Това конче припкаше толкова мудно, че сякаш искаше да каже: „Мога да продължавам така ден след ден, но за да ме пришпориш, най-добре е да ме бутнеш от някоя скала.“ Ходът му се вместваше някъде между ленивото влачене и бодрия тръс. Крайният ефект се състоеше в друсане, което никак не съвпадаше с инерцията на вътрешните органи на Ринсуинд. Освен това се случваше магьосникът да се унесе за миг и да отпусне крака. Тогава Снежко продължаваше напред без него. Налагаше се да изтича напред и да застане на пътя му като арка.
Снежко обаче не проявяваше типичните според Ринсуинд конски свойства — хапане, изправяне на задни крака, вироглаво търкаляне по земята или бесен галоп. Когато спряха за нощувка, кончето отиде да изяде един храст, обсипан с листа, чиято дебелина и миризма напомняха за линолеум.
Наблизо имаше „билибонг“, както бе чул да наричат такива места. Не беше нищо повече от кръг изровена с копита пръст, насред който бълбукаше мързеливо мътно изворче. В калта се бяха събрали зелени и сини птички. Писукаха щастливо в мъждивата светлина на отминаващия ден. Пръснаха се, когато магьосникът легна по корем да се напие, и го загледаха с укор от околните дървета.
Светилото се спускаше към хоризонта. Ринсуинд порови много предпазливо в един кух дънер и измъкна сандвич с шунка и чиния мънички кренвирши.
На другия ден около пладне пътеката се събра с друга, доста по-широка. Отпечатъците от копита и колела заявяваха, че това е магистрала с оживен трафик. Ринсуинд живна и пое по този път, зарадван от сянката на по-гъсто разположените дървета.
Имаше и повечко храсти, а земята се издигаше постепенно в древни, ронещи се хълмове от оранжеви скали.
Магьосникът се питаше защо е твърде нахално да се надяваш поне на капчица дъжд по тези места. Не може да не вали никога. Водата би трябвало да пада от небето, за да се събира под земята, нали?
Той спря изведнъж — зад гърба му се разнасяше все по-силен тропот на множество копита.
Цяло хергеле коне без седла и ездачи изскочи иззад завоя, препускайки лудешки. Водеше ги най-стройното и мускулесто жребче, което Ринсуинд бе виждал. То тичаше така, сякаш имаше специална уговорка с гравитацията. Хергелето се раздели и мина край магьосника като струя вода край камък. След миг останаха само отдалечаващ се шум и червеникав прахоляк.
Ноздрите на Снежко се раздуха, друсането се засили.
— А, това ли ти хрумна? — завъртя глава Ринсуинд. — Не става, пич. Не си пораснал достатъчно, та да играеш в отбора на големите. Няма проблеми.
Пушилката едва се слегна, когато отново затропаха копита и неколцина конници се показаха зад него. Подминаха го в галоп, без да се огледат, но последният поспря за миг и попита:
— Пич, мярна ли се тъдява едно хергеле?
— Да, пич. Няма проблеми.
— И ги водеше едро доресто жребче, нали?
— Да, пич. Няма проблеми.
— Дъртия разправя, че ще даде сто октоподи на оня, дето го хване! Ама къде ти, нататък са само клисури!
— Няма проблеми?
— Ей, ти к’во си яхнал, дъска за гладене ли?
— А… Извинете — започна Ринсуинд, но мъжът вече пришпорваше коня си. — В тази посока ли е Датиго?…
Само прашни вихрушки бяха останали на пътя.
— И какво стана с прословутото дружелюбие и отзивчивост на местните хора? — обърна се магьосникът към въздуха.
Някъде от гористите стръмни склонове се разнасяха крясъци и пукот на камшици. По едно време подивелите коне прекосиха устремно пътя, но този път Снежко се затътри подир тях по следата от смазани и прекършени храсти.
Ринсуинд вече се бе убедил, че и да дърпа юздите, само ще го заболят ръцете. Ако дребното конче не искаше да бъде спряно, оставаше само да избърза пред него и да изкопае непроходим трап.
Още веднъж ездачите профучаха иззад гърба му, а от устите на конете им падаха парцали пяна.
— Извинете, да не съм объркал пътя за?…
Нямаше кого да попита.
Настигна ги след десетина минути в гъсталак от планински ясен. Въртяха се объркано, а предводителят им вряскаше гневно:
— Айде де, никой нищо ли не знае?…
Магьосникът видя причината да се чудят какво да правят — бяха изчерпали възможността да продължат. Земята пропадаше почти отвесно в дълбока клисура.
Ноздрите на Снежко отново се разшириха и той невъзмутимо продължи по склона.
Очите на Ринсуинд заявяваха категорично, че кончето би трябвало да се подхлъзне. Всъщност да пропадне право надолу. Дори планински кози биха опитали да се спуснат по такъв наклон само с алпинистка екипировка. Наоколо подскачаха камъни, няколко от по-едрите успяха и да халосат Ринсуинд по тила, а Снежко топуркаше с все същата измамна мудност. Ездачът му се задоволи с конвулсивно стискане на юздата и с писъци.
На половината път зърна хергелето да профучава бясно през клисурата и да изчезва зад първия завой.
Снежко стигна до дъното на урвата сред порой от чакъл и поспря замислено.
Ринсуинд поотвори едното си око. Дребното създание под него се загледа решително към изхода от каменния лабиринт. Потропа с копито и вдигна глава към шеметно издигащата се отсрещна стена.
— О, не! — изстена магьосникът. — Моля те, недей…
Опита се да освободи краката си, но те се бяха заплели под корема на Снежко.
„Сигурно прави нещо с природните закони!…“ Кончето припкаше по скалата, сякаш беше нещо като вертикален под. Капачките от бутилки, окачени по периферията на шапката, почукваха носа на Ринсуинд.
Когато престанаха, той разлепи насила клепачите си и съзря, че върховете на дърветата си сочат нагоре, както им се полага, а не водоравно.
Озърна се през бездната към ездачите.
— Приятен ден! — размаха шапката си, когато Снежко потегли отново.
После повърна.
— Ей, господинчо! — подвикна някой.
— Да?
— Туй беше страхотен номер.
— Вярно. Няма проблеми!
Уви, оказа се, че земята е само тясна ивица между две пропасти. Но за неописуемо облекчение на Ринсуинд кончето свърна встрани и продължи покрай ръба.
— Не, не, моля те!…
Едно паднало дърво свързваше скалите, оформящи бездната. Дънерът не беше особено дебел, но Снежко се устреми към него.
И двата края на дървото подскачаха, от ръбовете се ронеха камъчета. Кончето преодоля препятствието на подскоци като малка гумена топка и тъкмо когато стъпи на отсрещната страна, импровизираният мост рухна в клисурата.
— Недей!…
Тук склонът не беше почти отвесен, затова пък представляваше дълго свлачище. Снежко се устреми надолу, а камъните се разместиха.
Ринсуинд видя как хергелето претича далеч под него.
Грамадни късове се премятаха застрашително наоколо, но непоносимият четириног дребосък сякаш преодоляваше свлачището в свое, отделно пространство. Тежко парче скала се вряза в подножието само миг след като последният кон от хергелето мина оттам.
Изтръпналият от ужас и от грохота Ринсуинд се загледа в другия край на каньона. Завършваше с плътна стена.
А долу се трупаха камък върху камък и образуваха непроходима преграда. Снежко скочи леко върху последния.
И се вторачи в уловеното хергеле. Не се кискаше, но магьосникът долови ясно напиращото у кончето хихикане.
След десет минути се появиха и конниците. Хергелето вече се укротяваше, виждайки безнадеждното си положение.
Мъжете зяпаха ту конете, ту Ринсуинд, който им се ухили озъбено и ги увери:
— Няма проблеми.
Той не падна от Снежко, а някак съвсем бавно се килна настрани с все още оплетени крака и главата му тупна леко на земята.
— Пич, ей туй беше езда за чудо и приказ!
— Извинете, а може ли някой да раздели глезените ми? Май са се запоили.
Двама от ездачите слязоха и с големи усилия го освободиха от кончето. А предводителят беше настроен делово.
— Ей, пич, кажи си цената за туй дребното съкровище!
— Ами… три… такова… октоподи?
— К’во?! За таквоз жилаво дяволче? Сигурно струва поне две стотачки!
— Само че… аз нямам повече от три октоподи…
— А бе, хора, тия камъни доста му очукаха тиквата, та затуй плещи глупости — обясни разсъдливо един от ездачите.
— Господинчо — търпеливо обясни Дъртака, — аз ще го купя от тебе, чатна ли? Глей с’а — две стотачки, чувал кльопачка и ще те упътим към… Кланси, той де искаше да ходи?
— В Датиго — смънка Ринсуинд.
— Че що ти е да ходиш в Датиго? Фрашкано е с разни скапани въздържатели и хвъркати пискуни.
— Няма нищо, аз обичам папагалите — увери го немощно магьосникът, който мечтаеше да остане сам, за да се натрепери хубавичко. — Покажете ми пътя към Датиго и повече няма да ви отнемам от времето. Задръжте Снежко. Все ще му намерите местенце на някой таван.
— А, тъй не става, господинчо — завъртя глава Дъртака. Бръкна в предния джоб на ризата си, извади дебело снопче банкноти и отброи двадесет. — Като взема нещо, плащам си го. Не щеш ли да поживееш при нас, а? Още един ездач ще ни е от полза, пък и по пътя е зле да си самичък. Наоколо се навъртат бандюги, да знайш.
Ринсуинд си потърка челото. Органите му се бяха понаместили в обичайното си положение и можеше да се отдаде на привичния вечен страх.
— Няма да им досаждам — промърмори неубедително. — Обещавам да не паля пожари и да не дразня животните. Сериозно говоря, защото повечето пъти те ме дразнят, а не обратното.
Дъртака само вдигна рамене.
— Не споменахте ли нещо за храна? — с надежда попита магьосникът.
Предводителят кимна на един от хората си, който предаде натъпкан чувал на Ринсуинд.
— Вътре има бира, разни варива. И понеже си голям симпатяга, даваме ти бурканче конфитюр. Ей, слушай… Чудата шапка си имаш. За к’во си окачил тия капачки по нея?
— Клатят се и зашеметяват мухите — обясни магьосникът.
— А полза има ли?
— Няма начин — намеси се Кланси убедено. — Иначе някой отдавна да го е измислил.
— Вече е измислено — равнодушно отбеляза Ринсуинд. — От мен. Няма проблеми.
— Ама те прави голям смешник, пич — не се сдържа Кланси.
— О, чудесно — зарадва се магьосникът. — И все пак накъде е Датиго?
— Като излезеш от клисурата, свърни наляво.
— Това ли е?
— За по-нататък ще питаш бандюгите, като ги видиш.
— Имат ли си някакво свърталище, за да го заобиколя отдалеч?
— А бе, глей с’а… Дори ти да не знайш де си, те ще те намерят.
— Нима? Е, явно няма какво да се направи. Желая ви приятен ден.
— Да е спорен и за теб.
— Няма проблеми.
За двайсетина минути мъжете разбутаха грамадата от камъни, а още пет минути по-късно Кланси съобщи:
— Шефе, оная дребна гадинка хич я няма. Проверихме и под конете.
— Няма отде да ни се изсули!
— А, има, шефе. Нали я видя как си търчи по баирите? Требе да е отпрашила нейде към хоризонта. Искаш ли да настигна оня тип?
Дъртака поумува и се изплю в прахта.
— Нали си върнахме жребчето? Не пръснах мангизите нахалост.
Той обаче зарея поглед в стените на клисурата.
— Шефе, к’во има?
— Кланси, кат се върнем в стопанството, отбий се до хотел „Селска радост“ и донеси колкото капачки им се намират тъдява.
— Шефе, ама що да се хабим? Оня си беше смахнат, сериозно ти разправям.
— Няма спор. Ама и хитър. Мухите не го хапеха, нали?
Зад тях в плетеницата от натрошени скали и храсти рисунката на дребно конче се превърна в кенгуру, а после потъна в камъка.
Ако Муструм Ридкъли успееше да вбеси някого, най-лошото беше, че дори не си правеше труда да забележи.
Когато на пътя на магьосниците изникнеше опасност, те незабавно започваха да спорят разгорещено какво и защо всъщност е опасно. И докато всичко им стане ясно, опасността се превръщаше в онзи вид ситуация, когато или правиш каквото трябва, или умираш. Или пък я налягаше скуката и се махаше. В края на краищата и опасността си има достойнство, а търпението й — граници.
Като момче Пондър Стибънс се заблуждаваше, че магьосниците са могъщи полубогове, способни да преобразят целия свят с едно щракване на пръстите си. Когато порасна, той установи разочарован, че те са досадни старци, които повече се тревожат дали не им се подуват краката.
Изобщо не му хрумна, че еволюцията налага законите си и по най-необикновени начини. В Анкх-Морпорк някои сгради още носеха белезите, показващи недвусмислено какво става, ако имаш наоколо и от другия вид магьосници.
Почти без да забележи, краката му го изведоха на виещата се по планинския склон пътека. Странни твари надничаха изпод храсталаците от двете му страни. Някои приличаха на…
Магьосниците предпочитат да мислят с помощта на прочетените книги. Една от тях се разкърши и слезе от рафтовете в паметта на Пондър. Бе я погълнал в захлас като момче. Още си я имаше, вписана прилежно и на картонче в каталожното чекмедже.14
Книгата се състоеше от тесни листове, свързани със спирала. Всяка страница показваше главата, тялото или опашката на птица, риба или бозайник. Обзетите от празно любопитство можеха да ги разместват така, че да си направят същество с глава на кон, тяло на бръмбар и рибешка опашка. Рекламата на корицата обещаваше „много забавни часове“, макар че само след три минути сигурно бихте се почудили що за човек ще се забавлява часове наред с такава измишльотина и дали ако го удушите безболезнено и незабавно, няма да спестите ужасни бъдещи неприятности на отдела за серийни убийци.
Пондър обаче наистина се радваше на книжката безброй часове.
А някои от… хм, създанията в храсталака удивително му напомняха за чудатите възможности, предлагани от книжката. Имаше птици, чиито клюнове по дължина далеч надминаваха телата им. Виждаха се паяци колкото разперена длан. Тук-там въздухът пък блещукаше като вода на вятър. Оказваше съвсем лека съпротива при опитите на Пондър да премине, после поддаваше, но птиците и насекомите не проявяваха желание да го последват.
Скоро му направи впечатление, че навсякъде гъмжат буболечки.
Постепенно пътеката го отведе до върха на планината. Точно под острия зъбер имаше мъничка закътана долина, а в далечния й край зейналото гърло на голяма пещера, осветено в синкаво отвътре.
От входа на Пондър му се стори, че пещерата сякаш е запълнена със синя мъгла. Във въздуха пробягваха бледи намеци за сенки. Чуваха се и звуци — свистене, тихи изсвирвания, по-нарядко тропот или дрънчене, подсказващо усилена работа.
Бръсна от бузата си една мушица и се вторачи в силуета право пред него.
Беше предната половина на слон.
Другата половина, стъпила колкото и да е невероятно съвсем устойчиво на двата си крака, се намираше няколко метра по-назад. А в промеждутъка беше… остатъкът от слона.
Пондър Стибънс отсъди мислено, че ако срежеш слон на две и го изгребеш отвътре, ще постигнеш само голяма цапаница. Тук обаче всичко си беше подредено спретнато. Разни розови и лилави гъвкави тръбички бяха оставени прилежно върху работна маса. Нисичка подвижна стълба даваше достъп до още тръбички и масивни органи. Гледката навяваше усещането за спряно замалко методично строителство. Напълно липсваше ужасът на слон, сполетян от експлозивна гибел.
Малки кълба бяла светлина се стрелнаха от всички краища на пещерата, завихриха се за миг и се превърнаха в бога на еволюцията, застанал върху стълбичката.
Примига към Пондър.
— А, ти ли си?… Едно от островърхите същества. Би ли ми казал какъв е ефектът, когато правя така?
Пресегна се във вътрешността на предната половина. Слонските уши се размахаха.
— Ушите мърдат — извряка Пондър.
Богът се показа сияещ.
— Ще се изумиш, ако ти обясня колко трудно го постигам. Впрочем… какво мислиш за цялостната конструкция?
Пондър преглътна на сухо.
— Много е… добра.
Отстъпи нерешително, блъсна се в нещо и се озърна към зейналата паст на огромна акула. И тя беше по средата на процес… да речем, на биологично съзидание. Едното й око се изви да го изгледа ядно. Зад нея имаше наполовина сглобен още по-грамаден кит.
— Да, добра си е — доволно отбеляза божеството.
Пондър се помъчи да съсредоточи вниманието си единствено върху слона.
— Само че…
— Да?
— Сигурен ли сте за колелата?
Богът се угрижи.
— Прекалено малки ли са? Или смяташ, че моделът е неподходящ за условията на саваната?
— Е, проблемът не е точно в това…
— А не би могъл дори да си представиш проблемите, свързани с проектирането на органично колело укори го божеството. — Уверявам те, колелата са малки шедьоври.
— А не мислите ли, че придвижването с крака е по-просто?
— О, докъде ще стигна, ако само копирам остарели идеи? — намръщи се богът. — „Разнообразие и запълване на всички екологични ниши.“ Това е девизът на съвременната епоха.
— Ъ-ъ… Безпомощното излежаване на хълбок в кална яма, докато колелата се въртят безполезно, най-важната ниша за запълване ли е?
Божеството отначало се опули насреща му, после се вторачи мрачно в недовършения слон.
— Ами ако направя гумите по-широки и с по-груб грайфер? — предложи безнадеждно.
— Няма да стане — врътна глава Пондър.
— Ох, прав си, да знаеш. — Ръцете на висшата сила потрепваха нервно. — Опитвам се да постигна биологично разнообразие, обаче понякога ми идва до гуша… — Изведнъж се втурна към великанската двойна порта в дъното на пещерата и я отвори със замах. — Извинявай, но просто не мога да се сдържа. Ще направя едничко, за да се успокоя.
Пондър го настигна. Отвъдната пещера беше още по-просторна и ярко осветена. Във въздуха висяха пъстри мъничета като милиони мъниста на невидими конци.
— Буболечки?… — ахна младият магьосник.
— Нищо не може да замести буболечката, когато те измъчва депресия! — заяви безпрекословно божеството. Стоеше пред метално бюро и трескаво издърпваше чекмеджета, от които вадеше кутийки. — Ще ми подадеш ли комплекта антенки? На ей онзи рафт го оставих. Да, най-доброто лекарство за нервите! И да си призная, понякога се чудя дали те не са смисълът на всичко.
— На кое всичко?! — стресна се Пондър.
Богът обхвана с жест и двете пещери.
— На цялото — обясни весело. — Дърветата, тревата, цветята… А според теб за какво са тези джунджурии?
— Не вярвам да са само заради буболечките. Ами слонът например?
Божеството вече слагаше полузавършено насекомо върху едната си длан. Беше зелено.
— За изпражнения! — заяви тържествуващо.
Главичка, завинтвана към телцето, едва ли трябваше да издаде звук като коркова тапа, натъпквана насила в бутилка.
— Моля? — учуди се Пондър. — Такива усилия единствено заради купчините изпражнения?
— Уви, такава си е екологията — вдигна рамене висшата сила.
— А, не, едва ли е истина — запъна се магьосникът. — Ами по-висшите форми на живот?
— По-висшите ли? — Веждите на бога се извиха. — Тоест… Птиците ли?
— Не, например…
Пондър се подвоуми. Богът бе проявил забележителна липса на любопитство спрямо магьосниците, може би защото изобщо не приличаха на буболечки, и въпреки това Пондър предусещаше известни теологични затруднения, ако не внимава.
— Например… човекоподобните.
— А, онези ли? Много са забавни, признавам. Очевидно буболечките трябва да имат и кой да ги развлича, но… — Божеството го загледа втренчено и явно бе осенено от божествено прозрение. — О, нима си склонен да твърдиш, че точно те са целта на цялото начинание?
— По-скоро бих казал, че…
— Ами! Целта на начинанието в крайна сметка е самото начинание. Макар че — изсумтя висшата сила — ако можех да мина само с буболечките, не бих имал нищо против.
— Но… Няма ли да е по-приятно, ако накрая завършите всичко с някое същество, което започва да мисли за Вселената?
— Как пък не! Не искам да ми се бъркат в работата! — подразни се богът. — И без това кръпките и снажданията изобилстват, представи си какво ще стане, ако някоя хитра твар започне да дърпа и да къса. Обективен съм и признавам на боговете от континентите, че поне това са схванали. Интелектът е като краката — прекаленото количество се превръща в липса на качество. А при краката според мен най-подходящият брой е шест.
— И все пак няма съмнение, че едно същество би достигнало до…
Божеството пусна на свобода последното си творение. То се издигна, зави и избръмча да се намести между две почти еднакви с него.
— Проклятие… — изсъска висшата сила.
С леко пращене една птица изникна във въздуха наблизо. Очевидно беше жива, но не помръдваше, скована насред полет в трептящо синкаво сияние.
Висшата сила въздъхна, бръкна в един дълбок джоб и извади невъобразимо сложен инструмент. Видимите части намекваха, че има и други, още по-смахнати, но недостъпни за окото, което може би се чувства по-добре, без да ги зърне.
— Определено мога да кажа — замърмори богът, отсичайки клюна на птицата и запушвайки дупката със сияние, — че ако искам да постигна нещо сериозно, трябва да измисля по-добра организация. Напоследък непрекъснато се занимавам с човки и клюнове дълги, къси, приспособени за изчовъркване на насекоми от кората на дърветата, за чупене на черупки, за откъсване на плодове… Ей в това ми е проблемът не бива само да търча напред-назад и да снаждам.
Божеството махна с ръка и се появи нещо като сергия с клюнове. Избра един, който поне за Пондър с нищо не се отличаваше от предишния, и с инструмента го прикрепи към смръзналата се птица. Крилатото същество изчезна след миг, но малко преди това перата му потрепнаха.
В този момент Пондър осъзна, че въпреки пристрастието на местната висша сила към буболечките, неговото място е тук — доста пред предния край на най-авангардните изследвания.
А бе станал магьосник, защото се заблуждаваше, че магьосниците знаят как е устроена Вселената. Вместо това започна да се чувства много натясно в Невидимия университет.
Особено след случката с укротената мълния. Всички можеха да се убедят, че принципът е правилен. Пондър успя да изправи косата на Ковчежника и да изтръгне искри от пръстите му, а тогава използваше само една котка и две кехлибарени пръчки. Неуязвимо разумният му план да събере няколко хиляди котки, вързани за гигантско колело, отъркващо се в стотици кехлибарени пръчки, бе отхвърлен с нелепия довод, че шумът щял да бъде непоносим…
А тук му се поднасяше на тепсия шансът да свърши нещо смислено. Пък и вече му се струваше, че напипва в какво се коренят грешките на бога.
— Извинявайте… Имате ли нужда от помощник?
— Честно казано, целият процес става безконтролен — мърмореше си богът, който по умението да не слуша другите се равняваше на магьосниците. — Наистина вече стигам до заключението, че имам нужда от…
— Я, какво чудно място!
Очите на Пондър се завъртяха от яд. Магьосниците винаги изказваха мнението си откровено. И гръмко.
— Аха — обърна се висшата сила, — това са останалите от твоя… рояк, нали?
— Най-добре да ги спра — реши Пондър, когато старшите магьосници се пръснаха като момченца в компютърна зала, готови да натиснат всяко копченце с надеждата, че ще изскочи някоя безплатна игра. — Пипат навсякъде и чак тогава питат: „А това какво върши?“
— Не се ли случва да попитат, преди да пипнат нещо?
— Не. Твърдят, че иначе нищо нямало да стане — навъси се Пондър.
— И защо си правят труда да питат в такъв случай?
— Просто са си такива. Отхапват и казват: „Чудя — се дали е отровно.“ Знаете ли кое е най-вбесяващото? Никога не попадат на отровните неща.
— Странно — промърмори висшата сила. — Да се присмиваш на опасността не е най-добрата стратегия за оцеляване.
— Ама те не се смеят — още по-мрачно увери Пондър. — Декане!… Убеден съм, че не бива да правите това!
Деканът отклони за миг вниманието си от акулата, чиито зъби опипваше.
— А защо не, Стибънс?
В този миг челюстите щракнаха зад гърба му.
Само краката на Архиканцлера стърчаха от разполовения слон. И от вътрешността на кита се чуваха приглушени звуци. Много напомняха за гласа на Лектора по съвременни руни:
— Ей, вижте какво става, като завъртя този край… Онова лилавото се люшка!
— Изумително — поклати глава Ридкъли, щом излезе от слона. — Превъзходни колела. Боядисвате ли частите преди сглобяването?
— Сър, това не е учебен модел — процеди през зъби Пондър, изтръгна бъбрека от ръцете му и го върна в туловището. — Това е истински слон в процес на сътворяване!
— Ясно.
— _Прави се_ в момента, сър — натърти Пондър, защото Архиканцлерът очевидно не схвана намека. — Което не е особено обичайно.
— Виж ти… А какъв е нормалният начин за правене на слонове?
— Правят ги други слонове, сър.
— Ами да, как не се сетих…
— Наистина ли? — намеси се възбудено богът. — Как успяват? Хоботите им не са кой знае колко сръчни в по-пипкавата работа.
— Всъщност е очевидно, че не се правят по същия начин — търпеливо обясни Пондър. — Ами… как да ви кажа… със секс…
Почувства, че започва да се изчервява.
— Секс ли?
Чак тогава младият магьосник си спомни: остров Моно! Ами сега?…
— Ъ-ъ… Правят го мъжки и женски същества… — осмели се да продължи.
— Това пък какво е? — слиса се висшата сила.
И старшите магьосници се смълчаха.
— Продължавай, господин Стибънс, продължавай — настойчиво подкани Архиканцлерът. — Всички сме наострили уши. Особено слонът, не мога да не отбележа.
— Е… — Пондър знаеше отлично, че вече е червен като домат. — Ъ-ъ… А как се сдобивахте досега с цветенца, да речем?
— Правех ги — вдигна рамене божеството. — После ги наглеждах, проверявах дали функционират добре и когато се изхабяваха, ги подменях с усъвършенствана версия, в която използвах експерименталните данни. — Той сви вежди. — Растенията обаче се държат твърде особено напоследък. Каква полза от тези семена, които се надпреварват да произвеждат? Опитвам се да ги разубедя, но май не ме чуват.
— Мисля, че… Ъ-ъ… Те се опитват да изобретят секса. А пък сексът е начинът… ъ-ъ… по който могат… да направят… себеподобни същества…
— Я да видим дали разбрах. Значи слоновете могат да правят други слонове?
— Точно така.
— А стига, бе! Сериозно ли говориш?!
— О, да!
— И как го постигат все пак? Дори калибрирането на ушните движения ми отнема прекалено много време. Да не си служат с някакви специални инструменти?
Пондър забеляза, че Деканът гледа право в тавана, а и останалите магьосници са си намерили нещо извънредно интересно, само и само да не се споглеждат.
— В известен смисъл да — насили се да смотолеви той. Предстоеше му да нагази в почти непроходимо образно-словесно блато и реши да се откаже. — Всъщност не знам достатъчно за…
— И добре оборудвани работилници — замислено предположи божеството. Извади бележник от джоба си и взе молива, затъкнат зад едното му ухо. — Имаш ли нещо против да си записвам?
— Ами те… ъ-ъ… женската…
— Женската — повтори старателно висшата сила, а моливът пробяга по страницата.
— Тя, такова… Един от най-популярните начини е… хм, да прави следващото същество в себе си.
Богът вдигна поглед от бележника.
— Е, това вече няма как да е вярно! — заяви убедено. — Невъзможно е да направиш слон вътре в друг слон…
— Ъ-ъ… Имам предвид умалена версия…
— А, ясно, но веднага ще изтъкна един логически недостатък в твоята хипотеза. Само след няколко повторения на този процес ще имаш слон колкото заек.
— Ъ-ъ… Той расте след това…
— Нима? И как?
— Ами… Може да се каже, че… се построява сам отвътре.
— А другият, който не е женски? Каква е функцията му в случая? Впрочем… Твоят спътник да не е болен?
Старшият дискусионен наставник заудря Декана по гърба.
— Всичко е наред… — изгъгна Деканът. — Често имам… пристъпи на кашлица…
Висшата сила допълни бележките си, после загриза замислено молива.
— Да разбирам ли, че целият този… секс представлява неквалифициран труд?
— Да, да!
— И не се прилага никакъв контрол над качеството?
— Ъ-ъ… Така е.
— А вашият вид как го прави? — взря се въпросително богът в Пондър.
— Ами… ъ-ъ… ние… ъ-ъ…
— Отбягваме го — намеси се Ридкъли. — Декане, много лоша кашлица те мъчи.
— Тъй ли? — промълви божеството. — Изключително интересно. Кой начин предпочитате? Разделяте се на две половини, които продължават самостоятелно ли? Амебите се справят великолепно с това, но за жирафите е неимоверно трудно. Знам го от опит.
— Моля? — смути се за миг Архиканцлерът. — Не, съсредоточаваме вниманието си в по-възвишените неща. Къпем се със студена вода, правим здравословни сутрешни кросове, използваме и други подобни средства.
— Олеле, непременно трябва да си запиша това! — възкликна висшата сила. — Как точно протича този процес? Женските ви съпровождат, така ли? А по-възвишените неща… Колко са високи? Изключително интересна идея! Вероятно имате нужда от допълнителни отвърстия?
— Извинете, не схващам… — изфъфли Пондър.
— Значи съществата се правят и самички, а? Отначало се чудех дали цялата тази история със семената не е на инат, но… Да, вече се досещам, че може да ми спести много време и труд. Разбира се, ще бъдат необходими допълнителни усилия в етапа на проектирането, след това обаче всичко ще се регулира самостоятелно… — Ръката с молива просто не се виждаше от бързите движения. — Да-а, заложените подбуди и мотиви ще бъдат жизненоважни… А… Само че не мога да си обясня защо което и да било същество ще предпочете да си губи времето с този… — надзърна в бележника… — този секс, вместо да си измисли забавление… Ох, боя се, че вашият спътник май се задави накрая…
— Декане! — сърдито кресна Ридкъли.
— Налага се да спомена — изрече колебливо висшата сила, — че когато се обсъжда сексът, лицата ви почервеняват и пристъпяте смутено от крак на крак. Да не са някакви специфични сигнали?
— Ъ-хъм…
— А сега бихте ли ми обяснили техническите подробности?
Свенливостта насити въздуха като нещо огромно и розово. Архиканцлерът се усмихна сковано.
— Моля да ни извините за момент. Господа, свиквам съвещание на преподавателския състав.
Старшите магьосници се събраха припряно. Пондър долавяше членоразделни фрази в съскащия шепот.
— … и баща ми разправяше, но не му повярвах… никога не е ставало дума за тези гадости… Декане, няма ли млъкнеш?!… Не сме особено вещи… да бе, студен душ…
Ридкъли пак озари бога с вледенената си усмивка.
— Сексът… не е нещо, за което сме свикнали да говорим.
— Много — добави услужливо Деканът.
— Разбирам ви напълно. Е, няма страшно, една практическа демонстрация би ме просветила значително по-лесно и бързо.
— Ъ-ъ, ние… не сме имали намерение да ви показваме…
— Ехо-о! Господа, намерих ви най-после!
Госпожа Уитлоу влезе в пещерата. Магьосниците изведнъж се смълчаха притеснени. Долавяха, че появата на икономката в такъв момент е все едно да пуснеш ток в басейна на живота.
— А, още един от вас — весело установи божеството. Фокусира погледа си и попита замислено: — Или все пак принадлежи към друг вид?
Пондър осъзна, че е крайно време да каже нещо. Госпожа Уитлоу го гледаше красноречиво.
— Госпожа… ъ-ъ… Уитлоу е дама.
— Добре, добре, ей сега ще си запиша — сговорчиво промълви висшата сила. — А каква е функцията на дамите?
— Те… ами… са от един и същ вид с нас — нещастно смънка Пондър. — И… ъ-ъ… такова, де…
— Нежният пол — реши да му помогне Архиканцлерът.
— Съжалявам, но ме озадачихте — простодушно подхвърли богът.
— Тя е… ъ-ъ… от женското съсловие.
Божеството грейна в усмивка.
— Какво чудесно съвпадение!
— Моля да бъда извинена — намеси се госпожа Уитлоу с най-резкия тон, който би си позволила в присъствието на магьосниците, — но никой ли няма да ми представи този господин?
— О, да, разбира се — сепна се Ридкъли. — Аз трябва да моля за извинение. Боже, да ви представя госпожа Уитлоу. Госпожо Уитлоу, да ви представя бога. По-точно бога на този остров. И…
— Очарована съм — учтиво изрече икономката.
В нейните представи запознанството с божества беше абсолютно допустимо, стига да имат човешки лица и да носят дрехи. Поставяше ги на социалната стълбица над висшите жреци и наравно с херцозите.
— Уместно ли е да коленича?
— Мня-я — изблея Старшият дискусионен наставник.
— Никакви форми на преклонение не са желателни — отвърна висшата сила.
— Както предпочитате — леко вдигна рамене госпожа Уитлоу и му подаде ръка.
Богът я хвана и размърда палеца.
— Много практично и удобно за хващане и боравене с оръдия на труда. Впрочем през цялото време ли ходите на два крака? О, виждам, че и веждите ви се повдигат. Това също ли е някакъв сигнал? Забелязвам, че формите ви се различават, освен това ви липсва брада. Правилно ли се досещам, че това е признак за по-малко мъдрост?
Пондър нямаше как да не види, че очите на икономката се присвиха зловещо.
— Господа, да няма някакъв проблем? — осведоми се хладно тя. — Вървях по стъпките ви и стигнах до онзи смешен кораб, имаше само още една пътека и…
— Обсъждахме въпроса за секса — въодушевено я прекъсна висшата сила. — Много вълнуващо, нали?
Магьосниците затаиха дъх. В сравнение с това затруднение чаршафите на Декана им се струваха нищожна дреболия.
— _Това_ не е тема, по която бих си позволила да изразя мнение — сдържано заяви икономката.
— Мня — обади се Старшият наставник.
— Никой нищо не иска да ми каже — разсърди се божеството и от пръстите на едната му ръка изскочи искра, която издълба мъничък кратер в пода.
Случката стресна и него не по-малко от магьосниците.
— Ох, сега какво ли ще си помислите за мен?! Толкова съжалявам! Опасявам се, че е естествена реакция, ако… нали се сещате… някой ме подразни.
Всички се вторачиха в кратерчето до краката на Пондър, който не смееше да шавне, за да не припадне.
— Хм, значи така изразявате раздразнението си? — промърмори Архиканцлерът.
— Е, и досадата също — призна си висшата сила. — Трудно ми е да се сдържа, това си е божествен рефлекс. Боя се, че като… вид не се отличаваме с поносимост към чуждия инат. Съжалявам. Много съжалявам! — Издуха си носа и седна разсеяно върху една недовършена панда. — Олеле, пак се започва!… — Миниатюрна кълбовидна мълния се стрелна от показалеца му и избухна насред пещерата. — Дано не се повтори онази история с град Куинт. Сигурно я знаете…
— Никога не съм чувал за град Куинт — смънка Пондър.
— Е, да, логично е — съгласи се богът. — Точно в това е проблемът. Не че беше нещо особено като град. Състоеше се преди всичко от глина. Впоследствие, разбира се, беше по-скоро керамика. — Обърна опечаленото си лице към тях. — Нали и на вас ви се е случвало някои дни само да се зъбите на околните?
Пондър виждаше с ъгълчето на окото си, че другите магьосници, обзети от рядко срещано при тях единодушие, бавничко се примъкват към изхода.
Още по-могъща мълния събори камъни от стената до отвора на пещерата.
— Ох, ще се пръсна от срам! — изстена божеството. — Но как да се преборя с подсъзнанието си?! И искам да изтъкна, че онези хорица не биваше да се присмиват на моите леснозапалими крави. В божествената брада вече припукваха искри. — Добре, не отричам, че в по-горещите дни имаше случаи на самозапалване и пожарите унищожаваха цели села. Нима това оправдава тяхната черна неблагодарност?
Госпожа Уитлоу се взираше с хладнокръвна пресметливост в разстроения бог.
— Хайде сега, по-кротко. Какво ви се иска да знаете?
— Ъ? — хлъцна Ридкъли.
— Господин Архиканцлер, не смятам, че е прекалено, ако се погрижа да не изляза оттук с опърлена коса.
— Тази идея за мъжките и женските същества ми се стори толкова перспективна! — подсмръкна сърдито висшата сила. — Всички обаче крият най-съществените подробности…
— О, това ли било! — позасмя се икономката, озърна се към старшите магьосници и любезно поведе бога към дъното на пещерата. — Господа, моля да ни извините за момент.
Магьосниците се стъписаха повече, отколкото при неволното божествено представление. Професорът по неопределени изследвания смъкна шапката си пред очите.
— Не смея да погледна! Какво правят?
— Ъ-ъ… Шепнат си… — съобщи Пондър.
— Само това ли?
— И тя… ами… прави разни жестове.
— Мня! — потвърди Старшият наставник.
— Е, вие, вейте му с нещо да се охлади! — припряно заповяда Ридкъли. — Охо, сега пък се смеят!
Икономката и божеството се огледаха към магьосниците. Госпожа Уитлоу закима настойчиво, сякаш за да го увери, че казаното от нея е истина. И двамата се разкикотиха.
— Долавям несъмнени нотки на подигравка — сурово изрече Деканът.
— И аз не съм убеден, че мога да одобря такъв инцидент — надменно се произнесе Архиканцлерът. — Носят се какви ли не истории за боговете и простосмъртните жени…
— Да, боговете се превръщат в бикове — подсказа Деканът.
— И в лебеди — добави Професорът.
— Дори в златен дъжд — разгорещи се Деканът.
— Така е — подкрепи го Професорът и изведнъж се запъна. — Слушай, отдавна се чудя какъв е смисълът на този мит за златния дъжд…
— Какво ли му описва госпожа Уитлоу в момента?
— Честно казано, предпочитам да не науча никога.
— А бе, хора — изръмжа Ридкъли, — помолих ви да направите нещо за Старшия наставник. Поне му разкопчайте яката!
— Как, как?!… — провикна се божеството.
Икономката пак се озърна и явно сниши глас.
— Някой познава ли господин Уитлоу? — сети се Архиканцлерът.
— Ами… не — вдигна рамене Деканът. — Сигурно всички сме си представяли, че е покойник.
— Поне не знаете ли от какво е умрял? — изсумтя Ридкъли. — Все едно, не искам да ръсите глупости, защото те се връщат.
Висшата сила кимаше приветливо.
— Ето, всичко си изяснихме. — Потърка ръце оживено. — Нямам търпение да видя как се осъществява в практиката. И още сто години да си бях седял тук, нямаше да… Е, никой не може да ме упрекне, че не бих повярвал… Тоест… — Ухили се на изопнатите им лица. — Особено онзи момент, когато той… А пък тя… Искрено ви уверявам, че не знам как някой би престанал да се хили, за да успее… Все пак схванах същността и пред мен се откриват невероятно интересни възможности…
Госпожа Уитлоу подчертано зяпаше тавана. В стойката й имаше само блед намек за усилията, с които сдържаше смеха си. А това беше смразяващо. Никой от магьосниците не я бе виждал засмяна.
— А, тъй ли? — подхвърли Ридкъли, небрежно доближавайки изхода. — Чудесно, чудесно! В такъв случай предполагам, че повече нямате нужда от нас, нали? Не искаме да си изпуснем кораба, такива ми ти работи…
— Да, да, не ме оставяйте да ви губя времето — разсеяно му махна с ръка божеството. — Колкото по-внимателно обмислям перспективите, толкова по-ясно ми е, че този „секс“ ще реши всичките ми затруднения.
— Не всеки би могъл да твърди същото — сериозно отвърна Ридкъли. — Госпожо… Уитлоу, вие… ще се присъедините ли към нас?
— Разбира се, господин Архиканцлер.
— Ами… Превъзходно. А ти, господин Стибънс?…
Висшата сила ровеше в кутиите върху една от работните си маси. Въздухът блещукаше. Пондър се вгледа в кита. Нямаше съмнение, че е жив, но… не в настоящето. Взря се за миг в полуготовия слон, после в загадъчно органичните крепежни конструкции и кранове, където трепкащо синьо сияние почти скриваше смътни силуети, макар че един от тях напомняше за крава.
Внимателно извади любознателна буболечка от лявото си ухо. Ако си тръгнеше сега, до края на дните си щеше да се пита…
— Мисля, че бих предпочел да остана.
— Ето един умен… — запъна се богът, без да се обърне.
— Човек.
— Един умен човек — старателно повтори висшата сила.
— Сигурен ли си? — скептично подметна Ридкъли.
— Май никога не съм си позволявал почивка досега — кимна Пондър. — Сър, подавам молба за изследователски отпуск.
— Човече, залутали сме се в миналото!
— Значи ще се занимавам с фундаментални изследвания — твърдо заяви Пондър. — Сър, тук има какво да науча!
— Ха…
— Достатъчно е да се огледате, сър!
— Е, няма да те спирам, щом си решил. Разбира се, ще трябва да ти спрем заплатата по време на отпуска.
— Не си спомням да съм получавал някога заплата — учтиво отбеляза Пондър.
Деканът сръга Ридкъли в ребрата и му зашепна.
— О, да. Искаме да знаем как работи онзи кораб.
— Това ли? — поклати глава богът. — Няма да срещнете затруднения. Сам ще намери място с други биогеографски характеристики. Всичко е напълно автоматизирано. Не би имало смисъл да се връщате там, откъдето сте тръгнали, нали? — Посочи с ръка, стиснала краче от бръмбар. — Има някакъв нов континент в посоката на въртенето на Диска. Корабът сигурно ще се насочи право към него, масата му е подходяща.
— Нов ли? Хм…
— Така е. Аз изобщо не се блазня от подобни начинания, но шумът от строителната площадка се чува добре нощем. Голяма бъркотия.
— Стибънс, убеден ли си, че искаш да останеш? — недоверчиво настоя Деканът.
— Ъ-ъ… Да.
— Сигурен съм, че господин Стибънс ще поддържа прекрасните традиции на Невидимия университет! — сърдечно заяви Архиканцлерът.
Пондър знаеше всичко за традициите на Университета, затова кимна едва забележимо. Сърцето му туптеше силно. Не бе изпитвал такова вълнение дори когато за пръв път се сети как да програмира Хекса.
Най-сетне намери своето място в света. Бъдещето сякаш му се усмихваше.
Пондър си беше такова дете. Нито едно парченце от пъзелите му не се изгуби. Четеше старателно картичките на подаръците за всяка Прасоколеда, преди да ги отвори. Записваше си в бележниче кой се е сетил за него и привършваше с благодарствените писма преди следобедния чай. Родителите му съзнаваха, че или ще извърши велики дела през живота си, или вбесените от безупречното му поведение съседи ще си разчистят сметките с него още преди да е навършил десет години.