Вратата на личната съзерцателна стая се затвори зад губернатора на Добро и прозрачните увеличителни стени се замъглиха и станаха млечнобели. Сега никой не можеше да вижда през тях. Никой не можеше да предположи какво възнамеряват да обсъждат.
Губернаторът официално се поклони пред огромния какавиден трон на мага-император.
— Дойдох да докладвам, както заповядахте, татко.
Дебелият владетел се надигна и седна. На ведрото му лице се изписа зловещо нетърпение.
— Донесе ли ми най-интересните образци от експериментите си?
— Да, господарю — потвърди губернаторът. Той беше втори син на мага-император. — Ще ги намерите за крайно удивителни. Очевидно далновидната мъдрост на баща ви е съзряла възможност за илдирийската раса.
Магът-император натисна няколко бутона с дебелите си пръсти и платформата, на която бе полегнал, го изправи нагоре. Стените й се затвориха и я направиха компактна и аеродинамична. Отстрани се появиха дръжки.
— Искам да видя тези образци със собствените си очи.
Повикаха прислужниците и те побързаха да влязат.
Дребните илдирийци започнаха да се препират за правото да хванат дръжките на паланкина. Включиха се левитатори и издигнаха грамадния трон от пода. Владетелят поглади змиевидната си плитка и посочи с топчестата си дясна ръка.
— Следвайте сина ми. Губернаторът на Добро ще ви покаже пътя.
Самоуверено усмихнат, губернаторът излезе през отсрещната сводеста врата и поведе процесията по полегатите рампи. Знаеше, че магът-император ще го възнагради за цялата тежка и неприятна работа, която трябваше да върши на ужасния Добро. Крайните резултати от тези експерименти щяха да оправдаят усилията.
Въпреки нетърпението си губернаторът наложи бавен ход и продължи да води прислужниците, които носеха какавидения трон, все надолу по широките коридори. Десетки илдирийци — главно от расовите типове на стражите и поддържащия персонал — благоговейно зяпаха необичайния си посетител под ярката светлина, после се покланяха и бързаха да се дръпнат от пътя му. Губернаторът се качи на гравитационна платформа, която ги спусна няколко етажа надолу в добре осветените катакомби под цитаделата. Навсякъде светеха лампи.
Накрая стигнаха до врата, пазена от четирима воини с чудовищен вид. Телохранителите се отдръпнаха и пуснаха прислужниците да внесат паланкина. Магът-император нетърпеливо се оглеждаше.
Влязоха в галерия със стъклени стаи. В прозрачните клетки имаше странни хуманоидни същества с различно телосложение, необикновени комбинации от фигури и мускулатури, някои внушителни, други ужасни, трети смешни.
— Сам виждате, татко, че нашата хибридизационна програма даде разнообразни резултати, както трябваше и да се очаква. Събираме данните и после се опитваме да възпроизведем хибридния расов тип, който според нас притежава желаните особености.
Магът-император заповяда на прислужниците да приближат паланкина му към стъклените клетки и внимателно заразглежда създанията. Повечето се свиваха от страх от грамадния владетел, ала Сайрок’х виждаше в тях единствено образци, а не живи същества. Месестото му лице не изразяваше никакво състрадание.
Някои хибриди бяха покрити с люспи, други имаха гъста козина. Неколцина бяха мускулести, три бяха с изключително яки ръце и бедра. Костите на две от създанията сякаш бяха натрошени и те се свиваха в отсрещните ъгли на прозрачните си клетки: изродени образци, които едва бяха оцелели, генетични кръстоски, които изобщо не бяха предвидени. Всички хибридни същества имаха известна прилика с основните илдирийски раси, ала проявяваха и някакво поразително необикновено качество, нещо чуждоземно, което нямаше нищо общо с илдирийските гени.
На тлъстото лице на мага-император бе изписана смесица от отвращение и оптимизъм. Той се обърна към втория си син.
— Никога не съм виждал такива хибриди. Новите типове имат значителен потенциал за нашите цели.
Губернаторът на Добро енергично кимна.
— Опитваме се да определим колко силна трябва да е човешката порода. Експерименталните ни популации все още са прекалено малки и времето… минали са по-малко от два века, достатъчно само за няколко поколения.
— Разбира се, сине. Когато моят баща ми възложи тази, тайна задача и по-късно, когато в началото на управлението си аз я предадох на теб, всички знаехме, че това ще е дългосрочна програма с жизненоважни последици за империята.
— Понякога най-силно е третото или дори четвъртото поколение — продължи губернаторът на Добро. — Нашите хибридни плувци и архитекти са най-добрите ни резултати.
— Чудесно. — Магът-император махна с ръка и прислужниците го отнесоха в средата на залата. — На първо място обаче имай предвид, че трябва да усъвършенстваме илдирийските умствени и комуникационни способности. Сега повече отвсякога ни е нужен успех.
— Проучвам нови възможности, татко — отвърна губернаторът. — Макар че може да отнеме още няколко поколения, поне няколко десетилетия.
Магът-император видимо се обезпокои и дебелото му лице се сбръчка гневно.
— Може да нямаме толкова много време. Страховете ни се оправдават. Опасността се завърна и Илдирийската империя трябва да се приготви за отбрана. Не бива да свършим като кликисците.
Смаян, губернаторът на Добро дълбоко си пое дъх.
— Сигурен ли сте, татко? След всички легенди, след безброй векове…
— Няма съмнение. Лично видях доказателствата. Хидрогите пак се появиха. Даже моят тизм не е достатъчно силен, за да постигне онова, което трябва да направим. Бях се надявал, че някоя кръстоска ще притежава тези особености. Няма по-важен приоритет, няма по-сериозна задача. Трябва да планираме и да успеем преди още някой да разбере характера на опасността. — Той толкова силно стисна топчестия си юмрук, че по дланта му потече кръв. — Трябва ни поне един хибрид!
Губернаторът на Добро призова цялата си сила и решителност.
— Тогава трябва да направя едно рисковано предложение. Има нова информация, татко. Може би и вие сте я видели? Току-що срещнах една от човешките посланички, зелена жрица от Терок — млада и очевидно годна за разплод женска. Биологичната й връзка със световните дървета предполага някои… извънредно интересни генетични възможности.
Магът-император даде знак да изнесат какавидения му трон в коридора. Прислужниците го забутаха назад.
— Да, наистина — отвърна той. — И аз мислих за това. Може би ще се наложи да я използваме, да я пречупим — и да си вземем каквото ни трябва.