Вървеше разсеяно по пътя и изведнъж го видя.
Масивното ръчно огледало стоеше край пътеката, сякаш го очакваше.
Приближи се, вдигна го и се огледа в него.
Не изглеждаше зле.
Не се видя много млад, но всъщност времето се бе оказало твърде благосклонно към него.
Въпреки това, в собствения му образ имаше нещо неприятно.
Донякъде суровото му изражение му напомняше за най-горчивите моменти от неговата лична история.
Гневът,
презрението,
агресията,
пренебрежението,
самотата.
Изкуши се да вземе огледалото със себе си, но бързо отхвърли тази мисъл. В света вече имаше твърде много неприятни неща, за да се нагърбва с още едно.
Реши да си иде и да забрави завинаги този път и безочливото огледало.
Вървя в продължение на часове, опитвайки се да преодолее желанието да се върне при огледалото. Този тайнствен предмет го привличаше така, както магнитът привлича металите.
Устоя и ускори крачка.
Тананикаше си детски песнички, за да не мисли за собствения си ужасяващ образ.
Тичешком стигна до къщата, където живееше, откакто се помни. Без да се съблича, се напъха в леглото и се зави презглава.
Вече не виждаше света наоколо, нито пътеката, нито собствения си образ, отразен в огледалото. Но не можеше да избяга от спомена за този образ.
На озлоблението,
на болката,
на самотата,
на безсърдечието,
на страха,
на презрението.
Някои неща не можеха да се изкажат, нито да се помислят…
Но той знаеше кога бе започнало всичко…
В един следобед преди трийсет и няколко години…
Детето се бе проснало край езерото, обляно в сълзи заради тормоза на околните.
В онзи следобед реши завинаги да изтрие буквата от азбуката.
Онази буква.
Онази.
Буквата, необходима за назоваването на другия, когато присъства.
Буквата, без която не може да се говори лице в лице с другите.
Ако не съществуваше начин да ги нарече, щяха да престанат да бъдат желани…
И тогава нямаше да има причина да ги чувства нужни…
И без причина и начин да ги назовава се почувства — най-после — свободен…