След като вече не се налагаше да крие тайната си, губернаторът на Добро отлетя с малка група придружители на юг, към изолирания остров, където криеха Нира Кали от много месеци.
Губернаторът беше навъсен, но вътрешно се радваше, че този път не е сам. Придружаваше го Даро’х, младият наследник и негов ученик. Освен това бяха взели двама телохранители, двама философи и един чиновник от Призматичния палат, както и един лечител, който да прегледа жената.
Погълнат от мислите си, Удру’х рееше поглед през прозорчето на кораба. По навик се стараеше да държи мислите си зад преграда, въпреки че вече бе признал много неща на мага-император.
Седналият до него Даро’х го поглеждаше с любопитство, очакваше най-сетне да получи някакви обяснения. Не знаеше точно накъде са тръгнали, но се надяваше скоро да разбере всичко.
Удру’х не съжаляваше, че се е разкрил пред мага-император. Даваше си ясна сметка, че дори след като върне Нира на Джора’х, тя никога няма да му прости. Но прошката й бе последното, което го интересуваше. Беше постъпил по този начин поради собствени подбуди.
— Наближаваме острова, губернаторе — каза пилотът.
Удру’х погледна късчето земя. Зелената жрица имаше там всичко, от което се нуждаеше — слънчева светлина, вода, растения. Всичко, освен контакт с други хора.
А сега изгнанието й наближаваше своя край. Удру’х смяташе да я върне обратно. Ако Осира’х осъществеше мисията си, щеше да означава, че всички тези векове на експерименти не са отишли напразно. Нира никога нямаше да го разбере, но какво значение имаше това?
Корабът кацна на брега. Удру’х подуши въздуха и се ослуша. Даро’х го последва, оглеждаше тропическото небе и гъстата гора. Не беше сигурен защо е тук.
Удру’х чакаше, но жената не се появи. Несъмнено бе чула приближаващия се кораб. Нямаше никакъв смисъл да се крие — островът не беше голям. Може би се страхуваше. Неведнъж бе показвала омразата си към Удру’х, когато той идваше да я види — но винаги бе идвала на срещите.
— Претърсете острова. Не може да е далече.
Илдирийците са пръснаха сред храсталаците и завикаха Нира. Удру’х тръгна към колибата, която Нира си бе направила от клони. Безпокойството му прерасна в отчаяние, когато откри, че е рухнала. Изглежда, никой не живееше тук от много време.
— Къде ли е отишла?
Отне им не повече от час да претърсят целия остров. От Нира нямаше и следа. Какво щеше да каже магът-император?
Островът беше пуст и зелената жрица бе изчезнала.