Минаха два месеца, преди Алис да излезе от болницата. Един ден преди това Браун ми телефонира в общината. Позвъни ми направо без обикновените секретарски превземки.
— Мистър Лемптън? Бихте ли обядвали с мен в Консервативния клуб. Ледърфорг. Един часа.
— Сигурен ли сте, че мен търсите? — попитах аз.
— Разбира се, че съм сигурен. Много е важно. Гледайте да бъдете точен.
Неговият тон ме разтревожи. Беше сива и дъжделива септемврийска утрин, ту задушна, ту студена; кошничката с непрегледани документи на бюрото ми беше пълна и след като се справех с тях, трябваше да видя нашия младши чиновник Реймънд във връзка с една дребна липса. Сега, когато Реймънд е солиден гражданин и заема моето място в службата, човек трудно може да си представи как изглеждаше тогава — мършаво малко момче с бяло, пъпчиво лице, лъснал костюм от син габардин с оръфани маншети, риза, която никога не беше съвсем чиста и никога — съвсем изцапана. Когато Браун позвъни, той чистеше мастилниците и пееше „Напред, бойци християни“ с треперещ глас. Сигурно се опитваше, както предполагах, да поддържа духа си бодър.
— Да не сте се събрали на молитва? — попита Браун. — Едва чувам гласа ви! — Забелязах, че е изоставил йоркширския акцент.
Прикрих слушалката с ръка.
— Млъкни, Рей, имам работа! За какво искате да ме видите, мистър Браун?
— Не мога да ви кажа по телефона, но дори и да можех, сега нямам време. — Той затвори.
Запалих цигара. Тя нямаше добър вкус. Откак се бях върнал от Дорсет, не бях изпитвал истинско удоволствие от цигарите. Помислих си, че досега имах щастието да избягна обясненията: Хойлейк не бе успял да ме наплаши, за да спра срещите със Сюзън; сега той беше предал задачата на Браун, който по някакъв пряк, неприятен начин щеше да ме ритне в слабините. Човек с няколкостотин лири в банката — при това щастлив, че има и тях — е безсилен против човек с няколкостотин хиляди. Щях да бъда принуден да напусна Уорли. Вече имах известни предчувствия за бъдещето си в общината, когато виждах как Теди видимо се надува от повишението си (дадоха му и четвърта степен). Предишната вечер бях със Сюзън; тя бе разсеяна, мълчалива и плачлива, но не искаше да ми каже какво й е. Сега знаех. Таткото беше ударил с юмрук по масата, тя вече спринтираше към вдигащия се мост и бавно затварящата се решетка. А и Джек Уелс щеше да се прибере за Коледа — какви възможности имаше свинарят пред принца? Сега, щом опря до това, изпитах облекчение — нямаше къде да отстъпя, нямаше нужда да бъда приятен никому, можех да си позволя лукса да кажа какво мисля.
Погледнах Рей, ръцете му бяха изцапани със синьо и червено мастило, а долната му устна трепереше. Беше забелязал, че се занимавам твърде дълго с книгата за дребните плащания в брой и знаеше какво го чака. В моя власт беше да променя целия му живот; произхождаше от бедно семейство и аз знаех какво става с хора, изхвърлени от местната служба. „Ефикасният тъпанар“ беше уволнил веднъж един младши чиновник за същата грешка и той завърши като черноработник. Ако не си твърде щастлив, твърде богат или твърде талантлив, системата на препоръките може да се превърне в безмилостен неприятел през остатъка от живота ти дори ако само веднъж си направил нещо нередно. Рей беше на подсъдимата скамейка в цялото си величие от 160 сантиметра — аз бях съдията и журито. Една дума да кажех на Хойлейк и той изхвръкваше!
— Донеси ми кутията с наличните пари, книгата за марките и книгата за дребните плащания в брой — наредих аз. Той ги извади от касата и се приближи към моето бюро, като влачеше краката си в износени обувки.
— Тази сутрин ги прегледах, Рей — казах аз. — Има някои несъответствия.
Той ме погледна глупаво.
— Грешки — поясних аз. — Грешки, които би трябвало да дадат излишък, но не дават. Петнадесет шилинга за последните две седмици. Взел ли си тези петнадесет шилинга?
Той поклати глава. Очите му започнаха да се насълзяват.
— Добре тогава. Може би съм сгрешил. Ще прегледаме книгите заедно.
Той се наведе над мен, докато пръстът ми минаваше по колоните цифри, а червено-синята му ръка с изгризаните нокти следваше моята. Повдигна ми се от тази гледка и от овехтелите му обувки. Видях се през неговите очи — стар, опитен и всемогъщ. Затворих книгите с трясък.
— Проклет идиот, защо си го направил? Нали винаги ще те хванат?
— Не знам — отвърна той плачливо. Аз обаче знаех защо. Неговите съученици от основното училище сигурно печелеха по пет-шест лири на седмица, а той вземаше само две. Нещастникът се е опитвал да се държи на едно ниво с Джоновците!
— Нямам. Много съжалявам, мистър Лемптън. Никога вече няма да правя така. Заклевам се. Моля ви, не ме обаждайте!
Извадих от джоба си една банкнота от десет шилинга и две монети по два шилинга и половина и ги сложих в кутията с парите.
Лицето му просветля малко.
— Нали няма да ме обадите, мистър Лемптън?
— За какво, по дяволите, мислиш, че връщам тия пари?
Той грабна ръката ми и я раздруса.
— Благодаря ви, сър, много ви благодаря. Ще ви ги върна до последното пени. Заклевам се…
— Не — казах аз. За него петнадесет шилинга бяха сума, така трудно постижима, както хиляда и петстотин. — Не, глупако. Само не повтаряй, това е всичко! Този път ще те оправя; но ако те хвана втори път, макар и само за половин пени, отиваш направо при мистър Хойлейк! А сега върви си измий лицето!
Той излезе и аз се зачудих дали не правя щуротии. В известен смисъл постъпката ми бе подсъдна и ако той отново откраднеше нещо, щеше да ми стане горещо. Но не бих могъл да постъпя другояче — още си спомнях времето, когато се нуждаех от петнадесет шилинга, едва имах пари за цигари и гледах как се перчат дафтънските келеши в нови костюми и с натъпкани портфейли. И може би, помислих си суеверно, ако се покажа милостив към Реймънд, Браун пък щеше да се покаже снизходителен към мен.
Ледърфордският Клуб на консерваторите беше в центъра на града — една сграда в италиански стил. Камъните първоначално са били кремави на цвят — понякога се чудя дали всички архитекти от деветнадесети век не са били побъркани, — но стогодишното въздействие на градския дим им беше предал нездрав, петнист вид. Килимът в преддверието бе тъмносин и много дебел, мебелите — тежки, тъмни и викториански, всичко, което можеше да се лъсне, дори до пръчките по стъпалата, издаваше силен блясък. Миришеше на пури, уиски и котлети и над всичко цареше груба, тежка тишина… Имаше множество портрети на консервативни знаменитости — всички те имаха прозорлив вид, наблюдателни очи и уста като пружинен капан, захапал здраво дебелия сочен бифтек на успеха.
Почувствувах силна възбуда. На това място растяха парите. Много богаташи облагодетелствуваха с присъствието си някои скъпи хотели, крайпътни заведения и ресторанти; но човек никога не можеше да бъде сигурен в тяхната категория, защото за да влезе там, беше необходимо да има пари за обед, яка и връзка. Ледърфордският Клуб на консерваторите с годишната си вноска от десет гинеи, плюс случайните помощи („Запиши сто лири за мене, Том. Ако не ги вземе партията, ще отидат в данъчните.“), беше само за богати хора. Тук се вземаха решения, сключваха се сделки между супата и десерта; тук една уместна дума, усмивка или жест за едно денонощие можеха да прехвърлят някого в по-висока категория. Тук беше центърът на областта, която толкова отдавна се опитвах да завладея; тук се извършваха магиите, тук миризливият свинар се превръщаше в принца, който всеки ден си сменя ризата.
Казах името си на портиера.
— Мистър Лемптън? Да, сър, мистър Браун има среща с вас. Наложило му се е да закъснее малко, но ви моли да го почакате в бара. — Той ме огледа със съмнение; не бях имал време да се преоблека, носех светлосивия си костюм и кафяви обувки. Доскоро това бе най-хубавият ми официален тоалет. Обувките бяха още добри, но изглеждаха тежки за костюма, а костюмът бе твърде тесен и с възкъсо сако. Третостепенните шивачи винаги правят дрехите твърде тесни. Видях презрение в очите на портиера (или поне така ми се стори) и затова прибрах в джоба си шилинга, който мислех да му дам за бакшиш. (Добре бях направил; по-късно открих, че никога не се дава бакшиш на прислугата в клуба.)
Барът беше препълнен с бизнесмени, които се измъчваха, за да подпомогнат засилването на търговския износ. Положили бяха усилия да направят този бар по-модерен; килимът беше на блестящи зигзагообразни ивици от синьо, зелено и жълто, а тезгяхът — покрит с пластмаса и облицован в нещо като черно стъкло. Никъде нямаше белези, че това е място, запазено за по-висшите категории, освен портрета на Чърчил отгоре — портрет, който се намираше в повечето кръчми. А и съвсем не всички говореха правилен английски език. Главната промишленост на Ледърфорд е текстилът и повечето членове на управляващата класа получават образованието си в техническия колеж, където до известна степен са принудени да влизат в досег с по-прости младежи и съответно да придобиват малко от северния акцент. Белегът, по който се познаваше, че клиентите на бара са богати, беше големината им. В Дафтън, а дори и в Уорли, мен ме смятаха за едър мъж; но тук имаше поне двадесет мъже, едри колкото мен, и още двадесет по-широки и по-високи. А един от тях, застанал наблизо, беше поне един и деветдесет висок и имаше рамене, широки като на горила — целият беше само кости и мускули, в костюма му сигурно нямаше подплънки. Можеше да ме сложи на коляното си и да ми строши гръбнака, без да се задъха, и ако се съдеше по израза на лицето му, би го направил, стига да му паднеше случай. Но злобният израз се замени със светска усмивка и аз видях, че това е Джек Уелс.
— Как сте, приятелю?
— Чудесно — отвърнах аз. — Прекарах една приятна отпуска в Дорсет. Трябва да ви кажа, че пращите от здраве.
— Бях в Майорка. След нея Кембридж ми се вижда влажен и хладен. Точно сега ще се връщам там — дойдох набързо до Уорли. Татко нещо не е добре. Много работи.
— Много съжалявам да чуя подобно нещо — рекох аз и злобно се замислих дали старият Уелс страда от подагра, от простатната жлеза или от високо кръвно налягане.
— Сега е вече добре — каза той. Усмихна ми се. — Татко работи по шестнадесет часа дневно. Ще пиете ли нещо, приятелю?
— Едно уиски.
— Вземете си голямо. После трудно ще привлечете вниманието на келнера.
— За вас това няма да бъде мъчно.
— Какво? О, разбрах! Всъщност високият ми ръст е цяло проклятие. Не мога отникъде да се измъкна незабелязано… Впрочем какво ви води насам? Мислех, че сте разпален лейбърист. Прогледнали сте, а? — Той се изсмя с фалшивия си сърдечен смях.
— Имам среща с мистър Браун.
— Бащата на Сюзън ли?
— Ъхъ!…
— Приятен човек. Но не се оставяйте да ви се наложи. Дръжте за най-високата цена, която може да понесе — предполагам, че ще говорите по служба?
— Вероятно — отвърнах аз. Нямаше какво друго да кажа.
— Предпазливо отговаряте — каза той. — Умен мъж. — Той погледна златния часовник, който изглеждаше женствено малък върху огромната му космата китка. — Трябва да тръгвам! — Допи уискито си.
— Ще пиете ли още едно?
— Не, благодаря, приятелю. Пък и вие нямате право да ме черпите; клубно правило. — Той щракна с пръсти към келнера. — Едно двойно уиски за мистър Лемптън, Хенри. — Подаде една банкнота на келнера и прибра остатъка в джоба си, без да си даде труд да го преброи. — Довиждане, Джо.
— Довиждане, Джек. — Три двойни уиски правеха петнадесет шилинга, точно толкова, колкото липсваха на бедния, хленчещ Реймънд и можеха да го обрекат на каторжнически живот до смъртта му. Въпреки това изпитах удоволствие от уискито.
Видях Браун да влиза в залата. Дойде направо при мене.
— Охо, вие сте се разположили като у дома си, млади момко. Май ще пийна и аз едно уиски, докато има още. — Присви пръст и келнерът доплува при него.
— Много съм ви ядосан, младежо — каза той. Имаше дебели, черни вежди; в съчетание със сивата коса и червеното лице те му придаваха застрашителен вид. Когато се сключваха над дълбоките му очи, заприличваше на съдия — добър, стар бонвиван, който осъжда някой беден работник или чиновник на смърт чрез обесване ей така, за аперитив преди хубавия обед с бутилка от най-доброто порто, но наистина от най-доброто, келнер!
Той извади златна табакера и ми предложи цигара.
— Не, благодаря.
— Разумен сте. Лош навик е да се пуши преди ядене. Но това е единственото нещо, в което проявявате здрав разум; във всяко друго отношение сте кръгъл глупак.
Почувствувах, че лицето ми се изчервява.
— Ако само за това сте искали да ме видите, няма смисъл да стоя повече.
— Не бъдете по-глупав, отколкото сте. Имам едно предложение за вас. Всъщност… — той ме надари с една от неочакваните си очарователни усмивки: съдията, който праща на бесилка, се превърна в дядо Коледа, изпълнителят на всички желания — можете най-напред да хапнете! Обедът няма да е нещо особено; откак въведоха дажбите, заведението непрекъснато запада.
— Тука никой няма вид на гладуващ.
— Не съм казал, че гладуват. Само че вече не можете да ядете нещо свястно. За първи път ли идвате в този клуб?
— Не само в него, но за първи път влизам изобщо в консервативен клуб — отговорих аз. — Ако можеше да ме види баща ми, би се обърнал в гроба.
— Същото би сторил и моят — каза той и намигна. — Същото би сторил и моят баща, момко. Но ние не сме задължени да следваме бащите си.
Изгледах го студено. Фалшивото му приятелско отношение беше автоматично; една кадифена ръкавица върху стоманената ръка, чиято сила всеки миг предстоеше да изпитам. Защо не свършваше цялата работа?
Един келнер се приближи към нас и с много поклони ни отведе в столовата. Тя беше в същия стил като преддверието; покривките бяха ослепително бели и колосани като корабни платна, а вилиците и ножовете достатъчно тежки, което значеше, че наистина са сребърни. Не беше зала, която не може да се копира от един средно добър хотел; но никъде нямаше нито драскотина, нито прашинка. Човек имаше чувството, че келнерите, без да им мигне окото, биха му донесли всичко, каквото поиска, и така, както го поиска, дори ако пожелае да му поднесат собствените си уши и очи, натопени в ликьор.
Тъкмо поглъщах първата лъжица със супа от дивеч, когато Браун каза:
— Обмислям как да ви настаня на самостоятелна работа.
Едва не се задавих.
— Сериозно ли говорите?
— Не съм ви довел тука, за да си правя шеги — озъби се той. — Чухте какво казах. Можете да определите цената. — Той се наведе напред и ръцете му стиснаха масата. Ноктите му побеляха от притискането. — Вие сте умен младеж. Не искате да останете цял живот в общината, нали? Сега е времето, когато счетоводителите могат да се подредят добре. Какво ще кажете, ако ви предложа необходимата сума, за да купите съдружие в някоя фирма? Няма да ви измамя в сделката; и дори ще ви препращам работа.
— Тук има някаква клопка — казах аз.
— Има. Ще ви направя богат, много по-богат, отколкото като чиновник в общината! При едно условие. — Млъкна; внезапно доби остарял и болнав вид. — Само едно условие: никога вече да не се виждате със Сюзън, нито да влизате в каквато и да било връзка с нея.
— Предполагам, че ще трябва да напусна и Уорли?
— Да, ще трябва да напуснете и Уорли. — Той изтри челото си с бяла копринена кърпичка. — Няма какво толкова да се замисляте, струва ми се. Ако не приемете, не печелите нищо. Напротив, ще направя всичко възможно да ви причиня неприятности.
Ушите ми забучаха; поисках да се пресегна през масата и да го удрям, докато не ми останат сили, след това да го ритам, да го ритам, да го ритам… Поех дълбоко дъх.
— Не. Решително не. Ако бяхте по-млад, щях да ви пребия, бога ми! — За мой ужас открих, че акцентът ми стана по-разплут. — Пет пари не давам за гадното ви предложение! Ще отида да копая, но няма да се оставя да ме купят… — Гласът ми престана да трепери и си възвърнах самообладанието. — Слушайте. Вие не можете да разберете, но аз обичам Сюзън.
— Не мога да разбера — отвърна той проточено. — Не разбирам от любов.
— Аз не съм влюбен в нея — продължих аз. — Обичам я. Тя е най-свястното момиче, което съм срещал. Пожелах да се оженя за нея първия миг, в който я видях; тогава не знаех коя е и пет пари не давах за това. По дяволите, ще подам молба в съда! Може да дойде при мене, ако я изгоните. Съдиите няма да ни откажат разрешение за брак, а дори и да откажат, ще вдигна страшен скандал…
— Няма да правиш подобно нещо, Джо — заяви той спокойно.
— Защо не?
— Защото ще се ожениш за нея. С мое съгласие. И то доста наскоро.
Зяпнах го с отворена уста.
Той си беше възвърнал цветущия вид и дори се усмихваше. Аз само го зяпах.
— Довърши си супата — каза той. — Мнозина биха били доволни да я имат, а ти я оставяш да изстине.
Започнах да греба с лъжицата послушно като малко дете. Той ме гледаше с наежена доброта.
— Защо тогава ми направихте предишното предложение? — попитах аз.
— Исках да разбера със сигурност дали си подходящ за нея. Пък и това би било добро капиталовложение. Ти си умно момче.
Спомних си нещо, което Реджи беше казал вечерта на приема у Карстърс.
— Вие и по-рано сте правили нещо подобно, нали?
— Тогава тя беше само на шестнадесет години — отвърна той, сякаш се извиняваше. — Младежът беше чиновник във фабриката. Представляваше си, че е писател. И авантюрист при това. Намерих му работа в една рекламна фирма. Нямаше нищо сериозно — детска работа. Той веднага се огъна. Ако му поговориш малко по-грубо на тоя момък, в следния миг е готов да ти ближе обувките. Но това няма значение. Най-напред трябва да определим датата на сватбата.
— От самото начало вие сте били винаги против женитбата ни — казах аз. — А сега бързате да се оженим!… Все още не мога да разбера защо.
— Причината е много проста… Да, радвам се, че се изчерви.
— Но защо не ми е казала?
Браун погледна порцията пилешко, която току-що му бе поднесъл келнерът.
— Пак пилешко — изръмжа той. — Скоро и аз ще се превърна в пиле! Е, Джо, не ти е казала, защото не е искала да се ожениш по задължение. А аз не ти казах, защото не исках да се ожениш за нея по финансови причини. Защо да ти давам възможността да ми опреш пистолет в челото?
Уважението ми към него нарасна. После ме обхвана мисълта, че съм влязъл в живота, в пълния живот, че плувам по главното му течение — всички говорят за радостите на майчинството, но казват много малко за радостите на бащинството, когато човек усеща огромна животинска нежност към жената; Библията много добре го изразява с един пасаж, в който се казва, че чак вътрешностите ти изпитват копнеж по някого.
— Значи, щяхте да я оставите да роди бебето и да не ми кажете нищо?
— По-скоро бих допуснал това, отколкото да я направя нещастна за цял живот.
— Сюзън носи моя син — казах аз и се усмихнах. Бях замаян от щастие. Щастието ми беше сладко като пита с мед, най-после бях мъж. Вместо да ми вземат книгата от ръцете, сега четях следващата страница.
— Няма защо да се хилиш — рече Браун грубо. — Не съм мислил, че ще омъжа дъщеря си по този начин. — Очите му станаха матови и в гласа му прозвуча заплахата на човек, който в следния миг ще удари. — Някои бащи изпращат дъщерите си… в частни клиники. Още не е късно за това.
— Тя няма да се съгласи — ужасих се аз. — Пък и вие няма да го сторите, не бихте могли да убиете собствения си внук. Не мога да повярвам, че може да има такъв безнравствен човек. Ще я отвлека още тази нощ, заклевам се, че ще го сторя.
— Ти не знаеш какво мога да направя — каза той. — Мога пръв да разкажа всичко, което ми изнася на мен, а и с нея се справям по-добре от теб.
— Опитайте се само. Опитайте. В полицията ще отида, но няма да ви позволя!
— Вярвам, че ще го направиш. — Сякаш му беше приятно това. — Наистина вярвам, че ще го направиш. Труден клиент си ти!
— Да бъдеш почтен не значи да бъдеш труден.
— Вярно е. Пък аз нямам намерение да пращам Сюзън, където и да било.
— Тогава защо ме изплашихте?
— Исках да видя що за човек си — изрече той с пълна уста.
— Сигурно пак за това искахте да ме разкарате от Сюзън, нали?
— Никога не съм правил нищо — каза той и си сипа пържени картофи. — Жена ми поговорила с Хойлейк на една религиозна вечеринка и той се заел да те предупреди. Повече от това той не би казал никому. Подходящ тип за общината е този човек.
— А защо вие не ми го казахте?
— Защо да ти казвам? Ако си мъж, знаех, че ще ми теглиш една благословия и ще продължиш. Ако си страхливец, щеше да се подплашиш от няколко неясни заплахи и щеше да спестиш на всички цял куп неприятности. Истината е, момчето ми, че човек в моето положение не може да опознае добре човек в твоето положение. Затова те оставих да се поизпотиш.
— Джек Уелс не би трябвало да се поти така — отвърнах аз мрачно.
Браун цъкна.
— Какво да правя, да си избрал родители с повече пари. Аз не съм сътворил света.
След това дойде време за луксозното удоволствие — подробностите на щастието, възхищението от красивите цветове на чека.
— Има нещо, което не разбирам — подхванах отново. — Мислех, че сте уредили всичко между него и Сюзън. Говори се за някакво сливане.
— Нямаше нищо уредено, а сливането си е съвсем отделно. Не съм монарх и не давам дъщеря си като част от сделката.
— Сега това ще попречи ли на сливането?
— Ти имаш странни схващания за нашата работа, млади момко. Нито за миг не съм мислил сериозно да се обединявам с Уелс. Най-напред твърде дълго съм бил шеф на собствената си фабрика, за да ми бъде приятно да стана съдиректор; а освен това не ми харесва техният начин на работа. Печелят пари безогледно, но в днешно време това може да върши всеки, който знае да брои до десет… Аз обаче не съм те поканил да говорим за семейство Уелс. Искам да напуснеш общината, колкото може по-скоро.
— Но знаете, аз още не съм се квалифицирал като счетоводител. Имам само сертификат за служба и…
Той ме прекъсна с махане на ръка.
— Аз преценявам хората по това, което вършат, а не по тапиите! Сега нямам време за повече подробности, но се нуждая, и то много се нуждая, от човек, който да реорганизира административната ми служба. Прекалено много книжна работа се върши; така тръгна от военните години, когато наемахме всеки срещнат и мислехме, че винаги ще можем да му намерим работа. Аз съм инженер. Не ме интересува административната част. Но знам какво можем да си позволим и какво не можем.
— Значи, аз ще бъда нещо като експерт по ефикасността?
— Не точно. Мразя тези типове; те винаги пораждат вражди, където им стъпи кракът. Не, трябва просто да се извършат някои промени, и то от нов човек. Това е всичко.
— Аз имам жена и деца, за които да се грижа — заявих. — Каква ще ми бъде заплатата?
— Като начало хиляда лири годишно. И няма да получиш нищо, ако не се справиш с работата. Можеш да ползуваш една от служебните коли; имаме складове в Лийдс и Уейкфийлд, които ще трябва да посещаваш доста често.
— Прекалено хубаво е, за да бъде истина — казах аз и се опитах да си придам интелигентен, скромен момчешки израз. — Не мога да ви се отблагодаря.
— Има още един въпрос — продължи той. — И ако не го оправиш, всичко друго ще пропадне. Доста дълго го отлагаш вече. — Той сви лицето си в гримаса. — Много си нахален. Като си помисля за това, иде ми да ти извия врата.
Той замълча отново; след минута не можех повече да издържам.
— Ако ми кажете какво не е наред, ще взема мерки да го оправя — рекох аз. — Но не мога да чета мисли.
— Ще се разделиш с Алис Айсджил. Незабавно. Няма да позволя дъщеря ми да страда. И няма да позволя зет ми да се мъкне по бракоразводни дела. Най-малкото заради една стара курва.
— Аз съм скъсал с нея. Не е нужно да употребявате такава дума.
Той ме изгледа с присвити очи. — Употребявам винаги подходящите думи, Джо. Ти не си първият младеж, с когото е спала. Тя е прочута с това — внезапно си спомних забележката на Ева за младия Удли, дори с точната й интонация — малко са красивите момчета, които не са минали през нея. Тя има някаква приятелка, дърта брантия, която й услужва с апартамента си… Джек Уелс… При едно нападение над Кьолн противовъздушен шрапнел закачи един сержант. Казвам закачи, защото по този начин звучи по-нормално; всъщност беше парче метал, около пет квадратни сантиметра, което изгреба очите и по-голямата част от носа му. А той само изръмжа и каза: „О, не! О, не!“
Същото казах и аз, когато Браун изрече името на Джек Уелс. В желанието си да заздрави своя пробив, той започна да ми дава подробности.
Последва ръкостискане, спомена се за споразумение, прояви се търпимост — „И аз съм бил млад и глупав“ — имаше и похвали — „Точно такъв младеж ни трябва! На Върха винаги има място“ — имаше и строгост — „Виж се с нея още утре и приключи историята, няма да позволя да се отлага повече“ — имаше коняк, бренди и пура и бях закаран в Уорли с „Бентлито“. Аз доста убедително казах „да“ на всичко, ако се съдеше по доволното изражение на Браун; но вътре в себе си, също като сержанта, преди да го упои морфинът, можех само да повтарям непрекъснато нещо подобно на тия две срички — с цялото им ужасно неверие.