26706.fb2
Пондър въздъхна.
— Сър, изобщо не съм оспорвал правото ви да вземате решения. Само ми се струва, че ако грамадно чудовище най-ненадейно се превърне в пиле пред очите ви, може би не е особено подходящо пилето да бъде изядено.
Архиканцлерът си облиза пръстите.
— А ти какво би предложил?
— Ами… да го изследваме.
— Че и ние тъкмо с това се занимавахме — натърти Деканът. — Изследвахме го посмъртно.
— И то подробно — щастливо добави Професорът по неопределени изследвания и се оригна щастливо. — Моля за извинение, госпожо Уитлоу. Ще си вземете ли още от гър… — долови навреме непреклонния поглед на Ридкъли и се поправи: — … от предницата на пилето?
— Преди всичко открихме — авторитетно заяви Архиканцлерът, — че това чудовище повече няма да застрашава живота на магьосници, отбили се случайно на островчето.
— Нали забелязахте колко бързо се промени? — умърлушено попита Пондър.
— И какво толкоз?
— Това е неестествено.
— Господин Стибънс, нали точно ти твърдиш, че е естествено едно нещо да се превръща в друго?
— Но не и толкова светкавично!
— А наблюдавал ли си лично някога тази твоя еволюция?
— Разбира се, че не съм. Всъщност никой не е…
— Видя ли? — отрони Ридкъли с глас, който не допускаше повече спорове. — Може би наблюдавахме именно еволюция с нормална скорост на промяната. Вече изтъкнах, че според мен това е най-логично. Безсмислено е да се превръщаш в птица на час по лъжичка, нали? Днеска човчица, утре крилце… Тогава щяхме да виждаме адски нелепи уроди наоколо. — Другите магьосници се закискаха единодушно. — А нашето чудовище сигурно си е помислило: „Олеле, твърде много са, я да се превърна в нещо, което би им допаднало.“
— На вкус — добави ухилен Деканът.
— Може това да е добра стратегия за оцеляване, но само до определен момент — заключи Архиканцлерът.
Пондър се зазяпа нещастно в небесата. Всичко звучеше толкова добре, докато си го повтаряше на ум. Изчиташе разни старинни книги, после размишляваше дълго и упорито, накрая в главата му се подреждаше малка спретната теорийка, досущ като думи, изписани с лъскави кубчета. А когато пускаше творението си в белия свят, то обикновено налиташе направо на някого от старшите преподаватели… Който пък неизменно задаваше дяволски тъп въпрос, обаче Пондър все не успяваше да измисли отговора навреме. Как да помагаш на прогреса, когато си имаш работа с такива мозъци? Ако на някое божество му хрумнеше да изрече: „Да бъде светлина!“, те непременно биха изсумтели: „Защо? На тъмно си ни беше много удобно.“
Старци. В това беше проблемът. Пондър не жалеше за някогашните традиции в Университета, защото и той беше към края на третото си десетилетие, заемаше умерено важен пост в достопочтеното учебно заведение, значи ставаше чудесна мишена за ламтежите на някои новаци. Тоест щеше да стане, ако и новаците не седяха нощем пред Хекса, докато очите им започнеха да парят.
И без това не мечтаеше да се издигне в йерархията. Щастието би било пълно за него, ако тези хора можеха да го изслушат поне пет минути, без да вдигат рамене и да мърморят: „Добре си го измислил, Стибънс, само че ние вече опитвахме и нищо не постигнахме.“ Или: „А, откъде ще вземем пари за толкова скъпо начинание?“
Те никога не си правеха труда да научат или да запомнят нещо освен факта, че всичко преди е било много по-добро. Караха се за дреболии като питомците на детска градина и единственият, който казваше нещо смислено, беше орангутан.
Пондър злобно разръчка жаравата в огъня.
Другите магьосници любезно бяха стъкмили за госпожа Уитлоу примитивна колиба от клони и големи листа, съшити с лиани. Икономката им пожела лека нощ и свенливо дръпна живата завеса на входа.
— Много достолепна дама — отбеляза Ридкъли. — Май и аз ще си лягам.
Край огъня вече се разнасяше хъркане.
— Все някой трябва да пази през нощта — напомни Пондър.
— Добре си се сетил — смънка сънливо Архиканцлерът. — Заеми се с това.
Пондър скръцна със зъби и се обърна към Библиотекаря, който отново временно обитаваше света на двуногите и трепереше нещастно под едно одеяло.
— Сър, поне за вас тук е като у дома, нали?
Орангутанът завъртя глава несговорчиво.
— А вие бихте ли желал да чуете за една друга чудатост на това място?
— Ууук?
— Плавеят. Никой не ме слуша, но е важно. Изгорихме няколко купчини и всички си бяха обикновени клони и пънове. Никакви дъски или парчета от сандъци. Само естествени остатъци.
— Ууук?
— Това означава, че сме далеч от най-оживените морски… О, не! Недейте!
Библиотекарят отчаяно сбърчи нос.
— Съсредоточете се по-бързо върху представата, че имате ръце и крака!
Орангутанът кимна унило и кихна.
— Ок-ок? — изкряка той, когато прие новата си форма.
— Поне сте живо същество — тъжно промълви Пондър. — Е, може би сте възголемичък за пингвин. Смятам, че това е стратегията за оцеляване на вашето тяло — опитва се да налучка формата, която ще остане устойчива.
— Ок-ок?
— Странно, защо ли червената козина се запазва всеки път?…
Библиотекарят го изгледа ядно, отдалечи се тромаво по брега и се сгуши в купчинка гладки пера.
Пондър плъзна поглед по натръшкалите се около огъня магьосници. Явно той щеше да бъде на стража, ако ще и заради обстоятелството, че никой друг не пожела да се нагърби със задачата. Нищо ново.
Някакви твари писукаха в клоните. Морето фосфоресцираше. Звездите блещукаха все по-ярко в сгъстяващия се мрак.
Пондър се взря в тях. Поне можеше да разчита на…
Изведнъж се досети още какво не беше наред.
— Архиканцлер!
„И откога си луд?“
Лошо начало… Не можеше да измисли как да подхване разговора.
— Слушай… — започна Ринсуинд. — Не очаквах да срещна джудже и тук.
— А, за туй ли се чудиш? Семейството се тръсна в тая земя чак от Нееготинфиорд, когато бях мъничък. Уж искали да потършуват край брега, пък като почнал един ураган… Докато се усетим, вече бяхме корабокрушенци, затънали до колене в папагали. Страхотен късмет! Иначе щях сега да ровичкам камънаци в някоя замръзнала мина. А тука едно джудже може да ходи изпъчено, вместо да се гърби из тунелите. Та тъй. Заселихме се, татко ми дори има цяла верига пекарни в Датиго.
— Джуджешки хляб ли продава? — досети се Ринсуинд.
— Че какво друго? Нали благодарение на хляба оцеляхме през хиляди мили океан, гъмжащ от акули. Ако не си носехме и чувалчето…
— … не бихте имали с какво да пребивате акулите до смърт, нали?
— А, виждам, че и ти разбираш от хляб.
— Датиго голям град ли е? Има ли пристанище?
— Чувал съм да разправят нещо подобно. Никога не се вясвам из оня край. Харесвам си живота на чист въздух.
Земята потръпна. Дърветата край коловозите се разклатиха, макар да цареше пълно безветрие.
— Намирисва ми на буря — промълви магьосникът.
— Туй пък какво е?
— Е, сигурно знаеш — учуди се Ринсуинд. — Дъжд.
— Хиляди пламтящи крави! И ти ли вярваш в глупотевини? Дядо ми ги дрънкаше всеки път, като се налееше с бира. Приказчици… От небето падала вода, разбираш ли! Поне ти не ме занасяй.
— Тук не се ли случва?
— Ама как искаш да се случи?!
— Само че там, откъдето идвам, се случва честичко.
— Хайде, бе! И как първо стига до небето, та да падне после? Водата е тежичка, ако не си забравил.
— О, тя… Ами тя… Май слънцето я засмуква или нещо подобно.
— Как?
— Де да знам. Ама така става.
— И после си пада от небето, ей тъй?
— Да!
— Безплатно, а?
— Ти никога ли не си виждал дъжд?
— Слушай, бе, всички знаят, че мястото на водата е дълбоко под земята. Капка здрав разум да имаш, ще ти светне що е тъй. Тежка е и се стича надолу. Пич, никога не съм зървал и капчица да се размотава във въздуха.
— И според теб откъде се е взела, за да се събере под земята?
Лудия се вторачи смаяно в него.
— А планините откъде са се взели?
— Какво общо имат планините? Те просто са си по местата!
— Аха, значи не падат от небето?
— Разбира се! Нали са много по-тежки от въздуха!
— Водата да не е лека? Имам две варелчета под колата. Я се опитай да ги вдигнеш наведнъж!
— Тук изобщо ли нямате реки?
— Имаме, и още как! Пич, в тая страна има всичко!
— Хубаво, де, как водата попада в реките?
Джуджето изглеждаше крайно озадачено.
— Ама за какво ни е вода в реките? Какво ще прави там?
— Ще си тече към морето…
— Леле, какво прахосничество! Туй ли й позволявате по вашите краища?
— Не че й позволяваме… Така си е поначало…
Лудия се вторачи преценяващо в Ринсуинд.
— Хм, пък после на мен ми викат, че съм луд…
Магьосникът се примири. В небето нямаше и помен от облаче. Само че земята се разтресе отново.
Архиканцлерът се пулеше сърдито към небето, сякаш то се стремеше да го оскърби.
— И какво — нито едно ли?
— Ами формално погледнато, нито едно съзвездие не ни е познато — трескаво избълва Професорът по неопределени изследвания. — Все пак преброихме три хиляди сто деветдесет и една конфигурации, които бихме могли да наречем Триъгълника, но Деканът твърди, че някои не влизали в сметката, защото включват същите звезди…
— Аз не разпознах нито една звезда — заяви Старшият дискусионен наставник.
Ридкъли разпери ръце.
— Нали съзвездията постоянно се променят по мъничко? Костенурката се носи в пространството и…
— Не с такава скорост! — отсече Деканът.
Смутените магьосници се взираха в нощта.
Съзвездията около Света на Диска наистина бяха променливи, което пък означаваше, че астрологията се състоеше в неуморни авангардни изследвания, вместо — както е на други места — да представлява начин да печелиш добре, без да се трудиш. Но и жителите на Диска честичко се чудеха как е възможно човешките чудатости и приумици да бъдат толкова закономерно и неизменно определяни от подредбата на огромни плазмени кълба, които са отдалечени на безброй мили и почти без изключение дори не са чували за човечеството.
— Заклещихме се на друг свят! — изпъшка Старшият наставник.
— Ъ-ъ… Не ми се вярва — успокои го Пондър.
— Сигурно имаш по-правдоподобна хипотеза.
— Ъ-ъ… Виждате ли онова голямо струпване на звезди, ей там?
Магьосниците обърнаха глави към гъстия куп от ярки точици ниско над хоризонта.
— Красиво е — вдигна рамене Архиканцлерът.
— Според мен именно него наричаме Малката скучна група от бледи звезди. Формата е същата — осведоми ги Пондър. — Сър, знам какво ще кажете: „Ама това е доста по-големичко.“ Само че може да са изглеждали точно така, когато Великата А’Туин е била значително по-близо до тях преди хилядолетия. С други думи, сър… — Пондър си пое дъх. Опасяваше се от реакцията на по-старшите магьосници. — Мисля, че сме се върнали назад във времето. И то с хиляди години.
Този път се сблъска с обратната страна от особняшките характери на магьосниците. Макар че се отличаваха със способността да спорят разгорещено поне половин час дали днес е вторник, случваше се да преглътнат и най-възмутителния факт в крачка. А на Старшия наставник май дори му олекна.
— О, това ли ни бил проблемът?
— Все някога трябваше да се случи — вдигна рамене Деканът. — Никой не е доказал, че другият край на онези дупки води към същото време.
— Връщането обаче става по-трудничко — замислено отбеляза Ридкъли.
— Ъ-ъ… Сър, може би не е толкова просто.
— Стибънс, според теб има ли нещо по-сложно от намирането на обратния път през пространството и времето?
— Исках да кажа — смотолеви Пондър, — че вероятно няма и къде да се върнем.
За миг стисна клепачи. Сега вече нямаше да му се размине.
— Разбира се, че има — подсмихна се Архиканцлерът. — Бяхме там тази сут… Добре де, вчера. Естествено вчера и хиляди години в бъдещето.
— Разберете, ако не внимаваме, може и да променим бъдещето. Самото ни присъствие в миналото му въздейства. Нищо чудно вече да сме тласнали историята по друг път. Бях длъжен да ви изтъкна тази възможност.
— Ридкъли, момчето говори смислено — подкрепи го Деканът. — Между другото, не оставихме ли за допиване малко от оня ром?
— Да, ама тук няма никаква история — напомни Архиканцлерът. — Това е само едно забутано безлюдно островче.
— Опасявам се, сър, че и дребните въздействия понякога водят до страшни последици.
— Ха, тъкмо от страшни последици нямаме никаква нужда. А ти какво би предложил?
Разговорът потръгна прекалено добре. Ами че те почти се вслушваха в доводите му! Пондър си позволи заблудата на човек, който е паднал петдесетина метра невредим и смята, че последните сантиметри са незначителна формалност.
— Ще си послужа с класическата метафора, сър. Най-важно е да не убиете собствения си дядо.
В този миг се хласна в скалата.
— Откъде ти хрумна? — сви вежди Ридкъли. — Защо, по дяволите, да го убивам? Старецът беше голям симпатяга.
— Тоест случайно… — замънка Пондър. — Но предпазливостта не е излишна…
— Тъй ли било? Охо, ти май си убеден, че всеки ден затривам някого съвсем случайно. Между другото обаче не виждам дядо си наоколо…
— Сър, това е само пример за вероятните опасности. Проблемът е в причинно-следствените връзки и те…
— Господин Стибънс, проблемът е в неочакваната ти увереност, че всички сме готови да си избием предците, щом се върнем в миналото. Виж какво, момченце, ако срещна дядо си, ще го почерпя едно питие и непременно ще го убедя, че отровните змии хапят и когато им крещиш оглушително. Не се съмнявам, че по-късно ще ми бъде много благодарен за това сведение.
— Защо? — не схвана Пондър.
— Защото само така за него ще има и „по-късно“.
— О, не, сър! Това би било още по-лошо, отколкото да го простреляте!
— Нима?
— Ами да!
— Господин Стибънс — ледено изрече Архиканцлерът, — твоето мислене изглежда си служи с един-два логически похвата, които са ми напълно чужди. Да смятам ли, че ти възнамеряваш да простреляш собствения си дядо, ако го срещнеш?
— Няма такова нещо! — озъби се Пондър. — Дори не го знам как изглежда. Починал е, преди да се родя.
— Аха!
— Ама защо се счепкахте? — недоумяваше Деканът. — Попаднали сме в много по-далечно минало. Значи ничий дядо още не се е появил на бял свят.
— Какъв късмет за дядото на Стибънс… — поклати глава Ридкъли.
— Сър, не ме разбрахте! Моля ви да ме изслушате без предубеждения! Опитвах се да обясня, че всяко действие в миналото променя бъдещето. Затова и мъничките грешки водят до невероятни последици. Да речем… Сега настъпвате небрежно някоя мравчица, но заради това някой може изобщо да не се роди.
— Сериозно ли говориш?
— Да, сър!
Архиканцлерът изведнъж се развесели.
— Ха, идейката си я бива. Сещам се тутакси за двама-трима, без които историята може да мине съвсем безболезнено. А имаш ли представа как да открием бързичко най-подходящите за целта мравки?
— Нямам! — Пондър отчаяно се мъчеше да открие въображаемата пролука в ума на Ридкъли, където да подпъхне лоста на озарението. Суетата го подведе да си помисли, че я е намерил. — Сър… Ами ако настъпите собствената си мравка, образно казано?
— Чакай малко… Значи може да смачкам някоя мравка и така да преобърна историята, че да не се родя, тъй ли?
— Да! Да! Правилно ме разбрахте!
— И как ще стане? — озадачи се Архиканцлерът. — Аз не съм произлязъл от мравките.
— Ъ-ъ, такова… — Пондър усещаше как приливът на взаимното неразбиране се надига наоколо, но храбро отказваше да се удави. — Ако предположим… Мравката е ухапала нечий кон, ездачът паднал, а пък е носел важно известие… Последвала страшна битка, в която обаче някой от праотците ви не е бил убит…
— И как тази мравка е прекосила океана, за да си изиграе ролята? — невинно попита Ридкъли.
— Ами вкопчила се е в някой клон — подсказа услужливо Деканът. — Направо не е за вярване какви твари се носят от земя до земя върху парчетии дърво. Буболечки, гущерчета, дори гризачи.
— Ха, а после как е пропълзяла от брега чак до онова бойно поле?
— Вкопчила се е в крака на някоя птица — мъдро отсъди Деканът. — Четох в една книга, че и това се случвало. Дори хайверът на рибите понякога се пренасял така от езеро в езеро.
— Ама че упорита и решителна мравка — промърмори Ридкъли, поглаждайки брадата си. — И все пак признавам, че на този свят има и по-странни неща.
— На всяка крачка — изсумтя Старшият наставник.
Пондър сияеше. Успешно се справиха с твърде оплетена метафора.
— Само едно не ми е ясно — проточи Архиканцлерът. — Кой ще настъпи мравката?
— Моля?!
— Не е ли очевидно? Ако аз я настъпя, значи няма да ме има. Но щом ме няма, не може аз да съм я настъпил. — Ридкъли добродушно сръга Пондър в ребрата с едрия си показалец. — Господин Стибънс, не ти липсва мозък в главата, но понякога се чудя дали наистина се стараеш да прилагаш логиката към реалността. Каквото се е случило, такова си остава. Звучи разумно, нали? О, не се умърлушвай! — Архиканцлерът може би съвсем искрено обърка безсилната ярост, изписана по лицето на Пондър, със срама. — Натъкнеш ли се на нещо по-сложно, не забравяй, че моята врата е винаги отворена.11 В края на краищата аз съм Архиканцлерът на Университета.
— Извинете, но все пак можем ли да настъпваме мравки или не? — раздразнено попита Старшият дискусионен наставник.
— Както желаеш — щедро разреши Ридкъли. — Всъщност историята зависи от това дали ще настъпиш мравките, които ти попаднат под краката. И без това вече си ги настъпил, обаче сега ще ти е за пръв път именно защото си го направил преди. Тоест и преди, и сега.
— Сериозно ли говориш?
— Определено.
— Е, щом е така, не трябваше ли да обуем ботуши по-голям номер? — смути се Ковчежникът.
— Харесваш ми, когато се стараеш да мислиш ясно. — Ридкъли се протегна. — Ами няма какво да умуваме повече. Я пак да поспим. Денят беше трудничък.
Някой обаче бдеше.
Щом магьосниците отново се унесоха в сънища, над тях закръжи мъждукаща светлинка като запалена струйка блатен газ.
Богът беше всемогъщ, макар и на съвсем мъничка територия. Беше и всезнаещ, но само колкото да е наясно, че макар да му е известно всичко, то не е онова, голямото Всичко, а само частта от него, отнасяща се за острова.
Да му се не види! Нали предвиди, че цигареният храст може да създаде излишни затруднения? Трябваше да го заличи още когато започна да никне. Изобщо не бе имал намерение положението да се изплъзне от контрол.
Разбира се, жал му беше за първото… хм, островърхо същество, но пък и нямаше за какво да се обвинява, нали? На всяка жива твар й се налага да яде. А някои създания, които се появяваха на острова, изненадваха дори него. Имаше и такива, които не успяваха да се задържат поне пет минути в една и съща форма.
Въпреки главоболията си позволи горда усмивчица. Само два часа минаха от признанието на съществото на име Декана, че му се пуши до сълзи, до съзряването на странните, наситени с никотин плодове по клонките на храста. Това си беше еволюция в действие.
За съжаление личеше, че съществата ще започнат да тършуват още по-усърдно за отговори на въпросите си.
Този бог — почти единствен сред себеподобните си — смяташе въпросите за полезно явление. Всъщност се привързваше към хората, които подлагаха на съмнение предразсъдъците, отхвърляха суеверията, разбиваха оковите на невежеството, накратко — служеха си с мозъците, дадени им от техния бог. Е, да, всъщност не им бяха дадени от никакъв бог, значи задължително трябваше да упражняват тези мозъци, развивали се милиони години в отговор на външни стимули и заради нуждата да контролират по-добре ръцете си — поредната идея, с която той много се гордееше. Тоест щеше да се гордее, ако съществуваше.
Все пак и в свободомислието трябваше да се спазва мярата. Не може хората да си мислят каквото си щат, нали?
Светлинката угасна и се появи в свещената пещера навръх планината. Богът съзнаваше, че формално погледнато, пещерата не е свещена, защото за тази цел са необходими вярващи, а той изобщо не желаеше да си има работа с тях.
Обикновено бог без свое паство е не по-могъщ от перце, литнало с урагана, но тъкмо този отлично се справяше и без тях по незнайна за самия него причина. Може би защото вярваше толкова настървено в себе си? Е, добре, не в себе си, тъй като вярата в божества е ирационална. Вярваше в делата си.
Гузно обмисли идеята да сътвори още няколко гръмогущера с надеждата, че ще закусят с натрапниците, преди да са станали прекалено нахални. Отхвърли бързо хрумването си като недостойно за едно съвременно, подпомагащо прогреса божество.
В тази част на пещерата имаше почти безбройни рафтове с кутийки семена. Избра си едно семе от тиква и си взе инструментите.
Бяха уникални. Абсолютно никой друг в света нямаше толкова миниатюрна отвертка.
Един зелен поник изскочи от гниещия горски боклук още с първия лъч на зората, веднага разпери две листенца и се захвана да расте сериозно.
Над богатата почва се гърчеха филизи като бели червейчета. Нямаше време за умереност. Търсещ корен напипа дълбок подземен поток.
След няколко минути храстите около доста наедрялото растение започнаха да вехнат.
Главният филиз пълзеше упорито напред към океанския бряг. Пипалца се надигаха от него и се увиваха около най-удобните клони. Използваха големите дървета за опора и пътьом изтръгваха по-слабичките храсти, на чието място веднага се забиваха още корени.
Богът не бе имал време за изтънченост. Заложените в гените на растението указания бяха сглобени надве-натри от подръчни материали.
Най-сетне първият филиз стигна до водата. Корени се окопаха в пясъка, избуяха листа и растението разгърна единствения си женски цвят. Мъжките, значително по-малки, вече се бяха наредили по стъблото.
Този етап в процеса не беше предвиден от бога. Често се вайкаше, че най-големият проблем в еволюцията е нежеланието й да изпълнява строги заповеди. Понякога материята сама решава кое е най-добро за нея.
Тънко гъвкаво пипало се сви като пружина, после се стрелна подобно на хвърлено ласо и улови прелитаща мушица. Изви се назад, топна ужасеното насекомо в прашеца на мъжки цвят, а после с бързината на изплющял камшик го стовари в очакващото венчелистче на женския.
Само няколко секунди по-късно цветът опада, а малкото зелено топче под него набъбна. Когато хоризонтът порозовя, Argo nauticae uniquo беше готово да даде първия и единствен свой плод.
Огромна перка поскръцваше на вятъра върху решетеста метална кула, където бе закрепена табела „Донесе-Ли-Бира“.
— Що пък да си нося — промърмори Лудия и подкара конете нататък.
Минаха по дървен мост, макар че Ринсуинд не разбираше защо някой е похабил труд и време да го построи над ивица сух пясък.
— Как тъй само пясък? — учуди се джуджето на въпроса му. — Туй е Мързеливата река.
Наистина след малко по пясъка мина малка лодка. Теглеше я камила и возилото развиваше прилична скорост на четирите си колела.
— Лодка… — леко зашеметен промълви магьосникът.
— Хе, за пръв път ли виждаш лодка?
— Досега не ми е хрумвало, че може да се задвижват с педали… — прошепна Ринсуинд, щом огледа внимателно едно кану.
— Ако излезе добър вятър, ще опънат и платното.
— Но… Въпросът може да ти се стори смахнат и все пак… Защо трябва да имат формата на лодки?
— Защото е най-подходяща за лодки.
— А, ясно. Предполагах, че обяснението е напълно в съгласие със здравия разум. Камилите обаче как попадат тук?
— Хората разправят, че се носят с океанските течения върху дървени парчетии. Да знаеш, по брега можеш да намериш какво ли не.
Донесе-Ли-Бира се откри пред погледите им. Добре, че имаше табела, иначе можеха да го подминат, без да забележат. Ринсуинд си напомни, че тук е винаги горещо, затова пък никога не вали. Къщата би послужила само да отбележи разликата между „вън“ и „вътре“.
— Нали каза, че е голям град?
— Цяла улица. Дори си има кръчма.
— Аха, това е улица… А онази купчина греди е кръчмата, така ли?
— Ще ти хареса. Крокодила е съдържателят.
— Защо го наричат Крокодила?
Прекараната на пясъка нощ не помогна много за доброто настроение на старшите магьосници. Архиканцлерът помогна още по-малко. Не само обичаше да ляга късно, а му допадаше и да става рано. Понякога минаваше направо от едното състояние в другото, забравяйки промеждутъка за сън.
— Хайде, колеги, не се излежавайте! Кой е готов да потичаме по брега? Победителят може и да спечели някоя малка награда.
— О, богове! — изстена Деканът и се обърна на другия хълбок. — Той прави лицеви опори!
— Не бих искал никой да се заблуди, че подстрекавам към възстановяването на предишните мрачни традиции — подхвана Професорът по неопределени изследвания, опитвайки се да изтръска песъчинките от ушите си, — но някога имахме навика да ликвидираме навреме такива магьосници.
— Да, ама имахме навика и да се ликвидираме помежду си — напомни Деканът.
— По това дърво се катери рак — съобщи Лекторът по съвременни руни, легнал под клоните. — Истински.
— Правилно — потвърди Старшият дискусионен наставник. — Така ги наричат — катерещи се раци.
— Защо?
— Като малък имах една книжка — намеси се Професорът. — Беше за един корабокрушенец на островче досущ като нашето. Мислеше си, че е съвсем сам, но един ден откри следа на пясъка. Имаше и картинка.
— Една следа ли? — изпъшка Деканът, който седна предпазливо и се хвана за главата.
— Ами да… Щом я видя, той разбра, че…
— … на острова има и смахнат еднокрак шампион на дълъг скок? — довърши кисело Деканът.
— Е, подразбираше се, че после той откри и други следи…
— Как копнея и аз да съм самичък на безлюден остров — промърмори унило Старшият наставник, наблюдаващ утринната гимнастика на Ридкъли.
— Аз ли още не съм се събудил — попита неуверено Деканът, — или наистина заседнахме на островче хиляди години в миналото?
— Наистина.
— Опасявах се от това. Закуска намира ли се?
— Стибънс откри рохки яйца.
— Какъв трудолюбив младеж! — одобри жалостиво Деканът. — И къде ги е открил?
— На едно дърво.
Паметта на Декана се събуди изведнъж.
— Дърво с рохки яйца?
— Да — потвърди Старшият наставник. — Много са вкусни заедно с плодовете на хлебното дърво.
— Дали няма да чуя ей сега, че тук има и дърво с лъжици по клоните?
— Не, разбира се!
— Радвам се.
— Защото е храст.
Старшият наставник му подаде малка, още влажна дървена лъжица с вехнещи листенца по дръжката.
— Храст, раждащ лъжици… — замаяно промълви Деканът.
— Според младия Стибънс е напълно логично. Той каза, че в края на краищата и ние сме започнали да си служим с тях, защото ни вършат работа, пък и вечно ги губим някъде. Щом го изрече, Стибънс се разрида.
— Въпреки това може би е прав.
— Гласувам да се махнем оттук възможно най-скоро — заяви Професорът. — Днес трябва да обърнем сериозно внимание на идеята за построяване на кораб. Никак не ми се иска да срещнем още един от онези грамадни гущери.
— Тук има само по едно от всичко, забрави ли?
— Значи ще бъде още по-неприятна твар.
— Я слушай — наежено започна Деканът, — нали вчера претърсихме острова и установихме, че липсва библиотека? Нелепо е! Как ще свършим работата, без да поглеждаме в справочника?
— А… защо… не опитаме направо? — заекна Старшият наставник. — Да проверим… кое се държи на водата, а кое — не.
— Ето, започнахме да си приказваме простотии…
Ринсуинд се хилеше, а очите му се оцъклиха.
— Та значи… ти си крокодил.
— Т’ва да не те притешнява?
— Не! О, не! Имаш ли и друго… име?
— Тука вшички ми викат Донго.
— А… как наричате тази течност?
— Бира — сдържано го осведоми крокодилът. — Ами ти как я наричаш?
Барманът носеше мърлява риза и шорти. Едва когато видя тези гащета, скроени за същество с твърде къси крака и прекалено дълга опашка, Ринсуинд оцени колко е трудно шивашкото изкуство.
Вдигна стъклената чаша, за да погледне течността на светлината. Хм, точно в това беше проблемът. Светлината проникваше през бистрата бира. Анкх-Морпоркската бира беше — формално погледнато — пиво, тоест нещо като гъста отвара от ечемик и хмел. Пораждаше всевъзможни усещания в устата. Имаше си и аромат, за който човек предпочиташе да не се замисля. Имаше и плътност. Утайката в халбата лесно се обираше с вилица.
А тази измишльотина беше лекичка и искряща. Изглеждаше, сякаш някой вече я е изпил. Вкусът обаче беше безупречен. И не натежаваше на стомаха като камък. Слабичка, разбира се, но не си струваше да обиждаш бирата, която пият чужденците, ако си попаднал на тяхна територия.
— Доста е добра — престраши се Ринсуинд.
— Тебе откъде те довя вятърът?
— Аз… Ами довлякоха ме океанските течения.
— Че как намери мяшто при вшичките онежи камили?
— Сместихме се някак.
— Браво. Ждрави лакти имаш.
Ринсуинд имаше нужда от карта. Не географска, макар че и тя нямаше да му е излишна, а карта от онези, които показват къде ти е главата в момента. Обикновено не виждаш крокодили да шетат зад барплота, но май всички останали в тази сумрачна пещера от греди приемаха това за съвсем естествено. Е, да, сред тези „всички“ имаше три овце в гащеризони и две кенгурута, които мятаха стрелички по мишена.
Отгоре на това овцете не бяха точно овце. Във външността им се забелязваха и намеци за нещо… човешко. Имаха си стърчащите уши, къдравата козина, овчия поглед, но пък стояха изправени, а пръстите на ръцете им боравеха ловко с чашите. Ринсуинд изобщо не се съмняваше, че е невъзможно да кръстосаш хора и овце. Иначе явлението отдавна щеше да е установен факт в някои по-затънтени селски райони.
Подобна промяна личеше и в двете кенгурута. И ушите, и муцуните им си бяха животински, само че се облягаха небрежно на бара и се наливаха с прозрачна бира.
Накратко казано, Ринсуинд не можеше да повярва, че вижда животни. Тръсна глава и отпи още една глътка.
Не му се искаше да обсъжда темата с Крокодила Донго. Напипваше морално-философски проблеми в желанието да сподели с един крокодил, че в бара му са влезли кенгурута.
— Още една бира ишкаш ли? — предложи Донго.
— Ъхъ, добре ще ми дойде — призна си магьосникът.
Озърна се за миг към поразпрания плакат на стената. Беше реклама на бира марка „Ру“. Едно кенгуру държеше халба и се хилеше многозначително. Незнайно защо му изглеждаше познато.
— А бе, нещо залязвам… — Ринсуинд опита отново. — Да де, забелязвам, че някои хора са злачни… не бе, различни.
— Прав ши. Штарият Джо Талпата дошта е жатлъштял — съгласи се Донго, триейки неуморно с кърпа чистите чаши.
Ринсуинд сведе поглед.
— Тия крака… Чии са?
— Гошподинчо, да не ти е жле?
— Може нещо да ме е ухапало — смънка Ринсуинд.
Изведнъж го обзе неистова нужда.
— Мини отжад — подсказа навреме крокодилът.
Магьосникът се затътри натам и опря в желязна колона, която го стисна в юмрука си и го вдигна, за да го разгледа по-отблизо. Ринсуинд плъзна поглед по ръката и стигна до озверяло лице, чието изражение заявяваше, че огромни количества бира търсят с кого да се сбият, а тялото няма нищо против.
Ринсуинд съзнаваше някак на пресекулки, че в неговия случай бирата иска да избяга. В подобни моменти тя винаги има думата.
— Ей, слушах те к’ви ги дрънкаш — рече течността в тялото на великана. — Ти отде си бе, господинчо?
— От Анкх-М’порк.
Имаше ли смисъл да лъже в такъв миг? Барът се смълча.
— И к’во с’а, домъкна се да ни зимаш на подбив, щото къркаме бира, млатим се и приказваме по нашенски, а?
Част от бирата на магьосника успя да изфъфли:
— А бе, няма проблеми.
Нападателят го придърпа, докато се озоваха лице в лице. Ринсуинд за пръв път виждаше толкова грамаден нос.
— Ей, що не оставиш мойто другарче на пода? — прозвуча делово предложение.
Лудия стоеше на вратата. Другите побързаха да му се махнат от пътя.
— Дребосък, и ти ли си търсиш боя, а?
Ринсуинд беше пуснат веднага, а огромната твар се завъртя с лице към джуджето, стискайки юмруци до побеляване.
— Изобщо не го търся, ами щом вляза в някоя кръчма и се почва — съобщи Лудия и измъкна нож. — Айде, Уоли, кротувай и не закачай човека.
— Ей, ти на туй ли му викаш нож, бе? — Великанът извади нещо, което в нормална ръка би могло да се нарече меч. — Глей аз на к’во викам нож.
Джуджето наистина го погледа секунда-две, пресегна се зад гърба си и добави още нещо към въоръжението си.
— Без майтап? Няма проблеми. Аз пък викам на туй арбалет.
Има цяла разновидност мениджъри, които лесно ще разпознаете по девиза „Вратата ми е винаги отворена“. Вероятно е по-практично да се пребиете до смърт със собствената си професионална автобиография, вместо да работите с подобен шеф. Случаят с Ридкъли не беше такъв. Всъщност казаното от него означаваше: „Моята врата е винаги отворена, защото налегне ли ме скуката, мога да стрелям с арбалета по мишената над бюрото на Ковчежника.“