Тази беше причината, поради която след три дни получих писмо от Сюзън.
„Не искам никога вече да те видя. Не обръщах внимание, когато хората ми разправяха за теб и нея, но сега знам, че през цялото време, докато ходехме заедно, ти си имал връзка с нея. Скоро заминавам в чужбина, така че няма смисъл да ми пишеш или да се обаждаш по телефона. Ти се отнесе много лошо към мене и най-много ме боли от това, че през цялото време си ме лъгал. Сигурно си мислил, че съм много млада и глупава, за да те направя щастлив. Може би наистина съм била такава; но сега се чувствувам възрастна. Надявам се, че ще бъдеш щастлив и ще получиш всичко, което така много желаеше. Не ти се сърдя, само съм тъжна и наранена, сякаш е умрял някой, когото съм обичала.“
Все пак писмото беше добре написано; първото писмо, което получавах от нея и изобщо от жена; вече нямаше нужда да харча дори символичния шилинг за десерта, целият ми телесен и емоционален капитал можеше да се отдаде на Алис. Историята приключи благополучно — допи беше ласкателно, че аз съм станал причина за нейната скръб. „Сякаш е умрял някой, когото съм обичала“ — запомних изречението наизуст. То изразяваше факта, че тя ме е обичала, но че всичко е свършено, и че тя е много натъжена от това, без да се принизява до обиди или да заплашва със самоубийство. Писмото беше чиста втора категория; жена от моята категория дори ако се потрудеше да напише писмо, не би могла никога да постигне този невинен, достоен и елегичен тон.
С усмивка отворих писмото от Чарлз.
„Установих се щастливо в Лондон, макар че досега не съм успял да намеря някоя стара богата мамичка, от които, според общите сведения, градът гъмжал. Въпреки това понастоящем съм се забъркал с детската библиотекарка, малка, прекрасна женичка от пета, ако не и от четвърта категория, интелигентна (поне досега се съгласява с всичко, което казвам) и неопорочена, в което мога да се закълна. За моя най-голяма изненада, тя си има татко, който е директор на фирма. Наистина фирмата е малка и таткото е родил трима сина — едри пиянища, които непрекъснато пилеят средствата на стареца. Единият е в Оксфорд, другият е писател и получава прекалено щедра издръжка, а най-възрастният работи във фирмата, където взема твърде висока заплата. Никой не се замисля за бедната малка Джулия — но можеш да бъдеш сигурен, че в мое лице тя е намерила предан защитник.
Но не за това исках да ти пиша. Преди да се спусне над нас тъмната нощ на брака — или поне над мене, — какво ще кажеш за едно съвместно прекарване на ваканцията в Дорсет? Предложиха ми една вила в Къмли, която се намира на малко заливче близо до Лълуърт. Рой Мейдстоун ще подели разноските с нас и ще можем да прекараме две седмици в риболов, пиене и, надявам се, грешни взаимоотношения с местните прелъстителки, за които всички казват, че били глупави, любвеобилни, страстни и миришели на сено и орлови нокти.
Единственото неудобство е, че вилата е на разположение от 20 юни до 11 юли, а Рой и аз не можем да отидем преди 24. Вярно, че ще изгубим само четири дни, за които плащаме, но въпреки това се дразня. Ти беше казал, че можеш да се разкараш на 20-и — така че, ако искаш, отиди преди нас и там състави списък на вероятните девственици, на местата с историческо и географско значение и т.н. Живописната малка резиденция е напълно твоя. А можеш да останеш и в моето жилище — както ти решиш…“
Усмихнах се отново. Двамата с Алис си правехме неясни планове да заминем заедно, пък дори и за една нощ. Тя отиваше през юли да посети една стара приятелка в Лондон. Джордж потегляше за континента по работа…
— Чаят ти изстина, Джо — рече мисис Томпсън.
— Мисля си за отпуската.
Тя ми наля нов чай.
— Всичко ли е уредено?
— Да — казах аз. — Чудна работа, винаги щом човек поиска нещо, той го получава.
Щастливият израз на лицето й се промени. И преди бях виждал нещо подобно — леля Емили изглеждаше по същия начин при дознанието около смъртта на родителите ми. Гледаше ме едно старо лице, което знаеше твърде много за любовта, истинската човешка любов, прозаична като понеделниците, в които се пере, и необходима като месечната заплата, лице, което знаеше твърде много за болката, а я съобщаваше с равнодушен глас, също като показание на полицай; в този миг мисис Томпсън знаеше всичко за мен, виждаше през тъканта на моите думи направо в черепа зад тях.
— Човек винаги получава това, което иска, докато е млад — каза тя. — Тогава целият свят се е наговорил да му дава…
След това тя отново доби предишния си израз и аз излязох от съдебната зала на отдавна миналата 1943 година, залата, която миришеше на влажна вълна, на изсъхнало мастило и на каменен под и в която следователят слушаше леля Емили с отегчено тлъсто лице, за да се върна в предната стая, където слънцето блестеше по полираната дъбова маса и навън се виждаше „Игъл роуд“, светла и жизнерадостна като току-що окъпано бебе.
Когато стигнах в службата, там беше пълно с хора, които поздравяваха Том Харод. Том беше главният счетоводител, очилат, плешив, тридесет и няколко годишен, приведен като всички канцеларски служители и с бледо лице; допусках, че има всички нормални човешки качества, но винаги ми се струваше, че е бил включен в някоя нова пратка канцеларски принадлежности или е бил подарен за Коледа вместо настолен бележник и мастилница.
Присъединих се към тълпата.
— Хайде, да е честито! Вие ще бъдете много добър помощник главен касиер. Кога заминавате на юг?
— Почакайте — каза той. — Още не съм си дал оставката. — Той сложи ръка върху рамото на Теди. — Надявам се, че ще можете да продължите и без мен.
Теди имаше самодоволен вид. Не му подхождаше. Когато Том си отиде и двамата останахме сами, той попита:
— Ще подаваш ли молба за неговото място, Джо?
— Не можеш да получиш четвърта степен, преди да остарееш достатъчно, за да й се радваш — казах аз. — Освен това не си струва допълнителната отговорност.
— Въпреки това ще направя опит — отвърна той.
— Ти всъщност имаш по-добри възможности от мен. По-отдавна служиш тука. — Той наистина беше по-отдавна в службата, но не беше добър като мен и го знаеше. — Отначало ще ти дадат трета категория — добавих аз. — Има нещо в четвърта категория, което ги ужасява.
— Колкото и да е малко повишението, все помага — рече Теди. — Нали знаеш, че ходя сериозно с Джюн?
— Много хубаво правиш. — Внезапно изпитах чувството, че съм загубил нещо, а след това усетих как между мен и останалия свят се издига преграда. — Желая ти щастие, Теди. С нея, и в работата.
— Наистина ли няма да имаш нищо напротив, ако подам молба?
— Защо, по дяволите, да имам нещо против?
— Ще ти бъда началник.
— Том никога не ме е безпокоил.
— Подразбрах, че Хойлейк ще прави преобразования.
— Отдавна го знам — казах аз. Погледнах редиците папки, мастилницата за червено и синьо мастило, които прислужникът трябваше да почисти предишния ден, тенекиения капак, използуван вместо пепелница — сега в него димеше цигарата ми, сметачната машина и пишещата машина, календара с момичето, което приличаше на Сюзън, пълната със сметки кошничка на бюрото ми. Всички те бяха части от цялата отвратително уютна пустиня. — Но отсега нататък поне, помислих си аз, като се извърнах с гръб към календара, отсега нататък поне няма да ме мамят миражи.
— Отдавна го знам — повторих аз. Сложих ръка върху рамото на Теди и го стиснах уж приятелски, докато направи гримаса от болка. — Давай напред, Теди!