Светлинките на закотвените кораби изчезнаха в мътния въздух, а шлепът се носеше с все по-бързото течение. — Вече няма връщане назад — изрече Леонард. Изтрещя гръмотевица и пръстите на мълнията опипаха Ръба на света.
— Обикновен порой, предполагам — продължи Леонард, когато едри капки затупаха по брезента. — Да се качваме ли вече? Тежестите, окачени на вериги, ще поддържат направление право към Ръба и е по-добре да се настаним удобно, докато чакаме.
— Сър, първо трябва да пуснем на вода лодките с огъня — напомни Керът.
— Да, колко съм разсеян! — възкликна Леонард. — Сигурно бих си забравил и главата някъде, ако не беше закрепена на раменете ми с кости, кожа и още какво ли не!
Две от лодките на шлепа бяха пожертвани за нападение срещу Обиколната ограда. Клатушкаха се тежко, натоварени с излишните кутии лак и боя и остатъците от дажбите на драконите. Керът взе два фенера и след няколко неуспешни опита в поривистия вятър успя да ги запали и да ги разположи старателно според указанията на Леонард.
После лодките бяха отвързани. Освободени от мудния шлеп, те се понесоха бързо по течението.
Дъждът вече плющеше по палубата.
— А сега да влезем — настоя Леонард и се шмугна вътре. — Няма да е зле да пийнем по чаша чай.
— Господине, нали уж решихме, че не бива да палим открит огън в машината? — напомни Керът.
— Донесох специална кана, моя конструкция, която поддържа топло налятото вътре. Или студено, ако така предпочитате. Нарекох я Кана за топло или студено. Не схващам как познава предпочитанията ни, но има полза от нея.
Поведе ги нагоре по стълбичката.
Само една малка лампа осветяваше тясната кабина. Открояваше трите кресла, сгушени в плетеницата от ръчки, уреди и пружини.
Екипажът бе влизал тук неведнъж. Знаеха кое къде е разположено. Отзад имаше и елин-единствен малък нар, защото се предполагаше, че не би им стигнало времето да спят всички наведнъж. По всяка свободна повърхност на стените бяха закрепени плетени торби с бутилки вода и храна. За нещастие някои от комисиите на лорд Ветинари, създадени, за да не се пречкат членовете им във важните дела, бяха насочили вниманието си към попълване на припасите във въздушния кораб. В момента изглеждаше оборудван за всевъзможни произшествия, включително битка с алигатори върху ледник.
Леонард въздъхна.
— Сърце не ми даваше да откажа никому. Все пак настоявах да сложат преди всичко… хъм… концентрирана и засищаща храна, от която… хъм… да няма прекалено много остатъци…
Всички очи се вторачиха като по команда в Експерименталната тоалетна мод. 2. И мод. 1 функционираше, както беше присъщо на всички устройства, сътворени от Леонард. Но тъй като най-важно за работата му беше бързото въртене около централната ос, отказаха се от употребата му. Пилотът-изпитател (Ринсуинд) съобщи, че каквито и естествени потребности да е имал при влизането, единственото му желание миг по-късно е било да излезе.
Мод. 2 още не беше изпробван на практика. Поскърцваше зловещо под погледите им, сякаш ги подтикваше към запек и камъни в бъбреците.
— Няма съмнение, че ще проработи — заяви Леонард, но този път Ринсуинд долови в гласа му нотка на съмнение. — Важно е само съответните клапани да бъдат отворени в правилната последователност.
— Господине, а какво ще се случи, ако ги отворим в неправилна последователност? — попита Керът, докато закопчаваше предпазните си колани.
— Не бива да забравяте — започна Леонард, — че се наложи да създам толкова много новости в този апарат…
— Все пак бихме искали да знаем — настоя Ринсуинд.
Ъ-ъ… откровено казано, ако ги отворите в неправилна последователност, горчиво ще съжалявате, че не е била правилната. — Леонард бръкна под креслото си и извади голям метален съд с чудновата форма. — Някой иска ли чай?
— Мъничка чаша — твърдо устоя Керът на изкушението.
За мен една лъжичка — надмина го Ринсуинд. — А какво виси от тавана точно пред мен?
— Това е новото ми устройство за гледане назад — обясни Леонард. — Лесно се използва. Нарекох го Устройство за гледане назад.
— Гледането назад е неразумна постъпка — отсече Ринсуинд. — Винаги съм бил на това мнение. Така човек се бави.
— А, да, но устройството изобщо няма да ни забави.
— Наистина ли? — ободри се Ринсуинд.
Пороят стоварваше струите си върху брезента. Керът се мъчеше да види нещо прел шлепа. В покривалата беше прорязан отвор.
— Впрочем — сети се той — какви сме ние? Тоест как ще се наричаме?
— Защо не глупаци? — подсказа Ринсуинд.
— Не, говоря за официалното наименование — Керът огледа претъпканата кабина. — И как ще наричаме този въздушен кораб?
— Магьосниците го наричат голямо хвърчило — подхвърли Ринсуинд. — Но няма никаква прилика, защото хвърчилото е на връвчица…
— Името е задължително — прекъсна го Керът. — Пътешествието с безименен морски или въздушен съд навлича много лош късмет.
Ринсуинд се взря в ръчките пред себе си. Чрез тях щеше да борави почти само с дракони.
— Намираме се — промълви той — в голям дървен сандък, а зад нас стотина дракона са готови да се уригнат. Според мен имаме нужда от име. А-а… Леонард, всъщност имаш ли представа как да управляваш тази измишльотина?
— Не в буквалния смисъл, но имам намерение съвсем скоро да се науча.
— Значи името трябва да е много хубаво — припряно избълва Ринсуинд. Пред тях бурята се освети от взрив. Лодките се блъснаха в Обиколната ограда и избухнаха в свирепи, всепоглъщащи пламъци. — И то веднага — добави той.
— Хвърчилото всъщност е особено красиво творение на човека — замисли се Леонарл. — И отначало мислех тъкмо за него…
— Значи ще е «Хвърчилото» — непоколебимо ги осведоми Керът. Погледна листа, който бе пъхнал под ръчките пред себе си, и си отбеляза нещо. — Господине, да пусна ли котвата на брезента?
— Да. Ъ-ъ… Да. Пусни я.
Керът дръпна една ръчка. Под тях нещо цопна във водата, после се чу шум от бързо размотаващо се въже.
— Ето го рифа! Ето ги скалите! — скочи Ринсуинд и посочи напред. Светлината от пожара им показваше нещо ниско и неподвижно, обкръжено от пяната на прибоя.
— Няма връщане назад — пак изрече Леонард, а потъващата котва обелваше брезентите от «Хвърчилото» като гигантска платнена черупка.
Той започна да дърпа ръчки и да върти макари като развихрил се органист.
— Наочници първа степен… спуснати. Закрепящи въжета… откачени. Господа, всеки от вас да дръпне големите ръчки до креслата ви, когато ви кажа…
Скалите вече нарастваха пред очите им. Побелялата вода по безкрайния Ръб червенееше от пламъците и жълтееше от мълниите. Назъбени скали стърчаха наблизо като гладна крокодилска уста.
— Сега! Сега! Сега! Огледала… спуснати! Добре! Имаме огнена струя! После какво беше… о, да… Всички да се хванат за нещо!
Крилете се разперваха, драконите бълваха пламъци, «Хвърчилото» се издигна от цепещия се шлеп в бурята и прелетя над световния Ръб…
Чуваше се само шепотът на въздуха, когато Ринсуинд и Керът се надигнаха от потрепващия под. Пилотът им зяпаше през илюминатора.
— Вижте птиците! О, погледнете ги само тези птици!
В слънчевото спокойствие отвъд бурята те се виеха и рееха с хиляди около литналия кораб, както дребните хвъркати създания понякога нападат орел на тълпи. Л въздушният съд наистина приличаше на орел, който току-що си е отмъкнал великанска сьомга от Водопада…
По бузите на унесения Леонард се стичаха сълзи.
Керът съвсем лекичко го потупа по рамото.
— Господине…
— Каква красота… каква красота…
— Господине, налага се да управлявате това нещо. Не помните ли? Втората степен.
— Хъм? — Художникът потръпна и поне отчасти се върна в неотложната действителност. — О, да, така да бъде… — отпусна се тежко в креслото си. — Да… не споря… да. Сега ще… ъ-ъ… ще проверим уредите за управление. Да.
Хвана с треперещи ръце ръчките пред себе си и нагласи краката си на педалите. «Хвърчилото» отхвръкна странично.
— Опа-а… аха, вече ми е ясно… извинете… да… ох, извинете, какво правя… аха, сега вече знам…
Ринсуинд, запратен към един илюминатор при поредното друсане, се вторачи във Водопада.
По цялата му височина тук-там се виждаха острови, по-големи от планини. Подаваха се от побелялата вода, осветени от отминаващото слънце. Между тях се провираха бели облачета. И навсякъде имаше птици — рееха се, излитаха, връщаха се в гнездата си…
— На онези скали има гори\ Като малки страни са… Я, хора\ Виждат се къщи\ Отново политна назад с нахлуването на «Хвърчилото» в облаците.
— Под Ръба живеят хора!
— Сигурно са потомци на отдавнашни корабокрушенци — обади се Керът.
— Аз… ъ-ъ… мисля, че овладях тънкостите — сподели Леонард, взрян упорито право напред. — Ринсуинд, ще бъдеш ли така добър да дръпнеш ей онази ръчка?
Ринсуинд го послуша. Нещо издрънча зад тях и въздушният кораб леко се разтресе при отделянето на първата степен.
Клетката бавно се въртеше и разпадаше, а изглеждащите дребни поради разстоянието дракончета размахваха криле и с надежда се устремяваха обратно към Диска.
— Очаквах да са повече — изненада се Ринсуинд.
— О, тези само ни помогнаха да излетим над Ръба — обясни Леонард, а «Хвърчилото» завиваше лениво. — Повечето от останалите ще използваме, за да се спуснем надолу.
— Надолу ли? — зяпна Ринсуинд.
— О, да. Трябва да полетим надолу, и то колкото се може по-бързо. Нямаме никакво време за губене.
— Надолу? Сега не е моментът да говорим за «надолу»! Нали все приказвахте как ще обиколим света? Нямам нищо против! Но не надолу!
— А, да, но не разбираш ли, че за да го обиколим, трябва да се спуснем надолу? Много бързо. — Леонард го погледна с укор. — Всичко това го имаше в бележките ми за…
— «Надолу» не е посока, която харесвам!
— Ало? Ало? — прозвуча глас сякаш от въздуха.
— Капитан Керът — помоли Леонард, докато Ринсуинд се чумереше в креслото си, — ще ми услужите ли, като отворите онова шкафче?
Вътре имаше парче от омнископа, в което се показа лицето на Пондър Стибънс.
— Успех! — Викът му прозвуча приглушено и слабичко като победния вопъл на мравка. — Живи ли сте?
— Господине — заговори Керът, — отделихме първите дракони и всичко продължава добре.
— Не е вярно! — разкрещя се Ринсуинд. — Искат да се спуснат над…
Без да се озърне, Керът протегна ръка зад Леонард и придърпа шапката на Ринсуинд върху лицето му.
— Драконите от втората степен — включи се Леонард — ще бъдат готови за запалване съвсем скоро. Най-добре е да си вършим работата, господин Стибънс.
— Моля ви да провеждате внимателни наблюдения над… — подхвана Пондър, но Леонард учтиво затвори шкафчето.
— А сега, господа — започна ученият, — ако махнете скобите и завъртите големите червени ръчки встрани от вас, ще започнете процеса по прибиране на крилете. Според мен с нарастването на скоростта крилните колела ще облекчат задачата ви. — Той се взря за миг в празния поглед на Ринсуинд, щом ядосаният магьосник успя да вдигне шапката си. — Ще използваме насрещната въздушна струя при падането, за да намалим размерите на крилете, които засега не са ни нужни.
— Това го разбирам — разсеяно го осведоми Ринсуинд. — Но не мога да го понеса.
— Ринсуинд, единственият път към дома е надолу — намеси се Керът и затегна предпазните колани. — И си сложи шлема!
— Хайде пак всички да се държим здраво — подкани Леонард и полека бутна една ръчка. — Ринсуинд, не се притеснявай толкова. Представи си, че… ами че си на вълшебно килимче…
«Хвърчилото» се разтресе. И пикира…
Изведнъж им се стори, че Водопадът се озова под тях, прострял се към безкрайния мъглив хоризонт, а скалните издатини се превърнаха в острови над бялата стена.
Корабът отново се раздруса и ръчката, която Ринсуинд натискаше, се размърда сама.
Вече нямаше устойчива повърхност. Всеки сантиметър от кораба трепереше.
Той надникна през най-близкия илюминатор. Крилете, скъпоценните криле, които ги задържаха горе, се свиваха изящно…
— Рринсуинд — изгъгна Леонард, който се виждаше някак неясен в креслото си, — ммоля тте, ддръпни ччеррната рръчка!
Магьосникът изпълни молбата, защото според него по-зле не можеше да стане.
И установи, че можеше. Чу трополене отзад. Стотина дракона, които наскоро похапнаха дажби, богати на въглехидрати, видяха собствените си отражения, когато редиците от огледала се спуснаха за миг пред клетките им.
Устите им блъвнаха огън.
Нещо по-назад в корпуса падна и се потроши. Гигантски крак притисна екипажа към креслата им. Водопадът под тях се размаза в погледите им. Със зачервени очи се пулеха към устремно отфучаващото назад бяло море и към далечните звезди, дори Керът привнесе своя глас в химна на ужаса:
— Аааааааааххххххххгггггггг…
Леонард се мъчеше да извика нещо. Със страховито усилие Ринсуинд обърна към него огромната си тежка глава и едва различи пъшкането:
— Бббялата ррръчка!
Минаха години, докато я докосне. Незнайно защо ръцете му се бяха напълнили с олово. Безкръвни пръсти с мускули като увиснали въженца успяха да се вкопчат и да дръпнат.
Поредният зловещ тътен разтресе кораба. Натискът изчезна. Три глави се люшнаха напред.
Настъпи тишина. И лекота. И покой.
Като насън Ринсуинд придърпа перископа към себе си и видя как огромна част от рибата бавно се отдалечава от тях. Разпадна се в движение, още дракони разпериха криле и полетяха в обратна посока на «Хвърчилото». Великолепно. Устройство за оглеждане, без да забавяш крачка? Никой страхливец не биваше да остане без такова помощно средство.
— Трябва и аз да си имам — промърмори Ринсуинд.
— Мисля, че мина доста добре — обобщи Леонард. — Уверен съм, че и малките създания ще се приберат у дома. Ще пърхат от скала на скала… да, сигурен съм…
— Ъ-хъм… има силничко течение до креслото ми… — започна Керът.
— А, да… би трябвало шлемовете винаги да са ни подръка. Сторих всичко по силите си, лакирах, облицовах и така нататък… но уви, «Хвърчилото» не е напълно херметично. Е, вече сме на път — добави Леонард бодро. — Някой иска ли закуска?
— Стомахът ми нещо не е…
Ринсуинд млъкна. Една лъжица се въртеше мързеливо във въздуха до него.
— Защо се изключи посоката «надолу»? — заяде се той.
Леонард отвори уста, за да го осведоми: «Това се очакваше, защото всичко пада с еднаква скорост». Размисли. Думите му нямаше да бъдат приети добре.
— Така се случва — подхвърли мъгляво. — Това е… ами… магия.
— О-о… Сериозно? О-о…
Една чаша се блъсна кротичко в ухото на Керът. Той я отпъди с ръка и тя изчезна зад кабината.
— Каква магия по-точно? — попита Керът.
Магьосниците се бяха струпали около парчето от омнископа, което Пондър се опитваше да настрои.
Картината се появи изведнъж. И представляваше същински ужас. — Ало? Ало? Обаждаме се от Анкх-Морпорк! Ломотещото лице беше избутано настрана и куполовидното чело на Леонард бавно изплува пред очите им.
— А, да. Добро утро. Тук имаме някои… трудности, докато свикнем. Извън полезрението на омнископа някой повръщаше шумно.
— Какво става там!\ — изрева Ридкъли.
— Е, да ви кажа, всъщност е забавно… Хрумна ми да слагам храната в тубички, нали разбирате, за да бъде изстисквана и поглъщана по-спретнато в условията на безтегловност. И… понеже не сме закрепили всичко… опасявам се, че кутията с боите ми се е отворила, тубичките са се… смесили… И онова, което господин Ринсуинд сметна за броколи с шунка, се оказа горско зелено… ъ-хъм.
— Може ли да говоря с капитан Керът?
— Опасявам се, че това не е особено желателно в момента — угрижено обясни Леонард.
— Защо? И той ли искаше броколи с шунка?
— Не, падна му се кадмиево жълто. — Някой изквича, нещо затрака зад Леонард. — Добрата новина обаче е, че тоалетната мод. 2 изглежда работи безупречно.
Устремното пропадане на «Хвърчилото» го отнасяше обратно към Водопада. Водата тук беше необятен, кълбящ се облак от мъгла.
Капитан Керът се рееше пред един илюминатор и снимаше с иконографа.
— Това е изумително\ Убеден съм, че ще научим отговорите на някои от въпросите, които от цели хилядолетия озадачават човечеството.
— Хубаво — одобри Ринсуинд. — Може ли да свалиш този тиган от гърба ми?
— Ъ-хъм — прокашля се Леонард.
Звуците бяха достатъчно тревожни, за да се обърнат другите двама.
— Ние като че… губим въздух значително по-бързо, отколкото очаквах — осведоми ги геният. — Но аз съм сигурен, че корпусът не пропуска повече, отколкото предполагах. А и според господин Стибънс май падаме по-бързо. Уф… трудничко ми е да свържа всички факти, разбира се, заради неясното въздействие на магическото поле на Диска. Ъ-хъм… едва ли ще има някаква опасност за нас, ако през цялото време носим шлемовете си…
— По-близо до света има въздух колкото си искаме — напомни Ринсуинд. — Защо просто не влетим в него и не отворим някой илюминатор?
Леонард се вглеждаше печално в мъглите, заемащи половината свят пред него.
— Ние… ъ-ъ… се движим много бързо — проточи той. — И въздухът при такава скорост… въздухът е… особеното му е, че… Кажи ми, какво си представяш при думите «падаща звезда»?
— Сега пък за какво намекваш? — наежи се Ринсуинд.
— Ъ-хъм… че така бихме си навлекли неописуемо страшна гибел.
— О, това ли било — махна с ръка Ринсуинд.
Леонард чукна с нокът по циферблата върху един резервоар с въздух.
— Наистина не ми се вярва моите изчисления да са били толкова непра…
В кабината нахлу светлина.
«Хвърчилото» се издигаше между мъгливи ивици. Екипажът се блещеше.
— Никой никога няма да ни повярва — промълви Керът накрая.
Вдигна иконографа към изгледа и дори духчето вътре, чиято раса рядко се отличаваше с чувствителност, изписука «А стига, бе!», преди да започне да рисува бясно.
— Не го вярвам, макар че го виждам — отрони Ринсуинд.
От мътилката се издигаше неимоверно грамадна каменна колона. А над мъглата, огромни като светове, се подаваха гърбовете на четири слона. Все едно летяха в катедрала, висока хиляди километри.
— Ама това направо си е шега — бърбореше Ринсуинд. — Светът се крепял върху слонове, ха-ха-ха… а после се изпречват пред очите ти…
— Боите ми, къде са ми боите!… — мънкаше Леонард.
— Е, някои от тях вече са в тоалетната — натърти Ринсуинд.
Керът се обърна, явно изпаднал в недоумение. Иконографът отплува от ръцете му, бълвайки тихички ругатни.
— А къде ми е ябълката? — попита Керът.
— Какво? — стресна се Ринсуинд от неочакваната смяна на темата.
— Започнах да я ям и замалко я оставих във въздуха… а сега я няма. Корабът проскърцваше под ослепителните слънчеви лъчи.
И една огризка от ябълка се превъртя бавно в кабината.
— Предполагам, че все пак сме трима на борда? — невинно попита Ринсуинд.
— Не говори глупости — скара му се Керът. — Корабът е затворен херметично!
— Значи… твоята ябълка се е изяла сама? Погледнаха към хаоса от денкове, пристегнати с мрежи.
— Ако щете, разправяйте колко маниакално подозрителен съм — подхвана Ринсуинд, — но щом корабът е по-тежък от очакванията на Леонард и въздухът свършва по-бързо, а храната изчезва…
— Да не намекваш, че под Ръба се носи някакво чудовище, което може да пробива дървени корпуси? — уточни Керът и извади меча си.
— А, за тази страхотия не се бях сетил. Браво на теб — похвали го Ринсуинд.
— Интересно — обади се Леонард. — Вероятно би представлявало кръстоска между птица и двучерупково мекотело. Нещо като октопод, който използва струи от…
— Благодаря, благодаря, благодаря, но стига толкова!
Керът отмести навито одеяло и се опита да надникне извън кабината.
— Стори ми се, че нещо шавна. Точно зад резервоарите с въздух… Шмугна се под вързоп ски и се скри в сенките.
Чуха го как изпъшка:
— О, само това не…
— Какво? Какво? — настръхна Ринсуинд.
— Намерих… някаква кора…
— Фантастично! — отзова се Леонард, който вече рисуваше в бележника си. — Вероятно щом попадне в съд с подходяща за него среда, такова същество би претърпяло метаморфоза в…
Керът се върна, нанизал на меча си бананова кора. Ринсуинд ядно изви очи към тавана.
— Осени ме съвсем ясна догадка — заяви той.
— И мен — подкрепи го Керът.
Позабавиха се, но накрая избутаха настрана сандък с хавлии — така не останаха повече скривалища. Разтревожено лице надникна от леговището си.
— Ууук?
Леонард въздъхна, остави бележника и отвори шкафчето на омнископа. Чукна го веднъж-дваж, парчето трепна и показа очертанията на глава. Леонард вдиша дълбоко.
— Анкх-Морпорк, имаме си орангутан…
Коен прибра меча си в ножницата.
— Не ми се вярваше, че нещо може да живее тука — призна си, оглеждайки касапницата наоколо.
— Ами то вече не живее — уточни Калеб.
Последната битка свърши почти мигновено. Всички твари, които се надяваха да издебнат Ордата от засада, допускаха последната глупост в живота си.
— Тука има изобилие от сурова магия — предположи Уили Момъка. — И такива гадини свикват да се хранят с нея. Рано или късно някаква живинка се появява навсякъде.
— Тая магия е полезна за Хамиш — отбеляза Коен. — Готов съм да се закълна, че вече не е толкоз глух.
— К’во?
— ХАМИШ, РЕКОХ, ЧЕ ВЕЧЕ НЕ СИ ТОЛКОЗ ГЛУХ!
— Няма що до кряскаш, шефе.
— А бе, не можем ли да ги сготвим? — предложи Уили Момъка.
— Сигурно имат вкус на пиле — допусна Калеб. — Всичко има такъв вкус, като прегладнееш.
— Оставете това на мен — намеси се госпожа Макгари. — Вие накладете огъня, пък аз ще ги сготвя така, че ще имат по-пилешки вкус и от пилетата.
Коен се помъкна към менестрела, седнал настрана и зает с останките от лютнята си. Момчето май доста живна покрай катеренето. И престана да мрънка.
Коен седна до него.
— Какво правиш, момко? Като гледам, намерил си череп.
— Той ще бъде резонаторът. — Менестрелът се посмути. — Нали не е нередно?
— Няма лошо. Добра участ е за един герой, ако от костите му направят арфа или нещо подобно. Май ще звучи хубаво.
— Ще направя един вид лира — сподели менестрелът. — Опасявам се, че ще бъде малко примитивна.
— Така е още по-добре — насърчи го Коен. — Ще подхожда за старовремски балади.
— Мислех си за… за сагата — призна певецът.
— Браво на теб, момко. И ще има много «изрече той», нали?
— Ъ-ъ, да. Но реших да започна с легендата как Мазда откраднал огъня за хората.
— Чудничко — одобри Коен.
— Ще добавя и няколко куплета, за да разкажа, какво са му сторили боговете след това — продължи менестрелът, опъвайки бавно една струна.
— Как какво са му сторили?! Направили са го безсмъртен!
— Ъ-ъ… да. Може и така да се каже. В известен смисъл.
— Защо пък «в известен смисъл»?
— Коен, това го има в класическата митология. Предполагах, че е всеизвестно. Оковали са го на една скала за вечни времена и всеки ден долита един орел да му кълве черния дроб.
— А вярно ли е туй?
— Споменато е в множество класически текстове.
— Не си падам много по четенето — напомни е на лука? Още ли е там?
— Коен, вечните времена още не са свършили.
— Май е имал възголемичък черен дроб.
— Ако се вярва на легендата, расте наново всяка нощ.
— Ех, да беше тъй и с моите бъбреци — замечта се Коен. Зарея поглед към далечните облаци, скрили заснежения връх на планината. — Дал огъня на всички нас и боговете са постъпили така несправедливо с него, а? Хъм… ще видим тая работа.
Омнископът показваше снежна виелица.
— Значи климатът долу не го бива — прецени Ридкъли.
— Не, това е тавмично смущение — обясни Пондър. — Сега минават под слоновете. Боя се, че ще се проточи.
— Той наистина ли каза «Анкх-Морпорк, имаме си орангутан»? — усъмни се Деканът.
— Библиотекарят някак се е промъкнал в кораба без да го забележат — потвърди Пондър. — Знаете какви странни места си избира за сън. Уви, това напълно обяснява проблемите с теглото и въздуха. Ъ-ъ… Налага се да споделя с вас, че вече не знам дали ще им стигнат времето или мощността да се завърнат на Диска.
— Как така не знаеш! — изгледа го лорд Ветинари.
— Ъ-ъ… всъщност знам, сър, но… ъ-ъ… никой не обича лошите новини.
Лорд Ветинари се взря в голямото заклинание, което заемаше почти изцяло каютата. Беше увиснало във въздуха — целият свят, очертан със светещи линии, а под греещия му край се кривеше още една. Докато я гледаше, тя се удължи още малко.
— Не могат да завият и да се върнат, така ли? — попита той.
— Не могат, сър. Просто не става.
— А не могат ли да изхвърлят Библиотекаря навън? Магьосниците се спогледаха потресени.
— Не, сър — натърти Пондър. — Би било убийство.
— Да, но пък биха могли да спасят света. Едно човекоподобно умира, един свят оцелява. Според мен не е необходимо да си ракетен магьосник, за да го проумееш.
— Сър, немислимо е да им налагате подобен избор!
— Нима? Аз вземам такива решения всеки ден — напомни Патрицият. — Е, щом казвате… Какво не им достига?
— Въздух и драконова мощност, сър.
— Ако накълцат орангутана и го дадат на драконите, няма ли да решат два проблема наведнъж?
Внезапното охлаждане на атмосферата в каютата подсказа на лорд Ветинари, че отново не е успял да убеди слушателите си. Той въздъхна. — И имат нужда от драконов огън, за да…
— …за да завършат обиколката си на Диска, сър. И трябва да задействат драконите в точно избран момент.
Ветинари отново се вторачи в магическия планетариум пред себе си.
— А след промяната в положението?…
— Не съм сигурен, сър. Може да се забият в Диска или да се устремят в безкрая.
— И се нуждаят от още въздух…
— Да, сър.
Ръката на Патриция се плъзна покрай очертанията на света и дългият му показалец посочи.
— Няма ли въздух тук?
Тая гозба си беше същинско геройство — заяви Коен. — Друга дума просто не подхожда.
— Така е, госпожо Макгари — подкрепи го Злия Хари. — Дори плъх не би се доближил толкова до вкуса на пилешкото.
— Да, почти не ми се гадеше от пипалата! — включи се въодушевен и Калеб. Седяха и се наслаждаваха на гледката. Онова, което преди беше светът долу, вече се намираше пред тях като безпределна стена.
— Онуй там какво е? — посочи Коен.
— Много ти благодаря, приятелю — извърна се Злия Хари. — Предпочитам това… пилешко да си остане в стомаха ми, ако нямаш нищо против.
— Девствените острови — обясни менестрелът. — Наричат ги така заради непокътнатата природа.
— Трудно е да ги намериш, затуй още е непокътната — уригна се Тръкъл Простака.
— Хъ-хъ-хъ.
— Брей, оттука се виждат звездите посред бял ден — установи Хамиш Бесния.
Коен му се ухили. Хамиш рядко казваше нещо, без да го питат.
— Разправят, че всяка била свят — вметна Злия Хари.
— Ъхъ — изсумтя Коен. — Колко са, барде?
— Не знам. Хиляди. Милиони — вдигна рамене менестрелът.
— Милиони светове, а ние получаваме… какво? Хамиш, ти на колко години си?
— К’во? Роден съм в деня, когато умрял старият тан.
— Ама кога? И кой от старите танове? — търпеливо уточни Коен.
— К’во? Да не съм писарушка, бе? Тия неща не мога да ги помня!
— Може да си на стотина години. Столетие. А има милиони светове. — Коен смукна от папироската и потри челото си с палец. — Ама че гадост… — Кимна на менестрела. — И какво сторило онуй твое приятелче Карелинус, след като си издухало нослето?
— Виж какво, не бива да си го представяш такъв — разгорещи се певецът. — Той изградил гигантска империя… дори била прекалено голяма. И в много неща сте си приличали. Не си ли чувал за Тсортянския възел?
— Звучи мръснишки — изказа мнението си Тръкъл. — Хъ-хъ-хъ… да ме прощавате.
Менестрелът въздъхна.
— Бил великански заплетен възел, който свързвал две греди в тсортянския храм на Офлър. Според поверието който успеел да го развърже, щял да владее целия континент.
— Голяма мъчнотия са тези възли — сподели госпожа Макгари.
— А Карелинус го разсякъл с меча си! — възкликна менестрелът.
Разкритието не предизвика овациите, които очакваше.
— Значи бил и плачльо, и мошеник? — сети се Уили Момъка.
— Не! — озъби се певецът. — Направил е драматичен, дори съдбовен жест!
— Ъхъ, ясно, ама не го е развързал, нали? Ако според правилата е трябвало да го развърже, не разбирам защо му е щукнало…
— Стига, стига, момчето има право — спря ги Коен, който май размишляваше напрегнато. — Не е постъпил като мошеник, защото тъй историята е станала по-интересна. Ъхъ. Схващам какво си е мислил. — Засмя се сухо. — Представям си картинката. Сбирщина пребледнели от страх жреци стърчат наоколо и се чудят що да сторят: «Да, де, туй си е мошеничество, ама той има много голям меч и не искам да се обаждам пръв, пък и да не забравяме за оная проклета многохилядна армия пред портите.» Ха! Ъхъ. Хъм… След туй какво направил?
— Покорил почти целия изследван дотогава свят.
— Свестен момък. А после?
— Той… ъ-ъ… се завърнал в родината си, царувал няколко години, умрял и синовете му се счепкали, имало войни… и настъпил краят на неговата империя.
— Децата създават проблеми — отбеляза Вена, без да откъсва поглед от усърдно избродираните цветчета около «ЗАПАЛИ Я ТАЗИ КЪЩА» на покривчицата.
— Някои хора твърдят, че постигаме безсмъртие чрез децата си — възрази менестрелът.
— Тъй ли било? — поклати глава Коен. — Я ми кажи името на някой от твоите прапрадядовци.
— Ами… ъ-ъ…
— Видя ли? Аз имам цял куп деца. Повечето не съм ги зървал нивгаш… сещаш се как става в живота, нали? Но майките им бяха здрави, силни момичета и адски се надявам, че всичките ми хлапета живеят за свое удоволствие, а не за да ме продължат. Щото каква полза е имал твоят Карелинус от своите, освен да му съсипят империята?
— Някой истински историк може да ти разкаже много повече за… — подхвана менестрелът.
— Ха! — прекъсна го Коен. — Важно е какво помнят обикновените хора. Какво става в песните и преданията. Все едно е как си живял и умрял, важно е какво са записали.
Менестрелът усети как всички погледи се впиха в него.
— Ъ-ъ… аз си водя подробни записки — увери ги той.
— Ууук — обясни по своему Библиотекарят.
— И тогава нещо му паднало на главата — преведе Ринсуинд. — Може би когато пикирахме надолу.
— Не можем ли да изхвърлим поне част от тези боклуци, за да олекне корабът? — попита Керът. — Почти нищо от тях не ни е нужно.
— Уви, не можем — отвърна Леонард. — Ще загубим целия си въздух, ако отворим вратата.
— Нали си имаме шлемове за дишане? — напомни Ринсуинд.
— Три шлема — напомни и Леонард.
Омнископът пращеше. Не му обръщаха внимание. «Хвърчилото» летеше под слоновете и парчето показваше само магически смущения.
Но Ринсуинд все пак се огледа и забеляза, че сред бурята от бели прашинки в счупения омнископ някой показва картонче, на което бе написано ПОДДЪРЖАЙТЕ ВРЪЗКА.
Пондър завъртя глава.
— Благодаря ви, Архиканцлер, прекалено съм зает, за да се нуждая от вашата помощ.
— Но ще има ли полза от това?
— Трябва да има. Шансът е едно на милион.
— О, тогава няма за какво да се притесняваме. Шансовете едно на милион се сбъдват винаги.
— Да, сър. Следователно ми остава само да пресметна дали има достатъчно въздух извън кораба, за да борави Леонард с управлението, или колко дракона са необходими да бълват огън и за колко секунди, или ще им стигне ли мощността да излетят отново. Предполагам, че корабът се движи горе-долу с подходяща скорост, обаче не знам колко огън ще остане в драконите, нямам представа върху каква повърхност ще кацнат или какво ще заварят там. Мога да приспособя няколко заклинания, но те изобщо не са били предназначени за такива цели.
— Добре се справяш — насърчи го Ридкъли.
— С какво да ти помогнем? — обади се Деканът. Пондър огледа отчаяно останалите магьосници. Как би постъпил лорд Ветинари на неговото място?
— Ами да — потвърди оживено. — Ще бъдете ли така любезни да си намерите свободна каюта и да съставите списък с различните начини, по които бих могъл да реша проблема? А аз само ще си поседя тук и ще поумувам над някои идеи.
— Ей така ми харесваш — похвали го Деканът. -Момчето е благоразумно и се възползва от мъдростта на по-старшите от него.
Патрицият се усмихна мимолетно на Пондър, докато всички излизаха.
И във внезапно настъпилата тишина Пондър се зае да… поумува. Позяпа планетариума, обиколи го, увеличи някои части, взря се в тях, прегледа бележките си за драконовата мощност в полет, вторачи се в модела на «Хвърчилото» и прекара много време в съсредоточено наблюдаване на тавана.
Този метод не беше типичен за магьосниците. У тях обикновено възникваха желания, за които измисляха словесна форма. Магьосниците не си хабяха усилията да изучават Вселената. Нима можеха да очакват смислена приказка от камъните, дърветата и облаците? По тях дори нямаше нищо написано.
Пондър провери надрасканите по страниците числа. Тези изчисления приличаха на перце, задържащо се върху сапунен мехур, който не съществува.
Затова се престраши да налучка.
В «Хвърчилото» подложиха положението на «обсъждане». По този начин хората, които не знаят нищо, се събират, за да споделят невежеството си.
— Не можем ли да задържаме дишането си през една четвърт от времето? — предложи Керът.
— Не. За жалост човек не диша така — отвърна Леонард.
— А защо не престанем да говорим? — сети се Ринсуинд.
— Ууук — посочи Библиотекарят към мътния екран на омнископа.
Някой показваше ново картонче. Огромните букви едва се различаваха — ЕТО КАКВО ЩЕ НАПРАВИТЕ.
Леонард докопа молив и започна да преписва в ъгъла на листа, на който бе нарисувал машина за подкопаване на крепостни стени.
След пет минути остави молива.
Забележително. Той иска да променим посоката на «Хвърчилото» и да ускорим движението.
— Накъде?
— Не казва. Аха. Иска да полетим право към слънцето.
Леонард ги озари с една от сияйните си усмивки, но срещна празния поглед на три чифта очи.
— Това ще означава един-два дракона да се включат за няколко секунди, за да ни завъртят, а после…
— Слънцето — смънка Ринсуинд.
— Горещо е — добави Керът.
— О, да, уверен съм, че всички много се радваме на този факт — промърмори Леонард докато разгъваше чертеж на «Хвърчилото».
— Ууук!
— Моля?
— Той каза: «А този кораб е направен от дърво!» — преведе Ринсуинд.
— Само с няколко звука ли?
— Изразява се много лаконично! Виж какво, Стибънс несъмнено е сбъркал. Не бих се доверил на магьосник да ме упъти и към отсрещната стена на най-тясната стаичка!
— Той обаче ми се стори младеж с много светъл ум — поколеба се Керът.
— И ти ще светнеш, ако това чудо се блъсне в слънцето — увери го Ринсуинд. — Направо ще пламнеш.
— Бихме могли да насочим «Хвърчилото», ако внимателно боравим с огледалата на левия и десния борд — замислено проточи Леонард. -Отначало ще има малко проби и грешки…
— Аха, овладяхме и това умение. — Леонард обърна малък пясъчен часовник. — А сега с всички дракони за две минути…
— Ссигурно сскоро щще нни ккаже ккакво сследва? — кресна Керът, а зад тях всичко дрънчеше и скрибуцаше.
— Ггосподин Сстибънс се оппира нна ддве ххиляди ггодини унниверситетска ттрадиция! — провикна се и Леонард в шумотевицата.
— И ппрез кколко от ттях сса упправлявали ввъздушни ккораби с ддракони? — изпищя Ринсуинд.
Леонард се наведе срещу посоката на временното притегляне и погледна съсредоточено часовника.
— Окколо ссто ссекунди!
— Ахха! Ззначи и ттова ввече е ттрадиция!
Не съвсем едновременно драконите престанаха да бълват пламъци. И разни предмети отново заплуваха във въздуха. Пред тях беше слънцето, но вече не като кръг. Нещо бе затъмнило едната му страна.
— О-о, колко умно — промълви Леонард. — Господа, вижте луната!
— Значи вместо в слънцето ще се блъснем в луната? — озадачи се Керът. — Така по-добре ли е?
— Същото щях да попитам и аз — озъби се Ринсуинд.
— Ууук!
— Не ми се вярва, че набрахме такава скорост — възрази Леонард. — Едва я догонваме. Според мен идеята на господин Стибънс е да кацнем на луната. — Той сви и изпъна пръстите си. — Там има някакъв въздух, не се съмнявам. А това означава, че вероятно ще намерим и с какво да нахраним драконите. После — ето къде е проявил особено хитроумие — се носим с луната, докато не изгрее над Диска, и остава само да се спуснем полека от нея.
Той бутна лостовете за крилете. Кабината затрепери от въртенето на макарите. От двете страни на «Хвърчилото» крилете се разперваха.
— Имате ли въпроси? — провери Леонард.
— Опитвам се да предвидя какво може да се обърка — осведоми го Керът.
— Аз преброих девет възможности досега — сподели Ринсуинд. — А още не съм задълбал в подробностите.
Луната наистина се уголемяваше видимо — тъмно кълбо, засенчващо светлината на далечното слънце.
— Доколкото разбирам — промълви Леонард, докато тя заемаше всички илюминатори, — това небесно тяло е по-малко и по-леко от Диска, затова привлича само леките неща като въздуха. Тежките, например «Хвърчилото», вероятно едва се задържат на повърхността.
Тоест?… — подкани го Керът.
— Ъ-хъм… би трябвало просто да се спуснем полегато. Но не е зле да се държим здраво…
Те кацнаха. Кратко изречение, но изпълнено с произшествия.
Тишина бе обгърнала кораба, само вълните се плискаха, а Пондър Стибънс мънкаше трескаво, ровичкайки омнископа.
— Тези писъци… — подхвърли Муструм Ридкъли след малко.
— Но те изпищяха и втори път няколко секунди по-късно — напомни лорд Ветинари.
— И трети път след още няколко секунди — прибави впечатленията си Деканът.
— Представях си, че омнископът може да ни покаже всяко място — отбеляза Патрицият, взрян в препотеното чело на Пондър.
— Парчетата, сър… ъ-ъ… май не са особено надеждни, когато се раздалечават — промърмори Пондър. — Уф… И между тях все още има към три хиляди километра свят и слонове… аха…
Омнископът светна и пак притъмня.
— Ринсуинд си го биваше като магьосник — промълви Професорът по неопределени изследвания. — Не беше особено проницателен, но честно казано, аз никога не съм надценявал интелекта. Според скромното ми мнение значението му се преувеличава.
Ушите на Пондър се зачервиха.
— Защо пък да не сложим малък плакет някъде в Университета? — предложи Ридкъли. — Без излишества, разбира се.
— Господа — намеси се Патрицият, — забравихте ли, че скоро няма да има Университет?
— А-а, да. Е, ще спестим дребна сума.
— Ало? Ало? Има ли някой там?
От омнископа се взираше неясно, но познато лице.
— Капитан Керът?! — изрева Ридкъли. — Как накара тая проклетия да проработи?
— Престанах да седя на нея, господине.
— Добре ли сте? Чухме писъци! — избълва Пондър.
— Когато се блъснахме в повърхността, господине.
— Но чухме писъци и след това.
— Вероятно при втория сблъсък с повърхността, господине.
— А третият път?
— Пак повърхността, господине. Би могло да се каже, че кацането беше малко… колебливо… и се проточи.
Лорд Ветинари се наведе към омнископа.
— Къде сте в момента?
— Тук, сър. На луната. Господин Стибънс беше прав. Има въздух. Редичък е, но който иска да диша, се примирява.
— Господин Стибънс бил прав, а? — вторачи се Ридкъли в Пондър. — И как сметна всичко толкова точно, господин Стибънс?
— Аз… ъ-ъ… — Пондър долови, че всички го гледат втренчено. — Аз… — Помълча. — Имах късмет в налучкването, сър.
Магьосниците си отдъхнаха. Хитроумието никак не им допадаше, но късметлийското налучкване беше самата същност на призванието им.
— Бива си го момчето — закима Архиканцлерът. — Избърши си челото, господин Стибънс, и тоя път ти се размина.
— Позволих си една волност, ваша светлост — помолих Ринсуинд да ме снима как побивам флага на Анкх-Морпорк и обявявам луната за обща собственост на всички народи от Диска.
— Много… патриотично — промълви Ветинари. — Нищо чудно и да уведомя някой ден останалите народи.
— Не мога обаче да ви покажа тази гледка по омнископа, защото скоро след това нещо изяде флага. Положението тук… не е каквото бихте очаквали.
Нямаше съмнение, че са дракони. Ринсуинд веднага разбра това. Но приличаха на блатните дракони, колкото ловджийските хрътки наподобяват чудатите джавкащи кученца с непроизносими звуци в имената. Сякаш бяха съставени само от муцуни и източени тела, с по-дълги крайници от блатната разновидност и толкова сребристи, че изглеждаха като изковани от лунна светлина.
И… те бълваха огън. Но не от място, откъдето Ринсуинд бе свикнал да вижда пламъците на блатните дракони.
Странно, както отбеляза и Леонард, но щом човек престанеше да се подхилва на гледката, виждаше практичността. Всъщност истинска тъпотия беше блатният дракон да си служи с оръжие, което го кара да замре неподвижно насред полет.
Дракони с всевъзможни размери се струпаха около «Хвърчилото» и го разглеждаха любопитно като сърни. Понякога един-двама подскачаха нагоре и се понасяха нанякъде с огнена струя, но пък кацаха други и увеличаваха гъмжилото. Зяпаха хората от екипажа, сякаш очакваха от тях да правят фокуси или да изрекат важно съобщение.
Имаше и растителност, само че сребриста. Покриваше почти напълно лунната повърхност. Третият подскок и дългото плъзгане на «Хвърчилото» бяха оставили в нея дълга следа. А листата бяха…
— Не мърдай, ако може. — Ринсуинд отново насочи вниманието си към своя пациент, който се разшава. Щом превързваш главата на орангутан, важно е да знаеш кога да спреш. — Вината си е твоя. Нали ти казах! Малки стъпки, а не гигантски крачки.
Керът и Леонард се показаха с плавни скокове иззад кораба.
— Почти нищо не е повредено — съобщи изобретателят, щом краката му допряха повърхността. — Цялото изделие е понесло забележително ударите. И е обърнато нагоре. При тази… лекота сигурно това ни стига да излетим отново, макар че има един дребен проблем… Къш, де!
Той отпъди с ръка сребристо драконче, което душеше «Хвърчилото», и то се изстреля право нагоре с дълга игла от синкав пламък.
— Нямаме храна за драконите — потвърди Ринсуинд. — Вече надникнах. Горивният резервоар се е разцепил, когато се блъснахме първия път.
— Но не можем ли да ги храним с някои от тези сребристи растения? — предложи Керът. — Местните дракони май си хапват добре.
— Нали са великолепни създания? — промълви Леонард, когато цяла ескадрила от въпросните създания прелетя над тях.
Обърнаха се да проследят полета им, после се вторачиха по-нагоре. Тук гледката винаги можеше да изненада.
Луната се издигаше над света и главата на слон запълни небето.
Четиримата пътешественици безмълвно се качиха на близкото хълмче, за да виждат по-добре, и постояха смълчани известно време. Тъмни очи колкото океани се взираха в тях. Исполински дъги от слонова кост засенчиха звездите пред тях.
Разнасяха се тракане и шумолене на четчиците в иконографа.
Пространството не беше огромно. То просто не се забелязваше. Затова според Ринсуинд не можеше да налага смирение. Но светът беше грамаден, а слонът — същински колос.
— Кой от четирите е този? — промърмори Леонард по някое време.
— Не знам — отвърна Керът. — Да си призная, не съм сигурен дали наистина вярвах в тях досега. Нали се сещате… сещате се за костенурката, слоновете и всичко останало. И сега като ги гледам, чувствам се много… много…
— Уплашен ли? — помогна му Ринсуинд.
— Не.
— Разстроен?
— Не.
— Смачкан?
— Не.
Над Водопада вече личаха смътни очертания на континентите под бели облачни спирали.
— Знаете ли… както сме над всичко долу… не личат границите между държавите — подхвърли Керът едва ли не печално.
— Това поражда ли проблеми? — сепна се Леонард. — Уверен съм, че нещо може да се направи…
— С грамадни, ама наистина великански сгради по границите — измисли Ринсуинд. — Или… или много широки пътища. И то боядисани в различни цветове, за да няма бъркотия.
— Ако въздушните пътешествия станат по-чести — вметна Леонард, — не би било излишно да се засадят гори, оформящи името на страната или дори на по-важните области. Ще помисля по въпроса.
— Всъщност не говорех за… — започна Керът, отказа се и въздъхна. Стояха и не можеха да откъснат погледи от картината пред тях. Искрици просветваха в небето и показваха къде местните дракони прелитат между луната и света.
— У дома те изобщо не се срещат — отбеляза Ринсуинд.
— Подозирам, че окаяните блатни дракончета са техни потомци, горкичките — подхвърли и Леонард. — Приспособили са се към по-плътния въздух.
— Какви ли още твари живеят тук, за които и не подозираме? — зачуди се Керът.
— Е, винаги можем да си представим невидимото същество, подобно на октопод, което изсмуква целия въздух от…
Ринсуинд млъкна. Подигравките не звучаха особено уместно тук. Вселената просто ги поглъщаше. Спаружваха се под погледа на огромните, черни, сериозни очи в небето.
Пък и имаше… прекалено много от всичко. Не беше свикнал да поглъща такива порции от Вселената наведнъж. Синият Диск на света, откриващ се бавно пред тях с издигането на луната, изглеждаше някак незначителен.
— Всичко е твърде голямо — обобщи Ринсуинд.
— Да.
— Ууук.
Нямаше какво друго да сторят, освен да изчакат луната да се издигне в небето. Или Дискът да потъне под нея — според гледната точка. Керът внимателно извади едно драконче от чаша с кафе.
— По-дребните се пъхат навсякъде. Досущ като котета. А по-големите странят от нас и само ни наблюдават.
— Като пораснали котки — подкрепи сравнението Ринсуинд, вдигна шапката си и измъкна мъничко драконче заровено в косата му. — Дали да не си вземем няколко?
— Ако не сме бдителни, ще си вземем всички\ Напомнят ми за Еръл — сподели Керът. — Помните ли онзи дребосък, който беше талисман на Стражата? Спаси града, като измисли как да… ами да бълва огън назад. Всички се заблудихме, че е някаква нова разновидност, но май се оказва, че е бил атавизъм. Леонард още ли е навън?
Надникнаха към Леонард, който реши да отдели половин час за рисуване. На едното му рамо седеше драконче.
— Каза, че не е виждал такава светлина — подхвърли Ринсуинд. — Задължително било да нарисува нещо. И се справя чудесно при тези обстоятелства.
— Какви обстоятелства?
— Ами в две от тубичките има доматено пюре и сирене крема.
— Ти не му ли каза?
— Не ми се искаше. Много се въодушеви.
— Време е да храним драконите — реши Керът и остави чашата.
— Добре. Би ли махнал този тиган от главата ми, моля?
След половин час трепкащата светлина от екрана на омнископа озари каютата на Пондър.
— Нахранихме драконите — съобщи Керът. — Растенията тук са… чудати. Изглеждат като направени от метал със стъклен блясък. Леонард стигна до стъписващата хипотеза, че те поглъщат слънчевата светлина през деня и сияят нощем, така създават «лунната светлина». Драконите май много харесват тези растения. Впрочем ще излетим скоро. Само ще събера още няколко камъка.
— Убеден съм, че може да ви бъдат от полза — вметна лорд Ветинари.
— Всъщност, сър, ще бъдат направо скъпоценни — прошепна Пондър Стибънс.
— Нима?
— О, да! Може би се различават напълно от камъните на Диска!
— А ако са съвсем същите?
— О, сър, това би било още по-интересно!
Лорд Ветинари се взря в Пондър, без да каже нищо повече. Лесно боравеше с повечето видове мислене, но още не знаеше как да се справи с върлуващото в главата на Пондър Стибънс. Най-добре беше да кима, да се усмихва и да му осигурява частите за машини, от които то смяташе, че се нуждае. Иначе не се знаеше какво може да последва.
— Чудесно — промълви Патрицият. — Да, разбира се… Те биха могли да съдържат ценни руди или дори диаманти, нали?
Пондър вдигна рамене.
— Нямам представа. Сигурен съм обаче, че ще ни разкрият много неща от историята на луната.
Ветинари сви вежди.
— Историята ли? Но там не живее ник… Тоест да, прав сте. Кажете ми… Имате ли всички машинарийки, от които се нуждаете?
Златните дракони дъвчеха лунни листа. Наистина бяха метални, със стъкловидна повърхност и по зъбите на драконите съскаха мънички сини и зелени искрици. Пътешествениците струпаха големи купчини растения пред клетките им. За нещастие единственият изследовател, който би забелязал, че лунните дракони хапват само по едно-две листа, беше Леонард, но той се увлече в рисуването.
А блатните дракони бяха свикнали да се тъпчат до насита в бедната на енергия среда на своя свят.
Стомаси, свикнали да превръщат драконовото съответствие на пресъхнал кекс в полезен пламък, се захванаха да преработят диелектрични повърхности, пренаситени с почти чиста енергия. Същинска храна на боговете. Беше само въпрос на време някой от тях да се уригне.
Целият Диск беше… ами тъкмо в това се състоеше проблемът според Ринсуинд. Сега се намираше долу. Или поне изглеждаше, че е долу, дори да беше всъщност ей там. Не можеше да се отърве от страшното предчувствие, че щом «Хвърчилото» се отдели от повърхността, направо ще падне към тези далечни пухкави облаци.
Библиотекарят му помогна да прибере с макарата крилото от своята страна, докато Леонард се готвеше за излитането.
— Виж сега, знам, че имаме криле и каквото още ни е нужно — сподели Ринсуинд. — Само не се чувствам на мястото си там, където всяка посока е «надолу».
— Ууук.
— И си нямам представа какво да му кажа. «Не бива да взривяваш света» ми се струва доста убедителен довод. Поне аз щях да се вслушам на негово място. И изобщо не ми допада идеята да се навъртам около боговете. За тях ние сме играчки.
«А те не схващат колко лесно се откъсват ръцете и краката на играчките» — добави мислено.
— Ууук?
— Моля? Сериозно ли говориш?
— Ууук.
— Значи има… маймунски бог?
— Ууук?
— Добре, де, добре, изразих се неправилно. Не е някой от нашите, така ли?
— Иийк.
— А, от Уравновесяващия континент. Е, онези там… — плахо погледна към илюминатора и потръпна — …са готови да вярват в какво ли не.
— Благодаря ви, господа — прозвуча гласът на Леонард. — А сега, ако заемете местата си, ние ще…
Тътенът на взрива разклати «Хвърчилото» и събори Ринсуинд.
— Колко любопитно — някой от драконите май че блъвна огън малко преди…
Ето, съзрете! — изрече Коен и зае героична поза. Сребърната орда се заоглежда.
— Какво? — не разбра Злия Хари.
— Съзрете цитаделите на боговете! — изрече Коен и пак зае позата.
— Добре, виждаме ги — успокои го Калеб. — Ти що стоиш тъй, гърбът ли те боли?
— Запиши си, че съм изрекъл «Съзрете!» — нареди Коен на менестрела. — Другото няма нужда да го записваш.
— Имаш ли нещо против да кажеш…
— …да изрека…
— …извинявай, да изречеш: «Ето, съзрете тез цитадели на боговете!»? Ритъмът някак си ми харесва повече.
— Ха, туй направо ме връща в нявгашните дни — подсмихна се Тръкъл. — Хамиш, помниш ли как двамата с тебе се наехме в армията на дук Леофрик Законния, когато нахлу в Нееготинфиорд?
— Тъй беше, помня.
— Пет проклети дни се проточи оная ми ти битка — заразказва Тръкъл, — щото дукесата бродираше гоблен да я увековечи, чатнахте ли? Все ни караха да повтаряме двубоите, а пък ставаше най-гадно, когато тя си сменяше иглите. Открай време разправям, че на медиите не им е мястото на бойното поле.
— Тъй, тъй, помня и как показа неприличен жест на дамите! — изкиска се Хамиш. — След години видях тоя гоблен в замъка Розанте и веднага те познах!
— Хайде да я свършим тази работа — подкани ги Вена.
— Виж, има едно проблемче — не можем да свършим работата просто тъй — възрази Коен. — Длъжни сме да мислим за потомството.
— Пак ли ти се прииска, бе? Хъ-хъ-хъ — разхили се Тръкъл.
— Смей се ти, смей се — махна с ръка Коен. — Ама какво-ще кажеш за всички ония герои, дето не са останали в песните и преданията?
— Ъ? Че кои герои не са останали в песните и преданията?
— За същото ти приказвам!
— И какъв е планът? — попита Злия Хари, взрян в трепкащото сияние над града на боговете.
— Планът ли? — изненада се Коен. — Мислех си, че знаеш, без да питаш. Промъкваме се, счупваме взривателя и си плюем на петите. Няма какво да умуваш.
— Да, но по какъв план ще направите това? — Злия Хари въздъхна, щом огледа лицата им. — Никакъв план нямате, нали? — осведоми се отегчен. — Героите никога не действат по план. Непрекъснато на нас, повелителите на мрака, се пада да измисляме разни планове. Момчета, това е домът на боговете! Нима очаквате да не забележат шайка човеци, които се размотават наоколо?
— Ние сме решили да умрем величаво — напомни Коен.
— Вярно, вярно. Но после. Ох, горкият аз… Честно казано, сигурно ще ме изритат от тайното сдружение на злите безумци, ако ви позволя да сплескате така всичко. — Злия Хари поклати глава. — Има стотици богове, нали? Всеизвестно е. И постоянно се пръкват нови, нали? Е? Не се ли сетихте? Никой ли?
Тръкъл вдигна ръка.
— Значи ще нахлуем?
— Тук си имаме само истински герои, няма спор — процеди Злия Хари. — Не си мислех точно за този начин. Момчета, големи късметлии сте, че дойдох с вас…
Професорът по неопределени изследвания пръв забеляза сиянието на луната. В този момент се облягаше на фалшборда над вълните и кротичко пушеше следобедната си лула.
Не беше от амбициозните магьосници и обикновено само внимаваше да не се забърка в неприятности и да не се пресилва. Най-хубавото в неопределените изследвания беше невъзможността някой да опише какво представляват. Затова му оставаше изобилие от свободно време.
Погледа до някое време бледата луна, после потърси Архиканцлера. Завари го да лови риба.
— Муструм, редно ли е луната да изглежда така? Ридкъли вдигна глава.
— Ама че работа! Стибънс! Къде се дяна тоя човек?!
Откриха Пондър на койката, където се беше тръшнал с дрехите на гърба си. Извлякоха го полузаспал по стълбичката, но той мигом се разсъни, щом зърна небето.
— Трябва ли да е такава? — заядливо попита Ридкъли, сочейки луната.
— Не, сър! В никакъв случай!
— Значи проблемът е съвсем определен? — осведоми се с надежда Професорът.
— Няма съмнение! Къде е омнископът? Някой опита ли се да говори с тях?
— А, значи не е в моята област — заотстъпва Професорът по неопределени изследвания. — Съжалявам. Иначе щях да помогна. Виждам, че сте много заети. Извинете…
Вероятно всички дракони бяха започнали да бълват огън. Ринсуинд усещаше как очните му ябълки се притискат в костта на тила.
До него Леонард се беше свлякъл в несвяст. Керът май лежеше сред отломките, изблъскали се в задния край на кораба. Съдейки по зловещото скърцане и миризмата, орангутанът се държеше за облегалката на креслото, на което седеше Ринсуинд.
О, да — когато успя да извие глава, за да погледне през един илюминатор, някой от драконовите модули гореше. Трябваше да се очаква — пламъците, изригвани от драконите, имаха чист бял цвят.
Леонард бе споменал една ръчка… Ринсуинд ги позяпа през червената пелена в очите си. «Ако се наложи да отделим всички дракони от кораба — бе казал Леонард, — ние ще…» Какво щяха да правят? С коя ръчка? Впрочем в подобно положение изборът е повече от ясен. Със замъглено зрение, с претоварени уши от шума на измъчения кораб Ринсуинд дръпна единствената ръчка, която успя да достигне.
„Не мога да вмъкна това в сага — тюхкаше се безмълвно менестрелът наум. — Никой никога няма да ми повярва. Наистина никой и наистина никога…“
— Доверете ми се, разбрахме ли се? — настоя Злия Хари, докато провеждаше строеви преглед на Ордата. — Тоест… да, няма спор, че не заслужавам доверие, но сега става дума за гордост, ясно? Доверете ми се. Това ще ви помогне. Хващам се на бас, че и самите богове не се познават всички помежду си, а вие?
— Голям сбърканяк съм с тия крилца — оплака се Калеб.
— Госпожа Макгари толкова се постара да ги ушие, не се оплаквай! — скастри го Злия Хари. — Сега си чудесен Бог на любовта. Само не ми се иска да уточнявам на коя любов. А ти си?…
— Бог на рибите, Хари — обясни Коен. Той беше налепил люспи по кожата си и стъкми подобие на рибоглав шлем от останките на неотдавнашен противник. Злия Хари се мъчеше да вдиша. — Добре, добре, значи си прастар рибешки бог, виждам. А ти, Тръкъл?
— Бог на скапаните псувни — непреклонно заяви Тръкъл Простака.
— Ами-и… номерът може и да мине — обади се менестрелът, колкото и да се мръщеше Хари. — В края на краищата има Музи на танца и на песента, има дори Муза на еротичната поезия…
— О, туй го мога и аз — прихна пренебрежително Тръкъл. — „В Куирм живее младо маце, то стиска здраво…“
— Стига, стига. А ти, Хамиш?
— Бог на нещата.
— На какви неща?
Хамиш вдигна рамене. Оцеля толкова дълго, защото не даваше излишна свобода на въображението си.
— Ами… нещата, чатна ли? Може да са загубените неща. Дето се въргалят тук и там. Сребърната орда изгледа въпросително менестрела, който поумува и кимна.
— И това може да мине.
Злия Хари стигна до Уили Момъка.
— Уили, защо имаш домат на главата, а в ухото — морков? Уили Момъка се ухили до ушите.
— Туй ще ти хареса. Аз съм Бог на драйфането.
— Вече е имало — възрази менестрелът, преди Злия Хари да отвори уста. — Вомеция. Богиня в Анкх-Морпорк преди хилядолетия. „Да поднесеш дар на Вомеция“ е означавало…
— Значи ще измислиш друго — изръмжа Коен.
— Тъй ли било? — наежи се Уили Момъка. — А ти, Хари, какъв ще бъдеш?
— Аз ли? Такова, де… Ще бъда Бог на мрака. Има ги мнозина…
— Я, ти изобщо не спомена, че можем да бъдем и демонични — разсърди се Калеб. — Щом и туй може, да пукна, ама няма да съм някакво си тъпо амурче.
— Ако бях споменал демони, всички щяхте да си изберете тази маскировка — натякна му Хари. — И щяхме да затънем в разпри часове наред. Пък и останалите богове щяха да надушат хитрината, ако цял куп божества на мрака им се изтърсят на главите.
— Госпожа Макгари хич не се е предрешила — забеляза Тръкъл.
— Мислех си, че ако взема назаем шлема на Хари — отвърна Вена, — ще се промъкна като някоя валкирия.
— Ето ви пример за здравомислие. Там ги има непременно — похвали я Злия Хари.
— А на Хари шлемът не му е нужен — добродушно подхвана Коен, — щото ей сегинка ще се оправдае с болежки в крака или в гърба, за да не дойде с нас. Бездруго отдавна ни е изпортил. Нали, Хари?
Играта ставаше по-вълнуваща. Повечето богове се бяха събрали да гледат. И те обичат да се посмеят, макар че чувството им за хумор не се отличава с изтънченост. Слепия Йо, прастарият шеф на боговете, попита:
— Нали не могат да ни навредят?
— Не могат — увери го Провидението, подавайки кутията със зарове. — Ако бяха много умни, нямаше да са герои.
Затракаха зарове и един отхвърча над дъската, завъртя се все по-бързо във въздуха и накрая изчезна в облаче от размътена слонова кост.
— Някой хвърли несигурност — установи Провидението и плъзна поглед по играчите. — Аха… Мадам…
— Милорд — кимна Дамата.
Никога не изричаха името й, макар че всеки го знаеше, защото иначе тя изчезваше на мига. Въпреки че имаше малцина искрени поклонници, оставаше си сред най-могъщите божества на Диска, защото дълбоко в душата си почти всеки се надява и вярва, че тя съществува.
— И какъв ще бъде вашият ход, скъпа? — осведоми се Слепия Йо.
— Вече го направих — отвърна Дамата. — Но хвърлих заровете там, където не можете да ги видите.
— Добре, обичам предизвикателствата — заяви Йо. — В такъв случай…
— Сър, позволявате ли да предложа едно развлечение? — невъзмутимо го прекъсна Провидението.
— И какво е то?
— Ами те искат да ги приемем като богове. Предлагам да им угодим…
— Жначи кажваш да ше отнешем към тях шериожно? — учуди се Офлър.
— До определен момент.
— й кой ще бъде този момент?
— До момента, мадам, когато това престане да ни забавлява.