Неочаквано се позвъни.
— Там ли си? — чух. — Време е!
— Идвам — отвърнах машинално.
— Става късно. Отвори вратата.
Беше ми дошло до гуша.
Замислих се да хвана чука и да го направя… с малко късмет бих могъл — само с един удар — да сложа край на безкрайното мъчение.
Ще е прекрасно.
Край на контрола…
Край на бързането…
Край на затвора!
Рано или късно всички ще разберат за стореното от мен…
Рано или късно някой ще реши да ме последва…
И след него може би друг…
И друг…
И много други ще се осмелят.
Верижна реакция, с която ще спрем за винаги потисничеството.
Навеки ще се отървем от тях.
Ще се отървем от тях във всичките им форми…
Скоро разбрах, че мечтата ми е невъзможна.
Че робството ни едновременно е и единствената ни надежда…
Ние сме създали тъмничарите си и сега — без тях — обществото няма как да съществува.
Трябва да призная…
Вече не можем да живеем без часовници!