Докато се носеше в облаците откъм нощната страна на Голген, Рос Тамблин установи, че Синята небесна мина е прекалено тиха за сън. Той обиколи палубите и провери всички системи. Тук бе вложил живота си, репутацията си и наследството, което беше измъкнал преди баща му да се откаже от него.
Преди да излезе под хапещия вятър, Рос си облече топли дрехи, уви на врата си кланов шал и намъкна яке с много джобове. Сложи си качулката, пъхна ръце в дебелите ръкавици и отиде да вземе глътка свеж въздух на хиляди километри над невидимата повърхност на газовия гигант.
Мина през херметичната врата, която го изведе на личната му наблюдателна палуба. Обичаше откраднатите мигове, през които се любуваше на млечнобелия океан от облаци и се наслаждаваше на брулещия лицето му вятър.
Повечето бели гълъби бяха накацали на прътовете си за през нощта. Гукаха — в тази атмосфера се чуваше нещо като бълбукане на мехури под вода. Няколко птици разпериха криле и се понесоха по вятъра. Инстинктът ги караше да търсят насекоми, ала на стерилния Голген нямаше да намерят друга храна, освен тази, която им даваше Рос Тамблин.
Ледената нощ миришеше на серни пари, химически вещества и газове, бълвани от вътрешнопланетни източници. Рос се хвана за парапета и усети как вятърът роши косата и развява качулката му. Пред него се простираха некартирани облачни пластове. По-надълбоко въздухът ставаше по-плътен и горещ, докато накрая свършваше при свръхплътното метално ядро на планетата, където не можеше да оцелее нищо живо.
Докато се взираше в сребристия облачен слой, Рос забеляза дълбоките гръмотевични бури, скрити под пластове разноцветна влага. Те бяха далеч под протегнатите, като пипала метеорологични сонди, висящи от търбуха на небесната мина. Не чуваше гръмотевици в безкрайното небе на Голген, само тихото гукане на гълъбите.
Пред погледа му обаче гръмотевичните бури като че ли се издигнаха по-високо, турбулентност, която се приближаваше към обитаемите атмосферни равнища. Белите птици се разшаваха, сякаш усещаха нещо зловещо. Беше неспокойна нощ.
Ала Рос не искаше да е никъде другаде. Синята небесна мина бе негов дом и олицетворение на мечтите му.
На двадесет и седем години, отскоро инвестирал в това безумно предприятие, Рос беше стремителен и дързък — и защо не, след като и без това се опитваше да постигне невъзможното? Той с усмивка си спомни деня, в който заговори Ческа Перони. Отдавна й се възхищаваше, но не я познаваше добре. Срещна я в един пуст тунел на астероидите от Рандеву. Готов да рискува и да изгуби, Рос я спря и я помоли да се омъжи за него.
Тя вдигна вежди и погледна широкоплещестия млад мъж, прокуден син на могъщ клан, решен сам да успее в живота. Когато му се усмихна, сърцето му се стопи и той разбра, че е взел правилно решение.
Макар и колебливо, Ческа прие предложението му. Преминала подготовка при говорителката Ихи Окая, тя беше достатъчно наясно с политиката, за да знае, че Рос може да е „проблем“. Младата жена допря показалец към пълната си долна устна.
— Признавам, че твоята Синя небесна мина има отличен бизнес потенциал. Но ако не успееш и аз вече съм сгодена за теб, ще пропилея шанса си да сключа добър брачен съюз. — Той не можеше да определи дали само го дразни.
— Разбирам предпазливостта ти, Ческа — отвърна Рос. — Баща ми ме прогони, но се кълна, че сам ще успея. Убеден съм, че ще изплатя фабриката. Мечтая да стана независим и силен и знам точно как да го постигна.
Тя сви рамене.
— А какво ще каже семейството ми? Родът Перони също е могъщ клан. Тъй като съм единствена дъщеря, баща ми очаква от мен велики неща.
Рос сключи ръце пред себе си.
— Така и трябва. Но ти очевидно ще станеш следващата говорителка. Това определено ще задоволи гордостта му, нали?
Той се радваше, че имат възможност да разговарят откровено, но не можеше да определи дали Ческа си играе с него, или искрено обмисля предложението му. Макар че изпитваха топли чувства един към друг, решението им щеше да се основава на разумен анализ на последиците, а не на фриволно романтично лекомислие. Истински скитнически брак.
— Ето какво мога да ти предложа, Рос Тамблин — накрая каза Ческа, скръсти тънките си ръце на гърдите си и се опита да скрие веселата си усмивка с безизразна маска. — Ще се съглася да се омъжа за теб, ако успееш да изплатиш Синята небесна мина и да излезеш на печалба.
Той се засмя.
— Лесна работа… въпреки че може да отнеме известно време. Готова ли си да чакаш? Дай ми четири години.
— Не бързам. Нека са четири години. Мисля, че ще издържа дотогава, без да се омъжа.
И така, през последните три години Рос се бе грижил за Синята небесна мина. Нито веднъж не я напусна, нито за миг не изгуби надежда и не проявяваше желание да се помири със стария си баща. Усърдно се трудеше в облаците на Голген, особено богат източник на гориво за космически двигатели.
Вече беше тридесетгодишен и скоро щеше да изплати огромната си фабрика. Това му даваше основание да се гордее и щеше да му позволи да се докаже пред баща си. Тази година най-после щеше да изпълни целта си — вече бяха определили датата на сватбата.
Грамадната небесна мина се разтърси във въздуха. Белите гълъби запърхаха на прътовете си и още четири излетяха в небето. Рос погледна през перилата и видя гневен възел от огнени кълба, дълбоки гръмотевични бури, напомнящи на кипящо електрическо море. Приближаваха се.
Интеркомът го сепна — вахтеният капитан го беше открил.
— Силна турбулентност под нас, шефе. Никога не сме виждали такова нещо. — Вахтеният капитан бе прекарал целия си живот на скитнически небесни мини и Рос знаеше, че се е сблъсквал с всички възможни атмосферни явления.
Той повиши глас, за да надвика хапещия вятър.
— Смяташ ли, че трябва да придвижим небесната мина?
Капитанът незабавно отговори:
— Турбулентността се приближава прекалено бързо, Рос. Не можем да я избегнем, даже да се опитаме.
В този момент гъстият облачен слой се разцепи като мехур и Рос напрегна очи, за да види, за да повярва. От тихите глъбини изплува величествена кристална фигура, искрящо диамантено кълбо, което се издигаше… и растеше.
— Божичко! Виждаш ли… — Интеркомът запращя от смущения.
Рос с още по-голямо удивление разбра какво вижда. Кораб.
Извънземният кораб бе грамадна сфера, осеяна с триъгълни израстъци като пресечени пирамиди, забити в стъклен балон. От върховете им излизаха сини мълнии и се свързваха в електрическа паяжина. Някакъв вид оръжие, странна структура от най-дълбоките пластове на газовия свят. Не можеше да си представи що за разум го е построил — нито какво иска.
Рос пусна перилата и с препъване заотстъпва назад.
— Издигни небесната мина! — извика той, ала не знаеше дали вахтеният го чува. — Издигни мината с още един километър… по дяволите, нека са десет!
Извънземният кораб продължаваше да се приближава, безшумен и злокобен. В сравнение с него небесната мина приличаше на комар.
Рос внезапно си представи морско чудовище на старата Земя, което изплува, за да погълне ветроходен кораб. Умът му не можеше да възприеме заоблеността на диамантения корпус, който отразяваше сините мълнии.
— В името на Пътеводната звезда! — Беше чувал стари скитнически разкази за тайнствени видения край газови планети, но никой никога не бе предполагал, че наистина може да съществуват извънземни, обитаващи дълбините.
Сега излетяха всички гълъби. Кристалната сфера се издигаше и ставаше все по-голяма.
— Какво си ти? Какво искаш? — Думите му бяха заглушени от бурята и вятъра, а и обитателите на странния кораб едва ли можеха да ги разберат. — Тук сме с мирни намерения! — с всички сили извика Рос.
Исполинското кълбо се извиси над небесната мина и излъчи нискочестотни импулси във въздуха, нещо като басови думи, произнесени от кит в глъбините на земен океан. Вибрациите заблъскаха Рос и закънтяха в черепа му.
Вахтеният капитан вече бе вдигнал екипажа по тревога. Но небесната мина нямаше оръжие и беше беззащитна.
Енергийните мълнии заблестяха още по-силно и се стрелнаха напред. Рос изкрещя и закри очи с ръце.
Електрическите копия разкъсаха производствения комплекс, насякоха на парчета ектиреакторите, накълцаха резервоарите и взривиха дюзите, отвеждащи изхвърляните газове. Нова експлозия разтърси палубите.
Синята небесна мина подскочи, наклони се… и започна да пада.
Останал на откритата платформа, Рос едва се държеше. Белите гълъби уплашено кръжаха в небето, ала без небесната мина никога нямаше да намерят къде да кацнат. Щяха да летят без храна и почивка, докато не умрат от изтощение.
Вторият залп на осеяната с шипове сфера разцепи Синята небесна мина по структурната й ос. Тя се разпадна и пламтящите останки се запремятаха като метеорити в бездънното небе.
Рос чуваше писъците на екипажа си. Сърцето му щеше да се пръсне от безпомощност. Дори не можеше да отговори на странните вибриращи думи, изречени от извънземните. Нов взрив го изхвърли от наблюдателната платформа и той полетя във въздуха.
Страшният извънземен кораб не прати повече сигнали.
Рос падаше с разперени ръце. Дрехите му плющяха край тялото му. Ужасен и невярващ, той се взираше в развалините на всичко, което бе ценил… докато сгъстяващите се облаци не го погълнаха.
Оставаха му да пада още над хиляда и петстотин километра.