Формално почукване и вратата на салона се отвори навътре. Гласът на портиера се чу откъм коридора:
— … не, Просветени, не влизайте там, моля ви! Вълчият лорд ни нареди да не…
Просветен Левко прекрачи прага и решително затвори вратата пред паническото словоизлияние на портиера. Беше с дрехите си от по-рано сутринта, когато Ингрей го беше зърнал за миг — в белите роби на своя орден, само по-нови и чисти от онези, които беше носил в прашния си кабинет, но и сега без отличията на ранга си. Незабележим — на деловия фон на Храмовград сигурно и почти невидим. Не че чак се беше задъхал, но лицето му се беше зачервило, сякаш бе вървял бързо под обедното слънце. Поспря да приведе в ред робата и дишането си, без да сваля поглед — пронизителен и притеснен — от Ингрей и Аяда.
— Аз съм само малък светец — каза той накрая и направи свещения знак, като ръката му се задържа миг по-дълго върху сърцето, — но онова не можеше да се сбърка.
Ингрей облиза устни.
— Колцина други го видяха освен вас, знаете ли?
— Доколкото знам, аз бях единственият Зрящ там. Вие да имате друга информация по въпроса?
„Уенцел“. Щом е имало знаци, видими за Левко, то едва ли Уенцел бе останал в неведение.
— Не съм сигурен.
Левко сбърчи подозрително нос.
Аяда рече предпазливо:
— Ингрей?…
— А! — Ингрей скочи да ги представи един на друг, благодарен за това кратко бягство на завет в царството на етикета. — Лейди Аяда, това е Просветен Левко. Аз съм, хм… разказвал съм на всеки от вас по нещичко за другия. Просветени, ще седнете ли? — И му предложи третия стол. — Очаквахме ви.
— Боя се, че не мога да кажа същото за вас. — Левко въздъхна, отпусна се тежко на стола и размаха ръка пред лицето си. — Всъщност вие ставате все по-неочаквани с всеки час.
Ингрей се поусмихна в знак, че оценява играта на думи, и пак седна до Аяда.
— И за самия мен е неочаквано. Не знаех… Нямах намерение да… Вие какво видяхте всъщност? От ваша гледна точка? — Нямаше предвид мястото му в залата, но ако се съдеше по изражението на свещения, нямаше нужда да обяснява това.
Левко си пое шумно дъх.
— Когато заведоха животните при трупа първия път, се опасявах, че резултатът няма да е еднозначен. По принцип се опитваме да избягваме такива резултати — те са крайно мъчителни за близките на покойника. А в този случай подобен резултат би бил катастрофален. Дяконите имат указания да, хм, да подсилват отклика на своето животно, за по-голяма яснота. Да подсилват, обърнете внимание, не да подменят или променят. Боя се, че тази традиция е била разчетена погрешно от някои мои колеги и доведе до опита за измама онзи ден. Или така поне показа нашето разследване. Нито един от ордените не остана доволен от разкритието, че някои от хората ни са се поддали на изкушението и са отстъпили пред подкупи или заплахи. Такава корупция се подхранва от собствения си успех, ако не бъде спряна навреме.
— Не са ли се страхували от гнева на своите богове? — попита Аяда.
— Дори гневът на боговете се нуждае от човешки канал, по който да се изяви. — Левко измери Ингрей с поглед. — Като проводник на божествен гняв, вие свършихте чудесна работа онзи ден, лорд Ингрей. Не бях виждал конспирация да се саморазкрие толкова охотно, че даже и с нетърпение.
— Радвам се, че съм могъл да услужа — изръмжа Ингрей. Поколеба се. — Тази сутрин се случи за втори път. Вторият бог, с когото се кръстосаха пътищата ми в рамките на три дни. Ледената мечка сега ми струва като прелюдия — вашият бог беше там вътре в прокълнатото създание.
— Там и трябва да е, ако погребалното чудо е истинно.
— Чух глас в главата си, когато се изправих лице в лице с мечката.
Левко застина.
— Какво ви каза той? Спомняте ли си точните думи?
— Едва ли бих могъл да ги забравя. „Виждам, че сега палето на Брат ми е в по-добра кожа. Добре. Моля, продължи“. А след това гласът се засмя. — Ингрей добави раздразнено: — Не бих казал, че ми помогна много. — И по-тихо: — Изплаши ме. А сега си мисля, че не съм се изплашил достатъчно.
Левко се облегна назад и се нацупи.
— Вашият бог ли е бил там, в мечката? Как мислите? — настоя Ингрей.
— О… — Левко размаха ръце, — в това няма съмнение. Знаците за свещеното присъствие на Копелето не могат да се сбъркат, поне от онези, които Го познават. Писъците, врявата, хората, които тичат в кръгове… оставаше само някой да избухне в пламъци, за да е пълна картинката, а за миг си помислих, че вие ще ни сюрпризирате и с това. — После добави утешително: — Раните от изгаряне на дякона ще заздравеят за няколко дни. Във всеки случай той не смее да се оплаква от наказанието си.
Аяда вдигна вежди.
Ингрей се окашля.
— Тази сутрин обаче не беше вашият бог.
— Да. И толкова по-добре навярно. Синът на есента ли беше? Аз съзрях само леко раздвижване при стената, когато се строполихте, усетих Присъствие и припламване като от оранжев огън, когато жребчето най-после реагира. Не го видях с очите си, както сигурно разбирате.
— Сега вече разбирам — въздъхна Ингрей. — Аяда беше там. Във видението ми.
Левко извърна рязко глава към нея.
— Нека тя ви разкаже — продължи Ингрей. — Беше нейно… струва ми се, че чудото беше нейно. — „Не мое“.
— Двамата сте имали едно и също видение? — удивено възкликна Левко. — Разкажете ми!
Тя кимна, вгледа се за миг в Левко, сякаш още не беше решила дали да му се довери, погледна отново Ингрей и започна:
— Споходи ме като гръм от ясно небе. Бях в стаята си горе, тук, в къщата. Изведнъж ми стана горещо, почувствах се странно и усетих, че се свличам на пода. Надзирателката ми реши, че съм припаднала, и ме вдигна на леглото. Предния път, в Червени яз, съзнавах по-ясно реалността около себе си, но сега… бях изцяло във видението. Най-напред видях Ингрей, в дворцовото му облекло — същото, което носи сега, но преди това не го бях виждала в тези дрехи. — Тя замълча и изгледа дрехите му, сякаш да добави още нещо, но после само поклати глава и продължи: — Вълкът му тичаше край него. Голям и тъмен, но толкова красив! Аз бях вързана с верижка от цветя за моя леопард и той ме дърпаше напред. А после богът се появи откъм дърветата…
Равният й глас предаде събитията почти така, както Ингрей ги беше изпитал сам, макар и от друга гледна точка. Гласът й потрепна леко, докато цитираше думите на бога. Буквално, доколкото Ингрей можеше да си ги спомни — изглежда, и тя беше усетила същото като него, реч, която се изписва в съзнанието ти с букви от негаснещ огън. Той отклони поглед, когато дойде ред да бъдат цитирани собствените му непочтителни забележки, и стисна зъби.
Сълзи искряха в очите й, когато завърши:
— … и Ингрей го попита какво става с последния останал шаман щом няма друг, който да го очисти и изпрати, но богът не отговори. Останах с впечатлението, че не знае. — Тя преглътна.
Левко опря лакти на масата и разтърка очи.
— Усложнения — измърмори той неодобрително. — Разбира се, че ще ме е страх да отварям писма от Халлана.
— Дали това би могло да се отрази на делото на Аяда, как мислите? — попита Ингрей. — Ако се стигне до даване на показания? Докъде е стигнала подготовката по процеса? Мисля… предполагам… че тези новини стигат рано до вас. — Тоест, ако тънката прилика между Левко и Хетвар се простираше и отвъд възрастта и стила на поведение.
— О, да. Клюките в храма надминават и тези в двора, кълна се. — Левко засмука долната си устна. — Доколкото знам, орденът на Бащата е назначил петима съдии за предварителното разглеждане.
Това само по себе си беше важна новина — дребните случаи, или онези, които щяха да бъдат третирани като дребни, обикновено получаваха трима такива съдии, или един, или ако обвиненият съвсем нямаше късмет — някой младши дякон, който още се учи на занаята.
— Знаете ли нещо за убежденията им? — „Или нещо против тях?“
При този въпрос Левко вдигна вежди.
— Мъже с благородно потекло и с богат опит в углавните обвинения. Улегнали хора. Предполагам, че още утре ще започнат да разпитват свидетелите.
— Хм — каза Ингрей. — Видях, че конник Улкра е пристигнал. Сигурно и цялото Болесово домакинство е пристигнало заедно с него от Глиганска глава. Което означава, че вече нищо не пречи разглеждането да започне. Ще ме призоват ли да дам показания?
— Понеже не сте били там, когато е умрял принцът, едва ли. Вие искате ли да свидетелствате?
— Може би… не. Не съм сигурен. Какъв опит имат тези улегнали мъже в сферата на свръхестественото?
Левко изсумтя.
— Е, това винаги е проблем.
Аяда следеше разговора им, свъсила вежди.
— Защо?
Левко я изгледа преценяващо.
— Твърде много от свръхестественото — а и от свещеното между другото — е въпрос на вътрешно преживяване. По тази причина свидетелските показания за тези неща обикновено са изкривени. Хората лъжат. Заблуждават себе си или другите. Често им бива внушавано, чрез убеждения, заплаха или промиване на мозъка, че са видели неща, които не са. А и честно казано, понякога хората просто са луди. Всеки млад съдия от ордена на Бащата скоро разбира, че ако отхвърля всички подобни свидетелства в самото начало, не само ще си спести много време и нерви, а и ще е прав, девет случая от десет, ако не и повече. По тази причина условията за приемане на подобни твърдения в съда станаха много строги. По правило трима храмови свещени с изострени възприятия и добра репутация трябва да гарантират един за друг и за свидетелските показания.
— Вие сте точно такъв храмов свещен, нали? — попита Аяда.
— Такъв съм, но съм един.
— Но в тази стая сме трима!
— Хм, относно изострените възприятия — може би, но ви липсва много по отношение на храмовата принадлежност и добрата репутация, уви. — Сухият му поглед натежа колкото върху Аяда, толкова и върху Ингрей.
Ингрей си помисли, че Халлана би била друг подходящ свидетел. Но точно сега трудно биха уредили присъствието й. Макар че ако заложеше на тактиката на протакането, би могъл да изпрати куриер до Сухо листо. Остави тази мисъл за по-късно.
Аяда потри челото си и попита жално:
— Не ни ли вярвате, Просветени?
Левко стисна устни.
— Да, да, вярвам ви, Копелето да ми е на помощ. Но достатъчно доверие за частни действия и достатъчно доказателства за съдебен процес са две различни неща.
— Частни действия? — повтори Ингрей. — От името на Храма ли говорите, Просветени?
Той направи двусмислен жест.
— Аз едновременно налагам и спазвам храмовата дисциплина. Освен това съм слабо докоснат от бог, но достатъчно, за де не ламтя за повече. Никога не съм сигурен дали своенравните ми способности са моя грешка като приемник, или Негова като източник. — Той въздъхна. — Вашият господар Хетвар така и отказва да проумее това. Упорито ме преследва с настоявания да помогна за разни неща, от които не разбирам нищо, и се дразни, когато му откажа. Магьосниците от моя орден са на негово разположение; боговете не са.
— Наистина ли му отказвате? — впечатлен попита Ингрей.
— Често. — Левко изкриви лице в гримаса. — Колкото до големите светци — тях никой не ги командва. Мъдрите хора от Храма просто ги следват и чакат да видят какво ще стане, без да задават излишни въпроси.
Левко за миг сякаш се върна в свои си спомени и Ингрей се зачуди какъв ли опит е натрупал Просветеният в тези неща. Неща редки и внушителни, ако трябваше да гадае.
— Аз не съм светец от никакъв вид.
— Аз също — пламенно заяви Аяда. — И все пак…
Левко ги изгледа един по един.
— Това, което казвате, е вярно. И въпреки това… И двамата сте повече докоснати от бог, отколкото е редно за хора с вашата сила на волята. Именно отричането от собствената воля е онова, което отваря място и позволява на бога да навлезе в материалния свят чрез светците. Слуховете за това как животинските духове позволявали на воините от Старите лесове да се отварят по-широко за своите богове, преливайки благодат така, както сега го правят за нас свещените погребални животни, изведнъж започват да ми се струват по-убедителни.
„Означава ли това, че моето оневиняване наистина е в опасност, както твърди Уенцел?“ Ингрей реши да зачекне този въпрос отдалеч.
— Аяда не носи по-голяма отговорност за придобиването на своя леопард, отколкото носех аз за вълка си. Други са й го натресли. Не може ли да я оневинят така, както оневиниха мен? Няма логика да бъде оправдана по едно углавно обвинение само за да я осъдят по друго.
— Интересен въпрос — каза Левко. — Какво казва печатник Хетвар?
— Още не съм споменал на лорд Хетвар за леопарда.
Веждите на Левко се вдигнаха.
— Той не обича усложненията — неубедително каза Ингрей.
— Каква игра играете, лорд Ингрей?
— И на вас не бих го казал, ако не ме беше принудило писмото на Халлана.
— Спокойно сте могли да изгубите въпросното писмо по пътя — посочи кротко свещеният. И със съжаление?
— Мина ми през ума — призна Ингрей. — Но реших, че ползата ще е временна. — После добави: — Бих могъл да ви задам същия въпрос. Простете ми, но ми се струва, че вашата вярност към правилата е доста еластична.
Левко вдигна ръка с разперени пръсти.
— Говори се, че палецът е свещен за Копелето, защото с него натискал везните на справедливостта, за да ги наклони в своя полза. Има повече истина, отколкото хумор в тази шега. В същото време обаче почти всяко правило е измислено заради някаква предхождаща го катастрофа. Моят орден има цял арсенал от натрупани по този начин правила, лорд Ингрей. Ние се въоръжаваме според нуждата.
Което правеше Левко еднакво непредсказуем и като съюзник, и като враг, мрачно си помисли Ингрей.
Откъм входната врата се чу ново почукване. Ингрей затаи дъх от страх, че може да е Уенцел, пришпорен насам от сутрешните събития също като Левко, но ако се съдеше по тихия спор между портиера и новодошлия, едва ли беше пристигнал точно графът. Накрая вратата се отвори и портиерът предпазливо надникна.
— Пратеник за Просветен Левко, милорд.
— Да влезе — каза Ингрей и портиерът се оттегли облекчено.
Мъж в табарда на принц Болесо се мушна с рамото напред покрай него. Слуга, ако се съдеше по другите му дрехи, липсата на меч и колебливото му поведение. На средна възраст, леко прегърбен и с рядка четина по бузите.
— Простете, Просветени, спешно трябва да говоря със… — Погледът му се спря на Ингрей и очите му се разшириха в явен знак, че го е познал. Гласът му рязко се сниши. — О!
Ингрей го изгледа озадачено, поне отначало. После кръвта сякаш завря в главата му и той осъзна че е помирисал демон, особената миризма на дъжд и мълнии, която се излъчваше на вълни от новодошлия. Някой от предрешените магьосници на Левко, дошъл да докладва за храмови дела на господаря си? Явно не, защото по лицето на Левко нямаше и помен да го е познал, макар тялото му да се беше вдървило. „Той също помирисва демона или го усеща по друг начин“.
По-скоро гласът, а не външността го издаде. Вътрешното око на Ингрей остърга брадата заедно с единайсет години от лицето на слугата.
— Ти!
Слугата само дето не се задави.
Ингрей се изправи толкова бързо, че столът му падна назад и изтрещя в пода. Слугата, който вече отстъпваше, изпищя, завъртя се и излетя от стаята, като тръшна вратата след себе си.
— Ингрей, какво… — извика Аяда.
— Това е Кумрил! — викна Ингрей през рамо и хукна да го гони.
Докато отвори двете врати и изскочи на улицата, онзи вече беше изчезнал зад завоя, но ехото от тичащи стъпки и учуденият поглед на един минувач указаха на Ингрей посоката. Той отметна полите на палтото си, сложи ръка на меча, хукна натам и зави покрай редицата къщи точно навреме, за да види как Кумрил хвърля изплашен поглед назад и се шмугва в една пресечка. Затича след него. Щяха ли младостта и яростта да надбягат средната възраст и силния страх?
„Той е магьосник. Какво, в името на петимата богове, ще правя, ако го хвана?“ Ингрей изскърца със зъби и остави въпроса за по-късно, защото вече настигаше Кумрил и ръката му се протягаше да го хване за яката. Успя, дръпна силно назад, завъртя го и го засили към най-близката стена, после го притисна към нея с тежестта на тялото и погледа си.
Кумрил стенеше и скимтеше:
— Не, не, помощ!…
— Ами омагьосай ме де, защо не ме омагьосаш? — озъби му се Ингрей. Магьосниците и шаманите, така беше казал Уенцел, били стари съперници. Със замаяните остатъци от здравия си разум, Ингрей се зачуди кои ли са били по-силни и дали няма да му се наложи ей сега да установи това от личен опит.
— Не смея! Той ще ми измъкне контрола и пак ще ме пороби!
Думите бяха достатъчно странни, за да възпрат Ингрей поне донякъде, и той поотпусна малко ръката си около гърлото на магьосника.
— Какво?
— Демонът ще ме п-превземе отново, ако прибягна до помощта му — заекна Кумрил. — Не… не е нужно да се страхувате от мен, лорд Ингрей.
— Кълна се в агонията на баща си, обратното не е вярно.
Кумрил преглътна и отклони поглед.
— Знам.
Ингрей отпусна хватката си още малко.
— Какво правиш тук?
— Проследих свещения. От храма. Видях го в тълпата. Искам да, канех се да опитам да… исках да му се предам. Не очаквах да видя вас.
— Е, срещу това нямам възражения. Хайде, да вървим.
И като го стискаше над лакътя за всеки случай, го поведе назад към тясната къща. Кумрил беше блед и трепереше, но когато дишането му се успокои, част от първоначалния му потрес също отмина. Докато Ингрей го избута през вратата на салона и я затвори, Кумрил беше дошъл достатъчно на себе си, за да го изгледа възмутено, преди да оглади табарда си и да се изправи пред Левко.
— Просветени, Благословени. Аз, аз, аз…
Очите на Левко бяха напрегнати. Той посочи стола на Ингрей, който вече бе вдигнат, и каза:
— Седни. Кумрил, нали?
— Да, Просветени. — Кумрил се отпусна тежко на стола.
Ингрей скръсти ръце и се облегна на стената.
Левко притисна ръка към челото на Кумрил. Ингрей нямаше представа какво преминава между двамата, но Кумрил се поотпусна, а демонската миризма отслабна. Слугата задиша по-леко, а погледът му, взрян някъде в далечината, се проясни, сякаш от плещите му бе паднал невидим товар.
— Наистина ли си от домакинството на принц Болесо? — попита Ингрей и кимна към табарда.
Кумрил го погледна.
— Да. Или по-скоро бях. Той… той ме представяше за свой личен слуга.
— Значи ти си бил незаконният магьосник, помагал му в забранените ритуали. Аз… стигна се до извода, че сигурно е имало такъв. Но аз така и не те видях в Глиганска глава.
— Да, погрижих се да не ме… да не ме видите. — Кумрил преглътна. — Конник Улкра и прислугата пристигнаха късно снощи. Нямаше как иначе да стигна до Изтокдом освен с тях. Аз… аз… не можех да дойда по-рано. — Последното като че ли беше адресирано към Левко.
— Някой друг от домакинството на Болесо знаеше ли какъв си всъщност? — попита Ингрей.
— Не, само принцът. Аз… моят демон… настояваше да се пази тайна. Този беше от малкото въпроси, по които неговата воля надви волята на Болесо.
— Може би — благо ги прекъсна Левко — ще е най-добре, ако започнеш от самото начало, Кумрил.
Кумрил сгърби рамене.
— Кое начало?
— Изгарянето на една конкретна писмена изповед би свършило работа.
Кумрил вдигна рязко поглед.
— Откъде знаете?
— Възстанових я за разследването. С цената на много труд.
— Без съмнение! — Очевидният страх на Кумрил от Левко отстъпи пред нещо като професионално благоговение. Левко вдигна пръст да го спре.
— Стигнах до заключението, че изгарянето на онзи документ маркира момента, в който си изгубил контрол над силата си.
Кумрил кимна бавно.
— Така беше, Благословени, И началото на моето… моето… моето робство.
— А. — Кратка усмивка на задоволство разтегна устните на Левко при това потвърждение на хипотезата му.
— Няма да кажа, че беше началото на кошмара ми — продължи Кумрил, — защото и преди това живеех в най-черен кошмар. Но в отчаянието ми след ужасните събития в Брезовлес, моят демон взе връх и пое контрола над тялото и ума ми. Аз… ние… той избяга с тялото ми, чието притежание го изпълваше с огромна радост, и подхванахме едно странно съществуване. Изгнание. Първата му грижа неизменно беше да стои далеч от всякакви служители на Храма, а втората — да задоволява при възможност прищевките и желанията си в света на материята. Които не винаги съвпадаха с моята представа за удоволствия. Месеците, когато реши да експериментира с болката, бяха най-лошите — Кумрил потръпна, — но и това отми-отми-отмина като всяко от увлеченията му. За щастие. Кълна се, че беше целенасочен като еднодневка. Когато Болесо ни намери… ни застави да му служим, демонът беше на път да се разбунтува срещу скуката, но не смееше да се противопостави открито на принца. Той си имаше начини да налага волята си.
Левко се приведе напред.
— Как си върна контрола? Защото това се случва изключително рядко, след като демонът е взел връх над своя магьосник.
Кумрил кимна и погледна някак уплашено към Аяда.
— Заради нея.
Аяда го изгледа сащисано.
— Какво?!
— През нощта, когато умря Болесо, аз бях в съседната стая. Да му помогна при заклинанието над леопарда. На стената имаше дупка със запушалка, през която можеше да се вижда и да се чува.
Лицето на Аяда се вкамени. Кумрил се присви под погледа й. Щеше ли той, макар и тероризиран от демона си, да облизва устни, наблюдавайки похотливо изнасилването й, ако нещата се бяха развили другояче? Ръката на Ингрей, играла си лениво досега с дръжката на меча, сега се стегна отгоре й.
Кумрил събра сила да издържи погледите им и продължи:
— Болесо вярваше, че животинските духове, които поглъщаше, ще му помогнат да привърже към себе си всички благородни кинове. Имаше си те-теория, че леопардът е вашето кин животно, лейди Аяда, заради шалионското потекло на баща ви. Намерението му беше чрез леопарда да привърже ума и волята ви към себе си, да ви превърне в съвършената любима. От-отчасти от похот, отчасти за да изпробва възможностите си, преди да ги е пренесъл на политическата арена, отчасти защото по онова време вече беше наполовина полудял от подозрителност към всички и само при такъв железен контрол се осмеляваше да допусне жена толкова близо до персоната си.
— Нищо чудно — каза Аяда и гласът й едва доловимо потрепна. — Мен поне не си направи труда да ме ухажва.
Левко каза тихо:
— Било е голям грях и богохулство, наистина, да се опиташ да подчиниш волята на друг човек. Свободната воля е свещена дори за боговете.
— Значи духът на леопарда е трябвало да отиде при Аяда, така ли? — попита озадачено Ингрей. — Ти ли го сложи там? — „Така както навремето направи с моя вълк?“
— Не! — Кумрил се умълча за миг. — Болесо го пое, тъкмо го беше приел, когато дамата се измъкна изпод него. А после… после се случи нещо, върху което никой нямаше контрол. Не знам откъде тя събра смелост да грабне чука и да го удари, но работата е там, че смъртта отваря света за боговете. Всичко се случи едновременно, за един миг. Аз още работех върху леопарда, когато душата на Болесо беше изтръгната от тялото му и богът… шокът… моят демон… Душата на Болесо се бореше упорито, но не можеше да се освободи от омърсяванията си и от капана, който не й позволяваше нито да продължи към Присъствието, нито да избяга от него. Леопардът, току-що и ненапълно вложен в него, се откъсна и падна в… не, беше призован в дамата. Чух нещо като ловджийски рогове в някакво далечно утро и сърцето ми едва не се пръсна. А демонът ми се срина с ужасени писъци и освободи ума ми от хватката си, после избяга в единствената достъпна му посока — навътре и навътре, докато не се превърна в стегнат възел. Още се крие там, ето тук всъщност — той докосна гърдите си, — но не знам за колко време… Тогава избягах и се скрих в стаята си. Толкова много плаках, че дъх не можех да си поема. — И сега отново плачеше — хлипаше тихо и се люлееше в стола си.
Левко разтърка тила си.
Ингрей изръмжа от мястото си до стената.
— На твое място бих започнал разказа си от едно по-раншно начало, Кумрил.
Кумрил сякаш се уплаши още повече, ако въобще беше възможно такова нещо, но все пак сведе глава в знак на потвърждение.
Ингрей едва дишаше от гняв и ужас. Най-после щеше да разбере някои истини. Не сваляше поглед от умърлушения магьосник. „Може би ще разбера някои истини“.
— Как се озова при баща ми? Или той те намери?
— Лорд Ингалеф дойде при мен, милорд.
Ингрей се намръщи; Левко кимна.
— Сестра му, лейди Конскарека, отишла при него, гонена от голям страх, и го помолила за помощ. Разказала му някаква откачена история как синът й Уенцел бил обладан от зъл дух от Старите лесове.
Левко вдигна рязко глава.
— Уенцел!
Ингрей преглътна една ругатня. Само с едно изречение цяла нова ръка карти беше отворена на масата, където и Левко можеше да ги види.
— Чакай… това обладаване се е случило преди смъртта на майката на Уенцел? А не след това?
— Преди това. Според нея станало, когато умрял баща му, приблизително четири месеца по-рано. Точно тогава момчето станало странно, променило се.
Значи вече бяха хванали Уенцел в лъжа. Или пък Кумрил лъжеше. А може и двамата да лъжеха. Но беше невъзможно и двамата да казват истината.
— Продължавай.
— Двамата съставили план как да спасят сина й, или така поне си мислели. Лейди Конскарека се бояла да се обърне открито към Храма, донякъде от страх, че може да изгорят момчето й на клада, ако не успеят да го излекуват. — Кумрил преглътна. — Решила била да пребори магията на Старите лесове с магия на Старите лесове.
Вярно беше, че храмовите магьосници се бяха провалили в опитите си да прогонят неговия вълк, помисли си Ингрей. Майката на Уенцел е била на прав път, решавайки да спаси сина си по друг начин. Ингрей свъси вежди.
— Знам колко катастрофално завърши този план! Бесният вълк, който уби баща ми — това случайност ли беше, или нарочно?
— Аз… аз… и до ден днешен не знам. Говорих с ловеца на смъртното му ложе, тогава вече почти не беше на себе си. Той… той… той не е бил подкупен да го направи, в това съм сигурен. Не е предполагал, че животните му са болни, иначе самият той би боравил с тях по-предпазливо!
— Къде е бил младият Уенцел, когато всичко това се е разигравало в Брезовлес? — попита Аяда.
— Доколкото разбрах, майка му го оставила в замък Конскарека. Искала да запази в тайна от него действията си, докато не е в състояние да му помогне.
А това означаваше, че…
— Тя се е бояла от него? Не само за него, а и от него? — попита Ингрей.
Кумрил се поколеба, после пак кимна, бавно.
— Да.
Така… щом на човек можеше да се направи заклинание, което да го превърне в убиец по чужда воля, както се беше случило на Ингрей, колко ли по-лесно би било да се програмира по този начин един вълк… или кон? Възможно ли беше смъртта на лейди Конскарека, стъпкана от коня си, изобщо да не е била злополука? „Какво, сега пък подозираш Уенцел, че е убил собствената си майка?“ Кръвта пак пулсираше в главата на Ингрей, но най-вече заради налегналото го главоболие.
Но поне най-после беше намерил отговор защо самият той се беше сдобил с вълка си. Смъртоносна смесица от родова лоялност, добри намерения, лоша преценка… и таен, свръхестествен зъл умисъл? Или просто подмолно намерение, което е излязло от контрол? Кого бе възнамерявал да убие скритият враг — лорд Ингалеф или само неговите животни?
— А моят вълк… какво ще кажеш за моя вълк, който се е появил толкова мистериозно?
Кумрил сви безпомощно рамене.
— Когато се разболяхте толкова тежко, си помислих, че сигурно е бил изпратен също като бесните вълци преди него.
Уенцел ли го беше изпратил тогава? „Има ли той някаква невидима верижка, на която ме държи? Още от Брезовлес?“ Ингрей спря да стиска до болка зъби и облегна рамене на стената с надежда да отпусне стегнатите си до болка мускули. Движението му не убягна на Аяда и тя му се намръщи загрижено.
Левко беше затворил очи.
— Лорд Ингрей. Лейди Аяда. И двамата сте виждали наскоро граф Конскарека, и то не единствено с очите си на смъртни. Какво мислите за отправеното току-що обвинение?
— Вие също сте го виждали — предпазливо рече Ингрей. — Какво усетихте вие?
Левко вдигна подразнено поглед и Ингрей си помисли, че ще му се сопне, нещо от сорта „Аз пръв попитах!“, но вместо това Просветеният си пое дъх да се успокои и каза:
— Духът му ми изглежда тъмен, но не повече от духовете на други мъже, които ухажват смъртта, сякаш копнеят да я прегърнат. Минавало ми е през ум, че може би трябва да се страхувам за него, и за тези близо до него, но не по този начин!
— Ингрей? — каза Аяда. Въпросът се четеше ясно в тона й: „Не трябва ли да кажем каквото знаем?“
За едно Уенцел се беше оказал прав — започне ли Храмът да търси, ще намери. И че мълчанието е единственото безопасно убежище. И наистина би било благоразумно, ако бяха открили и разпитали Кумрил, преди да са го направили храмовите власти. Ингрей се зачуди за какво ли друго ще се окаже прав Уенцел.
— Да, Уенцел носи дух на животно. Дали е добро, или зло, не мога да преценя. Смятах, че Кумрил му го е натресъл като част от същия план, покрай който аз се сдобих с вълка си, но изглежда, не е така.
— Не, не — измърмори Кумрил. — Не съм аз.
— Не споменахте това преди — каза Левко на Ингрей с внезапно безизразен тон.
— Така е. Не го споменах — отвърна той със съвсем същия тон.
— Тежки обвинения — измърмори Левко, — съмнителен източник, никакво веществено доказателство и третият по влиятелност лорд в страната. Какви ли още радости ще ми донесе днешният ден? Не, не ми отговаряйте. Моля.
— И богове — каза Аяда — Нали помните?
Левко й се намръщи. Нещо в изповедта на Кумрил не се връзва, помисли си Ингрей. Защо ще пожертват едно дете, за да спасят друго? И какво полза би имало от това да омърсят и двамата наследници? Вълнението му от обещаващия на пръв поглед шанс за разкриването на стари тайни започваше да линее.
— Как превръщането ни в душевоини, на мен и на баща ми, щеше да помогне на Уенцел?
— Лейди Конскарека не ми каза.
— И какво, ти не си я попитал? Трябва здравата да си престъпил всеизвестната ви храмова дисциплина, магьоснико, щом си погази всички правила, осланяйки се само на нечия дума.
Кумрил втренчи поглед в пода и измърмори крайно неохотно:
— Тя беше докосната от бог. Много… много жалко.
Една нова мисъл смрази Ингрей. Щом съжителството с животински дух отблъскваше боговете, както се беше получило при Болесо, то какво беше станало с душата на лорд Ингалеф? Неговото погребение отдавна беше отминало, когато Ингрей се възстанови достатъчно, за да попита за него. Никой не беше споменал баща му да е бил отблъснат от боговете. „Но никой не ми каза и обратното“. Лорд Ингалеф, освен в земята, беше погребан и в страхливо мълчание.
„Не са го приели, сигурно не са го приели. В Брезовлес нямаше шаман, който да го очисти“.
Или. Чакай… Имало беше един, нали така? Потенциален шаман. Сърцето на Ингрей сякаш спря да бие. „Възможно ли е аз да съм спасил…?“
Преглътна тази непоносима мисъл и впери поглед в Кумрил, мълчаливо, объркано и враждебно. Мълчанието на Левко разкриваше много по-малко. Погледите им се пресякоха и се счепкаха. Ингрей започваше да подозира, че не е единственият тук, който би предпочел пръв да се добере до информацията и после да сподели от нея толкова, колкото сам реши — и с този, с когото реши. Свещеният внезапно се изправи.
— Ела с мен в храма, Кумрил, на първо време, докато не уредя нещо по-подходящо за безопасността ти. По-късно пак ще поговорим по тези въпроси. — „Насаме“ остана неизречено.
Кумрил кимна и стана. Ингрей изскърца със зъби. В безопасност от какво? От наново амбициралия се демон на Кумрил? От Уенцел? От любопитни храмови следователи? От Ингрей? „Да, добре ще направи Левко да варди Кумрил от мен“.
Изпрати пастира и изгубеното агне до входната врата; Левко си взе довиждане с него и с Аяда с обещанието — или заплахата — скоро да се срещнат отново. Сега, когато частната им среща, изглежда, беше свършила, надзирателката се лепна за повереницата си и я подкара към стаите горе. Аяда — навъсена и замислена — не възрази.
Ингрей също се качи в стаята си и смени официалните си одежди с дрехи, в които можеше да се движи по-лесно и които нямаше да се оплитат около меча му. Предстоеше му едно посещение, което вече не можеше да отлага.