Магьосниците бяха добре възпитани и образовани хора. И когато се наложи да осъзнаят, че са се заклещили на необитаем остров, веднага се досетиха кое е най-неотложно — да открият виновника.
— Беше недвусмислено предупреждение! — крещеше Ридкъли и сочеше ядно приблизителното местоположение на изчезналия прозорец.
— Да, ама на вратата на кабинета си имаш табела „Не ме безпокойте“, обаче очакваш госпожа Уитлоу всяка сутрин да ти носи чая, нали? — заяде се сприхаво Старшият дискусионен наставник.
— Господа, моля ви! — намеси се безпомощно Пондър Стибънс. — Трябва да обсъдим други проблеми, и то незабавно!
— Така си е! — изрева Деканът. — И все пак той е виновен! Бележката не беше написана достатъчно четливо!
— Исках да кажа, че…
— Не забравяйте, че тук присъстват дами! — рязко ги прекъсна Старшият дискусионен наставник.
— _Дама_ — натърти госпожа Уитлоу внимателно, както комарджия слага нежно на масата карето аса.
Стоеше отстрани изпъната вдървено и ги наблюдаваше зорко, а лицето й пращаше безмълвно послание: „Няма за какво да се тревожа, защото с толкова магьосници наоколо нищо лошо не може да ми се случи.“
Те тутакси внесоха необходимите промени в обноските си.
— Моля да бъда извинена — добави госпожа Уитлоу, — ако съм объркала нещо.
— О, не, нищо не объркахте — припряно я увери Ридкъли. — Поне не в буквалния смисъл.
— Всеки би могъл да го стори — мило обясни Старшият наставник. — Самият аз едва успявах да разчета буквите на бележката.
— А и ако погледнем на положението по-непредубедено — авторитетно изрече Архиканцлерът, — по-добре да си седим тук на чист въздух и слънце, вместо в онзи прашен кабинет.
— Сър, това е извънредно непредубедена гледна точка — вироглаво смотолеви Пондър.
— Ей сега ще измислим как да се приберем у дома — лъчезарно заяви Ридкъли накрая.
— Сър, слънцето клони към залез — упорстваше Пондър. — Скоро ще се стъмни.
Архиканцлерът се озърна нервно към светилото, после и към госпожа Уитлоу.
— Някакъв проблем ли възникна? — невинно се осведоми тя.
— О, не, как може! — мигновено избълва той.
— Но аз виждам, че малката пролука в стената като че не се отваря отново…
— Ние, хм…
— Малка шега, нали? — продължи невъзмутимо икономката. — Сигурно вие, господа, сте искали да се посмеете.
— Е, да, всъщност…
— Ще ви бъда обаче признателна, господин Архиканцлер, ако по-скоричко ме върнете обратно. Днес следобед имаме пране и се опасявам, че чаршафите на Декана ще ни създадат главоболия.
Деканът изведнъж проумя как би се почувствала мушица-еднодневка в лъча на прожектор.
— Не се безпокойте за нищо, госпожо Уитлоу, ей сега ще уредим всичко — обеща Ридкъли, без да изпуска от поглед умърлушения си подчинен. — А дотогава защо не поседнете и не се порадвате на хубавото слънчице?
Шезлонгът се затвори с тракане, последва кихавица.
— А, добре дошъл сред нас — учтиво подхвърли Архиканцлерът, когато Библиотекарят се просна по корем на пясъка. — Господин Стибънс, бихте ли му помогнал да се изправи? С останалите искам да разменя няколко думи. Моля да ни извините за момент, госпожо Уитлоу. Съвещание на преподавателския състав…
Магьосниците се скупчиха.
— Слушайте, само разлях мъничко доматен сос! — забърбори Деканът. — Случайно си похапвах в леглото, а знаете как цапа оная гадост!
— Декане, убеден съм, че състоянието на твоите чаршафи не буди интерес у никого — ледено промълви Ридкъли.
— В никакъв случай — жизнерадостно потвърди Старшият дискусионен наставник.
— Защо да се заяждаме? — вметна и Лекторът по съвременни руни, тупайки нещастника по гърба.
— Трябва да се върнем! — внушително изрече Архиканцлерът. — Немислимо е да прекараме нощта насаме с госпожа Уитлоу. Би било непристойно.
— Ама не виждам защо трябва да се вдига такава врява за едно петънце от доматен сос. Поне почистих бобените зърна…
— Е, думата „насаме“ едва ли е подходяща в случая — напомни Лекторът. — Все пак сме седмина, без да броим Библиотекаря.
— Да, но и тя е тук — натърти Ридкъли. — Ще плъзнат приказки…
— За какво? — учуди се Професорът по неопределени изследвания, леко поизостанал от развоя на събитията.
— Не се ли сещаш — прихна тихичко Лекторът. — Седмина мъже и една жена… Дори не ми се мисли…
— Аз обаче бих наложил вето на идеята да си поканим още шест жени! — твърдо изрече Професорът.
— Дали проходът няма да се отвори скоро? — позволи си надежда Старшият наставник.
— Съмнявам се — поклати глава Архиканцлерът. — Пондър смята, че нашето минаване от тази страна е нарушило тавмостатичното равновесие. Декане, ти какво ще кажеш?
— Имаше само доматен сос. На всекиго може да се случи…
— Питах те за положението ни на този остров. Някого да е осенила светла мисъл? Трябва да се преборим задружно със затруднението.
— А какво ще кажем на госпожа Уитлоу? — прошепна Старшият наставник. — Тя се е заблудила, че само се шегуваме.
— Драги, ние сме улегнали, мъдри и опитни магьосници, а не студенти — напомни Архиканцлерът.
— Ами да, когато ние решим да си направим майтап, става страшно — съгласи се Лекторът.
— Изобщо не ми го побира главата как хората могат да вдигат толкова шум за няколко петънца от доматен сос — мрънкаше си Деканът.
— Никой ли не си е донесъл подходящи заклинания? — попита Ридкъли.
— В четири сутринта? На плажа?! — стъписа се Лекторът. — Не, разбира се.
— Значи ще разчитаме само на способностите си. Рано или късно някой кораб ще намине насам. Най-важно е, господа — натърти Архиканцлерът, — че ние сме продукт на университетското образование. Убеден съм, че дори първобитните племена лесно оцеляват на такива места, докато ние имаме множество преимущества пред нашите праотци.
— Например госпожа Уитлоу — подсказа Професорът.
— Да, тя не би търпяла грубиянщини от никого — потвърди Старшият наставник.
— Декане, знаеш ли нещичко за правенето на кораби и лодки? — попита Ридкъли. — Когато беше по-строен, ти май спечели някаква награда по гребане. И моля те, не забравяй, че въпросът ми по никакъв начин не засяга петната по чаршафите.
— Е, правенето на лодки изобщо не е трудно — опомни се Деканът. — Същите онези първобитни племена се справят със задачата, а ние все пак сме цивилизовани хора.
— Значи ти ще оглавиш Комитета по корабостроене — реши Архиканцлерът. — Старшият наставник ще ти помага. А останалите нека проверят има ли източници на прясна вода. И храна. Съборете от клоните няколко кокосови ореха или нещо подобно.
— А ти с какво ще се занимаваш? — подозрително попита Старшият наставник.
— Аз съм Комитетът по снабдяването с белтъчини — заяви Ридкъли и посочи въдицата в ръката си.
— Пак ли ще ловиш риба? И каква полза имаме от това?
— Например пържена риба за вечеря.
— Ей, някой сети ли се да донесе тютюн? — трепна Деканът. — Така ми се пуши, че…
Магьосниците се пръснаха из острова, като неспирно се заяждаха и се оплакваха един от друг.
А в гъсталака насред джунглата се появиха разни коренчета и множество малки растения започнаха да растат с адска бързина…
— Това, да знаеш, е последният континент — сподели Мърморко. — Бил е… ха де… стъкмен накрая, и то… доста различно от другите.
— И на мен ми изглежда старичък — съгласи се Ринсуинд. — Дори древен. И онези хълмове имат доста старинен изглед.
— Те са направени преди трийсетина хиляди години — осведоми го кенгуруто.
— Я не ме поднасяй! По-скоро милиони!
— Ъхъ. Значи, нали разбираш, направили са ги преди трийсетина хиляди години такива, че да са на милиони години. Времето тук — вдигна рамене Мърморко — не е същото като другаде. И то е било… скърпено различно, сещаш ли се?
— Аз откъде да знам? И без това съм седнал да приказвам с едно кенгуру. Няма да споря.
— Опитвам се да подбирам по-разбираеми за теб думи — с укор отбеляза създанието.
— Хубаво де, продължавай в същия дух.
— Като гледам, не си настроен особено сериозно.
— Да виждаш усмивка на лицето ми?
— А забелязал ли си колко по-бавно минава времето в големите пространства?
Филийката с конфитюр застина на половин път към устата на Ринсуинд.
— Вярно си е. Но само ти се струва, че минава по-бавно.
— Е, и? Когато това място е било направено, не са оставали големи запаси от пространство и време, сещаш ли се? Той е бил принуден да ги слепва и снажда тъй, че да заработят по-усърдно. Времето се случва на пространството, което пък се случва на времето…
Ринсуинд поклати глава и отдръпна филийката от устата си.
— Седя си аз в пещера насред земя, където всичко хапе, но пък никога не вали, и си бъбря със същество, което — без да се обиждаш — мирише на препикан килим. Отгоре на всичко най-ненадейно се сдобивам с дарбата да откривам сандвичи и сладкиши на невероятни места. Сега пък виждам нещо твърде смахнато в драскулка по стената на тази пещера, а за капак едно кенгуру ми изнася лекция как пространството и времето били оплетени до побъркване. И същото кенгуру иска от мен да се държа сериозно. Какво, като опрем до най-същественото, ще спечеля от това?
— Виж какво, бе, мястото си е останало недовършено, чаткаш ли? Не е било нагласено… донатъкмено… — Създанието се вторачи в Ринсуинд, сякаш му четеше мислите. Точно така си беше. — Като в пъзел, де. Трябва да сложиш последното парченце и то си пасва точно, само че ако го завъртиш?… Светна ли ти? Сега си представи, че парченцето е един скапан грамадански континент, дето остава да го преобърнеш в девет измерения и всичко ще е наред…
— Аха. Знам, че въпросът ми може да ти се стори глупав, но… защо тъкмо аз?
— Защото ти си виновен. Стовари се тук и изведнъж се оказа, че нещата открай време са объркани.
Ринсуинд се озърна към стената. Земята пак потрепери.
— Това може ли да ми го сдъвчеш на малки хапки?
— Нещо нередно се е случило в миналото.
Кенгуруто се взря в недоумяващото лице, нацапано с конфитюр, и опита отново.
— С твоята поява тук прозвуча фалшив тон.
— В какво?
Създанието махна небрежно с лапа.
— Във всичко. Ако щеш, определи го като гнусен многоизмерен възел от локализирано фазово пространство, а ако щеш, наречи го просто песен.
Ринсуинд вдигна рамене.
— Нямах нищо против да помогна с изтребването на няколко паяка. Както се оказа — или те, или аз. В края на краищата някои ми стигаха до главата…
— Ти промени историята.
— Стига де, няколко паяка повече или по-малко нямат чак такова значение. Пък и повечето използваха паяжините си като трамплин…
— Не историята отсега нататък, а каквато се е случила — уточни кенгуруто.
— Значи съм променил онова, което вече се е случило?
— Налучка.
— И с пристигането си тук съм объркал дори древността?
— Ъхъ. Е, времето не е толкова праволинейно, колкото си го представяш, но…
— Никога не съм се заблуждавал по този въпрос — увери го Ринсуинд. — Обиколил съм го няколко пъти.
Създанието размаха лапа оживено.
— Не опира само до това, че ставащото в бъдещето може да промени миналото. Онова, което не се е случило, но е могло да се случи, също понякога… променя случилото се. Дори събитията, които не е бивало да настъпят и са били отстранени, оставят… а бе, сянка във времето. Продължават да влияят. Между нас казано — кенгуруто размърда уши съзаклятнически, — всичко виси на косъм в момента. Никой не си е направил труда да поразчисти и да подреди. Чудя се как утрешният ден все още следва днешния.
— И аз — откликна в пълно съгласие Ринсуинд. — Да знаеш само как се чудя!
— Ама няма проблеми, а?
— Май ще взема да се откажа от конфитюра — поклати глава човекът. — И защо тъкмо с мен се захвана?
Кенгуруто се почеса по муцуната.
— Ами все някого трябва да хванем на работа.
— Какво се очаква от мен?
— Да го навинтиш в света.
— Да няма и подходяща отвертка?
— Може би. Зависи…
Ринсуинд отново се вторачи в рисунките по скалата, които допреди две-три седмици ги е нямало, но изведнъж са си били тук от памтивека.
Фигури с дълги тояги в ръце. Фигури с дълги просторни роби. Художникът се бе справил добре с изобразяването на непознатата за него гледка. Но дори да оставаше мъничко съмнение в смисъла, на Ринсуинд му стигаше да им погледне главите.
— Ами да — потвърди кенгуруто. — Ние ги наричаме Остроглавите.
— Върви му в риболова — оплака се Старшият наставник. — Значи ей сега ще се домъкне непоносимо самодоволен и ще започне да ни разпитва какви планове сме съставили за направата на кораб. Нали го знаете?
Деканът огледа несръчните чертежи, които бе надраскал върху един камък.
— Че какво трудно има да си направим поне лодка? Успяват дори хора, които обичат да носят кости в носа и ушите си. А пък ние сме крайният продукт на хиляди години просвещение. Не може да не ни е по силите, Старши наставнико.
— Непременно, Декане.
— Необходимо е само да претърсим този остров, докато намерим книга със заглавие „Практически наръчник по корабостроене за начинаещи“.
— Именно. После остава да отплаваме. Ха-ха.
Старши наставникът се озърна и преглътна на сухо. Госпожа Уитлоу седеше на паднал дънер в сянката и си вееше с голямо листо.
Гледката пробуждаше разни неща у него. Не беше особено сигурен за природата им.
— Ей, ти добре ли си? — попита го Деканът. — Като те гледам, жегата е започнала да те мъчи.
— Ами… да, малко се сгорещих.
— О, онези не се бавиха дълго — промълви Деканът, надничайки зад рамото му.
Другите магьосници се връщаха по брега. Едно от предимствата на дългите роби е, че предницата може да се използва като престилка. В момента Професорът по неопределени изследвания се издуваше отпред повече от обичайното.
— Намерихте ли нещо за ядене? — разпалено попита Старшият дискусионен наставник.
— Ъ-ъ… да.
— Плодове и ядки, нали? — изсумтя Деканът.
— Ъ-ъ… и да, и не — смънка Лекторът по съвременни руни. — Хм, как да ви кажа… Странно е…
Професорът изсипа товара си на пясъка. Имаше кокосови орехи, още плодове с черупки, разни други космати или бодливи творения на природата.
— Примитивно — поклати глава Деканът. — И вероятно отровно.
— Е, Ковчежникът се тъпчеше досега, все едно му е за последно — съобщи Лекторът.
Ковчежникът се оригна щастливо.
— Може наистина да му е за последно — изтъкна Деканът. — Ей, какво ви става? Защо се споглеждате така?
— Декане, ние… такова, де… също опитахме по нещо — призна си Лекторът.
— А, групата на събирачите се завърна! — весело подвикна Ридкъли и размаха три риби на връвчица. — А картофи намерихте ли?
— Няма да повярвате — смотолеви Лекторът. — И сигурно ще ни обвините, че сме правили професионални номера.
— Ама какво ви е прихванало? — подразни се накрая Деканът. — Не виждам нищо магическо в това, което донесохте.
Професорът въздъхна.
— Я си вземи едно кокосово орехче.
— Да не гърмят случайно?
— Проблемът е от съвсем друго естество.
Деканът си подбра кокосов орех, огледа го недоверчиво и го фрасна в най-близкия камък. Плодът се разпадна на две идеални половинки.
Вътре нямаше кокосово мляко, което да се разлее по пясъка. Под черупката се криеше кафеникава вътрешност, пълна с меки бели влакънца.
Архиканцлерът си отчупи парченце и го помириса.
— Не е за вярване… Ами че това е неестествено!
— Как тъй? — не разбра Деканът. — Кокосов орех, пълен с кокосов орех. Какво те притеснява?
Ридкъли му подаде безмълвно кафявото късче. Беше ронливо. Деканът го опита.
— Шоколад?…
Ридкъли кимна.
— Съдейки по вкуса — с пълномаслено мляко. С крем и кокосови стърготини за пълнеж.
— Абшолютно невъжможно! — възкликна Деканът с издути бузи.
— Тогава го изплюй.
— Напротив, май ще хапна още — заяви Деканът, щом преглътна. — Единствено с изследователска цел, нали разбирате.
— Впрочем природата е богата на изумителни случайности — обади се Професорът. — Самият аз като малък изкопах един грамаден морков, който… ха-ха… страхотно приличаше на човек с…
— Ъ-ъ… — хлъцна Деканът.
В тихия звук се долавяше някакъв оттенък на прокоба. Всички се обърнаха. Деканът тъкмо махаше жълтеещата люспа от някаква шушулка. И в момента държеше…
— Хе, да бе, чудничка шега — озъби се Ридкъли. — Тези неща поне не растат готови по…
— Нищо не съм й правил! — оправда се Деканът. — Вижте, по нея още има растителни влакна и сок!
Архиканцлерът взе стъписващата находка, подуши я, после нареди невъзмутимо:
— Покажете ми къде намерихте това.
Храстът растеше насред малка полянка. Десетки зелени шушулки висяха от клонките му. Цветчетата около тях вече опадаха. Плодовете бяха узрели.
Пъстроцветни крилати буболечки се пръснаха уплашено на всички страни, когато Деканът откъсна една шушулка и я обели, за да извади още влажното бяло цилиндърче. Позяпа го няколко секунди, пъхна единия край в устата си, извади кутия кибрит от робата си и запали клечка.
— Съвсем мека смеска — отбеляза и с леко трепереща ръка извади цигарата от устата си, за да избълва синкаво димно кръгче. — Дори си има корков филтър.
— Е… Добре де, и тютюнът, и коркът са естествени растителни продукти — пресекливо настоя Професорът.
— Професоре… — изръмжа Ридкъли.
— Да, Архиканцлер?
— Затваряй си устата.
— Добре, Архиканцлер.
Пондър Стибънс човъркаше корков филтър. И откри вътре малко пръстенче от…
— Семена! — ахна той. — Ама как е възможно?…
Обвитият в пушилка Декан се взираше хищно в една лоза наблизо.
— А не ви ли се струва, че онези семенници са учудващо правоъгълни?
— Опитай — разреши му Ридкъли.
Кафявата ципа бе обелена сръчно.
— Аха, бисквити — промърмори Деканът. — С шоколад са страхотни.
— Ъ-ъ… — посочи Пондър.
Точно под храста се мъдреха чифт ботуши.
Ринсуинд плъзна пръсти по повърхността на скалата. Земята се разтресе отново.
— Това пък защо става?
— О, някои твърдят, че е земетресение, други казват, че причината е в разсъхването на земята, трети смятат, че огромна змия фучи устремно под нас.
— И кое обяснение е правилното?
— Въпросът ти е неправилен.
Те несъмнено изглеждаха като магьосници. Имаха набиващата се на очи конична форма, позната на всекиго, който дори веднъж се е завъртял из Невидимия университет. И държаха жезли. Дори с примитивните си подръчни средства древният художник бе успял да изобрази и топчестите им върхове.
Да, но преди трийсетина хиляди години Невидимият университет не е съществувал…
Чак сега Ринсуинд за пръв път обърна внимание на рисунката в самото дъно на пещерата. И върху нея имаше множество охрени отпечатъци от длани, сякаш — подозрението се прокрадна в ума му — някой си е въобразил, че може да задържи образа върху скалата, да не допусне излизането му в света. Ама че глупост!
Избърса прахоляка от скалата.
— О, не… — смънка той.
Беше продълговат сандък. Художникът не бе овладял общоприетите похвати за перспектива и въпреки това личеше, че се е помъчил да изобрази стотиците крачета.
— Това е моят Багаж!
— Все същата история, нали? — подхвърли Мърморко иззад гърба му. — Ти си пристигаш невредим, пък вещите ти се запиляват в друга страна.
— И хиляди години в миналото, а?
— Значи се превръщат в ценна реликва.
— Само че дрехите ми са в този сандък!
— Вероятно ще са много модерни в онази епоха.
— Нищичко не разбираш! Това е вълшебен сандък! Би трябвало да е навсякъде с мен!
— Не бих се учудил, ако е, където си ти, но не и когато…
— Какво?! А, схванах…
— Не ти ли втълпявах досега, че пространството и времето съвсем са се разбъркали? Почакай само да се отправиш на пътешествието си и ще видиш какво ли не. Има места, където се случват няколко времена наведнъж, другаде пък е трудно да се каже, че има някакво време. Срещат се и времена, за които не се знае къде са. А ти трябва да подредиш всичко, ясно?
— Все едно редя пасианс, тъй ли?
— Ъхъ.
— Немислимо!
— Между нас да си остане, но щях да кажа същото за теб. Ти обаче ще го направиш. Хайде, съсредоточи се. — Мърморко вдиша дълбоко. — Знам, че ще успееш, защото вече си го сторил.
Ринсуинд притисна длани към слепоочията си.
— Нали ти казах, че пространството и времето не ги бива много тук — търпеливо изрече кенгуруто.
— И вече съм спасил страната, а?
— Ъхъ.
— Ох, олекна ми. Е, не беше особено трудно. И не искам кой знае какво — може би медалче или благодарност от населението. Малка пенсия, да речем, или пък обратен билет… — Ринсуинд се вторачи печално в създанието. — Но няма да получа нищо, нали?
— Няма. Защото…
— … още не съм го направил.
— А така те искам! Ориентираш се без грешка! Трябва да отидеш и да свършиш каквото знаем, че си сторил, защото вече си го направил. Всъщност ако фактът не беше налице, аз нямаше да съм тук, за да осигурявам сбъдването му. Затова си длъжен да се постараеш.
— Ще преодолявам ли ужасни и опасни препятствия?
Кенгуруто махна с лапа.
— И от това ще има по мъничко.
— Ще прекосявам ли безбройни мили изгорена дива пустош?
— Няма как да стане иначе. Друг терен не ни се намира наоколо.
Ринсуинд се поободри от следващия си въпрос.
— И ще срещна ли съратници, чиято сила и ловкост ще ми бъдат от неоценима полза?
— Хич не се надявай.
— Случайно няма ли да получа вълшебен меч?
— И какво, ако смея да попитам, ще го правиш?
— Да, уви. Вярно. Да забравим за вълшебния меч. Все пак трябва да имам нещо. Наметало за невидимост, отвара за могъщество или каквото там се сетите…
— Господинчо, тия благини са за онези, които знаят как да си служат с тях. Ще разчиташ на собствената си изобретателност.
— Без нищо друго? Що за приключение ми предлагаш? А някакви мъдри съвети или поне намеци?
— Вероятно ще ти се наложи да пиеш бира — неохотно призна кенгуруто и се сви в очакване на бурно възмущение.
— А, нямам нищо против — увери го Ринсуинд. — Това поне го умея. В каква посока трябва да се отправя?
— Ще я откриеш, не се притеснявай.
— А когато стигна там, накъдето ще се запътя, какво ще се иска от мен?
— Ами… то ще си е очевидно, нали?
— И как ще узная, че съм си свършил работата?
— Мокрото ще се завърне.
— Кое мокро?
— Ще завали.
— Защо ли се заблуждавах, че тук никога не вали? — промърмори Ринсуинд.
— Ето, видя ли? Бях уверен, че умът ти е като бръснач.
Слънцето залязваше. Скалните ръбове по отвора в тавана на пещерата червенееха. Ринсуинд ги позяпа и стигна до храбро решение.
— Не съм човек, който ще стои настрана, когато съдбата на цели страни виси на косъм. Да не ми е името Ринсуонд, ако не потегля утре заран да сторя онова, което вече съм извършил!
— Ринсуинд — благоразумно го поправи кенгуруто.
— Тъй, де…
— Добри слова, пич. Щом си се престрашил, на твое място бих поспал. Утре може да си доста зает и да не ти остане време.
— Няма да се покажа недостоен, когато ме зове дългът — заяви Ринсуинд.
Бръкна в изкорубен изгнил дънер и след кратко ровене измъкна блюдо с варени картофки и яйца. Десет минути по-късно се изтегна на пясъка с дънера под главата си и се загледа в аленото небе. Вече блещукаха няколко звезди.
Май имаше нещо… О, да. Кенгуруто се излежаваше от другата страна на дълбокия гьол.
Ринсуинд надигна глава.
— Спомена за сътворението на това място…
— Ъхъ.
— Само че аз съм се срещал със Създателя. Един такъв тантурест. Сам си прави дори снежинките.
— Я глей… И кога си го срещал, ако смея да попитам?
— Когато правеше света, ако толкова искаш да знаеш.
Ринсуинд се въздържа да спомене, че тогава захвърли един недояден сандвич в езерце с първична слуз. На никого не му е приятно да чуе, че е еволюирал от нечий обяд.
— Доста обикалям — реши да добави след малко.
— Е, едва ли същият е стъкмил това местенце — отсъди Мърморко. — Станало е доста по-късно.
— Това възможно ли е?
— А защо не?
— Ами защото не е като да надстроиш жилищен етаж над конюшните, нали? Да бе, представям си — някой си обикаля нехайно след сътворението и подпъхва скришом допълнителен континент.
— Пич, непрекъснато стават такива щуротии — увери го кенгуруто. — Световната гадост, сещаш ли се? Пък и какво му е нередното? Разните там създатели като оставят безбрежни океанища незапълнени, все някой трябва да цвъкне още нещо. И за света е добре — освежава му се изгледът, пълни се с нови идеи и възможности.
Ринсуинд пак се загледа в звездите. Споходи го видение как някой броди от свят на свят и добавя дреболии — например континенти, — когато всички са се вторачили в по-интересна случка.
— Ха, олял се е! — прихна по едно време. — Аз поне нямаше да направя всички змии смъртоносни, а паяците — по-отровни и от тях. И на почти всички твари е пришил джобове на живо. Що за приумица!
— Обикновена — отвърна Мърморко, който едва се различаваше в мрака.
— И доста ли допълнителни земи е поразхвърлял насам-натам, а?
— Ъхъ.
— Защо?
— За да е сигурен, че поне с една не се е оплескал. И винаги добавя кенгурута. Нещо като подпис.
— Този Създател няма ли си име?
— Цък. Той е просто мъжът, който е нарамил торбата с цялата Вселена в нея.
— Кожена торба ли?
— За същия приказвам.
— Цялата Вселена в една малка торба, тъй ли?
— Ъхъ.
Ринсуинд отпусна глава на дънера.
— Добре, че не съм вярващ. Голяма бъркотия.
След пет минути захърка тихичко. Половин час по-късно завъртя глава едва забележимо. Кенгуруто май не беше наблизо.
С пъргавина, надминаваща всякакви предишни постижения, той се покатери вихрено по купчините камънаци, метна се над ръба на дупката и отпраши в тъмната пещ на нощта.
Набеляза си наслуки една звезда и ускори крачка, без да обръща внимание на невидимите храсти, които го шибаха по голите крака.
Ха!
Нямаше да се покаже недостоен, когато го зове дългът. Изобщо нямаше да им се покаже пред очите.
В пещерата по водата плъзнаха вълнички и се плиснаха върху пясъка.
А на стената имаше древна рисунка на кенгуру в бяло, червено и жълто. Художникът се бе опитал да постигне онова, което е осъществимо само при наличието на осем измерения и мощен ускорител на частици. Бе пожелал да включи в картината не само сегашното кенгуру, но и миналото, и бъдещото. Накратко — не външността, а същността на кенгуруто.
Докато избледняваше, то се хилеше.