Зазоряваше се, когато магьосниците се потътриха надолу по планината.
— Не беше чак толкова зле за бог — снизходително отсъди Старшият дискусионен наставник.
— И ни направи хубаво кафе — одобри Професорът по неопределени изследвания.
— Ама как бързо отгледа храста, след като му обяснихме що за чудо е кафето! — възхити се Лекторът по съвременни руни.
Госпожа Уитлоу вървеше малко по-напред и си тананикаше мелодийка без думи. Магьосниците внимаваха да я следват на почетно разстояние. Макар и неясно, те съзнаваха, че са победени, обаче си нямаха и представа в коя игра.
— Чудно, че младият Пондър пожела да остане — смотолеви Старшият наставник, защото отчаяно търсеше с какво да отклони мислите си от розови видения.
— И на бога май му хареса — вметна Лекторът. — Особено щом подметна, че вкарването на секса в проектирането ще означава пълна промяна на подхода.
— И аз правех глинени змийчета като малък — унесено сподели Ковчежникът.
— Браво на теб.
— Най-трудно моделирах крачетата.
— Архиканцлер… — поколеба се Старшият наставник. — Все си мисля дали не се намесихме нежелателно в миналото.
— Не виждам как би могло да стане — сви вежди Ридкъли. — В края на краищата миналото се е случило, преди ние да попаднем тук.
— Да, ама щом вече сме тук, значи сме го променили.
— В такъв случай си е било променено и без това.
Всички стигнаха до мълчаливото съгласие, че няма какво повече да се обсъжда. Поначало знаеха, че е нелепо лесно човек да се оплете в глаголните времена на темпоралните премествания, обаче им беше ясно и че почти всички проблеми се преодоляват с достатъчно самочувствие.
— Много е трогателно, като си помислиш, че представител на Университета ще помогне в създаването на напълно нов подход към сътворението на живот — започна тържествено Професорът.
— Ами да — съгласи се Деканът. — Кой ще каже сега, че образованието е лошо нещо, а?
— Не си представям кому би хрумнало — вдигна рамене Архиканцлерът.
— Дори да се намери толкова неразумен човек, стига да му споменем за Пондър Стибънс и да заявим: „Вижте го, учеше упорито, уважаваше преподавателите си и ето вече е дясната ръка на един бог.“
— Ама как ще се превърне… — не сдържа недоумението си Лекторът, но Деканът го изпревари.
— Образно казано, разбира се. Тоест му е станал пръв помощник. Подозирам, че формално погледнато, това го прави ангел.
— Нещо бъркаш. Пондър се плаши от високото. Освен това е от плът и кръв, а доколкото знам, ангелите са съставени от… светлина ли беше? Нищо не му пречи обаче да бъде светец.
— А дали е способен да върши чудеса?
— Знам ли… Когато си тръгвахме, те обсъждаха дали да не променят задниците на бабуините, за да не изглеждат толкова противно.
Магьосниците се позамислиха.
— Ако го постигнат, това ще е истинско чудо — натърти Ридкъли.
— Аз поне не бих избрал да си прекарам така отпуска — поклати глава Старшият наставник.
— Богът твърдеше, че всичко опирало до пораждане на желание у тварите… за да се занимават с… да де, да се примирят с правенето на новото поколение… Иначе щели да предпочетат далеч по-смислени занимания. Явно ще му се наложи да пресътвори от нулата множество животни.
— Като почне от задниците. Ха-ха.
— Декане, благодаря ти за ценния принос в дискусията.
— Аз пък винаги съм смятал секса за крайно безвкусен начин да се осигури оцеляването на вида — призна си Професорът, когато стигнаха до брега. — Уверен съм, че би могло да се измисли нещо по-добро. Досегашният начин е твърде… старомоден. И прекалено енергичен.
Един некадърен магьосник се бе настанил до пресъхнало изворче под сянката на дърво, което изобщо не можеше да разпознае. Псуваше невъздържано, защото се опитваше да пробие кутийка бира.
— Ама кой идиот се е сетил да затваря бирата в тенекии?!
Когато продупчи с острия камък кутийката, бирата изскочи като струя пяна под високо налягане, но Ринсуинд успя да я насочи в устата си.
Иначе настроението му се пооправи. От Мърморко нямаше и помен.
Със следващата кутийка боравеше по-предпазливо и можа да посмуква замислено съдържанието й.
Ама че страна! Нищо не беше такова, каквото изглеждаше, дори не валеше. И цялата вода се криеше под земята.
По дяволите! Трябваше да си налее вода в нещо…
Взе празна кутийка и се повлече към мястото, където дърветата бяха нагъсто. Там трябваше да има вода… ако можеше да копае неуморно. Ако не можеше, пак щеше да копае.
За половин час успя да стъпче кутийката до плосък ламаринен лист и да изрови дупка, в която се скриваше до кръста. Пръстите на краката му бяха мокри.
След още половин час затъна до раменете и глезените му се намокриха.
Когато за пореден път вдигна глава да се огледа, беше заобиколен от овце, които ту се взираха подозрително в него, ту поглеждаха с печален копнеж влажните дълбини.
— Няма защо да ме зяпате така — скастри ги Ринсуинд. Не дочака никаква реакция. — Не съм виновен — продължи да си мърмори. — Хич не ми пука какво разправя онова кенгуру. Стоварих се тук съвсем ненадейно. И не нося отговорност за пустия ви климат!
Нищо не се промени в погледите им и магьосникът се разколеба. Всъщност всеки би се отказал да се състезава по тъпо търпение с овца. Тя не е способна на почти нищо друго.
— О, по дяволите, може и да измисля нещо с кофа и макара… И без това май нямам важни срещи днес.
Проникваше все по-надълбоко с надеждата да стигне до водата, преди да му е избягала, когато чу някой да си подсвирква.
Надзърна между краката на овцете. Някакъв мъж пълзеше по пресъхналото изворче, оголил зъби от напрежение. Не забеляза Ринсуинд, защото бе вперил поглед в тълпящите се четириноги. Пусна на земята раницата си, извади чувал, примъкна се до една самотна овца и скочи. Животното не успя дори да изблее.
Тъкмо завързваше чувала и се разнесе глас:
— Тази овца сигурно е чужда собственост.
Мъжът се заоглежда трескаво. Стори му се, че чува гласа откъм стадото.
— И си мисля, че можеш да загазиш сериозно с тези кражби на овце. Не се съмнявам, че по-късно ще съжаляваш за деянията си. Убеден съм, че някой много държи овцата да си остане негова. Пусни я, докато не е станало късно.
Мъжът се блещеше диво.
— Замисли се, де — прикани го гласът. — Имате си хубавичка страна с папагали и тям подобни, а ти разваляш всичко, като крадеш овце, отгледани с къртовски труд. Обзалагам се, че не би искал да те запомнят като крадец на… А!
Мъжът захвърли мърдащия чувал и препусна с все сила.
— Нямаше нужда да си плюеш на петите — сгълча го Ринсуинд, — аз само се опитвах да пробудя доброто у теб. — Сви дланите си във фуния и кресна: — Ей, забрави си раницата!
Магьосникът излезе от дупката и понечи да развърже блеещия приглушено чувал. Някакъв шум го накара да се обърне. Друг мъж го гледаше от гърба на кон, и то твърде сърдито.
Зад него се виждаха още трима със съвсем същите шлемове и кожени куртки, чиито сурови изражения и без думи натъртваха „стражи“. И тримата бяха насочили арбалетите си към Ринсуинд.
Отново го споходи усещането за пропадане в бездънна яма, съпровождащо непоклатимата увереност, че се е забъркал там, където няма никаква работа.
Помъчи се да лепне усмивка на лицето си.
— Добър ви ден! Няма проблеми, а? Ама как се радвам да ви зърна мутрите, пичове! Без майтап!
Пондър Стибънс се прокашля.
— С какво бихте искал да помогна? Например защо да не довърша слона?…
— А как си с едноклетъчните?
Пондър не си беше представял, че ще се вживее в ролята на дизайнер на едноклетъчни, но все от нещо трябваше да започне.
— Отлично се справям.
— Е, да, те просто се цепят по средата — призна богът, докато вървяха край редиците сияещи кубове, пълни с живот, а над тях жужаха крилати буболечки. — Няма кой знае какво бъдеще в тях. Разбира се, процесът е подходящ за по-низшите форми на живот, но е малко притеснителен за сложно изградените същества, а за конете, да речем, вероятно би бил фатален. Смея да твърдя, Пондър, че сексът ще ни бъде от изключителна полза. И ще ни остане време да поработим върху великия ми проект.
Пондър въздъхна. Знаеше си, че се готви нещо грандиозно. Божеството не би се захванало с толкова главоболна работа само за да подобри живота на леснозапалимите крави.
— Имате ли нещо против да дам своя принос и в този проект? Сигурен съм, че помощта ми няма да е излишна.
— Нима? Питах се дали животните и птиците няма да ти допаднат повече.
— Да, чудесни са, но и малко ограничени, нали? — лукаво подхвърли Пондър.
Висшата сила грейна в усмивка. Нищо не може да се сравни с близостта до щастлив бог. Все едно потапяш мозъка си в гореща вана.
— Именно! Ограничени! Най-точната дума! Всяко е заседнало в своята пустиня, джунгла или планина, зависи напълно от един-два вида храна, живее по милостта на разни отрепки на Вселената и измира от най-дребната промяна в климата. Ама че загуба на време и усилия!
— Прав сте! — непоколебимо се съгласи Пондър. — Нужно ни е кораво и приспособимо същество, нали?
— Прекрасно се изразяваш, Пондър! Виждам, че се появи точно когато трябваше!
Поредната огромна двойна порта се отвори пред тях, откри се кръгла зала с пирамида от ниски стъпала в средата. Увенчаваше я обичайният облак от синя мъгла, в който за миг просветваха искрици.
А пред мисления взор на Пондър Стибънс се откри ослепителното бъдеще. Очите му светеха толкова разпалено, че очилата му се замъглиха, а вероятно би могъл и да прогори дупка в по-тънък лист хартия. Ох… Нима един привърженик на натурфилософията би посмял да мечтае за повече? Теорията бе овладял, сега щеше да се заеме с практиката.
И този път всичко щеше да бъде свършено правилно. Кого ли интересува, че може да промени бъдещето? Нали за това е бъдещето да го променяш? Вярно, доскоро се противеше на всяка намеса… но само защото други смятаха да се заемат с нея. А сега един бог се вслушваше в мнението му. Защо да не вложат разум в сътворяването на разума?
Например нищо не пречеше да сглобят човешкия мозък така, че брадите по никакъв начин да не са свързани с мъдростта. Не беше ли по-добре за белег на мъдрост да бъдат смятани младостта, кльощавото телосложение и очилата за късогледство?
— А… завършихте ли го вече? — поохлади надеждите си Пондър.
— Общо взето да — потвърди висшата сила. — Най-величественото ми постижение. Няма да крия, че поне в моите очи слоновете бледнеят в сравнение с него. Има обаче да се довършват множество подробности. Разбира се, ако не се съмняваш в силите си.
— За мен ще бъде чест — разтреперан отвърна Пондър.
По количеството искри в синьото сияние личеше, че вътре се извършва нещо особено важно.
— Какви инструкции влагате в тях, преди да ги пуснете в света? — осведоми се делово младият магьосник.
— Съвсем простички — вдигна рамене богът. Махна с ръка и светещото кълбо започна да се свива. — Очаквам от тях сами да се справят с повечето затруднения.
— Разбира се, съвсем естествено е! А и дори нещо да се обърка, винаги бихме могли да го оправим с някоя и друга допълнителна команда.
— Всъщност не е необходимо — успокои го божеството тъкмо в мига, когато кълбото изчезна и се появи венецът на творението. — Според мен по-простите инструкции са и по-практични. Нали се сещаш: „Щъкай винаги към тъмните ъгълчета.“ Ето! Не е ли самото съвършенство? Какво произведение на изкуството! Слънцето все някога ще угасне, океаните ще пресъхнат, но това приятелче ще пребъде, запомни какво ти… Ей, Пондър, къде си?
Деканът облиза показалец и го вдигна над главата си.
— Вятърът духа откъм десния борд.
— А това добре ли е? — попита Старшият наставник.
— Нищо чудно и да е добре. Да се надяваме, че ще се доберем до континента, за който спомена онзи бог. Островите вече ме изнервят.
Ридкъли довърши тежкия труд по отсичането на гигантската дръжка на тиквения кораб и я изхвърли в морето.
На върха на зелената мачта фуниевидните цветове трепкаха с повеите на вятъра. Платното — листо заскърца и се завъртя леко.
— Щях да кажа, че е чудо на природата — промълви Деканът, — ако не бяхме срещнали и твореца му. А това доста вкисва впечатлението.
Макар магьосниците да не са любители на приключенията, знаят много добре, че жизненоважната основа на успеха е доброто запасяване. Затова корабът газеше забележимо по-дълбоко във водата.
Деканът си избра една израснала на клон пура, запали я и разкриви лице.
— Не е от най-добрата. Още е зелена.
— Ще го понесем някак — обеща Ридкъли. — Старши наставнико, какво правиш?
— Ами редя на подноса някои дребни глезотии за госпожа Уитлоу.
Магьосниците като по команда се озърнаха към грубоватия параван, закрепен пред носа на кораба. Всъщност икономката не ги помоли за услугата. Тя само спомена колко силно препичало слънцето и изведнъж старшите преподаватели от Невидимия университет се втурнаха в надпревара кой пръв ще нареже прътите и ще оплете между тях палмови листа.
— Бях сигурен, че е мой ред — ледено се обади Деканът.
— Не, драги. Ако не си забравил, преди малко ти й занесе прясно изцеден плодов сок.
— Само някаква си чашка! — сопна се Деканът. — А ти препълваш цял поднос. Дори си подредил букетче в черупката на кокосов орех!
— Госпожа Уитлоу обича масата да е украсена — невъзмутимо напомни Старшият наставник. — Тя обаче казва, че пак й е топло. Защо не й вееш с палмово листо, докато й обеля гроздето?
— Отново се налага да изтъкна елементарната несправедливост на твоето предложение — надменно изрече Деканът. — Да размахваш листо е черна работа в сравнение с беленето на всяко зрънце грозде. А аз, Старши наставнико, между другото те превъзхождам по ранг.
— Нима, Декане? Как го измисли?
— Човече, не става дума за субективно мнение. Има го черно на бяло в таблицата за длъжностите!
— За кои длъжности говориш?
— И ти ли ще ми се държиш като Ковчежника? За онези в Невидимия университет, разбира се!
— Който се намира къде?… — подсказа с наслаждение Старшият наставник, грижливо подреждайки белите лилии.
— А бе, човек, нали…
Деканът посочи наслуки към хоризонта, но гласът му пресекна, когато определени факти за пространството и времето нахлуха отново в ума му.
— Засега ще те оставя да помислиш — съобщи Старшият наставник и почтително вдигна подноса от палубата.
— Ще ти помогна! — тромаво подскочи Деканът.
— Много е лек, уверявам те…
— Не, не бива да се преуморяваш!
Всеки стискаше подноса с едната си ръка, а с другата се мъчеше да отблъсне съперника. Заклатушкаха се напред, оставяйки следи от разлято кокосово мляко и опадали цветчета.
Ридкъли красноречиво вдигна очи към небесата. Каза си, че сигурно жегата е виновна за всичко.
Въздъхна и се запъти към кърмата. Библиотекарят отново се бе превъплътил в шезлонг като най-подходяща форма за живот на борда и Ковчежникът спеше върху него.
Огромното листо пак помръдна незабележимо. Архиканцлерът някак се досещаше, че големите зелени фунии върху мачтата се опитват да надушат нещо.
Вече се бяха отдалечили от брега, но той лесно различи пушилката, напредваща бясно по пътеката от върха до брега. Там спря за миг и една точица скочи във водата.
Платното се изду от внезапен повей.
— Ей, човекът зад борда! — провикна се весело Ридкъли.
Далечната фигурка се надигна над пяната, махна му и продължи да пори свирепо вълните.
Архиканцлерът си напълни лулата и продължи да наблюдава с интерес как Пондър Стибънс настига вихрено кораба.
— Страхотен плувец си — похвали го след малко.
— Сър, моля за разрешение да се кача на борда — задъхано избълва Пондър. — Може ли да ми пуснете някое тиквено мустаче, за да се покатеря?
— Ей сегичка.
Ридкъли подръпна от лулата.
— Господин Стибънс, не се съмнявам, че ти счупи всички рекорди.
— Благодаря, сър — отвърна Стибънс, отръсквайки се от капките.
— Поздравявам те и за подходящото облекло. Виждам, че носиш островърхата си шапка, която е задължителен атрибут за появата на магьосника пред обществеността.
— Благодаря, сър.
— Хубава шапка.
— Благодаря, сър.
— Не напразно хората казват, господин Стибънс, че без шапката си магьосникът е като гол.
— И аз съм чувал същото, сър.
— Но в твоя случай е задължително да изтъкна, че ти носиш шапката си и въпреки това си практически гол.
— Сър, прецених, че робата ще ми пречи да плувам.
— И макар че се радвам да те видя, Стибънс, дори в този не особено приемлив вид, не мога да не попитам защо всъщност си тук.
— Сър, осъзнах внезапно, че е неправилно да лишавам Университета от услугите си.
— Виж ти… Ненадеен пристъп на носталгия по старата алма матер, тъй ли?
— Може и така да се каже, сър.
Очите на Ридкъли просветнаха зад облачетата дим и не за пръв път Пондър заподозря, че този човек е далеч по-схватлив, отколкото подсказва държанието му. Не би било трудно да заблуди всекиго с присъщите си приказки.
Архиканцлерът вдигна рамене.
— Оставихме някъде банския костюм на Старшия наставник. На твое място не бих се забавил да го облека. Досещам се, че да притесниш госпожа Уитлоу напоследък е най-подходящият начин да си навлечеш сериозни неприятности. Разбрахме ли се? А ако искаш да обсъдим нещо, вратата ми винаги е отворена.
— Благодаря, сър.
— В момента, разбира се, не разполагам с врата.
— Благодаря, сър.
— Въпреки това си представи, че е отворена.
— Благодаря, сър.
Успокоеният Пондър побърза да потърси банския костюм. В края на краищата магьосниците от Невидимия университет бяха само леко смахнати. Дори за Ковчежника не можеше да се каже, че е побъркан.
Щом затвореше очи, отново виждаше щастливия бог на еволюцията пред разшавалата се хлебарка.
Ринсуинд раздруса решетката.
— Няма ли поне да ме съдите? — кресна сърдито.
След малко един надзирател се довлече в коридора пред килията.
— Господинчо, що толкоз напираш да те съдим?
— Моля?! Ако щете, наречете ме глупак, но не е немислимо да бъде доказано, че не се опитвах да открадна проклетата овца. Всъщност се канех да я спася. Напънете се да намерите онзи крадец, той ще си признае!
Надзирателят се облегна удобно на стената и пъхна палци под колана си.
— Чудна работа, ама… Търсихме го къде ли не, окачихме обяви. И да не ти се вярва, копелето се показа много непочтено и не дойде. От таквиз гадни случки ти се скапва вярата в човека, нали?
— А с мен какво ще правите?
Надзирателят се почеса по носа.
— Ами, пич, ще те обесим и ще си висиш, докато пукясаш. Утре заран.
— Не може ли да вися само докато се разкая?
— Не става, пич. Редно си е да пукясаш.
— Ама че работа! Заради някаква си овца!
Надзирателят се ухили до ушите.
— Доста типове са ръсили същите приказки, като зърнат примката. Да знайш, мой човек, ти си първият крадец на овце тъдява от не знам си колко годинки. Всичките ни народни герои бяха крадци на овце. Заради тебе ще се събере голяма тълпа.
— Беее!
— Може да дойде и някое стадо.
— Исках да те питам и за друго — каза Ринсуинд. — Защо бутнахте тази овца в килията ми?
— Улика, пич.
Магьосникът се загледа в животното.
— А, ясно. Няма проблеми.
Надзирателят се повлече към края на коридора, а Ринсуинд седна на нара.
Защо да не погледне положението си откъм добрата му страна? Тук поне има цивилизация. Не успя да я разгледа особено подробно, защото висеше като чувал на гърба на един кон, но видя коловози, следи от подкови, а и вонята беше подобаваща. Щяха да го обесят сутринта. Затворът беше първата каменна сграда, която зърна в тази страна. Дори си имаха стражи. И щяха да го обесят сутринта. През високия прозорец проникваха трополене на каруци и свадливи разговори. А сутринта щяха да го обесят…
Огледа придирчиво килията. Който и да я бе проектирал, явно бе забравил да предвиди полезни капаци, скриващи началото на подземен тунел.
— Беее!
— Я млъквай!
— Беее?
— Не можа ли поне да се изкъпеш? Създаваш доста пасторална… атмосфера.
Щом очите му свикнаха с полумрака, започна да различава драсканиците по стените. Преобладаваха чертичките, с които затворниците бележат отминаващите дни. Сутринта щяха да го обесят, значи му спестяваха поне това досадно занимание… Стига, стига!
Взря се внимателно. Никой от предишните обитатели на килията не бе направил повече от една чертичка.
Просна се по гръб и затвори очи. Разбира се, ще го спасят. Винаги някой го спасяваше. Макар че… Винаги го излагаха на още по-голяма опасност, отколкото се таи в една килия.
А бе влизал в предостатъчно килии. Имаше си начини да се справи с проблема. Най-добре беше да подходи праволинейно. Стана и заудря по решетката, докато се появи надзирателят.
— Казвай, пич.
— Искам да си изясним положението — учтиво отвърна Ринсуинд. — Нямам време за губене.
— Ъхъ.
— Има ли някакъв шанс да заспите на стол пред килията, а ключовете да са оставени удобно на масичка точно до решетката?
И двамата се огледаха към пустия коридор.
— Ще трябва да хвана някого, за да ми помогне в носенето на масичката — поколеба се надзирателят. — Никой няма да се навие, господинчо. Съжалявам.
— Добре, разбрах. — Ринсуинд се замисли. — Съществува ли вероятност вечерята да ми бъде донесена от млада дама на покрит поднос?
— Не, щото аз готвя тука.
— Така…
— И съм включил в менюто за днеска хляб и вода.
— Само проверявах. Какво остана?… Да, прането. Наоколо да ви се намират големи кошове за пране, които случайно се изсипват по широк улей, водещ извън затвора?
— Не става, господинчо. Една баба идва да вземе прането и после го връща.
— Нима? — ободри се Ринсуинд. — Перачка! Едра жена с широки дрехи, а може би носи и качулка, закриваща лицето й?
— Ъхъ, налучка.
— А днес дали ще?…
— Само че е майка ми — въздъхна надзирателят.
— А… Какво да се прави.
Спогледаха се.
— Май изчерпах възможностите — примири се магьосникът. — Дано не съм ви досадил.
— Ами, как щяло! Няма проблеми. Радвам се да помогна. Ти измисли ли какво ще ни речеш от бесилото? Да знайш, писачите на балади ще искат да чуят словата ти отрано.
— Балади ли?
— Че как иначе! Вече съчиниха три за тебе, до изгрев-слънце ще са десетина.
— О, богове…
— Против ли си да ти сменят малко името, а? Разправят, че за Ринсуинд трудно се подбирала рима.
— Уви. В такъв случай не е ли най-добре да ме отпратите по живо, по здраво?
— Ей, голям майтапчия си! Чуй един съвет от мене като те качим на ешафода, карай по-пестеливо. Щото най-свестните Последни думи са и най-кратките. Да е нещо простичко, ама да се помни. И по-леко с псувните, моля те.
— И всичко това заради една овца, която не съм откраднал аз! Какво толкова сте се наежили? — отчаяно измрънка Ринсуинд.
— А, кражбата на овце си е гнусно злодеяние — жизнерадостно го увери надзирателят. — И затрогва хорицата, да знайш. Малкият човек, дето се опъва на жестоката власт. Харесва им. Паметта за тебе ще остане в балада или легенда, особено ако измислиш хубави Последни думи. — Той намести смъкналия се колан. — Право да ти кажа, доста типове напоследък дори не са виждали скапана овца, ама като чуят, че някой откраднал една, чувстват се истински хиксианци. И на мен ми харесва да си имам истински престъпник в затвора вместо всички ония задръстени политици.
Магьосникът се свлече на нара и се хвана за главата.
— Слушай, баснословно бягство е почти същото като да те обесят, пак ще се прочуеш — нехайно подхвърли надзирателят, сякаш се опитваше да му вдъхне смелост.
— Нима?… — промърмори Ринсуинд.
— Пък и още не си ме питал дали тая малка решетка на пода е над тръба, дето води към градската канализация — подсказа надзирателят.
Магьосникът надникна между пръстите си.
— А води ли към канализацията?
— Нямаме си никаква канализация.
— Благодаря. Много ми помогнахте.
Надзирателят се отдалечи, свирукайки си весело. Ринсуинд пак се просна на нара и затвори очи.
— Беее!
— Млъквай…
— Да ме прощаваш, господинчо…
Той изпъшка и се надигна. Този път гласът долетя откъм високия зарешетен прозорец.
— Какво искаш?
— Помниш ли къде те спипаха?
— Помня. Е, и?
— Ами… Под какво дърво стана?
Ринсуинд се вторачи в малкия син квадрат — небето на затворника.
— Що за въпрос?
— Питам, за да го вмъкна в баладата. Най-удобно ще ми е името на дървото да е с три срички…
— Откъде да го знам? Не съм се занимавал с ботанически проучвания!
— Добре де, чатнах — примири се невидимият събеседник. — Няма ли поне да ми кажеш к’во правеше, преди да откраднеш овцата?
— Никаква овца не съм откраднал!
— Да де, то си е ясно… А к’во правеше, преди да не откраднеш овцата?
— Не знам! Не помня!
— Е, щом е тъй… Пич, да знайш, че май ще си прочут като Тенекиения Нед.
— Сериозно? — поклати глава магьосникът и се отпусна на нара.
— Ами да. Все го затваряха в същата килия. И той все офейкваше. Никой не се сеща как го правеше, щото ключалките си ги бива, а пък той изобщо не огъваше решетките. Хвалеше се, че още не бил построен пандизът, отдето да не избяга.
— Да не беше прекалено кльощав?
— А, не.
— Е, значи е имал шперц или нещо подобно.
— Не позна. Айде, пич, аз ще си ходя. Чакай, сетих се нещо. Хм… Твоят призрак дали ще се обажда, когато хората минават край оня билибонг?
— Какво?!
— Няма да е зле. Ще стане чудничка рима за последната строфа. Страхотия!
— Не знам!
— Хъ… Аз ще го сложа в баладата. Никой няма да проверява.
— Няма да те задържам, върви да си досъчиниш баладата.
— Става. И ще уредя да разпечатат листовките с текста и нотите до бесенето, не се тревожи за туй.
— Няма.
Ринсуинд поклати глава. Тенекиеният Нед, а? Надушваше веднага злобарските шегички. И това беше нещо като изтезание, за да го накарат да тресе решетките и да върши други глупости. Само че виждаше колко дебели и здрави са прътите, и то зазидани дълбоко в стената. А пък ключалката беше по-голяма от главата му.
Лежеше си на нара, когато надзирателят го навести отново.
Съпровождаха го двама мъжаги. Магьосникът не вярваше по тези земи да се срещат тролове заради прекалената жега. А и как биха успели да се сместят на влачените от океанските течения дървени парчетии до толкова камили? Имаха обаче тромавия вид на хора, които отговарят на един-единствен въпрос при назначаването си: „Как се казваш?“ Може би са налучкали отговора от третия път.
Ухиленият надзирател държеше поднос.
— Забърках ти вечеря.
— Нищо няма да си призная, с каквото и да ме тъпчете! — заяви решително Ринсуинд.
— Туй ще ти хареса. — На подноса имаше купа с капак. — За тебе го сготвих. Местен специалитет, пич.
— Нали уж в менюто имаше само хляб и вода?
— Да де… Ама ми щукна да направя и таз манджа…
Магьосникът наблюдаваше унило махането на капака. Обзеха го черни опасения.15
На пръв поглед съдържанието беше съвсем безобидно, но най-често това е част от заблудата. Всъщност приличаше на…
— Грахова супа?
— Ъхъ.
— От семейство бобови? Расте на шушулки?
— Ъхъ.
— Не беше излишно да проверя.
— Няма проблеми.
Ринсуинд се вторачи в зърнестата зеленикава повърхност. Нима беше немислимо някой да е измислил годен за ядене местен специалитет?
Тогава нещо се надигна от дълбините. За миг му се стори, че е миниатюрна акула. То подскочи игриво и потъна отново.
— Това пък какво е?
— Пирожка с кайма. Аз измислих да я пусна в супата. Най-страхотната вечеря на света, пич.
— Аха, вечеря! — сепна се магьосникът. — Поредният образец на хапването, след като всички гостилници са затворили, нали? И що за кайма има в пирожката? Не, недей да ми отговаряш, въпросът беше глупав. Познавам ги добре тези храни. Попиташ ли за каймата, значи още си твърде трезвен. А някога опитвал ли си спагети с крем карамел?
— Подходящо ли е да поръся отгоре кокосови стърготинки?
— Не бих се учудил.
— Благодарско, пич, непременно ще опитам. Още една добра новина ти нося, да знайш.
— Пускате ме да си вървя ли?
— А, защо ще пускаме закоравяла кримка като тебе? Не, не, просто Грег и Винс ще наминат по-късничко да те оковат.
Посочи принадлежностите в ръцете на мъжагите — дълга верига, няколко окови и малка, но извънредно тежка наглед метална топка.
Ринсуинд въздъхна. Когато една врата се затвори под носа ти, другите направо се затръшват.
— Така по-добре ли е според вас?
— О, ще вмъкнат още един стих в баладата за тебе — обеща Надзирателят. — Никого не сме бесили окован след Тенекиения Нед.
— Нали уж не бил построен затворът, който можел да го удържи? — поклати глава магьосникът.
— Вярно, успяваше да се измъкне, само че с бягането не му беше лесно.
Ринсуинд погледна пак желязната топка.
— О, богове…
— Винс пък иска да знае колко тежиш, та да сметне дължината на веригите, че да увиснеш както подобава.
— Има ли значение? — попита магьосникът с кухо отекнал глас. — Нали и без това ще си умра?
— Да де, няма проблеми, ама ако объркаме сметките, накрая или вратът ти ще стане шест стъпки, или — ако щеш, смей се, — чутурата ти ще отхвръкне като тапа от бутилка вкиснало вино.
— Ясно.
— Като бесихме Лари Грубияна, тършувахме по покривите цяла заран!
— Превъзходно. Цяла заран, значи? С мен няма да имате такъв проблем, защото ще бъда другаде в уреченото за бесене време.
— Ей тъй ме кефиш! — приятелски го сръга с лакът надзирателят. — Инат до края, а?
— Я ми се разкарайте от главата! — кресна невъздържано магьосникът.
— Аха, искаш да умуваш на спокойствие как ще офейкаш — мъдро отгатна надзирателят. — Няма проблеми. Ще си ходим ей сегичка.
— Благодаря.
— Тогаз до пет заранта.
— Бива — кисело отвърна Ринсуинд.
— Някакви желания за последната закуска имаш ли?
— Гледайте да е нещо, което се приготвя цяла вечност.
— А тъй те искам!
— Махайте се!
— Няма проблеми.
Тримата се отдалечиха по коридора, но надзирателят се върна тутакси, сякаш бе забравил нещо.
— Ей, требе да знайш още нещо за бесенето. Може пък да спиш по-леко тая нощ.
— Слушам.
— Имаме си една човеколюбива традиция, ако подвижният под на ешафода заяде три пъти.
— Да?
— Може да звучи смахнато, ама се е случвало веднъж-дваж.
Мъничко зелено листенце поникна на овъглените клони на надеждата.
— И в какво се състои традицията?
— Глей с’а, много е жестоко да изправяш човека там повече от три пъти и да знае, че всеки миг ще го…
— Да, да… Разбирам! И тъй — след третия път?…
— Връщаме го в килията, докато дърводелецът оправи подвижния под. Дори му даваме вечеря, ако работата се проточи повечко.
— И?
— Накрая майсторът проверява добре ли се движи подът, пак изкарваме осъдения навънка и си го бесим кат едното нищо. — Надзирателят изтълкува правилно изражението на Ринсуинд. — Няма що да ме зяпаш тъй. По-добре ли е да зъзнеш на студа цяла заран? Не е любезно, да знайш.
Когато мъжът се махна най-сетне, магьосникът поседя, вперил поглед в отсрещната стена.
— Беее!
— Млъквай.
Значи една мимолетна нощ, а после местните хора щяха щастливо да търсят главата му по улиците, защото тримата клоуни пак са се оплескали. Няма справедливост на този свят!
— ДОБЪР ТИ ДЕН, ПИЧ.
— О, не, и ти ли?! Моля те!
— ПРОСТО СЕ ДЪРЖА ПОДХОДЯЩО СПОРЕД ТУКАШНИТЕ НРАВИ. МНОГО ОБЩИТЕЛНИ ХОРА, НАЛИ? — похвали ги Смърт, седнал кротко до Ринсуинд.
— Изгаряш от нетърпение да ме довършат този път, а? — горчиво подхвърли магьосникът.
— НЯМА ПРОБЛЕМИ.
— Аха, значи наистина лошо ми се пише. А пък очакваха от мен да спася тази страна. Ясно, ще се умира…
— О, ДА. УВИ, АБСОЛЮТНО НЕСЪМНЕНО Е.
— Най ми е криво заради тъпотията. Я си помисли колко пъти ми се разминаваше на косъм! Можеха да ме изпепелят дракони, нали? Или пък да ме излапат огромни твари с безброй пипала. Дори не беше изключено всяка частичка от тялото ми да се разлети в собствена посока.
— ТРЯБВА ДА ТИ СЕ ПРИЗНАЕ, ЧЕ ЖИВЯ ИНТЕРЕСНО.
— Вярно ли е, че животът на човека минава пред очите му, преди да умре?
— ДА.
— Гадост.
Ринсуинд потръпна.
— СТРУВА МИ СЕ, ЧЕ НЕ МЕ РАЗБРА. ЖИВОТЪТ НА ХОРАТА НАИСТИНА МИНАВА ПРЕД ОЧИТЕ ИМ, ПРЕДИ ДА УМРАТ. ПРОЦЕСЪТ СЕ НАРИЧА „ЖИВОТ“. ИСКАШ ЛИ СКАРИДКА?
Ринсуинд погледна само за секунда картонената кофичка в скута на Смърт.
— Не, благодаря. Понякога са смъртно опасни. И не мога да не отбележа, че прекаляваш, като идваш тук да злорадстваш и да си хапваш скаридки пред мен.
— МОЛЯ?
— И то само защото сутринта ще ме бесят.
— НИМА? О, ЩЕ ОЧАКВАМ С НЕТЪРПЕНИЕ ДА НАУЧА КАК СИ ИЗБЯГАЛ. ИМАМ СРЕЩА С ЕДИН ЧОВЕК В… — Очните кухини на Смърт блеснаха за миг, докато ровеше в паметта си. — … В ЕДИН КРОКОДИЛ. НА НЯКОЛКОСТОТИН МИЛИ ОТТУК.
— Какво?! А защо намина при мен?
— ПОМИСЛИХ СИ, ЧЕ ЩЕ СЕ РАДВАШ ДА ВИДИШ СТАР ПОЗНАТ. НО ВЕЧЕ Е ВРЕМЕ ДА СИ ВЪРВЯ. — Смърт се изправи. — ТОЗИ ГРАД Е ПРИЯТЕН В МНОГО ОТНОШЕНИЯ. И ЩОМ СИ ПОПАДНАЛ ТУК, ПОСТАРАЙ СЕ ДА РАЗГЛЕДАШ СГРАДАТА НА ОПЕРАТА.
— Чакай, чакай!… Току-що чух от теб, че неминуемо ще умра!
— ТОВА ВАЖИ ЗА ВСЕКИГО. СЛУЧВА СЕ РАНО ИЛИ КЪСНО.
Стената пропусна с лекота Смърт, защото от неговата по-особена гледна точка тя просто не съществуваше.
— Но как ще стане? Аз не мога да минавам през… — започна магьосникът.
Млъкна и се сви на нара. Овцата пък се свиваше в ъгъла.
За разнообразие се обърна по гръб и зяпна тавана. Някой бе драскал дори по него. Всъщност…
Здрасти, пич. Виж ги хубавичко ония панти.
Бавно, сякаш дърпан с невидими конци, Ринсуинд обърна глава и погледна зарешетената врата.
Пантите бяха страховити. Не бяха завинтени във вратата, за да ги преодолее първият хитрец с отвертка в ръка. Представляваха огромни стоманени куки, забити надълбоко в стената, и върху тях се насаждаха двете грамадни стоманени халки, заварени към вратата. Какво ли обнадеждаващо пък бе видял онзи прочут бандит?
Магьосникът се вторачи в ключалката отблизо. Дебел стоманен прът, заклещен в още по-здрава рамка.
Ринсуинд още дълго не отдели поглед от вратата. После си плю на ръцете, стисна зъби и се помъчи да я вдигне откъм пантите. Да, имаше достатъчно хлабавина…
Беше възможно да се махнат халките от куките.
С пристъпяне встрани на полусвити крака можеше и да издърпаш цялата врата в килията, измъквайки пръта от рамката.
И накрая лесно би успял да окачиш вратата на мястото й, както вече си излязъл в коридора, а след това се изсулваш тихомълком.
Ринсуинд внимателно отпусна халките върху куките и си каза, че само някой глупак би постъпил така.
В подобни моменти страхът се превръщаше в точна наука. Някои ситуации изискваха дива, безогледна паника, други — премерена, обмислена, разумна паника. Сега магьосникът се намираше в безопасност. Признаваше все пак, че е килия за смъртници, но пък вероятно беше единственото място в цялата страна, където нищо не го заплашваше в близките часове. Хиксианците май не си падаха по изтезанията, макар че сигурно биха го увещавали да хапне още от произведенията на тяхната кухня. Поне в момента имаше време — да състави план, да прецени най-добрия си ход, да приложи ума си към неотложния проблем.
Постоя така секунда-две, после напъна вратата.
Отдели предостатъчно време за размисъл. Вече можеше да хукне с все сила.
Разумният пътешественик скоро започва да отбягва всяка гозба, предложена му под заблуждаващото прикритие „местен специалитет“. Ястието неизменно е толкова противно, че хората, живеещи извън въпросната местност, биха предпочели да си отхапят краката, вместо да го вкусят. Въпреки това домакините им го предлагат настойчиво: „Моля ви, хапнете си от кучешката глава, пълнена с кълцано зеле и прасешки зурлички. Местен специалитет!“