26706.fb2 Последният континент - читать онлайн бесплатно полную версию книги . Страница 5

Последният континент - читать онлайн бесплатно полную версию книги . Страница 5

Сред сложните условности, които оформяха същността на разумното двуного, известно на света под името госпожа Уитлоу, беше и правилото, че не съществува неофициална трапеза без съблюдаване на добрите обноски. Когато правеше сандвичи за себе си, тя не забравяше да ги украси със стръкче магданоз. А преди да си сипе чаша чай, разстилаше колосана ленена салфетка в скута си. Не пропускаше и възможността да накипри масата с цветя във ваза върху подложка с приятен пейзаж.

Беше немислимо през цялото време да придържа на коленете си онова, с което засища апетита си. Е, изглеждаше още по-немислимо госпожа Уитлоу да има колене, макар че заради такива набързо пропъдени мисли Старшият дискусионен наставник начесто си вееше с островърхата шапка. Затова брегът бе претърсен за достатъчно плавей, от който да сглобят с лиани грубовата маса. Наредиха камъни вместо столове.

Старшият наставник побърза да почисти един от тях с шапката си.

— Заповядайте, госпожо Уитлоу…

Икономката сви вежди.

— Не съм убедена, че е пристойно служителите да се хранят на една маса с господата.

— Моля ви, бъдете ни гостенка — намеси се Ридкъли.

— О, в никакъв случай! Човек не бива да забравя какво положение заема в обществото. После от срам не бих могла да ви погледна в очите. Знам си мястото, надявам се.

Архиканцлерът се озърна и нареди тихо:

— Господа, съвещание на преподавателския състав.

Магьосниците отново се скупчиха.

— Е, сега какво ще правим?

— Според мен тя се държи много достойно. В края на краищата мястото й е в приземието, където са служебните помещения.

— Не споря, само че на този остров не разполагаме с приземие.

— Не може ли да си построим?

— Аз пък искам да ви кажа, че е много лошо да оставяме горката жена сам-сама.

— Цяла вечност се мъчихме с онази маса!

— Сър, а не забелязахте ли нещо странно в плавея?

— Стибънс, поне в моите очи това са най-обикновени парчета дърво, огладени от вълните. Стволове и клони.

— Тъкмо това ме тревожи, сър, защото…

— Ридкъли, решението е много просто. Надявам се, че като джентълмени знаем как да се държим с една жена…

— Дама.

— Неуместен сарказъм, Декане — сопна се Архиканцлерът. — Ами ясно. Щом пророкът Осори не ще да ходи при планината, значи планината волю-неволю ще се примъкне при пророка Осори, както казват в Клач.

Помълча и не остана излъган в очакванията си.

— Всъщност казват го в Омния… — започна Пондър.

Ридкъли го прекъсна с нехаен жест.

— Все тая.

Накрая госпожа Уитлоу се зае с вечерята си сама до масата, а магьосниците седяха около огъня наблизо, но някой от тях начесто притичваше да й предложи нещо особено вкусно.

Очевидно гладната смърт не беше сред опасностите на този остров, затова пък киселините в стомаха и подаграта не бяха за пренебрегване.

Рибата беше основното ястие. Въпреки трескавото издирване не откриха храст с пържоли, обаче освен по-обикновените дарове на природата намериха храст с пици, плодове с яйчен крем и — това окончателно вбеси Ридкъли — подобие на ананас, който под кората се оказа сливов сладкиш.

— Очевидно не е истински сливов сладкиш — настоя той. — Само го смятаме за сливов сладкиш, защото има подобен вид…

Гласът му заглъхна.

— Каквото и да разправяш, вътре има сливи и стафиди — обяви Старшият дискусионен наставник.

— Подайте ми едно плодче с крем, моля ви.

— Ние само си представяме, че те изглеждат като сливи и стафиди…

— Освен това си мислим, че имат и вкус на сливи и стафиди — добави Старшият наставник. — Слушай, Муструм, не търси загадки, където ги няма. Несъмнено на острова и преди са идвали магьосници. Може нашият изгубен географ да си е правил експерименти. Пък и в сравнение с някои от заклинанията в древността цигареният храст не е по-странен от една малка бира.

— Като споменахме бирата… — облиза се Деканът. — Подайте ми рома, моля ви.

— Знаеш, че госпожа Уитлоу не одобрява употребата на силни напитки — напомни Старшият наставник.

Деканът се озърна към икономката, която изящно похапваше банан, а това само по себе си е забележително постижение. После остави пълната кокосова черупка на земята.

— Добре де, но тя… А пък аз… Не виждам защо… Ами по дяволите, това ще кажа!

— Тя не понася и груб език — не пропусна да напомни Лекторът по съвременни руни.

— Аз гласувам с двете си ръце да вземем на връщане и малко от онези пчели — вметна Професорът по неопределени изследвания. — Изумителни животинки! Защо да правят меда по скучния начин? Просто се пресягаш към някоя от малките восъчни кутийки и… готово!

— Ох, как бавно обелва кората, преди да отхапе!…

— Ей, Старши наставнико, добре ли си? Тая жега ще те довърши, виждам.

— Какво? Ъ? Хм… Не, нищо ми няма. Пчелите ли? Да, чудесни са.

Погледаха двойка от мъничките създания, които жужаха делово около цъфнал храст в последните лъчи на слънцето. Зад тях оставаха тънички димни струйки.

— Олеле, като ракети са — въздъхна Архиканцлерът. — Наистина изумително.

— Аз обаче се тревожа заради онези ботуши — изведнъж посърна Старшият наставник. — Все едно нещо го е сграбчило и го е отнесло.

— Човече, островът никак не е голям — успокои го Ридкъли. — А досега видяхме само птици, разни дребни кресльовци и безброй буболечки. Как да се завъдят едри свирепи животни на островче, през което можеш да метнеш камък? Може да се е… поразхайтил. И без това е прекалено горещо за ботуши.

— Защо не го зърнахме никъде?

— Ха, притаил се е — подсмихна се Деканът. — Срам го е да се покаже. Да си имаш приятно тропическо островче в кабинета е против правилата на Невидимия университет.

— Нима? — обади се Пондър. — Никой не е споменавал такова правило. Откога е въведено?

— Откакто аз съм принуден да спя в замръзнало легло — мрачно натърти Деканът. — Я ми подайте от онези плодчета с хляб и масло в тях.

— Ууук — изрече Библиотекарят.

— А, драги, приятно ми е да те видя в привичната ти форма — похвали го Архиканцлерът. — Защо не се опиташ да я задържиш по-дълго този път?

— Ууук.

Библиотекарят си седеше кротко до купчина плодове. Не би имал нищо против такава стратегическа позиция, само че в момента дори бананите му вдъхваха опасения. Усещането за нещо нередно продължаваше да го тормози. Дълги и жълти, къси и тантурести, червеникави, дебели и кафеникави…

Вторачи се в останките от рибите. Имаха за вечеря голяма и сребриста, тлъста и червена, мъничка и сива…

— Очевидно някой магьосник е наминал насам и е направил местенцето по-уютно — говореше Старшият дискусионен наставник сякаш отдалеч.

Библиотекарят не го слушаше, а броеше прилежно.

Растението със сливови пудинги, лозата с яйчения крем, шоколадовия кокосов орех… Обърна се да огледа дърветата. Макар вече да знаеше какво търси, не го откриваше никъде.

Старшият наставник млъкна, когато човекоподобното затопурка чевръсто край линията на прибоя, подпирайки се на юмруци. Магьосниците наблюдаваха безмълвно как ровичка из натрупаните от вълните мидички. Върна се с пълни шепи и изсипа победоносно плячката си пред Архиканцлера.

— Ууук!

— Какво има, драги?

— _Ууук!_

— Да, хубавички са, обаче…

— УУУК!

Библиотекарят май си спомни с какъв вид умове си има работа. Вдигна един пръст нагоре и изгледа въпросително Ридкъли.

— Ууук?

— Май още не схващам…

Щръкнаха два пръста.

— Ууук ууук?

— Не съм сигурен, че…

— Ууук ууук ууук!

Пондър Стибънс се взря в трите изправени пръста.

— Сър, според мен той брои.

— А, старата игричка — ухили се Деканът. — „Колко пръста виждаш?“ Но нали първо трябва да сме пийнали?…

Библиотекарят сочеше разпалено огризките от рибите, другите гозби, мидичките и джунглата. Накрая размаха пръст към небето.

— Ууук!

— Все едно ти е? — опитваше се да налучка Архиканцлерът. — Това е едно голямо място?…

Библиотекарят пак отвори уста и кихна. На пясъка се просна огромна червена раковина.

— Ох… — разочаровано изпъшка Пондър и изведнъж повтори по-силно: — Ох!

— Ама какво ти става и на теб? — разсърди се Деканът.

— Има само по едно — унесено промълви Пондър. — Това се опитваше да ни обясни…

— Какво едно? — изсумтя Ридкъли.

— По едно от всичко, сър. Един-единствен екземпляр от всеки вид.

По-късно си мислеше печално, че изрече чудесна драматична реплика. Слушателите му би трябвало да се спогледат ужасени и да мълвят потресени: „О, но това е самата истина!“ Уви, насреща си имаше магьосници, способни да осъзнават великото само на дребни хапки.

— А бе, човек, не ставай глупав — скастри го Архиканцлерът. — Проклетите мидички са милиони.

— _Вярно,_ сър, но пък се различават помежду си. И от дърветата има само по едно. Да, бананови намерихме навсякъде, но всяко ражда свой вид плодове. И имаше само един цигарен храст, нали?

— Ами пчелите? — заяде се Ридкъли.

— Един-единствен рояк — поклати глава Пондър.

— И безброй други буболечки — намръщи се Деканът.

— Не ми се вярва да видях дори две еднакви.

— Хм, интересно — промърмори Архиканцлерът, — но не разбирам какво се опитваш…

— Сър, ако има само по едно създание от всеки вид — решително го прекъсна Пондър, — къде остава размножаването?

— Стибънс, поне дърветата си растат без тия главоболия.

— А не, сър, при тях също има мъжки и женски.

— _Моля?!_ Сигурен ли си?

— Напълно, сър. Чичо ми имаше лешникова плантация.

— По-тихо, бе, момче! Накрая ще те чуе и госпожа Уитлоу!

Пондър се стресна.

— Но защо да е неудобно, сър? Нали тя… все пак е госпожа Уитлоу…

— Сега пък какви ги плещиш?

— Ами… предполага се, че има или е имало и господин Уитлоу.

Лицето на Архиканцлера застина за миг, а устните му мърдаха, сякаш обмисляше всевъзможни неубедителни отговори. Накрая смотолеви:

— И тъй да е, пак звучи гнусничко.

— Опасявам се, сър, че такива са природните закони.

— А на мен толкова ми харесваше да се разхождам в гората през пролетта… Стибънс, нима искаш да ме убедиш, че дърветата са го правили през цялото това време?

— Както и да е, сър — дипломатично се измъкна Пондър, — по едно от вид не стига. Има и друга загадка. Кой пуши цигарите? Тоест… Храстът е устроен така, че някой трябва да разхвърля фасовете, за да посее семената.

— Е, и?

Пондър въздъхна.

— Сър, най-важното в плода е, че служи като примамка. Някоя птица ще го изяде, а после ще… ъ-ъ, остави семената някъде. Така се размножават растенията. Но на острова намерихме само птици и гущери…

— Ясно ми е какво те мъчи — грейна Ридкъли. — Питаш се: „Коя ли птица би се отбила до храста да изпуши набързо една цигара?“

— Пушената птица — подсказа Ковчежникът.

— Радвам се, че следиш разговора — процеди през зъби Архиканцлерът, без да го погледне.

— Да, сър, птиците не пушат. И е неизбежно да се запитаме — а какво печели храстът, образно казано, като предлага цигари? Ако тук има хора отдавна, все пак остава нищожната вероятност да се появи и никотиново дърво, да речем, защото те ще пушат цигарите… — Той се поправи, защото се гордееше с логичното си мислене: — Тоест онези неща, които приличат на цигари. Ще гасят фасовете в пръстта и така ще разпространяват семената. Иначе не виждам никакъв смисъл…

— И ние сме хора — напомни снизходително Деканът. — Обичаме да запалим по цигара, след като хапнем.

— При цялото ми уважение трябва да изтъкна, че ние сме тук само от няколко часа и не ми се вярва храстът да се развие за толкова кратък период — отвърна Пондър търпеливо и — както се оказа впоследствие — погрешно.

— Нима се опитваш да ми внушиш — заговори Ридкъли с изражението на човек, който не може да се отърве от някаква натрапчива мисъл, — че когато гриза ябълка, аз й помагам да… Я да оставим тази тема! — Той изпръхтя презрително. — Ще си ям риба и туй то. Те поне си вършат онази работа на прилично разстояние, в дълбините, доколкото знам. Ясно ми е как си я представяш тази твоя еволюция, господин Стибънс. Ако тя изобщо се случва — а честно казано, на мен винаги ми е изглеждала като измишльотина, — непременно става бързо. Например помисли за лемингите.

— Лемингите ли, сър?

— Ами да. Малките смотаняци честичко се хвърлят от стръмни скали в морето, нали? И колко от тях са се превръщали в птици по пътя надолу, а?

— Нито един, разби…

— Видя ли сега! — подсмихна се ликуващо Архиканцлерът. — Няма полза да си кажат: „Ей, що не размахам малко лапички?“ Напротив, трябва да вземат навременно и позитивно решение за снабдяване с истински функционални криле.

— Как тъй? За две секунди ли?! Докато падат към скалите?

— Сещаш ли се за по-подходящ момент?

— Но… Сър, лемингите просто не се превръщат в птици!

— Щяха обаче да се радват на по-добра участ, ако можеха.

Далеч в джунглата се разнесе мощен рев.

— Сигурни ли сте, че тук не се срещат опасни животни? — попита Деканът.

— Май зърнах скариди — нервно се обади Старшият дискусионен наставник.

— Архиканцлерът е прав — разсеяно вметна Пондър, който неволно си представяше летящи леминги. — Островът е твърде малък, за да се завъдят едри хищници. Как на такова място би се изхранило нещо, което ще е в състояние да ни навреди? Кого ще яде?

Вече всички чуваха как едро туловище си пробива път през гората с трясък и пукот.

— Нас… — колебливо смънка Деканът.

В червените лъчи на залеза се очерта грамадна твар, която се състоеше предимно от гущерска глава, надхвърляща по размери дори тялото, към което бе прикрепена. Създанието вървеше на двата си дълги задни крака. Имаше и опашка, но при количеството зъби в зиналата паст магьосниците не бяха склонни да отделят внимание на подробностите.

Чудовището подуши шумно въздуха и пак изрева.

— Аха — кимна Ридкъли. — Подозирам, че виждаме отговора на въпроса как е изчезнал нашият географ. Голяма работа свърши, Старши наставнико.

— Аз се каня да… — започна Деканът.

— Никой да не мърда! — изсъска Пондър. — Повечето влечуги не могат да ви забележат, ако не се движите.

— Уверявам те, младежо, че при скоростта, която ще набера, нищо няма да ме забележи…

Чудовището въртеше глава наляво-надясно, накрая отново се затътри напред.

— Значи не вижда неподвижните неща? — пожела да се увери Архиканцлерът. — И само трябва да почакаме, докато се блъсне в някое дърво?

— Но госпожа Уитлоу още седи до масата! — възкликна Старшият наставник.

Икономката дори безгрижно си мажеше бисквитка с яйчен крем, както подобава на изискана дама.

— Тя дори не го вижда!

Ридкъли нави десния ръкав на робата си.

— Господа, залп от огнени кълба…

— Почакайте! — примоли се Пондър. — Може да е застрашен от изчезване вид!

— За него не знам, но за госпожа Уитлоу е сигурно.

— Но имаме ли право да унищожаваме…

— Абсолютно! — отсече Архиканцлерът. — Ако създателят му е искал да оцелее, щял е да го направи с огнеупорна кожа. На това му казвам аз еволюция, Стибънс.

— Не е ли по-добре първо да го изследваме?…

Страшната твар вече се ускоряваше. Беше изумително бърза за размерите си.

— Ъ-ъ… — запъна се Пондър.

Ридкъли вдигна ръка.

Чудовището спря рязко, подскочи нагоре и изведнъж се сплеска като настъпена от слон топка. Когато се изправи и възвърна външния си вид, изглеждаше оскърбено и стъписано, а не наранено. Пак се сплеска, сви се на руло, мина през поредица интересни, макар и несъмнено болезнени метаморфози и се смали до кълбо с големината на грейпфрут. Накрая с тих и жален звук пльосна на пясъка.

— Е, това вече беше страхотно — призна Архиканцлерът. — Колеги, кой го направи?

Магьосниците се спогледаха.

— Не бяхме ние — вдигна рамене Деканът. — Още секунда и щяхме да го засипем с огнени кълба.

Ридкъли сръга Пондър в ребрата.

— Хайде, де. Върви да го изследваш.

— Ъ-ъ… — Пондър се загледа в сащисаното създание на пясъка. — Само че обектът поне наглед се превърна в голямо пиле.

— Правилно — потвърди Архиканцлерът с тон, който слага край на всякакви дискусии. — Жалко ще е обаче да похабя толкова хубаво огнено кълбо.

Той замахна.

Имаше път.

Или поне голям плосък участък от пустинята със следи от колела по него.

Ринсуинд се вторачи замислено в следите. Пътищата водят нанякъде. И рано или късно свършват на някое място. А когато стигнеш там, обикновено заварваш стени, сгради, пристанища… кораби. Може би дори липса на говорещи кенгурута. Беше готов да повярва, че отсъствието им е белег за високото равнище на цивилизацията.

Не че беше против да бъде спасяван светът или която част от него се нуждаеше от подобна помощ. Само му се струваше, че изобщо не е необходимо той да се заеме с това.

В коя от двете посоки да се отправи? Накрая избра едната и повървя край следите под изгряващото слънце.

След малко в аленеещото небе се открои облак прах, който май наближаваше. Ринсуинд спря с надежда до коловозите.

Накрая под тесния край на пушилката се появи кола, теглена от голям впряг коне. И те бяха черни като колата. Която пък изобщо не забавяше устрема си.

Ринсуинд успя да размаха шапката си тъкмо когато конете профучаха край него.

След малко прахът се слегна, магьосникът се изправи и се повлече замаяно през храсталаците, докато стигна до спрялата кола. Конете го гледаха с подозрение.

Возилото съвсем не беше прекалено голямо за впряг от осем могъщи животни. Само че и то, и те бяха покрити с дърво, кожа и метал. Вероятно в края на деня конете оставаха без сили. Навсякъде стърчаха шипове.

Липсваше обичайната капра, виждаше се само тесен прорез в предницата, покрита с още дървения и всякакви метални късове — парчета от стара печка, прекована на плочи броня, капаци от тенджери и сплескани консервни кутии.

Над прореза стърчеше и някакъв изкривен кюнец, който сякаш се взираше бдително.

— А… здрасти — събра смелост Ринсуинд. — Моля да ми простите, ако съм уплашил конете ви…

Не дочака отговор, затова стъпи върху едното бронирано колело и огледа покрива на колата. Някакъв кръгъл люк бе избутан встрани от отвора, който трябваше да закрива.

Ринсуинд дори не помисли да надникне вътре. Ако главата му се очертаеше на фона на небето, миг по-късно тялото му щеше да се очертае на земята.

Зад него изпука пресъхнала съчка.

Той въздъхна, слезе бавно и се постара да не поглежда назад.

— Предавам се без никакви пазарлъци — каза примирено.

— А така те искам — отвърна му хладнокръвен глас. — Щото туй е арбалет, пич. Я дай да ти видя грозната мутра.

Ринсуинд се обърна. Зад него нямаше никой. После сведе поглед. Арбалетът беше насочен почти отвесно нагоре към ноздрите на носа му.

— Джудже?… — промълви неуверено.

— Да имаш нещо против джуджетата?

— Кой, аз ли? Ами! Някои от най-добрите ми приятели щяха да са джуджета, ако изобщо имах приятели. Аз съм Ринсуинд, между другото.

— Я глей… Аз пък съм голям кибритлия. И повечето дружки ми викат Лудия.

— Просто Лудия ли? Това е доста… странно име.

— Не е име.

Ринсуинд оглеждаше ненатрапчиво непознатия. Нямаше съмнение, че е джудже, макар да не се виждаха традиционните брада и шлем. Затова пък изобилстваха други издайнически дреболии. Брадичка, с която можеш да трошиш орехи. Застинала свирепа гримаса. И разбира се, ако другото останеше незабелязано, стигаше и че главата му е някъде около стомаха на човека. Лудия носеше кожени дрехи, но също като колата те бяха почти изцяло покрити с метални капси и шипове. Където ги нямаше, беше окачено оръжие.

Джуджето наклони глава настрани и се заслуша.

— Да пукнат дано, настигат ме. — Пак се вторачи в магьосника и попита: — Ей, ти как си в стрелбата с арбалет?

Личеше, че отговорът „зле“ е най-бързият начин да си докараш последните неприятности в живота.

— Страхотен съм — мигновено заяви Ринсуинд.

— Скачай в колата. Ей, знаеш ли, от години се размотавам по тоя път, ама ти си първият, дето се престраши да ме спре.

— Интересно, интересно… — промълви сговорчиво магьосникът.

Малкото пространство под люка бе почти изцяло натъпкано с още оръжия. Лудия избута Ринсуинд в едно ъгълче, надникна през кюнеца, служещ му за перископ, и подкара конете. Храстите задраскаха по колелата, могъщите животни извлякоха колата обратно на пътя и започнаха да набират скорост.

— Хубавци, а? — похвали ги джуджето. — Могат всекиго да надбягат и с всичката тая броня.

— Това определено е много… оригинално возило — промълви Ринсуинд.

— Въведох някои подобрения — ухили се зловещо Лудия. — Ей, господинчо, ти да не си магьосник?

— Да, в известен смисъл.

— А кадърен ли си?

Джуджето зареждаше още един арбалет. Ринсуинд се поколеба.

— Не.

— Голям късмет извади — приветливо го осведоми джуджето. — Иначе щях да те затрия. Не ги понасям аз магьосниците. Вредна сган са, нали? — Хвана ръчките на кривия кюнец и го завъртя. — Ей ги, довлякоха се — промърмори с досада.

И Ринсуинд се помъчи да надникне над темето му. В извивката на кюнеца бе закрепено парченце огледало. На пътя зад тях се появиха още няколко точици, съпроводени от друг облак червеникав прах.

— Магистрални бандити — просвети го Лудия. — Искат да ми докопат товара. Всичко крадат. Мръсниците са си мръсници, ама сред тях има и хептен гадни копелета. — Измъкна множество торби за зоб изпод грубата седалка. — Значи ти грабвай двата арбалета и излизай горе, пък аз ще се погрижа за ускорителя.

— Какво? Искаш да стрелям по хора?

— Да не искаш аз да стрелям по хора? — многозначително отвърна Лудия.

Ринсуинд изпълзя върху колата, която се друсаше жестоко. Прахолякът го задави, а вятърът се постара да му качи робата върху главата.

Мразеше оръжията, и то не само защото твърде често някой ги насочваше срещу него. Знаеше добре, че имаш ли оръжие, загазваш още по-зле. Хората тутакси те застрелват, ако си въобразят, че се каниш да им сториш същото. Но ако си с голи ръце, честичко решават първо да побъбрят. Вярно, най-често ръсят неприятни приказки, например: „Готин, изобщо не можеш да си представиш какво ще те правя след малко.“ И все пак това отнема време. А Ринсуинд можеше да употреби няколкото секунди за какво ли не. Преди всичко за да ги изживее.

Точиците в далечината се оказаха други возила, конструирани за бързина, а не за вместимост. Някои имаха по четири колела, други — по две, виждаше и някакво странно огромно колело между тесни пръти, увенчани с мъничко седло. Заемаше го мъж, който изглежда бе подбирал снаряжението си из сметища за метални отпадъци.

А пред колелото тичаше впрегната птица. Нямаше съмнение, че е значително по-висока от Ринсуинд и май се състоеше почти изцяло от крака и шия. Не отстъпваше по устрем на който и да е кон.

— Ей, каква е онази твар, по дяволите? — кресна смаяният магьосник.

— Ему! — отвърна Лудия, който се провираше из такъмите на впряга си. — Опитай се да го уцелиш, после ще си облизваш пръстите!

Колата се разтресе. Шапката на Ринсуинд отлетя в пушилката.

— Сега пък си загубих шапката!

— А така те искам! Гнусна беше!

Една стрела отскочи от желязна плоча в краката на магьосника.

— Ама те ме обстрелват!

От мътния облак изскочи колесница. Стоящият до кочияша мъж въртеше нещо над главата си. Една кука захапа неуспешно дъските до другия крак на Ринсуинд и отскубна парче метал.

— И отгоре на всичко… — започна той.

— Нали държиш оръжие, бе? — с крясък му напомни джуджето, яхнал рисковано един от конете. — И се хвани някъде, щото ей сега ще се втурнат…

Впрягът и досега препускаше в галоп, но осемте черни животни изведнъж се устремиха бясно напред и едва не изхвърлиха Ринсуинд от колата. Зад осите започнаха да се стелят тънки струйки дим. Околността се размаза пред погледа на магьосника.

— Какво им направи?

— Дадох им ускорителя! — гръмовно обясни Лудия и се намести на седалката, тоест на броени сантиметри от най-задните трескаво мятащи се копита. — Тайна рецепта! Сега ги отпъждай ония гадове, щото трябва да хвана поводите!

Този път емуто изскочи от прахоляка, следвано от още няколко по-бързи коли. Стрела се заби точно между стъпалата на Ринсуинд.

Той се пльосна по корем върху клатушкащия се покрив, насочи арбалета, стисна клепачи и натисна спусъка.

В пълно съответствие с древната литературна традиция стрелата отскочи от нечий шлем и погуби невинна птица, чиято единствена роля беше да свърши живота си със смешен писък.

Пришпорващият емуто човек се изравни с колата на Лудия. Изпод познатата шапка с надпис „Магесник“ зъбите му лъщяха присмехулно. Бяха изпилени до триъгълни остриета, а на горните четири по средата бе гравирана думата „Мама“.

— Добрутро! — провикна се весело мъжът. — Дайте ни товара си и обещавам да не ви убием веднага.

— Това е моята шапка! Върни ми я веднага!

— А бе, ти да не си магьосник? — Натрапникът се изправи ловко на седлото и размаха ръце над главата си. — Пичове, вижте ме! Имам си магьосническа шапка!

Тежка дебела стрела се впи в дървенията и заседна. Зад нея се влачеше въже. Преследвачите се развикаха доволно.

— Ей, върни си ми шапката или ще стане лошо!

— То и бездруго ще стане лошо за някого — отвърна мъжът и се прицели с арбалета си. — Ти що не ме превърнеш в някой звяр, а? Леле, че ме е стр…

Лицето му позеленя изведнъж. Той се килна назад. Стрелата от изтървания арбалет улучи съседния колар, чието возило се завъртя и се изпречи пред друго, което пък на свой ред спъна една камила. А това означаваше, че по-изостаналите возила внезапно налетяха върху купчината, която изведнъж се уголеми поради липсата и на най-елементарни спирачки.

Хваналият се за главата Ринсуинд проследи с поглед едно изтърколило се встрани колело, после се примъкна някак към Лудия, който управляваше свръхбързите си коне.

— Господин Лудия, според мен вече можете да позабавите — смънка в ухото му.

— Я, ти да не ги изтрепа?

— Е… не всички. Някои избягаха.

— Вземаш ме на подбив, а? — Джуджето се озърна. — Да пукна, ама истината казваш! Хвани тоя лост и дърпай с все сила!

Ринсуинд послушно се вкопчи в дългото парче метал. Спирачките се притиснаха в колелата с непоносимо скрибуцане.

— А защо конете препуснаха така?

— Смеската е от овес и жлези на гущер! — изрева Лудия. — Страшно ги пришпорва!

Колата трябваше да направи широк кръг, докато притокът от адреналин в конското кръвообращение се поизчерпи, и чак тогава се върнаха към местопроизшествието, за да огледат останките.

Джуджето изпсува люто и поклати глава.

— Ама как си ги бастисал само!

— Онзи тип не биваше да ми краде шапката! — намусено отвърна Ринсуинд.

Лудия скочи от седалката и подритна едно потрошено колело.

— Значи тъй постъпваш с хората, дето ти крадат шапката, а? Ако някой ти се изплюе в очите, да не вдигнеш цялата страна във въздуха?

— Шапката си е моя — още по-начумерено промърмори магьосникът.

Не знаеше точно какво се случи. Известно му беше обаче, че е много нескопосан в магиите. Единствените проклятия, които би могъл да произнесе с някаква надежда да се сбъднат, биха звучали горе-долу по следния начин: „Дано след време те навали дъжд и те измокри до кости.“ Или пък: „Дано загубиш някоя дреболия и не я намериш, докато не побеснееш.“ А да накара човек да позеленее… погледна нерешително надолу… да, по кожата на наглеца бяха плъзнали и жълтеникави петна… Не, това не му беше по силите.

Лудия бродеше съсредоточено сред останките. Вдигаше по някое оръжие и след миг го захвърляше презрително.

— Искаш ли камилата? — попита дружелюбно.

Животното стоеше настрана и ги зяпаше неприязнено. Изглеждаше почти невредимо, може би защото навреди доста на останалите при катастрофата.

— По-скоро ще си пъхна крака в месомелачка — заяви Ринсуинд.

— Няма ли да размислиш? Нищо де, вържи я зад колата, ще вземем за нея добри парици в Донесе-Ли-Бира.

Джуджето повъртя в ръцете си многозаряден арбалет домашна изработка, изсумтя и го пусна на земята. Отиде при друго преобърнато возило и лицето му грейна.

— Аха! Ей на туй му викам аз печено на дървени въглища! Пич, днеска сме късметлии с тебе!

— Нима? Виждам най-обикновен чувал със сено.

— Я ми помогни да го натоваря по-бързичко — алчно изрече Лудия, отключвайки задницата на колата си.

— Че какво ценно има в чувал сено?

Задният капак увисна на пантите си. Оказа се, че колата е натъпкана със сено.

— Какво му е ценното ли?! Пич, тука сеното е разликата между животеца и пукясването. А за купа сено хората се колят като едното нищо. Човек без сено е човек без кон, а пък по тия краища щом си без кон, лесно ставаш труп. Чатна ли?

— Извинявай, но… Значи преживях тези опасности заради сено?

Джуджето му смигна като изпечен заговорник.

— Пич, в тайника на колата държа и две чувалчета овес. — Тупна весело Ринсуинд по гърба. — Като си помисля само, че те взех за смотаняк, дето е най-добре да го прегазиш, та да не се мъчи! Пък ти си бил побъркан като мене!

Има моменти, когато е нездравословно да доказваш здравомислието си. Ринсуинд не беше толкова луд да твърди, че не е луд. А и нали напоследък беседваше с кенгуру и намираше сандвичи в пустинята? Не биваше да извръща поглед от неприятните факти.

— Смахнат съм, та няма накъде повече — съгласи се с обезоръжаваща скромност.

— А така те искам! Дай да им приберем оръжието и кльопачката, че няма защо да се размотаваме тука.

— За какво ни е още оръжие?

— За мангизи.

— С труповете какво ще правим?

— Остават си. Нищо не струват.

Докато Лудия приковаваше парчета метал по колата си, Ринсуинд се примъкна предпазливо към зелено-жълтия труп… О, вече имаше и големи черни петна… Взе дълга пръчка и полека свали шапката си от главата му.

Малка осмокрака топка от гневно настръхнала черна козина изскочи и впи челюсти в края на пръчката, от която се издигна струйка дим. Магьосникът остави внимателно парчето дърво на земята, грабна си шапката и избяга.