалено млади и мърляви.
— Умно. Предполагам, че по средата на представлението кралят ще прогласи рожденото си право — там, където всички могат да го видят. Добър план.
— Има и още нещо — каза Леля, като си взе бобена шушулка и я задъвка. — Мястото не му хареса твърде.
— Разбира се, че ще му хареса. То си му е в кръвта.
— Доведох ги по пътя с красивите гледки. Като че не бяха особено омаяни.
Баба се поколеба.
— Вероятно те е заподозрял — заключи тя. — Може би просто е бил прекалено изтощен, за да приказва.
Тя остави купата с боба и замислено се загледа към дърветата.
— Кой от семейството ти работи още в замъка? — попита след малко.
— Шърл и Даф помагат в кухнята, откак готвачът изгуби разсъдъка си.
— Добре. Ще поговоря с Маграт. Смятам, че трябва да отидем на театър.
— Перфектно — обяви дукът.
— Благодаря — отвърна Хуел.
— Съвсем точно си предал ужасната случка — продължи дукът. — Сякаш си бил там. Ха. Ха.
— Не си бил, нали? — лейди Фелмет се наведе напред и фиксира с поглед джуджето.
— Осланях се единствено на въображението си — бързо отговори Хуел. Дукесата го изгледа, сякаш подсказваше, че въображението му има късмет, дето няма да го отведат във вътрешния двор и да го разпънат на вериги между четири коня.
— Съвсем точно — обади се дукът, докато прелистваше страниците с една ръка. — Всичко е точно, точно, точно както си беше.
— _Както ще бъде занапред_ — натърти дукесата. Дукът отгърна следваща страница.
— И ти си вътре — възкликна той. — Удивително. Всичко е дума по дума както трябва да се помни. Виждам, че си включил и Смърт.
— Популярен образ — обясни Хуел. — Хората го очакват.
— Кога най-скоро можете да я изиграете?
— Да я поставим — поправи го Хуел и добави: — Вече сме я репетирали. Когато пожелаете.
И продължи наум: „След туй ще се махнем оттук, по-далеч от очите ти, дето са като две сурови яйца, и от тая женска планина в червената рокля, и от тоя замък, който явно привлича като магнит ветровете. Със сигурност няма да е от добрите ми пиеси, в това поне съм уверен.“
— Колко казахме, че ще ви платим? — поинтересува се дукесата.
— Споменахте, струва ми се, още сто сребърника — отговори Хуел.
— Заслужава си всяко пени — обяви дукът.
Хуел напусна бързешком, преди дукесата да започне да се пазари. Но чувстваше, че с удоволствие би платил някоя пара, за да се разкара по-надалеч от това място. „Бижу, значи — помисли си той. — Господи, как някой може да харесва подобно кралство?“
Шутът чакаше на полянката при езерцето. Огледа небето с копнеж и се зачуди къде ли е Маграт сега. Това беше тяхното място, както го беше нарекла Маграт. Фактът, че в момента го споделяше и с няколко дузини крави, сякаш нямаше значение.
Тя се появи в зелена рокля и мрачно настроение.
— Каква е тая работа с новата пиеса? — попита.
Шутът се отпусна тежко върху един върбов дънер.
— Не се ли радваш да ме видиш? — попита той.
— Ами да. Разбира се. Сега ми разкажи за пиесата…
— Моят господар искаше нещо, което да убеди народа, че той е законният крал. Най-вече себе си да убеди, струва ми се.
— За това ли те прати до града?
— Да. — Отвратително!
Шутът меко отвърна:
— Ти подхода на дукесата ли предпочиташ? На нея й се струва, че най-добре би било да избият всички. Много е добра в тия работи. Значи ще има битки и всякакви подобни работи. Много хора биха загинали. Този начин май е по-лесният.
— Ох, ама къде ти е духът, човече?
— Моля?
— Не ти ли се иска да загинеш достойно за правата кауза?
— Повече бих предпочел да живея кротко за нея. На вас, вещиците, ви е лесно, можете да правите каквото си пожелаете, аз обаче си имам ограничения.
Маграт приседна до него. „Разбери всичко за пиесата — беше поръчала Баба. — Иди и приказвай с твоето звънливо приятелче.“ Тя й възрази: „Той е изключително лоялен. Може нищо да не ми каже.“ Но Баба й отговори: „Нямаме време за половинчати мерки. Ако се наложи, дори го прелъсти.“
— Кога, значи, ще се играе тая пиеса? — попита, като се премести по-наблизо.
— Божке, май не ми е позволено да ти казвам — отговори Шутът. — Дукът ми нареди — не споменавай пред вещиците, че ще бъде утре вечерта.
— Не ми казвай тогава — съгласи се Маграт.
— В осем часа.
— Разбирам.
— Но преди това ще има сбирка за по чаша шери, в седем и половина.
— Предполагам, че не бива да ми казваш и кои ще бъдат гостите.
— Така е. Градските първенци на Ланкър. Сама разбираш, че не ти ги говоря тия работи.
— Естествено — съгласи се Маграт.
— Но ми се струва, че имаш право да знаеш какво не ти е било казано.
— Логично. Онази малка вратичка от задната страна на стената, дето води към кухните, още ли я има?
— Оная, дето никой не я охранява ли?
— Да.
— О, да, и в последно време дори никой не минава покрай нея.
— Как мислиш, дали някой ще я пази утре към осем?
— Е, аз мога да се завъртя натам.
— Чудесно.
Шутът отблъсна влажния нос на любознателна крава.
— Дукът ще ви очаква — додаде той.
— Ти не каза ли, че не трябвало да научаваме?
— Той ми нареди да не ви казвам. Но добави още: „Така и така ще научат, надявам се да дойдат.“ Странно наистина. Май беше в изключително добро настроение, като го казваше. Хм. Мога ли да те видя след представлението?
— Само това ли ти каза?
— О, имаше нещо за това, как щял да им покаже на вещиците къде им е мястото. Не го разбрах. Ужасно бих искал да се видим след представлението. Донесох ти…
— Имам да си мия косата — разсеяно отговори Маграт. — Извини ме, но трябва да вървя.
— Добре, но аз ти донесох подар… — със слаб глас произнесе Шутът, загледан в отдалечаващия се силует.
Въздъхна, когато тя се скри зад дърветата, и сведе поглед към огърлицата, която стегнато бе усукал около нервните си пръсти. Струваше му се ужасна безвкусица, но беше точно от нещата, на които тя се радваше — цялата на сребърни черепчета. Струвала му беше доста скъпо.
Някаква крава, подведена от рогата на гуглата, завря език в ухото му.
Истина е, горчиво си помисли Шутът. Вещиците причиняват неприятни неща на хората от време на време.
На следващата вечер вещиците с явно нежелание се отправиха по заобиколния път към замъка.
— Той иска да бъдем там, пък аз не ща да ходя — заяви Баба. — Наумил си е нещо. Прилага главознание върху нас.
— Назрява нещо — съгласи се Маграт. — Миналата нощ е изпратил мъжете си да подпалят три къщи в село. Винаги така прави, когато е в добро настроение. Новият му сержант е голям бързак с кибрита.
— Нашта Даф каза, че ония актьори репетирали цялата сутрин — включи се и Леля Ог. Тя мъкнеше торба орехи и кожен мях, от който се разнасяше наситен остър аромат. — Само викали и се колели, а след това умували кой го е направил, и имало дълги парчета, дето човекът излиза на сцената и си говори сам на себе си на висок глас.
— Актьори — смразяващо процеди Баба. — Светът като че си няма достатъчно история, та са тръгнали да измислят още.
— Много високо викали — продължи Леля. — Няма да можем да си чуем приказката.
Тя все още носеше със себе си, натикано дълбоко в джоба на престилката, парчето обитаван ланкърски камък. Щеше да вмъкне краля безплатно на представлението.
Баба кимна. Ще си струва, помисли си. И най-малка представа си нямаше какво си е наумил Томджон, но вроденото й чувство за драматичност я убеждаваше, че момчето се е заело с нещо важно. Чудеше се дали ще скокне от сцената и ще заколи дука и установи, че дяволски се надява да го стори.
— Да живее кажи го де — полугласно измърмори тя, — който има да става крал. Оттук нататък.
— Хайде да побързаме — пришпори ги Леля. — Че ще изпият всичкото шери.
Шутът притеснено чакаше зад малката портичка. Лицето му просветна, когато зърна Маграт, сетне замръзна в израз на учтива изненада, щом забеляза другите две вещици.
— Нали няма да има неприятности, а? — попита той. — Не искам да има неприятности. Моля ви.
— Изобщо не разбирам за какво говориш — заяви Баба и царствено го подмина.
— Умната, камбанчо — сръга го Леля в ребрата. — Нали не държиш нашто момиче до късно будно по нощите?
— Лельо! — шокирано извика Маграт. Шутът беше замръзнал с потресения благоприличен израз на младите мъже навсякъде по света, когато досадни възрастни дами коментират интимния им живот.
По-възрастните вещици профучаха напред. Шутът сграбчи Маграт за ръката.
— Зная откъде ще имаме добър изглед.
Тя се поколеба.
— Всичко е наред — трескаво добави той. — С мен си в пълна безопасност.
— Да, нали, естествено — отговори Маграт, като се опитваше да надникне през рамото му, за да види къде са отишли другите две жени.
— Поставят пиесата на открито, в големия вътрешен двор. От едната кула на портата се открива прекрасна гледка, а и няма да има никого там. Занесъл съм малко вино и каквото трябва.
Тя продължаваше да се колебае, затова той прибави:
— Има и една цистерна с вода и огнище, което стражите понякога палят. В случай че ти се прище да си измиеш косата.
Замъкът беше пълен с народ. Всички се мотаеха с обърканите, учтиви физиономии на хора, които се виждат всеки ден, а сега им се налага да се срещнат в необичайна социална обстановка, като на служебно празненство, да речем. Вещиците преминаха почти незабелязано между тях и си намериха места на редицата пейки, подредени пред набързо скованата сцена в централния двор.
Леля Ог размаха торбата с орехите към Баба.
— Искаш ли?
Един от градските съветници на Ланкър се огледа нерешително и посочи учтиво мястото вляво от нея:
— Някой седи ли тука?
— Да — отвърна Леля.
Съветникът раздразнено огледа останалите пейки, които бързо се пълнеха, след което върна поглед към празното място пред себе си. Запретна робите си с твърдо изражение на лицето.
— Струва ми се, че след като пиесата всеки момент ще започне, вашите приятели могат да си намерят друго място за сядане, когато пристигнат — заяви той и седна.
Само след миг лицето му пребледня. Зъбите му затракаха. Той се хвана за стомаха и простена25.
— _Предупредих_ ли те аз! — възкликна Леля, докато той се измъкваше. — За какъв дявол питат, като не слушат какво им се отговаря? — Тя се наведе към празната седалка. — Орех?
— Не, благодаря — отговори Крал Верънс, като махна с призрачна ръка. — Пропадат право през мене, знаеш.
— Моля ви, ’спода, да изслушате нашта история…
— Това пък какво е? — прошепна Баба. — Какъв е тоя юнак с тесните чорапи?
— Той е Прологът — обясни Леля. — Появява се в началото на всяка пиеса, за да могат хората да разберат за какво става дума.
— И дума не му разбрах — измърмори Баба. — И какво е ’спода?
— Вид личинка — отговори Леля.
— Колко мило, не смяташ ли? „Здравейте, личинки, добре сте дошли на представлението.“ Дава на хората подходяща мисловна нагласа.
Разнесе се хорово шъткане.
— Тия орехи са ужасно твърди. — Леля изплю един от тях в шепата си. — За тоя ще се наложи да си сваля обувката.
Баба потъна в необичайна, угрижена тишина и се опита да се вслуша в пролога. Театърът съдържаше собствена магия, която не й принадлежеше и не беше под неин контрол. Тя променяше света и казваше неща, които инак нямаше да съществуват. И още по-лошо. Това беше магия, която не принадлежеше на магически хора. Управляваха я обикновени хора, които не познаваха правилата. Те променяха света просто защото така им звучеше по-добре.
Дукът и дукесата бяха седнали на своите тронове точно пред сцената. Докато Баба ги оглеждаше, дукът се извърна наполовина и Баба зърна усмивката му.
Искам светът да бъде такъв, какъвто е, помисли си тя. Искам миналото такова, каквото е било. Миналото едно време беше къде-къде по-добро, отколкото сегашното минало.
След това пиесата започна.
Хуел надзърна иззад колоната и помаха на Уимслоу и Братсли, които патраво се примъкнаха под светлината на факлите.
СТАРЕЦ (Възрастен): Какво е сполетяло земята?
СТАРИЦА (Сгърбена): Ужас…
Джуджето ги наблюдава още няколко секунди от галерията, а устните му мърдаха беззвучно. Сетне изприпка обратно в стаята на пазачите, където останалата част от трупата беше в последните припрени етапи на костюмиране. Той нададе традиционния яростен режисьорски рев.
— Бързо — нареди. — Кралските войници, приготвяйте се! Вещиците — къде са проклетите вещици?
Тримата младши чираци му се представиха.
— Загубил съм си брадавицата!
— Котлето е пълно с някаква гадост!
— В перуката ми нещо мърда!
— Я се успокойте, я се успокойте — викна Хуел. — Довечера всичко ще бъде наред!
— Ама, Хуел, то сега е довечера!
Хуел щипна малко восък от таблата с гримовете и лепна на младежа брадавица като портокал. Непослушната сламена перука бе нахлупена на главата на собственика й заедно с всичкия добитък вътре, а котлето бе инспектирано и обявено, че съдържа правилния сорт гадост, нищо й няма на гадостта.
Междувременно на сцената един от войниците на краля изпусна щита си, наведе се да го вземе и изпусна копието. Хуел подбели очи и отправи безмълвна молитва към всички богове, които евентуално ги наблюдаваха.
Всичко беше тръгнало наопаки. На предишните репетиции имаха дребни костеливи проблеми, вярно, но Хуел беше преживявал няколко монументални кошмара навремето си, а този се оформяше още по-зле. Трупата беше по-изнервена от пълно гърне раци. Дочу откъм сцената как диалогът запъва и се втурна към кулисите.
— …да отмъстя ужасната бащина смърт…, — просъска той и забърза обратно към разтрепераните вещици.
Изстена. Разни шумотевици! От тази пасмина се очакваше да тероризира кралството. Имаше не повече от минута до репликата.
— Хайде! — каза той, като се стегна. — А сега да видим какви сте вие? Вие сте зли вещици, нали така?
— Да, Хуел — отмаляло отговориха тримата.
— Кажете ми какви сте вие! — нареди той.
— Ние сме злите вещици, Хуел.
— По-високо!
— Ние сме Зли Вещици!
Хуел измарширува покрай разтрепераната редичка, след което рязко се обърна на токове.
— И какво ще направите?
Втората вещица почеса пълзящата си перука.
— Ще прокълнем хората ли? — предположи той. — В сценария се казва, че…
— Не те ЧУВАМ!
— Ще прокълнем хората! — викнаха тримата в хор, като скокнаха и застанаха мирно, избягвайки погледа му.
Хуел закрачи обратно по редицата.
— Какви сте вие?
— Вещици, Хуел!
— Какви вещици?
— Черни среднощни вещици! — изреваха тримата, навлизайки в духа на представлението.
— Какви точно черни среднощни вещици?
— _Зли_ черни среднощни вещици!
— Вие заговорничите ли?
— Да!
— Потайно ли?
— ДА!
Хуел се изпъна в целия си ръст, колкото можеше повече.
— Какви сте вие? — изкрещя той.
— Ние сме заговорничещи зли потайни черни среднощни вещици!
— Браво! — Той насочи треперещ пръст към сцената и в този миг къс драматично вдъхновение се стрелна през атмосферата и го халоса право в центъра на творческото вдъхновение, като го накара да изрече: — Искам от вас да излезете там и да ги пратите по дяволите. Не заради мене. Не и заради проклетия капитан. — Той прехвърли угарката на въображаемата си пура от единия ъгъл на устата в другия, повдигна назад несъществуващия си шлем и дрезгаво простърга: — Но заради ефрейтор Валковски и кученцето му.
Тримата се вторачиха невярващо в него.
На сцената някой удари по тенекия и разпръсна магията.
Хуел подбели очи. Беше отрасъл в планините, където бурите се простираха от връх до връх, изправени на крака от светкавици. Помнеше гръмотевични бури, които променяха дори облика на планината и изравняваха цели лесове със земята. Лист тенекия някак си не постигаше същия ефект, колкото и ентусиазирано да го удряха.
Поне веднъж, каза си той. Нека да я направя добре поне веднъж.
Отвори очи и зърна вещиците.
— Вие защо още се мотаете тука? — ревна им той. — Излизайте на сцената и ги проклинайте!
Видя ги как хукнаха нататък, след миг Томджон го потупа по темето.
— Хуел, нямаме корона.
— Хмм — отговори джуджето, докато умът му се преборваше с идеята за машина за светкавици.
— Нямаме корона, Хуел. А аз трябва да нося корона.
— Разбира се, че имаме корона. Оная голямата, с червените стъкълца, много е впечатляваща, ползвахме я на онуй място, с големия площад…
— Струва ми се, че там я и оставихме.
Разнесе се приглушен гръмотевичен тътен, но въпреки това тази част от Хуел, която следеше пиесата, дочу заекващия глас от сцената. Той отпраши към кулисите.
— …отмъквала съм много бебета… — подсказа и се върна на бегом.
— Е, ами тогава просто намери някоя друга — разсеяно рече той. — Виж в коша с реквизита. Щом ще си Злият Крал, трябва да имаш корона. Хайде, действай, момко, само след минути ти идва редът.
Импровизирай.
Томджон се върна при реквизита. Беше израснал сред корони, сред огромни златни корони, изработени от дърво и тенекия, обковани с най-изящни стъкълца. Вместо биберон беше засукал Шапката на Властта. Но повечето останаха в „Дискъ“. Той измъкваше сгъваеми кинжали, черепи и вази, трупани с годините, и най-отдолу, на самото дъно, пръстите му се сключиха около нещо тънко с формата на корона, която никой не бе пожелал, защото не изглеждаше ни най-малко царствена.
Бихме искали да кажем, че тя се нажежи в дланта му. Може и тъй да беше.
Баба седеше неподвижна като статуя и почти толкова изстинала. Ужасът на осъзнаването се разстилаше над нея.
— Това сме ние — отбеляза тя. — Около тъпото котле. Това трябва да ни представя нас, Гита.
Леля Ог се спря с орех на половината път към устата. Заслуша се в думите.
— Никога не съм потапяла никакви кораби! — възкликна тя. — Те току-що казаха, че сме удавяли хора! Никога не съм вършила подобни неща!
Горе, на кулата, Маграт сръга Шута в ребрата.
— Аз въобще не изглеждам така. Нали не изглеждам така?
— В никакъв случай — отвърна Шутът.
— И каква коса само!
Шутът надзърна иззад аркадите като усърден водоливник.
— Прилича ми на сламена — обясни той. — И не е особено чиста.
Шутът се поколеба, като драскаше с нокът лишеите по каменния зид от неудобство. Преди да си тръгне от града, попита Хуел за няколко подходящи думи, които да се кажат на девойка, и ги наизусти по пътя към дома. Сега или никога.
— Бих искал да знаеш, че мога да те сравня само със слънчев Летен ден. Защото — ами-и 12 юни беше доста приятен и… О, пак изчезна…
Крал Верънс сграбчи края на седалката. Пръстите му преминаха през дървото. Томджон тържествено се бе появил на сцената.
— Това той ли е? Това ли е синът ми?
Нестрошеният орех изпадна от пръстите на Леля и се изтърколи на земята. Тя кимна.
Верънс извърна измъчено, прозрачно лице към нея.
— Но какво прави той? Какви ги говори?
Леля поклати глава. Кралят слушаше с отворена уста Томджон, който с накуцване стигна до центъра на сцената и започна основния си монолог.
— Струва ми се, че изобразява тебе — с далечен глас каза Леля.
— Но аз никога не съм куцал така! Защо има гърбица? Какво му е на крака? — Той се заслуша отново и добави с потресен тон: — И със сигурност никога не съм правил така! Или пък така. Защо разправя, че съм вършил подобни работи?
Той хвърли на Леля продължителен, изпълнен с молба поглед. Тя вдигна рамене.
Кралят се пресегна нагоре, свали призрачната си корона и я разгледа.
— Но това на главата му е моята корона! Виж, същата е! А разправя, че съм извършил всичките тия… — Той млъкна за минута, за да изслуша поредния куплет, и добави: — Добре. Това може и да съм го правил. Подпалил съм някоя и друга колиба, вярно. Но всеки го прави. Поощрява строителната индустрия.
Той върна призрачната корона на главата си.
— Защо говори всичките тия небивалици за мене? — умолително запита той.
— Изкуство е това — отговори Леля. — То, кажи го де, е огледалото на живота.
Баба се извърна внимателно и огледа публиката. Те се взираха с възхитени лица в изпълнителите. Думите се изливаха върху тях в бездиханния въздух. Всичко беше реално. Беше дори по-реално от самата реалност. Това си беше история. Може и да не беше истина, но какво значение имаше.
Баба никога не бе имала особено време за думите. Те бяха тъй нематериални. Сега й се искаше да беше отделила време. Думите наистина бяха нематериални. Бяха меки като водата, но бяха и мощни като нея и сега заливаха публиката, подронваха бентовете на истинността и отмиваха миналото.
Това там сме ние. Всеки ни познава и знае кои сме в действителност, но ще се запомни ставащото на сцената — три дърдорещи дърти вещици с островърхи шапки. Всичко, което сме направили, всичко, което сме били, няма да съществува повече.
Тя се загледа в призрака на краля. Е, не беше по-лош от който и да е друг владетел. Може и да е опожарявал по някоя и друга колиба от време на време, някак си без да му пука много, но го е правил единствено когато е бил истински ядосан някому, пък и обикновено после я е възстановявал. Когато е наранявал света, раните са били лечими.
Който и да го беше писал тоя Театър, е разбирал как се използва магията. Дори и аз вярвам, че това се е случило, дето много добре зная, че няма капчица истина. Това е то Изкуството като Огледало на живота. Затова всичко се отразява точно наопаки.
Загубени сме. Срещу тази магия не можем да сторим нищо, без да се превърнем в обратното на това, което трябва да бъдем.
Леля Ог зверски я ръгна в ребрата.
— Чу ли го туй? — попита тя. — Единият каза, че сме хвърляли бебета в котела! Това си е жива клевета! Не възнамерявам да седя повече тука и да ги слушам как дърдорят за бебетата и котлите!
Баба я сграбчи за пелерината, когато Леля понечи да се изправи.
— Недей да правиш нищо! — изсъска й Баба. — Само ще влошиш нещата.
— Опропастено било от калпавата грозница. Сигурно имат предвид младата Мили Хипууд, дето не посмяла да признае на майка си и излязла уж да събира дърва. Цяла нощ не мигнах заради нея — измърмори Леля. — Но на момиченцето нищо му нямаше. Клевета! Защо „калпава грозница“?
— Думи — прошепна Баба. — Нищо друго не остава. Единствено думите.
— А сега излезе един човек с тромпет. Какво ли смята да прави? О, край на Първо действие.
Словата няма да бъдат забравени, мислеше си Баба. Те имат своя собствена сила. Пък и са дяволски добри.
Изтрещя втори буреносен тътен и завърши с оня шум, който се разнася, да речем, когато някой изпусне на земята лист тенекия.
Отвън, в света около сцената, жегата задушаваше като с възглавница и изстискваше всичкия животец от въздуха. Баба видя как някакъв лакей се надвеси над ухото на дука. Не, той няма да спре пиесата. Разбира се, че няма. Той иска събитията да следват посоката си.
Дукът като че усети острия й поглед с тила си. Обърна се, намери я с очи и й се усмихна със странна, тънка усмивчица. След това сръга жена си. Двамата избухнаха в смях.
Баба често се чувстваше ядосана. Смяташе го за една от силните си черти. Искреният гняв беше една от най-големите съзидателни сили на света. Но човек трябва да се научи как да го контролира. Това обаче не означава да го остави да се отцеди постепенно. Човек заприщва бента му, внимателно оформя ударната му мощ, наводнява цели равнини на ума си с него и тогава, когато цялата структура аха да се срути, отпушва тъничък изход в основата му и освобождава твърдата като стомана струя гневна мощ да задвижи турбините на отмъщението.
Тя почувства земята под себе си въпреки няколкото етажа подземия, паважа, гьона на подметките и двата ката чорапи. Усети очакването.
Чу кралят да казва:
— Моята плът и кръв? Защо ми причинява всичко това? Ще отида да говоря с него!
Баба хвана внимателно ръкава на Леля Ог.
— Ела, Гита.
Лорд Фелмет се облегна назад в трона си и диво се ухили на света, който в момента изглеждаше съвсем правилно. Нещата се нареждаха по-добре, отколкото смееше да се надява. Можеше да усети как миналото се разтапя край него както лед напролет.
Хрумна му нещо и повика лакея си.
— Викни капитана на стражите — нареди той — и му кажи да намери вещиците и да ги арестува.
Дукесата подсмръкна.
— Спомни си какво стана миналия път, глупако!
— Тогава оставихме две от тях на свобода — отговори дукът. — Този път… и трите. Вълната на обществените чувства е на наша страна. Подобни неща влияят на вещиците, можеш да си сигурна.
Дукесата изпука кокалчетата на пръстите си, за да демонстрира виждането си за общественото мнение.
— Трябва да се съгласиш, съкровище мое, че експериментът ни изглежда проработи.
— Така изглежда.
— Чудесно. Не стой така, човече! Искам ги заловени, преди да е свършила пиесата. Затворени, под ключ.
Смърт нагласи картонения череп пред огледалото, намести качулката в подходящи гънки, отстъпи крачка назад и огледа цялостния ефект. Това щеше да бъде първото му участие с реплики. Искаше му се всичко да бъде наред.
— Треперете Сега, Вий Смъртний — произнесе той. — Защото Аз Съм Смърт, Който Ни… ни…ни… Хуел, който ни какво?
— О, за бога, Дейф! „Когото ни катинар ще спре, ни резе желязно“, наистина не мога да разбера какво му е мъчното… не нататък, идиоти такива! — Хуел се втурна през мелето зад кулисите, за да спре двама настойчиви сценични работници.
— Ясно — отговори Смърт на света като цяло и се обърна отново към огледалото. — „Който Ни…Тата-Татам… Ни Та-Там Желязно“ — неуверено завърши той и размаха косата. Острието й падна. — Мислиш ли, че изглеждам достатъчно ужасяващ? — попита, докато се опитваше да го намести обратно.
Томджон, който беше приседнал върху гърбицата си и отпиваше чай, му кимна окуражително.
— Нямаш проблеми, приятелю. В сравнение с твоето появяване дори самият Смърт няма да е толкова страшен. Но би могъл да опиташ да си придадеш повече пустота на погледа.
— Какво искаш да кажеш?
Томджон остави чашата си. По лицето му сякаш заиграха сенки. Очите му потънаха навътре, устните му се отдръпнаха от зъбите, а кожата му се опъна и побледня.
— ЗА ТЕБЕ, НЕУКО АКТЬОРЧЕ, ДНЕС СЪМ ДОШЪЛ — каза той с нужната интонация, а всяка сричка падаше на мястото си като капак на ковчег. След това лицето му върна обичайните си черти. — Ето така.
Дейф, който се беше прилепил до стената, малко се поотпусна и се изкикоти нервно.
— Боже, дори не мога да си представя как го постигаш. Искрено ти казвам, никога не бих могъл да стана толкова добър.
— Нищо особено. А сега бягай, че Хуел ще те мисли.
Дейф му отправи изпълнен с благодарност поглед и изтича да помогне с подреждането на декорите.
Томджон отпи притеснено от чая си, околният шум го обгърна като гъста мъгла. Беше разтревожен.
Хуел го уверяваше, че всичко с пиесата е наред освен самата пиеса. На Томджон все му се струваше, че тя насила се опитва да смени формата си. Умът му непрекъснато долавяше други слова, прекалено неясни, за да бъдат разбрани. Беше почти като да подслушва чужд разговор. Налагаше му се да вика по-силно, за да заглуши жуженето в собствената си глава.
Не беше правилно така. Веднъж написана, пиесата е длъжна да си остане, ами… написана. Не бива внезапно да оживява и да почва да се гърчи и усуква.
Нищо чудно, че всички имаха нужда да им се суфлира. Пиесата се огъваше в ръцете им и се опитваше да смени формата си.
О, богове, колко щастлив ще се чувства, веднъж да се махне от този побъркан замък, далеч от ненормалния дук. Огледа се, прецени, че до следващото действие има още време, и безцелно тръгна да глътне малко свеж въздух.
Вратата поддаде на натиска му и той се озова на бойниците. Затвори я зад гърба си. Сценичните шумове секнаха и ги замени кадифена тишина. Оттук се виждаше живописен залез, скован зад облачни решетки, но въздухът беше неподвижен като езерна повърхност и горещ като във фурна. Нощна птица изписка в гората отдолу.
Той се разходи до другия край на бойниците и надникна в бездънния мрак на каньона. Някъде далеч под него река Ланкър вреше във вечните си мъгли и пара.
Обърна се и попадна в поток на толкова леденостуден въздух, че дъхът му секна.
Необичайни ветрове подхванаха дрехите му. В ушите си дочуваше странен шум, сякаш някой се опитваше да му каже нещо, но не беше налучкал скоростта. Постоя неподвижно, колкото да си поеме дъх, и побягна към вратата.
— Ама ние не сме вещици!
— Тогава защо приличате на вещици, а? Вържете им ръцете, момчета!
— Да, извинете, обаче ние не сме истински вещици!
Капитанът на стражата обходи с поглед лицата им. Погледът му обхвана островърхите им шапки, разрошените коси и миризмата на влажно сено, болнавия зеленикав цвят на кожата и множеството брадавици. Постът капитан на дворцовата стража не беше постоянна работа за хора, дето проявяват инициатива. Беше му казано за три вещици, така че тия щяха да свършат работа.
Капитанът никога не беше ходил на театър. Още в лоното на юношеството си той беше сериозно наплашен от едно представление с кукли на конци и оттогава отбягваше организираните развлечения. Прекара последния час и нещо, като пиеше на спокойствие в караулното помещение.
— Казах ли да им вържете ръцете? — лавна той.
— Да им запушим ли и устите, капитане?
— Изслушайте ни поне, ние сме с театъра…
— Да — вдигна рамене капитанът. — Запушете им и устите.
— Моля ви…
Капитанът се наведе и се втренчи в трите чифта изплашени очи.
— Това — бавно произнесе той — ще е последният път, когато изяждате нечия чужда палачинка. — Усети, че войниците му също го гледат с недоумение. Той се покашля и се изправи. — Много хубаво в такъв случай, мили ми театрални вещици. Шоуто свърши и дойде време за аплодисментите. — Той кимна към хората си. — Оковете ги във вериги.
Защото времето се документираше по различен начин в различните държави, кралства и градове. В крайна сметка се получаваше, че върху площ от стотина квадратни мили една и съща година беше Годината на Малкия прилеп, Маймуната в очакване, Ловуващия облак, Тлъстите крави и Три светли жребеца. Съществуваха поне девет различни метода за отмерване на времето#, свързани с факта, че разни крале, пророци или необичайни събития бяха коронясани, родени или се бяха случили. Всяка година имаше различен брой месеци, някои от тях дори не съдържаха седмици; а един отказваше да приеме деня като мерна единица за време. Единственото, в което може да бъде сигурен човек, е, че качественият секс никога не трае достатъчно дълго##. # Календарът на Теокрацията на Мунтаб отброява надолу вместо нагоре. Никой не знае защо е така, но като че не е добра идея човек да се мотае наоколо и да се опитва да разбере. ## Освен за племето Забинго от пустинята Великият Неф естествено.
По-наблюдателен човек би забелязал, че това се случи, защото човекът седна на мястото, вече заето от краля, а не защото беше използвал хладнокръвно фразата „всеки момент ще започне“. А би следвало.