Увлечена в задачата си, старата терокска посланичка рядко напускаше кристалната си стая в Призматичния палат. Сагата за седемте слънца я пренасяше по-надалеч от всякакво туристическо пътешествие. Отема имаше всичко, каквото й трябваше, освен време. Епосът беше прекалено дълъг, за да го прочете през оставащите години от живота си.
Фотосинтезиращата й кожа поглъщаше обливащата я филтрирана светлина. На масата имаше две саксии с фиданки, високи около метър и двадесет, които отлично вирееха в благоприятната среда.
Старицата чете на глас, докато пресъхналото й гърло не я принуди да спре. Тя се пресегна за каната със студена вода, която постоянно държеше до себе си, отпи голяма глътка и се отпусна назад, за да си отдъхне за миг.
Отначало, след като прехвърли посланическата си работа на амбициозната Сарейн, Отема се колебаеше дали да приеме новата задача и да замине на Илдира, тъй като не беше сигурна какви промени и отстъпки ще направи терокската принцеса. Тревожеше се, че всичките й усилия може да отидат на вятъра.
Щом пристигна на Илдира обаче и видя истинския потенциал на Сагата за седемте слънца, Отема разбра, че може повече да допринесе за цялостното благосъстояние и познание на световната гора, отколкото с участието си в политическите машинации на някаква преходна група земни ръководители.
От време на време Желязната лейди се разочароваше от Нира, която прекарваше също толкова време с престолонаследника Джора’х, колкото и в четене на Сагата. Момичето всеки ден ходеше на илдирийски турнири, посещаваше музеи или гледаше небесни паради. Но пък помощничката й бе млада и лесно се впечатляваше от нови неща. И все пак Нира възприемаше илдирийската култура много по-цялостно от старата зелена жрица и винаги споделяше впечатленията си с фиданките. Така световната гора също увеличаваше познанията си.
Неспособна да забрави посланическите си функции, Отема все още се тревожеше за политическото бъдеще на Терок и разпространението на зелените жреци из Ханзата. Когато след безброй часове се умореше да чете на глас, старицата си почиваше, докосваше дръвчетата и влизаше в телевръзка, за да научи новините от гората.
Опитваше се да следи дейността на Сарейн като посланичка в Ханзата, договорите, които предлагаше младата жена, документите, които подписваше. До този момент не беше извършила сериозни промени… но това не успокояваше Отема. Принцесата спокойно можеше да осъществява кроежите си при закрити врати, далеч от мрежата на зелените жреци.
О, колко много можеше да навреди тя!
Отема бе разкрила тревогите си чрез световната гора и другите жреци щяха да останат нащрек, особено онези, които се намираха на Земята. Но разумът на световната гора изглеждаше потънал в свои грижи — нещо много по-страшно от обикновената теранска политика, нещо, което все още не разбираше нито един зелен жрец.
Тя и много други нейни другари се бяха опитвали да научат повече за тази загадка, но засега от дърветата нямаше нито едно предупреждение, намек или пророчество. И прочетеното от Сагата за седемте слънца още повече бе заинтригувало — и развълнувало — световната гора.
Отема избра нова част от документа и започна да чете нова история от илдирийския епос на слушащите дървета.
В стаята на Нира също имаше две саксии с фиданки, а останалите дръвчета нежно бяха засадени в обвитите в лиани стени на небесната сфера, огромния терариум, който висеше над приемната зала на мага-император.
Тя чу пред вратата стъпки, но не пожела да обърне внимание на госта си, преди да довърши легендата за глухия певец, чиято музика била толкова мъчително въздействаща, че можела да накара сърцата на слушателите му да спират, макар че самият той не чувал мелодиите си. За съжаление, тогавашният маг-император бил принуден да заповяда да екзекутират певеца, след като неговата способност да предизвиква меланхолия довела до смъртта на двама благородници, поразени от скръб.
Отема с въздишка остави документа, обърна се и видя паметителя Вао’сх. Историкът стоеше на прага, натоварен със свитъци и книги.
— Съмнявам се, че си готова за още части от Сагата, посланик Отема, но избрах тези особено интересни истории. Ще ти харесат.
— И световните дървета ще ги харесат… О, само да имах повече време.
Вао’сх се засмя толкова дружелюбно, че стопли сърцето на старицата.
— Имам същия проблем, тъй като съм роден историк. За паметителя най-трагичната смърт е да умре млад, защото не може да прочете целия епос и затова умира неудовлетворен.
— За щастие световната гора може да поема информация чрез успоредна обработка — отвърна Отема. — Целта на моя живот не е да прочета Сагата отначало докрай, а просто да се погрижа световната гора да получи целия епос.
Вао’сх остави документите до другите на масата.
— В това отношение мисля, че паметителите могат да ти помогнат. Ти ми каза, че големи групи зелени жреци и послушници дават информация на терокската световна гора. Тогава защо да не постигнем същата цел тук с други читатели и други части от Сагата?
Лицето на Отема грейна.
— Какво предлагаш?
— Магът-император ми нареди да ти помагам по всякакъв начин. От негово име мога да назнача други паметители, певци, дори придворни да четат откъси от Сагата на другите фиданки, които донесохте. Ако съм разбрал вярно, за директно въвеждане на информация не е нужен зелен жрец. Не може ли да разпределим времеемкия труд на много смени?
Зарадвана, Отема затаи дъх. Беше мислила как да разпределя задачите между зелените жреци на Терок, но изобщо не й бе хрумнало, че илдирийците спокойно могат да участват в диктовката. Четецът не трябваше да е в телевръзка — в края на краищата терокските послушници също не бяха приели зеленината.
— Това е чудесна идея, паметителю Вао’сх. И значително ще ускори четенето на Сагата.
С обнадеждена въздишка, Отема погледна купчината свитъци и документи, които беше донесъл Вао’сх. Плъзна очи по символите и с изненада забеляза, че се споменава за тайнствените кликиски роботи. В търсене на по-подробна информация за загадъчната раса бе прочела друг дълъг откъс от епоса, ала цивилизацията на насекомите бе изчезнала преди началото на илдирийската писана история.
Старицата бързо се обърна. Вао’сх още не се бе отдалечил много по коридора и тя го повика.
— Имам един въпрос, паметителю. Разбирам, че съм прочела съвсем малка част от вашата Сага, но почти не съм попадала на сведения за кликиските роботи. Илдирийците не бяха ли открили първите в миньорски шахти на някаква луна? Видях няколко робота тук в Миджистра и знам, че из цялата Илдирийска империя има още.
— Кликиски роботи са посещавали и Ханзейския съюз — отвърна Вао’сх и изразителните му лицеви лобове се обагриха в различни оттенъци. Отема още не можеше да разчита всички извънземни кожни сигнали.
— Така е, но Илдирийската империя е много по-древна. Имате ли още истории за тях? Защо почти няма данни за кликиската раса? Някога тяхната цивилизация е била могъща, също като вашата. Кликисците преди образуването на Илдирийската империя ли са изчезнали?
Вао’сх се озадачи и се замисли как най-добре да отговори на въпроса й. По неохотата му Отема разбра, че историкът не е разсъждавал над този фундаментален проблем.
— Кликисците и техните роботи са част от друга история — накрая каза паметителят. — История, която си е тяхна. Навярно не са играли роля в нашата и във вашата история. — Той заотстъпва. Лобовете му преливаха в необикновени цветове. — А може тази част от историята още да не е написана.