Тъй като не бе изключено Уинтърс и компания да са проследили мобилния телефон на Докс още сутринта, в „Гранд Хаят“ вече не беше безопасно. Прибрахме се изключително предпазливо и останахме колкото да си съберем оборудването. След това отидохме на „Сукумвит“, прилагайки необходимите мерки против проследяване, и се настанихме в „Уестин“. Докс, помъдрял от начина, по който Уинтърс едва не ни беше спипал, не оспори нито едно мое нареждане.
Взех си душ, избръснах се и се накиснах в почти врялата вода във ваната, което обикновено ми помага да заспя. Но още бях напрегнат от нападението пред „Браун Шугър“ и от възможността да ни отвлекат, която ни се размина на косъм. Трябваше да тръгна за летището в шест часа и ако не успеех да си почина, можех да дремна чак по време на полета.
Придърпах един стол до прозореца, седнах в тъмното и се загледах надолу към улица „Сукумвит“ и градското стълпотворение зад нея. Гледката не беше кой знае каква — „Уестин“ е доста нисък, а и градът е наистина пренаселен. За момент ме обхвана абсурдният копнеж да съм си в апартамента в Сенгоку — спокойния квартал на Токио, където живеех преди ЦРУ и Ямаото да се доберат до мен. Тогава не осъзнавах колко сигурен съм се чувствал и колко ми е било спокойно. Изглеждаше ми като преди цяла вечност — оттогава насам се бяха случили много неща. Дадох си сметка, че не съм имал време дори да тъгувам, задето съм бил принуден да напусна. Досега. Но в момента не можех да си позволя да се разсейвам.
Замислих се за плана, който бяхме разработили с Докс. Изглеждаше разумен във всяко едно отношение. Зачудих се обаче защо решенията, до които стигах, винаги включваха насилие.
Насилие, дрън-дрън. Говориш за убиване.
Усмихнах се злостно. Когато разполагаш само с чук, всичко ти прилича на пирон.
Естествената ми нагласа сигурно беше ужасяващо осакатена. Или изкривена. Сигурно имаше и други, по-добри начини, начини, които продължителният и злощастен навик ми пречеше да видя.
Да, сигурно. Само че усещането да седя тук в тъмното и да си преговарям действията за утрешната операция ми беше толкова познато, че надделя над грозното бреме на съдбата.
Първата ми жертва беше онзи млад виетнамец, когото застрелях близо до река Меконг, когато бях седемнайсетгодишен, и оттогава не бях преставал да убивам. До един момент ги броях, но много отдавна напълно изгубих бройката, нещо, което беше ужасило Мидори, с право, предполагам, когато й разказах. Дали само обстоятелствата имаха вина, че бях започнал толкова рано и бях продължил толкова дълго, или бях виновен аз, защото ми беше присъщо?
Прекалено много хора усещаха, че съм убиец. Тацу. Докс. Психолозите в армията. Карлос Хаткок — легендарният снайперист, с когото се бях срещнал веднъж във Виетнам.
Защо се противиш? Просто приеми фактите.
Припомних си една проповед от църквата, когато бях малък. Мисля, че беше от Евангелието на Матея, където Исус казва: „Върни ножа си на мястото му, защото всички, които се залавят за нож, от нож ще погинат.“6
Поразмишлявах известно време.
Глупости. На Бог не му пука. Както казва Докс, ако му пукаше, щеше вече да е направил нещо.
А ако направи нещо, ти изобщо ще разбереш ли? Ще му обърнеш ли внимание?
Ще разбера, ако ме накаже. Защото аз така бих постъпил.
А може би точно в това беше работата. През цялото време съм очаквал — по дяволите, настоявал съм — Бог да ме накаже за деянията ми. И така да ми докаже, че съществува. А ако Бог не се занимаваше с наказанията? Ако наказанията си бяха изцяло човешко изобретение, а Бог предпочиташе да общува по не толкова демонстративни начини, начини, които хората предпочитаха да се преструват, че не забелязват?
Наведох се, подпрях лакти на коленете си и се взрях в дланите си, сякаш щях там да намеря отговора. Исках да се уморя. Ужасно исках просто да заспя.
Помислих си за „Го Рин Но Шо“ — „Ръкопис на петте пръстена“ от Мусаши, която бях чел и препрочитал. В спомените си за над шейсетте двубоя с мечове и шестте мащабни битки, в които беше участвал, Мусаши нито един път не се беше усъмнил в морала на постъпките си. Очевидно приемаше за дадено, че мъжете се бият, убиват и умират, и се съмнявах, че това някога го е тревожило повече от факта, че мъжете дишат, ядат и спят. Едното беше също толкова естествено и неизменно, колкото и другото. Значение имаше единствено умението.
Мусаши някак беше намерил начин с възрастта да остави меча. Когато наближил шейсетте, започнал да прекарва времето си в преподаване, рисуване, медитация, чайна церемония и писане на поезия. И в писане на мъдрата си книга, разбира се. Накрая дори успял да умре в леглото си. Не намирах идеята за непривлекателна. Само че не знаех как ще го постигна, ако не открия начин да се оттегля от бизнеса.
Зачудих се как хората вземат живота си в ръце. Откъде получават удовлетворение, чувство за цел и посока? Седях сам в тъмната стая и се опитвах да обобщя съществуването си, да оправдая това, което бях. И стигах само до едно:
Ти си убиец.
Отпуснах глава върху дланите си. Не можех да измисля нищо друго. Същността ми навярно не подлежеше на промяна, но причините, поради които се бях поддал на тази същност, те оставаха в моята власт. След което внезапно си спомних: сънят, онзи с двата катана. Ето защо ми се беше присънил.
Освен другите цели, за които може да се използва, мечът е основно инструмент за убиване. Вярно, с него може да се подпира вратата и да се отварят писма, но не такова е предназначението му. Не това иска душата на меча. Ала не неизменната му природа го прави добър или лош; моралът на меча се определя по-скоро от употребата му. Има кацуджинкен — меч, който дарява живот, или оръдие на справедливостта; и сецунинто — меч, който отнема живот, оръдие на потисничеството. В съня ми нещо безименно едва не ме беше хванало, защото не успях да реша. Не можех да си позволя същата грешка в живота.
Можех ли да стана кацуджинкен? Това ли беше отговорът? Убийството на Белгази преди година в Хонконг беше предотвратило продажбата на ракети с радиологични глави на групировки, които замисляха да ги взривят в големите градове. Действията ми не бяха ли спасили живота на безчет хора? И можеше ли нещо такова… да компенсира другите неща, които бях извършил?
Идеята беше едновременно привлекателна и плашеща: привлекателна, защото намекваше за възможност за изкупление; плашеща, защото приемаше неоспоримостта на факта, че по един или друг начин някой ден щях да бъда съден.
Засмях се тъжно. Кацуджинкен и изкупление… Щях да правя опити за помирение между Изтока и Запада, докато опитите не ме убиеха.
Замислих се за Мани. Той беше същият като Белгази, нали така? Смъртта му щеше да донесе много добрини.
И малкият му син щеше да потъне в скръб за много години.
Сетих се за деликатния начин, по който Докс ме беше попитал дали не ме е страх, че отново мога да се вцепеня, и за простичката увереност, с която беше приел думата ми, че няма за какво да се тревожи.
И изведнъж усещането за това вцепеняване, за застиването в някакво безименно чистилище между противоположните мирогледи ми се стори най-лошата възможност от всички. Моментът не беше подходящ за философия и за тънене в съмнения. Цената не ме интересуваше. Нито дали съм прав или не. Щях да довърша започнатото.
Усетих как познатите мисловни шлюзове се затварят и блокират емоциите, насочвайки ме само съм най-същественото, което трябваше да се направи, и към начина, по който да го сторя. Някаква лишена от плът и кръв част от мен въртеше копчета и натискаше бутони, и проверяваше дали нещата се развиват както трябва. Каквото и да беше това чувство, то ми беше служило вярно безброй пъти в живота. Не знам дали другите го притежаваха, но беше част от сърцевината ми, част от нещото, което ме прави този, който съм, и такъв, какъвто съм. Ала този път зад тежките захлопнали се врати остана онази част, която се чудеше дали това не е поредното престъпление, поредният грях. Да се доближиш толкова до просветлението и умишлено да му обърнеш гръб…
Изправих се на стола и зареях поглед. Замислих се как да го направим по най-добрия начин.
Бях ходил в Китайския клуб веднъж и планът на заведението ми беше познат. Намираше се на последните три етажа на старата сграда на Китайската банка в центъра. Асансьорите се изкачваха до тринайсетия етаж; до следващите два етажа се стигаше само по вътрешното стълбище.
Трябваше да отида рано и да намеря претекст да вляза. Можех да се престоря на служител на някой японски корпоративен титан, който иска да провери дали си струва шефът му да се раздели със солидната сума в йени за едното членуване в клуба. Замисълът беше добър. Бях го използвал и преди и обикновено предизвикваше у домакините най-искрено желание да ме разведат из мястото и да отговорят на невинните ми въпроси.
Проблемът беше в това, че Мани вече ме познаваше по физиономия. Реших, че мога да го реша донякъде с лека дегизировка, която така или иначе щеше да е наложителна при голямата вероятност в сградата и наоколо да има видеокамери. Освен това съм много добър в сливането с обстановката, когато се наложи. Но Хилгър, който щеше да е далеч по-трудна мишена от Мани, също беше виждал лицето ми, както и това на Докс. Както ми беше станало ясно при операцията с Белгази преди година, в ЦРУ имаха снимките и на двама ни и Хилгър задължително ги беше запаметил, както бих сторил и аз. Влизането в сградата нямаше да е трудно. Но вътре в нея възможностите ни щяха да са ограничени.
Седнах и продължих да мисля. Щях да отида рано и сигурно щях да намеря къде да се скрия. В тоалетна, в сервизно помещение, където и да е. Докс щеше да дойде по-късно. Може би щеше да ни се удаде случай да поставим камери както в „Пенинсъла“ в Манила, а Докс щеше да ги наблюдава и да ми даде сигнал по радиостанцията в подходящия момент. Но къде да седне, за да не го забележат? Представих си прословутия бар „Лонг Марч“ на Китайския клуб. Там се навъртаха интересни и впечатляващи клиенти. Всеки, който останеше сам за повече от няколко минути, щеше да се открои. Не ставаше.
Но ако не беше сам, нямаше да предизвика особено внимание. Ако беше, да кажем, с някоя привлекателна бизнес дама от европейски произход.
Представих си Докс в ушит по поръчка консервативен костюм, седнал срещу Дилайла в шикозен, но стилен тоалет. Щеше да изглежда като местен служител на чужда фирма, а тя като умната европейска шефка, която се опитва да му хване спатиите. Точно такива работи ставаха в клуба всяка вечер. Щяха да са съвсем като у дома си.
Какво, по дяволите, и без това не можех да заспя. Станах, запалих една от нощните лампи и взех мобилния си телефон. Поставих нова сим карта, включих го и набрах номера на Дилайла. Тя вдигна на първото иззвъняване.
— Здрасти — казах. — Нали не съм те събудил?
— Не си. Още ме мори часовата разлика.
— Можеш ли да говориш?
— Мога. В стаята си съм.
Поколебах се дали да не я поканя още веднъж да се видим. Щеше да е страхотен пропуск, при положение че се намирахме в един и същ град. Откъде да знам, дори бе възможно да сме в един и същ хотел, в съседни стаи дори.
Реших обаче, че тя е права. Би било глупаво да се срещаме точно сега, когато Гил я държеше под око. Сигурно щеше да й се удаде само една възможност да му се измъкне и тази възможност трябваше да е Китайският клуб. А и на част от мен — може би не най-зрялата част — не й се нравеше перспективата да получи трети отказ, колкото и причините да бяха разумни и не лични.
— Мисля, че утре ще имаме възможност да оправим цялата работа и да довършим започнатото — казах.
Тя не отговори веднага.
— Добре — съгласи се след това.
— Но бих се възползвал от твоята помощ. Ако откажеш, ще те разбера. Не ти си виновна за кашата.
Тя се засмя тихо.
— Де да беше така.
— Както и да е. Можеш ли утре да дойдеш до Хонконг?
Още една пауза.
— Вече казах на Гил, че ще се помотая няколко дни в Банкок, докато чакам евентуално да ми се обадиш. Как да му обясня внезапното си желание за екскурзии?
Замислих се.
— Кажи му, че съм ти се обадил. Извинил съм се за зарязването и съм те помолил да дойдеш при мен в Хонконг.
— Ако му кажа това, ще ме последва, точно както дойде в Банкок. За да е наблизо, когато изплуваш, и да те ликвидира. Освен това ме подозира. И няма да ме изпусне от поглед.
— Ще се справиш ли?
Усетих я как претегля плюсовете и минусите. Накрая заяви:
— Предполагам, че ще се справя.
— Можеш ли да вземеш самолет рано сутринта?
— Естествено.
— Добре. Направи го. И като пристигнеш, провери чатрума. Може и аз да ти звънна.
Тя замълча, а аз си помислих: „Ела при мен тази нощ. Просто ме попитай дали искам“. Но тя не ме попита.
— Добре. Ще бъда в Хонконг — каза.
Благодарих й и затворих.
Изключих телефона и лампата и отново седнах на стола. Кръстосах крака и се загледах в светлините на града, които почти недоловимо започнаха да изгасват една по една.
Замислих се за Дилайла — толкова близка и толкова далечна.
Надявах се, че мога да й се доверя. Сигурно имах нужда. Но не това ме тревожеше.
Тревожеше ме колко много исках да е така.
Хилгър най-после приключи финансовата работа за деня — някои аспекти от която включваха прикритието му в Хонконг; други се отнасяха до истинския му бизнес и истинската му мисия. Както вървяха нещата напоследък, не беше никак лесно да държи положението под контрол.
Стана от бюрото, протегна се и си погледна часовника. Мамка му, два през нощта. Трябваше да се прибере и да поспи. Утре го очакваше голям ден.
Телефонът иззвъня. Хилгър седна обратно зад бюрото. Идентификаторът показваше блокиран номер. Надяваше се да е Уинтърс с добри новини. Вече се чудеше защо се бави толкова.
Беше Демеер — друг от неговата мрежа, който беше отишъл в Тайланд, за да помогне на Уинтърс при разпита на Рейн. Още преди Хилгър да се запита защо му се обажда точно той, а не шефът на екипа Уинтърс, Демеер заяви:
— Лоши новини.
— Докладвай — спокойно подкани Хилгър.
— Уинтърс и тайландците се опитаха да заловят Рейн пред едно заведение в Патумван. Рейн се е измъкнал. Уинтърс е мъртъв. Двама от тайландците също.
Хладнокръвието на Хилгър се поразклати за миг.
— Мамка му — опита се да измисли какво да каже, но нищо не му хрумна и затова повтори: — Мамка му.
Уинтърс беше професионалист и Хилгър беше приел за дадено, че ще избягва всякакви ненужни рискове. В най-лошия случай беше очаквал да не открият Рейн или той да се измъкне, когато го подгонят. Но не беше допускал да има жертви. И определено не Уинтърс.
— Ами Докс? — попита, възвърнал хладнокръвието си.
— И той се е измъкнал. Двама от тайландците ме осведомиха.
— Тези тайландци пасив ли са за момента?
— Не. Не знаят нищо съществено.
Хилгър помисли малко и попита:
— Какво стана?
— Рейн очевидно е надушил засадата. Реагирал, преди да заемат идеалната позиция.
За да забележи Уинтърс, този Рейн трябва да беше поне екстрасенс. Или това, или тайландците се бяха издънили. Не се бяха оказали на висота за такава отговорна работа. В крайна сметка бяха само местни биячи. Наемници. Откакто застреляха Калвър и Гибънс в оная касапница в Манила, Хилгър все не успяваше да събере професионален екип.
— А Уинтърс как е умрял?
— Рейн е имал нож.
Хилгър се намръщи. Аман от тези кали истории… Уинтърс беше специалист с ножовете.
— Победил е Уинтърс с нож, така ли? — попита, усъмнен, че нещо не е съвсем наред.
— Докс е хвърлил по него стол. И го е съборил на земята.
Е, така се връзваше.
— А след това?
— Тайландците казват, че Рейн и Докс се нахвърлили отгоре му и започнали да го мушкат с ножове. Тъй като не можели да направят нищо, си плюли на петите.
Хилгър не се съмняваше, че са избягали. Просто се чудеше точно в кой момент бяха духнали.
— Ти успя ли да потвърдиш нещо от версията им?
— Да. Имам човек в посолството, с връзки в тайландската полиция. Уинтърс е бил със счупени ребра и е умрял от рана от нож в гърдите. Имал е рани от самоотбрана по ръцете.
Дори в гнева и съжалението си за Уинтърс Хилгър изпита известно облекчение, че човекът е загинал в бой. Агентът знаеше много и щеше да възникне проблем, ако Рейн и Докс бяха успели да го разпитат. Не че Уинтърс щеше да им се даде лесно — доста щяха да се потрудят, за да измъкнат информация, с която не желае да се разделя — но така на Хилгър не му се налагаше да се тревожи.
— Полицията какво казва?
— Мислят, че е провалена сделка за наркотици. Уинтърс е пътувал съвсем чист. В това отношение няма проблем.
По дяволите, Уинтърс беше свестен тип. Прецизен. Загубата му беше сериозен удар.
Хилгър се сети, че се налага да се обади на сестра му, Елизабет Шанън. Уинтърс не беше семеен; сестра му беше единственият близък роднина. Хилгър беше излизал няколко пъти с нея след края на войната. Сега беше омъжена с деца, но бяха останали приятели. По дяволите, никак не му се щеше дай се обажда. Мразеше Рейн, задето го принуждаваше.
— Сега какво? — попита Демеер.
Хилгър се поколеба дали да не му каже да дойде в Хонконг за срещата с МЛЧ, но размисли. Не беше зле да замести Уинтърс, но беше по-важно някой да причаква Рейн и Докс. Искаше ги мъртви.
— Опитай се да откриеш отново Рейн и Докс. Действай както намериш за добре, но те съветвам да не правиш втори опит за залавяне. Много хора изгубихме вече и не виждам как ще се справим без пълен екип на място. Ако ги намериш и ти се предостави възможност, просто ги очисти.
— Ясно. Ще те държа в течение.
Хилгър затвори. По дяволите, операцията се разпадаше. Трябваше на всяка цена да намери начин да я спаси. Две години му бяха нужни, за да уреди тази среща с МЛЧ. И не беше само времето. Какво ли не беше извършил, за да я направи възможна. Действия, които щяха да му тежат вечно и за които един ден щеше да отговаря, ако имаше Господ там, горе.
Сложи лакти на бюрото, затвори очи и подпря чело върху пръстите си. Да, по пътя беше извършил някои гадни неща, неща, които никой не бива да върши. Ликвидирането на онзи в Аман — американец с жена и деца — не беше никак лесно. Укриването на информация, която щеше да спаси хората в Бали, в Джакарта и на другите места… е, и с това щеше да се наложи да живее.
Но от целия му труд щеше да произлезе много добро и именно върху това трябваше да се съсредоточи. Човек трябва да гледа голямата картина. Британците нима не бяха прави да не евакуират Ковънтри, след като разбраха, че фашистите ще го бомбардират? Ако бяха евакуирали града, нацистите щяха да съобразят, че кодът „Енигма“ е провален, и всички военни усилия на Съюзниците щяха да бъдат поставени на карта. Наложи се животът на хората в Ковънтри да се пожертва, за да живеят други. Не звучи приятно, като го изречеш на глас, но това беше истината. Днес разликата беше в това, че политиците нямаха достатъчно кураж, за да вземат подобни решения. И затова тежката работа се падаше на хора като него.
Помисли си каква ирония е, че демокрацията не би оцеляла, ако се придържаше към буквата на собствените си идеали. Знаеше, че тъкмо хора като него — хора зад кулисите, самотници, вършещи това, с което никой друг не би се захванал — помагаха на демокрацията да функционира, спасяваха я от осъзнаването на присъщото й лицемерие, даряваха я със спокоен сън.
Имаше ирония и във факта, че Рейн вероятно също беше наясно с всичко това. Японците нямаха ли някаква дума по този повод? Хонне и татема — реалната истина и обществената фасада? Английският щеше да използва куп думи за това понятие. Липсата им в речника на Америка беше показателна: ние не само нямаше да ги оценим, но нямаше и да разберем идеята.
Рейн. Представи си колко добре щеше да се почувства, когато получи потвърждение, че е мъртъв. Изненада се от силата на желанието си. Обикновено не приемаше нещата лично. Но трима добри мъже бяха убити, а сега трябваше да звъни и на Елизабет Шанън… да не говорим за опасността, която заплашваше цялата операция.
Да, точно така, искаше го мъртъв. И Докс също. Зачуди се дали няма да му се отвори някаква възможност сам да свърши работата.
Полетът до Хонконг на другата сутрин премина без инциденти. След неспокойната нощ бях доволен, че мога да го проспя почти целия. Пристигнах на летище „Хонконг“ отпочинал и освежен и взех такси до „Шангрила“.
Регистрирах се и се обадих на Докс. Намираше се в такси и пътуваше към Коулун.
— Иди първо на явката и се погрижи — казах. — Няма смисъл и двамата да ходим там по едно и също време. След това се регистрирай и се погрижи да ти ушият дрехи.
— Добре.
Явката беше кафене близо до храма „Ман Мо“ на улица „Холивуд“. Когато провеждаш операция или вършиш нещо, което няма да се понрави на властите, добре е да си намериш резервно място за среща, ако връщането в хотела стане нежелателно, както и да оставиш там някои необходими вещи: пари и паспорт, в случай че имаш нужните връзки или късмет да се сдобиеш с тях, разбира се. Необходимо е въпросната явка да е отворена двайсет и четири часа в денонощието и да предлага подходящи места за укриване на вещите: долната страна на барплот или лавица, сервизно помещение, тоалетна, такива неща. Независимо дали операцията протече добре или зле, вещите трябва да останат там не повече от няколко часа. Ако нещата съвсем се объркат, и без това ще ти се стоварят далеч по-големи проблеми от възможността някой да се натъкне на пакета, който си залепил, да речем, под казанчето на тоалетната в денонощна закусвалня.
— Като свършиш, ще се видим на мецанина в „Гранд Хаят“ в 16,00 — казах. — Далеч е от фоайето и е усамотен, а там ще си съвсем на място в новите си одежди.
— Звучи обещаващо. Техниката у тебе ли е?
— Както и всичко останало.
— Добре, готин, до скоро.
Изключих телефона и отидох в търговската част на хотела, където се подстригах и обръснах. Накарах ги да ми сложат малко гел на косата и да я пригладят назад — не съвсем обичайният ми вид и не особено драстична промяна, но многото малки промени водеха до желания резултат. След това посетих оптиката и си купих правоъгълни очила с тънка рамка, които свършиха добра работа с общия изглед на физиономията ми. В съседния мол „Пасифик Плейс“ влязох в магазин на „Дънхил“ и се снабдих с всичко останало: еднореден тъмносин габардинен костюм, на който точно за петнайсет минути направиха необходимите поправки, за да ми бъде като излят; бяла памучна риза „Сий Айлънд“ и семпли златни копчета за ръкавели; кафяви обувки с връзки и тъмносини чорапи; кафяв колан от крокодилска кожа и светлокафяво дипломатическо куфарче, В Хонконг не беше ужасен студ, но пък може би беше достатъчно хладно, за да прибавя и чифт кафяви ръкавици от еленова кожа, които пъхнах в куфарчето. Преди да изляза от магазина, се огледах в огледалото и това, което видях, ми хареса: заможен японски бизнесмен с международен опит и добър вкус, дискретен служител на могъщи индустриални интереси, търсещи почва в Хонконг чрез една от известните му бизнес институции — Китайския клуб. Може би дори щях да задържа дрехите, след като всичко свърши. Надявах се по тях да няма дупки от куршуми.
Върнах се в стаята си и сложих в куфарчето радиостанцията и другата техника. От хотела взех такси до явката, където залепих един паспорт и други необходими неща на вратата на сервизното помещение в мъжката тоалетна. Излязох и намерих интернет кафе, където проверих чатрумовете. Нищо от Канезаки. Но от Тацу имаше интересни новости. Съобщението му гласеше:
„Джим Хилгър работи като финансов съветник в Хонконг за много платежоспособни клиенти. Не мога да потвърдя евентуалната му връзка с ЦРУ, но според някои източници в даден момент е имало такава. Отскоро се смята за компрометиран. Подозиран е, че продава на черния пазар оръжия, включително израелски, на различни сепаратистки групировки в региона. Има съмнения, че ръководи организация за поръчкови убийства и осигурява бивши военни, а вероятно и разузнавателни умения и контакти срещу съответно заплащане.
Майкъл Уилям Уинтърс е ветеран от първата война в залива, Трети специален отряд. Няма друга информация.
С нетърпение очаквам да те видя. Пази се.“
Добре, колкото повече научавах, толкова повече изглеждаше, че с Докс сме прави. Хилгър или режисираше свое лично шоу, или се беше отклонил безвъзвратно от линията на правителството.
Потърсих в „Гугъл“ „Двама убити американци, предполагаеми служители на ЦРУ“, за да проследя историята, която вчера бяхме видели във „Вашингтон Пост“. Този път резултатите бяха няколко десетки — другите медии набираха скорост по темата. Влязох в сайта на „Пост“, защото новините явно извираха оттам. Имаше нова статия, този път озаглавена „Убитите в Манила американци, свързани със загадъчна фирма“.
„Пост“ се беше добрал до информацията за „Гирд Ентърпрайзис“ и я разнищваше. Бяха се разровили и адресът на компанията, упоменат в съдебното й решение, се беше оказал празен апартамент в офис сграда в Ню Джърси. „Пост“ се беше свързал с юридическата фирма, изготвила документа за учредяване; когато казали кой се обажда и за какво, адвокатът, на когото попаднали, затворил телефона. Интересно.
Взех такси до „Гранд Хаят“ и се обадих на Дилайла от фоайето.
— Здрасти — каза тя. — Вече се чудех кога ще ми звъннеш.
— Извинявай. Трябваше да се погрижа за доста неща. След колко време можеш да дойдеш във фоайето на „Гранд Хаят“?
— След петнайсет минути.
— Добре. Чакам те. — Затворих.
Качих се по стълбището от черен гранит покрай стената до нивото на мецанина. Мецанинът гледаше към пищното фоайе долу и предлагаше добра позиция за наблюдение. Трябваше да установя дали Дилайла ще дойде сама.
Докс още го нямаше. Останах прав, загледан във фоайето, и обясних на жената, която предложи да ме настани да седна, че предпочитам да изчакам компанията си, която ще се появи съвсем скоро.
Дилайла пристигна след петнайсет минути, както беше обещала. Огледа първо фоайето, след което вдигна поглед към мецанина. Кимнах й, когато ме забеляза, и я проследих как преминава и се качва по дългото вито стълбище. След нея не вървеше никой. Ако Гил я съпровождаше, го правеше от разстояние. Засега.
Когато дойде при мен, й протегнах ръка като бизнес познат, посрещащ я за питие след важна среща. Здрависахме се и останахме прави, вперили очи във фоайето. Детекторът на Хари кротуваше в джоба ми.
— Докс ще е тук всеки момент — казах. — Нека го изчакаме.
— Добре.
Всъщност исках още малко да държа под око фоайето, за да се убедя, че е сама. Тя, естествено, разбра какво правя, но при създалите се обстоятелства едва ли имаше право да се сърди.
— Гил къде е? — попитах.
— Тук. Казах му, че си се обадил и че си ме поканил да се видим в Хонконг. Сега сигурно си е в хотелската стая и чака да му се обадя.
Щеше ми се да кръстосаме шпаги. Никога не съм бил склонен да бягам и да се крия. Някое и друго тактическо отстъпление — да, но като минимум залагам поне няколко капана за тъпаци. Или заобикалям тези, които ме преследват, докато те се окажат преследваните. Просто така работя, такива са ми методите.
Но казах само:
— Ще се опитаме да оправим нещата, преди да са станали непоправими.
Докс се появи след още десет минути. Досега не го бях виждал такъв — идеално ушит антрацитносив костюм, бяла риза с колосана яка и едноцветна синя вратовръзка. Единственото, което не се връзваше, беше брадичката катинарче — бях забравил да му кажа да я обръсне. Запомняше се прекалено лесно, пък и трябваше да променим вида му колкото е възможно повече. Реших, че ще трябва да се раздели с нея.
За разлика от Дилайла Докс погледна първо нагоре. Беше му рефлекс да проверява за укрили се снайперисти и ни забеляза моментално. Прекоси фоайето и пое по стълбите.
Дойде при нас и се ръкува с Дилайла.
— Радвам се да ви видя отново — каза.
Хрумна ми, че възпитаните обноски и сдържаността, които присъствието й предизвикваха у него, щяха да са идеални за предстоящата работа. Докс, чиито актьорски умения, по мое мнение, се нуждаеха от известно шлифоване, щеше да се държи като съвършения джентълмен, бизнесмен и внимателен домакин, какъвто именно трябваше да изглежда днес.
Тя му се усмихна топло и отвърна:
— И аз също.
— Извинявайте, че закъснях. Малко се затрудних да се навра в този костюм. Тук не са свикнали с големи мъже.
— Изглеждаш страхотно — подхвърли Дилайла и кимна одобрително.
Той наистина се изчерви. Някой ден трябваше да попитам за тайната й.
— Благодаря. Вие също.
Тя наистина изглеждаше много добре. Беше в антрацитносив костюм с панталон с двуреден жакет до кръста и ниско закопчаване. Отдолу носеше снежнобяла отворена на врата блуза. Панталонът бе плътно прилепнал в ханша, леко разкроен в долната част. Обувките й бяха тъмновиолетови, с равна подметка, не толкова впечатляващи като десетсантиметрови токчета, но по-удобни за маневриране. Всичко това беше увенчано с диамантени обеци и семпла платинена верижка. В ръка държеше кожено куфарче и малка дамска чанта. Русата й коса беше разпусната и бухнала — идеална за привличане на вниманието в Хонконг и за отвличане на същото внимание от Докс, когото Хилгър можеше да разпознае.
Седнахме и си поръчахме чай. Разказах им какво току-що бях научил от моя „източник в Япония“ и последните новини от „Вашингтон Пост“. Всички се съгласихме, че макар информацията на Гил да сочеше обратното, Джим Хилгър е много виновен. Сега оставаше само да му бъде изпълнена присъдата. И тази на Мани.
Известно време уточнявахме нещата. Чрез хотела вече си бях запазил място в Китайския клуб за късния следобед и Докс и Дилайла трябваше да сторят същото. Резервациите не бяха проблем; трябваше само да отидат достатъчно рано, за да си намерят места на някоя от масичките в бара. Щяхме да контактуваме по радиостанцията. Смятахме да монтираме безжичните видеокамери, които двамата с Докс бяхме употребили и в Манила, но този път щяхме да ги допълним с аудио и комбинацията щеше да ни помогне да разберем кога ще пристигнат тазвечерните цели, къде ще се разположат и, най-важното, кога някой от тях ще се извини, за да удовлетвори естествените си нужди. Сигурен бях, че щях да намеря подходящо укритие в сградата; Докс и Дилайла щяха да наблюдават всичко от бара и да ме държат в течение. Колкото до Мани и Хилгър, първия, който навлезеше в обсега ми, щях да ликвидирам с голи ръце, а след това щях да се справя с другия. Ако имах късмет, въоръжен. Който и да беше този МЛЧ, той също щеше да си отиде, ако ми се изпречеше на пътя, но иначе нямах претенции към него.
Ако това беше снайперистка операция, аз щях да съм снайперистът, а Докс и Дилайла да управляват огъня. Разделението на работата не е задължително, но почти винаги е полезно. Наличието на партньор, който забелязва, оценява и наблюдава мишената, позволява на снайпериста да се съсредоточи в една-единствена работа — убиването. В конкретния случай за мен щеше да е разсейващо да преценявам дали и кога Хилгър или Мани ще се отправят към моята позиция; да се пренастроя, ако отиват някъде другаде; да реагирам, ако направят нещо непредвидено. Докс и Дилайла, седнали с гръб към стената и наблюдаващи всичко на лаптопа като двама бизнесмени, обсъждащи презентация, щяха да ми спестят някои от тези неприятни изненади. И щяха да са ми от помощ, ако нещо се объркаше.
Погледнах часовника си. Беше почти пет. Време да тръгваме.
— Ти вземи куфарчето — казах, сложих го на масата и дискретно извадих нещата, които щяха да ми трябват. — В Хонконг всички носят чанти и не трябва да се отличаваш. Радиостанцията, лаптопът, всичко е вътре.
— А ти?
Изпънах крака под масата и започнах да напъхвам онова, което бях извадил, в предните си джобове.
— Аз ще намеря нещо по път. Нещо с размера на самозалепващите аудио– и видеопредаватели.
Докс се ухили.
— Сега разбирам какво носят добре облечените мъже.
Погледнах го, поколебах се, но казах:
— Според мен ще трябва да махнеш тази брадичка. Прекалено е очебийна.
Той ме изгледа, все едно му бях предложил вазектомия.
— Синко, тази брадичка я имам от двайсет години.
— Именно. Ако Хилгър разполага със снимки от досиета, което е сто процента сигурно, характерната ти брадичка ще е най-отпред на тях. Костюмът и красивата дама с теб са полезни, но премахването на лицевото ти окосмяване ще е още по-полезно.
— Е, костюмът е нещо ново, няма спор, но доста често ме виждат с красиви жени, така че няма да е кой знае каква маскировка — той потри брадата си. — Мамка му, чувствам се като Самсон на дръвника — обърна се към Дилайла. — Е, вие така и така сте Далила.
Тя се усмихна.
— Според мен ще изглеждаш много добре без нея.
— Сериозно?
Тя кимна.
— Имаш хубави черти. Няма смисъл да ги криеш.
Докс се усмихна и ме погледна.
— Някой веднага да донесе бръснач! — каза и пак се обърна към нея. — Знаете ли, никога не съм мислил да се женя. Но ако ви писне от този мой партньор, бих желал да ви поискам ръката.
Дилайла се разсмя.
— Нещо смешно ли казах? — попита той.
— Добре, хайде да тръгваме — подканих ги и се изправих. — Трябва да се озовете там след около четирийсет и пет минути, преди барът да е започнал да се пълни. И преди да са дошли Хилгър и компания.
Двамата станаха и се ръкувахме, както подобаваше на ролите ни. Аз излязох от хотела и взех такси до „Мандарин Ориентал“, пресякох улицата и влязох в един магазин за чанти и куфари. Предлагаха много висококачествени, но като цяло скучни чанти… и едно куфарче „Танер Кроле“ в махагонов цвят, което се отваряше отгоре. „Скъпо е — мислех си, докато си играех със закопчалките, които прещракваха с тихата увереност на банков сейф или врата на «Ролс-Ройс», — но животът е кратък…“
След пет минути обикалях старата сграда на Китайската банка с куфарчето в ръка. Петдесет и няколко годишната, повлияна от стила арт деко постройка по стандартите на Хонконг си беше направо древна. С петнайсетте си етажа освен това беше пигмей в сравнение е осеяния със стоманени мачти офис на „Банкова корпорация Хонконг и Шанхай“ отдясно и наподобяващото фонтан светлинно шоу от стъклооптика на центъра „Чунг Конг“ отзад. Имаше излъчването на сграда, чудодейно пощадена от двигателите на прогреса, унищожили съвременниците й, за да се отвори пространство за мастодонтите, които я заобикаляха. Като обречен на смърт човек, все още неизгубил достойнството си, но живеещ назаем.
Отбелязах всички входове, посоката на трафика, наличието на камери. Използваше се само един вход от западната страна, на къса еднолентова улица, която единствена отделяше сградата от гигантските й съседи. От другата страна на улицата, точно срещу входа имаше голям индустриален контейнер за отпадъци, който предлагаше добро прикритие, ако ми се наложеше. Четири асансьора, две камери за наблюдение в средата. Вдясно охранител с отегчена физиономия зад бюро. Вляво стълбище и противопожарен изход. Когато се доближих, на стълбището се появи някакъв служител и докато вратата се затваряше зад него, забелязах, че в ръката му няма нито електронна карта, нито ключ. Значи вратата към стълбището се отваряше отвътре, поне на приземния етаж. Което беше логично — не можеш да заключиш хората вътре в случай на пожар, — но потвърждението беше полезно.
Влязох в единия асансьор и прокарах ръка по косата си, за да прикрия лицето си, докато оглеждах за камери. Ето я, на тавана. Натиснах бутона с кокалчето на пръста си и през цялото пътуване догоре стоях с наведена глава. Напомних си кой съм и защо съм тук: Уатанабе, проучващ Китайския клуб от името на определени японски индустриални интереси.
Качих се на тринайсетия етаж и се огледах. Отляво започваше вито дървено стълбище с парапет, украсен с ковано желязо в китайски стил. Стените бяха бели; подовете — от солидно тъмно дърво с леки неравности, които се придобиват само след поколения употреба. На плосък екран до стълбището се изписваха цените на акциите на борсата „Ханг Сенг“. Атмосферата излъчваше усещане за пари, стари и нови; статус, придобит и търсен; амбиция, едва прикривана зад елегантни костюми и коктейлни усмивки. Китайската банка може да беше преместила седалището си в триъгълната кула от черно стъкло на „Йео Минг Пей“ няколко пресечки по на югозапад, но призракът на стремежа и богатството, увековечен в новото седалище, още си беше у дома и тук.
Но имаше и известна екстравагантност. Приемната беше претъпкана с меки захарнорозови, отровнозелени и бебешкосини фотьойли и канапета. Лампите над масите покрай стените хвърляха светлина в същите цветове. А строгият дървен под беше отстъпил място на килими в ярки цветове. Декораторът явно беше отдал дължимото на титаничните амбиции на Хонконг, но и добродушно им се беше присмял.
Красива китайка в черен панталон и бяло сако тип „Мао“ излезе от гардеробната вдясно.
— С какво мога да ви помогна?
Кимнах и заговорих със силен японски акцент.
— Аз съм Уатанабе — като че ли това обясняваше всичко.
Тя взе някаква папка и погледна какво пише в нея.
— А, да, господин Уатанабе, от „Шангрила“ се обадиха, че ще ни посетите. Бихте ли желали да ви разведа из клуба?
— Да — отвърнах и се поклоних. — Много добре.
Жената, която се казваше Мей, се оказа отличен екскурзовод и охотно отговаряше на всичките ми въпроси. Като например: „Къде са частните зали за вечеря?“ „На петнадесетия етаж.“ „Имате ли някоя подходяща за малка компания — да речем, четирима души?“ „Да, имаме две такива зали.“ „А как се стига до горните етажи?“ „Само по витото вътрешно стълбище.“
Водената от Мей обиколка на клуба отне десет минути. Предвид ранния час още нямаше посетители и персоналът беше зает да подрежда сребро и кристал, да наглася покривките и да се подготвя за поредната вечер в несъмнено пълния клуб.
Когато приключихме, попитах Мей дали е удобно да се поразходя сам. Отговори ми, че няма проблем, а ако имам още някакви въпроси, само да питам.
Уатанабе-сан проучи щателно мястото, като започна от основната зала на четиринайсетия етаж и съседния й очарователен бар „Лонг Марч“. Запозна се с разположението на тоалетните на тринайсетия и четиринайсетия етаж, отбеляза и липсата им на петнайсетия, което означаваше, че вечерящите в частните банкетни зали трябва да слизат един етаж по-долу, за да се облекчават. Разходи се из прекрасната библиотека и се наслади за кратко на прекрасния изглед към Централното пристанище от павилиона на покрива. И, естествено, не пропусна да надникне във всички частни зали, като обърна специално внимание на двете, подредени за четирима. В тях Уатанабе влезе и поспря, за да се полюбува на мебелите, и дори прокара обратната страна на пръстите си по учудващо дебелите каси на вратите, които и в двете помещения бяха повече от подходящи за поставяне на аудио– и видеопредаватели.
Тъй като устройствата излъчваха сигнал, достатъчно слаб, за да не се засича от детектори, поставих ретранслатори на няколко места вън от частните зали и по стълбите до четиринайсетия етаж. Преди да се отправя към асансьорите на тринайсетия, влязох в тоалетната на четиринайсетия. За тоалетна помещението беше впечатляващо. Подът беше от бял мрамор, а аз доволен установих, че обувките ми „Дънхил“ стъпват почти безшумно по полираната повърхност. Отдясно имаше мивки от солиден бял порцелан. Насреща бяха писоарите. А отляво имаше кабинки, за които по-правилното определение би било стаички, отделени една от друга с мраморни стени и с махагонови врати от пода до тавана.
Кабинките изглеждаха обещаващи, но се опасявах, че след скорошното си изживяване в Манила Мани ще се стресне, ако влезе в тоалетната и забележи, че някоя кабинка е затворена. Тъкмо тогава забелязах нещо още по-добро.
Между мивките и писоарите имаше голяма махагонова врата. На нея бе завинтена месингова табелка с надпис в черно:
Правилник на сградата (Глава 123)
Опасност! Асансьорно помещение!
Достъпът на външни лица забранен!
Вратата да се заключва!
Интересно. Щом асансьорите отиваха само до тринайсетия етаж, това трябва да беше входът към шахтата. Отворих вратата и намерих зад нея друга, с три тежки месингови панти на лявата страна. Опитах я, но напълно в съответствие с правилника беше заключена. Ключалката обаче беше евтин модел като на чекмедже на бюро или кантонерка. Не беше сложена да защитава ценности, а за да изпълнява местните наредби. В крайна сметка кой с всичкия си, освен асансьорния техник, би пожелал да влезе в асансьорната шахта?
Дори не ми потрябва шперц — просто насилих механизма с едно завъртане на сгъваемия нож. След това пъхнах острието в пролуката между вратата и касата и я отворих. Пантите изскърцаха продължително, а аз си помислих, че е трябвало да се сетя, по дяволите. И трябваше да взема някаква смазка.
Надникнах вътре. Видях малък коридор, за който предположих, че води към асансьорите. Изглеждаше подходящ. Тази вечер неизвестните бяха доста — Мани можеше да си е взел нов бодигард или по някаква друга причина да не се появи сам, а бе възможно и изобщо да не дойде — но това тук ставаше.
Ами пантите? Отидох при мивките и взех едно шише с лосион. „Лосион за ръце на «Гарднър», гласеше надписът, изобилие от лавандулово и други етерични масла“. Е, не беше оръжейна смазка WD-40, но пък да видим. Излях щедро количество върху една от салфетките за ръце и намазах пантите. Отворих и затворих вратата няколко пъти и етеричните масла оказаха вълшебното си въздействие. Скърцането изчезна.
Избърсах шишето, върнах го на полицата и хвърлих салфетката в кошчето, което Китайският клуб предвидливо беше поставил точно за тази цел. Излязох от тоалетната и започнах да се спускам по витото стълбище. Някакъв сервитьор ме подмина на път за горния етаж, но не ми обърна внимание.
На две трети от пътя до долу получих пълен изглед към асансьорите и гардеробната, от която Мей беше излязла, когато пристигнах. Нямаше жива душа. Мей сигурно беше отишла някъде, за да присъства на някакъв аспект от подготовката на ресторанта. Можеше да се зачуди, че не ме е видяла да излизам, но разчитах да реши, че просто не ме е забелязала да си тръгвам. Надявах се да прости на господин Уатанабе неучтивостта да не поблагодари и да не се сбогува като хората.
Обърнах се и отново се качих по стълбите. Този път наистина използвах тоалетната — не знаех колко време няма да имам достъп до нея. След това отворих вратата към шахтата и влязох. Затворих и изчаках очите ми да свикнат с тъмното. От шахтата отзад идваше съвсем слаба светлина. Липсата на осветление обаче не беше проблем — всъщност трябваше да виждам тоалетната, а със затворената тежка махагонова врата това беше невъзможно.
Оставих куфарчето на пода и отворих ключалките. Те изщракаха тихо. Извадих миниатюрното фенерче „Шуърфайър“, включих го и си сложих ръкавиците от еленова кожа. Огледах обстановката, за да я опозная.
На стената отдясно беше подпряна бърсалка за под с кофа. На пода имаше плунжер и още няколко елементарни инструмента, сред които и отвертка. Отворих вратата и пъхнах отвертката на нивото на очите между вратата и касата откъм пантите. Стоманеният ствол на отвертката оказваше сериозен натиск върху съседните плоскости и нещо трябваше да поддаде. Но нямаше да са тежките панти — най-малко съпротивление оказваше дървото, така че ръбовете на вратата и касата се деформираха около отвертката, докато безмилостно дърпах вратата към себе си. Напънах няколко пъти, докато почти успях да я затворя, без да махам отвертката.
Излязох от помещението. Затворих вратата и я отворих безпроблемно. Просто исках да съм сигурен, че нещо няма да заяде в резултат на дърводелските ми занимания. Щеше да е позорно да се обаждам на Докс да идва да ме изважда оттук. Огледах вдлъбнатината, която бях направил между вратата и касата. Беше почти незабележима. Дори някой да долепеше окото си до нея, щеше да види от другата страна само мрак.
Прибрах се вътре, затворих вратата и допрях око до дупката.
Идеално. Имах пълна видимост към писоарите и кабинките. Щях да виждам много добре кой влиза и излиза.
Повторих операцията от другата страна на вратата, откъм ключалката. Когато свърших, получих изглед към вратата и мивките. Излязох и отново проверих дали вратата се отваря и затваря безпроблемно и дали втората дупка е също толкова незабележима.
Поставих слушалката и микрофона на ревера и си погледнах светещия циферблат на часовника. Почти шест часът. Докс и Дилайла трябваше да пристигнат всеки момент. Комуникацията щеше да задейства чак като влезеха в сградата — петнайсетте етажа бетон и стомана блокираха сигнала.
Секунди след шест чух тихия носов глас на Докс.
— Готин, аз съм. Там ли си?
Стана ми приятно, че го чувам.
— Тук съм. В мъжката тоалетна на четиринайсетия етаж.
— Прекрасно съвпадение. Тъкмо се канех да използвам точно това съоръжение. Чуваш ли ме? Качвам се.
След секунди вратата на тоалетната се отвори и по мрамора се чуха стъпки. Докс подмина позицията ми. Брадичката я нямаше и предизвиканата от тази липса промяна ме удовлетвори.
Той отиде до един писоар и започна да го използва. Погледна отворените врати на кабинките, а после и надясно и подхвърли:
— Май си си намерил добро местенце. Къде си?
— В сервизното помещение. Вдясно от теб.
— Аха. Трябваше да се сетя. Ей, не ми зяпай пишката.
— Хич не се тревожи — отвърнах, изненадан от охотата си да се шегувам. — От това разстояние виждам само големи предмети.
Той се изхили.
— Това си го биваше. Абе на теб да не ти е навик да се навърташ из мъжките тоалетни? Доста опитен ми изглеждаш.
Браво на мен, къде ли бях тръгнал да се меря с остроумието му?
— Дилайла къде е? — попитах.
— Пази ни масата в страховития „Лонг Марч“.
— Пълно ли е?
— Още не, но взеха да прииждат. Нашите приятели още ги няма. Надявам се да дойдат. Ако не дойдат, ще се притесня, че нещо им се е случило.
— Да бе, няма да е хубаво.
Той си закопча панталона и отиде при мивките, като ми намигна пътьом.
— Охо, я виж какви сапуни. Харесва ми. Не съм много придирчив към миенето на ръцете след пикаене, но този път ще направя изключение.
Преместих се на другата дупка и видях Докс да си мие ръцете.
— По дяволите — каза той. — Нещо започвам да свиквам без вярната си брада и с тези дрехи. Според теб Дилайла истината ли говореше, като спомена, че съм имал хубави черти?
— Сигурен съм, че говореше истината — взех да ставам леко нетърпелив. — Защо не побързаш? Онези могат да дойдат всеки момент и да се разминете в коридора. И брадичката, дето ти криеше хубавите черти, няма да ти помогне.
Докс си избърса ръцете със салфетка и я хвърли в коша.
— Прав си, готин. Отивам в бара да правя компания на приятелката ти. И ще ти шушна в ухото през цялото време. Ако ти потрябвам, идвам веднага.
Даже с цялата му дразнеща бъбривост ми стана приятно да го чуя.
— Благодаря. Знам, че ще го направиш.
След няколко минути чух Дилайла.
— Ей, Джон. Просто проверявам техниката.
— Чувам те.
— Добре. Ние сме в бара. На една много хубава маса в ъгъла в дъното. Обаждай се по всяко време. Ние ще наблюдаваме предавателите и ще ти казваме какво става. Ако има проблем, само кажи.
— Добре.
Докс се намеси:
— Сега изключваме, за да не ти досадим със скучния си разговор за стратегическите възможности за сътрудничество в Азия и за влизането в синхрон с промяната на парадигмата и точките на модулация. Освен ако ти не желаещ да слушаш, за да си сигурен, че се държа прилично с приятелката ти.
— Изключи, ако обичаш.
Той се разсмя.
— Добре. Не забравяй, че ние те чуваме, така че ако ти потрябва нещо, само кажи.
— Добре.
Връзката прекъсна.
Изчаках в тишината почти час. На три пъти някой влиза в тоалетната. Всеки път проверявах дали не са Мани или Хилгър. Възможно беше един от двамата да се отбие на път за частната зала, в който случай Докс и Дилайла нямаше как да ме предупредят. Но и трите пъти не бяха те.
Помещението беше сравнително просторно и можех да крача из него, да приклякам и да се протягам. На времето щях да съм във върхова форма и без разгряване, но напоследък не беше така и исках да се раздвижа.
Правех изометрични упражнения за врата, когато Докс се обади.
— Готин, гостите ни пристигнаха. В момента си сядат по местата.
— Колко са?
— Засега двама. Хилгър и Мани. Изчакай да проверя честотите и да послушам малко.
След минута се обади отново.
— Да, само двамата са. Хилгър помоли салонната управителка да съпроводи „господин Елджуб“, когато пристигне. Значи ще са само тримата. Беше прав, Хилгър не е променил плановете.
— Елджуб ли? — намеси се Дилайла.
— И какво за него? — попитах.
— Мм… не съм сигурна. Просто се чудех кой е мистериозният гост.
— Мен повече ме е грижа къде ще седне. И дали ще се надигне.
— Разбира се.
— Докс, можеш ли да превключиш аудиото, за да чувам и аз?
— Мога, но тогава няма да чуваш мен и Дилайла.
— Няма страшно. Превключи, когато имате да ми казвате нещо.
— Ясно. Ето ти ги.
Чу се съскане, а след това и гласовете на Мани и Хилгър. Този на Хилгър го помнех от параболичния микрофон в Квай Чунг. Имаше характерен бавен, уверен и успокояващ говор. Гласът на Мани беше по-писклив, с по-напрегната интонация. В момента май се оплакваше на Хилгър от охраната и по-специално, че се е наложило бодигардът му да остане отвън.
— По-полезен е като наблюдава входа, отколкото тук — говореше му Хилгър.
Зачудих се дали си вярва — лично аз виждах и предимства, и недостатъци, — или просто успокоява Мани, който ми се стори голямо хленцало.
— Не мисля така. А и след онова в Манила се чувствам по-добре, като е наоколо — продължаваше Мани.
— Вече ти казах, тук ме познават и нямам бодигард. Ако някой застане пред вратата, персоналът ще започне да любопитства кого ли съм поканил. А любопитството е последното, което ни трябва тази вечер.
— Можеше да седне на масата с нас. Персоналът няма да знае кой е.
— Прав си, но тогава нямаше да можем да говорим свободно. Виж какво, казах ти, че Рейн е в Банкок. Вчера за малко да го спипаме там. В момента бяга и хората ми са по петите му. Няма за какво да се тревожиш.
За миг се зачудих дали операцията на Хилгър все пак не беше на ЦРУ. Определено звучеше като държавен служител, представящ „опипването за малко“ като признак на успех. Щеше да си е като в свои води с разните му „катастрофални успехи“ и други подобни евфемизми на епохата ни.
— Искам да ми кажеш, като го заловите — помоли Мани.
— Разбира се.
Е, на Хилгър ще му се наложи да дава обяснения на Мани тази вечер, помислих си. От друга страна, ако нещата се развиеха по план, нито Хилгър щеше да може да обяснява, нито Мани да слуша.
Звукът прекъсна. Чу се съскане и гласът на Докс.
— Добре, че имаме видео. Хилгър извади някакъв голям детектор от куфарчето си. Ще изключа за десетина минути, защото може да забележат нещо.
— Добре.
Предавателите работят на радиочестота, която присъства фоново във всеки град, а ние използвахме слаб сигнал, усилван извън помещението от ретранслаторите, които бях поставил. Затова проблемът не беше в наличието на предаватели, а във възможността те да бъдат открити при целенасочено претърсване, което можеше да проследи излъчвания от тях сигнал като пътечка от електронни трохи. След като претърсването приключеше, предавателите можеха да заработят отново.
След десетина минути Докс се обади.
— Ето ни пак. Превключвам те.
Поредното съскане и гласовете на Хилгър и Мани. Мани казваше:
— Той знае, че е важен. И си вири носа.
Хилгър се изхили.
— Исках да кажа, че затова закъснява. Показва, че може да ни накара да го чакаме, без да го направим на проблем. Араби. Такива са си.
— Да не забравяме, че тази вечер всички сме приятели, става ли? Без националности на тази маса. Без тъпи междуособици.
Счу ми се звън от наздравица.
След това замълчаха. Изминаха десет минути, след което на вратата им се почука и се отместиха столове. Чух гласа на Хилгър:
— Добре дошъл, господин Елджуб. Заповядайте. Най-после. Господин МЛЧ.
— Здравей, Али — поздрави Мани. — Радвам се, че успя да дойдеш.
— Моля, наричайте ме Али — каза един нов глас на английски със силен акцент, който не можах да определя. Май беше арабски, но с някакъв европейски примес. Явно се обръщаше към Хилгър. Мани вече знаеше кой е. Или се познаваха отпреди.
— Добре дошъл, Али — повтори Хилгър. — Надявам се полетът ви да е бил приятен.
— Всичко беше наред. Но много се забавих. Напоследък вземат доста мерки за сигурност по летищата!
Това предизвика смях.
— Как е хотелът? — попита Хилгър.
— Няма как да се оплача от апартамент в „Четири сезона“. Благодаря, че сте се погрижили.
— Удоволствието е мое.
На вратата отново се почука. Хилгър отговори:
— Влез.
Женски глас ги попита какво ще пият.
— Хайде да поръчваме — обади се мъжът на име Али. — Умирам от глад.
— Да, да, доста окъсняхме с вечерята — подкрепи го Мани, а аз си помислих, че е не само хленцало, а и пасивно-агресивен тип. Не че нарастващата ми неприязън към него имаше някакво значение. Не изпитвах нищо друго, освен обичайното леко приповдигнато съсредоточаване по време на операцията. И щеше да е така, докато не станеше твърде късно, за да има каквото и да е значение.
— Добре, да поръчаме — съгласи се Хилгър. — Али, нека ви предложа…
Чу се съскане и Докс прекъсна предаването.
— Готин, тук имаме нещо интересно. Чуй се с дамата.
— Той не е Елджуб. Ал Джиб е. Али Ал Джиб — обади се Дилайла.
— Не ми е познат — отвърнах. — Трябва ли?
— А Абдул Кадир Хан познат ли ти е? Пак Хан.
— Да, Хан ми е познат — отговорих и си припомних разговора с Боаз и Гил в Нагоя. — Пакистански учен, ядрени куфарчета и прочие. Даваха го по новините преди около година, но после всичко утихна, нали така? Бившият директор на ЦРУ Джордж Тенет се скъса да хвали сам себе си.
— Да бе, как Централата за религиозно убеждение била гепила Хан за гърлото, за задника и за други труднодостъпни места — вметна Докс.
— Беше по-скоро „в къщата му, в седалището му, в стаята му“ — уточни Дилайла, — но, да, точно такава пропаганда изкараха. Размахаха ареста на Хан като голяма победа. Защо обаче Щатите продължават да разследват мрежата му? Защо Международната агенция за ядрена енергия прави същото?
— О, виж сега — каза Докс, — в такива случаи правителството обикновено продължава разследването само за да определи дали е постигнало просто „голяма победа“, или всъщност „исторически триумф“. Убеден съм, че не смятат мрежата за все още функционираща след всичкото хитро шпиониране, с което я разбиха.
— Функционираща е — прекъсна го Дилайла. — Въпреки арестите. Като „Ал Кайда“ — водачите са отстранени, но на мястото им идват други.
— Ал Джиб ли имаш предвид?
— Именно. Али Ал Джиб е от това ново поколение. Учил е в Източна Германия, в Централния институт за ядрени изследвания в Розендорф. Има и други като него, обучавани зад желязната завеса и изчезнали от погледа на световното разузнаване в суматохата след края на студената война. Една щастлива находка от документи от съветската епоха ни насочи в правилната посока.
— Дали да не превключим отново на Хилгър и компания — предложих. — Не че не ми е интересно, но не бива да се разсейваме.
— Нищо не разбираш — възрази Дилайла. — Ал Джиб е много опасен тип. Докато Лави се занимава с конвенционалните взривни вещества, Ал Джиб действа с ядрени оръжия. По петите му сме от доста време, но е безкрайно трудно да го проследиш. Не можем да допуснем тази вечер да си тръгне оттук.
— Виж какво, разбирам, че е поредният блуден син, но дините под мишниците ни вече са много. Хилгър и Мани са първи. Само по себе си и това ще е трудно. Дай да не усложняваме нещата, като променяме приоритетите в средата на действието.
— Нищо не разбираш — повтори тя.
— Напротив. Не аз вземам решенията. Твоите хора ме наеха да свърша определена работа и аз я върша. Ако са искали да очистя и Ал Джиб, да бяха казали по-рано и да бяха определили цена. И да не се бяха обръщали срещу мен заради някакъв си нищожен пропуск в Манила.
— За пари ли става въпрос? Няма да го направиш… за този що духа, така ли?
— Няма да го направя, защото не е разумно. Вече имаме две цели. Ако преместя Ал Джиб начело на опашката, ще намаля шансовете си да се справя с другите двама. Затова дай да се придържаме към плана.
— Божке, готин — обади се Докс. — Може би трябва… Не знам.
— По дяволите — ядосах се. — Какво стана с всичките приказки, че съдията и екзекуторът били различни роли, с които ми наду главата онзи ден.
— Ами това е по-скоро ръководен принцип, а не правило, готин. Но сегашното ми се вижда като извънреден случай.
Всички замълчахме. Помислих си: „Караме се за някакъв скапан Ал Не-знам-си-кой-си, вместо да следим какво става в стаята. Разсейваме се и поставяме в опасност цялата операция“.
— Ако се отвори възможност, ще го очистим — казах. — Но Хилгър и Мани си остават приоритет. Ясно ли е?
Отсреща мълчаха. След известно време Дилайла се съгласи:
— Добре.
— Хубаво. Сега превключи. Ако обичаш.
Върнахме се при Хилгър и компания. В момента Хилгър май продаваше нещо. Говореше за диверсифицирани инвестиции, дялове от азиатски пазари във възход със средна възвръщаемост от над двайсет и пет процента.
— Вашата комисионна каква е? — питаше Ал Джиб.
— Двайсет и пет процента след моята комисионна, която е двайсет процента.
— Двайсет процента. Това в съгласие ли е с американската борсова комисия?
— Никак даже. Но и другото, което правя, едва ли ще получи одобрението на комисията.
Ал Джиб се разсмя.
— Държа да спомена, че предложението ви е интересно, но ако не смятах, че можете да допринесете много за моя народ, едва ли щях да се съглася на среща с вас. Дори с препоръките на хората, които ми се обадиха да ви ходатайстват. Връзките ви са прекалено… подозрителни. Някои хора продължават да мислят, че работите за правителството на САЩ.
— Това впечатление ми е от полза в работата. Не се престаравам да го оборвам.
— Разбирам. Но хората трудно се доверяват един на друг, макар да са от едно и също село. А когато са от различни села, както ние с вас, подозренията са трайни, прав ли съм?
— Прав сте. Но се надявам проверката, която проведохте, да е била достатъчна, за да ги разсее.
— Повече от достатъчна. Да убиеш американски дипломат в Аман… има неща, които американски правителствен агент просто не може да извърши.
Хилгър се разсмя.
— Беше творческо решение. Радвам се, че е било успешно.
— Но вие така и не ми казахте едно нещо. Как успяхте да накарате йорданците да обвинят „Ал Кайда“ за смъртта на този човек?
— Разследването на случая беше типично стесняване на кръга около „обичайните заподозрени“ — отвърна Хилгър. — Когато убият старши служител на американско посолство, някой трябва да е виновен. А кой друг, ако не „Ал Кайда“.
— Да. Предполагам, че сте прав.
Тримата замълчаха. След това Хилгър каза:
— Едно от предимствата на неясния ми статут спрямо щатското правителство е, че поддържам връзка с доста много хора, които могат да ми правят услуги. Те получават същите двайсет и пет процента, които ще получавате вие, и винаги търсят възможност да инвестират още. Затова тази вечер, освен за логистиката с уреждането на вашите сметки и прехвърлянето на средства, предлагам да поговорим и какво бихте желали от онова, което правителството на САЩ би могло да ви предложи, без да знае. Бих могъл да помогна и в тази насока.
— За обичайните ви двайсет процента ли?
— Естествено. Всичко, което правя, включва и личен риск.
— Не ми се свидят процентите ви. Просто се нуждаех от потвърждение. Ако ми осигурите каквото ми трябва, мисля, че и двамата ще сме доволни от споразумението.
— Кажете тогава. Заинтригувахте ме.
След поредната пауза Ал Джиб проговори отново:
— Както знаете, организацията на д-р Хан основно предлага на клиентите си ноу-хау и оборудване. Липсващото звено в производствената ни линия неизменно е материалът.
— Уран? Плутоний?
— И двата са силно желани.
— Ако ви трябва уран, по-добре да е обогатен. В момента Националната администрация за ядрена безопасност на САЩ и Международната агенция за ядрена енергетика наблюдават износа на обогатен уран по цял свят, а аз имам сериозни контакти и в двете организации. Сигурно сте чували за Инициативата за глобално ограничаване на заплахата, приета от САЩ и Русия за обезопасяването на ядреното гориво от съветската епоха.
— Чувал съм.
— Тогава навярно знаете, че шест килограма обогатен уран наскоро бяха репатрирани от Чехия за Русия. Трансферът беше таен, но аз узнах за него предварително. Докато с вас си говорим, се планират и други тайни трансфери. Обогатен уран се изнася от България, Либия, Румъния, Сърбия и Узбекистан. С вашия опит едва ли се налага да ви обяснявам колко много са възможностите за диверсия по маршрута.
— Колко ще струва? — попита Ал Джиб, а аз си помислих: „Хилгър си го бива за продавач. Този направо е готов да си размаха чековата книжка“.
— Много — отвърна Хилгър и всички се разсмяха.
— Какво ти казах, Али — обади се Мани.
— Да, май ще правим бизнес заедно — заяви Ал Джиб.
— Аз от три години какво ти разправям? Спечелих доста пари с този човек, а той ми направи и доста услуги.
Хилгър вдигна чаша.
— Наздраве — чашите звъннаха.
— Ще ме извините ли за минута? — каза Мани.
Чух местене на стол и отварянето на вратата. Сърцето ми заби учестено. Чух съскане, прекъснато от Докс.
— Мани излиза. Сигурно отива да пишка.
— Чух го. Готов съм.
— С Дилайла оставаме на тази честота, за да ни повикаш, ако има проблем. Но млъквам, ще чакам ти да се обадиш.
— Добре — малко се учудих, че Дилайла не направи никакъв коментар на току-що чутия разговор, очаквах да повдигне отново въпроса колко е важно убийството на Ал Джиб. Знаех, че е упорита и не се отказва лесно. Но реших, че е приела компромиса, който й предложих.
Завъртях глава наляво, после надясно, за да изпукам ставите си. Клекнах, за да съм сигурен, че ако коленете ми изпукат, ще е сега, а не после. Завъртях торса си наляво и надясно, раздвижих ръце и вдишах два пъти бързо и дълбоко. Готово.
Погледнах през дупката към вратата на тоалетната.
Хайде, Мани, хайде…
Но Мани го нямаше никакъв. Измина минута, после втора. Ако идваше право от залата, вече трябваше да е тук. А може и да не отиваше до тоалетната. Или пък беше слязъл на тринайсетия етаж. Не очаквах да подмине тази, но бе възможно да не знаеше, че на този етаж има тоалетна. А може да беше спрял, за да говори с някого по телефона или да си побъбри със сервитьорката. Всичко можеше да е. Важното беше, че не идваше.
— Мани го няма — казах в микрофона на ревера. — Сигурно е отишъл другаде.
— Мамка му — изруга Дилайла.
— Можеш ли да погледнеш? Докс да си остане на мястото. Малко е вероятно, но не е невъзможно Мани да го познае.
— Ей сега — отвърна тя.
Вратата се отвори. Погледнах през дупката. Не беше Мани. Но беше друг интересен тип. Наведох се към микрофона и прошепнах на Дилайла:
— Задръж.
— Ясно.
Посетителят имаше тъмната коса и кожа на филипинец. Евтиният му костюм беше приютил тяло с размерите на хладилник. От фигурата, облеклото и начина, по който огледа тоалетната, реших, че е бодигард. Бодигардът на Мани.
Ето кого Хилгър беше настоял да оставят отвън. Мани сигурно му се е обадил по мобилния телефон, след като излезе от залата. Обаждането и пътят с асансьора догоре обясняваха закъснението му. Наистина го беше обзела параноя спрямо обществените тоалетни.
И с право.
Бодигардът се насочи право към мен, вперил поглед във вратата на сервизното помещение. Щеше да го провери.
Подпрях левия си крак на касата на вратата, сграбчих бравата и се отпуснах назад с всичките си седемдесет килограма. След секунда усетих леко дръпване от другата страна. На канадска борба този щеше да ме смаже, но човекът не се опитваше да насили вратата, а само да се убеди, че е заключена, както повеляваше надписът. Бравата не помръдна и на милиметър. Той я пусна и се запъти обратно към изхода. Вратата на тоалетната се отвори и чух гласа му.
— Чисто е.
Останах на мястото си. Мани също можеше да реши да пробва вратата.
По пода на тоалетната се чуха други стъпки. И гласът на Мани.
— Благодаря. А сега излез, ако обичаш.
— Разбира се.
Вратата се затвори. Стъпките на Мани се приближиха към мен. И спряха.
Беше видял вратата на сервизното помещение. Чудеше се дали бодигардът я е проверил. „Естествено, че я е проверил — сигурно си мислеше. — Нали е боди гард. Но я и аз да видя…“
Стъпките му се приближиха още малко, спряха и усетих още едно подръпване. След това натискът изчезна, а Мани се запъти надясно.
Пуснах бравата и погледнах през първата дупка, която бях направил. Мани използваше най-далечния от мен писоар. Беше с лице към стената, но периферното му зрение щеше да долови движението, когато отворех вратата. Трябваше да действам бързо.
Погледнах набързо през другата дупка, за да се уверя, че бодигардът наистина е излязъл. Излязъл беше. Бяхме само двамата с Мани, както и трябваше да бъде.
Не беше като последния път. В главата ми нямаше нито една мисъл извън операцията. Нито една.
Оставих го да свърши. Иначе щеше да опикае пода, а сигурно и мен.
Започна да се изтръсква. Вдишах два пъти бързо и дълбоко. Старт.
Отворих вратата, направих широка крачка, завъртях се и поех право към него.
Той рязко извърна глава към мен и зяпна. Очите му се ококориха и ръката му се стрелна нагоре.
Адреналинът свива гърлото. Затова внезапно уплашеният човек говори пискливо или шепне, или изобщо не издава звук. Мани, чиито страхове относно тоалетните току-що се бяха потвърдили, получи конска доза от хормона. Затова остана безмълвен, въпреки че бодигардът му беше пред вратата. Понечи да се обърне към мен, но беше късно. Пристъпих зад него, забих коляно в кръста му и го придърпах за раменете. Тялото му се огъна около коляното ми. Свалих крак на пода и обхванах гърлото му с лявата си ръка, за да притисна лицето му към долната част на гръдния си кош и да хвана врата му в лакътната си сгъвка. Стиснах дясната му китка с дясната си ръка и блъснах таза му към писоара, извивайки лакътя си. Гръбнакът му се изви до предела и за миг движението ни напред замря. Тогава вратът му се счупи. Изпращя силно, но не толкова, че бодигардът зад солидната махагонова врата да го чуе. Тялото му омекна и аз го подхванах под мишниците, за да не тупне на пода.
Завлякох го в сервизното помещение и затворих вратата. Претърсих го, но не беше въоръжен. Мамка му.
Замислих се. Ако бодигардът стоеше пред вратата, както очаквах, не можех ей така да мина покрай него. Беше проверил тоалетната, преди Мани да влезе, и се беше уверил, че е празна. Нямаше как от нея да излезе някой. Целта ми обаче не беше да се измъкна покрай него, а да му взема оръжието. Ако беше с гръб към мен, имах шанс да успея, въпреки размерите му. Но ако ме забележеше, нещата щяха да се оплескат. При вдигането на шум, дори да успеех да му взема пистолета и да отида право при Хилгър и Ал Джиб, щях да се лиша от момента на изненада.
Вратата на тоалетната се отвори. Погледнах през дупката: китаец на средна възраст в бизнес костюм. Изглеждаше безобиден, а и бодигардът беше преценил, че може да го пусне вътре. Влезе в една кабинка и затвори вратата.
Още минута и бодигардът щеше да дойде да провери какво става с Мани. Нямах никакво време.
Излязох от помещението, безшумно отидох до втората кабинка, затворих вратата й и се върнах обратно. Високата от пода до тавана махагонова врата пречеше да се види дали вътре всъщност има някой и ако бодигардът надникнеше, щеше да си помисли, че Мани е там. Съмнявах се, че ще пожелае да обезпокои клиента си в толкова деликатен момент, но и това нямаше да е задълго. Бях спечелил още минута-две, но толкова.
И тогава ме осени идея.
— Дилайла — прошепнах.
Тя отговори веднага.
— Тук съм.
— Мани е готов. Но бодигардът му е пред тоалетната. Не мога да мина покрай него. След минута, най-много две ще влезе да провери какво става. Има и един друг човек в кабинките и сигурно ще се бави още няколко минути, преди да свърши и да се махне оттук.
— Кажи какво да направя.
— Докс, спринцовката на Уинтърс още ли е у теб?
— У мен е, готин.
— Дай я на Дилайла. Дилайла, на теб ще ти е по-лесно да се приближиш до бодигарда. Престори се, че си объркала тоалетната. Пофлиртувай с него и му отвличай вниманието, докато онзи от кабинката излезе. След това го инжектирай със спринцовката.
— В нея какво има?
— Докс, дай й я. Ще ти обясня по пътя.
— Дадох й я, готин. Тя тръгва.
— Има конска доза приспивателно. Трябва само да я залепиш за дланта си и да го плеснеш с нея. Ще е като змийско ухапване.
— Само това ли? Не трябва ли да уцеля вена или артерия?
— Ако искаш да подейства бързо, трябва.
— Вените и артериите са доста трудни подвижни цели.
— Виж, просто пофлиртувай с него, става ли? Накарай го да се обърне с гръб към тоалетната. Аз ще го ударя по главата с каквото намеря тук. Но той е доста едър и не знам дали ще е достатъчно. Надявам се да го зашеметя поне за малко, така ще можеш да му забиеш иглата в сънната артерия. Ако не успееш, ще измисля нещо.
— Добре.
— Сигурно е въоръжен и пистолетът му е на гърдите или на кръста. Каквото и да стане, трябва да го обезоръжим. За да имаме някакъв шанс с другите двама.
— Добре.
Включих фенерчето и огледах сервизното помещение. Инструментите, които видях, нямаше да ми свършат работа. Нямаше нито чук, нито водопроводен ключ. За миг си помислих за ножа, но отхвърлих идеята, защото щеше да стане голяма свинщина. Добре, щеше да се наложи да използвам ръцете си. Понечих да пъхна фенера в джоба си, но се спрях и го погледнах. Мамка му, за малко да пропусна нещо толкова очевидно. Мислех за него само като за инструмент за осветяване, а ако го хванех така, че ръбът му да се подава малко от ръката ми, щеше да стане добра ярава.
Онзи в тоалетната пусна водата и излезе от кабинката.
Дилайла се обади.
— Почвам — след което с леко подпийнал и флиртаджийски глас попита: — Извинете, това не е ли дамската тоалетна?
Трябва да беше доста близо до бодигарда, защото микрофонът на ревера й улови отговора му.
— Не, госпожице, мъжката е.
— О, Боже, колко глупаво щях да се почувствам, ако бях влязла вътре! А случайно да знаете къде е дамската?
— Мисля, че е точно зад ъгъла.
Китаецът отиде при мивките и започна да оглежда изобилието от сапуни и лосиони.
„Абе, мама ти стара, не можеш ли просто да си измиеш ръцете и да изчезнеш? — помислих си. — А най-добре изобщо не ги мий. Обещавам да не казвам на никого“.
— Вие портиер ли сте? — чух я да подхвърля.
Мъжът се изхили. Леле, как го обработваше.
— Не, чакам един човек.
Китаецът най-сетне избра един от сапуните и започна старателно да си мие ръцете. Отне му толкова време, че направо се изкуших да изскоча от помещението, да му строша врата и да го завлека вътре.
Спря водата, взе една салфетка и бавно започна да се бърше.
— А, значи сте с някого — разочаровано проточи Дилайла. — Много жалко.
— Жалко ли? — попита бодигардът.
— Ами… гаджето ми е голям тъпанар, а аз… — тя се разсмя. — Извинявайте, май пих повечко. Иначе не съм такава.
— Няма нищо.
Китаецът продължаваше да си бърше ръцете.
„Хайде бе, приятел, по ръцете ти не остана и една молекула вода…“
Най-накрая хвърли салфетката в кошчето под мивката.
„Ако сега започнеш да си решеш косата или да си оглеждаш зъбите, или да си нагласяш вратовръзката, ще те убия.“
Но той реши да не подхваща нито една от тези фатални дейности. Просто излезе от тоалетната.
— Толкова сте мил. Извинявайте, че така ви налетях — продължи да го обработва Дилайла.
— Свикнал съм жените да ми налитат. Обичам такива жени — отвърна бодигардът.
— Сериозно? Откъде сте?
— Обърни го с гръб към мен — наредих й, излязох от помещението и се запътих към вратата. — Веднага.
— Филипинец съм — отговори бодигардът.
— Готово — каза Дилайла, без изобщо да промени интонацията си.
И докато бодигардът се опитваше да проумее тази безсмислица, аз излязох от тоалетната и го ударих по тила с юмрука, в който държах фенерчето. Той изръмжа и тялото му потръпна, но не падна. Дебела глава имаше, по дяволите. Вдигнах ръка да го ударя още веднъж, но Дилайла вече замахваше към врата му със спринцовката. Той отново изръмжа и понечи да бръкне под сакото си. Сграбчих ръката му, за да му попреча. Той се опита да се обърне към мен. Дилайла посегна и извади онова, към което се стремеше — „Кимбър Про CDP II“ в кобур на хълбока.
Мъжът успя да се извърне и да ме погледне. Опита се да ме сграбчи, но в този момент краката му омекнаха — от удара или от инжекцията, не бях сигурен. Свлече се върху мен, а аз го подхванах под мишниците. Залитнах назад към тоалетната и изръмжах от усилието. Тежеше поне сто и двайсет килограма. Дилайла влезе след мен и затвори вратата. Извади пълнителя на пистолета, провери го и го върна на мястото му. Издърпа предпазителя, кимна, удовлетворена от видяното, и го спусна обратно.
— Подпри вратата — казах, борейки се с омекналото тяло на бодигарда. — Може да влезе някой.
Тя притисна дясното си стъпало към вратата и премести тежестта си върху левия крак. Завлякох бодигарда в сервизното помещение и го оставих върху някогашния му клиент. Прекрачих ги и затворих вратата.
Някой се опита да влезе в тоалетната. Когато не успя, почука. Дилайла се обади, без да маха крака си:
— Почистваме, съжалявам. Използвайте тоалетната на тринайсетия.
Почистваме. И така може да се каже. Онзи отвън се махна. Приближих се до Дилайла.
— Дай ми пистолета.
Тя поклати глава.
— Просто излез. Аз ще се погрижа за останалото.
— Хайде стига, не е работа за теб.
— Но ще я свърша.
— Остави ме да довърша започнатото. Щом имам пистолет, мога да се погрижа и за двамата.
Реших, че точно това иска да чуе, но тя поклати глава.
— Виж какво — продължих да я разубеждавам, — къде смяташ да скриеш този топ, както си облечена? По-голям е от чантата ти.
Тя си пое дълбоко въздух.
— Ти изпълни договора за Мани. Ще ти бъде платено. А сега излез.
— Веднага ми дай шибания пистолет. Не знам с колко време разполагам.
Тя ме погледна и за секунда си помислих, че съм я убедил. Но след това отвори вратата и излезе в коридора към стълбището. Последвах я. Държеше пистолета ниско до бедрото си.
Чух в ухото си гласа на Докс.
— Какво става при вас, дами и господа, диалогът ви нещо взе да ме изнервя?
— Докс, аз поемам останалата част — заяви Дилайла, без да спира да крачи към стълбите. — Можеш да си тръгваш. Моментът е подходящ.
— Дилайла, хайде стига — каза той. — Не можем просто да ви оставим тук. Можете да разчитате на моя партньор. Виждал съм го как стреля и можете да ми вярвате, че когато уцели нещо, то повече не се вдига от земята.
Спряхме на площадката между стълбите нагоре към петнайсетия етаж и надолу към тринадесетия. Оттук можехме да отидем само нагоре или надолу, или да се върнем обратно в коридора към тоалетните. За миг си помислих дали просто да не я сграбча и да й взема пистолета. Но тя го държеше от другата си страна — съвсем умишлено. Съмнявах се, че ще успея да я обезоръжа, без да я нараня или без тя да ме простреля. И двете възможности не ми харесваха.
Хванах я за ръката.
— По дяволите, Дилайла…
По стълбите над нас се разнесе шум. И двамата вдигнахме глави. Хилгър и Ал Джиб слизаха към нас. Хилгър държеше с две ръце близо до тялото си насочен към пода пистолет. Погледна ме и разбрах, че ме е познал.
Мамка му. Сигурно се бяха усъмнили заради забавянето на Мани и бяха излезли да видят какво става.
— Дръпни се от пътя, Джон — каза Хилгър. — Просто искаме да си отидем. Не е нужно някой да пострада.
Дилайла дължеше кимбъра, но на мен ми беше ясно, че предимството е на страната на Хилгър. Най-малкото защото неговият пистолет беше в готовност. А и беше по-нависоко. В добавка пистолетът му беше неговият личен, този, с който се беше упражнявал, а Дилайла разчиташе на чуждо оръжие, четирийсет и пети калибър, което вероятно беше прекалено голямо за нея. Навярно и тя си беше дала сметка как стоят нещата, иначе отдавна да беше стреляла.
Защо обаче Хилгър още се въздържаше? Бях го видял как стреля в Квай Чунг и знаех, че е много добър.
После се сетих, че тук го познават. И това е част от прикритието му. И че не иска да стреля.
Ал Джиб мълчеше. Изглеждаше уплашен. Представлението беше на Хилгър.
— Няма проблем — казах и показах ръцете си. — Нямаме никаква работа с теб. Свършихме.
Трябваше да се озова поне на едно ниво с него. Още по-добре щеше да е, ако ги пуснех да слязат. Те щяха едновременно да се опитват да ни държат на прицел и да слизат заднешком.
Хилгър се намръщи.
— Мани?
— Мани го няма. С теб сме квит.
Той присви очи.
— Не сме квит.
Е, явно нямаше да го заблудя.
— Ти можеш да си ходиш. Но не и приятелят ти — намеси се Дилайла.
— Съжалявам, но ще си тръгнем и двамата. Покрай вас или през вас, както решите.
— Аз предпочитам да е покрай нас — казах, мислейки си: „Дяволите те взели, Дилайла, слушай какво казвам“.
Чух в ухото си гласа на Докс.
— Ясно ми е какво става, но не мога да ви помогна, докато са над вас по стълбите. Пуснете ги да слязат на четиринайсетия.
— Предлагам да направим, каквото казва — обърнах се към Дилайла, като, разбира се, имах предвид Докс.
Настъпи продължително мълчание. Предположих, че тя инстинктивно не иска да се махне от пътя на Ал Джиб към изхода.
Но тактиката й беше в кръвта и навярно бе оценила ситуацията. Позицията ни спрямо Хилгър и Ал Джиб беше несъстоятелна. Стори ми се, че просто се опитва да забави нещата и да задържи Ал Джиб. Но защо?…
Дървеното стълбище изскърца под тежестта на някой, който се качваше. Не знам дали подтикнат от шесто чувство или от интуиция, но се хвърлих на пода. Чуха се няколко изстрела със заглушител и от стената зад мен се разхвърчаха отломки.
Затичах се надясно по коридора към тоалетните. В този момент видях качващия се Гил с пистолет в ръка. Чух Дилайла да вика.
— Не!
Секунда по-късно от стълбите отгоре се разнесоха изстрели.
Хвърлих се към вратата на тоалетната и нахлух вътре.
— Изчезвай от бара! — казах на Докс в микрофона на ревера си. Втурнах се към сервизното помещение й влязох вътре. — Гил е тук. Сигурно Дилайла го е повикала. На стълбите са. Изгърмяхме. Нищо не можем да направим.
— Да, там се гърмите като на стрелбище. Тук народът откачи. Чуваш ли?
Долових крясъци и други признаци на паника. Както трябваше да се очаква, Докс говореше почти приспивно спокойно. Извадих фенера и го включих. Куфарчето си стоеше, където го бях оставил. Грабнах го и поех към товарния асансьор. Натиснах бутона на стената и зачаках.
— Ако можеш да се добереш до помещението, където се криех, има изход към товарен асансьор. В противен случай нямаш друг път, освен надолу към тринайсетия.
— Сетих се за него. Но не мога да стигна, до което и да е от двете, без да мина покрай онези шерифи на стълбите.
Мамка му, какво спокойствие под напрежение. За секунда направо го заобичах.
— Така е, но не можеш да останеш и в бара. Ако Гил и Дилайла очистят Хилгър и Ал Джиб, може да се върнат за тебе.
— Не мисля, че Дилайла…
— Тя повика Гил, по дяволите. Да не мислиш, че му е казала: „Обещай да не им причиняваш нищо лошо“, а пък той е отвърнал: „Добре, скъпа, както кажеш“.
Къде се бавеше този асансьор, мътните го взели? Дилайла щеше да се сети, че съм тук. Ако Гил успееше да очисти Хилгър и Ал Джиб, следващата му стъпка щеше да е да се спусне по петите ми.
— Добре, разбрах те — обади се Докс. — Ще си намеря някое по-спокойно местенце да изчакам.
— По някое време от частните зали на петнайсетия и от ресторанта на четиринайсетия ще започнат да прииждат хора. Излез заедно с тях.
— Да, и аз това имах предвид. А ти?
— В момента чакам товарния асансьор. След като потегля надолу, ще изгубим контакт. Обхватът на радиостанцията е малък.
— Какво чакаш тогава? Изчезвай. Ще се видим на явката.
Асансьорът пристигна. Влязох и натиснах бутона за задържане на вратите. Погледнах нагоре — нямаше камера. Пазеха ги само за пътническите.
— Дойде. Да го задържа ли?
— Стига глупости. Просто слез и го прати обратно нагоре. Не знам дали изобщо ще стигна до него. Може да изляза с тълпата, след като Хилгър и останалите се избият едни други.
Не исках да го оставям, но в думите му имаше резон.
— Късмет — пожелах му и натиснах бутона за първия етаж. Вратите се затвориха и асансьорът пое надолу.
Мамка му, не исках да оставям Хилгър. Толкова близо бяхме до разплатата. Замислих се.
Контейнерът за отпадъци срещу входа. Ако се скрия зад него и в случай че Хилгър се измъкне, можеше да ми се отвори възможност. Вероятността беше малка, но пък нямаше да изгубя нищо.
След трийсет секунди вратите на асансьора се отвориха във фоайето на сградата. Охранителят, когото бях видял на влизане, стоеше точно пред тях. Беше извадил пистолета си — 38-калибров „Специал“, и го държеше прекалено далеч пред тялото си. Нахлу вътре, без дори да ме погледне.
Изкрещя ми нещо на китайски — сигурно „Излизай“. Преди дори да разбере какво става, аз пуснах куфарчето, сграбчих протегнатия пистолет с две ръце, завъртях се и го изтръгнах. Той изкрещя от изненада и уплаха. След това се долепи към стената на асансьора и отново се разкрещя. Този път предположих, че е нещо от рода на „Мамка му!“, ако не и класическото „Не стреляй!“
Вдигнах куфарчето, излязох от асансьора и се огледах. Беше чисто. Натиснах бутона за тринайсетия. Вратите се затвориха, охранителят с ужасената физиономия изчезна зад тях и се разкара от главата ми. По-добре беше да не вижда какво ще стане. Надявах се, като пристигне на тринайсетия, Докс вече да го чака там. Можеше просто да го изхвърли и веднага да слезе долу.
Пресякох улицата, озовах се до контейнера и започнах да обмислям възможностите. Добро укритие и от двете страни. Но беше прекалено далеч от сградата. Ако Хилгър излезеше и се втурнеше наляво или надясно, щях да го изпусна. Ако успеех да намеря подходящо място, щеше да е по-добре да го причакам там.
Върнах се обратно. Бюрото на охранителя. Щеше да свърши работа. Започнах да се напъхвам отдолу.
Вратата на стълбището вляво се отвори с трясък и се удари в стената. Ал Джиб изхвърча навън. Вдигнах пистолета и се опитах да го взема на прицел, но той вече беше завил зад ъгъла.
Вратата се отвори отново. Обърнах се. Този път беше Дилайла. Подаде глава и се огледа наляво и надясно, хванала кимбъра с две ръце под брадичката си. Видя ме и попита:
— Къде отиде?
— Къде е Хилгър? — отвърнах с въпрос.
— Горе! Мамка ти, къде изчезна Ал Джиб?
Посочих с глава наляво. Тя изтича натам, без да каже и дума.
Обърнах се и направих две крачки към бюрото на охранителя. Направих още една крачка. След което изругах, обърнах се и се затичах след Дилайла, като пътьом метнах куфарчето в контейнера за отпадъци.
Забелязах я в паркчето на Площада със статуята и се затичах да я настигна. Тя подмина единия фонтан. Двойките по пейките се обръщаха след нея. Втурнах се напред, разбутвайки пешеходците. Прекосихме площада и пресякохме през натовареното движение по Чатър Роуд. Ал Джиб беше на около петнайсетина метра отпред. Тичаше бързо, но тя го настигаше. Беше доста добра на бягане.
Той изскочи на „Коннот“, без дори да забави крачка. Едно такси спря на косъм от него и шофьорът натисна клаксона. Ал Джиб събори някакъв минувач, но продължи. Някой изкрещя нещо. Таксито понечи да потегли, но в този момент пред него изскочи Дилайла. Шофьорът отново натисна клаксона. Прелетях покрай него само на няколко крачки след Дилайла.
Ал Джиб се затича по „Единбург“ в посока на ферибота „Стар Фери“. Ако не беше преценил правилно времето, щеше да се озове в задънена улица на южния край на пристанище „Виктория“. Но ако го беше изчислил, щеше да се качи на отплаващия ферибот. Повече от сто години маршрутът му осъществяваше връзката между Централното пристанище в Хонконг и „Цим Ша Цуи“ на Коулун. Двупалубните открити пътнически фериботи, някои стари колкото самата услуга, тръгваха на всеки седем минути и обикновено бяха претъпкани със стотици пътници.
Ал Джиб навлезе в терминала на ферибота. Дилайла го последва. Аз влязох няколко секунди след тях и се огледах. Тълпата беше многобройна и за миг помислих, че съм ги изпуснал от поглед. Огледах се трескаво и забелязах раздвижване на едно от стълбищата — качваха се. Някаква жена се надигаше от земята и крещеше. Дилайла сигурно за миг беше изпуснала Ал Джиб от поглед, след което го беше забелязала и беше изблъскала жената от стълбите. Последвах я и вече ни деляха само няколко метра. Пълноводен поток от пътници слизаше по стълбите отляво. Мамка му, фериботът беше пристигнал преди една-две минути — което означаваше, че всеки момент ще поеме обратно. Стигнахме до нивото на залата за заминаващи, Ал Джиб беше взел сериозна преднина. Очевидно беше осъзнал, че това е последната му възможност. Затича се още по-бързо и прескочи въртележката на входа към пристана. Събори масата на касиера и по земята се разпиляха монети. Човекът изръмжа нещо на китайски.
Ние също прескочихме касата. Пристанът беше празен — пътниците вече се бяха качили на ферибота.
На планшира стоеше един моряк с прът и отблъскваше тежкия плавателен съд. Ал Джиб спринтира към кораба, скочи и се приземи право върху релинга, като едва не събори моряка във водата. Дилайла го последва. Метна се върху релинга и се набра на ръце нагоре. Морякът изкрещя нещо, но не направи опит да спре кораба. Той продължи да се движи. Кърмата му всеки момент щеше да се отлепи от пристана.
Пъхнах пистолета в колана си отзад и продължих да тичам. Давай, давай…
Още докато се хвърлях във въздуха, разбрах, че няма да успея. Приземих се върху една от старите гуми, наредени под палубата, за да омекотяват удара при акостиране. Гумата сигурно вършеше работа на кораба, но не беше от голяма полза за човешкото тяло. Изкара ми почти целия въздух, но все пак успях да се прехвърля през предпазните перила. Изкатерих се на палубата и си плюх на петите.
Дилайла и Ал Джиб бяха изчезнали в тълпата от пътници, но беше останало нещо като пътека, в която гъчканицата не беше толкова голяма. Тя ми подсказа накъде да тръгна. Извадих пистолета и се втурнах между хората. Доволен бях, че на борда няма охранители, които да усложняват нещата. „Стар Фери“ е безопасен като алея в парка.
Само след няколко метра обаче пътеката, която следвах, се затвори. Тук, на долната палуба имаше стотици хора и вече не долавях и най-малкото раздвижване, което да ми подскаже къде са Дилайла и Ал Джиб. След по-малко от седем минути щяхме да акостираме на Коулун. Нищо нямаше да попречи на Ал Джиб да скочи на пристана и да се скрие в тълпата. Трябваше да го задържим на кораба.
Придвижих се към кърмата покрай редиците дървени седалки, но не виждах нищо от хората, които не бяха успели да седнат и стояха прави.
— Дилайла? — извиках — Дилайла?
— Тук — обади се тя накъде отпред. — Аз…
Гласът й прекъсна. Чух изстрел от голям пистолет. Разнесоха се писъци. Тълпата изведнъж се люшна към мен. Хората отпред се опитваха да избягат от стрелбата.
Втурнах се напред. В един миг всички се озоваха зад гърба ми. Тогава видях.
Ал Джиб някак беше успял да се промъкне зад Дилайла и й беше отнел пистолета. Сега я беше хванал отзад през врата и притискаше дулото към слепоочието й.
Спрях, извадих трийсет и осемкалибровия и го насочих към него с две ръце. Бяха на осем метра от мен. Още дишах трудно от гонитбата, а палубата на ферибота се клатушкаше от вълните. А Ал Джиб я държеше пред себе си като щит и се виждаше само част от главата му. Беше прекалено далеч, за да рискувам.
— Хвърли пистолета — изкрещя той. — Хвърли го или ще й пръсна черепа, кълна се в Аллах!
— Недей — отвърнах колкото можах по-спокойно, — защото тогава аз ще пръсна твоя.
— Хвърли го! Хвърли го!
— Чуй ме — опитах се да надвикам вятъра, който бръснеше палубата. — Не те знам кой си. И не ме интересува. Имах работа с Мани и я свърших. Нямам нищо срещу теб и си свободен да си отидеш. Но не и ако нараниш дамата. Тогава ще се наложи да те убия, разбра ли?
Той ме погледна отчаяно, но видях, че мисли. Не можеше да застреля Дилайла. Ако го стореше, времето, за което щеше да насочи пистолета към мен, ми стигаше да го направя на кайма.
— Хайде да помислим — казах. — И да намерим начин всички да си отидем по живо, по здраво. Защо не свалиш малко пистолета? След това и аз ще сваля малко моя. А след това ще продължим.
Той се отпусна съвсем малко. Добре.
— Не! — изкрещя Дилайла. — Застреляй го!
„Дяволите да те вземат, точно това щях да направя, ако ми помагаше поне малко…“
Ал Джиб стегна хватката около врата й.
— Хвърли пистолета! — изкрещя за пореден път.
Дилайла ме гледаше с невъобразима ярост и хъхреше:
— Застреляй го! Майка ти мръсна, застреляй го!
Ал Джиб я душеше, без да иска или нарочно. Разбрах, че изгубвам контрола над ситуацията. Беше толкова напрегнат, че можеше и неволно да натисне спусъка. Или да я застреля просто за да млъкне. Или да обърка каквото и да е друго.
— Хвърли проклетия пистолет! — изкрещя. — Кълна се…
С плавно движение Дилайла сведе глава и блъсна пистолета с дясната си ръка. Куршумът се заби в тавана. Бях толкова натъпкан с адреналин, че звукът ми се стори не по-силен от бенгалски огън.
Ал Джиб започна да навежда пистолета. Дилайла го хвана с две ръце. Втори изстрел.
Пристъпих напред. Дилайла беше помежду ни, точно пред тялото му, и освен това се движеха. Още бях прекалено далеч, за да стрелям.
Той пусна врата й и се опита с две ръце да си възвърне пистолета. Не стана. Вдигна глава, видя как се насочвам към него и разбра, че е изгубил.
Пусна пистолета и се дръпна встрани. Но скоростта при изстрелване на куршума от трийсет и осемкалибров пистолет е двеста и петдесет метра в секунда. И тъй като вече бях на по-малко от седем метра от него, изстрелът го достигна за една четирийсета от секундата, плюс или минус някоя наносекунда. Доста по-бързо, отколкото той можеше да се отдръпне. Попадна право в лицето му. Той се олюля и залитна към релинга. Аз го последвах, фокусиран в тялото му, готов да го довърша.
Встрани от мен се разнесоха още два изстрела. Попаднаха в ръката и крака му. Дилайла мина покрай мен, хванала кимбъра с две ръце, неумолима като ангела на смъртта.
Ал Джиб се опита да се изправи. Ала тя не спря. Застреля го два пъти в главата. Арабинът разпери ръце и полетя през парапета в тъмните води отдолу.
В продължение на секунда само стоях и я гледах. Продължавах да държа пистолета в готовност за стрелба.
Тя се спря задъхана, отвърна на погледа ми, но не особено съсредоточено. След това свали кимбъра.
Поколебах се за миг, защото знаех, че беше повикала Гил. Ала нещо в погледа и в стойката й взе решението вместо мен. Наведох пистолета надолу и го затъкнах в колана си.
Погледнах към носа на кораба. Светлините на „Цим Ша Цуи“ бяха на по-малко от минута разстояние.
Изминаха няколко секунди мълчание. Дилайла ми подаде кимбъра.
— Ето ти го. Аз и без това няма къде да го скрия, както сам каза. Може да ни потрябва.
Пъхнах и втория пистолет в колана си и я погледнах. Опитвах се да намеря думи.
— Трябваше да го направя — каза тя. — И заради теб.
— Защо пък заради мен?
— Някой ден Ал Джиб и другите като него ще взривят ядрено оръжие в някой град. Ще загинат половин милион души — семейства, деца, бебета. Но ако това се случи, няма да е защото съм могла да го предотвратя, но не съм. Ти също не би могъл да понесеш тази тежест. Нямаше да те оставя.
От страната на кораба, където пътниците щяха да слязат всеки момент, се чуха крясъци, ставаше някаква суматоха. Досега бях твърде зает с Ал Джиб, за да забележа какво се случва.
Двамата с Дилайла се присъединихме към тълпата. Хората най-близо до нас ни разпознаха като участници в току-що разигралите се събития и ни направиха път. Колкото повече напредвахме обаче, толкова по-рядко ни оказваха подобна любезност. Онези най-близо до кърмата не бяха видели какво е станало. Не знаеха кои сме и не им пукаше. Бяха чули стрелба и крясъци и искаха да се махнат от ферибота веднага щом акостираше. Стигнахме до точка, в която тълпата беше толкова плътна, че се изгубихме в нея като още двама уплашени пътници. Не можехме да минем по-напред. Просто стояхме и чакахме като всички останали.
Акостирахме след няколко секунди. В мига, когато корабът спря, хората се изсипаха от него. Повечето крещяха на китайски, но не разбирах какво казват. Знаех само, че трябва да се махнем оттук, преди някой да ни е посочил с пръст.
Излязохме от залата на пристана, минахме покрай часовниковата кула и се вляхме в тълпите по улиците и магазините. Минахме през подлеза на Солсбъри Роуд и поехме на изток към претъпканите с хора пазари около „Натан“. Азиатец и зашеметяваща блондинка — лесно щяха да ни намерят по описанието от ферибота, а преди това и от Китайския клуб. Но още не исках да се разделяме. Трябваше да приключа с това.
Стигнахме до югоизточния край на парка „Коулун“ и влязохме в него. Разположеният на хълм сред околните улици парк беше тъмен и, както можеше да се очаква в този час, безлюден. Минахме покрай скелетоподобните птичарници и силуетите на китайските градини покрай алеята на статуите и седнахме на стъпалата на малък амфитеатър до една от безмълвните скулптури. Извадих мобилния телефон с ваучера, включих го и се обадих на Докс. Той също имаше такъв. Докс вдигна моментално.
— Ей, готин. Надявах се да си ти. Не можах да не се усмихна.
— Аз съм. Ти добре ли си?
— Добре съм. На явката съм. Ти къде си?
— В парка „Коулун“.
— Извинявай, че питам, но това не е ли в грешна посока?
— За съжаление, да. С Дилайла последвахме Ал Джиб на ферибота.
— И какво стана?
— Мъртъв е.
— Е, звучи като щастлив край. Поредната победа на добрите и удар по силите на злото. Дилайла как е?
— Добре е. Заедно сме.
— Аха, ето защо сте се шмугнали в „Коулун“. Сигурен ли си, че имаме време за такива работи.
— Сигурен съм, че нямаме. Какво стана с Хилгър и Гил?
— Ако имаш предвид оня, който стреля по Хилгър, той е мъртъв.
— Как разбра?
— Хилгър го улучи, а когато Дилайла се втурна да му помогне, дъртият Али просто литна отгоре им и се понесе надолу по стълбите. След това Гил се представи много добре, като върна на противника си изстрелите, както беше легнал на стълбите под него, но Хилгър го простреля още веднъж и повтори номера с левитацията на Али. Спря само колкото да се обърне и да застреля кучия син право в главата.
— Майка му стара, да бяхме намерили един пистолет и за теб.
— Да, щеше да ми хареса да го застрелям, а и имах възможност. Поне успях да метна един стол по него, докато слизаше по стълбите. Падна, но стана и продължи.
— Ти и твоите столове. Трябва да го патентоваш. „Стол-фунг-до“.
Докс се разсмя.
— Да, открил съм, че някоя и друга мебел от време на време влиза в работа. Както и да е, не успях да настигна Хилгър, а и той беше въоръжен и опасен, а аз — само опасен. Малко ми е трудно без пистолет в ръката. Не знам ти как се справяш.
— Няма значение. Хилгър го познават в клуба. Даже имаше резервация за тази вечер. Полицията със сигурност ще го прибере на топло. И ще разберем дали сме прави, че е провеждал собствена операция.
— Мислиш, че покровителите му ще се откажат от него, така ли?
Поколебах се.
— Да, имам усещането, че той има… врагове. Хора, които биха били доволни да го видят отритнат.
— Кое ти дава това усещане?
— Не съм сигурен. Ще проверя нещо и ще ти кажа.
— Добре. Довърши си любовната среща и дай да се видим на летището. Градът на живота вече не ми се струва толкова гостоприемен, колкото сутринта.
— До един час съм там.
— Е, няма нужда да бързаш. Да не си помислиш, че половината хонконгска полиция търси някой с твоето описание.
— Добре, схванах намека — казах му откъде да вземе резервния пакет, който бях скрил на явката. Отговори ми, че го взема и тръгва.
Затворих и погледнах Дилайла.
— Гил е мъртъв — казах. — Докс видял Хилгър да го застрелва в главата.
Тя кимна със стиснати зъби и попита:
— Какво още?
Разказах и чутото току-що от Докс.
— Сега отивам да се срещна с него на летището. Ти идваш ли?
Тя поклати глава.
— Не още. Паспортът ми не е у мен.
Не казах нищо. Още бях бесен, че се беше обадила на Гил. Опитвах се да се успокоя.
— Пък и трябва да докладвам на моите хора какво е станало. Ще има доста въпроси.
— Ще се справиш ли?
— Не знам. Смъртта на Ал Джиб определено ще ми е от полза. Това е голяма победа, голяма. Ако се беше измъкнал, не знам какво щеше да стане.
Говореше необичайно бързо. Забелязах, че ръцете й треперят.
— Добре ли си? — попитах и я погледнах.
Тя кимна. Видях, че очите й се пълнят със сълзи.
— Ти май никога… — започнах, поколебах се и продължих. — Беше ти за първи път, нали?
Тя отново кимна и сълзите й рукнаха. Разтрепери се.
Гневът ми изчезна. Прегърнах я и я притеглих към себе си.
— Направи каквото трябваше — казах. — Точно както са те обучавали. Ще се оправиш.
Тя поклати глава.
— Не знам какво ми става. Трябва да съм щастлива, да ликувам, че е мъртъв. Искам да кажа — ликувах, точно след това. Но сега…
Целунах я по главата.
— Съзнанието ти знае кое какво е. На инстинктите ще им трябва малко време да го догонят. Ще видиш.
Тя избърса очи и ме погледна.
— Толкова ме беше страх, че ще избяга. Исках да го застреляш. Когато ми опря пистолета в главата, реших, че ще умра, и исках ти да стреляш пръв, за да го видя как умира.
Кимнах.
— Когато човек е сигурен, че ще умре, но това не стане, после се чувства зле. Напомни ми някой път да ти разкажа какво ми се случи миналата година в Квай Чунг.
— Ти така и не ми разказа всичко.
— Е, ще ми дадеш ли възможност?
Тя се усмихна и докосна бузата ми.
— Дай да се срещнем някъде. Не искам всичко да свършва така… Искам… Искам да очаквам.
Свих рамене.
— Имам ти телефона. И имаме чатрума.
Ръката й се плъзна по врата ми и ме погали, отсъстващо, нежно. Беше хубаво.
— Благодаря, че ми се довери — прошепна тя. — Исках да ти го кажа още на Пукет, но не го направих. Исках да ти кажа… колко много означава за мен.
Как можеше някой да ухае толкова хубаво, след като половин километър е преследвал терорист, едва не е загинал в хватката му и след това го е убил, беше за мен загадка, на която знаех, че винаги ще се възхищавам.
— Това, че на Пукет ти се доверих, май не беше най-умната постъпка в живота ми — казах.
Тя ме погледна с пламнал поглед.
— Беше. Колкото до това, че тази вечер повиках Гил…
Поклатих глава.
— Разбирам защо го направи.
— Налагаше се. Казах му, че трябва да убие Ал Джиб, а не теб, и че ти ни помагаш. Но той не ми повярва. И когато го видях да се цели в теб…
Осъзнах, че докосвам крака й. Казах:
— Знам, чух те…
Но тя ме придърпа и ме целуна.
Млъкнах. Целувката й се нагорещи от нула до сто градуса за около две наносекунди. Там, където седяхме, беше много тъмно.
Какво пък, по дяволите, Докс също ме беше връзвал да го чакам.
Взех от станция „Коулун“ експресния влак до летището и се обадих на Докс, когато пристигнах. Той беше там. Срещнахме се в залата на заминаващи пред офиса на „Юнайтед Еърлайнс“. Той още беше в костюм и с по едно куфарче във всяка ръка.
Ухили ми се, когато се приближих към него.
— Това май е твоето — каза и ми подаде едното куфарче. — Видях го до контейнера за боклук, докато излизах от Китайската банка. Не вярвам да си искал да го изхвърлиш…
— Не, просто се отървах от баласта, за да преследвам Ал Джиб. Радвам се, че си го прибрал. Пътуването без багаж поражда подозрения.
— А ние всички знаем колко мразиш да пораждаш подозрения — Докс упорито се взираше във врата ми.
— Какво? — попитах.
Усмивката му се разшири до галактически размери.
— Готин, убеден съм, че това по яката ти е червило. Държал си се като лошо момче. А сме по средата на операция и прочие. Още малко и ще си оставиш телефона включен и ще започнеш да сваляш катой и да вършиш други такива недискретности. Ако продължаваш така, околните ще започнат да подозират, че си човек, и неприятното задължение да ги разубеждавам ще падне само върху моите плещи.
Ръката ми се вдигна към яката.
— Аз… аз само…
— Стига си се обяснявал. Знам, че след битка стават такива неща. Този път поне не ти е трябвала виагра, басирам се.
— Не, просто се сетих за Тиара.
Той се разсмя.
— Браво, върна ми го! Мамка му, сигурно цял живот ще ми го натякваш. Абе, мислиш ли, че израелците все пак ще ни платят?
— Според мен е по-добре да ни платят. Че и отгоре.
— Сигурен съм, че Дилайла ще защитава каузата ни от все сърце. Тя е свястна дама.
— Не знам в момента точно какво й е положението. Ще има да й задават доста въпроси.
— Е, ако не й се уредят нещата с нейните хора, лично аз бих бил щастлив да я поканя в нашата банда от свободни наемници. Както вече съм казвал, бъдещето е в нас. Държавите по цял свят просто ще възложат всичките си грижи по отбраната на външни лица, за да могат да гледат повече телевизия, ще видиш.
Поклатих глава.
— Не мисля, че Дилайла ще се чувства добре на свободна практика. Тя не е такава.
— Е, да се надяваме, че няма да й се наложи да избира. Това не е щастлив момент от живота на войника, както сам знаеш.
— Не, не е.
— Е, сега накъде?
— Имам малко работа в Токио. На път за тук направих резервация за полета на „Азиана“ през Сеул. Излита в… — погледнах си часовника. — Дванайсет и половина през нощта. След два часа.
— Ами Рио? Не ти ли беше там къщата?
— Нещо такова. Сигурно ще се върна след Токио.
— Може да ти дойда там на гости. Тези бразилки… леле, не ми говори.
— Опитвам се.
Той се разсмя.
— Всъщност, ела — казах. — Ще се радвам да те видя. Може да посетим още някой бар за възрастни.
Той се разсмя отново.
— Ще ми е много приятно. Наистина.
Замълчахме.
— Ами ти? Къде отиваш? — попитах го.
— Ще мръдна до Щатите да видя нашите. Отдавна не съм им ходил на гости и ми липсват.
Кимнах и се опитах да си го представя. Бях изгубил родителите си преди толкова години, че самата идея за семейни събирания или изобщо срещи с близки ми се струваше извънземна. Но може би трябваше да я преосмисля.
— Родителите ти имат добър син — казах.
Докс грейна.
— Така е. И аз имам късмет с тях — погледна си часовника. — Имам билет за полета на „Пасифик Еъруейс“, който излита за Лос Анджелис в двайсет и три и трийсет и пет. И по-добре да побързам.
Протегнах ръка. Той ме погледна.
— Синко, това, че наскоро за малко не ме приеха за член в Асоциацията на случайните любовчии на катой, не означава, че не ти е позволено да изразяваш чувствата си към мен.
О, Боже, помислих си. Но прегърнах едрото копеле насред залата на летището.
Спах като мъртвец през цялото време до Сеул. Имаше петчасов престой, но оттам пътят до Токио беше кратък.
Зачудих се къде да отседна. Когато живеех тук, поддържах връзка с няколко хотела, които ми пазеха куфарите, докато съм „извън града“, ей така, за всеки случай. Но уговорките бяха много отдавнашни и не бях сигурен дали въпросните хотели още ми пазят нещата. А дори да ги пазеха, не знаех дали някой междувременно не беше открил тези уговорки. Реших, че ще е по-безопасно да намеря нещо ново.
Пристигнах на летище „Нарита“ в ранния следобед. Взех експресния влак до централната гара на Токио и отидох пеша, без никакъв друг багаж освен куфарчето, до „Четирите сезона“ в Марунучи. Попитах имат ли свободни стаи. Само един апартамент, така казаха. Заявих, че апартаментът ме устройва.
От магазина с надути цени във фоайето си купих тъмнозелен панталон и тъмносин мериносов пуловер. В апартамента се изкъпах и се избръснах с любезно оставените от хотела самобръсначка и други принадлежности. Извиках камериерката и й казах, че бих желал да се възползвам от услугата за гладене на дрехи до един час. Костюмът ми изглеждаше все едно съм живял в него.
Отидох в Гинза, за да си купя чисто бельо, риза и други необходими на един беглец вещи. Времето беше студено и ясно — любимото ми в Токио — и вятърът определено хапеше по зимному. Беше ми хубаво, че съм се върнал. Дори ми се струваше странно редно.
Докато вървях, се оглеждах, по-скоро да се насладя на околностите, а не за да гледам кой ми върви зад гърба. Пейзажът се беше променил малко от последното ми посещение. Някои магазини бяха различни, бяха изникнали нови сгради и „Старбъкс“ беше продължил кудзу инфилтрацията си в приземните части и фоайетата. Но духът на града си беше същият: начинът, по който можеш само с няколко крачки да преминеш от сумрака на подлеза на метрото в бляскавите магазини из Гинза; усещането за пари, които се печелят и харчат, за осъществени и пропаднали мечти; красивите хора в магазините и бабичките с остри лакти по спирките на метрото; усещането, че всички, покрай които минаваш — зад витрините на скъпите ресторанти, по тесните тротоари, в усамотената тишина на малките храмове, — искат да са тук, в Токио, тук и никъде другаде.
Сетих се за Ямаото и се зачудих кога, ако изобщо някога, щеше да стане безопасно да се прибера в Токио. Колкото и да обичах Рио, не го чувствах като свой дом и докато вървях из Токио, подозирах, че никога няма да го почувствам.
Купих каквото ми трябваше и се прибрах. Съвършено изгладеният ми костюм вече висеше в просторния дрешник на апартамента. Преоблякох се, излязох от хотела и се отправих към магазин за мобилни телефони, където си взех апарат с ваучер. Използвах го да се обадя на Канезаки.
— Хай — отговори той.
Отвърнах му с обичайното „здрасти“. Настъпи пауза. След това той каза:
— Ти си в Токио.
Аха, безспирният марш на идентификацията на обаждащия се и други такива сложни технологии.
— Да. Реших да те информирам какво открихме за онова в Манила. Освен това мисля, че и ти ми дължиш малко информация.
— Аз не успях да науча кой знае колко…
— Престани да ме будалкаш. Знаеш, че се вбесявам.
Поредната пауза.
— Къде си?
— В момента те наблюдавам.
— Наблюдаваш ли… какво искаш да кажеш?
Усмихнах се и си го представих как се озърта през рамо или през прозореца на кабинета.
— Шегувам се. На една станция на метрото съм. На изхода към „Марунучи Юг“.
— Аз съм близо до посолството. Да се видим след десетина минути, какво ще кажеш?
— Става. Обади ми се, като дойдеш.
Затворих.
Не мислех, че ще е склонен да доведе компания. И определено не му бях оставил време. Но въпреки това пресякох улицата и заех позиция за наблюдение на изхода. Старите навици умират трудно.
След десет минути той слезе от едно такси, сам. Застана на тротоара, защото знаеше, че преди да дойда, ще искам да го видя.
Направих един кръг, като използвах за прикритие таксита и пешеходци, след което се приближих откъм сляпото петно в зрението му. Но той се обърна, преди да се приближа достатъчно и да кажа „та-да“. Браво на него.
— Здрасти — поздрави ме и се усмихна. Протегна ръка и се здрависахме.
— Дай да се махаме оттук — предложих. — Съмнявам се, че правителството си губи времето да ви следи вас, шпионите, но все пак.
През следващия половин час проверявахме дали сме сами, след което влязохме в „Цута“ — кафене на „Минами Аояма“, в което обичах да ходя. Последния път бях тук с Мидори. Бяхме изкарали прекрасен следобед, странен предвид обстоятелствата, но пълен с безумни и глупави надежди. И беше много отдавна.
Седнахме един срещу друг на една от двете маси и си поръчахме еспресо. Вдигнах поглед към него. За последно се бяхме видели преди година и сега ми се стори остарял и помъдрял. Беше придобил някаква липсваща преди увереност, нова плътност, някаква тежест. Осъзнах, че Канезаки вече не е хлапе. Занимаваше се със сериозни неща и те на свой ред го бяха оформили. Както казваше любимият философ на Докс, когато погледнеш в бездната, бездната също поглежда в теб.
Известно време си бъбрихме за незначителни неща. На другата маса седяха две възрастни дами. Съмнявах се, че разбират английския, на който разговаряхме с Канезаки — съмнявах се, че дори ни чуват, — но през цялото време говорехме много тихо.
След като кафетата пристигнаха, рекох:
— Мисля, че е време да си разчистим сметките.
Той отпи от чашката си, кимна одобрително и отвърна:
— Нямам представа какво искаш да кажеш.
Знаех, че в крайна сметка ще ми каже. Давах си сметка, че ще ме накара да изкопчвам информацията, за да почувствам, че съм спечелил нещо и че придобитите сведения са ценни. Щеше ми се да пропуснем началните стъпки на този танц, но Канезаки винаги го играеше.
Е, сигурно имаше начин да ускоря нещата.
— Може да е съвпадение — подхвърлих, — но всеки път, когато се чуехме или си пишехме през последните дни, нещата, които ти казвах, моментално излизаха във „Вашингтон Пост“.
Той не отговори нищо, но по устните му плъзна едва доловима усмивка.
— Е, ако искаш да научиш какво стана в Манила и току-що в Хонконг, ще трябва ти да започнеш пръв.
Взех чашката си и се облегнах на стола. За момент оставих аромата да витае покрай лицето ми, след което отпих малка глътка. О, много добро кафе. Силно, но не натрапчиво; горчиво, но не прекалено екстрахирано; леко, но с плътността на букета от аромати. Пил съм кафе в Париж, Рим и Рио, По дяволите, даже в Сиатъл съм пил, където напитката е местната религия. Но по мое мнение нищо не може да се сравни с кафето на „Цута“.
Канезаки изчака доста време, за да ме убеди, че говори само защото съм го притиснал. Бях изпил половината си еспресо, когато наруши мълчанието.
— Откъде знаеш за Хонконг?
Сигурен бях, че ще се пречупи, и не успях да сдържа усмивката си.
— Защото идвам оттам.
Канезаки вдигна поглед.
— Мама му стара.
— Е? Този път започваш ти.
Той въздъхна.
— Добре. Хилгър е провеждал частна операция.
— Какво означава „частна“?
— Не се изразих правилно. Получастна. Нали се сещаш — като пощите: частни са, но ги субсидира държавата.
Канезаки отпи от чашата си.
— Какво е разузнаването за политиците? Продукт. Дори ние в общността му викаме така. Политиците наричаме „консуматори“. А какво искат всички консуматори?
— Ниски цени — изказах предположение.
Той се изхили.
— А ако консуматорът е толкова богат, че цената не го интересува?
— Тогава богат избор.
Той кимна.
— Точно така. И ако не ти харесва какво предлагат в един магазин, похарчваш парите си в друг. Виж какво направиха Щатите в Ирак. Не им хареса какво им казват от ЦРУ, пратиха там отряд от Пентагона и напазаруваха от тях.
— Значи Хилгър…
— Погледни на нещата по следния начин: съществува основа за конкурентен свободен пазар на разузнавателна информация. Независимо от съществуващата по закон структура, политиците винаги търсят разни други възможности, които да удовлетворят изискванията им, а ако не съществуват, да си ги създават.
Отпих от еспресото.
— Хилгър такава възможност ли е?
Той кимна.
— Вече почти десет години Хилгър гради собствена мрежа. В известен смисъл създаде частна разузнавателна агенция и продуктът му е добър. Доста политици разчитат на него.
— И какво стана? ЦРУ да не изревнува?
— Не е там работата. Много е ясно, че той може да прави неща, които Управлението не може — най-малкото при него няма правителствен надзор. Но не в това е проблемът. Той си е лична неправителствена институция.
— А ти какво правиш тук с мен?
Канезаки замълча. След това отговори:
— Хилгър беше покварен. Нямам предвид само двата милиона долара, които взе миналата година в Квай Чунг. Нещата са доста по-лоши. Помниш ли онзи щатски дипломат, когото убиха преди няколко години в Аман?
Кимнах.
— Направи го Хилгър, който си градеше легенда.
Това потвърждаваше чутото от разговора в Китайския клуб. Кимнах отново.
— Виж сега — продължи той, — според теб защо ни е толкова трудно да проникнем в терористичните мрежи? Защото има един прост тест за прием: убийство на високопоставен американски служител или друга жестокост. Ако можеш, значи си вътре. Е, ЦРУ не може.
— Но Хилгър очевидно може.
— Може и го направи. Той получи достъп до терористите, като сам стана терорист. Убийството в Йордания, сделките с Белгази, когото ти ликвидира миналата година, черен пазар на оръжие, пране на пари… Имам доказателства, че е знаел предварително за взрива в Бали. Двеста души загинаха там. За двете бомби в Джакарта също. И след всичко това мислиш ли, че изобщо си спомня кой е и какво прави?
— Не знам.
— Това е като „теорията за лудия“ на Никсън. Ако искаш хората да те мислят за луд, започваш да правиш луди неща. Което по нищо не те отличава от лудите. Каква е разликата?
— Кажи защо подаваше информация на „Пост“?
Той сви рамене.
— Трябваше да окажа натиск върху мрежата на Хилгър. Публичността е натиск.
— В първата статия се твърдеше, че онези двамата са действащи агенти, а не бивши.
— Както вече ти казах, бяха бивши агенти. Но ако в статията се напише, че са настоящи, в Ленгли щяха да се изправят пред повече въпроси и на Хилгър щеше да му стане по-напечено.
— Значи „добре осведомените източници“, за които се споменаваше в статията…
— Да, с него говориш.
Кимнах одобрително.
— Ами „Гирд Ентърпрайзис“?
— Една от основните компании на Хилгър, така си мисля. Скоро ще разберем. Медиите се нахвърлиха като лешояди.
— След като ти им го подхвърли.
— Разбира се — отвърна и за момент доста ми заприлича на Тацу.
— Сигурен ли си, че дискредитирането на Хилгър е правилно? — попитах. — Той доста се беше доближил до онзи Ал Джиб…
— Али Ал Джиб ли? — възкликна и очите му се разшириха.
— Да познаваш друг?
— Откъде знаеш?
— От срещата им в Китайския клуб в Хонконг снощи.
— Среща… мамка му! Ал Джиб сега къде е?
— Според мен вече са извадили трупа му от пристанище „Виктория“. Освен ако не е доплувал до брега с пет куршума в тялото.
Канезаки невярващо поклати глава.
— Значи ти си бил в Китайския клуб?
Свих рамене.
Той отново поклати глава.
— Някой трябва да ти даде медал.
— Ще се задоволя и с пари. А ти откъде знаеш, че Хилгър не е разработвал Ал Джиб и че не се е опитвал да го вербува? Ал Джиб можеше да го отведе до други източници.
Канезаки си пое въздух и го изпусна.
— Кой може да каже какво Хилгър е възнамерявал да прави с Ал Джиб? Този човек е мръсник.
Отпих от чашката.
— И сега какво ще стане с него?
Той сви рамене.
— Не мисля, че има големи шансове, но още не разполагам с цялата информация. Какво се случи в Китайския клуб?
Разказах му, като изпуснах участието на Докс и Дилайла.
Той не продума нищо, докато говорех, само невярващо клатеше глава. Когато свърших, каза:
— Значи си очистил и Мани. Не мога да повярвам. Настина трябва да ти дадат медал.
— Как не ми хрумна преди седмица да те питам какво даваш, ако ги очистя? Сигурно бих могъл да се пенсионирам.
— Това ще бъде тежка загуба. Навярно не е редно да те питам този път за кого си работил?
— Навярно.
— Добре. Мога и сам да се сетя.
— Сещай се каквото искаш.
— Е, от разказа ти съдя, че Хилгър едва ли ще оцелее. Всичките му покровители ще се изпокрият за нула време.
— Не знам. Този тип умее да оцелява. Виж как извъртя нещата в Квай Чунг миналата година, а освен това пипна и два милиона долара. Не бих го подценявал.
— Не го подценявам.
Допих си еспресото и оставих чашката на масата.
— Продължаваш ли да поддържаш връзка с Тацу? — попитах.
— От време на време — отвърна предпазливо и аз разбрах, че е доста често.
Кимнах.
— Общувай повече с него. Той е извървял тясната пътека, по която ти преди известно време пое, и е успял да не падне. Това е рядък случай. Няма да ти навреди, ако научиш тайната му.
— За каква пътека говориш?
— Тази, в чийто край целта оправдава средствата.
Той кимна.
— Е — изправих се аз, — след като току-що съм елиминирал две позиции от несъществуващия списък с терористи на Чичо Сам, предполагам, че мога да разчитам ти да платиш кафето.
Той стана и се усмихна.
— За мен ще е удоволствие.
Погледнах го.
— От собствения си джоб ли ще го платиш? Или ще се бръкне правителството?
— Аз ще платя.
Протегнах ръка и стиснах неговата.
— Кио цукеро йо — казах. Пази се.
— Со шимацу — отвърна той. Ще се пазя.
Хилгър седеше в залата за заминаващи пътници на международното летище на Хонконг и чакаше полета си до Шанхай. Слънцето беше изгряло. Чувстваше се изморен.
Нощта се оказа дълга. Унищожаването на досиетата не му отне много време. В крайна сметка бяха електронни. Събирането на най-важната техника също не беше проблем, тъй като по-голямата част от нея бе прибрана в чанта — цивилен еквивалент на комплекта, който ги бяха учили да поддържат в готовност в армията. Но в мрежата му имаше хора, които трябваше да бъдат предупредени. Имаше роднини, които трябваше да бъдат подготвени. А също и политици, които трябваше да бъдат отказани да си врат носовете. И всяка поредица от обаждания беше по-трудна от предишната.
Не се тревожеше за себе си. Беше подготвен за този ден и предпазната му система се включи безотказно. Но дори и да не беше, ударът нямаше да е фатален. Не можеше обаче да преглътне пълния провал на операцията си. Беше толкова близо до огромно постижение. Америка беше в смъртна опасност, а той не можеше да стори нищо, за да я предпази. След като бяха смазали операцията му, най-лошото беше неизбежно.
Веднъж прочете една статия за степните пожари, които пламват на всеки няколко години в Южна Калифорния. Някакъв специалист обясняваше, че поради застрояването на крайградските региони малките пожари, чрез които природата прочиствала тревата и ниската растителност, вече не били допускани. Вследствие на това година след година тревата ставала все по-гъста и суха, и по-податлива на запалване. Според експерта рано или късно нещо подпалвало треволяка. Статистиката била неумолима.
Хилгър гледаше почти по същия начин на нападението над Америка с оръжия за масово унищожение. По света се търгуваше толкова много ядрен материал от постсъветската епоха и толкова много фанатици желаеха да го използват, че беше само въпрос на време. Но никой не искаше да приеме този факт, също както собствениците на къщи в предградията на Лос Анджелис не желаеха да повярват, че малко сажди по дърветата всяка година са нищожна цена в сравнение с шибания огнен ад. Така беше устроено човешкото съзнание. И нищо не можеше да се направи.
Той отвратено поклати глава. Този начин на мислене му напомняше за принципа, по който общините поставяха светофари. След определен брой катастрофи на някое кръстовище някой политик се почесваше по главата и заявяваше: „Тук не трябва ли да се постави светофар?“ И тъкмо с това щяха да се занимават, докато Ню Йорк изчезваше под атомната гъба.
А дали нямаше прекалено високо мнение за тези идиоти? Е, Ню Йорк е изпепелен… може да поспрат за малко, след което пак ще се заемат да измислят американско име на френските пържени картофки и да забраняват гей браковете и други животрептящи проблеми.
Да, политиците бяха роби на Нефта с главна буква или бяха безмозъчни, или и двете. Ако някой можеше да предотврати катаклизма, това беше Хилгър и екипът, който беше изградил.
Въздъхна. Ал Джиб беше много важен обект. Ако беше успял да научи поне малко за контактите му и за това, къде е посял знанието си, можеше наистина да успеят да набутат поне част от шибания дух обратно в бутилката. Но вече не. Ал Джиб сигурно нямаше да иска и да чуе за Хилгър след всичко, което стана. Ако още беше жив, разбира се. Онази блондинка в Китайския клуб, която и да беше тя, се бе понесла подире му като гладна лъвица след газела.
Е, имаше и добри новини. Когато попиканият тип, с когото контактуваше в Съвета за национална сигурност, беше започнал да се дърпа след въпроса дали Белият дом ще подкрепи Хилгър в поредната каша, наложи се да му каже, че ще избухне голям скандал, когато списъкът с неговите, на Хилгър, клиенти излезе на бял свят. Там фигурираше както името на въпросния господин, така и имената на доста други важни политически персони. Последвалото безпомощно мълчание беше един от най-приятните звуци, които Хилгър беше чувал. Планът на важната клечка само да казва: „Нямам спомен за това събитие, сенаторе“ и „Не си спомням за тази среща, сенаторе“, и „Не бих си представил да извърша такова нещо, сенаторе, защото не би било редно“, просто нямаше да е адекватен и онова лайно го знаеше.
Хилгър се беше потрудил да му обясни, че не е Едуин Уилсън. Ако тръгнеше към дъното, щеше да завлече със себе си доста хора, първият от които господин Връзкаря от СНС. Трябваше ли да обяснява още? Не, беше отвърнал онзи с тъничък писклив гласец. Било му станало напълно ясно.
Уилсън беше служител на ЦРУ, предполагаемо уволнен през 1971-ва, но продължил дейността си като шпионин и след това, извършвал убийства, прал пари и продавал пластични експлозиви на държави като Либия, докато не бил окошарен през 1983-та. Уилсън твърдял, че изобщо не е напускал Управлението и че е действал в одобрена операция; правителството, както и трябваше да се предполага, твърдяло, че той лъже. Хилгър не знаеше истината — информацията се пазеше доста зорко, както и тази за него, — но подозираше, че наистина е било операция. Как се става приближен на Кадафи? Като му продаваш каквото иска. И тогава е имало хора, които са разбирали този принцип, както ги имаше и днес, и Хилгър беше един от тях.
Грешката на Уилсън беше, че не бе събрал доказателства, уличаващи работодателя му. Хилгър се беше подготвил по-добре. Онези, които бяха достатъчно алчни да инвестират парите си при него, бяха и глупави. Служителите на СНС нямаше как да обяснят присъствието си в един и същ списък с мерзавци като Мани. Щеше да им се наложи да подкрепят Хилгър или да се провалят заедно с него.
Колкото до Управлението, последното, което му трябваше, беше още един Уилсън. Дори да се отрекат от Хилгър, пресата щеше да пощурее от втори такъв скандал. Разните му комисии от Конгреса, разпитите под клетва, разследването на финансите, новите нива на надзор… никой не искаше нищо подобно, имаше толкова много по-важна работа за вършене. Пък и хората на Хилгър вече разпространяваха слуха, че лично той стои зад отстраняването на Мани. А ако се окажеше, че и Ал Джиб се е споминал, Хилгър щеше да си припише и него. Естествено, със знанието, че новият директор ще си присвои каквито си иска заслуги за операцията. Политиците устояваха на подобни изкушения колкото наркоманите на порция качествена дрога. По същия начин щеше да купи хонконгската полиция и връзката си в Хонконг. С правилната комбинация от увещания и стимули цялата работа щеше да утихне съвсем скоро.
Разбира се, прикритието на Джим Хилгър беше окончателно съсипано и като начало покровителите му сред хонконгските китайци щяха да го обявят за персона нон грата и да го изритат от града. Хилгър беше решил да им спести труда. Отдавна си подготвяше внимателно самоличност и жителство в Шанхай. Когато властите се появят в хонконгския му апартамент или в офиса му, което може би се случваше точно в този момент, няма да го заварят там, за да ги посрещне.
Щеше обаче да му липсва гледката от кулите на Международния финансов център. Е, не че в Шанхай нямаше небостъргачи. Градът се разрастваше толкова бързо и имаше толкова много чужденци, че едва ли щеше да е проблем да се впише в него и да се издигне отново.
В един момент се сети за Рейн и усети как лицето му се сгърчва от яд. Удиви се на реакцията си. В крайна сметка Рейн не беше действал умишлено в негова вреда. Бяха го наели за поръчка и той я беше изпълнил. Хилгър постоянно използваше такива хора; нищо лично. Защо тогава го приемаше лично в момента? Беше глупаво. Вярно, Рейн беше провалил всичко. Бе сринал години усилия на Хилгър и без да знае, беше поставил в опасност живота на милиони невинни хора. Но не беше го искал, нито е бил осведомен. Хилгър просто трябваше да си даде време да му мине.
Или пък да намери копелето и да го застреля в главата. Нямаше да е оправдано, нямаше дори да е постъпка на зрял човек, но сигурно щеше да спи по-добре.
И онзи скапан Докс, него също. Някой го беше повалил със стол, докато се спасяваше по стълбите на Китайския клуб, и имаше доста добра представа кой би могъл да бъде. На гърба му имаше оток с размера и цвета на патладжан.
Едно по едно, помисли си. Първо Шанхай. След това засилване на контрола. После спасяване на остатъците от операцията.
След което щеше да дойде ред на Рейн и Докс. И Господ да им е на помощ тогава.
След като оставих Канезаки в „Цута“, се обадих на Тацу. Попитах го дали иска да излезем на ранна вечеря. Отвърна ми, че нямал нищо против. Определих му среща в „Цукумо Рамен“ — един от най-добрите ресторанти за юфка в града. Кухнята на Рио е превъзходна, но за мен рамен е храна за душата, а „Цукумо“ е от най-добрите. Липсваше ми и бях доволен, че имам възможност да се върна.
По път минах през едно интернет кафе в Аояма. Очакваше ме съобщение от Дилайла. То гласеше:
„Докс беше прав, Гил е мъртъв. Никога не ми е бил приятен, но въпреки това ми е много тъжно. Не знам какво ще стане със света, ако няма хора като него. Моето правителство няма да признае, че е бил агент от службите му, разбира се. Но поне семейството му ще може да го погребе и да го оплаче както трябва. Надявам се някой ден да мога да им кажа какво е станало. Близките му трябва да знаят, че е герой.
Моите хора преведоха парите ти в съответствие с инструкциите, които си им дал. Плащат ти изцяло за Лави. Освен това ти плащат още толкова и за Ал Джиб. Има и премия.
Сега не знам какво следва. Текат доста срещи, като обектът съм аз. През повечето време не ми пука изобщо.
Ще ми се да те видя отново. Надявам се да е скоро.
Проверих чатрума с Боаз и Гил. Имаше съобщение. Приличаше на фактура и съвпадаше с казаното от Дилайла. До сумата, която тя беше определила като „премия“, пишеше:
„Без лоши чувства.“
И електронна усмивка. Едва сдържах смеха си. Сигурно беше Боаз.
Проверих сметката, която им бях дал. Всичките пари бяха там. Преведох на Докс половината, след което поех към срещата с Тацу. Щях да отговоря на Дилайла по-късно.
Взех такси до „Хиро“ и повървях пеша. Тацу вече седеше на бара. Той стана, обърна се и пое ръката ми. Усмихваше се широко и на мен ми стана приятно, че някой е толкова щастлив да ме види. След това осъзнах, че и аз се усмихвам също толкова широко.
Беше доста рано и успяхме да си намерим маса. Поръчахме си марукуй рамен, приготвени с пресни спагети и домашна моцарела от Хокайдо, върху основа от мисо, както и две бири „Йебуцу“. Докато се хранехме, говорехме за незначителни неща, точно както си бяхме обещали, и аз почти се разтревожих от приятното усещане. Започвах да се пристрастявам към вечерята в компания.
След като свършихме с ястието и си поръчахме по още една бира, попитах:
— Всичко наред ли е?
— Кое да е наред?
— Каза, че искаш да говорим за нещо лично. Което, както всички знаят, не е типично за теб.
Той се усмихна.
— Всичко е наред, благодаря ти.
— Семейството? Дъщерите?
— Всички са добре, много добре. Вече съм дядо, нали знаеш. Най-голямата ми дъщеря.
— Да, последния път, като говорихме, ти спомена, че е бременна. Момче, нали?
Той кимна и за миг не видях в очите му и следа от обичайната тъга.
— Прекрасно малко момченце — каза и лицето му грейна.
Сведох глава в поклон.
— Честито, приятелю. Радвам се за теб.
Той отново кимна.
— Благодаря. Но личният въпрос не се отнася до мен. А до теб.
Поклатих неразбиращо глава.
Той отвори очуканото си куфарче, извади хартиен плик и ми го подаде. Бръкнах вътре и намерих една черно-бяла снимка. Още преди мисълта ми да схване изображението, забелязах обстановката: от леко размазания фон, скъсената перспектива и малката дълбочина на фокуса разбрах, че е направена от разстояние с телеобектив.
На снимката Мидори седеше на маса в някакъв ресторант на открито, мястото приличаше на Америка, може би Ню Йорк. До нея имаше детска количка. Малко японче, почти бебе, седеше в скута й с лице към нея. Мидори му правеше муцка — със свити устни и издути бузи, — а детето посягаше към носа й и се смееше.
Сърцето ми заби като барабан. Винаги става така, когато наистина посмея да си я представя и да се порадвам на образите с острота на бръснач от моментите ни заедно. Но тази снимка, буквално стопкадър от живота, който тя живееше на другия край на света, засили реакцията. Опитах се да не го показвам.
— Тя се е… омъжила? — попитах, обзет от смесени чувства.
— Не. Не се е омъжила.
— Тогава…
Вдигнах поглед към него. Той кимна и се усмихна с дълбоко и странно мило съчувствие.
Моите инстинкти, така фино настроени за насилие, са направо смешно безполезни, когато стане въпрос за душата. Бумтенето в гърдите ми се усили, тялото ми напълно разбра, докато съзнанието ми се мъчеше да го догони. Извърнах глава, защото не исках да вижда лицето ми.
Припомних си последната ни нощ заедно в стаята в „Парк Хаят“ в Токио преди две години. Бяхме правили любов трескаво, макар Мидори вече да знаеше кой съм и какво съм сторил с баща й; макар да разбирахме, че това ще е последната ни среща; макар да знаехме цената.
Не знаех какво да кажа, по дяволите. От устата ми май излезе нещо като „Господи“.
Опитах се да се съвзема, но не ми се удаде. Накрая успях да се хвана за някакъв оперативен недостатък.
— Кой я е снимал? Ти ли?
След кратко мълчание Тацу отговори:
— Не. Хората на Ямаото.
Погледнах го. Лицето ми отново беше безизразно. Мисълта за Ямаото ми помогна да се съсредоточа. С нея отново бях на позната територия.
— Защо?
— Тя е единствената известна нишка, която води към теб. Ямаото е пратил хора да я наблюдават от разстояние, в случай че отново се появиш в живота й.
— Този негодник има нужда от психиатър.
— Ти го победи два пъти. Първо, като му взе диска. Второ, като ликвидира адютанта му Мураками. Той е горделив и злопаметен.
— Тя… те в опасност ли са?
— Не мисля. Той се интересува от нея само като от средство да се докопа до теб.
— Как се сдоби със снимката?
— Чрез претърсване на вещите на един негов приближен.
— Законно претърсване?
Тацу поклати глава.
— Не съвсем.
— Значи има шанс приближеният да не знае, че снимката липсва.
— Уверявам те, че дори не подозира. Моите хора изтеглиха съдържанието на цифровия му фотоапарат, но не са го насилвали по никакъв начин. Няма как да разбере, че сме претърсили вещите му. Невъзможно е Ямаото да узнае, че си открил съществуването на… сина си.
Имаше някаква странна вещественост в тези последни думи. Те сякаш увиснаха във въздуха.
Син, помислих си. Нямаше смисъл в тази дума. Баща ми имаше син. Но аз нямах.
— То… момче ли е?
Тацу кимна.
— Поразпитах дискретно тук и там. Нарекла го е Коичиро. Ко-чан.
— Откъде знаеш… откъде си сигурен, че е мой?
Той сви рамене.
— Не виждаш ли, че прилича на тебе.
Това дори не ми го побираше умът. Бях объркан и осъзнавах, че съм в нещо като шок.
— Защо ми показа тази снимка? — попитах с усещането, че вървя опипом в пълен мрак. Защото си бях подредил мислите. Всичко беше свършило. Все едно беше мъртва, утешавах се със спомените.
Искаш да кажеш, измъчваше се.
— Предпочиташ да не ти я бях показал ли?
— Какъв е смисълът? Дори да исках, дори тя да искаше, не мога да се видя с нея, докато Ямаото ме търси.
Млъкнах и усетих прилив на гняв. Погледнах го.
— Затова ли ми каза?
Той сви рамене.
— Някои от мотивите ми определено са себични. Други не са. Знаеш не по-зле от мен, че ти трябва някаква връзка със света, нещо, което да те отклони от нихилистичния път, по който вървиш. Съдбата явно е решила да се намеси.
— Точно така. За да се махна от бизнеса с убийствата, трябва само да убия още няколко души.
— Изречено по този начин, звучи парадоксално. Но все пак описа правилно същността на въпроса.
Поклатих глава. Опитвах се да проумея.
— Няма никога да мога да ги видя, ако първо не убия Ямаото.
— Да.
— А Ямаото е умен. Разбира, че нещата се променят. Което означава, че е много вероятно да подсили охраната си.
— Най-вероятно точно това ще направи.
Погледнах го.
— За Бога, защо просто не го арестувате? За какво ви плащат?
— Ямаото е виден политик с много покровители и ти го знаеш. Ако направя опит да го арестувам, просто ще ме уволнят. Той е недосегаем за обичайните способи.
— Аз дори не знам дали тя ще поиска да ме види. Защо не ми се е обадила?
— Има ли ти адреса?
— Не. Но е можела да се свърже с теб.
Той сви рамене.
— Може би се колебае. И кой не би се колебал? Вярно, че не ти се е обадила. Но от друга страна, е родила детето ти. Тя е майка на сина ти.
— Господи — повторих. Зави ми се свят.
— Странно нещо е да имаш дете. Променя напълно най-фундаменталните ти приоритети. Когато се роди най-голямата ми дъщеря, осъзнах, че ще направя всичко — всичко, — за да я защитя. Ако се наложеше да се подпаля, за да я спася от нещо, щях да го сторя с огромно облекчение и благодарност. Това е нещо невероятно, огромна привилегия да обичаш някого толкова много, че той да промени цената на собствения ти живот.
— Не знам дали съм готов за това — имах чувството, че съм излязъл от тялото си и вместо мен говори някой друг.
— Естествено, че не си. Никой никога не е готов. Защото тази привилегия идва с отговорност — той прехапа устните си. — Когато синът ми почина, не можах да направя нищо, за да го спася. Всичко, което бих сторил, при това с най-голяма радост, нямаше никакъв смисъл. Не можеш да си представиш какъв удар е да знаеш, че най-ценното, върху което имаш власт — собственият ти живот, — няма никаква стойност като разменна монета или подкуп, за да спасиш живота на детето си.
Тацу отпи от халбата.
— Ето виждаш ли, през целия си живот си вярвал, че слънцето се върти около земята. Сега ще откриеш, че е обратното. С всички последствия.
Не намирах думи. Главата ми се беше замаяла, но поръчах по още една бира.
Известно време пихме в мълчание. В един момент Тацу попита дали искам да остана сам. Отвърнах му, че не искам, че предпочитам да остане с мен, че се нуждая от компанията му. И че просто искам да помисля.
След още три бири казах:
— Не мога да го осмисля още. Не и за една вечер. Но ще направя едно нещо. И искам ти да ми помогнеш.
На Тацу му отне няколко дни, за да се справи, но накрая успя да разбере къде да намеря филипинската съпруга на Мани. Имах предчувствието, че след онова, което за малко не го беше сполетяло в Манила, Мани я е изпратил при родителите й извън града, и се оказах прав.
Докато изчаквах информацията, останах в апартамента си в „Четирите сезона“. Хотелът беше прекрасен и беше добра база, от която да извършвам посещенията си на разните места из града, които толкова ми липсваха в доскорошното ми изгнание. Избягвах местата, които бях посещавал често и където можеха да ме познаят, защото по никакъв начин не исках да ме засече радарът на Ямаото. Но имаше и много инцидентни спирки, където можех да се връщам без опасност да ме разпознаят: барове като „Тейзе“ и „Бо Соно Ни“ в Ниши Азабу; храмове като „Томиока Хачимангу“, където глицинията скоро щеше да цъфне; ярко, осветени булеварди като „Чуо-дори“ в Гинза и сумрачни алеи и задни улички, които дори нямаха имена.
Разбрах, че Тацу е прав за земята и слънцето. Всичко, което виждах, се съизмерваше правилно с шаблона в паметта ми, но въпреки това контурите бяха едва доловимо и необяснимо различни. Мисълта, че съм станал баща, надделяваше над всички останали. Бях видял детето си само на някаква долнокачествена шпионска снимка, допреди няколко дни не бях подозирал за съществуването му и въпреки това неочаквано се чувствах свързан с едно възможно бъдеще по начин, който не си бях и представял. Не само аз имах син, покойните ми родители се бяха сдобили с внук. А връзката, която детето ми даваше с Мидори, бе нещо, което интуитивно долавях, че никога няма да бъде отречено, та дори и след това, което бях сторил с баща й. Не знаех дали новият живот компенсира сделката за смърт от миналото, но си помислих, че има вероятност, и тя ме изпълваше с плашеща надежда.
Отговорих на съобщението на Дилайла и й писах, че се нуждая от почивка както никога през живота си. Че през следващите дни има някои неща, за които трябва да се погрижа, но след това бихме могли да се видим където тя каже. Попита ме дали съм ходил в Барселона. Отвърнах, че не съм, но че винаги съм искал да отида. Разбрахме се да държим връзка през следващите седмици, докато ситуацията се нормализира и се погрижа за неуредените въпроси.
Всеки ден проверявах няколко сайта и най-вече този на „Вашингтон Пост“. Надявах се да видя името на Хилгър във вестниците. Както спомена Канезаки, публичността щеше да извади Хилгър от бизнеса и дори да накара покровителите му да се обърнат срещу него. Но засега нямаше нищо и ми се струваше, че няма и да има. Хилгър беше прекалено умен.
На стрелбата в Китайския клуб и на ферибота беше отделено доста внимание в „Саут Чайна Морнинг Пост“ и в някои други местни вестници на английски. Очевидците бяха дали описание на участниците, но досега единственият „арестуван“ беше бял — Гил, — който умрял от огнестрелните си рани, преди да бъде разпитан. Тялото на Мани било идентифицирано. Отървалият се само с ужасен махмурлук от конската доза приспивателно и с огромна цицина на главата бодигард идентифицирал покойния си клиент в полицията. И от мръсните води на пристанище „Виктория“ бил изваден някакъв труп. Полицията проверявала зъбните му отпечатъци и ДНК, но още не знаели кой е мъртвецът.
Една вечер седях в едно интернет кафе в един от любимите ми квартали в Токио — Минами Азабу, когато дойде съобщението на Тацу. Беше кратко: адрес в Батангас, на два часа път с кола южно от Манила. Както обикновено не питаше защо ми е необходима тази информация, но краткият послепис разкриваше, че вече знае.
„Беше ми много приятно да те видя онази вечер. Мисля, че трябва да се срещаме по-често. И двамата няма да ставаме по-млади.
Кажи как смяташ да процедираме по въпросите, за които говорихме. Бъди сигурен, че ще разполагаш с всички мои ресурси, които могат да ти бъдат от полза.
Късмет с това, което трябва да направиш първо.“
„Всички мои ресурси, които могат да ти бъдат от полза.“ Е, това беше показателно. Не ставаше въпрос само за ранга му в японското ФБР — Кейсацучо. Това беше най-малкото. Тацу разполагаше с лоялни кадри, както и с други активи, заради които на всеки закоравял шпионин биха му потекли лигите. Трябваше да помисля по въпроса. Но първо най-важното.
Уредих си пътуването по интернет, прехвърлих пари от една офшорна сметка в друга, след което се отбих в „Ситибанк“ за да изтегля голяма сума пари — пълния размер на възнаграждението за Мани. Взех банкнотите от по петстотин йени — общо четири пачки — и ги сложих в куфарчето.
Излязох и напазарувах някои неща наоколо: традиционни японски сладкиши като дайфуку, сакура-мочи и кашива-мочи; кимоно и чехли гета; няколко пакета висококачествена хартия за калиграфско писмо. Във всички магазини увиха покупките ми естетично и старателно — очевидно бяха подаръци, нали така — и ги сложиха в красиви торбички.
След като приключих с пазаруването, се отбих в „Кинко“, където изрязах съдържанието на единия пакет калиграфска хартия така, че да приюти пачките банкноти. Опаковах отново пакета и го поставих в съответната торбичка.
Напуснах хотела рано на следващата сутрин и взех полет до Манила. Пристигнах в девет и половина и безпроблемно минах през митницата заедно с още десетина токийски бизнесмени, всички понесли традиционни подаръци от екзотична Япония. Взех такси до „Мандарин Ориентал“ на „Макати“. Обясних, че не съм гост на хотела, но имам работа в града и бих желал да наема за половин ден кола с шофьор. Естествено, плащах в брой. Казаха, че няма проблем и незабавно ми осигуриха „Мерцедес“ Е230. Дадох на шофьора адреса и потеглихме.
Времето беше обичайното за региона — горещо и влажно, а смогът направо молеше да бъде издухан от поредния ураган. По пътя подмених безобидното съдържание на куфарчето с четирите пачки.
По някое време възелът в центъра на Манила се разплете и скоро поехме покрай оризища и палмови плантации. Бях видял същия пейзаж само преди няколко дни, но днес ми се стори различен. По-негостоприемен. Може би непрощаващ.
Загледах се в нивите и фермите и се зачудих дали жената е научила за смъртта на Мани. Бяха минали само няколко дни и реших, че не е невъзможно новините още да не са стигнали до нея.
Пътят се стесни и се осея с дупки. На два пъти се наложи шофьорът да спира и да пита за посоката. Но накрая се озовахме пред ниска паянтова постройка в края на разкалян път, целия в локви. Няколко мършави крави размахваха опашки около къщата. Пилета и кучета се разхождаха във всички посоки. Отпред на пластмасови столове бяха насядали десетина души. Голямо семейство, няма спор, но нямаше начин всички да се побират в малката къща. Нещо се беше случило, някаква трагедия, и бяха дошли да окажат подкрепа, да помогнат на опечалените да преживеят загубата.
Видях жената на Мани да седи срещу две други млади жени, които бе възможно да са й сестри. Момчето апатично се бе отпуснало в скута на възрастна жена, която сигурно беше баба му. Сцената ми беше до болка позната и за миг решителността ми се разклати. След това по ирония на съдбата същите ледени щори, които се бяха спуснали, за да ми позволят да убия Мани, започнаха да се спускат отново, за да ми позволят и този път да направя някакво движение.
Излязох от колата. Забелязах, че разговорите секнаха. Събралите се хора ме оглеждаха любопитно. Взех куфарчето и пристъпих уверено към жената на Мани. Сведох глава в поклон, преди да проговоря.
— Адвокат съм и изпълнявам завещанието на Манхайм Лави — обърнах се към нея. С костюма и с куфарчето в ръка изглеждах точно такъв. И ако типичният адвокат се държи сковано в моменти като този, значи ролята ми се удаваше без усилие, защото ми бе трудно дори само да я погледна в очите.
Тя се изправи. Беше дребна и много красива, и като повечето филипинки изглеждаше доста по-млада, отколкото навярно беше.
— Кажете — проговори на английски с лек акцент.
— Господин Лави остави точни инструкции на моята фирма, които да бъдат изпълнени в случай на негова смърт. Според тях известна сума пари трябва да бъде преведена на вас в полза на… сина ви.
Предполагах, че Мани вече се е погрижил за тях. Но тъй като имаше семейство в Йоханесбург, може и да не беше. Не ме интересуваше. Не беше в това работата.
Момчето скочи от скута на баба си и дотича при жената. Сигурно се притесни, че майка му разговаря с непознат. Протегна ръчички и завика:
— Мамо, мамо.
Жената го вдигна с известно усилие и то се вкопчи здраво във врата й. Стори ми се унило от травмиращите новини, които току-що беше научило. Това е нормално, казах си. Нормално е.
Жената поклати глава.
— Пари ли?
Прокашлях се.
— Да, от завещанието на господин Лави. Ето ги.
Подадох й куфарчето, но тя нямаше как да го вземе с момчето на ръце. Зави ми се свят. Може би от жегата и влагата.
— Това е за вас — казах и оставих куфарчето пред краката й. Прокашлях се отново. — Надявам се… моята фирма се надява, че ще ви помогнат. И много съжалявам за загубата ви.
Момчето се разплака тихичко. Жената го погали по гърба. Аз преглътнах, поклоних се отново и поех обратно към колата.
Господи, повръщаше ми се. Да, трябва да беше от жегата. Влязох в колата. Шофьорът подкара, а аз погледнах назад. Всички бяха вперили очи в мен.
Минахме през локвите покрай безразличните домашни животни. Бях се отпуснал на седалката като парцал. В главата ми момчето викаше „Мамо, мамо“ и не спираше, а аз си мислех, че цял живот ще чувам гласа му.
Карахме по селския път. Дупките бяха като кратери.
— Спри — казах на шофьора. — Спри колата.
Той отби встрани от калния път. Отворих вратата и едва успях да изляза навреме. Сграбчих ръба й, наведох се и изкарах от себе си всичко, всичко. По лицето ми се лееха сълзи, от носа ми се стичаха сополи, стомахът ми искаше да се изтръгне от тялото ми и да се разпилее на изровения път.
Накрая ми мина. Подишах още малко, избърсах си лицето, изплюх се и влязох обратно в колата. Шофьорът ме попита дали съм добре. Кимнах. От климата е, така казах. Човек си мисли, че ще свикне, но не става.
Поисках да ме остави на летището. Не знаех накъде ще поема оттам. Накъдето и да тръгнех, знаех, че всичко, което съм направил, ще дойде заедно с мен.
Мат. 26:52. — Б.р.