Колкото и да говореше непринудено, генерал Бейкър беше нетърпелив, често вадеше часовника си или се заслушваше в стъпките по коридора. Приятелят му Фред Барнаби лукаво се подсмихваше.
- Имаме още цял час, паша! Защо сте се разбързал? - каза най-сетне той.
- Да, не по-късно от един тръгваме...
Бяха дошли в София рано тая сутрин - Бейкър по служба, а Фреди от нямане какво да прави - и налагаше се още веднага да се върнат в главната квартира. Но, като джентълмени, те не можеха да си заминат, без да посетят тук своята именита сънародница, виконтесата Стренгфорд. Сега, придружени от Сен Клер, те се намираха при нея, в кабинета на болницата й, дето завариха и доктор Грин, а още и дошлия да се сбогува мистър Гей - той смяташе при първа възможност да отпътува за Англия. Говореха за фронта и за тила, и за войната изобщо. А мислите на генерал Бейкър бяха далече. По Самюел, личния си слуга, той бе изпратил кратка записчица на Маргарет Джаксън и нетърпеливо я чакаше да дойде.
Той продължи:
- Такива са последствията от неочакваната промяна. Когато дойде главнокомандуващият, вероятно ще се създадат нови положения, но понастоящем това е. За щастие заместникът на Мехмед Али е човек с широк поглед, вие го знаете - енергичен, делови; изобщо твърд и верен на думата си офицер.
- Шакир паша е наистина едно изключение - потвърди Сен Клер.
Той седеше встрани от генерала, до писмената маса (дето се беше разположил уморено доктор Грин), подпрял бе лакът на нея и между пръстите си държеше пура, но не от честерфилдските, които, уви, се бяха свършили, гледаше как дими тя и внимателно се вмесваше в разговора.
- Защо изключение, майоре? - извърна русата си брадичка Валентин Бейкър. - Не, не съм съгласен с вас! Генерал Шакир безсъмнено е един измежду най-добрите турски офицери, да, това и аз го твърдя. Но само той ли е? Цялото младо поколение... И изобщо, дявол да го вземе - извинете, леди Емили! - аз вярвам, въпреки всичко дълбоко вярвам във военните добродетели... в доблестта на тоя господарски народ!
- Въпрос на личен опит, сър.
- И може би ще кажете, че аз нямам тоя опит?
- Да, вие наистина сте от доста време в Турция.
- Трета година, Сен Клер!
- Време е вече да имате и харем, паша! - вмеси се иронично Барнаби.
- О! - извика с упрек виконтесата. - Вие пак с вашите неуместни препоръки, Фреди!
- Нали съм му приятел, братовчедке!
Двамата седяха на насрещното канапе; тя в единия му край - дребничка и недостъпна, с тъмната си рокля на вдовица и с бялата сестринска кърпа на главата, и той в другия - дълъг, засмян, изпружил до насред стаята своите огромни крака, пристегнати в жълти гамаши.
Сен Клер каза:
- Тогава позволете ми с моя петнадесетгодишен опит да бъда скептик, сър!
- Вие се съмнявате може би в изхода на войната? Изненадвате ме, майоре... Тъкмо вие! - И Бейкър погледна пак часовника си. Защо не иде?
- Това е нещо друго, сър... А аз наистина не вярвам във военните качества... и как го казахте вие, в доблестта... Не, не вярвам вече!
- Разочарован!..
- Вие сте в правото си да се шегувате, Барнаби! А аз имам основателни причини... да. Тая тяхна неразбория, борби... завист един към друг... подозрителност към нас, техните приятели...
- Не, това не съм го забелязал. И мисля, че нямате основание - каза бързо Бейкър.
Но майорът продължи, без да смени тона си:
- И уж разбират какво трябва да се предприеме, а всъщност нищо не предприемат... Пък и предприемат ли каквото и да било - нищо не излиза... Военни добродетели, казвате, сър! А аз бих казал: фанатизмът е едничкият, който ги държи...
- Странно, че тоя път мислите ни съвпадат, майор Сен Клер!
Този, който се обади, беше мистър Гей. Гласът му прозвуча остро и подигравателно. Той седеше на ниско столче до вратата и сякаш всеки миг щеше да излезе.
Цивилният майор се усмихна по навика си, но не го погледна.
- Възможно е, драги - каза той и чак тогава извърна глава към мистър Гей. - И защо не? Ала само дотука. Защото вие сте убеден, че войната е загубена, нали?
- А нима вие твърдите обратното? След всичко, което казахте... Което става по фронтовете...
В канапето Барнаби се размърда.
- Да ставаше поне нещо! - недоволничеше той. - Съжалявам за моята Родезия, братовчедке. И за Нясаланд... Поне нямаше да студувам там, о да!
- Заминете, Фреди! За бога, вас нищо не ви задържа тук, нали? Ето, нашият скъп господин Гей вдругиден тръгва, напуснете ни и вие - прибави тя с иронични нотки в гласа, защото беше човек на дълга и нито можеше да си представи живота без дълг, нито истински уважаваше хора като братовчеда Барнаби, които губеха времето си без цел.
- Но, господа, наистина тук се чуват особени мисли - извърна тя към Сен Клер малко изпъкналите, си очи. - И какво, Джордж, кажете? Нима вече е стигнало дотам?
- Не, не съм казвал такова нещо, скъпа леди Емили! Аз просто твърдя - и го твърдя с пълното съзнание какво говоря, - че турската армия не е годна да изнесе войната сама. Причини много...
- Но вие, Джордж, също така твърдяхте, че щом дойдат подкрепленията...
- О да, подкрепленията могат да бъдат една решителна спирачка; и ще бъдат. Нашият фронт, София, ще се превърне в една огромна крепост, много по-устойчива от Плевен, надявам се... Но, скъпа моя леди, джентълмени! Това само ще отложи угрозата. Факт е, не се ли притече Европа в помощ, войната наистина ще свърши зле.
- Да, това е друго. С това съм съгласен - кимна Бейкър. Някакви стъпки се чуха вън, в коридора. Гласове. Не, не е тя. Стъпките отминаха. Гласовете се загубиха; и той чак тогава се досети, че бяха мис Пейдж и малката Лита Кинг. Чудно, разпознавам ги след толкова време! И си мислеше: не мога да не позная и нейния глас, да. Но защо се забави тя толкова?
- А какво става с нашата флота, Сен Клер? - стресна го гласът на доктора.
Погледна го. Къс и широк, сплескан, Рандолф Грин беше разперил лакти върху тежкия плот на писмената маса и хлътналите му очи упорито се бяха спрели на майора.
- Ескадрите все още са в Малта и чакат заповедта на първия лорд, стари приятелю... Но поведението на граф Дерби, господа, необяснимо, да, неговото нежелание да води твърда политика затруднява нашия премиер, въпреки че нейно величество кралицата...
- О... о! Значи мачът продължава! - ухили се веднага Барнаби и рижавите му бакенбарди затрепкаха. - А оня въжеиграч, милият маркиз Солсбъри, той...?
- Фреди! Вие прекалявате!
- Увлякох се, милейди, извинете!.. Та уважаемият наш маркиз с кого е, казвате, майоре? С външния министър ли, за намеса като досегашната или с лорд Биконсфилд, за открита намеса? Искам да кажа, сър, за открита война!
- От последните известия се научавам, сър, че все още не се е определил - каза Сен Клер, преструвайки се, че не разбира подигравките му.
- Е да, да! За такова нещо се иска време... Аз не разбирам от дипломация, разбира се, но струва ми се, че негово императорско величие бащата на правоверните сам ще си сърба попарата, която ние му помогнахме да си надроби!
- Отгде ги намирате тези изрази, Фреди!
- Събирам ги, братовчедке! Моята страст! Този израз е тукашен, български... сърбам попара... Защо, харесва ли ви?
Тя махна с ръка сякаш казваше отново: вие сте невъзможен. А цялото й внимание бе погълнато от думите на Сен Клер.
- Не съм уверена, че ние трябва да се вмесим открито във войната - каза тя. - И за бога, какво ще спечелим срещу толкова много наши жертви?
- Най-първата ни печалба ще е, че няма да загубим предимствата, които вече имаме, леди Емили!
Другите мъже също се оживиха.
- В краен случай Протоците ще останат в наши ръце! Нали, Сен Клер?
- Че за това, майоре, нужно ли е да участвуваме във войната...
- Да, да, тъкмо тая ще е сметчицата на Дерби! И на нашия въжеиграч Солсбъри! - викна Барнаби и от вълнение сви дългите си крака.
Лицето на виконтесата стана строго.
- Джентълмени! - каза тя. - Това са шеги, надявам се. Нашата политика в никой случай не може да бъде тъкмо такава... Прочее ние и други път сме говорили с вас, Джордж. Тоя нещастен полуостров наистина се нуждае от някаква промяна...
- Не оспорвам, леди Емили! Времената се менят. Зависи обаче каква?
- Все пак тия хора, българите, са християни, нали? След миналогодишните събития и ужасите, на които аз бях свидетелка...
- Но не по-големи от ужасите, с които днес "освободителите" заливат страната, скъпа леди!
- Не знам... Не съм видяла... Но предполагам, вярвам... Все пак справедливост, човещина е нужна, Джордж! Изобщо човещина е нужна - и за българи, и за турци. И ако питате мене, компромисът е единственото решение, господа! - Неочаквано нейните сиви, изпъкнали очи овлажняха и на лицето й се изписа скръбно и вдъхновено изражение. - О! - каза тя. - Като си помисля какви жестоки страсти тлеят в нас, хората! И защо, за бога? Защо?.. Нужен е бърз, безусловен мир... Някаква автономия може би за българите... и също гарантиране правата на турското население, да... И всичко ще се оправи.
Тя се спря, замълча. А мъжете, които чакаха търпеливо, най-сетне се раздвижиха.
Сен Клер използува случая и рече:
- Всичко е тъкмо тъй, както вие го казвате, окъпа леди Емили. Бедата е само тая, че войната не спира. И че от ден на ден нещата стават по-сериозни; дори съдбоносни... А оттук и необходимостта Европа да вземе положението в ръцете си. Както през Кримската война... Защото - оставете я Турция - да говорим откровено: какво би станало с нас, ако Русия трайно се настани на Балканския полуостров? Ако завземе Цариград, Галиполи? Ако, скрита зад тоя благовиден и уж хуманен претекст, се придвижи към Суец?..
- Но вие говорехте за някакво тайно споразумение с Австро-Унгария, което ще осуети... Мисля, че вчера споменахте.
- Да, споразумение, което трябва да застраши гърба на цар Александър.
- И все пак това е друго, Джордж. Това е дипломатически натиск, не война!
- Разбира се, че това е съвсем различно от пряка намеса и война - подкрепи виконтесата от ниското си столче мистър Гей.
- Е да! Но представете си, ако едновременно с Австро-Унгария към нас се присъединят още Франция, още Италия (Германия я оставете; тя хитрува и играе своя политика), да - а именно такава е целта! - няма съмнение, нещата коренно ще се променят. Тогава и в пряката намеса не би имало никакъв риск, вярно ли е, Гей? Ето защо нашата задача е да спечелим преди всичко тяхното обществено мнение... Да го преобърнем! С вестници... с анкети... Така ли е, Гей, вие сте опитен?.. Тоя Леге, тоя Позитано тук - малки пионки в играта, а по силата на обстоятелствата станали по-важни от топа, от коня, от царицата, ако щете... Защо? Защото именно оттук, от тила на фронта, излизат ония твърде важни за нас сведения, сигнали, информации, доклади; да, и тъкмо тия, до неотдавна незначителни консули сега могат да наклонят везните на общественото мнение и на своите правителства дори повече, отколкото посланиците им в Константинопол, господата Тисо и конт Корти.
- Все пак, струва ми се, че пресилвате тяхното значение, майоре - рече Бейкър.
- Може би, сър. А може би и недооценявам това значение... Защото не ни ли разполага животът така, че всеки да има своя задача, колкото, и незабележима на пръв поглед да е тя?
Той стана прав. Очите му тъмно горяха и събеседниците му за миг го погледнаха изненадани. Какво, наистина, какво особено има в тоя Сен Клер? И защо на всички се струваше, че той е развълнуван въпреки привидното му безстрастие? Както винаги, и сега беше изискан, елегантен, малко небрежен; сивите коси леко пригладени, мустаците подрязани тъкмо колкото трябва, жакетът сиво-син, кариран, жилетката по-светла, в тон. Ако да не беше толкова кокалест и сух, той би могъл да мине за красив мъж, на вид по англичанин от всичките си сънародници в стаята, а въпреки това нещо го делеше от тях и те неосъзнато го чувствуваха. И това нещо се криеше в очите му - черни, внимателни, затаени, очи, които еднички говореха за страшната му самота.
- Да - каза той, като мина зад генерал Бейкър и седна на стола от другата му страна. - Говорим за консулите... и за нас си говорим. Защото нали всеки от нас има своя задача, макар и да е дошъл доброволно... Онова, което е в отечеството ни, различията - либерали, консерватори, - е да, ние ги пренасяме тук... Едни държат на "стария мъж"10, други на Дизраели...
- Уви, аз нямам предпочитание!
Истина, на Фреди му е трудно положението - засмя се Бейкър. - Едната титла го задължава да бъде консерватор, другата - либерал!
- Напротив... именно вие, Барнаби, най-красноречиво потвърждавате мисълта ми! Защото по отношение на другите ние всички сме само англичани - не е ли така? - и това в случая е важното.
В случая само той, Сен Клер, не беше чистокръвен англичанин и погледнеше ли в себе си, той го чувствуваше ясно. Но тъкмо затова той не пропускаше случая да заглуши раздвоението си и да припомни своите честерфилдски прадеди.
- Като англичани, ние не можем да бъдем други, освен такива, каквито сме - каза той. - Да, драги Гей! Вярвам, разбирате какво искам да кажа. Дали ще се намесим открито във войната или не - това е отделен въпрос. Но всички трябва да си вършим работата, такава, каквато е нужна да бъде... Едни с вестниците... Други като инструктори... като съветници... или всякакви... И други като вас, уважаема леди, с милосърдието си... да притъпяват враждите... и може би в известен смисъл да предвиждат бъдещето... Да... Защото в края на краищата, ако все пак се създаде някаква българска държава, ние трябва да спечелим още отсега позиции в нея... И в това е именно вашата главна задача, леди Емили! Позволете да го кажа... О, радвам се, че ме разбирате... Миналата година по време на въстанието... Сега, като показвате безпристрастие... И може би вашата, Ралф...
- Ето, че аз останах без задача! - блесна с едрите си зъби Барнаби.
Всички се разсмяха.
- Как може... Не, не!.. Тъкмо Фред Барнаби! Джордж, измислете и на Фреди някоя задача, за бога!
Онова, което беше за Сен Клер сериозно и смисъл на живота му, сега се разпръсна по оживените, развеселени лица. Той дори съжаляваше, че бе разкрил съкровените си мисли. И защо? Защо бе говорил? Каква нужда засищаше с тия думи, които за тях може би не значеха нищо? Той се усмихна любезно, а се чувствуваше самотен, неразбран... Да, и наследникът Фред Барнаби изпълняваше тук безсъзнателно някаква задача - и тя беше, че е дошъл тъкмо без никаква цел, просто да покаже на света: ето какъв е нашият свободен дух; той е навсякъде - и в джунглите, и по моретата, и в пустините, и тук... Да. Въпреки всичко Сен Клер щеше да каже това гласно, ала в същия миг се чу силно почукване и всички се извърнаха към вратата. Генерал Бейкър едва се въздържа да не стане.
- Влезте! - каза високо виконтесата.
Вратата се отвори и на врага й застана набитият, закръглен Самюел. Но Маргарет Джаксън не беше с него. Щом видя леди Стренгфорд, той престорено се смути и подчертано тракна с токовете си.
- Е? - попита генералът.
- Лицето отсъствува, сър. Това писмо обяснява...
- Писмо? От кого пък?
Самюел погледна отново към виконтесата, приближи бързо и подаде на генерала лилав плик, но го стори така умело, че Сен Клер, който седеше на съседния стол, не можа да види почерка на адресанта.
- Благодаря. Чакайте ни долу при конете, Самюел!
Смътно раздразнен, Бейкър разпечата плика. Писмото беше на французки и като потърси подателя, генералът видя името на Филип Задгорски. Вече озадачен, той прочете:
"Екселанс,
Позволявам си с тези редове да Ви известя, че уважаемата госпожа Джаксън излезе рано тая сутрин, придружена от капитан Амир бей, с намерение да разгледа някои от околните чифлици и вероятно ще се върне най-рано утре. Радостен съм да Ви известя, господине, че Маргарет е в добро здраве, изпраща редовно своите кореспонденции и в разговорите ни твърде често споменава за Вас.
Използувам случая, екселанс, да Ви поканя на скромното тържество - едно уважение към традициите, - което ще се състои вдругиден вечерта в дома ни, по случай обявения вече официално годеж на моята сестра с негово превъзходителство французкия консул господин Леге и дето, естествено, ще видите и госпожа Джаксън. Поканата, разбира се от само себе си, че се отнася и за почитаемия господин Барнаби.
Като се надявам, че ще ни зачетете с присъствието си, което за нас ще бъде особено голяма чест, оставам с дълбоко уважение към Вас
Бейкър прочете писмото, каза си: "И без техния годеж ще мина, само жалко, дето няма да видя Маргарет", и дигна глава.
Шеговитите очи на приятеля му го дебнеха.
- Какво, паша? Любовно писъмце?..
- Уви, Фреди! Просто покана за годеж. И за тебе се отнася!
- Годеж? Е, това е възхитително! Кой е този нещастник?
- О! Това сигурно ще е за годежа на господин Леге! - каза неочаквано леди Стренгфорд. - Пак от брата на младата Задгорска, нали? И мен покани вече... И вас, нали, Джордж?
Сен Клер кимна, но виконтесата не се успокои.
- Имам чувството - продължи тя, като подбираше внимателно думите си и говореше с неприсъщ ней сарказъм. - Да. - Виждам нещо парвенюшко в тия покани... Горкият консул Леге!
- Аз бих казал, щастливецът Леге! - усмихна се Сен Клер и останалите мъже вкупом потвърдиха:
- Но тая българка наистина е привлекателна... О да, да... Интересно!.. И после, толкова по-млада от него!..
Леди Емили се принуди да ги спре.
- Не, аз не казвам нищо срещу нея, драги приятели! О не!.. Тя е една много мила девойка... И най-малко аз съм, която бих правила тия различия... Но все пак поканите... И това желание да се използува положението на уважавания от нас французки консул...
- Радвам се, че сама разбирате, леди Емили! Необходима е и тая жертва. Трябва да отидем на тоя годеж... И не само за консула - макар той да е важният в случая. Но дори и за тях! Преди малко говорихме, господа: нашите задачи тук - настояща, близка, по-далечна...
- Ах, времена! - въздъхна виконтесата. - Учудва ме как вие винаги виждате в перспектива, Джордж...
- Ласкаете ме, леди Емили! В края на краищата не е толкова трудно човек да открие кои от българите тук в града мотат да ни послужат в един или друг смисъл, нали?
Рандолф Грин дигна лакти от масата и се обади:
- Като стана дума за българи, че се сетих... Забравих да ви съобщя, леди Емили. Моят помощник, доктор Будинов, ще отсъствува за два дни от болницата.
- Болен?
- Не... Не зная... В Ихтиман отишъл с някакъв свой брат... Спешно, да оперира близък. Или нещо такова. Не обърнах внимание.
- Но това... това е своеволие! Всеки трябва да изпълнява дълга си! Той тук е необходим, доктор Грин!
Грин задържа поглед на възмутеното й лице.
- В известен смисъл... да! - рече той. - Но не сте ли си помисляли, че моят помощник всъщност е българин?
- Какво искате да кажете?.. Искате да кажете...
- О, просто размишлявам. Имам предвид един друг случай - каза той.
Сен Клер побърза да се намеси:
- Не правете паралели, Ралф. Будинов е изпитан човек... Изобщо, леди Емили, тия два дни... Една разходка до Ихтиман ли казахте, драги? Е, толкова по-добре... Уверен съм, че тя ще освежи нашия млад доктор... О, да! В последно време той наистина се беше преуморил от работа.
Бейкър погледна часовника си и стана.
- Е, Фреди, нас ни чака път!
- Готов съм, паша!
Другите също наставаха.
- Как, тръгвате ли вече?
- Уви, дългът зове, както казва нашият майор, любезна леди Емили. Да не забравя, Сен Клер, благодарете там от мое име на тоя господин... за поканата, разбирате... И бъдете така добър да предадете моите най-сърдечни поздравления на консула!
- А от мое име на годеницата! - прибави веднага Барнаби. - Съжалявам, че не ще имам удоволствието да танцувам пак с нея, така й кажете, майоре!
Вечерта Неда си бе казала: Какво пък - това си е мое, мое, като в някой роман. И да съм влюбена, то е само за тая нощ; утре той ще е далече, може би никога няма да го видя пак... И така тя заспа с мисълта за Андреа и във всичките й сънища беше все той.
Ала на сутринта тя го видя по риза и усмихнат на неговия прозорец. Очите му й говореха нещо, което тя не разбра, защото лудо се изплаши. Побягна, скри се, а после, без да се разбира сама, върна се при прозореца и надникна иззад пердето. Андреа беше слязъл долу, в двора, замеряше със снежни топки момченцето на брат си и се смееше. Игривата му веселост и смехът му я поразиха. Как, нима това, че заминава, за него не означава нищо? Ала малко по-късно тя откри, че той все поглежда към прозореца й, и от тия погледи, които така упорито я диреха, цяла изтръпна. Не... не! Невъзможно. Не, аз съм безумна!.. А защо, защо да не му махна с ръка?.. Той заминава! Скоро и аз ще замина и никога няма да го видя, каза си тя и беше готова да отмести пердето. Но в тоя миг за нещо я извика Тодорана, после брат й я спря да й поиска съвет за годежното празненство, което всички в къщи усилено подготвяха. Когато се върна пак при прозореца, Андреа вече не беше в двора. Господи, прошепна само тя, залепи чело о стъклото и заплака.
Плачеше, без да помръдне, без глас и както й се струваше на самата нея, плачеше единствено, защото не беше му махнала с ръка за сбогом. Ала в същото време, без да разбира и тя защо, онова, което наричаше свой роман, оживя пред очите й - не вече както през нощта, мъчително и страстно, но някак безнадеждно, някак безвъзвратно. Като в латерна магика, картините се меняха една след друга и тя ги гледаше. Виждаше себе си, него. Виждаше погледите, които си размениха, когато тя отиваше да се запознае с бъдещата си belle mere, и как после го срещнаха с файтона... А на приема той нарочно не искаше да танцува с нея... И после в дома на Госпожата, когато мислите й като да го извикаха; и още в бараката, дето тя за първи път почувствува какво означава всичко това... О, прошепна Неда, стигнала най-после до вечерта при стария геран, до прегръдките и целувките, които я бяха зашеметили; сякаш е било предопределено и другояче не е могло да бъде!..
Но щом разбра, че целият й вътрешен живот напоследък се беше стремил именно към нощта, която мина, тя изведнъж изстена, хвърли се в леглото и зарида с глас. Няма да го видя; чувствувам, предчувствувам! - повтаряше тя. Ах, как е жестоко всичко... Как е безсърдечно...
Тя сама не знаеше колко време плака. А когато постепенно се успокои, умът й като че ли беше празен. Облегна гръб о ковьора, гледаше пред себе си и не помръдваше. От стълбището идеха гласове - високият въодушевен глас на мисис Джаксън, която казваше, че заминава да се запознае с живота в бейските чифлици из околните села... И после, престореният и все пак обиден глас на Филип: "Ще бъде интересно, не се съмнявам... Но ще се върнете за нашето празненство, нали, Маргарет!"... "Колко сте мил! Е добре, обещавам!" И пак се смее... Неда не искаше да мисли за техните отношения. Собственият й живот така се бе заплел, че не би могла да каже вече кое е добро и кое лошо.
Час по-късно, както се бяха уговорили с Леандър, файтонът на консулството дойде да я вземе. Известно време тя се колеба да се престори ли на болна и да не иде. Но после тази дребна лъжа, която искаше да прикрие голямата, изневярата, й се стори унизителна и с отчаяна, натрапчива смелост тя бързо се качи във файтона. Все едно, че съм сънувала. И какъв смисъл да разправям на Леандър съня си, когато той ще го наскърби и ще го унизи... Не, не... Всичко беше само един неосъществим сън, мислеше си Неда.
Ала когато файтонът отмина аптеката на Сабри бей и спря пред консулството, тя внезапно цяла се разтрепера. Насреща, откъм превърнатата в болница Буюк джамия, с широки, възбудени крачки приближаваше Андреа. Щом видя радостното изражение на неговото слабо лице, много значещата усмивка, черните очи, които закачливо влюбено я гледаха, Неда изведнъж разбра, че нещо особено се е случило; че той не заминава, че няма да замине и че онова, което тя с такава увереност наричаше сън, беше истина и само истина.
Нея вечер тя облече подплатеното с кожи палто, забради се и тихичко се измъкна от къщи. Не изпитваше вече нито срам, нито угризение на съвестта. Само един отчаян страх, че може да бъде открита. За щастие дядо й все още не беше се върнал, а баща й и Филип спяха дълбоко.
Тя прекоси задния двор, отвори портичката в зида и веднага се озова в прегръдките на Андреа.
- Отдавна ли чакаш? - прошепна тя, щом си пое дъх от целувките му.
- Много отдавна.
- Не можех по-рано.
- Да, не можеш по-рано. А аз чакам... чакам...
- Какво... с такъв глас? А! - засмя се тя. - И аз бях от тия, дето чакат... Защо се отдръпваш! Но, Андреа! Защо?
- Недей, моля те. Не искам да ме лъжеш... Да се заблуждаваш сама...
- Да се заблуждавам...? О не! Само това не!
- Ти си сгодена.
Тя не проговори.
- Може би са те насилили! - попита той с ирония в гласа.
- Не. Аз сама.
- Да не говорим тогава.
- Напротив. Да говорим!.. Сама исках тоя годеж... Харесвах Леандър... Обичах го...
- Е, още ли го обичаш?
- Не знам... Не, не ми се сърди.
- А защо си дошла тогаз!
- Боже мой... не разбираш ли?
- Не разбирам - каза мрачно той. - Него обичаш, а с мен какво, забавляваш ли се?
- Андреа!
Той изведнъж я сграбчи брутално.
- Забавлявай се, щом е така! И аз ще се забавлявам.
- Не, не... не бъди такъв - отблъскваше ръцете му тя. - Не разбираш ли наистина, че с тебе е друго... Тебе аз те любя... Не знам... Мислех тая сутрин как стана всичко... Виждам, че не мога другояче... че не мога без теб... Защо мълчиш? Говори ми, Андреа!
Внезапно Андреа попита сухо и зло - а гласът сякаш не беше негов:
- Колко пъти те е целувал той?.. Кажи де! Целувал ли те е?
Тя кимна и той като да очакваше тъкмо тоя отговор, рязко се отвърна от нея.
- Не бягай, моля те... Андреа!.. Прегърни ме, студено ми е - силеше се тя да обърне всичко на шега; а наистина зъзнеше, но от страх. - Боже мой, какъв си бил... И за какво?.. Та той е мой годеник...
- Искаш да се радвам ли?
- Несправедлив си... Тъкмо ти! Да ти припомня тогава историите, които разправяше на приема... Пък и друго съм чувала за тебе! Да!
- Я виж! Кой е имал грижата?.. Сигурно брат ти?.. Слушай, не мисля и да се оправдавам. Знай го!
- Не ти искам да се оправдаваш, Андреа.
- Трябва да разбереш, че не мота да те деля.
- Да ме делиш... Та ти направо ме открадна от него!.. О, какво говоря аз... Не, не ти, аз дойдох сама... Сама. Ето ме! Не, изслушай ме. Искам да знаеш всичко... Тая вечер, преди да дойда, бях се заключила и прочетох дневничето си...
- Откога пък пишеш дневник?
- Не сега. Преди... Господин Буботинов тогава ни беше казал... Но ти го знаеш. И така си отиде; после и в пансиона. Искаш ли да ти го дам? Да видиш само колко глупава съм била... Няма страница, дето да не е твоето име... Той... той... Ах... ах!..
- Смайваш ме! - каза той - Излиза, че съм бил герой, без дори да подозирам.
- Но ти не знаеш за портретчето!
- Портретче - чие?
- Твое, господине! Още съвсем като момче; косата ти стригана... Залепила съм си го в дневника. Преди като го видях, и го целунах!
- Извинявай, но... Мой портрет в тебе?
- О, да! Всъщност ти нищо не знаеш. Аз тогава те обичах... После, като заминах, за Виена... в пансиона... Как ми беше тежко там в началото, ако да знаеш! Нямах приятелки... всички страняха от мен... Нали бях дива българка!..
Той изръмжа някаква острота към ония там, в онова далечно време, седна върху затрупания със сняг геран, привлече я на коленете си.
- Разправяй.
Тя разказа за своя живот в пансиона и как единствен приятел в началото е бил дневникът й. В дневника си тя разговаряла с него, с Андреа.
- Само колко пъти съм целувала портретчето ти...
- Това със стриганата коса?
- Да...
- Поне приличам ли там на човек?
- На човек... в смисъл на мъж, както сега, не. Но там си едно много сладко момче.
- Дявол да го вземе, откъде се сдоби ти с това портретче?
- Откраднах го - каза тя.
- Я!..
- Учудвам ли те вече, а?
- Не... Вече не!
- Тогава... да, бях един път у вас... Преди да замина. Видях го на полицата, в стаята на вашите... Не можах да се сдържа, вземах го... Но ти може би си казваш: ето какви неподозирани таланти има!
- О! - разсмя се той и бързо я целуна. - Уверявам те, само такава ми харесваш... Не си ли разбрала, драга моя и любезна госпожице, че от всичко най-много мразя престореността на ония там ваши важни дами и господа!..
Да, тя отдавна го бе разбрала. И всъщност това беше единственото, което ясно и определено разбираше: той е като нея; и тя е като него. От младостта им ли произтичаше това тяхно сродство? (Защото, колкото и да се възхищаваше от културата на Леандър, тя никога не беше дирила в душата си такова сродство с него). Не, не само от младостта... Двамата седяха в студа прегърнати и никой не помисляше, че е късно, че е опасно, че е нечестно. Разговаряха. За какво?.. Просто разговаряха без насита. Всеки искаше още от другия... Подхванеше ли той, тя трябваше да знае всичко - как е било, защо е било и обича ли я сега; подхванеше ли тя, той я измъчваше с въпроси - и като да беше пред някакъв неумолим съдник, тя отговаряше, обясняваше, оправдаваше се, а несещана досега сладост имаше в това, да седи в прегръдките на тоя съдник и да разкрива душата си... Те ту говореха за книги и кой какво е чел, и какво обича да чете, и защо обича страстно тъкмо това, а не друго; после без връзка се прехвърляха на войната и какво им носи тя, и какво очакват те от нея, какво желаят; после пак за любовта си - обичаш ли ме?.. Обичам те!.. А ти? А ти? О, ако знаеш как те обичам... Разговорите им непрестанно описваха полукръгове - един, втори - и ето ги, че пак се срещаха, пак сключваха кръга...
- О, боже мой! - каза тя, сякаш разбудена от градския часовник, който едно след друго биеше полунощ. - А като си помисля, че ти сега можеше да не си тука, че можеше да си някъде в Балкана или и аз не знам къде...
- Остави - каза той, разбуден сякаш на свой ред не от ударите на часовника, а от нейните думи. - Недей ми припомня.
- О, Андреа... Колко много неща не трябва да си припомняме - прошепна тя и още по-силно се притисна в него.
А в това време Климент и Коста бяха прехвърлили вече билото на планината. По-младият, Коста, бе изкълчил силно левия си крак и все повтаряше:
- Да поспрем отново... а, бате?
- Върви... върви още малко!
- Ох!.. Не мога...
- Ами дръж се здраво в мене де! Подпирай се и с тоягата... Ха така!
- Не мога вече с тоя крак... Ох, не мога, братко! - пъшкаше Коста и при всяка стъпка се гънеше и се чупеше, защото изкълченият му крак от студа се бе съвсем подул.
- Чакай, чакай да се подпра за малко - рече той задъхано, когато заобиколиха отвесната червеникава скала, препречила погледите им към далечината, спря се, облегна гръб, но скоро се свлече и цял се отпусна в снега.
Климент хвърли вързопа, който носеше, и също седна до него. Бяха изтощени, плувнали в пот, ала седяха един до друг в снега и никой не помръдваше, макар да знаеха, че ще простинат. Нощта отдавна бе минала; рядко обраслата скалиста теснина, по която се свличаха, блестеше от насрещното слънце и турските постове, ако се намираха някъде наблизо, непременно щяха да ги забележат.
Нещастията им се заредиха още от селото Богров, дето слязоха от санитарната кола, с която пътуваха, и неочаквано се натъкнаха на хаджи Мина, тъста на съседа им Радой. Наистина, старият хитрец се заговори с файтонджията си турчин и се преструваше, че не ги забелязва, но те бяха уверени, че ги наблюдава под око и че ако не им се обажда, то той сигурно за това имаше някаква своя, лична причина. Климент дори подозираше тая причина. Напоследък покрай голямата търговия на зетя си хаджията бе обхванат от своята някогашна страст, сарафлъка. Отде вземаше той ония позлатени икони и сребърни кръстове, които докторът неведнъж го бе виждал да продава на колекционерите англичани? Не ги ли закупваше от османлиите, ограбили при отстъплението си не една черква и не един манастир? Възможно беше и сега набързо да е обиколил турския тил; до оня ден си беше в града... Да, срещата с хаджи Мина сериозно ги разтревожи. Научеха ли в София, че отиват към фронта вместо към Ихтиман, както ще каже Андреа, много непредвидени неща можеха да се случат...
В Потоп квартируваше черкезка конница и като не искаха да рискуват, Климент и Коста заобиколиха селото отдалече. Но тъкмо по това време снегът, който валеше от сутринта, се усили, превърна се във виелица, те изгубиха пътя и чак късно вечерта успяха да стигнат Чурек.
Селото спеше, затрупано от снега, а те и нямаха работа в него, макар че силно им се искаше да се постоплят и да пият по едно греяно вино. Скоро Коста намери пътеката и както предполагаха (защото я нямаше отбелязана на никоя карта), турците не бяха я завардили.
Те тръгнаха нагоре, покрай скованото от ледове поточе, нетърпеливи час по-скоро да се прехвърлят оттатък билото и най-късно в полунощ да стигнат Врачеш. Пътят се виеше стръмен, на места невъзможен, препречен от скали и преспи, а те още отсега се чувствуваха изморени. Особено Климент. Те се провираха между дебелите гладки стволове на букаците, между натежалите на всички страни клекове, често по ръба на урвите и все до пояс в сняг, с вледенени дрехи, с вкочанясали крака, а по челата и по вратовете им се стичаха браздулици пот... Отдавна не валеше. Но тук, горе в планината, имаше постоянно вятър и той ги пронизваше всеки път, щом се спираха да отдъхнат. Понякога от невидимите черни клони се изсипваха снежни грамади. Тогава двамата братя викаха и се търсеха с глас, засипани и загубени в страшната белота на зимната нощ.
Вече не се бояха, че ще срещнат турци. И да имаше постове тук, сигурно се намираха някъде на завет, край напаления огън; безсмислено би било да седят в призрачната гора, дето очите виждаха на всяка крачка привидения или пък нищо не виждаха. Но на Климент и Коста неведнъж се счуваше, че вият вълци. Ехото ли разнасяше злокобния вой от склон на склон, от дефиле в дефиле или подивелите от глад хищници бяха някъде съвсем наблизо? В такива мигове изтръпналият Климент бъркаше бързо за шестака си, малък удобен "Лефоше", купен на времето в Петербург, а брат му придърпваше голямата кама, която беше препасал, и за безброен път се упрекваше, че не бе взел револвера на Андреа.
Те стигнаха билото на планината. За тяхно щастие вълци все още не се появяваха. Климент на няколко пъти се спира да почине, пали с премръзналите си ръце клечки кибрит, гледа часовника... Крива им беше сметката. Полунощ отдавна минаваше, а те едва бяха започнали да се спускат. Бъди спокоен! - уверяваше го брат му. - Преди да се разсъмне, ние сме там... Ами че това е надолнище; виж как се върви! - казваше Коста и въодушевено, нетърпеливо тръгваше напред с голямата торба; в нея беше цивилното палто на доктора, което той смяташе да облече вместо шинела, щом наближат руските линии.
Но тъкмо тогава ги сполетя отново нещастието. Коста се изтърколи и уж се смееше, докато се свличаше надолу по невисоката урва, уж не изпускаше торбата, та да не я изгуби, когато единият му крак се заклещи в някакво коренище, закрито от снега. Той се изви, изрева от болка, откачи крака си и се прекатури. Докато лежеше в дъното на урвата, за миг колкото смаян, толкова и безчувствен, само една-единствена мисъл имаше в ума му: Счупих го... Отиде тя... Стана!..
Всъщност кракът беше само силно изкълчен и притичалият долу Климент го намести, доколкото условията позволяваха. За проклетия от студа ставата се поду и отече, болките се засилиха, скоро станаха нетърпими. А времето минаваше; развиделяваше се вече; двамата братя не можеха да останат по-дълго тука. Те изпълзяха из урвата и тръгнаха пак. Ала тоя път изтощеният Климент трябваше да мъкне вече не само торбата с дрехите, а и да подкрепя своя окуцял брат.
Те се спираха на всяка крачка. И колкото повече вървяха, толкова по-много силите и на двамата отпадаха. Предишното въодушевление на Коста се замени с отчаяние и страх. Той ту псуваше безпричинно, ту се упрекваше с най-остри думи, че се е хванал в такава безумна работа.
- Защо ми трябваше... Ами... ние ще си замръзнем тука... И чуеш ли вълците, а?.. Няма да ни се размине, няма...
- Върви!.. Върви! - само повтаряше Климент, обладан от някаква безнадеждна упоритост, и сам едва помръдваше краката си под тежестта.
Така те напредваха - докато най-сетне нощта се превърна в ден; докато навлязоха в оня тесен, рядко обрасъл скалист улей, който ги водеше все надолу; докато загубиха и последни сили и безволно се строполиха в снега, в подножието на високата червена скала, която дълго време им се беше струвала примамлива, окуражителна цел.
- Не, не мога повече - изпъшка Коста.
Можеш - каза Климент.
- Ох, аз ли знам или ти знаеш...
- Можеш - настоя Климент, без да го погледне.
Коста мъчително разтегна устни. За няколко часа лицето му бе изменило чертите си - издължило се, очите хлътнали страдалчески. Само големият му нос си беше все тъй шеговито кривнат, докато дебелите черни вежди се извиваха в отчаяни дъги.
- Бате...
- Какво, братко?
- Чувай, нали видиш пътеката.
- Виждам я... Е, какво?
- Я ме остави ти и върви... Тя сама ще те изведе.
- Това ли можа да измислиш!..
- Ами тъй де... Намери ги там, свърши работата... После ще се върнете...
- Да ти намерим оглозганите кокали ли? Добре си го измислил!
Коста и не мислеше това, което говореше. Той дори изпитваше ужасен страх, че на брат му би могло да хрумне подобно намерение. Но тъкмо защото се боеше от възможността да бъде изоставен и защото отпъждаше подобна възможност, като си казваше, че тя не може да се зароди в ума на Климент, той неочаквано я изрече гласно. Искаше да се увери, че брат му ще се възмути, нежели да провери страховете си. И сега бе доволен.
- Да ставаме - каза докторът.
- Почакай още мъничко...
- Ще замръзнем!..
Като се опираше в скалата, Климент с мъка се надигна. От умора му се виеше свят. Той се олюляваше и трябваше да мине известно време, докато почувствува, че стои здраво на нозете си. Наведе се да помогне на брат си, хвана го под мишниците и го затегли полека нагоре.
- Хайде, бавничко...
- Не мога... О... о... Чакай, ще падна!..
- Няма да паднеш в морето я.
- Ох, слушай! Остави ме тука! - замоли внезапно Коста; но вече не изпитваше и не проверяваше, а чувствуваше само, че не е повече в състояние да върви.
- Стига, Коста! Тръгвай!
- Не, не, остави ме. Наистина ти казвам!.. Ще се кача на някое дърво... Помогни ми да се кача... и никакви вълци - викаше Коста, убеден, че е намерил изход, упорит, настоятелен, дори капризен. - Ти нали видиш, че не мога... Нали си доктор, не видиш ли!..
- Как ще се делим, човече... Не, не!
- Че то не е просто да вървиш... Я погледни: не мога да си изваждам крака от снега... Щом го превия и... ужас! Какво ти изкълчен, счупен е сигурно!..
- Аз ли разбирам, Коста, или ти?
- Ох, всеки си знае... Чувай, помогни ми да се кача на дървото, дай ми револвера си и върви... Ей го там едно разклонено дърво! Тъкмо до скалата, лесно ще го намериш...
- А ако не я намеря на връщане същата пътека? - рече докторът в отговор на изкушението, което за миг го бе обзело.
- Как тъй няма да я намериш?.. И стъпките ще личат!
Климент погледна неволно назад към пътя, дето бяха минали. Наистина донейде стъпките личаха, но по-надире вятърът бе изравнил снега.
- Не! - извика той, ужасен, че повторно се поддава на тъй коварното изкушение. - Я вземи торбата... Качвай се на гърба ми!
- Ти себе си не можеш...
- Качвай се!..
Той нарами брат си, помъкна го, повлече го, залюля се и залитна заедно с него в снега. Но дързостта като да разпалваше въображението му. Той веднага скочи, свали широкия си офицерски колан, закопча го в кръг и тикна едната му страна в ръцете на Коста.
- Обърни се на гръб и се дръж здраво! - викна той, затегли го силно, втурна се да тича. - Шейна!.. Същинска шейна!..
И наистина, по надолнището излегналият се на гръб Коста се пързаляше като шейна и докторът не преставаше да го тегли, да тича запъхтян, да залита и все пак да тържествува. Колко пъти се спира и пак подхваща ту едва-едва, ту тичешком, той сам не знаеше... Бяха се минали часове и теснината отдавна остана назад; някъде от изток се зачуха оръдейни гърмежи, ехото ги повтори, разтегна ги и ги потрети, когато един завой внезапно откри пред очите на двамата широка плоска долина. С река надлъж по нея, с ясно очертан път, който се точеше успоредно на реката. Наистина тази долина беше още твърде далече и долу, но виждаха се безброй тънки пушеци да се вият и да се събират високо; някакви правоъгълни очертания се виждаха, някакви тъмни петна върху белия сняг и щом ги съзряха, братята лудо се запрегръщаха. Ето ги там насреща Орхание, Врачеш - краят на техните страдания! Там са руснаците! Там е свободата!..
- Пристигнем ли, ще изпия десет чая. Докато се напаря целият! - смееше се Климент, припомнил петербургския чай и ония незабравими дни и години, оставили дълбоки следи в душата му.
- Какъв ти чай! - сияеше лицето на Коста. - Аз пък ако не му гаврътна половин килце греяна... Ех, майка му стара!.. Само тоя крак да не беше, бате!..
- Потрай, ще го оправим крака, Коста! Всичко ще оправим... Дръж, дръж се в колана и да вървим по-скоро!..
- Не, ти се умори... Ще походя!..
- Не съм уморен! Дръж се!
- Искам да вървя!..
Радостта мигновено бе възвърнала силите и на двамата. Един до други, като се подкрепяха и се олюляваха, като охкаха и се смееха на всяка крачка, те заслизаха надолу, без да откъсват очи от долината, която се разкриваше между върхарите на дърветата. Бяха в толкова повишено настроение, че мина доста време, докато Климент се сети, че трябва да свали шинела и да облече вместо него палтото, което носеше.
- Вярно, бе! Ама че сме и ние! Добре, че не срещнахме досега братушките... Вземват те за турчин и виж, че опушкали и двама ни - рече Коста и очите му се подхилкваха, защото в края на краищата всичко беше минало благополучно.
Докато докторът събличаше шинела, Коста извади от торбата палтото му - тъмносиньо, подплатено не с кожи, а с копринен хастар. В Петербург докторът го носеше само есен и пролет, но платът му бе от доброкачествена английска вълна и то топлеше не по-зле от шинела. В дъното на торбата имаше и скъп самурен калпак, подарък на Климент от една негова хазяйка, същата оная хазяйка, жена на търговец, за която той понякога си спомняше с усмивка, при все че после си казваше: Беше една непочтена история. Трябва да я излича най-сетне от паметта си!..
Климент облече палтото, наложи калпака, огледа се, сякаш и тук, сред тая гора, държеше на външността си, рече: "Сега няма опасност да ме вземат за турчин, нали?" и нарами торбата, дето бяха натикали офицерския шинел и феса, които щяха да им послужат на връщане. Като се подкрепяха един друг, двамата отново тръгнаха. Но не бяха изминали и двадесетина крачки, когато отляво, измежду побелелите, гъсто израсли борики дойде силен глас:
- Стой!.. Предай се!..
Те стреснато се извърнаха. В същия миг и двамата съзнаха, че думите са на руски, че най-сетне са между свои, и луда радост ги обзе. Спасени! Спасени!.. Погледите им шареха и диреха сред натежалите борики оня, първия войник, който за тях сега трябваше да бъде и краят на мъките, и началото на непознатото блаженство - да си свободен след петвековно робство!...
- Братя! - отвърна на същия език просълзеният Климент. - Братя, ние идем при вас!
- Хвърли оръжието! - пресече го заплашително друг глас, силен и дрезгав като на мечка, тоя път точно зад тях, оттам, дето гъстата гора се разделяше, снишаваше се и се губеше в урвата.
- Ние сме българи! Идем от София с важни...
- Дявол те взел!.. Ще изпълняваш ли? - викна ядосано гласът от бориките. Беше остър, метален и тонът му стресна доктора повече, отколкото думите. - И само как се научил по руски подлецът... Броя до три: един... два...
Климент извади бързо револвера си и го хвърли на няколко крачки пред себе си.
- Свали и ти камата прошепна той на брат си.
- Че какво става?.. Как...
- Сигурно такъв им е редът - успокои го докторът. - Откъде ще ни знаят! - Ала в себе си и той бе смутен, въпреки че се усмихваше окуражително.
- Ръцете горе!
Те изпълниха и тая заповед и чак тогава бориките се размърдаха. Нещо се провря - тъмносиня фуражка, рамо... ръка, която държи насочен револвер... Изведнъж те видяха пред себе си силно пристегнат пехотински унтерофицер, мършав и мургав, с тънки прави вежди и прави, като тях, заострени мустаци. Стои и ги гледа. И нито мускулче не трепва от съчувствие по жилавото му лице.
- Хайде, Мойсенко! - каза той някому, който все още не беше се появил. - А ти, Иванушка, отваряй си очите!..
- Те само да мръднат, Мирон Потапич - рече отнейде глас, който не беше се обаждал досега.
- Това всичкото е ненужно - рече Климент по руски. - Ние идем при вас... А самият аз съм учил в Петербург и...
Някой шумно го приближи, застана зад него, заопипва джобовете на палтото му, на мундира и панталона. Измъкна портфейла и кесията.
- Няма, Мирон Потапич! - прогърмя в ушите на доктора мечият бас.
- Виж и другия, Мойсенко!
Климент незабелязано се извърна и погледна украинеца... Мойсенко беше едър, бузест войник, донейде тромав и малко смешен, с къса пухкава брада, с орехови очи, които се силеха да бъдат страшни като гласа му. Неговите почервенели от студа лапи усърдно пребарваха в момента Коста и изваждаха от джобовете му, де какво намерят.
- Стига де - викаше Коста и се дърпаше. - Туй са си мои работи... Туй да не е оръжие! Че вие от турците бетер, бе! Какво? - И той безпомощно извиваше очи към брат си, сякаш да му каже: ти каква ми я разправя, тя каква излезе!..
- Не им се противи сега - каза Климент. - Изглежда някакво недоразумение, ще се оправим... Господин унтерофицер - обърна се по руски той към Мирон Потапич, който приближи, наведе се, дигна от снега револвера и камата и внимателно ги заоглежда. - Господин унтер, аз разбирам мерките, които вземате срещу нас... Война е... Това е естествено. Но, ради бога, изслушайте ме!..
- Какво искаш?
- Ние сме българи... Идем от София...
- Това го чухме!.. Иванушка, хайде, карайте ги! - каза унтерофицерът на изникналото отнейде войниче, тънко, светлолико, с избуял небръснат мъх покрай устата и със сини очи, големи и кръгли като на някоя мома. На лицето му имаше учудено, смутено - весело изражение. То се подсилваше от русия перчем, проточил се изпод фуражката. В ръце Иванушка носеше дълга кринка, запъната и готова за стрелба.
- Вие трябва да ни отведете при полковник Сердюк! - извика вън от себе си Климент.
- Не знаем никакъв полковник Сердюк - рече Мирон. - И да знаем, ще те заведа, дето уставът ми заповядва, няма тебе да слушам.
- Полковник Сердюк... Той е началникът на вашето разузнаване!.. Разберете най-сетне, ние носим сведения от изключително значение... ние трябва час по-скоро да го намерим...
- Аха! - поклати с разбиране глава унтерофицерът. - Много работи знаеш ти, гълъбче! Добре си го измислил! Хайде, карайте ги, момчета! Нарамвай торбата!.. Щом искаш при разузнаването, добре, при разузнаването, така казва и уставът... И после при свети Петър! - засмя се той студено, а с него ревна да се смее и Мойсенко. А Иванушка само каза:
- Да бяхме тръгнали, а! - И гледаше Климент с големите си момински очи, сочеше му дългия щик на пушката си и сякаш му се извиняваше, че ако не изпълни заповедта, ще трябва да го мушне с тоя щик.
Климент нарами торбата, подхвана брат си и тръгнаха. Но пътят вече им се виждаше така тежък, те толкова пъти залитаха и спираха, че по едно време Иванушка каза изплашено:
- Ради бога, Мирон Потапич! Тоя, другият, куца, не може...
- Ти какво искаш? Да помагаш на шпионина? - сопна се унтерофицерът, който вървеше малко отстрани, прибрал своя револвер в кобура и малкия револвер на Климент в джоба на шинела си, подрънкваше със сабята и от време на време се спираше да огледа заловените.
Щом чу думите му и че ги нарече "шпиони", горчиво презрителна усмивка се изписа по Климентовото лице. "Ето за какво било! - преведе той на брат си, който тихичко охкаше и се ругаеше, дето бе тръгнал. - Разбира се, това е толкова наивно, до такава степен не почива на нищо, че неминуемо ще се оправи" - казваше му той.
Но когато изминаха още пет-шестстотин крачки, докторът вече нямаше сили да подкрепя отпусналия се на рамото му Коста, спря се и не искаше да тръгне, докато не си отдъхнат.
- Чакай, аз ще го хвана от другата страна - рече Мойсенко, без да поиска разрешение от началника си. Мирон само сви устни. А когато се озоваха най-сетне долу, в подножието на планината, и излязоха на утъпкания арабаконашки път, той сам спря първата обозна каруца, която ги застигна. Качиха се в нея и поеха все покрай реката Бебреш. Вярваха ли им вече? Не, не им вярваха. Но сигурно и на тях не им се вървеше пешком. А и Климент добре познаваше руснаците: дори и на врага скоро почваха да гледат като на човек... И колко е глупаво, че се тревожа за това недоразумение, мислеше той, като оглеждаше развълнуван срещнатите артилерийски части, които се точеха по пътя в посока към арабаконашките теснини. Нашето ще се оправи, да! И какво е то! Ала това тук е важното... Армия, за нас дошла, за нас мръзне, и страда, и умира... Не знаят те, че турците скоро ще стегнат дваж по-здраво прохода и че след това трябват двойно повече жертви!..
От двете им страни долината все повече се разширяваше. Навсякъде се виждаше дим от огньове - същите ония тънки, виещи се пушеци, които бяха съзрели отгоре; но сега ясно се различаваха още и големи, и малки палатки, разпънати сред разчистения сняг и наредени в квадрати, в правоъгълници или кръг; и коневръзи; и строени или разпилени войници, цели роти, цели батальони; пехотинци, конници, артилерия... А преди всичко и навсякъде коли, каруци... И огромни купища сено, захлупени със снежни калпаци и затова доскоро невидими... Колкото долината се разширяваше, колкото ставаше по-равниста и се преливаше в далечното Орханийско поле, толкова местността от двете страни на реката добиваше изглед на един огромен военен лагер. Срещаха се, разбира се, и селяни, и по градски облечени мъже, кои с кожуси, с ямурлуци и кюркове, но всички с калпаци и нито един-единствен фес - а това беше така поразително, че Климент и Коста само си разменяха погледи и се усмихваха радостни въпреки несносното положение, в което се намираха.
Най-сетне каруцата пресече моста над Бебреш, остави главния път, сви вляво, изтрополи и над някакво друго дървено мостче и скоро навлезе в голямо хълмисто село. Врачеш! Те смятаха тук да са в полунощ, а ето, че минаваше обяд. И каква разлика между намерението и съдбата, която ги бе постигнала.
- Ей това отсам е Чешковец... А от другата страна е Ръждавец - безпричинно и като не знаеше какво друго да говори, казваше Коста. Но докторът не слушаше неговите обяснения. Каруцата спря до някакъв мост - тук навсякъде течеше вода, - войниците наскачаха, трябваше да слязат и те двамата. Мирон Потапич се запъти към близката голяма врата, над която имаше плевня. Вън пазеше часови, пушеше цигара и потропваше с крака, защото ботушите му бяха разпукани, едва ли не без подметки.
- Тук ли е негово благородие? - попита Мирон.
Часовият извади цигарата си, но не престана да потропва.
- Тук имаме много благородия - рече той. - За кого сте дошли?
Мирон каза едно име, което Климент не чу.
- Не, отиде на позициите... Ние имаме и един поручик, но и него го няма... По служба и той, благополучно. Слава богу, всички по служба! - каза часовият и смукна от цигарата си.
Мирон Потапич удари с длан по дръжката на сабята си и гневно изпсува.
- Защо ги караш... крали ли са нещо? - полюбопитствува часовият.
- Шпиони, брат!.. За такива разстрел, ама уставът - не! Тоест първо следствие. Трябва да ги мъкна тук и там... Е, ще ги откарам в полка - каза Мирон. - В края на краищата полага ми се един "Георги", пък ако ще и да е без лента!
- Е, както искаш - дигна рамене часовият, но внезапно се сети: - Ами вътре е нашият корнет Кареев, Сергей Дементиевич. Ако щеш, на него ги предай.
- Добре. Отваряй!
Часовият отвори дебелата порта и те влязоха в двора, утъпкан и неравен, обграден с множество курници и кочини, и яхъри - двор на богат селянин, както личеше и от спретнатата синьо боядисана къща в дъното.
Те приближиха къщата. Пребрадена бабичка се подаде отнейде и пак се скри. От отворения яхър ги лъхна на тор; чуха се гласове, пръхтене на коне. А под сайванта войник с фуражка без козирка беше надянал на ръката си дълъг офицерски ботуш, мажеше го с мас и си тананикаше. Пътем Мирон Потапич го попита къде е негово благородие и войникът, без да прекъсне тананикането си, само посочи с ботуша към зимника на двукатната къща. Те стигнаха там, спряха се, унтерофицерът се окашля нерешително веднъж-дваж и тъкмо да извика, от вратата на зимника, като се навеждаше, излезе млад кавалерийски офицер, гологлав и с разкопчана яка. В ръка, сложил пръст, додето е чел, държеше книга.
- Какво има - попита той и от гласа му личеше, че твърде малко се интересува от отговора на Мирон Потапич. Мисълта му изглежда беше далеч оттука, може би с онова, за което четеше в книгата, или някъде още по-далеч. За миг очите му обгърнаха Климент, но също тъй незаинтересувани, безразлични и техният поглед се стори на доктора странен и болезнено раздвоен. Дали не е болен, озадачи се Климент. Апатия? С нервите изглежда не е в ред! - оценяваше го той и не само по навик, а защото тъкмо от тоя Сергей Кареев очакваше час по-скоро да получат свободата си... Беше не много висок мъж, на възрастта на Андреа и като него тъмнокос, слаб, с равен цвят на лицето. Ала очите му бяха хлътнали, като че ли с поглед обърнат навътре; брадата много къса, съединена с бакенбардите, ушите разперени като разтворена мида... Какво може да се очаква от него? Може би бездействие?.. Нерешителност? Не, не нерешителност... И Климент пак се връщаше на първоначалното си чувство, на незаинтересоваността и на странната раздвоеност, която бе досетил.
А в това време Мирон Потапич отсечено и ясно рапортуваше: представя се унтерофицерът Иртенев от втора рота на 11-ти Псковски на негово високопревъзходителство генерал-фелдмаршал Кутузов полк, от тая сутрин в разпореждане...
- Казвайте направо, унтерофицер! Защо ми водите тези хора?
- Шпиони, ваше'родие!
- Шпиони?
- Залових ги западно от прохода! - Мирон каза наименованието на местността, така както бе отбелязано на руската карта, и, разбира се, погрешно.
- А, бегълци!.. Носеха ли някакви материали?
- Съвсем не ваше'родие!.. И изобщо... Те идеха от турските линии.
Пръстът, който стоеше между страниците, се извади; книгата се затвори.
- Значи от турските линии? - каза озадачен Кареев. - Но вие в същото време споменахте местност, която е няколко километра на запад?
- Съвсем точно благоволихте да се изразите, ваше благородие!.. Осмелявам се да доложа, че единият от тях беше с турски шинел. Офицерски! Аз ли не съм виждал... Шинелът е тука, в торбата... Ето, благоволете да видите и мундира му!
Увлечен в рапорта си, унтерофицерът разказа подробно как се беше преоблякъл Климент и как после Мойсенко пребарал джобовете му и намерил "ей това" - и той показа двете оръжия и портфейла, но не и кесиите, съдържанието на които смяташе да раздели с приятелите си.
Докторът слушаше внимателно и през всичкото време мълчеше. Той дори на няколко пъти възпира брат си, който - разбрал, не разбрал - искаше да се намеси.
- Ако ми позволите да обясня, господин корнет - каза той най-сетне с овладян и любезен глас.
Кареев учудено го погледна.
- Говориш по руски?
- Аз съм завършил медицинската академия в Петербург, господин корнет. Позволете ми да ви се представя: доктор Будинов. С мене е брат ми.
- Продължете - рече Кареев и това, че заговори на вие, беше добро предзнаменование за Климент.
- Смешно е наистина, че унтерофицерът ни нарече шпиони. И дори тъжно! Но в известен смисъл Мирон Потапич има основание - каза той. - Прочее ние двамата идем от София тъкмо с такава цел - носим важни военни сведения за вас.
- Вие! Какви сведения?
- Струва ми се, че би трябвало да ви ги съобщя на четири очи... Всъщност ние дирехме едно определено лице, но вижда се, че не можем се добра до него.
- Кое е това лице?
- Разправяше за голямото началство - вмеси се Мирон, донейде объркан от посоката, която вземаше разговорът.
- Кое е това лице? - повтори корнетът.
- Полковник Сердюк.
Лицето на Сергей Кареев изведнъж доби напрегнато изражение, погледът му се съсредоточи, задържа се продължително в очите на доктора.
- Елате - каза той внезапно, отмести се и му направи път да влезе в къщата. - Тук е едно поделение от службата на полковник Сердюк.
В началото, когато чу разказа на доктора, Сергей Кареев силно се изненада. Без да познава в цялост положението на фронта, сведенията, които Климент съобщаваше, му се сториха изключително важни. Той набързо ги записа в бележника си, попита за някои подробности, уточни други и с всеки нов въпрос все повече се вълнуваше. Ала щом първоначалното впечатление премина, щом размисли върху тия сведения, внезапно те му се видяха дотолкова тревожни, та скоро той ги смяташе вече не само за преувеличени, но и за невероятни. Не е ли измислица всичко, попита се Сергей и си припомни неотдавнашния случай със заловените съгледвачи помаци. Те също разправяха подобни басни - да отърват въжето, да! Разбира се, на Ершов такива не минават. И въобще най-добре ще е той да си ги разпита и двамата; като се върне, да ги разпитва - на мене и без това всичко ми е омръзнало и опротивяло... Така е най-добре, да! Той е началникът, какво съм аз тука, каза си Кареев и като отхвърляше от себе си отговорността, искаше да успокои съвестта си. Ала от тия мисли съвестта му никак не се успокояваше.
Не, тук има нещо неясно, продължаваше да си мисли той и внимателно наблюдаваше доктора и брат му (в затопления зимник бяха въвели и Коста). Те пиеха чай и бързо поглъщаха останалите от обяда пелмени... Ето, дори само от това, как пият чая, мога да кажа кой от тях е бил у нас и кой не е напускал страната си... Но от друга страна... от друга страна, нима фактът, че докторът е учил у нас в Петербург, опровергава съмненията ми, попита се Кареев затаено. Тия невероятни сведения... И в края на краищата дори да приемем, че те са верни - о, да! - откъде би могъл да ги узнае той, един лекар, и то българин? Някой паша да му ги каже!.. А твърди... получил ги от сигурно място. Кое е това място? Какво е? Неопределено. Излиза, някакъв трети брат ги е научил. И към всичко се прибавя другият важен въпрос: откъде идат тия двамата? От София, добре, но през планината? Зиме, посред нощ, по някаква несъществуваща пътека... Това е толкова съмнително, че Ершов само за него ще ги прати по дяволите... Жалко, докторът ми се нрави. Нещо ме кара да му вярвам въпреки всичко. Но началството?..
Всъщност капитанът едва ли ще се върне и утре, сети се Кареев. Споменаваше нещо... в Правец щял да ходи. Добре ме наредиха! И Мишка го няма. И Виталий Степанич кой го знае къде се е запилял... Прочее знае се, рече си той и се усмихна, тъй като другарят му, хусарски поручик, страшно се измъчваше без любов и винаги си диреше работа там, дето би могъл да я срещне. И какво трябва да сторя сега аз с тези двамата, върна се на предишните си мисли корнетът. Да ги нарича шпиони и да ги държи под арест, след като бе пил с тях чай, душата му не позволяваше. От друга страна, можеше ли да ги пусне на свобода, щом те будеха в ума му все нови и нови подозрения? Като са искали да вървят при полковника, там да беше ги закарал тоя унтерофицер. Така де! Какво ги е домъкнал тук да се бъркат в моя живот; той и без това е вече достатъчно забъркан. Полковник Сердюк е човекът, който може да прецени кое е истина в техните думи... и доколко е истина... Да, при него трябва!.. И ще ги заведа, реши Сергей, сетил се внезапно, че не бе изключено да срещне в Орхание познати или че на връщане би могъл да се отбие в болницата на Червения кръст, дето беше милосърдна сестра Нина Тимохина, годеница на приятеля му, убит миналия месец при Плевен.
Четвърт час по-късно Кареев и докторът, а с тях и смутеният Мирон Потапич яздеха по пътя за града. Коста, като негоден да върви, бе оставен във Врачеш, нито свободен, нито арестуван, и все пак под надзора на Мойсенко и Иванушка, които веднага се хванаха да играят с него на дама.
Часът отиваше на четири. Слънцето вече избикаляше снежния масив на Мургаш и в подножието на планината се стелеха плътни сенки. Понякога от тясното гърло на прохода се чуваха оръдейни тътнежи. Но безбройните криволици така ги омаломощаваха и заглушаваха, че те се пилееха по оживената димна равнина и като че ли никой не им отдаваше внимание.
В началото по навик корнетът пришпори коня си и препусна бързо, а другите коне, привикнали тъкмо на такава езда, веднага се впуснаха да го догонят. Но когато Сергей: видя изражението на доктора и че едва се държи на седлото, той опъна поводите и усмихнат го дочака. Оттук нататък те продължиха бавно. Говореха за Петербург, за София и за войната. А в душата на младия офицер отново се заредиха ония раздвоени, сложни чувства, които го бяха подтикнали да остави топлата стая, книгата си и да дири полковник, Сердюк, сиреч най-високия си началник в службата, при когото отиваше винаги с голямо нежелание. Със същото раздвоение и със същото нежелание Сергей Кареев бе постъпил в армията, щом се обяви войната. Защото той не искаше да убива. Дори мисълта, че щеше да участвува в такова противоестествено дело, каквото, според него, беше войната, го отвращаваше.
Залисани в разговор, скоро конниците изминаха пътя до Орхание и навлязоха в града. Главната улица беше заприщена от коли. Налагаше се да избиколят. През Дикинска махала, покрай опожарената джамия, те минаха по моста насреща в Асталийска махала и веднага зад черквата с острата часовникова кула се видя голямата двукатна чорбаджийска къща, при входа на която се развяваше бяло знаме с двуглав орел. Двама гвардейски хусари караулеха с извадени саби и отдалече се виждаше, че мръзнат.
- Тук е главният щаб! - рече Кареев. - Оная, издадената стая, е на генерал Гурко, а втората вляво, тая в сянката, тя е на полковника.
Те оставиха конете на унтерофицера, приведоха в ред външността си и Кареев поведе заловения, едва крачещ от изтощение и все пак изпълнен от странно вълнение доктор Будинов.
Климент винаги бе съумявал да се владее. Външно той и сега се владееше. Ала неочаквано, още щом пристъпи прага на щаба, в душата му вълнението се превърна в такова смущение, че той самият не можеше да се познае. Защо всъщност се тревожа, мислеше си той, като напразно се мъчеше да се успокои. Ще разправя, каквото трябва да разправя; и в края на краищата Сердюк не е Мирон Потапич, не може да отдава на тоя злополучен шинел чак толкова голямо значение. Та аз му нося сведения наистина необикновени...
Полковник Сердюк беше при началника на отряда и един от адютантите (те тук бяха много и постоянно се качваха и слизаха по стълбата) посочи на корнета миндера, проточил се покрай стените на дългия отвод, извика: "Ще чакате!" и изчезна в някаква странична врата.
Те отидоха встрани при прозореца и щом се отпусна на миндера, Климент отново почувствува как страшно е изморен. Идеше му да се излегне, да затвори очи, пък да става, каквото ще... А в същото време душата му беше все тъй неспокойна и разочарована. С каква радост и въодушевление бе тръгнал, как си мечтаеше за този миг - и ето какво се бе случило... А Коста? Горкият, той хиляди пъти съжалява вече, дето е тръгнал, каза си докторът тъкмо в мига, в който вратата на Гурковата стая се отвори и оттам се подаде офицер с масивно, вдървено в раменете телосложение и корава черна брада.
Кареев стреснато скочи прав, изпъна се и звънна с шпорите. Но погледът на едрия офицер само мина по него, без да отговори на поздрава му; той каза нещо на един от притичалите адютанти, строен младеж с червена венгерка и сресана на път коса, и веднага се прибра в стаята.
Климент едва бе сварил да се надигне.
- Генерал Гурко ли? - попита той.
- Не. Генерал Нагловски.
- Нагловски? Мисля, че в някакъв французки вестник четох през лятото.
- Възможно.
- Да, да! По време на Гурковата кампания към Стара Загора...
- Възможно - рече повторно Кареев. - Доколкото знам, Димитрий Станиславович и тогава е бил началник-щаб на неговия отряд. Заедно с генерал Раух и нашия полковник те са с него още от началото на войната.
Климент чувствуваше, че корнетът пак се отпуска (след като известно време говореше сдържано) и сега дори разправяше неща, за които не би трябвало да си говори с един заподозрян. Но подозира ли ме той? Или ми вярва вече?
- Ето ви още двама генерали - каза Кареев и се усмихна. - Пак ще трябва да се става!
- Къде?
- Там в двора...
Климент се извърна и погледна през прозореца.
- Тоя, дето се смее и ръкомаха, с бялата брада, да! Той е нашият Веляминов. Нашият, казвам, защото преди да ме прехвърлят в частта на Сердюк, служих в неговата дивизия. Редови - в девети улански.
- Как редови, не разбирам? Вие сте офицер.
- Произведоха ме - каза Кареев. - Преди това бях войник, улан. Прочее Веляминов е виновен за моето производство - засмя се неопределено той, - ала това е отделна история. Вижте го как развява пелерината, старецът. И стъпя, без да му мигне окото! Такъв си е и в сраженията.
Все по-странно ставаше за Климент това оживление на корнета. Не, не ме подозира, мислеше си той. И изобщо възможно е цялата ми тревога да е само в моята глава - като при Андреа!.. Наистина, как се обърква човек и загубва трезвите си преценки... А всъщност всичко е толкова ясно. Та как искам аз да ми вярват, преди още да съм ги уверил?
- А другият, с хубавите бакенбарди, кой е? Как разпалено говори! - каза докторът и не защото се интересуваше от втория генерал, а да поддържа разговора, сиреч да поддържа самочувствието и увереността си, че нещата не са чак толкова лоши, колкото си ги бе мислил.
- Това е Дандевил.
- Дандевил...?
- Да, защо се учудвате? Казват, че има французка кръв. И името му го издава.
- Същият, който освободи Етрополе, нали?
- И това ли знаете?
В думите му внезапно пак се прокрадна подозрителност, Климент я отби с усмивка. Докато да му разправи за приема във французкото консулство и какъв смут бе донесла нея вечер новината за завземането на Етрополе от колоната на Дандевил, стъпките на двамата генерали се чуха по стълбището - едните тежки, другите леки и бързи. Те се изкачиха в отвода, свалиха връхните си дрехи, фуражките, сабите. Веляминов питаше наобиколилите ги адютанти дали вече всички дивизионни командири са дошли. Младите офицери веднага заизреждаха имена... Негово сиятелство граф Шувалов... и саксонския херцог... И негово височество принца!.. А генералите Каталей и Философов са още от обяд с негово превъзходителство!..
- Аха, изглежда само нас чакат... Но постойте! - тръсна изненадано бялата си брада Веляминов. - А моят приятел, най-точният?
- И ние недоумяваме, ваше превъзходителство!
- Генерал Раух е винаги първи!
Генерал Раух? Тоя, дето корнетът го спомена наред с началник-щаба и полковника... Да! Раух... Раух?.. Трябва да е от прибалтийците, размишляваше Климент и същевременно не изпускаше оживените гласове на младите адютанти. Преди още те да заглъхнат, от стълбището дойдоха бързи отсечени стъпки и в отвода се качи много бял, румен и синеок генерал, с огромни заострени мустаци и строго изражение на лицето.
- За вълка говорим...! Здравейте, Отон Егорович! Като кога след нас?
- Ида от прохода. Здравейте, господа! Почнаха ли? - говореше задъханият от бързането Раух и събличаше шинела си с привични резки движения.
- Е, и какво с прохода, ваше превъзходителство? Изменение на вашия сектор? - попита оживено и с участие любезният Дандевил.
- Не, съвсем никакви, ваше превъзходителство! - рече Отон Егорович, като засукваше и изостряше и без това острите си мустаци.
- Изглежда тук ще се зимува.
- Така изглежда... Началството само знае!
- Хайде, господа, влизаме! - рече нетърпеливо Веляминов.
Като се подканяха един друг кой да бъде пръв, тримата генерали се вмъкнаха в стаята на Гурко и за известно време разговорите в просторния отвод затихнаха. Чуваха се само стъпките на адютантите. И някакъв далечен неопределен звук, нещо подобно на бръмчене, което с всеки миг се усилваше. Какво може да е, слушаше озадачено Климент.
- Чувате ли? - попита той.
Кареев се заслуша.
- Да... Някъде викат.
- Викат "ура". Ето, чуйте!
- Може би някой полкови празник. Или не! - отговори си корнетът сам, като продължаваше да се вслушва. - Виковете идат от източния край на града, а там лагерува преображенският полк... Не, не е празник.
- Но защо се засилва викът? Интересно...
- Станете... Полковникът! - прекъсна шепнешком и остро думите му Кареев и сам скокна прав.
Климент стреснато се извърна. Някакъв офицер излизаше от стаята на Гурко - невисок и некрасив мъж на неопределена възраст, с овехтял отпуснат мундир, който веднага се хвърли в очи сред пристегнатите, добре скроени и разноцветни мундири на адютантите, с изпъкнало набраздено чело и бързи сивкави очи. Косата му беше рядка, права и жълто пепелива; съща беше и късата, заострена на чуканчето брада. Мустаци полковникът нямаше... Значи това е той, полковник Сердюк, помисли с внезапен страх докторът, и не отмахна вече от него поглед.
В същото време адютантите обградиха от всички страни полковника.
- Кажете, Александър Казимирович? Нещо ново, Александър Казимирович? Ще атакуваме ли прохода? - идеха един през друг въпросите им и Климент чуваше вече само техните гласове, макар че странният вик навън още повече се усилваше.
Сердюк извади цигара, поиска огън, всмукна силно и каза:
- Дивизионните командири току-що се събраха, а вие вече питате, господа офицери! За бога, как мога да зная аз?
- Знаете, о да, да!..
- Не, не ни измъчвайте, ваше високоблагородие!..
- Дмитрий Станиславович и вие винаги предварително...
- Но попитайте тогава Дмитрий Станиславович! - прекъсна ги усмихнат полковникът. - Да не забравя - отмести умело разговора той. - Чаят за негово превъзходителство, поручик Ларионов! И внимавайте тоя път как ще бъде запарен! А вие, Михаил Александрович, донесете кутията на негово превъзходителство! - казваше Сердюк, като си проправяше път между младите красиви адютанти, а те кимаха и очевидно добре знаеха как трябваше да бъде запарен чаят на негово превъзходителство и какво имаше в кутията, която Михаил Александрович щеше да внесе.
Внезапно изтръпналият Климент сети погледа на бързите му очи - този поглед се спря за миг на него, после отскочи към Кареев.
- Мене ли чакате, корнет? - попита Сердюк и приближи. Гласът му беше стегнат, без любопитство.
- Тъй вярно, ваше високоблагородие!
- Какво има? Кой е тоя човек?
Климент отново усети погледа му върху лицето си.
- От София, ваше високоблагородие...
- София! - Погледът на сивите очи не се промени. Но и не напусна лицето на доктора.
- Твърди, че иде оттам. Подвижните постове са ги заловили... него и още едного, брат му... Заловени са на четири версти западно от прохода при малко особени обстоятелства... Да, може да се каже съмнителни. Но от друга страна сведенията, които докторът ни съобщава за турските войски в София...
- Повикайте преводчика и елате в стаята ми.
- Преводчик не е нужен. Докторът говори руски.
- Тогава елате! - рече Сердюк, но едва тръгнал, спря се и се заслуша. Странният вик вън се беше засилил дотолкова, че съвсем ясно се чуваше вече: "Ура"!.. "Ура"... Като безброй еха - далечни, по-близки и още по-близки... А долу от двора дойде пръхтене на коне и възбудени гласове.
- Какво става там? - надвеси се към прозореца Сердюк. Адютантите също се втурнаха да гледат и така притиснаха доктора, че той залепи чело в студеното запотено стъкло... Всред покрития със сняг двор трима конници - единият красив офицер с кожена яка на шинела и с калпак, другите зачервени от студа казаци - тъкмо скачаха от конете. И нещо разправяха на изскокналите отнейде щабни писари.
- Ураа! - заехтяха изведнъж гласове и фуражки и калпаци се разлетяха във въздуха.
- Какво? За бога, какво става?
- Плевен... Плевен! - викаха отдолу.
Нещо изтрополя. Някой тичаше по стълбата. Красивият офицер с кожената яка на шинела.
- Къде е негово превъзходителство?
- Какво... какво за Плевен?
- Къде е...? От главнокомандуващия...
- Тук, насам!..
Преди още адютантите да му отворят, куриерът блъсна вратата, запря се на прага и като размахваше някакъв плик, задъхано викна:
- Ваше превъзходителство!.. Плевен падна! Осман паша се предаде с цялата армия!..
Сякаш не разбрали за какво говори, всички така занемяха, че съвсем ясно се чуха далечните и близки ликуващи викове. В следващия миг тия викове заечаха и в стаята, и в отвода, и в цялата къща. "Ураа!.. Ураа!" - викаха като обезумели от радост висшите и низшите офицери и всеки прегръщаше другия, целуваше го просълзен от умиление и пак викаха "ура" и се поздравяваха с победата, и се прегръщаха, и се гледаха един друг, преизпълнени от щастие и гордост.
Само Климент стоеше настрана, забравен, все там, до прозореца. От очите му се стичаха сълзи, радостни, благодарствени сълзи: но той нямаше с кого да сподели ни радостта си, ни дълбокото вълнение, което преливаше и в неговата душа. О, слава богу!.. Слава богу! - повтаряше си той. Сега се вижда краят!.. А пред замъгления му поглед се мяркаха ту познати, ту непознати лица... Въодушевени... усмихнати... зачервени... Колко е весел Веляминов... А Дандевил... - ето го! - бакенбардите му цели се тресат и как говори... Какво говори? А тоя, високия, с монокъла и с важното изражение... Не, той не може да бъде Гурко; не трябва да бъде Гурко! Но всички му се кланят... Възможно да е тоя, принцът... Но кой тогава е Гурко? - питаше се Климент и все чакаше, все искаше да види лице и фигура, които сами да му подскажат: ето го, тоя е прославеният военачалник! Отнякъде донесоха чаши, шампанско - бум! бум!.. бум! - как гърмят тапите... радостни салюти за победата... И смях, и тържество, и веселие!.. Пристегнатите адютанти тичат от генерал на генерал, кланят се фамилиарно, наливат:
- Още малко, ваше превъзходителство... Желаете ли, ваша светлост?..
- Да, да... Налейте, поручик!
- Налейте... събитие...
- За славата на руското оръжие, офицери! За здравето на господаря император, ура! - извика някакъв глас, висок, енергичен и разтреперан от неудържимо вълнение при това. Чий е той? Защо всички се извърнаха с вдигнати чаши натам, отдето дойде гласът? Сигурно е Гурко - но кой, кой е Гурко, питаше се Климент и трескаво диреше с очи своя герой, докато ниският потон на чорбаджийската къща заеча и се разтърси от "ура"-та на офицерите.
Ура!.. - викаше в себе си и Климент. Нима някой му забранява това, макар че е арестуван и съмнителен и кой знае какво ще стане с него? Да става, каквото ще - и да ми повярват, и да не ми повярват... да, ако ще и да ме застрелят като шпионин, нали знам вече! Плевен падна!.. След час ще го знае и Коста!.. И Андреа ще го чуе... Всички, всички ще го чуят, казваше си той и пак очите му се пълнеха със сълзи, които се стичаха по страните му, хлътнали от умората и от безсънието, а потънал в горестните си мисли, той не сварваше да ги избърше.
- Елате, докторе - стресна го гласът на Кареев.
Корнетът се беше приближил отново до него и го гледаше затаено и развълнувано.
- Полковник Сердюк заповяда да минете в стаята му! - прибави той след минутно мълчание, а погледът му не се промени.
Климент кимна, избърса страните си, без да продума, и го последва.
Те влязоха в стаята на Сердюк, малка и тъмна, а в нея маса, отрупана с книжа, шкаф с катинар и два стола.
- Седнете - рече Кареев. - Или почакайте за миг. Позволете първом да ви кажа нещо.
- Слушам ви, господин корнет.
Младият Офицер приближи замислено масата, побарабани с пръсти по нея, извърна се и бързо заговори:
- Не знам как ще процедира с вас полковникът... И за съжаление нямам власт да се меся. Но струва ми се, че трябва да искам от вас извинение.
- Извинение? От мене?.. Не ви разбирам, господин корнет.
- Да, от вас, докторе. Преди аз... Може би не ви вярвах достатъчно.
- А сега вярвате ли ми вече?
Кареев кимна и се усмихна, но само с устните си. Тъмните му очи останаха сериозни и влажни.
- Аз ви наблюдавах, докторе, и видях.
- Извинете, наистина не разбирам.
- Достатъчно е, че аз разбирам - рече сдържано Сергей Кареев и Климент от душа му беше благодарен за деликатността, защото веднага бе схванал, че корнетът го е видял да плаче от радост и че знае колко е самотен в тоя така дълго очакван час.
Но сега пък къде ще ме водят? И защо, залитна към нова тревога душата на Климент. Не, те прекаляват вече с недоверието си!.. Не ги знаех такива... И изобщо не бяха такива. Някаква военщина ги е обхванала... Какви не доказателства им давам, мислеше ядосано той, докато излизаха от тясната стаичка, дето полковникът Сердюк цял час го бе разпитвал.
- Тук ли е негово превъзходителство? - чу го той да спира първия изпречил му се адютант.
- Все още е тук, ваше високоблагородие!
Как, при Гурко ли? При него го води! Само дето го бе ругал в ума си... О, сега всичко щеше да стане точно така, както си бяха мечтали с Коста по целия път... Генерал Гурко не може да не го разбере! Те приближиха познатата вече на Климент врата, Сердюк почука и щом отвътре се чу високо, стегнато "Да", той прошепна бързо: "Чакайте един момент", влезе и нарочно остави зад себе си вратата открехната, та да ги повика.
Разчувствуваният Климент мигновено приближи процепа и вторачи поглед в човека, който седеше, сложил крак връз крак, малко настрана от писмената маса, пиеше чай и гледаше някъде към насрещната стена. Беше рус мъж, леко прошарен, с голяма раздвоена брада и очи сини, пронизителни и упорити. На врата му, тъкмо където буйната внушителна брада се разтваряше, висеше окачен един-единствен бял Георгиевски кръст... Значи това е той!.. Климент искаше да си припомни видял ли го бе напреди при наздравиците и "ура"-та. Може би... Такова лице му се бе мярнало. Ала сега то приковаваше погледа му със своята развълнувана строгост.
- Ах, и вие ли сте тука, Александър Казимирович! - извърна се живо Гурко към приближаващия го полковник. - Отивайте! Отивайте! (Щяха да продължат празненството в офицерския клуб). Ето, и аз ще изпия чая си и тръгвам... Това шампанско... не, не е за мен, не го понасям. Но какъв ден, драги мой! Слава тебе, боже наш, каква победа! - говореше началникът на отряда с високия си енергичен глас, странно преобразен от радостни нотки, не заповеднически, но рязък, какъвто Климент очакваше да бъде и какъвто наистина биваше обикновено. - Какво има? - вдигна той към Сердюк своите сини, пронизващи очи.
- Простете, ваше превъзходителство. В такъв момент, разбира се, не е удобно.
- Говорете.
- Един твърде особен... Струва ми се важен случай.
Особен! Важен! - повтори като ехо душата на Климент. Тоя полковник Сердюк, чието име с такова ожидание бяха произнасяли доскоро двамата с Андреа, сега го плашеше. Но, слава богу! Най-сетне... Двете кратки думички, произнесени така сдържано от полковника, го възнаграждаваха за всичките му унижения и мъки.
- И какво можете да наречете вие важно след днешното събитие, драги мой?
Изражението на Гурковото лице си оставаше весело, шеговито, дери малко насмешливо. Ала от Климент, който дебнеше всяко негово движение, не отбягна как енергично се присегна той и как остави чашата си на масата.
- Заловени са при твърде подозрителни обстоятелства, или пък оставили са се да бъдат заловени двама българи от София, ваше превъзходителство.
- От София!
- Тъй вярно.
- Е, и защо подозрителни?.. Нали са българи, казахте?
- Казах също тъй, че някои обстоятелства... Но благоволете вие сам да чуете, ваше превъзходителство! Единият говори добре руски. Той е тук. Ще заповядате ли да го въведат?
- Да, да... Доведете го!
Сердюк се извърна да направи знак на корнета, а в това време началникът на отряда стана и бързо приближи окачената на насрещната стена карта. Смутеният, а все пак преизпълнен с доверие към него Климент, докато пристъпяше, видя, че от русобрадото му лице е изчезнала всяка насмешка и шега. Тънък, стегнат в дългия си лилав мундир, Гурко бе променил не само изражението, но и държанието си. Нещо будно и напрегнато имаше в цялата му фигура; и гласът му прозвуча рязко, когато каза:
- Вие идете от София, да?
- От София, ваше превъзходителство. Дойдохме заедно с брат ми. Той навехна крака си и остана във Врачеш.
- Охо! Наистина говорите превъзходно. Как така, от къде?
- Завършил съм медицинска академия в Петербург, ваше превъзходителство.
- Петербург!.. Но това... Александър Казимирович... това - съвсем ясно е! Може всеки момент да се провери от нашите лекари тук?.. Кога, скоро сте завършили, да?
- В началото на настоящата година се завърнах в отечеството си - кимна Климент, който чувствуваше симпатията на генерала и затова вече говореше овладяно, спокойно. Събудени, спомените някак мигновено се възправиха в душата му: изпращането от Петербург - на гарата Румянцев с букет в ръце и Олег, който не му пускаше ръката, и Бакулин, и Митюха, които плачеха. А после в София: майка му, бащата, братята - и там сълзи, от радост... Какво ли се тревожат те сега за нас? Ще има поне да разправям, като се върна, мислеше си докторът, ала внезапно сухият, непроницаем глас на Сердюк го стресна.
- Разкажете на негово превъзходителство онова, което съобщихте вече на мен. Но най-същественото, без подробности! - прибави полковникът по такъв начин, та Климент веднага разбра намека му: негово превъзходителство няма време за излишни разговори.
Овладяно и кратко докторът изреди сведенията, които днес вече трети път изброяваше. Разправи за залавянето на Дяко и как Сен Клер бе разпитвал пленените руски офицери; после се спря на военните приготовления в града.
- Така, да... - кимаше все по-възбудено Гурко. - Покриват ли се тия сведения с онова, което ни е известно вече, Александър Казимирович?
- Да, в повечето случаи... Всъщност ние най-много очаквахме на тоя Дяко, за когото се спомена, ваше превъзходителство.
- Да, да, герой!.. Но както виждаме, не са се свършили Дяковците, драги мой! Ето! Седнете, докторе, заповядайте! Корнет, извикайте да донесат чай!
- Един момент, ваше превъзходителство - спря го бързо Сердюк. - Чаят малко по-късно, ако обичате. Докторът не ни е казал още най-същественото. Говорете нататък, Будинов!
Климент нарочно задържаше за края голямата новина. Та можеше ли да я меси с някакви си обози, болници и табии? Въодушевен вече от неприкритото одобрително изражение на генерала, той предсещаше впечатлението, което новината неминуемо щеше да има върху него, макар напреди Сердюк да я посрещна с мълчание. В първия момент Гурко ще занемее... о да, представям си го... А след това ще ме прегърне, да, да, това да ми е наградата, да ми повярват най-сетне до дъно, помисли Климент и заразправя бързо, с разтуптяно сърце, за предстоящото пристигане в София на главнокомандуващия Сюлейман и на подкрепленията, с които се целяло да се превърне градът в нов Плевен.
- Какво говорите вие! - прекъсна го неочаквано и с внезапно озлобление началникът на отряда.
- За подкрепленията ли ваше...?
- Фантазии и измислици!
- Но, ваше превъзходителство...
- Млъкнете! Вие за деца ли ни вземате! Четири пехотни дивизии... Цяла нова армия! Отде ще я вземат те тъкмо в тоя момент?
- Източникът е напълно сигурен - настоя тихо Климент, изтръпнал от ненадейното избухване на Гурко. Ами ако наистина всичко това са измислици и фантазии на Андреа? Този въпрос му се стори по-страшен и от недоверието, сред което се беше озовал. Не идеше ли всичко все от брат му? Разговарял във файтона с Леге и от него научил, че предстои да дойде някой си и че се чакат подкрепления. Дотук ясен е източникът - Леге. А оттук нататък? Някой му казал името. И след час, още по-изненадващо, тоя някой или някоя му съобщава и точния брой на подкрепленията... Да... И ако всичко е фантазия и измислица, тогава би било страшно, мислеше трескаво, отчаяно докторът и дребни капчици пот избиваха по челото му. Но тогава би значело и на себе си да не вярвам - нали Джани бей (когато спасих сестра му) спомена същото пред мен, макар че не каза нито име, нито числа!.. Не, не, Андреа не е дете! И аз не съм обезумял още... И какво толкова странно им се струва на нашите освободители; разбирам, че биха желали да не е вярно, но желанията са си само желания и толкова.
- Аз изпълнявам своя дълг, ваше превъзходителство - каза той и едва удържаше гласа си. - Каквото знам, съобщих ви го. Вие ще прецените!
Гурко не го погледна. Обърна се и мина зад масата си. Седна. Виждаше се, че е неспокоен, че мисли и преценява.
- Не, невъзможно е! - каза той в отговор на някакво свое съмнение. - Противоречи на всичко, което знаем досега. Цяла нова армия?.. Това би осуетило за дълго щурмуването на прохода... Александър Казимирович, за бога, как смятате вие?..
- Че такава е била целта, ваше превъзходителство!
Началникът на отряда рязко дигна глава.
- Целта?.. Вие се шегувате... Как целта?
Сердюк кимна и Климент, макар и бегло, съзря в сивите му очи студени, неприкрити вече светлинки. Той ме мрази, мрази ме! Но защо? Сега за каква пък цел говори?
- Прави впечатление, че това... твърде особено известие иде прекалено навреме - рече полковникът. - Плевен пада и в същия ден ние научаваме, че в София пристигат огромни подкрепления... Добре замислено... Да ни изплашат! Да пресекат всяко наше намерение за скорошни действия. Докато господа англичаните убедят западните си приятели да се намесят общо във войната! И не мога да оспоря, добре изпълнено.
- Господине!.. Господин полковник! - извика с дрезгав и неузнаваем глас Климент.
Сердюк го погледна студено и му обърна гръб.
- Добре изпълнено - продължи той. - Може да се поучим... Българин, следвал у нас, запасяват го с няколко верни, второстепенни сведения... като стръв на въдицата... Прехвърлят го през Арабаконак - а уж че минал през някаква пътека.
- Тая пътека... Тя няма никаква връзка с Арабаконак!..
- И това е стръв... и това! Но ето, че ние откъсваме стръвта, а не захапваме въдицата - засмя се ледено и безсърдечно Сердюк.
- Кой е майсторът на тоя ход? - извърна се той внезапно към доктора, хвана го силно за реверите на палтото и го разтърси. - Казвай кой!.. Сен Клер ли?.. Подлец! Ние сме тръгнали за вас да мрем!.. Отговаряй!
Климент не отвърна. Гняв, мъка напираха в гърдите му. Той е подлецът! Той е шпионинът!.. Оръдието на Сен Клер!.. Искаше да вика, да крещи - та вие безумни ли сте, господ нямате ли, та тъй разкъсвате душата ми! - но устните му се бяха вдървили; той само гледаше упорито, мрачно, със страшен и безумен поглед полковника и го виждаше, и не го виждаше, презираше го и го жалеше.
- Говори!.. Оправдавай се!..
Гурко!.. И той ли? И той не му вярва!..
- Аз съм българин, господин генерал! - каза той глухо и сякаш тия думи отведнъж отприщиха и мъката, и озлоблението в душата му.
- Шпионин си ти! Не си българин!
- Толкова по-зле за вас, щом не ми вярвате... Да, аз си изпълних дълга! Сега може и да ме застреляте.
- А ти какво мислиш! Орден ли ще ти дам... Тфу - сволоч!.. Махайте го оттук, да не го гледам!.. И другия, къде е, казахте, във Врачеш? Под най-строг арест!.. Утре ще се разправим с тях; да не разваляме сега празника...
Гурко хвърли още един презрителен поглед към доктора, който цял се полюшна и се вкопчи в облегалото на близкия стол, прониза го със сините си очи и гневно разтърси своята голяма раздвоена брада.
- Нещастник си ти, господин шпионино!.. Съвестта ти ще го каже нощес, като чуеш как целият град празнува... радва се... Чувай... чувай ги, ето... почват!
И наистина, някъде наблизо проехтя радостен топовен гърмеж, а след него и втори, и трети.
- Да - каза Климент. - Има защо да празнуват. Но може би и вашата съвест ще заговори, господин генерал. По-късно... Когато Сюлейман прехвърли окончателно тези четири дивизии от Варна в Цариград... Ала какво фатално недоразумение, боже мой... каква ужасна фаталност - прибави той тихо с овлажнели очи и отвърна поглед от началника на отряда. - Моля постъпете с мен и брат ми според вашите преценки. Нямам повече какво да ви кажа! - рече той горестно, с достойнство, което най-сетне отново намери у себе си.
- Отведете го, Сердюк!
Сердюк чу заповедта, но не помръдна. Изпъкналото му чело се беше сбръчкало, острата жълто пепелива брадичка едва забележимо тръпнеше.
- Будинов - рече неочаквано той, а гласът му беше затаен. - Ти току-що каза... Подкрепленията идели от Варна, така ли?
- От Русенския фронт идат. Във Варна ги товарят на парахода за Цариград.
- Сигурен ли си?
- Аз не съм бил там, полковник Сердюк. Аз само ви съобщавам онова, до което ние с братята ми успяхме да се доберем.
- И ти смяташ, че тия войски... войските от Цариград ще дойдат в София?
- Аз не смятам нищо. Това сме научили, това казвам.
- А защо преди не ни съобщихте тоя факт? Нито сега пред негово превъзходителство?
Климент дигна уморено рамене.
- Пред вас той спомена ли това обстоятелство, корнет? Че във Варна товарят...
- Не смея да твърдя, ваше Високоблагородие! Възможно е да е казал.
- Какво значение има това, Сердюк? - намеси се рязко началникът на отряда.
О, има ли въобще нещо значение, мислеше отчаяно Климент и прехвърляше очи от побледнелия Кареев към някак особения, замислен полковник и към Гурко, който чакаше нетърпелив и зъл. Как дойдох тук - и ето как всичко, всичко пропадна... А Коста и не подозира какво ни чака... И ония в София... ония в София... Мъка го задави, той едва сдържаше сълзите си; от всичко най-тежко му се струваше, че и смъртта им нямаше да има никакъв смисъл.
- Работата е там, ваше превъзходителство - чу той омразния глас на полковника (гласът сега беше колеблив), - в последния бюлетин на разузнавателната служба се споменава за такова прехвърляне на войски.
Стегнатият в мундира генерал се изпъна като струна.
- От Русенския фронт?
- От Русенския фронт, ваше...
- Полковник! Съзнавате ли какво говорите?
- Тъй вярно.
- Е?
- Смяташе се, че войските се стоварват в Бургас... за подсилване на шипченския им фронт. А сега излиза...
- Излиза, че вашите думи, полковник, опровергават предишните ви обвинения!
Сердюк кимна. Щръкналите му рамене станаха още по-остри и късият му врат като да се заби между тях.
Гурко рязко се обърна.
- Доктор... Будинов бяхте, нали? Доктор Будинов. Както виждате сам, вашите сведения ни затрудняват... Да. Приемаме ги под резерва. До потвърждение.
Климент уморено се усмихна.
- Не смея вече и да се радвам, ваше превъзходителство. Приемете ги както желаете.
Генералът задържа на него очи.
- Чувайте, доктор Будинов! Може би ви обидихме... да. Но работата е прекалено сериозна, за да има тук място за личните чувства. Ето, видяхте полковника!
- Слушам ви.
- Има едно-единствено обстоятелство, което все пак може да потвърди или да опровергае вашите сведения.
- Има много обстоятелства, но не са във ваша власт, ваше превъзходителство.
- Това е в наша власт. Докажете, че не са ви прехвърлили през Арабаконак!
- Аз вече казах...
- Казах е недостатъчно! Ето картата. Покажете я тая пътека!
- Не - поклати глава Климент.
- Не?
- Няма я на картата, ваше превъзходителство.
- Но вие и не погледнахте!
- Мен ми е позната вашата карта, макар че е увеличена. Същата имам в къщи. Пътеката почва в Чурек, прехвърля билото и излиза на Арабаконашкия път, четири-пет километра западно от прохода. Макар че на места е доста широка, тя не е отбелязана нито на вашата карта, нито на австрийската, нито на английската.
- Сигурен ли сте?
- Сигурен, да. И не само защото проверих, преди да тръгнем, но и защото по цялото й протежение ние не видяхме нито турци, нито руснаци. Вашите постове ни заловиха, когато вече бяхме над Арабаконашкия път. Впрочем оттам почна и нещастието ни; и те толкова вярваха в съществуването на тая пътека - прибави той с известна насмешка, щом видя, че Гурко приближи до окачената на стената карта и нещо зачерта с пръст по нея.
- Добре, да допуснем - извърна се генералът. - И един страничен въпрос: смятате ли, че по тая пътека, ако тя съществува, могат да се придвижат по-големи части?
- От турска страна?
- Все едно.
- Не знам. Ние минахме нощем. И на места пътеката изобщо е затрупана с цели преспи сняг. Ако се разчисти... Брат ми, той е минавал много пъти. Лятно време по нея се движели с катъри и с коне.
- М-да!.. Това беше страничен въпрос... той няма нищо общо с вашите...
- Разбирам.
- Ето какво, доктор Будинов! Аз не обичам да говоря с недомлъвки. А и вие сте в наши ръце... Да! Сведенията, които ни донесохте, може да бъдат съдбоносни за по-нататъшните ни намерения - в един или в друг смисъл. Ако вие сте шпионин - не, не се усмихвайте така! - ако сте шпионин, казвам, безразлично турски или английски, ей богу, ще ви застреляме на площада пред черквата и аз ще дойда да гледам!.. А ако сте такъв, какъвто иска ми се да бъдете, ето вижте тоя кръст, сам ще го снема и ще ви го окача на врата.
- За друга награда жаднееше душата ми, ваше превъзходителство.
- Кажете.
- Да ми вярвате.
- Това ще зависи от пътеката, доктор... Будинов! И може би не само вашия живот... И друго, много по-съдбовно нещо ще зависи от тая пътека... Е, а? Какво е това по страните ви? Е, ако може да ви разбере човек - каза остро и насмешливо Гурко. - Напреди разстрел го чака, той мълчи. А сега сълзи!.. Всъщност разбирам ви - преобрази се неочаквано насмешката му в разчувствуваност и симпатия. - Е да, война! - въздъхна той. - И не знаеш с каква мярка да подходиш към човека. Ето, искам да ви вярвам... вярвам ви. А тая нощ ще спите в карцера! Но сега все пак ще пием чая, нали, Александър Казимирович? Седнете. Седнете и вие, докторе. Корнет, кажете да донесат чай, за всички ни, да, и за вас, разбира се; аз също така ще пия още една чаша...
- И така, драги мой Александър Казимирович - каза Гурко, когато корнетът отиде да изпълни заповедта, - утре на път! Отивате да видите пътеката. В случай, че я има - такова е споразумението ни, нали Будинов, - в такъв случай заповядвам най-подробно да се нанесе на картата... ширина... възможности... И абсолютна тайна! С други думи, подберете хората си. Ако обаче пътеката не съществува...
- Но ние минахме по нея!
- Аз казах: ако не съществува...
Нов салют, още по-близо проехтя и разтърси стъклата. Тримата неволно се заслушаха в неговия тътнеж. Внезапно цялата стая се освети червено и жълто... Отнякъде се понесе "ура": запяха казаци. И пак радостни гърмежи и още ракети, които пламтяха и в най-далечния ъгъл.
- Ликува армията, господа! Слушайте! Целият град ликува!.. Какъв незабравим ден!
- Празненството започва. Ще закъснеете, ваше превъзходителство! - каза Сердюк.
- Да, да... трябва, наистина.
Забравил заканите си, Гурко отиде при блесналия прозорец и с широк разчувствуван жест разтвори и двете му крила. Полковникът и Климент веднага го приближиха.
Вън затрупаният от снега град ту просветваше и гореше със златни и алени покриви, ту загасваше и се криеше под зелените и сини сенки на нощта. А в дъното тъмно се възправяше Балканът, загънат в снежния си кожух. Гърмежите не спираха. Заедно с песните чуваха се възторжени викове: "Слава! Слава!.. Да живей"... И пак "Ура"! - онова ликуващо ура, което войниците бяха подхванали още с идването на куриера и което сякаш оттогава досега не заглъхваше.
В дома на Задгорски също празнуваха. Празнуваха годежа на Неда с консула, и то само както щедрата ръка на Радой можеше да си го позволи във времена като тия, когато чаршийските дюкяни с всеки нов ден се опразваха... Още не беше се смрачило, а в цялата къща вече светеше. Тодорана и чираците, пременени за случая, тичаха нагоре-надолу по стълбището с подноси и дамаджани в ръце. В салона бе сложена дълга трапеза - вино се лееше, и някакво възбуждение, едновременно весело и напрегнато, се беше изписало по лицата на гостите.
А гостите бяха много и така подчертано чужди едни на други, сякаш хора от два различни свята. Неслучайно тяхното настаняване около една и съща маса бе затруднило Филипа. Ако сложеше роднините и старите чорбаджии стол до стол с виконтесата или с мадам Франсоаз, той предварително знаеше какво щеше да произлезе от това; но не ги ли сложеше, и роднини, и чорбаджии щяха смъртно да се обидят. А нали баща му правеше веселието тъкмо заради тях!.. Филип искаше да се посъветва с Неда - нейното изострено чувство винаги му бе помагало при подобни случаи, - но сестра му неочаквано бе станала враждебна към всички в къщи. Пак ще е някое от техните прекалено изтънчени недоразумения, помисли насмешливо Филип, като гледаше пребледнялото й лице, и сам се залови да разреши трудната задача. Той начерта на лист хартия дългата маса и столовете край нея, написа имената на поканените, размества ги. Внезапно го есени щастлива мисъл. Всичко можеше да се разреши просто и ясно, ако гостите бъдеха разграничени! В единия край на масата трябваше да седнат годеникът, годеницата, чужденците, кавалер до дама, както го изисква етикетът; в другия край и колкото се може по-далеч от мадам Франсоаз щеше да настани тукашните гости - вляво мъжете, най-напред старите чорбаджии и до тях, по възраст, останалите първенци; вдясно жените им. Баща му ще седне от едната страна на трапезата, между Сен Клер и архимандрит Доситей, а той самият от другата, до Маргарет, разбира се...
Въодушевен от своята находчивост и без да се съветва с разсеяната си сестра, Филип бе сложил на всяко място малко картонче с името на поканения. "Нейна светлост милостивата леди Емили, виконтеса Стренгфорд"... "Негово високоблагородие консулът на Австро-унгарската империя, фон Валдхарт"... "Синьора маркиза Джузепина Позитано"... и още много такива картончета, с гордост и наслада надписани от него; а също и други, на които се четеше: "Многопочитаемий чорбаджи хаджи Мано Стоянов"... "Уважаемий господин Димитър Трайкович"... "Братовчедката госпожа Анастасия Манолаки Ташова"... "Нашият многоуважаем чичо и дядо кир Ташо Атанасов" (кир Ташо беше българин, брат на хаджи Мина и чорбаджия от старото време)... И така нататък, и така нататък.
Сега празненството с толкова разнородните гости беше в разгара си въпреки напрегнатото отчуждение и погледите, които се разменяха между двете половини на трапезата. При това неколцина от поканените не бяха дошли - не дойде "Негово благородие доктор Рандолф Грин" и "Негова светлост граф Валдемар фон Тибо", а и Маргарет все още я нямаше - така че дълго премисляният от Филип ред скоро се разстрои. Малката Сесил се премести до Неда. Позитано, зачервен и шумен, седна при мадам Франсоаз, която неочаквано беше станала язвителна. Виконтесата разговаряше с Леге и някак подчертано избягваше да поглежда към цялата оная армия в другия край на масата, която мляскаше, смъркаше и се чукаше безспир.
Подозрителен други път и зорък за поведението на хората, сега Радой не забелязваше какво става край него. А и ставаше ли въобще нещо или всичко беше тъкмо така, както единствено можеше да бъде?.. Той беше опиянен от виното, от гордостта си; от щастието на дъщеря си. Постоянно ставаше прав, постоянно канеше гостите и месеше българския с турския, тъй като му се струваше, че мнозинството от чужденците трябва да знаят тоя език...
- Заповядайте, вземете си пак... Господин барон... хаджи Теодосие... Има, има, бъдете спокойни!.. Моля...
Към съседката на майора, консулшата фон Валдхарт, той каза на немски, и то високо, та да го чуят и чужденците, и сънародниците му.
- Ще обичате ли още малко месо, милостива госпожо?.. Бяло, нали? Сега, един момент.
Без да слуша нейните протести, Радой се присегна, сложи в чинията на поруменялата австрийка голямо апетитно парче пуйка и фрау Матилда, която иначе пазеше линия, не можа да издържи повече на изкушението.
А Радоя пак не го сдържаше на едно място. Той взема чашата си и тръгна да се чука с гостите.
- Наздраве, наздраве!.. За младоженците... Бъдете и вие живи и здрави...
- Е, сватя, да се чукнем пак... Честита радост! - наведе се той ухилен и щастлив към мадам Франсоаз. - Недке, превеждай де!.. Наздраве, казвам, сватя! Сватя... Имат ли те такава дума, а? Недке, тебе казвам... Кажи й: българи и французи съюз вече... Как беше вашето там... Алон занфан де ла патри... - запя той при престорените одобрения и ироничните погледи на високопоставените гости.
Мадам Франсоаз чукна чашата в неговата, разтегна хлътналите си устни в усмивка и рече, както го изискваше възпитанието й:
- Но седнете, господине... Кажете на вашия баща да седне при нас, Неда. Миличка Сесил, направи място на господина!
Не стана нужда малката да отстъпва своето място. Позитано веднага се изправи. И него също не го сдържаше на стола му. Той тръгна към другия край на трапезата, спря се пътем при барона, после попита цивилния майор защо го няма доктор Грин, а майорът, вежлив и усмихнат както винаги, се премести на Радоевия стол и любезно направи място на италианеца между себе си и Матилда.
- Доктор Грин? Нещо ще да го е задържало - каза той. - Наистина, напоследък има известно затишие на фронта и нови ранени не са докарвали, но все пак... болница.
- Е да, да! Казвате, затишие... Балканът е голямо препятствие, разбира се. Особено зиме! Как понасяте студа, госпожо фон Валдхарт?
- Студа?.. О, аз съм влюбена в зимата!.. Уви, скуката понасям тежко... Или пък разнообразия от тоя вид - и тя посочи с поглед чорбаджийските жени, които се смееха за нещо, шушукаха си и се побутваха с лакът една друга, като не преставаха и да ядат.
Без никаква връзка тя попита:
- Не ви ли се струва и на вас, маркизе, че нашата годеница е особена днес?
Въпросът й беше неочакван; но не той учуди Позитано, а откритието, че и друг е забелязал промяната у Неда - промяна, която още от началото на празненството го озадачаваше.
- Особена ли, казахте, госпожо фон Валдхарт? А как да не бъде, моля ви се... Спомнете си вашия годеж!
- О, не ми спомняйте!
- А аз често си спомням със съжаление!..
Умее тоя италианец, хитър е, мислеше Сен Клер, като го слушаше, а даваше ухо и към съседите си българи (виното бе прогонило първоначалното им стеснение и те сега не преставаха да разговарят). За какво всъщност съжалява Позитано; за годежа или че се е сгодил? Такъв е и в политиката, изплъзва се, иронизира; не, с него няма да се дойде доникъде. И изобщо най-добре ще е да го махна оттук. Може би със заместника му по-добре ще се разберем... О, да! Пък и в тия времена едва ли ще сварят да пратят заместник. Но в какво бихме го уличили. Той се пази, разсъждаваше Сен Клер, докато неочаквано до слуха му достигнаха думи, които изведнъж прехвърлиха цялото му внимание към групата българи до него.
- Избягал?.. За бога, не казвай такова нещо, господин хаджи Коцев... пазил ни господ!.. Че как я е свършил той тая? - възмущаваше се и питаше червенобрад протосингел на овдовялата тукашна митрополия, като климаше към тъничкия запотен брат на вдовицата Филаретова. При тях, извили столовете си, седяха още двамина от чорбаджиите, добре познати на майора. Те слушаха разтревожени.
Младият потен хаджи Коцев каза:
- Ами... не знаеш ли как се бяга, твое преподобие! Паднало му се и хайде!
- То санким може и да не е вярно... А, господин хаджи Коцев? Хорски приказки, мисля аз... Че той, сатаната, си няма друга работа.
- Човекът ми вчера се върна оттам, твое преподобие... И какво се чудите, господа! - остави чашата си на масата младият чорбаджия. - Че той, кажи го, беше заточен в Цариград. А вие го знаете негово преосвещенство какъв е... Ти най-добре го знаеш, бай Димитре, приятели бяхте!
- По-тихичко... Виждаш, ингилизинът е до тебе - рече предупредително бай Димитър Трайкович, мъж набит и пълен, с олисяла коса, но с будно изражение.
- Бъдете рахат, той не разбира нашенски; виж, турски говори добре, за турския внимателни бъдете - каза последният от събеседниците, чорбаджи Мано, най-богатият човек в града, роднина и той на Задгорски, тъй като покойната жена на хаджи Мина беше сестра на чорбаджи Мановица.
Но те се лъжеха. Сен Клер не само разбираше езика им, но се и досещаше, че говорят за владиката Милетий, митрополита на софийската епархия. Всъщност не само бягството на училия някога в Петербург духовник (нямаше съмнение, че той е отишъл при руснаците) караше майора да се вслушва в разговора на хора, които дълбоко в себе си презираше. От техните думи в душата му се раждаше някакво смътно безпокойство. Той се изненадваше, че дори и те - най-обвързаните, най-верните в тоя град - се пазеха от него, сиреч уверяваха се един друг, че нямат нищо общо с властта. Какво можеше да означава това, щом и чорбаджи Мано е един от тях? И можеше ли по-нататък истински да се разчита на тези хора - хора, каквито Сен Клер години вече беше включвал в своите планове? Войната, да! Сигурно вече в ума си всеки един крои как да се докара и да се приспособи към руснаците, мислеше с озлобление и надменност майорът. Не заслужават дори да ги подслушвам. Той си наложи и макар че разговорът им обещаваше да бъде интересен за него, дръпна се на стола си и не искаше повече да ги знае.
- Няма ли я още госпожа Джаксън - запита той Филипа, който бе слязъл да провери дали не се е върнала американката.
- Безпокоя се да не се е случило нещо по пътя, господин майор!
- Не, какво може да им се случи... Просто Галиб бей ги е задържал в чифлика, мисля аз.
- Възможно... Така ще е.
Филип едва прикриваше своето потиснато настроение. Защо всъщност се измъчвам и се ядосвам, питаше се той. Та срамната история между нея и оня да не е от днес... И какво имам аз с Маргарет - нищо нямам!.. Ала без да съзнава сам, той бе разчитал на това годежно празненство. Наумил си беше, че то е последният му шанс.
Той седна до едрата Джузепина Позитано, поведе разговор с нея и както винаги беше приятен, находчив събеседник. Но съзнанието му беше раздвоено. Може би е по-добре, че тя не е тук, мислеше той, като се възмущаваше от своите роднини, които не признаваха нито ножа, нито вилицата. Или пък изтръпваше, колчем чуеше сред гълчавата звучно старешко оригване и гласове, които бързаха в надпревара: "Наздраве, кир Ташо!"... "На хаир да е, бабо хаджийке!.."
- Разбира се, след това и аз ще замина за Париж, - говореше той на маркизата, без да изпусне из очи леля си Таска, която твърде високо се кискаше, а и братовчеда Манолаки, вече сварил да се напие. Та какво искам аз от тях; весело им е на хората, годеж е! Ето го насреща синьора, и той е прекалил... И нали мадам де Марикюр също говори високо!.. Не, не е същото. И по-добре, че Маргарет не е тук, увещаваше се той.
- Баща ми ли, казвате, госпожо маркизо... С него положението е малко по-сложно, разбира се... Нали знаете: роден край и прочие... Все пак уверен съм, че ще го убедим. Когато ние и двамата бъдем там... наистина, какво ще го свързва повече с тоя град!.. Само да свърши войната, да ликвидираме...
- Но аз си спомням, драги господин Задгорски... Вие като че ли имахте други проекти. Мисля, за дипломатическа кариера споменавахте?
- Минало - каза с тъжна усмивка Филип. - Войната окончателно провали всичко... Извинете, Леандър нещо ме пита... Какво казваш, драги приятелю, не чух?
От своето челно място Леге се вдаде напред, издебна един миг, когато разговорът на трапезата позатихна, и рече:
- За нашия общ приятел доктора става дума. Тая малка дама се безпокои, че още не иде - прибави консулът шеговито, с нотка на участие, така че не един поглед се обърна към Сесил.
Тя цяла поруменя.
- Да... да - обадиха се няколко гласа едновременно. - Ами брат му, младият?
Позитано каза със смях:
- Щом доктор Грин не е дошъл, от това следва, че и помощникът му не може да дойде.
Филип съзнаваше, че не само съседството и някогашното приятелство, но и особената благосклонност на Леге към доктор Будинов му налага да покани и него на празненството. Отправи дълъг съучастнически поглед към баща си. Старият не разбра и той прехвърли очи на Неда. Тя срещна неговия поглед, ала остана неподвижна и както му се стори, безучастна; само ъгълчетата на устните й незабележимо трепкаха.
- Не го намерих - излъга Филип.
- О!.. Но докторът е ваш съсед... Бъдете така добър, драги приятелю, пратете пак!
- Да, ще пратя веднага.
И с престорена готовност Филип се надигна да даде нареждането си, когато Сен Клер го спря.
- Струва ми се, че не се е върнал още! - рече той. - Доктор Будинов замина за Ихтиман. Тая сутрин все още го нямаше в болницата.
- Ихтиман ли, казвате?.. А, та той има там роднини... Братовата му жена мисля е оттам.
- Да, тъкмо това. Трябвало да оперира някакъв роднина в Ихтиман.
- Много съжалявам, мила Сесил - каза високо Филип.
- И аз съжалявам! - каза веднага момиченцето и с такава сериозност, че всички, които разбираха французки, се разсмяха.
Неочаквано се чу глас: Госпожи и господа!..
- Шшт!.. Мълчете!.. Моля, де Марикюр се готви да произнесе реч!.. Ето едно събитие, равно на годежа! - развика се Позитано, извръщайки се ту към единия, ту към другия край на масата.
Първи затихнаха роднините и първенците в дъното. Валдхарт и барон Хирш, навели се един към друг, продължиха още известно време шепнешком разговора си.
Като бърчеше едрия си нос и дигаше и слагаше чашата си с вино, Морис де Марикюр се изкашля тихичко да изчисти гласа си и подхвана:
- Госпожи и господа... Моля за извинение, дето пръв вземам думата... когато между нас са такива... такива именити и благородни дами и господа!
- Карайте, Марикюр... карайте! Дявол да го вземе... Вие, французите, изглежда се раждате с комплимент на устата...
- Виторио! - предупредително извика насреща му Джузепина.
- Мълча! Обещавам!
Докато компанията край годениците се смееше, де Марикюр се усмихна с очите си и продължи:
- Имам честта... госпожи и господа... имам удоволствието... От името на персонала на нашето консулство (освен него и лакея Жан Жак във французкото консулство нямаше други персонал, защото мадмоазел Д'Аржантон беше на заплата при Леге)... От името на всички французи, които са в града... от името на републиката...
- От името на целия свят! - рече Позитано.
- Щастлив съм да ви поздравя! - извика де Марикюр, но смехът и звънтенето на чашите удави слабичкия му глас. Като кимаше бързо и се усмихваше с очите си, той проточи ръка, чукна се със своя консул и с годеницата му; после на един дъх изпи виното си и седна.
- Наздраве!.. Наздраве! - викаха край него и всеки протягаше ръка към годениците, а Филип и двамина от братовчедите му заобиколиха дългата маса и отидоха да се чукат с тях.
- А аз речи няма да ви държа! - провикна се Радой, извади от джоба на жакета си някаква плоска кутия и като застана зад Леандър и Неда, заговори бързо и въодушевено. - Ето го моя подарък! Вие миналия път дарихте дъщеря ми с пръстен... ето пък аз на годеника!
Беше голям джобен часовник от масивно орнаментирано злато. Мъжете наставаха да го видят.
- Благодаря! Благодаря! - зачерви се от удоволствие Леандър и отсечено стисна ръката на бъдещия си тъст.
- Е, сега годежната целувка! - провикна се неочаквано Позитано.
Лицата още повече се оживиха. "Целувката!.. Целувката!" - запригласяха един през друг жена му, Филип, фрау Матилда и баронът (които при това размениха бърз поглед помежду си). А, още и мадам Франсоаз и малката Сесил, която пляскаше с ръце и подскачаше на едно място, та дори и виконтесата.
- Какво!.. Защо викат? Какво става? - питаха се изненадани и любопитни роднините.
Илия ефенди, муавининът; който седеше в дъното между своите, макар Филип да беше му определил място по-близо до чужденците (напоследък той все по-често подчертаваше предпочитанието си към своите сънародници), услужливо поясни на престарелия кир Ташо и на разтревожената в любопитството си чорбаджи хаджи Мановица.
- Това е техен обичай - каза той. - За целуване викат, кир Ташо... Анадъмъ?
- Хайде... Хайде, чакаме! - не преставаше да подканя маркизата. - Чакаме целувка...
Леандър и Неда стояха един срещу друг. Той усмихнат, тържествен, тя изведнъж побледняла, сякаш всеки миг можеше да се строполи.
- Колко е развълнувана, милата! - прошепна съчувствено леди Стренгфорд.
Леандър прегърна Неда, Приближи лицето си, целуна я по устните. Устните й бяха сухи, неподвижни, й той я погледна учудено.
Когато от прозореца си Андреа видя как сияещият Леге прегърна Неда и как я целуна, той повече не можа да изтърпи, дръпна се назад в тъмната стая й глухо, яростно извика:
- Дявол я взел... и нея, и всичките!..
Той тръгна надлъж из стаята, отмести стола, стигна вратата, върна се и пак тръгна. Трескавите му мисли сякаш препускаха пред него. Ако това не е лъжа, говореше си той, ако това не е подигравка. Не, аз няма да й го простя; след всичко, което стана между нас - не! Да ме лъже тя така безсрамно; гости само щели да имат, а то събрали целия град. И ето я как му връща годежа. С целувки!.. Целува го! Ах... ах... луд съм, безумен съм, че й вярвам! И защо ми трябваше, защо? Ходи в шантана... пий, дявол да го вземе! Да става, каквото ще... А аз... любов, влюбен... Та то правело човека по-жалък от всяко пиянство. Три дни вече - цели три дни и три нощи...
Той се спря насред тъмната стая, запали нова цигара, потъна в себе си. Къде не се бяха срещали през тези дни и нощи... Сутрин - в училищната барака; следобед - у Филаретова; нощем - при герана... Ах, при герана! И непрестанно в мислите си, в сънищата си... А снощи какво му каза тя? Каза ми: каквото и да се случи, ти трябва да ми вярваш! Знай, че те обичам, че без тебе не мога... Наистина, само жена е в състояние да каже това и после да се целува с другия...
Да става, каквото ще, реши той внезапно, щом отново стигна вратата и излезе в стълбището. Коридорът тънеше в мрак, но от процепа на кухненската врата заедно със светлината идеха и гласове. Нему се стори, че говореха за съседите (в коя ли къща на Куру-чешме в тоя час не одумваха празненството у Задгорски). Но когато се заслуша по-внимателно, той различи думите на баща си:
- Ходих аз, слухтях и там.
- А при Каракола им ходи ли?
- Ходих, бе, нали ви казвам. Намерих там оня Кязим ага, дето се имаме с него. Питам го с околни думи това-онова; а той: всичко си върви постарому, чорбаджи. Ако да бяха ги хванали или... да пази господ, нещо по-лошо да беше се случило, че то Кязим ага нали така някак си щеше да ми подметне... Що вересия е видял от мене!..
- Ама тогаз какво, бе тате, какво да мислим? Ей я, и мама това разправя...
- Майка ти! Чувай, жено. Недей само да разплакваш булката, кога е на такова дередже... И стига си скимтяла и ти!
Андреа стоеше в тъмнината на стълбището, впил ръце в дървения парапет, и не помръдваше. Зашеметен през тия дни, той почти не се беше запитвал какво става с братята му - стигнали ли са там, живи ли са, кога ще се върнат. Но сега, щом чу задавения плач на майка си и на Женда, изведнъж се изплаши. Та Климент и Коста още вчера можеха да си бъдат в къщи! Какво е станало тогава? Случило ли се е някакво нещастие, попита се той колкото със страх, толкова и със смущение; защото мъчителното чувство за собствената му вина не го напущаше. Ако бях отишъл аз, ако те не бяха заминали вместо мен... И защо? Защо? Да видя как тя се целува с оня!..
- Ох - чу той тихото изпъшкване на майка си. - Не я разплаквам аз, Славе. Те, сълзите, сами си текат. Ей го, и днешният ден се изтърколи...
- Добър е бог; на него да се надяваме.
Вратата на кухнята скръцна, разтвори се и се изпълни със светлина. На прага застана набитата пълна фигура на бащата.
- Другата лампа там ли е? - попита той през рамо. В следващия миг се взря в стълбата. - Андреа, ти ли си?
- Аз съм, тате.
- Пак ли излизаш?..
- Не. Качвам се - рече Андреа и тъй като безпричинно беше излъгал, обърна се и се заизкачва нагоре.
- Видя ли ги ония? - каза бащата.
- Кои?
- Ония... Радоевите! Събрали, де що има свят. Дандании и годежи в тия времена! Целия мегдан заприщили с файтони.
- Да правят, каквото щат - рече Андреа. - Не искам да ги знам.
- Че като кога?.. То и аз не искам да ги знам, сине, ама обидно е... С тоя човек ние наедно от Копривщица сме дошли, другари бяхме, връстници...
- Били сте - сега не сте!
- Сега сме комшии!.. Не е ли човек да ни покани, както и ние сме ги канили на времето? Че ние и нямаше да отидем, хич не ни е до годежи и веселби сега... Но човещината го иска, Андреа. А той дигнал нос, възгордял се, господинът - само чорбаджии, само първенци... графове там... и англичанки!..
- Е, да ги хрантути тогаз! Нека целуват дъщеря му... - Внезапно Андреа се сети, че той тук приказва празни приказки, махна с ръка, изкачи бързо последните стъпала, втурна се в стаята си и се залепи о стъклото на прозореца. В осветения съседски салон веселието продължаваше. Ръце се протягаха. Някои от гостите се изправяха тържествено, говореха нещо, ръкомахаха. Другите одобряваха с кимане, със смях, с ръкопляскане. Пиеха. А той гледаше нея, единствено нея - високо вдигнатата коса, красивия замислен профил, ръцете, към които от време на време се присягаше друга една, гледана, изискана ръка - ръката на консула. И Неда не отдръпваше своите, не ги отмахваше, отговаряше му и говореше... Но как може, как не я е грях, когато знае, че аз я гледам, мислеше той с озлобление и закана, а мислеше и с болка в душата си, и с мъчително отчаяние.
- Какво ви е, скъпа моя? - попита я Леандър много по-късно, когато роднините и леди Емили с Филаретова си бяха отишли и край разхвърляната дълга маса останаха само гостите от техния кръг.
Тя мигновено се овладя и дигна към него брадичката си.
- Не ви разбирам... Какво да ми е, Леандър?
- Може би някой ви е обидил?.. Майка ми? Не е възможно!
- Но защо, боже мой?
- Или аз? - настоя той.
Тя цяла се извърна.
- Какво наистина виждате в мене?
Тъмните му очи - изпитателни и учтиви, малко разискрени от виното, повече учудени - се мъчеха да надзърнат в душата й, но открита други път, тя сама съзнаваше, че се е затворила сега за него и че той го чувствува.
- Може би защото пих... Или така ви се струва... За бога, защо ме гледате така? - прибави тя остро, внезапно изплашена годеникът й да не прозре нейните мисли.
- Не, вие наистина сте много особена... И вчера у Позитанови - прошепна той и предвидливо се озърна дали някой не ги слуша.
Виторио беше събрал гостите край хармониума, удряше лекичко клавишите и нещо разправяше.
- Вие не се държите както трябва, Неда - продължи консулът. - Не, не оспорвайте, видяха го всички. Или ще кажете, че не сте щастлива?
Не е щастлива ли, казва? О не! Само това не! Лоша е, измъчва се с тия лъжи, мрази се, дето няма смелост да му признае, че обича друг... И всичко, всичко може да й се вмени в грях. Ала ето, едничка думата произнесена и тя цяла се разтрепера; а ако това не е щастие, тогава какво наистина е щастието?
- Да пием! - каза тя и чукна чашата си в неговата, обладана от внезапна дързост. Какво би станало, ако го погледне право в очите и рече: аз се влюбих в друг! Знам, че те наскърбявам, продължи тя в мислите си, наречи ме неблагодарна, зла; и може би да греша... Но какво значение има вече това за мен, когато без него целият свят ми се струва безсмислен!.. Да, ако му кажа?.. И че вече трети ден и трета нощ се срещаме, че само за Андреа мисля и него сънувам... Но когато дигна поглед и срещна учудените очи на годеника си, дързостта й секна. Тя отпи от виното, остави чашата и стана.
- Да идем при тях, Леандър.
Той беше изненадан.
- Държите ли, скъпа?
- Но вижте как се смеят те... Елате, елате да чуем за какво разправя нашият Виторио!
- Е, щом настоявате - каза той, изправи се и покорно я последва.
Неда ясно съзнаваше, че върши обратното на онова, което бе вършила преди, когато сама търсеше да се уедини с годеника си. Но всъщност търсила ли бе да се уединява с него? Търсила бе изтънчеността или задълбочените разговори, така обичани от нея. А ето, че сега бягаше от тях, бягаше от лъжите, с които трябваше да се отбранява... И не само от лъжите, не! Преди всичко бързаше да се махне от прозореца. Тя добре познаваше вече другия - о, как го познаваше!
Като хипнотизирана и сякаш се подчиняваше на някаква чужда воля, тя се освободи деликатно от годеника си, заговори със Сесил, хвана под ръка баща си - и тоя път гледаше да е срещу прозореца, та да види той, че мисли за него...
Позитано разказваше за своя годеж преди двадесет години. Какви премеждия, какви очаквания... "Вечната илюзия!" - каза той, кимна предизвикателно - закачливо към жена си и безпричинно удари с пръст по клавишите на хармониума. Внезапно Неда сети върху си погледа на неговите маслинени очички. Защо той ме гледа така? И след целувката пак по същия начин ме погледна! Нима наистина се издавам?.. Не, не е възможно; той не може да знае, възразяваше си с трескава увереност Неда. Та това си е само наша тайна (тя изви очи към тюленото перде): Тайна! О, боже мой! Възможно ли е така да се живее? Няма ли някой ден наистина да се узнае? И защо казвам: да се узнае! Нима бих могла аз да продължа така?.. И тя мигновено си припомни блясъка на очите му, извивката на устните, силните издължени ръце, сиреч всичко онова красиво и младо, и стремително, което така подхождаше на нея самата.
Най-сетне гласът на мадам Франсоаз я накара да се заслуша.
- О да, в годежа ми е надеждата, драги мой бароне! Ако успея... да, ако тоя път го отведа. Идването ми не ще е било напразно!.. Сега вече разчитам най-много на вас, мое дете! - прибави тя с ефектно извисяване на гласа, като се извърна цяла към Неда.
След излизането на роднините, чието присъствие непрестанно й напомняше с какви хора се сродява, старата дама беше възвърнала настроението си. Преди малко тя дори се канеше да рецитира с музикален съпровод някаква "Ода на отвъд смъртната любов" и затова всички вкупом бяха приближили хармониума. Но Виторио неусетно бе изместил разговора, а после заприказва за Париж и за неща, които издълбоко засягаха мадам Франсоаз.
Неда овладя изражението си и каза:
- Простете, не чух за какво става дума, госпожо?
- Говорех с господин барона за Париж, приятелко моя!.. Преди Леандър не искаше да помисли за връщане... Разбирам, любовта! - усмихна се съчувствено - иронично тя. - Но сега всичко е свършено... всичко е наред... Вие сама не бихте желали да останете по-дълго тук, нали, мое дете?.. Е добре, това ще е нашият съюз. Един малък съюз на ония, които обичат! - прибави тя и с такта на опитна светска дама обходи с поглед слушателите си. - Ето, господа! Ето това сте вие съвременните мъже!.. Майката за вас е нищо! Нужна й е помощта на съпругата, за да възвърне заблудения си син!
- Госпожо...
- О не, мила! Ние с вас нали сме фронт!.. Аз говоря на тях!..
Дали говореше наистина на мъжете или хитро я иронизираше, Неда не можеше да реши. Чудно би било наистина... Тъкмо тя - ако не само се е примирила с мен, но ме търси и за съюзник... Смешно... Тъжно... А какво ме засяга това мен? Какво ме засяга вече?..
Фон Валдхарт, мъж на много по-млада от него самия жена, каза:
- Трябва да се признае, госпожи и господа, че съвременният брак във всяко отношение е много по-духовен от браковете на предишните векове.
- В какъв смисъл? - попита някой.
- Жената сега е не само съпруга, но преди всичко е приятелка на мъжа си.
- Зависи от жената, драги колега... О да, да! Ние например с моята Бепина...
- Е стига занимава хората все с нашите работи, Вито! Престани, моля те!
- Чувате ли? - викна с трагичен глас маркизът. - Трябват ли ви още доказателства?
- И тъй, мой драги господин Леге, излиза наистина, че ще ни напуснете? - попита Сен Клер с незаинтересован глас.
- Не съм мислил, майоре.
- Но тука чувам цял заговор срещу вас?..
Неда видя как Леандър любезно се усмихва, почувствува, че той дири погледа й, и нарочно се закри зад баща си.
- Е да, да! - чу тя обработения глас на годеника си. - Заседях се доста в тоя край на света!..
- С една дума, напускате ни!
- Нямам право вече да се противя, драги майоре. Бракът, семейството изискват сигурност, известни удобства, развлечения. А вие сами знаете какво е тук!
- И кога смятате?
- Естествено, не преди края на войната.
- Но, Леандър! - извика мадам Франсоаз.
- Забравяте моя дълг, майко!
Дълг, ето какъв е той, боже мой - дългът, принципността, необходимостта, истината, справедливостта и тъй нататък, и тъй нататък! Но защо всъщност го упреквам - оправда го разпалено Неда. Той мисли благородно; и нали тъй много му се възхищавах преди... И защо тогава я раздразни думата "дълг"? Тя не би могла да си припомни много случаи, при които Леандър да я е пренебрегвал или да я е обичал по-малко заради работата си. Ала имаше ли случаи, когато да я е поставял над работата си, над дълга, над принципността, над истината?.. О, той винаги бе съумявал да нагоди едното към другото; той е тактичен, умен... Но това ли е любовта, попита се тя с горчивина и с някакво непознато, внезапно избликнало раздразнение; а още и със странно задоволство, защото ослепително ясно съзна колко различна е от него - различна, макар и може би по-лоша, по-себична... Глупости; и каква бъркотия е в ума ми, каза си тя и пак се заслуша в разговора. Тоя път той непосредствено я засягаше.
Жаклин де Марикюр питаше кога ще е сватбата.
- Е да, това наистина трябва да се реши най-после - извика винаги готовият да се възпламени Позитано.
- Хайде, казвайте!.. Не ни дръжте в неведение...
Господин Задгорски, вие като баща... Преведете на баща си, господине!.. Госпожо Леге, вие имате думата...
- Чакайте, те са модерни хора!..
- Елате, Неда! - каза Леандър. - На тоя въпрос трябва преди всичко вие да отговорите.
Да отговори... да. А какво ще стане, ако каже направо: Не искам да се омъжа за вас!.. Тя задържа дъха си в минутно колебание. В погледа й се преплитаха погледи - на баща й, на брат й... на Леандър и Сесил... Сърцето й лудо думкаше в гърдите. Господи, нямам смелост, помисли тя и приближи годеника си. Той я гледаше. Усмихваше й се покровителствено.
- Не знам - рече тя.
- Я вижте каква свенлива годеница - разсмяха се. - Ние искаме да знаем... Датата!..
- Не зависи от мен! - Пак глупости говоря. И чувствувам, че ще се забъркам... Трябва, трябва да измисля нещо.
- Не съм готова още... там с ония, църковните работи - каза тя.
- Наистина, има още някои формалности! - побърза да я подкрепи Филип и тя забъркана, с благодарност го погледна. - В смисъл религиозни...
- За да вземе моето вероизповедание, годеницата ми трябва да положи нещо като изпит... Уверявам ви, че ние бързам повече от вас! - рече Леге сред двусмисления смях на гостите. - Кажете им, Неда!
- Да - каза тя механично.
Но щом се чу какво изрича, щом съзна какво означава тая дума тъкмо сега, когато цялото й същество повтаряше упорито "Друг... друг обичам...", тя пламна цяла, после кръвта изведнъж избяга от лицето й; тя се изпъна, настръхна; намрази се.
- Е да, да!.. Понятно, разбираемо! - викаха и се смееха всички, а мадам Франсоаз я приближи и неочаквано я целуна по челото.
- Сега бих могла да рецитирам! - рече тя, като по неизвестна причина държеше да подчертае връзката между своя рецитал и годежа на сина си. - Маркизе...
- Извинете, мила госпожо, Джузепина свири далеч по-добре от мен! А и аз не бих се лишил от удоволствието само да ви слушам...
Едрата маркиза Позитано седна до хармониума и натисна педала. Задименият салон се изпълни с тихи миньорни акорди. Старата дама облегна с драматичен жест кокалестия си лакът о полираната поличка, вдигна своето хлътнало, обилно гримирано и беззъбо лице, издължи чертите си в трагична гримаса и се приготви да рецитира.
- Колко си смешна, бабо! - обади се неочаквано Сесил. Тя се беше провряла между баща си и бъдещата си майка и гледаше старата дама с големи, изненадани очи. Възрастните благоприлично сдържаха смеха си. Но докато слушаше рецитала на мадам Франсоаз, една от прекрасните оди на Жан Баптист Русо, "Кантатата на Цирцея", в която се говореше за възвишени чувства, за смърт и отвъд смъртна любов, Неда си припомняше думите, които Сесил също тъй спонтанно изрече на оня, първия годеж, в консулството. Да, малката и тогава каза: "Колко си смешна, бабо!" А после каза: "Та нали татко и леля Неда отдавна се обичат!"... Кога бяха произнесени тия думи? И докога бяха верни?.. На нищо не може да се сложи ясна граница вече, мислеше горестно Неда. Нищо не е непроменимо и като че ли, уви, нищо не е удържимо докрай, каза си тя, и мъчителна болка я прониза; но не за миналото, не за собствената й вина към Леандър; а от страх за бъдещето и че там, някъде напред в неизвестното, тя би могла да бъде изоставената.
Гостите едва си бяха отишли, когато откъм стълбището дойде високият, оживен глас на мисис Джаксън:
- Съжалявам, драги мой! - казваше тя и сигурно говореше на Филип. - Не, не ми беше възможно... Как? Сега?! О не, благодаря! Изморена съм. Лека нощ!
Гласът й повече не се чу и за Неда беше ясно, че американката се е прибрала в стаята си. Но докато седеше бездейна и отпусната горе в салона, без да знае и тя защо, докато гледаше с погнуса как дядо й хаджи Мина допива виното от чашите на гостите, Неда някак неусетно си мислеше за любовта на брат си към Маргарет. Как се унижава той! И защо, защо се унижава, разсъждаваше тя със съчувствие, каквото отдавна не беше изпитвала към него. Чудно! А аз винаги съм го смятала за честолюбив и горд човек... Не, лъгала съм се; той не е като татко!.. Е добре, но сляп ли е? Целият град говори за връзките на тая жена с Амир бей... И ние един път ли ги заварваме... О, колко е противно това, как опошлява всичко истинско, мислеше Неда, сетила се за своите срещи и за шемета, в който живееше самата тя напоследък.
Тя хвърли бърз поглед към дядо си, приближи страничните прозорци, скри се зад тюленото перде и залепи чело о стъклото. Стаята на Андреа беше в тъмнина. Спи ли той вече или все още е там? Наблюдава ли я? Сърди ли й се? Тя се взираше, искаше да му направи знак, че мисли за него, ала в това време вратата зад нея се отвори и тя чу гласовете на баща си и на Филип. Не се обърна. Тюленото перде я закриваше наполовин. Без да ги вижда, тя знаеше, че баща й е весел, потрива самодоволно ръце и бляска с очите си; гласът на Филип го издаваше, че е разсеян и раздразнен. Засегнала го е оная, мислеше си Неда, гледаше навън в тъмната нощ с призрачния бял сняг и не внимаваше в разговора им, докато думите им не я накараха да се заслуша. Баща й казваше:
- И иска да ги викаме, а? Демек: заповядайте, без вас годежът не е годеж!
- Тя, малката... Сесил.
- А бе, малката, малката... И сватята! Нали по-рано ми разправяхте как било там на приема с оня нехранимайко Андреа...
О, боже, изстена беззвучно Неда. Но всъщност не беше ли разказвала тогава на шега и тя тия истории за Андреа и мадам Франсоаз?.. Не, не, онова е друго... А сега баща й го нарича "нехранимайко" - тъкмо него... Какво ни чака, какво ни чака, повтаряше си тя.
- Вярно - рече с подчертана ирония Филип. - Оставаше да се сетят и за него!.. Но за щастие беше дума само за Климент. Накрая се разбра - заминал за Ихтиман... Там нещо операция... роднини.
- Ихтиман ли, казваш?.. Аха, тя зер булката на Коста е от Ихтиман? Важното, че се е разминало... Оня дърт пръч Слави ще има да се чумери, като ме срещне... Да се чумери, не мога аз да каня кого да е!
- Бе, вие за комшийчетата ли казвахте, че заминали за Ихтиман? - дойде неочаквано слабичкият глас на хаджи Мина.
- За тях, дядо.
- Ами... Срещнах ги аз!
- Къде си ги срещнал - рече троснато и недоверчиво Филип.
- В Богров ги срещнах из оня ден.
- В Богров?.. Припознал си се, дядо.
- Кой, аз ли да се припозная... Хубава работа!.. Климент, докторът де, и тоя, брат му, търговчето, дето всеки ден ми се навира в очите... Бе, аз ли не ги знам от ей таквиз... Какво ще ми разправяте на мен...
Неда никога не бе обичала истински дядо си. Имаше у него нещо, което я отблъскваше - може би старешката му миризма или вечните му сметки, или дребнавостта. Но сега тя направо го мразеше. Какво се вмесва и той? Струваше й се, че целият тоя разговор е насочен не толкова срещу съседите (под съседите тя вече разбираше Андреа), колкото срещу самата нея. Те още не подозират нищо и вече ги ненавиждат. А какво ще стане, когато научат?
- Чувай, дядо. Но говорим сериозно, нали? Я си спомни внимателно. Тия двамата ли бяха, Климент и Коста ли?
Тоя път гласът на Филип й се стори по-особен, енергичен. Защо пита той? Какво чак толкова го интересува?.. Тя искаше да се извърне, да го погледне, ала се боеше, че ще я видят; и после ще трябва да се махне от прозореца и да разтребва масата. А каква сладост имаше в това, да си седи с глава опряна о студеното стъкло и да гледа насреща!..
- Те бяха, бе Филипе!.. Да не ме мислиш пиян?.. Аз тъкмо идех от Ташкесен, пък те идат от София. С една линейка бяха, щом толкова ти е дотрябвало да знаеш...
- И накъде отидоха? На север ли? Към Балкана?
- Един господ ги знае... Ама за Ихтиман не отиваха, това бъди сигурен.
От другия край на салона баща й каза:
- Е хубаво де, отишли - не отишли, тяхна работа!.. А вие знаете ли колко е часът?.. Я викай Неда и Тодорана да прибират...
- Чакай, чакай!..
- Какво ще чакам... Не заслужават чак толкова приказки.
- Не, работата е съвсем сериозна, тате!
Повече и от думите тонът му накара Неда да се извърне. През гъстата мрежа на тюла тя видя брат си от другата страна на разхвърляната маса. Лицето му беше напрегнато, въодушевено. Той сякаш се готвеше да произнесе реч.
Но вместо очакваната реч Филип само каза:
- Тия двамата са отишли при руснаците.
- При руснаците ли? Ти ум имаш ли? През фронта?
- Уверен съм, тате. А... всъщност... Разбира се! - извика внезапно брат й и гласът му остро отекна в нейната душа. - Климент е руски шпионин... те и тримата, всички са руски шпиони!.. Чудно ли е? Чудно е, ако не са! Големият е следвал в Петербург, тяхна униформа е носил... А малкият, чувал съм за него, че в комитета е бил на времето... Досега се спотайваха, но ето, хванаха се... Научили са нещичко... дочули са това-онова и хайде - към Арабаконак... Сигурно си имат някакъв начин да го прехвърлят!
Филип говореше, иронизираше и колкото по-силно се разпалваше, толкова по-ясно ставаше за Неда как прозорлив и съобразителен е той. Андреа не беше й казал, че братята му са отишли вместо него. Само каза: "Наложи се други да отидат". Сега тя разбираше кои са тези други; а внезапно съзна и колко опасно е това, с което се е захванал любимият й човек и неговите близки.
От другия край на салона баща й го пресече:
- Стига! Не искам да ме занимаваш с тези работи!.. И престани и ти да се занимаваш.
- Но те са шпиони, уверявам те. Такива като тях ще докарат руснаците!
- Стига, ти казвам, Филипе! Не ти позволявам подобни приказки. Да прави кой каквото ще; важното е ние да сме добре... А добре ли сме ние, аз, ти, сестра ти (той забрави да спомене хаджи Мина, но това никому не направи впечатление), тогава ако ще да дойдат и руснаците. Разбра ли ме какво искам да ти кажа?!
- Разбрах - отвърна троснато и гневно Филип. - Разбрах, че искаш с мълчанието си да им бъдем съучастници!
- Дрън-дрън се казват твоите!.. А ти какво искаш, бе? На Джани бей да кажеш? Или на тоя нашия, майора?
- Преди всичко Джани бей и англичаните не са едно и също - каза озлобено Филип. - И после трябва да знаеш, че хиляди пъти предпочитам да се държа с англичаните и изобщо с цивилизована Европа, отколкото да дойде тука същата простотия като...
- Пак твоите глупости - изръмжа бащата заканително. - Казах ти вече!.. И въобще да прекъсваме тоя разговор. Забранявам ти да споменаваш пред когото и да било за съседските! Чуваш ли ме?
Брат й мълчеше, но тя видя как нервно потръпват русите му мустаци.
- Чуваш ли ме?!
- Чувам - отвърна сухо и затворено Филип, обърна се и излезе от салона с вирната глава.
И сега какво, какво ще стане, мислеше трескаво Неда. Ще сдържи ли той обещанието си и изобщо обеща ли?
- Татко! - каза тя с разтреперан глас, като изведнъж отметна пердето.
- Ти тука ли си?
- Не трябва да му позволяваш, татко... Моля те!.. Моля те кажи му пак...
- Хайде остави. Прибирайте вече, какво гледаш там...
- Не трябва да му позволяваш! - повтори тя с още по-настоятелен и по-отчаян глас, така че баща й я погледна.
- Е, е, нали чу, че му забраних! - каза той. Стига тия сантименталности... То онези, като са си сложили главите в торбата, добро няма да видят. Но важното е оттука да не излиза!.. Ние да не сме! Така ли е?
Тя побледня и го погледна с невиждащи очи, устните й затрепкаха.
- Какво сега пък ти, Недке? Тъкмо днеска ли пак!
Тя се опита да отвърне... Че всичко това, което се говори тук, е недостойно; че тя не иска, че не може... Гласът й измени. Тя запристъпя, избиколи дългата маса, отвори вратата на салона и изведнъж се втурна към стаята си.
Колко пъти вече чукаха по вратата на стаята й, тя не знаеше. Тя само казваше: "Оставете ме!.. Оставете ме"... "Какво е станало? Какво толкова има? Пак си намери някаква трагедия! - караше се вън баща й. - Филипе! Филипе! Ела тука, речи на тая графиня, че никому няма да разправяш за ония... Ох - пухтеше той, - какви забъркани глави!.. Тъкмо тая вечер намерихте!.. Вместо да сме радостни, да сме горди, че се сродяваме с такива хора... И за какво? За кого!" - гневеше се той, като се отдалечаваше, та да се върне след минутка пак.
Най-сетне той престана да чука, престана да се ядосва и да вика. Сигурно си беше легнал. Къщата затихна и Неда, която се ослушваше напрегнато, чуваше вече само ония неопределени, тайнствени шумове, неведнъж слушани от нея - някакви стъпки, тих пукот, безпричинно изскърцване, - звуци, присъщи на всеки стар дом, които понякога бяха изпълвали душата й със страх. Сега тя сама търсеше да сети предишния страх, та да замести той другия, големия. Напрягаше се, вслушваше се. Напразно. Мисълта й непрестанно се връщаше на заплахата, надвиснала над Андреевото семейство. Щеше ли да мълчи наистина брат й? Умът й я увещаваше, че Филип в края на краищата не ще се реши. Но чувството й - а нейното чувство никога не беше я лъгало - казваше: нямай му вяра вече; знаеш ли дали утре не ще поиска да блесне с тайната, която знае, пред Маргарет Джаксън, пред леди Емили и дори пред майора!.. Какво ще стане тогава с братята на Андреа?.. И с него самия! О, трябва да му кажа, да го предупредя някак...
Докато се чудеше какво да предприеме и се луташе из стаята си, и се ослушваше, тя изпитваше странното усещане, че блуждае в някакъв лабиринт и напразно дири изхода. Не беше вече само от нуждата да предупреди. Имаше в нейното напрежение нещо по-сложно, по-решително... Постепенно и на все по-изявени пристъпи тя съзнаваше, че е дошло време да се откъсне от семейството си - от всичко онова, което не беше нейно и преди, срещу което и преди се беше бунтувала, но с което преди се беше и примирявала. Оня роман, постоянният, който тя сама играеше в света на мислите си, сега като че ставаше действителност... Ето го изпитанието, казваше си тя и си припомняше не една книга, не една героиня, която също като нея бе достигала кръстопътя; разбираше, че тоя път трябва да реши и че тоя път, от край до край, всичко е истина, тъкмо такава истина, каквато не познаваше досега.
И все пак какво да стори?.. Тя отвори прозореца. Студеният въздух посрещна побягналата навън топлина, задимя и я обгърна с облаци пара. Дали да извика на Андреа? Но стаичката на дядо й се намира точно под нейната; а тоя караконджул не спи, ще чуе, помисли с омраза тя. Ще хвърли нещо... нещо леко... Тя обра от перваза снега, смачка го на топка, запокити го насреща. Не уцели. А сняг долу - колкото щеш, но не вече и на перваза... Какво, какво да хвърли тогава? Да имаше шепа мисирени или бобени зърна... Коралите!.. Едва помислила, тя сграбчи огърлицата си от червени корали, подарък й от Леандър. Дръпна я силно, скъса я, изниза я в шепата си и силно замахна. Коралите тъпо зачукаха по насрещната стена, по рамките на прозореца, по стъклата... Ами ако не е в стаята си, изтръпна тя; и после без всякаква връзка си каза: скъсах огърлицата... скъсах я вече, свърши се... Нещо се мярна там насреща, някакъв бял силует зад стъклото, прозорецът се отвори... Той... той! Тя не го виждаше и го виждаше. Надвеси се, сложи ръце пред устата си като фуния. Не, по-добре да не вика... И не само защото дядо й може да я чуе; а защото иска да го прегърне, да разбере сърдит ли й е... Там, при герана, ще те чакам, замаха тя ръце. Той неохотно потвърди с ръка - разбра. Дръпна се бързо назад. А тя затвори безшумно прозореца си, грабна първата дреха, която й попадна, забради се с шала и като открехна вратата, промъкна се и тихо, на пръсти, заслиза по стълбата. Долу, в стаичката, дядо й се давеше от време на време в своята старешка кашлица. Само да не излезе, само да не ме види... Тя прекоси тъмния отвод, намери пипнешком палтото си и с мъчително внимание свали куката на изходната врата. Но едва отворила, и насрещният вятър се вмъкна с цял порой снежинки. Тряс! - тракна се горе вратата на нейната стая. Не съм затворила добре, стрелна се в ума й. И веднага дойде уплашеният глас на хаджи Мина: "Ти ли си, Радое?"... Примряла от страх, тя стоеше и чакаше. Глас повече не се чу. Тя реши, че старият е заспал отново, измъкна се, затвори вратата и се втурна тичешком към тяхното място.
Други път Филип заспиваше бързо и спеше дълбоко, ала от караницата в къщи и от всичко онова очаквано, което не се бе случило или се бе случило другояче, главата му сега беше пълна с мисли. Той се въртеше в леглото, пушеше цигара след цигара. И за кого да се скараме, говореше си безгласно той. За тия, дето ни мислят само лошото! Дето ни завиждат повече от всички други! Да могат, в капка вода ще ни удавят, а тати взел да ги закрива... Пък Неда, глупачката - истерии... И изобщо нещо става с нея, реши внезапно той, но в същия миг се сети за американката - как го пренебрегваше и го измъчваше тя - и неочакваният проблясък в душата му загасна... Маргарет! - тя наведнъж изпълни ума му... Къде е била през тези дни с оня? И как отвратително е всичко, а той не можеше да не мисли за нея...
И в Париж, и при престоите си във Виена, и в Цариград - Филип неведнъж се бе влюбвал. Любовта му винаги бе срещала взаимност, тъй като той беше млад и красив мъж, имаше маниери, умееше да бъде забавен и настойчив, когато трябва; а при това разполагаше с пари. Но на ония любовни приключения той никога не беше държал. С тях задоволяваше суетата си или се хвалеше пред своите приятели. Ала ето, че тук, в родния си град, донейде по подражание на сестра си, той се беше влюбил отново и сега неочаквано се виждаше, че е заложил всичко на една-единствена карта. Той играеше тази игра пред очите на своите близки и на целия град, знаеше, че е загубил вече, а продължаваше да се усмихва, да ухажва Маргарет и да се държи, като че ли отношенията им са точно такива, каквито той ги желае. Оня турчин е виновен, мислеше той и сега, мразеше Амир бея и беше убеден, че ако го нямаше, Маргарет не би пренебрегнала него... Да, но нима дотам съм я докарал, да се сравнявам с тоя простак, попита се той смаян и съкрушен и това наистина беше за първи път, и за първи път той съзна колко дълбоко е паднал в собствените си очи.
Известно време той мислеше за своето падение и за всичко, което произлизаше от него. А не можеше ли да бъде игрив и безразличен с Маргарет; да бъде такъв, какъвто е бивал с други, по-млади жени? Струваше му се, че е съвсем лесноосъществимо. Ще си наложи и няма да я обича. Ето, налага си, казва си: всичко е ден за ден; днеска турчина, утре аз. И си представляваше, че е вече наистина безразличен; че просто чака своя ред да се забавлява и че тоя ред ще дойде, щом Амир се махне от пътя му...
По някакъв странен начин тези му размишления го успокояваха, без да го задоволят. Той си казваше, че турците са непостоянни хора, сиреч уверяваше се сам, че връзките между Амир и Маргарет не можеха да продължат дълго. И в това пак намираше удовлетворение. Докато внезапно не се сети, че и самата Маргарет нямаше да остане тука безконечно... Това го стресна. Цигарата му бе угаснала. Той я запали отново, облегна се на възглавницата и силно смукна. Мислеше си: ех, ако него го пратеха на фронта... Но той е адютант, Джани бей му е там някакъв, държи го... Виж, ако войната изобщо се извърти така, че турците наистина се махнат оттук?.. И тази беше нова мисъл - рискована, опасна. За един дълъг миг той се опита да си представи какво би било, ако внезапно руската армия прехвърли Балкана и прогони османлиите от града. О, тогава тоя омразен Амир пръв ще побегне и Маргарет ще търси моята подкрепа... Но и ние с Неда дълго няма да се застоим тука я, реши той бързо, щом осъзна какво означава за самия него собственото му предположение. Разбира се, че ще отпътуваме за Париж... И Леандър го каза... Тримата! Най-сетне баща ми ако иска да идва, ако ли не - негова работа.
Но и тези му разсъждения не го задоволиха. Той се сети, че пристигането на руснаците в града ще бъде тържество за ония, съседите, които ненавиждаше и не се съмняваше, че го ненавиждат. Това вече не би приел; не можеше да преглътне... Какво, милост ли да чакам от тях?.. Или да отрека принципите си; убеждението, че всичко би се развивало далеч по-добре, ако се държахме с цивилизована Европа, не с тая азиатщина?..
Смукна пак от цигарата си. Не можеше да търпи мисълта за руснаците, а не я и прогонваше. И не е ли тя все пак един изход за него, щом само така ще бъде отстранен Амир?.. Той продължаваше да пуши, да обсъжда, да пресмята и везните на омразата му (омраза, на която въпреки всичко липсваха истински огън и страст) ту наклоняваха към младия адютант, ту към Климент и братята му. Добре, а ако все пак подшушна две думички на Сен Клер? Не, не на Амир, не! Но на майора, просто така, колкото да го насоча по вярната следа? Тоя път аз няма да оставя да ме прекъснат. И той няма да ме прекъснело не! Веднъж завинаги ще смъкна маската на оня - лекар, полезен, без него не може... Но тати? Неда? Особено Неда!.. Е хубаво, отсъди той, ще мълча за шпионажа им. Ала да ги демаскирам - това вече никой не може да ми попречи. И ще го сторя, дявол да го вземе! Няма да позволя на едни...
Именно в тоя момент вън, в отвода, се тракна - някаква врата може би - и той се заслуша. Дали не е Маргарет? Изтръпнал, той се надигна в леглото. Станала е да отвори на оня... Ей, че глупости ми идат в ума, та нали преди малко се разделиха! Но вън се чу глас, мъжки глас, и това беше достатъчно Филип да скочи от леглото и да приближи на пръсти вратата.
Стоеше там в тъмното и леко потреперваше от напрежение. Някъде врата се отвори... пак се затвори... или не, отвори се, чуха се стъпки, шляпане на чехли. Оня, мъжкият глас, старешки и познат вече, прошепна на пресекулки: "Радое... ти ли си, бе?" Но тогава наистина някой беше минал!..
Филип навлече бързо халата си и отвори. Със свещ в ръка, с антерия на раменете, дядо му стоеше в подножието на стълбата и се ослушваше. Пожълтялата му брадичка потреперваше в разлюляната светлина. Щом чу отварянето на вратата, той се обърна и се взря.
- А-а! Ей ти го кой ходел нагоре-надолу!
- Не съм аз, дядо.
- Не си ли ти?
- И на мене нещо ми се счу... Я дигни свещта към изхода.
Както и очакваше Филип, куката на главната врата беше снета. Е да! Всичко е ясно. Оня е дошъл. Уговорили са се да почака вън, докато другите заспят, тя му е отворила и сега той е при нея. Но ето, че куката ги издава.
- Какво става тука? - попита зад него гласът на баща му.
С нощна шапчица и по долни дрехи, Радой беше сънен, ядосан, че са го разбудили, и щом разбра за какво става дума, изруга и тръгна да се връща.
В същия миг Филип грабна от дядо си свещта, вдигна я високо и извика:
- Чакайте!.. Палтото на Неда!
- Какво?
- Няма го на закачалката!
- Вие сте се побъркали.
- А може да е при нея, бе Филипе?
- Като угасях, палтото беше до моето, дядо!
Някаква смътна мисъл витаеше в ума на Филип. Предположение? Подозрение?.. Към какво! Той си казваше: Маргарет ще го е взела; облякла го е в тъмнината вместо своето... Но пак неясната мисъл оставаше; безпричинно, безсмислено тя се свързваше с настроението на Неда през последните няколко дни и с тая годежна вечер... И със скарването преди малко...
- Един момент, ще проверя - рече той и се затича да я търси. Долу я нямаше. Той се втурна нагоре по стълбата.
- Остави... Не я буди! - викна отдолу баща му.
Филип само махна с ръка.
Той очакваше вратата на стаята и да е заключена, както я бяха оставили след разправиите. Ала щом я отвори и още преди да различи в мрака непобутнатото легло, безпричинните съмнения избуяха в душата му. Пристъпи и в следващия миг вече разбра.
- Няма я - извика той, преди още да се върне на стълбището. - Няма я... и изобщо не е лягала!
- Бе, какво говориш ти! Как може да не е лягала? - избухна отдолу бащата.
- Няма я, татко.
Това беше и за него така невероятно, че докато слизаше по стълбите, Филип едва чуваше виковете на баща си. Той ще събуди Маргарет, мина му през ума. И после: добре, че има две врати в коридорчето. Ала веднага след това загрижеността и учудването му се върнаха. Къде може да ходи тя; за бога, къде е отишла, питаше се той и при всеки свой въпрос досещаше нещо, допираше се до нещо, но че отговорът се криеше не другаде, а тъкмо в странното поведение на сестра му през последните дни и в тазвечерното й държание, той не можеше и не искаше да разбере... Та ние се скарахме за една глупост; и за хора, които и аз, и тя, и всички в къщи не искаме и да знаем, уверяваше се той. Но щом е тъй, отде идеше тоя смут, изненадата му и объркването пред нещо, което му се струваше едновременно, че знае и че не знае какво е?
- И тя носи една дебела глава като твоята! - срещна го долу баща му. - И къде, къде е отишла?..
- В консулството! - сети се внезапно Филип.
- В консулството ли? По това време... Има си хас!
- Отишла е да се оплаква от нас! От мен е отишла да се оплаква госпожицата!..
- Луда, щурава!.. Винаги е била такава!.. Мисли ли какво може да й се случи по това време на улицата... По-скоро се обличай! Тичай да я настигнеш, тичай! И аз ида...
Като си повтаряше, че тя е последна глупачка, щом се обижда от един нищо и никакъв спор (който при това не я засягаше), като кипеше от гняв и я ругаеше, Филип се втурна в стаята си. Но когато беше вече готов и тръгна да излиза, той видя, че баща му го е преварил, че е запалил фенера и че нещо гледа в предния двор.
- Виж - каза Радой, като сочеше снега.
- Не се бави, върви!
- Тия стъпки тук, дето завиват, са нейни, познавам й обувките... Какво ще кажеш, Филипе?
- Какво да кажа - рече Филип. - Може да я е прихванало да се разхожда посред нощ!
Те проследиха стъпките. Заобиколиха къщата и стигнаха задния двор. Бащата дигна фенера, завъртя го; светлината лизна ниските клони, проправи пътечка между стволовете. Стъпките продължаваха към изоставената портичка в зида. Но Неда я нямаше.
- Оттам е излязла - изпъшка ядосан и изплашен старият.
- Тихо - прошепна Филип. - Слушай...
Мъжки глас се чуваше от другата страна на зида. Откъслечни думи: "... да оставиш... е предател... веднъж завинаги... любя..." Той бе чувал този глас... Не, не може! Невъзможно!
- Филипе!..
Той сграби разтрепераната ръка на баща си. Стой, стой да се уверим... Невъзможно!..
- И аз не мога повече, Андреа. (Ето я Неда, ето я!)
- О! - изстена Филип. - Разбира се, че Андреа! Този нехранимайко!..
Той сам не съзнаваше какво става вече с него, как се провря през портичката, как се хвърли върху ония двамата, прегърнатите, и какво викаше, кого удряше, кой го удари... Той само чувствуваше, че е обиден и засегнат до дъното на най-съкровената си гордост, и като бесен се хвърляше, искаше да убие неочаквания похитител, ала беше оттласнат към зида. В ушите му кънтяха задавените викове на баща му: "Разбойник! Женкар! Ще ми платиш... С ръце ще те удуша!"... Филип се хвърли да помага, ала Неда бранеше другия; и всичко беше като кошмар в тъмнината - докато най-сетне го изпуснаха, помъкнаха Неда, натикаха я през портичката в техния двор, вкараха я в къщи и я затвориха в най-глухата стая.
Дядо им подтичваше край тях с лампата и питаше какво става.
- Тя да ти каже! - изрева Радой. - Кажи му де!.. Никаквица!.. - И обезумял от гняв, отново я удари, а тя се олюля и дигна ръце към гърдите си.
Неда плачеше и цяла се тресеше. От носа, по хубавата подпухнала уста, по издадената брадичка струеше кръв. Както в изражението на баща й, и в нейното изражение имаше озлобление и упорство; но докато при Радоя край коравите мустаци се бяха изрязали две жестоки бръчки, нещо в нейната стойка, в начина, по който се беше напрегнала, сякаш казваше: удряйте, удряйте - заслужавам го, но не можете ме отдели вече, не можете!.. И пак, като я гледаше от ъгъла, Филип трескаво се сети за предишните си съмнения. Значи всичко това е било, имало го е, а той не е знаел; никой не е знаел!.. Каква лицемерка, мислеше той все тъй смаян и я мразеше. Като си помисля какви нравствени тиради съм я чувал да произнася; и колко ирония тъкмо за тоя, за Андреа!.. Не, не, жените са просто неразбираеми; аз не се съмнявах, че тя някой ден ще отрезнее с нейния Леандър и ще му сложи рогца, но да го върши тъкмо сега, да рискува всичко за едно нищо... боже мой - та с това тя поставя цялото семейство в опасност... Ако консулът научи... ако годежът се развали... Само като си помисля, че Маргарет може да е чула, цял се смразявам.
- По-тихо, татко.
- Безсрамница! - викаше баща му, без да го слуша. - Мръсница!.. За посмешище да ме направиш пред целия град... Ние да я годим за най-личния в града, чужденец, консул, а тя тайничко да прави маскарлъци с един хайдук! Господи, какъв срам ми дойде до главата!.. Ти да не мислиш, че ще продължава тая история? - сграбчи я той и я разтърси. - От утре само с брат си и с годеника си... Чуваш ли!
- Утре ще му върна годежа! - извика неистово тя.
- Какво рече?!.. Я го повтори! - заудря я той безмилостно.
- Отдавна... виновна съм... Не го обичам вече... Не знаех... Сега всичко разбрах...
- Млъквай! Млъквай! Той цял се задъхваше. - Оня ли те научи, а? Оня ли? Филипе, тате, чувате ли я моята дъщеря... Аз... ето защо съм си давал парите за пансиони... Виена... Европа!.. Нищо не заслужаваш ти... Ще върнеш годежа, ама мисли му... А с оня разбойник аз ще се разправям. И ако той посмее само да продума някъде... ще го убия, знай!
Тя се разрида наново, разтегна устни, а очите й - нейните лъчисти очи - станаха така страдалчески, че Радой за миг замълча, тръсна глава заканително, изруга и излезе от стаята.
- Излизайте и вие! - извика той пътем на сина си и на хаджи Мина. А щом и те се измъкнаха, той превъртя ключа и го сложи в джоба си.
- Че тя може там с оня през прозореца да си приказва! - рече Филип, когато слизаха.
- Да приказва, ако й стиска... Утре ще си промените с нея стаите... Пък и аз ще си поприказвам с нея още един път хубавата... А ти къде? - извика той, като видя, че синът му се запътва към изхода. - За фенера ли? Остави сега, като се съмне!
- Сега ми трябва - каза Филип, подсетен от думите му. - На тая работа трябва да се сложи край.
- Какво... Какво? За онова... Пак ли те прихвана?.. Филипе! Стой тук, ти казвам!
- Сега вече няма да ме спреш - рече възбудено Филип. С крайчеца на окото си той видя, че баща му стои неподвижен и безпомощен зад него, отвори изходната врата, усмихна се победоносно и бързешком се запъти да дири приятеля си Сен Клер.
Ако Радой бе поразен от откритието си при стария геран, не по-малко разтърсен бе и Слави. Виковете го събудиха, а минутка по-късно в къщи се втурна задъханият Андреа... А сега цялата къща беше на крак.
- Кажи ми как можа! - викаше разяреният Слави и тичаше подир сина си от стая в стая, тъй като Андреа, погълнат в своите трескави мисли, не се спираше на едно място, а само обикаляше прозорците, повтаряше някакви закани и току се взираше остро, напрегнато у съседите.
- Кажи ми как можа тъкмо с тая мома да вършиш твоите мръсотии!
- Какво съм вършил? - извърна се внезапно синът му и го погледна, сякаш чак сега разбираше, че говори на него.
Те се бяха спрели в салона - Андреа при прозорците, баща му зад кръглата масичка, дето бе оставил лампата. Светлината й озаряваше неговите настръхнали черни мустаци. Майка му и Женда стояха в сянката до отворената врата.
- Какво си вършил ли! - разгневи се отново Слави. - И на всичкото отгоре имаш сурат... Земпаре!.. Малко ми са разправиите с Радоя, ами и тая сега... Затова си заничал ти, затова заничаш все у тях... А уж такива-онакива... какви бяха... народни отстъпници и там... твоите приказки... Засрами се - фуу!.. Сега сам се оправяй!..
- Сам ще се оправя.
- Я го виж ти... и голям! Чувай, господинчо! Аз тия хора не ги обичам, ама и тия работи, дето ти ги вършиш, още по-малко ги обичам... Търпяхме, търпяхме... пиянства, разправии, дандании... А това вече капак на всичко. Повече не искам да ми срамиш къщата, чуваш ли?
- Чувам!
- Чувам!.. Чу ли го и ти, жено! Гледай що за стока сме извъдили! Женкар! Коцкар!.. Утре да си вземаш торбичката и да те няма в къщата ми!..
Майка му изплака, но Андреа гледаше навън и не я чу... Някакъв мъж излизаше от Задгорски. Бегливата светлина на фенера му смътно го разкриваше. Но Андреа можеше да си представи кой е той. Разбираше къде отива.
- За утре ли, казваш? - обърна се той и същевременно се премести към най-издадения напред прозорец. При това движение той застана срещу лампата и този път се видя, че по лявата му скула и над веждата лицето беше наранено, а единият ревер на палтото скъсан... Той постоя така неподвижен един дълъг миг, сякаш си припомняше за какво говорят, и щом разбра, че баща му отново ще избухне, щом чу пороя на ругатните, примирителна усмивка издължи устните му. Имаше за него наистина нещо неподхождащо, комично в тия гневни изблици на стария. Като го гледаше и слушаше виковете и заплахите му, Андреа неволно си мислеше, че той всъщност истински не му се кара. Възмутен е, разгневен е, обиден, отвратен - най-вече чувството му за чест е засегнато - но нямаше ли донейде насмешка, малко изненада, та дори и похвала в тона, пък и в думите му?.. Не, баща му не знаеше истината. Въпреки всичко той сигурно чувствуваше известно удовлетворение, че неговият Андреа е посрамил щерката на тайния му враг - щерката на важния, надутия, безскрупулния Радой Задгорски!.. О, тате, мислеше си той, като го обгръщаше със снизходителен и разнежен поглед, колко си далече от истината, колко си далече!.. Но да я каже ли тая истина? Няма ли тя да ги смае и да ги настрои към него дори по-враждебно.
- Не - рече той. - Не утре. Още сега ще трябва да се махна.
- Върви по дяволите!.. Ще спиш в кауша и толкоз... Че тъкмо го няма брат ти да те отърва.
- Добре, че го няма - каза Андреа. - И изобщо вие нищо не знаете...
- Охо, достатъчно знаем вече.
- Как можа да посрамиш доброто момиче, Андреа! - изхлипа от дъното майка му.
Откак заминаха, тя не престава да плаче, съжаляваше я Андреа и я гледаше. Мамо, мамо, ако да знаеш какво ще ви кажа сега - какво трябва да ви кажа...
Ала вместо онова, което се канеше да каже, той се чу да изрича с разтреперан глас:
- То е друго, мамо... Не е, което мислиш... Ние се обичаме.
Тя вдигна глава. Взря се в него изненадана. Недоверие или радост имаше в очите й?
- Ами че тя е годена, бе Андреа - промълви с надежда майка му.
- Знам... Но това вече няма значение. Друго има.
- Друго. Чухме го! - намеси се грубо баща му. - Цялата махала го чу!
Андреа се извърна бързо към прозореца. Оня вън го нямаше. Отишъл е... Ето как ставали предателствата! Но предател ли е брат й или изобщо винаги е бил от друг свят? Той искаше да го мрази, трябваше да го презира - и го мразеше, и го презираше, но някак отдалечено, безразлично, без страст. Неприсъща нему умора и тъга владееше всички му мисли.
- Аз наистина ще се махна - разсъждаваше гласно той. - И наистина ще се махна още сега. След час може да е късно; след час сигурно ще дойдат заптии.
- Заптии!.. Тук? За тая работа?!
- Ония са научили за Коста и за Климент, тате... Ще си го изкарат на мен сега.
- Ама ти какво говориш!.. Как научили?.. Отде научили?.. Да не си ти... на тая - развикаха се един през други и баща му, и майка му, и Женда, като го наобиколиха.
- Глупости! - стресна се той и се начумери. Сякаш се събуждаше от някакъв сън. Изведнъж избухна, надвика ги: - И не я наричайте тая... И изобщо трябва да знаете, че ще се оженя за нея!..
- Ха... ха! Ще оставят те консула, че на теб ще я дадат!.. - изръмжа предизвикателно Слави, но веднага се сети за какво бе споменал синът му, пребледня, приближи го още и като го гледаше отдолу нагоре, попита глухо: - Какво знаят те за братята ти?
- Оня, дъртият, хаджията, срещнал ги е при Богров, като отивали към Балкана... а ние нали разправяме, че за Ихтиман. Направил се, че не ги познава, пък и те се престорили... Затова изглежда не се връщат.
- Ох, по-добре тогаз там да седят, - извика майка му.
- И изобщо нашите съседи знаят - рече с озлобление, което все порастваше, Андреа. - Ай сега го видях онова мекере - отива... Досещате се къде отива!
- Ама тогава... А ти сигурен ли си? Защото...
- От нея знам, тате.
- От дъщеря им?
- От Неда. Тя ме извика да ни предупреди. Тя и преди... за ония сведения, за Сюлейман.
Сега всичко се преобърна; и всичко беше много по-друго, отколкото Андреа го предполагаше. Докато ругаеше и Радоя, и сина му, че и войната, изплашилият се Слави тикаше Андреа да бърза, даваше му пари, викаше на жените да извадят по-скоро топли дрехи и нещо суха храна, увещаваше го да не се бави, да бяга при руснаците, защото, казваше той, знам ги аз османлиите, сърбал съм им попарата... Хайде по-скоро, по-скоро, сине! - повтаряше той и повече се пречкаше, отколкото да помага.
Ще отида, ще се добера някак, за мене лесно, мислеше Андреа, а тя? Какво ще стане с нея?.. Ами ако я принудят за оня?.. Каза ми, че този път вече не се бои... Ще му върне годежа. И тоя път изобщо е друго. Та той, ако е честен човек, след такъв скандал самичък трябва да се откаже, разсъждаваше си младежът, раздвоен между болката си и страха. Той измъкна от скривалището в стаята си своя револвер (от ония, комитетските времена), напълни джебовете си с патрони, а после сложи в торбата с дрехите руския речник на брат си и изтърканото вече томче стихове, с което и сега не му се искаше да се раздели. Да вземе ли карта? Не, беше изучил местностите достатъчно... Да имаше един Недин портрет или някакъв знак от нея! Но щом се сети за Неда, изведнъж всичко, което се бе случило, избликна в душата му, разтърси го пак, обля го. Той се хвърли към прозореца и залепи чело в стъклото. Цялата къща насреща беше в тъмнина. А в стаята си ли е тя или са я затворили долу някъде? Обичай ме... Обичай ме, както аз те обичам! - говореше й той безгласно и все същите думи повтаряше, цял устремен и отдаден на любовта си, докато някой не го докосна до рамото. Той се извърна. Беше майка му.
- Бързай, Андреа... Времето лети, майка... Ох, как всичко... всичко... - Тя не доизрече какво е това всичко, а отпусна глава на рамото му. И той й казваше да не плаче; че скоро ще се върне с Климент и Коста и че тогаз наистина ще започне нов живот за тях... Говореше и не сещаше, че и от неговите очи се стичат сълзи. После я молеше да наглежда Неда и й доверяваше чувствата си, сякаш майка му отдавна бе одобрила неговия избор.
- Бе, какво се бавите вие тука, какво толкова приказвате! - стресна ги гласът на баща му, изправил се незабелязано на прага. - Ама и ти, жена, да го заварят тук ли искаш!..
Думите му я подплашиха. Тя зацелува сина си, запрекръства го. А той, непокорен други път, луда глава и човек, който не признава нищо, както го наричаха, сега прегръщаше и Женда, и сънения Славейко, и баща си, хълцаше като тях, бършеше смутено сълзите си и обладан от тъжни предчувствия, мъчеше се да се усмихва.
- Е, е, ама аз като че отивам на война! - казваше той. - Накарахте ме и аз... Е, прощавай, тате... мамо... прощавайте!..
- Простен бъди, сине - рече баща му, надигна се на пръсти и го целуна по челото. - На добър път, Андреа. Да даде господ пак да се видим... Пък което е било, значи е трябвало да бъде...
Андреа нарами торбата, отвори дворната врата, огледа внимателно площада и излезе. Което е било, значи е трябвало да бъде, повтори си той с ново, непознато чувство на облекчение, я гледай ти, я гледай, това баща ми да го каже!.. Той погледна към тъмния прозорец на Недината стая и сякаш се боеше от самия себе си, бързешком закрачи по оня, същия път, по който някога у тях бе дошъл комитетският му другар Дяко.
По целия път, докато стигне рова, възбудените мисли на Андреа не искаха да се откъснат от току-що преживяното. Той непрестанно си припомняше кое как бе; възкресяваше живо в паметта си сцената при герана: и подробностите, заглушавани от виковете на Радоя и сина му; и смисъла на ожесточението, което сега му се струваше, че разбира напълно. Чак когато се спусна по заснежения бряг в черното заледено дъно на рова и после изпълзя от другата страна с ловкост, каквато не подозираше у себе си, той ненадейно се сети къде отива и какво ще му предстои. И тогава той се спря за миг, изненадан, че най-сетне е тръгнал за там, дето отдавна трябваше да бъде.
Е, хубаво, каза си той, като забърза през затрупаните със сняг лозя, а мислите му припнаха пред него, превалиха Балкана и го превариха в Орхание. Не се съмняваше, че ще завари братята си. Щом са срещнали хаджи Мина, не може да не са останали при братушките. Пък и какво му е на Климент, там ще е като риба във вода. Но Коста? Дали вече е научил някоя друга руска дума, представяше си Андреа брат си как се запъва в разговора и смутено - весело криви лице...
Той излезе на някакъв нарязан от коловозите замръзнал път. Вятърът се засилваше и заслепяваше очите му с облаци сняг. Помъчи се да определи посоката. Стигне ли при табията в Банишора, ще завие на изток... А колко може да е часът? Извади часовника си, взря се. Нищо не се виждаше... Оня вече си е свършил работата и заптиите сигурно са претършували в къщи. Трябваше мама и Женда да идат у хаджи Ангелкови! Как не се сетих?!.. И изобщо, като си помисля какво могат да направят тези диваци... Оня, оня е виновен, надигна се отново в душата му озлоблението. Неин брат! Не, не е неин брат! Напреди трябваше да тръгна подире му... Един куршум и ще плати за всичко! Сега вече е късно. Късно, разбира се! Но ако наистина се случи такова нещастие у нас... А защо ще е късно? Не ги ли знам... Ленивци! И лошо да извършат, пак агале-агале... Кой от тях ще си развали съня!..
Ще се върна, реши той и без повече разсъждения веднага остави вкочанясалия път, кривна към лозята и скоро нагази пак в мека снежна почва. Той знаеше, че не може да намери мястото, дето бе преминал рова. А не го и диреше. Познаваше добре града си и вършеше всичко с някакво възбудено, озлобено безразсъдство (оставил се на чувството си и на сляпото щастие), така че щом се озова отново отвъд рова, той се втурна да тича. И тичаше по пустите бели улици, задъхан, разкопчан, без да мисли за патрула и за хрътките, на които можеше всеки миг да налети.
Когато стигна площада при голямата черква, той забеляза, че небето е избледняло. Наоколо беше все така тъмно, само фенерите околовръст съвсем мъжделееха. Но по всичко това и най-вече по студа, който се усилваше, Андреа разбра, че наближава да се разсъмне. Задъхан, олюляваш се от умора, той изтича последните двеста крачки до Куру чешме. Но когато най-сетне се озова там, видя, че е закъснял... Пред портата имаше конни заптии. Цял взвод. И не отскоро. Конете им чаткаха нетърпеливо по калдъръма... Чуваха се гласове, смях... Чакаха някого.
А сега какво да направи? Не, щом са толкова много... И като се уверят, че ме няма... Не, не вярвам, не вярвам да са чак такива мръсници, успокояваше се той, все повече приближаваше и не съзнаваше колко лесно можеше да бъде открит.
Някой излезе из широко разтворената порта. Офицерът им. Подире му... не, той не искаше да повярва на очите си. Приближи още, залепи се до чинара; гледаше... Не беше и помислял... Но какво искат те от стария човек!.. Забъркан, изплашен, Андреа гледаше безпомощно как откарват баща му и дълго седя така, без да помръдне, докато там, от двора, някой изплака силно и после портата се тресна. И какво ли е станало още... ах, какво ли още, повтаряше той, сякаш това беше малко. Трябваше да иде при тях; щеше да иде. Но не помръдваше от прикритието си. Как ще ги погледне? Как ще им каже: аз бях вън, видях, че го откараха... Та те всички заради мен страдат сега! И баща ми заради мен, мислеше отчаяно, озлобено той, а без връзка озлоблението му се прехвърляше и на Неда. Това ли донесе любовта им... А защо меся нея, опомни се той в същия миг, когато Куру-чешме отново се огласи от конски копита. Връщат се!.. Той щеше да побегне към най-тъмната част на площада, но любопитството го задържа и минутка по-късно видя нещо, което изпълни душата му с толкова много отвращение, че забрави всяка предпазливост. Като избикаляше край хаджи Данчовото кафене, по страничната улица приближаваше файтон... Едно знаменце се вееше на капрата до фенера на този файтон, знаменцето на английската военна мисия, и оня, който седеше в него, беше Филип Задгорски. Отстрани на коне яздеха двамина османлии.
Андреа приближи още крачка, изчака файтонът да спре пред Задгорски, измъкна револвера си, прицели се и стреля. Някой изкрещя. Кон се изви и се надигна на задните си крака. Андреа стреля втори път, трети - докато оттам също загърмяха. Той изведнъж се опомни, пронизан от страх, обърна се и побягна, сподирен от викове и от лудо препускане на коне.
Той бягаше и бягаше така, както не бе и помислял, че може да бяга. Само търсеше сокак да се шмугне, къща да се закрие, двор да пресече... А между това все по-светло ставаше; струваше му се, че съвсем се е разсъмнало. Някъде викаха... Чу се зловещият лай на хрътките... Сякаш отвсякъде го гонеха, а той не ги виждаше. Накъде? Накъде?.. Той навлезе в гетото, под брезентовите му покриви, натежали от сняг, по вонящите лабиринти, дето бе отбягвал да идва. Избиколи синагогата, насрещната синагога, прехвърли се през проядения зид на стария кервансарай, строполи се, загубил дъх от умора, и чак сега видя, че се намира в сокака към задния двор на шантана... При Мериам! В тоя миг само тя може да го укрие... Той се надигна, олюля се, падна пак, запълзя... Там, там! При нея ще се скрие до вечерта... Той измина сокака. Силите му бавно се възвръщаха. Изправи се. Прекоси развалините от пожарищата. Хвърли топка сняг на малкото прозорче горе и когато в дрезгавината на утринта се показа сънената глава на еврейката, той направи фуния пред устата си и извика по французки:
- Отвори ми... аз съм!
Пътеката, от която зависеше не само животът на Климент и Коста, но и "много други неща", беше намерена на следващия ден. А на по-следващия началникът на отряда сам отиде да я види.
И така, двамата братя бяха вече свободни и можеха да се върнат в къщи, а ето, че въпреки желанието си продължаваха да стоят в руския лагер. Причината не беше в Коста; кракът му се бе оправил. Но плашеше ги продължителността на отсъствието им от София. Четири дни; и докато стигнат там - пет. Не щеше ли да се види това прекалено подозрително? Те не забравяха срещата с хаджи Мина... Когато докторът издаде своите опасения пред Гурко, генералът избиколи масата си, хвана го свойски под ръка и като приближиха окачената голяма карта, каза с едва сдържано вълнение:
- Потрайте, потрайте, за бога, още някой ден, драги мой Клементий Славич!.. А може би наедно ще идем в София!..
- Ваше превъзходителство? - извърна се Климент.
Гурко не откъсваше очи от картата.
- Да, да - каза той замислено. - Налага се... Не, не съм забравил аз вашите сведения; и те се потвърждават... Но какви трудности, драги мой, всякакви, всякакви - говореше той и уж гледаше нарисуваните планини, а погледът му се рееше някъде надалече.
Тези думи бяха за доктора по-голяма награда от всички ордени на света. Вечерта, като ги повтаряше пред Коста, той неусетно се разплака от радост. А на другия ден вече и не мислеха да се отделят от руския лагер.
- Е да, разбира се... Очаквах да те видя!.. Вече втори път ми казват, че такъв и такъв българин... лекар... Е, здравей! Здравей, Клементий Славич! - викаше и размахваше дългите си ръце брадат, прегърбен млад мъж в офицерски шинел, като слизаше от жълто боядисаната военна бричка, в която се возеше на нейде.
- Но вие... ти... Аркади-й! Гълъбче!.. - позна го смаян Климент и изведнъж двамата се запрегръщаха, зацелуваха се. Това не изненада войниците край тях. По улиците на градеца постоянно се срещаха хора, радостни, че са оживели и че се виждат пак на хиляди версти от родината. Техните целувки не учудваха вече и местните българи, люде свити и сдържани в чувствата си, макар че тези отношения за тях бяха твърде странни в началото.
- Е казвай, казвай!.. Какво? Наистина ли от София?
- Смайваш ме, доктор Бакулин! Като същинска тайна служба!.. Чакай, да не си преминал в разузнаването?
- Да, да!.. Тоест разузнаването работи за мене - разсмя се така буйно Бакулин, че в зиналата уста блеснаха две бели дъги.
- Не разбирам, драги.
- Е, няма нищо за разбиране!.. Просто полковник Сердюк ми е пациент, тъй да се каже... Много мил човек, нали?
- Много мил - каза Климент и неволно потръпна.
- Впрочем и други там споменаха за теб?.. Аз познавам там всички. - Това там означаваше щабът на отряда и Климент така го и разбра. - Сега там всички страдат от диспепсия... Нещо като мода. И мен ме произведоха за специалист тъкмо... Изобщо и аз моден! А инак съм с Червения кръст. Наблизо сме, на две версти от града. А ти, разправяй нещо де? През Балкана... разправяй!.. Или ела, ела, качвай се, ще те водя при нашите.
- Но аз трябва да ида във Врачеш, Аркадий Иванич!
- Прати го по дяволите тоя Врачеш!..
- Извинявай, не, не мога. Брат ми ме чака там!
- Е, няма да избяга брат ти!.. Качвай се! Качвай се! Ще поприказваме, ще се почерпим... И ще видиш там... ами да! Карл Густич...
- Папаша!..
- Нашият папаша, разбира се!.. И Григориевич е с нас, оня, от горния курс, все стари приятели... или май че нещо с него не се обичахте?
- Сега всички ви обичам, Аркадий Иванич, гълъбче!.. И как да не ви обичам - приятели, братя, за нас дошли!..
- Хайде, качвай се, Клементий! - задърпа го Бакулин; беше се просълзил и подсмърчаше, разчувствуван от спомените. - Ами аз забравих да ти кажа, Ксанюша е с нас! Помниш ли я Ксения?
- Бенецкая? - попита малко учудено Климент, когато двамата се настаниха един срещу друг.
- Нашата Ксения Михайловна, разбира се!.. Но тя вече високо хвърчи, братко... Такъв е животът - прибави философски примирително Аркадий Иванич, щом видя, че другарят му сви насмешливо устни.
- А Олег? Той не е ли с вас? - Олег беше техният приятел и за Климент неговото име винаги беше свързано с името на Ксения.
- Олег е в Урзичене, да, Урзичене... Някъде край Букурещ. С армейската болница.
- Не се ли обажда?
- Преди пишеше... И изобщо... Карай, Степан, карай! - извика Бакулин на русолявия войник, който седеше на капрата и дъвчеше нещо. - Е, разправяй сега, казвай, но всичко отначало!
Аркадий Бакулин не беше първият познат, който Климент срещаше през тези дни. Освен шегаджията Нестор Марков, един от преводчиците българи при щаба, и софиянеца даскал Христо Стоянов, някогашен приятел и съидейник в читалищните дела, който цял час го разпитва за близките си и кое как е в градеца им, Климент срещна тук и неколцина познати руснаци - един от професорите лекари, който всъщност се престори, че си спомня за него; друг един, собственик на трактир в Старая Деревня, дето често ходеше с приятели през неделните дни (трактирщикът се беше превърнал в строг и изряден подофицер); още двама-трима, които и той не знаеше откъде познава... Но Аркадий Иванич беше друго. Аркадий Иванич беше за него младостта, студентството, песните с китара в ръка и безконечните разговори през белите нощи. Щом беше с Аркадий, той не можеше да не заговори и за Олег, за Митюха, за Румянцев и за всички.
Но първо трябваше да разправи за себе си... И той заразказва, увлече се, отпусна се както някога. Беше развълнуван и така климаше и се усмихваше ласкаво - тъжно като същински руснак, че ако го видеха братята му, които никак не го знаеха такъв, биха казали, че се преструва.
- И какво стана с ордена? - попита Бакулин и му подаде цигара.
- Ордена?.. Остави...
- Как така ще го оставя! Да не е обещавал!..
- Научих, негово превъзходителство ни е представил. Но, приятелю мой! Каква по-голяма награда от това, да бъде свободно отечеството ти!..
Аркадий съчувствено се усмихна. Те вече излизаха из града. Все още тук и там се виждаха разградени дворове и сред тях неваросани къщурки, и деца, и жени, но напред вече се ширеше бялото поле, препречено в дъното от тъмната ивица на някакви възвишения. Вляво, успоредно на разкаляния път, по който идеха и отминаваха разтегнати войнишки колони, се редяха палатки. В единия им край, събрали се накуп, ротните тръбачи се упражняваха и се надсвирваха. Наблизо димяха кухните. А оттатък палатките се виждаха сернисто кафявите карета на взводовете. Те маршируваха и се разгръщаха в снега като на парад и офицери в къси шинели подтичваха край тях.
- Това е преображенският... С тоя полк ние сме вече нещо като роднини. Учудва ли те? Е, питай тогава нашата Ксения.
- Ксения ли?.. Аха!.. Чувай, тя с Олег отдавна ли се раздели?
- Може да се каже, отдавна... Но нали я знаеш! Пишеха си доскоро... Докато ни прикачиха в Плевен към гвардията!
Климент весело се разсмя.
- Е, трябва да се примириш с това, Аркашка. В края на краищата гвардията винаги е имала предимство. Но ти на времето май че беше влюбен в Ксения Михайловна, ако не се лъжа?
- Не го криех като тебе.
- Глупости - изненада се Климент и за миг замълча. - Аз държа на приятелството, драги мой. А, както виждам, ти и сега ревнуваш... Признай, не се скривай!
- Извинявай. Този път не улучи. И изобщо, ако има в някого да съм влюбен... но няма смисъл да приказваме; ти не я познаваш - побърза да отмести разговора Бакулин. - Кажи, споменавал ли е негово превъзходителство пред тебе нещо за похода? Чувах, разправят, ле главнокомандуващият одобрил плана му. За утре се чака от Плевен девети корпус.
- Не, не знам... не знам... Но ако разбираш само какво означава това за мене, Аркадий!
Бакулин замислено гледаше войниците, които се точеха край тях.
- Лошо, Клементий, лошо - каза той.
Климент стреснато се извърна.
- Кое е лошо?
- Погледни ги... О да, всички са в това положение. Няма ботуши... кожуси няма... Да не говоря за продоволствието... Не, не, Клементий Славич, приятелю... Никаква модерна болест не е това, това си е направо интендантска болест. Ако щабните хора, а за тях винаги има... кажи тогава за войниците де! Лошо, братко... И още по-лошо ще стане в планината... Представи си, ти си минал... Ще видиш след малко при нас в болницата... А какво ще бъде, като почнем?..
Бакулин говореше с огорчение и яд към някого и към нещо, което не назоваваше. А колкото повече говореше той, толкова по-ясно ставаше на Климент какво се крие зад ония Гуркови думи за трудностите, които не му излизаха от ума. "Всякакви, всякакви", беше казал началникът на отряда. А дали туй ще означаваха само трудностите по снабдяването на армията?.. Той цял се надигна да огледа веселите, почервенели от студа войници, които вече отминаваха. Хармонистът разтягаше хармониката; запевачът извиваше гласа си и подвикваше. Ала нито един не беше с кожухче, с ушанка или поне с калпак. И вторачеше ли поглед в краката им, Климент виждаше, че всеки трети носи цървули вместо ботуши, или че е увил нозете си с нарязана на ивици аба; както личеше по цвета - трофейна, сиреч от турски шинели. Та аз нали още в София, от пленниците узнах, мислеше настойчиво и разтревожено Климент... Аз знаех, да!.. Ала всъщност той чак сега съзнаваше доколко това е важно.
Някакъв конник ги застигна; изчака да му направят път войниците. Беше офицер, с нахлупена фуражка, с високо дигната яка на шинела, пристегнат, със здрави ботуши и затова Климент по-дълго не задържа погледа си на него. Но когато офицерът избиколи бричката и се поздрави с Бакулин, когато ги изпревари и отмина, нещо в глухия му глас и в очите му, черни, без блясък, които Климент едва видя, му се стори познато. Той неволно се загледа в гърба му и в небрежната уверена стойка, с която офицерът седеше върху седлото.
- Тоя... не е ли един от хората на Сердюк, не е ли Кареев? - попита той.
- Познаваш ли го?
- Имах честта! - Климент искаше да бъде насмешлив, ала корнетът беше оставил незаличими спомени в душата му. Нещо у него все още го озадачаваше, трепкаше неразбираемо. - Струва ми се малко особен - додаде той с други глас.
- Има нещо такова... Той беше приятел на покойния Павел Петрович, не, ти не го знаеш, годеник на една от нашите сестри... на Тимохина.
- Мисля, че в класа на Ксенка имаше една Тимохина.
- Не, тая е от Саратов. Учителка. А Павел Петрович, него го разкъса снаряд миналия месец при Плевен, той беше наистина странен човек. Разправяха, бил съден... Нихилизъм или други там някакви идеи. Едно съм положителен, беше безбожник, или по-точно... Или не знам! Тимохина никога не говори за него. Та Кареев е същият. Прочее, той отива при нея.
- Замества приятеля?
Бакулин не се засмя. Не го погледна. Гласът му беше все така сдържан, когато отговори:
- Не мога да кажа. Не знам... И изобщо... не вярвам. Тоест от нейна страна за любов не може да става и дума, братко. Аз сам съм го изпитал - лед. Или не точно лед. Чувствуваш, че има някаква стена и отвъд не може да се премине. Но между впрочем, ето го насреща нашето село. Скравена. Тия там, двете къщи в началото и големите палатки вляво... да, болницата... Папаша, той ще е там, а за Григориевича... Всъщност той е дежурен, да. Там е, там е!
- Любопитствувам да видя Ксения - рече без умисъл Климент.
- Ще я видиш, разбира се!.. Впрочем тя тая вечер е свободна, но не вярвам толкова рано да е излязла. И щяхме да я срещнем... И изобщо остави ги жените, Клементий! Най-важното е, че ние се видяхме. Ще пием водка, ще поприказваме за Митюха, за Румянцев... Аз забравих да ти кажа, онова магаре Румянцев пак се нагласи, остана в Петербург. Ожени се за тлъста зестра и някак... Но какво да ти разправям, братко, такъв е животът! А Митюха го раниха в крака още когато Гурко мина Балкана за Стара Загора... Обади се оттогава един-два пъти. Сега и той е в тила... С един крак.
Бяха се събрали около мангала в голямата палатка на Карл Густич, началника на болницата, седяха на ниски походни столчета, пиеха водка и разговаряха за войната. Насреща до тромавия розоват Карл Густич, техният Папаша от академията, до сгъваемата маса, от която бяха очистени всички книжа, се разполагаха Бакулин и отдавна дошлият, "за минутка" доктор Григориевич, строг, оплешивял мъж, с привързани на шнурче очила и красиви дълги ръце. Вдясно от Климент, на леглото, дето бе захвърлена китара, седеше Ксения, кокетно повдигнала рамене.
Докато отпиваше от чаената чаша (в такива чаши бяха надели водката) и слушаше безкрайния спор между словоохотливия си приятел и Григориевич, Климент крадешком я наблюдаваше. Променила ли се е? Не можеше да реши. През годината, откак не беше я виждал, той никога не се бе сещал за нея. По-право, сещал се беше, но не за нея, а за онова безвъзвратно, щастливо минало, в което и тя имаше дял и което в мислите си напоследък той противопоставяше на студенината и пренебрежението у колегите си англичани... Но сега ето я Ксения! Насмешлива, своенравна, предизвикателна. И все така хубава, това се виждаше от пръв поглед... Беше в престилка. Косите под бялата сестринска забрадка бяха толкова черни, та в следобедния здрач на палатката изглеждаха почти сини. Черни, раздалечени и малко наклонени навътре бяха и закачливите й казашки очи. Голямата уста само се смееше. Виждаше се, че Ксения знае: тоя смях й отива, прави я по-красива; той полюшваше незабележимо вдигнатите й рамене и гърдите, и край нея, като парфюм, се излъчваше някакво неназовимо, възбуждащо очарование.
Не, наистина, че не е жена за Олег, мислеше Климент. Олег е свит, душата му е мека и той прекалено щеше да я обича. А у нея има нещо, нещо... на кого ми напомня тя?.. Тя му напомняше наистина някого, но не толкова с външността си, колкото със своята предизвикателност. Обичала ли го е, питаше се с ненужна упоритост Климент. Може би... Но сигурно е, че не го е обичала достатъчно, щом го е заменила с първия гвардеец... И той си представи такъв един гвардеец, но не от тия, които срещаше сега на всяка крачка, а изобщо гвардеец - млад рус красавец, пристегнат в червената венгерка, астраганеният калпак леко кривнат над едната вежда, дългата сребърна сабя чатка по Невски проспект. Е да, такъв по й отива, реши той, ала сам остана незадоволен от заключението си, присегна се и остави чашата на масата.
Бакулин се беше разпалил.
- Неизповеданни тайни и същински бездни, колега Григориевич! - говореше той, като не преставаше да среща погледите на стария немец, на Ксения и на Климент. - Или не... Впрочем, да! Въпросът се слага така: убийство ли е, когато убиеш, за да не бъдеш убит? Или да защитиш?.. И има ли разлика, сравнено с убийство, извършено от ревност, от страст? Ето така се слага въпросът... Един момент, колега!.. Искам да кажа... Да, какво става в такъв случай със съвестта... Съвестта!.. И изобщо, ако можете, отговорете. Отговори де! - викаше Аркадий, виреше брадата си и се смееше, и се мръщеше на Григориевич. - Не, не като лекар... и не като славянофил, дошъл да защищава... как го каза ти, гълъбче?.. Някаква мисия, нали?.. Добре, мисия. Поставете се в положението на войника, господа... докарали го... заповядали му... И изведнъж хоп: убивай!..
- Ти принизяваш въпроса - прекъсна го нервно Григориевич.
- Как... да принизявам, аз? - избухна Бакулин. Той беше прекалил с водката и вече не се сдържаше.
- Въпросът, мили, беше поставен нравствено... и въобще може да се отнесе единствено за хора чувствителни, интелигентни.
- Григориевич! Ти, братко, изобщо... Не, не, извинявай, но ти... ами че ти направо нищо не разбираш!..
Григориевич му хвърли през очилата си един унищожителен поглед, размърда красивите си ръце и се извърна към Ксения и другите.
- Кажете, за бога, това спор ли е наистина?
Карл Густич се усмихна смутено - добродушно; Ксения рече:
- И двамата сте отегчителни!.. Ето за какво намерили да се карат.
Може би тъкмо тя има право, стрелна се в мисълта на Климент. Нима това действително е тема за разговор: принуденото убийство и съвестта?.. При тежките операции, дето трябваше да се реже и безжалостно да се ампутира, под ножа на Климент неведнъж бяха умирали ранени, макар че той с всички сили се мъчеше да ги спаси. Трябваше ли да мисли за тези смърти, да разсъждава и да чопли душата си? Не му ли бе достатъчно, че е действувал?.. Да, тя има право. Животът си е живот, а нуждата, заповедта, дългът, човещината и мигът - те понякога така сложно се събират в един-единствен възел, че наистина е по-добре човек да не мисли.
Да не мисли... Но той също мислеше, и не отвлечено, а мислеше определено за тази война. Ако тя отново се затегне или спре; ако ония, от които зависеше, заповядаха тъкмо сега, след падането На Плевен, руският войник (за когото беше спорът) да тръгне назад, към дома си; тогава цял народ, неговият народ, на Климент, щеше да бъде буквално изтребен от настръхналите османлии. Защото, казваше си с отвращение и омраза той, припомнил неволно двете изгорени села, през които бяха минали с брат си, за тези зверове убийствата отварят дверите на техния рай; и човек почва да мисли, че те са лишени изобщо от понятието съвест...
- Нашата дама е права, господа! - каза той. - Наистина задълбахме в тягостна тема... Кажете нещо по-весело! Папаша...?
- По-добре разправете още нещо вие - пресрещна очите му Ксения. - Споменахте напреди, че в София има чужденци... англичани... Срещат ли се интересни хора между тях?
- Зависи в какво отношение, Ксения Михайловна?
- Охо!.. Ами че ти не знаеш ли! Ксеничка се интересува само в едно определено отношение, Клементий... Мъжете дали са мъжествени... нали така?.. А жените дали са по-красиви от нея самата...
- Аркадий! Ти просто си отвратителен... И всъщност какво знаеш ти за мен, заядливи човече! - рече тя ядосано, но и в гнева й, както и в държанието й, имаше кокетство, което Климент почувствува и кой знае защо, му се стори, че е предназначено за него.
- Е добре. Слушайте - каза той и заразправя за виконтесата и за нейния щаб от сестри и лекари (той ги заизрежда, като явно искаше да покаже хубавото си английско произношение: doctor Green, doctor Cill, doctor Heath, Leslie, Atwood), както и за другия щаб, военния, в който не бяха само Бейкър и хората му, нито само Сен Клер и бъдещият дюк и ърл, незаместимият Фред Барнаби, но още тайни съветници, наблюдатели, сър Лайонел Харис и полковник Мейтлън от Royal Artillery, и майор Кямбъл от Horse Artillery, и капитан Джеймс от Scotch Greys и още много други, които минаваха или оставаха в града и които Климент знаеше само по име.
Карл Густич не сдържа удивлението си.
- Но, драги мой, какво? Излиза, че при вас гъмжи от гости!..
- О да, да!.. И още много пъти по толкова, Папаша... А кореспонденти, може да се каже световната преса си е дала среща... Дори една американка...
Едва споменал за мисис Джаксън, и той се сети на кого всъщност му напомня Ксения. На нея! Именно на нея - при все че нищо видимо не ги оприличаваше една на друга... Преди беше си казал: предизвикателното държание. Може би. А може би и това, че въпреки всичко и двете му харесваха? Но аз наистина вече не се разбирам, разсъждаваше той с някакъв втори ред от мисли, докато гласно продължаваше разказа си за чужденците в София и за приема у консула Леге. Как наистина се случва все така, че ми харесват жени, които... изобщо жени, чието поведение с принципите си аз изцяло отричам? Не, не бива! Недопустимо е за мене!.. Заприличах на нашия Андреа, но него това го влече. А мен?.. Всъщност той сам не се разбираше; защо си бе казал, че харесва "жени", сиреч, че харесва и Ксения. Ала щом съзна, че е привлечен от нея тъкмо така, както преди месец изведнъж беше привлечен от Маргарет Джаксън, гласът му, изражението, жестовете се измениха. Той чувствуваше, че говори по-увлекателно. И че тя го слуша с внимание и любопитство - а не както напреди, когато спореха Бакулин и Григориевич.
- И ето, че забравихме да пием! - извика разтревожено Аркадий и занаднича в дълбоките чаени чаши. - На кого да налея?.. Какво, излиза, че само моята е празна... Е хайде, за София!..
- По-скоро да я видим - прибави Карл Густич, който винаги и с всичко беше съгласен. - Клементий - рече той, след като оставиха чашите. - Ти напреди спомена там някакъв си доктор Грин... Разбира се, това не е известният хирург Рандолф Грин?
- Тъкмо той, Папаша.
- Интересно... интересно... Попадали са ми негови статии... Ти си го виждал, предполагам? Как изглежда, възрастен?
- Значително по-млад от вас, Карл Густич. Странен екземпляр. Неприветлив. И той се замеси там в една... история. Но безсъмнено творчески ум. И техник. - Докато го описваше, той живо си представи ниския сплескан англичанин и неговата жабешка уста. Казва: "Е, ще мина и без Буденов!"... Да, няма да го заваря, помисли Климент; ще е избягал.
Гласно рече:
- Последните три месеца аз бях, тъй да се каже, негов асистент.
- Е тогава ти... Наистина интересно!
Григориевич намести очилата си и побърза да се присъедини.
- И аз съм чувал това име. Доктор Грин, да! - Той обичаше сериозните разговори. Ала за свое неудоволствие не можа да продължи, тъй като в същия миг платнището на входа се повдигна и в палатката надникна черничкото дълговато лице на една от дежурните сестри.
- Побързайте - кимна тя на Григориевич вместо поздрав. - В седма палатка.
Изражението на Григориевич моментално стана строго и служебно. Той се сбогува хладно с Климент, прошепна нещо на Карл Густич и с привично широки крачки излезе от палатката.
Ксения също се изправи.
- Колко е часът? - попита тя. - О, три!.. Прощавайте, господа, ще изпусна линейката...
- Но ти в града ли пак? - попита с половин глас Карл Густич и сякаш избягваше да я гледа.
- Да, обещах на Женя! (Женя беше нейна приятелка, старша сестра в лазарета на гвардейска болница). Е, довиждане, господа! Клементий Славич, вярвам, че няма да ни забравите... Много, много ще се радвам! - И тя му задържа ръката.
Той почувствува, че почервенява.
- А вие всъщност защо не останете при нас? - рече закачливо тя, когато тръгна към изхода и се спря там за миг, извърната, висока, усмихната. - Карл Густич, та вие се оплаквахте, че нямате достатъчно лекари... а лекарят ви е дошъл на крака!
И все тъй шеговита, тя махна на мъжете с ръка, повдигна с другата платнището и излезе.
- Я виж ти каква умна мисъл - завъртя глава Бакулин. - Да не се надяваш... от Ксенка. А, Папаша, казвай?
- Да каже той, Аркадий... Кажи, кажи, гълъбче?
Техните погледи и думите на Ксения, които още звучаха, и това, че го викаха, че имаха нужда от него, предрешаваха отговора му.
- Какво очаквате да кажа - усмихна се той. - Ксения Михайловна наистина е права... Ето ме, дошъл съм на крака... Ще ида още сега да доведа брат си от Врачеш. Той може всякаква работа... и да готви, и да пере, и... Утре сутринта сме тук и двамата.
По същото време, когато Климент обещаваше на своите приятели да доведе от Врачеш брат си, Коста пък се запъти да дири него в Орхание. Наистина, тръгването му стана някак непредвидено, но пътят до града беше един-единствен и нямаше опасност да се разминат.
Откак ги бяха освободили и им върнаха вещите, Коста живееше все край псковския полк, сиреч край полка на Мойсенко и Иванушка, с които през оная, първата нощ (когато навън всички ликуваха) той игра на дама и на кости и играта ги сприятели. По-късно той се сдружи още с неколцина от тяхната рота; а ротният фелдфебел Егор Егорович Егоров, човек на правилника и реда, макар че като външен го гледаше намусено изпод рунтавите си вежди, понякога се спираше да чуе какво разказва на момчетата за "оттатък", кимаше замислено или пък се кръстеше.
През този ден следобед Коста беше отишъл да си купи от маркитантките тютюн. Тютюн нямаше, но имаше сакъз и той, като си спомни с болка за своя Славейко, комуто неделен ден на връщане от черква неведнъж беше носил тъкмо такъв подсладен сакъз, купи си сега няколко зрънца и задъвка. Дъвчеше и мислеше за дома. Заплел се бе в тая каша, както във всичко се заплиташе, без да разсъждава много, отведнъж, а ето, че му беше тежко и болно. Какво ли правят там нашите? Кахърят се, как няма да се кахърят... И булката, тя хубаво не ме пускаше... Ех, ех, въздъхна той с копнеж, пресече широкия двор на черквата "Свети Димитър", дето беше влязъл да разгледа скоро поставените кръстове, тръгна надолу към Осеница; и тогава именно видя, че се задава неговият, псковският полк. С музиката напред, със знамето, батальоните се точеха по кривите улици в походна колона, слизаха от Чеканица, дето в снега, между редките церове, бяха разпънати досега палатките им, бързаха надолу към шосето, което съединяваше прохода Арабаконак с града.
- Братушки, ама на куда?.. Где... на бой? Начиная ли, а... братушки? - питаше разтревожен Коста, повдигаше се на пръсти и диреше своята рота.
- Ах, Мирон Потапич! - откри той най-сетне правите източени мустаци на унтерофицера. - Куда, брат?.. Ама на куда отивате, бе?..
Коста всячески показваше на строгия унтерофицер, че е забравил предишните недоразумения, но Мирон Потапич продължаваше да се държи неприязнено към него. Причина беше кесията на Коста - когато унтерофицерът я бе върнал, от нея липсваше една златна лира и Коста безцеремонно си я поиска... Сега в отговор на развълнуваните му въпроси Мирон само посочи с глава някъде напред и повече не го погледна. Но в същия миг от редиците се зачуха познати гласове. Викаше Фрол кривокракият, и Иванушка, и хубавецът Тимофей, и Мойсенко с мечия си глас. Всички казваха, че заминават, че дошла заповед да вървят към Правец или дявол знае къде, и че изобщо сбогом, остани със здраве, драги Костя, викаха те и си протягаха ръцете, а той вървеше с тях просълзен и им разправяше нещо на своя комичен руски език; и все им разправяше, и все вървеше.
Така той стигна до разкаляното шосе. А когато полкът се построи и пое към Орхание, той внезапно реши да изпрати приятелите си и дотам. Каза си: хем ще намеря бати в града; той е в щаба, знам го де е... А може да го срещна по пътя, какво ще стоя да го чакам тук, разсъждаваше той... И така продължи с полка.
В щаба на отряда един от преводчиците, услужливият Хранов, му каза, че докторът е бил за известно време при тях, но че си е отишъл още преди няколко часа. Отишъл си? Как ще си е отишъл - той не беше го срещнал. Останал е да обядва някъде или на разговор... Все така уверен, че ще го намери, и с мисли за приятелите си от полка, с които току-що се бе разделил завинаги, Коста се запъти към хана на Думбаз Петко, дето се бяха отбивали с брат си вечерта, след като ходиха да покажат на полковник Сердюк пътеката. Вътре беше така препълнено със селяни и свободни от наряд руснаци, беше така задушно, че докато се провре до укрепилия се с тезгяха ханджия, прежълтял и изнервен старик, Коста цял плувна в пот.
Ханджията познаваше Коста (преди войната той неведнъж бе отсядал в хана му), но Климента не помнеше.
- Ами как може да не го помниш, бе Думбазе! - изненада се Коста. - Я!.. Че ние бяхме с него ей на оная маса... Доктора, бе! Доктора, бе!.. Един такъв хубав мъж, хваща окото.
Хубави мъже имаше много и Думбаз Петко не беше жена, та да ги заглежда. Но той веднага се сети, че около обяд в хана му имаше един доктор българин.
- Само че той замина с Дандевиловите линейки.
- Какво... заминал?
- Ами замина, така беше... Помня го... Много хубаво го помня. Тъкмо бях отишъл... - и той разправи къде му се наложило да иде набързо. - Та на връщане... Такъв един хубав мъж, вярно! Качи се на една от Дандевиловите линейки, те нали всеки ден докарват ранени и се връщат... Чух го даже като казваше: довчера, вика, сме в Етрополе?..
- Какво Етрополе ми разправяш ти!.. Нали за Врачеш става дума!..
- Толкоз знам - рече ханджията и се извърна да налее ракия на един от руснаците, широкоплещест вахмистър, с превързано чело и зъбата, ухилена уста.
Тоя ханджия е луд, говореше си ядосано Коста, като се провираше навън. Ще върви Климент в Етрополе... Отде накъде! И щеше да ме предупреди някак... Е, ако да беше Андреа, разбирам, но бати!.. Той излезе от хана, а пак го човъркаше съмнението. Добре, но като казва, че е доктор и както го описа... Чул го е, дявол да го вземе, чул го е!..
- Хей! - викна той на един от салепчиите, които се въртяха пред хана и подрънкваха с тенекиените си канчета. - Ти откога си тука, бе, отдавна ли си?
- Жежък е, пари! - приближи салепчията.
- Пари той, ама май ти е загаснал огънят!.. Я налей едно канче де... Та ти отдавна ли си тука?
- От сабахлаймта, комшу, ей там в бараката ни е производството...
- Я го гледай ти... Че вие хубави парици изглежда си докарвате, а? Съдружие!
- Братя - рече салепчията и му подаде тенекиеното канче, над което се дигаше облаци пара.
Коста изпи салепа, гърлото му, хранопроводът, стомахът се сгорещиха, защипаха го, той постоя минутка неподвижно, сякаш да изпита насладата от тая топлина, после изведнъж бръкна да плаща и попита:
- Бе, тука някакви линейки да е имало? Как ги рекоха, Дандилови линейки... За ранени де!
- Дето на обяд ли?.. А, заминаха те! За Етрополе!.. Хем празни!..
- Празни ли, каза? Съвсем празни ли? Никой нямаше с тях?
- Ами... Бе Дончо! - извика салепчията на брат си, като него момък с току-що избуяли мустаци, прегърбен и той под казана с врящия салеп. - Бе, не мога да си спомня имаше ли някой в линейките, тия, етрополските.
- Че нали един братушка беше, офицерин, и тоя нашият... дето го казаха, че е доктор.
- Сигурен ли си, че е доктор... Че е българин, знаеш ли? - вторачи в него изплашени очи Коста.
- Бе, че е българин, българин е... Има си хас да не знам, нали и той пи салеп. Пък дали е доктор, братушката тъй го наричаше... Разбрах само, че не е тукашен, дошъл е оттатък Балкана... Нещо разправяха щели да правят в Етрополе, ама какво ще правят, не знам... А!.. Братушка, салеп... парих... чай, братушка, турски чай! - затича се Дончо към войниците, които шумно се появиха от близкия сокак. Брат му веднага го последва. А Коста постоя още някоя друга минута учуден, объркан, без да знае какво вече трябва да предприеме.
Ами той, бати... да беше ми поне казал, разпъваше се между яда и огорчението си Коста. Заради него беше оставил жена и дете - да му помогне, да не е сам; и ето му благодарството... Отишъл... остави ме, повтаряше той, докато нова мисъл го осени. Може пък тъй да се е случило! Да са му заповядали!.. Нали рече тоя: с един братушка... И за колко ли време?.. Ако го слушам този, някаква работа ще вършат в Етрополе. Значи няма да е съвсем за кратко!.. Ами тогаз да вървя там, ей го къде е Етрополе... Пък и колко град е; ще разпитам, ще го намеря, съобрази Коста и щом тази мисъл му мина през ума, веднага тръгна. Шинелът и фесът му останаха във Врачеш и бай Стойчо ще рече, не си ги вземаха тези хора... Но пък защо му е турски шинел! Че ние като се върнем, турски дрехи ли ще носим, размишляваше той и това, изглежда, беше последната му задръжка, тъй като веднага забърза; а не се минаха десетина минути, и излезе от града.
- Ама какво е това там! - спря се възрадваният Коста, вторачи очи. Някъде напред, сред снеговете, се виеше дълга сива колона. - Че това е моят полк!..
Той скоро го настигна. Намери своята рота, намери приятелите си. И пак здрависвания, пак прегръдки. А ротният фелдфебел, като го видя, подръпна строго побелелия мустак, после се усмихна и рече: "Е, като толкова не можете да се разделите... ще доложа на негово благородие. Сега отивай в обоза!"
Коста отиде в обоза и дори в началото не проумяваше думите на Егор Егорович Егоров. Войник ли мислят, че иска да се пише? Чак толкова не си е загубил ума... Те отиват в Правец - дотам пътят им е общ, - а той ще продължи за Етрополе, при брат си... Но когато стигнаха селото и се разбра, че е дошла нова заповед, сиреч, че и полкът отива за Етрополе, Коста видя в това пръста на съдбата. Радостен, ухилен, той се примъкна пак в ротата и закрачи дружно с приятелите си. Вижда се, че наедно ще вървим за София, мислеше въодушевено и разчувствувано той, докато запевачът Никитка подхващаше нова песен. Е какво пък, и през Етрополе има път за София... А като стигнем - ех, да стигнем веднъж! - цялата рота ще настаня у дома... цялата, и Мирон Потапич и него...
Вечерта Климент повторно срещна Ксения.
Като не намери брат си във Врачеш, той предположи, което беше вярно, че Коста е тръгнал да изпрати псковци до Орхание, а и да пресрещне него. Самият той се бе върнал от Скравена по прекия път покрай реката; те се бяха разминали и кой знае каква бъркотия можеше да произлезе от всичко това. А искаше да го види час по-скоро; нетърпелив беше да му съобщи новината, че постъпват на другия ден в болницата.
И така, Климент обикаляше сега осветената средищна част на града, взираше се разтревожено - ядосано в минувачите българи, отбиваше се в дюкяните и кръчмите, дето би могъл да се застои Коста, и разпитваше случайно срещнати познати, но те или не знаеха, или не си спомняха кой е неговият брат. Както през деня, градът и сега гъмжеше от хора. Разговори, смях, песни и викове. И дори жени се виждаха тук-там - с мъжете си, с децата. Обикалят. Гледат. Дивят се едни на други. Защото наистина всичко е някак поновому. И защото никога не е било така. Като че ли ей там, в дъното, не е планината, проходът, и като че ли нощя не се чуват гърмежите. И колко странно, мислеше с неволно вълнение Климент, нито един-единствен фес!..
В издадения напред горен кат на конака, превърнат в офицерски клуб, свиреше музиката на гвардейските драгуни. Единият прозорец беше нарочно отворен и от него, като от гърлото на бутилка с шампанско, избликваше силната пенлива мелодия на някакъв валс, заливаше малкото площадче, кънтеше в насрещните кирпичени стени. По салкъмите наоколо бяха накачени десетки фенери и сякаш привлечена не от музиката, а от обилната им светлина, тълпата под тях бе най-гъста. Студено беше. Хората мръзнеха и тропаха с крака. Но никой не искаше да си отива. Докато ги оглеждаше, та да открие брат си, защото внезапно реши, че ако Коста е все още в града, той непременно ще е тук, докторът отбелязваше безброй радостни лица. Но в какво всъщност е промяната, питаше се Климент. В това, че свири музика? Че площадчето е светло като през деня? Или че тая младичка невяста със сребърните парички на ушите, която се е притиснала до мъжа си и все му говори с очи, и че онова миловидно девойче, дето е зяпнало прехласнато, пък и всички жени наоколо - че могат въобще да бъдат без страх тук по такова време, това ли? Да, да, може би. Ала не и само това. Не единствено това!.. Но тогава какво изобщо е свободата, питаше се той, преизпълнен от щастливата увереност, че вече ги няма другите и че сега е друго, без да съзнава, че тъкмо тая тъй непозната му доскоро увереност и странното неназовимо чувство на задоволство и на щастие, което произлизаше от нея, беше свободата.
- Ето!.. Гледайте!.. - казваха край него и сочеха офицерите, които влизаха и излизаха от доскорошния каймакамски конак.
- Кого?
- Оня там... С големия калпак... От гренадирския полк, вчера дето го посрещахме.
- Бива си го!
- Ами другия... другия, дето сега влиза... Само какви мустаци има!.. Виждате ли... на рамото. Две звездички...
- Генерал!
- Не е генерал... Майор! - обади, се някой, който явно знаеше. - На генералите пагонът е златен.
Няколко души едновременно попитаха:
- От чисто злато ли?
Сред смеха се чу креслив глас:
- Пък на турците пагоните...
- Стига с тия турци, бе!.. Опазил ни господ... - развикаха се от всички страни.
Като се усмихваше, Климент си проправи път към кирпичените къщи, погледна и встрани, до чешмата, дето беше най-тъмно. Коста го нямаше. Отишъл си е, реши той, но вече не се ядосваше, че бе дошъл да го дири, защото онова, което ставаше край него, беше преобърнало и заситило чувствата му. Излезе из тълпата. Но едва сви в улицата и се натъкна на неколцина шумни и развеселени офицери, все прапоршчици. Единият от тях му беше познат и веднага го задърпа.
- Хайде, докторе... Върви с нас в клуба... Малюкин плаща!.. И музика, брат... Чуваш ли я?.. Замълчете, господа!.. Ах, как ми е зажадняла душицата за музика!..
- Наближава, Альошка... Скоро ще ни засвири и друга музика! - развикаха се един през други приятелите му и: така им беше весело, така се смееха на нещо, станало, преди да срещнат Климент, че те веднага забравиха за него и шумно забързаха към силно осветеното площадче. А той постоя за миг между зидовете с усмивка на устата, останала от тяхната веселост, и му беше приятно, че пак срещаше такива хора и съжаляваше, че не тръгна с тях.
Той стигна главния път, мина моста над Стара река, но щом видя, че се задава някакъв файтон, остро почувствува умора. Колко ли можеше да му вземе до Врачеш? Най-много четвъртак (беше сменил турските си пари с рубли). Само дано е празен! Но когато файтонът приближи, той ядосано видя, че е военен. Отзад, зад войника, седеше възрастен офицер, генерал от гвардията, а до него красива млада жена в светла шуба, с голяма яка, с маншон на ръцете и калпак от скъпа кожа.
Неволно забави крачките си и се извърна да я види по-добре. Беше Ксения Бенецкая. В същия миг и тя го позна.
- Я, Клементий! - извика тя с неприкрита радост и нито капчица смущение, че я вижда по това време в компанията на възрастния генерал. - Спрете, княже... кажете да спре!.. Този е моят приятел, българинът, за когото ви разправях напреди... Но елате по-скоро да ви представя на негово сиятелство - рече тя нетърпеливо, щом файтонът спря.
Генералът се извърна и докторът почувствува върху си неговия благосклонен, малко уморен и разсеян поглед.
Все със същото онова кокетство, което днес в палатката на Карл Густич Климент си бе решил, че е само за него, а сега разбираше, че е въобще за мъжете, Ксения ги представи един на друг. Думите й сякаш казваха на Климент: а ти, любезни, ме смяташе достойна само за своя срамежлив приятел - или пък за себе си... Да, той неведнъж бе чувал името княз Оболенски. Николай Николаевич Оболенски - флигеладютант от свитата на негово императорско величество, командир на първия между полковете, преображенския, наследник на стар род, един от най-знатните в Русия... Ето какво означаваха язвителните слова на Бакулин, че са се сродили с тоя полк и че изобщо Ксения хвърчи вече нависоко.
- Надявам се, няма да ми се сърдите, Клементий Славич! - каза тя. - А аз вече успях да разправя на негово сиятелство вашите премеждия...
- Не, разбира се... Но, струва ми се, не заслужава, Ксения Михайловна... Просто недоразумение, ваше сиятелство! - прибави бързо, донейде смутен, донейде поласкан Климент.
Князът кимна съчувствено и се засмя. Смехът му беше приятен, ласкав, но някак привичен и не извираше от душата.
- Е да, това наистина се казва недоразумение - рече той. - Да ви разстрелят като шпионин, когато тъкмо вие... Началникът на отряда се шегуваше оня ден със Сердюк... Та това сте значи вие! Поздравявам ви с избавлението - прибави Оболенски, като наблегна на последната дума, с което може би загатваше не само за избавлението му от турците, но и от прекалената осторожност на полковник Сердюк. А приятният му, малко небрежен глас сякаш казваше: е да, драго ми беше, видях ви, а сега довиждане, любезни, довиждане!..
Той дори подаде ръка на Климент. Но Ксения избърза.
- Представям си как ще посрещне един такъв разказ негово височество, княже!..
- Да, да... Той обича такива истории!
- Обича? Аз мисля... ще бъде сензация! Българин, учил в Русия, иде от София... забележете, София!.. и хоп, в лапите на страшния полковник Сердюк.
Князът се смееше, хлътналите му очи се оживиха; меката гледана брада весело затрепка.
- Нали е мила! - каза той.
- Да, да - съгласи се веднага Климент. А си мислеше: ето какво виждат те в онова, което за мене нея нощ беше всичко... Но тя наистина е мила... И много по-умна е, отколкото предполагах!
- А защо вие не дойдете в клуба... да разкажете сам! Nicolas, нали?
- Защо не? Така сензацията би била пълна... Заповядайте, качете се - покани го Оболенски със своя ласкав, не търпящ възражение глас и Климент, макар да се противеше в себе си, поблагодари, качи се и седна срещу тях двамата.
Отиваше в клуба, сиреч тъкмо там, където прапоршчиците го бяха викали да иде, а после го забравиха и той съжаляваше, че не тръгна с тях. Ала колко различно щеше да бъде пристигането му сега!.. Докато разговаряше сдържано - развълнувано с Ксения и княза, докато си повтаряше, че трябва да бъде спокоен и естествен, както бяха спокойни и естествени те, той чуваше гласовете на тълпата, която щеше да го оглежда: "Кой е този с тях? Какъв е той? Защо не е военен?"... Беше му неудобно, че щеше да мине под толкова любопитни и възхитени погледи, ала се и ласкаеше. Ксения беше споменала "негово височество". Нима наистина Олденбургският принц (братовчедът на императрицата!) ще бъде в клуба и той, не блестящият с нищо доктор Будинов, ще има високата чест да му разкаже премеждията си?.. Своите премеждия... По-точно, да го разсмивам като някой шут, сети се той за какво го водят със себе си и как князът бе казал, че негово височество обича такива истории... О, колко съм станал мнителен; различавам ли се от Сердюк наистина, упрекна се Климент. И към кого?.. И тъкмо аз. Как е възможно тъкмо аз!..
Докато пътуваха с файтона и бяха така близо един до друг, още мисли го гнетяха. За Ксения... Днес в палатката (когато вече знаеше, че тя е свободна, сиреч, че е скъсала с Олег), будиновското в характера му, което Климент винаги се мъчеше да потиска, беше избликнало. Оня поглед и усмивката, с която тя излезе, неосъзнато грабна душата му. Той и не помисляше вече за "гвардееца". Само си казваше: ще работим наедно; може би ще я дадат за сестра при мен...
А сега те се намираха още по-наблизо, очи в очи; и коленете им дори се докосваха в тъмнината при всяко полюшване на файтона. Но нямаше го днешното стремление и дигнеше ли към нея поглед, Климент неволно го прехвърляше на княза. Светлината на околните фенери менеше лицето му, отчасти закрито от силно прошарената брада. И как безцветни изглеждаха на Климент уморените му очи, като ги сравнеше с огромните черни и жадни за живот очи на Ксения... Отегчен... преситен. Дали е женен? Сигурно; за някоя като него - княгиня или графиня, отгледана от няни и гувернантки. Това е естественото при тях. Както е естествено да имат по някоя друга любовница, мислеше той за неща, за които знаеше главно от прочетените през студентството романи. Бедна, но млада и хубава; обезателно млада и хубава.... А Ксенка, глупачката... Но колко са слаби жените; и как ги обайват титлите и положението, говореше си с озлобление и малко по-късно със съчувствие Климент.
- Е, да слизаме - рече Оболенски, когато файтонът спря пред някаква порта с голяма стряха: Пред нея караулеше часовой. В близост сред тъмната улица бяха запрели файтони.
- Но... струва ми се, вие казахте клуба?..
- Е да... А! Вие мислите оня клуб!.. Той е помислил, че за офицерския говорим, Ксения. Не, драги, тук е английският - английският клуб е тук...
Това наименование дойде дотолкова неочаквано, че Климент съвсем се забърка. Но нали е война?.. Нали англичаните стоят зад Турция?.. Не, не! Чувствуваше, че има нещо, което или той не разбираше, или пък изобщо беше неразбираемо.
В английския клуб свиреха балалайки, пиеше се шампанско и изобщо беше весело. Петнадесетина гвардейски офицери, няколко униформени и цивилни чужденци, снабдени с височайше разрешение да бъдат тук, в близост на фронта; три-четири млади и по-възрастни дами от висшите петербургски кръгове, сега сестри доброволки в благотворителното общество на княгиня Шаховская "Утоли моята печал" (заедно с Червения кръст болниците на това общество неизменно следваха армията) - тези бяха хората, които още в първия миг се хвърлиха в очи на изтръпналия от стеснение Климент. Той подаде палтото и калпака си на войника, притичал да ги посрещне, и очакваше, че турският офицерски мундир, който все още носеше, ще обърне веднага всички погледи към него. Но се излъга.
Всяка от малобройните групички, настанили се в разтворените към салончето стаи на чорбаджийската къща, беше погълната от свое занимание. Едни играеха на карти, други разговаряха, трети се чукаха с високи, непригодни за шампанското чаши или тихичко пригласяха на балалайките. И само някакво старче, окичено с ордени и седнало в сянката на ъгъла, се заинтересува от влезлия Климент, защото не преставаше да го гледа. Но като приближи, той, откри, че старчето всъщност спи.
- А, Оболенски!.. Ксенка!.. Хайде, отдавна вече... Ваше сиятелство... минете, седнете до негово височество! - посрещнаха ги весело от най-многобройната група, разположила се по миндерите до джамлъка на салончето.
- Забавихте се, княже! Какво става с вас наистина? - каза оня от генералите, когото бяха нарекли "негово величество". - Седнете... Направи място на началството си, Грабе... още малко, по-нататък, и Ксения ще седне до мен...
- Е как сте, Ксения Михайловна! - прибави той, като хвана ръката на младата хубавица и я задържа. - Ранени, болни... И досега там? Николай, нима може така, вие трябва да се погрижите!..
- А може би той вече се е погрижил, ваше височество! - рече неопределено и кокетно Ксения. Мъжете край нея се разсмяха; другите две дами от компанията, сестрите доброволки баронеса Тизенгаузен и малката Кабардо, си размениха насмешливо - завистливи погледи. Това не смути Ксения. Като знаеше, че смехът я прави още по-красива, тя цяла засия, седна на отстъпеното от граф Грабе място на миндера, вдигна по навик прелъстително рамене и продължи да разговаря с принца.
Принц Александър Петрович Олденбургски, командир на първа бригада от първа гвардейска дивизия, в която се числеше и полкът на княз Николай, беше значително по-млад от другите. Бръснат, с мустаци а ла Бисмарк, той беше светлолик и рус, но не с топлата, златиста русота на повечето руснаци, така позната на Климент, а с някаква друга, платинена, която веднага издаваше немския му произход. Очите му бяха сини и макар че се смееха дружелюбно, на Климент (при мисълта, че за развличането на тоя именно човек е доведен тук) му се стори, че открива в тях нещо надменно. Принцът говореше високо и ясно произнасяше всеки звук.
- Кого виждам тук! - каза повече учуден, от колкото зарадван княз Николай и се отпусна на миндера до Ксения. Като нея и той беше забравил доктора, който стоеше настрани, изчервил се от смущение и обида, и чакаше да се сетят за него. - Гавелог!.. За бога, кога успяхте да се върнете? - попита той по французки оня, който седеше от другата страна на отрупаната с бутилки маса и разговаряше с мургавата Кабардо.
- Само преди два часа, княже. А както виждате, в клуба съм преди вас!..
- Е да! Ненапразно ви наричат Одисей... Но кажете, кажете! Как е господарят император? Видяхте ли Долгоруки? А Алексея Александровича? Той оправил ли се е? А графа, граф Тотлебен? Вярвам, че сте се хранили у великия княз и там сте имали възможност да се срещнете с всички! - говореше Оболенски, но не с любопитство и нетърпение, а защото му беше приятно да изрежда имената на своите познати. Англичанинът само кимаше: да, да, всичко това се бе случило тъкмо така и в главната квартира той бе видял всички...
Мистър Гавелог беше поразително красив мъж, приличаше на Байрон (при все, че шегобиецът Грабе го бе нарекъл Одисей) и дори подражаваше в прическата си и в артистичното си облекло на него. Той отдавна вече се намираше при щаба на западния отряд и тъй като беше в тесни приятелски отношения с Олденбургския принц, позволено му бе да обикаля позициите, нещо, което заповедта на Гурко изрично забраняваше на чуждите кореспонденти. Гавелог представляваше тук "Таймс". Както обичаше да споменава, той пишеше и книга за войната и поради това понякога се допитваше за съвет до тоя или до оня генерал. Но той никога не биваше отегчителен. Природното му остроумие правеше от него желан събеседник. Приятелството му с братовчеда на императорския двор ласкаеше заговаряните офицери. Най-сетне Гавелог често се шегуваше сам със себе си. Той казваше: "Моля, господа, не говорете това пред мене! Аз съм англичанин, значи симпатизант на султана и може би негов агент!"... Такива думи предизвикваха в английския клуб буря от смях. Защото смешно беше наистина да се предположи, че такъв изискан, облагодетелствуван във всяко отношение джентълмен би могъл да служи на турската назадничавост и простащина. И офицерите бяха прави в това отношение, тъй като той служеше само на Сен Клер.
- Гавелог носи цял куфар новини, Николай! - намеси се принцът. - Но вие не знаете най-важното! Господарят император заминава! Да, да. Ето писмото, което ми донесе вашият приятел.
- От Черкаски ли?
- От Батенберг, от моя любезен братовчед!.. Разправете, Гавелог!
Кореспондентът подхвана да разказва как бил у княз Черкаски, дето вече в подробности се говорело за гражданското устройство на България, и отново станало дума за бъдещата столица - сега всички били съгласни да бъде София.
- Момент... момент - спря го Оболенски. - Казвате, за София. А аз тъкмо ви водя човек оттам! Българин, донесъл важни сведения...
Англичанинът любезно замълча, но принцът беше нетърпелив.
- После, княже! Да свършим... да не прекъсваме...
- Е да, да, наистина. Да чуем тогава първо мистър Гавелог! - Княз Николай извърна продълговатото си застаряло лице и изтръпналият за миг Климент видя, че му прави знак да седне къде да е и да слуша и той. Докторът притегли първото столче, закри се зад широкия гръб на баронесата доброволка и като местеше поглед от принца на неизменно красивата Ксения и на княз Николай, заслуша по-нататъшния разказ на англичанина. Разказът беше колкото духовит за ония, които знаеха какво говори той, толкова и отегчителен за Климент, който различаваше само отделни имена, титли и високи длъжности. И все пак ето, че научих нещо, мислеше той. На времето Дяко го казваше като слух, а то излиза истина... Нашата занемарена, кална София... А какво ли правят сега моите бъдещи столичани, опита се да се пошегува той, но шегата излезе някак пречупена и горестна; и без да разбира как, докато се намираше сред това блестящо дворянско общество, той неволно си мислеше за дома.
- Не, не! Въпреки вашето похвално умение в разказа ви, драги ми Гавелог, липсва, така да се изразя, същността, на работата - прекъсна недоволно кореспондента Олденбургският принц. - Прочее аз напреди не ви прочетох писмото, госпожи и господа! Слушайте какво пише любезният мой братовчед Батенберг... Хм, да... Ето!.. Или чакайте, тука говори за ордените... Получил, разбира се, нов орден, трети или четвърти - и за себе си, и за Фелициен. Вашият Долгоруки също е награден, Николай... Сега там изобщо раздават ордени... - Той направи изразително движение с ръка и се изсмя студено - презрително. - Да, ето... Принцът скоро заминава за Петербург в свитата на негово императорско... Но тук има една фраза, която ме озадачава... "Императорът, който, след като научи за историческата победа и залавянето на маршал Осман паша в плен, беше в прекрасно разположение на духа, по време на динето каза: "Сега вече трябва да се мисли и за държавен глава на бъдещата България... Естествено, някой от нашите любезни роднини би могъл да се заеме с трудната отговорна мисия..."" И тук, драги братовчеде, императорът изреди имена... Моето име, твоето и на брат ти, Константин Петрович. А също тъй принц Алберт Саксеналтенбургски, саксонския херцог, както и Лайхтенбергския херцог, но за Евгений Максимилиановича аз мисля, че спомена само поради неотдавнашната трагична смърт на брат му. "Що се касае до мене, вие разбирате, братовчеде, че ако не бъда принуден от обстоятелствата"... и прочие. Чухте - засмя се студено принцът, - Батенберг пише: ако бъде принуден... И след това сам тръгва със свитата на императора за Петербург... Ясно!..
Сега всички заговориха едновременно - и граф Грабе, и княз Николай, и генералът, който се беше притиснал до баронеса Лизъл фон Тизенгаузен, и още двама-трима, а с тях и дамите, и Ксения, която шеговито и мило безцеремонно каза:
- Аз, разбира се, бих желала моят Nicolas да е княз на България... но щом от императорската фамилия... Е, много естествено е вие да бъдете, ваше височество!.. Не, ние всички сме съгласни!.. И изобщо... изобщо да пием! - извива тя сред общия смях. - Водка! Дайте ми водка, господа! Искам да се напия... Стига все тези... като съм там в болницата, ранени... ампутирани... тифус... Тук пък - но, по дяволите! Кажете нещо за любовта!
- Няма любов - рече граф Грабе и й подаде препълнена догоре с водка винена чаша.
Тя го погледна внимателно, като да размишляваше върху думите му; после изведнъж бялото й лице стана лекомислено, тя се чукна с графа, чукна се с принца, с княза, с всички, които протягаха към нея чашите си, изпи наведнъж алкохола, потърси се, усмихна се - и като отхвърли косата си, рече дръзко:
- А знаете ли какво си представлявах аз преди за вас, господа... и за тия ваши клубове...
- Я! Откровение... Тихо! Госпожи и господа, признание - викаше услужливият Грабе.
- Кажи, Ксеничка... Кажи, гълъбче - изпречи се насреща й късичкият кръглолик Саватеев, който седеше досега от другата страна на принца, пиеше си виното и откак бяха започнали сериозните разговори, не беше се обаждал.
- Якоб Федорович! За бога... Наистина ли е все така скучно при вас?
- Все така, Ксеничка...
- Ив петербургските салони?
- И там... и там, мила моя! Целият свят е скука - отвърна той с умиление и по топчестите му страни се проточиха сълзи. Беше пиян. - Княже... ваше височество... Момчета, какво чакате. Хайде, господа, пийте! Нашите дами скучаят, господа!.. - Той чукна чашата си в чашата на Ксения, която Грабе галантно бе напълнил, и се изви да се чука с другите.
- Седни, Якоб! - оттласна го с досада от себе си принцът, но Якоб Федорович беше пълен, а и масата му пречеше да се извърти и да се отдръпне назад. - Полковник Саватеев, на вас говоря! Пфуй! - И негово височество процеди през зъби една от ония конкретни немски ругатни, в които се говори за гръмотевици и мълнии и които само извикваха усмивки по устните на истинските руснаци. - Ще ме полееш с вино - каза той.
Пияният Саватеев седна, но, не престана да говори.
- Ами нали след седмица... - учудваше се той. - Пийте, господа! Какво?.. Ксеничка... Ей, баронеске, Лиза, ела тука, целуни ме, гълъбче... След седмица може и хич да ме няма...
- Целунете и мен! - предложи лъскавата си буза граф Грабе. - Мен и без това вече ме няма!..
Неусетно, на шега веселостта ги облада. Те се чукаха (някой подаде чаша и на Климент, ала след това го забрави и той остана все така настрани), говореха, спореха. Има ли смисъл животът? Не, няма. Да пием тогава!.. И пак: какво само има смисъл? Да пием. Всичко, каквото подхванеха, беше смешно. А те подхващала всичко и нищо не завършваха.
- Господа, моля внимавайте какво говорите пред мен! - рече по обичая си Гавелог, като не преставаше да ухажва малката Кабардо, която и без това беше влюбена в него. - Ето, научих например, че след седмица започвате офанзива... Че корпусът на барон Криденер пристига утре, но ботуши и кожуси няма да дойдат и до края на годината... Изобщо предупреждавам ви!..
Неговото предупреждение още повече ги развесели. Кабардо затананика, Ксения пусна силния си глас. Някой каза да извикат пак балалайчиците и когато тримата войници, облечени в дълги копринени ризи, се настаниха на насрещния миндер и бързо-бързо засвириха, веселието вече беше пълно.
"Ах, моя... моя... непостижима... моя любима..." - пееха всички, а княз Николай беше обгърнал Ксения с ръка и поклащаше ритмично подмладеното си лице. Само Климент не пееше... А аз си мислех; да, какво си мислех аз, когато тя се изправи днес там, при входа на палатката. Мислех си, че ние двамата... все същите, моите глупости... Но колко е хубава тя! Как се зачервиха страните й от алкохола... Негова любовница. И дори вече не се възмущавам. А съжалявам ли я, питаше се той. Трябва ли наистина да я съжалявам?
- Кой ще танцува с мене! Кой, кой? - скокна Саватеев. - Зиночка!.. Не искате?.. Лиза, баронеске... хайде, баронеске...
- Аз! - извика Ксения и така живо се освободи от ръката на княза, че той се полюшна и я загледа изненадано усмихнато.
- Хайде! Хайде! - викаше Якоб Федорович и разкопчаваше уланката си.
- Докато единият падне, съгласен ли си?.. А, съгласен ли си?.. - разблъска мъжете и изтича към него Ксения.
Балалайките подхванаха, от миндерите запляскаха с ръце, от околните стаи заприиждаха любопитни да гледат.
- Хайде!.. Почвайте! - викаха всички.
- Той да почва...
- Не, не... ти... едновременно...
Но нито тя, нито той можаха да започнат, защото в същия миг някакъв млад офицер в шинел и с казашката папаха си проправи път между надошлите от другите стаи и неочаквано изскокна напред.
Беше един от адютантите на Гурко.
- Ваше височество, позволете...
- Какво има, княже?
Климент чак сега си спомни отде познава тоя есаул. Княз Цертелев!.. Бяха му казали, че бил преди войната консул в Одрин.
- Негово превъзходителство кани всички дивизионни и бригадни командири, както и командирите на гвардейските полкове да заповядат веднага в щаба.
- Как... сега?.. За бога, друга работа нямате ли си там!..
Няколко гласа се присъединиха към Олденбургския принц. "Това е просто прищявка!" - рече някой, който стоеше точно зад Климент.
А пияният Саватеев се развика:
- Аз не отивам никъде... Не, не, аз ще играя с Ксения.
- За теб не се отнася - успокои го княз Николай, а после, като се извърна към адютанта, притури иронично:
- Надяваме се, че положението не се е усложнило, нали?
- Тъкмо напротив, ваше сиятелство. Току-що се получи радостно известие. Сърбия обявила война на Турция.
Климент не сети как стана прав. Това вече го засягаше - да, това го засяга.
- Очакваше се - рече присмехулно един от генералите. - Щом падна плевенската крепост!..
Черните очи на адютанта блестяха.
- Негово превъзходителство има сведения, че сръбската армия ще се насочи към Ниш... И оттам може би към София.
- Към София!.. Господа, те искат да ни изпреварят...
Това известие изведнъж преобърна духовете. Макар че продължаваха да негодуват, дето началникът на отряда тъкмо по това време ги вика, генералите, а те бяха почти половината, забързаха за шинелите си, всеки коментираше, всеки искаше да разбере какво отражение щеше да има сръбската намеса върху по-нататъшната стратегия на войната.
- Явно е, че стремежът им е да влязат преди нас в София - каза старият граф Шувалов, командирът на втора гвардейска дивизия, който покрай брат си, посланик в Лондон, виждаше във всичко политически ходове; а при това тая вечер беше и недоволен, че не успя да завърши играта си на вист. - Известно е... Милан отдавна има претенции за този град, макар че ние го гласим за бъдеща столица, и той знае това!..
А княз Николай отново се сети за Климент, който се беше замислил върху тревожните, току-що чути думи.
- Извинете, докторе - рече с ласкавия си глас Оболенски. - Вие видяхте, така се случи, та нашата сензация остана настрана...
Климент слушаше, а умът му беше зает от новите мисли и той само поклати глава.
- Вярвам, че вие ще ми направите услугата да изпратите с файтона Ксения Михайловна, нали? - чу той княза и това така го смути, та той не беше сигурен дали го е разбрал.
- До Червения кръст ли, ваше сиятелство?
- Да, да... То е тука на две версти.
- Разбира се... С радост!.. Аз и без това от утре постъпвам там.
Ръководителят на английското разузнаване при западната турска армия, цивилният майор Джордж Сен Клер живееше вече от много години в европейската част на Отоманската империя и затова беше дълбоко убеден, че няма друг, който така изтънко да е запознат с психологията на българите и на турците. Още преди време заедно с един от своите приятели (тогава и той консул като него) Сен Клер бе написал книга, която се посрещна сред дипломатическите среди в Лондон с голям интерес. Тази книга, в двете й издания ("A residence in Bulgaria" и "Twelve years study of the eastern question in Bulgaria"), и досега неизменно лежеше върху масата на майора; понякога в свободните си часове той я вземаше и я прелистваше. Но той не я показваше вече на сънародниците си. И само от време на време помощникът му Лоуел, един безличен на вид йоркширец, когото обикновено вземаха за грък, споменаваше за тази книга или пък искаше да я прегледа.
И така, Сен Клер бе живял с увереността, че не само разбира отношенията между двата враждебни народа, но и като никой друг предвижда възможностите и развитието на тези отношения. А сега съзираше, че се е мамил.
Преди всичко той се виждаше измамен от един човек, към когото винаги бе изпитвал симпатия и когото бе бранил от подозрителността на приятелите и на неприятелите си. Но това беше маловажният, частният случай, при все че Сен Клер го чувствуваше като лична обида. Истинското, голямото, което се бе променило, беше смисълът на нещата, тяхното значение, ценността им. Като всеки фанатик, той не само вярваше в своите убеждения, но той живееше с тях, живееше за тях и дълбоко страдаше, когато обстоятелствата ги накърняваха или го караха да прави компромиси. Ала сега работата не беше нито до накърняване, нито до компромиси. Сега всичко се бе обезценило - като някаква едра банкнота, с която вчера е могло да бъде купено какво ли не, а днес инфлацията я превръща в нищо.
Всъщност подмолното крушение на неговите планове започваше година по-рано, но той не искаше и не можеше да го повярва. Дотогава - а и досега - Сен Клер бе живял все с тия същите планове: как да се заздрави Турция и как да се нанесе по-силна вреда на Русия. За него те бяха две страни на едно и също дело - отмъщение обществено и отмъщение лично. Той дори истински не си спомняше кога именно се бе зародило това неумолимо ожесточение у него и защо всъщност се беше зародило. Та той винаги се наричаше англичанин. Но от миналата година, след като турците с недалновидното изтребление на хиляди хора настроиха света срещу себе си, сиреч сами развързаха ръцете на Русия, дълбоко в душата си той ги възненавиди тъкмо толкова, колкото отдавна вече ненавиждаше техните непокорни раи.
И все пак, като всеки фанатик, който живее самотен в света на своите неизменими убеждения, Сен Клер беше уверен, че ще се намери изход и че всичко ще се оправи. Ала започна войната и нещата не само не се оправиха, а от ден в ден ставаха по-бедствени. На армията им той вече не вярваше. Единственото, което, според него, можеше да възвърне предишното положение, беше общата намеса на западните сили във войната... А колкото по-често говореше на своите сънародници и на консулите за единственото резултатно средство, толкова самият той все по-слабо вярваше и в това последно средство. Докато вечерта след годежа у Задгорски той получи от своите агенти известие, че Плевен е паднал. Това го пречупи, отчая го. Същата нощ научи и за доктор Будинов и тая капчица преля чашата. Гордостта му, студенината, презрението към хората моментално избиха в жестокост. Той съзнаваше, че слиза на равнището на презрения и омразния му Джани бей и че върши тъкмо онова, което бе отричал като непохватно и недалновидно. Ала резултатът вече му беше безразличен. Щом той губи смисъла на живота си, има ли тогава значение кой ще живее и кой ще умре?
Доктор Будинов и брат му ги нямаше; нека арестуват тогава третия брат. А той пък побягнал, крие се някъде или прехвърлил Балкана. Тогава докарайте баща им и го натикайте в най-тъмната дупка на Черната джамия... И не само него. Като да се бе отприщил пороят на благоразумието; сега довчерашните доверени чорбаджии му се струваха вече съмнителни и недостойни с тяхната предпазливост и изчакване... Заптийските команди начаса тръгнаха от къща на къща. Откараха богаташа чорбаджи Мано със сина му и със зетьовете му, които се намериха в къщи; откараха уважавания от всички Димитър Трайкович, откараха хаджи Коцев и владишкия наместник, и още мнозина други, най-вече учители или учили в чужбина, които се случиха налице или още отпреди бяха влезли в очи, като: бай Боне хаджи Бонев или като майсторите Станое и Димо Обущарчето. Които успяха да се укрият, укриха се; хората не мислеха вече ни за занаяти, ни за търговия. Градът изтръпна. Какво ставаше? Защо?.. Откъде почна и докъде щеше да свърши?.. Някой беше дочул: Плевен паднал!.. После почнаха да бесят безпричинно горублянците - всяка заран нов човек... Сега вече всички бяха уверени, че Плевен е паднал... А една сутрин се пусна дума и за Сърбия: обявила и тя война...
Тогава именно пламна неочаквано сеновалът на кавалерийската казарма. А на другата нощ изгоря и голямата джамия в Карагьоз махала, дето бяха складирани хиляди чували с ориз и сандъци със сухари за армията. Единият пазач бе убит. Другият, местен човек, безуспешно се бе мъчил да залови подпалвача. От него Сен Клер научи кой е той: Андреа Будинов. Същия ден майорът получи и едно шифровано известие от своя агент в руския лагер, Гавелог. Между много новини от политически характер, някои от които бяха остарели, кореспондентът изказваше предположение, че Гурко в скоро време ще щурмува Арабаконак. Накрая той споменаваше за някакъв беглец, донесъл изключително важни сведения на руснаците - но какви бяха тези сведения и кой бе този беглец, Гавелог не знаеше, тъй като, пишеше той, "не ми се е удавало още случай да го срещна".
Сен Клер сложи това писмо не в служебната каса, а в портфейла си. Странно наистина, мислеше си той със своето ледено озлобение, но и с някаква изненада, която го накара за миг да се спре. И как се случи така, че сам вкарах вълците в кошарата, а после им отворих широко вратите да излязат?.. Не, тоя, най-младият, ще ми плати за всичките... Те още не ме познават мен; никой не ме познава.
В дома на Задгорски отношенията между членовете на семейството бяха мъчителни. Неда мълчеше, преструваше се на болна, та да не се среща с годеника си, и действително беше болна от тревога и от мисли за Андреа. Брат й - в тъмнината куршумите не бяха го улучили - непрестанно се заканваше. Едничък баща им беше смутен, при все че не го издаваше. Външно Радой продължаваше да е груб, викаше, тряскаше врати и изобщо беше такъв, какъвто дъщеря му не го знаеше (тъй като през седемгодишния й престой в чужбина нейните детински спомени бяха избледнели), ала в душата му имаше срам. И тоя срам произтичаше не толкова от "срамотиите" на Неда, колкото от пагубната "недомислица" на Филип.
Както и да преобръщаше събитията, както и да си ги обясняваше, Радой не можеше да забрави кога започнаха арестите в града и какво ги бе предшествувало. Наистина, той никога не споменаваше за това; да го изрече, означаваше да го признае, а той не искаше да го признае дори и пред себе си. И се държеше като че ли никога не е било... Говореха ли за арестите, Радой ругаеше турските безчинства, както преди не се бе отпускал. Ругаеше ги не само пред домашните си, но и пред роднините, пред еснафлиите в чаршията. Той истински жалеше арестуваните; казваше, че както е тръгнало, някоя нощ и него ще приберат в Черната джамия. Но и с тези думи той пак искаше да заглуши срама в душата си. Защото синът му не преставаше да дружи с чужденците и защото по-добре от всички Радой знаеше, че няма опасност за никого от неговото семейство.
Рано преди обед, на втория ден след като изгоря джамията в Карагьоз махала, Филип - той бе прескочил набързо до хаджи Данчовото кафене да научи последните новини - се завърна в къщи тържествуващ и злорад.
- Къде изчезна - скара се нетърпеливо баща му. - Чакам те и не мога да изляза...
- Аз само за минутка.
- Хубава минутка! Цял час. Знаеш, че бързам...
Те се бяха уговорили да има винаги човек в къщи, сиреч пазач за Неда, тъй като консулът минаваше всеки ден или изпращаше някого да се осведоми за здравето на годеницата си, а те не смееха да я оставят насаме с него.
- Де е тя - попита Филип.
- Ей я!..
Тъкмо в тоя момент Неда излезе от стаята си и бързо, без да ги поглежда, мина покрай тях и влезе в салона. Тя беше много отслабнала, като че ли станала по-висока; хубавите й пастелни цветове се бяха стопили и ако човек, като годеника й например, не знаеше причината, щеше наистина да сметне, че е болна.
- Чакай... чакай да чуеш едно особено важно за тебе известие, госпожице - тръгна след нея брат й. Гласът му беше така неприкрито подигравателен, че баща им неволно се заслуша.
Тя не се обърна. Влезе в салона, отиде при хармониума и заразлиства без нужда нотите си.
Брат й се спря и я гледаше с ръце в джобовете.
- Оная нощ... пожара, разбрало се, че е дело на твоя човек... И сега сутринта знаеш ли за какво бил барабанът?.. Награда дават. За главата му дават!
- Че ти нали получи вече една награда - извърна се тя.
Той потрепери от гняв... Тя нямаше доказателства; не беше го видяла, като излезе среднощ.
- Мръсница. Не можеш ме засегна...
- Не мога - каза тя.
- Стига - процеди през зъби баща им. - Забърка я една, дето... И какво ти е виновен сега годеникът ти? - стрелна той с ястребовите си очи Неда.
Тя стисна устни.
- Защо го връщаш всеки ден, а? Кажи де! Нали си ужким все за честното и почтеното...
- Вие сте виновните! - избухна тя.
- Ха!.. Ние! Безсрамница наистина...
- Да, вие!.. Вие!..
- Я млъквай!.. Млъквай, че да не те започна пак! - Но макар че я заплашваше, нито той, нито Филип вече я биеха.
- Аз отдавна щях да му обясня! - извика отчаяно Неда. - Той не е като вас... Той не може да не ме разбере... Но вие ме пазите, като заптии ме пазите!..
- Какво каза?.. Мене заптие да ме наречеш?.. Дето съм те родил и изхранил.
Тя повече не слушаше. Внезапно, щом сама изрече думата "заптии", щом я чу да я повтарят, тя се сети как бе започнал разговорът и какво означаваше, че за главата на Андреа е обявена награда. Боже мой, та той значи е в София... И се намира в смъртна опасност... Награда да го издадат... да го убият! И сега всеки може да се полакоми... О, да бяга по-скоро! По-скоро - далеч... Но докато си повтаряше трескаво, че Андреа трябва да бяга далеч от София, тя в същото време си мислеше, че той е тук, наблизо, и че е останал в града, тъй като не може да бъде далече от нея. Нека ме бият, о нека, нека! И с някакво самоотречение, с наслада искаше да търпи и тя страдания, защото й се струваше, че тъкмо тъй още повече ще заслужи любовта. Но не вече любовта изобщо, оная от книгите, а неговата любов.
- Имаш ли нещо друго да ме известяваш? - рече тя озлобено на Филип, като прекъсна баща си и това прекъсване беше дотолкова пренебрежително, че старият от смайване занемя.
- И още нахална! - дигна подигравателно - заплашително рамене Филип.
- Още някого да са арестували?.. Да са обесили пак някого?..
- Ще ти кажа, когато подкарат него, бъди спокойна!
- Спокойна съм.
- Луди!.. И двамата сте луди! - изрева Радой. - Нас си гледайте да опазим!.. В тия времена...
- Няма опасност за нас - изкриви тя в горчива насмешка своята хубава, побледняла уста.
Радой изруга нещо, изръмжа едно "От деца да видиш хаир!", изскокна от салона и тръшна силно вратата.
Братът и сестрата останаха сами. И двамата мълчаха, отбягваха да се гледат, но стояха наедно и всеки си намираше някакво безсмислено занимание. Докато най-сетне Филип каза:
- Ти ме знаеш, че имам либерални убеждения; че съм против насилието. Но сега ти си виновна за всичко.
Тя не отговори. Мислеше: пак почва... Зная предварително какво ще каже. Но неочаквано той рече с нотка на примирение:
- Длъжна си най-сетне да ни извадиш от тази бъркотия, Неда.
Тя не го погледна. Той почака. Нещо го караше да стои, да говори. Продължи:
- Ти имаш и друга вина... И към нас. Покрай тебе ние се ангажирахме, тъй да се каже, всичко заложихме на консула... И тъкмо сега... в тези времена, както каза татко.
- Аха! - разбра тя. - Излиза, че не си се загрижил чак толкова за мен. Себе си искаш да осигуриш!
- От къде на къде само себе си! Не, аз говоря...
- Разбрах. Страх те е, като дойдат руснаците...
- Руснаците, руснаците - и ти! Всъщност тъкмо ти, да! Оня ти го е втълпил! Ах, тоя негодник, как забърка живота на всички ни... И какво намери в него?.. Как може, как може!.. Да го предпочетеш пред консула на Франция!.. Умът ми не го побира!.. Един...
- А ако наистина го обичам! - пресече го тя и повече искаше да произнесе тези думи гласно, да ги чуе сама, отколкото да ги чуе той. При това тя се извърна, погледна го право в очите и в същия миг изпита странно победоносно чувство. Обичам го, обичам го, казваше цялото й същество. Никой не може вече да ме спре: и нито вие, нито заплахите ви ще ми отнемат тази любов, която вече стана всичко за мене!..
Брат й се изсмя; подигра я; заизрежда какъв бил Андреа и какво се знаело за него. А колкото повече го каляше и в същото време въздигаше консула и наблягаше на ползата, която всички имаха от сродяването с него, толкова Неда изпитваше дивото желание да повтаря и да вика, и да крещи: Говори, говори!.. Само ще ме накараш да намразя и другия... не и него, не!..
- Едно да ти е ясно - каза Филип. - Сутринта си приказвахме с татко... За тебе трети изход няма, знай го. Или ще се омъжиш за консула... или заминаваш за Виена при хер Майерхоф. И това трябва да стане...
Леко почукване на вратата го прекъсна.
- Влизай - извика той, но в същия миг съобрази, че дядо му или Тодорана не биха чукали, сети се кой би могъл да е и с променен, очаквателен глас рече по французки: - Влезте!..
Вратата се отвори и наистина беше Маргарет. Като излизаше от полумрака, буйната й червена коса запламтя.
- Съжалявам, ако прекъсвам разговора ви! - каза тя.
- Напротив... Заповядайте!
Тя не влезе.
- Мога ли да ви помоля за една услуга, Филип?
Той просия.
- Иска ли питане... На ваше разположение съм, Маргарет!..
- Моят секретар току-що научил... Накратко: бих желала да ме придружите - прибави кореспондентката. - Нуждая се от вас!
- Веднага ли?
- Да. Или може би сте зает?
- Не, не... - И той я последва обнадежден и развълнуван. Ала когато затваряше зад себе си вратата на салона, той се сети, че пази сестра си, обърна се и рече по български:
- На Тодорана ще кажа да го върне още от портата... Уж, че още спиш... Предупреждавам те, забъркаш ли я някоя, мисли му!..
Тя мълчаливо изчака той да затвори вратата и чак тогава се отпусна на столчето пред хармониума. Предупреждават я, пазят я, заплашват я. Душата й наопаки обръщат. И кои? Най-близките й. А може би те бяха станали и най-далечни. Тя вече не слушаше техните предупреждения. Ала докъде ще стигне така? Неведнъж бе започвала да пише писмо до годеника си, та да му обясни открито и ясно своите постъпки - и все не го завършваше. В началото тя изпитваше срам от тези писма, струваше й се, че ще извърши нещо нечестно; по-добре е да се измъчва сама, нежели да наскърбява другиго. Но откак Леге, в думите и в заплахите на домашните й, мина на тяхната страна и стана пречка за нейната любов, неусетно тя започна да се ожесточава и към него. Нима той не чувствува вече, не разбира, питаше се тя. Не е ли дочул или се преструва?..
Понякога Неда се хващаше как в мислите си го развенчава от ония безсъмнени негови качества, които само преди месец така силно я бяха привличали. Справедлив ли е наистина? Чак толкова благороден? И умен?.. Тя се мъчеше да намери и намираше случаи, при които той си бе противоречил, когато бе предпочитал компромиса, или пък не бе знаел какво да отговори на въпроса й; припомняше си негови мисли - възхищавали я някога - и сега те й изглеждаха банални, скучни, тъкмо такива, каквито би изказал всеки друг от неговата среда.
Или пък си мислеше за възрастта му. Четиридесет и четири години!.. Леля й Таска си бе взела само седемнадесет години по-възрастен мъж и каква разлика вече... А при мен двадесет и четири години!.. Двадесет и четири, това число, което до неотдавна й вдъхваше упование, сега я плашеше.
Без да съзнава, пръстите, й притичваха по клавишите на хармониума. Тя ту налучкваше някоя мелодия, ту я напускаше, та да подхване друга или просто оставаше на някой акорд. Къде ли е той сега, отнасяше я самотата й към Андреа. Представяше си го в тъмно подземие или сред вехториите на прашен таван, дето приятели го укриват. Толкова книги бе чела за революционери и за техните любими; неведнъж бе плакала за съдбата им. А сега сама изживяваше такава съдба - не така романтична, разбира се, както е могло да бъде по време на Французката революция или през карбонарските времена; и много, много по-жестока и безизходна й се струваше... Да, може би единственото спасение за нас би било да ме пратят във Виена и Андреа да дойде там, размишляваше отчаяно тя. Но как да му съобщя? Оня ден Тодорана бе намерила в двора хартия, на която пишеше: "Наближава денят!"... Какъв ден? Към кого се отправяше това предупреждение или известие? Филип го бе взел като закана срещу него самия. Още тогава я прониза мисълта, че той може би е останал в града; днес брат й го каза. Но какво ужасно известие, наистина...
Тя се насили, прогони страшните мисли. Потърси други. Не намери; затова разтвори тетрадката с любимите си ноти и тихо запя една от тъжните песни на Джордани... "Скъпо мое благо, повярвай ми, без тебе чезне сърцето..."
Пееше почти без глас и очите й плуваха в сълзи. Тя си припомняше как също тъй бе пяла оная вечер, когато започна всичко. Или не, не! Тогава не започна. Само излезе наяве. Та то винаги е било!.. Без да разбира защо, тя вярваше вече, че Андреа е единствената й, постоянната й любов. Детинските й чувства, някогашното й увлечение по него приемаха във въображението и огромни размери. Тя си казваше: Леандър просто се вмести тъкмо, както беше и с Хайни, и с Фрицл... Да, той дойде и си отиде... И може би трябвало е така да стане... И може би без мъките и без колебанията не бих намерила отново истинския път към Андреа... О, господи! - въздъхна внезапно и отчаяно тя и престана да свири. Какво не бих дала сега той да е в безопасност, далеч зад Балкана, далеч.
Подрънкването на звънчето вън в отвода прогони мислите й. Тя наостри слух. И отново звънчето продължително и рязко задрънча. Леандър, изплаши се тя.
Скочи, избърса очите си, оправи неволно косите. Не, няма да отлага вече, ще му каже. Още сега!.. И да става, каквото ще... Разтреперана от решението си, тя се втурна надолу по стълбата да превари слугинята. Но Тодорана се намираше в мазата.
Без да се облича, Неда изскокна от къщи, изтича по преметената сутринта каменна пътечка и с решително движение отвори малката портичка.
Не беше годеникът й. Тя изпита едновременно разочарование и облекчение. Някаква непозната, пребрадена с шал, в къса, захабена антерия. Лицето й дългоносо, обилно гримирано и грозно.
- Кого търсите? - попита Неда и неволно огледа площада не се ли задава файтонът на французкото консулство.
- Ти госпожица Неда си, на търговеца Радой дъщеря си?
- Аз съм... Мен ли търсите? - отвърна учудено Неда и чак тогава съзна, че я бяха попитали по французки и че тя самата отвръща на този език.
Непознатата измъкна изпод изхабената антерия лист хартия и й го подаде мълчаливо. За миг Неда срещна погледа й. Защо ме гледа изплашено и колко са тъжни очите й, помисли тя, но сама бе разтревожена, нетърпелива и веднага заби поглед в хартията. Писмото беше от Андреа. Краката й се подкосиха, тя се олюля и замаяна опря рамо в гредата на портата. Зачете, запоглъща думите. Те като да се разтапяха в цялата нея и тя се върна отначало:
"Наблизо съм, в безопасност съм. И само за тебе мисля. Ще успеят ли да те принудят? Ще изтърпиш ли всички мъки? Сигурно и ти си чула: Плевен падна! Нищо вече не задържа освободителите ни - о, наближава, ще дойде и за нас щастието, скъпа моя, любов моя... Обичам те, обичам те!
Понякога нощя минавам покрай вас и си казвам: тя е там и може би ме сънува сега... И да знаеш само как искам да те видя. Да те прегърна - за минутка макар... Ах, лудост би било, а какво не бих дал за тая лудост! И непрестанно мислите ми са все с тебе. Един ред само ми напиши. Кажи ми: обичаш ли ме все тъй? Моя ли си, ще ме чакаш ли, мислиш ли за мен! - за твоя Андреа".
Тя задържа още миг поглед на името, но изведнъж й се стори, че някой би могъл да види писмото, и веднага го скри в шепата си.
- Как е той? Здрав ли е? - дигна тя разтреперана очи.
Непознатата не бе помръднала.
- Здрав... да, да! Рамото само малко ранен.
- Ранен?!
- Не много... съвсем... аз купила лек!
- Заведете ме - рече Неда - Моля ви, заведете ме веднага при него! - И без да чака съгласието й, тя й извика да чака, втурна се в къщи, облече палтото си, забради се и тя, наслага в някаква чанта, каквото й попадна за ядене, и се върна на двора. Мълчаливата грозна жена беше все още при вратата.
- Да вървим!.. Елате, ще вземем файтон.
- Но там не за тебе... Много...
Неда само махна с ръка и двете бързо се отправиха към запрелите пред хаджи Данчовото кафене файтони и закрити с леко чергило двуколки.
Близо седмица вече откак Андреа се криеше в изгорялата половина на шантана. Падналият навес беше прихлупил четири оголени стени на горния кат, потоци ледена светлина струяха измежду счупените керемиди и в това леговище, където отвсякъде зееше и духаше, той прекарваше дневните си часове. Мериам беше домъкнала отнейде две черги. Той лежеше върху едната, завиваше се с другата. Но най-често съчиняваше стихове и тъгуваше за Неда.
Сложно и трудно беше неговото положение тук. Колкото минаваше времето, Андреа по-определено го съзнаваше. Преди той никога не си бе давал ясна сметка, че Мериам е човек като всеки друг, сиреч, че има чувства и го обича. Но сега тя го укриваше с риск на собствения си живот, носеше му храна, известяваше го кой е арестуван. Тя именно хвърли в двора на Задгорски ония предупредителни две думи, с който Андреа искаше да сплаши стария Радой и сина му, а също тъй и да обнадежди Неда.
Вечер в изгорялата къща студът ставаше нетърпим и Андреа бързаше да се прибере на топло в нейната стаичка. Той сядаше до мангала, грееше се и седеше мълчалив или отговаряше едносрично на нейните разтревожени въпроси; а погледите й, ръцете й, очакването и нетърпението не преставаха да го подканят. Тя все искаше да знае дали го е обидила. Непрестанно диреше случай да му се извини за някаква въображаема своя вина и му се предлагаше с покорство и раболепие, които той сега от всичко най не можеше да търпи. Наближеше ли полунощ, него вече не го сдържаше на едно място. Той преглеждаше револвера си, скриваше лице в яката и тръгваше да шари из града. И тъкмо при тия обиколки, когато все се надяваше да срещне Филип или Сей Клер или Джани бей, най-първо като безсилна злоба, като отмъщение, а след това и осъзнато, ясно, той започна палежите - на медресето - склад в Захаръмъ бен махала, дето огънят не потръгна, после на кавалерийския сеновал, след него на джамията в Карагьоз махала, която изгоря и с нея чувалите с ориз и сандъците със сухари. Неговият план беше прост - те бесят, той ще пали. А горят ли складовете им, мислеше Андреа, глад ги чака ония при Арабаконак... И братушките като ги ударят след това... Нека, нека да ги изтребят до един, казваше си с ожесточение Андреа, щом се сетеше за баща си и за мнозината, които бяха в тъмницата, а и за нещастните горублянци, към които, неизвестно защо, Джани бей проявяваше без мяра жестокостта си.
Но той не можеше да скита цяла нощ. Сокаците гъмжаха от патрули. Андреа знаеше, че дебнат него. Той се прибираше изморен, ала не лягаше на одъра, до Мериам, при все че тя го чакаше, викаше го и го молеше, а се просваше върху чергите до мангала и затваряше очи.
Той затваряше очи, но невинаги заспиваше. През паянтовите стени от двете съседни стаи понякога прииждаха натрапчиви звуци... Среднощно скърцане на наровете; шепот, ръмжене, проточени, вулгарни целувки. И недалече от него се въртеше и неспокойно дишаше жена - жена, която му бе принадлежала и го чакаше. Той неволно си припомняше белотата на плътта й и ония тайни между тях, които мимо отвращението му в тъмнината го възбуждаха... Да стане!.. Да иде при нея!.. Само още веднъж... И не е ли вече всичко загубено, безсмислено... ще го заловят, и като горублянците. Той се надигаше, приближаваше я в тъмнината. Но щом сетеше, че тя запира дъх, и чуеше гласа й, той като да се сблъскваше с някаква преграда. Мигновено се отдръпваше от нея, връщаше се при мангала - и за дълго мислите му биваха пречистени. В тях оставаше само Неда и той кроеше какво ще бъде, ако те двамата доживеят освобождението - как ще побегнат в някое балканско градче, в някое село, и там ще учат децата какво е било и какво трябва да бъде... Но защо ще бягаме, сещаше се той. Тогава ще бъде наше. Филип да му мисли. Че и баща й... И той пак си представяше себе си и Неда в София, в столицата... Класното училище станало гимназия... или може би Висока школа - Висока школа, разбира се, защо не!.. И всичко наистина ще бъде друго... А с мислите за другото и за любовта той заспиваше. После насън сещаше, че някой го гали - нечии ръце, нечии устни докосват косите му, брадясалата буза... И защо му се струва, че някой тихо плаче над него... не, не е Неда... или може би е тя!.. В тъмнината той я вижда: двамата лежат един до друг на леглото в неговата стая. Най-сетне сме женени, мисли си той, или може би го казва, защото чува гласа й. Тя е, която се надвесва над него и го целува, макар че всъщност е до него... Колко е сладък тоя сън! Да, да, той знае, че сънува, а каква сладост... Ала тогава защо да е сън? Не усеща ли целувките й?.. Пак го завличат вълните... Той я гали... прегръща я, страстно я прегръща и се бои да не я задуши... Още, още! - шепне тя и той още по-силно я притиска към себе си и още по-силно се бои... Моя ли си?.. Твоя, Андреа, само твоя... завинаги... О, какво блаженство!.. И тъкмо в тоя миг лицето й потреперва, загубва чертите си, чуждее... Коя е тя вече? Коя е?.. Това лице, тая плът, така позната - на Мериам... Махни се! - вика той отвратен и ужасен от някакво светотатство. Някой наистина се маха от него. Това го събуждаше и той отваряше очи.
Малкото прозорче с батистената завеска бледнееше; в полумрака той виждаше, че еврейката седи на нара, свила под себе си пълните си крака, нагла и тъжна. Плаче ли? Той отмахваше от нея поглед и бързаше да върви оттатък, в своето скривалище, а Мериам залостваше зад него вратата и той оставаше сред развалините на изгорялата къща като в капан.
Така бяха минали дните. Докато тази сутрин той се реши да рискува и я изпрати при Неда. Към този риск може би го подтикна раната в рамото, с която се върна по-предишната нощ от Карагьоз махала. Тя бе малка, повърхностна, ала бе забрала, тупкаше и будеше от вчера насам в душата му тревога. А можеше да е и нетърпимата вече неизвестност. Какво става там? Върнала ли е тя годежа на Леге или са пречупили волята й? Размислеше ли се, пред очите му възкръсваше сцената при герана - как баща й и Филип налетяха връз тях двамата и как я биеха, докато я влачеха към портичката. А след това? Какво е изживяла тя? - безплодно се бе питал безброй пъти; питаше се и сега и трескаво чакаше вестите, които щеше да му донесе Мериам. Но дали няма да ме издаде от ревност, припомняше си той с озлобение израза върху лицето на еврейката. Не, не вярвам... не искам да допусна... Ала аз наистина трябва да се махна от шантана!.. Да се махне - лесно. А при кого да иде? Кой ще се реши да го укрива? Буботинов ли? Или предпазливият бай Анани? Може би щеше да намери прием у бай Димитър Трайкович или у хаджи Боне (като ханджията Анани и хаджи Боне беше един от някогашните комитетски хора), ала Мериам бе научила, че тях ги арестували същата нощ, когато арестуваха баща му. Оставаше къщата на Госпожата. Да, у Госпожата би могло, въпреки че и брат й бе задържан заедно с другите; тя не би му отказала да го приюти... Но чакай, спря се той, Госпожата е руска поданица! Изглежда само заради англичанката не са я прибрали и нея... Не, уверен съм, че наблюдават къщата й. Е, тогава къде? Излиза, че тук въпреки всичко е най-безопасно - при условие папа Жану да не подуши нещо, разбира се... И ако не беше онова, което на дневна светлина му се струваше вече долно и безчестно... Щом се сети за мислите си и за изкушенията, той дигна като някакъв щит малкото подвързано томче с любимите стихове и зачете. Четеше и си ги повтаряше, при все че знаеше повечето от тях наизуст - и все диреше в тях нещо, което преди мътно му се бе загатвало, откриваше го и беше щастлив, защото онова, което диреше и намираше в стиховете, беше любовта му към Неда.
На какво всъщност се надявам, попита се той. Не го ли познавам бай Радой? - и сега още повече, след като обърках всичките му кроежи и стрелях върху сина му. (Дали съм го улучил? Дали са разбрали, че съм бил аз?) Ужасно е... като си помисля, че ще я принудят за консула... И какво представлявам аз според техните мерки? Климент... може би да. Но аз? Някакъв учител, назначен от такива като тях, човек без пари може би ме наричат... И изобщо... Дявол ги взел, да мислят, каквото щат! Турски мекерета и изедници народни!.. Свършва се с тяхната... да! Нека дойдат нашите - ще видим тогава кой кум, кой сват... Но Неда, Неда, за нея ме боли душата, мислеше с тревога и отчаяние Андреа, докато внезапно някакъв шепнещ глас, гласът на Мериам, го стресна.
Беше се надвесила от вратата към шантана и му махаше с ръка. А писмото? В ръката й нямаше писмо и той, озадачен и разтревожен, се измъкна от леговището си, тръгна по обгорелите хлъзгави греди и я приближи. Забраденото й напомадено лице не му говореше нищо. Само между нарисуваните вежди се врязваше дълбока бръчка, но неговият поглед я отмина и се спря на очите й, тъжни, както и преди.
- Писмо? - каза той шепнешком.
- Ела - каза тя.
- Къде?
- Вътре... в стая ела...
Откак срещна в тъмния коридор Сара, една от жените на шантана и приятелка на Мериам, Андреа избягваше денем да напуска скривалището си. Но сега еврейката сама го викаше вътре. А ако е някакъв капан? Ако го е издала и са поискали от нея да им го доведе в стаичката, дето не би могъл да се съпротивява? Той пресрещна още един път тъжните й очи и прекрачи високия праг. Докато тя залостваше вратата, той измина тъмния коридор, приготви за всеки случай револвера си, после изведнъж се вмъкна в стаята... Различи някаква жена... В същия миг познат глас го зашемети, две ръце се протегнаха и лудешки, отчаяно го запрегръщаха.
- Ти?.. Ти?.. - не вярваше той на очите си и я целуваше, и се взираше в разплаканото й лице. - Посмя!
- Посмях - кимна тя, като го привличаше към светлината. - Тази добра жена... благодарение на нея... Къде е тя?
Той се озърна, заслуша се. Мериам беше останала вън.
- Пази - рече той. - Но разкажи ми... какво...
- Не аз, първо ти! Ранен си... Къде? Страшно ли е? Боли ли?
Той се засмя.
- Седни... Не, не боли - ей тука в рамото. Съвсем дребна работа.
Тя искаше да види раната.
- После! - рече той. Черните му очи не се откъсваха от нейните. - Ами ако не бях ранен, щеше ли да дойдеш? - попита глухо.
- О, Андреа - прошепна тя с оня глас, който сърцето му така познаваше.
И както някога, при стария геран, те пак се впуснаха в лабиринтите на любовта си. Какво ще бъде? И как ще се оженят мимо всички пречки, веднъж само да дойдат освободителите. Те споделяха взаимно мечтите си - а той й говореше за българското и че градът ще бъде столица, и че те двамата тогава истински ще дадат своето на народа си. Тя казваше: "И аз ще стана учителка като теб, нали, Андреа! Аз мога да преподавам езици; и литература мога да предавам"... А мечтите им отново ги завръщаха към тях самите. Те пак повтаряха вечните, ненаситните думи: "Обичаш ме, нали?" "Само твоя, твоя"... Ала сега двамата бяха в затоплена стая, седяха един до друг на леглото и толкова дни и нощи се бяха стремили един към друг, мъчително предсещайки блаженствата, които им бяха забранени, че целувките не ги задоволяваха вече. Той разкопча палтото й. "Андреа!" - прошепна тя, а той се поколеба, упреква ли го или го зове. Но устните й сами се предлагаха; цялата тя се предлагаше - изведнъж той я сграбчи, прекатури я на леглото и като се задъхваше и говореше: "Защо да чакаме... моя си! Моя си, нали?.. Защо..." Зацелува я с опиянение, със страст и трескаво, умело заразкопчава корсажа й. Пламнала от срам, тя повтаряше: "Оная жена ще влезе..." - и инстинктивно отблъскваше ръката му. А устните й, гърдите и цялата тя пак се стремяха към него.
- Ето я... иде! - ужаси се тя, защото вън се бяха чули стъпки. Чу се и писклив глас.
Беше папа Жану.
- Защо седиш в коридора?.. За тебе работа няма ли? - каза остро той.
- Сега чака работа - каза Мериам.
Тежките стъпки отминаха. Леките останаха зад вратата.
- Какви са тези хора? Защо по французки - попита все тъй изплашена Неда и закриваше с длан оголената си гръд.
Андреа неволно се надигна. Не отвърна.
- Какви са...? - настоя тя.
- Не, не ме питай... - Мислеше: ето къде я доведох - нея, чистата. В тоя бордей, на това легло, дето са лежали с Мериам какви ли не мръсници... Дето и аз самия... О, колко е отвратително! Нима искам... да я измърся, да я изравня?.. Не, не, не!.. Не тук, не!.. По-добре да чакам - каза си той с усилие и решителност, които се изписаха на бледото му брадясало лице. - Наистина... да, тук може да влезе някой - рече той, като й се усмихваше шеговито-съучастнически и се мъчеше да прогони нейното смущение.
- Ти не ми казваш. Коя е тая жена?
- Една нещастница - рече той и му се струваше, че зад вратата в тъмния коридор еврейката плаче.
- Но тя е добра, Андреа. Чувствувам го!
- Да, да... Гониха ме... И трябваше да се укрия тука, нямах друг изход.
Неда също се бе надигнала, извиваше ръце, закопчаваше корсажа си и го слушаше. Повече не смееше да я лъже. Той побърза да измести разговора.
- Да ти помогна ли?
- Не, не - усмихна се тя със смутено - щастливо изражение в златистите си кехлибарени очи. Но още веднага прибави: - Не мога средното копче...
Той я притегли към себе си, изви я да закопчее копчето, устните му ту пробягваха по разпиляната тъмноруса коса, ту пламенно се залепваха в дългия, източен врат, а тя тихичко и все тъй смутено - щастливо се смееше, докато изведнъж се сети и се извърна изплашено към него:
- Аз забравих да ти кажа най-страшното... за наградата!
- Каква награда?
- За твоето залавяне, Андреа!.. О, така ме е страх, така ужасно ме е страх - изстена тя, прегърна го силно и заплака.
- Ох, ох, внимателно! Натисна рамото ми! - рече той; при все че раната вече не го болеше; и тя веднага замени големия си страх с по-малкия, осезаемия, заразпитва кога са го ранили, дълбока ли е раната и настояваше да я превърже. Но той отново измести разговора. И те пак заприказваха за любовта си и за всичко онова красиво в живота им, което мимо страданията съществуваше и имаше смисъл да се говори само за него.
Макар че Филип седеше във файтона до блестящата със своето сребристо кожено палто американка, макар че усмихнато разговаряше с нея и кимаше донейде пренебрежително - отвисоко на срещнатите познати, които гледаха към него завистливо и му се кланяха, той не само че не беше весел и не изпитваше горделивото наслаждение, което при други обстоятелства би изпитвал, но по целия път от дома си до Черната джамия се чувствуваше потиснат и като че ли на тръни.
Трябваше да измисли някаква причина, да откаже, да не тръгва. Отиваше да види края на едно деяние, повода за което бе дал той. Глупаво е да се самообвинявам, ободряваше се Филип. И от къде на къде? Аз тогава споменах само за Будиновците, и то за синовете; и нито един от тях не е арестуван, макар че те го заслужават! Значи аз нямам нищо общо с това... Но от нея нощ насетне започнаха арестите из целия град. Между арестуваните имаше негови роднини, негови приятели - хора, които предната вечер бяха седели на трапезата им наедно със Сен Клер. И сега как ще ги гледа, как ще ги интервюира вместо Маргарет?
Когато отминаха Кафене баши и поеха по Кадим сокаги, сиреч по Самоковския път, Филип вече зле се владееше...
- Вие като че сте разсеян нещо, драги мой? - учуди се кореспондентката.
- О, съвсем не! Просто си мисля какво интересно би могло да има в такава една дописка...
- Може би сте прав... И все пак, любопитство! Но за бога, защо побледняхте? - разсмя се тя и хвана ръката му. - Роднини ли имате между арестуваните?
- Не - излъга той. - И изобщо съвсем не мисля за тях.
Щом излъга, и му олекна. Роднини! Та какво значение имат в такива времена роднинските и приятелските връзки? И знае ли той истинската причина, по която са арестувани роднините и приятелите му! Да вземе бай Димитър Трайкович - на времето се е занимавал с някакви комитетски истории и пак е бил арестуван, та някой от предишните консули го е освободил. А нима сам не е известен, че братът на Госпожата също като нея очаква руснаците?
- Карай по-скоро! - извика той на Сали, станал напоследък едва ли не техен постоянен файтонджия. - За кога разправяхте, че трябва да ги отведат, Маргарет?
- Снощи капитан Амир казваше, че към обяд. Но преди малко моят Чарли научил, че се наложило да ускорят... Тук изобщо никой не държи на часовете - прибави тя засмяна, с глас, който потвърждаваше, че познава вече добре тукашните нрави, и то тъкмо когато вляво от пътя се откри продълговатият площад на обградената с триметрови стени Черна джамия. В средата на челния зид имаше голяма врата от железни пръти и зад нея друга, дървена, която, препречваше погледа към двора. В източния край на зида беше дългата казармена постройка на полицейското комендантство (някога безплатна трапезария за бедните мюсюлмани от околните махали). А непосредствено до комендантството, в една от необитаемите допреди войната къщи на местния благодетел Кючюк Азис паша, се помещаваше английската военна мисия. В нея живееше и Сен Клер.
Но всичко това беше отдавна познато на Филип. Сега той се взираше в тълпата, гъсто изпълнила заснежения площад - мнозинството българи, останалите турци, едните покорни, изплашени, другите озлобени; видимо дошли отдавна и затова нетърпеливи.
- Имаме щастие! Не са ги извели още! - зарадва се Маргарет Джаксън.
- Предлагам да спрем тук, по-встрани - каза Филип. Погледите на тълпата го плашеха.
Тя кимна.
- Да слезем.
- Както искате, Маргарет. Но отвисоко се вижда по-добре.
Тя отново кимна и извади бележника си.
- Тук ли са близките на... вашите... Искам да кажа, вие разбирате...
Да, той разбираше. Заоглежда се. Старата хаджи Мановица с дъщерите си, с един от зетьовете си и със снахите, с внуците и чираците... И жената на Трайкович, жената на хаджи Коцев... а ето и сестра му, цялата в черно. Ето и съседите - жената на Слави... Женда... малкото... И още много жени и деца, и мъже, откачили се от табиите, чиито имена не знаеше, защото бяха хора от дребния еснаф или от Ючбунар, дето се занимаваха с градинарство, а той от години не беше ходил там... Всички чакаха безропотно, шушукаха и подсмърчаха и нещо тягостно беше легнало връз целия площад... Той щеше да прехвърли поглед на шумната тълпа османлии, дошла тук да тържествува и да заплашва, когато погледът му попадна на някакъв едър мъж с голяма кожена яка. Баща му!.. Кръвта съвсем избяга от Филиповото лице - баща му и той тук... Да бяха го ударили по-малко щеше да го заболи... А ако се обърне и ме види!.. Но какво като ме види? Нека!.. Че аз нямам никаква вина, оправдаваме се той, а гласно изреждаше имена, които кореспондентката с трудност записваше в бележника си.
- Повторете пак... Как... жената на Димитраки Митович... Да. Други?
- Вижте, и баща ви е тук! - каза по едно време тя и му се закани насмешливо с пръст. - Защо ме излъгахте, че нямате роднини?
- Не, наистина, Маргарет!.. Баща ми е... той... някои от тия му бяха приятели...
- О, какви сте вие, българите! Няма да се учудя вече, ако и вие някой ден...
- Маргарет, с какво съм заслужил такова недоверие?
- Но да!.. И защо не?
- Вярвам, че се шегувате, Маргарет...
- Може би - каза тя. - И все пак, мислил ли е някой от нас, че оня симпатичен доктор Будинов върши шпионаж! Е, да, аз съм осведомена вече, разбира се!.. (От кого? Кой е сварил да издаде - Амир или Сен Клер?) А за брат му... о, брат му е наистина очарователен мъж и ще бъде голяма загуба да го обесят заради някакви си подпалени складове... Прочее, те трябва първо да го заловят, че тогава, нали? - рече тя насмешливо и Филип съвсем не разбираше вече на чия страна е тя в този момент.
Колко е безпринципна, възмущаваше се той. А е любовница на турчина... Толкова и на него държи сигурно... Дали пък не й е омръзнал вече той и затова е такава лекомислена? Внезапно Филип видя предположението си в някаква връзка с нейната покана да излязат двамата с файтон и дето сега бяха тук. Това би трябвало да го зарадва, но той остана хладен и обиден.
- Вижте, като че ли ще ги извеждат - каза той.
- Отварят вратата. Да минем вече напред!
- Почакайте още малко - помоли Филип.
Неколцина кафяво-жълти манафи отваряха вратите. А от сокака към Топхане махала изневиделица се появи цял взвод конни заптии. Викове се чуха, крясъци. Варда!.. Варда!.. Изведнъж из разтворената порта заизлизаха някакви мъже и площадът се огласи от дрънчене на вериги.
- Ето ги!..
Като под команда, с викове и плач изпращачите наблегнаха към тях, "Тате!.. Иване... хаджи... дядо хаджи!.." От другия край тукашните османлии зареваха: "Дю-бре!.. Ха-ха!"... И топки сняг, и кал запрелитаха, заудряха жените, децата. А заптиите блъскаха с конете си и разчистваха пътя на ония с веригите.
- По-скоро! - извика ядосано Маргарет и вече без да го чака, скочи от файтона и си запробива път през тълпата. Филип безволно тръгна след нея.
- Ще ги изпуснем! - нервничеше тя.
Очи я погледнаха остро, с омраза; някой изпсува и двамата... Но Филип чуваше други гласове:
- И хаджи Боне, клетият...
- Ей го нашия Танас... Танасе! Танасе!..
И малко по-нататък, през сълзи:
- Тате... тейко!..
Много висок, брадат мъж, който виждаше по-добре от другите, разправяше:
- Повечето са наши, но тези са селяни... Тези двамата ги знам, от Жилява са...
Гласът беше познат и Филип се извърна. Главният учител Буботинов! И сега говореше размерно, ясно, а гъстата му къдрава брада се тресеше.
- Ах, ти ли си, Филипе! - позна го учителят. - Нещастие... Величайше нещастие за града ни - каза той и продължи да наблюдава и да осведомява околните.
- Слави Будина го няма! - рече един от предните.
- Няма ли го? Брей, дали не са го... Добрия човек...
- Разправят държели го заложник за Андреа...
Маргарет беше избързала и Филип трябваше да я застигне. Но когато най-сетне се изравни с нея, колоната на заточениците вече бе отминала и на завоя, между гъсто обкръжилите ги конни заптии, той разпозна едрото, отчаяно лице на чорбаджи Мано. Старият чорбаджия крачеше, закачен в общата верига, скръбното му лице беше извърнато насам и правеше някому знак за сбогом, а на Филип лицето се стори учудено и сякаш питаше: но защо, защо и мене пращате? Нали цял живот бях верен, покорен, донасях и помагах - и нали самият аз имам от вас безброй облаги?.. Не разбирам, не разбирам и аз, разсъждаваше Филип, смутен от въпросите, които му се струваше, че е открил по лицето на стария чорбаджия. Какво правят наистина те? Защо и него, такива като него? Та те секат клона, на който седят... И тогава? - попита той себе си. Има ли изобщо сигурност?
Тази мисъл го изплаши. Той побърза да я прогони, но тя дълбоко се беше впила в него и не преставаше да го гложди.
- Ето какво излезе от вашата нерешителност! - рече ядосано и с неприкрито пренебрежение Маргарет.
- Вие сама видяхте! Невъзможно беше...
- Невъзможно... Аз съм кореспондентка!
- Трябвало е предварително да влезете в тъмницата! - отвърна троснато той, защото оная мисъл все го глождеше.
Тя го погледна изненадано. Какво става с него? Би желала и други път да е такъв. В очите й се запалиха весели пламъчета.
- Е, да не се сърдим! Хайде... И после ние тук наистина, че си губим само времето... Чуйте какво разправя господин Лоуел!
Филип чак сега видя, че до нея стои някакъв мъж - среден на ръст, на възраст, нито хубав, нито грозен, с фес като всички и с тънко неподплатено палто, което трябваше да носи пролет, а не зиме. Той често беше виждал тоя безличен човек край Сен Клер. Но не знаеше името му. И сега се изненада, че е англичанин.
Двамата си подадоха ръце.
- Ако побързате, може би ще сварите церемонията - каза Лоуел. Гласът му беше като външността.
- Извинете, не разбрах. Каква церемония?
- А, и вие не знаете! Сутринта, неочаквано пристигна главнокомандуващият.
- Сюлейман паша! - Филип би искал да попита води ли маршалът със себе си и войските, за които бе чувал да се говори напоследък. Но благоразумно замълча.
Лоуел прибави:
- Сега пред мютесарифството има парад.
- Тогава по-скоро! - рече въодушевено Маргарет. - На един ден едно изпращане и едно посрещане съвсем не е малък лов!.. Ще дойдете ли с нас, Лоуел?
- Не, благодаря, госпожо Джаксън!.. Предпочитам така... да се разхождам без цел - каза с най-невинно изражение помощникът на Сен Клер и Филип чак във файтона се сети какво можеха да означават неговите думи.
До площада Кафене баши те се върнаха по същия път, отминаха мораво боядисаната Едрилез джамия и мостчето над Градската вада, после покрай Телеграфчийницата, покрай Синия конак и все по широката Войниган сокаги стигнаха голямата градина с безброя гарги по дърветата и площада пред мютесарифството, дето сега се тълпяха хиляди развълнувани османлии. На тоя площад от край до край беше строена в гъсти редици войска, със знамена, с музики. Окичени с ордени паши препускаха надлъж пред войниците и единият, най-предният, слаб, червенобрад мъж размахваше къс ятаган. "Аллах!.. Аллах!.." - огласяваше се висинето от неспирния фанатичен рев на редниците, зад тях тълпата пригласяше, изплашените гарги се виеха над дърветата и грачеха; и всичко беше така мощно и злокобно същевременно, така поразително различно и все пак напомнящо на онова, което току-що бяха преживели, че Филип неволно потреперваше от удивление и страх.
- Пристигането на маршал Сюлейман показва, че наистина сме пред сериозни събития, господа. Онова, което приемахме под резерва, като машинация на нашия приятел Сен Клер, излиза, че е в ход... Да, да, излиза, че е истина! - говореше, както винаги, загрижено и изчерпателно консулът Леге на другите двама консули, маркиз Позитано и фон Валдхарт, когато се връщаха от посрещането на главнокомандуващия.
Те се прибираха пешком, оживени и погълнати от разговора... На излизане от мютесарифството шегаджията Позитано бе подхвърлил, че разходката поддържа младостта и че който има или ще има млада жена, е длъжен да бъде млад - и като се смееха на думите му, фон Валдхарт и Леге бяха изпратили файтоните и тръгнаха с него.
Но сега политиката и сложните ходове на войната заемаха целия им разговор.
Австриецът каза:
- Аз изобщо мисля, че на тази история трябва да се сложи край!
- Край?
- Край на войната, маркизе! Плевен падна. Сърбия и тя се намеси. Е? Не намирате ли, че руската експанзия заплашва да създаде не само нова държава тук, но изобщо коренно да измени статуквото в югоизтока?
Позитано тихичко подсвирна.
- Като споменахте държава, та се сетих. Българите казват: де го чукаш, де се пука! - опита се да преведе той поговорката, но се разсмя, спря се, предложи на събеседниците си цигари и сам запали.
- И изобщо - продължи той - става ясно, любезни колега, че вашият граф Андраши... впрочем защо говоря само за граф Андраши; та вашата политика винаги е била в унисон с британската. Или греша?.. Някои дори говорят, че напоследък е сключено тайно споразумение? - подхвърли закачливо иронично Позитано.
- Ако имате предвид кореспондентите, те винаги говорят! - каза засегнато и без да го погледне австриецът.
Той всмукна от цигарата си, изпусна кълбо дим, което от студа се удвои и се превърна в малко облаче, и чак тогава прибави:
- М-да! Лично аз смятам, че европейските държави трябваше отдавна да вземат положението в ръцете си.
- В какъв смисъл? - осведоми се Леге, който съсредоточено следеше спора им.
- В смисъл... в смисъл да се ограничат тези кръвопролития.
- Би трябвало наистина отдавна...
- Не се оставяйте да ви подведе, Леандър!.. Неговият смисъл е... същият като на Сен Клер: да се ограничат кръвопролитията, тоест руснаците да се оттеглят зад Дунава, нали?.. Особено сега, след като е паднал Плевен!
- Вие пак се шегувате, маркизе!
- О не!.. Напротив, фон Валдхарт. Аз просто дешифрирам вашите идеи. Много похвални идеи наистина! При това износни за някого... да! И какво да стане с българите, ако ми е позволено да попитам? Как да се разреши техният въпрос, когато нещата са на живот и на смърт?..
- Тихо, господа! - предупреди Леге. Минаваше цяла компания от хората на барон фон Хирш. Той не желаеше професионалните им спорове да станат обществено достояние.
Те и тримата отговориха на любезните поздрави, с които ги срещнаха хората от железницата, размениха с тях по няколко любезни думи (бяха все сънародници на фон Валдхарт и Позитано), после отминаха и отново подхванаха прекъснатия разговор. Ала нямаше я вече разпалеността и дребничкият маркиз само вдигаше насмешливо рамене.
- Карате ме да се върна на предишните си мисли - каза Леге, който по-добре от другите двама разбираше, че разговорът заплашва да пресекне. - Е добре, многоочакваният маршал Сюлейман пристигна. Питам го напреди: А подкрепленията, ваше високопревъзходителство?.. Четирите пехотни дивизии и прочее?..
- А той?
- Вие, казва, консуле, знаете най-съкровените ни тайни... Това, казва, ви задължава да бъдете неизменно наш приятел.
- Те като че са се наговорили със Сен Клер... Ха-ха!.. Ами така е. Единият ти поверява тайната си, другият те задължава.
Позитано помълча няколко крачки, после, когато стигнаха вече французкото консулство, неочаквано попита:
- А как мислите, доктор Будинов дали е знаел за подкрепленията?
Събеседниците му го погледнаха изненадани.
- Не, не допускам. Откъде може да знае? - рече уверено Леге. - Защо, ти мислиш, че той...
- О, съвсем нищо не мисля! Аз просто така... И въобще, струва ми се, съвсем не е важно дали знае или не знае, нали?
Леге размишляваше.
- Всъщност... Или прав си! - съобрази той със съучастнически блясък в очите. - А пропо, да не забравя, на няколко пъти вече моята дъщеря ме пита за доктора... за доктор Будинов, да! Бил й обещал, че ще дойде. Те бяха приятели. Знаете, че той я излекува!
- Моля ти се! - рече със съвсем сериозно изражение маркизът. - Тя ми се довери. Щяла да се омъжи за него, като порасне.
- Детински фантазии! Но ти все пак разбираш, Виторио. И вие, фон Валдхарт. Бъдете така добри. Предупредете и съпругите си...
- Пита ли тя за него?
- Ние крием. И за брат му крием. Не бихме могли да й обясним в какво се състои цялата работа. А и въобще всичко е твърде сложно... Да, да, господа! Твърде сложно! - попадна пак на предишния си риторичен и малко назидателен тон Леге. - Особено за нас. И може би най-много за мен - прибави той, като оставяше да се разбере, че не приятелството му с Будинов и дори не годежа му с българка, а единствено принципите за обективност и справедливост са го карали и го карат да симпатизира на българите.
При това той неволно се сети за Неда. Сутринта не беше пращал да питат как е със здравето. Да иде ли сега? Часът отиваше на два. Неудобно време за посещение.
- Е, господа! Разговорите нямат край, а ние и без това ще ги продължим довечера - каза той и мигновено промени изражението на едрото си лице. - За барона вие ще имате грижа, фон Валдхарт, нали! Значи в колко часа да ви очаквам?
- Нали казахме към шест.
- Аз ще дойда малко по-рано, драги. Иска ми се преди това да поговорим за вашата санитарна мисия. Нали е вече в Константинопол?
- Да, да... Заповядай, Виторио! Ще поговорим, както желаеш... Е, господа, ето моят файтон е на ваше разположение. Вярвам, ще се възползувате!..
- Аз да!.. Но фон Валдхарт се нуждае от още разходка - ухили се маркизът, ръкува се и като трепкаше с големите си мустаци, скочи във файтона и удобно се разположи.
- Петко! - вдигна глава към файтонджията си Леге. С него той говореше, като месеше турски и български наедно. - Откарай господин консула, иди да обядваш при семейството си, а надвечер мини... знаеш... Осведоми се сам най-подробно как е била със здравето госпожица Неда. Но привечер, не по-рано, Петко; след обяда сигурно тя ще си почива! Хайде, карай! Довиждане, Виторио!.. Приятен обяд, колега фон Валдхарт!
И в добро настроение на духа, в каквото биваше винаги, след като бе разговарял с мъже от своя кръг, Леге погледа как файтонът отнася Виторио, а старият, прегърбен в раменете фон Валдхарт се отдалечава в обратна посока, като се подпира на бастуна си, усмихна се, сякаш казваше: "Не, моето положение далеч не е такова, не!", отвори лакираната дъбова врата и влезе в консулството си.
Леандър Леге беше човек умен и с голяма ерудиция. Неговата страст, доколкото би могло да се говори за страст у един уравновесен и до висша мяра обективен ум, беше обществената и личната психология. Той се мъчеше да разбира хората и в някои от страниците на книгата си се бе добрал до такива истини, че не само приятелите му, но и той самият се изненадваше на достиженията си... И ето, че същият тоя Леге, така тънък и изчерпателен, когато се отнасяше до другите, и досега не можеше да разбере защо всъщност му бе изменила бившата му жена. Наистина, още при пристигането на майка му от Париж, вечерта, когато двамата се скараха, за да го засегне, самата тя му зададе същият въпрос - а после го нарече прекалено принципен и почтен, нарече го направо скучен и това най-силно го засегна.
Но следващите дни незабелязано заличиха огорчението му. Макар понякога да си припомняше тези думи, той не им отдаваше вече значението, което те имаха, оспорваше ги в ума си и колчем се сетеше как майка му го бе нарекла скучен, той ядосано й противопоставяше умението си да води занимателни разговори, знанията и широтата на своята култура, сиреч всички свои качества, за които Неда неведнъж му бе казвала, че са я привлекли към него. Да, тези качества бяха неоспорими. А колкото за прекалената му почтеност и прочее - това наистина зависи вече единствено от жената, казваше си той. Една е Марго, друга Констанца (Констанца беше една вдовица, гъркиня, която на времето, при престоя му в Цариград, напразно се бе мъчила да го оплете в мрежите си) и съвсем различна, о, да! - съвсем различна е моята Неда...
Ала ето, че напоследък той все по-често се хващаше в мисли за измяната на Марго. Откъде бе почнала? С какво? И защо се беше случило тъкмо така?.. Не, не че съжаляваше; нито я упрекваше вече (ако имаше за нещо да я упреква, то беше, че престъплението й лиши Сесил от майка); но той неволно си припомняше първоначалното им отчуждение. Как тя захвана да мълчи... и след това го отбягваше и се заключваше в стаята си. Добре, но защо мисля за това - след толкова години?.. Глупаво е! Безсмислено!.. Беше глупаво и безсмислено, ала той продължаваше да си припомня всички подробности, все по-често се вглеждаше в себе си и някак обидно зазвучаваха в душата му майчините думи.
Тоя следобед, докато си почиваше на софата в кабинета си и четеше любимия си Декарт, у Леге неусетно изплуваха пак същите въпроси. Той държеше богато подвързаната книга, вслушваше се в гласа на Сесил, която тананикаше нещо в другата стая и разговаряше с мадмоазел Д'Аржантон, а в някакъв нелогичен ред (тъкмо нелогичността бе най-чуждото на неговия ум), той сравняваше бившата си жена с бъдещата; и сравнението го обиждаше и го тревожеше. Каква нелепост от моя страна! От къде на къде? Защо?.. Той прогони мислите си и даде ухо на разговора зад стената. Сесил казваше: "Вие, госпожице, нали пак ще живеете с нас в Париж?" Той не чу какво отговори възпитателката, но малката се развика: "О, вие не я знаете колко е добра! Щом аз я помоля... Не, не, не, на мене тя никога не отказва!"... Колко се е привързала тя към Неда, мислеше Леге. Какво ли ще бъде, като идем там?.. Като срещнем майка й... Майка й, повтори той и се почувствува неудобно. Може ли всъщност да бъде заместена майката? Той неведнъж бе разсъждавал и винаги намираше отговор съобразно своите нравствени мерки. Ала сега въпросът прозвуча на самия него, не вече във връзка със Сесил, а пак някак странно свързан с онова безпочвено сравнение, което правеше между Марго и Неда. Каква майка би била тя? Можеше ли изцяло да замести истинската майка?.. Не, и това не беше... Може би... Или не, не!.. Той не се решаваше направо да го каже, макар че го мислеше, а се попита: няма ли у Неда някаква промяна?.. Промяна? - какво общо има това с Марго, със Сесил!.. Мълчалива е, затворена; и това безпричинно... вече цяла седмица боледуване... Той бе предложил, после настоя да прати лекар, защото му изглеждаше наистина побледняла и отслабнала, но баща й само каза: "Женски болести... нека да почине някой други ден, консуле!.." Но той си спомняше, че промяната не се изразяваше само с болестта. Подозирам ли я? В какво ще я подозирам? А дали това не е някакъв каприз? Нещо му казваше: както всички жени, и тя... И той почувствува недоволство; едно мимолетно умствено озлобение, което се разтопи в упрек. Не й отива - въпреки младостта и хубостта й, тя би трябвало да му е благодарна за честта... за любовта... Недостойно и несправедливо е от моя страна! Ето и аз като другите - и като майка си - правя разлика, слагам я по-ниско от себе си... Не може ли все пак да е болна?.. Още малко и ще се нарека ревнивец; нещо, което съвсем не ми подхожда на положението вече... И нямам основание, разбира се! А ако да имах основание, бих ли я обичал след това - при моя унизителен опит. На никаква цена! И изобщо, пак моите глупости... пак оня страх, който майка ми пося тогава с необмислените си думи. Тази мисъл го задоволи, успокои го; той си рече: въображение - и то какво въображение наистина! - и продължи да чете увлечено, докато попадна на някакъв пасаж, същността на който му напомни книгата, четена предния ден. Той се надигна, намери я. Емерсон: Общество и Самота. Колко странно и какво просмукване на идеите, разсъждаваше той, различни светове, различни концепции, а мисълта за обществения човек и за дълга е намерила почва и у двамата! А как беше у Сведенборг, да, как беше дефинирано там? Преди да си отговори, той чу, че някой отвори вратата на кабинета и се обърна да види кой влиза. Срещна големите радостни очи на дъщеря си.
- Файтонджията ти донесе писмо от леля Неда! - рече Сесил, но не му го подаде, а заподскача край него на един крак, смееше се и викаше: - Само ако ми обещаеш. Искам да знам какво си пишете... Искам да знам...
- Но ти наистина си невъзпитана! - рече той строго, а очите му и цялото му изражение издаваше облекчение и самоуспокоение.
- Може, признавам... признавам, че съм любопитна - каза тя.
- Стига, Сесил!
- Сесил!.. - извика от вратата друг, строг и нетърпящ възражение, глас.
Беше мадам Франсоаз във вишневочервения си пеньоар. Девойчето веднага подаде писмото на баща си.
- Добре, добре! Щом признаваш, че си любопитна... - рече той засмяно, докато отваряше резедавия плик и вадеше листа. Всъщност трябва да побързам вече със сватбата. Тези църковни работи може все пак някак да се претупат. Той извади изписания лист и се изви към светлината. Зачете.
- Е? - подвикна Сесил. Нослето й се беше вирнало от нетърпение.
Леге четеше и все не можеше да разбере... Тя му отказва... връща му годежа... и пише, че е хиляди пъти виновна, но че обича друг... Обича Будинов, оня, младия, когото той беше спасил и за чиято глава сега турците дават награда... О! - изпъшка той и тежко се отпусна на първия стол.
- Татко! Какво, татко? - изпищя Сесил. - Нещо случило ли се е с леля Неда?
Случило се е, случило се е, каза си той. Това, което е трябвало да се случи... Предчувствувах го! Предчувствувах го!.. Не, не е предчувствие, мама го каза тогава: такъв съм изглежда аз... И Марго... и сега Неда...
- Леандър, какво има? - приближи го бързешком и майка му.
Той й подаде писмото, без да я погледне.
Сега вече знаеше какво ще дойде.
- Кажи ми, миличък татко? - питаше Сесил.
- Нищо, моето момиче... Леля ти Неда... тя вече не ме иска... Не ме обича...
- Но как?.. Аз ще й кажа, ще я помоля!..
- Остави, миличка... не, не! - рече той и в същия миг думите му бяха заглушени от бурния, задавен от омраза и злорадство порой на майчините му викове:
- Тя!.. Тя се осмелява... Тая никаквица... Тая простачка... О, о!.. И оня, оня - нека го обесят...
- Престанете, майко, моля ви...
- Да престана!.. Никога вече няма да престана... Аз те предупреждавах, ти помниш... Затова само дойдох, но ти... И сега?.. О, по-добре, хиляди пъти по-добре така...
Докато слушаше безмълвен и блед нейните крясъци, той видя, че Сесил напусна кабинета, видя я след миг навлякла бялото си палто да се спуска надолу по стълбата и изведнъж се стресна.
- Къде отиваш? - извика той.
Тя тичаше надолу и не отговори.
- Сесил... Безсмислено е, не разбираш ли, Сесил?
Той изведнъж се сети, че навън се смрачава, че файтонджията сигурно не е при файтона си, изплаши се и забърза към стълбището. Майка му вървеше след него и продължаваше да крещи.
- Върни се! Върни се! - разкрещя се и той. Но Сесил не се спря, не отвърна. Входната врата скръцна и с трясък се затвори.
- Палто... цилиндъра ми - втурна се след нея той. - По-скоро... по-скоро...
На няколко пъти вече файтонът на консулството изтрополяваше по улицата до Задгорски и се връщаше. Търсеха и у Будинови, у Позитано, при леди Емили. Сесил я нямаше. Някои дюкянджии наистина бяха видели такова момиче да тича из сокаците, но Сесил изглежда се беше заблудила и вместо към Недини, тръгнала бе в обратна посока, към турските махали. Маркизът и Марикюр, а с тях и Сен Клер, който изникна отнейде с цял взвод заптии, забързаха да я търсят там. А започнала бе виелица. Стъмнило се бе, настъпваше нощта.
В големия салон на консулството мадам Франсоаз лежеше на кушетката с мокра кърпа на главата. Възпитателката й говореше нещо успокоително, но и тя плачеше. Техните гласове, хълцанията им достигаха като непрестанни упреци до и без това изтръпналото от страх и болка съзнание на Леандър... Той бе закъснял само минутка, толкова, колкото Жан Жак да притича с палтото и цилиндъра. А как неизразимо жестока и фатална му се струваше сега тази минутка... О боже мой! - повтаряше той. - О света майко! Помогнете й... само да се намери. И той упорито, настойчиво се молеше в душата си, нещо, което не бе вършил от много години и което разумът му винаги отричаше... Но каква власт можеше да има вече разумът, щом часовете минаваха един след друг, а дъщеря му, детето му, единственото, което му оставаше на този свят, беше някъде по улиците, в снега, в нощта?.. Той я виждаше как се лута във виелицата, загубена в тъмнината. Миличка! Миличка! - шепнеше безгласно Леандър, ходеше от прозорец на прозорец и пак искаше да излезе и да я търси и той. Но се беше уговорил с другите тук да чака. И ето, че седеше безпомощен и чакаше. А чакането нямаше край. Татко, счуваше му се понякога нейният глас и срещаше хубавите й очички. Леля Неда те обича, татко... о, аз знам... Като я помоля много, тя пак ще те обича, татко... Остави това, остави, Сесил, миличката ми... Върни се при мен; всичко друго е безсмислено. Само ти си ми вече, момиченце, само ти, мое дете! - зовеше я той. А в гърдите му се бяха сбрали на топка и мъка, и страх. И той неусетно пак подхващаше: о боже мой, света майко, запазете я, запазете я... И пак не можеше да стои на едно място и да слуша упреците на майка си; все тръгваше да излезе и все се спираше, докато най-сетне реши да иде пред изхода и там да чака.
Той застана там, недалече от фенера, над който плющеше замръзналото знаме. Виелицата го обгръщаше отвсякъде; трупаше го със сняг - по раменете, по цилиндъра... Няма я! Няма я; и къде може да бъде?.. Тъмни, ужасяващи предположения се мяркаха в ума му. Не, не, пропъждаше ги той; безчовечно е... тя е дете... Бе чул от файтонджията си, че само преди няколко дни минаващите през града мустафъзи изнасилили някакво момиченце, негова роднина, като го отвлекли в изгорелите къщи, едва ли не по обяд. И за някакво по-голямо момче, българче, се говореше... извратено се гаврили с него и после го заклали. О господи, разтърси се той цял. Снегът брулеше в лицето му. Снежинките се топяха в очите. Или той плаче?.. Ако можеше да плаче като майка си! Или да вика като нея - да обвинява, да заплашва... Но всичко бе заключено в душата му и само ужасният му страх още го крепеше... Не, не искаше да мисли за причината. И имаше ли причина? Тя обикнала друг. Честно му го казваше, направо. Не като Марго... И това ли беше причината? Причината може би е в мен, каза му някакъв глас. Не гласът на разума. Макар че ако бе предишният, разсъдителният Леге, той може би също би оправдал Неда и би потърсил вината й в себе си. Но той не беше вече предишният; а и какво ли значение би имало да си отговори кой е причината за всичко, щом се е случило... Сега той беше само изплашен баща и чакаше. Нямаше нищо по-страшно от очакването - но в него беше и надеждата му; пък и нямаше какво друго да стори, освен да чака...
Насреща пред джамията болница бе запряла кола с ранени. Светлини и гласове идеха оттам. Двама пияни османлии минаха съвсем наблизо до него, изгледаха го насмешливо - учудено, облъхнаха го с миризмата на ракия. Той не се помръдна. А ако са я срещнали такива като тези двамата или още по-зли... Пак се заредиха в ума му страхотии... От миналата година, от въстанието... Изнасилени деца... заклани деца... деца, набучени на щик... нарязани, насечени с брадва... Кой мозък може да го побере?.. О, страшна, дива страна!.. Тогава се бе покъртил до дъното на душата си, възмущавал се бе, писа доклади... А сега... сега... Но не! Не! Думите бяха така страшни, та той се сепна... Не, неговата Сесил... веселата... Та преди колко беше, като подскачаше на един крак и се смееше и не му даваше писмото. Да не беше идвало никога това писмо!
Никога, никога!.. И никога да не съм срещал оная... И никога кракът ми да не е стъпвал тук... О, боже мой, все още ли, все още ли я няма!..
Той стоеше и не помръдваше. Не сещаше студ, макар че мръзнеше. Снегът се трупаше по него. Цилиндърът му стана бял. Той целият беше бял, но не се сещаше да се отупа. Само се вслушваше като обезумял в шумовете на нощта. Там някъде глас... Каруци минават и дрънчат... Фиу! - вие вихрушката... И викове някакви... Нима...? Не. Пак пияни... Напоследък османлиите наистина са го ударили на пиянство. Войната е по-силна от вярата им... Ето сега коне препускат... Насам... Файтон. Неговият файтон ли? Той направи инстинктивно крачка и втора... Неговият файтон!.. Позна го, позна го... Ето на светлината... този Виторио!.. И още един, Марикюр... и между тях... Тя! Тя!.. О, слава тебе господи!.. Полудял от радост, той се хвърли към файтона, хлъзна се, едва се задържа.
- Сесил!.. Миличка... Сесил!..
Виторио отстрани ръката му, отстрани го със сила цял. Слезе. Марикюр нещо се бавеше.
- Сесил! - извика нетърпеливо Леге. - Но какво става?.. Какво ти е, мила?
- Чакай, чакай, клети приятелю - пое я Виторио... - Никога няма да отговори тя вече.
Леандър я сграбчи с все сила и я изтръгна от ръцете му. Не вярваше. Тя беше тежка, отпусната, окървавена и неподвижна. Той погледна, извъртя глава към тях, пак върна очи на нея... Изведнъж, като залиташе и стенеше, той така безумно се втурна към консулството, че Позитано и Марикюр едва свариха да го подкрепят. Той стигна осветения вход, спря се, вторачи се в лицето й - в нейното покрито със синини и обезобразено от ужаса лице - притисна го, зацелува го, зарида с глас и щеше да се строполи заедно с нея, ако приятелите му не го подхванаха.
- Скотове! Скотове! - викаше неистово и задавено той. - Моето дете... едничкото ми... О клето... клето! Кой беше този звяр... този... този...
- В една от патрулните им бараки я намерихме... Пазачите на реда - рече с ледена омраза Виторио, но се разрида и той и гласът му се загуби.
- О... о... права е майка ми... Дива... жестока страна!..
Както предписваше изпратената предишния ден диспозиция на генерал-адютанта Гурко, рано сутринта на 13 декември частите на Западния отряд започнаха рискованото и пълно с изненади преминаване на затрупания от снегове Балкан. Главната колона, в авангарда на която беше генерал Раух, трябваше да се отправи по пригодената от сапьорите (доколкото условията биха позволили) пътека, същата, по която минаха Климент и Коста. В челния ешелон на тази колона щеше да бъде и началникът на отряда със своя щаб. Дясната, по-малобройна колона, под командуването на Веляминов, трябваше да мине по новооткритата пътека под Мургаш и да се спусне в Софийското поле при селото Жилява. Нейната задача бе да пази откъм запад фланга на водените от Гурко войски, които щяха да се разгърнат при Чурек и Потоп, а също тъй и бързо да се придвижи към София. На трета една колона, Дандевиловата, бе заповядано да излезе от Етрополе и да върви към Буново през върха Баба. Нейната задача беше още по-трудна, защото войските щяха да действуват в открита местност. Ала, от друга страна, тъкмо от бързината, с която би се придвижила тази колона, зависеше ще пресече ли тя пътя за отстъпление на Шакировата армия.
Частите на Олденбургския принц и генерал-адютанта граф Шувалов, които действуваха сега фронтово срещу неприятеля в Арабаконашкия проход, трябваше "да останат на заеманите от тях позиции и зорко да следят за неприятеля, при което в случай на отстъпление на врага, незабавно да преминат в настъпление, като го гонят по петите". Негово височество и старият, близък на императорската фамилия генерал-адютант бяха недоволни от задачата, която им се възлагаше. Те и без това не обичаха Гурко, подозираха, че той нарочно ги оставя настрана от активните действия, сиреч, че им няма доверие като военачалници, нещо, което беше вярно, що се отнася до Олденбургския принц, но не и до Шувалов. В диспозицията общото командуване на техните части и на тила бе възложено на дошлия преди няколко дни от Плевен, и по-нисък по чин от Шувалов генерал-лейтенант барон Криденер, командирът на девети корпус, и това ги правеше още по-недоволни.
Колкото до санитарните части и до дивизионните лазарети, в диспозицията се даваха най-подробни указания. Наистина, благотворителното общество на княгиня Шаховская оставаше в тила, но летящите отряди на Червения кръст се разпределяха между Веляминов и Дандевил. Ала както става с всички подробности на всички диспозиции, в последния момент дойде заповед, която отмени предишната заповед, и лекарите и сестрите на орханийския Червен кръст, дето работеше Климент, вместо да заминат за Етрополе (там той би срещнал брат си), бяха прикачени към авангарда на главната колона и тръгнаха за Чурек.
Утрото беше така мразовито и мъгливо и шосето към прохода дотолкова задръстено от войски, че линейките, с които пътуваше персоналът на Червения кръст, едва-едва се придвижваха.
Климент беше в една от задните коли, с които прекарваха медикаментите. Освен него, освен Бакулин и Григориевич, който не понасяше мъглата и се оплакваше, върху торбите с вата и бинтове, разположила се свободно и по навика си кокетно, седеше в своето кожено палто Ксения. И още една сестра имаше в линейката - мълчалива, необщителна, далеч не тъй красива като Ксения. Тя беше с три-четири години по-възрастна от нея, слабичка, руса, с хлътнали сини очи и с едно изражение в тях, за което Климент още щом я видя, си припомни думите на приятеля си: "Лед, братко; или не точно лед, чувствуваш, че там има някаква стена и че зад нея не можеш да преминеш". Тая сестра беше Нина Тимохина, приятелката на Кареев. След като работеха вече заедно, Климент не би могъл да каже знае ли за онез нещо повече отпреди. Но той бе направил за себе си едно откритие. Мълчаливата, необщителна сестра Нина с ранените и болните се преобразяваше. Той я бе виждал как по цели нощи седи край тях и им разправя нещо и как те й се усмихват мимо болките и отчаянието си. Веднъж дори я чу да пее. Ала после, като дойде втори път в палатката и поиска да я заговори, той откри в очите й пак страшния израз, озова се пред осезаемата стена, за която говореше Бакулин, и му стана болно, а се и изненада, ядоса се за нея. Как може човек чак дотолкова да обича, питаше се той, като мислеше за непознатия Павел Петрович, годеника й, останал под снега край Плевен. Та тя ще се поболее... Непрестанно затормозвано подсъзнание, съпротивителната сила на организма отслабена...
Ала сега, докато пътуваха, той не мислеше вече за нея. Нито дори за Ксения, чието присъствие в линейката приятно го вълнуваше в началото. Съвсем други чувства изпълваха душата му. Той гледаше през малкото прозорче в гъстата мъгла, дето изплуваха отделни силуети, отделни мустакати лица, навъсени, засмени, стърчаха пушки... чуваха се гласове, цвилене на коне... Отиваме, отиваме, отиваме, говореше си той. Какъв час - съдбовен, велик! И като си помисля, че нашите по това време се събуждат, без да подозират... И че Андреа сигурно още спи!.. Той се сети и за другия си брат, за Коста, и както през всичките дни, откак се бяха разгубили, смути се, разтревожи се къде е и какво е станало с него, но после си каза: и той ще е тръгнал като мен; в София ще се срещнем. Това го успокои и той пак се загледа в мъглата.
- Кой ли е тоя полк?
Бакулин погледна през другото прозорче.
- Нищо не се вижда...
- Май че са нашите съседи - изръмжа Григориевич.
- Охо! Усетихте ли как се разтупка сърцето на Ксенка? Слушайте!
- Стига, Аркадий!.. Преображенският полк е най-напред!
- Я?.. Осведомена!
- Би трябвало да го знаете, че Преображенци са винаги първи!
Бакулин направи шеговита, учудена гримаса, която в полумрака на линейката едва ли някой видя, провря глава през задното прозорче и извика:
- Какви сте, момчета? Кои сте?
- Исмаиловци! - отвърнаха от мъглата едновременно два гласа.
- Е, пак гвардия! - рече той успокоително - насмешливо, като се обърна.
- Ти защо все се заяждаш?
- А какво да се прави, Ксенка? За бога, как да минава времето?
- Намери си друго занимание! - рече троснато тя.
Насмешките на Аркадий Иванич засягаха болезнено и Климент. Защо все да чува? Да си припомня? Изпращането с файтона оная нощ ги беше сближило. Но, разбира се, не разкъса връзките между нея и княза. Нещо повече - понякога на Климент му се струваше, като че ли тя търси повод да му се довери. А какво по-тъжно за един влюбен от чувството, че искат да го превърнат в приятел? Не, не е щастлива тя - въпреки тези князе и принцове; и може би тъкмо за това; понякога съвсем осезаемо го долавям.
Григориевич извади часовника си, вдигна го към светлината и се взря.
- Една верста - два часа. Още оттук закъснение. - Той се дразнеше от неточността и неакуратността в живота.
Аркадий Иванич само това чакаше.
- Отде пък знаеш дали сме закъснели или не сме закъснели... Вървим. Можеше да тръгнем утре, нали? Тогава ще речеш: цяло денонощие.
- Диспозиция се издава, за да се съблюдава!
- Може би ти знаеш и тайните планове на началството?
През замъглените си очила Григориевич го стрелна с насмешлив поглед.
- Знам, което се полага да знам, господин Бакулин!
Аркадий не го остави.
- Но това е егоистично, мили! И как търпиш ти? Знаеш нещо и да не ни го кажеш!.. Ксения... Нина... Хайде, Клементий, нима не се възмущавате!
Ксения и Климент казаха шеговито, че са възмутени и че не е приятелско от негова страна да крие една тайна, която при това засяга всички тях. Нина остана в своя ъгъл мълчалива и може би спеше.
Доктор Григориевич беше поласкан. Но не се предаде.
- Ще ви кажа за авангарда, в смисъл защото благоволиха да ни прикачат към него - рече той. - Е добре! Днес в три часа ние, сиреч авангардът, трябва да бъдем на билото!..
- И ще бъдем!
- Чакай, не го спирай, Клементий! Ти наистина ставаш интересен, гълъбче. А в Чурек?
- Довечера в осем.
Все тъй разпалено Климент потвърди:
- Напълно реално!.. Аз с брат си изминах същия път, в обратна посока, почти за толкова време. А като имате предвид, че той си бе изкълчил крака...
- Да не беше само така студено и особено мъглата - рече Ксения.
- Е, да, да! Особено мъглата... Но тя е в наша помощ. Инак... денем... може и да ни забележат постовете им... А там, приятели... ще видите... Един турски баталион е в състояние да спре за цели дни напредването ни!
Бакулин каза:
- Моите пациенти от щаба... тези, модата де!.. Та разправяха, че началството е взело предохранителни мерки. И в Балкана било изобщо топло... Можело човек по мундир... а някои дори се събличали по фланелки!
- За топло, до вчера и тука беше топло, Аркадий Иванич. Дори беше почнало да се топи. Но от тая нощ, вие виждате, студ! Скова!
- Ех, като казваш студ, че... Ще рече човек, у нас няма студ!.. А пропо, мили, ти не ни каза най-важното за нас. Кога почва изкачването?
- По разписанието, което имах възможността да прочета, ние би трябвало след час вече да сме при така наречения Драгунски лагер. Разтоварваме там. Разпределяме товарите между войниците от ротата, която ни е предадена, и точно в единадесет часа започваме нашето изкачване, като се движим непосредствено след Кавказката казашка бригада.
- Охо! - сети се Бакулин. - Но всъщност... Ами да! Всъщност...
- Защо се смееш? Какво... Защо? - рекоха едновременно Ксения, Григориевич и Климент. Сестра Нина отвори очи и го погледна сухо.
- Ами че ти, братко, просто си прочел заповедта, която е получил Папаша...
- Е, та какво?
- А пък аз мислех, че направо имаш работа с началник-щаба...
Като продължаваха да се смеят, като се шегуваха и разговориха за предстоящото изкачване, за студа и кой какво научил и какво знае, въпреки честите осведомления на Григориевич те не забелязваха как тече времето. Постепенно мъглата в линейката и навън стана по-бяла, по-рядка. И вече не отделни лица, а цели отделения и взводове се мяркаха, разточили се пред погледа на Климент. Някои ги надминаваха. Някои те надпреварваха. И разговори, и смях, и закачки, и ругатни се примесваха в слуха му. А той слушаше, разделил се между приятелите си в линейката и другите, безименните, които се точеха вън покрай тях и които в чувствата си също наричаше свои приятели и братя. Отиваме, отиваме, отиваме, говореше си той пак, докато отнейде се зачу стройна войнишка песен и той цял се предаде на нея. Към десет и половина те напуснаха Софийското шосе и изведнъж се озоваха в прегръдките на планината. Пътят не беше още стръмен, ала изведнъж стана много по-труден, тесен и разбит. Колите се движеха мъчително бавно. Настигна ги батарея от лейбгвардейската артилерийска бригада. Изтрополя край тях, отмина ги. Но скоро колелото на едно от оръдията се счупи и трябваше да се изчака заменяването му. После две кавалерийски стотни избързаха напред. Пак ги настигнаха, пак ги обградиха плътно от всички страни пехотинци. И когато най-сетне линейките приближиха Драгунския лагер, отдето всъщност започваше не само стръмният склон, но и Климентовата пътека, часът минаваше дванадесет.
Григориевич не можеше да си намери място от възмущение.
- Кажете де! - говореше той. - Ето, виждате ли? Затова нашите работи ще вървят винаги така!..
Бакулин му отвърна нещо и разказа някаква приказка за един, който бързал, но Климент не слушаше вече техния разговор. Той провря глава през прозорчето и внимателно заоглежда местността. Мъглата беше значително по-рядка, отколкото долу, в равнината, но студът бе по-силен и по-остър. Самият лагер бе разположен на огромна, издута като гърбица и само тук-таме обрасла поляна и по нея, между разпрегнатите оръдия, лафети и ротни каруци гъсто се бяха стълпили хиляди и хиляди войници. Те палеха огньове, грееха се, ходеха насам-натам или мъкнеха от околните гори клонаци, а вгледаше ли се в тях, на Климент му се струваше като че ли ги вижда някак странни и смешни; те вървяха несигурно, клатушкаха се и се задържаха един в друг като пияни. Какво всъщност става? Какво има? Да са им дали водка повече, отколкото е допустимо? Не, не вярвам!.. Но възможно ли е да е толкова хлъзгаво тогава?.. Той скочи от линейката, направи две-три предпазливи крачки, една смела - и хоп - строполи се върху лъскавия, превърнал се в дебела ледена покривка сняг.
Приятелите му се разсмяха.
- Поледица, резултат от застудяването след топлите дни... - рече Григориевич, сякаш говореше пред ученици.
- Най-сетне и ти да кажеш нещо наистина умно! - извика Бакулин, ала Нина Тимохина едва стоеше на нозете си, той я хвана под ръка да я закрепи и занемя.
- Благодаря, мога сама - каза Нина и се отдръпна от него.
А Ксения се заливаше от смях.
- Е, това се казва пързалка!.. Вижте, вижте, истинска пързалка!
Тя се затича и се плъзна по лекия наклон, ала скоро загуби равновесие, размаха ръце и закрещя:
- О... о... падам!..
Някакъв невисок офицер, с калпак и дигната яка, който правеше отдалече знаци на Нина Тимохина и приближаваше бързо линейките, присрещна Ксения, подаде й ръка, тя се хвана да се задържи, увлече го със себе си и двамата се строполиха на земята.
- О... извинете... извинете - викаше тя с прелъстителния си глас, като се надигаше и все пак чакаше той да й помогне.
- А, вие ли сте? - чу отново гласа й Климент и сега му се стори различен - изненадан, ала естествен. Това го накара да погледне офицера. Беше Сергей Кареев. Той държеше Ксения под мишниците, повдигаше я бавно и й говореше нещо, а в тъмните му, други път замислени очи имаше неприкрита насмешка.
- Здравейте - каза той, когато двамата с Ксения приближиха групата, към която се бяха присъединили лекарите и сестрите от другите коли. - Как мина пътят, Нина?
- За войниците е било по-трудно, Сергей.
- Оттук нататък всички сме пехотинци - усмихна й се той. Усмивката му беше мила, в нея нямаше нито помен от насмешка. - Но да, по-голямо нещастие не можеше да ни се случи!
- Нещастие?.. - Смеховете изведнъж заглъхнаха.
- За какво нещастие става дума, корнет? - попита бързо Карл Густич, който приближаваше, подкрепян от двама санитари.
- Тъкмо за това, господин докторе!
- За кое това? Но изразявайте се, моля ви, малко по-ясно, господа! За бога, защо учите тогава граматика?
- Вие вероятно говорите за поледицата, Кареев, нали? - каза един от лекарите.
- О, да!.. Сигурно... Сериозно ще ни затрудни поледицата - заговориха всички вкупом.
- Да ни затрудни?.. Може да се каже и така. Но елате, елате... По-добре да видите сами.
- Къде?
- Какво... какво ще гледаме?..
- Стойте, господа!.. Трябва да се разпределят медикаментите.
- Има време, уважаеми Карл Густич. Ето, всички чакат!.. Прочее, ако има желаещи...
Корнетът - той изглежда беше един от хората, които се разпореждаха - тръгна, последван от повечето лекари и сестри, но още не стигнали доникъде, половината от тях се отказаха. Между тези, които продължиха с него, бяха Климент, Бакулин, Ксения и Нина, тръгнала може би само защото приятелят й ги водеше. Те пресякоха надлъж целия лагер. Климент вече разбираше къде отиват. Той със страх си представяше заледената, разширена от сапьорите пътека и как хората се хлъзгат и падат по нея. Но представите му бяха бледи и се давеха в собствените му страхове. Едва наближили мястото, което вече така добре си припомняше, и преди още да види, той почувствува, че нещо става там, дето мравунякът от сиви и сернисто кафяви шинели бе толкова гъст и разбунен. Ала нужно беше да отминат горичката вдясно с нейните високи, настръхнали букове и тогава изведнъж пред очите му се извиси познатият остър склон, тъй съдбовно свързан с неговия живот. О! - изпъшка той и затаи дъх, защото гледката наистина беше поразителна. Един до друг, един пред друг, един над друг по пътеката лазеха хора в шинели и тези хора не само че едва-едва се придвижваха, но те носеха на гърба си раници, торби, пушки, мъкнеха сандъчета с патрони, тикаха оръдия, лафети, пренасяха ги разглобени... Всяко дърво наоколо, всеки клон, най-малката скала и издатина служеше за място, около което се увиваха въжета и десетки и стотици ръце се протягаха към тях... Изведнъж някой отнякъде се изтърве, подхлъзне се надолу, увлече задния, след него който е - и като порой десетки и десетки люде се търкалят надолу... Викове... Пази се!.. Дръж се!.. И охкане, и смях, и озлобение, и мъка, които се чуваха и се чувствуваха дори оттук.
- За бога! Как ще можем ние? - рече изплашена и объркана Ксения. - И ето, вижте... носят ранени!..
- Какво да виждаме - кресна Бакулин. - Я по-скоро! Момчета, насам! Насам, момчета! - развика се той и като се хлъзгаше и залиташе, втурна се да помага, последван от останалите лекари и сестри.
Нямаше къща в Етрополе, в която Коста да не бе влизал с един и същи въпрос:
- У вас идвал ли е нашенец, доктор, избягал от София? - И той го описваше хубав мъж, представителен и спретнат, с мустаци - какъвто беше Климент и какъвто брат му неизменно го виждаше.
Повечето дигаха рамене. Но намираха се и такива, които знаеха:
- Има такъв доктор, да!
Или пък казваха:
- Докторът ли?.. Ами че из оня ден го виждах. Разправяше, че отивал по селата да събира още работници.
- Чакай, бе! Какви работници? Той е доктор човекът, с болни се разправя.
- Че ти не си ли, дето ги викат? - питаха го понякога.
- Бе никакъв не съм аз. Търся брат си! Разгубихме се в Орхание - и как стана, каква стана... - Коста обикновено сядаше и разправяше цялата история отначало докрай.
Един ден в хана дори му казаха:
- Днеска беше тука!
- Днеска ли! - изправи се Коста. - Къде е той? Казвай, води ме при него, цяла жълтица ще ти дам...
Но после се разбра, че докторът довел от Лопян петдесетина селяни, от каквито Дандевиловият щаб се нуждаеше, да проправят път в планината, че заминал отново към Брусен и кой ли знае къде, и че щял да се върне тези дни. Имаше за Коста нещо неразбираемо във всичките тези пътувания и връщания, нещо, което не беше присъщо на Климент. И ако непременно му е трябвало да се разправя със селяни, защо не е повикал и мене, нервничеше и се ядосваше той, тъй като работа като тая Коста наистина би вършил дваж по-добре от брат си.
Нямаше какво да прави; трябваше да чака. И докато чакаше, Коста не преставаше да навестява своите приятели от псковския полк, който лагеруваше край града.
Той вече знаеше всичко за Мойсенко, за Иванушка, за Фрол и Тимофей, за Никита Запевача. Дори и за Мирон Потапич бе поразпитал това-онова. Интересуваше се кой откъде е и как изглежда техният край; и женен ли е, колко деца има; за търговията разпитваше, кое колко струва - и изобщо за живота. Той не го правеше само от любопитство, нито само от любознателност, но и от разчувствуваност. Ето ме мен, ами че аз, дето се казва, вчера излязох от дома, и все там ми е умът, а те, горките...
Той все искаше някак да им угоди и да им бъде полезен. Ходеше да им купува тютюн от маркитантите на другите полкове. С техни пари наистина, защото неговите пари не бяха много, пък и ги пестеше. Помагаше им в кърпежа на мундирите. Все за тяхна сметка донесе им сапун, като казваше, че ризите от кирта се захабяват, а перат ли се без сапун, отиват, че се не видят... Той и ръкавици намери на ония, които нямаха. И понеже знаеше, че с ботушите са зле, донесе отнейде три-четири чифта цървули. Ала сам виждаше, че това е капка в морето, усмихваше се и им обещаваше, че в София ще намери и за другите.
Той отдавна им бе разправил за себе си всичко, ала това всичко не свършваше. Вечер, край огъня, той си припомняше гласно (с оня, смешния негов руски език, на който вече никой не се надсмиваше) за дома си, и за Женда, и за Славейко... Цялата рота знаеше, че чака дете.
Един път шегобиецът Фрол дори го подкачи:
- А как, Костя? Ти ли ще го раждаш?
- Аз, ами кой... Е, то се знае, че булката де, но нали и аз... - Той намигна и попита: - Твоята да не би без теб да ги ражда?..
Дружен смях огласи лагера. От околните огньове заприиждаха още войници.
- Костя ли е тук?.. Здравей, Костя! Здравей!
- Здравейте - кимаше той, като ги обгръщаше с веселия си поглед и побутваше кривнатия си нос, сякаш да го оправи.
- Ама той тебе, Фрол... той тебе на кукувичи яйца те насади - ръмжеше Мойсенко.
А Иванушка се червеше, криеше момичешкото си лице и все пак гледаше да е по-близо до своя някогашен пленник.
Старият фелдфебел, който стоеше отстрани заедно с намусения Мирон Потапич, неочаквано попита:
- А ти какво го чакаш второто, момиче ли?
Коста се извърна, срещна изпитателните му очи. Видя и насмешливото изражение на унтерофицера.
- Третото ще е момиче - каза той. - Сега това го чакам момче. Сега войници ще трябват на България... Ами че тъй де - каза той. - Като свърши войната, вие ще си идете. Кой ще ни пази от турците тогаз?
Нея вечер Егор Егорович Егоров нищо не каза. Ала оттогава насетне той често спираше Коста, питаше го намерил ли е брат си или пък казваше на бакарите, когато него го нямаше:
- Вижте там, сложете от кашата в някое котле и за нашия братушка...
Само Мирон Потапич си оставаше негов неумолим враг. Коста го знаеше и хиляди пъти съжаляваше, че не си беше премълчал за оная злополучна лира.
Сутринта на 13 декември Коста, който нощуваше в една от къщите на избягалото от градчето турско население, беше разбуден от необичайно раздвижване по улиците. Той отмахна козяка и погледна през разтрошеното стъкло на прозореца. Сринатият наполовин зид закриваше част от пътя. Но и така видя, че минава конница. Той постоя загледан. Гледката го изпълваше с радостно вълнение. Нека идат, нека идат, мислеше той, като поред изучаваше едрите силни мъже, които ритмично се полюшваха върху седлата. Какви ги наричаше Климент, когато са все такива едри? Улани ли бяха или май че бяха драгуни... Ей ги, тези имат дълги пушки... На уланите са по-къси... а пък хусарите май че нямат пушки... Или за хусарите не съм сигурен, но тези са драгуни!.. Изпитваше момчешка амбиция да познава отделните родове войска; а още му се струваше, че има някакво особено щастие в това да си улан или хусар, или гренадир, или драгун. Той харесваше и казаците, и артилеристите. Само пехотата му се струваше малко по-долен род войска, но това не се отнасяше за псковци, един съвсем обикновен пехотен полк - него Костя поставяше и над хусарите, и над гвардейците, и над всички... А тези са драгуни, мислеше с увереност той и си спомняше какво му бе разправял Климент за драгуните. Е, тяхната като че ли е най-лесна... хем си на кон, хем си стреляш с пушката отдалече и не се месиш в ръкопашния бой, разсъждаваше Коста, докато най-сетне конният полк се източи и едно след друго се заредиха оръдията на някаква батарея.
Той вече съвсем се разсъни. Закуси набързо, с каквото му беше останало от вечерята, излезе на двора, разтърка лицето си със сняг и тръгна да пита за брат си. Но войските продължаваха да се точат и целят градец се беше събрал от двете страни на главната улица да гледа. Отвсякъде се здрависваха с войниците и се прегръщаха; и току всеки даваше я хляб, я шал ще даде или антерия... и най-често им поднасяха малки пръстени павурчета с ракия, които войниците поемаха с благодарност, кланяха се и викаха: Спасибо!.. Но какво става? Те не идат - те отиват нанякъде... Отиват!..
- Къде отиват? - извърна се той към първия етрополец, млад мъж, по-млад от него, с луничаво лице.
Етрополецът заклима. Засочи Балкана. Очите му бяха овлажнели.
- Започва ли се!.. Ама започва ли се? - разтича се Коста. - Е хайде!.. Хайде на спасиба, братушки!.. - размаха калпака си той.
- Ами псковци!.. Псковци минаха ли? Те отиват ли? - разтревожи се той.
Никой не знаеше кои са псковци и кои воронежци.
- Ако е за пехота - мина пехота, но то беше много преди конницата - казваха.
Той остави главната улица, избиколи през опустялата турска махала, втурна се към края на градчето, дето лагеруваха псковци. Нямаше ги. Е това е то, това е!.. А не можаха ли да ми кажат снощи?.. Но щом не са му казали, тогава и те не са знаели. Военна работа! Дойде заповед и хайде, заминавай... А дали ще се видим пак някога, щом са тръгнали на страшен бой - в такова време и в тая планина?.. Той пак се втурна, сега да ги догони. Тичаше към другия край на градеца. Стигна там тъкмо да изпрати и последното оръдие на последната батарея. После край него се заточиха леки обозни коли, но той продължаваше да гледа далечината. Губят се, чезнат сред снеговете. А ето я планината, огромна, възправена, цялата в мъгли и вихри... Да продължи ли? Да ги настигне? Не вижда ли какво е!.. И нима те ще вървят все по този път; и все по път. Та нали ще ги разделят по роти, ще ги пръснат във вериги, ще атакуват, ще се бият. Свърши се. А той толкова пъти им обещаваше - като идем в София... Сега те ще минат през града, а пък аз още няма да съм там. Разгубихме се, говореше си той горестно и с тая мисъл тръгна назад.
В хана, дето се отбиваше всеки ден, го очакваше новина. Докторът сутринта бил тук; канел се да върви с войската. Ами ако е отишъл?.. Но четвърт час по-късно, друг един, който знаеше за тревогата му, още отдалече се провикна:
- Бързай в черквата!
- Защо... какво в черквата?
- Брат ти е там!
Виж ти, виж ти, говореше си насмешливо Коста, като бързаше към черквата "Свети Архангел Михаил". Е вярно, той не се е зарекъл като Андреа, но тук поне няма защо да се насилва - нали все науката, та науката... Е, разбрал е той, разбрал е! Добре е за всеки случай човек да удари един кръст, казваше си Коста и си представяше как ще се смае брат му, като го види. Той прекоси малкия пазар и приближи площада пред черквата.
Но тук трябваше да спре. Целият площад бе задръстен от биволски и волски коли, между които се трупаха селяни в кожуси и ямурлуци, с лопати, с мотики, с криваци.
- Какво правите тука с тези мотики, бе? Да не събаряте църквата! - рече Коста, озадачен и раздразнен, че среща неочаквано препятствие.
- Както е тръгнало! - рече един мъжага с остър калпак и дебели мазолести ръце. - Ами ти... ти за черкуване ли си дошъл или за работа?
- То ако е за работа, чак в черквата няма да я търся де...
Но тези селяни... да не би тези селяни да са, дето брат ми ги събира? Я! Как ще се ококори тоя тук, като ме види до него... Той с все по-голямо усилие си проправяше път. Тия хора нямат край, надигаше се Коста нетърпеливо на пръсти с надежда да открие някъде сред тълпата представителната фигура на брат си. Ала навсякъде все същото море от островърхи и плиткодънести калпаци, от сиви и бозови качулки и изпод тях засмени, сдържани, навъсени и строги, мустакати и брадати лица. Нямат край, нямат край, ядосваше се той. Колко са, трябва да имат хиляда!.. И как успя да ги събере толкова хора Климент. За какво му са?.. На братушките де, за какво им са?..
Внезапно откъм черковния двор се зачу глас, който искаше да надвика другите. Коста се надигна пак, огледа тълпата. Кой вика?.. Млад, гологлав мъж, с енергично и вдъхновено изражение, беше стъпил там на стол или на някакъв камък, размахваше калпака си и нещо говореше на селяните.
- Шшт!.. Шшт!.. - зашъткаха близките и по-далечните.
- Тихо!.. Тихо, хора!.. Докторът слово ще каже...
От задните някой извика:
- По-силно, докторе!.. Не се чува...
Докторът? Как докторът!.. Изтръпнал от неочаквано съмнение, Коста се взря в енергичното, хубаво лице на човека, който говореше. Всъщност в жестовете и в изражението той приличаше повече на Андреа, а беше кестеняв и светъл като Климент. Но тоя човек не е Климент... Не, не, този човек не е брат му!..
- Чувай! - дръпна той изплашено първия до себе си. - На този ли викате вие доктора?
- На този, на кого...
- Ама няма ли други доктор?
- Тихо сега, не знам. Чакай да слушаме!
На този... И няма друг - ясно е. Но защо тогава разправяха, че е дошъл от София?.. Не, никой не ми каза: от София. Аз го казах за София, а другите казваха: оттатък... Какво съвпадение! И къде тогава ще е бати?.. Толкова дни да го търся тук, а той сигурно си е в Орхание и мене търси. Сега и да отида вече там, няма да го намеря. Тръгнал ще е с всичките. Както и аз трябваше да тръгна...
Гласът на непознатия доктор все по-ясно и по-настойчиво се вмесваше в мислите му. Коста не искаше да го слуша, смяташе да си пробие път назад, да си отиде, но селяните така плътно се бяха притиснали един до друг, зазяпани, заслушани, че мимо желанието си слушаше и той.
Докторът говореше:
- И я си помислете... помислете го! Всеки от тях има майка, баща... И жена има, и деца! На всекиму са мили близките, а още повече му е мил животът. Помислете, братя!.. Е, ако на вас ви кажат: хайде, зарязвайте всичко и тръгвайте да помагате на друг един народ... а? Кажете, лесно ли ще тръгнете... За чуждата работа, за чуждата свобода... И живот... не чуждия, а своя живот да дадеш! Ей това са сторили за нас нашите братя освободители!.. Пък какви страдания... пък какви мъки... И колко няма да се върнат от тях, а други ще си отидат половин хора... - изреждаше разчувствуван докторът и на засегнатия в своето упорство Коста му се струваше, че той нарочно говори именно така, че си е поставил за цел да го трогне и да не го пусне да си иде. - Сънародници! Братя българи! - ечеше в ушите му гласът. - Не е ли срамно да чакаме само наготово... деца имаме... внуците ни един ден ще питат: ами вие? Помогнахте ли вие? Жертвувахте ли? Заслужихте ли?.. Или чакахте на топличко... в къщи... край жените си...
Другите може... Нека. Но аз! Малко ли жертвувах - и какви сведения им занесохме... и пътеката им показахме, противеше се с някаква неприсъща нему упоритост и с последни сили Коста.
- Ето, аз няма да ви говоря и няма да ви увещавам повече... Тук не е работата за търговия, за пари... Пък и вие сте дошли, братя, тук сте... Аз само ще ви прочета, да знаете какво се чака... Тази прокламация сам генерал Гурко я е написал - към нас.
Докторът дигна пред очите си някакъв лист, а докато зачете, край Коста зашушукаха, зашумяха.
- Чухте ли, генерал Гурко...
- Тихо! Тихо да чуем...
- Генерал Гурко!
Докторът се окашля, отхвърли косата си назад, зачете високо:
- "Българи! На нас ни предстои да направим напън срещу омразните ваши поробители. Предстои ни да преминем Балкана. Вие трябва да ни помогнете да превозим през планината оръдията, да пренесем мунициите, снаряженията, сухарите. Главната ваша награда ще бъде избавлението ви от вашите вековни поробители. За вас сега е трудно, но за русите е още по-трудно. Те за вашата свобода страдат, а вие за собствената си. Ще мине тежкото време, братя българи и ще бъдете благодарни на бога!.."
Той свърши, свали прокламацията, но не прибави от себе си нито слово. За един миг селяните останаха занемели. После изведнъж огромната тълпа край Коста се оживи, зашумя, завика. Той също викаше с все сила и чак когато гласът му пресекна, разбра, че е викал "ура".
На излизане от мютесарифския конак, дето бе водил продължителен и неприятен разговор с капризния главнокомандуващ, Сен Клер видя, че се задава окиченият със знамена файтон на леди Стренгфорд. Майорът беше нервен, озлобен, бързаше да се поразходи и да обмисли всичко отначало, но навикът му за добро държание го закова на място. Той изчака файтонът да спре пред големия портал на конашкия вход, видя, че срещу виконтесата седи нахлупилият цилиндъра си до веждите доктор Грин, усмихна се привично и приближи.
- Добро утро! - каза той и климаше.
- Как сте, Джордж? - каза виконтесата, като му подаваше ръка, облечена в изящна бежова ръкавица, и внимателно слезе. - И вас ли са поканили?
- Не, не. Аз свърших... Защо? Какво има, леди Емили?
- Затруднение, Джордж.
Грин внезапно избухна:
- Затруднение... По-добре кажете вечните техни неразбории, леди Емили!.. Да сме увеличели капацитета на болницата двойно!
- Но това е само проект, докторе. Те може би ще се убедят.
- Това е направо дивотия, любезна виконтесо... Извинете. Подготвят офанзива и не дават никакви лекари, никакви медикаменти... Кажете как се нарича това?
- Учудва ме вашата разпаленост, стари ми Ралф. Като кога? - усмихна се иронично майор Сен Клер. - Мислех, че ви интересува само чистата медицина, опита!
Грин го погледна неприязнено, сякаш именно той беше виновен за турските неразбории, рече "Да вървим, леди Емили!" и тръгна.
- О, да, да! Напоследък наистина всички сме твърде нервни вече... - каза тя все с онова примирено, страдалческо изражение на лицето, каквото винаги придобиваше, щом станеше дума за войната, сети се нещо и забърза. - Довиждане, Джордж! - додаде тя; а той предполагаше, че тя ще каже, както преди: Ще се видим в клуба, Джордж...
Емили Стренгфорд настигна нисичкия, широкоплещест доктор, който я чакаше, и двамата потънаха в големия вход. Сен Клер избиколи мютесарифството и покрай синята Челеби джамия, покрай квадратната часовникова кула и стражарницата, слезе по Коллук сокаги в чаршиите. Нямаше го тук онова оживление, което бе преди. Повечето дюкяни бяха затворени (стопаните им българи все още работеха на табиите), а и в дюкяните с вдигнати капаци хората само влизаха и излизаха, защото стоките от първа необходимост отдавна се бяха свършили и селяните все по-рядко докарваха.
Сен Клер крачеше безцелно, срещаше понякога познати, отвръщаше им с кимване, с усмивка или с безсмисленото "Студено е днеска, нали?", а острият му озлобен поглед не се запираше никъде.
Всъщност след крушението на идеите му у него нямаше никаква видима промяна. Ежедневно, в клуба, при срещите му с леди Емили и другите дами, при разговори с консулите, с офицери от мисиите и кореспондентите той си оставаше все същия джентълмен, усмихнат, любезен, малко ироничен и закачлив. Ала дълбоко в самотната му душа, там дето преди властвуваше фанатичната вяра, че събитията трябва да се развият така, както той ги иска, сега имаше само ожесточение - и то се бе разраснало към всичко и към всички. Като незатихваща ледена тръпка, някаква нервност го беше обладала. Тая тръпка, тоя студ проникваше към събеседниците му мимо вечната усмивка и шеговити закачливи разговори на външния Сен Клер. Той чувствуваше, че неосъзнато все повече хора го отбягват. Но това не го засягаше. Не искаше да бъде друг.
А сега беше озлобен към главнокомандуващия Сюлейман... Та той е направо неуравновесен, мислеше Сен Клер, спомнил си някои прекалено рисковани размествания, за които бе говорил пашата. И комендантът го подкрепя; бои се да не го постигне съдбата на немеца... Некадърници, о, да - и още какви! Те забъркаха цялата каша, все повече се озлобяваше цивилният майор. А къде са му подкрепленията? В Пазарджик се събирали. Там да си ги държи... Не разбира, че щом заемат Ниш, сърбите ще се отправят насам. Да оставим сърбите, те са лесни. Въпросът е какво става съвсем наблизо, зад Балкана... Той се замисли за телеграмата, която бе получил нощес от фронта. Бейкър го известяваше, че по негови лични сведения, на които за съжаление Шакир паша не давал необходимото значение, забелязвало се някакво подозрително раздвижване по руските линии. Черкези дори донасяли, че при Чурек и при Жилява са се появили казашки части. Сен Клер вярваше, а и не искаше да вярва. Какво всъщност се криеше зад думите: казашки части? Малобройни разезди или цели стотни? Как бяха проникнали? Отгде?.. Както Шакир, и главнокомандуващият маршал Сюлейман не им отдаваше никакво значение. "Най-многото да направят някоя пакост. А възможно е просто черкезите да са излъгали вашия сънародник, очаквали са награда, - бе казал той. - Не, невъзможно е оттам да се мине... Уверете се сам, майоре, вижте картата. А да не говорим за снеговете". И Сен Клер бе видял картата, но не беше се уверил. Той познаваше Валентин Бейкър; не би пратил телеграмата, ако да нямаше нещо... Дебелоглавци! Понякога витаят привидения в главите им, а други път не можеш да намериш една предвидлива мисъл... И въпреки всичко аз не трябва да оставя нещата така. Не. Ще изпрати на своя глава капитан Джеймс със задача да разучи случая; още до обед ще подаде шифрована телеграма за Бейкър и ще му иска разяснения. Знаеше, че усилията му са безсмислени, безполезни, че след падането на Плевен всичко е загубено, а пак действуваше по някаква инерция. И защото характерът му беше такъв, че не можеше да не действува.
Той мина през гетото. Въпреки студа покритите му сокаци бяха все тъй задушни и вонящи. Оглеждаше безцелно малките тъмни дюкянчета с окачени една до друга вехтории, отпуснатите тъжни мъже в дълги лекьосани халати и кожухчета, и другите, пъргави мъже, шумни, припрени, които хвалеха на всички езици стоката си. Каква беднотия, мислеше той без съчувствие, с отврата, която би трябвало да го накара да бърза, но той не бързаше. Мръсни деца, чорлави жени с хубави очи и бледи устни се щураха в тоя полутъмен лабиринт. Някои го гледаха подканително, други просеха, други закриваха лицата си и бързо се отстраняваха. Тук тифусът няма да свърши и след войната, мислеше той, като се провираше между две слабички, паянтови синагоги, и стигна до третата, "Кал Ешкенази", голяма и каменна, с хубаво стилно лице. Пред нея гъсто се бе струпала тълпа и сред тълпата той неочаквано откри познатия му сив полуцилиндър и ръждиво кафявата връхна дреха на барон фон Хирш. Но всъщност той е евреин, сети се Сен Клер. Ала имаше нещо странно и смайващо в това, че открива банкерина - строител на железници и приближен на австрийския двор - сред тези дрипльовци. Цивилният майор се усмихна иронично и го отмина, без да се обади. Но мрачното му настроение се беше разнесло и той не мислеше вече за непредвидливостта и за мудността на маршал Сюлейман.
Пред старинния огромен и полуразрушен кервансарай, дето от месеци вече се помещаваше италианската санитарна мисия, точно под окаченото италианско знаме и под знамето на Червения кръст, които замръзнали се полюшваха от вятъра, удряха се едно в друго и издаваха необичаен, твърд звук, той видя други трима познати. Бяха високият доктор Гайдани, началникът на мисията, незаминалият все още мистър Гей и Филип Задгорски, модното парижко палто на когото му придаваше изглед по-европейски, отколкото имаха другите двама.
Те разговаряха и пушеха.
- По-неподхождаща си компания на по-неподходящо място човек едва ли би могъл да си представи - приближи ги Сен Клер.
Кореспондентът каза:
- Прибавете... и по-неподходяща среща... Ще запушите ли и вие, майоре?
- Охо, пури!
- Големият Том получи цял пакет и ме ощастливи. Вижте марката!
Марката беше Честерфилд.
- О!..
Майорът с удоволствие взе, изряза внимателно края, запали. Докато пушеше, той изпитваше познатата наслада. След всичките тези разочарования най-сетне една истинска пура... аромат, който му напомняше безоблачното минало.
- Е, господа! Няма защо да стоим пред входа. Заповядайте, господа! Аз пък ще ви предложа хубав коняк - покани ги настойчиво Гайдани.
- Благодаря. Вие си продължете, аз трябва да вървя.
- Но моля ви се! Та въпросът, по който говорехме, се отнася и до вас, Сен Клер!
- До мен?.. Любопитствувам.
- В смисъл... Господин Гей беше така любезен и обеща да пише. Но работите не търпят отлагане.
- Кои работи, Гайдани? Кажете направо.
- Е, да... Чуйте, майор Сен Клер, вие сте съветник на коменданта. От вас зависи твърде много и...
- Аз съветвам, драги, аз не решавам.
- Да, но вие все пак трябва да кажете. Защото повече така не може, наистина!
- Не ви разбирам.
- Добре. Ще ме разберете... Получихме предписание, господине. Заповядва ни се да разширим и увеличим двойно работата си. С други думи, да сме готови с приемането на два пъти повече ранени.
- Писмена заповед или устно ви беше съобщено?
- Какво... устно! Вие не разбирате ли, че никой не ни е питал!.. Не! Това е недопустимо, господа. Ние сме тук по своя воля. Имаме си свои съображения. Нашите хора не са в състояние повече да работят. Монахините... сестрите, искам да кажа, буквално вече не спят. А техните кадъни се излежават в харемите, нали?
- Война, доктор Гайдани. Вие сте дошли от хуманни съображения, разбирам. А колкото до харемите, трябва да уважаваме тукашните нрави.
- Да уважаваме! Да уважаваме! - ядоса се още повече високият италианец и дългата му гладка брада потреперваше. - Елементарната учтивост и зачитане изискваше и те да уважават нас. Можеха да ни попитат първом в състояние ли сме да удвоим работата или не?
Сен Клер мислеше: той е прав. Но може ли да се налее ум в ония, дебелите глави... Нашата мисия канят, разговарят с нея - и това безсъмнено ще се узнае... А защо не повикват и италианците, и германците?.. Сюлейман направо е неуравновесен. Дойде и - най-напред в болниците на чужденците се хвана. А Гайдани ще се оплаче на кореспондентите, на консула си и оня, Позитано, само това чака, веднага на конт Корти в Константинопол, а посланикът в Италия... парламента им... вестниците... Ето как провалят те най-деликатните начинания... И като си помисля, че съм заложил всичко на тях и че всичко се проваля по тяхна причина...
- Ще говоря с коменданта - каза той. - Но вие сам разбирате, докторе. Ранените трябва да бъдат настанявани.
- То е друго! - кимна все тъй обидено Гайдани.
Мистър Гей рече насмешливо.
- Сюлейман още не е докарал подкрепленията си и вече прави място за ония от тях, които ще бъдат ранени... И накъде смята той да развие своята офанзива, Сен Клер? Предполагам, че е тайна, но все пак бихме могли да знаем посоката, нали?
- Нямам представа, Гей.
Знаеше, че не му вярват, и се усмихна, но не по навик, а студено и саркастично, защото единствената му увереност вече беше, че не може да има офанзива. Едновременно с това пак го обхвана предишното ожесточение. Ледената тръпка премина по него, прехвърли се и изстуди и другите. Неловкост и мълчание се изпречиха помежду тях.
- Е хайде - насили се той. - Пийте си сами коняка, и пишете кореспонденциите си.
Но едва се отдалечи няколко крачки, и Филип го настигна.
- Вие не пиете ли италиански коняк? - попита насмешливо Сен Клер.
Филип се поколеба.
- Искам да ви питам нещо - рече най-сетне той.
- Моля.
Младият Задгорски все още се колебаеше.
- Е, кажете? - подкани го майорът.
- Чух, че нощес пак е имало пожар?
- Изгасили са го своевременно.
- А оня... успяхте ли?
Майорът помълча, докато отминаха широко разтворената папукчийница, пред вратата на която беше изнесен разжарен мангал и няколко възрастни мъже, наклякали, се грееха.
- Удвояваме наградата - каза той, щом се отдалечиха.
Гласът му беше незаинтересован и безстрастен. Филип безуспешно се помъчи да говори като него, когато каза:
- Аз знам начин... и без награда.
Сен Клер не трепна. Не промени крачката си.
- За Андреа Будинов говорите, да?
- Да.
Те срещнаха очите си. Очите на англичанина бяха внимателни, студени. Филип издържа погледа им, но цялото му лице се зачерви.
- Ако и тоя път ми помогнете, Задгорски... знам... наградата е нищо за вас... Обещавам ви орден.
Кръвта изведнъж избяга от лицето на Филип. Той побледня.
- Не, благодаря. Не желая нищо...
- Излишна скромност.
- Не от скромност - каза Филип. - Мога ли да ви направя едно признание, майор Сен Клер?
- Очаквам.
- Е... аз този човек... семейството му... но сега, особено него, мразя го!.. Да.
- Няма да ви питам защо.
- Напротив, ще ви кажа! Мразя го... Той забърка всичко... целият ни живот. Да! Той стана причина сестра ми да върне годежа на консула.
- О-о!.. Значи това е на дъното! Любов?
- Каква любов! - извика Филип, но се стресна от собствения си глас и се огледа. Две малки еврейчета тичаха край тях с протегнати ръце за милостиня, но той ядосано ги отпъди.
Сниши глас. Целият се тресеше от ненавист.
- Това тяхното ако нарека любов!.. О, като болни сме в къщи всички... Ето какво, майоре! Тя се е срещала пак с него.
Сен Клер извърна глава и го изгледа продължително.
Попита:
- Скоро ли?
- Преди няколко дни... Но моля ви, обещайте ми! Господин майор, тя ми е сестра, моля ви се, обещайте ми, че няма да й се случи нищо...
- Вашите молби са излишни, Задгорски... Имате моята дума! Госпожица Задгорска при всички обстоятелства ще остане невредима... Да, продължете - тя се е срещала с него?
- Мисля... предполагам, че само един път се е срещала. Тя оня ден... някак е издебнала... Накратко него ден, когато тя върна годежа на консула... а вечерта стана нещастието със Сесил!..
- Да, да. Може би разбирам...
- Ние оттогава я държим много строго. Никъде не е излизала... пък тя и без това е толкова разстроена от смъртта на малката, че невъзможно е да се е виждала повторно.
- Разбирам - каза пак Сен Клер. Той наистина внезапно бе разбрал много повече, отколкото би предположил Филип. Дейният му ум изведнъж видя връзките: Андреа - Неда - Леге, та до военните и политическите тайни, които консулът на Франция би могъл да знае. И после: Андреа - докторът - руското разузнаване. А ако са усетили за Сюлеймановите подкрепления чрез нея, сиреч чрез мен, защото тъкмо аз разправих всичко това на консулите? Това предположение го порази. Но той хладнокръвно каза:
- А пропо, един страничен въпрос. Чували ли сте сестра ви да е знаела за пристигането на Сюлейман паша?
- Да е знаела за Сюлейман паша? Защо?
- Не, не... Спомнете си.
- Не знам. Не мога да твърдя... Или впрочем мисля, че да. Но това беше инцидентно и още в края на миналия месец... Баща ми я чул, че разговаря с годеника си за Сюлейман, и дори се смееше това ли са им любовните разговори. Всъщност и аз тогава за пръв път научих... Но защо? Не разбирам. Каква връзка виждате между главнокомандуващия и...
- Аз просто се осведомявам, Задгорски... А по въпроса: пред нея нито дума. Дайте й възможност да го потърси пак...
- Не знам... тя наистина е така разстроена...
- Е добре, кажете й утре сутринта, че се удвоява наградата за Будинов. Кажете й, че предстои претърсване на всички къщи. Тя ще се изплаши и ще иде да го предупреди...
- Ще наредите да я проследят, нали?
- Каквото трябва, ще бъде направено.
- Но пак много ви моля, майоре! Само да не й се случи нещо... баща ми...
- Но вие изглежда не вярвате на моята дума, Задгорски! - усмихна се Сен Клер. Какво го интересуваше него сестрата на Филип. Важното беше да залови оня. Да го залови! И не само защото Андреа Будинов беше съучастник в шпионажа на брат си и защото подпалваше един след друг тъй важните за армията складове, но главно защото (Сен Клер беше фаталист) така щеше да се прекъсне най-сетне непрестанната поредица от неуспехи, които от месеци вече един след друг се трупаха, и може би най-сетне съдбата благосклонно щеше да се обърне пак към него.
- Е, това е. Довиждане, Задгорски! - рече той неочаквано и рязко сви в първия сокак, почувствувал пак острата мъчителна нужда да остане сам.
Неда изживяваше мъчителна нравствена криза. Много неща й се бяха случили наведнъж; понякога съвестта й така остро си задаваше въпроса, честна ли е нейната любов към Андреа или е престъпна, че тя се разкъсваше от мисли, чувствуваше се лоша и виновна, беше на края на нервите си.
Когато на другия ден брат й подхвърли за удвоената награда и че предстои претърсване на всички къщи, тя изслуша думите му, без да го погледне, и продължи работата си в кухнята механично, сякаш всичко, което той говореше, не я засягаше ни най-малко. Както и преди, домакинството й тежеше. Тя не виждаше нищо привлекателно в него. Но го вършеше с упорство и нарочно избираше по-трудната и според нея, по-унизителната работа, та да се измъчва сама. В същото време тя ясно съзнаваше, че усилията й са безплодни. Нравствените угризения идеха отвътре, нищо не можеше да ги заглуши.
Докато привършваше прането и с все сила извиваше и изцеждаше над коритото мокрите тежки чаршафи, тя пак водеше в себе си оня, постоянния разговор, който бе предшествувал тъй щастливата среща с Андреа, след която тя намери най-сетне смелост да върне годежа на консула. Но вечерта дойде ужасната вест за Сесил. И от него именно час започнаха Недините угризения. Баща й млъкна и вече не я поглеждаше. А докато ровеше и диреше опора в душата си, сякаш за да се самоизмъчва, тя се запита: защо го укрива оная жена?.. Тя многократно си припомни подробностите, задния двор, през който минаха, тъмния коридор, стаичката и разговора на французки, чут през вратата, сиреч всичко, което тогава възприемаше като насън - припомни си го и разбра. Разбра къде е била и защо оная жена укрива Андреа... А това беше потресът, от която Неда и досега не можеше да се опомни.
Тя винаги бе отбягвала да мисли за миналото на Андреа. Казваше си: той е мъж. А и себе си отбраняваше така - за ония мимолетни, шеговити целувки на Хайни и Фрицл и за не тъй безобидните целувки на Леге. Но ето, че осезаемо бе срещнала това твърде близко минало; то я отврати, а от всичко най-гнусно й се струваше, че тя самата беше готова да му принадлежи (и с желанието си му бе принадлежала) в оная, същата стая, на същото легло... Колкото и да се чувствуваше унижена, тя дори и това би му простила, ако да не я премазваше с непосилната си тежест въпросът, какво е сега... Там в оная стая, дето той постоянно влиза, при оная жена, на онова легло... И то тъкмо когато тя самата бе донесла толкова огорчения на другия... и може би неволно, по някаква страшна фаталност... Тя не искаше да мисли... не трябваше постоянно да спомня за Сесил. Колчем съвестта й я връщаше на малката й приятелка, тя изведнъж избухваше в ридания и после мразеше и Андреа, и себе си... Искаше да разпитва, да знае, да се увери... В какво да се увери?.. Баща й упорито мълчеше, брат й беше саркастичен, а мисис Джаксън знаеше само факта на ужасното произшествие, но на Неда й се струваше, че ще намери успокоение едва като проникне в самата му сърцевина.
Чувството за вина, която тя ту смяташе, че трябва да изкупи, ту настървено отричаше, както и унизителната ревност, на моменти озлобена, ядна, потърсена от погнуса, други път болезнена и тъжна, разкъсваха и мъчеха душата й. Не знаеше какво да стори. А и нямаше никаква възможност да извърши каквото и да било, тъй като всички в къщи следяха всяка нейна стъпка. Не бе излизала и не я пускаха да излезе никъде. Но и това не беше най-страшното. Най-страшното беше, че веднага след коледните празници, сиреч само след десетина дни, брат й щеше да я отведе през Цариград във Виена и тя трябваше да остане там до края на войната, а може би щяха да я омъжат насила там.
Да, така сложно се бе заплело всичко, че докато слагаше прането в панера и после тръгна да простира, тя не виждаше нито една светла искрица в тоя черен лабиринт.
Тодорана я спря.
- Не излизай тъй, душко, потна си, ще се поболееш.
- Да умра по-добре - рече тя.
- Ах, да чуе майка ти, бог да я прости!
Старата слугиня грабна от ръцете й панера и отиде към двора, а Неда, безволна и облекчена, остана при кухненската врата. Ето кой единствено й съчувствува в тая къща! На тая простодушна слугиня само може да се довери... Да умра! Да... може би най-добре ще е, ако се простудя и умра, наистина... По привичка тя затърси в паметта си героиня, като нея да е страдала и тъкмо така безизходно да се е предала на смъртта. Светът на мислите й я посрещна, приюти я и тя запрелита от книга към книга, докато изведнъж съзна, че все пак всичко там е далечно, чуждо - и любовта, и смъртта, - а че тя е жива, че не трябва да се дава на отчаянието си и че въпреки всичко не може да не помогне на Андреа, защото опасността, която го застрашава, е по-голяма от всеки други път.
По кого да го предупреди? Може би по старата слугиня?.. Или някой от чираците? Или Чарли, секретаря на мисис Джаксън? Тя беше неблагоразумна и доверчива към хората, когато се отнасяше за нея, но сега се отнасяше за живота на Андреа... Само аз мога... не, никой друг, никой! Ще издебна, когато Филип се е залисал в нещо... да, той тая сутрин и без това е малко особен... в стаята си стои, горе се качва... Ще пусна старото си палто и шала от прозореца... измъквам се незабелязано и нека ме стигне! Но как ще се върна? За миг тя се изплаши, като си спомни как я бяха срещнали миналия път... Ще я бият пак, ще има крясъци, викове, мръсни думи... Да става, каквото ще! - рече си тя с упоритостта и твърдоглавието на баща си. Ако искат след това да ме изгонят, да ме убият... Та те и така ще ме убият, щом ме пращат във Виена... да ме женят там като някоя селска мома...
Тя се изкачи по стълбата, влезе в стаята си - като го нямаше вече оня, насрещния, те пак я бяха върнали в нейната стая. Гърдите й лудо туптяха. А долу брат й беше излязъл от стаята си и разговаряше в отвода с мис Далайла. Тя съвсем ясно чуваше гласа му. Питаше би ли могъл да влезе при господарката й... Какво съвпадение! Само да влезе при нея и се измъквам. А защо, защо да се връщам? Кого имам вече аз тук? Не, ще остана с Андреа... Не в онова долно заведение, не - и той самият не иска да седи там, чувствувам го!.. Ще избягаме двамата. При руснаците или където и да е... О, ще се свърши с моите мъки най-сетне - с всичките ми мъки ще се свърши, веднъж само да се махнем от града...
С непохватна бързина тя облече пътническия си костюм, натъпка в чантата си малко бельо, пешкир, две-три скъпоценности, които можеха да им послужат, сложи дневничето си, майчината си снимка, неговото писмо, отвори внимателно прозореца и погледна. Тодорана простираше в задния двор. В съседния двор майката на Андреа цепеше трески и малкият Славейко й помагаше да ги събира. А преди къщата беше пълна с мъже... Да й се обадя ли? Да й кажа ли?.. Много искаше. И знаеше, че ще я успокои. А я досрамя; почувствува се виновна, изплаши се. Тя пусна палтото, шала, чантата си. Сега вече няма връщане. Затвори бързо прозореца, потърси пари за файтон и внимателно открехна вратата на стаята си. Брат й не беше вече в отвода. Дали е влязъл при кореспондентката? Тя заслиза, като трепереше с цялото си тяло и се ослушваше. О, колко съм страхлива! Добре, че са затворили вратата към коридорчето. Като кога такава непредпазливост от него!..
Тя прекоси тичешком отвода, излезе, изтича за палтото си, забради се, промъкна се към портата и щом се озова вън от къщи, огромен товар се смъкна от гърдите й. Свърши се! Свърши се! Друг живот започвам - нов живот... О, Андреа, мислеше трескаво тя и бързаше към мястото, дето обикновено спираха файтони, ако знаеш какво е за мене този миг. Не, не! Напразно те черних аз; не си ти такъв; дори и преди не си бил такъв, въпреки че си ги вършил всички тия... Та аз нали те заварих... беше навън, в студа... и аз... о, колко съм безсъвестно лоша аз! А тази жена, дето я ненавиждам и ревнувам, та нали всъщност всичко на нея дължа, казваше си Неда със самоотречение, което бе почерпено от книгите, но което отговаряше на мига, на чувствата й. В същото време тя се обръщаше и все поглеждаше към къщи. Не е ли открил? Не тича ли след нея?..
Единственият файтон беше зает, но за нейно щастие наблизо имаше закрити с чергила двуколки. Тя се втурна към първата.
- Къде? - попита коларят, приятен старец, евреин, с мудни и лениви движения.
- Карайте... - (не, няма да каже!) - Карайте към черквата, аз ще ви посоча след това.
Тя пак се обърна да види не се ли задава брат й. Брат й го нямаше, но двама мъже, мургави и дребни, изскокнаха от хаджи Данчовото кафене и се хвърлиха във втория, ангажирания файтон. Тя не би им обърнала внимание, ако единият от тях не бе посочил на файтонджията нейната бричка - и случайност ли беше това или не, тя не знаеше - но минутка по-късно, като се обърна назад, видя същия файтон. Той ги следваше... Иззад капрата се показваше ту лицето на единия от мъжете, дългоносо, с гъсти увиснали мустаци, ту лицето на другия, с лъскави сближени очи. Какви бяха тези хора? Защо техният файтон вървеше след бричката?.. Тя извика на стария евреин да извие наляво и да мине по уличката покрай Филаретова. Файтонът поизостана, но и той пое по същите улици. Нямаше вече съмнение. Това бяха хора на Филип. Поставил ги е там да я следят, да открият къде е Андреа... Аз фантазирам! Та нали не ме пущат да пристъпя вън от къщи - що за глупости говоря тогава? Хората да седят там, да ме чакат, а аз да си седя у дома и само ако се измъкна... случайно... Не, глупости! Пак романтика... Това я успокои. За всеки случай тя каза на коларя си да кара по Говежди пазар.
Задният файтон ги последва.
Неда цяла се разтрепера... Защо влезе той при Маргарет? Защо от сутринта е все такъв... особен... Отбягва я?..
- Извийте към голямата черква!
Задните също извиха. Следяха я. Знаеха, че се е срещала с Андреа, и което беше още по-невероятно, знаеха, че ще отиде при него... Мислите й знаеха... Наградата, блесна в ума й. Възможно ли е брат й за някаква си награда... О, не! Отмъщение е това!.. Но тя няма да му го даде - не я познава той до дъно - няма да го издаде, каквото ще да става...
- Карай към Куру-чешме! - извика тя.
Старият евреин извърна към нея приятното си, отпуснато лице. Очите му примижаха.
- Ама пак там, отдето тръгнахме ли? - попита да се увери.
Тя кимна мрачно.
Коларят задърпа поводите, избиколи "Свети Крал" и класното училище на Андреа, пое по Витошка. Файтонът зад тях забави хода си. После бързо ги застигна. През дупките на чергилото тя ясно виждаше лицата на двамата.
Сега поне право в очите му ще го кажа!.. И на баща ни ще го кажа... И на всичките роднини... На целия град!
- Стой! - извика тя, щом отминаха кафенето, тикна в ръцете му част от парите, който имаше, зави се добре с шала и скочи от бричката.
Ала още не тръгнала към къщи, и ония от файтона също наскачаха.
- Няма да ни избягаш! - сграбчи я дългокосият.
Тя се изтръгна. Изпищя. Другият с лъскавите очи я присрещна, заблъска я и заръмжа нещо на турски.
- Оставете ме... Помощ! Помощ!.. - мъчеше се да се изтръгне от ръцете им тя, но те я бяха сграбчили здраво и я мъкнеха към файтона си.
- Усети ти, а... усети... Сега ще кажеш къде е московецът! - озверил се бе дългоносият.
Някаква жена, сестрата на хаджи Ангелко, се хвърли в нейна помощ. Мъже тичаха откъм кафенето.
Всички викаха:
- Какво става... Какво искат от жената...
Някой я позна:
- Тя е госпожицата!.. На бай Радоя...
- По-скоро... Оставете я... Пуснете я, хей!
- Ай, вашата мамица гяурска! - ревна на турски дългоносият и измъкна изпод палтото си револвер. - Кой от вас, а... кой от вас...
Българите веднага заотстъпваха.
Единият от тях каза:
- Те са на Джани бей хора, бе... Тоя то знам...
Друг рече увещателно:
- Ама, ефенди! Тая мома не е коя да е... Тя е годеница на французкия консул... Франца, Франца, нали знаеш?
- Ти много не разправяй, че да не приберем и тебе!.. Хайде, всички поемайте! - извика дългоносият още по-заплашително и макар че мъжете не се разотидоха, той им обърна гръб, помогна на другия агент да вкарат Неда във файтона, качи се и той от другата й страна, двамата здраво сграбчиха китките й и при гробовното мълчание, при страха и унижението на насъбралата се тълпа файтонът потегли и изтрополя надолу към полицейското комендантство.
Сен Клер гледаше ту дългоносия, ту другия с лъскавите очи.
- Глупаци! Кръгли бездарници - презрително рече той. - Като изгорят още десет склада, поне ще знаем, че трябва вас да обесим... Махайте се!
Изплашени, те избягаха от стаята, а той се извърна към Джани бей.
- Е?
- Не казва. Мълчи.
- Предполагам!
- Заплаших я... Ударих й два шамара...
Сен Клер също мълчеше.
- Като я дам в ръцете на Коч баба, охо! Всичко ще разправи - избухна полицейският комендант.
- Това ли измислихте?
- Нямаме време за измисляне като вас!
- Чувайте, бей. Вашите хора са виновни. Аз изрично заповядах да не я арестуват.
- А като ги е усетила? - рече ядосано - насмешливо Джани.
- Представям си колко умело са си вършили работата, щом тя, едно неопитно, неподозиращо момиче...
- Е, станало - станало! Какво сега, да я пуснем ли?
- Аз говоря за изпълнение на заповедта ми. Или вие другояче им я предадохте? - стрелна го с ледения си поглед Сен Клер.
Беят не отвърна.
- Тя къде е? - попита след известно размишление Сен Клер.
- В малката стая.
- Да остане там. Сложете й легло.
- Какво?
- Дайте й завивка. Леген, кана с вода. И изобщо никакви белезници.
- Майоре, вие прекалявате.
- Слушайте, бей. С тоя случай аз се разпореждам. Вие само можете да изтървете работата... да, не ме гледайте така. И моля да ме изслушате внимателно. Предупредете хората си. Ако й се случи нещо, направо на маршал Осман Нури ще доложа, че ми се пречи да изпълнявам функциите си.
- Е, за какво тогава?.. Ще я храним ли само тук?
- Това оставете на мен. Тя ще проговори. Възможно е и тоя път да прибегнем до доктор Грин...
- А!.. Фокуси!
- Това съвсем не са фокуси, бей - рече високомерно и предизвикателно Сен Клер, защото му напомняха едно негово поражение, но вратата се отвори, влезе един от младшите полицейски офицери и той замлъкна.
- Какво, Идрис?
- Бей-ефенди... Господин майор - извърна глава той и към англичанина. - Вънка са чорбаджи Радой и синът му...
- Е?
- Чакат... молят, бей...
Джани погледна навъсено към цивилния майор.
- Аз си отивам - каза Сен Клер. - Ако имаш време, приеми ги.
- Какво ще ги приемам! Направо ще ги арестувам!
- Щом имаш причина! Колкото за младия Задгорски, вие сам знаете... Той може и друг път да ни бъде от полза. Добре е да бъдем далновидни... да пазим хората си, бей-ефенди. Виждате, в тия времена рядко има вярност.
- И какво да правя тогава с тях? Нали ще питат?
Сен Клер го гледаше иронично.
- Вие си решете - рече той. - Вашите хора арестуваха дъщеря им. И тя вече трябва да остане тук... Но това не се отнася до нейните близки; особено за сина... казах ви съображенията си. А колкото до нашата затворничка, моля да се спазват моите разпореждания. Длъжност ми е да ви го напомня - прибави Сен Клер по французки, за да не го разбере младият офицер, който стоеше, изпънал ръце до бедрата, и въртеше глава ту към единия, ту към другия си началник.
Джани кимна обидено, изчака да излезе майорът, разходи се до прозореца, върна се, взе от полицата един готов чибук и ядосано запуши. Всички тези работи бяха прекалено объркани за неговия ясен и праволинеен ум. Омразният англичанин още повече ги забъркваше. И сега какво да ги правя тези двамата; да ги приема или да не ги приема? Младият бил верен, заслужил. А старият? Старият е един... Той не можеше да определи какъв е старият, бегло го познаваше. Знаеше само, че е човек на парите, на спекулациите, че представлява в града чужди фирми и че изобщо се има с чужденците. Бе, тя и дъщеря му се имаше с консула...
- Доведи ги - рече той на Идрис, който търпеливо и безучастно чакаше. Но пак се сети за забърканите разпоредби на Сен Клер (че синът е заслужил) и ядосано отмени заповедта си: - Доведи само бащата!.. Какво ли ще се разправям и с него, ами поне да мога да го изгоня, ако вземе много да приказва.
Идрис излезе да доведе просителя и докато го чакаше, беят се настани върху миндера. Всъщност, ако не беше на тоя сина му, ние хич и нямаше да знаем, че доктор Климент е шпионин... Аллах!.. Да се чуди човек... такъв доктор, пък шпионин... Че ако не беше той тогава, Есма да е заминала!.. Какви не чудеса стават! И от когото най не очакваш... Ех, ако го хвана, тогаз бесилката му е сигурна. Гяури ли са, всички са едно, разсъждаваше Джани бей, гледаше дима на чибука си и си мислеше, че не е навестявал своята любима сестра. Оня овен, мъжът й, нещо взе да я прекалява с американката! Да не е решил в харема си да я взема? Има си хас - малко й е на Есма теглото с Кериман, че ако дойде и трета, и то такава, ще стане една, възмущаваше се беят, макар че самият той имаше в харема си четири жени. Не, ще го постегна аз Амира; онова си е друго, а за в харема - и дума да не става...
Отварянето на вратата прекъсна мислите му. Той се сети кого въвеждат и голямото му брадато лице се намуси.
Влезе Радой... Беше блед, в острите като на птица очи сега имаше треска. Но изражението му си оставаше строго и достойно. Само ръката му леко потреперваше, когато той приближи и нарочно, по европейския обичай, я протегна към Джани бей да се ръкуват. Беят не пое ръката му. Радой се престори, че не е забелязал. Той се поклони уважително, но сдържано, и поклонът му сякаш имаше същото значение, като ръкостискането.
- Е, защо си дошъл? - рече нетърпеливо Джани.
- Ида да се оплача, бей-ефенди.
- Какво? Да се оплачеш ли?
- Някакви хора, представили се за ваши агенти, са арестували дъщеря ми.
- Има такова нещо, чорбаджи.
- Не разбирам, бей-ефенди.
- Арестували са я, защото аз заповядах да я арестуват.
Радой разпери престорено изненадано ръце, приведе леко рамене и спря острите си, трескави очи в присмехулните и неприязнени очи на полицейския комендант.
- Не, не разбирам, наистина... Някакво недоразумение?..
- Хубаво недоразумение - рече беят. - Тя ако не изкаже оня, ние жените по други начин ги бесим! - прибави той.
Радой сети, че коленете му се подкосяват.
- Бей-ефенди! - рече той глухо. - Право да ти кажа, не разбирам за кого говориш. Кого трябва да издаде дъщеря ми? Кой е той? Нищо не разбирам, бей!..
- Тъй ли! На, прочети тогаз! - грабна Джани от масата и тикна в ръцете му някакъв лист.
Радой наистина не разбираше защо му дава тоя лист.
- В чантата й го намерихме. Писмо от него. И ей това бележниче тук... записвала си... Ще го прочетем и него. Ще видим на какво си учат дъщерите богатите наши поданици...
Радой не беше виждал бележника; нищо не беше виждал... Той отдалечи писмото от далекогледите си очи и го зачете. Четеше как ненавижданият от него Андреа обича дъщеря му - и я вкара тук! - проклинаше го, а проклинаше и нея, и себе си, и Джани бей, и целия свят.
- Ами че тази записчица няма никаква дата - хвана се той като удавник за сламка. - Пък и прощавай, но изглежда ми съвсем детинска работа, бей... Ами че с хартийки ли се прави любов... И вие знаете, бей-ефенди, тя с французкия консул... нали такова... знаете.
- Знам, чорбаджи! И знам повече, отколкото ти мислиш, че знам!
Разпространило се е вече! Но какво?.. Аз трябва да я извадя оттука. Само че как, как?
- То и в самото писмо се казва, че не са се виждали, бей... Ето, вижте!.. И няма адрес!.. А като няма адрес, може някой да е подхвърлил писъмцето - въпреки всичко упорствуваше той. - Тъй де... уж от името на оня... А тя нали е жена... Знаеш ги жените, бей-ефенди!..
- Стига! - прекъсна го грубо Джани. - Жените са си жени - дяволски изчадия. Ние с тебе пък по мъжки да си приказваме... Какво го усукваш ти? Че нали твоят син ни каза, дето тя се е виждала с оня.
- Как, моят син?..
- Ти на ударен ли ще се правиш! Я да се махаш от тука... Сам синът ти е казал, че е ходила при него... Сложихме хора да я следят!.. Е? Ако ни беше завела при разбойника... Но сега тя вече му е съучастничка, проумяваш ли го това! Ние война водим - какво си мислиш ти? Сега тя или ще каже, или... знаеш й наказанието! - рече заплашително беят и така неудържимо и злокобно се разкикоти, че от тоя смях косите на Радоя настръхнаха.
Филип... и тоя път пак Филип!.. Радой диреше някаква опора, някаква надежда в ума си, но в ума му не се раждаше нито една-единствена плодовита мисъл. Ето какво се е случило и защо Филип не смее да ме погледне, казваше си само той. Ето докъде ме доведоха... Планове!.. Турция ще преобразува!.. О, ще го изгоня от дома си! Ще го натиря, от наследство ще го лиша... Един грош няма да му дам - некадърник, подлец! Срещу родната си сестра да иде... Но щом взе да мисли за пари, той се сети, че парите винаги му бяха отваряли всички врати. Малко ли османлии беше подкупвал - за данъци, за мита и налози. И защо сега да се сеща? Нали идеше с това намерение - торбичките със златни лири твърдо издуваха двата джоба на палтото му и тежаха.
- Бей-ефенди! - каза той с престорено угодлив и примирителен глас. - Не знам... не споря... Но и да има нещо, бей, детинска работа е то... Все може някак да се нареди.
- Ще се нареди, като каже къде е оня! Нас московците държавата ни искат да заграбят... Няма вече жени - мъже, наред!..
- А може и да не го знае, бей... Искам да кажа... Ето тук аз нося някоя друга жълтица - бръкна той в единия си джоб, извади кожена кесийка, сложи я на масата. - Двеста и петдесет са! Сега лирата върви сто деветдесет и два гроша, бей!.. Прибавете ги към наградата си... и... А ето и още толкова, бей - от уважение към вас!..
Джани погледна парите, примижа, погледна него.
- За мен ли ги даваш!
- Ако речете... за вас да бъде, бей-ефенди...
- И двете торбички?
- Още толкова ще донеса! Пуснете я само... Жена е... неразумно същество... не разбира... И още ще донеса, бей.
Лицето на Джани, та чак до ушите, силно беше почервеняло.
- Подкупваш ме... а? - изрева внезапно той.
Сбърках - този е от лудите, изтръпна Радой.
- Не, не, бей... не подкуп... уважение!
- Подкупваш ме, свиньо гяурска!.. Вярата ми искаш да осрамиш в тия времена... Ние война на живот и смърт...
- Не... аз ще си ги взема...
Джани не го чуваше. Целият беше настръхнал.
- О! - ревеше той. - Ще ви избеся всичките аз... Пари; ако е за пари, какво ми пречи да ти ги взема, бре свиньо такава!.. Разбирам аз... разбирам ви хитрите сметчици... Да я измъкнеш ти нея... и оня да се отърве... Всичките сте московски агенти!.. Идрис!.. Хей, Мустафа! - извърна се той към вратата и младите офицери, като да стояха от другата й страна, изведнъж се втурнаха в стаята.
Радой беше занемял. Не от объркване, не от ужас - от смайване. Гласът на подивелия Джани като да кънтеше в някакви високи сводове и един след друг тези високи сводове се ломяха връз Радоя.
- Арестувайте го! - чуваше той ехото на озлобения глас. - Подкуп... гяури... московци... в джамията... - идеше до съзнанието му все по-слабо и по-слабо гласът. Но вече нищо не го интересуваше. Само със странно умиление той си мислеше дали там ще е дъщеря му и дали ще я види.
- Арестувайте... - каза той. - Тя е тръгнала вече... наред...
Мъчително бавно се движеше разточилата се колона от оръдия, от ракли със снаряди, кавалерийски коне, обозни коли с патрони и сухари. Ни дребничките планински коне, ни биволите, наети от околните села, ни силните артилерийски коне можеха да помогнат вече - единствено човешките ръце, които теглеха, блъскаха, носеха крачка след крачка нагоре по заледената планина тези оръдия, ракли, сандъци, коли и товари.
- Тегли!.. Раз два... Тегли - раздаваха се викове надлъж по разширената от сапьорите и лъсната от студа пътека към Чурек. Товарите се повдигаха. Няколко крачки и - хоп! - оръдието пак тръгне назад. Крясъци, викове, бързи, препречващи греди, камъни под колелата. Въжетата, прехвърлени около дърветата встрани, се изпъваха като струни. Измъчените хора поемаха дъх.
- Още малко, юнаци... хайде, братчета... мили!.. - ободряваха ги офицерите и залитаха и те един към друг.
- Още малко - обаждаше се някой. - Само до превала... И после надолу.
- Да стигнем до превала, надолу е лесно - казваха.
Пак се залавяха. Пак теглеха. Тикаха.
- Я на ръце!.. На ръце... Хайде, хоп...
Пет-шест крачки... десет крачки. И отново:
- Дръж... Дръж... - Викове. Псувни. Докато някой се строполи или диво изстене, притиснат от товара. Тогава цялата колона спираше.
- Е, два пръста! Колко е два пръста, братле... Отърва се ти, Иванич!.. Хайде, тичай при сестричките, драги, върви ти на теб... ех, върви ти...
Като се превиваше от болка, Иванич се оглеждаше за превързочните на дивизионния лазарет или за летящите отряди на Червения кръст - напред ли са; назад ли са?..
А напред или назад пееха. Сред свирепата, враждебна балканска природа диво и величаво ечеше тази весела и завличаща и мощна песен, тя се разтягаше по колоната, ехтеше, смесваше се с виковете, със стенанията, със смеха, с псувните и заповедите...
- Тегли... тегли! - чуваше се. И пак песента.
- Раз два... Тегли!..
А вятърът фучи... Фюуу!.. Сняг в очите. Ръцете мръзнат. С тия тънки шинели - майчице мила... Ако оживеем, момчета... Чакай, тегли! После ще мислим за оживяване...
С ботушите беше най-зле. Ботушите бяха тесни, все малки номера, като за деца, стягаха краката - и току, както върви, някой се олюлее, присегне надолу и се прекатури до насипа.
- Ами ти какво, Пархомий... Раничко е за почивка!.. Върви!
- Краката... вцепениха се... ваше благородие.
- То е от ботушите, Пархомий. Хайде, хайде, гълъбче, хайде!
Но Пархомий не искаше да стане или не можеше да стане и тогава негово благородие псуваше като последен казак.
- И моите крака вече не ги чувствувам - намесваше се някой от войниците.
Други казваше:
- Вижте пък аз отпред ботушите как съм ги разпрал...
- Умен си, Брошка! Умен си, братко! - викаха. И сякаш подбудени от виковете на командира си, войниците ругаеха и те. Но интендантите. Ругаеше интендантите и той. Докато се сетеше:
- Хайде! Задържаме цялата колона... Ставай, Пархомий!
Дигаха Пархомий, помагаха му. А той едва крета. Мине се половин час и легне пак.
- Да чака санитарите - заповядваше ротният.
Отминават. Не могат повече да се занимават с него. Иначе всички ще налягат. А къде е върхът!..
Между това мъглата отново се сгъсти. Вятърът се усили. Стъмни се. Дойде нощта.
На един от завоите, тесен, остър корниз край отвесна скала, едно от тежките оръдия се подхлъзна, увлече хората, премаза едного, осакати трима. Другаде, напред, коне се подплашиха, прекатуриха се по острия склон наедно с казаците, които отчаяно дърпаха за поводите. Другаде пехотинци, отклонили се за минутка, затънали в пряспа... Като по някакъв телеграф това всичко се предаваше по колоната и се знаеше.
Не можеше повече. Хората бяха изтощени до краен предел. Трябваше да спрат. Заповедта се понесе от уста на уста - живият телеграф заработи пак. Преди още командирите да я бяха чули, измъчените, премръзнали войници вече сечаха клони от околните гори. На няколко места проблеснаха огньове.
- Гасете!.. Забранено е... Строга заповед!.. Ще ни открият... По-скоро! - крещяха вън от себе си офицерите. Но все по-много светлинки се виждаха тук и там. Студът беше така ужасен, че скоро целият път на колоната бе обозначен от ярко горящи огньове.
- Кой ще ни открие в тоя студ! - говореха си виновно войниците. - И турчинът има душа...
Ала колкото и да бяха големи, огньовете само грееха, не топлеха. Наобиколилите ги войници едва дочакваха да си сварят чай, просваха се върху снега и мигновено заспиваха. Но този отдих беше по-страшен за тях и от умората, и от безсънието. Началниците им, не по-малко изтощени от тях, тичаха от огън на огън, будеха ги, удряха ги, строяваха ги, караха ги да се занимават с конете, с товарите, да поправят разбития от хилядите крака, а все тъй скован в ледове път, докато изведнъж вятърът се усили, запищя, завея на всички страни, изгаси огньовете, зашиба с дребен леден сняг, който проникваше навсякъде, заслепяваше и вкочанясваше лицата.
- Конете... конете! - викаха в казашките стотни. А в пехотните роти:
- Не се делете... Ще се разгубите... Внимавайте... пропастите...
От време на време по пътеката, която вече едва се забелязваше, проблясваха фенери. Преминаваха отделни групички мъже в кожуси, с големи нахлупени калпаци. Зад тях други водеха коне. Бяха командири на отделни полкове, на дивизии и съединения, разузнавателни или генералщабни офицери, или подвижни санитарни отряди, които въпреки виелицата и невъобразимия ужас или пък тъкмо затова трябваше да се придвижват в ускорен ход напред.
Някъде ги разпознаваха. Заставаха мирно в тъмнината. Повтаряха имената им.
- Щабът на негово превъзходителство генерал Каталей... Ето го нашия Василий Василиевич... Разбира се, с него е и генерал Философов, господа? - говореха си оберофицерите, които знаеха за неизменната дружба между двамата генерали.
Думите им се разнасяха от уста на уста между войниците.
Още по-силно вълнение предизвика преминаването на летящ отряд от Червения кръст.
- Сестричките... Сестрички! - викаха те. - Мили... - викаха. - И вие ли светици наши... пазителки наши и добрички... - кръстеха се те.
Някои плачеха. Всички искаха да ги приближат и им помагаха, но не защото бяха жени, а защото бяха жени и бяха с тях в тоя ужас.
После се чу, че минава или е преминал вече Гурко.
- Самият Гурко, братя!..
- Ура!.. Ура!.. - зареваха с все глас хората, сякаш надвикваха бурята. Някой някъде запя:
И други запяха... Всички запяха.
Надлъж, през бурята, нагоре към превала, Гурковата песен се носеше, настигаше го и го преварваше. И дълго-дълго я повтаряха с отчаяно и фанатично, и озлобено вдъхновение войниците, сякаш заплашваха някого или се убеждаваха и си вдъхваха един другиму смелост. Докато някъде напред ротите се раздвижиха.
- Тръгваме... тръгваме! - ревяха старите фелдфебели и унтерофицерите.
- Всички на пътеката! - викаха отвред и се брояха в тъмнината и пак се окуражаваха.
- Хайде... хващайте се за ремъците... Хайде! Тегли!..
Сутринта ги свари на път премръзнали и оредели. Гладни. Сухарите още вчера се бяха свършили. Чаят също. Колите с продоволствие останали някъде надире и сега войниците ругаеха не само интендантството; ругаеха всичко: и българите; и Гурко; и войната.
За преките си началници говореха:
- Да не се погрижат толкоз... Да не предвидят.
Някой по-разсъдителен казваше:
- Какво да се погрижат. Още снощи трябваше да сме в Чурек... Един господ е знаел само... Поледица!
Но отвсякъде започваха срещу него.
Към обяд по някакви незабележими пътеки из околните гори заприиждаха мъже, в овчи кожуси, с калпаци, с геги, някои препасани със старомодни пушки, да се бранят от вълците. Те мъкнеха дисаги, торби, бъклици и дамаджани, огънати в кожи.
Скоро надлъж по колоната знаеха вече какви са тези хора и всеки искаше да ги привлече към себе си.
- Братушки... тук... тук, братушки... насам - надпреварваха се войниците. Някои бързаха да ги пресрещнат. Да поемат претъпканите дисаги, торбите, увитите в кожи дамаджани. Не беше много това, което носеха българите, надошли от околните села, нито стигаше за всичките, но то будеше умиление в душите на измъчените войници и "Благодарим братушки!", и "Само туй да е, пак заслужавате вие!" се чуваше. Всеки гледаше да докопа залък хляб... късче сирене... да отпие глътка от греяното вино, запазило топлината си, подлютено от чушлетата, стрити в него.
- Ой, ради бога! - кривяха лица и се хващаха за гърлата войниците. - Че това вино ли е... отрова ли е... Огън.
Но виното веднага ги сгряваше. Ободряваше ги. Очите светваха.
Някои викаха:
- На негово благородие дайте...
Други:
- Лакома свиня си ти, братко!.. Стига толкоз... За теб ли само са го донесли братушките!..
Някой успяваше да издърпа от ръцете на лакомата свиня дамаджаната. А другите започваха да броят на него:
- Едно-две... - До пет. - Стига! Стига!
Селяните гледаха, подсмихваха се и бяха горди. Говореха си помежду и с войниците. После се хващаха и те да тикат оръдията. Но войниците не ги оставяха.
- Не, не... ние сами... Вие вървете... вижте пак торбите, братушки... И дамаджаните, хей!
- Чудно вино - говореха. - Съживи ме...
Селяните климаха. Обещаваха. Отиваха. Някои се връщаха, някои не се връщаха.
Така мина целият ден, докато привечерта стигнаха най-сетне превала. Тук студът беше вече нетърпим. Понякога през мъглите и ниските облаци, които вятърът ту събираше, ту разкъсваше, от другата страна на планината и долу се виждаше далечното, блеснало в предвечерно слънце Софийско поле. Там някъде в равнината, под снега, беше София. Тя се струваше на измъчените люде като обетована земя и те я гледаха, без да я различават, кръстеха се и се питаха един друг кога ли най-сетне ще стигнат дотам. Защото слизането надолу към Чурек, за което по целия път говореха като за нещо желано и леко, сега внезапно се видя, че е двойно по-трудно от изкачването. И оръдия, и снаряди, и коли, и коне, та дори и хора трябваше да бъдат буквално спускани с въжета. Едно оръдие се прекатури в бездната.
След него две коли с муниции и още едно, което хората спряха с телата си. После заслиза кавалерията. Конната артилерия. И пак изтърваха ракла със снаряди; тя се плъзна по наклона, а един от войниците, заловил се за теглича й и не успял да отскочи, увисна на него. Той прояви необикновено присъствие на духа, смелост, ловкост. Стотици очи следяха затаено и безпомощно как постепенно се придвижва към спирачния лост с надежда да го дръпне. Оставаше му още едно последно усилие и той би бил спасен, защото раклата приближаваше гладка, удобна за спиране площадка, но неочаквано предното колело се натъкна на камък, раклата подскочи, завъртя се, прекатури се и затисна под себе си войника.
И така, цели две денонощия по-късно от предвидения в диспозицията срок, първите роти от авангарда на главния отряд най-сетне се спуснаха в заетото от слаби казашки части село Чурек. А първият и вторият ешелон все още не бяха достигнали превала. Генерал Гурко с целия си щаб отдавна вече беше в селото; хората на полковник Сердюк и генералщабните офицери разузнаваха усилено дефилето към Потоп и околните височини и се мъчеха да отгатнат открито ли е от турците появяването им и ако е открито, какви сили съсредоточават срещу тях.
Откак загуби дъщеря си, консулът Леге ходеше всяка сутрин на гроба й, стоеше до бялата могилка с плувнали в сълзи очи и душата му потъваше в спомени. Колко весела беше тя!.. Всеки ден измисляше по нещо ново... и се смееше... И как обичаше да пее! Беше пред очите му: съвсем мъничка, в зелена рокличка, с розови кордели в косите. А как бе песничката? Толкова отдавна не я е чувал... "Има за рибките едно училище в морето, там учат библията и добрите маниери"... Така беше... така... "О, о! Малка рибке със златните люспи, избърши добре носа си в карираната кърпичка и дръж изправена перката на гърба..." Той седеше на пейката, гледаше купчината сняг и не мислеше за смъртта с предишните философски категории, а мислеше за смъртта като вечна раздяла и мъчително силно искаше да има отвъден свят, дето тя да е сега и той някой ден да я срещне.
Нещо решително се бе променило у Леандър Леге. Не това, че бе застарял и косите му силно побелели. А някаква вътрешна, дълбока промяна. Той сам я чувствуваше и съзнаваше, че тя именно е важната за него. Беше загубил устоите на живота си. Разумността на своите принципи. Кое е справедливо от гледището на историята, на търпимостта, на законите и обичаите?.. Той не можеше да се отдръпва вече настрани, да гледа, да размишлява, да преценява и отсъжда, както преди. Беше вътре в страданието; знаеше вече какво е да страдаш и страдаше. Сега той не искаше да бъде обективен, нито да дири причините и закономерностите на събитията. Във всичко той виждаше само сблъскването на две необозрими от човешкия разум сили - на силата на светлината, на живота и на силата на мрака и смъртта. Неговата Сесил беше весела и радваше всички, а човешките изверги я бяха завлекли в някаква барака и я убиха... Какъв смисъл имаха тогава всички обяснения?
На връщане от гробището Леге изпращаше напред файтона и тръгваше пешком. Нужно му беше време да уталожи болката си, да я скрие дълбоко в себе си, преди да го подхванат пак длъжностите му, които той сега ненавиждаше. Пътят му водеше през Куру-чешме, но той инстинктивно отбягваше да мине оттам, сякаш се боеше да не срещне бившата си годеница. Бе чул, че е арестувана от полицията, и в началото, пригласяйки неволно на майка си, изпита злорадо чувство на отмъщение. Но оттогава насетне все отбягваше да мисли за нея, макар вече да не я винеше за смъртта на дъщеря си.
Всъщност можеше ли в нещо да я обвини? Че не го обича?.. Че обича друг, една луда глава, чиито безсмислени палежи, казваше си Леге, все по-силно напрягат положението в града и не е изключено да станат причина за неизмерими последици... Не, не. Страданията го бяха накарали да прогледне. Понякога той се залавяше, че повтаря думите на Балзак, които преди смяташе безнравствени: "Обичат ли ни жените, то те ни прощават всичко, дори и нашите престъпления; не ни ли обичат, те не ни прощават нищо, дори и нашите добродетели"... О, да! Всичко е съвсем просто. Тя бе престанала да го обича, обичаше оня младеж, а нима можеш наистина да упрекнеш някого, че обича?.. Леге си налагаше и избягваше да мисли за нея.
Той избикаляше Куру-чешме, минаваше по Говежди пазар и винаги се отбиваше в италианското консулство - към онова същото време, когато обикновено Сесил идеше да взема уроци по музика от синьора Джузепина. Приятелят му го очакваше и ако имаше някакво съчувствие, от което да не боли, то беше в очите на италианеца; в тях Леге виждаше своята мъка. При все че говореха за ежедневието, за работата си и за войната, и на двамата им се струваше, като че Сесил е тук из къщата, може би горе, край спинета на Джузепина - ей сега ще изтрополи по стълбището, ей сега ще се втурне при тях.
Тая сутрин те пак седяха един срещу друг в накачения с портрети и литографии кабинет на Позитано, пиеха кафе и разговаряха за младостта, за намеренията си и как всичко се беше променило. Докато маркизът откачаше един от портретите - той самият, на младини, със светнали очи, с изострени мустаци и в униформа на капитан от почетната пожарна команда в Мола - и разправяше как е било тогава, Леге погледна часовника си и сви вежди.
- Единадесет без десет... Трябва да вървя или ще ме завари. - В единадесет щеше да дойде Сен Клер. Леге не искаше тъкмо сега да го среща; не искаше да среща никого от приятелите на ония.
- О, няма да прибърза. Той е точен - каза насмешливо враждебно маркизът. - И изобщо... но, да! Качи се при Джузепина! Много бих искал да поговорим вече какво ще правим с нашите хора... Та аз имам сто и шестнадесет души тука и някои са женени... Чувам... прочее и ти си чул... Нещата взеха да стават сериозни, драги мой!
- Да, да... сериозни... страшно сериозни, приятелю - каза замислено Леге и може би щеше да продължи, но голямата врата на кабинета се отвори, влезе слугата Паоло, топчест, в извехтяла ливрея тосканец, и рече, сякаш упрекваше господаря си, че му е нарушил спокойствието.
- Търсят господин маркиза!
Леге трепна.
- Сен Клер ли? - попита той приятеля си; слугата бе известил на родния си език.
Позитано бързаше да закачи пожарникарския портрет.
- Изразявай се изчерпателно, Паоло! - смъмра го той през рамо. - Англичанинът ли е?
- Не е англичанинът, господин маркиз.
- Не е ли?.. Дявол те взел! Няма ли да кажеш най-сетне кой е?
- Един турски офицер, господин маркиз.
- Не, не е оня, драги мой... Някакъв турски офицер - рече съчувствено Позитано. - Не, не, аз ей сега ще го експедирам!.. Или, всъщност... часът наближава... Качи се, моля ти се, качи се горе! - каза той, като излизаше от кабинета.
- Къде е тоя турчин, Паоло?
- Ей го де се е спрял пред голямата картина, господин маркиз. Сигурно си мисли, че е нашият султан! - рече присмехулно Паоло.
В салона (не тъй голям и твърде безстилен в сравнение със салона на французкото консулство) пред окачения портрет на Гарибалди, копие на детайл от картината "Слизането на хилядата", стоеше гърбом строен офицер в изхабен зеленикав шинел. Нещо в него се стори познато на Позитано; и ако униформата му не беше така видимо стара и измачкана, може би щеше да го вземе за капитан Амир. Той го приближи с енергичните си крачки. - Какво желаете, ефенди? - попита по французки, а силно се съмняваше дали турчинът разбира друг език, освен своя.
Офицерът на мига се извърна. Лицето му бе брадясало. Върху едното око минаваше превръзка.
Но това лице... Позитано не можеше да повярва.
- Вие! - извика той.
Беше Андреа Будинов, Той се насили, усмихна се дръзко. Но в дъното на очите му имаше тревога и печал. Погледът му мина на слугата. Позитано разбра.
- Тичай да си гледаш работата, Паоло! Не си ли виждал турчин... стар познат... Е? - рече той, щом слугата излезе. - В тая униформа. Остроумно!
- Не е моя заслугата. Имаше един... просто направих като него.
Андреа махна превръзката от лицето си.
- Не я нося за удоволствие - каза той.
- Предполагам - каза италианецът и погледна към високия часовник в ъгъла на салона. Единадесет без пет. Не, оня няма да дойде по-рано. Те са побъркани на тая тема. Върна погледа си. Срещна очите на Андреа. Дали не го гонят и е влязъл да се укрие? Ама работа! Как да постъпи?..
- Е, господин Будинов! Тоест, господин поручик?.. И турско име ли имате? Откъде взехте тези дрехи? - питаше едно през друго той, за да прикрие смущението си.
- Ако ви дотрябват за маскиране, при вехтошарите - рече Андреа, но чувствуваше се, че умът му е зает с други, трескави мисли.
Внезапно той каза остро:
- Вие, разбира се, бихте могли да ме издадете...
- Е, да, да... разбира се!
- Разбира се?
- За бога! Не ставайте глупав, Будинов!.. Пари ли?..
- Не, не...
- Да ви укрия?
- Не!
- Е, предавам се! - разпери ръце Позитано. Почувствува облекчение, но и малко срам: не му иска да го укрива.
- Но по-скоро!.. След малко тук ще бъде Сен Клер!..
- Сен Клер? - Устните на Андреа се изпънаха, в очите му се запали такова озлобение, че маркизът неволно рече:
- Без недомислици, Будинов... Умната! Казвайте, какво искате от мен?
- Помогнете на едно лице, консуле! Спасете го!..
- Баща ви? Чух, че не е откаран...
- Баща ми... то се знае. Но баща ми е мъж, господине! Той ще издържи!
- Вие... за госпожица Задгорска!..
- Моля ви... В името на ония разговори... на човещината - говореше глухо и отчаяно Андреа. - Застъпете се за нея... измъкнете я от ръцете на тези зверове... Вие ги знаете! Знаете ги! - разтрепера се той, гледаше го право в очите и настояваше, сякаш не бе дошъл да моли, а да заповядва.
- Трудно е... трудно е, млади човече... И нима вие мислите, че аз не съм кроил? Всичко се усложни... О! Какво направихте вие... И ето сега! Ето!..
Лицето на Андреа стана кораво и зло.
- Кажете, че не искате! Че ви е страх! - Той нахлузи с отсечени движения превръзката си. - Забравих, че сте приятел на вашия Леге... Да, преди... друго беше преди! Но сега вече пръста си не помръдвате... И изобщо сбогом! Сбогом! Издайте ме на Сен Клер - това по ще ви отива... Да, да! Едно са вашите думи, друго са делата ви! - викаше той безразсъдно високо и без да слуша Позитано, който го дърпаше и казваше, че ще направи, каквото е нужно, и да млъкне най-сетне, да го чуе какво му говори, разгневено тръгна към изхода.
Внезапно Андреа се закова на мястото си. Смаян, той гледаше човека, който стоеше във вратата на кабинета, и също тъй втренчено, изумено го гледаше.
В този миг входното звънче силно задрънча.
- Майорът! - пребледня Позитано. - По-скоро... върви да не те завари! - поведе го той към задния вход. - И слушай - рече той тихо, когато излязоха в дворчето. - Чуй ме поне сега! Каквото е по силите ми и свръх силите ми, ще направя... Но не мога да ти кажа... сам знаеш... А ти се пази... внимателно пипай... прикривай се... наближава! Има слухове, че руските части са минали Балкана!
- Истина ли?.. Консуле, истина ли?
- Слухове още, Андреа. Подробности не знам...
- О, господине!.. Научете поне къде е затворена!.. Ако знам къде е...
- Ела утре, Андреа... Или по-добре през нощта ела. Ще обмислим подробно. През тая, малката вратичка.
Кога влезе Сен Клер, кога се ръкува с него и тримата седнаха в кабинета - на всичко това Леге вече не отдаваше никакво значение. Мислите му бяха погълнати от Андреа и той го виждаше в една нова светлина, която разкриваше човек съвсем различен от оня, който той си беше представлявал. О, да! - сега ми става ясно, мислеше той. Но какво му бе ясно и какво всъщност можеше да бъде ясно Леге не се запитваше. Загубил способността си да размишлява и да анализира, нещо, което беше вършил цял живот, той сега се оставяше безволно само на чувството си. А неговото чувство му казваше, че Виторио е добър, че Сен Клер е лош и че Андреа, когото бе видял преди малко, обича Неда така, както той самият никога, никога не бе я обичал... Това го порази. Но то му разкри и загадката, пред която дни наред вече се беше спрял. Ето защо го обича и тя, каза си той и за първи път не се почувствува засегнат и излъган.
Той само от време се заслушваше в разговора, който водеха Сен Клер и Виторио. Не че беше безинтересен. Напротив. Сен Клер потвърждаваше слуховете, че руски части са преминали по неизвестни пътеки Балкана - макар че, според него, те бяха само един-два казашки полка, които имали за цел да смущават тила и може би да ограбват селата. Но докато го слушаше - за това, че тоя човек вече му вдъхваше отвращение, - Леге чуваше само лъжите. Защо е той такъв, питаше се Леге. Какво цели той. И какво толкова убеждава приятеля ми, та Виторио категорично и грубо отказва? Леге се вслуша в разговора им. Консулите да подпишат някакво общо изложение до своите правителства, с което се иска покровителство и защита на прогоненото от руската армия турско население. Как, и аз ли трябва да подпиша това, стресна се той. Хитро измислено. Няма съмнение кой му е авторът.
- Аз също отказвам - рече той.
Сен Клер се извърна към него. Очите му бяха студени, и презрителни.
- Защо, драги консуле?
Защото не мога да защищавам хора, на които моралът им е убийството, Сен Клер.
- Извинете. Вие сте засегнат.
- Да. И аз съм засегнат.
- Аз се прекланям пред вашата мъка, господине. Но въпросът е принципен. Ние се намираме пред един фатален завой на войната...
- Излишно е, Сен Клер. Въпросът наистина е принципен. Аз бях миналата година по въстанието тук... и вие сте били. Тоя народ, българският, е подложен на изтребление и унищожение вече векове. Всяко дете - като моето клето дете; всяка жена, всеки мъж, ако щете, попаднал в ръцете на тези скотове, го чака същото... Долни страсти... Мръсен фанатизъм... Презрение към човека... презрение към човека. И аз да подпиша, да кривя душата си, да лъжа и да заблуждавам в името на търпимостта, на справедливостта и международното право... Не! Не, господин майор.
- Това ли е последната ви дума?
- Да... Всъщност и още нещо имам да ви кажа. Вие сте наредили да бъде арестувано едно лице... една позната на всички ни и високо интелигентна млада жена. Аз протестирам най-решително, господин Сен Клер!
- Аз също! - рече веднага и остро Виторио.
Сен Клер изкриви устни.
- Мислех, че вече не се интересувате от нея... Особено вие, господин Леге!
Леандър стана бавно от коравия стол и приближи прозореца. Изтънелите му рамене потръпваха.
- Аз се интересувам само от факта, господин майор. Аз си представлявам само какви издевателства...
- Въпросното лице е под моя лична заповед, господин консуле. Давам моята дума, че никой не я е докосвал с пръст. Това е едно.
Виторио побърза да каже:
- Моля за вашето разрешение в такъв случай. Искам да я посетя.
Сен Клер не го и погледна. Той от минута на минута стаяваше все по-презрителен.
- Това е едно, казах. А колкото до протеста ви, господин Леге!
- Към който, казах ви, и аз най-решително се присъединявам - рече пак Виторио, но и тоя път англичанинът не му обърна внимание.
- Колкото до протеста ви - продължи той със злорадство, което вече и не прикриваше. - Мисля, че тъкмо вие нямате никакво право... Вие, господине, сте издали пред бившата си годеница поверени ви тайни като на представител на приятелска държава.
- Как смеете...
- Смея. Поверените ви лично от мен сведения за пристигането на главнокомандуващия например... за броя на подкрепленията - каза дръзко, наслуки Сен Клер, като внимателно наблюдаваше консула.
Тръпчива, нездрава червенина изби по пепеливите страни на Леге.
- Тя бе моя годеница - каза той най-сетне. - Но вие сте я принудили да направи такива признания... Принудили сте я. С каква цел?..
- Моля, моля - спря го с най-ироничната си усмивка майорът. - Разбирам интимните ви мотиви. Но това не е попречило на младата дама да предаде веднага всичко на господин Андреа Будинов, понастоящем обявен за извън законите, а брат му, шпионинът доктор Будинов, да ги отнесе на руския щаб! Изобщо, господине, вие сте били обект на един добре замислен и добре изпълнен шпионски план!..
Леге изпъшка безгласно, сложи ръце в джобовете, сви се и се обърна към прозореца. Измамен! Измамен до дъно!.. Но колкото и да си го казваше, той не искаше да го повярва, защото отвращението му от Сен Клер бе така силно, че поглъщаше и огорчението, и озлобението му. При това той си представи Неда в техните ръце. В същото време пред очите му изплува и брадясалото, отслабнало лице на Андреа. Защо страдат те и двамата? Ако наистина са го мамили, защо е било? Имаше нещо по-високо, по-голямо, и той го досещаше, но сам никога не беше го изпитвал и затова не можеше да го нарече.
Сен Клер се поклони.
- Съжалявам, че разговорът ни получи такъв завършък, господа.
- Ние не съжаляваме - рече Позитано.
Той тръгна с майора да го съпроводи до изхода, а Леге продължаваше да стои до прозореца и да гледа как вън вали снегът. Щеше да замине... колкото се може по-скоро ще замине; ще се махне оттук. Ще си подам още сега телеграфически оставката, мислеше той. Нека Марикюр се оправя по-нататък, аз не мога... Не, не искам. Виторио ще рече: но ние трябва да се борим. Борбата ми е, че си отивам, мислеше Леге, отивам си, след като загубих всичко...
Незапомнената от години снежна буря, която втори ден бушуваше над Етрополския балкан, все повече се засилваше. Снегът валеше на огромни лепкави парцали, брулеше и шибаше на всички страни, затрупваше всичко. Горите се огъваха, крещяха и виеха. Дори и долу, в закътания сред скалите лагер на главните Дандевилови сили, дето сега се бяха приютили доведените от доктор Цариградски българи, вятърът така зловещо бучеше, хвърляше цели грамади сняг и сриваше палатките, че огньовете отдавна вече не горяха. Всеки се беше притиснал до другия, свил глава под платнището или ямурлука, зъзнеше и се кръстеше или псуваше, или се шегуваше с мъчителното си положение, но най-многото мислеха за ония горе на превала. Защото втори ден вече, откак на откритото за стихиите планинско било се намираше псковският полк, усилен с баталион воронежци и четири оръдия от донската батарея. Последната вест, която се бе получила от командира на полка, беше от 18 декември, четири и половина часа сутринта. Полковник Зубатов пишеше простичко:
"В поверения ми полк 520 души са извън строя. От тях 170 замръзнали. Числото на заболелите нараства. Поради бурята невъзможно да запалим огньове. Чакам заповед".
Чака заповед. А генерал Дандевил изпращаше заповеди една след друга. "Върнете се веднага", "Заповядвам веднага да се приберете в главния лагер!"... Куриерите или се изплашваха насред път; или във виелицата не намираха затрупания от снегове авангард; или сами замръзваха и не се завръщаха вече.
Уплаха и отчаяние беше легнало върху офицерите и войниците, пък и върху българите, дошли да помагат. Какво ще стане с ония горе? Не ги ли чака и тях същата съдба, защото и в главния лагер все повече и повече хора се оплакваха, че не си чувствуват ходилата, че ръцете им са премръзнали, или усещаха как ги обхваща някаква апатия и незабелязано се унасяха в коварен сън.
Късно следобед на същия ден някакъв унтерофицер от псковския полк със замръзнали ръце и на края на силите си и той донесе още по-ужасно известие. Зубатов пишеше: "В поверения ми полк остават не повече от по двайсетина човека на рота. Всички замръзнали умряха. Огньове невъзможни. Ако до вечерта полкът не бъде отведен от позицията, няма да остане никой".
Сега трябваше да се направи вече и невъзможното. Обявено бе, че се търсят доброволци. Явиха се шейсетина души. Подбраха измежду тях двайсет, предимно казаци, и неколцина пешеходци. Трябваше да вървят вкупом, но дадоха всекиму писмена заповед за в случай, че се разгубят. Явиха се доброволци и доктор Цариградски, и Коста. На доктора казаха, че той е нужен тук на командуването, сиреч, че трябва да остане при своите сънародници. Коста беше между онези, които похвалиха за готовността им да се жертвуват, но не ги приеха.
Как се присъедини във виелицата към групата на куриерите и изобщо как стана така, че се яви за доброволец и тръгна за към билото, макар че не бе пратен, Коста не знаеше, не разбираше и не можеше да разбере. Възможно беше всичко това да тлееше в него още от Етрополе, когато не намери псковци и се чудеше как да ги застигне; или пък се бе зародило през часовете, когато разчистваше пътя заедно със своите сънародници, а все се ослушваше в гърмежите, долитащи откъм върха на планината. Или може би причината бяха страшните известия? Не би могъл да отговори. Всичко се беше вече наслоило и усложнило, когато той видя пристигналия отгоре унтерофицер; и тоя унтерофицер не беше друг, а Мирон Потапич. А щом видя неговото изстрадало лице и чу гласа му: "Костя, отиде, пропадна полкът, Костя!..", и щом Мирон Потапич го прегърна със замръзналите си ръце, в тоя миг за него всичко се реши.
Сега той крачеше в групата, свил се в ямурлука си, целият изтръпнал от напрежение, от страх и от студ. Не знаеше къде отива, а вървеше с другите. Само си повтаряше: трябва да ги спасим.
Трябва да ги спасим, за него значеше, че трябва да спаси младичкия Иванушка, и оня смешен Мойсенко, и Фрол, който все го закачаше, и Тимофей, на когото бе обещал да го ожени за българка, и Никитка с хубавия глас. А също тъй и Егор Егорович Егоров. Той си повтаряше все техните имена и си казваше, че за тях отива, но в същото време си мислеше някак разлято и разнесено, че трябва да спаси и ротата, и целия полк. Как щеше да стане това Коста не знаеше, не се мъчеше да измисли. За него беше достатъчно, че носеха заповед. Стигне ли тая заповед, казваше си с увереност той, тя ще спаси всички.
Като се държаха един до друг, в средата пешеходците, напред и край тях казаците, хората напредваха мъчително бавно. Снегът беше мокър и мек, беше дълбок и те затъваха до кръст в него. Първите пробиваха път, задните търсеха слепешком пъртината и все тъй слепешком се диреха един друг, защото освен въртящия се сняг нищо друго не виждаха. "Дръжте се! Дръжте се!.. Да не се разгубим, братя!" - викаха постоянно. Но ураганът мигновено грабваше, разкъсваше и удавяше в своя непрестанен, ужасяващ и затъпяващо равен вой и изплашените човешки гласове, и дивото цвилене на конете.
Коста също викаше: "Дръжте се! Не се разгубвайте!.." В началото той внимаваше да повтаря думите все по руски, сякаш се боеше да не познаят, че не е от изпратените. Но постепенно умът му някак престана да се подчинява. Той крачеше инстинктивно, залиташе, падаше, надигаше се ужасен, че е изостанал, че се е отделил и че се е загубил... И тогава викаше диво, безумно; крещеше нещо, но какво и той не се чуваше, гласът му умоляваше да не го изоставят, да го чакат... и че го е страх без тях, че е загубен без тях... Той разперваше ужасен ръце. Втурваше се да ги гони. А навсякъде все същият безумно въртящ се сняг. И някакви бели привидения... Докато докоснеше заоблената мокра задница на кон; или купчина сняг връз някое рамо или гръд... ръце, които опипом го срещаха.
Ами как ще намерим ние полка? Наистина, как ще го намерим ние, запита се той, след като все тъй изтощително бяха вървели час или два и той вече с мъка движеше краката си. Навоите му бяха мокри. Влагата достигаше до партенките. При това някак неусетно се бе стъмнило. Стъмнило? Той не можеше да разбере как така е тъмно, когато навсякъде край него се виждаше все същият бял, ужасен и сега зеленикаво проблясващ сняг. Достраша го. Изплаши го тъмнината - тая призрачна тъмнина с ледените светлинки в нея, която му говореше за ада; ужаси се, че в тъмнината наистина не ще намерят полка - като че ли, преди да се стъмни, виждаха добре и навред, а сега нощта им пречеше. Не, няма, няма да ги намерим, разколеба се той. Защо тогава тръгнахме? Защо само напразно тръгнах и аз?
Щом си зададе този въпрос, той веднага почувствува как в него нещо откликна: не трябваше да тръгваш!.. Вярно е, че не трябваше да тръгвам, каза си той все под влияние на тоя изплашен вътрешен глас. Ами че аз имам семейство; жена ме чака... и Славейко... и друго дете ще се роди... Защо аз? И защо всъщност тъкмо аз тръгнах? Ами ако изостана... Ето, изморен съм вече... задъхвам се... И задъхвам ли се? - че аз едва вървя... Другите са с коне, тяхната работа е лесна (той бе забравил, че още неколцина като него крачат пеш...) Ами ако замръзна... Той раздвижи ръцете си. Побутна през плетените ръкавици пръстите си. Бяха изтръпнали; сториха му се безчувствени. Не, не безчувствени. Ето, като стисна, ги усещам. Той пак се опита да ги свие, да стисне едната ръка с другата. Едва усети натиска. Не може да бъде, смая се и се ужаси той. Как... пръстите ми? - не може! Че аз какво ще правя без пръсти.
Ами дюкянът... О, господи, Света Богородице, повтаряше и се молеше в душата си той. Всичко, всичко може друго, но ръцете ми... Как ще си изхранвам семейството аз?..
Силен порой на ураган го захвърли на една страна, прекатури го и той целият потъна в снега. Беше дотолкова изтощен, че за миг, без да се усети, той се отпусна... отпусна се... Колко хубаво е да си отдъхне. Никакъв студ... Наистина никакъв студ... Но те ще отминат, сети се той. Братушки! Братушки, надигна се ужасен и се втурна. Къде са, залиташе и нищо не виждаше. Къде сте, братушки, чакайте, не ме изоставяйте!.. Не ме изоставяйте! - крещеше той вън от себе си от страх. В нещо се блъсна. Някакъв крак.
Вкопчи се отчаяно в него, в човека, който беше на седлото. Какво? Какво? - привел се, ревеше оня на руски. Стигнахме ли?.. Не мога, братушка... Не мога - викаше Коста и тичаше и се влачеше, вкопчил се с последни сили, а тъпо сещаше, че кракът на казака се изплъзва от безчувствените му пръсти. Хайде! Хайде! - чу той. Нещото дърпаше. Оня го дърпаше нагоре. Качвай се, крещеше казакът и псуваше и пак го дърпаше. По-скоро де!.. С отчаяни и сетни сили Коста се покатери на коня. Ямурлукът му пречеше. Той го отхвърли на една страна, освободи крака си. Прихвана с ръце казака. Затвори очи. Сега, където щат, да го закарат, нали се е хванал здраво... Здраво... здраво ли се държи? Онова безчувствие, което сещаше напреди в пръстите, неусетно запълзя нагоре, към китките, и по-нагоре, към лактите... Той здраво стискаше, олюляваше се заедно с казака, не се откъсваше от него... Как ще намерят полка, питаше се той отново. Наслуки ли?.. И все пак, не вече това го занимаваше. Занимаваха го ръцете му. Занимаваха го ходилата, оголилите се от ямурлука и от палтото колена... бедрата, които леденият вятър пронизваше... Странна и страшна слабост го бе обхванала. Той чувствуваше, че нещо става край него. Казаците бяха достигнали донякъде - до билото - приближили се бяха един към друг, крещяха, ревяха с все сила и едва се чуваха... А гласовете им вече съвсем смътно достигаха до Коста. Едните да вървят на изток, другите да вървят на запад по билото; и да стрелят, да стрелят непрекъснато... Защо да се разделят? Защо едните да вървят на изток, а другите на запад? Защо непрекъснато да стрелят?.. А, търсят полка, сети се Коста... Моя Иванушка търсят... и Мойсенко... Егор Егорович... А дали са живи те? Дали ще умра и аз?
Щом се попита дали ще умре, на Коста изведнъж му стана тъжно. Стана му тъжно, че хората умират, а тъжно му беше и за самия него. Но най-тъжното бе, че жена му и Славейко щяха да го чакат, а той никога нямаше да се върне. Ако не бях тръгнал тогава, сега не бих замръзвал тук, мислеше той, вцепенен и без да помръдне. Но тогава и Иванушка, и Мойсенко, ако не бяха идвали тука, и те нямаше да умрат, разсъждаваше той за приятелите си и за себе си, като че ли и те, и той самият бяха вече умрели. Чудно, чудно, мислеше, от толкова далече да дойдат... За нас да дойдат... и да се сприятелим... и ето, наедно сега... Дали ще ги жали и тях някой? Ще ги жалят... всекиго някой го жали... И той започна да изрежда в ума си кои от приятелите му братушки са женени и кои имат деца и родители... Но после се сети за целия полк... И само един полк ли? Колко много... много майки и бащи, и жени, и деца изреждаше пак той в ума си и си представяше полкове след полкове, които никога нямаше да се върнат в своята земя, и виждаше в далечната земя безброй бащи и майки в черно, и братя, и жени, и деца.
После изведнъж се сети пак за своите... само за своите... За целия си дом... И как е било там винаги, откак се знаеше... Ах, мамо, мамо... и гроба ми няма да знаеш къде е, мамо... А баща му още тогава каза... ох, защо да спомня за тогава. Трябвало е! Народ е това. И чуждите са дошли да помагат... и само тъй ще заслужим, повтори той нечии думи, но чии бяха тези думи, де ги бе чул не си спомняше... Или може би Климент ги е казал, спря се той. Не, по му се струваха слова, каквито Андреа изричаше... Отечество, свобода... Какво е това отечество и свобода, попита се той. Усмихна се... Устните му бяха втвърдени вече, а той се усмихваше и сълзите му замръзваха в очите му, като си мислеше за своето възкръсващо отечество и за свободата... Ех, ех, не я дочаках аз... И какво пък, всички ще умрем някой ден... добре поне с нещо да сме заслужили... Но за Женда ме е жал, жал ме е за нея, жал ме е... и за сина... ще расте без мен... все без мен и дали ще се спомня... а другото, тъй ще се роди, без да го видя, и то никога, никога няма да ме види, помисли с последна въздишка и някак отдалечено той, сякаш си вземаше сбогом с далечните, любимите; после студът скова и сърцето му и той умря, като продължаваше да стиска със замръзналите си ръце непознатия казак.
Застанал на височината над Ташкесен, генерал Бейкър напрегнато броеше през силния си бинокъл неприятелските огньове, които светеха по насрещните Негошевски възвишения. Край него сънародниците му сдържано разговаряха и пушеха. Турските командири мълчаха. Нощта беше студена, светла, вятърът бе отвял мъглата и многобройните руски огньове се виждаха съвсем ясно.
- Не, невъзможно е наистина да се прочетат - свали бинокъла Бейкър. - Един път ги броя хиляда, други път ми се струват двойно повече...
- Тогава да вземем средното - рече Барнаби.
Капитан Файф, млад човек, помощник на военния аташе в Цариград, изръмжа нещо като "по дяволите" и каза:
- Положението е ясно. Хиляда да са. Сложете по двадесетина души край всеки огън... Е, сър? - извърна той лице към генерала.
- Вие сам го казахте, Файф. Положението е вече ясно. Там наистина има най-малко двадесет хиляди души!
Сврелият се в кожуха си полковник Мейтлън прогърмя със своя плътен глас.
- За руснаците е известно, че обичат шаха... И това ми прилича на мат, господа!
- Вие като че ли сте готов вече за бягане, Мейтлън? - рече Фред Барнаби.
- Не се лъжете - рече Мейтлън.
Ако това беше шега, тя наистина беше духовита и се понрави на десетината англичани. Те весело се разсмяха. Като не разбираха езика им, турските командири се раздвижиха, заизвиваха към тях глави и продължиха да мълчат.
Тези разговори и шеги бяха и приятни, и неприятни на Бейкър. Лесно им е на тях! Никаква отговорност. А какво да предприеме той?.. Сега, след като ставаше ясно, че опасенията му (за които неведнъж бе предупреждавал Шакир и бе пращал тревожни телеграми в София) стократно са надминати, нему се падаше горчивият жребий да спаси Арабаконашката армия. Защо той да я спасява? Защо именно той, а не Реджиб или Мехмед, или Мустафа - все генерали, паши и всезнаещи - тъкмо те, които със своята самоувереност бяха задушили многократните му предупреждения, че казашките части в Чурек не са разезди, че руснаците са намерили някакъв неотбелязан на картите път през Балкана и че наближава буря, която може да помете всичките им усилия. И сега тази буря бе надвиснала. Предстоеше да се развихри. Но Шакир и помощниците му пак не проумяваха до дъно опасността. Още по-малко я проумяваше Сюлейман, който си седеше в София и само един дявол знаеше какво вършеше там.
На Бейкър бяха предоставили някакви шест баталиона, още толкова ескадрона кавалерия и десетина оръдия. Това беше всичко. За негово щастие позицията, която трябваше да отбранява, беше непристъпна. Огромни каменни гърбици и върхове препречваха плътно и деляха Ташкесенската равнина от равнината на Камарци, сиреч от тила на Шакировата армия. Единственият път, който се виеше между тях и водеше към Арабаконак, беше стръмен, хлъзгав. По двете му страни, както и по околните височини, войниците от Босненския и Албанския баталиони продължаваха да се окопават в дълбокия сняг, в скалните гнезда, в гъстите горички и все по-здраво да укрепяват пътя по цялото му протежение... Ала сега, като гледаше неизброимите неприятелски огньове, Бейкър беше смутен. Ще издържи ли наистина? Не е ли прав Мейтлън, че руснаците бяха дали мат на Сюлеймановата стратегия и че всичко е загубено?
- Да слизаме, господа!
Докато вървеше надолу по пътеката и даваше разпорежданията си на баталионните командири как да усилят своите сектори, той чувствуваше, че въпреки всичките приготовления нещо остава незавършено.
- Господин Френсис - извърна се той към един от мъжете, дребен и мургав, с пъргави движения и неспокоен поглед. Ако не бе облеклото му, късата мешинена шуба и най-вече мешиненият каскет, лесно би могло да бъде взет за турчин. Френсис беше единственият кореспондент, останал на фронта, след като започнаха студовете. Но затова пък той не представляваше кой да е вестник, а "Таймс".
- Заповядайте, генерале?
- Внимавайте утре за нашия Барнаби, Френсис! Уверявам ви, твърде много джентълмени у нас повече ще се заинтересуват какво е вършил наследникът Фред Барнаби по време на сражението, отколкото за самото сражение!
- Кой злослови тук за моя сметка? А, вие, паша, естествено, че вие... Не го слушайте, Френсис. Той скромничи. Това си е негово сражение. Тулон или Аркол. Уверен съм, че иска да ви напомни за себе си...
- Пак изгуби мярката, Фреди!
Барнаби се наведе и се взря в лицето на приятеля си.
- Чудно! - каза той. - Толкова време вече, а не можахте да разберете... Мярката съм аз, паша!..
Те продължиха надолу, бяха забравили неприятелските огньове или пък се преструваха, че са ги забравили, и се смееха. Един от офицерите, Текерей, весел кавалерийски капитан, който дотолкова се възхищаваше от началника си, че като него си бе пуснал малка, остра брадичка, разкопча подплатения си с кожи шинел и запя. Гласът му беше хубав, висок и школуван и в песента се говореше за "Юниън Джак". Това развълнува англичаните.
Но Барнаби каза:
- Аз пък ще изпея за "Веселия Роджър"! Моля, моля, и той си е наше знаме! - рече Фреди и пусна гласа си, несмущаван от ръмженето на Мейтлън, който протестираше, че вече наистина се прекалява.
Песента за пиратското знаме припомни на Бейкър старите завоевателски времена, потушеното въстание от чичо му сър Томас Бейкър, собствената му служба в Нагпур и Месопотамия и постоянната цел на живота му: да заслужи похвала от своята кралица; да остави името си в историята на своята страна. Както Дрейк, сети се той неволно за "железния пират", бащата на империята.
О, не като него, разбира се - много по-скромно, много по-незабележимо и доколкото го изисква времето, но Бейкър също вършеше своето дело; една брънчица, макар от огромната верига, с която страната му обхващаше света... Но при условие, че наистина спася армията, помисли той; а щом помисли това, изведнъж се сети какво трябва още да направи. На всяка цена да се срещне с Шакир. Да го убеди. Тая нощ.
Те стигнаха в укрепения Ташкесен. В селото се бе разположила арабската конница. Докато офицерите, посрещнати от прегърбения доктор Джил, обикаляха къщите, дето се помещаваха сега болниците на Червения полумесец (там лежаха стотици и стотици ранени, премръзнали и болни от тифус, които турското командуване бе изоставило, а и нямаше с какво да ги извози отвъд височините), докато разубеждаваха четиримата английски лекари, които твърдо бяха решили да останат в руски плен, нежели да изоставят своите ранени, Бейкър извика настрана полковник Аликс и приятеля си Барнаби. С няколко думи той им обясни, че се налага да иде при Шакир още този час, отклони желанието на Фреди да го придружи, каза да бдят за неприятеля, защото не е изключена някоя нощна атака, качи се в една линейка и придружен от двама ординарци на коне, без да извести останалите офицери, тръгна към Главната квартира. Нарочно беше избрал да пътува с линейка, тъй като смяташе да спи по пътя. И наистина, щом минаха превала и вдясно от шосето върху белия сняг тъмно се очерта огромният, двукатен хан Беклеме, една истинска каменна крепост, в която бе заповядал да се настанят две роти стрелци от баталиона Ченгери, генерал Бейкър се излегна на носилката легло. В тъмнината той забрави и отвращението си от мръсната възглавница, и страха си от всевъзможни зарази. Скоро се унесе и за известно време силно захърка, люлян и тласкан от линейката. Но някакво препятствие ги накара да спрат. Той се събуди, погледна през прозорчето. Бяха в равнината на Камарли. Преди да попита какво става, тръгнаха пак. Но вече се разсъни и предишните мисли се върнаха в ума му. Барнаби бе казал на кореспондента: "За него Ташкесенската позиция е Тулон или Аркол"... Милият Фреди! Той винаги измисля нещо... Тулон или Аркол?.. Уви! Нито Тулон, нито Аркол. Дълбоко в себе си Валентин Бейкър съзнаваше, че Ташкесенската битка щеше да бъде само един отчаян опит да се забави напредването на победителя, едно страшно усилие да се даде време на победения да избяга... Какво ли ще пише Френсис в неговия "Таймс"? Щеше ли да разбере дълбокия смисъл на предстоящото сражение или ще види само маньоврите, само атаките и контраатаките и кой баталион е бил по-храбър от другия, и как изпитаната британска стратегия и тактика заедно с високата класа на един генерал, който е отдал себе си в служба на нашите приятели... О, знам всичко, всичко знам! - каза гласно Бейкър.
Пак моите фантазии, продължи в себе си той и нарочно наричаше фантазии мечтите си. Ако кореспондентът беше Маргарет, о, тогава съвсем други мисли щяха да занимават ума ми сега... Веднъж сетил се за американката - последния лъх на истинския живот, който въпреки всичко го влечеше, той не можеше вече да се откъсне от някогашното си преживяване. Твърде скромно, твърде незначително в сравнение с приключенията, които бе имал, преди да я срещне. Ала в тъмнината на линейката, която все по-често спираше по стръмния планински път, нему бе приятно да си припомня за хубавата кореспондентка и той с копнеж си я припомняше.
- Какво има? Защо спряхте пак - изправяше се той от време на време на прозорчето.
- Хлъзгаво, ваше превъзходителство отвръщаше неизменно, с все същия безразличен глас единият от ординарците. Другият клюмаше на коня си.
Малко преди полунощ, когато Бейкър отново задряма, линейката стигна най-сетне Камарци.
Още сънен, Шакир се ръкува с него, навлече и шинела си, защото в палатката бе студено, и посочи ниското столче.
Бейкър остана прав.
- Извинете. Наложи се да ви докладвам веднага.
- Да събудя ли Реджиб и останалите?
- Вие ще прецените.
- Кажете тогава... Или, една минутка... Майоре, заповядайте да донесат кафе! - извика той на адютанта, който дежуреше пред входа на голямата палатка, останала му от маршал Мехмед Али.
- Моля, говорете - каза той и се прозя. - За руснаците ли?
- Тъкмо за тях, ваше превъзходителство.
- Оставете тоя официален тон, драги Бейкър... Кажете, кажете! Накъде се движат? Колко са? - питаше командирът на армията едно след друго, на тласъци, сякаш едно след друго, на тласъци прогонваше съня, който все още не го оставяше.
- Срещу нас, на Негошевската планина, има не по-малко от двадесет хиляди.
Шакир окончателно се разбуди. Продълговатото красиво и къдробрадо лице се издължи още повече. Тревога засвятка в острите му очи.
- Двадесет хиляди - повтори той. Мъчеше се да се овладее, а всъщност още по-силно се вълнуваше. - Проверена ли е тази цифра, драги приятелю?
- Това е, което видяхме, Шакир. Уверен съм, че зад възвишенията, към Потоп и Елешница имат още части. Най-малкото да пазят фланга си, да, простата логика го казва.
Турчинът мълчаливо тръгна от единия до другия край на разхвърляната палатка. Светлината на фенерите го посрещаше и изрязваше ту на едната, ту на другата стена бързи, нервни сенки. За миг той се спря при картата, погледна я, вдигна лице към Бейкър и каза:
- Вие имахте право...
- За прехвърлянето?..
- Да. Но и да бях повярвал тогава, аз не бих бил в състояние да отделя необходимата войска. Да, да, вие сте свидетел, Бейкър. Какво остана от моята трийсетхилядна армия? Стопи се. И с какво разполагам сега? Половината.
Той направи няколко крачки, приближи масата, запали късо чибуче, всмукна дълбоко. Бейкър мълчаливо го гледаше. Не изпитваше съчувствие.
Шакир продължи:
- Научавам се, че и откъм Етрополе сме били застрашени... Една колона е трябвало да премине и оттам... Само една щастлива случайност - тази снежна буря оня ден... Те са целели да откъснат пътя ни и на изток. Да, да! Слава на всевишния, размина се. Днес ми докладваха, че колоната на Дандевил се е върнала в Етрополе... Но тия, Чурекските? В моите сили ли беше? Главнокомандуващият е в София. Известен е. Той има свободни войски. Подкрепления чака - всеки ден. Де са най-сетне тези негови многообещавани подкрепления?.. Той е трябвало да се занимава с кърпежите и със запушванията. А какво става? Какво вършат?.. Ето резултата - двадесет хиляди, казвате вие. Ако тези двадесет хиляди се озоват в гърба на моята армия, това направо е катастрофа! - прибави той с разстроен глас и не толкова смисълът на думите, нито дори тяхното обилие, тъй необичайно за сдържания други път генерал, а тъкмо този разстроен, изплашен глас беше, който най-неприятно изненада англичанина.
- Изтеглете армията - рече Бейкър.
Шакир присрещна погледа му, но не отговори.
- Изтеглете я, докато е време - настоя Бейкър. - И докато все още имате свободен път към Панагюрище и Пазарджик.
- Но вие знаете изричната заповед на главнокомандуващия, приятелю мой! Трябва да стоим тука. Да чакаме трябва!..
- Какво да чакаме! - извика с остър и възмутен глас Бейкър. (Тулон или Аркол? О, ето какво предлагат хората - да чакаме). - А ако не дойде тази заповед? - попита рязко той. - Телеграфните съобщения със София са прекъснати.
- Ще очакваме през Панагюрище... през Златица...
- Очакване, което може да бъде фатално.
- Само аллах знае - каза Шакир. - Както е писано... - Той видя ироничното изражение на англичанина и се опомни. - Разбирам загрижеността ви. Всъщност вие сте прав. Но вие живеете в нашата страна и трябва да знаете, че тук нещата са по-иначе, Бейкър. Аз не смея. Има заповед да остана тука.
- Но тази заповед е да се биете, а не да чакате... да бъдете окончателно обградени... Вие трябва да изтеглите хората преди всичко, за да продължите борбата!..
- Все още нищо не знаете за нас - усмихна се горчиво Шакир. - Хората... Ако щете, борбата... какво значат. Нищо не значат. Тук не е Европа, приятелю. Тук никой не дири смисъла, не разсъждава. Има заповед в името на султана. В името на султана - повтори той, спрял се насред палатката. - Според нашите закони, такава заповед е свещена и може да бъде отменена само от друга заповед. А вие искате да изтегля армията без...
- Аз искам да спасите армията! - рече озлобено Бейкър.
Безсмислено, ще си върви. Ще се бие, докато може. И кое ми пречи да се оттегля след това с моите хора на юг? Да. А тук нека си чакат.
Каза:
- Щом е така, всеки ще изпълни дълга си.
Разбра ли турчинът какво се крие зад думите му? Защо трепна? Защо го гледа с отчаяние?
- Помислете за миг как бихте се чувствували в моето положение, Бейкър!
- Извинете за откровеността ми, ваше превъзходителство. Аз никога не бих могъл да бъда във вашето положение.
- Не сте готови да се пожертвувате?..
- Готов съм - каза Бейкър. - Не от авантюризъм съм тук. Но аз съм готов да се жертвувам, когато има смисъл.
- Лошото е там, че с ума си и аз мисля като вас...
- Шакир!
- О, да! И изобщо... Не, не, трябва да се намери някакъв изход. Или не знам.
- Позволете ми да ви предложа.
- Говорете, приятелю.
- Дойдох тук, паша... уверен бях, че ще ви убедя да започнем още в тоя миг изтеглянето. Не знам как ще се развият утре събитията. Аз самият не мога да кажа колко ще издържа на руския натиск... Е добре, не оправдавам, но приемам съображенията ви. Изчакайте и утре. И вдругиден. Но ако до другиден, осемнадесети, не се получи телеграфическа заповед от маршал Сюлейман в какъвто и да било смисъл, вечерта започвате изтеглянето. Вечерта. Към полунощ ще се присъединим към вас и ние. Съгласен?
Шакир се колебаеше.
- Съгласен? - повтори Бейкър.
- Добре. Съгласен.
- Мога ли да приема това за окончателно?
- Имате моята дума, Бейкър.
- Благодаря ви.
- Би трябвало аз да благодаря. И изобщо, не мога да изкажа...
Бейкър се засмя.
- Ще го сторите, като ми изпратите утре призори няколко баталиона подкрепления. И поне за още две батареи моля - прибави той сериозно. - А сега трябва да бързам.
- Чакайте! Ето кафето.
Англичанинът изпи кафето, ръкува се и щеше да тръгне, когато неочаквано Шакир го прегърна.
- Няма да забравя какво вършите за нас - каза той развълнуван и просълзен.
За тях ли върша аз това или за нас, питаше се Валентин Бейкър, докато линейката го носеше надолу по заледения склон на планината. Пак трябваше да спират, да подкрепят конете или да слагат камъни пред колелата; а един път линейката така неудържимо се подхлъзна, че той се видя до самата пропаст и изтръпнал от ужас, проклинаше и службата си, и това нощно пътуване. Но когато стигнаха в равнината и после заизкачваха възвишението към хан Беклеме, той пак се попита: за тяхната страна ли върша аз това? Отново виденията от "старото добро време" го обладаха и той отново се сравняваше с Френсис Дрейк - пирата на пиратите, бащата на империята... О, само да знаеше Фреди какви мисли ми минават през ума, веднага би ме нарекъл сухопътният пират в линейката!..
Когато най-сетне стигна своя лагер и потърси двамата, които бе оставил да го заместват и да бдят, казаха му, че полковник Аликс обикаля позицията, а Барнаби още от вечерта спи в палатката си.
Развиделяваше се вече. Неприятелските огньове все тъй разпалени светеха и като гледаше през бинокъла си, Бейкър неволно потръпваше и си мислеше с тревожни предчувствия за утрешния ден и дали изобщо щеше да има други ден след него.
- По-добро не може да се желае, пашалар! Явно, московците са изгубили ума си и сам аллах ни ги дава в ръцете сега! Тоя път не ще им се размине, не! Тоя път ние така ще ги притиснем, че те дори не ще сварят да избягат! - говореше възбудено, с радостно тържествуващо изражение върху червенобрадото си лице главнокомандуващият Сюлейман пред командирите на пристигналите части от тъй дълго очакваните подкрепления. Както го изискваше обичаят, той ги беше поканил на кафе в червения салон на мютесарифския конак, но сега не преставаше да им развива своите планове, тъй като обичаше да държи речи и сам се опиваше от тях. Поканени бяха и неколцина англичани, членове на тукашната военна мисия, начело с началника й сър Лайонел Харис, един спокоен, възрастен мъж албинос, на когото външността повече подхождаше за пастор, отколкото за генерал. Сен Клер седеше вляво от генерал Харис. Джани бей беше седнал зад куция, отрупан с ордени Осман Нури паша. До вратата, най-нисък по чин и очакващ заповеди, стоеше прав адютантът Амир.
Както своите сънародници, и капитан Амир, докато слушаше самоуверените, разпалени намерения на главнокомандуващия, силно се вълнуваше, кимаше и вярваше, че всичко ще стане тъкмо така, както го казва Сюлейман. Ала в същото време той все пропъждаше от ума си някаква натрапчива мисъл, която отново и отново се връщаше, раздвояваше неговото съзнание и му пречеше да слуша.
Беше на третия ден, след като авангардът на главната руска колона се бе придвижил с боеве към селото Негошево (същият оня малоброен авангард, който, да прикрие слабостта си, запали хилядата огньове). Телеграфната връзка с Шакир бе прекъсната. Разузнавателни отряди носеха все по-тревожни сведения. - Някои казваха, че и шосето е прекъснато; други твърдяха, че при селото Яна са се появили нови руски части... Но както винаги, Сюлейман беше оптимист. Неспокойното му въображение откриваше възможности. Той имаше вече готов план за действие. И така разпалено го излагаше, така го потапяше в своята ненавист към московците и го подсигуряваше с доверието си към всевишния, че Амир въпреки смущаващата го мисъл вярваше и се вълнуваше от неговите думи, макар да знаеше, че те понякога изопачават истината или направо я подправят, сиреч, че бяха само думи.
- Ето, да вземем поред - говореше седналият на дивана Сюлейман. - Да разсъдим първо какъв може да бъде броят на нашия неприятел?..
Мъжете в стаята се размърдаха. Англичаните край генерал Харис нещо тихичко си споделиха и си кимнаха един друг. Нищо не отбягваше от погледа на Амир - дори и това, че Сен Клер вече не се подсмихваше. О, Сен Клер! - възкликна в душата си той и щеше да се изкуши и да тръгне по тази нишка на мислите, защото с цивилния майор напоследък бе свързано името на хубавата гяурка, която така му беше оживяла на сърцето. Ала в същия миг главнокомандуващият се пресегна, остави празната кафена чашка на ниската масичка и продължи с натрапчив глас:
- По донесенията, които получаваме, броят на нашия неприятел може да се определи най-различно. Да допуснем, че са десет хиляди... Или нека да бъдат петнадесет хиляди, двадесет да бъдат. Приемам ги двадесет и пет... Двадесет и пет! - наддаваше той, сякаш у него се беше събудил някой от еврейските му прадеди търговци. - Ето картата... Приближете картата, полковник!.. Да, ето къде са се свлекли... Няма съмнение с нищожен брой малокалибрени оръдия. Без обози. Без муниции и продоволствия. В гърба им планината, несигурни пътеки. Никаква надежда да се поправи времето... В името на аллаха! В името на пророка! Тази ли е тя армията, която ще ни уплаши?.. Двадесет и пет хиляди гладни и замръзнали, когато ние сме си дома и тук в София е складирано продоволствие за цяла година... Е добре! Шакировата армия брои тридесет хиляди! (Но арабаконашката армия отдавна вече не брои тридесет хиляди, стресна се Амир). Прибавете сега към тридесетте хиляди златишката бригада... пет хиляди седемстотин и осемнадесет щика... Охранителните баталиони пет-шест... колко бяха?..
- Шест - каза някой.
Един от генералите рече:
- Бяха шест.
Сюлейман блесна с котешките си очи и навири към него брада.
- Бяха, да, бяха, паша! Но те са там. И ако са се разпръснали от нехайство, ще бъдат отново събрани. Вие ще ги съберете! - рече той и посочи с пръст към пашата, дръзнал да се пошегува. - Разбрахте ли?
- Тъй вярно, ваше високопревъзходителство!
Главнокомандуващият обходи с поглед всички, преди да продължи:
- Значи още шест баталиона. Грубо казано... приемам, приемам... жертви, дезертьорство... по четиристотин да ги сложим... Две хиляди и четиристотин души. Прибавете черкезките полкове Фетие, Нюсретие... и третият, какъв беше.
- Селимие, ваше високо...
- Тъй, тъй, Селимие. Разбира се, че Селимие! Общо хиляда и седемстотин. Е, смятайте, пашалар! Колко станаха дотук?
Генералите и полковниците вкупом и гласно запресмятаха. Неволно събираше числата и Амир, макар че отново някакво смущение го прониза. Черкезките полкове? Де ги черкезките полкове! Вчера сам аз докладвах на маршала... Какво бе докладвал?
Гласно, както сънародниците си, и той събираше:
- Тридесет хиляди и пет хиляди седемстотин и осемнадесет... и две хиляди четиристотин... и хиляда и седемстотин...
- Тридесет и девет хиляди осемстотин и осемнадесет - извика първият, който пресметна, и изплашено - щастливо гледаше в очите главнокомандуващия.
- Толкоз - потвърди Сюлейман. - Сега трябва да се прибавят частите от Лютиково и от Белоградчик, на които тая сутрин телеграфически заповядах да се прехвърлят в Софийското поле. Колко бяха, ваше високопревъзходителство? - извърна се той към коменданта, доскорошен командир на видинската армия, в чийто състав влизаха и тези два гарнизона.
- Ами... може да са останали по две-три хиляди души.
- Значи можем да ги вземем общо шест хиляди... Колко станаха, пашалар?
- Четиридесет и пет хиляди осемстотин и осемнадесет!..
- Така, точно толкова. И сега тукашният гарнизон. Седем хиляди. Седем хиляди, нали, ваше високопревъзходителство?
- Четири хиляди и триста, ваше високопревъзходителство - каза сухо Осман Нури.
- А кой ми е съобщил тогава тази цифра седем хиляди?.. Добре. Нека да са четири хиляди и триста... и петстотин, да ги закръглим за по-удобно. И новите части, вашите части, пашалар, дванадесет хиляди... И най-важното: останалите двадесет и три хиляди, които ускорено се придвижват с железницата от Истанбул и ще бъдат тук до десетина дни!
- Осемдесет и пет хиляди триста и осемнадесет извикаха вкупом офицерите, които вече само смятаха.
Но генералът, който преди се беше одързостил да оспори точността на охраняващите баталиони, изкара числото с двеста по-малко, сиреч не беше прибавил закръглението на главнокомандуващия.
Сюлейман не го и погледна.
- Осемдесет и пет хиляди триста и осемнадесет - повтори той и видимо изпитваше горделива наслада от тая цифра. - И насреща някакви си двадесет хиляди московци...
- Приехме двадесет и пет хиляди, ваше...
- Двадесет и пет да са! - рече с готовност главнокомандуващият. - Важно е съотношението!
- Би трябвало да имаме предвид и сръбската армия - обади се окуражен от отстъпчивостта му Джани бей.
Сюлейман само пренебрежително дигна рамене.
- Каквото и да се прибавя, сега нещата са ясни, пашалар. Повтарям: важно е съотношението!.. Генерал Шакир от изток. Маршал Осман Нури от запад... Да, да. В разположение на Шакир заедно със златишкия отряд и с опълчението, което може да набере, са четиридесет хиляди. Вие, ваше високопревъзходителство, оттук ще ударите с моите двадесет хиляди свежа войска. Давам ви дума, че до няколко дни към нея ще бъдат прибавени и останалите двадесет и пет хиляди!.. Между двата юмрука Гурко ще бъде премазан... Онова, което оцелее, нека се крие в снеговете на Балкана... А за московския цар това да бъде урок... - И той се засмя: - Искате ли още някакви пояснения, господа? - Всичко... всичко е ясно!.. В името на аллаха... на пророка... На падишаха... Да почваме! Да не отлагаме! - викаха възпламенилите се от неговото ораторско умение сънародници.
Той нетърпеливо ги опря с ръка.
- Ваше високопревъзходителство, вие?
Комендантът поклати замислено кръглата си глава.
- Вие, сър Лайонел? - рече с почтителна и дружелюбна усмивка Сюлейман, като се наклони и погледна албиносия генерал.
- Слушах с интерес, ваше високопревъзходителство.
- Може би ще ни препоръчате... Вашите навременни съвети винаги са ни ползували.
Червеникавите очи на сър Лайонел едва забележимо се присвиха.
- Позволете да премисля някои положения и подробности - отклони той поканата му.
- Разбирам, сър Лайонел.
- Бих желал малко по-късно да поговорим, ако е възможно.
- Естествено, естествено, сър Лайонел. Тъкмо ще мога да ви покажа новия вариант на подробния си план...
Вратата до Амир се открехна. Някакъв фес се подаде, сипаничаво лице. Беше дежурният.
- Какво, Бахри? - попита шепнешком Амир.
- Един англичански офицер пита за техния генерал...
- Зает е сега.
- Каза, ако той не може, майорът да излезе... майорът, дето говори хубаво по нашенски.
- Майор Сен Клер?
- За него.
- Стой вън. Ще го повикам.
Като се кланяше и казваше шепнешком, че се налага и да прощават, адютантът се промъкна до Сен Клер.
- Викат ви, господин майор - наведе се към него Амир.
- Кой?
- Ваш сънародник. Офицер.
Сен Клер прошепна нещо на своя генерал, стана и като мина пред адютанта, излезе из салона.
Амир застана пак до вратата. Но мислите му бяха тръгнали след цивилния майор и без да съзнава, той не слушаше разговора край себе си. Казваше си: Сен Клер е вече единственото препятствие и Неда ханъм ще е в ръцете ми... Откак я бяха затворили в малката стаичка на комендантството, той нямаше покой. Сдържаните чувства, страстта и кроежите му да я задигне и да я скрие в своя харем наред с Есма и Кериман (кроежи, които винаги биваха възпирани от обстоятелството, че е годена за французкия консул), сега се бяха развихрили. Нямаше ден, в който да не иде в комендантството. Ту търсеше шурея си, и то когато знаеше, че не е там, ту искаше да се осведоми нещо за тъмницата и затворниците. И не пропускаше да надникне в малката стая. Неда, отслабнала и погрозняла, го гледаше с враждебен поглед. Но тя пак му харесваше и той винаги си я представяше в харемски дрехи, изпитваше дръзко смущение пред нея и се мъчеше да я заговори. Тя мълчеше, стиснала устни, вкопчила пръсти в пръсти... О, той знаеше как ще я пречупи. Отдавна щеше да го стори, ако не беше този смахнат и страшен англичанин!.. Първия път, когато ме завари в стаята й, той ме попита какво търся там. Мене пита! Мисли, че като са му дали власт. Че той е гяур! Дали пък не я пази за себе си, изтръпна Амир. Ще накарам Идрис да разучи. Не, не вярвам; той е толкова луд, че едва ли се сеща за тези работи... Но като ме завари втория път... е, него път ми падна сърце на място!.. Беше се отворила вратата и Амир го видя, че влиза с доктор Грин. Болна ли беше тя или пак за ония негови инжекции? Докторът и не подозираше при кого го водят; щом видя Неда ханъм, начумери се, изръмжа нещо на своя език и веднага излезе... Да, скарали са се!.. Не е искал да сложи инжекцията... И той е един смахнат... Те всички са смахнати!.. Питам се понякога защо всъщност ни помагат те срещу московците? Да е от добро сърце?.. Не, ако съдя по тоя, съвсем не ми изглежда да е от добро сърце, каза си той и пак се сети за своите лични тревоги. Ще го издебна аз, ще го издебна - ехе! Вкарам ли я в харема си, нито Сен Клер, нито Джани имат право да я извадят оттам, разсъждаваше той, забравил другия страх, от шурея си, кроеше как да отвлече Неда, и беше така развълнуван от своите мисли, че само от време на време се сещаше къде е и се заслушваше в разговора на началниците си.
Докато в салона се върна Сен Клер. На устните му тоя път нямаше усмивка. Той се спря при вратата.
- Позволете да съобщя едно току-що получено известие - каза безстрастно той.
Сюлейман учудено дигна към него глава.
- Кажете, драги майоре.
Другите също се заизвръщаха.
- Какво?.. Радостна новина?..
Сен Клер не смени изражението си. Само очите му станаха неподвижни, докато казваше:
- От тая сутрин неприятелят атакува с три елитни дивизии ташкесенските възвишения. Те са единствените, които пазят тила на вашата арабаконашка армия.
От смайване в салона никой не помръдна. След гробовната тишина Сен Клер каза:
- Край на илюзиите, господа.
Думите му бяха заглушени от неистовите викове на Сюлейман:
- Армията... маршале! - скокна той от дивана. - Петнадесет хиляди... двадесет хиляди... Още сега! Пашалар! Пашалар!.. Тръгвайте! Ударете пък вие в гърба им!.. С цяла сила... в гърба им!.. Умрете, но унищожете до крак и трите им дивизии... всички, всички неверници... В името на аллаха и на неговия пророк!.. За славата на падишаха... нашия баща... Аллах... - викаше с все сила почервенелият като брадата си Сюлейман, тичаше от паша на паша, разтърсваше го, прегръщаше го и го заклинаше да умре за правата вяра.
- Аллах!.. Аллах!.. - кънтеше червеният салон на мютесарифството и скоро цялото мютесарифство, околните казарми, лагерите на дошлите вече части от подкрепленията на Сюлейман, турските махали и надлъж и нашир из града, дето имаше мюсюлмани, диво, ожесточено и страховито ревяха:
- Аллах!..
- Аллах!.. Аллах!.. - ечаха настръхналите снежни върхове над Ташкесен. А от подножията им, дето като на длан се виждаха тъмните редици на атакуващите руснаци, друг рев извираше и бучеше:
- Ураа!..
Хиляди пушки трещяха. Оръдейни гърмежи разтърсваха земята. Снаряди и гюллета прелитаха в гълъбовия простор, свистяха, виеха, пукаха се и носеха смърт.
Смърт, навсякъде смърт. И барабанен бой. Тръби. И пак гърмежи... Фюуу... фюуу - свирят куршумите на Кринките, на Берданите, на Шнайдерите и Пибоди-Мартините... Четирифунтово бронзово оръдие изреве отдалеч... стоманен Круп разтърси земята... и тряс!.. тряс! - пръскат се снарядите. Проточва се предсмъртен вик. Някой пада... друг по очи... трети разкъсан.
- Аллах!..
- Ураа! Ураа! - пълзят и се носят нагоре редиците. Открити. Не като тия зад скалите и в окопите. Газят в снега. Затъват. Подкрепят се един друг и отново нагоре.
- Ураа!..
Докога ли ще издържим, мислеше като в треска други път спокойният Валентин Бейкър. И какво става с Аликс? Няма ли да дойдат най-сетне тези проклети подкрепления, които поисках на Шакир?
Беше изпратил помощника си да моли за още два полка. Увещанията по телеграфа вече не помагаха. А от тая сутрин, в паниката си, турците и сами бяха прекратили телеграфните съобщения. Безумци! Страхливци!.. Все пак надеждата му беше в Шакир. Само да не се вслушва в другите. Да не започне пак да отлага. Два дни му бе предоставил за изтегляне на войските - той обеща. По някакво щастливо стечение руснаците им дадоха още един ден отсрочка. Цели три дни! (Бейкър все още не знаеше, че през тези три дни негошевският лагер бе по-малоброен и от неговия и че едва късно снощи пристигна главната колона и Гурко). Но възползувал ли се бе Шакир? Крайният срок бе нощес да изтегли армията; направи ли го? Всичко би минало леко, без жертви и рискове. В тъмнината аз бих се измъкнал към техните ариергардни части. А сега пак трябва да чакам нощта. Нощта! Ще я дочакам ли наистина? И затова бе писал на Шакир. Настоятелно. Предупредително. С раздразнение, което вече не можеше да задържа. Не се ли изтегли тая нощ, всичко ще пропадне!..
Той погледна часовника си. Минаваше обяд. Цели три часа, откак руснаците започнаха атаката. Половината му хора са извадени от строя. Но нима това е истинското сражение? Нали чувствува и вижда, че Гурко все още разучава къде да стовари удара си или пък чака нещо? Какво очаква наистина той? (Бейкър бе налучкал: руското командуване все още нямаше сведение за ужасната съдба на Дандевиловата колона и все забавяше атаката, та да изчака нейното спускане от планината, сиреч смяташе да стисне едновременно и здраво клещите зад турската армия). Не, Шакир не може да не разбере вече, че трябва да бяга. След като чува канонадата... Тая нощ... последният срок е тая нощ, да. Но де са подкрепленията му, та да изтрая дотогава? Не го ли е намерил Аликс, мислеше той все по-трескаво, оглеждаше хълмовете, даваше заповеди на притичващите един след друг адютанти, наблюдаваше неприятеля и чакаше.
- Каква красота, паша - рече Барнаби.
- Какво?..
- Не може да се сравни с нищо, а аз съм виждал доста любопитни неща. Заслужава си, дето дойдох тук!
Добре, че може да се шегува, свали бинокъла си и го погледна Бейкър. Но едрото, сутринта избръснато лице на Фреди беше като никога сериозно. Дори малко сепнато; удивено.
И наистина гледката, която се разкриваше пред тях, беше страховита, но и величествено красива. От височината, дето те се прикривала зад скалите на малка, естествена крепост, се виждаше цялото полесражение. Огромен снежен венец от планини го обграждаше - на север висок, загърнат в черни облаци; насреща плосък и кафяво горист; на юг лъкатушен, златистобял от слънцето и спокоен. Долу равнината бе пресечена от правата черта на разкаляния път към София. От двете му страни, върху белия покров, отчетливо се открояваха гъстите, сернисто-оливни правоъгълници на резервите, които маршируваха. Все там се виждаха щръкналите батареи и над тях сивкави, жълтеникави облачета дим; те се издигаха, нарастваха, издуваха се и се съединяваха, носеха се на нейде, подхванати от вятъра. Коне препускаха. Цели ескадрони. Или отделни конници - адютанти и куриери, които разнасяха заповеди. Напред от батареите, на някакво възвишение, което, гледано отгоре, се бе снишило и бе в обсега на круповите оръдия (прислугата им се изкушаваше и понякога стреляше към него), се виждаше малка купчинка хора. Може би щабът на Гурко. А насам вече войниците приближаваха в колони. Една колона на юг, проточила се към Чеканци, дето вятърът бе навеял огромни преспи сняг; друга колона във фронт, и тя влизаше в изоставения Ташкесен (английските лекари до тая сутрин бяха там, но щом снарядите и безброят куршуми завиха и запищяха над селото, те го напуснаха); и трета, по-тънка, по-рехава колона, към височините над Дауд-кьой, които руснаците бяха успели да овладеят още сутринта, както малко по-късно бяха овладели и южния фланг, та сега, от север и от юг, бавно се придвижваха насам, сиреч към скалистия гребен, който пазеше тъй важния проход към Камарлийската долина.
И все пак най-ожесточена, най-възхитително дръзка бе средната колона, разгънала се в подножието в гъсти вериги. Тези вериги пълзяха една след друга нагоре, в снега; техният рев извираше, сливаше се с рева на турските баталиони, с неспирните пушечни залпове, с грохота на оръдията, с пукането на шрапнелите, със свистенето на картечите, на митральозите, със стенанията, с непрестанния барабанен бой и острия метален вик на тръбите.
- Изключително... изключително, паша! - повтаряше надвесилият се, очарован Барнаби и гледаше удивен, с големи момчешки очи хората, изкачващи се пряко сили по хълма. Те се проваляха на всяка крачка, завираха се и се криеха в дълбокия сняг, надигаха се и все приближаваха. Върху тях не преставаха да стрелят. Стреляха и те.
- Вижте дима!.. О, димът е забележителен! - викаше Фреди. - Като пара... Някакъв воал или саван... Да, да! - Лицето му беше просветнало, придобило постоянния, насмешлив израз. - Пишете, Френсис! - извърна се той към кореспондента на "Таймс". - Пишете... о, това е вдъхновение!.. Пишете ли?.. С последни нечовешки сили те възлизаха към нас, а безплътният дим на барута ги обгръщаше като смъртен саван...
- Престанете, Барнаби! - извика неочаквано вън от себе си Бейкър; това, че го нарече Барнаби, че откри в гласа си неприязън, изненада най-първо него.
- Охо? - дигна редките си вежди Фреди.
- Извинете... Вече ме хващат дяволите! Но и вие, наистина... - Махна с ръка.
- Предайте на подполковник Емин бей да засили с още две роти фланга си, майор Кямбъл! - рече той на един от щабните си офицери, комуто бе възложил да се грижи за северния сектор на фронта. - Ел Шемзи, вие слезте при втора батарея. Само картеч, картеч... и шрапнели... непрекъснато! - разпореждаше се той, като ту дигаше, ту сваляше бинокъла си.
Наблизо зачукаха куршуми. Той се сви зад скалата. Так-так-так - биеше оловото. Всички се бяха прикрили, освен Барнаби.
- Приберете се... по-скоро - развикаха се.
Фреди като че ли нарочно се бавеше. Показва смелостта си, гледаше го Бейкър.
А на северния сектор дивият вик все повече се разпалваше.
Някой изкрещя.
- Стрелковият баталион отблъсна московците!
- Слава на аллаха!.. Слава на аллаха!..
- Гледайте, гонят ги! - викаха англичаните.
- Храбреци... храбреци! Погледни, Фреди!
- Докато тях не погнат - засмя се широко Барнаби.
- Но ние наистина вече...
- Защо нервничите, паша? Не, Френсис, по-добре не отбелязвайте това.
Генералът сви вежди. Искаше да се засмее, а не можеше. За него всичко е игра. Да, да, поза! Раздразнението му се засилваше. По дяволите, в такъв миг човек вижда кой какъв е и какво струва... И що за роля играе той тука? Другите се бият, а той? Прави ми компания или обратно, ние всичките му създаваме забава...
- Уверете се сам! - каза той, като му подаваше бинокъла си, при все че Барнаби също имаше бинокъл. - Стрелбите отблъснаха руската верига... Ето... преследват я... Много добре! Отлично, подполковник... - Грохотът на битката удави гласа му. Кой ще иде да ги поздрави? Барнаби? По-добре не той... - Капитан Текерей - посрещна Бейкър запъхтяния, плувнал в червенина млад офицер. - Още една задача за изпълнение.
- Заповядайте, сър.
- Побързайте при стрелците. За похвална храброст на баталиона произвеждам Хаджи Мехмед в полковник!.. Но да чуят всички.
- Разбирам.
Текерей се спусна надолу по върха. А в това време пристигна кривогледият адютант на Ислям бей. Искаше разрешение да се оттеглят към хан Беклеме. Бейкър отказа ядосан. Да се държат! Да измрат до един, но да не помръдват! Ала когато погледна към босняците, видя, че баталионът вече се изтегля към пътя.
- Върнете ги... Заповядвам да се върнат - развика се той. Някой го приближаваше отзад. Говореше на другите.
- Какво има? - извърна се Бейкър. Някакъв турчин.
- Полковник Мейтлън е ранен, паша ефенди.
- Къде е той, ще ида да го видя!..
- Безсмислено, сър! - Беше капитан Файф, помощникът на военния аташе в Цариград. Той се бе изкачил по пътеката след турчина. - Натоварихме го в колата на доктор Жил. Те тръгнаха. Аз също ще ги последвам, сър.
- Как, напускате ни, Файф?.. Файф, изоставяте ни? - развикаха се сънародниците му.
Барнаби каза:
- Разбира се... щом Мейтлън е ранен!
- Грешите, Фреди! С полковника само ще си правим компания. Но аз направо нямам работа вече тук, джентълмени! О, да! Позицията вече е несигурна. Всеки момент може да пробият.
- Охо! Добра прогноза.
- Има ли някой да допуска обратното?
- Напротив, Файф.
- О, вие искате да умрете геройски!.. Аз съм официално лице, джентълмени. Не мога да си позволя риска. Вие знаете заповедта, сър!
Бейкър кимна. Знаеше заповедта, дадена на Файф: да се пази от плен. При други обстоятелства генералът сам би казал - и не само на Файф - че е безумие повече да стоят тук. Ала сега чувствата му се бяха изострили. Плъховете първи напускат кораба, спомни си горестно той, докато се сбогуваше с помощника на военния аташе...
- Поздравете Мейтлън... Желаем му оздравяване и ако срещнете по пътя полковник Аликс, кажете му да пришпорва по-силно коня!
- Долу чака някакъв подофицер, изпратен от него.
- Чака? Ах, какви идиоти!.. Веднага да се качи... Веднага!.. Файф, вие тъкмо...
Някакъв вик, откъснал се от общия рев на сражението, го прекъсна.
- Пътят!.. Пътят...
- Пътят?..
- Пътят, сър! Щурмуват...
Той изтича към онова място на прикритието, отдето най-добре би могъл да наблюдава, и изведнъж видя... Отдолу, направо по шосето, с развято знаме настъпваше неприятелски баталион. В боен ред. Гъсто един до друг... Безумци!..
- Ураа... - ехтеше дефилето. Стотици пушки едновременно стреляха. Метяха напреде си.
Бейкър усети кръвта си как изведнъж удари към лицето.
- В хана!.. По-скоро, господа! Барнаби... Уортсън... Сайс...
- Да, сър!.. Да, сър!..
- Вкарайте одринския баталион в хана... От прозорците му да стрелят... Бързо!.. Бегом!..
Тримата се спуснаха. Увлякоха със себе си неколцина турци.
- Ислям бей да запречи с хората си... Тръбачите да свирят... Тревога... атака - разпореждаше и заповядваше едно след друго Бейкър на наобиколилите го турци.
- Резерва... резерва... да излезе напред резерва... Веднага... тичайте! Какво се тътрите!..
- Майор Ешреф! Поручик Муззафер!
- Аз, паша ефенди! Аз, паша ефенди!
- При оръдията... веднага... картеч! Стъпят ли на билото, свършено е с нас!
Но какво става там с ония идиоти, одринците. Защо бягат на другата страна? Спрете ги! - изкрещя Бейкър, щом разбра, че войниците от одринския баталион не бягат на обратната страна, а бягат. Барнаби и офицерите ревяха нещо подир тях, застигаха ги, биеха ги с бастуните си, с капиите на сабите... С револвери ги заплашват... Като пощурели животни, одринци се врязаха в резервния скопски баталион, който приближаваше, увлякоха две от ротите му... увлякоха прислугата на оръдията зад хана... Пак се чуваха гласовете им: "Аллах, аллах!" Но то бяха гласове на ужас.
И все пак нещо ставаше там ниско, край хана, защото неприятелската част се спря, залегна, зари се в снега край пътя. Елбасанците! Елбасанците бяха ударили във фланг!.. Смелчаци... Ето и от другата страна босняците на Ислям бей се придвижват, спускат се... Дива, страховита стрелба... И дим... дим... мъчителни минути. Величави минути, си казваше Бейкър и чувствуваше как целият се тресе от напрежение. Последно тържество преди края! О, моите храбри момчета!.. Та аз винаги съм вярвал в доблестта на тоя войник... в неговата смелост, упоритост... в готовността му да умре... Той се спря. Наистина ли е точно така? А тая война потвърждава ли го? И да оставим цялата война - този, моя случай!.. Докато гледаше и насърчаваше хората си, с един други ред от мисли той си казваше: а елбасанците турци ли са или са албанци? А тузленци турци ли са или босняци? И аз самият? - Барнаби, Мейтлън, Аликс, Текерей, Кямбъл, Файф, Уортсън, Сайс - и само тези ли! - ние турци ли сме или сме англичани?.. Кой тогава защищава тука Османската империя - истинските турци или ние, чужденците, доброволците, наемниците? Ето ги, гледаше той с отвращение разпиления одрински баталион, който офицерите завръщаха към хана. През бинокъла Бейкър виждаше как Фреди размахва дебелия си бастун и го стоваря по гърбовете на изплашените настръхнали войници, ругае и се подсмива, досущ някой звероукротител, който усмирява дивите животни с тояга, а те и се зъбят, и тичат с омраза пред тоягата... Не, и това не е изцяло вярно. И това е пак проява на общата разруха, мислеше той. Или... или... Но какво! Скопчани се опомниха... ето скопчани... Напредват!..
Ето ги, те сами влизат в хана под дъжд от куршуми, макар снарядите да рушат стените му... Смелчаци!.. Смелчаци!.. Нищо не е вярно, нищо не е вярно докрай, казваше си той, искаше да бъде хладнокръвен, а душата му ту се възземаше, ту се отчайваше.
Черен подофицер се изкачваше по пътечката зад прикритието, униформата му показваше, че е от Мехмедчиците, сиреч не е от неговите части. Беше подофицерът, изпратен от Аликс. Носеше писмо. Бейкър грабна писмото от ръката му и трескаво го зачете. Четеше... четеше и не вярваше... По дяволите!.. Той четеше как Аликс намерил Шакир и как командирът на армията дори не го изслушал; четеше и ругаеше с глас, и псуваше с всичките ония отвратителни и долни думи на ориента, които никак не подхождаха на неговото възпитание, но той продължаваше да ругае и да псува най-вулгарно, най-отвратително, защото чувствуваше, че ако мълчи, ще се задуши от ярост... След толкова молби и възможности... след толкова жертви... след като и снощи не замина... тая сутрин канонадата изведнъж подплашила Шакира. Сега бягал. Бягал посред бял ден. И руската арабаконашка армия, която, разбира се, видяла изтеглянето му, сега го преследвала по петите. О, тя неминуемо ще се яви в тила на ташкесенските позиции!.. Ето как спасяваме ние тях и как в паниката си те ще ни изоставят между двете неприятелски армии, мислеше отчаяно Бейкър, като гледаше със силния си бинокъл, но не на запад към армията на Гурко, която методично и стремително, крачка по крачка, заемаше позициите му, а на изток, към Камарлийската долина, дето силните увеличителни стъкла откриваха по пътя за Панагюрище гъстите маси на бягащите Шакирови войски... А ако дам заповед още веднага да побегнем и ние?.. Руската кавалерия ще ни последва... ще унищожи и нас... и тях... всичко, всичко... Не, единствената ни надежда е да издържим до мъглата, която ще ни скрие... до нощта... Той погледна часовника си. Три и половина. Към пет вече е сумрак... Час и половина! Час и половина само... По дяволите всички турци и тяхната доблест, и думата им, и храбростта им... Барнаби е прав - докато не ги подгонят... А ние?.. Ако не издържим?.. Да вървим и ние по дяволите тогава, казваше си той и гледаше, и се вслушваше с мрачно отчаяние в ужаса, който заплашваше да го погълне.
Заповедта да се отправи с най-голяма бързина към Горни Богров завари летящия отряд, в който бяха Климент и приятелите му, в селото Потоп. През целия ден те се бяха вслушвали в далечната оръдейна стрелба, която идеше откъм Ташкесен; говореха само за нея и бяха готови да тръгнат натам. Ала неочаквано, два часа преди да се смрачи, забуча и от обратната посока. Гърмежите бяха по-силни; приближаваха. През нощта хоризонтът на югозапад почервеня от заревото на пожарите. Горяха села. Рано сутринта долетя на кон Сергей Кареев (комуто съвсем не беше длъжност да събира подкрепления и санитарни части, но все го влечеше към Червения кръст). Той донесе страшното известие. Откъм София настъпвала огромната армия на Сюлейман. Малобройният отряд на генерал Веляминов, оставен да прикрива гърба на главните руски сили, бил притиснат и отстъпвал. При Горни Богров се водело отчаяно сражение. Заедно с двете стрелкови роти и ескадрона улани, които се намираха в селото, летящият отряд трябваше колкото може по-скоро да бъде на местосражението.
Стрелковите роти и уланите тръгнаха още на минутата. Но санитарният отряд се нуждаеше от коли, тъй като линейките останаха от другата страна на Балкана. Да се намерят такива коли, след като през селото бяха минали интендантите на толкова войскови части, не беше лесно дело. Селяните вече си криеха добитъка. Ала сега разпространилата се навред тревожна вест и далечните пожарища, които им подсказваха участта, що ги чака (ако братушките не спрат турчина), бяха разтворили пак сърцата на потопчани. Не се мина час, и пред разтурения превързочен пункт стояха вече десетина запрегнати каруци, а още и двойно повече млади мъже, доброволци да заминат със санитарния отряд.
В първата каруца се настани началникът на превързочния пункт доктор Григориевич (папата беше с другите два превързочни пункта в Негошево) и доктор Бубнов, възрастен, мълчалив човек, чийто син, прапоршчик, участвуваше в ташкесенското сражение, както и старшата сестра Кузмина. Във втората каруца Аркадий Иванич и фелдшерът Цамай се надпяваха с Варя, грозничка, весела сестра, за която Бакулин твърдеше, че ще се ожени след войната, без любов, просто за това, че хубаво пее. Климент и Ксения бяха в третата каруца, а тъй като до Ксения седна Нина Тимохина, корнетът Кареев завърза поводите на коня си в климията на каруцата и се настани при тях. В останалите каруци бяха другите двама фелдшери, санитарите и младите потопчани, неколцина въоръжени с турски пушки.
Скоро запрегнатите в дребни, мършави кончета коли излязоха от гърлото на дефилето, извиха по неравния път и заслизаха към Елешница. Напред, в далечината, горелите нощес села димяха. Все там на хоризонта от време на време просветваше, боботеше, и бучеше, като да се блъскаха огромни буреносни облаци. А небето беше равно сиво, неподвижно.
Като слушаше тези страшни звуци и гледаше траурните знамена на далечните пушеци, Климент си мислеше изтръпнал за ужасите на войната, но не за ужасите, които щеше да види след час, а за ония, които нямаше да види; те се бяха превърнали в пламъци и дим и в страдания, за тях нито щеше да се говори, нито да се пише някой ден. Кои ли са тези села? Долни Богров... Ново село... Кривина... Орманлий... Казичене, изреждаше той в ума си селищата, които знаеше, че са в нея посока, от другата страна на главния път за София.
А какво ли е сега в София... с нашите?.. с Андреа? Мисълта за Андреа най-силно го измъчваше. Сетеше ли се за него - че е в ръцете на турците или че никога няма да го види вече - той потреперваше цял, студена пот избиваше на челото му. Чувствуваше се виновен и престъпен. Трябваше още щом ни освободиха, да се върна! А сега той може би тегли за моето лекомислие... Какво лекомислие - безумие, безумие!.. И кой знае дали не останах тогава заради Ксенка... Това беше нова мисъл и той сам и се учуди.
Дори и тъй да е. Какво ми е виновна Ксения Михайловна? Аз съм си виновен, че се оставих да ме заплете и мен с нейното кокетство и с тия очи, и с огъня си... Ето пак! Виновна ли е тя, че е такава? И нима с мен не се държи точно тъй, както се държи с всички... Аз още от първия ден знаех вече за княза. А сега разбирам още, че в душата си тя не е такава, каквато се показва, че не е щастлива, че страда за нещо, което самата тя не съзнава какво е... А може би и знае... знае, щом и аз самият го знам.
Той изви глава. Загледа я незабелязано. Ксения бе разтворила хубавото си кожено палто, протягаше ръка към препускащия след каруцата кон, подвикваше му и се мъчеше да го примами. Беше весела, оживена. Говореше нещо на Сергей, викаше на санитарите в задната каруца... Ще рече човек, че е безгрижна, дори и сега, когато целият свят край нас се тресе... Не, не е такава всъщност. След оня разговор (когато князът му бе поискал да я придружи), о, да! - тъкмо нея вечер аз открих, че тя е друга... Че страда...
Тя беше пияна тогава и той й каза, че води лош живот, повърхностен и себичен, когато другите сестри са се отдали само на болните си, на дълга... И още много такива думи - в името на старото им приятелство, на Олег - думи, които сега, след като бяха минали планината, му изглеждаха и на самия него фарисейски... Тя го гледаше с помътнял от алкохола поглед и само от време на време казваше за мъжете: "Едни и същи сте всички!.. Вървете по дяволите!.." Ала щом той спомена за Олег, за ония години, тя се разплака, после изведнъж започна безспирно да говори. От нейните думи излизаше, че тя никога не бе обичана така, както би искала да бъде обичана. И сама не бе обичала така. Излизаше, че Ксения Михайловна е нещастна. Тя все търсеше нещо, което и при Олег, и при някой си Дима, и при Анатол Купецки, който излязъл цяла свиня, не беше намерила. "А князът е добър! Знам, той ме обича по своему, само се забавлява с мене, но той не ме залъгва като всички вас!" - рече ожесточено тя, когато пътуваха по снежната равнина към Скравена. Но студът може би беше избистрил донейде съзнанието й, тя може би разбра, че обижда и него, и хвана ръката му: "Не, ти не си като тях, гълъбче... и ти си добър. Ех, да бяха ония като тебе... Но ти си друг... пък аз... по дяволите аз! Какъвто ще да бъде, но само да го любя! Но де такъв? И сега война..."
Тежко му бе да си спомня как тя бе казала "ти си друг". Друг - сиреч, какъвто тя не може да обича; и на когото и занапред би се доверявала... О, ако да бе брат ми на мое място!.. Странно му се виждаше, че тъкмо тази мисъл - мисълта, че Ксения би могла да се влюби в човек като Андреа, му повдигна завесата през следващите дни. Той не знаеше кога бе почнало това. Може би с оня поглед, на драгунския бивак, когато тя и Сергей паднаха върху заледения сняг. Ала оттогава, два-три пъти вече, Климент с болка забелязваше каква промяна наставаше в Ксения, щом младият корнет се отбиеше в превързочния пункт. Тя никога не кокетираше с него; често се замисляше; гледаше продължително Нина; или пък изведнъж се оживяваше и беше пак предишната, но не лекомислена, а някак отчаяно предишната... Да, с интуицията на пренебрегнатия, с окото на лекаря Климент виждаше и разбираше всичко... А какво не й достига у мен, та тогава ме нарече "друг" и дори ме сравни с нейния добър княз, питаше се с болка Климент и сега; в същото време той се вслушваше напрегнато в оръдейните тътнежи, които на откритото изведнъж бяха станали двойно по-силни.
Когато наближиха селото Елешница, пътят им се затрудни. В началото, залисан в своите мисли, Климент бегло поглеждаше хората и колите, и добитъка, които срещаха и отминаваха. Но когато някакво дете, което баща му носеше на раменете си, силно изплака, той изведнъж видя какви са тези люде, разбра, просълзи се. Бегълци, които се спасяваха, нарамили бохчи и чували с покъщнина. Кой облечен, кой необлечен - по елеци, по сукмани, някои едва ли не боси, те вървяха, точеха се; отиваха и бягаха към планината. Страшна, злочеста картина! По всички лица имаше все едно и също изражение на ужас. Попитаха ли ги от кои села са, многоброен ли е неприятелят, какви части има, жените на мига се разплакваха и виеха противно. Мъжете крещяха някакви подробности... конница... топове... Други споменаваха убийства... други срамотии... И всички бързаха да отминат, сякаш все ги гонеха. Климент неволно си мислеше пак за домашните си. Ако почнат и там; ако са почнали вече, говореше си той, потиснат от предчувствия и мъка.
Малко след Елешница каруците застигнаха двете стрелкови роти. Тях пък ги застигна казашка полустотна. Виждаха се обозни коли, празни ракли, някакви мъже, насядали отстрани на пътя, върху снега. Местността беше все още вълниста, но вече се чуваха не само оръдията, а и пушечните залпове, дори отделните изстрели. Постепенно и все по-бързо, по-възбудено напрежението у Климент растеше. Той вече не мислеше за своите разочарования. Макар че се вмесваше понякога в разговора на приятелите си или се вслушваше в смеха на Ксения, или виждаше нейните големи, смутени очи, които предателски издаваха увлечението й, той не се измъчваше. Мислеше само за предстоящото сражение. Неведнъж бе чувал ранените да разправят какво е било и как е било. Сега сам се питаше какво ще бъде и как ще бъде; и дали наистина ще му се случи да вземе и той участие в истинска битка или ще ги установят някъде километър назад... Ще видим, ще видим. До четвърт час сме там. Изпитваше страх и срам от страха си; а изпитваше и трескаво любопитство. Светлото му лице, отслабнало през последните дни, пламтеше от скрития вътрешен огън на възбуждението, очите му блестяха. Най-вече бързаше да види битката и залисан, не мислеше какво ще стане, ако турците пробият.
Когато най-сетне изкачиха последната вълна на пътя и пред тях се ширна полесражението, в снежната равнина отвъд селото Климент видя две дълги тъмни вериги от войски. Те бяха залегнали една срещу друга. Руската верига, извила се по възвишенията отстрани и оттатък Горни Богров (селото оставаше зад нея и точно по средата на дъгата й), беше единична, тънка, с по няколко казашки стотни в двата фланга, и с един-единствен баталион резерви. И други конници се виждаха да се придвижват насам и натам. Оръдията бяха някъде прикрити. Климент не ги съзираше, макар че непрестанно чуваше техния грохот... Турската верига беше тройна, дълбока и плътна. Баталиони след баталиони я подсилваха; зад нея други, гъсти войскови маси маневрираха, разгръщаха се и се стремяха да обхванат руските флангове. Батареите им бяха разположени назад, в двата края и най-вече в центъра. В дъното на равнината, като някакви безплътни декори на тоя огромен театър, димяха развалините на Долни Богров.
Тези две вериги от хора, тънката и плътната, непрестанно, жестоко стреляха една в друга. Над тях се носеше лилав пушек. Снаряди прелитаха, пукаха се, засипваха веригите с шрапнелен дъжд, падаха сред маневриращите турски баталиони, сред заетото от руснаците село, избухваха, рушаха и подпалваха къщите.
Щом видя тази очаквана и все пак непозната страховита картина на боя, щом свърза гърмежите и трясъците с виковете на отделните войскови части, на войниците, които се надигаха, тичаха, насочили щиковете, мушкаха се, падаха, отстъпваха, нещо се преобърна, изпъна се като струна и раздвои цялото същество на Климент. Идеше му да побегне отвратен от човешкото безумие. В същото време, докато каруците ги носеха към разрушаваното от турската артилерия село, в кръвта му се разпалваше неизпитвана до тоя миг жестока и ледена мъст към вековните изтребители на народа му; някаква тъмна сила го влечеше да убива и като никога той беше готов да убива или да бъде убит.
Снарядите падаха надалеч и наблизо. След всеки взрив ниското училище потреперваше.
- Да се махаме... Лудост е... Ще се срине отгоре ни...
Кой вика? Та не е ли всичко лудост! Единственото, което Климент знаеше, беше, че носеха все нови и нови ранени. Пред очите му имаше разкъсани меса, разтрошени кости, кръв. А нямаха вече упойка и той режеше направо. Двама санитари притискаха оня до задушаване; той пак се гънеше безумно и ревеше, докато загуби свяст.
- Друг.
Като да нямаше сърце. Остана ли у мене наистина сърце... Такива страдания, боже мой, такъв ужас!.. Идеше му да хвърли всичко, да грабне и той някоя пушка... Трябваше да реже, да разпаря, да провира пръсти в раната. Противният касапски занаят на оня булдог Грин.
Помежду гърмежите на оръдията се чуваха гласове:
- Щабскапитан Шлегел...
- Не тук. Оттатък!
Друг фъфлеше:
- ... и тъй, щом подполковникът падна, аз му извиках: Ваше високоблагородие...
- Още трима... още трима - крещяха носачите. - Правете път... Ей, сестрички... Елате...
Колко часове все така? Няма ли край този ден!.. Хората бяха нахвърляни един до друг. И в съседната стая при Григориевич. И в коридора. И на двора, дето Аркадий с Варенка и Цамай посрещаха леко ранените, превързваха ги и ги връщаха пак на позицията... В коридора се мярна Бубнов. Викаше, ругаеше... Как, Нина! Не, сестра Кузмина... Сестра Кузмина изтича като момиченце навън.
- Умря - каза Ксения и го гледаше потърсена с големите си очи. Той не се замисли за кого говори. Някой умря. Като че ли искаха неговото съгласие за смъртта. Кимна.
- Да го изнесат... Или остави.
Нямаше кой да изнася. Само внасяха, внасяха. И без това всички ни ще избият. Защо не ни оставя? Да идем и ние там. Двадесет души - двадесет пушки. Стига съм съживявал. Искам да убивам; да убивам.
- Доктор Будинов... Клементий Славич!
Викаха го. Тъкмо шиеше раната.
- Сега свършвам.
Силен трясък заглуши думите. Училището се олюля. Изпълни се с прах. Мазилката започна пак да пада.
- Оживяхме и този път.
- Ксеничка, превързвай... Кой ме вика? - изправи се той.
Никой не го викаше вече.
- Давайте друг... Отместете този, свалете го!.. Ще живееш, братко... - Искаше да окуражава. Усмихваше се. А думите му бяха сухи. Такива сме ние мъжете. Добре, че са сестричките.
- Хайде по-скоро!
Сложиха друг. Беше ранен в лицето. Челюстта му. Плачеше, плачеше. А сълзите - само кръв.
Откъм прозорците извикаха:
- Пак ги отбиха!.. Отдръпнаха се!
- Слава богу! - кръстеха се.
- Дали ще дойде скоро помощ?
- Още снощи заминал куриер. Тая сутрин и друг отишъл.
- Ех, дано...
- А тия казаци какви бяха? Не са ли оттам?
- Не, те са на Черевин... Наши са... Наши са... Кавказци са...
- О, мамо... мамо... - извика внезапно някой откъм ъгъла на стаята.
Смълчаха се. Той продължи да стене.
Един каза:
- Дайте му да целуне иконата.
Размърдаха се.
- У кого е иконата?.. У кого е пресветата майчица?..
Не се обадиха. Не я намериха. Кой я крие само за себе си?
Пак внесоха ранени. С тях и един майор от тамбовския полк. Знаеха го. Заповтаряха името му, Златолински. Надигаха се да го видят.
- Ваше високородие... И вие?.. Тук, тук има местенце, ваше...
- За куршума няма чинове, юнаци. Ами тоя... Петюха! Кажи, че си ти, братле!..
- Съвсем аз, ваше високородие... Кракът нещо... кракът - Петюха се разхълца. - Ами вие, ако благоволите да ми кажете.
- Моята глупава работа, братле! Ей тука... и тука...
Прегърнала един от ранените, сестра Нина го повдигаше и му говореше нещо. Колко е анемична, а каква сила, мислеше Климент.
- Помогни й... какво зяпаш! - изрева той на носача, който също се беше загледал в нея.
А Ксения пращаше Ванка, санитаря, да донесе бинтове. Докато го чакаше, тя оправяше с окървавените си лепкави ръце сестринската кърпа и напразно се мъчеше да я завърже по-добре. Нещо ставаше на двора, викаха. През един от прозорците вятърът довея черен дим.
- Какво... Ще изгорим живи!..
- Пожар!.. Пожар!..
Занадигаха се. Заставаха. Непревързани. Ампутирани. Още дим нахлу, изпълни стаята и престана. Но неколцина крещяха:
- Ради бога... По-скоро... носачите... Изгоряхме!
- Млъквайте! Плевнята гори!..
Кои викаха? Кои молеха? Кои заповядваха? Всичко бе все едно.
При вратата пак се блъскаха.
- Не разбирате ли, няма място! Навън... навън ги слагайте.
- Вънкашният доктор каза вътре да ги носим...
- Внасяйте ги! - извика, без да ги погледне Климент. - Нина, виж... подготви и тях... Къде е сестра Кузмина?
- Доктор Бубнов я извика. Оперират Бугаевски.
- Бугаевски? Какъв е толкоз тоя Бугаевски, та всичките...
- Човек - каза Нина.
Той я погледна бързо, но тя вече срещаше носилките.
Ваня се провираше между тях.
- Тези са последните - каза той, като подаваше на Ксения три-четири пакета бинтове.
- Как последните? Толкова бинт носехме!..
- Нещо паднало, Ксения Михайловна... нещо станало... не знам...
- Чакайте!.. Мълчете!.. Мълчете! - развикаха се.
- Кой... Какво?
- Шшт!.. Слушайте!..
- Какво ще слушаме. Ония реват!
- Слушайте, слушайте, братя!
Неволно и Климент се заслуша. Пушки не се чуваха. Само оня равен, ужасен вой, сега по-силен от всеки други път, заглушил оръдейните гърмежи.
- Общо нападение.
Наизправяха се по прозорците. Оттам се виждаше центърът на дъгата.
- О!.. Погледнете... Това е вече решително... Господи, спаси и помилуй нас!..
- Защо мълчат нашите?.. Какво чакат?.. Защо не стрелят?.. Петдесет крачки... Стреляйте! Стреляйте!..
Страшно мълчание. Климент остави ранения, втурна се към прозореца. И Ксения. И раненият се надигна от масата... А с глух стон Нина Тимохина се бе хвърлила към една от носилките; трепереше цяла, говореше нещо задавено и трескаво разкопчаваше със слабите си ръце плувналия в кръв шинел на Сергей Кареев.
- Аллах!.. - бучеше и вън, и вътре. Никой не продумваше. Чакаха без дъх... Чакаха. Гъстата неприятелска вълна все наближаваше, наближаваше. Трийсет крачки. Двайсет крачки - ще разбие, ще помете. И изведнъж: залп!.. Като покосена, първата турска верига изпопада... Стотици... хиляди...
- Ураа!
Викаха там, а викаха и тук ранените.
- Гонят ги... Бягат... Ура!..
- Слава богу... Мушкайте, мушкайте... храбреци... Още... още...
Нещо изсвири. Изтрещя. В двора. Въздушната вълна ги отхвърли от прозореца. Климент, чак до Нина. Ксения в другия край. Нов гърмеж - по-далечен... по-близък... Нещо проби... изтрещя, оглуши ги; писъци, викове... Климент видя само как едната стена се отвори и покривът бавно се сриваше върху им. Ужасен, той се сети, че трябва да намери вратата... Къде е вратата?.. Ала тогава нещо го удари и той загуби съзнание.
Когато отвори очи, срещна го тъмнината. Луда мисъл го стрелка: умрял съм! Не е умрял, щом мисли и щом чува някакви гласове... Не, не предишните ревове; не и гърмежи. Песен чува. Наблизо сигурно маршируват войници. Наши. Удържахме, дочакахме, мислеше той и си припомняше онова страшно очакване преди решителния залп. А сега изглежда вече Гурко е дошъл и докато аз лежа, те може би вече ги гонят към София!..
Това като че ли за втори път го събуди. Той обърна глава. Огледа. Под някакъв навес. Върху сено. Два фенера светеха раздалечени един от други. Наоколо му войници. Спят, пъшкат, мълчат. И аз съм ранен; ранен съм, щом съм тук. Главата му беше замаяна. Чувствуваше болки. Дигна ръка да види има ли превръзка, но десницата му падна като пречупена. Опипа я с другата ръка. Превръзка. Шина. Това е работа на Григориевич, само той слага така глупаво шините... Но тогава наистина ръката ми е счупена, и то дясната! Искаше да си припомни какво се бе случило, ала щом в паметта му изплува таванът и как падна върху им, - той се потърси цял... А другите? Живи ли са те? Къде са? Ксения? Аркадий? Нина?.. Защо му се беше сторило, че в последния миг видя и Кареев там?.. Надигна се. Виеше му се свят - от раната над ухото ще е. Дано само не се инфектира. Как ли сам ще я превържа, мислеше той, докато вървеше в полумрака и прекрачваше ранените, а те, макар че не го виждаха кой е, молеха го да прегледа раните им и да се погрижи за тях. Сега, сега, братя, казваше той и продължаваше да търси своите.
При втория фенер имаше някакви мъже. Той не ги познаваше, но личеше, че бяха лекари. Попита за Бакулин.
- Ето там! Ето там! - посочиха му насреща, през големия тъмен двор, към къщата. - Там са операционните.
Макар неосветен, дворът също бе осеян с ранени. Те лежаха върху разхвърляната слама, върху оборски тор и суха шума. Говореха си. Стенеха. Гледаха нагоре към зимното звездно небе, което ги обгръщаше и ги плашеше.
Докато прекосяваше, той чу един глас да вика:
- Отговори, Прокопий: жив ли си, брате мой?
От далечния край друг отвърна:
- Все още съм жив, брате... жив съм...
Климент слушаше тези два гласа и мъка се събираше на гърлото му. Какви страдания за нас, какви страдания, мислеше той, като продължаваше да върви и внимаваше да не стъпи върху някого. И ако има с нещо да сме ги заслужили, то е пак страданието, нашето, вековното. Сега, след като бе отминало сражението, душата му отново се сцепляваше, мека и съзвучна, готова да разбира всекиго, да се прекланя пред мъката, да обещава и да изпълнява. Да се свърши веднъж само тая война, о, които оживеят, които са изстрадали, те ще знаят какво трябва да бъде занапред, говореше си Климент, когато минаваше край разбитата порта, дето светеше фенер. Неколцина конници бяха спрели там и питаха за сестрите на Червения кръст. Щеше да се обърне, да каже: тук е Червеният кръст, коя сестра дирите; ала начинът, по който конниците питаха за сестрите, не му хареса?
Той отмина. Чуваше:
- Има такива... Не, не ги познавам, ваше... Как казвате...?
Стигна къщата. Учуди се, че се е задържала незасегната. И такава голяма къща - не е турска; нашенска е... Долу имаше две стаички. Той надникна. И в едната, и в другата оперираха; не бяха неговите приятели. Но щом отвори горе пруста, той ги видя. Аркадий, Ксения, Григориевич, Кузмина. И още един, с обинтован гръден кош. Той се беше подпрял с лакти в операционната маса. А на масата лежеше Нина.
- Какво... какво с нея? - извика Климент, сякаш не вярваше, че с нея може да се случи нещо.
Те се извърнаха. Плачеха. Григориевич примигваше над пенснето си. Аркадий се тресеше от безгласни ридания.
- Оживяхме ние, Клементий... и ти оживя - шепнеше той, като го присрещна. - Но тя, тя...
- Къде...? Опитахте ли...
- Всичко...
Бяха я покрили до гърдите с шинел. Русата права коса бе отпусната назад. Устните издължени. Все още дишаше. Все още дишаше, но изглеждаше вече спокойна - с онова измамно, страшно спокойствие, което предхожда края.
Подпрелият се тежко с лакти о масата беше Сергей. Значи тогава наистина в училищната стая е бил той! В паметта на Климент възкръсна цялата сцена... там - тя до него... А сега тука той...
- Нина - повтаряше с разтреперан глас Сергей и я викаше. - Нина...
Тя не отговаряше. Очите й не се извръщаха... гледаше нанякъде... виждаха нещо... Нямаше я оная преграда, която възпираше и я делеше от света, а въпреки това на Климент пак му се струваше, че тя и сега не е при тях; че откак я знаеше, тя никога не е бивала с тях. Тази, която продължаваше да изпълнява дълга си, бе сестра Тимохина, а истинската Нина Тимохина бе угаснала още със своя Павел Петрович край Плевен.
Изведнъж тя се размърда, раздвижи устни... някого зовеше... към някого гледаше... скъпи... мили... Тя се изпъна силно, изстена, отпусна се й издъхна.
И за кого всъщност е болката, питаше се потресен Климент, като местеше поглед от затихналото й лице на Сергей, който беше притиснал чело в ръката й, и на Ксения, която плачеше в сянката, ниско навела глава. Ония, които заминават, оставят тука скръбта. Но тук остава и любовта. Не, нищо не вземат със себе си.
Трети път се срещаха с Андреа - и с какви рискове за него, - а Позитано все още не можеше да му даде и най-малката надежда. Ходи при Джани бей, при коменданта. Вчера отиде да моли и Сюлейман. Но главнокомандуващият бе заминал без паради. И изобщо след вчерашния ден едва ли биха слушали някаква молба. Вече всички знаеха за Горни Богров - разбити са, отстъпват. Непрестанно през града се точеха войски, същите ония дългоочаквани войски, които пристигнаха едва преди четири дни и сега бягаха към Пазарджик и към Кюстендил. А с тях бягаше и турското население. Нека бягат. Той никога не се бе съмнявал, че тъкмо така щяха да се развият събитията. Но какво ще стане с Неда? Единственото, до което можа да се добере, което съобщи на Андреа, беше, че е в комендантството. Не много утешително известие!
Когато предрешеният младеж напусна консулството, маркизът дълго остана в кабинета си, дето бяха разговаряли, до прозореца, който сега беше отворил, въпреки че влизаше студ. Той се вслушваше напрегнато в далечните оръдейни гърмежи и се мъчеше да отгатне докъде са стигнали руснаците. Като че ли някъде към Враждебна?.. Или може би по на юг? Сигурно ще прекъснат цариградския път... Трябва да го прекъснат! Той затвори прозореца и приближи картата, отскоро окачена на стената между неговия пожарникарски портрет и някаква гравюра, пак от онова време... Ето пътя... Старият Искър, Долни Богров - тук са се ударили те. А сега... е, сега руснаците сигурно са стигнали вече до Големия Искър... Да, там има мост, припомняше си той и разсъждаваше все по-увлечено за войната, макар неговите военни знания да се ограничаваха само до капитанството му в доброволната пожарна команда. Една колона трябва да се спусне на юг покрай реката... Прекъсва Стамбулското шосе, отрязва им пътя за отстъпление... Друга колона да удари към Биримирци... прекъсват и берковския път... и после щурм, говореше си той гласно, приближаваше се, отдалечаваше се от картата и пак кроеше ходове, които щяха да си останат в кабинета - а му беше приятно да си представя как би трябвало да стане всичко.
- Вито... Виторио! - чу се през отворената врата острият глас на жена му.
- Сега, Бепина... ида!..
Ала не се откъсна от картата. С какви ли части настъпват, мислеше. Казашката кавалерия, за която толкова беше чел, му се струваше най-подходяща да обгради отдалеч града още преди да го атакуват. Е, да! Така е най-умно.
Точно така... Оттук и оттук... Ще се срещнат зад Бали ефенди... Осман Нури ще си глътне езика!.. Хе!.. Жалко, че Сюлейманчо офейка... А да могат да пипнат Сен Клер... Англичанин! Неприкосновен! А-а!..
- Но Вито!.. Сложено е... разбери!
- Ида!..
С мъка откъсна поглед от картата. До нея пожарникарският портрет го гледаше с весели очи. Е, да, усмихна се Виторио, всичко само на карта... Беше едно време!.. Припомни си, рече насмешливо: ех, не бяха кой знае какви пожари, но все пак... Какво все пак?!.. Направо славно беше, каза си той, когато излизаше от кабинета. Внезапно усети някаква миризма, тя приятно подразни обонянието му, устата му се наляха и той изпита силен глад. Задушено, разбира се... Каквато да е моята Джузепина, но знае, че обичам задушено!.. Той се сети за коледната пуйка. И свинско беше поръчал на Паоло да купи - по тукашния обичай - върху кисело зеле, с червено вино... Сети се за войната. Опомни се. Тя ще е една Коледа... Това не му развали настроението. Усмихнат, той тръгна към стълбата, ала някакъв шум при главния вход го спря.
- Какво има там, Паоло? - извика той, както винаги любопитен.
- Един турчин... офицер!
- Оня ли?
- Този е истински, господин маркизе!
Ах, магарето му, той е знаел!.. Е, да, да. Но щом не го е издал... Само да посмее, мръщеше се той и се смееше, докато отиваше да посрещне турчина.
Беше комендантският адютант капитан Амир. Радостно предчувствие трепна в душата му. За Неда! Слава богу...
- Кажете, бей? Какви новини ми носите?
- Важна заповед от негово високопревъзходителство.
Заповед...? Е, пак ще е някоя от техните дивотии.
- Виторио... - чу се отгоре.
- Паоло, кажи на маркизата, че съм зает... Заповед ли, бей! И на консулите ли вече? - каза той, като не прикриваше подигравката си.
Адютантът не се усмихна.
- Ето! - рече той и с нервен жест му подаде плик, облепен със зелени восъчни печати.
- Да, благодаря... Седнете, запушете, докато прочета.
Амир прие цигарата, но не седна.
- Бързам - каза той. Имаше някаква промяна в него. Позитано все по-силно я чувствуваше. Беше нетърпелив. Да, сега като никога бързат, подсмихваше се Виторио, докато чупеше големите печати и разтваряше плика. Зачете: "Негово превъзходителство маршал Осман Нури паша, комендант на града" и така нататък... "До негово превъзходителство консула на италианското кралство"... а... а, пропускаше той онова, което винаги се пишеше. Да. "Предвид създаденото положение и приближаването на неприятеля към София, както и с оглед на новите стратегически планове на турското командуване"... всичко е ясно вече!.. Така... "Налага се градът да бъде напуснат още тази нощ". Иначе казано, да избягат!
- Значи, бей, отивате! - не се сдържа и дигна очи той.
- Воля на аллаха - каза Амир.
- Да - рече Позитано. - Войната си е война! - И продължи да чете. - "Нарежда се на всички чужденци, дошли или живущи в града, да се присъединят към армията"... ще има такива, ще има!.. "Нарежда се на всички чужденци"... това го четох вече, "дошли или живущи в града, да се присъединят към армията заедно с имуществата си, като сторят това до часа на свечеряването. Веднага след оттеглянето на последните войскови части, които понастоящем водят ариергардни боеве отвъд реката Искър при селото Враждебна, градът ще бъде запален, за да не попаднат военните складове в ръцете на неприятеля. С настоящето правителството на Негово Императорско Величество Султана снема всяка по-нататъшна отговорност за сигурността на живущите в град София поданици на приятелските нам държави".
- О!.. - изпъшка Позитано и вторачи очи в адютанта. - Запален!.. Всичко да изгори... Не... не го поема умът ми. И изобщо, отказвам да приема заповедта на вашия комендант!
Амир дигна презрително рамене.
- Както щете.
- Както ща!.. Това ли можете да кажете само... Както ща...
- Не е само до вас.
- Тъкмо затуй... Да, да!
- Нас не ни е по-леко - каза Амир. - Ти ще идеш в Стамбул... пак ще си консул... А мен питаш ли ме къде отивам? - избухна изведнъж той. - Аз нямам ли дом, деца?
- И това ли е причината да запалите града?.. Защо? Нима не знае негово превъзходителство... в тази зима... о, това е смърт... Нечовешко дело... дело, което Европа...
- Тук не е Европа! - прекъсна го нетърпеливо Амир, махна възбудено с ръка и без да поздрави, напусна бързо консулството.
И сега какво? Какво? Позитано стоеше насред малкия салон, пребледнял, ужасен, странно неподвижен и ням... Пожарът... О, не е само пожарът! В складовете им са струпани толкова снаряди и патрони... Ще хвръкнем!.. Не, не. Като чуе Джузепина, горката, тя и без това с нервите... А къде да вървим в тези снегове?.. Сто и шестнадесет души имам тук... Какво сто и шестнадесет... цял град ще запалят. Не, трябва да се направи нещо... Колко е часът? Два. До шест - четири часа.
- Бепа... Бепа! - втурна се той към стълбището. - Трябва да изляза веднага.
- Какво...?
- Да изляза... Налага се, скъпа... Още този момент.
- Но масата е сложена, не разбираш ли!
- А като трябва, значи трябва! - Едва се сдържаше да не й каже. Не, няма да й казвам още. Без мене тя ще полудее. След половин час се връщам. И гласно рече: - След половин час съм тук... само половин час.
- Върви! - извика тя. - Кога ли си бил навреме за обяд... Върви!.. Къде отиваш?
- У Леандър... у Валдхарт... Не, не, само до Леандър - обясняваше отдолу той и с трескава бързина се обличаше.
Леге бе подал телеграфически своята оставка и също тъй телеграфически, по нямане на друг, назначиха на негово място Морис де Марикюр. Де Марикюр беше мълчалив човек, изпитваше уважение към бившия си шеф и въпреки настояванията на жена си да се преместят в свободната стая на консулството, сиреч в стаята на Сесил, не го стори. Още повече, че Леге, майка му и мадмоазел Д'Аржантон смятаха след коледните празници да си заминат за Париж.
Известието, че трябва веднага да бъде напуснат градът, завари Леандър в кабинета му, дето влезе необичайно развълнуваният де Марикюр. Капитан Амир му бе предал заповедта на коменданта и той я държеше в ръцете си. "Какво трябва да направя сега, господине? За бога, посъветвайте ме!.." - питаше новоназначеният консул, при все че негова беше длъжността да реши.
Никакво разрешение не се виждаше. Нареждането беше ясно, отговорността бе прехвърлена на консулите. След всичко, което бе станало, нищо не можеше да изненада Леге.
Ако да се отнасяше само до него, той беше готов веднага да се махне оттук. Единственото, което го свързваше вече с този град, беше гробът на дъщеря му. Ала там ли е тя вече? Той не искаше да си представи, че тя е там, в земята, замръзнала може би... може би друга... не тя. Пропъждаше кошмарните мисли. Търсеше някакво успокоение, някакъв изход и път за душата си, която тук се задушаваше от спомени и видения. Нямаше изход. Нямаше успокоение.
А сега изплашеният Морис го питаше какво да предприеме.
Не се бяха минали няколко минути, и в консулството нахълтаха строителят на железницата и фон Валдхарт. Те бяха получили съобщението първи. Австрийският консул изглеждаше повече смутен, отколкото изплашен, а тактичният иначе барон фон Хирш се задъхваше от гняв.
- Това е противозаконно!.. - викаше той. - Грубо, флагрантно нарушение на международното право... О, господа!.. Господин Леге!.. Господин де Марикюр!.. Ние трябва да намерим изход... ето, водя ви моя фон Валдхарт... пратих за маркиза...
- Трябва! - каза Леге. Мислеше си как бе стоял тогава във виелицата пред къщи и чакаше. Изход? Има ли изход от такова очакване? И после се зададе файтонът... Нима и сега не е тъкмо такъв изходът... Край. Край на всичко.
- Господа... фон Валдхарт, вие сте длъжни, да! Вие сте длъжни да ме подкрепите... Особено вие, фон Валдхарт. Аз съм ваш поданик! Моите интереси тук са сложени на карта... а вие аргументи, политика...
- Аз лично съм на ваша страна... Но, казах ви, правителството ни...
- Оставете правителството! - разпери ядосано ръце банкерът и дебелите му черни вежди мрачно се въсеха над едрия нос. Той приличаше на стар орел, попаднал в капана. - Стига с тези правителства! - продължаваше да вика той. - Господа, апелирам, обърнете се телеграфически към вашите посланици... Аз ще телеграфирам на великия везир!.. Говорих вече с леди Емили... няма достатъчно коли за болните си. Обеща да телеграфира и тя!
- Те просто няма да приемат тук телеграмите ни или няма да ги препратят - каза де Марикюр.
- О!.. О!.. Но вие самият се съгласихте, господин Леге, че трябва да се направи нещо? Мислете, господа... Де Марикюр! Фон Валдхарт, вие ми дължите... - Той не доизрече какво му дължи австрийският консул, погледна часовника си. - Два и десет!.. Два и десет, разбирате какво означава това два и десет?..
- Ставаше дума, че комендантството ще ни отпусне коли, запрегнати с добри коне.
- Престанете с вашите глупости, фон Валдхарт! За бога, какво могат да ме оправят вашите пет-шест коли, когато аз тук имам материали за стотици и стотици коли... И изобщо предупреждавам ви! Ще се оплача лично на граф Андраши... В такъв съдбоносен за мене момент... а вие какво? Какво ми помагате? Представяте ли си... А, ето иде и Позитано... Намери ли ви моят човек, маркизе?
- Никакъв човек не ме е намирал. Ида за... Но вие изглежда вече сте научили!
- Катастрофа, маркизе... Говорех на вашите колеги...
- Аз наричам това садизъм! - пресече го глухо Позитано и докато се ръкуваше бързешком и с тримата, възбудено и с омраза климаше с глава.
- О, да, приятелю, садизъм - повтори Леандър. Аз сам го видях. Изпитах го, продължи той в себе си; преди все с ума си го разбирах, а сега... Това не са човеци. Това са просто някакви животни.
Фон Валдхарт каза:
- Бедата е, че техните съображения са от военен характер. Ако складовете попаднат в руски ръце...
- Какво ме интересуват техните складове! - ядоса се още повече Хирш. - И най-сетне вие не разбирате ли, Валдхарт, че трябва да мислите за моите складове, не за техните!.. Съоръжения! Инструменти! Облекла! Траверси!.. Всичко, всичко!.. Защо загубих аз в тоя затънтен град два месеца от времето си, а? Да ги опазя от руснаците... Да водя преговори, да се позова на известни клаузи... на концесията... И сега? И сега? Самите турци да ги изгорят!.. Трябва ли да ви казвам, господа, на какво ще възлизат моите загуби...
- Не - каза Виторио.
- Наистина, не е нужно - каза и Леге. Всичките тези думи, интереси, сметки и клаузи му се струваха вече недостойни. Те оскверняваха смисъла на нещастието, трагедията на хората. Пак виждаше света разделен на две - тъмнина и светлина; и тъмнината заплашваше да погълне всичко, всичко.
- Човек трябва да има съвест! - каза той, като не гледаше към тях, а към онова кътче на кабинета, дето Сесил обичаше да седи и да разглежда някоя книга.
- Леандър... приятелю...
- Да, Виторио, знам, че ти най-добре ме разбираш... В такъв един момент... Да напуснем... Ние да се спасим, да избягаме... когато във всяка къща тук има деца... хора има, хора... като нас, човеци. Не, не мога! - стана той прав. - Съвестта ми казва: стига! Кому е нужно да умират хиляди... Не. Аз не мога да напусна града... Оставам.
Отчаяно мълчание изпрати думите му. Остава... Някъде зад стената се чу припреният глас на мадам Франсоаз. И сухият глас на мадмоазел Д'Аржантон. Те и не подозираха за какво говорят тук.
Побледнял, де Марикюр каза:
- Ако имаше някакъв смисъл, да останем всички. Но така...
- О... да! Как не се сетих по-рано! - извика просълзеният Позитано. - Но щом ние наистина решим да останем... Не, не... Един момент, Валдхарт... Но ние тогава ще спасим града... Знам вече как! Като им го кажем...
- На кого?
- На маршалите и на генералите им, бароне!.. Но преди това на всички кореспонденти, да! Представете си само... отиваме при коменданта и заявяваме... Не, не, и ние писмено, като него... "Ние, консулите на французката република, на австро-унгарската империя, на италианското кралство, в знак на протест срещу вашето нечовешко намерение..."
- Но те ще ни подпалят, без да им мигне окото!..
- Нека посмеят, нека посмеят, фон Валдхарт!.. Заявяваме... че оставаме в града, в консулствата си заедно със семействата си и с целия си персонал... със санитарните мисии, които досега са лекували вашите ранени... със сънародниците си, които са строили вашите железници... Да? Фон Валдхарт? Де Марикюр? Сега е ясно, нали?.. И ще подчертаем, че кореспондентите са известени... и че нека ги спре след това да пишат... нека предизвика целия свят.
- А ако все пак подпалят града? - каза колебливо и изплашено фон Валдхарт.
Позитано сви презрително устни.
- Ако беше само комендантът и Джани бей... Но зад тях има други, фон Валдхарт... Вие знаете кои... Те разбират добре какво би произлязло, ако тъкмо тогава подпалят града. Ще отменят заповедта, бъдете сигурни, ще я отменят!..
Де Марикюр също се колебаеше. Но щом срещна решителния поглед на Леге, той изведнъж се окуражи, кимна и рече бързо:
- Е, тогава... Времето тече!
Те написаха протеста. Тримата консули сложиха подписите си и тръгнаха да го носят на коменданта. Банкерът и Леге ги изпратиха пред консулството. Докато се качваха на един от файтоните, фон Валдхарт каза официално, сякаш за последен път искаше да се гарантира:
- Не забравяйте, господин барон! Подписах заради вас!..
- Ще се оправяме във Виена.
И той окуражително му махна с ръка.
- Леандър, ако се забавим, прати да кажат на Джузепина - извика Позитано.
Леге кимна. Те постояха известно време и гледаха мълчаливи как файтонът си пробива път през гъстата тълпа на изселниците турци, които още от сутринта се точеха през площада.
Хирш рече:
- Ще вървя и аз... Часът минава два и половина. Отивам да наредя... поне инструментите да натоварят... Човек трябва да е готов за всяка евентуалност... Да се надяваме, драги ми господин Леге!.. Довиждане и благодаря!
Леге пое механично ръката му; не забеляза кога той се качи на файтона си, кога замина. Виждаше само подивялата от страх тълпа и се вслушваше в далечните оръдейни гърмежи. Насреща пред болницата се мярна познато, сплескано, намусено лице... Всичко това не го засягаше; или не го засягаше видимо. Ей тука, на същото място стоях тогава, мислеше той, погълнат пак от своята болка. И тогава я донесоха. Миличка моя, говореше й в душата си той, ти преди мен изпита... Целият тоя живот тук е само страдание и ужас... Горките... горките дечица...
Наближаваше да се свечери, а Филип все стоеше край стобора на конака, криеше се от пазачите, които отдавна го гледаха подозрително, вслушваше се в топовните гърмежи. Вятърът ги носеше отчетливи и силни. Понякога му се струваше, че приближават. Той неволно се извръщаше, поглеждаше към пътя. Нижеха се безкрайни върволици претоварени с покъщнина коли, отрупани с кадъни, с деца и слуги. Някои плачеха. Други се бяха примирили. Това отчаяно бягство на местните турци повече от топовните гърмежи говореше какво приближава.
И Сен Клер щеше да избяга. Насреща, пред входа на мютесарифството, го чакаше файтонът му, натоварен с куфари и окичен с английски знаменца. А Филип го чакаше пред външния вход. По-тягостно, по-унизително не беше никога чакал. Преди час и половина дойдоха консулите, влязоха в конака, предводителствувани от Позитано, постояха кратко, излязоха. Макар че скри в яката лицето си, когато файтонът им изтрополя край него, Филип забеляза, че говореха възбудено. За какво бяха дошли? За какво се поздравяваха един друг? Остават ли в града или ще бягат и те?.. Би побягнал и Филип - когато има човек злато, светът е открит... Но не, не. Забърка се, усложни се всичко. Мъчително и страшно той чувствуваше вината си. Последната му надежда беше пак в тоя Сен Клер, който така безскрупулно го измами. Аз съм причината за тяхното арестуване, припомняше си той трескаво разговора, който водиха, докато излизаха из гетото... От омраза към оня го направих, не за някаква полза. А те кой знае какво я мъчат и се гаврят с нея - въпреки уверенията на Сен Клер... Защо всичко, защо? Оня си е на свобода... Чака руснаците... Ще ме издаде... Не, няма доказателства! О, казваше си понякога Филип, защо са му доказателства на такъв; та той вече стреля срещу мен... Тогава да бягам!.. Да бягам, когато сестра ми и баща ми са в затвора, когато аз съм виновен... Той бе отслабнал, изнервил се. По цели нощи не спеше. Напразно диреше някакво оправдание в душата си; напразно играеше пред Сен Клер ролята на измамен... на обиден... Сега беше дошъл да моли.
Той стоеше, зъзнеше, трепереше цял. Приближават - наистина, приближават тези гърмежи! Какво ще стане, когато сражението се пренесе тук, в града? Къде ще се крием от снарядите? Добре, че нашата къща е в западната част... И все пак... ако стане нужда да се приюти някъде човек, дали да взема със себе си всичкото злато? Ще тежи. Ще направи някому впечатление... Най-добре половината да заровя в двора. И тапиите, ще ги сложа в едно тенеке, ще го запуша хубаво... Тези тапии, крепостни актове, закупени на безценица от бягащите турци, го правеха собственик на просторни земи - чифлик в Биримирци, двайсетина дворни места и къщи в мюсюлманските махали на града. Защо му бяха, дори не се замисляше. Въпреки страха, в който живееха, някаква луда алчност беше обхванала софиянци. Да купуват, да купуват!.. За сто лири - дворно място заедно с къщата; за двеста-триста лири - чифлик... Братовчедите му Манолаки и Тодораки и оцелелите зетьове на чорбаджи Мано си бяха разделили Куру-баглар; старият хаджи Теодосие бе докопал нивите към Бали ефенди. Чу се дори, че някой си бакалин закупил имотите на Кючюк Азис паша в Имарет махала; и в града започнаха да го наричат Пешо Имаретски...
Да, всички тези закупени на безценица имоти един ден щяха да струват много пари; щяха да удвоят и утроят богатството на баща му... Понякога Филип си казваше - и това бяха най-долните мисли на душата му: ако се случи нещо с Неда, аз ще наследя всичко... Но колкото и да беше примамлива, тази мисъл го потърсваше, отвращаваше го от самия него и той бързаше да я прогони. Засрамен, отчаян, в такива мигове той си припомняше сестра си... нейните бистри очи, възвишените й мисли... Сълзи бликаха по страните му. Аз съм подлец, аз я тикнах в ръцете на тия зверове, на тоя... на тоя... Не намираше думи за човека, с когото винаги се беше гордял... Не се ли беше гордял винаги и с нея - че не е като другите жени в града, че е умна, възпитана, че има вкус... Гордял се бе до деня, когато разкри за оня негодник. Оттогава я мразеше. Но сега и гордостта, и омразата му се бяха стопили в ужаса за нея и той страдаше, както никога до днес.
Погледна часовника си. Четири и половина. От един и половина стои тук. Преди това ходи в клуба им... в мисиите... Докато го намери. Ако трябва, ще стоя до полунощ, до сутринта... Не, не слава богу!.. Излиза най-сетне!.. Излиза... в кожух... Кой е с него?.. Оня Лоуел... Качват се.
Филип цял настръхна. Още миг и ще се реши всичко. Трябва да се реши! Файтонът тръгна, изви към изхода. Приближаваше. Сен Клер и Лоуел седяха един до друг. Не разговарят... Филип виждаше него... Интелигентното му, безстрастно лице... Омразното лице с черните неподвижни очи.
- Господин Сен Клер!.. Господин майор! - присрещна той файтона.
Сен Клер се извърна. С нищо не показа изненадан ли е или е очаквал да го види.
- Наредих на Амир бей да я пусне! - каза той.
- А баща ми... баща ми! - викаше Филип, като тичаше заедно с файтона.
- Наредено е на Амир бей - повтори майорът.
Филип изтича още няколко крачки. Не знаеше вече какво да пита. Нямаше какво да пита. Файтонът го отмина. Той се спря задъхан. Наредено е на Амир бей... Все пак, въпреки всичко, Сен Клер си оставаше джентълмен. А те? Те?.. Трябва да намеря Амир! И къде може да бъде той? Щом му е наредено, отишъл е в комендантството.
Без да се забави нито минутка, той се впусна да тича към Черната джамия. Тичаше, спираше се задъхан, прималял от умора, пак тичаше, като избикаляше улиците, дето се виждаха турци. Той прекоси опустялата Алигина махала и наближаваше площада пред тъмницата, когато оттам между дуварите се появи втори файтон, странно окичен със знаменца, тоя път американски. Куцият Сали седеше на капрата и плющеше с камшика. Филип веднага забави крачките си, оправи връзката, палтото. Мислеше: безумна е, че се движи в такова време из града! Или може би е с Амир? Дано е с него - ако е с него, тогава всичко би станало лесно... Не беше турчинът. Чарли беше, секретарят й. Той седеше до нея и държеше между коленете си къса пушка. Маргарет беше вдигнала яката на коженото си палто, плетена шапка закриваше изцяло косата й.
- О, Филип! - извика тя възбудено, щом той поздрави. - Спрете! Спрете! - Тези думи бяха за файтонджията, но Сали не разбра, че говорят на него. Чарли побърза да го мушне с цевта на пушката и му направи знак да спре.
- Тъкмо за вас мислех, Филип! Щях да ви търся! - извика тя, като му сочеше насрещното място да седне.
Той я гледаше задъхан. Да й каже ли, че бърза; че въпросът е за живота на сестра му и баща му. Нищо не казваше. Само я гледаше.
- Качете се! - настоя тя. - С този файтонджия не можем да се разберем... Трябва веднага да намерим капитан Амир.
- И аз него търся!
- Е, тогава по-скоро!..
- Той... В комендантството може да е...
- Там ни казаха, че е отишъл у дома си. Знаете ли къде живее?
- Горе-долу. Махалата знам.
Той седна до нея. Изпитваше някакво задоволство, дето тя не бе ходила в къщата му, жалко удовлетворение, след като го бе водила неведнъж в квартирата си, сиреч в неговата собствена къща.
- Ти знаеш ли къде живее Амир бей - извика той на Сали.
- Ама те къщата му ли търсят? Че как няма да я знам - каза от капрата файтонджията.
Но като никога, и нему не беше до приказки; той изплющя с камшика и файтонът заподскача по неравните снежни улици.
Потънал в своите грижи и страхове, през последните дни Филип рядко виждаше кореспондентката. Сега я гледаше отблизо. Едрите черти на лицето й се бяха изострили. Голямата уста беше стисната. В сивосинкавите очи имаше някакво неспокойство. Колко се е променила, мислеше той, като я сравняваше с оная весела, примамлива Маргарет Джаксън, която преди по-малко от два месеца бе срещнал за първи път и също така отблизо беше изучавал. Всичко се е променило - тя, аз... целият град... Нещо наближаваше; не просто война между две държави, решително сражение на две армии - едните си отиват, другите идат... Не, не, рушеше се из основи всичко. Но тя? Защо все още е тук? Какво я кара да се излага? Какво я задържа?.. Амир?.. Амир е тръгнала да търси... Тя него, не той нея! Съзнанието, че тя обича оня не от каприз, а с любов, каквато той си бе мечтал за себе си, го изпълваше с удивление и горест.
- Чухте ли, че са искали да опожарят града? - каза тя, когато файтонът затрополи надолу към чаршиите.
Той стреснато се извърна.
- Нашият град?..
- Отменило се е - успокои го тя. - Консулите са ходили.
- Значи затова е било!..
Тя разправи какво бе научила от кореспондента на "Фигаро", с когото преди малко се разделила. Консулите поставили ултиматум на маршала. Той не искал да чува.
- За ваше щастие, там били сър Лайонел и майор Сен Клер. Говорило се за хуманност... за политичност... Особено за политичност! - прибави Маргарет и студено се засмя.
- Вие сигурна ли сте, че се е отменило?
- Да, да! Знам. И английската болница остава! - Той чувствуваше, че тя не мисли за това, което говори.
Каза:
- Маргарет, имам една голяма молба към вас!
- Моля?
- Казвам, молба... Моята сестра и баща ми... Вие знаете! - Гласът му се разтрепера. Той се просълзи.
Тя хвана ръката му. Стисна я и я задържа в своята.
- Какво мога да направя? Прочее, аз говорих още тогава със сър Лайонел... Мисля, че ви казах.
- Сен Клер е наредил да ги пуснат.
- Е, тогава, радвам се за вас, Филип!
- Наредил е на Амир.
Той видя как зениците й трепнаха.
- Моля ви... Напомнете му, Маргарет!.. На вас той няма да откаже.
Тя кимна замислено.
- Само да го намерим, приятелю.
Пак замлъкна. Мълчеше и Филип. Гледаха върволиците коли, оръдията, раклите, войниците, които се точеха в обратна посока.
След площада Баня баши улиците отново опустяха. Рядко се виждаха хора. По-често бездомни кучета. Широко разтворени порти. Зад един от зидовете димеше; Чарли се изправи във файтона, погледна над зида, седна пак. Сали също гледаше натам.
- Не се оставя лесно къща - каза той. - Да изгори, някак по се прежалва...
- И ти ли заминаваш?
- Кой, аз ли, Филип ефенди?
- За тебе казвам.
Сали изплющя, приведе се, замърмори нещо, което не се разбра. Внезапно той извика:
- Ей го бея! Заварихме го!..
- Къде?
- Ей го там пред къщи... Стяга се.
Като превеждаше на Маргарет, Филип се изви и погледна. На напречната улица, пред голямата Амирова порта, бяха запрели две каруци и две волски коли; каруците с чергила, колите претоварени с покъщнина. Една кадъна държеше в ръце дете. Други нареждаха нещо в предната каруца. Слуги изнасяха още покъщнина. Амир се разпореждаше.
Някой сигурно му бе казал за приближаването на файтона, защото той се извърна, застоя се за миг смаян, разкрачен, изпънат като струна, незнаещ какво да предприеме. Изведнъж изкрещя нещо на жените си и те побягнаха зад колите. Той тръгна с нервни крачки да присрещне файтона.
Маргарет едва изчака Сали да спре. Кръвта бе избягала от лицето й; Филип се поколеба дали да я подкрепи. Изплаши се от бея.
- За какво сте дошли? - каза Амир, като с мъка прикриваше гнева си.
- Вие заминавате?..
- Всички заминават.
- Очаквах да ми се обадите, Амир!
Той хладно се усмихна.
- Виждате, че сега си имам други грижи.
- Амир!..
Тя цяла трепереше.
- Кажете ми поне адреса си... моля ви...
- По-добре не ме питайте - сви рамене той. - Не знам.
- Но аз трябва... трябва да ви намеря! Къде ще бъдете - в Константинопол?.. Не можем да се разделим така. Не искам!
Беше се просълзила. Той се смути. Ядоса се още повече - на смущението си - и върху красивото му лице се изписа студенина.
- Оставете ме. Идете си сега.
- О, вие вече не ме обичате! - сграби тя отчаяно ръцете му.
Той отскочи, ужасен, че чужди очи са видели интимността му.
- Не... не. Стига - каза той. - Хайде, вървете... Моля ви.
Това "моля ви", произнесено със заповеднически глас, най-силно я засегна. Тя се разплака, обърна се, тръгна към файтона. Амир се отправи с големи крачки назад.
Филип не сети как се втурна подир него. Сега... сега! О, господи, ако изпусна този миг... Ако адютантът замине, без да изпълни заповедта на Сен Клер... Чул стъпки, Амир инстинктивно посегна за револвера си и се извърна.
- Ти ли... Какво?!
- Бей, моля те!
- Я се махай и ти! Не виждаш ли какво ми е до главата.
- Майор Сен Клер ми каза, че на вас е оставил... Бей... Едно добро, преди да заминеш... Освободи баща ми... сестра ми... Ти знаеш... сестра ми... тя няма вина...
Амир се спря. Задържа на него очи. Нещо мислеше, решаваше.
- Добре, че ми напомни - усмихна се той.
Все повече се смрачаваше. В прихлупеното от падналия таван скривалище на Андреа беше вече тъмно и той пипнешком чистеше револвера, купен в гетото, на връщане от Позитано. Сега имаше два. И достатъчно куршуми. Но щеше ли да има достатъчно смелост и хладнокръвие, та да изпълни успешно плана си? Смелост... О, отчаянието ми дава премного смелост, каквато не съм и подозирал в себе си. Но хладнокръвие?.. Никога не съм могъл да се владея. А трябва. Да. Не е за мен - за нея е. Издам ли се, всичко пропада, казваше си с трескаво възбуждение той, сякаш не беше все още в скривалището си, а вече осъществяваше всичко, което бе намислил...
Щеше да чака нощта. Нощем има много по-малко хора в комендантството. И нощем Джани бей и Сен Клер няма да са там. Другите не са тукашни, не ме знаят. И с тия дрехи, с превръзката... Ще се промъкна. Влизам задъхан, крещя, рева: "Бързо, мюсюлмани!.. Скоро тичайте към Язаджийската джамия - оня хаирсъзин (оня хаирсъзин съм аз!) нападна склада с десетина като него!"... Ще се уловят на тази въдица... Останалите двама-трима - лесно. Тряс!.. тряс!.. Третият да покаже стаята. Да отключи. Ще го тикна вътре вместо нея...
Той извади от джеба си шепа патрони и пипнешком започна да пълни втория револвер. Ако имаше помощници, поне още двама - майстор Велин или брат му Матея. Или синовете на поп Христо; синовете на бай Анани... Страхливци! Хванали се в полите на жените си... На два пъти беше ходил при тях. Увещава ги да се подготвят за решителния час; и те уж всичко разбираха и климаха и се просълзяваха, а пък само гледаха да си отиде по-скоро. И нито един не го попита де се крие, има ли нужда от подслон... Дванадесет души - нито един от тях не се сети или се бяха сетили, но се страхуваха и мълчаха.
И да бяха го поканили, Андреа щеше да откаже. Наистина, преди той все си мислеше: трябва да се махна от това мръсно място. Ала откак арестуваха Неда (не се съмняваше, че някак са разбрали за срещата им и искат от нея да го издаде), той нарочно, с отчаяна и безсмислена упоритост остана в шантана. Безумие беше - ясно. Но нима нещо имаше предишния си смисъл? Знаеше, че тя може би не ще изтрае. Че заптиите всеки миг може да нахълтат в изгорялата сграда... Да дойдат - да се свърши тоя кошмар... И за нея... и за него... Лудост, лудост наистина; самоубийство, безумие... Безумие... А нима я обичам с ума си? И ако тя страда, ако тя умре, защо да живея аз?..
Той се заслуша в гърмежите. Не престават. Още по-силни. Нощта ли ги прави така ясни или са приближили?.. Никога нищо не бе желал така, както приближаването на тези гърмежи. Утре братушките ще са тук. Но тая нощ? Тая нощ!.. Погледна през прозореца. И вън се бе смрачило. А от съседните улици все още се чуваха викове, мучене, цвилене. И в шантана нещо става! Ще заминават... Да вървят, където щат! Само Мериам да не забрави междинната врата. Не иска пак да се спуска долу, в тъмнината. Веднъж опита, едва не се преби.
Прибра револверите в джобовете на шинела си. Опита се да види часа. Не се различаваше. Рано е... Нетърпелив съм, още поне два часа. Той се сгуши в шинела си, зави се добре с чергата, опря се в стената. Отпусна тялото, а душата му беше все тъй напрегната. Да премисли отново своя план. Влиза, представя се за турски офицер... Мисълта му изведнъж се прехвърли на Неда... Видя я цялата. И само лицето й. Само очите й. Прегръща я пак... О, прегръща я!.. Повече щастие от това не иска; няма повече... За цял живот... Има ли наистина по-много от това? Не знае... не иска да знае... По страните му се стичаха сълзи... Докато изведнъж изтръпна от ужасни мисли. Тя е в ръцете им! В ръцете им е!.. Какво струват уверенията на тоя и на оня... Не ги ли познавам аз! Целият трепери. Надига се. Иска да се успокои - че всичко това няма значение; че важното е да е жива, да я прегърне пак - иска и не може... Отпъди мислите. Страхуваше се от тях. По-добре да се върне на войната... Позитано днес му каза, че Сюлейман е избягал... Не означава ли, че са се примирили със загубата на града... О, не примирили - гонят ги... Да кажа като Цицерон: дойде, видя и... избяга! Само дето толкова го чакаха, засмя се той злорадо. Но беше развълнуван... Сюлейман! Нали с това име започна любовта им... Бараката, припомняше си той и виждаше Неда как влиза, поруменяла до ушите... La neige est blanche... Но аз пак за нея... все за нея. Колко много мисли за толкова малко дни! Като да не беше живял, преди да я срещне; всичко се губеше в синкава мъгла...
Пак се опита да види часовника си. Трябва да запаля кибрит, затършува из джобовете си той за кутията. А се и заслуша. Долу, откъм страната на Солни пазар, дойде дрънчене на колела, тежък метален звук. Той все повече се усилваше. Скоро голите обгорели греди затрепериха... стените заръсиха хоросан... Какво е това? Неспирно... Оръдия! И то тежки, големокалибрени! Отиват или се връщат?.. Въпросът не само го озадачи - стори му се тревожен. Означаваше: щяха ли да се сражават за града турците или го изоставяха?.. Той дълго, напрегнато се вслушваше. Не чуваше дори гърмежите. Само тежкото непрекъснато дрънчене... Колко можеха да бъдат - оръдия, ракли - двадесет? Тридесет?.. В тъмнината възбуденото му въображение нямаше граници. Внезапно - тъкмо така внезапно, както бе започнало - дрънченето пресекна, сподирено от далечен залп. Последва тишина и в тая тишина се чу - беше като недействителност - заглушен женски глас.
- Андреа!.. Там ли Андреа?..
Еврейката. Той бързо се надигна, подаде се от своето скривалище, наведе се над тъмните греди.
- Защо ме викаш?
- Скоро... много скоро!
Той тръгна по гредите. Приближи междинната врата. Вървеше вече умело, бързо, без дори да гледа къде стъпва. А една неправилна крачка, и щеше да се стовари долу.
- Влизай - прошепна Мериам.
Той прекрачи. Озова се в коридора. Над тях, на горния кат трополяха крака... Нещо местеха... Чукаха... По дългия улей към кръчмата, като никога осветен от фенер, идеха женски викове и смях.
- В стая - тласна го Мериам.
Той се вмъкна в стаичката. Нямаше лампа. Една свещ само. Тя се разлюля от въздуха и едва не загасна.
Той затвори.
- За какво...? - В същия миг откри: стаичката беше празна... Нито нара... нито сандъка... нито батистеното перденце. - Заминавате!
Тя поклати отчаяно глава. Очите й бяха изплашени и страшни. Светлината люлееше облото й лице.
- Папа Жану иска... Папа Жану каза на момичета... Страшно, Андреа!
- Какво толкова страшно за вашия папа Жану...
- Турци казали сега запалват града...
- Запалват града?.. Я повтори! Повтори! - сграбчи я той за раменете.
Тя кимна утвърдително.
- Консули казали: няма да запалиш!.. Главен паша казал: няма да запаля... Обещал.
- Тогава какви ги дрънкаш...
- Ама папа Жану не! Не вярва папа Жану.
- Чакай... защо не вярва той? Разбрал ли е нещо друго? Чул ли е от някого? Кажи? Казвай по-скоро!
- Черкез Галиб бей тука, Андреа, бил... Много пиян... Много лош... София храна много, вика - хоп! на огън! Куршуми много, вика - хоп! - на огън!.. Нищо за московци, вика...
Той не сети как я пусна. Черкез Галиб бей... Това име... О, да! Знае това име!.. Неговите запалиха Горубляне.
А тя говореше:
- Папа Жану казва... бързо, казва, момичета - всичко огън, къща, стока, момичета... Да бяга Андреа! Да бяга! Иска с Мериам? - притисна се в него тя и виновно го загледа в очите. - Мериам казва папа Жану: или хубав Андреа или няма Мериам.
Някой приближаваше по коридора. Отваряше, викаше:
- Хайде бързо... Излязохте ли всички... - Беше папа Жану.
Тя веднага сложи куката на вратата. Андреа все още не помръдваше. Защо се учудвам, мислеше той; а миналата година Панагюрище, Копривщица, Клисура, Батак, Перущица... За учудване би било, ако не го сторят; ако този път не изгорят... Ясно, ясно. Консулите са се възпротивили, отказали са да напуснат града. Осман Нури е трябвало да се съгласи. А Черкез Галиб пак ще го запали... Отвън папа Жану блъсна вратата.
- Таз пък сега намерила... Я по-скоро... Ще те оставим, мисли му!..
Той отмина. Пискливият му глас стигна края на коридора. Върна се.
- Тръгваме! - изписка заканително той и задумка с юмрук.
Андреа и Мериам мълчаха.
- Върви - рече той, когато стъпките се отдалечиха.
Тя не тръгна. Гърдите й силно се надигаха. Гледаше го отчаяно. Плачеше.
- Никога... - каза тя. - Пак... никога...
- Върви, Мериам - каза той. Помисли: горката, наистина ме обича... Остро, мъчително чувство на виновност го прониза.
- Върви, Мериам - каза. - Сбогом... Мериам - много добра... Андреа - много лош...
- Не! Не!.. Андреа много... много... - Тя се разрида, хвърли се върху него, прегърна го. Той дигна брадичката й. Целуна я по устните. И в неговите очи имаше сълзи. Тя не можеше да повярва.
- Сбогом - каза той, като я откъсна от себе си и внимателно я тласкаше към вратата. Махна куката. Отвори. - Сбогом, Мериам!
Затвори след нея. Тя постоя там миг и друг. Изведнъж изхлипа и се затича по коридора.
Да, да, отиде си... Отиват си... Дълго стоя насред стаята без мисъл. Най-сетне погледна часовника си. Седем. Докато стигна до комендантството, ще стане седем и половина... Изтръпна: кого ще изплаша вече там с Язаджийската джамия? Та те сами искат да изгорят всички складове... Тази мисъл го порази. А как ще се добере тогава до Неда? Черкезите на Галиб бей ще запалят града, който може да бяга, ще побегне, а затворниците? Не щяха ли да изгорят в пожарищата? Насреща в Топхане махала има склад със снаряди - ако не са ги изнесли, те ще разрушат и комендантството, и Черната джамия, и двора, дето са руските пленници. Какво да сторя с две ръце?..
Шантанът беше съвсем обезлюдял. Свещта догаряше. Той крачеше от единия до другия край на стаичката и нищо не можеше да измисли. Или не. Последната му надежда е да се скрие там някъде. Приближи ли пожарът, вмъквам се... стрелям по де кого завърна... Но турците и без това ще са избягали. Какво умувам тогава?.. Тръгвам...
Той се присегна да вземе свещта, но тя затрепка пред него, загасна. Той се изправи. Пак не беше в пълна тъмнина... Не разбра... Някакво далечно сияние навлизаше през малкото прозорче. От оръдейните гърмежи? Не. Гърмежи в тоя миг не се чуваха. А на изток небето беше червено. Пожар! Пожар - започнали са...
Той се втурна в тъмния коридор, блъсна се в стената, препъна се по стъпалата. Разтрошени стъкла хрускаха под дебелите му обувки. А ако папа Жану е заключил? Не. Вратата е отворена - защо да заключва, щом шантанът ще изгори.
Спря се. Поколеба се. Откъде да мине? През гетото или да пресече българските махали? Където е по-къс пътят. Тъкмо ще мине край хана на Анани. Ще вика синовете му. Все е помощ. На Велина да потропа... Той се втурна и едва бе изминал петдесетина крачки, когато чу честа стрелба. Викове... Конници се измъкнаха от някаква порта. Диво крещяха. Стреляха. Препускаха насреща му... Премалял от страх, той се залепи о стената. Черкезите префучаха край него и той чак тогава стреля. Улучи. Видя как се прекатури от коня... Оттам гърмежи. Пак крясъци. Той побягна, но никой не го гонеше.
Нямаше фенери. Само далечното зарево, от което околните покриви тъмно моравееха. В един от страничните сокаци се мярнаха хора. Потънаха в тъмнината.
Той викна подире им:
- Братя... Ако сте българи... Спасявайте! Палят града!..
Никой не се обади. Той стигна хана. Както очакваше, затворен. И сигурно залостен. Задумка с дръжката на револвера.
- Анани!.. Бай Анани!.. Отвори... аз съм, Андреа... По-скоро!
Нещо мръдна зад вратата. И там се таяха. Бяха нащрек.
- Отворете, братя... палят града! По-скоро...
- Андреа, ти ли си наистина?
Нещо изтрополя вътре. Отлостваха. Врата се отвори.
- Влизай бързо!
- Не мога... Тръгвайте с мен!.. Тръгвайте - викаше Андреа и се мъчеше да ги преброи в тъмнината. Изотзад извадиха фенер. Чак сега ги видя. Ханджията, синовете му, още петима съседи и с тях едрият Велин. Събрали се да се бранят наедно. Жените и децата им сигурно бяха навътре. Всички въоръжени. Кой с пушка, кой с пищов. А Великовият брат само с брадва.
- Гледайте... Виждате ли... пожара... Започнали са... И гледайте, от запад също... Ще запалят от всички страни... А вие сте се затворили!..
- Какво да правим, Андреа? Колко сме ние!..
- Колко сте... Осем... С мен девет... Да съберем още толкова съседи - и към тъмницата... Да отървеме нашите хора - там трябва да има двеста души! После на складовете... въоръжаваме се и започваме.
- Ама...
- Стига!.. Димо! Тичай у поп Христа... трима сина има... Майстор Велине... Матеа... Вървете за Герасим... за Стойко... Хлопайте наред... Десет души искам да ми доведете. Вие, братя - Пане, Свитка... Михале...
Докато той ги разпращаше, жените изнесоха фенери, ямурлуци, шуби... Той хвърли шинела, хвърли феса. Скоро започнаха да прииждат мъже.
- Ей го и дядо поп! Късничко е за тебе, светиня ти!
- Видя аз... видя и на тъмно...
Дойде и Герасим. И още десет. Двайсет. Всеки имаше по някакво оръжие.
- Готови ли сме?
- Хей, женоря, да се залоствате там! - извика Анани. Все още мислеше само за в къщи.
Те се втурнаха. Разточиха се. Чукаха по вратите, викаха:
- Излизайте... спасявайте града.
Някаква лавина се движеше по улиците - настръхнала, ужасна, ужасена. Хора излизаха от портите, прикачаха се, сливаха се с нея. Някъде цели групи. Сякаш я чакаха.
Докато насреща им не изтрополяха конници.
- Ето ти черкезите... Ето ги разбойниците...
- Огън!..
Никой не чакаше заповедта.
И ония стреляха... Стреляха и бягаха.
- След мен!.. След мен! Ура! - викаше Андреа и тичаше задъхан.
Насрещните пламъци заслепяваха Неда, виковете долу в двора удавяха гласа й. А тя провираше лице в ръждясалата решетка на прозореца, взираше се, без да различава лицата, и крещеше, обезумяла от ужас:
- Татко! Татко!..
Невъзможно... Не. Умът ми не го побира, мислеше тя. И тъкмо сега... о, тъкмо накрая... когато самите те се канят вече да бягат. Тя все отвръщаше поглед от оная част на двора, дето заревото на приближаващите пожари чудовищно раздължаваше тежко увисналите по дърветата трупове. Само бе видяла, че баща й не е между тях - единственото, което още й даваше сили да вика, да крещи. А при джамията не спираха... извеждат... откарват... В задния двор... там има много дървета... О, ужасяващо, ужасяващо!.. Къде е живяла тя до днес? В какъв свят е живяла?.. Някъде в облаците, в пансионите и салоните на консулствата... в измамния въздух, дето се уважаваха, кланяха се един на друг... А тия викове, крясъци, откак бе тука... свине гяурски... и говеда... и кучета крастави... и псувните... побоищата... този Коч баба, когото от дни вече знаеше по име... Миличък ми татко, повтаряше си с отчаяна нежност тя. Как бяхме настръхнали един срещу друг; и как го видях от прозореца си, когато го бяха извели на двора... В окови. Халката около врата му най-вече я порази. Можеше да си го представи само силен, горделив, винаги той над другите... Търсеше ме с очи, припомняше си все тъй трескаво тя. Усмихна ми се, вирна глава - искаше да ме окуражи. А сам беше с халка на врата... После видях и баща ти, Андреа. Заптието все го блъскаше, ала той не бе така променен, както моят баща... Тогава се сетих, че ти е баща, че вие сте от друго тесто, не сте като нас...
Тя все прилепяше отслабналото си лице в решетката. Вече цялата Имарет махала гореше. Понякога й се струваше, че и куполите на джамията пламтят; други път черният масив настръхнало се изрязваше или политаше на една страна, сякаш се дърпаше от приближаващата стихия. Оръдейните тътнежи не преставаха; примесваше се вой, глухи сривания, пукот на пушки. При портата Джани ревеше на цяла тълпа заптии да товарят по-скоро каруците; и да бързат с бесилките.
Пак изведоха неколцина. Скокливата светлина ту ги отбулваше, ту още по-тъмно ги закриваше. Неда едва можеше да ги различи от заптиите. В ямурлуци са; не е между тях. Но веднага изкараха още няколко и тя вторачи пак поглед. Насрещните пламъци все я заслепяваха. Оня високият...? О, боже!.. Обръща се назад...
- Татко... татко!
Гърмежите присрещнаха гласа й. Пак се обръща... Те ли са? Удрят ги. Блъскат ги към двора на джамията.
- Не! Не!.. Не! - вика тя.
Жълта светлина ги залива, става оранжева, червена... червена като съсирена кръв, сгъстява се, потъмнява... Мрак. Тя постоя още миг. В ума й зееше празнина - невъзможно, не; не моят баща, богатият, способният, уважаваният в целия град... Не... Тя пусна решетките и се хвърли върху нара.
Лежи... Някой блъска вън по вратата на стаята й. Тя не помръдва. Оная чернота, която се бе изпречила пред очите й, бавно се разкъсва, разтваря се... Като двери, мисли си. О, Андреа, мили, скъпи мой... обичам те... обичам те... Сякаш се изкачва по някаква стълба, стъпало след стъпало, все нагоре.
Нещо се откърти вън. Вратата отхвръкна с трясък. Острият звук върна съзнанието й. Тя бързо изтри с длан сълзите си и се изправи. Да се свърши, само по-скоро да се свърши.
Но другият страх, който през всичкото време, откак бе тук, я държеше нащрек, звънна в душата й. Някакъв мъж препречваше светлия правоъгълник. Не Джани бей; не и англичанинът, макар че беше тънък като него. Позна - беше Амир. За какво пък той? В едната ръка държеше проточила се до пода дреха. От Маргарет ли пак?..
Той се взираше, търсеше я в стаята, донейде осветена от фенерите на коридора, донейде пламнала в отблясъците на пожарите. Откри я и извика задъхано:
- Неда-ханъм... Елате, елате... не се страхувайте, аз съм!
Тя не помръдна. Пак й говори по французки. Вежливостта на Сен Клер бе ледена; за Джани тя бе само някакво низше същество и той я гледаше с презрение. Но Амир като че ли все искаше нещо да й каже... Въпреки омразата и отвращението си от всички тях тя не можеше да не му бъде благодарна в душата си... не можеше да не го дели от Джани и от малкия офицер, и от останалите негови сънародници, които надничаха, хилеха се и недвусмислено й показваха своите отвратителни, скотски желания. Понякога, в самотните си часове, дори си бе представяла как той ще й помогне да избяга оттук... И как после ще я разбере - ще се трогне от голямата й любов към Андреа и ще се смили...
- Не чувате ли! - изтича към нея капитанът. - По-скоро, може да ни заварят... Облечете това фередже. Ще ви изведа през входа към английската мисия.
Ще я изведе?.. Лудешка надежда се стрелна в душата й. Наистина ли ще я спаси?.. Тя мигновено политна в своя свят на благородството... Кавалерът дьо ла Брийон спаси леди Ан, преоблечена като паж... Но после нова вълна я изстуди, изплаши я. Турчин да я спаси!.. И защо й се мярна Сесил?.. Изтръпна. Душата й се бе раздвоила... Не ако все пак Маргарет го е помолила... Чрез Маргарет - Маргарет той би послушал, убеждаваше се тя. Искаше да вярва. Вярваше. Беше забравила какво става вън, в задния двор. Мислеше само за себе си.
- Брат ми ли ви праща?
- Брат ти... Само по-бързо... не разбираш ли... Обличай фереджето! Ето така...
Все тъй разтреперана, раздвоена между доверчивостта си и страха, изгубила воля, тя навлече фереджето и като забулваше главата си, последва Амир (О, боже мой, какво правя аз? Къде отивам?), когато във вратата изневиделица се появи Джани бей.
Амир стреснато отскочи.
Тя не разбираше езика им и какво реват един срещу друг, но чувствуваше, че е за нея, чуваше името си, на Сен Клер... и отделни познати думи... мурабе... дин-ислям... и гяурка... и псувни... и харем се споменаваше... Неочаквано разтревожен глас откъм стълбището се зачу. Питаше. (Идрис питаше: "Да те чакаме ли още, бей ефенди?") Очите, на Джани светнаха. Той каза нещо на Амир, тихо го каза, като се усмихваше примирително. (Казваше: "Тичай, нареди им да не ме чакат, да бесят наред. Като се върнеш, вземай я; прави, каквото щеш с нея"...) Но Амир поклати решително глава: Не! Не? Беят изведнъж го сграбчи, разтърси го цял, блъсна го в рамката на вратата. ("Няма да изпълняваш заповед?.. Във време на война... моята заповед... Кълна се, ще те убия още тук!"...) И измъкна револвера си... Като в някакъв кошмар тя прехвърляше поглед ту на единия, ту на другия. Видя как изплашено тръгна Амир. Загуби се в коридора; викаше оттам нещо. ("Да не си посмял да я докоснеш... Тя е моя... моя е!..") Джани тикна револвера в кобура, извърна се; на лицето му все по-ясно се изписваше презрителна, подигравателна гримаса... Не ме излъга, не ме излъга, мислеше с болка тя, ако бях тръгнала един миг по-рано... Внезапно очите й се разшириха. Тя изпищя, дръпна се назад, побягна, опря гръб в стената... Разперил огромните си ръце в трептящата светлина на отблясъците, Джани бей застрашително приближаваше към нея.
- Махнете се... Оставете ме!.. - изкрещя тя, преди още лапите му да я сграбчат. Тя се изтръгна. Той пак се втурна, хвана я в ъгъла, откъсна я, пречупи я и я понесе, хвърли се с нея върху нара. Освирепяла от ужас, тя безпаметно блъскаше, хапеше, докато най-сетне той я удари силно през лицето, зашемети я и тя загуби свяст.
Огньовете се блъскаха в оградата на задния двор. Отблизо светлината бе ярка, искряща, сенките по-дълбоки. Дървета, заптии, покатерили се да вържат примките, скупчени затворници, занемели и втрещени - всичко подскачаше в някакъв безумен танц, появяваше се, чезнеше, блестеше по щиковете на пазачите.
Радой и Слави бяха в левия край, един до друг... Чакаха изтръпнали, изумени. Почти нищо от онова, което ставаше навън, не бе прониквало в подземията на тъмницата. Сега изведнъж ги срещнаха пожари, гърмежи. Турците бягат. Виждаше се краят. Но и техният край.
Като се вслушваше в оръдейните тътнежи, Слави каза:
- Съвсем близо са братушките. - Мислеше за синовете си; и те са близо.
Радой каза:
- Утре са тука!
Замълчаха... Бореха се с мислите си: как е възможно да не доживеят... Не! Не! Някъде по улиците се стреляше. Викове се чуваха. О, дали не са навлезли вече в града?..
- Казвал съм си понякога... веднъж да мина през чаршията, без да се кланям на тия зверове... Не би! - въздъхна Слави.
Радой рече:
- Свършено е с нашата чаршия. Нека изгори!
- Не ги ли жалиш вече дюкяните?
- Не ги жаля...
- А мене ми е жал - каза Слави. - И за дюкяна ми, и за дома ми. Най-много за моите хора...
- Твоите хора - ще оцелеят те, ще се върнат... И, на почит ще бъдат!.. А аз за какво да жаля, Славе? Сина ми или ще избяга; или каквото е дробил, това ще сърба. Само Неда, горката... - И той заплака.
Плачеше тихо, без глас и без да помръдне, с очи в заптието, което се катереше на насрещното дърво. Но не мислеше вече за Неда. Нито дори за смъртта. Мислеше за живота си.
- Помниш ли как тръгнахме на времето от Копривщица - каза внезапно той.
Славе го погледна и чак тогава видя сълзите му.
- Радое - рече той разчувствуван. Притисна рамо в неговото. - И сега сме пак двамата...
Някакъв вик пресече гласа му - да започват, да не чакат бея! - заблъскаха ги, разделиха ги. Те само си кимаха един друг и се гледаха: за всекиго другият беше животът, който бе преминал и с който сега се разделяха.
Ако Андреа знаеше колко скъпи и невъзвратими за близките му са минутите, които течаха, той не би се поколебал, макар и с десетина души да нападне комендантството. Но понесен от стихията на въстанието, за което всякога бе мечтал, въодушевен, разчувствуван, по пътя той неусетно престана да мисли за баща си и за Неда, сиреч пак мислеше за тях, но във въображението му те бяха вече част от цялото, бяха в думите "Да се спасим!.. Да спасим града си!.. Да изтребим тези хищници и чакали..." Някакво опиянение го бе обхванало; една самозабрава, която властно привличаше другите мъже, възпламеняваше ги, издигаше го в техен водител. Това, че турската полиция го бе търсила безуспешно дни наред, че братята му бяха забягнали при руснаците - все обстоятелства, поради които до този ден мнозина ги наричаха безразсъдни, - сега му придадоха неочакван ореол.
Той броеше хората си, разпращаше, заповядваше. Двама да тичат в Куру-чешме, други на Витошка, на Боянска... Бийте камбаните! Вдигайте... викайте... На оръжие!
Като викаше "на оръжие" - а истинско оръжие малцина имаха, - той се сети за Язаджийската джамия. Много пъти се беше канил да я запали. Сега разбиха вратата и всеки грабна пушка, патрони, макар малцина можеха да си служат с тях. А той се беше качил върху сандъците и ревеше с цяло гърло: "Внимателно! Фенерите настрана... Махай се там с фенера, Гълъбарино!.. Не видиш ли, снаряди..." После остави Анани и още двамина да пазят склада от черкезите. "Отваряйте си зъркелите! - каза. - Пламне ли, цялата махала отива!"
И отново се втурнаха надолу. Той пак викаше: "След мен!.. След мен!" Но хората и без това го следваха. Неуморимостта му ги увличаше, сцепляваше ги.
На площада Кафене баши те се натъкнаха на силен черкезки отряд. Черкезите бяха запрели пред къщите, ограбваха ги една след друга, обезчестяваха, убиваха, задигаха деца, моми. С тях имаше цяла върволица каруци.
Въстаниците се стъписаха.
- Да стреляме - шушнеха край Андреа. - Гръмнем ли наведнъж, ще избягат...
- Никой да не стреля! - извърна се той. - Трябва да заловим колите им... Наши са там, деца... - Щеше да каже "и жени", ала се сети за Неда и замлъкна. Ако са дигнали и нея?.. Отвъд площада, над Имарет махала, небето беше червено.
- Двайсетина да избиколят... Ташо... Бостанджи... Пане... вземете хора... Бързо, братя, през вадата... докато стигнете Едрилез джамия... А ти, Велине, вземете с брат си други двайсетина и заобиколете вдясно, да затворите пътя им. А ти... о, господин Буботинов!
- Андреа! - рече разчувствувано старият учител и бързо, с уважение се ръкува. - Ей го и нашият хаджи Ангелко е тук, вижте го!..
Мнозина бяха тук. В мрака те ту се мяркаха, ту чезнеха пред очите на Андреа. Той виждаше дори и чужденци, някои от специалистите на Хирш; и господин Манолаки Ташов, братовчеда на Неда. Но нямаше време за приказки. Бързо, трескаво той разпращаше хората и чакаше, а погледът му все се връщаше на пламналото насрещно небе. Като тръпки страхът минаваше през него. А ако не я завари? А баща му? Ако не завари никого? Ако целият затвор е изгорял?.. Той напрягаше слуха си. Две минути... пет минути... Дали неговите хора са успели вече да се промъкнат зад площада? Първо те трябва да стрелят. Чуваше близките викове и писъци, чуваше оръдейните гърмежи, а все очакваше да чуе и страшния взрив от склада със снаряди в Топхане махала. Това ще бъде краят. Тогава и надежда вече няма да имам.
Изведнъж откъм дъното на площада изтрещя залп. И втори залп дойде отдясно - видяха се дори червеникавите огънчета на пушките.
- Да стреляме и ние... да стреляме! - викаха край Андреа.
- Не още!.. Не!..
- Ама черкезите... виж ги... Идат насам...
- Трайте!
И наистина, изплашена от неочакваните гърмежи, тъмната маса на черкезките конници се беше устремила насам. Дрънчаха каруци... Пак конници. Викове.
- Внимавайте... внимавайте, каруците... Наши има в тях... Готови! Огън!
Залегналите стреляха. Зад тях стреляха други. Гъст димен облак прикри всички, сгъсти мрака, препречи погледите. Чуваха се само диви, изумени крясъци, цвилене, тропот. И стрелба - безразборна, лудешка... Някой изохка до Андреа... друг, по-назад... Псувни...
Когато димът се разсея, в трептящите отблясъци на заревото се видяха отделни конници, които препускаха към страничните сокачета. Подплашени коне без ездачи тичаха надлъж и цвилеха. Изоставени каруци; преобърнати, затиснали се една друга...
Без подкана и заповеди тълпата се втурна и заля площада. Никой не гледаше убитите, само каруците. И викове: "Ето едно дете... Ти чий си, бе?.. И тука жена... И още една... На Данко Вражалията!.. Още една... Ах, клетите, горките... Мъчениците... Не плачи, булка, не плачи!.. Момченцето ти ли? Ама как, няма ли го?"
- Братя! Братя! - викаше Андреа. - По-скоро! Господин Буботинов... вземи моля ти се десетина души... останете вие при тия клети... Другите след мен! Към тъмницата!..
- Пълнете пушките... Пълнете пушките - викаха. Пак се втурнаха и сега - защото Кадим сокаги приличаше на фуния и защото насреща им махалата гореше - хората тичаха гъсто един до друг, безмълвни, задъхани, със закана, с дива нужда да убиват...
Предишното въодушевление, трескавата решителност, разтапянето в цялото пак владееха душата на Андреа, но заедно с това в него се надигаше един страх, ужас, че няма да я намери - че са я отвлекли, и никога няма да я види... А ако не я види никога?
- Бързо! Бързо! - викаше.
И пак: а ако никога не я видя?.. Ако изобщо я няма вече?.. Тази среща с черкезите не му излизаше от ума. Колко жени... и все млади жени... О, боже мой, в робство... Да ги продават... Или в гнусните им хареми...
Когато най-сетне стотиците освирепели мъже се изсипаха на площада пред Черната джамия, от главната порта на каменния зид току-що бе започнал да излиза обозът със заптийското имущество. Някакви конници се мярнаха напред. Те побягнаха към Топхане. Дали няма да запалят склада? Ония бягаха да спасят живота си, но Андреа извика:
- Подире ми... Гонете ги... Манолаки... Калимера, ти ли си? Не ги оставяйте!..
Докато едни се нахвърлиха на заптиите, а други вече тършуваха какво има в колите им (Андреа също ги изреди да търси Неда), многото се втурнаха към портата. Оттам стреляха, искаха да затворят. После нещо се отприщи и изведнъж тълпата нахълта в озарения от пожарите двор.
Сега всички ревяха:
- Към джамията!..
Залитащ от умора, Андреа мигновено се отдели, затича се към задния вход на комендантството. Никога не беше идвал тука. Но една дървена стълба водеше нагоре, дето бе осветено, и без да се колебае, той веднага се изкачи. Наляво коридор. Надясно коридор. Като се измъчваше от предчувствия, че всичко е загубено, че тя не е тук вече, че не е жива, той се впусна. Една стая... Втора... няма я... няма я... Втурна се на другата страна. Оттам идеха гласове. Гласове, по французки... Един мъжки глас казваше: "... избяга, но аз..." "Махайте се! Не мога да ви гледам! Мразя ви!.." - пресече го друг глас, задъхан от плач и отвращение. Този глас закова Андреа на мястото му. "Пуснете ме! Махнете се!" - стресна го изведнъж нейният писък и той не сети как се озова в дъното на коридора. Един поглед му каза всичко: тя, на нара... с разкъсани дрехи... неузнаваема... брани се от някакъв офицер...
- Ах, верицата ти турска... Пусни я! - изрева диво и прегракнало той.
Оня цял се извърна, надигна се. Посегна за револвера. Беше Амир бей. Неда изхлипа нещо отчаяно, изви се и се прихлупи към стената.
И Амир го позна.
- Ти... - Ръката му, която трескаво разкопчаваше кобура, трепереше. - Влезе в капана, а?
- Дойдох да ти платя наградата. - И стреля едновременно с двата револвера. Турчинът се преви, залитна, но побеснял от ревност, от болка, от отвращение, че е видял, Андреа стреляше в корема му, в гърдите, докато патроните в револверите не се свършиха и докато писъците на Неда не му припомниха, че и тя е тук.
Нямаше край тази нощ.
Той беше сложил Неда пред себе си, на коня (без да подозира, че яздят Амировия кон, същия, с който турчинът щеше да я отвлече), държеше я здраво и не знаеше какво да й говори. Само от време на време я питаше боли ли я изкълченият крак или за раната на врата й и тя отговаряше едносрично, сякаш тези въпроси не се отнасяха до нея. После пак потъваше в мислите си - във все същите мрачни и отчаяни мисли.
Връщаха се към средището на града. Край тях тълпата бучеше. Макар че отделни групи се откъсваха да гасят пожарите и да преграждат пътя им, други групи се прикачваха незабелязано и тя все растеше и се умножаваше. Пак се чуваха гърмежи, но вече никой не знаеше натъкваха ли се наистина на черкези и вече никой не се страхуваше от тях. Сега мислеха само за пожарите - крояха как да ги потушат, говореха, викаха и спореха; а истински нищо не предприемаха.
Андреа вече не вземаше участие в общото възбуждение. Смъртта на баща му и онова, унизителното и безвъзвратното, на което той мислеше, че е бил свидетел, го бяха сломили... Като се сетеше, че в последния миг... и ако не бяха се спрели в склада или на Кафене баши... О, какво имам повече да браня, да спасявам?.. Той оставаше все по-назад, влачен от тълпата, обикаляше улиците, без да се запита къде е, защо е тук и защо нищо не прави... Може би трябваше да закара Неда в дома си. Но той и това не правеше.
Когато навлязоха в Калояновската махала, той пак я попита: "Боли ли?" "Не" - каза тя. Беше опряла гърба си в гърдите му и сетил топлината й, той изпита странно чувство на милост и на отчуждение. Искаше му се да се отдръпне. Да я отстрани. А ако бяха я отвлекли? Ако бях я намерил мъртва, както момиченцето на консула... и както много други... Слава богу, че е жива, избликна с отчаяна сила нежността му. Той я притисна към себе си, хвана я здраво, изви коня в първия страничен сокак и без да се обади някому, препусна към Куру-чешме. Пътем в тъмнината видя някакви хора да извличат нещо от някаква къща. Той стреля по тях и те също започнаха да стрелят. На Витошка срещу му се зададе нова тълпа. "Стой! - викаха. - Предай се!.." - "Братя!" - извика той и продължаваше да препуска към тях, докато те изведнъж го обкръжиха от всички страни и го познаха, и радостни възгласи се понесоха. Бяха не само мъже, но и жени, понесли лопати, мотики, кофи. "Е, оживя... оживя - повтаряха. - И освободихте ли баща ти?.. Къде е той! Ами другите?.. Ами бай Радоя?.." Други питаха: "Кой е тоя с теб, ранен ли е?.." "Годеницата ми!" - рече той натъртено и откри лицето й. "Госпожицата... ах, клетата..." Към тях си пробиваше път дребничък мъж с големи мустаци. В полумрака зъбите му лъщяха. "Ама ето... ето! - викаше той. - Най-добро за вас! И колко съм радостен!.." "Господин Позитано!" "Аз - да! Истински пожар. И аз гася... Тулумби... помниш ли в конак? Вземаме... събаряме къщи... Само да знаете колко съм радостен на вашето избавление, миличка госпожице Неда - прибави той по французки, като й се усмихваше. - Всичко е вече добре, нали?" Тя кимна: всичко, всичко... От очите й се стичаха сълзи. "Ранена е" - каза Андреа. "О!.. Тежко ли?.. Откарайте я в консулството... моята съпруга..." "Ще я заведа при майка си" - каза Андреа. "Не, не... У дома... У дома!.." - извика внезапно тя и гласът й, сепнат, страшен, прониза и дълбоко разтърси Андреа. "Веднага ви стигам!" - извика той и препусна към Кору-чешме. Веднага... Защо каза: веднага?.. Нали си мислеше да се види с майка си?.. Или не смееше да я види! Или не искаше да остане с Неда?.. Защо?.. Пак ли?.. Утре, утре, повтаряше си той, докато яростно дърпаше звънчето на тяхната врата и слушаше разтреперан как тя вика отчаяно: "Отвори ми... дядо... дядо... аз съм!.." А когато най-сетне иззад тухления зид се обади изплашен старешки глас... и друг глас, разплакан... гласът на Филип... той изведнъж я притисна силно, целува я дълго, отчаяно, хвърли се на коня и лудо запрепуска след предвожданата от Позитано тълпа, която се сливаше вече на площада с другата, голямата, останала без предводител. Сега да спасим града... да запазим складовете за нашите освободители... Не, за нищо друго не трябва да мисля сега... само да спасим града, да запазим складовете...
"The old man" - Гладстон, водителят на либералите.