Един слънчев есенен ден в средата на септември зад зданието на гарата градският фотограф правеше обща снимка. Тук бяха всички от двора и цялата махала. И стрина Мария, и учителката Виолета, и доктор Милетович, и диригентът Гоце Михов, и Венчо, и командирката До̀бра, и просякът Салията, и Кирчо с малчуганите, и старият съдия, и Ружа, която държеше Фильо и брат си за ръце, и Томи, излегнал се пред групата, и председателят на помощната организация, и Унчето… А отзад — зад групата, се виждаше файтонът на бай Мицо с двата коня — Кирчо и Йордан. Фотографът все ги разместваше и накрая викна строго:
— Внимание!
В тоя момент изтича Перо с букет цветя и се нареди, като разбута околните. Жена му с двете си деца го погледна с упрек. Фотографът извади капишона на обектива и моменталната снимка бе готова.
По-късно всички се преместиха на перона. Фильо и Макензен си подадоха главите от купето на вагона. Локомотивът изсвири. Влакът потегли. Всички махаха с ръка. Ружа даде въздушна целувка. Влакът отмина. Томи тичаше след него. Само за кучето не бяха помислили. А после и Томи спря и унило се върна обратно по траверсите на линията, между които бодро стърчаха зелени стръкове трева.