И Ковчежникът преживя няколко промени във възрастта, както си бродеше тихо из мократа, но гола земя. Но за човек, способен да се превъплъщава часове наред във ваза с цветя, дразнителят беше едва забележим.
Огънят обаче привлече вниманието му. Горяха парчета плавей и солта оцветяваше пламъците в синьо.
Наблизо беше оставена торба от някакви животински кожи.
Влажната пръст до Ковчежника се размърда и изригна… едно дърво — с такава бързина, че капките дъжд се изпаряваха от неговите разтварящи се листа. Явлението изобщо не го учуди. Това поначало му се случваше рядко. Пък и никога не бе присъствал на израстването на дърво, нямаше представа за нормалната скорост.
Още няколко дървета почти избухнаха наоколо. Едно прибърза толкова, че за броени секунди измина целия път от фиданка до полуизгнил дънер.
Някак долавяше, че наблизо има и други хора. Нито ги виждаше, нито ги чуваше, обаче ги усещаше дори с костите си. Все пак Ковчежникът бе свикнал и с появата на хора, невидими за всички останали. Бе прекарал безброй приятни часове в беседи с исторически личности или със стените.
Иначе казано, той беше или най-подходящият, или най-нелепият (зависи от гледната точка) кандидат за среща лице в лице с божество.
Един старец излезе иззад скалата и почти стигна до огъня, преди да забележи магьосника.
Също като Ринсуинд и Ковчежникът нямаше място за расизъм в главата си. Като цвят на кожата черното беше истинско облекчение в сравнение с някои оттенъци, които бе виждал. Е, да, не бе зървал черен човек като този, който го зяпаше. Поне Ковчежникът смяташе, че го зяпа. Очите бяха хлътнали толкова надълбоко под челото, че нямаше как да е сигурен.
Добре възпитаният Ковчежник изрече приветливо:
— Ура, и розов храст ли има?
Старецът кимна озадачено. Отиде при мъртвото дърво и откъсна клон, чийто край пъхна в пламъците. После седна и се загледа, сякаш овъгляването на дървесината беше най-пленителната случка в света.
Ковчежникът пък се настани на един камък и зачака. Щом ще си играят на търпение, нужни са двама, нали?
Старецът начесто се озърташе към него. Неизменно виждаше усмивката на Ковчежника.
Накрая горящият клон беше издърпан от огъня. Старецът си взе кожената торба и тръгна между камъните. Ковчежникът го последва.
Тук имаше малък скален навес, който пазеше отвесната каменна повърхност от дъжда. Такава съблазън в Анкх-Морпорк щеше да е отдавна покрита дебело с толкова афиши, обяви и пошли драсканици, че дори да махнеш стената, натрупаните слоеве не падат.
Някой бе нарисувал дърво. Ковчежникът не си спомняше да е виждал по-простичка скица на дърво още откакто книжките му бяха почти само от картинки. Но и по някакъв особен начин рисунката не можеше да бъде по-правдоподобна. Беше толкова пестелива, защото личеше, че нещо извънредно сложно е свито и смалено. Сякаш някой бе започнал с привичните зелени облачета върху пръчка, после бе усъвършенствал неспирно образа, търсейки дребничките криволици в линията, които заявяват: „Дърво“. И тях бе свел до единствената линия, изричаща гръмко: „ДЪРВО“.
Вече се чуваше дори вятърът в клоните.
Старецът взе плосък камък с нещо бяло, намазано по него. Нарисува сплеснато V на стената и го замаза с кал.
Ковчежникът се разсмя, когато крилете изпърхаха от скалата и профучаха край него.
Отново усети чудатия процес. Вършеше се нещо дребно, от което произлизаше нещо грандиозно.
Седеше и гледаше. Спомняше си по-късно — когато беше в състояние да си спомня, — че е прекарал тук един от най-щастливите дни в живота си.
Ринсуинд вдигна глава. Шлем на страж се въртеше лекичко на земята.
Смая се, когато видя, че самите стражи още са наоколо и си лежат в разнообразни степени на безсъзнание… или поне имаха благоразумието да се преструват, че са в несвяст. Багажът се отличаваше с котешкото качество да губи интерес към онова, което не оказва съпротива дори след няколко пробни ритника.
Десетки обувки бяха осеяли улицата. Багажът куцукаше в кръг около тях.
Магьосникът въздъхна и стана.
— Я сваляй и останалите! Изобщо не ти отиват.
Багажът постоя неподвижно около секунда, после и другите обувки хвръкнаха към стената.
— Роклята също! Какво биха си помислили онези мили дами, ако те видят, че си я навлякъл?
Багажът се отърси от няколко разпрани парцала с пайети.
— Обърни се, искам да ти видя дръжките. Казах да се обърнеш! Направи го както трябва, моля те. Аха, знаех си… Обърни се още малко. Тези обици… Между другото никак не те разкрасяват. — Наведе се да огледа отблизо. — Охо, да не си ходил да ти пробиват и капака?
Багажът отстъпи. Излъчваше решимост да се раздели, ако е неизбежно, с обувките и роклята, но от обичката на капака си нямаше да се откаже без бой.
— Е… все едно. Дай ми чисто бельо, защото това, което нося, вече прилича на ламарина.
Капакът се отвори.
— Добре, сега ще… Това ли е моето бельо? Само като си представя, че може да ме положат в гроба с такива неща по мен… Моето бельо, моля! Отвътре е извезано името ми, макар да не помня защо някога ми е хрумнало, че има смисъл.
Капакът се затвори за миг и пак зейна.
— Благодаря ти.
Нямаше смисъл и да се чуди как ставаха тези трансформации, нито защо дрехите излизаха старателно изпрани и изгладени.
Стражите мъдро си оставаха в безсъзнание, но по стар навик Ринсуинд се скри зад купчина стари кашони, за да се преоблече. Би го сторил и на необитаем остров.
— Не забеляза ли нещо чудато в тази уличка? — обади се над кашоните. — Няма канавки, няма и водосточни тръби. Тук не са и чували за дъжд. Ей, ти нали все пак си Багажът, а не някое предрешено кенгуру? И защо ли питам? Богове, така е по-добре. Сега да вървим…
Багажът пак отвори капака си и една млада жена се вторачи в магьосника.
— А ти кой си?… Да бе, слепецът.
— Моля?!
— Извинявай, изтървах се… Дарлийн разправяше, че трябва да си сляп. Ще ми помогнеш ли да изляза?
Ринсуинд най-сетне схвана, че това е Нилет — третата от екипажа на Летиция и най-обикновената от дамите. Нейната външност не беше толкова… хм, крещяща.
Дарлийн например, когато той я зърна за последен път, държеше изящно един мъж за яката и стоварваше изискано юмрука си във физиономията му. Когато тя влизаше някъде, едва ли беше мислимо да остане незабелязана.
А в Нилет нямаше нищо… извънредно.
Момичето отръска малко прах от роклята си и въздъхна.
— Усетих, че пак ще се сбият, и се напъхах в Сандъчко.
— Сандъчко, а?
Багажът доби засрамен вид.
— Където и да отиде Дарлийн, рано или късно се започва — разговорчиво сподели Нилет. — Ще се втрещиш, ако я видиш как рита с тия токчета.
— Веднъж видях и ми стига. Не ми разказвай нищо повече. С какво да ти помогна? Само че да ти кажа веднага, че ние със Сандъчко — Ринсуинд подритна Багажа — смятахме да си тръгнем.
— Моля те, не го ритай, беше ни толкова полезен! — възкликна момичето.
— Нима?
Багажът се завъртя тромаво, за да не виждат те изражението на ключалката му.
— О, да! Ония миньори в Кангули щяха… да се държат още по-зле с Летиция, но Сандъчко се намеси.
— Тоест ги нагази, така ли?
— А ти отде знаеш?
— Ами Баг… Сандъчко, де, си е мой. Бяхме се загубили замалко.
Нилет се опита да си оправи прическата.
— На другите нищо им няма — оплака се тя, — само си сменят перуките. Бирата може и да става за шампоан, ама не докато е още в тенекето. — Момичето въздъхна отново. — Както и да е. Май вече трябва да си ходя вкъщи.
— А къде живееш?
— В Уорълосърфа. Към Ръба е. Айде пак бачкане във фабриката за огъване на банани. Дотук с шоубизнеса!
Тя се разплака и пльосна безсилно върху Багажа.
Магьосникът не посмя да я потупа по рамото. Ако Нилет приличаше по нрав на Дарлийн, би останал без ръка. Задоволи се с подчертано неагресивно утешително мънкане.
— Знам си, че нито пея, нито танцувам хубаво, ама Летиция и Дарлийн също не ги бива много. Дарлийн като подхване „Игривата кралица“, можеш да си нарежеш въздуха на филийки с гласа й. Не че не бяха мили с мене — побърза да каже момичето, любезно дори в мъката си, — ама май животът не е само да мятат бирени тенекета по тебе всяка вечер, пък накрая да те напъждат от града. Честно, тръгнах с тях, щото Нойлин не можа — разхълца се Нилет. — Горе-долу сме еднакви на ръст, а Летиция не намери друг навреме. Аз пък имах нужда от мангизите и тя разправяше, че нямало страшно, само хорицата да не виждали колко са ми малки ръцете…
— А Нойлин?…
— За брат ми ти думам. Казвах му аз: „Не е зле, че искаш да ставаш шампион по сърфинг, няма лошо и да носиш рокли, ама двете заедно?…“ Знаеш ли как драскат коралите, като те влачат злобно по тях? А на другата заран Летиция тръгваше на турне и… Е, тогаз идеята ми се виждаше добра.
— Нойлин… — промърмори Ринсуинд. — Необичайно име за…
— Права беше Дарлийн, че нямало да чатнеш. — Погледът на Нилет се зарея нанякъде. — Брат ми май се застоя излишно дълго в оная фабрика. Много се влияе, да знаеш. Аз и без туй щях…
— О, да, сетих се! Преоблича се като жена, нали? Стара традиция в пантомимата, доколкото знам. Два балона под роклята, перука от слама и мръснишки шегички…
Осъзна, че момичето го гледа втренчено.
— Слушай, ти май доста скитосваш насам-натам, а?
— Няма да повярваш, ако ти разкажа — поклати глава магьосникът.
— И срещаш всякакви хора, нали?
— Обикновено по-неприятните, за съжаление.
— Ами как не си разбрал досега, че някои мъже… — Нилет млъкна, за да си издуха носа. — Все едно, де. Отдавна казах на другите, че си тръгвам след карнавала. Това… преобличане като жени не е работа за жени. Аз съм си такава, между другото. Надявах се, че се набива на очи, ама на тебе е по-добре да го кажа направо. Сандъчко, ще ни измъкнеш ли оттука?
Багажът се премести до стената в дъното на уличката и зарита, докато се отвори дупка с прилични размери. На връщане мина по един страж, който прояви непредпазливостта да се размърда.
— Впрочем… аз го наричам Багажа — не много настойчиво обясни Ринсуинд.
— Без майтап? Ние пък му викахме Сандъчко.
Зад дупката се откриваше тъмно помещение. Имаше редици кашони, покрити с паяжини.
— Ясно, в старата пивоварна сме — сети се Нилет. — Да де, новата… Я да намерим някоя врата.
— Добра идея — съгласи се Ринсуинд, оглеждайки недоверчиво паяжините. — Новата ли каза? Изглежда доста вехта…
Момичето опита дръжката на една врата.
— Заключена е. Нищо де, има и други. Глей с’а… Пивоварната е нова, щото я построихме вместо старата, дето е нагоре по реката. Да, ама бирата изветрява за нула време. Всички взеха да разправят, че тука витаели зли духове или не знам си що. И пак използваме старата. Татко така си загуби почти всички мангизи.
— Защо?
— Ами той й беше собственик. Само дето оставаше да му се пръсне сърцето. Приписа ми я. Виж, той отдавна не се погажда с Нойлин заради… нали се сещаш… Не, не чаткаш. Все тая. Бизнесът отиде по дяволите. А пък бирата „Ру“ уж беше най-свястната навремето.
— Не можеш ли поне да продадеш земята?
— Че кой ще си прахоса парите за местенце, дето бирата изветрява за пет секунди? И даром няма да го вземат.
Ринсуинд се взираше в големите метални резервоари.
— Може би пивоварната е построена върху древно светилище. Случвало се е и друг път. В нашия край бяха направили рибен ресторант върху…
Нилет опита поредната заключена врата.
— Отначало всички си го помислихме. Ама татко разпита племената и те отрекоха. Мястото хич даже не било свято. Напротив. Един вожд отиде на свиждане на премиер-министъра в затвора и му изтърси: „Пич, ако щете го изровете цялото и го изсипете от Ръба. Няма проблеми.“
— Как тъй в затвора?
— Тикаме всички политици в килиите още на другия ден след изборите. Вие не го ли правите?
— Че защо?
— За да пестите време. — Момичето натисна поредната неподатлива дръжка. — Проклетия! Прозорците пък са нависоко…
Земята помръдна под краката им. Някъде в мрака издрънча метал. Прахолякът по пода се подреди в чудновати вълнички.
— Ох, пак ли! — тихичко възкликна Нилет.
Вече не само прашинките се движеха. По тях пробягваха мънички неясни форми, заобикаляха краката на магьосника и се шмугваха под заключената врата.
— Паяците бягат! — стресна се момичето.
— Нямам нищо против! — натърти Ринсуинд.
Следващият трус накара и стените да заскърцат.
— Толкоз зле не е било — промърмори момичето. — Да се покатерим по някоя стълба и да опитаме през прозорците…
Тъкмо в този миг до тях една стълба се отдели от стената и се нареди в железен пъзел на пода.
— Сигурно моментът не е най-подходящият… — пресекливо, но упорито започна Ринсуинд. — Все пак да те попитам — случайно да не си маскирано кенгуру?
Над главите им металът пищеше в неорганична агония. Магьосникът погледна нагоре навреме, за да види как остъкленият купол на пивоварната нежно се разделя на стотици остри парчета.
А насред смъртоносния дъжд пропадаше огромната реклама на бирата „Ру“ с ухиленото си кенгуру, по която още горяха няколко лампички.
— Сандъчко, отвори се! — писна Нилет.
— Недей…
Тя обаче го повлече към надигащия се капак…
Светът се превърна в тъма.
Под него имаше дърво. Ринсуинд почука съвсем ненатрапчиво, за да се увери в това. И пред него имаше дърво. И отстрани имаше д…
— О, извинявай. Наистина ли сме в Багажа?
— Що пък не? Тъй се измъкнахме от Кангули миналата седмица. Мисля си вече дали не е вълшебен сандък.
— А знаеш ли какви неща са попадали в него?!
— Ами… Летиция си криеше бутилките джин в Сандъчко.
Магьосникът внимателно протегна ръка нагоре.
Отдавна подозираше, че Багажът има не само една вътрешност… Докосна предполагаемия капак и го повдигна.
Още бяха в пивоварната. Не беше за пренебрегване предвид някои от местата, където можеха да се озоват. Глухият тътен не секваше, съпроводен от дрънченето по пода на неприятно назъбени ръждиви железа.
А голямата реклама с кенгуруто пламтеше весело.
И в кълбата дим се мяркаха островърхи шапки. По-точно — пушилката, обвиваща странни празноти във въздуха, очертаваше триизмерните силуети на групичка магьосници.
Ринсуинд изскочи от Багажа.
— Не, не, не! Изтресох се тук само преди два-три месеца. Нямам вина за нищо!
— Приличат на призраци — подхвърли Нилет. — Познаваш ли ги?
— Не! Но те непременно са замесени в земетресенията! И в онова, Мокрото, каквото ще да е то!
— А, древни предания… Между другото, господин магьоснико, тука стана доста задимено, ако не си забелязал. Помниш ли отде се вмъкнахме?
Ринсуинд се озърташе отчаяно. Пушеците скриваха всичко наоколо.
— Тази пивоварна няма ли си подземия?
— Ъхъ, има! Като малки с Нойлин се завирахме там и си играехме на мама и мама. Я да потърсим капаци по пода!
Три минути по-късно овехтелият дървен люк на улицата не устоя на ритниците на Багажа. Разбягаха се малко плъхове, последвани от Ринсуинд и Нилет.
Никой не ги и погледна. Над града се издигаше стълб гъст дим. Стражи и граждани вече се нареждаха да си подават кофите, а неколцина мъже се опитваха да разбият портата на пивоварната.
— Е, ние поне се измъкнахме — отбеляза магьосникът.
— Ей, к’во става тука, бе? Де се е дянала пустата й вода?
Викаше мъжът, който напразно натискаше ръчката на помпа. Един страж го издърпа за ръката.
— Ей в оня двор има друга помпа! Размърдай се, пич!
Други вече опитваха с втората помпа. Тя избълва само задавен звук, придружен от няколко капки вода и влажна ръжда.
Магьосникът преглътна на сухо.
— Водата е изчезнала — промълви безизразно.
— Как тъй ще изчезне? — сви вежди Нилет. — Винаги е имало вода. Под земята са цели грамадни морета!
— Ясно, само че… Няма какво да ги пълни отново, нали? При вас изобщо не вали дъжд.
— Пак ли почна с тия… — Момичето млъкна. — Ти май знаеш нещо. Не смееш да ме погледнеш, господин магьоснико.
Ринсуинд зяпаше унило пушеците. Те се завихряха и ръсеха искри над града. А всичко би трябвало да е твърде сухо. Тук не вали. Я почакай…
— Как позна, че съм магьосник?
— Пише го на шапката ти, ама думата е сбъркана.
— И знаеш ли какво означава „магьосник“? Сериозно те питам, не се бъзикам.
— Всички знаят за магьосниците! Имаме си цял университет, пълен с ония безделници!
— А ти можеш да ме заведеш там, така ли?
— Сам си го намери!
Нилет реши да си пробие път през гъмжилото. Ринсуинд подтичваше след нея.
— Моля те, не си отивай! Имам нужда от теб да ми превеждаш, че както говорите във вашата страна… Само ме заведи в университета, бива ли? Май предчувствам, че се задава легендарната последна схватка…
Кратко скрибуцане… после перката на вятърна помпа се стовари на улицата.
— И най-добре да побързаме — добави магьосникът. — Иначе за пиене ще остане само бира.
Ковчежникът се разсмя отново, когато въглените точици протегнаха крачета, подредиха се, слязоха от скалата и запълзяха по пясъка пред него. Зад гърба му по дърветата вече се разнасяше птича песен…
А после, уви, се разнесоха и гласове на магьосници.
Те имат навика да поставят под съмнение всичко във Вселената, но отправят въпросите към себеподобните си, без да губят време в изслушване на отговорите.
— … и никакви дървета не видях, когато стъпихме на сушата.
— Може да не сме ги забелязали заради дъжда, а пък Старшият наставник — заради госпожа Уитлоу. Декане, стегни се най-сетне! Виждам, че пак се подмладяваш! Никого няма да впечатлиш с туй!
— Архиканцлер, аз просто съм си млад по дух.
— Не е нещо, с което да се гордееш толкоз! Ти, Старши наставнико, също се стегни, защото прекалено си се стегнал, разбра ли?… Я, някой май е излязъл на пикник…
Творецът беше погълнат от работата си и не ги погледна.
— Ей, сигурен съм, че Ковчежникът се запъти насам…
С малко червена пръст бе очертан сложен контур и се появи същество с тяло на гигантски заек, изражение на камила и опашка, от която би останал доволен и гущер.
Магьосниците заобиколиха скалата навреме, за да го видят как си почесва ушите.
— О, богове, това какво е?
— Да не е нова разновидност плъх? — предположи Професорът по неопределени изследвания.
— Вижте, Ковчежникът е намерил един от аборигените… — Деканът се примъкна зад художника, който зяпаше стъписан магьосниците. — Добро утро, драги. Как наричате тази твар?
Творецът погледна накъде сочеше Деканът.
— Кенгуру?
Гласът му беше едва доловим шепот, но земята потрепери.
— Кенгуру, значи?
— Сър, може би това не е името на животното — търпеливо се намеси Пондър. — Нищо чудно да казва: „Не знам.“
— Че защо да не знае? Тъкмо човек като него бих очаквал да заваря тук. Ето — много мургав тен, липса на панталон. Как няма да знае имената на дивите животни наоколо?
— Ама той току-що го нарисува… — престраши се Ковчежникът.
— Тъй ли? — Деканът се вторачи в скалата. — Хубавичко като за туземно изкуство. Интересни… линийки.
Ковчежникът закима. Според него рисунките просто бяха живи. Може и да представляваха разноцветна пръст, нанесена върху отвесния камък, но всички бяха жизнени като отдалечилото се със скокове кенгуру.
А старецът изобразяваше змия. С една-единствена криволичеща линия.
— Помня, че съм виждал на картинки някои от дворците насред джунглата в Тецумен — подхвана Деканът. — Нито грам хоросан, но камъните са напаснати така, че и нож не можеш да пъхнеш помежду им. Хе, единственото място, където тецуменците не са пъхали ножовете си!… Странен народ. Спецове по човешки жертвоприношения на едро и по отглеждането на какао. Аз поне не смятам, че е най-естествената комбинация. Изтребваш петдесетина хиляди, а после сядаш да отмориш с чашка горещ шоколад в ръка… Извинете, навремето бях много изкусен с четките и боичките.
За ужас дори на Ридкъли Деканът взе кривата суха клечка от ръката на твореца и лекичко мацна с нея по скалата.
— Виждате ли? — рече любезно. — Точица за око.
Получи нещо като усмивка от художника. Поне видя зъбите му. Също като повечето други същества от астралните измерения, старецът изпадаше в недоумение пред магьосниците. Всеки от тях имаше самочувствието на цял многолюден род и може би заради това всичко им се разминаваше безнаказано. И сякаш излъчваха невидимо поле, което подсказваше, че те — разбира се! — са си съвсем на мястото навсякъде, но околните няма защо да им обръщат внимание и е най-добре да продължат обичайните си занимания.
Змията изпълзя зад Декана и се скри в храстите.
— Не усещате ли нещо особено? — обади се Лекторът по съвременни руни. — Пръстите ме сърбят. Да не сте използвали магия?
Деканът вдигна овъглен клон от земята. Ченето на твореца увисна, когато видя драсканицата на скалата.
— Защо ли си мисля, че може би го обиждате? — поклати глава Пондър.
— Глупости! Способният художник винаги е готов да се учи от другите. Интересно, но туземците май изобщо не схващат идеята за перспективата…
Ковчежникът се сети — или долови чужда мисъл, — че е така, защото перспективата е измама. Ако знам, че езерцето е кръгло, защо да го показвам като сплескан овал? Ще го нарисувам кръгло, за да бъде истинско. Защо четката ми да ви лъже — само защото моите очи ме подвеждат ли?
Беше доста гневен беззвучен монолог.
— Декане, какво мацаш там? — невинно попита Старшият наставник.
— А ти какво виждаш? Птица, разбира се!
Гласът в главата на Ковчежника промълви: Нали птицата трябва да лети, къде са й крилете?
— Тази стои на земята, крилете й не се виждат — разсеяно отвърна Деканът и се стресна. — Да му се не знае! Било по-трудно да рисуваш на камък, отколкото предполагах…
Аз винаги виждам крилете, продължи гласът. Ковчежникът напипа кутийката си с хапчетата от сушени жаби. Безплътните гласове никога не се чуваха толкова отчетливо.
— Много плоска птица — натърти Архиканцлерът. — Престани, Декане, този приятел не е много доволен от теб. Я да помислим за някое хубавичко заклинание за правене на кораб…
— Повече прилича на невестулка — заяде се Старшият наставник. — И си се оплескал с опашката.
— Хлъзна се клечката.
— Да, ама патицата трябва и да е по-тлъста — критично установи Професорът. — Декане, стига си се фукал. Кога си виждал за последен път патица без гарнитура?
— Миналата седмица!
— А, да, беше по-препеченка и със сливов сос. Дай сега аз да опитам…
— Видя ли?! Направи й три крака!
— _Помолих те_ да ми дадеш клечката! А ти ми я дръпна от ръката!
— Хора — внушително се намеси Ридкъли, — аз поне съм се нагледал на патици, а вашата драсканица е нелепа. Дайте ми клечката… Благодаря. Човката се прави ето тъй…
— Не е където трябва и е прекалено голяма.
— Ха, това ли наричаш човка?
— Няма нужда да посягате…
Невидимият университет бе съграден от камък, и то така, че тук-там беше трудно да се различи къде свърша дивата скала и започва опитомената.
Не беше лесно човек да си представи от какво друго може да бъде построен един университет. Ринсуинд никога не би включил в списъка на вероятните материали рифелната ламарина.
Само че като отглас от някаква родова памет металните листове около портата бяха изкусно огънати, за да образуват арка. А в ламарината бяха прогорени с киселина думите:
— Излишно е да се изненадвам, нали? — промърмори той. — Няма проблеми.
Портата, скалъпена също от гофрирани железа, приковани към парчета дърво с гвоздеи втора употреба, беше залостена. И по нея тропаше многолюдна тълпа.
— Май още на доста хора е щукнала същата идея — вдигна рамене Нилет.
— Все има и друг вход. Някъде отзад… Аха, ето подходяща пресечка. Така… Липсват тухлени зидове, значи… — Буташе ламарината и едно парче се заклати. — Ами да. Ето ти начин да се прибереш след установения в правилника час.
— Как се сети?
— Това е университет, нали? Хайде, да влезем.
Ринсуинд малко се учуди, когато погледът му обхвана малката спретната ливадка от другата страна на оградата, осветена откъм голямо ниско здание. Всъщност всички сгради в двора бяха ниски, сякаш някой бе настъпвал грамадни правоъгълни гъби. И да са били боядисвани някога, трябваше да се е случило в праисторическото минало, между първия запален огън и изобретяването на колелото.
Имаше и кула. Извисяваше се на около двайсет стъпки над земята.
— Като университет не е нищо запомнящо се — поклати глава Ринсуинд и си позволи бледа сянка на самодоволство. — Двайсет стъпки, а?
Тръгна към входа на сградата и в този миг светлината се засили, освен това придоби оттенък на октарин — осмия основен цвят, тясно свързан с магията.
Ринсуинд заудря по вратата.
— Братски привети! Нося ви ги от… Олеле!
Светът наоколо просто се промени. Отначало стоеше пред ръждясала врата, после без никакъв промеждутък се озова насред кръг от магьосници.
Едва запази равновесие.
— Получавате отличен за усърдието — успя да се сопне. — Ако щете, наречете ме господин Досадник, но там, откъдето идвам, ние просто отваряме вратата.
Нямаше никакво съмнение, че са магьосници. Е, да… Островърхите им шапки имаха невероятно широки периферии, робите им стигаха някъде до кръста, а надолу продължаваха шорти, дълги сиви чорапи и кожени сандали. Но видът им на пълни с горещ въздух балони, готови да се издигнат всеки миг, беше неоспоримо потвърждение.
Старшият в групата му кимна.
— Добър ти вечер, господин Досаднико. Дохвърча тук по-бързичко, отколкото се надявахме.
Интуицията подсказа на Ринсуинд, че е по-практично да не обяснява: „Ами аз си стоях пред вратата.“
— Помогнаха ми — отвърна лаконично.
— Няма демонски вид — вторачи се друг магьосник. — Помните ли предишния, дето го призовахме? Шест очи, три…
— Декане, най-способните сред тях умеят и да се преобразяват.
— Ха! Архиканцлер, тогаз ей тоя им е геният.
— Много съм ви признателен за оценката — изсумтя Ринсуинд.
Архиканцлерът пак му кимна. Разбира се, беше на солидна възраст и лицето му сякаш бе стискано в шепа, а после изглаждано с ютия. Имаше си къса сивееща брадичка. И в него се забелязваше нещо странно познато.
— Досаднико — изрече той, — призовахме те, за да узнаем от теб к’во стана с нашата вода.
— Изчезна до капка, а? Подозирах.
— Не може да изчезне — възрази Деканът. — Тя е вода. Винаги има вода, ако копаеш достатъчно надълбоко…
Вратата тресна на пода с оглушителен грохот. Магьосниците заотстъпваха.
— К’во е туй, мътните го взели?
— О, моят Багаж — обясни Ринсуинд. — Направен е от…
— Не те питам за сандъка с крачетата! Тая не е ли жена?
— Не питайте него, не е наясно — промълви Нилет и се премести зад Багажа. — Извинявам се, но Сандъчко стана малко нетърпелив…
— Не можем да допуснем жени в Университета! — кресна Деканът. — Заради тях ще почнем да се наливаме с ликьор!
— Няма проблеми — нетърпеливо го прекъсна Архиканцлерът. — Е, Досаднико, к’во стана с нашата вода?
— Според мен сте я изчерпали.
— И как можем да добием още?
— Ама защо всички питате мен? Нямате ли си заклинания за дъжд или нещо подобно?
— Ох, пак тая думичка — отегчено въздъхна Деканът. — Водата, значи, си пръска ей тъй от небето? Ще повярвам, като видя!
— Опитахме се да направим един… Как им викахте на големите бели водни торби? Дето морските вълци разправят, че виждали в небето?
— Облаци.
— Ъхъ. Ама те не искат да висят, Досаднико. Миналата седмица метнахме една водна торба от кулата, а тя се стовари връз Декана.
— Няма нужда да ги правите, те си се случват сами — натърти Ринсуинд. — Вижте какво, не знам как се предизвиква дъжд. Мислех си обаче, че всеки що-годе свестен магьосник владее заклинанията — добави с тон на човек, нямащ представа що за заклинания са тези.
— Глей ти!
В очите на Архиканцлера се четеше опасен интерес.
— Никого не искам да обидя — припряно добави Ринсуинд. — Уверен съм, че въпреки обстоятелствата си имате чудесен университет. Е, не истински, но превъзходен, като се вземе предвид всичко…
— Че к’во не ни е наред? — намръщи се Архиканцлерът.
— Ами… Кулата ви е дребничка, не мислите ли? Дори ако я сравним с околните сгради. Не че има…
— Да покажем на господин Досадника нашата кула — решително предложи Архиканцлерът. — Иначе май ще ни вземе на подбив.
— Видях я вече.
— А отгоре надникна ли?
— Не…
— Архиканцлер, нямаме време за щуротии — възрази дребничък магьосник. — Да връщаме тоя мухльо в ада и да си намерим нещо по-добро.
— Извинете — кисело се усмихна Ринсуинд, — но за вас думата „ад“ означава ли някакво червено горещо място?
— Да!
— Нима? И как познават хиксианците, че са попаднали там? Може би бирата е малко по-топличка?
— Стига препирни! — прекъсна ги Архиканцлерът. — Тоя се яви веднага след призоваването, значи тъкмо от него имаме нужда. Ела с мен, Досаднико. Ще се забавим само минутка.
Пондър завъртя глава отегчено и се премести до огъня. Госпожа Уитлоу се бе настанила достолепно на камък. Пред нея Библиотекарят почти се напъхваше в пламъците. Още беше мъничък. Пондър предполагаше, че темпоралната му жлеза си е била достатъчно зашеметена и преди, та нямаше скоро да разплете бъркотията.
Невръстният орангутан докопа кожената торба и започна да опитва на вкус съдържанието й, както е присъщо на всички млади бозайници.
Извади плоско извито парче дърво, нашарено с всевъзможни цветове. Бяха несравнимо повече, отколкото старецът използваше за рисунките на скалата, и Пондър се зачуди каква ли е причината. Библиотекарят провери става ли за дъвчене, удари парчето в земята с плаха надежда, после го захвърли. След това хвана плосък дървен овал и задъвка връвчицата, на която беше вързан.
— Това не е ли йо-йо? — взря се госпожа Уитлоу.
— А, като момчета го наричахме бръмчило — сети се Пондър. — Върти се над главата и издава смешен звук.
Той размаха ръка за по-нагледно.
— Ииик?
— О, колко е сладък! Опитва се да повтори движенията ви!
Библиотекарят завъртя несръчно връвчицата, тя се омота около главата му и овалното парче го халоса по тила.
— Ох, горкичкият! Господин Стибънс, моля ви, махнете това въженце от него.
Когато Пондър посегна да помогне, Библиотекарят оголи мъничките си зъби.
— Дано порасне скоро… — промърмори младият магьосник. — Иначе Библиотеката скоро ще се напълни с картонени книжки за розови зайчета…
Кулата наистина приличаше на огризка. Основата беше от дялани камъни, но някъде към средата на зидарите им бе писнало. Нагоре се издигаха вездесъщите листове рифелна ламарина, приковани към дървена рамка. Крехка наглед стълба даваше достъп до върха.
— Много впечатляващо — въздъхна Ринсуинд.
— Отгоре изгледът е чудесен. Качи се, де!
Стълбата се тресеше под тежестта му. Накрая Ринсуинд изпълзя върху дъсчения под и се просна задъхан. Каза си, че трябва да е от бирата и вълненията. Късичка стълба не би могла да го преумори чак толкова.
— Тука въздухът ободрява — подсмихна се Архиканцлерът, застана до ръба и махна към града.
— О, да — промърмори Ринсуинд и се примъкна предпазливо към края на площадката. — Сигурно се вижда чак до порт… Аааа!
Архиканцлерът го хвана навреме и го дръпна назад.
— Ама… — измрънка Ринсуинд. — Това е…
— Е, да слизаме ли вече?
Ринсуинд опари с поглед местния магьосник и надникна плашливо към стълбата. Преброи старателно стъпалата й.
После доближи с мънички стъпки парапета и дръзна да погледне за миг надолу.
Горящата пивоварна се виждаше като искрица. Наоколо се простираше град Датиго, по-нататък беше пристанището…
Ринсуинд вдигна глава. Ето я и червената пустиня на лунна светлина.
— Колко е високо това нещо? — успя да изграчи той.
— Оттука ли? Към половин миля.
— А отдолу?
— Нали току-що се качи? Два етажа. Свежо, нали?
— Да… Много изобретателно.
— Ние сме си страна на хитреци…
— Ринсуинд!
Някой викаше от вътрешността на кулата. Ринсуинд се показа над стълбата и видя друг от тукашните магьосници.
— Какво има?
— Не търся тебе, бе! — сопна му се онзи отдолу. — Викам си Архиканцлера.
— Аз съм Ринсуинд.
Архиканцлерът го потупа по рамото.
— Я, к’во съвпадение… И аз тъй се казвам.