Слънцето още не се бе показало зад високия хълм над града, но животът бе започнал. Първо се обадиха петлите, после кокошките, кравите, конете, кучетата… А някъде отдалеч се носеше квиченето на свиня, която, като най-невъздържана, напомняше на човека — господар на вселената, — че е поел грижата за животинското царство. Ако не възпитанието, то поне изхранването му.
Дворът беше причудлив. Неправилният му трапец напомняше манастир. От едната страна се извисяваше голяма триетажна къща — дървена, с дълги балкони. Беше доста изкривена, но все още запазваше равновесие като кулата в Пиза. Следваха ниски бараки с неясно предназначение, после още една къщичка и до нея голям обор с плевня. Няколко крачки ги деляха от огромната порта, през която свободно можеше да мине влак. До нея имаше навес с огнище и наредени дърва. По балконите на голямата къща се вееше бельото на обитателите, полюшвано от вятъра като знамена на крайцер, тръгнал на официално посещение в чужда страна. Съдейки по количеството на тия знамена, можеше да се предположи, че екипажът е твърде многоброен, а качеството на бельото и разноцветните кръпки по него издаваха, че обитателите не принадлежат към френския двор, а са като по-голямата част от човечеството.
До конюшнята стоеше стар файтон, боядисан в черно, с нарисувани по него яркочервени екзотични цветя, каквито ботаниците още не бяха открили на планетата. В средата на двора имаше чешма с голямо корито.
Горе, на третия етаж на балкона, се появи между бельото една лъскава медна флигорна. Звуците огласиха отначало двора, а после целия град. Това бяха бодри, чисти и ясни звуци от „Жигата“ на Леополд Моцарт. След миг се появи фигурата на едно момче по фланелка, на около дванайсет години. Беше слабо, със скулесто мургаво лице, с живи черни очи. Още неизкарал пасажа, откъм двора се прибавиха звуците на бас-флигорната, изпълняваща втората партия на „Жигата“. А след това, зад файтона, се подаде и изпълнителят — едно дебело момче с врат на новобранец, с добродушно лице и кротък поглед на овчарско куче. Двамата изкараха докрай „Жигата“, след това едното от балкона извика силно:
— Макензе-е-е-н!…
А този отдолу отвърна:
— Фильо-о-о!…
Така се казваха момчетата. Но за съжаление само те в града се наричаха помежду си така. Останалите деца си ги кръщаваха по свой начин. На Фильо викаха Тангото — по фирмата на бащината му кърпачница. А с Макензен беше направо трагедия!… Едни му казваха Макето, други — Бакъртепе, заради едрия му ръст, но последните бяха по-малко и го казваха тихо, зад гърба му, защото последствията не бяха от най-приятните…
Странни са пътищата, по които хората добиват своите имена, без да са виновни. Родителите определят името, сякаш правят заклинание да накарат съдбата да изпълни техните несбъднати желания. Затова до ден-днешен, а и в бъдеще ще се скитат по българската земя лирични герои като Ромео и Юлиян, смели пожарникари като Пламен и Огнян, хайдути като Чавдар или военачалници като Наполеон. Но всяко име има и причина. Така беше и с името Макензен. Баща му, старият македонски комита, се бил през Първата световна война на фронта в Добруджа и стигнал с войските чак до Букурещ, откъдето беше донесъл една сребърна лъжица и едно голямо огледало — двата най-ценни предмета в домакинството. Там, в Букурещ, се наложило да вози на файтон главнокомандуващия австро-германските части фелдмаршал Август фон Макензен, за когото беше запазил неизличим спомен за едър, здрав и, както сам се изразяваше, сербез човек с най-хубавите мъжки мустаци и който знае да пие! Затова младият Макензен трябваше да носи на гърба си славата на своя предшественик, която смазваше все още неукрепналите му плещи.
Момчето, наречено Фильо, бързо изтича по стълбите надолу. Посрещна го едрият Макензен и почна да се върти около него. Зад файтона с лай изскочи голямо куче вълча порода. То се изправи на крака, за да близне лицата на двете момчета.
— Томи! — каза Макензен. — Те туа!… Куше!
Кучето послушно легна на земята, като си закри срамежливо едното око с лапата, но не издържа дълго, пак скочи и се разлая.
В провинциалните градчета езикът, на който разговаряха хората с кучетата, беше френският, като най-аристократичен. Първото нещо във възпитанието на едно куче, което имаше господар, беше да научи думите: те туа, куше, марш, але, прьоне, виен иси, доне моа и други правилни и неправилни френски глаголи. А знаем, че основата на един език са глаголите. Имаше кучета, които бяха усвоили френския език далеч по-добре от своите господари, и пак ядяха бой.
От балкона на третия етаж се показа една жена с бебе в ръце.
— Фильо… — извика жената — мързел такъв! Качи се да вземеш чайника и да го налееш с вода!
Двете момчета се погледнаха. Фильо изтича по стълбите. Когато слезе на двора, чешмата беше вече заета. Едър мъж с гъста къдрава коса, по фланелка, но с тъмносин панталон и обувки, лъснати до блясък, се плискаше с водата и издаваше странни мучащи звуци. Раменете и гърдите му бяха също целите в гъсти черни къдрави косми, показващи все пак нагледно теорията на Дарвин, че човек не е произлязъл от пуяка, да речем, а може би непосредствено от карнобатската овца. Но Фильо истински му завиждаше. Според него нямаше нищо по-мъжествено от тези косми. За съжаление при него не съществуваше и помен от тях.
Двете деца гледаха мъжа с хубавите панталони. В тази оскъдица на войната хората носеха кърпени дрехи още от Освобождението на България… но имаше и такива — като тоя, дето се миеше — с английски платове и хубави боксови обувки, дадени от Комисарството. Те издаваха принадлежността им на хора от категорията, която бие, а не откъм тая, която яде бой…
Погледите на децата бяха втренчени в пистолета му отзад, на колана, пъхнат в кобур. Кой знае защо, мъжът сутрин показваше на целия двор оръжието, понеже, като облечеше вече ризата, вратовръзката и сакото (пак взети с бележка от Комисарството), този белег на мъжественост и власт не се виждаше. Но мъжът прекали да се мие и плиска. Не обръщаше внимание никому и сякаш нарочно продължително се зажабурка, изви глава назад като щъркел и почна гаргара със звуци на певица, която се разпява. Той явно изчерпваше търпението на чакащите. Двете момчета отново се погледнаха.
— Защо толкова се мие?… — попита Фильо.
— Ами-и-и — заекна Макензен, впрочем той заекваше, когато иска — не е бил на баня човекът от Коледа!…
— Сигурно ще отиде пак на Димитровден!… Още колко месеца остават? — невинно попита Фильо.
— Ами още три.
Мъжът се обърна, вече засегнат.
— Слушайте, мърльовци! Ако още веднъж засвирите сутрин и събудите града, ще се разправям по друг начин с вас! — И попипа револвера отзад. — Държавата се троши — продължи наставнически той, — а вие сватби правите!…
Двете деца гледаха втренчено, сякаш зад него.
— На нас ли говори? — попита учудено Фильо.
— Не-е-е-е — заекна Макензен, — той говори на петела!
Петелът се беше приближил и се навърташе около чешмата.
— Как? Той знае езика на животните? — попита Фильо.
— Ами д-д-да-а-а — каза Макензен, — животните се разбират помежду си!…
Това беше отдавна заучен диалог между двамата, изпълнен и този път блестящо. Но на мъжа трябваше време, за да разбере скрития смисъл. Може би и не го разбра, едно обаче знаеше със сигурност — че нещо се подиграват с него. Беше убеден, че е жестоко обиден.
— А, така ли? — каза мъжът и тръгна към двете деца, като пак пипна отзад револвера.
На двамата им стана малко страшно и почнаха да отстъпват назад. В тоя момент зад файтона се показа огромната фигура на бай Мицо Войводата — бащата на Макензен. Беше много едър човек с рошава коса, щръкнала навсякъде, и буйна черна брада до кръста. Всички го наричаха Комитата или Войводата, какъвто беше и всъщност по специалност, защото файтонджийството никога не смяташе за свое призвание. Дълги години се беше мотал с разни чети по македонските чукари — отначало разбойнически, а после революционни — и твърдо смяташе, че човечеството ще се оправи, когато барем половината бъде „изтепано“. Той, разбира се, оставаше в другата, оцеляла и човеколюбива половина.
Кучето започна да ръмжи. Мъжът с пистолета се спря. Бай Мицо не можеше още нищо да съобрази. Главата му се цепеше от снощното пиянство и знаеше, че ще му мине едва като изпие няколко шишенца ракия в кръчмата на бай Васил Мискета. Конете разбираха здравословното му състояние и спираха като заковани всяка сутрин пред кръчмата, където търпеливо чакаха стопанинът им да си изпие лекарството.
— Какво става тука бре? — попита бай Мицо с дълбокия си дяконски глас.
— Ами нищо… — каза Фильо.
— Препоръчваме на господин Перо да не се нервира сутрин… — добави Макензен.
— Кажете и другото, айде де, кажете! — викна вбесен Перо.
— Ами… държавата се трошела и не трябвало да се правят сватби… — каза Фильо.
— То па една държава!… — възкликна файтонджията и плю с презрение. — Перо, Перо-о-о-о… и агентин не можа да станеш като хората!…
В това време по стълбите изтича дребен мъж с ножици в ръка. Цялото му слабо лице се гърчеше от нервни спазми. Беше от тия малки хора, безумно смели като борсуците. Перо съвсем се изплаши.
— Абе дръвник! — заговори малкият човек. — Какво ти правят децата бе, маскара! Иди да гониш шумкарите по гората, пъзльо с пъзльовците! Ще ми носи пистолет. Ама ще взема да ти го счупя от дебелия задник!…
От, горния етаж се подаде майката на Фильо с бебето в ръка, а до нея едно малко момченце се мъчеше да си провре главата през летвите на балкона.
— Какво ти правят децата бе, маскара! Да не си ги ти раждал, та ще ги биеш!… Това да не ти е участъкът! Ще ги бие…
Не закъсня да се появи и жената на Перо, също с бебе в ръце. До полата й се притисна едно съвсем малко момченце, току-що проходило. Беше слаба, смирена жена, която все гледаше да няма караници.
— Недей, Перо. Хайде, ела да закусиш…
Тоя път гневът на Перо се изля върху нея:
— И ти ли си с тия шумкари ма? И ти ли ма?
— Недей, Перо, не виждаш ли какво става?…
— Какво става, какво става! — инатеше се Перо.
— Ами може и властта да падне…
Перо се нервира тоя път истински.
— Кой ти каза ма? Кажи само кой ти каза! Да го арестувам веднага! Кажи кой!… — но изведнъж млъкна.
На двора слезе една жена, цялата в черно. Беше висока, стройна, с благородно, издължено лице. Макар вече възрастна, бе запазила нещо от миналата си красота. Тя носеше чайник в ръка. За момент всички притихнаха и я гледаха.
— Ето я! — окопити се Перо, но се запъна, търсейки дума: — Тарторка на комунистите!…
Както винаги, Фильо и Макензен останаха настрана от караницата. Малките я започваха, големите завършваха.
А Перо продължаваше да беснее:
— Двамата й сина в гората, а мъжът й изгни в дранголника! Аз всички вас!…
— Айде, глей си работата! — каза дълбокомислено бай Мицо. — Да не те захвана аз… Тома — обърна се той към дребния мъж, — не се захващай с това… — и махна презрително с ръка.
Възрастните постепенно се разпръснаха. Мицо впрегна двата коня във файтона. Бащата на Фильо — бай Тома — тръгна на работа, като мимоходом каза на Фильо:
— Мини през дюкяна, търтей такъв!…
Самият Перо, вече облечен, с вратовръзка, също тръгна на работа, като на два пъти си повдигна сакото, за да си оправи пистолета. Дворът лека-полека опустя, Фильо и Макензен, доволни от скандала, мълчеха и мислеха какво да правят. Бай Мицо спокойно се покачи на капрата, шибна конете и файтонът с трясък излезе от портата. Голямото куче тръгна след него, но острото изсвирване на Макензен го върна. То се приближи към двете деца.
— Иси, Томи! — заповяда важно Макензен.
От нисичката къщичка до конюшнята излезе едно момиченце. Беше стройничко, с руси плитки и босо като всички деца.
— Батко, да дойда ли с вас? — попита момичето, като гледаше Макензен.
И двамата отрицателно поклатиха глава. Момиченцето се разплака.
— Руже, ама нали ти си домакинята на тази къща! — каза Фильо, на който му стана жал. — Кой ще сготви на бай Мицо и батко ти?
Бай Мицо нямаше жена. Беше се поминала от малария няколко години след второто раждане. И той остана с две деца. Момиченцето наистина се грижеше за домакинството, доколкото можеше, и затова имаше такъв сериозен вид.
— А утре ще ме вземете ли? — попита то.
— Утре, Руже, всякак! — каза Фильо решително.
Макензен не я удостои даже с поглед. Така смяташе, че трябва да се държат мъжете.
Двамата тръгнаха по своята всекидневна обиколка. Томи весело лаеше, тичайки напред. Портата се затвори след тях. На нея пишеше с едри букви върху лист: Домоначалник — Перо Тодоров. Погледнаха се. Едрият Макензен подхвана по-малкия Фильо и го повдигна. Той почна да пише с малък счупен молив по листа. Промени написаното в следния вид: Домомочалник — Перо Тодоров. Запъхтеният, зачервен Макензен попита:
— Още ли?
— Готово!
Макензен го пусна и Фильо се стовари на земята.
— Много си тъп! — промърмори недоволен Фильо и се изтърси от праха.
Двете деца се изправиха до вратата и прочетоха хорово променения надпис. Бяха доволни и се затичаха по уличката. Томи след тях.
Уличката на тяхната махала беше тясна, покрита с калдъръм. По дуварите на едноетажни и двуетажни къщички висяха низи тютюн, които се сушаха. Разхождаха се кокошки. Пробягна котка, подплашена от Томи, На края на уличката имаше кокетна къщичка е китен двор. Пред прозореца с дръпнати пердета бяха наредени много саксии. Едно момиче с дълбоки сини очи си беше подало главата навън. Слънцето блестеше в косата й и тя изглеждаше като златен ореол на икона. Когато минаваха отдолу, Фильо и Макензен се спряха и казаха едновременно:
— Добър ден, учителке…
— О, момчета, отдавна не съм ви виждала… — каза смутено момичето. — Как е стрина Мария?
— Добре е — отвърна Фильо. Чака да се върнат бате Венчо и бате Христо.
— Ама вие не идвате вече при стрина Мария… — каза Макензен.
Фильо го сбута да не говори. Момичето още повече се смути. В тоя момент от горния край на уличката се зададе конник. Това бе млад офицер с накривена наляво фуражка, седнал изправен като прът на красива английска кобила, която нарочно подмушкваше с шпорите, за да се разиграе. Офицерите със своите пелерини и саби бяха най-живописните и елегантни мъже в градчето, особено младите. Госпожиците лудееха по тях. А този офицер беше извънредно привлекателен. Тънък, строен, с мургаво лице и живи черни очи, с дълги гъсти мигли — беше наистина изящен и красив мъж. Елегантността му бе подчертана. Хубава куртка и брич от английско сукно, кафяви ръкавици и ездитен бич със сребърна дръжка. Беше адютант на полка. Той бавно мина край прозореца, като за момент спря коня и отдаде чест. Девойката, цялата изчервена, му кимна с глава.
Учителката Виолета минаваше за красавицата на града, макар да беше от скромно семейство. Майка й шиеше в, къщи дамско бельо, а баща й боядисваше къщите. Но като излезеше Виолета на улицата, със своя вроден чар привличаше погледите на всички. Всеки се заглеждаше в нежната й гъвкава фигура, в светлите й като коприна коси и в дълбоките й сини очи.
Офицерът живееше чак към гарата, но, кой знае защо, минаваше всяка сутрин край прозореца на учителката, домът на която бе на съвсем противоположния край на градчето и, разбира се, не по пътя за казармата. Пред очите на децата се разиграваше една от тия падаш, провинциални истории, понякога толкова силни, като трагедиите на Шекспир…
Конникът отмина. Фильо и Макензен тръгнаха, придружени от Томи.
— Филипе — извика след него момичето, — почакай… — и бързо изтича на улицата. Тя беше развълнувана. — Кажи на стрина Мария, че не мога да дойда, не мога… — и изведнъж заплака. После го хвана за ръкава на ризата. — Не, нищо не й казвай, моля ти се…
— Бъдете спокойна, учителке…
Девойката се прибра. Двамата вървяха замислени.
— Аз знам защо плаче… — каза Макензен.
— Така ли? Да мълчиш, чу ли? Това не е наша работа!…
Двете момчета и кучето излязоха на единствената павирана улица в градчето, носеща претенциозното название „Цар Борис III“. Спряха на отсрещния тротоар, откъдето добре се виждаха помещенията на клуба „Бранник“. Не без известна завист се зазяпаха във втората зала, където двама бранници играеха пинг-понг, а други пи наблюдаваха. Но отношенията между бранниците и двете момчета бяха доста влошени. Още в началото, когато се образува организацията в градчето, и двамата искаха да се запишат в редовете на невръстните й привърженици, носещи названието „Орле“. Цялата работа се състоеше в униформата и ножа отстрани на колана. А униформата в ония бедни години, когато нямаше парче плат за панталони (а за обувки и да не говорим), беше нещо, което действуваше на детските сърца. Но Фильо не влезе в „Бранник“ и не стана „орле“ по две причини. Първо, заради баща му бай Тома. Стар участник в Септемврийското въстание, той бе ял бой от властта по всички места, където се упражнява това „човеколюбиво“ занятие — и в казармите, и в двата полицейски участъка, и в пожарната команда дори. Фильо знаеше, че омразата му към властта стигаше до планински размери и можеше да отнесе голям пердах. Бай Тома се изказа решително, че „Бранник“ не е организация за свестни хора!… Второ, дори организацията да беше най-благородната, Фильо нямаше пари да плати униформата. Бай Мицо също нямаше пари, но и да намереше отнякъде, би ги вложил в по-свястно дело, като под това разбираше пиенето на ракия. Имаше още една причина, която отдалечаваше и Макензен от фигурата на „орле“. Той беше израсъл под закрилата на православната църква. Беше неин храненик и бай Мицо се хвалеше, че от сина му ще стане най-малко владика, а може би и епископ… Но, кой знае защо, между църквата и „Бранник“ в градчето работите не бяха много добри. Като резултат от всичко това Фильо и Макензен бяха върли противници на фашистката организация. Но бранниците имаха пинг-понг, ски, флоберови пушки, копия, дискове, а Фильо и Макензен нямаха нищо такова. И сега, след като оставиха Томи на пост, те внимателно пресякоха улицата и застанаха пред първата витрина на клуба, където се помещаваше щабът. Командирът на бранниците — мъж с мустаци и лице, ненабраздено от каквато и да е мисъл, се разхождаше напред-назад и диктуваше поредната диспозиция. Едно момиче в бранническа униформа пишеше с два пръста речта, но писането никак не вървеше, защото често прекъсваха и се караха.
Фильо и Макензен се загледаха в портретите на германските асове летци. На първо място Мьолдерс, до него Лаглан, и т.н. Но бързо се преместиха на другата витрина, за да наблюдават оттук играта на пинг-понг. Изведнъж някой ги хвана и двамата за ухото. Беше техният стар противник Гошо адвоката. Най-мръсното копеле от бранниците, както мислеше за него Фильо. Двете деца се заизвиваха под ръцете му. Пръв се отскубна Фильо. А Макензен го ритна по кокалчето и момчетата с обединени усилия го бутнаха така, че Гошо адвокатът се плъзна по корем през отворената врата. Томи побърза да го захапе за крачола и застрашително ръмжеше. Двете деца и кучето избягаха на отсрещния тротоар и започнаха да викат оттам:
— Бранници, бозаджииии, бодуци, бонгури… — и други ласкави названия, започващи с буквата „Б“. А Томи неистово лаеше срещу клуба.
Бранниците прекъснаха играта и излязоха навън. Бяха пет души — безумно смели. Фильо и Макензен бързо се ометоха в съседната улица. Тук след разтриване на ушите и кратко съвещание за далечни планове на отмъщение те тръгнаха надолу по булеварда и излязоха на площада.
Площадът беше забележителността на градчето. В средата имаше бетонен стълб с високоговорител, от който се носеше немски марш. Цялото място представляваше правилен квадрат, обграден от турската баня с оловните куполи, киното, читалището и градинката с паметника на Тодор Александров — македонски революционер, върлувал из този край. Следваха банката, съдът, фото „Стефчо“, магазинът на Бераха, фурната на Мицо, сладкарницата „Шар планина“ и хотел „Македония“. Близо до хотела имаше будка от дъски, боядисани в бяло, зелено и червено. Пред будката стоеше полицай на пост. В читалището даваха немския филм „Йоханес не бива да загине“, който те бяха гледали вече няколко пъти. Оттам бързо се спуснаха по една малка уличка и излязоха на Атпазар, където джамбазите от сутрин до вечер се надлъгваха за някое умиращо добиче и без умора удряха ръцете си, за да стане пазарлъкът на възможно най-висок глас. Тук, на това площадче, цялото осеяно с конски тор, се помещаваше между много малки дюкянчета и шивачницата на бай Тома. Беше една схлупена барака. Носеше претенциозната фирма: „Моден крояч — «Танго»“, и затова на Фильо му казваха понякога Фильо Тангото. Отстрани на вратата бяха нарисувани една жена по шлифер и един мъж с мустачки, балтон и бастун. Извехтелите изрезки от модни списания с несъществуващи дами и господа красяха измърсените прозорци. За всеки случай имаше и една допълнителна табела, че притежателят на същото заведение едновременно е и кърпач — преправя и преобръща дрехи, което, казано честно, беше основното средство за прехрана на бай Тома и семейството му. Допълнително нарисуваната ютия намекваше, че заведението и глади.
Фильо и Макензен влязоха в ниската кърпачница и за всеки случай застанаха до вратата, та ако сприхавият бай Тома хвърли по тях нещо, навреме да избягат. Но той не им обърна внимание. В момента беше зает с голямата стратегия на Източния фронт, за което се беше снабдил с една огромна карта на Европа и Азия, заемаща цялата задна стена на дюкяна. Край картата бяха накачени листове „Папагал“, където темата беше една и съща: Дойчо и Иван се борят и, кой знае защо, Иван е по-едър и по-хубав и почти е катурнал Дойчо…
Другата — по-голямата част — беше заета от огромен тезгях и дълга закачалка с готови дрехи. В дюкяна се намираха интимните приятели на бай Тома от младини — зарзаватчията Андон — сух мъж, който непрекъснато правеше една странна гримаса, но децата не се смееха на това. Бай Андон е бил бит по главата през Септемврийското въстание, в което бяха участвували заедно с бай Тома. И оттогава му беше останал този тик на лицето. Другият беше бай Димо, който поправяше оръжия — главно ловджийски пушки. Дюкяните и на двамата бяха край кърпачницата на бай Тома. На витрината на бай Димо имаше много стари оръжия — пушки, шомполи и стари револвери, но всичките счупени, защото беше опасно да изложиш годно оръжие. Фирмата му бе скромна, с нарисувано куче на бели и черни петна, вероятно пилещар, и човек с мустаци и чифте. Тоя с чифтето стреля със сачми, образуващи старобългарски букви, които оформяха надписа „Оръжейница“. Нещо подобно на буквите, каквито в днешно време изработва една фабрика за макарони в Толбухин, поставила си благородната цел да обучава децата на писменост, докато ядат юфка, нарязана в славянски шрифт…
Бай Тома беше в стихията си. С лукава усмивка, много жестове и непрекъснато шарене по картата, с пръст в напръстник, той обясняваше на двамата си приятели разположението на фронтовете без нито едно свързано изречение, но с ясна и категорична интонация:
— Значи оттук… — каза бай Тома, като направи широк кръг с ръка. — А ония мислят, че оттука… — И смигна многозначително. — И докато тия чакат оттука, ние идваме оттука и…???
Сега той вдигна вежди и с питащо изражение млъкна. Но всичко беше ясно! Зарзаватчията бай Андон направи своя тик, а бай Димо каза:
— Тома, та значи и България?…
— Е, сега разбрахте ли ме? — каза бай Тома важно.
— Значи скоро? — пак попита невярващият Димо.
— Тия дни!
— Ама… руснаците вече идват ли? — попита наивно Фильо.
— Млък бре! — каза бай Тома, но не много сърдито. Той не криеше от никого огромните си знания по стратегия и особено от семейството си. Дълбоко в душата си Фильо го почиташе като голям военен теоретик и ако беше чел повече, нямаше да се поколебае да смята бай Тома за гениален хибрид между Клаузевиц и Молтке.
— Изпята им е песента! — каза бай Андон зарзаватчията.
Впрочем това вече не беше тайна за никого. Сега бай Тома прие отново деловия си вид.
— Ще отнесеш тая куртка на онова… — но се спря навреме и отсече: — на полковника!
Откачи от закачалката един мундир и го помириса.
— Мирише на пор — каза той и поднесе куртката към носа на бай Андон зарзаватчията.
Последният направи гримаса на отвращение, но, неясно защо, Фильо се сметна обиден. Взе намусен куртката и застана на вратата.
— Айде, пръждосвай се! — каза бай Тома.
— Ще дадеш ли два лева? — делово попита Фильо.
Бай Тома избухна. Вдигна големия железен аршин, но Фильо отвори вратата и вече беше на свобода. Все пак се върна и извика на разбеснелия се бай Тома:
— Ще видиш, ще видиш!…
Бай Тома искаше да хвърли аршина, но бай Димо го задържа. Фильо тресна вратата в знак на протест. Кучето, което го чакаше на вратата, скочи върху него от радост. Макензен беше предпочел витрината на сладкарницата пред военната лекция на бай Тома и с въздишка се оттегли, когато видя Фильо. А той държеше в ръка куртката на полковника и си хапеше устните от яд. Двамата мълчаливо се спряха пред витрината на бай Димо.
— Да имах тая пушка!… — каза Фильо, като погледът му изпи едно мечкарско шишане.
— На мене — това! — каза Макензен. Той си беше избрал един карадаг — огромен пищов със сребърна дръжка, стара комитска направа.
Най-после се запътиха към търговската улица на града. Започнаха любимата си игра. Заставаха пред витрината на някой магазин и си избираха вещи с думите: „Това на мен!“, а следващият казваше: „А това на мен!“, после в скоропоговорка: „На мене“, „На мене“, и накрая Макензен, като нарочно силно заекваше, е широк жест заключаваше: „Всичко на мене!“ Те си избираха шапки — предимно офицерски фуражки от, шапкарския магазин на евреина Буко, който обаче продаваше най-много каскети. По-нататък продължаваха да си избират пишещи машини от магазина на Шаламанов, рисувани ковьорчета с лебеди от магазин „Бело море“, лопати, вили, оглавници и коси от дюкяна на Градевски. Не се отказваха и от модерните пчелни кошери, тъй като бяха съвсем нови и рендосани. Харесаха си една маска, предназначена за пчелари. Фильо скромно си присвои и духалото за дим, но когато излязоха на площада и спряха пред сладкарницата „Шар планина“, където все пак имаше някои сладкиши, като ореховка, ашуре или нещо друго, Макензен така погледна Фильо, че той нищо не можа да проговори.
— И това на мене! — отряза Макензен, като посочи после и фурната на Мицо. Той беше винаги гладен и Фильо отчиташе тази негова слабост.
Продължиха за градската градина, където бяха най-хубавите къщи на града. Тук живееше буржоазията. Те спряха пред една желязна ограда. Пред портата стоеше файтон с два черни породисти коня. На капрата седеше войник. Двамата изчакаха да излезе полковникът — командирът, на полка — с червени лампази на бричовете. Той беше едър мъж и имаше синкаво-червеникаво от пиене и здраве лице. Сложи си сабята между краката, после нахлузи белите ръкавици и вдигна надменно глава с накривена фуражка. Файтонът потегли.
От отворената веранда на къщата се носеха звуците на пиано. Изпълняваше се доста посредствено „Фюр Елизе“ от Бетховен с много спирания и грешки, но Фильо и Макензен се считаха почти за професионални музиканти и знаеха мъките на инструмента, още повече, че се касаеше за пиано — нещо за тях като недосегаема мечта. Все пак влязоха в двора. Изкачиха стъпалата и позвъниха. Появи се едно девойче в селски дрехи, с огромни обувки на бос крак. Очевидно — слугинчето.
— Събуйте си обувките! — заповяда механично тя.
Двамата погледнаха босите си крака.
— Манете това куче! — добави слугинчето и разтърси дългите си плитки.
Макензен с жест изпъди кучето.
— Томи, марш!
Томи недоволен се отдръпна.
— Що има? — попита слугинчето.
— Мундирът на господин полковника.
— Я че го носим. Вие си одете.
В това време свиренето спря. Чу се детски глас:
— Кой звъни ма, Росе?
На стълбата изтича момиче на тяхна възраст и застана пред двамата. Фильо я гледаше като някакво видение. Момичето имаше тежки кестеняви плитки с бели панделки и носеше бяла рокля с волани.
— А-а, вие ли сте? — каза то, като кокетно се усмихна. — Къде е кучето?
— Т-т-т-томи, иси! — без да иска, заекна Макензен, този път истински, защото се смущаваше. Фильо го гледаше учуден. Томи дотича. Момичето попита:
— Мога ли да го погаля?
— Иначе е истински змей! — започна да се съвзема Макензен. — Томи, куше! — кучето легна.
Момичето предпазливо го погали по главата, после ги покани:
— Моля, заповядайте!
Двамата влязоха в голям салон, целият в тъмночервения килими, мебели и завеси. По стените висяха кръстосани саби и пушки, а в средата на стаята бе разположен роялът. След тях влезе и кучето. Момичето изтича от стаята и след малко донесе поднос с кекс.
— Дайте го на кучето, аз сега ще дойда…
Макензен взе подноса. Томи се изправи на крака. Макензен, без да му обръща внимание, почна бързо да лапа от кекса. Засегнат, Томи се разлая.
— Това плюскане ще те изяде някой път! — отбеляза дълбокомислено Фильо, който със съжаление гледаше как приятелят му набутва залъците от кекса в устата си.
Момичето внезапно влезе. Кучето отново се разлая.
— Ама то било гладно?! — учуди се тя. — Колко бързо изяде кекса!
— Кой? — попита Фильо.
— Ами кучето…
— Истински змей! — каза Фильо двусмислено.
В това време Макензен, който беше напълнил устата си с последния огромен залък, не можеше нито да го преглътне, нито да каже дума и само гледаше с изблещени очи. Изглежда, от бързото ядене нещо му бе преседнало. Взираше се опулен във Фильо като глухоням. Той му се притича на помощ и го удари по гърба, за да преглътне. Томи също се засили — изглежда, имайки опит — и го блъсна отзад. Макензен едва не падна, но най-после преглътна.
— О, боже, какво му стана? — попита момичето.
— Той има… епилепсия! — изтърси изведнъж Фильо.
— Епилепсия?! — с ужас произнесе момичето.
— Е-е-е, съвсем лека, почти не се чувствува…
В това време Макензен хлъцна и изпъшка. Фильо му направи знак да не хълца, но нов пристъп го разтърси. Влезе майката на момичето — една пълна дама в пеньоар. Косите й бяха навити на ролки.
— Кои са тези? — попита дамата. — Чисти ли са краката им? Нямат ли въшки?
— Какво говориш, мамо! Това са мои съученици. Те са, дето пеят много хубаво.
Изглежда, пеенето беше слабото място на пълната дама.
— О, така ли? — каза сега предвзето дамата. — Деца, аз съм завършила консерватория! — Тя седна пред пианото, удари няколко акорда и изпя една-две умопомрачителни вариации във вид на солфеж.
Томи, който, макар и куче, имаше доказан певчески талант, така жално и проточено изви с вдигната муцуна към полилея, че дамата с пеньоара учудено млъкна. След това наново се обърна към момчетата:
— А къде пеете?
— В черковния хор — каза Фильо — и в хора на прогимназията.
— А вие? — попита тя Макензен.
Последният вместо отговор мощно изхълца.
— И той — вместо него каза Фильо.
— Значи ще участвувате в програмата утре вечер?
— Аз, аз… — почна Макензен и пак изхълца.
— Разбира се, госпожо — каза Фильо.
— Еми ще свири на пианото отделен номер. Това ще бъде тържествена вечер. Най-тържествената на нашето женско дружество. „Любов към родината“!… — възторжено обяви дамата с пеньоара.
В това време Макензен съвсем се разхълца. Фильо извика бързо „Довиждане, госпожо“ и го избута навън. Кучето ги последва незабавно. Еми ги изпрати до външната врата.
— Ще се видим утре вечер — каза тя.
Томи се обърна и й подаде лапа най-неочаквано. Момичето непредвидено се поклони и пое лапата му. Фильо глупаво се усмихна. Еми се прибра.
А Макензен се бе опрял на оградата вън и продължаваше да хълца. Фильо, който беше чуя отнякъде, че с крясък може да спреш такова бедствие, внезапно го уплаши:
— Ау!
Томи това и чакаше и с пълна сила се разлая. Макензен наистина се стресна и престана да хълца. Фильо почна да се смее.
— Аз няма да пея на тия кукумявки! — каза Макензен.
— Тогава не си ми приятел! — каза Фильо. — Пееш на поповете, а когато е за мен — не искаш, така ли?
— Ама ти си влюбен в Еми, а?
— Кой, аз ли?!
Двамата застанаха настръхнали един срещу друг. Още малко и щяха да се сбият. Томи зае неутрална позиция настрани.
— Добре де! Като се ожените, ще вит свиря на сватбата — каза примирително Макензен.
Мирът бе възстановен. Двамата, сега напълно свободни, наново заскитаха из града…
Фильо и Макензен не бързаха да се приберат в къщи, ръководени от старото войнишко правило: „Не се мотай около началниците!“, тоест — домашните, за да не ти намерят работа. Затова те започнаха дълга обиколка, докато стане време за обяд. На една уличка три малки деца играеха футбол. Фильо и Макензен се загледаха в играта. Искаше им се да се намесят.
— Не така бе! — каза Фильо на едното дете. — Бягай, аз ще бия дузпата!
Децата почтително го погледнаха. Фильо постави топката и се засили. Тя направи красива парабола и отиде право към прозореца на съседната кокетна едноетажна къща с голям двор и овощни дръвчета. Той се счупи с трясък. Фильо и Макензен гледаха с голямо учудване резултата. Но от къщата излезе възрастен човек, елегантно облечен, с бастун. Двамата побягнаха. Беше председателят на окръжния съд — стар ерген.
— Аз ви познавам… — извика човекът.
Малките деца останаха под прозореца.
— Чичо, не сме ние… — в хор отговориха дружно те.
— Познавам ги — въздъхна възрастният човек, после се усмихна. — И Фильо, и оня с маршалското име… те ми обраха черешата напролет, нали?
— Те — казаха в хор децата.
Скрити зад съседния дувар, Фильо и Макензен чуха това изобличение, но свиха рамене, ухилиха се и наново тръгнаха.
— Ще ям бой — въздъхна Макензен. — Съдията сигурно ще каже на Войводата, а може и да ни вкара в затвора…
— Хайде да се басираме, че няма да каже! — подаде палец Фильо.
— Хайде!
Двамата си наплюнчиха яко палците и се басираха.
— На какво? — попита Макензен.
Извадиха топчетата от джоба си.
— На соденото топче и на желязното.
— Д-д-д-обре — заекна нарочно Макензен.
Тръгнаха бързо. На съседната улица няколко деца играха с топчета на триъгълник. След кратко колебание се включиха в играта. Но и двамата бяха несръчни, а другите деца, макар и по-малки от тях, едно по едно им обраха топчетата. Макензен щеше да се разплаче. Накрая му взеха и желязното топче. Започна вторият тур, но още с първото хвърляне неговият тупач, тоест топчето, с което бие, се търкулна, сякаш тласкано от зъл дух, право в триъгълника. При това положение, известно с термина „изгоря“, играчът е напълно ликвидиран и излиза от играта, без въобще да я е започнал. Вбесен, Макензен се наведе и събра всички топчета в джоба си. Децата взеха да плачат. Фильо много се ядоса. Томи лаеше укоризнено срещу Макензен.
— Казал съм ти, глупак такъв, да не закачаш по-слабите от тебе! Извади веднага топчето!
Фильо имаше необикновено влияние върху Макензен. Последният безропотно се подчини.
— И запомни от батко си Фильо, че силните са създадени, за да помагат на слабите, а не обратното, разбра ли?! — педагогически се опита да му внуши Фильо нещо, което беше чул от баща си.
Децата с радост си взеха топчетата и поблагодариха на Фильо.
— Вземете и останалите! — каза великодушно той. — Вие ги спечелихте!
Фильо хвърли на земята всички налични топчета. Двамата пак тръгнаха. Гледаха се недоволно.
— Като не знаещ да играеш, що се хвърляш? — упрекна го пак Фильо.
— Кой, аз ли? Аз съм… най-големият играч! Ама пръстът ме боли…
Фильо бръкна в джоба и извади само едно счупено топче. После изведнъж започнаха да се смеят, а Томи ги гледаше и лаеше.
Двамата продължиха своята обиколка. Стигнаха първоначалното училище „Арсений Костенцев“. Тук беше разположена германска част. Те се покачиха на оградата и огледаха двора. Немците изнасяха от училището всичко — и свое, и чуждо имущество — и го товареха на камионите. Всички бяха нервни, бързаха и викаха. Изглежда, че и тук двете момчета си бяха създали връзки. По едно време те забелязаха някакъв войник, почти дете, който мъкнеше голям сандък. Беше Юп, австриец, мобилизиран преди набора.
— Салют, Юп! — каза Фильо.
Юп остави сандъка и отиде към оградата.
— Какво става? — попита Фильо на немско-български.
— Отиваме си — каза Юп също на завален българо-немски език.
— Много бързо…
Фильо беше научил доста думи от германците, понеже се мотаеше често около техните биваци. Макензен, който не знаеше бъкел, се гордееше със своя приятел и дълбокомислено мълчеше, сякаш и той разбира всичко, но не иска да говори. От време на време повтаряше с труд някоя дума, казана от Фильо или Юп.
— Льошо, льошо… — каза Юп. — Отиваме на фронт. И там — капут! Елате на мене взема, каквото иска… — обясни им той колкото можеше.
Двете момчета прескочиха оградата заедно с Томи. Никой не им обърна внимание. Помогнаха на Юп да качи сандъка и влязоха в първоначалното училище. Там, по стените, все още се виждаше огромната карта на България, заобиколена от всички царе, портрети на писатели класици и възрожденци, фотоси с природните красоти на България. Вътре цареше невъобразим хаос. В салона все още стоеше хармониумът и един пиян немски офицер, гол до кръста, по тиранти, пееше някаква неприлична немска песен, като се опитваше да свири с един пръст. Няколко жени от местния хайлайф, добре облечени, закачаха гирлянди.
— Утре вечер празник… — каза Юп.
— Тия са от „Любов към родината“ — кимна Макензен към жените с гирляндите.
Юп ги вкара в една стая. Там имаше и войнишки канчета, и каски, и одеяла, и газови маски.
— Взема колко иска! — посочи им Юп купчината.
Двамата се нахвърлиха и бързо завиха в едно одеяло каквото им падне. Най-много газови маски. Томи захапа една за хобота. Юп беше излязъл някъде. Нямаше никой. Те погледнаха в съседната стая. Там на дълга закачалка бяха увиснали автомати. Зяпаха ги като хипнотизирани. После се спогледаха. Решителност се четеше в очите им. В тоя момент влезе пияният офицер, гол до кръста, по тиранти, и като ги видя, изкрещя:
— Вън!
Двамата побягнаха, но щом чуха, че пияният офицер пак свири, се върнаха да си приберат трофеите. Дойде Юп.
— Капитанът! — каза Фильо.
— Пиян свиня! Швайн! — каза Юп. — Не се бой, взима!
Момчетата тръгнаха натоварени. Заобиколиха училището отзад. На двора се спряха. Фильо бръкна в джоба си и извади две войнишки кариоки — цигари „Серт“. Макензен също извади две кутии от запасите си. Не че пушеха, но от време на време опитваха и се хвалеха…
— Благодаря — каза Юп.
— Утре вечер ще се видим — каза Фильо. — Ще ви пеем… зинген…
— Дофиждане.
Двамата помъкнаха одеялото заедно с Томи, горди от находката. Вървяха по улицата, пълна с ремонтни занаятчийски работилници, колоездачницата „Рекорд“, където даваха велосипеди под наем, и автомото леярната „Рапид“. Застанаха пред велосипедите.
— Да… да бяхме… взели шмайзера… — каза Макензен.
— Ама не взехме… — каза с въздишка Фильо. — И без това си отиват. Слушай, платиха ли ти поповете този месец?
— Платиха — каза Макензен стреснато.
— А ти си мълчиш?!…
Те стовариха трофеите си на земята. Макензен виновно бръкна в джоба и извади пет лева железни. Подаде ги на Фильо. Той отиде при човека, на когото всички вече бяха забравили името и го наричаха за по-лесно по фирмата — „Рекорд“. Той не се сърдеше. Беше едър, отпуснат мъж в изцапан дочен комбинезон и полузаспало брадясало лице.
— Чичо Рекорд, дай ми колело — каза Фильо.
— Пари имате ли? — попита Рекорд, като се прозя.
Фильо му разгърна одеялото. Рекорд погледна вещите и отрицателно поклати, глава.
— Ама виж тая каска! — кандърдисваше го Фильо.
— Да пикая на нея! — каза Рекорд и плю.
Тогава Фильо въздъхна и подаде петте лева.
— Томи, пази! — заповяда Макензен.
Томи скимтеше недоволно, но остана да пази багажа. Взеха едно дамско колело, което им беше таман. Като го бутаха и тичаха, двамата отидоха на съседната улица, далеч от погледите на Рекорд, Пръв, разбира се, се качи Фильо. Той потегли, а Макензен тичаше покрай него. Не мина обаче много време — насреща се изпречи каруца. Фильо зави рязко и двамата с Макензен се стовариха на тротоара един върху друг. Скочиха и се изтупаха от праха. Макензен беше непреклонен. Бе негов ред.
— Аз… аз… парите са мои!
— Поп си и поп ще си останеш! — каза Фильо, но нямаше как и му даде колелото.
Макензен се понесе като състезател. Той караше много по-неуверено от Фильо. След миг уличката свърши и те излязоха на пазара. Там бяха стоварени на камари различни плодове и зеленчуци. Селяни продаваха кокошки. За момент Фильо не можа да удържи Макензен и сега той се понесе право към една селянка с котле извара и кошница яйца. Помете й цялата стока, премина край вързаните за краката кокошки на друга селянка, които се опитаха да се спасят чрез летене в синьото небе, и накрая се заби в голяма пирамида домати, наредена върху брезент на земята. Сплеска доста от тях и целият се омаца. Фильо знаеше как всичко това можеше да свърши… Собствениците на стоката вече се бяха окопитили и напираха към Макензен с не много добри намерения.
— Не го пипайте! — извика Фильо. — Той е луд!…
За миг всички спряха. Лудостта в провинцията все още беше на голяма почит и никой не смееше да пипне луд с пръст. Той помогна на Макензен да се изправи. После взе колелото. Селяните ги заобиколиха.
— Що му е на момчето, синко? — попита една селянка.
— Избяга от лудницата… — каза Фильо — и сега го гоня да го върна…
— Викайте полицията!
— Сакън! — каза другата селянка. — Момчето е кротко.
Макензен, целият омазан с домати, изпитваше отвращение към собствената си особа.
— Иначе е глухоням — каза Фильо. — Змия го е хапала като малък и оттогава…
— Язък за момчето! — пак каза старата селянка.
Двамата тръгнаха, като бутаха колелото. Всички им правеха път. Селянката отиде към тях и подаде ябълки на Макензен заедно с едно яйце.
— На, леля, вие, лудите, направо с господа говорите… Да му се помолиш за мое здраве и за здравето на Божурка, щерка ми…
Макензен промуча някакви неразбрани звуци, Фильо го поведе. Селянката беше доволна. Когато свиха в съседната тиха улица, Фильо избухна:
— Колко пъти, съм ти казвал, без мене да не правиш нищо!
— Ама нали ти…
— Добре, че наистина имаш вид на луд, та никой не може да те сбърка!
— Аз?… Аз?… — заекна от вълнение Макензен и една сълза потече по едрото му лице.
— Е, нищо… — нажали се Фильо. — Навозихме се на колело! — каза той примирително. — Сега да се връщаме!
Те оставиха мрачно колелото на апатичния Рекорд, вдигнаха вързопа и придружени от Томи, отидоха на отсрещния тротоар при работилницата „Рапид“. Тук, на улицата, с оксижен заваряваше тръба самият Рапид. Той беше възрастен човек с побелели коси, най-добрият автомобилен монтьор в града. Но вниманието им съвсем не беше насочено към работата му, а към казанчето, където кипеше карбидът. Да можеха да вземат малко карбид в тия оскъдни времена! Фильо смигна на Макензен. Те се разбираха от един поглед… Фильо започна да отвлича вниманието на възрастния монтьор.
— Бай Рапид, това е много голяма тръба…
— Голяма е — каза равнодушно Рапид.
— Да ти държа ли? — попита Фильо й клекна така, че да закрие Макензен, който правеше зигзагообразни стъпки към казанчето с карбида, следван от Томи, който застана пред казанчето.
— Мани се оттука! — каза Рапид.
— Това да не е топ? — попита Фильо, като не обръщаше внимание на думите му.
— Абе ти ке се манеш ли? — каза Рапид, вече гневно, като свали предпазните си очила.
— Е, голяма работа… Бай Рапид, защо не си лекуваш нервите?
— Какво?!…
Но Фильо навреме избяга. Макензен беше вече свършил работа. Карбидът бе откраднат. Двамата с Томи се затичаха нататък. Карбидът им пареше ръцете, едва завит в хартия. Намериха една захвърлена консервена кутия. Огледаха я от всички страни. С един пирон й продупчиха дупка отгоре. Всичко беше готово…
На площадчето в тяхната махала, пред будката на едноръкия, се събраха всички деца. Не липсваха даже тези, които току-що бяха проходили. За такова представление беше нужна публика. Фильо и Макензен изкопаха една дупка. Наляха в нея вода. Сложиха карбида. Затулиха я отгоре с консервна кутия. От дупката със свирене излизаха карбидни пари. Сега Макензен запали вестника и започна да лази към кутията. Подаде пламък над кутията. Но, изглежда, бяха сложили много карбид, защото се чу оглушителен гръм и не само кутията политна във въздуха, но и Макензен беше засипан с пръст. Децата гледаха празната консерва, която хвръкна в синьото небе. Едноръкият будкаджия викаше нещо, тъй като едно камъче бе счупило стъклото му. В това време към площадчето видяха да тича стражарят. Беше вече опасно. Томи дърпаше за панталона Макензен да стане. Фильо вдигна оглушалия Макензен от земята, грабнаха вързопа с трофеите и побягнаха. Минаха направо през дворовете. След това се покачиха на дувара на техния двор, следвани пъргаво от Томи, после по керемидите на конюшнята се спуснаха леко в двора. Гледаха към портата. Нямаше никой. Опасността беше минала. Най-сетне разтовариха богатството си на одеялото…
Първа дойде сестричката на Макензен. Ружа беше намусена и искаше да се кара, но Фильо си сложи маската на лицето и зарева срещу нея като мечка. Тя в началото наистина се уплаши, а после взе да се смее. Надойдоха и други деца в двора. Детето на Перо, което току-що бе проходило, също се мъчеше да си надене маска, но падна и се разплака. Бързо го утешиха. Дотук всичко мина добре. От горния етаж обаче започна да вика и кълне майката на Фильо:
— Скитник, нехранимайко! Нямаш ни майка, ни дом!…
Но с това не се свърши. Вече беше обяд и големите един по един се прибираха в къщи. Сега в двора влезе Перо. Той бе прочел променения надпис на вратата и го носеше в ръка. Приближи се до нищо неподозиращите момчета и ги хвана за ушите.
— Кой е писал това? Аз домомочалник ли съм, или… — продължаваше да извива ушите им. — А-а-а-а и ще крадете! — извика Перо, като видя маските и другите вещи.
— Тръгвайте с мене в полицията!
Томи започна да лае. В същото време на двора слязоха майката на Фильо и жената на Перо. Скандалът избухна с всичка сила. Ружа държеше за колана Макензен и не го пускаше. Съседите се показаха от околните къщи. Портата се отвори и на нея застанаха други жени и деца от махалата, които мълчаливо наблюдаваха сцената. Такова зрелище не беше за изпускане. Фильо се извърна и ухапа ръката на Перо. А Макензен приклекна и го спъна така, че Перо се обърна през глава. Вече нищо не можеше да спре тоя прост човек.
— Пазете се… стрелям! — изкрещя Перо, който се изправи, разкопча кобура и извади пистолета. Насочи го към двете деца. Всички изтръпнаха. Жена му с детето в ръка извика:
— Перо!
В тоя момент хубавата възрастна жена в черно — стрина Мария, застана пред децата. Прегърна ги през раменете и спокойно ги поведе към къщата.
— Махай се, стара… ще стрелям и по тебе!
Тя не се и обърна. Изглежда, някой бе извикал бащите на момчетата, защото почти едновременно влязоха бай Тома с извадена ножица и файтонът със запъхтените коне, а на капрата бай Мицо. Перо, окопитил се, скри пистолета. Мъжете се гледаха мълчаливо и мрачно.
— Мърша! — процеди бай Мицо. — Ни за стражар го бива, ни за агентин!…
— Не се мърси, Мицо, с тая гад! — каза бай Тома.
— Скъпо ще ми платите! — каза Перо злобно.
— Късно е — каза бай Тома. — Сега идва вашият ред!… Ако си само писар! Ама револверо знаеш да носиш и плашиш децата!
Всички се разотидоха. Дворът утихна. Това беше последната караница за деня. Следобед Фильо и Макензен се качиха на покрива на плевнята, който те използуваха за репетиционна зала, и дълго се упражняваха на флигорните. Надвечер започнаха играта на криеница с децата от двора и махалата и играха до късно, защото на другия ден беше неделя и възрастните оставаха дълго в двора около запаления огън.
На сутринта Фильо още спеше, когато го събуди миризмата от кухнята. Там майка му пържеше картофи. Бай Тома четеше вестник в очакване на обяда и не искаше да се дразни, за да не губи апетит. Фильо скочи и първо изтича да повика Макензен и сестричката му Ружа. Тримата, още рошави, едвам наплискали лицата си, влязоха в кухнята.
— Мамо — каза Фильо, — Макензенови днес няма какво да ядат.
— Има за всички — отвърна майка му. — Само хляб да си донесат.
— Носим си — каза Макензен.
Всички деца се навъртаха около печката, където се пържеха картофите, включително братчето и сестричето на Фильо. Те напираха към тигана. Макензен преглъщаше. Стрина Томовица си бършеше сълзите от дима. Фильо използува това и успя да открадне едно картофче. Бързо го налапа и останалите протегнаха ръце. Резултатът не закъсня. Тиганът се обърна. Изглежда, капка от олиото бе пръснала едното дете, понеже то взе да пищи. Стрина Томовица, отчаяна, седна на стола и гледаше разпилените по чергата картофи. Бай Тома не издържа. Спусна се към Фильо, който скочи през прозореца на балкона. После бай Тома се наведе, събра няколко картофа във вестника, сложи ги в джоба и тръгна вбесен. Но спря на вратата и дълбокомислено каза:
— Който за деца плаче, за очи да плаче!… Майната и на деца, и на жена, и на тая пикана държава!…
Въобще всяка мисъл бай Тома завършваше, кой знае защо, против държавата.
До вечерта оставаше още много време. Войводата пристигна в къщи мъртво пиян. Но двата коня — Кирчо и Йордан — си знаеха работата. Те то доведоха сами до портата и спряха, за да им отвори Макензен. Влязоха в двора. Сестричката му Ружа не каза нищо, само личицето й, сериозно за годините, стана още по-сериозно. Децата се срамуваха от пиянството на баща им, който имаше славата на стар комита. И днешния ден не беше изкарал нищо. Пък и времената бяха такива, че хората не пътуваха никъде. Всеки чакаше какво ще стане и беше отложил за по-добри времена работите си.
Макензен и Ружа вкараха в малката къщичка до конюшнята бай Мицо, който след миг юнашки захърка. Хубавото беше, че като е пиян, ставаше кротък като агне и децата му без мъка го довеждаха до леглото. После момчето освободи конете. Остави пи в яхъра и беше напълно свободен.
Двамата с Фильо се измъкнаха тихо от двора, за да не им намерят в последния момент някаква работа. Спряха се на улицата за кратко съвещание. Можеха да отидат към Струма, където все още имаше дини и пъпеши по бостаните, или да пекат царевица, или да се наядат с овощия. Но Струма беше далеч, а освен това трябваше да се обадят на прогимназиалния учител по музика Гоце Михов. Затова решиха деня да прекарат в града и ако остане време, да се изкъпят в планинската река Бистрица, която минаваше през него. Първата им работа бе да минат през градинката при банята, доколкото можеше това да се нарече градинка. В нея бяха струпани стари изпочупени коли, оставени от германците. По тях беше обрано всичко, което можеше да се обере, но бяха оставили шините и каросерията. В тая градинка винаги имаше деца-сизифовци, които изтласкваха един мръсен „Опел-рекорд“ със сетни сили нагоре по малката височинка, после подпираха с камъни колелетата и сядаха в „колата“. Едно дете отместваше камъните и колата се търкулваше надолу, докато спре. После всичко започваше отново. В тоя пек не беше никак лесно да се избута колата до височинната, но с помощта на Фильо и Макензен всичко стана по-бързо и по-лесно. Дойде ред и на Фильо и той застана на кормилото. Децата бързо се изкачиха и сега нямаше кой да отмести камъните от шините. Накараха едно детенце да ги отмести. То беше недоволно.
— Все аз ли? Искам да се возя…
— Като пораснеш!… — му казваха останалите.
Детето отмести камъните и колата внезапно тръгна. Макензен, който беше до Фильо, не успя да затвори вратата. Тя го дръпна и той изскочи вън от колата, но продължаваше неволно да се държи за дръжката и тялото му да се влачи в праха. Колата не можеше да спре. Добре, че вратата се откачи от пантите и Макензен заедно с нея остана да лежи на бойното поле. Когато колата най-после спря, всички излязоха и се затичаха към него. Той си беше съдрал късите панталонки и лицето му беше в грес. Фильо го поведе към топлата чешма пред банята.
— Много си топав — каза Фильо. — За нищо не те бива!
— Вратата се отвори от вятъра! — ядоса се Макензен. — Нямаше това да стане, ако аз бях шофьорът!
— Как ще позволя да бъдеш? — каза важно Фильо. — Има деца и аз отговарям за тях. Виж за каруцар те бива, но за лека кола — никак!
Фильо помогна на приятеля си да се измие и даже сам се зае да плиска лицето му, защото Макензен изпитваше огромно отвращение от водата. Той делеше водата на три: вода за миене, която ненавиждаше, вода за пиене, към която беше безразличен, и вода за плуване, която обожаваше.
— Ама ти, като се измиеш, си бил хубаво момче! — възкликна Фильо.
И наистина Макензен, със зачервено и лъснато лице, сега изглеждаше почти красавец.
Там, зад банята, където имаше две пейки под липата, седяха няколко младежи и разговаряха. Бяха тримата италианци — пленници на германците. Когато Бадолио взе властта в Италия, германците разоръжиха и плениха италианските части в България. Те не се грижеха за тия пленници никак. Последните имаха нещо като лагер към река Струма, но не се прибираха в лагера, а живеела в града и околните села. Немците не се грижеха и за прехраната им. Затова италианците бяха ужас за населението и за полето около градчето. Обираха царевицата, овощните дървета и каквото им падне. Не оставяха на мира и кокошките. Бяха се специализирали по ограбване на курници и полози с яйца. Така някак си тези момчета успяваха да живеят, колкото да не умрат. Из града се движеха по няколко заедно и обикаляха преди всичко пазара, халите и други места, където можеше да се намери нещо за ядене. С труда бяха абсолютно скарани и не искаха да работят за цялото злато на света. Повечето бяха добри музиканти и вечер се събираха в градската градина, където пееха италиански песни, а хората отиваха да ги слушат, дори им пригласяха, и тогава редовно им даваха по нещо за ядене. Двама от италианските пленници минаваха за добри футболисти и играеха — единият в отбора „Дрангов“, другият в „Македонска слава“. Общото между всички беше, че ненавиждаха немците. Освен тях в града беше останал един невзрачен учител по италиански, изпратен в България да обучава народа на този език. Мусолини смяташе, че Балканският полуостров, както и цялата вселена му принадлежат. Та този сеньор Гуера беше добре познат на Фильо и Макензен. Записаха ги насила в курса по италиански и им дадоха по един безплатен учебник — „Примо либро ди Италиано“. Макензен освен заглавието на учебника не научи нищо, но Фильо, който имаше лингвистична дарба, бързо усвои няколко изречения, с които добре се разбираше с италианците. Тримата се казваха Марио, Джани и Лучио. Сега те оживено разговаряха с ученика от гимназията Начев. Той беше много кротко момче и макар баща му да беше адвокат, го изключиха от всички гимназии на царството, задето се беше изказал нещо против германците и Хитлер. Беше добър приятел на Фильо.
— Чао пертути — каза Фильо. — Коме стас?
И тримата италианци започнаха да говорят един през друг и да се оплакват от всичко на тоя свят.
— Бене, бене… — каза Фильо покровителствено.
Макензен въртеше очи я глава като пуяк, за да мине, че и той разбира нещо!… Но ученикът Начев говореше италиански завидно хубаво. И той имаше дарба към езици, защото говореше също добре и френски. Италиански научи за половин година, след като го изключиха от училище и по цял ден бърбореше с пленниците. Фильо искаше да влезе в германската група и да изучи немски език, но бай Тома беше „френски възпитаник“ и не позволи на сина си да се отклони от семейната традиция. Тази германска група се състоеше, от няколко души. Като изключим двете дъщери на общинския инженер, чиято майка беше австрийка, едно момче Федя от белогвардейско семейство, което говореше добре и английски, друго момче — Бруно, чиято майка беше берлинчанка и лекарка в училище, а баща му — шеф на фирма, останалите, които научиха немски добре, бяха обикновени деца от бедни семейства. Между тях се намигаше и „чудото“ на града — едно момче, болно от шизофрения, но с феноменална памет. То научи немски още преди да узнаят лудостта му, като разговаряше с немските войници, а после изуми града, когато взе да декламира наизуст всички учебници по немски език в гимназията — от IV до VIII клас. Обикновено нещо беше да го спрат на улицата и да го накарат, да говори немски. Като оратор, който държи реч, той разказваше високо биографиите на Гьоте, Шилер, Щелинг и т.н. Знаеше две глави наизуст от „Фауст“ и именно поради това никой не се съмняваше в лудостта му. Забравиха му и името. Едни му викаха Гьоте, други Фихте — според случая. Момчето представляваше особено явление и от друга гледна точка. Обикновено, когато някой ученик полудееше, всички след това казваха, че бил голям математик и от това полудял. Така че математиката, като причина за полудяване, беше единствена и безспорна. А полудяването на Гьоте-Фихте излизаше от нормата като особен случай на безумие, породено от немския език.
Другият германовед се казваше Паше (на галено от Павел) — един ученик от крайно бедно семейство. Той също научи немски удивително бързо и даже отиваше през лятната ваканция преводач на организацията ТОД, която строеше точно тогава шосе за Беломорието. Фильо, който беше налапал по слух много немски думи от Юп и другите германци, също на драго сърце превеждаше, където се наложи по града, и имаше уважението както на лудите, така и на нормалните германоведи.
Сега Фильо и Макензен се задържаха малко при романската група в градинката. Време беше да отидат в читалището, където трябваше да се обадят на учителя по музика Гоце Михов. Това ги караше да им настръхва кожата от страх, но трябваше да се явят.
Те пресякоха улицата и влязоха в градинката пред читалището. Там видяха да седи на тревата друга забележителност на града — Митко Бомбата. И той беше изключен от всички гимназии на царството, само че след като го бяха пребили в полицията. Забележително беше не това, че е ял бой, с което не малко хора в града можеха да се похвалят, а че имаше един овен. Някои смятат, че овенът е глупаво животно, но напразно!… Овенът на Митко Бомбата беше умен като академик. Той никога не го връзваше и овенът ходеше по целия град след него като куче. Когато Митко четеше, а той четеше неимоверно много книги и всеки ден можеше човек да го види в читалището как взима нови, овенът кротко пасеше. При други случаи казваха, че Митко Бомбата насаме четял на овена на глас и той го разбирал.
— Здравей — каза му Фильо, — какво четеш?
— „На корабите на Васко диа Гама“.
Фильо искаше да го поправи на „да Гама“, но не му каза нищо. В края на краищата диа Гама бе по-благозвучно. Митко Бомбата не им обърна повече внимание. Те се спряха и заслушаха. От прозореца на читалището се носеха звуци от четири цигулки. След миг хубавата музика на „Карнавал във Венеция“ от Паганини прекъсна и се чуха типични музикантски ругатни.
— Ама имаш ауф-такт! Просто свириш, като че ли с бичкия режеш дърва!…
— Дал капо ал фине, разбра ли? Не отивай направо на кодата като пърле пред магаре!
Двамата преглътнаха. Не беше най-подходящо да влязат сега, но нямаше как… Изкачиха стъпалата на читалище „Съгласие“ и тихо отвориха вратата на библиотеката, където беше роялът и където градският самодеен симфоничен оркестър правеше репетиции. Влязоха на пръсти, никой не им обърна внимание. Изглежда, караницата бе свършила. На първия пулт седеше мобилизиран войник — учителят по цигулка Ангел Пройков от Кюстендил. До него, протегнал дългите си крака, облечен елегантно в бял костюм от шантунг, с вечна папионка и пура в уста, седеше доктор Милетович — шеф на туберкулозния диспансер в града. Лицето му беше зачервено, което издаваше навика му да пие — не много, но през целия ден. Третият пулт заемаше някакъв млад офицер, когото децата не познаваха. На четвъртия пулт, тоест на пулта, изискващ минимална цигулкова техника, седеше ужасът на Фильо и Макензен Гоце Михов. Беше с дълги артистични коси и пеперудка на шията — истински човек на изкуството! Имаше блестящ маниашки поглед, беше много чувствителен и лесно се възбуждаше с голяма сила на чувствата. Сега очите му бяха опулени в нотите и лицето му плувнало в пот. Пройков вдигна глава, но в тоя момент се обади Милетович:
— Гоце, моля те, не тактувай с крак като…! Действуваш ми на нервите…
Наистина Гоце Михов тактуваше с крак, така че се чуваше долу в казиното.
— При тези обстоятелства не мога да свиря! — каза Гоце Михов. — Аз не съм простак!
— Разбира се — каза Милетович, — ти си само прост цигулар. Виж, като диригент — свалям ти шапка!
— Е, стига де! — каза Пройков — Нека почнем частта за сол-струна. Гоце, моля те, внимавай!
Сега квартетът вървеше по-добре. Гоце Михов свиреше с много душа. Свършиха частта и дадоха почивка. Всички запалиха цигара. Добре, че в тоя момент, когато беше благоразположен, той погледна Фильо и Макензен.
— Елате, мойте момчета!…
Те предпазливо се доближиха. Все пак не знаеха какво може да му текне.
— О, момчета!… — каза доктор Милетович. — Ангеле, запознай се. Това е опората на медната група в симфоничния състав.
Фильо и Макензен се запознаха с всички.
— Викали сте ни… — каза Фильо.
— Да, момчета. Едно последно неприятно задължение както за мен, така и за вас. Утре вечер моля да бъдете в училището „Арсений Костенцев“. Репетиция няма да правим — усмихна се Гоце Михов. — Ще пеем „Лорелай“, „Сладкопойна чучулига“ и „Княже мой, нани-ми-на!“.
— В колко часа?
— Осем часа вечерта.
— Там сме!
Те бързо се измъкнаха и не се учудиха, когато пред вратата видяха Томи, който радостно скочи и се изправи в цял ръст, като дишаше в лицата им и явно искаше да ги умилостиви да го вземат със себе си. Той винаги успяваше да ги проследи и намери, където и да са.
Запътиха се към киното. Точно пред него се бяха събрали така наречените „гангстери на града“. Тук беше Виде Мастодона от фамилията Мастодонови — трима синове и баща им — един дребен човечец, градинар, който съвсем не се казваше Мастодонов. Синовете му бяха огромни, яки и безумно смели като допотопните мастодони. Другият беше Вальо — голям нехранимайко, син на богатия търговец Шарлаганов. А третият беше Сами еврейчето, с характер на башибозук, също син на търговец евреин. Те бяха ужасът и гордостта на града. Славата им се носеше и по съседните градове. Като легенди се разказваха побоищата, направени по най-различни места, често без повод, така — само от изблик на сила. Изглежда, пак се връщаха от някаква разправия, защото окото на Сами беше синьо и подуто като на гримирана актриса, а Виде Мастодона от време на време плюеше надалеч слюнка, примесена с кръв, също като Уолас Бири. Година по-късно цялата така наречена „група на гангстерите“ загинаха като герои един по един в Първата и Втората фаза на войната срещу германците по бойните полета на Югославия, Унгария и Австрия, с което доказаха, че държавата не се крепи само на мамините синчета.
Фильо и Макензен минаха със страхопочитание край тях. Те тръгнаха нагоре, към джамията, но Фильо спря пред шантавата реклама на един бръснар, която винаги го стряскаше. На нея пишеше: „100-й!“. Ефектът беше потресаващ. Всички като заковани спираха, поразени от безграничната глупост на човешката фантазия. След бръснарницата идеше кафенето на Кацарски. Състоеше се от две отделения. В едното се играеше карти, а в другото билярд и моникс. Те видяха в залата за билярд един техен приятел — Осман Булгура. Той играеше сам със себе си, като се въртеше около билярда, дълго се прицелваше с щеката и когато направеше добър удар, триеше щеката със зелен тебешир. Фильо и Макензен влязоха. Осман беше хубаво момче, високо, едро, русо, с развити плещи. Имаше само малко сплескан нос, защото беше добър боксьор. Носеше се винаги елегантно облечен. Произхождаше от богато турско семейство с много имоти. Учеше в Американския колеж, но тъй като го бяха затворили заради съюза ни с германците, Осман се върна в града и по цял ден се шляеше ту по кафенетата, ту на плажа. В къщи беше отворил нещо като безплатна боксова школа. Имаше два чифта ръкавици. Един от учениците му беше Фильо. Осман възлагаше големи надежди като менажер на Фильо. Казваше му, че макар и дребен, е храбър като борсук, че има подвижни неуморими крака и хубав гръден кош с много въздух. Щял да стане категория „Петел“ — великолепен!… Той предложи на Фильо една партия билярд. Но билярдът беше с часовников механизъм и когато топките вече преставаха да се връщат, Макензен с пръст спираше топката, която трябваше да влезе в дупката, така че играта продължи три пъти повече, отколкото трябваше да платят. Накрая по желание на Осман тръгнаха за плажа.
Когато излязоха вън от града на шосето за планината, където беше разположен плажът, нямаше жива душа. В тия времена никой не смееше да излиза много вън от чертите на града, защото партизаните бяха вече фактически господари на цялата околност. Плажът беше доста запустял. По повърхността на водата тук-таме имаше жабуняк. Те бързо се съблякоха.
— Ами ако Калъча дойде? — попита Фильо.
Калъча беше съдържателят на плажа и ако някое дете влизаше без билет, пребиваше го от бой.
— Кой, Калъча ли? — попита усмихнат Осман. — Да заповяда!
Фильо напълно се успокои. Когато Осман се съблече по гащета, атлетическата му фигура беше като на Тарзан. Той се хвърли в басейна и изчезна под водата. Показа се на другия край след мъчително дълго време. Беше преплувал под вода като на шега петдесетина метра. Фильо и Макензен също се хвърлиха. Тримата играха на гоненица. Беше трудна игра, понеже, тъкмо да хванат когото искат, и той се потопяваше във водата, а излизаше в съвсем друга посока. Тази гоненица изискваше голямо усилие. Те излязоха и легнаха на цимента. Томи се беше изтегнал до тях с изплезен език. Тая есен на 1944 година беше наистина изключително хубава и топла.
Прибраха се късно вечерта. Фильо изяде един шамар, защото не каза, че е бил на плажа, но достатъчно беше майка му да драсне с нокът кожата му, за да остане бяла черта — сигурен белег за дълго къпане. Беше тъмно като в рог. Уличните лампи не светеха. Все още имаше въздушни тревоги заради американските бомбардировки. Но навън се чуха гласове. Нещо светна. Всички излязоха на балкона. Там, откъм планината, огън осветяваше хоризонта все по-силно и по-силно. Нещо гореше. Чуваше се и далечна стрелба. Само Перо го нямаше на балкона. Зрелището в нощта беше великолепно. Ясно се очертаваше веригата на рилските върхове.
— Излез бе, Перо-о-о. Излез да видиш илюминацията! Да видиш края на вашата власт! — говореше възторжено бай Тома.
Но Перо не излезе. Дълго, даже след като си легна, Фильо гледаше заревото през малкото прозорче на стаята, където спеше с невръстното си братче. Беше тревожен, но и радостен. Той чакаше от живота много и все радостни неща…
Другият ден беше спокоен, но по начин, който напълно отговаряше на употребяваното сравнение, „затишие пред буря“. В града животът течеше необезпокояван. Може би се дължеше на това, че властта беше просто уморена от страх и вече й липсваха нормалните човешки реакции пред опасността. Другата, по-малка част, която се готвеше да заеме властта, сякаш си беше дала един ден почивка, а третата част от хората, неутралните зрители на всяка революция, тоест публиката, нямаше нищо против да се отложи за малко спектакълът, защото знаеше, че представлението ще бъде незабравимо.
Фильо и Макензен тоя ден бяха като унесени и само слуховете за голямата партизанска акция в планината — причината за нощното сияние — ги заинтригуваха. Макензен беше по-зает, понеже участвува в погребението на двама жандармеристи, смъкнати набързо от планината. Погребението беше минало по думите на Макензен доста вяло, което преведено на обикновен език, значеше — без всякакво плюскане и почести. Така вечерта неусетно дойде. Време беше да тръгват за тържеството на женското дружество „Любов към родината“.
Облякоха най-новите си дрехи, грижливо изкърпени от бай Тома, така че кръпките да са симетрични и едва да личат. Сложиха си бели ризки и тръгнаха към първоначалното училище „Арсений Костенцев“, разбира се, тоя път с обувки. След тях на известно разстояние се движеше Томи. На портата стоеше Юп, който тая вечер, изглежда, играеше ролята на разпоредител.
— Добър вечер, Юп.
— Топър фечер. Ако видим се — никс, казва сбогом на вас…
— Не се бий против руснаците! — каза Фильо.
— Аз не иска, но война, криг.
— Сбогом, Юп. Ахтунг, може да останеш и жив! — каза Макензен.
— Топър е бог! — отговори Юп.
Трогнати, Фильо и Макензен му подадоха още една кариочка „Серт“.
— Томи, рест иси — каза Макензен на кучето, но то се направи, че не разбира, и влезе с тях.
Двамата бавно прекосиха двора, за да го огледат. Камионите бяха напълно готови и подредени. Изглежда, че веднага след тържеството немската част щеше да замине. На входа на училището ги чакаше една натруфена дама, наметната с къса кожена пелерина, въпреки че нощта беше топла.
— Миличките… — каза предвзето дамата. — Вие от хора ли сте? Какво пеете?
— Дискант — каза Фильо.
— Бас — скромно добави Макензен.
Двамата се изкачиха по стълбата. Томи остана на входа. Вратата на стаята с окачените шмайзери зееше. Те дълго ги зяпаха от коридора. Влязоха в салона с хармониума. Тук бяха и другите деца от прогимназиалния хор, а също и Еми. Тя носеше лилава кадифена рокля с широки, бухнати ръкави и пантофки. Цялата сияеше. Изглежда, в нея женското беше заговорило, защото кокетничеше и въртеше очи навсякъде. Все пак на Фильо подари една особено мила усмивка.
— А, най-после! — възкликна тя. — Ще ръкопляскате ли на номера ми?
— Разбира се — отвърна Фильо галантно.
А елитът на града беше насядал по столовете и оживено разговаряше. Стърчеше фигурата на полковника с жена му — певицата, до него мълчаливо седете околийският управител, чиято буза непрекъснато трепкаше. Кметът беше усмихнат — един пълен бонвиван с пеперудка и цвете на петлицата. Навели глави, нещо тайнствено си шепнеха. Полицейският инспектор и капитанът, командир на немската част, все още неизтрезнял, но с мундир, закопчан догоре, вторачено гледаха към сцената. Встрани от столовете бяха наредени дълги маси с мезета, пиене и сладкиши. На задните столове седяха немските войници. Няколко от тях пъдеха мухите от масите с кърпи. Стана жената на полковника, посрещната с шумни ръкопляскания.
— Тази вечер женското дружество „Любов към родината“ дава тържество в чест на синеоките рицари, които напускат града ни. Но вие, мили войници и офицери, пак ще се върнете. О, аз знам това, защото тук ви чакат вашите приятели, тук ви чака женското дружество „Любов към родината“… — Тя се просълзи и си бършеше очите. Няколко дами също се разхлипаха. Положението спаси немският капитан, който шумно изръкопляска и всички се присъединиха към него. Жената на полковника тръгна към мястото си. Посрещна я дамата с кожената пелерина, като я целуна.
— Беше великолепна, мила! Каква реч! Честито!…
Хорчето излезе. Това бяха деца от прогимназията, доколкото можаха да ги съберат през ваканцията. С тях беше и учителят им Гоце Михов. Изглеждаше особено кльощав на сцената. Правеше някакви нервни движения, които издаваха, че е нервен човек. Никак не му беше приятно, но беше задължен да дирижира хора. Построи го и даде тон: ре-си-сол… На края на редицата, откъм момичетата, стоеше Фильо, който имаше засега дискантов глас. В средата стърчеше едрият Макензен, който гледаше Гоце Михов в ръцете, за да не изпусне знака на началото, тъй като песента започваше с ауф-такт.
Първо запя целият хор, който даде акорда. Ясно се чуваше басът на Макензен, отмерващ такта като тимпан: бум-брим-брим, бум-брим-брим… После гласът на Фильо стремително се понесе в малката зала с отворените прозорци… „Не зная какво ме тревожи…“ — започна той прочутата песен за Лорелай, а хорът му отговори. Лицата на немските войници бяха сурови и замислени. Всеки бе затаил нещо в себе си. Може би тази песен ги караше да се размислят за много неща — и за войната, и за родината, и за бъдещето… Юп си бършеше с кърпичка сълзите. Детските чисти гласове се блъскаха като лястовици в тясното пространство, после излитаха навън в мрака…
А там, до прозореца, Томи, изправил глава, виеше към луната и се мъчеше да стане добър хорист.
Ръкоплясканията бяха неистови. Втората песен беше „Княже мой, нани-ми-на“ от Моцарт. Изпълниха я изящно и напористо. Гоце Михов, както винаги, се забрави къде е. Той се увлече напълно от музиката и пееше без звук заедно с децата. Кимаше радостно с глава на Макензен, който вземаше необходимия тон, за да се получи субдоминантата. Макензен наистина беше безпогрешен. Накрая изпълниха „Сладкопойна чучулига“ на Пипков, с което върнаха радостното настроение. Песента бе изпята на бис. Гоце Михов разпусна хора. Немските войници раздадоха на децата по един сандвич. Дойде редът на Еми. Тя седна пред хармониума, след като направи реверанс. Започна „Фюр Елизе“. Лицето на Фильо се напрегна. Тя свиреше така, сякаш ходеше пияна по въже и всеки момент щеше да падне. И наистина, киксовете не закъсняха. Забърка се, спря, почна отново и едва изкара гамата по цялата клавиатура. Фильо през всичкото време правеше безпомощни движения, а Макензен отчаяно махаше с ръка. Но премеждията едва започваха. При октавите на лявата ръка наистина се получи някаква пародия. Еми спря и почна да плаче. Спаси положението жената с кожената пелерина. Тя изтича и я прегърна.
— Милото ни момиче — каза жената, — тя тепърва ще ми стане голям виртуоз, нали?
Всички ръкопляскаха. Двете момчета мълчаха засрамено, с наведени глави, сякаш те се бяха провалили. Време беше вече да се измъкнат. Когато минаха край стаята с шмайзерите, нещо ги задържа. Пияният капитан сега свиреше на хармониума немски фокстрот. Всички танцуваха, пиеха и се веселяха. Капитанът излезе с майката на Еми. Момчетата се скриха в стаята с шмайзерите. Капитанът целуна жената на полковника, явно пиян, а тя изкуствено се смееше. Децата не можеха да мръднат. Незабелязано притвориха вратата. Без дума да си кажат, Фильо откачи един шмайзер с пълнител. Отиде към прозореца и се спусна заедно с шмайзера, увиснал на ръката на Макензен, но той не издържа и го пусна. Фильо се стовари на двора. След миг до него скочи Макензен. Томи се хвърли върху тях и ги близна. Той достатъчно бе чакал навън.
— Ох, мамичко… — пъшкаше Фильо.
— Тихо. Някой идва!
Двамата оставиха шмайзера до стената и се изправиха. Томи приклекна. Видяха капитана, който застана близо до тях, разкопча си колана и се изправи с лице към стената. След като се облекчи, той се оттегли. Двамата въздъхнаха. Фильо посегна към шмайзера, но в тоя момент дойде Юп. Макензен седна върху шмайзера.
— Не видех излиза и помислил станало нещо — каза Юп.
— Нищо — каза Фильо, — скочихме през прозореца и Макензен си навехна крака.
— Да помогна ли вас?
— Не, Юп. Ние сами ще си идем през оградата. Сбогом, Юп. И… не се сърди…
— Сбогом — каза Юп.
Той тръгна, обърна се, но Фильо му направи знак да върви. Когато изчезна зад ъгъла, двамата скочиха на крака. Тоя път шмайзера носеше Макензен. Прескочиха лесно оградата. Томи се промъкна през една пролука и тичаше след тях.
— Как мислиш — ще разберат ли?
— Още тая вечер! — каза Фильо. — И ще се вдигне голяма олелия!
— Юп сигурно ще се досети — каза Макензен.
— Той няма нищо да каже, бъди спокоен. Абе… във вас, поповете, няма капка смелост в живота!… Сложи шмайзера в сеното при конете!
— Под керемидите — каза Макензен. — Бъди спокоен!
Тази нощ децата дълго не можаха да заспят. Откъм главната улица загърмяха мотори. После се разнесе грохотът от веригите на бронираните коли. С трясък се понесоха мотоциклети с картечници и влекачи с противотанкови оръдия. Немците си тръгваха. Започна да проблясва прозорец след прозорец. Ту електрическа крушка, ту газена лампа, ту свещ, които осветяваха лицата на хората — изумени, невярващи, радостни, изплашени, сърдити, разплакани, разгневени… Между тях бяха и обитателите на големия двор.
Фильо и Макензен бяха изскочили вече върху покрива на плевнята. Сега минаваха камионите, пълни с немски войници, в каски, с шмайзери и пушки. Там някъде, под тези каски, между еднаквите замръзнали редици, беше и техният приятел Юп…
Колоната отмина, а хората стояха. Дълго бученето ехтеше в мрака. Часовникът на общината удари два часът след полунощ. Някакъв пес виеше на умряло в нощта. Нещо завинаги си отиваше и нещо ново идваше…
На сутринта Фильо се успа. Когато се събуди, слънцето се беше вдигнало високо. Учуди се, че го бяха оставили. Той чу говор по радио. Скочи от леглото. На балкона стояха всички обитатели на многолюдната къща и слушаха радиото на стрина Мария, която бе отворила прозорците. То гърмеше с всичка сила. От апарата се носеше дълбокият глас на шпикера от Радио София.
— … съветското правителство, което обяви война на България…
В това време бай Тома извика:
— Перо, айде бе Перко-о-о-о, грабвай пищола да се биеш с руснаците!…
— Татко — попита го Фильо, — ще се бием ли с руснаците?
— Глупости! — каза бай Тома. — Кой българин ще се бие с руснаците?!… Перо-о-о, излез бе, Перко!…
Перо се показа на балкона. Беше тих и подлизвачески настроен. Не носеше пистолет.
— Сега бе, бай Тома, сега…
— Къде ти е пистолетът?
— Какъв пистолет бе, бай Тома? — каза Перо, но бързо се върна в стаята и го донесе. Ръката му трепереше.
— На това плюкало ли викаш пистолет?!… На̀ ти го, бай Тома…
Той взе оръжието и нерешително почна да го върти в ръка и да го разглежда.
— Лошо ти се пише, Перо-о-о-о — въздъхна бай Тома.
— Защо бе, бай Тома? Аз съм чист пролетарий, бояджия… И две дечица имам, бай Тома, кой ще храни сираците?…
В това време излезе жената на Перо с пеленачето и другото дете, вечно сополиво.
— Аз нали ти казвах, Перо, аз нали ти казвах!… Бай Тома, молим ти се, не давай да го убият! На никой лошо не е направил. Знаеш, само писар беше в участъка. Инак си е добър бояджия.
Бай Тома не знаеше какво да каже.
— Абе, аз какво, нека живее, ама синовете на стрина Мария, като си дойдат, то ще е една сватба!…
— Стрино Велико — каза Перо, като отиде при майката на Фильо, — не слизай за вода, аз ще ти налея… — грабна кофите от ръцете й и изтича на двора.
Бай Тома пъхна пистолета в джоба си и каза на Фильо:
— Днес не съм на работа, не ме търсете!
— Дай два лева бе! — извика му Фильо.
— Аз, ако имам два лева, ще се оженя, бе! — натъртено, с упрек подчерта последната сричка бай Тома и хукна по стълбите.
Перо бързо изкачи кофите на етажа.
— Стрино Велико, ти си ми като майка наместо, молим ти се…
В това време излезе и стрина Мария с чайник в ръка. Перо изтича като луд по стълбите, хвана ръката й и я целуна. Жената на Перо ревеше. Двете му деца също.
— Сега ти си господ, ти си всичко за тия деца! — хленчеше Перо. — Аз не съм виновен. Кой съм аз, стрино Марийо, да решавам! Само писар! За тия деца го направих!
— Се никой не е виновен, а мъж ми Олимпи умря в полицията — въздъхна стрина Мария. — От мен си простен, Перо. Бог да те съди! — прекръсти се тя.
Фильо не издържа тая унизителна сцена и излезе от двора. Пред портата го чакаше Макензен, обхванат от любопитство да научи какво става.
— Ще арестуваме ли Перо?
— Мани го!… Нема да си мърсим ръцете с него… Хайде!
Щяха да тръгнат, но по улицата се зададе възрастният свещеник отец Мирон. Той често се отбиваше тук, когато имаше някаква работа да върши, понеже Макензен му помагаше. Бащата на Макензен, бай Мицо, излезе гологлав, с рошава брада и помътнели очи. Отиде при свещеника и му целуна ръка. Макензен също отиде и целуна ръка на свещеника с приведена глава. Макензенови, колкото и странно, бяха религиозни хора. Все още за бай Мицо поповете в най-голяма степен, а после даскалите си оставаха най-авторитетните личности. От малко дете Макензен прислужваше в черквата, където го обличаха в сребърни херувимски дрехи и участвуваше ревностна в службите. Макензен беше привързан към черквата, защото там — било на сватба, било на погребение — той се наяждаше наистина според поговорката — като попско чедо на задушница. Отец Мирон каза нещо на Макензен и си отиде. Фильо се приближи.
— Ще дойдеш ли с мене?
— Не мога — каза важно Макензен, — трябва да ида на служба.
— От тебе човек няма да стане! — каза Фильо и плюна.
После подсвирна на Томи и тръгнаха по калдъръмената уличка, без да се обръщат назад.
В същия миг Фильо видя хубавия офицер на кон. Той отново стоеше под прозореца на учителката Виолета. Свалил си беше едната ръкавица и я държеше заедно с бича, като потупваше от време на време ботуша си. Той и учителката разговаряха нещо. Отдаде чест, сръга коня и препусна в галоп, като изчезна зад завоя на уличката. Когато Фильо стигна под прозореца, погледна учителката, но тя не го забеляза — гледаше замечтана нататък, където отмина конникът. Фильо не й каза „Добро утро“ и продължи да върви, докато излезе на главната улица. В самото й начало завари офицера, който завързваше коня си за едно дърво и гледаше към Фильо. В първия момент той искаше да се върне, но после решително тръгна пак. Тъкмо да отмине офицера, и той го спря с властен жест:
— Хей, юнак, как ти е името?
— Филип.
— Слушай, Филипе, ти живееш близо до учителката Виолета, нали?
— Съседи сме.
— Ще й занесеш това…
Той бързо извади от джоба на куртката си запечатан плик и го подаде. После бръкна в брича си и извади една сребърна двадесетолевка.
— Не, не искам — каза Фильо.
— Вземи, юнак, да се почерпиш! Ако имам щастие, ще те направя шафер!…
— Но тя… — искаше да каже нещо Фильо, но млъкна.
— Върви, на тебе се надявам… Веднага познавам, че си честно момче!
Хубавият офицер отвърза коня, качи се и с галоп се отдалечи. Филип гледаше писмото и накрая с яд го хвърли в кошчето, закачено на дървото, но се сети за думите на офицера. Честно казано, тоя човек му харесваше. Все пак щеше да помисли… Томи, като интелигентно куче, веднага разбра колебанието на приятеля си. Изправи се на крака и подуши писмото, което Фильо взе обратно от кошчето. Явно не ставаше за ядене.
Въпреки че в града беше тихо и денят изглеждаше напълно делничен, чувствуваше се някакво напрежение. Ето например, когато Фильо излезе на площада пред читалището, в будката на стражаря нямаше никой. Той даже се пъхна в нея и тоя път никой не го подгони. Учуден, продължи своята обиколка на съседната уличка. Видя как няколко стражари товареха багажа на околийския управител, бързо се качиха и потеглиха нанякъде. Пред полицейското управление се мотаеха цивилни агенти и полицаи. Горяха книжа право на улицата, а от прозорците изхвърляха още папки. Полицейският началник наблюдаваше работата и ругаеше:
— По-бързо, свине такива!
Фильо се отправи към клуба на „Бранник“. И тук цареше трескава работа. Няколко гимназисти в браннически униформи бързо прибираха документите от клуба. Фильо застана до вратата. Почна да им вика, както много пъти досега:
— Бранници… бозаджииии…
А Томи заканително лаеше. Но този път те не им обърнаха внимание. Командирът им, който тичаше по улицата, задъхан стигна клуба и изкрещя:
— Махайте се веднага! Оставете всичко!…
Всички оставиха работата и бързо побягнаха на групи по улицата, кой където види… Томи се спусна да ги гони с лай. Фильо влезе в отворения клуб. Видя масата за пинг-понг, огледа стените, накачени с портретите на царската фамилия и на Хитлер. Хвърли око и на двете пишещи машини. Не се стърпя и скъса от стената плаката, където бяха нарисувани партизани как палят едно село. Погледна отново двете пишещи машини, обърна се и се затича по улицата. Спря за малко да си поеме дъх пред черквата „Света Богородица“. Дворът беше тих и спокоен. Само двама просяци стояха пред вратата. Единият нямаше крака и бе привързал автомобилни гуми под коленете си, та така ходеше през града. Другият се казваше Салията — турчин, но върл привърженик на източното православие, тъй като цялото си време прекарваше по гробищата и черквите и така се прехранваше. Салията беше глухоням. Просяците в града бяха повече на брой, явно, липсваше Пата Циганката, облечена като Сара Бернар с бяла старинна дълга рокля, цветът на която вече никак не личеше, една лисича кожа около шията — цялата изядена от молци, и безброй гердани и гривни от най-различен произход. Нямаше го и Луд Санде с червената фуражка, и Щерьо Бодука, и Василето с вечното цвете на продраното сако. Изглежда, денят не беше на някой важен светия.
Когато Салията видя Фильо, започна да мучи и да му показва с ръце, че приятелят му Макензен е вътре. Фильо извади две цигари — едната даде на просяка без крака, който се прекръсти, а другата на Салията, който веднага с готовност му сграбчи ръката и я целуна, въпреки че Фильо искаше да я изтегли. Той тихо влезе в храма. Тук беше прохладно и тъмно. Мина тихо покрай мястото, където продаваха свещи. После спря зад няколкото бабички в централния кораб. Отпред свещеникът водеше службата. Отстрани на попютъра един псалт припяваше на попа, а зад него неотстъпно, облечен в блестящи херувимски дрехи, се въртеше Макензен, който подаваше ту кадилницата, ту вдигаше свещника. Фильо застана близо до владишкия трон. Почна да прави знаци на Макензен, но и той му направи знак, че е зает, но че скоро ще дойде.
Службата завърши. Макензен изскочи навън, където го чакаше Фильо. Беше свалил блестящото си одеяние.
— Нали съм ти казал, когато съм на служба, да не ме закачаш!
— Добре де, седи си тука, ама бранниците си отидоха…
— Е, та какво?
— Нищо. Отидоха си и… оставиха всичко…
Макензен отведнъж разбра. Двамата се затичаха. Макензен, който беше тежък на тичане, каза:
— Ти върви там и не давай нищо да пипат! Аз сега идвам…
Разделиха се, като тичаха. Фильо отиде при клуба. На вратата го посрещна Томи с радостен лай. Но му се приплака от гледката. Деца, много деца като мравки влизаха, а излизаха от клуба, като мъкнеха кой ски, кой копие… А едно малко дете мъкнеше попивателна. Тук бяха и децата, които им обраха топчетата. Тук беше и малкото братче на Фильо. Даже и детето на Перо тътреше по пода един стол към изхода. Объркването на Фильо трая кратко време. Той авторитетно застана в средата на залата и извика:
— Никой нищо да не пипа! Всеки да остави, каквото е взел!
Децата, стреснати, оставиха вещите. В това време Макензен пристигна запъхтян с една от тия ръчни колички на четири колела, която сам бе направил и която при нужда събираше цяло състояние. Сега двамата се заеха мъжки с работата. Бързо товареха ски, въздушна пушка, хилки за пинг-понг с топки, четири копия, два диска, едно дебело въже, което не знаеха в момента за какво ще им послужи. Накрая Фильо вдигна пишещата машина от бюрото, а Макензен намери в едно от чекмеджетата два сигнални пистолета. Натисна спусъка и пистолетът изтрещя, като че ли трошиш чамова дъска. Едно от малките деца заплака и се напика.
— Батко, дай го на мене — каза друго детенце.
— Махай се! — изрече Макензен важно.
— Остани детето! — заповяда Фильо. Той погледна натоварената количка. — Сега, мъже, взимайте си, каквото искате, но с ред и без да бързате! — заключи наставнически Фильо като голям човек.
— А можем ли да вземем масата за пинг-понг? — попита едно от децата, което им обра топчетата.
— Не може! — каза Макензен. — Вие не можете да я пренесете.
— Можем — пак упорито каза детето с много сериозен вид.
— Много добре — каза Фильо. — Тя ще е за общо ползуване. Занесете я в нашия двор. Ние скоро се връщаме да ви помогнем.
— А като е във вашия двор, ще можем ли да играем и ние?
— Разбира се! — каза Фильо. — Всичко ще бъде общо.
После двамата с Макензен изкараха количката, поставиха отгоре детето на Перо, което не можеше да ходи, а братчето на Фильо заприпка с късите си крачета след нея. Шествието завършваше Томи, захапал един гумен ринг, който никой не можеше да издърпа от зъбите му.
Тоя ден беше наистина като в приказките. Масата за пинг-понг вече стоеше на двора. Децата я бяха наобиколили и малкото сериозно дете, което искаше да я донесат, играеше само. Томи тичаше, захапал ринга, и ръмжеше. Детето на Перо се мъчеше да вдигне тежкия диск от земята. Макензен зад файтона пишеше с един пръст на пишеща машина. Братчето на Фильо бе поставило дълги ски на краката си и се мъчеше да ги задвижи, но падна и се разплака. Останалите деца бързо го вдигнаха и утешиха. В това време от къщичката излезе Ружа.
— Ти си играеш, а татко не може пак да стане! — каза тя с укор на Макензен.
— Пак ли е пиян?
— Пак — каза момиченцето — и нямаме никакви пари.
— Остави ме, моля ти се. Виж това! — показа й сигналния пистолет. — Не го пипай! Ако гръмне, ще избие всички в двора…
— Трябва да идеш с файтона и да посрещнеш влака! — каза сестричката му неумолимо.
— Хайде да идем на гарата! — каза Фильо.
Макензен с мъка стана от пишещата машина.
Не след много време файтонът беше готов и конете впрегнати. Макензен с маниерите и тежестта на стар файтонджия се покачи на капрата.
— Томи, иси! — подвикна му той. Фильо седна до него. Ружа отвори широко портата. Файтонът излезе. Томи зае постоянното си място зад файтона. Когато стигнаха под прозореца на учителката Виолета, тя извика:
— Фильо… почакай за момент!
Филип скочи от файтона. Виолета излезе на улицата. Тя се смущаваше и го дръпна още по-назад към портата.
— Познаваш ли подпоручик Недев?
— Да — каза Фильо.
— Можеш ли да го намериш?
— Днес ли?
— Още днес и му дай това. — Подаде му запечатан плик. — Имам ти пълно доверие и разчитам на теб…
Филип смутено опипа пазвата си и пристъпи от крак на крак. Сети се за писмото на подпоручика. Тръгна да се качи, но се спря.
— Учителке — реши се той да каже, — ето ти това писмо… — Бръкна в пазвата и виновно подаде плика от подпоручика.
Тя го разтвори и зачете. Гърдите й се вълнуваха.
— Той ще бъде в сладкарницата на албанците. Ще чака там. Моля те, иди… — каза бързо учителката.
— Добре.
На него никак не му харесваше ролята, която играеше…
Конете препускаха по улиците на града. Файтонът мина покрай полицейското управление. Тук все още се суетяха и усилено горяха архиви. После тръгна по правото шосе за гарата, там където бяха бахчите и ливадите. Стигнаха навреме. За тяхно учудване на перона се бяха събрали много хора. Филип видя баща си, заобиколен от Андон, Димо и много други приятели. Бай Тома им говореше нещо оживено.
Влакът дойде. На перона се чу мощно „ура“. Всички се затичаха към вагоните. Оттам слязоха героите — политзатворниците от града, повечето още в затворническите си дрехи. Връщаха се по домовете си от разните затвори на Царство България. Бяха бледи, с изпити лица. По-младите от тях слезли още по малките селски гарички, откъдето смятали, че по-лесно ще се прехвърлят в партизанските отряди. В града пристигнаха най-възрастните, болни и измъчени мъже. Но на тях беше паднало бремето да подготвят завземането на властта, докато се спуснат от планините партизаните. Близките им ги заобиколиха, плачеха и ги прегръщаха. Един от тях, възрастен сух мъж с хлътнали очи, се покачи на някакви сандъци. Този човек го познаваше целият град. Беше прекарал по затворите по-голямата част от съзнателния си живот. Но не изглеждаше унил. Хлътналите му очи блестяха от вътрешна сила и бодрост.
— Другари — извика той, — не е време за речи! Всички към полицията!…
Човешката маса се раздвижи. На файтона бързо се покачи възрастният политзатворник, а до него бай Тома. На още няколко файтона се качиха останалите политзатворници. Шествието потегли. След него тичаше множеството.
Макензен спря файтона на уличката, съседна на полицейското управление. В първия момент всички искаха да се спуснат към зданието, но възрастният политзатворник ги спря. Фильо и Макензен погледнаха улицата, където беше управлението. Дюкяните бяха затворени. Изглежда, всички очакваха, че нещо ще стане. На паважа все още димяха кладите от запалените документи. Вятърът носеше по улицата изгорели хартии. Тази пустота и тишина плашеше.
От горния край на улицата се зададе една възрастна селянка. Изглежда, не подозираше нищо. Носеше вълна в две бохчи. Когато се изравни с полицейското управление, чу се изстрел. Някой се бе прицелил от последния етаж. Жената се завъртя около себе си и падна по очи. Около нея се изтърколиха и развързаха бохчите. Стана ясно, че тия в полицията нямаха никакво намерение да се предават и държаха под обстрел цялата улица. В следващия миг двама политзатворници се опитаха да изтичат до вратата на управлението. От горния етаж започна стрелба. Зданието на аптеката, зад което си бяха подали главите Фильо и Макензен, бе разорано от куршумите. Явно така не можеше нищо да се направи. Но и затворниците бяха упорити. Бай Тома и бай Димо донесоха няколко стари пушки манлихери и патрони. С тях започнаха да се мерят от ъгъла на улицата по горния етаж. Ефектът беше такъв, че оттам се обади лека картечница. Двама по-млади политзатворници със зигзагообразни прибежки и залягания се опитаха отново да стигнат вратата на управлението. Единият бе ранен в ръката и другарят му едва успя да го завлече във входа на отсрещната бръснарница. Някой донесе високоговорителна фуния. Възрастният политзатворник си подаде главата зад ъгъла и извика високо:
— Предайте се! Нямате друг изход!
В същия миг куршумите заудряха по стената на сградата и прах се посипа върху главата му. Макензен се изплаши и се скри зад една камара от сандъци. Докато това ставаше, Фильо напипа писмото на учителката Виолета в пазвата. В първия момент искаше да го хвърли, но после размисли, че сладкарница „Шар планина“ е близо, че сражението за полицейското управление ще бъде продължително, и тичешком се отправи към подпоручика. Видя го още през витрината. Беше седнал зад една маса, подпрял глава ръка, и гледаше с безсмислен поглед улицата. Фильо влезе в сладкарницата и се запъти към подпоручика. Той въобще не го забеляза.
— Господин подпоручик… — каза Фильо тихо.
— Какво има, юнак? — попита подпоручикът, като се изправи. Беше развълнуван.
— Това е за вас…
— Тя няма ли да дойде? — пак попита подпоручикът и мъка се четеше в очите му.
Фильо сви рамене. Подпоручикът с рязко движение разкъса плика и зачете. Радост се яви на лицето му. После хвана Фильо за раменете и го повдигна.
— Господи, боже мой!… — възкликна подпоручикът. — Има ли по-радостен ден от тоя? Кажи, юнак, ще ми бъдеш ли шафер?
— Тъй вярно! — усмихна се Филип, който също се зарази от неговата радост.
В тоя момент се чуха отново изстрели. Подпоручикът се ослуша.
— Какво става там? — попита той.
— Обградили са полицейското управление.
— Кои?
— Политзатворниците и народът. Полицаите убиха една жена…
— Мерзавци! Да вървим! — каза подпоручикът.
Двамата изтичаха на улицата. Стрелбата продължаваше. Подпоручикът отиде към събраните хора. Те бяха доста оредели. Биеха на очи политзатворниците и някои техни близки, а също бай Тома и неговите приятели. Бяха намерили още оръжие и групата се бе разделила на две. Едните останаха на същото място, а другите заобиколиха управлението и стояха на отсрещния край на улицата, откъм Житния пазар. В сражението имаше вече известен ред. Тия в управлението бяха разбрали, че пътят за бягство е отрязан.
Офицерът предпазливо си подаде главата зад ъгъла. Видя трупа на жената. Куршумите почнаха да бият до главата му и да рикошират в стената. Той се отдръпна. Отиде до групата, където беше възрастният политзатворник.
— Кой е тука командирът?
Никой не му отговори.
— Без командир не може! — каза наставнически подпоручикът.
— Засега, временно, може би аз… — каза възрастният политзатворник, — но ако вие смятате…
— Аз нищо не смятам — каза рязко подпоручикът. — Но така полицейско управление не се превзема. Не сме в читалището!
Като каза това, подпоручикът се затича към съседната книжарница, където имаше телефон. След него неотстъпно се движеха Фильо и Макензен. Подпоручикът вдигна телефона.
— Дайте бързо казармите!… Ало, казармата… фелдфебел Буров веднага!…
В това време Фильо чу гневния вик на баща си и се обърна.
— Предайте се, айдуци! — крещеше с всичка сила през високоговорителната фуния бай Тома на полицаите, като си подаваше главата зад ъгъла. Но куршумите почнаха да бият по него.
— Иди и дръпни тоя идиот назад! — каза на Фильо подпоручикът, който стоеше със слушалката в ръка и гледаше все пак какво става навън през витринното стъкло. — Кой е тоя?
Фильо сви рамене. Двамата с Макензен изтичаха и издърпаха бай Тома назад.
— Оставете ме! Оставете ме!… — пенеше се бай Тома.
Групата от другия край на улицата успя да изпрати още двама души подкрепление на ранения политзатворник и неговия приятел, скрили се във входа на бръснарницата. Те не сполучиха да разбият вратата на управлението, но я подпалиха с шише газ. Дим се вдигна нагоре и скоро на улицата нищо не се виждаше. И тия отгоре нищо не виждаха също.
Едно момче изтича на улицата с камък в ръка. Запрати го и побягна обратно. Но камъкът не попадна в целта и разби стъклото на бръснарницата. Тогава децата започнаха своята акция. Подпоручикът не можеше да ги спре, защото чакаше на телефонната слушалка. Те взимаха от струпаните камъни в съседния двор с варница и пясък, изтичваха за миг на улицата, хвърляха ги, счупваха някое стъкло на управлението и пак се връщаха. Чу се вой на сирена, която се усилваше, и звън на камбана. За всеобщо учудване пристигна и пожарната команда. Пожарникарите с лъскави шлемове бързо скочиха и затърсиха крана, като развиваха маркучите, понеже димът идваше от съседната улица.
Подпоручикът подаде слушалката на книжаря:
— Ако се обадят от казармата, извикайте ме! — и излезе навън.
— Командирът на пожарната тука! — извика заповеднически подпоручикът.
— Аз! — отдаде чест един възрастен пожарникар с бели мустаци.
— Кой ви прати?
— Сами идваме. Видяхме дим.
— Почнете да пръскате с маркуча право в полицията.
— Слушам!
— А още по-добре запалете управлението!
— Да паля или да гася?
— Според обстановката — каза разсеяно подпоручикът.
— Слушам! — козирува командирът и даде заповед на пожарникарите, съвсем противоположна на техния занаят.
Книжарят изтича на улицата.
— Господин подпоручик, от казармите…
Офицерът тичешком влезе в книжарницата.
— Слушай, Буров! Вземи ротата и идвай веднага! Ясно ли е? До пълно бойно въоръжение с муниции!…
Подпоручикът остави телефона. Пожарникарите бързо започнаха да се изкачват по отсрещното здание отзад. Сега гюлето на обстрел беше по-свободно. Подпоручикът, застанал на ъгъла, отпрати няколко куршума с маузера си, като добре се мереше. Макензен също изтича на улицата и стреля със сигналния пистолет. Но жалкото плюкало едва се чу. Филип беше по-находчив. Той избра от земята камъни, сложи един голям в прашката си, която измъкна от джоба, завъртя я и камъкът с напевно свирене профуча и раздроби прозореца на най-горния етаж. Макензен също завъртя своята прашка. Сега децата действуваха по-организирано. Прашките им наистина изпочупиха всички прозорци на управлението. След няколко минути пристигна камионът с войниците. Фелдфебел Буров, едър мъж, отдаде чест.
— На ваше разположение, господин подпоручик!
— Буров, с първи взвод блокирай улицата. Ще чакаш аз да почна. Разкарай всички тия, да не пострада някой…
— Слушам!
— Втори взвод с мен! — извика подпоручикът, като грабна от един войник леката картечница.
Войниците тичаха след него. Той бързо изкачи стъпалата на общината. Зданието беше най-високото в града и съвсем близо до полицията. По коридорите нямаше никой. Филип и Макензен тичаха неотстъпно след подпоручика. Долу фелдфебелът бе блокирал улицата от двете й страни. Подпоручикът се изкачи с картечница в ръка върху покрива на общината. Намери удобна позиция. С трясък напъха диска на пълнителя. Накриви още повече фуражката си наляво и се премери във фасадата на управлението, където се беше барикадирала полицията. Двете момчета залегнаха далеч зад него, върху керемидите. Останалите войници се настаниха по прозорците на общината. Фильо и Макензен спазваха известно разстояние от подпоручика, за да не ги забележи и изгони. Покривът беше начупен, така че те спокойно се скриха зад един комин. Полицейското управление се виждаше като на длан. Подпоручикът натисна спусъка. Сега вече от всички страни се чуваха изстрели. Куршумите разораваха стените. После пукотевицата изведнъж спря.
— Предайте се, говеда — извика подпоручикът, но един куршум му отнесе фуражката.
Разгневен, той почна отново стрелбата, като не свали пръст от спусъка и само сменяше дисковете, които му подаваха двамата войници до него. Стрелбата бе ураганна. Биеха и със запалителни патрони. Пожарникарите успяха от своя страна да подпалят покрива. Дим се стелеше по улицата. Когато стрелбата свърши, предпазливо се подаде на прът от един прозорец бяла риза. Разни бели парцали се размахаха от всички прозорци.
По-късно всички се струпаха долу, пред управлението. Един по един излизаха полицаите с вдигнати на тила ръце, без оръжие. Тълпата много не се церемонеше с тях. Няколко пъти, когато се появяваше полицай, се надаваше вик и още на изхода започваше побоят. Подпоручикът и тоя път взе работата в ръцете си.
— Назад! — извика рязко той. — Ще стрелям! — и се обърна към възрастния политзатворник. — Какво смятате да ги правите?
— Да ги задържим.
— А къде? Полицията гори…
— Не знам…
— Фелдфебел Буров!
— Аз.
— Вържи ги, качи ги на камионите и в карцера на казармата. Охраняваш ги ти!
— Ами ако висшите началници…
— Майната им на висшите началници! Няма да ги пускаш!
— Слушам, господин подпоручик!
В това нямаше нищо чудно. Омразата между полиция и войска беше взела застрашителни размери. Редовно явление беше офицер да набие полицай, даже го считаха за свой дълг.
Войниците със затъкнати ножове на пушките подкараха арестантите към камиона.
— Извинете — попита политзатворникът. — Как ви е името?
— Подпоручик Недев.
— Вижте какво, господин подпоручик. Бихте ли ни помогнали в тия първи часове, докато нашите другари слязат от планината?
— Та аз това и правя — усмихна се той.
— А мога ли да попитам защо?
— Защото съм щастлив — отговори подпоручикът, но политзатворникът съвсем превратно го разбра.
Подпоручикът сякаш нещо се сети и дръпна Фильо настрана, който заедно с Макензен го следваше като сянка.
— Слушай, Филипе — обърна се подпоручикът към него. — Ще купиш най-големия букет и ще го занесеш на учителката. — Подаде му сто лева.
— Слушам! — каза Фильо по войнишки.
Двамата с Макензен се качиха на файтона.
— Дай да видя столевката! — каза Макензен.
Фильо му я показа.
— Ако ти намеря китки, ще ми дадеш ли парите? — попита Макензен.
— Само половината.
Файтонът се насочи право към градската градина. Застанаха в сянката на кестените. Скочиха от капрата и предпазливо навлязоха в алеята с розите. Бързо почнаха да режат цветята с джобни ножчета, но в това време Томи излая. Пазачът на градината тичаше към тях. Те побягнаха, метнаха се на файтона и конете препуснаха галоп. Когато отминаха и се намериха на безопасно място, спряха, събраха пръснатите по капрата рози в един огромен букет.
— Според мене струва двеста лева! — каза Макензен. Дай ми петдесет!
— Е, стига де! Не виждаш ли, че са цели. Като ги разваля, ще ти дам.
— Закълни се!
— Е, да пукна!… — каза Фильо.
Следващият ден бе не по-малко напрегнат. Фильо и Макензен бяха малки и още не знаеха, че при всяка революция е така. Винаги в навечерието й има нещо особено. Трескаво се готвят преди всичко тези, които ще завземат властта. Същото чувство, само че потиснато, изпитват противниците на революцията. В даден момент се надяват на чудо, следващия момент отпадат духом и се готвят да бягат. Останалите хора също не стоят настрани. Те са обхванати от чувство на несигурност, страх и любопитство. Но в края на краищата си казват: „Каквото и да стане, най-после всичко ще свърши с някакъв ред“… И затова принципно те са на страната на революцията.
Обстановката в града беше следната. Най-първо се изпари бившият кмет на града, хванал в неизвестна посока още през нощта. Чак година по-късно се разбра, че се набутал във войската и там като запасен офицер заел длъжността „издирване и поддържане гробовете на падналите за родината“. Омете се и околийският управител заедно със семейството си. Изчезнаха една застаряла графиня белогвардейка, наплашена от разказите за болшевиките, преводачът при немската полиция и един лекар — агент на гестапо в града. Тези от цивилните агенти, които не бяха заловени, се изпокриха по стар български „обичай“ из лозята и зимниците. Последният влак от София за Германия тръгна на 6 септември. Останалите бяха вече в капана…
Военните стояха настрана. Докато само няколко седмици преди това висшите началства заедно с разни „черни капитани“ помагаха на полицията да унищожава партизаните, сега отведнъж заговориха за неутралитет на офицерите, за ненамеса на войската и други високопарни фрази. Но въпреки всичко сред тях се яви разцепление. На младите офицери явно им беше писнало от висшето началство. Те виждаха неуредиците в армията и разбираха много друга работи… Затова решиха дейно да помагат за превземането на властта.
Подпоручик Недев, фелдфебел Буров, няколко други офицери-школници, подпомогнати от оживелите комуниста в градчето и завърналите се политзатворници, образуваха бъдещото ядро на новата армия. Командирът на полка не одобряваше поведението им, но и не им пречеше.
Неуморни бяха хората като бай Тома и бай Димо. Обаче не можеше да се каже, че управляват. Надеждата беше, че скоро ще слезе отрядът от планината и партизаните ще поемат твърдо и смело властта.
И така, градът ги чакаше нетърпеливо, а те, кой знае защо, се бавеха. През целия ден на площада пред бетонения стълб, където беше високоговорителят, имаше много хора, които слушаха комюникетата на Радио София и даже на обяд не се разотиваха.
Фильо и Макензен ходеха ту на площада, ту при опустялото и изгоряло полицейско управление. Безброй пъти влязоха в дървената будка на полицейския пост, отидоха дори до козирката, но и те не научиха нищо особено.
Вечерта градът не мигна. Лампите на къщите светеха. Около полунощ се чуха в далечината откоси на картечници и автомати, после и те утихнаха. В ранни зори се събра огромна тълпа на площада. Някои твърдяха „от сигурен източник“, че партизаните вече са тръгнали за града. Но когато слънцето напече, хората почнаха да се разотиват. И тъкмо тогава се разнесе стрелба откъм височината, която господствуваше над града — Балар Баши. Точно оттам се спущаше стръмно надолу с много завои шосето от София, Тук, от площада, се виждаше ясно шосето. Някои с по-добро зрение забелязаха да препускат от височината каруци с коне. Стрелбата се усили и наближаваше…
Фильо и Макензен, които неотстъпно стояха на площада, се заоглеждаха. Видяха, че и хората станаха неспокойни. Стрелбата все по-силно и по-силно ехтеше. Нерешителност обхвана тълпата и тъкмо когато първите каруци с препускащите коне наближиха площада, някой истерично извика:
— Бягайте, братя!…
И всеки се втурна да спасява кожата си. Фильо и Макензен бяха повлечени към зданието на околийския съд. Чуваха се писъци на жени. Всички искаха да влязат в чакалнята, но това ставаше много трудно, защото на входа се бе образувала голяма запушалка. Някой с лакът в корема извади всичкия въздух на Фильо и той се покачи на липата пред съда. Подаде ръка на тежкия Макензен, който с пъшкане седна на клона до него. Тук беше добра наблюдателница. Площадът бе очистен напълно и ето първата каруца затрополя. На нея бяха първите партизани. Каруцата спря и те скочиха. Няколко минути по-късно хората започнаха да излизат, отначало един по един, а после бегом всички вкупом. В тоя момент пристигнаха още каруци и площадът се запълни с партизани. Хората ги наобиколиха, вдигнаха ги на ръце и ги понесоха, без да знаят и те къде. Подхвърляха ги високо във въздуха и сигурно не е от най-приятните изживявания да летиш към небето с мисълта, че може би тия ръце отдолу няма да могат да те удържат при падането. Викът „ура“ беше непрекъснат и продължителен като силен планински вятър, като пороя на Бистрица, когато прииждаше… Всички искаха да пипнат партизаните, всички се притискаха до тях и, разбира се, майките и бащите им не можеха да припарят до родните си чеда. А после един партизанин, с черна брада като Христо Ботев, с картечна лента през гърдите и автомат в ръка, държа кратка реч, от която нищо не се чуваше, но сякаш всички я разбраха. А какво разбраха хората? — Че това е най-радостният ден в живота им, че край на всичко лошо, безчестно и омразно: че започва нов, невиждан и нечуван по хубост живот!… Като завърши речта партизанинът вдигна автомата и даде откос в небето. Останалите партизани веднага го последваха. При тая стрелба се изпокъсаха всички жици на площада и високоговорителят млъкна.
Най-после дойде ред на близките на партизаните. Хората им отстъпиха места и навсякъде по площада можеше да се види партизанин, заобиколен от роднини и деца, полузадушен от целувките и прегръдките им.
Фильо и Макензен се затичаха към двама въоръжени до зъби младежи, промушиха се между възрастните и изкрещяха с цяло гърло:
— Бате Венчо, бате Христо!… — И децата се хвърлиха да ги прегръщат. Цялата махала начело с бай Тома се беше струпала около двамата млади партизани, които си приличаха удивително, така както могат да си приличат братя. Това бяха синовете на стрина Мария. Само тя не бе дошла на площада. Чакаше децата й да отидат при нея, защото имаше силно развито чувство на патриархално достойнство. По всичко личеше, че Христо беше по-възрастният — висок, строен, отслабнал, с брада. Облечен бе в зелена английска униформа, каквито носеха сръбските и гръцките партизани. Имаше нещо силно и мъжествено в него, но най-заразителна беше ослепителната усмивка на белите му зъби. Тогава строгото му и сурово лице рязко се променяше и усмивката правеше лицето му да свети. По-малкият брат — Венчо — не се отделяше от него. И той носеше зелена английска униформа с пилотка на главата и автомат на гърдите, но на врата си бе вързал червено копринено шалче. Беше също така висок, но с подчертано изящество във фигурата. Брада, изглежда, все още не му растеше достатъчно и лицето изглеждаше голобрадо и зачервено, с някакво особено закачливо изражение.
— Хайде, Христо, хайде, Венчо, да вървим, майка ви, ви чака… — подкани ги бай Тома.
Младежите се спогледаха и поопънаха, доколкото можаха, униформите си. Бай Тома, като стар шивач, ги обиколи по един път, издърпа реверите им, оправи коланите и поизчетка някое петно от прах. Беше доволен. Можеха да тръгват. И те тръгнаха — младите партизани отпред, след тях Фильо и Макензен, а после цялата махала. Сякаш не двама братя се бяха били в Балкана, а махалата, водена от двамата братя.
Радостното шествие вървеше по калдъръмената улица към къщата с големия двор. Фильо и Макензен се смятаха за най-щастливи в града, защото всеки можеше да ги види с двамата партизани.
Най-отпред изтича бай Тома с допотопната си пушка и като пъдарин разчистваше пътя от хора, които прииждаха и се присъединяваха. Прозорците от надвисналите горни етажи на паянтовите къщички на улицата бяха широко отворени. Оттам им махаха с ръка и им хвърляха цветя. Шествието бавно се придвижваше, защото уличката бе почти задръстена. Когато стигнаха до къщата на учителката Виолета, Христо се спря. Той погледна към прозореца. Беше затворен. Единственият затворен прозорец на уличката. Фильо и Макензен се спогледаха уплашено и разбиращо, но тълпата зад тях бе голяма и ги тласна напред. Братята пак тръгнаха…
А там, пред портата, стоеше и чакаше стрина Мария. Сега всички се отдръпнаха от двамата. Първо пристъпи големият брат, наведе се и целуна ръка на майка си, а после по-малкият брат. И той й целуна ръка. В провинцията не беше прието бурно излияние на чувствата, особено когато има много хора. Майката целуна подред синовете си по челото. Братята се изправиха — и двамата високи и тънки, — Христо беше пуснал четническа брада, Венчо изглеждаше момче.
— Как си, мале? — попита Христо.
— Сега вече съм добре… — каза майката с треперещ, но сдържан глас.
Малкият син Венчо беше по-чувствителен. Той се вълнуваше силно и едва се сдържаше да не се разплаче. Такъв си беше от дете.
— Ама добре ли си, мале? — повтори и той думите на брат си с пресипнал глас, като с опакото на ръката си потърка окото, ужким му е влязло нещо.
— Добре съм, чедо — каза майката и го хвана за ръка. Тя винаги беше по-излиятелна към по-слабичкия Венчо.
Всички влязоха в двора. Тук беше и бай Мицо Войводата, и Томи, който се хвърли към братята, скочи им на гърдите и ги лизна.
— Томи… Томи… — каза Венчо. — Виж, бате, позна ни!
Тук беше и жената на бай Тома с децата и сестричката на Макензен — Ружа, която срамежливо подаде ръка на непознатите батковци. Там, в дъното на двора, стоеше жената на Перо с малкото момченце, което държеше за едната ръка, а бебето — в другата. Момченцето се откъсна от майка си и с късите си краченца изтича към братята. Венчо го вдигна от земята и го подаде на Христо.
— А това на кого е? — попита Христо.
— На Перо — каза бай Тома.
Някаква сянка мина през лицето на Христо, но той веднага се овладя и пусна детето на земята. Ето, пристъпи и жената на Перо. Тя се наведе да целуне ръка на Христо, но той бързо я отдръпна. Жената го гледаше със страх. Тогава се намеси бай Тома.
— Оставете, джанъм, хората да си починат и си идат в къщи при майка си!…
Двамата братя тръгнаха, но майка им застана срещу тях. Останалите от улицата придружвачи се струпаха на вратата, но не влязоха в двора. Все пак това беше чужда територия.
— Христо, и ти, Венчо, измили ли сте се? — попита ги майка им.
— Ами… — заекна Христо.
— Въшки имате ли? — пак неумолимо попита майка им.
— Не знам, сигурно… — каза малкият брат Венчо. — Нещо все се чешем…
— Така си и знаех — въздъхна майката. — В косите имате ли въшки?
— Мале! — възкликна вече разгневен Христо. — Ние не сме деца!
— Това не ме интересува! — отвърна майката. — Имате или нямате?
Двамата мълчаха. После големият въздъхна и каза:
— Мале, брадата си няма да обръсна, така да знаеш!
— Аз няма да острижа косата си! — каза твърдо малкият.
Изглежда, конфликтът беше неразрешим.
— Виж какво, стрино Марийо — намеси се бай Тома, който винаги намираше изход. — Дрехите им ще изпарим, а косите им ще намажем с газ. После със ситен гребен ще ги изрешем и готово!
— Добре — усмихна се майката. — Вие съгласни ли сте?
— Съгласни сме… — измънкаха двамата партизани.
По-късно чистенето на въшките беше вече в ход. На двора постлаха две черги. На тях — голи до кръста — седяха двамата братя. Времето беше топло. Облекли бяха едни кърпени панталони, които бай Тома измъкна отнякъде. Големият казан вреше над огъня в средата на двора. Покрай тях се въртяха децата, Томи и самият бай Тома. Оръжието бяха сложили край себе си. Майка им с голяма дървена бъркачка въртеше дрехите в казана, за да се изварят както трябва.
— Не се ядосвайте — каза бай Тома, — аз така ще ги изгладя, че ще станат по-хубави и от нови!
— Слушай, бай Тома — заговори по-големият брат Христо, — Перо къде е?…
— Па знам ли? Избяга.
— А ти, уж имаш пушка в ръка, защо не го залови? — ядоса се Венчо.
Бай Тома сви рамене.
— Оставете го тоя глупак — каза той. — Винаги е бил улав…
Бай Мицо тежко седна на чергата. Носеше и шише ракия.
— На, да се сгреете — подаде той шишето на братята.
Големият надигна бутилката, в това време майка им, която наблюдаваше от казана, извика:
— Христо!…
Той трепна и се задави, като продължително се закашля. Томи излая.
— Остави ги, стрино Марийо — каза бай Мицо. — Та комита, ако не пие, комита ли е?
— Те са мои синове — отвърна стрина Мария. — Те не пият и не пушат!
— Мамо — каза по-малкият Венчо. — За пиенето, както и да е… но за пушенето ще се караме…
Като каза това, малкият извади от джоба си кесия тютюн и зави цигара, а после втора — за брат си. Двамата гузно запушиха. Майка им ги гледаше и клатеше укорно глава. Бай Мицо, стар любител на оръжия, хвана автомата „Томсън“.
— На времето най-доброто оръжие беше покритата манлихера. Но аз имах една открита манлихера като топ. Можеш за минута да дадеш два изстрела. Това пищовче колко дава?
— Около петдесетина — отговори Венчо.
— Брей!… — учуди се бай Мицо. — И на колко бие?
— 50–100 метра. Фильо, сложи стомната ей там… — Венчо показа към дъното на двора.
Фильо грабна стомната, отнесе я и тичешком се върна. Бай Мицо, без да се прицелва, както седеше, даде откос. Стомната се разлетя на малки парченца.
— Големи мурафети измислиха — каза бай Мицо.
— Ние също имаме шмайзер — обади се Фильо.
— Какъв шмайзер? — попита Христо.
— Германски, нов, с пълнители.
Двамата братя се спогледаха.
— Не вярвате ли? — обиди се Фильо.
Той и Макензен изтичаха към плевнята. След тях и Томи. В единия край беше конюшнята, а в другия край струпано сеното. Минаха край конете, после Макензен се изкачи по дървените подпори към покрива. Там, под керемидите, затърси шмайзера. Долу останаха Фильо и Томи. Нещо изшумя. Внезапно Томи се хвърли към копата сено и взе да лае. Фильо погледна нататък… Един крак във вехта обувка се скри в него. Стана му съвсем ясно. Той вдигна глава. Видя Макензен с шмайзера в ръка, който се готвеше да скочи в сеното.
— Не скачай! Слез! — извика Фильо, като му намигна.
Макензен се спусна внимателно и подаде шмайзера на Фильо. Той му направи знак да мълчи и с поглед посочи към сеното, което пак прошумя. Томи отново изръмжа и се хвърли към копата. Макензен опули очи, но и той изведнъж разбра. Фильо му махна да чака и бързо се затича към двора. Изправи шмайзера пред всички.
— От германците го свихме — и неспокойно погледна към плевнята.
— Браво, момчета! — каза Христо и пое оръжието. — Да имахме такова пукало и в началото!…
В това време Томи започна неистово да лае и да се дави.
— Какво става? — попита Венчо с тревога.
— Маке, пази! — извика Фильо към плевнята и се затича към нея.
Двамата братя скочиха, като си грабнаха автоматите. На два разкрача стигнаха плевнята и нахълтаха. Всички с интерес гледаха какво ще стане — и тия в двора, и тия вънка, струпани на портата. След миг вратата на плевнята се отвори и излезе с вдигнати ръце Перо — по една бояджийска риза, раздърпан панталон и целият в сламки. Двамата братя го водеха настръхнали. Останалите мълчаха. Томи лаеше. Но, кой знае защо, Фильо го бе хванал за козината на врата и не му даваше да мръдне.
— Тихо, Томи, иси! — говореше му Фильо и гледаше Перо със съжаление.
А лицето на Перо изразяваше безумен страх. В страха си той побягна към портата на двора с неочаквана пъргавина.
— Стой! — извика Христо.
Венчо се затича и го настигна, но го дръпна така, че Перо падна. Венчо го вдигна и го разтърси целия.
— Кажи, какво направи с баща ни! — извика Венчо вбесен.
Перо мълчеше. Бай Тома се опита нещо да каже. Христо дръпна затвора на автомата. Бай Тома го хвана за ръка. Някой от вратата изкрещя силно:
— Тичайте бре, хора, ще убиват Перо!…
Хората на портата нахлуха в двора, за да гледат отблизо. В тоя момент жената на Перо изпищя и се затича към братята с кърмачето в ръка. А с другата тътреше малкото дете, което се беше спънало и влачеше краката си по земята.
— Милост! — викаше жената.
— Назад! — извика Христо.
Тогава стрина Мария застана срещу тях, като закри с тялото си Перо. Той падна на колене пред нея и се държеше за полата й.
— Мале, махни се! — каза Христо. — Това е убиецът на баща ни!
— Не — каза спокойно стрина Мария. — Той само е видял, като са го повели. Убийците на баща ви са други, по-големи и не в нашия двор. Вие сами ще ги намерите и аз няма да ви преча. А Перо ще пуснете! Тоя побъркан нещастник има две деца, кой ще ги гледа?!
— Мале — каза Христо, — ти не се меси!
— Аз съм ви майка и аз така искам. Ясно ли е? — каза тя.
— Мале, ти така искаш?! — попита Венчо.
— Да. Все някой трябва да покаже милост. Иначе светът ще заприлича на касапница…
Бай Тома вдигна Перо.
— Къде? — попита стрина Мария.
— Арестувам го и ще го водя…
— Остави го! — заповяда стрина Мария. Тя поведе Перо към жена му. — Идете си в къщи — каза им тя. — А ти си гледай децата! — обърна се стрина Мария към жената на Перо.
— Мале, така не може… — каза Венчо.
— Може! Аз съм ви майка и аз така искам!
Двамата братя се погледнаха и стояха умислени, но не смееха да противоречат на майка си. Все още тя за тях беше най-големият авторитет.
Настъпиха такива дни, каквито всички помнят за цял живот, а разказите за тях остават като коледна приказка, предавана от уста на уста… Това са дните на революцията. А революциите са рядко явление, по-рядко от появата на Халеевата комета. Тогава хората, всички хора без изключение, са възбудени, напрегнати и впечатленията им ясни и резки. Щастлив е този, който е преживял такива дни. Може би тогава той не знае, че е щастлив, а мисли, че просто живее. Но идват и отминават години на спокоен и уравновесен живот, в които нищо особено не се случва, а и не очакваш да се случи. И тогава разбираш, че си бил изключително щастлив именно в дните на революцията, защото си се надявал и вярвал. Тогава с радост и тъга си спомняш тези дни, всички дни, в пълни подробности, по часове, по минути, а даже и нощите, и си казваш: „Аз наистина съм живял!“…
Така Фильо и Макензен тогава, в този хубав и топъл септември, не знаеха колко са щастливи… Научиха го години по-късно, когато пораснаха и се смириха.
За Фильо и Макензен Девети септември 1944 година настъпи преди изгрев-слънце. С децата от махалата след дълго обсъждане решиха да върнат конфискуваните вещи от клуба на „Бранник“. Затова всеки взе, каквото му беше по силите да мъкне — копие, ски, футбол… Фильо мъкнеше пишещата машина, а Макензен буташе натоварената количка. Най-малкото дете носеше внимателно една ръждясала попивателна. Когато стигнаха пред бившия клуб на „Бранник“, тук вече се настаняваха ремсистите. Влизаха и излизаха младежи и девойки, партизани и партизанки, политзатворници и концлагеристи — всички удивително млади и весели. Един момък се бе покачил на стълба и с гвоздей закова на фасадата разкривен надпис: „Клуб на РМС“. Той хвърли на тротоара елегантната табела „Бранник“ с емблемата. Клубът беше беден. Не бе останало нищо. Всеки ремсист домъкна от къщи по някой стол или каквото му падне. Но голямата изненада направиха Фильо и Макензен, когато с отряда деца, натоварени, спряха най-тържествено пред входа на клуба. Зачервен, Макензен пусна с локомотивна въздишка количката, а няколко по-големи деца с труд стовариха масата пинг-понг. Младежите се натрупаха да гледат това зрелище.
— Вие какво мъкнете? — попита един по-строг младеж.
— Това е всичко за клуба! — каза гордо Фильо.
— Откъде го откраднахте? — попита пак младежът.
— Е, стига де! — каза едно момиче. — Не виждаш ли — носят и пишеща машина! Да живеят децата!… — завърши момичето.
Всички изръкопляскаха. Децата почнаха да внасят едно по едно нещата. Един ремсист веднага взе да пише на пишещата машина. Фильо и Макензен очакваха по-голяма благодарност и затова излязоха, леко обидени, пред клуба. Чу се рев на мотор и мотоциклет с кош, тип „Ромел“, боядисан защитно като гора, спря пред клуба. От него скочи Венчо — по-малкият брат. Той бе облякъл върху партизанските си дрехи кожено яке. На главата си носеше шлем. Автоматът му се подрусваше на гърба. Фильо и Макензен веднага изтичаха при него.
— Бате Венчо, бате Венчо…
— Донесохте ли нещата?
— Всички! — каза Макензен.
— Бате Венчо, повози ни, моля ти се… — каза Фильо.
— Не мога. Имам работа.
— Моля ти се!… — повтори Макензен.
— Трябва да бързам за казармата.
— Само малко… — не спираше Фильо.
Едно момиче с войнишко кепе на главата излезе от клуба. То гледаше със сините си очи Венчо. Той я видя, лицето му стана по-строго, почти началническо.
— Защо не качиш децата? — попита момичето.
— Защото бързам. Дойдох да видя как изпълнявате задачата.
— Аман от началници! — каза присмехулно момичето.
— Така ли? — обърка се Венчо.
— Точно така, господин кандидат-подофицер! А мене ще качиш ли на този драндолет?
Венчо още повече се обиди — тоя път заради мотоциклета.
— Како, кажи му да ни повози — настояваше на своето Фильо.
— Наистина, качи ги! Те заслужават!
— А ти искаш ли?
— Все ми е едно — каза момичето и се засмя.
— Е, добре — реши най-сетне Венчо, — качвайте се!
Няколко деца, възползувани от случая, се метнаха преди Фильо и Макензен, но двамата, особено Макензен, ги свалиха веднага без особен труд. Фильо се качи зад Венчо, а Макензен се разположи в коша.
— Господин началник, пардон — кандидат-подофицер, кога ще наминете пак за проверка? — пак се усмихна момичето.
— Довечера съм тука — каза Венчо. — А ти?
— Може би… — каза момичето, като, кой знае защо, тоя път се засмя с глас.
Той запали мотора. Даде газ повече, отколкото трябва, при което моторът изрева като ранен тигър, после си свали шлема и го нахлупи с трясък на главата на Макензен. След това с рев рязко потегли. Направи завой, така че колелото на коша се вдигна във въздуха и като състезател полетя напред. Тази атракция беше за момичето със сините очи.
Никое друго превозно средство не дава така ясно и осезателно чувството на скорост, както мотоциклетът. Ако искаш да научиш що е скорост, едва ли физиката ще ти я докаже. Най-добре се качи на мотоциклет и нека вятърът духа в гърдите ти и развява косите ти!
Мотоциклетът се носеше по улиците на града. Тук-таме се опитваха да се вдигнат във въздуха като тежки транспортни самолети кокошките, изненадани от машината. Кучетата също с лай гонеха мотоциклета и когато изоставаха, с гордост тръгваха по улицата, доволни, че такъв страшен звяр бяга от тях!… Фильо и Макензен бяха щастливи и малко уплашени. Венчо изпитваше също така радостно чувство, както децата, караше бързо и не много предпазливо. Те заобиколиха една каруца. Подплашените коне отведнъж се изправиха на задните си крака и се понесоха в буен галоп. Отнякъде изскочи Томи. Той просто се залепи за мотоциклета. Тичаше с изплезен език и лаеше. Венчо спря. Томи се хвърли към него, изправи се на задните крака и се опита да го близне с големия си език.
— Бате Венчо, да го вземем… — умолително каза Макензен.
— Добре.
Сега Томи се настани в коша точно в скута на Макензен. Той си въртеше главата като турист и разглеждаше с безразличие наоколо, сякаш цял живот бе прекарал на превозно средство. Мотоциклетът забави ход и спря пред портала на казармите. Тук всички познаваха Венчо. Часовите отдадоха чест. Той отговори с едната ръка, а с другата държеше кормилото. Но затова пък Фильо и Макензен отговаряха с отдаване на чест на всеки срещнат. Фильо за малко не падна, защото бе отпуснал от дръжката ръцете си, залисан да дава чест. Сега мотоциклетът с по-бавен ход мина покрай няколко артилерийски оръдия. На едно от тях бе седнал подпоручик Недев и пушеше цигара. Фильо и Макензен му отдадоха чест. Той се усмихна и отговори, даже си сложи ръце на устата и викна нещо, но никой не го чу от рева на машината. Наближиха моторизираната част. Тук бяха струпани камиони, танкове и мотоциклети. Около тях се въртяха офицери и омаслени войници в комбинезони. Явно, моторизираната част се стягаше. Венчо спря мотоциклета до един камион. Отдолу се бе пъхнал човек и се виждаха само краката му.
— Бате… — каза Венчо.
Изпод камиона се надигна Христо, целият в масло и грес. Той също бе в син комбинезон. Бършеше си ръцете с парцали.
— Защо водиш децата?
— Да видят!
— Няма какво да виждат!…
— Ние само за малко… — примоли се Фильо.
Сега и вторият брат облече един изцапан комбинезон. Двамата се пъхнаха под камиона.
— Ключ седемнайсет — викна отдолу Христо.
Фильо и Макензен се наведоха над сандъчето с инструменти. Те подадоха необходимия ключ. После Венчо им върна някакво желязо и викна под камиона:
— Натискайте надолу!
Двете деца натискаха лоста, като даже легнаха върху него.
— Стига, достатъчно, пуснете!
Сега те вече нямаха работа. Загледаха се в мотоциклета край тях. Двамата като сомнамбули тръгнаха към него, без дума да си кажат. Разгледаха го от всички страни. С особено внимание се отнесоха към ключа, оставен върху фара. След малък мълчалив спор кой да седне на кормилото, разбира се, седна Фильо. Макензен, недоволен, се качи в коша. Томи също искаше да се качи, но Макензен го изпъди, Фильо хвана ключа. Завъртя го и лампичките светнаха, а после с едно движение на крака запали мотоциклета. Под камиона се чу гласът на Венчо:
— Ключ тринайсет, дявол да го вземе!…
Децата се спогледаха. Фильо бързо завъртя ръчката на газта. Мотоциклетът оглушително изрева. Помъчи се с крак да включи скоростта. Макензен също от седалката протегна ръка и натисна скоростния лост. Скоростта се включи. Фильо отпусна лоста и мотоциклетът политна напред. Венчо и Христо изскочиха изпод камиона като ужилени, но беше късно. Затичаха се след децата. Томи също тревожно лаеше. А двете деца бяха уплашени не на шега. Мотоциклетът се носеше със застрашителна скорост. Те минаха под носа на един войник, който ядеше чорба от канче, и за учудване на войника канчето изхвръкна точно когато протегна лъжицата. Войникът гледаше зяпнал след тях. С невероятен завой, на който можеше да завиди всеки състезател, по неволя се качиха на един мост за поправка на коли. След това със скок отлетяха нататък. Профучаха пред един камион, който в последния миг спря, и сега се носеха право към оръдията. От едно оръдие скочи познатият им подпоручик, но бе принуден отново да се покачи като котка на лафета, за да мине мотоциклетът под него. И той се присъедини към братята и кучето и тичаше след тях, а даже по едно време ти изпревари. В същия момент полковникът разговаряше с някакъв партизанин с голяма брада пред централното здание на казармите. Те застрашително го наближаваха. Все пак полковникът успя да се отдръпне и фуражката му отхвръкна на тревата, като продължи да се търкаля. Сега се носеха право срещу телената ограда. Фильо с мъка успя да вземе завоя и се насочиха към погребите. Минаха върху хълма на погреба, но следваше противотанков окоп. Мотоциклетът изхвръкна над окопа. Децата се изтърколиха. Машината продължи сама още няколко метра, после се търкулна на една страна. Ревът се усили и задното колело се въртеше като побесняло. Децата лежаха неподвижно. Пръв над тях се надвеси Томи. Скимтеше и виеше. Със зъби ги дърпаше за дрехите. Пристигнаха Христо, Венчо и подпоручикът. Вдигнаха ги от земята. И двамата бяха в лошо състояние. Дрехите им бяха изпокъсани. Лицата им изцапани. Първо отвори очи Фильо, а после Макензен. Те може би пъшкаха повече, отколкото трябваше, защото ги беше страх от последствията. Подпоручикът измъкна от джоба си превързочен пакет, разкъса го със зъби и превърза главата на Фильо. Венчо се занимаваше с Макензен.
— Добре, че не стана нещо повече… — каза подпоручикът, докато превързваше Фильо, — иначе какво щях да правя без шафер!…
Христо чу тези думи. Лицето му се опъна. Той си тръгна, без да каже нищо.
— Изкарахте ми акъла — каза Венчо. — Ако беше станало нещо с вас, по-добре е да не се връщам при мама…
Когато двамата герои, превързани с бинтове, влязоха в двора, цялата махала се събра около тях. Майката на Фильо пищеше и нареждаше:
— Къде сте по цял ден?!… Кокалите ще си оставите някъде!
Двамата мълчаливо пристъпваха от крак на крак и не казваха нито дума, докато майката на Фильо се умори да говори и се прибра в къщи.
— Какво стана? — попита сестричката на Макензен, но не брат си, а Фильо, като му хвана ръката. Той рязко я издърпа.
— Паднахме от танк — каза Фильо. — Но спасихме поне танка.
— Ами да… — заекна нарочно Макензен. — Всички са ни много благодарни…
Децата ги гледаха със страхопочитание.
— От танк? — викна майката на Фильо, която ги беше чула от балкона. — А какъв е тоя танк?
Макензен се готвеше да обясни.
— Трай си! — ощипа го Фильо. — Не виждаш ли, че нищо не разбират тия жени…
Късно след обяд бай Тома в полувоенната си униформа с ОФ на пилотката и на ръката подкара пред себе си Фильо и Макензен като арестувани. Пушката си носеше унило през рамо като пъдар. Лицето му не предвещаваше нищо хубаво. Стигнаха дюкяна. Той отдавна го бе занемарил, защото се бе включил ревностно в революцията. Отвори дюкяна. Някакъв човек с пакет в ръка искаше да влезе.
— Не приемам работа, човече! — каза бай Тома. — Не виждаш ли, че е революция?!
Бай Димо и бай Андон също дотичаха.
— Тома, къде водиш тия пленници? — попита бай Димо.
Но той бе толкова сърдит, че измърмори нещо съвсем неразбрано. Всички влязоха в дюкяна.
— Събличайте се! — заповяда бай Тома.
— Ама-а-а… — възразиха двете момчета хорово.
— Какво ама! — сопна се бай Тома и удари с аршина една стара дреха на тезгяха. Вдигна се прах и той кихна. — Да се не видят макар и деца, и… всичко!
Този път той не прибави и държавата. Двамата се съблякоха по гащета. Бай Тома взе дрехите им и започна да ги разглежда като естествоизпитател, от което, разбира се, нямаше нужда, защото целите бяха на парцали.
— Няма да ги кърпя! Да ходят голи!
— Сакън, Тома — каза бай Андон, — деца са.
— Кой плаче за деца, за очи да плаче! — повтори бай Тома една от любимите си сентенции. — Да се не видят макар и панталоните, и децата, и всичко!…
— Айде, Тома, не ги оставяй децата… — обади се бай Димо.
Бай Тома им подхвърли по едни скъсан войнишки шинел и двете деца се увиха. В тоя момент влезе подпоручикът.
— Не работя вече! — каза бай Тома. — Но ако е лично за вас, нещо за гладене… ще го направя. Оставете го!
— Добър ден, не идвам за това.
— А за какво?
— Идвам да поканя шафера си в неделя за сватба.
— Абе, човече, що си правиш майтап с нас?
Подпоручикът си свали ръкавицата, седна на едно ниско столче и се усмихна.
— Шаферът ми е тука. Такъв юнак! Друг не ми трябва!
— Кой шафер? — удиви се бай Тома, като опули очи.
— Ами Фильо.
— Тоя пленник?!
— Тате, моля ти се… — проплака Фильо.
— За шафер не става! — отсече бай Тома. — Но за битолски просяк е готов. Като му изкърпя парцалите, можете да си го вземете. Намерете му само паница за стотинки!
Бай Тома размаха скъсаните дрехи. Макензен се изкикоти на глас. Той поне си имаше непокътнати своите херувимски дрехи.
— За лачени обувки ще му дам моите! — каза бай Тома и протегна гумените си опинци. — А пък Андон ще му даде смокинга си.
Андон направи своя тик.
— Е, довиждане… — каза подпоручик Недев. — Между прочем, Филипе, ти познаваш шаферката. И тя те познава. Казва се Еми и те поздравява…
Офицерът излезе.
— Какво става тука, джанъм!? Каква е тая… Еми?
— Тате, моля ти се, намери ми дрехи.
— Ти луд ли си?
— Моля ти се бе, тате, много ти се моля…
Когато се върнаха от дюкяна, Фильо започна истински да страда. Чувствуваше, че положението с дрехите е безнадеждно. Така отново в сърцето му се яви тая люта омраза към богатите. Той седеше пред портата на техния двор и мълчеше. Макензен и Томи бяха до него.
— Ще дойдеш ли на гарата? — попита Макензен. — Войводата пак се напи.
Гледай си работата и ме остави на мира!
Макензен се прибра и след малко излезе с файтона. Подир него тичаше Томи. Спря файтона на безопасно разстояние и извика.
— Шафер без дрехи — пленнически шафер!
Фильо стана и взе камък от земята, който хвърли след файтона, но Макензен бе бърз и вече бе подкарал конете в галоп. Фильо се почувствува още по-самотен на опустялата уличка. Незабелязано до него се приближи Ружа. Тя го хвана за рамото, но Фильо се дърпаше.
— С коя шаферка ще бъдеш?
— Глей си работата! — каза Фильо.
Сестричката на Макензен бе готова да заплаче.
— Никъде няма да ида! Разбра ли? — викна Фильо.
Неочаквано Ружа се усмихна, но Фильо не й обърна повече внимание и влезе в двора. Както винаги, в двора тайни нямаше, затова Фильо не се учуди, нито че Ружа знаеше за шаферството, нито когато видя Перо, че слиза по стълбата и държеше едно сако в ръка. Даже в първия момент се умили.
— Виж дали ти става! — каза Перо.
Фильо го облече. Перо почна да се смее с глас. Гледката наистина беше смешна. Огромно сако на бос крак. Фильо бързо хвърли сакото на земята.
— Чакай бе! Дай да ти вържа и вратовръзката… Нали си шафер? Ще бъдеш с щерката на полковника…
Перо не изпусна да се присмее на своя стар мъчител. В това време в двора избоботи мотоциклетът. Бърз като мълния, Перо се скри. Наистина, засега всичко му се бе разминало, но кой знае… По-добре беше да е далеч!…
Христо изгаси мотора и скочи от седалката. Беше навъсен като облак.
— А-а, големият моторист е тука! — каза само той, защото главата на Фильо бе все още превързана, и отмина, но после изведнъж спря и се върна. — Фильо, мина ли ти вече?
— Съвсем.
— Ела с мене…
Двамата се изкачиха в тяхната част на къщата. Христо кимна с глава на майка си, която плетеше нещо в кухнята, и отиде в другата стая. Бързо отвори гардероба и извади оттам един пакет. Фильо разбра, че това са писма. Христо с труд се мъчеше да говори. Не го погледна в очите нито веднъж.
— Вземи това и го дай… — каза той, без да спомене името й. — Нека и тя ми върне моите.
— Добре — промърмори Фильо и тръгна.
— Чакай, постой!
Христо бръкна в джоба и извади един заешки крак е почти изтъркани косми. Изглежда, дълго бе го носил в джобовете.
— Дай й го и й кажи: „Малкото хубаво зайче с черните големи очи го убиха…“ Разбра ли?
— Аха.
— Върви! Върви де!
Фильо изтича по дървената стълба, но когато излезе на уличката, спря. Никак не му се искаше да отиде при Виолета с това поръчение, което му приличаше по-скоро на некролог. Наистина, той беше дълбоко привързан към батко си Христо и в същото време разбираше, че в тези отношения никой с нищо не може да помогне. Фильо неохотно закрачи към входа на малката къща. Дръпна въженцето и звънчето заигра. На прозореца горе се показа учителката Виолета.
— О, Филипе, идвай веднага! Не мога да сляза долу…
Фильо се качи при нея. Две шивачки й пробваха дълга бяла копринена рокля пред едно голямо огледало. Подадоха й воала, тя си го сложи и се завъртя.
— Хубава ли съм?
Фильо мрачно кимна с глава.
— Кажи, Филипе, какво те води при мене? — попита Виолета игриво, все още усмихната.
Фильо мълчеше. Тя, изглежда, се досети.
— Излезте за малко… — обърна се тя, вече сериозна, към двете шивачки.
Те излязоха. Фильо подаде писмата и заешкия крак, като гледаше в нозете си. Тя уплашено се отдръпна, но все пак ги взе. Погали заешкия крак.
— Каза да ви кажа, че малкото хубаво зайче с големите черни очи е умряло…
Тя седна на леглото, закри с ръце очите си и тихо заплака. Фильо не очакваше такава реакция от учителката. Местеше се смутено от крак на крак.
— Довиждане, учителке — промърмори той едва чуто и се запъти към вратата.
— Чакай… Писмата не мога да върна. Унищожих ги. Полицията веднъж дойде да ги търси…
Фильо тръгна по улицата съвсем бавно. Никак не искаше да се прибере в двора. Защо големите не си уреждат сами работите, мислеше си той, ами все им трябваме. В провинцията децата играеха доста голяма роля в така наречените „сърдечни истории“. Горе-долу, каквато играят, да речем, пътуващите прекупвачи на яйца и кокошки — живата връзка между производителите и консуматорите. От една страна, влюбените си въобразяват, че децата нищо не разбират и така любовта им ще остане в тайна. От друга страна, те, децата, съвсем всичко разбираха, но знаеха, че поръченията от тоя характер са много важни, и бързаха да ги изпълнят със самочувствието, че именно те, децата, трябва да уреждат недоразуменията на възрастните. Така често можеше да видиш хлапе, което тича по някоя улица и стиска в пазвата си поредното писмо или букет в ръка. То стига до други малчугани, които играят на топчета, и спира задъхано.
— Ще влезеш ли в играта? — пита го някой от участниците.
— Не мога — казва детето с писмото. — Той е решил да се самоубива, има вид на луд!…
— Не се тревожи! Вчера и мене ме пращаха да купя сода каустик, но тя не я изпи. Все се хвалят, че ще се убиват, а досега не съм видял как става тоя номер!…
Интересното е, че не се споменават имена, но децата знаят съвършено точно за кое лице се отнася разговорът. Момчето пак почва да тича по улицата. Понякога децата са принудени да изслушват цели откровения върху любовта и даже да утешават потърпевшите. Но те никога не се отказват от това поръчение, понеже са психолози и знаят, че когато някой е заболял от епидемичната болест „любов“, става крайно немарлив към материалните блага в живота и обикновено бръква в джоба, за да изсипе накуп всичките си дребни пари в ръцете на хлапака — ангел-вестител на любовта!…
Но Фильо трябваше най-после да се върне в двора. Там се разхождаше Христо. Като го видя, се затича към него. Но Фильо се държеше намусено и високомерно, за да не му даде никаква надежда.
— Писмата не може да върне, понеже ги е унищожила. Полицията… — красноречиво подчерта Фильо с махане на ръка.
Христо рязко се извърна. След миг моторът забоботи и потегли с бясна скорост. Фильо въздъхна. В това време бай Тома се връщаше от щаба на ОФ. Както винаги, беше за нещо нервиран и тъкмо тогава пред него се изпречи Фильо.
— Да ти се не види макар и шаферлъкът, и дрехите! Добре стана днес, та да видиш, че на тоя свят всичко не можеш да имаш!
Но едва завършил кратката си реч и се чу конски тропот. В двора на къщата влезе подпоручик Недев. Скочи от коня и окачи юздата на дирека. Той носеше огромен пакет в ръце.
— Търсих ви на дюкяна, но като не ви намерих, идвам тука… — той подаде пакета. — Това е кадетската ми униформа от I курс. Куртката е с висока яка, но нищо. Няма да има нужда от поправка! — огледа той Фильо от горе до долу. — И аз бях дребен като него. Юнак! Това се казва шафер! Аз си нямам никой в тоя град и Фильо ми е нещо като роднина… — наведе се, вдигна го и го целуна. После тръгна. Шпорите му звънтяха. За миг, преди да се качи на коня, се спря.
— В неделя сутринта, нали?
— Тъй вярно! — каза Фильо, като отдаде чест.
Бай Тома гледаше със зяпнала уста, като препариран.
Най-после настъпи дългоочакваният ден. Още рано сутринта дворът бе необикновено оживен. Файтонът на бай Мицо, почистен и изметен, беше готов, с впрегнати коне. Лакът лъщеше. Гюрукът бе свален. А конете — вчесани, с лъщящ косъм. Те бяха украсени с най-хубавите юзди, целите със сини мъниста и медни кабарчета, специално излъскани с пуцинг. На главите им се поклащаха бели помпони на дълги дръжки, а отстрани — огромни пера. Без да се замисли човек, веднага би се сетил, че това е сватбената премяна на един файтон. Бай Мицо Войводата потупваше по задницата двата коня, които в момента стояха с торби на главата, пълни с ечемик, и гледаха кротко и замислено.
— Това не са коне, Тома — каза бай Мицо, — а змейове!
Бай Тома одобрително поклати глава. И той бе тържествен, но верен на себе си — все пак малко неспокоен.
Макензен излезе със светнало от миене лице. Косата му лъщеше от водата. Той бе обикновено облечен, но истинското му величие щеше да се види в черквата, като си сложеше херувимските дрехи.
По дървената стълба бавно, изправен като прът, тропаше Фильо. Него не можеше да го познаеш… Облечен в кадетски черни дрехи, със стегната куртка, тесни панталони с ластик отдолу, под лачените обувки, които държат панталоните изпънати, и без фуражка, той не приличаше на себе си. Сам се чудеше — той ли е, или не е той, като се мярна цял в прозореца. Косите му бяха вчесани, но все пак стърчаха отделни кичури. Непрекъснато ги заглаждаше с ръка. Майка му, с кърмачето в ръка, вървеше след него и все нареждаше:
— Слушай, звяр неден… Гледай да не си скъсаш панталона, че е чужд!…
— Ами!… — веднага се обади бай Тома. — Най-добре ще се чувствува, ако се извъргаля с тоя костюм в някое бунище…
Бай Тома все пак поправи костюма като стар шивач и добави наставнически:
— И не си дръж ръцете в джобовете, прасе такова!
Фильо пак приглади стърчащите кичури с ръка.
— Да имаше малко брилянтин… — въздъхна той.
— Да ти се не види и брилянтинът! А пудра и парфюм не искаш ли, прасе такова!
Сестричката на Макензен отиде при Фильо и му хвана ръката.
— С Еми подръка ли ще се държите?
— Сигурно — каза важно Фильо.
— А шаферът и шаферката, като пораснат, непременно ли трябва да се оженят?
— Непременно! — каза гордо Фильо и не забеляза как личицето на Ружа помръкна.
Даже Перо и Перовица гледаха от балкона. Тук беше и стрина Мария с кроткото си лице. Само двамата братя Христо и Венчо ги нямаше. Още на разсъмване се изметоха в казармата. Фильо си избърса носа с опакото на ръката.
— И не си бърши носа с ръкава! Къде ти е носната кърпа? — попита майка му.
— Тате, дай ми някой лев… — каза Фильо.
— Абе аз, ако имах пари, щях да се оженя!
— Дай му бе, Тома — каза майката. — Може да му потрябват и ще се изложи.
Бай Тома бръкна в джоба и дълго се рови. Накрая намери двайсетолевка и след кратко колебание още една.
— Да ти се не види и сватбата, и шаферлъкът, и…
На файтона се качи Фильо. Бай Мицо седна на капрата и беше много внушителен с патриаршеската си брада. Ружа разтвори портата. Конете тръгнаха.
— На хаирлия да е! — извика майката на Фильо.
Томи изтича след файтона. Конете излязоха на уличката. Тя бе също оживена. Трупаха се пред къщата на учителката Виолета един след друг на опашка множество файтони. В тях бе цялото офицерство на града, облечено за случая в официални черни униформи, със сребърни колани, с акселбанти, които проблясваха на слънцето. Но въпреки външния блясък липсваше бившата им напереност. Стараеха се да не гледат встрани и говореха полугласно. Някои скритом се озъртаха в очакване на неприятна изненада… Не се чуваше никаква заповед на висок глас. Фильо и Макензен слушаха от възрастните да говорят разни работи за офицерите… Че се разделили на две, че едните веднага минали на страната на хората като батко им Венчо и Христо, както подпоручик Недев, школници и мобилизирани от запаса. Но че другите, закоравелите офицери на негово величество, дето са се шляели по Германия и Европа да се учат от германците, дето бяха гонили по дерета и шуми партизаните, отначало се спотайвали, а после изведнъж се окопитили. Децата неведнъж заварваха бай Тома, бай Мицо Войводата и техните приятели с часове яростно да ругаят някакво си четвърто постановление, издадено от министъра на войната, с което се забранявало да се посяга на какъвто и да е офицер, ако ще да е дори от „черните капитани“… Разправяха, че благодарение на това необикновено постановление те отново изправили глава, даже взели да говорят за демокрация и за ненамеса на армията в политиката. Децата не всичко разбираха, още повече, че измежду офицерите те считаха за свой приятел само подпоручик Недев, към когото изпитваха безрезервна симпатия със своя чист и непокварен детски усет. Сватбата се извършваше тъкмо в тоя съдбовен период.1
До първия файтон застана кумът — в случая полковникът. Той галантно подаде ръка на учителката Виолета, цялата в бяло, с дълъг шлейф. Заедно с тях се качиха едно съвсем малко момченце и едно момиченце, които придържаха дългия шлейф. На следващия файтон се качиха жената на полковника и младоженикът. Зад тях, в другите два файтона, бяха шаферите — млади офицери с най-хубавите момичета в града. В самостоятелния файтон на бай Мицо Войводата седяха Еми и Фильо. Той беше крайно смутен, а Еми се чувствуваше като у дома си. Въртеше си очите във всички посоки и високо се смееше. Фильо вдигна ръка да си избърше носа, но после се сети и извади носна кърпичка, като шумно се изсекна.
— На моята сватба — каза глезено Еми — ще има поне петдесет файтона! Тази сватба е доста бедничка…
— Защо? Хубава е — каза Фильо.
— Ти нищо не разбираш — каза Еми. — И не ми целуна ръка дори.
— Какво?
— Внимавай малко — сега аз ти подавам ръката, а ти я целуни!
Фильо се изпоти от смущение, но се наведе да целуне ръката й.
— Не така! Едва ще ми държиш края на пръстите и няма да допираш носа си до китката. Много е неприятно. Ти хрема ли имаш?
— Нямам — каза Фильо и смръкна.
— Е добре, да повторим!
Този път той й целуна ръката по-добре.
Изведнъж шествието потегли. На Макензен не му се ходеше пеша до черквата, затова седна отзад, върху оста на колелата. След него тичаше Томи и лаеше. На Фильо му беше неприятно, че неговият файтон е последен, но нямаше как… Децата от махалата се бяха накачили по околните дувари и викаха на Фильо омразния му прякор:
— Фильо Тангото, Фильо Тангото…
Фильо беше готов да скочи и се разправи с тия нахалници, но Еми го хвана за ръка и той, невъзмутим, остана на място, като гледаше с разсеян поглед, елегантно сложил на облегалото другата си ръка с отпусната китка. Той напълно се бе вживял в ролята си.
Беше неделен ден и когато шествието премина през града, зяпачите се увеличиха. Най-много бяха обаче в черковния двор. Тук се бяха събрали освен зяпачите и бабичките, и местните просяци, заедно с други, дошли на гастрол отдалеч специално за случая. Те се предвождаха от тримата прочути просяци на града: глухонемия Салия с голямата гуша, просяка с отрязаните крака и Пата Циганката. Следваха по-малко известните просяци. Те бяха заели преддверието на черквата, наредени в шпалир. Файтоните спряха сред черковния двор. Започнаха да се нареждат участниците в сватбата: кумове и шафери. Двете малки деца поеха шлейфа, но едното се спъна и се разплака. Набързо го утешиха. Най-после бяха готови.
От високата камбанария се понесоха радостните звуци на всички камбани, но преобладаваха малките камбани с по-тънък звук и мотивът бе бърз и весел. Военната музика, строена в края на двора, се ръководеше от стария белогвардеец Гриша, който и тая сутрин бе успял да вземе необходимата доза алкохол, ако съдим по лицето му — силно зачервено. Той килна фуражката си назад, махна с ръка й военната музика засвири „Сватбеният марш“ на Мендесон.
Макензен отдавна бе скочил от оста на файтона и вече чакаше заедно със свещениците в черквата. Зад Фильо и Еми бяха всички останали официални лица. Той гордо премина през шпалира от просяци, видя, че Ружа го гледа доста свирепо, покачила се върху един надгробен паметник на някакъв владика. Но той не й обърна внимание. Еми си беше сложила ръката над неговата. Бавно и тържествено влязоха в централния кораб на черквата. Отпред, до олтара, бе поставена голяма маса специално за случая. Пред масата стояха трима попове — един възрастен в средата и двама по-млади встрани, — облечени в блестящи златни дрехи, а зад тях, покачил се на стъпалото пред олтара и държащ кадилница в ръка, бе Макензен с цялото си херувимско величие и невъзмутим израз на огромната си глава като новобранец.
Гръмна хорът. Фильо извърна глава към балкона. Хористите бяха облечени във везани бели блузи. Ръководеше ги големият специалист по църковнославянска музика, бивш диригент в Киевската лавра — Васил Иванич Соловьов, обичан и уважаван от всички музиканти в градчето. Подпоручик Недев бе красив и строен офицер, прославен вече между всички, а учителката Виолета — известна хубавица на града. Затова може би така ведро и весело звучеше: „Гряди… гряди“, и създаваше това неповторимо радостно настроение, което изпитваха не само младоженците, но и всички наоколо. Няколко от дамите изхлипаха, а другите си бършеха с копринени кърпички очите. Може би си спомняха този тържествен миг от живота им, последван от готвене, пране и скандали…
Поповете, подпомогнати ревностно от Макензен, започнаха ритуала. Макензен не изпусна случай да смигне на сериозния Фильо. Той също му смигна. В края на краищата всеки със занаята си!… Макензен уверено подаваше ту кадилницата, ту книгата с подходящите текстове, а от време на време пропиваше заедно с двамата псалта на пюпитрите отстрани. Той беше в стихията си и знаеше много добре, че без него не можеше да се извърши бракосъчетанието. И ето, старият свещник започна да чете прочутия текст от Евангелието на Йоан за сватбата в Кана Галилейска. Ясно и отчетливо, с вибриращо ехо се носеха в храма думите: „И на третия ден стана сватба в Кана Галилейска; и майката Исусова беше там“… В това време хорът пееше така нареченото „Обиходно пение“ — апокрифни творби от неизвестни гениални славянски автори, които специално се пеят при сватби. Изпълниха произведението със затворена уста. Басите караха да трепти храма и всеки присъствуващ бе обхванат от особено тържествено чувство. Гласовете на дискантите се понесоха нагоре към свода, откъдето гледаше Саваот с всевиждащото си триъгълно око, а свещеникът продължи: „Казва майка му на Исуса: «Вино нямат»“. Каза й Исус: „Що имаш ти с мене, жено. Часът ми още не е дошъл“…
Започна най-после самото тайнство. Подадоха виното и хляба, а после короните, които полковникът и съпругата му държаха над главите на младоженците. Еми беше силно възбудена. Тя непрекъснато се повдигаше на пръсти и стискаше ръката на Фильо. Той не по-малко бе развълнуван и любопитен. Сега се сменяха пръстените. Свещеникът четеше текста от Първото послание на апостол Петър: „Подобно и вие, жени, покорявайте се на мъжете си… Така и вие, мъже, живейте благоразумно с жените си и отдайте почит към жената като на по-слаб съсъд…“ Кумовете и младоженците започнаха да обикалят масата, като се спираха на всяка от посоките на света. Полковникът леко се спъна и Фильо едва сдържа смеха си. Макензен сериозно вървеше след свещениците. Накрая прозвучаха заклинателните думи: „От днес вие сте едно тяло и един дух. Вие сте мъж и жена“. Хорът гръмна с цялата си мощ: „Гряди… гряди…“. Жените несдържано плачеха, булката бе пребледняла и сложи треперещата си ръка върху ръката на подпоручика.
— И ние ще се оженим — прошепна Еми.
— Да, разбира се — каза Фильо и леко наведе лицето си до нейното. После се огледа — никой не бе го видял.
По-късно всички събрани се изредиха да честитят на младоженците, кумовете и шаферите. Те бяха принудени да стискат ръката и на Фильо, застанал до Еми. Повечето от тях, разбира се, нямаха понятие кой е той и твърдо смятаха, че е от техния кръг, само дето в момента не могат да си спомнят кой е. Даже една дама се наведе над приятелката си и прошепна:
— Кое е това момче?
— Ами че това е синът на командира на Рилската дивизия!…
Другата одобрително кимна с глава. Когато почнаха да излизат навън, просяците взеха да скандират:
— Кумо, нема пари, кумо, нема пари!…
Кумът с щедра ръка бръкна в подноса, който държеше един войник, и хвърли за обща радост на децата и просяците пари, размесени с бонбони и ориз. Фильо за малко не се откъсна от Еми, за да се хвърли в битката за парите в прахта, но се спря. Затова пък Макензен, който знаеше цялата процедура, вече си беше свалил херувимските дрехи и се въргаляше на земята, като успя да измъкне под носа на други деца монетите. Фильо истински му завиждаше и даже му посочи една отърколила се двайсетолевка долу под стъпалата, която никой не виждаше. Макензен опулено го погледна. И тоя път не разбра, но двадесетте лева Фильо за нищо на света не искаше да остави. С пръста той извади носната си кърпичка, изсекна се и я изпусна като актриса в ролята на Дездемона. После се наведе да я вдигне — разбира се, с двадесетте лева. Макензен, който наблюдаваше това, щеше да се скъса от яд. Фильо му намигна.
Военната музика отвън пак засвири „Сватбения марш“ на Менделсон. Когато свърши, запя хорът, сега построен на двора от Васил Иванич. Хорът пееше македонската народна песен: „Кинисали, кинисали сватоите… Ке ми одат, ке ми одат преко Вардар, за невестата…“ Майката извика за нещо Еми при себе си. Още всички бяха на двора. Макензен пък извика Фильо. Той крадешком отиде в преддверието, където бе стълбата за камбанарията. Макензен му показа колко пари е взел. Фильо му извади само двадесет лева. Сравнение не можеше да стане. Макензен се бе здравата потрудил.
— Дай ми малко назаем — каза Фильо.
— А защо не си взе сам?
— С тия дрехи ли?! Бакъртепе си бил и Бакъртепе ще си останеш!… Дай двадесет лева, може Еми да ми поиска един ликьор.
— Е, добре — каза Макензен и му подаде две монети по десет лева.
— Мно-о-о-ого си стиснат. Стиснат си като поп!
Макензен набързо се отдалечи, за да не му поиска още пари. Фильо с любопитство гледаше тълпата. Сега играеха хоро под звуците на военната музика. Той се покачи по стълбите на камбанарията. Стигна до камбаните. Опъна въжето на голямата камбана. Тя леко иззвъня със своя плътен глас. Фильо трепна, защото тая камбана я употребяваха за погребения. Заслуша се и пак опъна въжето. Тогава в същия миг видя там, облегнал се на стената, Христо с голямата черна брада. Той си беше закрил очите с едната ръка. Фильо трепна. Не, Христо не бе го забелязал. Долу, в двора, продължаваха да свирят хора, но в ушите на Фильо звучеше камбаната с надгробния звук. А после заедно с трептенията на голямата камбана се прибавиха звуците на прекрасната скръбна творба, която, разбира се, никой не пееше в този радостен миг, но може би по асоциация, предизвикана от присъствието на един самотен мъж, облегнат на варосаната стена и закрил с ръка очи… Фильо ясно чуваше мощния хор, изпълняващ композицията на Ведел: „На реках Вавилонских, тамо седомо и плакамо…“ Това беше само миг, а после Фильо отново чу военната музика долу с веселото народно хоро. Хорът изчезна. Фильо тихо се отдръпна, за да не го забележи Христо. Изтича долу и се хвана на хорото до Еми. Тя радостно му се усмихна. Двамата заиграха, но нещо тъжно остана в душата на Фильо…
Военните бяха отделна каста със свой живот, свое облекло отличаващи ги от всички хора, със свои места за събиране. Такова място беше и военният клуб в градчето — едно от най-хубавите здания. Навън цивилните се редяха на дълги опашки за хляб, олио, за дрехи, а тук сякаш нямаше никаква оскъдица. Всичко беше подредено, всичко блестеше. Келнерите се движеха безшумно. Офицерите, щом се освободяха от занятия в казармите, идваха тук и пляскаха карти до умопомрачение чак до сутринта. Защото играта на карти също беше битка, при която често заплатите за една вечер минаваха от един джоб в друг. И сега това все още продължаваше въпреки революцията, въпреки неизвестното… Те имаха самочувствието на особено съсловие, от бога избрано, и твърдо смятаха, че са незаменими, че всяка, власт, каквато и да е, ще има нужда от опитни военни. И все пак нещо в ежедневието им, както и в това сватбено тържество — липсваше. Липсваше веселото, безгрижно настроение. Те очакваха нещо да се случи, но тъй като не бяха свикнали да мислят по-напред от следващия ден, се мъчеха чрез гуляй и напомняне на миналия блясък да се самозалъгват.
Привечер всички участници в сватбата, а и много поканени от други гарнизони влязоха във военния клуб. Оберкелнерът — един бивш фелдфебел — беше застанал на вратата и извикваше гръмко, като че ли командуваше армия, имената на влизащите.
— Генерал Донков — командир на VII рилска дивизия, с госпожа Велизара генерал Донкова… Полковник Динев — командир на XIV македонски пехотен полк, с госпожа Кичка полковник Динева и госпожица Орхидея полковник Динева…
И жените на цивилните слагаха пред фамилното си име званието на съпруга, като например: Жана архитект Спиридонова или Фани доктор Иванова. Но за разлика от това на офицершите то си оставаше само звание, лишено от сила. Никой например не отиваше при Жана архитект Спиридонова да си поръча план за къща, дори за кокошарник. Докато званието генерал или полковник пред имената на съпругите им имаше реална стойност в съвсем близкото минало. Фактически те командуваха полкове и дивизии, а мъжете им бяха нещо като поставени лица. Ако някой офицер набиеше полицай например (а офицерите считаха за свой дълг да бият полицаите и го вършеха със замах, макар и в пияно състояние), той на сутринта, още неизтрезнял, с огромен букет в ръка заставаше търпеливо пред къщата на командира на полка, изпотен от напрежение. Но чакаше той не самия командир, а чакаше да се събуди командиршата. На нея подробно в най-затулената стая на къщата излагаше обстоятелствата на побоя и накрая й целуваше ръка с кучешка благодарност в очите. Командиршата отсичаше:
— Три дена домашен арест!…
— Покорно благодаря! — изреваваше изпотеният офицер, като се обръщаше кръгом и с маршова стъпка пресичаше помещението. Чак навън си избърсваше с кърпа потта от лицето. И тоя път се беше разминало!…
Гостите, влизащи в голямата зала, минаваха пред младоженците и се поздравяваха с тях, с кумовете и шаферите. На края на редицата стояха Еми и Фильо.
Келнерите поднесоха напитки. Фильо взе за Еми един ликьор, а за себе си коняк. В това време при тях дойде подпоручик Недев. Той се чукна с децата.
— Юнак шафер! — и го целуна. — Ти си ми късметът!
Музиката засвири танго. Оркестърът бе на балкона в залата. Няколко двойки станаха.
— Няма ли да ме поканиш? — обърна се Еми към Фильо.
Фильо здравата се изплаши.
— Нещо кракът ми не е в ред… — каза той, като си изкриви лицето от болки.
— Не се прави на луд и ставай!
Фильо тръгна след нея. Тя просто го влачеше за ръка.
— Пусни ме само за малко… — каза той и я вкара в страничния коридор, където нямаше никой.
— Абе по-рано танцувах като фурия — заекна сега Фильо като Макензен, — но напоследък ми се струпаха толкоз неща, че, изглежда, съм забравил.
— Плуване и танцуване никога не се забравят! — каза Еми, но после разбра и се усмихна. — Ела да ти покажа?
Почна да го учи. Те танцуваха в коридора.
— Достатъчно! — отсече Еми. — На дансинга е пълно и никой няма да забележи. — Хвани ме подръка!
Двамата излязоха на дансинга. Нистина, там сега всички танцуваха. Като се изключат няколко настъпвания, танцът вървеше добре. После отведнъж оркестърът млъкна. Засвириха туш. Полковникът отиде при булката и я покани. Двамата се понесоха из залата в стъпките на валса. Изпълняваха Щраус. После подпоручикът покани жената на полковника и така подред всички шафери поканиха шаферките.
— Хайде, тръгвай! — дръпна го за ръката Еми.
— Не мога, ще падна…
— А, така ли?! — възкликна тя гневно.
В това време един юнкер се приближи до нея. Тракна с токовете и кимна с глава. Еми стана. Юнкерът й целуна ръка и я поведе към дансинга. Той наистина танцуваше добре. Фильо започна да си гризе пръстите от яд. Отиде към голямата маса, където бяха натрупани сладкиши и сандвичи. Тъкмо да си вземе един, видя на прозореца да се подава голямата глава на Макензен. Тоя път Фильо наистина му се зарадва. Изтича при него.
— Хвани ме за ръка, че ще падна — каза Макензен. — Чакай да си наместя краката удобно. Дай сега от голямата торта!
Фильо му занесе едно парче.
— Яж!
— Не мога, ще падна. Дръж тортата ти, аз ще ям!
Макензен почна да лапа и си омаза цялото лице.
— Дай ми сега от тия парчета хляб! Това, намазаното, мармалад ли е?
— Това е черен хайвер — каза Фильо като специалист.
Макензен беше страшно учуден.
— Аз пък мислех, че хайверът е само бял.
Фильо зави в една хартия доста от яденето и пъхна пакета в бездънната пазва на Макензен.
— Ще те чакам отвън — каза Макензен и скочи от прозореца.
Фильо се върна в залата. Вече не танцуваха. Видя Еми и юнкера как оживено разговарят. Еми се смееше, а на Фильо му идеше да умре от мъка. Но в залата влезе един офицер с кожена куртка, кални ботуши, военна униформа, с каска и мотоциклетни очила на челото. Той бе много мръсен и уморен. Отиде при полковника и нещо му каза. Оркестърът засвири пак валс. Но полковникът отиде в средата на залата и вдигна ръка. Оркестърът млъкна.
— Господа офицери, всички в казармите! Германците са при Царево село…
Настъпи суматоха. Подпоручик Недев дълго целуна жена си. Лицата на офицерите изведнъж станаха напрегнати. Някои от жените заплакаха. Виолета мълчеше и гледаше втренчено напред.
— Господа, да тръгваме! — каза полковникът и пръв се запъти навън.
Настъпи неочаквана тишина. Чуваха се само енергичните стъпки на офицерите, които излизаха. Заедно с тях тръгна и юнкерът.
— Да те изпратя ли? — Фильо тихо попита Еми, която си хапеше устните.
— Ще си ида с мама.
Фильо излезе незабелязано. Мина покрай войника на пост пред военния клуб. Поколеба се накъде да хване и дълбоко въздъхна. Някой го дръпна за ръка. Беше Макензен, изскочил от градината на военния клуб.
— Носиш ли нещо?
— Какво?
— Върни се, моля ти се…
— Ум имаш ли? — възмути се Фильо. — Не се изплюска на тоя свят!
Макензен млъкна и се загледа в приятеля си. Фильо извърна лице. Мълчаливо тръгнаха по улицата към площада. Там на запад светваше и угасваше небето. Носеше се далечен тътен.
— Немците са при Царево село — каза Фильо.
— А пък аз мислех, че ще вали — каза Макензен и бръкна в пазвата, откъдето извади парче кекс и салам. Подаде и на Фильо. Двамата вървяха и ядяха, без да говорят.
Когато се прибраха у дома, дворът на голямата многолюдна къща бе много оживен.
— Става дебела работата… — каза Фильо.
Необичайно за това време всички бяха навън. Двамата братя Венчо и Христо с каски на главите и автомати стояха до мотоциклета с кош. Майка им ги прекръсти.
— Да се пазите един друг, чедо… — каза тя и целуна синовете си по челата. И двамата гледаха съсредоточено пред себе си.
След миг Христо седна на кормилото, а Венчо в коша. Лицата им бяха сурови. Мотоциклетът с рев потегли.
— Бате Христо, бате Венчо… — извикаха напразно двете момчета и се затичаха след мотоциклета…
Разсъмваше се. Фильо и Макензен отидоха в клуба на РМС. Там имаше три камиона, изпълнени с младежи, с оръжие в ръка. Лицата на всички бяха възбудени и напрегнати. Венчо и Христо се занимаваха с товаренето на картечници и минохвъргачки. Всички бързаха. Фильо и Макензен се опитаха да помагат с цел да се вмъкнат и те в камиона. Даже успяха по едно време да се покачат, но бяха набързо свалени. Издебнаха момента и се завъртяха около двамата братя.
— Бате Венчо, вземете ни и нас, ще ви носим вода — молеше се Фильо.
— Веднага се прибирайте в къщи! — заповяда Венчо. — Хайде, дим да ви няма!
Фильо и Макензен се отдръпнаха на безопасно разстояние, но не си отидоха. Стояха дълго, чак докато изгря слънцето. Видяха как трите камиона потеглиха. Ремсистите викаха „ура“. Пред клуба не остана никой. Само там, вътре, момичето със сините очи прибираше книжа в бюрото. Те влязоха, но то не им обърна никакво внимание.
Комитетът на комунистическата партия в градчето пръв бе узнал и предал съобщението, че немците са само на трийсет километра от града. Партизаните и ремсистите веднага тръгнаха за фронта с единствената мисъл на всяка цена да задържат врага. Армията се придвижваше по-трудно. Това бе причината доброволните части първи да влязат в бой и да дадат извънредно много жертви. Армията по-късно отблъсна немците, но все пак първия удар понесе доброволческият отряд.
Двете момчета отново се измъкнаха на улицата. Целият град бе сякаш навън. Оживено бе като на празник. Някъде отдалеч се чу биенето на военен барабан. Фильо и Макензен се затичаха натам. И наистина, по главната улица маршируваше полкът. Отпред вървеше барабанчикът. След заключителните удари на барабана с повтарящия се финал засвири музиката. Бас-тубите мощно изреваха началото на „Велик е нашият войник“. И музикантите бяха в пълна бойна униформа с каски на глава. Между прочем те бяха обучени и за санитари. Пред военната музика вървяха, както винаги, много деца. Повечето бяха от махалата на Фильо. Някои от децата се обръщаха и вървяха заднишком, като дирижираха с ръце и конкурираха стария капелмайстор Гриша. Но музиката бързо ги застигаше и те пак трябваше да тичат напред на безопасно разстояние, за да могат отново да ръкомахат на музикантите.
По стар навик Фильо и Макензен също се нареждаха пред музиката. Фильо се сети, че полкът ще мине край къщата на Еми, и се отдръпна, като продължи да върви отстрани. Не искаше тя да помисли, че той е все още дете. Макензен в първия момент продължи да крачи начело на децата, но като не видя Фильо до себе си, излезе също от колоната настрани до тротоара, където бяха изпращачите. Пред желязната ограда стояха жената на полковника и Еми. След военната музика се вееше знамето на полка, носено от стар фелдфебел с брада и множество медали и ордени на гърдите, а от двете му страни крачеха двама други фелдфебели с юнашки мустаци. След знамето идеше командирът на полка, яхнал гордо английската си кобила. Когато стигна до къщата си, спря. При него изтичаха Еми и майка й. Полковникът се наведе и целуна първо жена си, а после дъщеря си, която му подаде и букет. Той го взе и пришпори коня, без да се обърне повече. Еми и майка й се отдръпнаха пак на тротоара пред красивата желязна ограда на техния двор с кокетната им къща. Еми се разхълца, но майка й стисна ръката й. Макар да беше бивша певица и ревностна председателка на женското дружество „Любов към родината“, което тържествено изпрати немците, когато напуснаха града, тя достойно сдържаше чувствата си, защото така се полагаше на една командирша.
Сега се източваха ротите. Покрай всяка рота вървяха жени и деца. Някои бяха хванали бащите си за ръце. Кран друг подтичваше жена му, като си бършеше сълзите, а трети хвърляха пред ротите котли с вода, да им върви добре. Фильо издебна момента и се приближи до Еми. Тя бе много разстроена, сложи глава на рамото му и сега се разплака на глас, като си бършеше носа в ризата на Фильо. Майка й се беше прибрала в къщи. Фильо се помъчи да я утеши.
— Нищо, баща ти сигурно ще си дойде!
— Ами ако го убият?
— Ще бъде герой!
— Не искам да е герой, искам да си е в къщи!… — още по-силно се разрида Еми.
Той млъкна, докато тя постепенно се успокои.
— Ами ако с мене се случи нещо, ти ще плачеш ли? — попита скромно Фильо.
— Какво ще се случи?
— Ами може да загина… — каза още по-скромно Фильо и очите му се навлажниха, защото той напълно се бе вживял в новата си роля.
— Но ти не си още мъж! — учуди се Еми. — Не можеш да отидеш на война.
— Отивам — каза Фильо. — Но щом не вярваш… Ако се случи нещо с мене, можеш да се ожениш за оня… юнкера.
— А, така ли?! — каза с раздразнение Еми.
Цялата работа щеше да свърши с караница, но тогава майка й я повика от балкона на тяхната къща.
Еми си тръгна. Фильо дълбоко въздъхна. До него застана Макензен. Той се направи, че не забелязва вълненията на приятеля си. По главната улица се носеха моторизираните части: два малки танка, няколко камиона и оръдията, влачени от коне. Ето го и подпоручик Недев на своя кон начело на батареята. Той скочи от коня и отиде към жена си, която с букет в ръка чакаше на тротоара. Лицето й беше побеляло като вар, сякаш капка кръв нямаше под кожата й. А очите й бяха сухи и трескави. Целунаха се дълго, толкова дълго, че оръдията отминаха напред. Подпоручикът едва се откъсна от младата си жена. После се огледа и видя Фильо.
— Филипе! — извика той с пресипнал от вълнение глас. — Ела тук!
Фильо отиде към него.
— Помагай на жена ми! Сега мъже не останаха в града…
— Не се безпокойте! — отговори Фильо. — А кадетската униформа татко ще я изглади и ще ви я върна.
— Не, не… Тя ти е подарък от мене! Носи я със здраве!…
Подпоручикът му махна с ръка, после се метна на коня и бързо препусна към отминалата батарея.
Градът отново утихна. Фильо и Макензен унило се влачеха по улиците. Хората се разотиваха, като се ослушваха. На запад бумтенето на оръдията стана съвсем отчетливо. След около час засвириха сирените на кметството. Воят им прониза небето. Хората побягнаха. Улиците се опразниха. Някакъв малък самолет кръжеше в небето. Чуха се далечни избухвания. Към река Струма светна огън. Раздаде се взрив. Бомбардираха гарата.
Фильо и Макензен тичаха по улицата и се набутаха в клуба на РМС. Там, на пишещата машина, момичето със сините очи и лунички по лицето, което се държеше особено внимателно с Венчо, бързо тракаше нещо. После сгъна листа в един плик. Искаше да го пъхне в пазвата си, но видя двете деца.
— Фильо, много ми трябваш!… Слушай — прошепна му тя, — аз тръгвам на фронта! Ако не се върна, дай това писмо на бате ти Венчо. Ако се върна, ще ми дадеш обратно писмото. Разбрано?
— Разбрано! — каза Фильо. — Само че защо днес всички сте решили да умирате?!
— Е, както се случи… — отвърна момичето и с ръка оправи късите си коси.
Излязоха навън. Тя заключи клуба, подръпна ремъка на автомата си и се готвеше да тръгва. В същия момент пристигна запъхтян възрастният политзатворник, който сега изглеждаше още по-слаб и прегърбен в цивилните си дрехи.
— До̀бре, идвам при тебе по работа.
— Никой не остана. Заключих и аз тръгвам с последния камион от казармите.
— Слушай, До̀бре, трябват ни двама ремсисти.
— Няма, разбираш ли? Няма никой! Всички заминаха.
— Но аз какво ще правя? Помощната организация събра подаръци за фронта. Трябва да ги занесем. Наел съм и камион.
— Нищо не мога да направя. Довиждане. Всичко хубаво! — каза До̀бра и изтича надолу по улицата.
Възрастният политзатворник запали цигара. Не обръщаше никакво внимание на децата. След малко и той се запъти нанякъде. Фильо и Макензен се спогледаха. Знаеха от родителите си, че възрастният човек на времето е бил много силен и много хубаво говорел пред хората, но от побоищата в полицията и затворите здравето му съвсем се разклатило. Може би за това му бяха дали да ръководи Помощната организация.
— Изглежда, ще има доста погребения — каза философски Макензен. — Ще падне голямо плюскане на гробищата.
— Кажи, това мисли на свестен човек ли са? Не те ли е срам?
— Абе аз какво ти правя?! Само казвам. Да не би аз да ги убивам!
— Хората живота си дават!…
— Ами, като пораснем, ако е необходимо…
— Стига! Аз тръгвам на фронта! Не мога да живея с такива като тебе!
— Добре, че каза, да ти приготвя букет! — и Макензен глупаво се изсмя на шегата си, но после му стана мъчно. — Фильо… Фильо бе… аз така, на смях. Виж, да бяхме по-големи, веднага щяхме да тръгнем. Пък даже с… Помощната организация!
Изведнъж Фильо бе осенен от някаква мисъл. Плесна се по челото.
— Тичай след мене!
— Какво ти стана? — каза Макензен, но се забърза след Фильо.
Задъхани стигнаха пред някакъв бивш дюкян. Сега там висеше скромна табела, на която пишеше: „Помощна организация“. На улицата бе спрял камион. Двама цигани пренасяха в него пакети от дюкяна. Пред камиона, облегнал се на радиатора, стоеше старият шофьор, известен под името Кольо Унчето. Той бе стар и камионът му допотопен. Кой знае как, и двамата успяваха все още да се движат. Унчето извади от задния си джоб едно плоско шише ракия и отпи голяма глътка. Погледна бутилката срещу слънцето. Останало бе твърде малко. Той със съжаление завинти запушалката и въздъхна.
— Бай Унче — попита Фильо, — какво товарите?
— Разни боклуци — отговори механично Унчето.
— За къде?
— За майната си! — каза Унчето.
— А кой е тук главният?
— Един изветрял комунист!… И аз не съм наред, но той хептен! Ама мене що ми е — да плати курса, па да си троши главата!…
— Закъде заминавате, за фронта ли?
— Я се разкарайте! — изведнъж се сопна Унчето. — Та къде, та що… Ти да не ми си чорбаджия, бе?
Единият от циганите се придвижи към Унчето.
— Челеби — каза мазно циганинът, — яз мислим да е готово.
— Е, та какво?
— Да даваш нещо?
— Влезте вътре при стария! Той да ви даде!
Двамата цигани свиха рамене и се отправиха към дюкяна.
— Асане — викна Унчето, — иди в кръчмата на бай Васил да напълни шишето!
И двамата цигани се върнаха.
— Готово, челеби!
Унчето надигна шишето. Двамата цигани протегнаха ръце. Той го изправи срещу слънцето и продължително се взря. Отпи глътка и чак тогава го подаде на циганите. Те си свалиха каскетите и пресушиха шишето.
— Да ти дава господ илядо годин да живееш! — казаха те обичайната си благословия.
Фильо сръга Макензен. Беше моментът!… Двамата влязоха в канцеларията на Помощната организация. Зад бюрото седеше старият политзатворник и нещо пишеше. Момчетата застанаха и чакаха. По едно време той вдигна глава.
— Какво има? — попита недоволно той.
— Вие ли сте председателят на Помощната организация? — вежливо запита Фильо.
— Да, защо?
— Изпращат ни от РМС — каза авторитетно Фильо.
Макензен учуден искаше да каже нещо, но Фильо го сръга и той млъкна.
— Най-после! — каза председателят и излезе иззад бюрото. — Седнете, момчета.
— Няма да сядаме. Да тръгваме! — нямаше търпение Фильо.
— Но нямаше ли други… — по-големи от вас?
— Изпълняваме заповед! — каза важно Фильо. — Освен това ръководството смята, че ние сме най-подходящи.
— Добре, добре, не се сърдете, момчета… Само че родителите ви знаят ли? — усъмни се все пак възрастният човек.
Макензен отново се готвеше да каже нещо и Фильо пак недоволно го сръга.
— Ние сме сираци — с тъжен глас каза Фильо и добави: — сираци от войните…
— Кои войни? Вие сте много малки!
— Политическите войни — посмути се Фильо.
— Е, да, наистина… — въздъхна възрастният човек. — Като помислиш, войните на Балканите никога не са преставали. Радвам се, че сте синове на антифашисти. Скоро и за вас партията ще се погрижи и какъв светъл живот ще настъпи!… А сега горе главите! Идете до в къщи и си вземете по една топла връхна дреха.
Възрастният човек почти се просълзи от умиление и си избърса очите с носна кърпа. Двамата бързо излязоха.
— Аз няма да дойда. Войводата ще ме пребие — каза Макензен.
— Абе кой ти гледа сега кой е в къщи и кой не е. Татко ти няма да разбере.
— Ами ако ме убият? — каза Макензен жално.
— Тебе ли? Кой убива поп?!
— Ама те не знаят…
— Ще им кажем. Хайде сега в къщи! Ти вземи мушамата на Войводата, а аз ще свия на стария кожуха — заповяда Фильо.
— Нямаш ли нещо за ядене? — попита Макензен.
— Ще гризкаме от подаръците.
— Ами! Сигурно са само стари ръкавици и вълнени чорапи. Знам аз тези помощи! Всеки дава това, дето не му трябва…
— Глупости! — възмути се Фильо. — Така беше преди, за германците! Уж помощи, пък си ги изкопчваха…
Четвърт час по-късно двамата като престъпници се измъкнаха от портата. След тях вървеше Томи. Изпращаше ги сестричката на Макензен — Ружа. Само на нея бяха казали къде отиват.
— Ако ни издадеш, да му мислиш! — напомни Макензен строго.
— Няма — хълцаше Ружа. — Ще ви убият ли?
— Не се знае… — каза Фильо. — Всичко става, може и да се върнем живи…
— Не искам да те убиват!
— А за мене не ти ли е жал? — попита насмешливо Макензен.
— И за двамата ми е жал — още повече се разхълца Ружа.
Фильо нещо се сети и дръпна настрани Ружа. Извади от пазвата си една тетрадка, доста изпомачкана.
— Ако стане нещо с мене, ще дадеш тия стихотворения на Еми.
— Няма да ги дам! — каза троснато Ружа.
— Значи не искаш да изпълниш последното ми желание? Така ли? Аз те мислех за близък човек…
— Аха — плачеше Ружа.
— Млъкни сега и слушай! Ще й кажеш: тук Фильо е записал последните си мисли в рима… и…
— Няма да я дам!
— Добре тогава! От днес вече не си ми нищо!
— Ще я дам — каза Ружа. — За нея ли си ги писал?
— Въобще съм писал… За живота… Не съм имал никого предвид.
— Мога ли да ги прочета?
— Не. Какво разбираш ти от поезия!…
Тя беше готова пак да се разплаче.
— Подай си ръката! — й каза Фильо. Тя си подаде ръката. — Отпусни китката!
Ружа се засмя.
— Защо така глупаво се смееш? — попита учуден Макензен, който се приближи.
— Гъдел ме е…
Фильо се наведе и целуна ръката й.
— Важното е да не си допираш носа до китката, особено когато си хремав! — каза Фильо педагогически.
— Е, стига де! Ти все много знаеш! — ядоса се Макензен. Той извади от пазвата си парче хляб и започна да яде.
— Аз знам много работи… — каза дълбокомислено Фильо. — Ако пък се върна жив и здрав, ще те науча да танцуваш! Бях като фурия във военния клуб! „Такъв танцьор не съм виждала…!“ — каза Еми, тоест майка й де! — Особено валса…
Макензен не изтърпя и го дръпна. Двамата тръгнаха. Ружа остана на улицата и им махаше с ръка. Томи лаеше и тичаше пред тях.
Като стигнаха къщата на учителката Виолета, тя стоеше на прозореца и гледаше надолу по уличката. На очите й блестяха сълзи. След кратко колебание Фильо й се обади:
— Учителке…
— Фильо! — възкликна тя радостно и изтича долу.
— Тръгваме за фронта. Ще носим подаръци на войниците…
— Почакайте — каза Виолета. Тя отново влезе в двора и след малко донесе две рози.
— Едната ще дадеш на мъжа ми, а другата…
— Знам — късо каза Фильо.
Двамата изтичаха по уличката.
— Пазете се! — викна след тях Виолета.
Томи и отговори с лай.
Унчето дълго въртя манивелата, докато запали мотора. После си свали каскета и се прекръсти. Извади шишето с ракия, отпи от него и седна на кормилото. Председателят на Помощната организация заключи канцеларията и се качи в кабината. Двете деца стояха до колата.
— Качете се при мен, има място — предложи възрастният мъж на децата.
— Не, ние искаме отгоре… — отвърнаха момчетата.
Те пъргаво се покатериха на каросерията. Томи подскачаше, скимтеше и искаше да се качи и той, но камионът потегли. Томи тичаше след него с изплезен език.
— Томи… Томи… — викаха момчетата и почти щяха да се разплачат, защото отведнъж им стана мъчно. Та нали отиваха на война?…
Но камионът го забули с прах и Томи изостана назад. С рев машината се носеше по улиците на града. Група деца, като ги видяха, се развикаха:
— Фильо Тангото… Макензен Бакъртепе…
— Отиваме на фронта-а-а-а!… — викна Фильо гордо.
Децата млъкнаха и почтително ги изгледаха, докато отминаха.
Камионът премина моста над река Струма. Той беше паянтов и целият скърцаше и се люлееше. Шосето потъна в прах. Фильо и Макензен непрекъснато кихаха. Те с нетърпение чакаха по-скоро да дойде фронтът, за който имаха смътна представа от филмите. Шосето се виеше нагоре и все нагоре, като бавно изкачваше планината Огражден, на запад от града. От време на време покрай тях преминаваха военни коли и мотоциклетисти. Понякога пък камионът настигаше каруци от обоза. Той целият се тресеше от напрежение и моторът му виеше на най-тънката си нота. Когато изкачиха билото, почнаха да се спускат надолу, където течеше малка планинска река. Покрай реката се виждаха няколко палатки с големи червени кръстове. Един военен се миеше на потока. Дори не вдигна глава, когато минаха край него. После камионът пак се заизкачва. Санитарният пункт остана долу в ниското. Когато превалиха и тази височина, камионът спря. Фильо и Макензен видяха Унчето да скача от кабината. Той отвори капака на мотора. Оттам се вдигнаха облаци пара. Момчетата също скочиха на земята. Слезе и председателят на Помощната организация. Фильо и Макензен си изтупваха дрехите от прахта.
— Бай Унче — попита Фильо, — що му е на камиона?
— Он си знае… — каза Унчето.
— Скоро ли ще тръгваме? — намеси се и Макензен.
— Питай него! — троснато отговори Унчето и посочи нагоре.
— Наистина, трябва да побързаме… — каза възрастният мъж.
В същото време съвсем близо се чу канонада и екнаха изстрели. Унчето трепна. Фильо и Макензен също бяха неспокойни. Но старият политзатворник запази пълно самообладание, сякаш нищо не е чул.
— Като бързаш — му се сопна Унчето, — оди сам!
Той бършеше с една голяма изцапана кърпа лицето си.
— Вие не сте много съзнателен, другарю — каза председателят на Помощната организация.
— Слушай бе, човек, две войни съм изкарал! С камион до Одрин съм стигал. От първите шофьори съм във войската. Молим те, не ми давай акъли!…
— И аз съм се бил в Първата световна война…
— По-добре ще е да се върнем и да оставим подаръците в медицинския пункт.
— Казано ми е да отида на фронта и ще отида!
— Е, убаво! — троснато каза Унчето. — Ама ако стане нещо, ти отговаряш! Язък за децата!…
А децата слушаха с любопитство и много енергично се качиха в каросерията на камиона. Двамата мъже влязоха в кабината и машината потегли. Наново се вдигнаха облаци прах. Грохотът на оръдията се чуваше съвсем близо. Някъде към края на хоризонта се виждаше нещо като мъгла и дим. Забелязваха се и отделни избухвания. Шосето се изкачваше към билото на планината. Сега те пътуваха из гола местност. Няколко силни гърмежа накараха Фильо и Макензен да се обърнат надясно. Там, в една хилава дъбова горичка, бе монтирана батарея. Над оръдията имаше мрежи, покрити с листа. Един военен мотоциклет с офицер в коша, каран от войник, с изцапано от грес лице, профуча край тях. Офицерът нещо им викна, но те не разбраха какво. Камионът продължи бавно да пълзи напред. Фильо се наведе и надникна през прозорчето в кабината. Старият политзатворник стоеше невъзмутим. Унчето въртеше като пуяк глава и по лицето му се стичаха едри капки пот. Внезапно нещо избухна точно пред тях. Фильо и Макензен дори нямаха време да се уплашат и се строполиха в каросерията. Камионът рязко спря. Предните му колела попаднаха в канавката и така се наклони, че за малко не се обърна. Фильо и Макензен скочиха на земята и без да си кажат дума, се мушнаха под камиона като къртици. Там с неочаквана пъргавина вече бе прилазил и Унчето. Без да иска, Фильо се хвана за крака на шофьора. Той помисли, че нещо става, защото почна да рита и да вика. Най-после всичко се успокои. Фильо гледаше краката на председателя, който стоеше изправен пред радиатора с непонятно хладнокръвие. Под камиона Унчето се мъчеше да се прекръсти.
— Боже господи… — повтаряше той — що ли ми е писано днеска да си патя?…
В това време децата видяха как до краката на председателя застанаха други крака в прашни ботуши и чуха груб мъжки глас:
— Какво правите, щураци такива! Излизайте веднага!
Фильо и Макензен излязоха. Но Унчето продължаваше да лежи под камиона. Офицерът се наведе и взе да го дърпа за крака.
— Сега бе, сега… — обади се Унчето и едва успя да се измъкне.
Но изсвири нова мина, тоя път в канавката се хвърлиха всички заедно е офицера. Дори Фильо скочи върху Макензен, който упорито лазеше, да се скрие под останалите. Само старият политзатворник стоеше прав до радиатора. Мината падна тоя път не толкова близо. Всички надигнаха отново глава.
— Качвайте се на камиона! — викна с прегракнал глас офицерът. — И дим да ви няма! Ще карате напред и след хълма ще завиете надясно. Оттам ще се спуснете в селото. В училището има войници.
Всички пъргаво се настаниха в кабината, но камионът нещо не искаше да тръгне. Тогава Унчето рипна вбесен и удари с юмрук капака на мотора, който изведнъж заработи. Той се качи, целият изпотен, зад кормилото.
— От добро не разбира! — обясни той. — Само от бой… тая стара биволица!…
Камионът се измъкна от канавката. Унчето натисна газта и потегли. Но ето засвири пак мина. Унчето си затвори очите. Мината се пръсна на шосето. Предното стъкло на кабината се разпадна на късчета. Всичко се посипа със стъкла. Той се мъчеше да овладее кормилото. Камионът се носеше като шантав от едната канавка към другата, докато се уравновеси. В кабината всички се бяха притиснали едни към друг. Макензен плачеше. Само председателят на Помощната организация все още не губеше самообладание. Той се опитваше да прегърне децата. Чу се свиренето на друга мина. Сега Унчето пришпори камиона, който превали билото и с остър завой и поднасяне, което би направило чест на световен състезател, зави по един тесен коларски път. Мината избухна зад камиона. Тесният път се спускаше стръмно надолу по хълмовете. Те пазеха камиона от други мини. Когато минаха доста голямо разстояние, където канонадата не се чуваше, спряха. Унчето тежко дишаше, и се кръстеше с голяма бързина. Тоя път се кръстеше и Макензен.
— Помилуй мя, боже, дари ме с голямата си милост и изглади беззаконията ми…
Фильо го разтърси.
— Псалом 54 — каза тържествено Макензен с опулени очи, който съвсем се беше шашардисал, а после с пълен глас запя друг псалом. — Който живее под сянката на всевишния… той обитава под сянката на всемогъщия…
Фильо се уплаши не на шега и щеше да се разплаче.
— Макензен, Макензен, ранен ли си, кажи ми бе? — питаше го той. Но вместо отговор Макензен пропя тържествените стихове от Псалом 91:
— Аспида и Василиск ще настъпиш, лъв и змей ще тъпчеш до тебе… Ще паднат хиляди и десет хиляди от десницата ти…
— Това момче не е добре — каза разтревожен старият политзатворник.
Унчето отпи от шишето ракия. Вадички пот се стичаха по ръцете и шията му.
— Как ще е добре! Ама ти си още по-зле! — каза Унчето.
— Кой, аз ли? — учуди се възрастният мъж.
— Ти, я! Бил си на война, лежал си в затвора, но акълът не ти е дошъл!… Ей, момче — обърна се той към Макензен, — стига си ревал попски песни! Няма да ти помогнат!…
Унчето го хвана и го разтърси. Насила му наля ракия в устата. Макензен се задави, но спря да пее. Всички се поуспокоиха. Унчето потегли. Наново погледна децата. Макензен не му харесваше никак. Тогава смигна и запя: „Болен ми лежи Миле Попйорданов…“ Отначало запя Фильо, после той приятелски сръга Макензен и накрая се присъедини и той. Председателят се усмихна.
Камионът се носеше надолу и след малко навлезе в някакво село. Пътят скоро ги заведе право в училищния двор. Тук имаше войници. Затичаха се към камиона. Всички слязоха от кабината. Унчето свали единия капак на каросерията. Фильо и Макензен се завтекоха към пакетите. После с необикновена пъргавина се заеха да раздават на развеселените войници подаръците. А старият политзатворник усмихнато ги наблюдаваше, явно му беше драго и весело.
— Дай на момчетата всичките пакети и да се връщаме в града — предложи Унчето на председателя.
— Ще се върнем на медицинския пункт!
— Тая нема да стане! — каза Унчето. — Да трамбовам отново по тоя път?! Тука параход минава ли? — И Унчето дръпна ъгъла на зачервеното си от прах и пиянство око.
— Аз питах, има и друг път, отзад — през самото село — намеси се живо Фильо.
— Ти да мълчиш, диване такова! — каза Унчето.
— Аз… аз… — искаше да каже нещо и Макензен, но Фильо го щипка и той млъкна.
— Всички на камиона! — каза старият политзатворник с неочаквана бодрост.
Късно след обяд камионът потегли, но вече по друг път, съвсем изровен и тесен. Грохотът на оръдията пак се усили, но високите хълмове ги запазваха от някоя случайна граната или мина. Чуваше се единична стрелба. Накрая все повече и повече всичко заглъхваше. Не след дълго камионът слезе към рекичката, където беше медицинският пункт. Сега тук цареше голямо движение. Никой не им обърна внимание. В голямата централна палатка, която служеше за операционна, влизаха и излизаха хора в бели престилки, с ботуши. Един от хирурзите, с маска на лицето, изскочи от палатката. Престилката му бе цялата опръскана с кръв. Той викна навън:
— Дай морфин, дявол да го вземе! Морфин!
Друг човек, също в бяла престилка, тичаше през поляната с чанта. От палатката се разнесе стон. Макензен бе много уплашен. Готов беше пак да пропее псалми и тропари.
— Да си вървим — хленчеше той.
От санитарната каруца свалиха двама ранени, обвързани с бинтове като пашкули, и ги оставиха в носилките пред операционната. Други няколко по-леко ранени лежаха направо върху земята. А там, на края на поляната, имаше нещо, завито в платнище. От палатката излезе един лекар и се запъти към камиона.
— Този камион чий е? — попита той.
— Мой е — каза Унчето.
— Ние носим подаръци… — обади се председателят.
— Безполезно! — каза лекарят. — Ще натоварите убитите и след 15 минути да е готов!
— Тъй вярно! — каза Унчето, като козирува на каскета си.
В това време на поляната пристигна мотоциклет с кош. Оттам изскочи един партизанин в зелена униформа, с автомат. Лицето му бе почерняло от прах, грес и пот. В първия момент децата не можаха да го познаят, после се затичаха към него.
— Бате Венчо… Бате Венчо…
Но той не им обърна внимание и отиде право към лекаря.
— Къде е? — попита той.
— Там… — посочи неопределено лекарят към края на поляната, където се виждаше платнището.
Венчо отиде нататък. Децата тръгнаха по него, но не посмяха да се приближат. Той спря пред платнището. Миг се поколеба и после решително го махна. Там лежаха няколко убити. Единият бе Христо, а до него подпоручик Недев. Лицата и на двамата бяха зацапани с кръв. Лекарят също дойде при убитите. Децата гледаха с широко отворени очи, сякаш онемели и вкаменели.
— Не можахме нищо да направим!… — каза лекарят със съжаление.
— Разбирам — каза Венчо с пресипнал глас. — Мога ли да си го взема?
— Вече да…
Венчо отиде при мотоциклета, подкара го бясно и се закова до труповете. Вдигна брат си, който беше още топъл. Макензен заплака без глас, но заедно с Фильо помагаха на Венчо. Наместиха мъртвия Христо в коша. Венчо подаде кърпа на Фильо.
— Иди я натопи във вода.
Фильо изтича до потока, натопи кърпата и се върна. Венчо избърса лицето на брат си, нахлупи му каскета и така го постави в мотоциклета, сякаш не беше убит, а щяха да пътуват някъде…
— Добре… — говореше Венчо. — Добре… много добре… да тръгваме, батко… — обърна се той към мъртвия Христо и рязко потегли.
— Искам да си идем у дома… — разрида се Макензен.
— Само ако пропееш псалми, ще ти счупя главата! — каза Фильо, но изведнъж седна на земята и заплака с глас.
Старият политзатворник отиде при лекаря.
— Мога ли да остана да помагам?
— Разбирате ли нещо от медицина?
— Бях санитарен подофицер.
— Влезте вътре, измийте си ръцете и облечете една престилка.
— Свали децата в града! — каза председателят на Унчето. — Аз оставам!
— Ясно, началство! — каза Унчето с уважение.
Той поведе децата към камиона. Те продължаваха да хълцат, но вече не плачеха. Санитарите товареха убитите в каросерията. Унчето си свали каскета и се прекръсти.
— Язък за тия млади момчета! — каза дълбокомислено той, после извади шишето от джоба си, но там не бе останало нищо. Захвърли го с яд в храстите. Децата и Унчето влязоха в кабината.
— Къде да ги карам? — попита той един ранен фелдфебел, който минаваше край камиона.
— На небето! — каза троснато фелдфебелът.
— Станах и гробар вече… — въздъхна Унчето.
Той запали мотора и тръгна.
— Ще ги карам в казармата… Те да се оправят!…
— Подпоручика ще го носим на жена му — обади се Фильо. — Бях му шафер на сватбата… — и гласът му затрепера.
— Къде кажеш, началство! — отговори Унчето.
— По-полека карай… — обади се Макензен, — много друса…
— На тия горе сега им е все едно! — каза Унчето.
Макензен пак заплака. И Фильо си бършеше сълзите. Сега пътуваха по другото шосе и този път пристигнаха в града без произшествия. Въпреки че когато навлязоха в уличките му, беше още светло, Фильо и Макензен, смачкани и уморени, не посмяха да се завърнат в къщи. Дълго се разтакаваха из улиците без цел, докато стане тъмно, все така потиснати от преживяното. Те оставиха сам Унчето да се оправи с убитите. Вървяха мълчаливо и унило. Знаеха, че няма да им се размине това бягство. А и като си помислеха как щяха да срещнат стрина Мария…
Неусетно се намериха на тяхната калдъръмена уличка. Спряха. Погледнаха дали някой не ги чака отдалеч. Пак тръгнаха. Изведнъж чуха женски писък и плач. Бяха приближили къщата на учителката Виолета. Изглежда, че тя бе вече получила трупа на своя съпруг. Колебливо се отправиха към къщи. Портата на двора бе широко отворена. Вътре имаше много хора. Тук бяха и До̀бра, и бай Тома, и бай Мицо, и бай Андон, и бай Димо, даже и Перо, който прислужваше угоднически на всички. Момчетата застанаха на портата. Никой не ги погледна. Само Ружа изтича при тях.
— Ще ни бият ли? — попита Макензен шепнешком.
— Няма — каза Руло с треперещ глас. — Горе е…
— Знаем — прекъснаха я двамата.
Децата се стараеха да минат край мъжете незабелязано, но те и без това не им обръщаха никакво внимание. Фильо и Макензен се качиха по дървената стълба към етажа. И на балкона беше пълно с хора от махалата. Повечето възрастни жени и старци. Тихо пристъпиха към стаята на двамата братя. Тук видяха картината, която никога после нямаше да забравят в живота си. Вкочаненият труп на Христо, с отворени очи и вече напълно вдървен, бе изправен на стената от брат му Венчо, а един скулптор с мустаци на противоположния край на стаята правеше статуята му от глина. Един по един хората мълчаливо минаваха край изправения мъртъв Христо и излизаха от стаята…
Изглежда, всички гробища си приличат по това, че за мъртвите се полагат много повече грижи, отколкото за живите. Те представляват истински оазис, особено лятно време, когато всичко наоколо се пука от пек. Тук е прохладно, дърветата са едно до друго — най-различни: плачеща върба, кипариси, брези, липи, тополи и много овощни дръвчета. Алеите са подравнени, изметени и чисти, а върху гробовете са засадени цели оранжерии. Впрочем влюбените редовно си берат букетите от тези безплатни цветарници. Върху надписите на гробовете може да се направи цяла докторска дисертация. За паметниците също. Преобладаваха ангелите, които масово ги произвеждаше от цимент една фирма от градчето по пътя за гарата. Общо взето, имаше два вида ангели. Първият бе плачещ ангел, а вторият приличаше на угоен гълъб с човешко лице. Тук непрекъснато чуруликаха разни пилета, доста тлъсти, с лъщящи пера, които не си правеха труда да излетят, освен ако стъпиш върху тях. До ниската черквица течеше чешмичка. Под навеса на черквицата бяха насядали просяците на града, които всеки ден трябваше да изминават голямото разстояние между гробищата и градчето. Но за тяхна чест можем да кажем, че не изпускаха нито едно погребение. Учтиво и кротко седяха по време на целия церемониал. Носеха свещи, подаваха ядене и вино с опечалени лица. Винаги накрая, когато първите буци пръст удряха по капака на ковчега, те първи се разридаваха и създаваха това всеобщо настроение на несдържан плач. Тази есен и просяците, и двамата гробари Йордан и Кольо не можеха да се оплачат от безделие. И днешния ден се очакваха две големи погребения…
Небето беше ясно и слънчево. Двете погребения бяха отделни и независими едно от друго — това на подпоручик Недев и това на партизанина Христо. Общото бе само, че ги погребваха на едно и също място, че и двамата бяха загинали в бой срещу фашистите. Малко преди пладне двете траурни шествия спряха пред входа на гробищата.
Първото бе на подпоручик Недев. Тук бе богатият елит на града: военните, буржоазията и духовенството. Независимо от това, че бе убит в бой с германците, подпоручик Недев те считаха, че принадлежи към тяхната среда, а сега беше герой, защото офицерската професия неминуемо изискваше да умреш като герой. И ето, ковчегът, поставен на лафет, бе заобиколен с войници с ножове на пушките и каски. Конете бяха черни, с черни пера на главите. Зад тях вървеше учителката Виолета, забулена цялата в черно, водена подръка от полковника. Следваха ги близките и офицерите в черни униформи. После рота войници и накрая военната музика, която изпълняваше подред ту Траурния марш на Шопен, ту този на Бетховен. Най-отпред, разбира се, вървеше духовенството — четири попа, а цялото шествие се водеше от Макензен в херувимски дрехи, с фенер на кол в ръце, чиято дръжка бе опрял на корема си, но го носеше с достойнство. След шествието се наредиха просяците. Учудващо бързо се придвижваше просякът с отрязаните крака, който се влачеше на колене върху гуми от автомобил. Неразделно от тях бяха и лудите на града — Циганката Пата, глухонемият Салия и останалите.
Второто погребение значително се различаваше от първото.
Другарите на Христо в партизански дрехи и оръжие през целия път носеха ковчега му. След него пристъпяше стрина Мария, водена подръка от сина си Венчо. Тя бе с черна забрадка и държеше изправена главата си, като строго и мълчаливо гледаше напред. Зад тях крачеше смесена група от партизани, бедно облечени работници и селяни от близките села, учители, ученици и ученички. Тук бе и Перо — най-отзад, който носеше някаква тепсия, вероятно с жито.
Нямаше нито поп, нито кръст. Ученички държеха портрета му и многобройни венци от другарите му, а след шествието вървеше музика от най-различен състав. Те нестройно, но с чувство свиреха „Вий жертва паднахте“… Двете музики на погребенията често си пречеха една на друга. Ту се чуваше „Вий жертва паднахте“, ту Траурният марш. Когато влязоха в гробищата, шествията се разделиха. Фильо остана с това на Христо, а Макензен при подпоручик Недев. Фильо видя в редиците на официалните лица Еми в черна рокля. И той беше също хубаво облечен в черния си кадетски костюм. Ружа го бе хванала за ръка. Двамата се запътиха към гроба на Христо.
И двете погребения траяха дълго. Държаха се многобройни речи и когато всички бяха капнали, най-после спуснаха ковчезите. Първо изтрещяха залповете над гроба на подпоручик Недев, а после затракаха автоматите над гроба на Христо. Ято врабци се вдигна над дърветата, право към синьото небе…
Чак след обяд хората се разотидоха. Гробището отново придоби своя задрямал вид. Но двете деца останаха зад черквицата. Макензен си съблече херувимските дрехи и внимателно ги загъна в торбата. Фильо замислено го наблюдаваше. После Макензен извади от пазвата си една малка платнена торбичка. От нея измъкна загънато в кърпа жито, пасти и други лакомства. Седна и почна да яде мълчаливо. Малко по-далеч от тях при един гроб се виждаха просяците, които се бяха разположили на софра за „Бог да прости“!
— Как можеш сега да ядеш?! — удиви се Фильо.
— Ами такава ми е професията — отвърна унило Макензен с пълна уста. — Аз вече свикнах. В толкова много погребения съм участвувал, че ако почна да гладувам при всяко погребение, какво ще стане с мен?!…
Фильо седна до Макензен. Мъчеше се да не го гледа, но въпреки това му се прияде страшно.
— Мислиш ли, че умрелите се сърдят, ако човек след погребението им яде? — попита Фильо сериозно.
— Сърдят се, ако не яде — каза дълбокомислено Макензен. — И се радват, ако яде! Иначе защо ще носят толкова ядене на гробищата?…
— Дай и на мене! — въздъхна Фильо.
Макензен му подаде парче торта. Фильо почна да яде.
— Не знам защо, като съм на погребение, много огладнявам — каза Макензен, учудвайки се сам на себе си.
Той събра остатъците от яденето в кърпа, взе и торбата с дрехите. Накрая извади от бездънната си пазва една свещ.
— Тази ще запаля на гроба на бате Христо… — каза Макензен.
Двамата тръгнаха по една алея. Когато наближиха пресния гроб на Христо, Фильо хвана ръката на приятеля си да спре. Той искаше нещо да каже, но Фильо му направи знак да мълчи.
Там, пред гроба на Христо, те видяха учителката Виолета в черно. Тя бе паднала на колене и забождаше свещ в пръстта, а после бавно се изправи…
Може би години след това децата щяха да разберат какво е чувствувала тяхната учителка Виолета…
Партията поведе борба срещу постановлението и то бе отменено много скоро. Офицерите, извършили престъпления, бяха съдени и осъдели от Народния съд.