— Пич, как ши?
Едва ли някой друг в целия свят се бе радвал толкова досега да види Крокодила.
Ринсуинд се остави да бъде изправен на крака. Излъга се в очакванията си — ръката му не беше синя и тройно по-дебела от обичайното.
— Онова гадно кенгуру… — промърмори и пропъди със замах вездесъщите мухи от лицето си.
— К’во кенгуру, пич? — попита Крокодила, който вече го водеше обратно към кръчмата.
Магьосникът се огледа. Виждаше само нормалните съставки на местния пейзаж — привидно пресъхнали храсти, червена пръст и милиони крилати буболечки.
— Онова, с което си приказвах преди малко.
— Тъкмо премитах отпред и те видях да подшкачаш и те чух да вряшкаш. Не жърнах никакво кенгуру.
— Може да е било магическо кенгуру — уморено отбеляза Ринсуинд.
— Да бе, магичешко — съгласи се Крокодила. — Няма проблеми. Пич, май ще ти дам лекарштвото жа шлед пиене на много бира.
— И какво е това лекарство?
— Още бира.
— А колко изпих снощи?
— Ами към двайшетина халби.
— Стига бе, никой не може да побере в себе си толкова!
— Пич, ти изобщо не я жадържаше. Няма проблеми. Тука харешваме хората, дето не жадържат ижлишно бирата.
В тъмния спарен киносалон на паметта киномеханикът сложи втората ролка в апарата. Ринсуинд изтръпна.
— Аз… пях ли някаква песен?
— Няма шпор. Вше шочеше оная реклама на бирата „Ру“ и пееше „Вържи кенгуруто да миряша“. Адшки готина пешничка.
— А после?…
— Пошле ши ижгуби вшичките мангижи, щото игра шъш шайката штригачи на Даги. Жалагахте на „Две отгоре“.
— Значи… Аз… Да, да, имаше две монети и някой ги подхвърляше, а аз трябваше да позная как ще паднат…
— Вярно помниш. Шамо че ти жалагаше, че ижобщо нямало да паднат. Ражправяше, че рано или къшно трябвало да ше шлучи.
— И загубих всички пари, които ми даде Лудия, така ли?
— Ъхъ.
— Тогава с какво си плащах бирата?
— А, ония приятелчета ше редяха на опашка да те черпят. Ш тебе било по-вешело, отколкото на надбягванията.
— После… Май имаше нещо за овцете. — Магьосникът се вцепени от ужас. — О, не!
— О, да! Ти кажа: „Що жа щуротия? Жначи вжимате по долар да штрижете овча? Аж такваж работа ще я швърша шъш жатворени очи! Ей, че хубава бира!“ Туй кажа.
— О, богове… Никой ли не ме цапардоса?
— Не, пич. Ражправяха, че ши штрахотен шимпатяга, ошобено щом ши жаложил петштотин октоподи да ижпревариш най-печения им штригач.
— Не е възможно да съм го сторил. Та аз не съм комарджия!
— Аж пък шъм. Ако шамо ши ни поднашял, Ринжо, хич не те виждам.
— Ринзо ли ме нарече?… — Ринсуинд се вторачи в халбата си. — Ама какво слагате в тази бира?
— Твойто аверче Лудия рашправя, че ши бил штрашен магьошник и ши трепел хора, като ги пошочиш ш пръшт и им крешнеш. Ще ми ше да те видя как го правиш.
Ринсуинд отчаяно извърна поглед и се вторачи в плаката на бирата „Ру“. Имаше си глупашки дървета от местните видове, безплодна суха земя и… нищо друго.
— Ъ?
— Шега пък к’во има? — учуди се Крокодила.
— А къде е кенгуруто? — изграчи магьосникът с внезапно пресъхнало гърло.
— Кое кенгуру?
— Ами снощи нали го имаше на рекламата? Или бъркам?
И Донго се облещи към стената.
— Обонянието ми е по-добро от жрението — призна си свенливо. — Ама както надушвам, няма го.
— Тук става нещо съвсем смахнато — смънка Ринсуинд. — Ама че странна земя…
— Имаме ши дори опера — учтиво възрази Крокодила. — Култура, чатна ли?
— А какво ще кажеш за деветдесет и трите различни думи за „гади ми се“?
— Е, такова… крашноречив народ шме.
— Аз наистина ли заложих петстотин… Какво беше?
— Октоподи.
— Значи петстотин октоподи, които няма откъде да взема?
— Ъхъ.
— И вероятно ще ме затрият, ако загубя облога?
— Няма проблеми.
— Ох, как ми се иска да не повтаряхте толкова често този лаф! — В същия миг очите му пак се приковаха към плаката. — Я, то пак си е на мястото!
Крокодила доближи муцуната си до рекламата, подуши я и потвърди предпазливо:
— Може и да ши прав.
— Ама сега гледа на другата страна!
— Ей, пич, не ше впрягай чак толкож! — загрижено го посъветва Донго.
Ринсуинд потрепери.
— По-добре е да те послушам. Жегата и мухите ще ме довършат…
Крокодила му наля поредната бира.
— Ей туй ште те шпаши от жегата. Жа мухите не жнам…
Ринсуинд закима, но изведнъж се смръзна. Свали островърхата шапка от главата си и я огледа критично. После размаха ръка пред лицето си и временно пропъди няколко мухи. Накрая се вторачи замислено в редиците бутилки на рафтовете зад барплота.
— Имаш ли някакво канапче? — обърна се към Донго.
След няколко не особено успешни експеримента, съпроводени с цицини по челото, Крокодила подсказа разсъдливо, че и само капачките от бутилките ще му бъдат от полза.
Багажа се загуби. Обикновено си намираше пътя независимо от капаните на пространството и времето, но да упорства в момента би означавало да заприлича на човек, който пази равновесие върху два конвейера, движещи се в противоположни посоки. Знаеше, че прекара цели епохи под земята, но пък не се съмняваше и че попадна там преди не повече от пет минути.
Разбира се, Багажа не притежаваше мозък, макар външните наблюдатели да се заблуждаваха лесно, че мисли. Всъщност само реагираше по своеобразен и сложен начин на околната си среда. Обикновено реакциите му се състояха в намирането на нещо за подритване или стъпкване, което наистина е отличителна черта на повечето разумни същества.
Засега се задоволяваше да топурка по прашна пътека. От време на време капакът му щракваше и намаляваше околните мухи с една, но му липсваше въодушевление. Опаловата му облицовка искреше на слънцето.
— Ауу! Каква прелест! Ей, вие двамата, бързичко го донесете!
Не обърна никакво внимание на крещящо нашарената каруца, спряла наблизо. Може би в известен смисъл съзнаваше, че от возилото са слезли хора и го зяпат, но не оказа съпротива, когато го вдигнаха и го понесоха. Не знаеше накъде се е запътил, нито накъде се е отправила каруцата, затова може би щеше да го откара точно където трябва.
Установи, че го сложиха при множество други сандъци и куфари, което му подейства успокояващо. След като за пет минути постоя милиони години под земята, Багажа смяташе, че има право на малко почивка и развлечения.
Дори не се ядоса, когато някой вдигна капака му и го напълни с обувки. Забеляза, че са с доста големичък номер и повечето имат любопитни токове, освен това са украсени изобретателно с коприна и бродерия. Несъмнено бяха дамски обувки. Хареса му. Дамите обикновено водеха по-кротък живот.
Шарената каруца трополеше и скърцаше. На задницата й имаше надпис с разкривени букви: „Петуния, Принцесата на пустинята“.
Ринсуинд огледа придирчиво ножицата, която размахваше старшият стригач. Личеше, че е твърде остра.
— Ти знайш ли к’во правим по нашия край с людете, дето се отмятат от бас? — попита го Даги.
— Ъ… Бях пиян.
— И ние. К’во от туй?
Магьосникът се озърна към кошарите. Естествено имаше представа какво е овца и честичко я бе срещал през живота си, обикновено съпроводена от зеленчукова гарнитура. А като малък дори бе имал плюшена овчица. Въпреки това смяташе, че в това животно нещо буди неприязън от пръв поглед. Може би пословичното скудоумие, вонящо на мокра вълна и паника. Множество религии възхваляваха овчедушието, с което само настройваха Ринсуинд още по-скептично към себе си. Добре знаеше колко свирепи стават понякога привидно кротките твари.
А от друга страна… Остра ножица, вълна… Защо да е толкова трудно? Предчувствието му подсказваше, че ако опита и се изложи, участта му ще бъде значително по-лека, отколкото ако се опъва.
— Може ли първо една проба? — осведоми се той.
Извлякоха овца от кошарите и я събориха на земята пред него. Ринсуинд се усмихна на Даги съучастнически, както подобава между майстори, само че да се хилиш на главния стригач беше като да мяташ цветя по канара.
— Бих искал и… кресло, кърпа, две огледала и гребен.
Подозрението в очите на Даги стана още по-пронизващо.
— К’во ти щукна? Що ти са тия неща?
— Трябва да си върша работата изискано, нали така?
Далеч от погледите им зад кошарите върху избелелите от слънцето дъски се появиха очертанията на кенгуру. После белезникавите линии се разместиха по дървото като облачета в ясно небе и приеха съвсем друга форма…
Ринсуинд отдавна не се бе подстригвал прилично, но поне помнеше какво подобава на този процес.
— Е… бяхте ли вече на почивка тази година? — попита учтиво, както решеше и режеше.
— Мееее!
— А какво ще кажете за времето днес? — напъна се отчаяно да продължи разговора.
— Мееее!
Овцата дори не се опитваше да избяга. Беше стара и имаше по-малко зъби, отколкото крака. Дори с извънредно плиткия си ум знаеше, че стригането не се прави така. Очакваше кратка безполезна борба, последвана от превъзходното усещане за хлад, щом я върнат в кошарата. И не би трябвало да я пръскат с лавандулов спирт зад ушите.
Стригачите наблюдаваха смълчани. Бяха многолюдна тълпа, защото щом надушиха какво става, свидетелите на облога се разтичаха и доведоха всички от овцефермата. Бе ги осенило прозрението, че присъстват на раждането на история, която ще се разказва с увлечение и от техните правнуци.
Ринсуинд отстъпи крачка назад, огледа критично плодовете на труда си и вдигна малкото огледало зад овцата, за да се види животното след стригането. В този момент нещастното същество загуби самообладание, успя да се изтръгне и се втурна към кошарата.
— Ей, чакай да ти почистя врата! — провикна се Ринсуинд след нея.
Долови погледите на стригачите. Най-сетне един от тях промълви като зашеметен:
— Тъй ли ги стрижете овцете по ваш’те земи?
— Е, какво ще кажете? — плахо попита магьосникът.
— Глей с’а… Мудничко върви, а?
— Колко бързо искате да се справя?
— А бе… Даги веднъж едва не докара бройката до петдесет за един час. Трябва да го надминеш, чатна ли? Без тия лиготии. По-набързичко — отзад, отпред, отгоре, отстрани. И туй то.
— Ама хубавка стана тая овчица! — възхити се един стригач.
Откъм кошарата изведнъж се разнесе жално блеене.
— Ринзо, готов ли си да почнем истинския бас? — попита Даги.
— Леле божке, туй к’во е?! — възкликна едно от приятелчетата му.
От оградата се разхвърчаха нацепени дъски. В пролуката един коч спря замалко, тръсна глава и се отърва от треските. Ноздрите му бълваха пара.
Ринсуинд бе свикнал да свързва с овцете не само сосовете, но и типичното… овчедушие. Но този коч му навяваше други асоциации — например стъпкване. Животното ровеше земята с копита. И беше забележимо по-едро от останалите овце. Всъщност сякаш запълваше цялото кратко бъдеще на магьосника.
— Не е от мойте! — побърза да заяви собственикът на стадото.
Даги върна ножицата в дясната ръка на Ринсуинд и го тупна по гърба.
— Значи е само твой, пич! — Отстъпи заднешком. — Айде с’а, покажи ни как стават тия работи!
Нещастникът се вторачи в краката си. Отказваха да помръднат, сякаш земята ги привличаше като магнит.
Кочът го доближи с пръхтене и се вторачи в кръвясалите от махмурлук очи.
— Слушай, пич — прошепна, когато едва не си опряха челата, — ти само щракай с ножицата, овцете ще се погрижат за останалото. Няма проблеми.
— _Ти ли си?_ — ахна Ринсуинд и се озърна към изведнъж отдалечилите се зяпачи.
— Сече ти пипето. Готов ли си? Ще правят каквото и аз. Нали са овце?
Стригачите наблюдаваха как вълната пада като порой.
— Ей, таквоз нещо рядко се вижда — справедливо отбеляза един. — Самички правят челна стойка…
— Пък и в предното салто ги бива — одобрително поклати глава друг и си запали лулата, за да е пълно удоволствието.
Ринсуинд се мъчеше да не изтърве ножицата, ненадейно оживяла в ръцете му. Овцете се хвърляха към остриетата, сякаш бързаха да се отърват от непреодолима магия. Остриганото руно стигна до коленете на магьосника, после се надигна над кръста му… и тогава той се усети, че ножицата щрака във въздуха и съска, докато се охлажда.
Няколко десетки замаяни овце се бяха вторачили недоверчиво в него. Както и стригачите.
— Ъ… Какво става, започнахме ли състезанието? — немощно изгъгна Ринсуинд.
— Ама ти смъкна вълната от трийсет овце за две минути! — изрева Даги.
— Това добро постижение ли е?
— Добро ли?! Никой не остригва трийсет овце за две минути!
— Е, съжалявам, но по-бързо не мога.
Зрителите се събраха и си зашепнаха трескаво. А Ринсуинд напразно търсеше с поглед коча.
Стригачите стигнаха накрая до общо решение. Тръгнаха към магьосника със ситните стъпки на хора, които хем искат да си останат на мястото, хем се опитват да вървят напред.
— Добре го даваш! — нервно промърмори Даги.
Ринсуинд махна с ръка дружелюбно и едва по средата на жеста си спомни, че още държи ножицата. Старшият стригач обаче не беше забравил този факт.
— Виж к’во… Няма отде да земем петстотин октоподи, додето не ни платят надниците…
Магьосникът не се сещаше как да поохлаби напрежението и за всеки случай каза:
— Няма проблеми.
Репликата май беше универсална тук.
— … та ако ще поостанеш при нас…
— Не, искам възможно най-скоро да тръгна към Датиго — прекъсна го Ринсуинд.
Даги запазваше замръзналата усмивка на лицето си, но пак се обърна да побъбри оживено с приятелчетата си.
— Може пък да продадем туй-онуй…
— Всъщност изобщо не ме интересуват парите — гръмко обяви магьосникът. — Само ми посочете пътя към Датиго. И няма проблеми.
— _Не щеш_ мангизите, тъй ли?
— Няма проблеми.
Онези отново се събраха. Чуваше се съскане: „Дай да го разкараме по-бързичко!…“
Даги се обърна към Ринсуинд.
— А бе, имам едно конче, ако щеш го вземи. Все струва един-два октопода.
— Няма проблеми.
— И ще си тръгнеш, тъй ли?
— Веднага. Няма проблеми.
Фразата беше изумителна. На практика имаше силата на заклинание. И някак… подобряваше положението. Акула ти отхапа крака? Няма проблеми. Опари те медуза? Няма проблеми. Мъртъв си? Горе главата! Няма проблеми.
— Няма проблеми — отново заяви Ринсуинд.
— Да знайш, струва един-два октопода — пак го увери Даги. — Все едно си имаш дяволски бърз жребец.
От тълпата се чу сподавено хихикане.
— Няма проблеми? — осведоми се магьосникът.
Даги поумува, сякаш се канеше да каже, че кончето едва ли не струва повече от петстотин октопода. Може би го разубеди ножицата в ръката на Ринсуинд.
— За нула време ще те отнесе в Датиго — все пак измрънка накрая.
— Няма проблеми.
Само две-три минути по-късно Ринсуинд осъзна, че макар животното да се поддава на яздене, едва ли ще е разумно да се надбягва с други коне. Поне ако са живи. Беше кафяво, набито, гривата преобладаваше в тялото му, а копитата се равняваха по размери със супници. И имаше най-късите крака, които магьосникът бе виждал под седло. За да паднеш от такъв кон, би трябвало първо да изкопаеш яма. Струваше му се идеален. Тъкмо такива коне бяха по нрава на Ринсуинд.
— Няма проблеми. Хм… По-точно — има един мъничък проблем.
Той пусна ножицата на земята. Стригачите се дръпнаха припряно.
Ринсуинд доближи оградата на кошарата и се вторачи в задните дъски. За миг видя избледняващите очертания на кенгуру…
Тълпата се примъкна предпазливо, докато магьосникът удряше с юмрук по оградата и крещеше:
— Знам, че си някъде наоколо!
— Ей на туй му викаме дърво — обясни кротко Даги. — Дър-во — добави той с тона на възпитател на дебили. — И от него правим ог-ра-ди.
— Не видяхте ли как едно кенгуру влезе в стената? — настойчиво попита Ринсуинд.
— А, няма таквоз нещо, шефе.
— И преди малко беше овен! — добави магьосникът. — Тоест… През повечето време си е кенгуру, ама съм готов да се закълна, че беше и коч!
Другите пристъпяха смутено от крак на крак.
— Все такива номера ми погажда! — оглушително продължи магьосникът. — Знаех си, че нещо не е наред в онази реклама!
— И на бирата ли й имаше нещо?
— Няма да търпя повече наглостта на някакво си кенгуру! — оповести твърдо Ринсуинд. — Отивам си вкъщи. Къде ми е конят?
Животното се оказа там, където го бяха оставили. Магьосникът размаха пръст заканително.
— Никакви приказки не искам да чувам от теб!
Преметна крак и просто застана над кончето. Дори за миг не се усъмни, че някъде от бухналата грива се чу тих кикот.
— Глей с’а… — подхвана благо Даги. — Първо, значи, се отпускаш надолу, после, значи, си свиваш пергелите.
Ринсуинд изпълни съвета. Все едно беше яхнал стол.
— Ти сигурен ли си, че това е кон?
— Спечелих го на комар от един тип, дето идваше от Гулала — обясни старшият стригач. — Много ще да е ячък, щом е от планините. Там си развъждат породи, дето нивгаш не стъпват накриво. Оня тип разправяше, че туй конче не можело да се хлъзне.
Ринсуинд закима. Тъкмо кон като за него. Кротък и надежден.
— Та накъде е Датиго?
Мъжете посочиха.
— Ясно, добре, бива. Много благодаря. Хайде, дий… А как се казва?
Даги май се замисли дълбоко.
— Снежко.
— Защо пък Снежко? Странно име за кон.
— Ами… имах си едно кученце, казваше се Снежко.
— Аха. Има смисъл поне според тукашната логика. Е… приятен ви ден.
Стригачите го изгледаха как се отдалечава, а това действие се проточи при скоростта на Снежко.
— Убаво сторихме, че се отървахме от него — отдъхна си Даги. — Щеше за нула време да ни прати на трудовата борса.
— А бе, Даги…
— К’во?
— Откога имаш туй конче?
— Открай време. Нали го спечелих от един тип?
— Ама наистина ли?
— Ама наистина.
— Тъй, тъй…
— К’во има с’а?
— Питам се, значи… А преди половин час пак ли го имаше открай време?
Широкото чело на Даги се понабръчка от умствени усилия. Накрая си свали шапката и изтри избилата пот. Пак се загледа към смаляващото се в далечината конче. Няколко пъти отвори уста и аха да каже нещо, но му беше трудно да изкара първата дума.
— Нали всички знаете, че го имах открай време? — заядливо изрече след малко.
— Ъхъ.
— Вярно.
— Да бе, открай време.
— Тъй требе да е било.
Госпожа Уитлоу седеше на объл камък и се решеше. На един храст израснаха няколко клончета със спретнати редици гъсти тъпи тръни точно когато тя имаше нужда от тях.
Едра, розова и много чиста, икономката на Невидимия университет отдъхваше край водата като сирена уголемен модел. Между листата на дърветата чуруликаха птички. Пъстри мушици бръмчаха над водата.
Ако Старшият дискусионен наставник зърнеше отнякъде сценката, биха могли да го изгребат и да го отнесат в кофа.
Госпожа Уитлоу изобщо не се чувстваше заплашена. В края на краищата магьосниците бяха наблизо. Малко се тревожеше, че подчинените й прислужнички в Университета ще се разхайтят, докато тя отсъства, но пък предвкусваше как ще им вгорчи живота, когато се върне. Нито за миг не допускаше в ума си вероятността да не се прибере благополучно.
Всъщност икономката не допускаше в ума си още много неща. Отдавна бе решила, че така светът е далеч по-приятна гледка.
Имаше крайно праволинейни възгледи за чужбината, тоест за местата отвъд къщата на сестра й в Куирм, където прекарваше по една седмица всяка година през отпуска си. Смяташе, че другите земи се обитават от хора, на които трябва да се съчувства, защото са досущ като деца.12 Това е причината да са диваци.13
От друга страна, пейзажите тук радваха окото, времето беше чудесно и нищо не миришеше прекалено противно. Тя се радваше на неочакваната почивка.
И затова, без да увъртаме, си остави корсета по-разхлабен.
Дори Деканът признаваше, че „тиквеният кораб“, както Старшият наставник упорито го наричаше, е забележително явление.
Под палубата имаше голям трюм — тъмна кухина, чиито нашарени с жилки стени бяха облепени с извити черни греди.
— Корабни семена — досети се Архиканцлерът. — Вероятно служат и като баласт. Старши наставнико, настоятелно те моля да не ядеш от бордовете на нашия кораб.
— Мислех, че можем да се поразширим малко.
— Имаме нужда от каюти, а не от кралски покои.
Ридкъли се качи обратно на палубата тъкмо когато Деканът стовари на нея голям грозд банани и се прехвърли през борда.
— Декане, а как ще управляваме това презокеанско растение?
— О, Пондър Стибънс сигурно знае всичко по този въпрос.
— И къде е той?
— Момчето не отиде ли да донесе още банани?
Двамата се озърнаха към брега. Ковчежникът кротко събираше водорасли.
— Хм… Стибънс ми се стори малко разстроен — подхвърли Архиканцлерът.
— Не мога да го разбера.
Ридкъли се взря в малката планина насред острова, огряна от лъчите на следобедното слънце.
— Не би направил някоя глупост, нали?
— Слушай, Муструм, Пондър Стибънс все пак е квалифициран магьосник!
— Декане, много съм ти признателен за този недвусмислен отговор. — Ридкъли се наведе и кресна в трюма: — Старши наставнико, отиваме да потърсим Стибънс. А трябва да доведем и госпожа Уитлоу.
Отдолу се разнесе отчаян писък:
— Как можахме да забравим за нея!
— В твоя случай може да е помогнало охлаждането в морската вода, докато стигнем до кораба.
Иначе казано, тя тайничко се придържаше към убеждението, че са злобни, себични и лукави създания.
Когато госпожа Уитлоу и подобните й използват думата „диваци“, те незнайно защо не искат да кажат, че въпросните племена имат богат устно предаван фолклор, сложна система от съподчинени права и задължения, и изпитват дълбока почит към духовете на предтечите си. По-скоро имат предвид поведението, присъщо преди всичко на хора в изискано модерно облекло.