Пондър с голямо желание върна бръмчилото на малкия Библиотекар.
— Ето, вземи си го. А в замяна ти си махни зъбите от крака ми.
От другата страна на скалата прозвуча гласът на разума:
— Господа, тази свада е напълно безсмислена. Хайде да гласуваме. Който е уверен, че патицата има ципести крака, да си вдигне ръката…
Орангутанчето завъртя дървения овал още няколко пъти.
— Не е изпипано както трябва — отсъди Пондър. — Звукът не е силен… Ох, докога ли ще се мотаят там?
… уум…
— Ииик!
— Да, да, чудесно се справяш!…
… уум… уум… УУУММММММ…
Пондър зяпна, когато жълтеникавата светлина грейна над равнината.
Над него се отваряше кръг от синьо небе. Дъждът спираше.
— Ииик?
И чак тогава на младия магьосник му хрумна да се запита що за старец рисуваше в тази гола пустош на наскоро сътворения континент…
После се спусна мрак.
Старецът се усмихна с някакво подобие на удоволствие и обърна гръб на току-що завършената рисунка. В нея имаше няколко островърхи шапки и тя бързо потъна в скалата.
Беше много щастлив, че е пресъздал всички паяци и няколко опосуми, преди да открие какво липсва.
Дори не узна за извънредно чудатото и крайно нещастно създание с патешка човка, което безмълвно се гмурна в реката.
— Кат гледам, поне сме някакви брат’чеди — предположи Архиканцлерът. — Именцето не се среща под път и над път. Я си вземи още една бира.
— Веднъж прегледах архива на Невидимия университет — малко сковано го увери Ринсуинд. — Никога преди мен не са приемали студент със същата фамилия. — Той надигна кутийката и изсипа пяната в гърлото си. — И доколкото знам, досега не съм имал роднини. — Откъсна капачката на поредната кутийка. — Нямаше кой да ми прави дреболиите, присъщи на роднините, например… например да ми прати някаква гнусна жилетка за Прасоколеда.
— А малкото ти име как е? Мойто си е Бил.
— Хубаво звучи — Бил Ринсуинд. Де да знам дали са ме наричали на малко име…
— Добре де, пич, как ти викат хората?
— Как ми викат ли? „Дръжте го тоя!“ — Ринсуинд отпи голяма глътка. — Е, това е нещо като прякор. Когато подкарат по-официално, казват: „Не го оставяйте да се измъкне!“ Та докъде бях стигнал?
— Островърхи шапки. Водата изчезнала. Дърдорещо кенгуру. Оживели рисунки.
— Тъй си е — потвърди Деканът. — Щом ги плямпаш таквиз трезвен, требе да чуем какво ще изръсиш, кат се налееш с бира.
— Глей с’а — добави Архиканцлерът, — утре заран кат висне слънцето в небето, от мен се иска да отида на свиждане на премиер-министъра в пандиза и да му кажа к’во става с тая вода. Не е зле да помогнеш малко. Декане, дай му още едно тенекенце. Хората вече тропат по портата. Свърши ли бирата, вапцахме я.
Ринсуинд сякаш се рееше в топла кехлибарена мъглица. Намираше се сред магьосници. Познаваше се по вечните им препирни. А и бирата му помагаше да мисли.
Някой се пресегна над рамото му и остави отворена книга пред него.
— Тука е прекопирана пещерната рисунка от Кангули. Отдавна се питаме к’ви са тия подутини над фигурите…
— Дъжд — позна Ринсуинд от пръв поглед.
— Пак тая дума — вдигна рамене Бил. — Значи малки капчици вода си хвъркат из въздуха?
— Падат — поправи го Ринсуинд.
— И не боли, а?
— Никак.
— Ама водата е тежка. Хич няма да ми допадне над нас да се носят грамадни бели торби с вода.
Ринсуинд никога не бе изучавал метеорология, макар да беше неин редовен потребител. Размаха ръце безпомощно.
— Ами те са като… изпарения. — Хлъцна. — Тъй ами. Хубавички клъбца пара.
— Да не кипят случайно?
— Не, бе. Не. Много е студено в пустите облаци. Понякога се спускат нисичко, дори докосват земята.
Магьосниците се споглеждаха.
— Ей, в тая страна взехме да правим страхотна бира — промърмори Бил.
— Облаците требе да са опасни — реши Деканът. — Не щем да ни повалят къщите и дърветата.
— А… Но… Но те са меки, ясно? Като дим.
— Нали уж разправяше, че не били горещи!
Ринсуинд изведнъж налучка идеалното обяснение.
— Някога дъхали ли сте на студено огледало? — попита ги засиял.
— Не че го правя често, ама се сещам к’во става.
— Ето ви ги облаците! Е, горе-долу… Може ли още една бира? Ама че работа, хич не се напи-пи-пивам от нея, колкото ще да хъркам… да бе, къркам. И мисля ясно като… като… като не знам си що.
Архиканцлерът потропа с пръсти по масата.
— Ти и тая история с дъжда… Напипвам някаква връзка. Тъкмо ни свърши водата и ти изскочи отнейде…
Ринсуинд се оригна.
— Ей, вярно бе, трябваше да оправя нещо. Островърхи шапки във въздуха…
— Къде ги мярна за последно?
— В оная пивоварна, дето няма бира. Уж витаели духове, ха-ха. С шапки, ха-ха-ха…
Бил се вторачи в него.
— А тъй! — Огледа окаяната фигура на далечния си братовчед. — Я да слезем там. — Пак премери с поглед Ринсуинд и взе някакво решение. — Ще си носим бира.
Пондър Стибънс се опитваше да използва интелекта си, но мислите му шаваха съвсем мудно. Всичко бе потънало в тъмата и той не можеше да помръдне, но незнайно защо не се чувстваше зле. Беше почти като скъпоценните мигове в леглото, когато си буден само колкото да знаеш, че все още си унесен приятно.
Изумително е как може да минава времето.
Веригата от хора, подаващи си кофи, се бе проточила чак до пристанището. Хиксианците не бяха народ, който ще позволи да изгори пивоварна, ако ще и в нея да не се произвежда бира. Важен беше принципът.
Магьосниците предизвикаха с появата си хорово мърморене, случваше се някой и да подвикне присмехулно, но само ако е добре скрит зад гърбовете на останалите.
От главния ход, разбит с обсаден таран, изскачаха кълба дим и изпарения.
Архиканцлерът влезе вътре, влачейки за ръка своя щастливо ухилен сродник.
Рекламата на бирата „Ру“, превърнала се в опушен метален скелет, още лежеше на пода.
— Като падна, той взе да размахва ръце и да дърдори за островърхи шапки — сподели Нилет.
— Декане, провери за магия — нареди Бил.
Деканът протегна ръка и се разлетяха искри.
— Нищо особено — вдигна рамене той. — Нали ви казах, че…
За миг няколко заострени нагоре силуета се мярнаха във въздуха и изчезнаха.
— Ама туй не е магия — обади се един от местните магьосници. — Призраци.
— Всички знаят, че тука витаят зли духове.
— Зли са, я! — сопна се Архиканцлерът. — Щом се бъзикат с бирата…
Нилет услужливо посочи един капак на пода.
— Само че наникъде не води. Има люк към улицата и разни складове, нищо друго.
Щом го отвориха, магьосниците надникнаха надолу.
Видяха непрогледен мрак. Дребна твар с доста повече от четири крачета се шмугна встрани. От дупката лъхаше на много стара и много вкиснала бира.
— Няма проблеми — великодушно махна Ринсуинд с ръка, стиснала пълна кутийка. — Да сляза пръв, а?
Ама че забавно…
В стената беше завинтена ръждясала стълба. Заскрибуца, щом той стъпи на първия напречник, а няколко стъпки над дъното поддаде и го пусна неучтиво долу. Магьосниците го чуха да се кикоти.
— Няма проблеми. Случайно някой да носи факел? Тъмничко е.
През отвора обаче се просмукваше достатъчно мъждива светлинка, за да различи Ринсуинд огромни тръби. Беше очевидно и че след затварянето на пивоварната, но преди всеки вход да бъде грижливо залостен, подземията са били използвани от млади хора, които са били принудени да живеят с родителите си в твърде тесни къщи, а пък цивилизацията не се е сетила да изобрети удобните за някои цели автомобили.
И бяха писали по стените. Ринсуинд разчете послания към бъдните епохи, съобщаващи например, че Б. Смот е льохман. Нямаше си идея що за чудо е льохманът, но пък изобщо не се усъмни, че на Б. Смот едва ли му е харесвало да го наричат така. Често се чудеше как жаргонът излъчва значението си право в мозъка, колкото и да ти е непознат езикът.
Зад него нещо тупна — Багажът се приземи върху каменните плочи.
— А, готиният пич Сандъчко — приветства го Ринсуинд. — Няма проблеми!
Отгоре спуснаха подвижна стълба и магьосниците слязоха предпазливо. Архиканцлерът държеше жезъл, чийто топчест край сияеше.
— Намери ли нещо?
— Ами да. Разбрах, че не бих искал да се здрависам с един тип на име Б. Смот.
— Що, бе? Деканът е свястно човече, стига да имаш търпението да го опознаеш. К’во друго има тука?
Ринсуинд посочи отсрещната стена. Някой бе нарисувал с червено островърхи силуети на вратата. Лъщяха в светлината на жезъла.
— Леле… Кръв! — промълви Ринсуинд.
Неговият братовчед плъзна пръст по рисунката.
— Ами! Охра. Глина, де…
През тази врата се влизаше в друго подземие. Видяха малко празни бъчви, потрошени сандъци и задушна тъма.
Нахлулите с тях въздушни течения завъртяха прахоляка в дребни обърнати надолу вихрушки. Пак островърхи шапки…
— Хм, кат гледам, тия стени са ячки — изсумтя Архиканцлерът. — Пич, а сега накъде?
Ринсуинд надигна кутийката, затвори очи и мушна наслуки въздуха с показалец.
— Натам!
Багажът изскочи пред него и зарита тухлите. Зейна дупка към тъмна кухина.
Ринсуинд промуши глава. Май строителите на пивоварната бяха преградили със зид част от пещера. И то голяма, както му подсказваха незнайни сетива.
— Ей, туй място го нямаше, като почнаха строежа! — обади се Нилет.
— А пък е голямшко — поклати глава Деканът. — Как тъй се е пръкнало?
— Водата го е изровила — заяви Ринсуинд.
— Айде, бе! Значи водата дълбае грамадни дупки в скалите?
— Да. Само не ме питай как става… Това какво беше?
— Кое?
— Нищо ли не чухте?
— Чух. Ти попита: „Това какво беше?“
Ринсуинд въздъхна. От хладния въздух изтрезняваше бързо.
— Истински магьосници сте, а? Първо качество. Шапките ви са по-широки, отколкото високи, университетът ви е направен от ламарина, кулата ви е дребничка, макар че отгоре е великанска… Въпреки всичко сте си магьосници. Затова бихте ли млъкнали?!
В тишината се чу съвсем тихичко „пльок“.
Ринсуинд се блещеше към дълбините на пещерата. Светлината от жезлите само му пречеше. Хвърляше сенки. Мракът си е мрак, но в сенките би могло да дебне какво ли не…
— Някой сигурно вече е изследвал тези пещери — промърмори с хилава надежда.
Тук историята беше разтегливо понятие.
— Дори не съм чувал, че ги има — промърмори Деканът.
— Я, пак разни остри неща — отбеляза Бил, когато навлязоха навътре.
— Обикновени сталактити и сталагмити — обясни Ринсуинд. — Не знам как става, но водата капе и ги трупа. Образуват се за хиляди години. Нищо особено.
— За същата вода ли говориш, дето си летяла в небето и дълбаела дупки в скалите? — осведоми се Деканът.
— Ами… да… Очевидно е.
— Май сме големи късметлии, че имаме само от оная, дето е годна за пиене и за миене.
— Имахте — сдържано подчерта Ринсуинд.
Бил отметна глава назад и се втренчи в сенките, играещи сред сталактитите… или бяха сталагмити?
— Точно под града сме. Как не сме разбрали, че го има и туй чудо?
— Уместен въпрос — съгласи се Деканът. — Поне хората, дето са строили пивоварната, требе да са го видели.
Ринсуинд се помъчи да мисли.
— Ами тогава не е било тук.
— Нали уж ставало за хиляди години?
— Вижте какво, миналия месец го е нямало, но вече си е тук от хиляди години, ясно? — Ринсуинд хлъцна. — Също като вашата кула. Отгоре е по-висока.
— Ъ?
— Май важи само по вашите земи. Колкото повече география, толкова по-малко история. Не сте ли забелязали? Много пространство, пък не остава място за времето. Хайде на бас, че пещерите само за секунда-две са остарели с хилядолетия. Абсолютно логично.
— Да бях пийнал още бира, щях да чатна — посърна Деканът.
Магьосниците се смълчаха, когато Ринсуинд ги поведе напред. Не беше сигурен кой води него.
Противно на установените правила ставаше по-светло. Изобилието на луминесцентни мъхове и лишеи или кристали в дълбоките пещери, където неизменно лишеният от факел герой трябва да види нещо, е една от най-безцеремонните намеси на повествователната каузалност във физическата Вселена. Този път скалите светеха не с някакво тайнствено вътрешно сияние, а сякаш слънцето ги огряваше малко след зазоряване.
Има и други неумолими закони, дърпащи поводите на човешкия мозък. Един от тях гласи: колкото по-обширно пространство, толкова по-тих гласец. Когато Архиканцлерът пристъпи в истинската голяма пещера, той прошепна смирено:
— Глей ти, ама туй е адски грамадно!
Деканът обаче се провикна:
— Ехо-о-о!
Винаги се намира и по един като него.
Тук сталактитите бяха по-нагъсто, а по средата имаше цял великан, почти докоснал острия връх на своя огледален сталагмитен образ.
— А бе, нещо не е наред… — започна Ринсуинд.
Пльок.
След малко откриха източника на звука. Тъничка струйка се плъзгаше по сталактита и се стичаше на редки капки върху сталагмита.
Когато погледнаха натам, увисна поредната капка.
Един от магьосниците се покатери по сухия склон и се взря отблизо.
— Не мърда, ами изсъхва. И май… се изпарява бързичко.
Бил се обърна към Ринсуинд.
— Добре, пич, доведе ни тука. Сега к’во ще става?
— Ще мисля по-ясно, ако пийна още б…
— Свърши.
Ринсуинд се озърна отчаяно, после се вторачи в огромната, някак полупрозрачна маса варовик.
Нямаше съмнение, че е островърха. И се бе разположила насред пещерата. Долавяше се смътна неизбежност.
Струваше му се смахнато подобна измишльотина да възникне в дълбините и да си блещука като бисер. Земята потрепери отново. А горе хората ожадняваха и псуваха вятърните помпи за вода, както само хиксианец е способен да псува. Водата бе свършила и ставаше зле, но когато изпиеха и бирата, щеше да настане сериозното бедствие…
А магьосниците го чакаха да направи нещо.
Добре тогава, да започне с камънаците. Какво знаеше за пещерите и скалите в тази страна?
В такива моменти човек се чувства чудато разкрепостен. Каквото и да стореше, щеше да загази. Е, щом е така, защо да не опита?…
— Имам нужда от малко боя — изтърси Ринсуинд.
— От бой ли?
— Не, от боя — търпеливо повтори той.
— А младият Сейлид — спомни си Деканът — си пада по цапаниците. Я да му изтърбушим вратата и да вземем к’вото намерим.
— И донесете още бира! — кресна бодро Ринсуинд след забързаната групичка.
Нилет го побутна по рамото.
— Магии ли ще правиш?
— Не знам дали при вас се смята за магия. Ако нищо не постигна, отдръпни се навреме.
— Опасно ли ще стане?
— Не, обаче сигурно ще побягна, без да гледам кой е на пътя ми. Но… Тази скала е топла. Усети ли?
Тя протегна ръка.
— Да, бе…
— Нещо се сетих… Да речем, че някой е попаднал в страна, където не трябва да бъде. Е, какво ще направи страната?
— Ами стражите ще го спипат.
— Не говоря за хората. Какво би сторила земята? Ох, трябва да пийна, ще ми просветне…
— Готово! Не намерихме кой знае колко, ама ето ти вар, малко червена боя и някакво бурканче. Може да е черна боя, а може да е катран. Ама с четките сме зле.
Ринсуинд взе единствената, която му донесоха. С нея като че бяха варосвали много грапава стена, а после я бяха използвали за почистване на зъбите на възголемичък звяр, вероятно крокодил.
Изобщо не навлезе в тайните на изобразителното изкуство, а това е изключително постижение в повечето образователни системи. Основните художнически умения и окултната калиграфия са част от първоначалното обучение на магьосниците. В неговите пръсти обаче тебеширът се натрошаваше, а моливите се пръскаха на тресчици. Може би заради вроденото му недоверие към пренасянето на разни неща върху хартия, след като са си много добре и там, където се намират.
Нилет му подаде тържествено кутийка бира. Той я изгълта на един дъх и потопи четката в предполагаемата черна боя. Наплеска върху сталагмита няколко обърнати нагоре клинове, завъртя кръгчета под тях, мацна по три точици във всяко и добави по една дружелюбно извита линийка.
Протегна ръка за следващата кутийка и осъзна грешката си. Нямаше смисъл да се придържа към правдоподобието. Важното беше да постигне въздействие.
Започна да маже диво по камъка, напявайки си нещо тихо и налудничаво.
— Някой сети ли се вече какво правя? — подхвърли, без да се обърне.
— Падаш си по модернизма — предположи Деканът.
Ринсуинд обаче се развихряше невъзмутимо. Остави цветовете да си вършат работата самички.
— Ей, каквато е светлината тука… — обади се Нилет. — Пък и боите се смесват… Май са магьосници…
Ринсуинд почти затвори очи. Дали заради играта на сенките или поради друга причина, но се справи чудесно. Наплеска още малко боя.
— Ама те сякаш ще излязат ей сега от камъка! — ахна някой приглушено зад гърба му.
А на него му се стори, че потъва в дупка. Стените се размазаха пред очите му. Дали не профучаваха с изумителна скорост? Земята се тресеше.
— Ние движим ли се? — реши да провери Ринсуинд.
— Ами тъй излиза — съгласи се Архиканцлерът Бил. — Само дето пак си стоим на едно място!
— Значи се движим неподвижни — разкикоти се Ринсуинд. — Ей, че го каза! — Примижа щастливо срещу бирената кутийка. — У дома ми призлява от втората халба. Вашата бира обаче влиза в стомаха като лимонада!
Гръмовно като мълния под леглото ти и кротко като сблъсък на две суфлета миналото и настоящето се срещнаха.
И се оказа, че съдържат изобилие от хора.
— Какво е това?!
— Декане, ти ли си?
— Аз съм.
— Ама ти не си Деканът!
— Що за нахалство?! Ти пък кой си?!
— Да пукна, ама тука има маймуна!
— Ох, не! Не го казах аз! Ей тоя беше!
— Архиканцлер?
— Моля?
— Моля?
— А бе, колцина сте?
Чернилката се разсея до бледовиолетово.
— _Я стига сте кряскали!_
Ринсуинд се смая, че го послушаха.
— Вижте, стените се събират! Това място се мъчи да не съществува!
Щом изпълни дълга си към себеподобните, той се завъртя на пети и побягна по друсащата се под краката му скала.
След броени секунди Багажът го изпревари, а това винаги беше зловещ признак.
Чуваше гласовете зад себе си. Магьосниците трудно възприемат понятия като „непосредствена заплаха“. Предпочитат онази, за която могат да спорят. Но в бързо спускащия се таван има несъмнен намек за опасност, който се просмуква в съзнанието и на най-опърничавите.
— Аз ще ви спася, госпожо Уитлоу!
— Тръгвайте нагоре!
— Според вас колко бързо се събират тези стени?
— Млъкни и тичай!
Едно червеникаво кенгуру профуча край Ринсуинд. Сащисаното морфично поле на Библиотекаря отначало го превърна в сталагмит с козина — форма, явно много подходяща за оцеляване в пещери. Бързо схвана обаче, че може да е съвсем за кратко в пещера, която се смалява припряно, и го преобрази в местния вид, развиващ най-прилична скорост.
Човекът, Багажът и кенгуруто се изстреляха през отворения капак и се натъркаляха в купчинка на пода.
Под тях отекна грохот и ги притисна тежко меле от магьосници и жени.
Способността да се задават въпроси от рода на „Къде съм аз?“ и „Кой пита всъщност?“ е свойството, отличаващо човечеството от, да речем, сепията.18 Магьосниците от Невидимия университет, представлявайки интелектуалния каймак на своето поколение… или поне вишничката върху мозъчния му сладолед, преодоляха този етап за някакви си минути. Много гъвкаво прилагат някои идеи. В един миг спориш разпалено с останалите каква форма има главата на патицата, в следващия разни типове те уверяват, че си прекарал хиляди години в скалите. Това изобщо не е проблем за човек, способен да открие тоалетната на Университета.19
Отгоре на всичко имаха да обсъждат по-важни въпроси, след като се настаниха около масата в местния университет.
— Има ли нещо за ядене? — веднага попита Ридкъли.
— Късна доба е, сър.
— Значи сме пропуснали вечерята?
— С хилядолетия, Архиканцлер.
— Ама наистина ли? В такъв случай, господин Стибънс, крайно време е да наваксаме. Впрочем… имате си хубаво университетче, господин архиканцлер.
Ридкъли подчерта с тона си, че съответните думи могат да бъдат написани единствено с малки букви.
Архиканцлерът Ринсуинд му кимна колегиално.
— Благодарско.
— Хубаво като за една колония, разбира се. Предполагам, че правите всичко, което е по силите ви.
— Много мило, Муструм. По-късно ще се радвам да ти покажа изгледа от върха на нашата кула.
— Изглежда мъничка.
— Доста хора си го мислят отначало.
— Ринсуинд… — замисли се Ридкъли. — Името ми напомня за нещо.
— Сър, тъкмо Ринсуинд бяхме тръгнали да търсим — спокойно напомни Пондър.
— Тъй ли? Издигнал се е, значи. Виж какво прави с хората чистият въздух.
— Не, сър. Нашият е онзи кльощавият с проскубаната брадица в другия край на масата.
Ринсуинд смирено вдигна ръка.
— Ето ме.
Ридкъли изсумтя:
— Добре де, все пак го открихме. Човече, с какво си играеш там?
Ринсуинд показа бръмчилото.
— Изскочи заедно с вас от пещерата. Чудя се за какво ли може да послужи?
— Някаква играчка — обясни Пондър. — Библиотекарят си я намери.
— Всичко е ясно — заключи Ридкъли. — Ей, тази бира е пивка, а? Да, архиканцлер, убеден съм, че можем много да научим едни от други. Разбира се, повече вие от нас, отколкото обратното. Дали да не се спогодим за размяна на студенти?
— Добра идея.
— Веднага давам половин дузина срещу свястна косачка за трева. Нашата все се чупи.
— Архиканцлерът — намеси се Пондър — се опитва да подскаже, че завръщането ни може да се окаже труден проблем. Явно положението тук е трябвало да се промени с нашата поява, но това не се случи.
— Вашият Ринсуинд — вдигна рамене Бил — май си мислеше, че като ви стовари тука, ще вземе да завали. Ама не стана.
… уум…
— Ринсуинд, стига си играл с това чудо — подразни се Ридкъли. — Я да видим сега… Бил, очевидно е, че като по-опитни магьосници от вас знаем множество начини да извикаме дъжд. Не очаквам никакви затруднения.
… уум…
— Момко, я излез с тая играчка навън, като не те свърта на едно място.
Е, разликата може да не е особено очевидна, защото хората и сепиите споделят навика в трудни ситуации да се крият зад облаци мастило.
Онази на първия етаж, със странната гравитационна аномалия.