Мег Шепърд, дъщеря на Хал Шепърд, стоеше сред високата трева в Имението, загледана в брат си. Беше привечер и в далечния край на водата, под дървесния гъсталак, бе легнала плътна сянка. В този край ручеят се стесняваше до плитка бара, гъсто обрасла с бурени. Отляво, в триъгълника, дива, необработена земя между ливадата и обширната издигаща се белота на Стената беше мека и блатиста, прорязана от потоци и осеяна с малки езерца.
Бен стоеше приведен над водата, застинал неподвижно, взрян в нещо сред високите, гъсти тръстики вдясно. Момчето долавяше само мекото свистене на вятъра в дърветата отвъд водата и приспивното гугукане на гълъбите в гората. В миг с остър звук, пръски и пърхане на крила изхвърча птицата. Главата на Бен се вдигна, проследявайки рязкото й излитане. Дванадесетгодишните му очи бяха широко отворени.
— Виж я, Мег! Не е ли красавица?
— Да — тихо отвърна тя, но всъщност гледаше него, гледаше как очите му проследяват излитащата птица. Виждаше как улавят и последната подробност и я задържат здраво в паметта. Тялото му беше напрегнато, следеше полета на птицата, а очите му горяха. Мег потръпна. Стресна я негова трескавост. Светът сякаш се оформяше в очите му — ставаше по-ярък, по-богат и по-истински. Сякаш преди да го види, е бил бледа сянка на самия себе си, просто отпечатък, още несъздаден, преди да го види и да го измисли отново. За нея поне беше така. Тя нищо не можеше да види, преди да го види той.
Птицата беше изчезнала. Той се обърна и я погледна.
— Видя ли я?
— Да — обади се тя, но мислеше за друго. — Красота…
Той извърна глава и погледна към селото. Когато отново се взря в нея, зелените му очи бяха помръкнали и замислени.
— Тази година нещата са по-други, Мег. Не го ли усещаш? Дребните неща. Като птицата.
Тя сви рамене и тръгна през тревата към откритото пространство. Застана до него на ръба на водата и погледна отражението му до нейното, долу, в неподвижната бистра вода.
— Защо е така? Защо ТРЯБВА да се променя? — той се огледа и намръщи чело. — Искам да кажа, това място си е открай време едно и също. Винаги. Неизменно. Сменяха се само годишните времена. Но сега… — той я погледна. — Какво има, Мег? Какво става?
Тя вдигна очи от неговото отражение и срещна погледа му.
— Безпокои ли те това?
Той се замисли за миг.
— Да — каза най-накрая. — А не знам защо. И искам да разбера!
Тя му се усмихна и докосна ръката му. Беше толкова типично за него — все искаше да разбере какво мисли и защо го мисли. Никога не беше щастлив, ако не разсъждаваше над проблема, който си създаваше.
— Няма нищо — каза тя окуражително. — Това са просто дреболии, Бен. Нищо не означават. Наистина.
Но забеляза, че не успя да го убеди.
— Не — отвърна той. — Всичко има значение. Всички тези неща са знаци, не разбираш ли? Всичко ОЗНАЧАВА. А дреболиите… Точно в тях проличава всичко. Като например птицата. Да, беше красиво, но беше и… — той се загледа в далечината и тя произнесе думата вместо него — предусети я, без сама да знае как, както толкова често й се случваше:
— Плашещо.
— Да.
Проследи погледа му — забеляза как очите му изкачват Стената до върха, високо горе, и отново го погледна. Беше с повече от глава по-висок от нея, тъмнокос, костелив. Усети как в нея припламва малко, топло гордо пламъче. Толкова елегантен беше. Толкова красив. Знаеше ли колко го обича тя? Той знаеше толкова много, но знаеше ли това? Може би. Но и да го знаеше, с нищо не го издаваше.
— Това беше просто една птица, Бен. Защо да те е страх?
Той почти се усмихна.
— Не беше птицата, Мег. Или поне не външната форма — клетката от кости и плът, сухожилия и пера. Става въпрос за онова вътре в птицата — силата, която й дава такава мощ, такава жизненост — той погледна лявата си длан, обърна я нагоре и се втренчи в нея. — Точно там е красотата. Не в това, което се вижда отвън, а в силата, която придава формите. Тя… — той сякаш потръпна. — Е, тя е мистерия. Чиста мистерия. И точно тя ме плаши, Мег. Мисълта за цялата тази тъмна, неудържима сила, която просто съществува в света. Като го гледам, искам да знам откъде идва тя. Искам да знам защо изобщо съществува! Защо всичко не е проста механика и сложност на детайла? Защо е всичкото това буйно изобилие?
— Силата, която през зеленото стебло кара цветето да цъфне.
Сега се усмихна той, зарадван, че го е разбрала — тя беше цитирала стихотворението, което й бе прочел само преди два дена. Колко рядко нещо беше това — той да се усмихне. И то само на нея. На мама и на татко той никога не се усмихваше. Нито пък на другите, които толкова рядко идваха тук.
— Според мене има и още нещо — продължи той. — Същата тази сила ни докарва на този свят — от пъпката през цветето до… Е, до нещо почерняло и повехнало. И накрая — до пръстта — той потръпна. — Всичко е свързано, не е ли така? Тази сила ни използва и после ни изхвърля. Все едно сме тук само за да въплътим играта й — да й дадем форма. Това не те ли плаши, Мег?
Тя поклати глава.
— Защо? Има много време, Бен. Цял свят време, преди да се наложи да мислим за това.
Той се вгледа втренчено в нея за миг, след това леко наклони глава.
— Може би.
Тръгна, внимателно проправяйки си пътека през мочурището, следвайки издигащите се вени на скалите, стърчащи от влажния торф, и най-накрая навлезе в сянката на Стената.
Там, на тридесетина крачки право пред тях, бе Печатът. Част от Стената, той също така беше голям, матовоперлен на цвят кръг — по диаметъра му Бен би могъл да се нанесе пет пъти; основата му беше на не по-малко от една ръка разстояние от повърхността на земята, външният му ръб бе дебел и изпъкнал, от пластмаса, твърда като стомана.
Постоя там един миг, взрян в него, забравил всичко друго.
Мег го погледна и разбра. Това беше вход. Затворена врата. А зад нея бе мракът на Глината. Първичната, непокварена Глина. Съседната земя зад него беше лишена от слънце пустош. Тук бе раят — там беше адът. А между двата свята — само една Стена, един Печат.
Тя се изкатери по ръба на скалата до него.
— Какво е това? — тя посочи наляво. Там имаше нещо. Нещо малко, бледо, сиво на зеления фон. Нещо, което преди не беше там.
Погледна и сви рамене.
— Не знам. Да видим, а?
Веднага се свлече надолу. Мег се поколеба и го последва. Земята беше мека като сюнгер и само след няколко крачки брезентовите й обувки подгизнаха. Бен вървеше пред нея — краката му потъваха, земята жвакаше под забързаните му стъпки. После той се наведе и заразглежда нещо.
Тя се приближи до него и погледна над рамото му. Беше заек. Мъртъв заек.
— Какво го е убило? — попита тя.
Тя вдигна трупчето от мокрия, лепкав торф и го преобърна. Заразглежда го внимателно.
— Не знам. Няма признаци за външни наранявания. Но е тук съвсем отскоро — и я погледна. — Хайде, Мег, дай ми пуловера си.
Тя смъкна пуловера си и му го подаде, после го загледа как го разстила и полага мъртвото животно върху него.
— Какво правиш?
Бен измъкна ловния си нож от ножницата и разряза заека от брадичката до задницата. За миг той се загледа в бликналата от раната кръв, която оцапа пъстрата сива кожа, после остави ножа и разтвори плътта.
Мег го гледаше, очарована и ужасена — той мушна ръката си вътре в животното; пръстите му почервеняха от кръв. След това той вдигна нещо мъничко и мокро — мъничка бледа тръбичка, прикрепена към останалото с тръбички и сухожилия. Тя блесна в ръцете му и той се наведе да я разгледа. После вдигна поглед.
— Точно както си го мислех. Погледни. Целият му черен дроб е в тъмни петна.
Тя поклати глава неразбиращо; гледаше го как връзва заека на вързоп в нейния пуловер, вдига го и го мята на рамо.
— Бил е болен — той се втренчи в Печата, след това отново се обърна към нея. — Това е част от промяната, Мег. Сега не виждаш ли? Тук, в Имението, е плъзнала болест. Смъртоносна.
Хал Шепърд стоеше на завоя, опрял леко ръце на ниския каменен зид, и гледаше редицата от къщички и залива отвън. Отдясно над него се издигаше хълм, а после отново се спускаше, за да срещне следващия завой на реката. Беше осеян със стари, иззидани от камък къщи и къщички. На върха му имаше малка църква.
Бяха изминали кажи-речи цели три месеца, откакто си беше за последен път вкъщи, но сега, застанал там, му се струваше, че никога не си е тръгвал оттук. Поне това остава неизменно, помисли си той; всеки хълм, всяко дърво, всяка къща му бяха познати още от младини. Виждам същото, което и дядо ми, и неговият дядо преди това. За триста години са се променили само дърветата — остарели са, някои са умрели и са били заменени с други, от същото древно семе. Също като нас — помисли си той. — И ние сме дървета.
Продължи напред. Пътеката тук се спускаше стръмно и коварно завиваше назад. Там, където стоеше той, някога завиваха коли — когато в света все още е имало коли, — но това място никога не е било убежище на модерните неща. Дори и тогава, когато комуникациите в света са били други, пътят до най-близкия град е бил седем мили, ала по-лекият път е минавал по реката. Още оттогава времето бе спряло. По време на Лудостта, когато старият свят се бе разпаднал, това място беше точката на покой в центъра на нещата. Сега бе безвременно.
Около него, на не повече от крачка-две, се издигаха стени. Бели стени, сега — под дебела сянка; прозорците им с ниски первази бяха тъмни, само една от къщичките светеше. Той се усмихна — представи си как Бет стои във всекидневната с ниския таван, както толкова често я беше виждал, после се приближава до задната врата и вика децата от поляната.
Дом. Означаваше толкова неща — но за него значеше само едно: той отдавна-отдавна щеше да повехне отвътре, ако нямаше къде да се завръща.
Застана пред ниската, широка врата и се заслуша; след това постави ръка върху дървото и леко го блъсна. Тук нямаше нужда от ключалки. Нямаше нужда от страх. Вратата се отвори тихо, бавно и той влезе.
Бет стоеше там, обградена от меката светлина, идваща от всекидневната отляво. Усмихна се.
— Знаех си, че идваш. Снощи те сънувах.
Той се засмя, приближи се до нея, прегърна я здраво и я целуна нежно.
— Тези твои сънища… — той се взря в очите й — обичаше тяхната красота, тяхната неизмерима дълбочина. — Те никога не те подвеждат, нали?
Тя се усмихна и го целуна по носа.
— Не. Никога.
Той трепна, протегна ръка и я погали по бузата, после проследи контура на устните й с пръст.
Цялото му тяло пламна от желание към нея.
— Къде е Бен? Ами Мег?
Тялото й беше прилепено до неговото, ръцете й обгръщаха шията му. Очите й бяха потъмнели от копнеж, гласът й бе утихнал, по-съблазнителен.
— Навън са. Долу при потока. Няма да се върнат скоро. Не сега — тя отново го целуна — този път по-силно и по-продължително.
— Да… — той нежно отпусна ръка на кръста й за миг, след това вдигна полата й. Под нея не беше облякла нищо. Той потръпна и отново потърси устата й — целуна я още по-настоятелно. Пръстите му проследиха топлата гладкост на бедрата и корема й, после намериха горещата й влажна сърцевина. Тя тихо изстена и затвори очи — цялото й тяло трепереше от докосванията му; след това протегна ръка, разкопча панталоните му, задържа за миг набъбналия му пенис, погали го нежно с пръсти — веднъж, после втори път — почти го доведе до оргазъм, — а след това го пое в себе си.
Той изстена, после сграбчи хълбоците й и я вдигна, подпря я на стената и влезе в нея веднъж, дваж, трети път, преди оргазмът му да избухне. Усети как и тя се замята в ръцете му.
За миг мълчаха и се гледаха. После Бет отново се усмихна.
— Добре дошъл у дома, любов моя.
Кухненската маса от борова дървесина бе току-що изстъргана, ножовете — прясно наточени. Бен се огледа, вдигна вързопа със заека от бялото каменно стъпало и се зае да го развързва. Постла брезент на масата и постави отгоре голямата дъска за рязане. Подреди ножовете до дъската, а после, тъй като се стъмваше, измъкна една лампа иззад старата, облицована с плочки мивка, подряза фитила и я запали.
Мег стоеше на входа към градината — дребната й фигурка се открояваше на фона на червения сумрак на залива. Гледаше го как запретна ръкави, напълни една купа с вода и я постави до ножовете.
— Защо правиш това? — Попита тя. — Знаеш, че е болен. Защо не го изгориш? Няма ли да е по-добре?
— Не — Бен едва-едва я погледна. Обърна се, слезе по четирите стъпала, водещи към дългата тъмна трапезария с нисък таван, и миг по-късно се върна с някаква книга. Стара книга, подвързана с кожа.
— Имам подозрения — каза той, остави тежкия том от другата страна на дъската, при ножовете и водата.
Мег прекоси стаята и застана до него. Това беше книга по анатомия на животните. Една от книгите на прапрапрадядо й Еймъс. Бен прелисти страниците и накрая намери търсената диаграма.
— Ето, виж — тежките лъскави страници останаха разтворени, когато той се отдалечи да донесе заека.
Тя погледна, веднага забеляза колко много прилича на машина. Нещо, направено от помпи и лостове, клапи и ключове, контролирани от химикали и електрически пулсации. Всичко беше там, на страницата, в разрез — разрез, направен заради нея. Цялата тайна беше там, разгадаема само с един поглед.
Бен се върна. Внимателно постави мъртвия заек върху дъската, обърна се и я погледна.
— Ти няма нужда да оставаш тук, Мег. Не и ако не искаш.
Но тя остана, омагьосана от онова, което той правеше; знаеше какво значи всичко това за него. Нещо бе привлякло вниманието му. Нещо, което тя беше пропуснала, но той бе забелязал. Сега тя чакаше, а той мушкаше и разрязваше, после сравняваше онова, което вижда, с диаграмата на двойната страница.
Най-накрая, доволен, отиде до мивката, изми си ръцете, върна се и метна парче муселин върху дъската и кървавите останки върху нея.
— Е?
Тъкмо щеше да й отговори, когато в трапезарията се разнесоха стъпки. Майка им. След това се чуха и нечии други стъпки.
Мег го блъсна встрани и припряно припна по стълбите.
— Татко!
Хал Шепърд награби дъщеря си, прегърна я силно и радостно я разцелува. После се наведе под гредата и се качи по стълбите в кухнята. Бет го последва.
— Господи, Бен, ти пък какви си ги надробил тук?
Бен се обърна с лице към масата.
— Това е един мъртъв заек. Намерихме го долу, до Печата. Болен е. Но това не е всичко. Той не е оттук. Някой го е донесъл.
Хал пусна Мег на пода и се приближи.
— Сигурен ли си, Бен? — но знаеше, че Бен рядко греши, ако изобщо грешеше.
Бен дръпна марлята.
— Виж. Проверих по книгата на Еймъс. Този не е истински. Генетична възстановка. Вероятно „Джен Син“. На някой от стражите сигурно ще трябва да му търсим заместник.
Хал разгледа трупа и кимна.
— Прав си. И съм сигурен, че няма да е само този. Чудя се кой ли го е внесъл.
Бен забеляза гнева, смесен с тъга, по лицето на баща си. Имението имаше две порти, всяка охранявана от елитен отряд от дванадесет души, подбрани от самия Танг. С годините те бяха станали приятели на семейството и бяха получили привилегии — една от тях бе ограниченият достъп в самото Имение. Сега с това трябваше да се свърши. Негодникът трябваше да бъде хванат.
Мег се приближи и го дръпна за ръкава.
— Ама защо го правят, татко? Че то няма кой знае каква разлика, нали?
Хал се усмихна тъжно.
— Това е вид глупост, любимото ми, това е всичко. Нали разбираш, в Града има хора, които биха платили огромна сума пари, за да могат да се хвалят, че са яли истински заек за вечеря.
Бен се втренчи неподвижно в трупчето.
— Колко точно голяма е една „огромна сума“?
Хал погледна сина си.
— Петдесет, може би сто хиляди юана за всяко живо животно. Гледат ги, нали разбираш, после продават разфасованите трупчета.
Бен се замисли. За баща му подобна сума беше нищо, знаеше го, но за други си беше цяло състояние. Веднага разбра как подобна възможност би изкушила някой от стражите.
— Разбирам — каза той. — Но има и друга, по-належаща тревога. Ако останалите са като този, те могат да заразят всичко в Имението. Ще трябва да прегледаме всичките и да ги проверяваме. И да поставяме под карантина болните.
Хал кимна — разбираше, че синът му е прав.
— Мамка му! Такава глупост! Ще го намеря този негодник! — той постави ръка на рамото на сина си. — Но ти си прав, Бен, по-добре веднага да направим нещо. Това не може да чака до утре.
Обърна се към Бет — гневът по лицето му се смени с извинително изражение.
— Боя се, че това усложнява нещата. Исках по-рано да ти кажа, любов моя. Ще имаме гост утре вечерта. Важен гост. Ще остане при нас няколко дни. Повече не мога да кажа. Надявах се да половуваме, но тази работа обърка нещата.
Тя се намръщи и мълчаливо кимна към Мег.
Шепърд погледна дъщеря си, после отново — жена си и кимна леко.
— Съжалявам. Да… Лошо се изразявам. Когато съм бил далеч оттук, все забравям. Но това… — той ядно изфуча — търпението му се беше изчерпало. Отново се обърна към сина си. — Ела, Бен, имаме много работа.
На реката беше спокойно. Бен без усилие натискаше веслата, лодката се носеше бързо по водата. Мег седеше с лице срещу него и гледаше източния бряг. Зад нея на кърмата седеше Пен Ю-Вей — висок, възрастен, с изправена стойка. Държеше своята тояжка пред себе си и тя стърчеше като мачта без флаг. Приливът се оттегляше и течението на потока им помагаше. Бен държеше лодката по средата на потока, наслаждаваше се на топлината на обедното слънце по голите си рамене; мекият морски бриз леко рошеше косата му. Караше го на сън, за един миг дори задряма, ала викът на Мег го накара да се сепне.
— Виж, Бен!
Мег сочеше към по-далечния бряг. Бен отпусна веслата и се извърна натам, където разтегнала се от брега до Стената, се бе проточила плътна редица от войници. Бавно, методично те се придвижваха между дърветата по грубата, неравна, покрита с трева земя — нищо не можеше да се промъкне помежду им. За трети път прочистваха Имението — и за последен. Онова, което и този път не хванеха, щеше да бъде отровено с газ.
Пен Ю-Вей прочисти гърло, протегнал леко глава напред в жест на уважение към двамата си възпитаници.
— Какво има, учителю Пен? — попита студено Бен и се извърна с лице към него. Уроците бяха свършили преди час. Сега това беше тяхно време и Пен, макар и да ги придружаваше, нямаше никаква власт над господаря и господарката вън от класната стая.
— Простете, млади господарю, бих желал само да отбележа нещо.
Мег се обърна, като внимаваше да не наклони или разклати лодката, погледна Пен Ю-Вей, а после отново и Бен. Знаеше колко мрази Бен учителят да им се натрапва. Той обичаше да прави собствени открития, да следва собствената си посока, но баща им беше настоял за по-строг подход. Какво ще прави Бен в свободното си време, си беше негова работа, но сутрин, по време на уроците, той трябваше да прави каквото му нареди Пен Ю-Вей; да учи онова, което Пен Ю-Вей иска от него да научи. Бен се бе съгласил с известна неохота и само с уговорката, че извън класната стая учителят не бива да говори, без той да му разреши.
— Не разбираш ли какво всъщност представлява учителят Пен? — каза той веднъж на Мег насаме. — Той е техният начин да ме държат под око. Да контролират какво знам и какво научавам. Той е сбруя и юзда, букаи и камък, въже, с което ме връзват като всяко друго животно!
Огорчението му я изненада.
— Не, разбира се — отвърна тя. — Татко не би искал подобно нещо, нали?
Но той не отговори, само отмести поглед, а горчивината си остана изписана на лицето му.
Сега същата горчивина отново се изписа върху него, щом погледна учителя Пен.
— Отбележи го тогава. Кратко ли ще е?
Пен Ю-Вей се поклони, извърна глава и погледна войниците, които сега бяха точно на равнището на погледа му. Едната му крехка, тънка ръка се издигна нагоре и дръпна проскубаната сива козя брадица, другата леко стисна тояжката и я наклони към далечната редица.
— Цялата тази работа изглежда много неудобно, не сте ли съгласен, господарю Бен?
Очите на Бен бяха приковани в лицето на учителя.
— Не. Не е неудобна. „Неефикасна“ е по-добрата дума.
Учителят Пен го погледна и леко се поклони.
— Точно затова според мене тя може да се улесни.
Мег забеляза раздразнението и нетърпението по лицето на Бен и сведе поглед. Знаеше, че от това няма да излезе нищо добро.
— По-добре ми кажи веднага как, учителю Пен — нотката на сарказъм в гласа на Бен сега граничеше с открита грубост. Но Пен Ю-Вей сякаш не забелязваше. Той просто се поклони и продължи.
— Хрумна ми, че преди отново да се пуснат животните по земята, във всяко животно може да се постави сигнализатор. После, ако отново се случи нещо подобно, ще е съвсем просто да се проследи всяко животно. Ще е много по-лесно да се контролират и кражбите, и болестите.
Пен Ю-Вей вдигна поглед към дванадесетгодишния си възпитаник в очакване, но Бен мълчеше.
— Е, господарю? — попита той след миг. — Какво мислите за моята идея?
Бен отмести поглед. Хвана греблата и пак започна да ги натиска, като тежко ги пляскаше във водата отдясно — отново връщаше лодката в правилния курс. После погледна учителя.
— Противна идея, Пен Ю-Вей. Малоумна идея без грам въображение. Просто още един начин да се държи всичко под око. Виждам го. Ще направиш голяма електронна диаграма на Имението, а? И всяко животно ще ти святка на нея?
Обтегнатата маслинена кожа по лицето на Пен Ю-Вей се беше отпуснала, тъмните му очи, с подчертана клепачна гънка, бяха безизразни.
— Това би било голямо подобрение, съгласен съм, но…
Бен пусна греблата и се наведе напред. Пен Ю-Вей инстинктивно се дръпна назад. Мег загледа ужасено как Бен се промъкна покрай нея — лодката силно се разклати, — сграбчи учителя за реверите на неговото пау и го разкъса.
— Моля ви, млади господарю. Знаете, че това не е позволено.
Пен Ю-Вей все още държеше тояжката, но с другата ръка се опитваше да придърпа двата съдрани копринени края. За миг обаче белият кръг на контролното табло, вградено в гърдите му, се видя ясно. За секунда-две Бен стоя, заплашително надвесен над него; цялото му тяло бе напрегнато, сякаш всеки миг се готвеше да се нахвърли отгоре му.
— Ще мълчиш, ясно ли е?! И нищо няма да споменаваш за това. Нищо! Или ще те изключа и ще те пусна във водата. Разбра ли ме, учителю Пен?
За миг андроидът остана абсолютно неподвижен, после кимна леко.
— Добре — Бен отстъпи и отново се залови за веслата. — Продължаваме.
Щом Бен върна лодката в малкото, прилично на кутийка пристанище, двамата седящи на стълбите моряци вдигнаха очи от мрежите, които поправяха, и се усмихнаха. И двамата бяха старци — гонеха седемдесетте години — с широки, здрави, осолени и обгорели лица. Бен им махна за поздрав и се съсредоточи в маневрирането между привързаните към кея рибарски лодки. Сега от устието на реката духаше силен вятър и металическият звън на въжетата, плющящи край мачтите, изпълваше въздуха и се мъчеше да заглуши писъците на чайките в небето. Бен сръчно обърна лодката и я остави да се плъзне между една голяма рибарска гемия с висок борд и стената на пристанището — използваше едното от веслата, за да се оттласква първо от едната, после и от другата страна. Мег, на кърмата, държеше въжето в ръце, готова да скочи на брега и да привърже лодката.
След това Бен скочи на брега и погледна вързаната лодка. Пен Ю-Вей се бе изправил, готов да слезе на брега.
— Оставаш тук! — със заповеднически тон нареди Бен.
За миг Пен Ю-Вей се поколеба — дългът му да наглежда децата беше влязъл в конфликт с недвусмислената заповед на младия господар. Водата шумно се плискаше между борда на лодката и стъпалата. Само на няколко крачки от тях старите моряци бяха спрели да работят и ги гледаха.
Бавно, с голямо достойнство учителят седна и опря тояжката пред себе си.
— Ще направя каквото казвате, млади господарю — погледна той момчето на кея, — но съм задължен да съобщя за това на баща ви.
Бен се обърна и хвана Мег заръка.
— Прави каквото трябва, тенеке такова — измърмори той под носа си.
Кеят беше отрупан с намотани въжета, гърнета за раци, мрежи и купчини празни дървени тарги — стари, крехки на вид, чакащи товарите с риба, които никога не идваха. Пристанището бе претъпкано с рибарски лодки, но никой никога не излизаше на риболов. Градчето беше пълно с хора, наглед заети, но всъщност там не живееше никой. Всичко това беше фалшиво: част от голямата илюзия, която прапрапрадядо му бе създал тук.
Някога това бил процъфтяващ град, благоденстващ поради риболова, туризма и морския колеж. Сега той беше мъртъв. Черупка на предишното му „аз“, населена с репликанти.
Мег се огледа — тази гледка винаги й доставяше удоволствие. Двойки се разхождаха под следобедното слънце — дамите — с кринолини, мъжете — с корави костюми с жилетки. Красиви момиченца с руси къдрици, вързани с розови панделки, търчаха насам-натам, а момченцата в моряшки костюмчета, наведени към земята, играеха на топчета.
— Тук е толкова ИСТИНСКО! — възкликна Мег въодушевено. — Толкова живо!
Бен я погледна и се усмихна.
— Да — кимна той. — Така е, нали?
Бе виждал снимки на Града. Изглеждаше толкова грозен и противен в сравнение с това. Стени, килии, коридори — безкраен огромен затвор. Обърна лице срещу вятъра, вдъхна дълбоко соления, свеж въздух, после отново погледна Мег.
— Какво ще правим?
Тя огледа летовниците, разхождащи се по брега край сергиите във весели цветове, след това погледна хълма и Стената, извисяваща се над него.
— Не знам… — тя стисна ръката му. — Нека просто си вървим накъдето ни се прииска, Бен. Да разглеждаме каквото ни хареса, а?
— Добре. Тогава започваме ей оттам, при Чандлър.
През следващите няколко часа те се разхождаха из магазините по главната улица — претърсиха рафтовете на „Играчки и дрънкулки — при Джоузеф Томс“ за нещо ново, после огледаха шкафовете на Чарлз Уийвър, аптекар, и опитаха какъв е вкусът на сладките безвредни прахчета, като смесваха в колби яркоцветните течности. Но Бен скоро се измори и просто гледаше как Мег обикаля магазин след магазин, без изобщо да обръща внимание на продавачите андроиди. Обядваха в кафенето на Неш — храната беше истинска, но някак си безвкусна, също като рециклираната.
— Тук има цял един свят, Мег. Запазен. Замразен във времето. Понякога го гледам и си мисля: какво прахосване. Трябва да бъде използван по някакъв начин!
Мег отпи от леденото си питие и го погледна.
— Искаш да кажеш, да пускаме и други хора да идват тук, в Имението?
Той се поколеба, после поклати глава.
— Не. Не това. Но…
Мег го гледаше с любопитство. Не беше много обичайно да видиш Бен толкова нерешителен.
— Имаш някаква идея — обади се тя.
— Не. Не е идея. Не точно.
Отново тази несигурност, това леко потрепване на раменете. Тя видя как той отмести поглед — очите му проследиха редицата от табели над витрините: „Дейвид Уишарт“, тютюни; „Артър Редмейн“, шивач; „Томас Липтън“, винар; „Джак Делкроа“, зъболечение и кръвопускане; „Стаг и Мантъл“, железария; ресторантът на „Вери“; „Джаксън и Греъм“, шкафчета и тезгяси; „Братя Лам“, ленени драперии; а там, на ъгъла, срещу пансиона на Гуд, беше „Траурният дом на Пъф“.
Тази табела му напомни предишния път, когато дойдоха тук. Беше преди месеци и Бен бе настоял да влязат при Пъф, макар винаги преди това да го бяха отбягвали. Тя го бе наблюдавала как се разхожда между ковчезите, как повдига един капак и наднича вътре. Трупът изглеждаше достатъчно реалистично, но Бен се бе обърнал към нея и се бе засмял.
— Умрял е много преди да умре… — това някак си го бе накарало да се разприказва. Защо са такива, що за човек е бил прапрапрадядо им, че да създаде място като това. Не бе пропуснал нищо. Човек можеше да пребърка чекмеджетата, да погледне зад вратите и там, също като в истинския живот, да намери дребни неочаквани неща. Копчета, карфици, снимки. Поставка за шапки със закачени на нея вехт, оръфан цилиндър и шал, сякаш някой ги е оставил там само преди час. Оттогава тя все търсеше, търсеше с неутолимо любопитство, опитваше се да го хване в нещо — да открие някаква малка частица от този свят, създаден от него, която да не е довършил. Да намери някое празно, недоправено място под подробностите на повърхността.
Щеше ли да се сети за това, ако не беше Бен? Щеше ли така пламенно да търси това парченце черна, издайническа пустота? Не. Всъщност тя никога не би се сетила. Но сега той й го бе показал — най-реалното място, което тя познаваше, погледнато от друг ъгъл, беше съвсем кухо. Бе просто една чудесна пяна. Безвкусна имитация без никаква фантазия.
— Щом е фалшиво, защо е толкова прекрасно? — попита тя, а той поклати учудено глава.
— Защо ли? Защото е пълна имитация! Погледни само, Мег! Толкова е измамно! Такава абсолютна мимикрия! Такава безсрамна изкуственост!
Сега, докато го гледаше, тя разбра, че крои някакъв план. Как да използва всичко това.
— Няма значение — обади се тя. — Да вървим. Ще ми се да пробвам някоя от шапките на Лойд.
Бен й се усмихна.
— Става. Но после си тръгваме.
Бяха на горния етаж в „Едгар Лойд, шапкар“, когато Бен чу гласове отдолу. Мег беше заета — пробваше шапки в дъното на стаята; продавачът андроид стоеше зад гърба й пред огледалото с куп шарени раирани кутии в ръце.
Бен се приближи до прозореца и погледна надолу. По уличката крачеха войници. Истински войници. И не какви да е. Веднага ги позна.
Мег се обърна към него — беше нахлупила някакво широкополо творение от кремава дантела върху тъмните си къдрици.
— Какво ще кажеш, Бен? Според тебе…
Той настоятелно й направи знак да млъкне.
— Какво има? — промълви тя.
— Войници — прошепна й той.
Тя остави шапката и се доближи до него.
— Наведи се надолу — прошепна й той. — Това са нашите стражи, а те нямат какво да правят тук. Предполага се, че трябва да си стоят в казармата.
Тя го погледна с разширени очи, после коленичи — главата й беше под равнището на перваза.
— Кажи ми какво става — тихо помоли тя.
Той гледаше. Там, долу, имаше десетина души, които говореха нервно, развълнувано. За миг Бен не можеше да разбере какво става; след това един от тях се обърна и той видя, че това е капитанът, човек на име Ростен.
Ростен посочи към уличката, към площадчето пред странноприемницата и измърмори нещо, което Бен не чу много добре.
— Какво правят?
Бен погледна Мег и забеляза страха в очите й.
— Нищо. Тихо, Мег. Всичко ще е наред.
Обгърна раменете й и отново погледна навън. Онова, което видя този път, го изненада. Двама от мъжете бяха вързани, другите ги държаха. Китките и глезените им бяха оковани. Единият започна да се мята, после се развика. Мег се опита да се надигне, но той леко я натисна надолу.
Разнесе се звук от плесница; последва тишина. Миг по-късно Ростен излая:
— Вън! Мърдай!
Бен се придвижи към другия край на прозореца — опитваше се да ги следи, но за миг ги изгуби от погледа си.
— Стой тук, Мег. Ще сляза долу.
— Но, Бен…
Той поклати глава.
— Прави каквото ти казвам. Всичко ще бъде наред. Няма да ме видят.
Трябваше да слиза по стълбите бавно и внимателно, защото за един кратък миг беше изложен целият на показ — през голямото плоско стъкло на прозореца, гледащ към тесния кей. Щом слезе, се шмугна бързо между рафтовете и масите и най-накрая се свря между два манекена и надникна иззад полите им към площада пред странноприемницата.
Двама мъже държаха двамата пленници. Останалите трима се бяха изправили отстрани в редица в стойка „мирно“. Ростен, застанал между прозореца и пленниците, беше с гръб към Бен. С рязък жест — сякаш се готвеше да се метне напред — той изкомандва нещо. Веднага насила принудиха и двамата пленници да коленичат и да сведат глави.
Едва когато Ростен се извърна леко, Бен видя, че той държи в ръцете си дълга, тънка сабя.
За миг не можа да откъсне очи от нея — омагьоса го начинът, по който слънчевата светлина се стичаше подобно на течност по леко извитото острие и проблясваше ярко по острия като бръснач ръб и на върха. Беше чел, че мечовете могат да изглеждат живи — могат да имат самоличност, дори име, — но не бе и предполагал, че някога ще го види с очите си.
Отмести поглед. Макар и насила да държаха главите им наведени, двамата мъже непрестанно гледаха Ростен и гадаеха какво ли им готви. Бен познаваше добре и двамата. Гос, отляво, беше полу-ХАН — широките му славянски черти, смесени с наследството от дядото ХАН, му придаваха вид на монголец. Уолф, отдясно, беше южняк, тъмните му красиви черти бяха почти изискани — почти, но не съвсем класически. Почти. Защото когато се усмихнеше или засмееше, очите и устата му изведнъж ставаха някак грозни. Някак груби и болнави.
Сега Ростен бе застанал разкрачен между двамата, протегнал напред десница, в която държеше сабята — върхът й почти докосваше калдъръма на един човешки бой разстояние от капитана.
— Вие! Разбирате ли защо сте тук? Чухте ли обвиненията?
— Лъжи… — започна Уолф, но мъжът зад него запуши устата му.
Ростен поклати глава. Дългият меч потрепна в ръцете му.
— Не са лъжи, Уолф. Ти беше разследван на съвещание на офицерите и бе признат за виновен. Ти и Гос. Вие сте крали и сте мамили. Предали сте доверието на нашия господар и сте опетнили честта на знамето.
Погледът на Уолф се оцъкли. Кръвта се бе отекла от лицето му. Зад него Гос бе свел поглед, сякаш вече виждаше накъде води всичко това.
— Няма никакво извинение за простъпката ви. И няма друго решение, освен да заличим срама.
Главата на Уолф увисна рязко. Блъснаха го грубо към земята.
— Не! — изкрещя той и отново се замята. — Не можете да направите това! Не…
Ударът, нанесен от единия от двамата, които го държаха, го събори на калдъръма.
— Домъкнете го тук!
Двамата стражи сграбчиха отново Уолф и го повлякоха на колене, после го блъснаха в краката на Ростен.
Гласът на Ростен звучеше почти истерично. Той ту крещеше, ту пищеше, подчертавайки със сабята всяка дума.
— Ти си боклук, Уолф! Ти нямаш лице! Заради тебе колегите ти офицери попаднаха под подозрение! Заради тебе честта на всички беше опетнена! — Ростен яростно потрепери и плю върху главата на коленичилия. — Ти посрами своето знаме! Ти посрами името на рода си! Ти опозори предците си!
Ростен отстъпи назад и вдигна меча.
— Дръжте го!
Бен притаи дъх. Видя как мускулите на краката на Уолф се отпуснаха безсилно, когато се опита да се изправи; сега се гърчеше в ръцете на двамата мъже и се опитваше да се измъкне. Към двамата се присъедини и трети и се нахвърли върху Уолф с юмруци и псувни. После единият сграбчи Уолф за кокчето и с дивашки напън почти го изправи на крака — изпъна шията му, готова да посрещне меча.
Уолф пищеше дрезгаво, останал без дъх.
— Не! Не! Куан Йин, богиньо на милостта, помогни ми! Нищо не съм направил. Нищо! — лицето и устата му бяха изкривени от ужас, очите му се въртяха като пощурели в орбитите и молеха за милост.
Бен забеляза как тялото на Ростен се напряга като пружина. След това дъхът му изсвистя и той рязко замахна с меча.
Писъците на Уолф замряха на мига. Бен видя как главата пада и се търкулва, а тялото се свлича напред като чувал зърно; ръцете немощно се отпуснаха.
Бен погледна Гос.
Гос стоеше притихнал, стиснал зъби, мускулите по врата му бяха напрегнати. Сега с очевидно потръпване той сведе поглед и се втренчи в калдъръма.
Ростен се наведе и избърса меча о гърба на Уолф, после се изправи с лице срещу Гос.
— Имаш ли да кажеш нещо, Гос?
Гос помълча за миг, след това вдигна очи към Ростен. Погледът му, който мигове по-рано беше изпълнен със страх и ужас, сега беше ясен, почти спокоен. Ръцете му трепереха, но той бе свил юмруци, за да не личи толкова. Пое си дълбоко въздух, после още веднъж — като гмурец, който се готви да се хвърли в дълбините — и кимна.
— Тогава говори. Нямаш, много време.
Гос прегърби рамене и сведе леко глава в почит към Ростен, но продължаваше да го гледа.
— Само това: което казвате, е истина. Аз съм виновен. Уолф измисли плана, но аз му бях съучастник и за действията ми няма извинение. Приемам присъдата на моите колеги офицери и преди да умра, моля за тяхната прошка, задето съм ги посрамил пред Танга.
Ростен продължаваше да стои в очакване, но Гос сведе глава. След миг размисъл Ростен кимна леко и заговори.
— Не мога да говоря от името на всички тук, но от свое име ще кажа следното: ти си добър войник, Гос. И посрещаш смъртта храбро, честно, както подобава на войник. Сега не мога да предотвратя смъртта ти, разбираш, но поне мога да променя начина на екзекуция.
Хората и от двете страни поеха шумно дъх. Ростен пристъпи напред, извади от пояса си къс меч, преряза въжетата на китките на Гос и му го подаде.
Гос веднага разбра. Срещна погледа на Ростен със светнали от благодарност очи, след това погледна и късия меч. Разкъса с лява ръка униформената си туника, вдигна бельото и разголи плътта. После сграбчи с две ръце дръжката на меча и обърна острието към себе си. Върхът на меча сочеше към корема му. Двамата стражи го пуснаха и се отдръпнаха назад. Ростен се взря в него за миг и също се отдръпна — точно зад Гос. Държеше дългия меч полуиздигнат.
Бен се приведе напред и притисна лице о стъклото. Гос забави дишането си и съсредоточи цялото си същество върху острието само на педя от корема си. Ръцете на Гос вече не трепереха, очите му блестяха. Времето сякаш забави ход. След това — съвсем рязко — всичко се промени. Лицето на Гос изведнъж се изкриви в яростна гримаса — състояние между екстаза и върха на агонията — и ръцете му забиха меча дълбоко в корема. Сякаш със свръхчовешка сила и самообладание той дръпна дръжката наляво, после надясно и червата му се изсипаха на калдъръма. За миг лицето му запази израза си на екстатична агония, после се сгърчи, очите му се оцъклиха надолу, ужасени от стореното.
Ростен рязко замахна с меча.
Гос остана още миг на колене. След това обезглавеното му тяло се строполи и застина неподвижно до това на Уолф.
Бен чу, че някой зад него изстена, и се обърна. Мег бе приклекнала на горното стъпало, вкопчила се в подпорите на парапета, с разширени, изпълнени с уплаха очи.
— Качвай се горе! — изсъска й той. Надяваше се да не го чуят войниците, ужасен от това, че тя е била свидетелка на смъртта на Гос. Видя как тя се обърна и го погледна — в първия миг нито го позна, нито разбра какво й казва. О, БОГОВЕ — помисли си той. — КОЛКО ТОЧНО Е ВИДЯЛА?
— Качвай се горе! — изсъска той отново. — В името на всички богове, качвай се горе!
Край реката беше тъмно — луната бе засенчена от северозападния ръб на Стената. Бен скочи на брега и върза лодката за малкия дървен вълнолом, после се обърна и протегна ръка на Пен Ю-Вей, застанал прав, обгърнал с ръка спящата Мег.
Остави учителя да тръгне пръв — не му се влизаше вътре, щеше му се да задържи още за миг около себе си одеялото от мрак и тишина.
До вълнолома имаше малък правоъгълник земя, заобиколен от трите страни от стръмни глинени стени. От едната страна бяха врязани стари дървени стъпала. Бен бавно ги изкачи, уморен от дългото гребане по обратния път. След това влезе в градината — обширният откос прилежно подстригана трева се изкачваше полегато към къщичката със сламения покрив на около стотина ярда оттам.
— Бен!
Майка му беше застанала на ниската задна врата — светлината я обграждаше; бе метнала престилка върху дългата си рокля. Махна й. Пред него Пен Ю-Вей вървеше право напред по пътеката — дългите му крака не издаваха никакъв признак на човешка крехкост.
Чувстваше се странно откъснат от всичко. Сякаш беше захвърлил веслата и кормилото и сега се носеше по тъмния поток на събитията. По време на дългия обратен път той отново и отново бе проследявал логиката на случилото се. Знаеше, че той е причинил смъртта им. След неговото откритие нещата бяха поели неотклонно по пътя си — също като стегнатата спирала на водата в гърлото на водовъртежа. Бяха умрели заради него.
Не. Не заради него. Заради откритието му. Той нямаше вина за смъртта им. Те сами я бяха причинили. Алчността им ги беше убила. Тя, а и тяхната глупост.
Той не беше виновен; и все пак смъртта им му се отрази доста тежко. Само да не бе казал нищо! Ако просто бе изгорил заека, както бе предложила Мег…
Това нищо нямаше да разреши. Болестта щеше да се разпространява; откритието пак щеше да бъде направено. Случайно. И двамата войници пак щяха да умрат.
Не беше виновен той. Не ТОЙ.
Майка му ги посрещна на задния вход. Коленичи и го хвана за ръцете.
— Добре ли си, Бен? Изглеждаш ми разтревожен. Случило ли се е нещо?
Той поклати глава.
— Не. Аз…
Вдясно вратата на широкия коридор с нисък таван се отвори, оттам излезе баща му и затвори вратата след себе си. Усмихна се на Бен и се приближи.
— Гостът ни пристигна, Бен. Всъщност вече цял следобед е тук — той се поколеба и погледна жена си. — По-рано бях казал, че тази вечер ще вечеряш сам, Бен, но… Гостът много искал да те види. Та мисля, че в края на краищата можеш да вечеряш и с нас.
Бен бе свикнал с гостите на баща си и никога нямаше нищо против да вечеря в собствената си стая, но това сега беше доста необичайно. Никога преди не го бяха канили да седне на масата заедно с гостенин.
— Кой е? — попита той. Баща му се усмихна загадъчно.
— Измий си ръцете и ела. Ще те представя. Но, Бен… Моля те, дръж се възможно най-възпитано.
Бен се поклони леко и отиде право в малката баня. Изми ръцете и лицето си, почисти ноктите си и си оправи косата пред огледалото. Излезе. Майка му го чакаше. Пое ръцете му, огледа ги внимателно, оправи туниката му и се наведе да го целуне по бузата.
— Изглеждаш прекрасно, Бен. Влизай вътре.
— Кой е? — попита той отново. — Кажи ми кой е!
Но тя само се усмихна и го обърна към вратата.
— Влизай. Идвам след малко.
В светлината на огъня от камината силните азиатски черти на Танга сякаш бяха изрязани в древна, пожълтяла слонова кост. Той се облегна в креслото и се усмихна — тъмните му очи грееха.
— И мислиш, че това ще ги направи щастливи, Хал?
Ръцете на Ли Шай Тун бяха леко опрени на ръба на масичката, опразнената купичка от храна бе отместена встрани, за да не му пречи. Бен веднага забеляза как матовочерната повърхност на тежкия железен пръстен, който носеше на десния показалец, сякаш улавя и поглъща светлината. УАИУИ ЛУН. Печатът на властта.
Хал Шепърд се разсмя и поклати глава.
— Не. Нито за миг. Там всички те ще се мислят за императори.
Говореха за Камарата на представителите във Ваймар — „това гнездо на неприятностите“, както постоянно я наричаше Тангът — и за начина за укрепване на напрегнатия мир, съществуващ сега между нея и Седмината.
Тангът и баща му седяха в единия край на масата от черно дърво с лице един към друг, а Бен беше на другия край — сам. Майка му не вечеря с тях — беше се подчинила на желанието на Танга. Но във всичко останало нещата вървяха по нейному. Готвачите, които Тангът си беше довел, висяха в кухнята и наблюдаваха с подозрение и — до известна степен — със смайване как тя самичка приготви и сервира вечерята. Това отклонение от обичайните навици на Танга само по себе си бе забележително, но онова, което се бе случило в началото на вечерята, изненада дори и баща му.
Когато опитвачът пристъпи към масата, за да изпълни обичайните си задължения, Тангът му махна да се дръпне, взе пръчиците и сам опита първата хапка. След като сдъвка и преглътна ароматното късче и сръбна от силния зелен лонджински ЧА, погледна Бет Шепърд и се усмихна широко — хвалеше домакинята за гозбата. Щом забеляза изненадата и удоволствието, изписани по лицето на баща си, и смаяния ужас на официалния „опитвач“, Бен веднага разбра, че това е нещо съвсем безпрецедентно, и го накара да осъзнае колко ограничен от норми е животът на Танга. Съвсем не свободен, както биха си помислили другите, а мъчен — живот, изживян в сянката на смъртта. За Ли Шай Тун доверието бе най-рядкото и най-ценното нещо, което би могъл да предложи; доверявайки се, той поверяваше живота си — съвсем буквално: живота си — в ръцете на другите.
С този дребен, ала многозначителен жест Тангът бе оказал на майка му и на баща му най-високата възможна чест.
Бен се вгледа в този човек, докато той говореше — усещаше в него сила, която бе повече от физическа. Във всяко негово движение имаше сигурност, виталност — такива, че дори и най-малкото колебание би го издало. Цялото му тяло говореше негласно за власт — нещо, развило се съвсем естествено и неосъзнато по време на дългите години управление. Да го гледаш — това означаваше да наблюдаваш не човек, а насочваща сила, да бъдеш свидетел на канализирането на агресия и решителност в най-елегантната им и изразителна форма. В някои отношения Ли Шай Тун приличаше на атлет — всеки нюанс в гласа и жестовете му бе резултат от дълга, упорита тренировка. Тренировка, превърнала всичко това във втора природа на Танга.
Бен го гледаше като омагьосан — едва дочуваше какво си говорят, но долавяше, че е важно — както и важността на факта, че той е там и ги слуша.
Ли Шай Тун се приведе леко напред — брадичката му и снежнобялата му, грижливо сплетена брада лекичко се вдигнаха нагоре — сигнал за предлагане на доверие.
— Никой не е и предполагал, че Камарата може да се сдобие с такава власт. Прадедите ни са виждали в нея само жест. Нека да съм откровен, Хал — като дребна отстъпка на някогашните им съюзници и маска за истинските им намерения. Но сега, след сто години, определени фракции настояват на нея да се гледа насериозно. Те поддържат, че властта на Камарата принадлежи „на народа“. И знаем защо, нали? Не е заради „народа“. Подобни хора хич не си и мислят за „народа“. Не, те мислят само за себе си. Търсят как да се издигнат за наша сметка. Да се издигнат, като смъкнат Седмината. Искат власт, Хал, а Камарата е средството, чрез което се опитват да я получат.
Тангът отново се облегна назад, полупритворил очи. Протегна десница и стисна стегнатото кокче на тила си — пръстите му се сключиха около възелчето от гъста бяла коса. Беше любопитен, почти разсеян жест — и все пак за Бен той подчерта колко се отпускаше Тангът в компанията на баща му. Наблюдаваше нащрек целия език на тялото в диалога между двамата — съзнаваше не само какво казват, но и как го казват; как се срещат или се разминават погледите им; как една споделена усмивка изведнъж разкриваше дълбочината на взаимното им разбиране. Всичко това му показваше колко много разчита Тангът на баща му, за да разкрие тези думи, тези мисли, тези чувства. Може би защото на никого другиго не можеше да ги довери.
— Често се питам има ли някакъв начин да премахнем Камарата и да разградим огромната бюрократична структура, разраснала се около нея. Но всеки път, когато се запитам, предварително знам отговора. Не. Или поне не сега. Преди петнадесет, може би двадесет години вероятно е било възможно. Но дори и тогава това сигурно просто би ускорило нещата. Щеше да ни доведе пак до тази точка, но по-бързо.
Хал Шепърд кимна.
— Съгласен съм. Но може би тогава трябваше да се изправим срещу това. Тогава бяхме по-силни. По-здраво държахме нещата в ръцете си. Сега всичко се промени. Забавянето с всяка една година ги кара все повече да укрепват за наша сметка.
— Значи ти ме съветваш да започнем война, Хал?
— Нещо такова, но не съвсем.
Тангът се усмихна — Бен усети, че, гледайки го, го сравнява с учителя си Пен Ю-Вей. Тази тежка гънка над окото, която бе една от основните „отлики“ на андроида — на механичната му природа — върху лицето на истински, естествен човек изглеждаше красива.
— И що за война ми предлагаш?
— Онази, в която сме най-добри. Война на полето. На откритостта и измамата. Като онази война, която тиранинът Цао Чун ни е учил как се води.
Тангът наведе поглед към ръцете си; усмивката му се разсея.
— Не знам. Наистина не знам, Хал. Понякога се питам какво ли сме направили.
— Каквото трябва да прави всеки човек, несъмнено.
Ли Шай Тун го погледна и поклати глава.
— Не, Хал. Мисля, че грешиш. Мисля, че този път грешиш. Всъщност, малцина си задават подобни въпроси. Повечето хора са слепи за грешките си. Глухи за критиката на другите — той се засмя кисело. — Можеш спокойно да твърдиш, че Чун Куо е претъпкано с такива хора — слепи, порочни, алчни същества, които виждат слепотата си като сила, порочността — като необходимост, а алчността си — като исторически процес.
— Това е толкова…
За миг и двамата млъкнаха — лицата им бяха строги на трепкащите отблясъци на огъня. Преди някой от двамата да проговори, вратата в дъното на стаята се отвори и влезе майката на Бен с поднос. Постави го на една табуретка до камината, наведе се да вземе нещо от една купичка върху нея и напръска горящите цепеници.
Стаята веднага се изпълни със сладкия, свеж мирис на мента.
Тангът се засмя леко — това му достави удоволствие, пое дълбоко дъх и го задържа.
Бен гледаше как майка му обърна гръб на огъня, отметна дългата черна коса от лицето си и се усмихна.
— Донесох ви пресен ЧА — каза тя просто, вдигна подноса и им го поднесе.
Тя седна, Тангът се изправи, протегна ръка и я сложи върху нейната, преди тя да успее да посегне към чайника.
— Моля ви. За мене ще е чест, ако поседите и пийнете ЧА с нас.
Тя се поколеба, после се усмихна и се подчини. Доста странна гледка беше да видиш как Тангът налива ЧА на свой поданик.
— Заповядайте — подаде й той първата купичка. — ЧА от кладенеца на дракона.
Думите на Танга бяха безобидна игра с името на лонджинския ЧА, но на Бен му се стори, че притежават и някакво особено значение. Погледна майка си, забеляза как тя се усмихна доволно на себе си и сведе глава; за миг младоликото й лице ужасно заприлича на това на Мег — така щеше да изглежда Мег след година-две. След това отново погледна Танга, който, изправен, наливаше втора купичка за баща му.
Бен се намръщи. Самото присъствие на Танга в стаята изведнъж му се стори съвсем странно. Коприните му, сплетената коса, самата му чуждост изглеждаха така не на място сред ниските дъбови греди и грубите йоменски мебели. Този контраст, това странно противопоставяне на човека и стаята припомни на Бен колко странен е всъщност този техен свят. Свят, грубо отклонен от естественото си равновесие.
Кладенецът на дракона. Това го накара да мисли за огъня и за мрака, за необузданата сила. ТОВА ЛИ ЛИПСВА НА НАШИЯ СВЯТ? — запита се той. — СВЪРШИЛИ ЛИ СМЕ С ОГЪНЯ И МРАКА?
— А ти, Бен? Ще пиеш ли от кладенеца на дракона?
Ли Шай Тун го гледаше и му се усмихваше, но зад усмивката — отвъд нея, в някое мрачно, недостъпно място, се таеше дълбоко безпокойство.
Пламъците танцуваха върху двете му очи, проблясваха мокро и мимолетно върху тъмната повърхност на зрението му. Но къде беше огънят? Къде бяха дълбините, които правеха от човека ЧОВЕК? На думи и жестове Тангът беше велик и силен човек — Танг; безпогрешно личеше, че е крал сред хората — но бе изгубил връзка със самата същност на онова, което бе създало — БЕ СЪГРАДИЛО — външната му форма. Беше се отричал от вътрешната си същност твърде често и сега кладенецът бе запушен, а огънят — потушен.
Вгледа се в Танга — чудеше се дали той сам знае в какво се е превърнал; дали съмнението, което долавяше, бе толкова дълбоко, толкова всеобхватно, колкото трябваше да бъде. Дали когато погледнеше отражението си в огледалото, виждаше зад стъклото отвъд очите си? Бен потръпна. Не. Нямаше как да е така. Защото това би го сринало. Думите щяха да станат слаби, жестовете — колебливи. Не. Този Танг може и да се съмняваше в направеното от тях, но не и в себе си. Това му беше вродено — бе враснало в костите му. Щеше да умре, преди някога да се е усъмнил в себе си.
Усмивката продължаваше да стои на лицето му — съвсем истинска; предложената купичка го чакаше.
— Е, Бен? — обърна се към него баща му. — Ще пийнеш ли купичка ЧА с нас?
Ли Шай Тун се наведе напред и подаде купичката на момчето — съзнаваше, че се е превърнал във фокус на странните, трескави мисли на това дете, на неукротимата свирепост на вътрешния му поглед.
Хал беше прав. Бен не беше като другите деца. В неговата природа имаше нещо диво; някаква част от него оставаше неукротена, нецивилизована. Когато седна в края на масата, сякаш бе нащрек за нещо. В него имаше такава неподвижност, когато се движеше, че приличаше на нещо, което е било мъртво и отново е оживяло. И все пак той беше по-жив — по очевидно жив — от всекиго, който някога Тангът бе срещал.
Щом му подаде купичката, той почти очакваше да получи някакъв шок — яростно изпразване на неестествената енергия на това дете през купичката като проводник. Но нищо не стана. Само дивото му въображение работеше.
Тангът сведе замислено поглед. Бен Шепърд беше саморасляк. Не притежаваше никое от онези дребни подобрения, които правеха човека годен за компанията на подобните нему. Нямаше чувство за „ти — на мене, аз — на тебе“, нямаше никаква представа за отстъпките, които човек прави за социалното си удобство. Погледът му беше безкомпромисен, почти собственически. Сякаш всичко, което виждаше, беше негово. ДА — усмихна се вътрешно Ли Шай Тун. — ТИ ТРЯБВА ДА СТАНЕШ ТАНГ, БЕН ШЕПЪРД, ЗАЩОТО ЗА ТЕБЕ ЩЕ Е ТРУДНО КАТО ОБИКНОВЕН ЧОВЕК.
Вдигна купичката си и отпи — мислеше за събитията от ранния следобед. Разхождаха се в градината, когато Хал му предложи да дойде с него и да разгледат стаята на Бен.
Бе застанал в центъра на мъничката стаичка, сбутана на горния етаж, и бе разгледал картините, покриващи стената над леглото.
Някои бяха фотографски точни етюди на Имението. Точни, без да се броят тъмните, размазани фигури в сенките на дърветата от другата страна на реката. Други бяха по-абстрактни, реалността в тях беше странно изкривена. В тези последни композиции често присъстваха фигури-близнаци: единият близнак — съвсем нормален, здрав и силен, а другият — изкривен, със забелени очи, с уста, разтворена сякаш от болка. Те бяха плашещи, необикновено плашещи и все пак техническото им изпълнение изобщо не можеше да се поставя под въпрос.
— Добри са, Хал. Наистина са много добри. Момчето има талант.
Хал Шепърд се усмихна леко и застана до него.
— Ще е много доволен да го чуе. Но щом смяташ тези за добри, я погледни това.
Тангът пое папката от него и я отвори. Вътре имаше един-единствен свръхтънък лист — изглеждаше като направен от чисточерна пластмаса. Заобръща го в ръце и се засмя.
— Какво е това?
— Ето — той посочи един визьор на масата до прозореца и дръпна щората. — Сложи го на поставката и натисни копчето.
Ли Шай Тун сложи листа на поставката.
— Има ли значение как го слагам?
— И да, и не. Ще видиш.
Тангът натисна копчето. Веднага подобната на резервоар клетка на визьора се изпълни с цветове. Това беше холограма. Портрет на жената на Хал Шепърд — Бет.
— Той ли го е правил?
Шепърд кимна.
— Тук има 180 наслагващи се слоя информация. Деветдесет хоризонтални и деветдесет вертикални. Рисувал е на ръка всеки лист, а после ги е насложил. Негова собствена техника. Той я измисли.
— На ръка?!
— И то по памет. Бет не искаше да му позира, нали разбираш. Каза, че имала много работа. Но все пак той го направи.
Ли Шай Тун бавно поклати глава.
— Смайващо, Хал. Сякаш е снимано с камера.
— Ти и половината не си видял. Чакай… — Шепърд изключи холограмата, протегна се и извади гъвкавата плака. Обърна я и отново я постави. — Моля…
Тангът натисна копчето. Отново клетката на визьора се изпълни с цветове. Но този път образът беше друг.
Холографският портрет на Хал Шепърд бе далеч от ласкателен. Плътта бе много по-сурова, много по-груба, отколкото в действителност, бузите бяха по-румени. Косата беше по-гъста, по-къдрава, веждите — по-тъмни и тежки. Носът бе дебел и месест, ушите — заострени, очите — по-големи и по-тъмни. Устните бяха по-чувствителни от тези на оригинала, почти развратни. Сякаш се усмихваха подигравателно.
Шепърд се приближи и погледна във визьора.
— Има нещо от сатирите в образа. Нещо стихийно.
Тангът се обърна и го изгледа — не разбираше за какво намеква.
Шепърд се засмя.
— Гръцка митология, Шай Тун. В тяхната митология сатирите били първични духове на планините и горите. Полуозли, получовеци. С копита, с гъста козина, чувствени и разпуснати.
Ли Шай Тун се вгледа в градския, високоизтънчен човек пред себе си и се засмя за кратко, смаян, че Шепърд виждаше себе си в този брутален портрет.
— Забелязвам ЛЕКА прилика. Нещо в очите, във формата на главата, но…
Шепърд поклати бавно глава. Взираше се напрегнато в холограмата.
— Не. Погледни я, Шай Тун. Погледни я внимателно, той ме вижда съвсем ясно. Вътрешната ми същност.
Ли Шай Тун потръпна.
— Боговете да са ни на помощ, щом нашите синове ни виждат такива!
Шепърд се обърна и го погледна.
— Защо? Защо да се страхуваме от това, стари приятелю? Ние знаем какви сме. Мъже. Полуразум, полуживотно. Защо да се страхуваме от това?
Тангът посочи образа.
— Да, мъже. Но такива ли? Наистина ли се виждаш такъв, Хал?
Шепърд се усмихна.
— Това не съм целият аз, знам го, това е част от мене. Но важна част.
Ли Шай Тун потръпна — раменете му трепнаха съвсем леко, — после погледна отново изображението.
— Но защо другият е друг? Защо не са еднакви?
— Бен има достатъчно смахнато чувство за хумор.
Тангът отново не разбра, но този път Шепърд не направи никакъв опит да го просвети.
Ли Шай Тун разглежда холограмата още няколко секунди, след това й обърна гръб и се огледа.
— Таланта го е взел от тебе, Хал.
Шепърд поклати глава.
— Аз никога не съм притежавал и една десета от неговия талант. Както и да е, дори думата „талант“ в случая не стига. Неговото е гений. По това си приличат с прадядо му.
Тангът се усмихна — спомни си разказите на баща си за това, колко ексцентричен бил Огъстъс Шепърд.
— Може би. Да се надяваме, че от него е наследил само това.
Веднага разбра, че е сбъркал, като го е казал. Или ако не беше сбъркал, то поне бе казал нещо, което бе докоснало болното му място.
— Приликата е повече от обичайната.
Тангът леко наклони глава — искаше веднага да приключи темата, но Шепърд сякаш напираше да обясни.
— И Бен има шизофрения, нали разбираш. О, не, далеч не е толкова зле, колкото Огъстъс. Но създава определени нелепости в характера му.
Ли Шай Тун отново погледна картините над леглото — с ново разбиране.
— Но според онова, което казваш, момчето е достатъчно здраво.
— Дори щастливо, бих казал. През повечето време. Има пристъпи, нали разбираш. Тогава или го упояваме здравата, или го оставяме на мира.
Шепърд се наведе и изключи визьора, после вдигна тънкия черен лист и го прибра в папката.
— Навремето са мислели шизофренията за най-обикновено мозъчно разстройство; неравновесие на определени химически вещества — допалин, глутаминова киселина и гама-амино-битурична киселина. Използвали са лекарства като ларгактил, модекат, диазепам, приадел и халоперидол главно като транквилизатори. Но те просто са поддържали болестта и са имали страничен ефект: разширяване на допаминовата система. Най-лошото, поне що се отнася до Бен, е, че притъпяват творческите му способности.
Тангът се намръщи. Медицината, както и всичко друго, се основаваше на традиционните начини на ХАН. Разработването на западни лекарства, също като западните идеи за прогреса, бяха изоставени, след като Цао Чун бе построил Града. Всъщност повечето подобни лекарства в момента бяха незаконни. Човек обикновено чуваше за тях единствено във връзка с наркоманиите — нещо процъфтяващо на най-долните равнища на Града. В днешно време всички сериозни заболявания се диагностицираха още преди детето да се роди и се предприемаха стъпки или за излекуването им, или за абортиране на зародиша. Затова се изненада — първо, когато чу, че болестта на Бен не е била диагностицирана предварително, после — че дори е мислел да взема лекарства.
— Надявам се, че не е вземал тези лекарства.
Шепърд срещна погледа му.
— Не само че ги е вземал, но и продължава да ги взема. Освен когато работи.
Тангът въздъхна тежко.
— Трябваше да ми кажеш, Хал. Ще уредя моят знахар да навести Бен в близките няколко дни.
Шепърд поклати глава.
— Благодаря ти, Шай Тун. Трогнат съм от твоята любезност. Но това никак няма да е добре за него.
— Няма да е добре Ли? — Тангът озадачено се намръщи. — Но съществуват многобройни успокоителни — неща, които успокояват и възстановяват равновесието на Ин и Ян в тялото. Хубави, здравословни лекове, не тези… наркотици!
— Знам, Шай Тун, и отново ти благодаря за загрижеността. Но Бен няма да иска да ги взема. Направо го чувам: „А, драконови кокали и стридени черупки! — ще каже той с презрение. — Че какво ще ми помогнат за болест като моята?“
Тангът разтревожено сведе очи. Не можеше да настоява. Рожденото право на Шепърдови ги имунизираше срещу законите, които управляваха другите. Щом Бен вземаше наркотици, за да поддържа стабилността на ума си, той, Ли Шай Тун, едва ли можеше да направи нещо за това. Но въпреки всичко чувството, че това не е редно, не го напускаше. Смени темата.
— Добър син ли е той, Хал?
Шепърд се засмя.
— По-добър не може и да има, Шай Тун. Същият е като Ли Юан — уважението му не е привидно, както е с някои от това ново поколение, а си има дълбоки корени. И както видя, то се дължи на това, че прекрасно познава баща си.
Тангът кимна — остави съмненията за себе си.
— Добре. Но ти си прав, Хал. През последните години моралът много бързо взе да запада. ЛИ обредите означават днес толкова малко. Младите произнасят старите думи, но за тях те не означават нищо. Тяхното уважение е празна черупка. Късметлии сме ние с тебе, че имаме добри синове.
— Наистина. Макар че Бен от време на време е и надуто и нагло синче. Но той няма време за глупости. Пък и за умни неща има съвсем малко време, ако ме разбираш какво ти казвам. Например той презира механичния си учител.
Ли Шай Тун вдигна вежди.
— Това ме учудва, Хал. Мислех си, че той жадува за знания. Всичко това — той посочи с поглед книгите, картините, машините — говори за любов към знанията…
Шепърд се усмихна със странна усмивка.
— Може би трябва сам да поговориш с него, Шай Тун.
Тангът се усмихна.
— Може би.
Сега, гледайки момчето от другата страна на масата, той разбираше.
— Ти, какво мислиш, Бен? Мислиш ли, че е дошло времето да се бием с враговете си?
Неочаквано момчето се разсмя.
— Зависи дали знаете кои или кое са враговете ви, Ли Шай Тун.
Тангът леко вдигна брадичка.
— Мисля, че това поне знам доста добре.
Бен отново го погледна в очите със същия онзи проницателен поглед.
— Може би. Но първо трябва да се запитате срещу какво се борите. Когато мислите за враговете си, първата ви мисъл е за някакъв определен човек или група хора, не е ли така?
Тангът кимна.
— Точно така е, Бен. Познавам враговете си. Мога да ги изредя поименно, зная и как изглеждат.
— Ето на, виждате ли. И си мислите, че като тръгнете на война срещу тях, ще намерите изход от сегашното положение — Бен остави купичката си на масата и се облегна назад; всеки негов жест — макар че никой освен самия Бен не го осъзнаваше — бе мигновен огледален образ на жестовете на Танга. — Моите уважения, Ли Шай Тун, но вие не сте прав.
Тангът се разсмя високо — разговорът му харесваше.
— Мислиш, че тяхната идеология ще ги надживее? Това ли било, Бен? Бих се съгласил с тебе, но, първо, тя е ужасно фалшива. А и единствената им мотивация е собствената им алчност. Те всъщност не искат промяна. Искат власт.
Бен поклати глава.
— Да, но вие продължавате да мислите за точно определени хора. Признавам — хора, които притежават доста мощ, дори влияние, но просто хора. Хората не могат да разрушат Чун Куо — те могат да разрушат само онова, което е вътре в човека. Би трябвало да се освободите от мисълта за тях. За вас те изглеждат много голяма заплаха, но всъщност не са. Те са боклукът по повърхността на кладенеца. А кладенецът е дълбок.
Ли Шай Тун си пое дълбоко въздух.
— Моите уважения, Бен, но тук ТИ не си прав. Аргументът ти предполага, че няма значение кой управлява, че нещата ще си останат същите, независимо кой е на власт. Ала не е така. Идеологията им е фалшива, но, прости ми, те са ХУН МАО.
Хал Шепърд се усмихна, но личеше, че се чувства неудобно. Вече повече от две десетилетия бяха изминали, откакто се бе обиждал от това наименование — но то продължаваше да се използва в двора на Танга, където преобладаваха ХАН, а неколцината бели бяха третирани като почетни ХАН; а тук, в Имението, тези думи му звучаха неуместно, за негова изненада почти обидно.
— Те нямат чувство за хармония — продължи Тангът, без да се усети. — Нямат чувство за ЛИ. Всяка промяна, която те ще докарат, няма да е за добро. Те имат малко принципи. Ще объркат най-главните неща и пак ще докарат война. Безкрайна война. Както преди.
На устните на Бен заигра лека усмивка.
— Забравяте собствената си история, Ли Шай Тун. Нито една династия не може да бъде вечна. Колелото се върти. Промяната идва, независимо дали я искате, или не. Така е с човечеството. С цялото човечество, дори и с ХАН.
— Може и да е било така, но сега е друго. Колелото вече не се върти. Ние приключихме с историята.
Бен се засмя.
— Но вие не можете да спрете Земята да се върти!
Искаше да каже и още нещо, но майка му го докосна по рамото. Седеше абсолютно мълчалива и неподвижна и гледаше огъня, докато говореха. Тъмната коса скриваше лицето й. Сега тя се усмихна, стана и се извини.
— Сигурно вие, мъжете, ще искате да се оттеглите в кабинета. Запалила съм там камината.
Шепърд погледна Танга, който кимна леко в знак на съгласие, стана и се поклони на домакинята. Отново й благодари топло за вечерята и за гостоприемството, а когато тя си тръгна, се упъти с Шепърд и сина му към другата стая.
— Бренди? — Шепърд отвори барчето и вдигна гарафата. Тангът обикновено се въздържаше, но тази вечер бе в особено настроение. Имаше желание да говори — и да насърчава говоренето. Сякаш наистина това говорене трябваше да ги насочи към някакъв проблем, който той искаше да засегне. Нещо, което му се виждаше трудно; нещо, което дълбоко го безпокоеше.
Тангът се поколеба и се усмихна.
— Защо не? В крайна сметка, допустимо е един мъж да си го позволява от време на време.
Шепърд наля на Танга един напръстник от тъмната течност и му подаде старинната тумбеста чаша. После се обърна към сина си.
— Бен?
Бен се усмихна с почти детска усмивка.
— Сигурен ли си, че мама няма да има нищо против?
Шепърд му намигна.
— Мама няма да разбере.
Подаде на момчето чашката, после наля и на себе си и седна до огъня срещу Танга. Може би беше време да се ускори крачката — време да накара Танга да се отпусне.
— Нещо те безпокои, Шай Тун.
Тангът вдигна почти отнесен поглед от чашата и тихичко се разсмя.
— Всичко ме безпокои, Хал. Но не това искаш да кажеш, нали?
— Не. Нито пък е обичайно да ми идваш на гости, Шай Тун. Имаше точно определена причина, за да дойдеш при мене, нали?
Усмивката на Танга беше изпълнена с благодарност.
— Както винаги, Хал, ти си прав. Но следващия път няма да имам нужда от предлог, за да дойда. Тук ми е много приятно.
— Е?
Тангът пое дълбоко въздух, стегна се и каза:
— Заради Толонен е.
От известно време Камарата оказваше върху Танга настоятелен натиск генералът да бъде изпратен на съд за убийството на низшия секретар Леман. Искаха главата на Толонен заради онова, което беше сторил. Но Тангът криеше мислите си за това убийство. Никой — нито Седмината, нито Хал Шепърд — не знаеше какво всъщност мисли той по въпроса — знаеха само, че оттогава отказва да приема Толонен, че веднага го е разжалвал и е назначил нов генерал на неговото място — Виторио Ноченци.
Шепърд изчака — усети колко се бе напрегнал изведнъж Ли Шай Тун. Толонен и Тангът бяха от едно и също поколение и споделяха едни и същи негласни ценности. В личния им живот имаше съвпадения, които ги бяха сближили и бяха създали връзка между тях — не на последно място беше и това, че и двамата бяха загубили съпругите си преди десетина години. По темперамент обаче си приличаха колкото ледът и огънят.
— Липсва ми. Разбираш ли ме, Хал? Този стар дявол наистина ми липсва. Преди всичко и най-вече — самият той като човек. Заради всичко, което беше той. Верен. Честен. Храбър — той вдигна за миг очи и пак ги сведе — бяха се замъглили. — Сякаш беше моят пръв рицар, Хал. Винаги беше до мене. Още откакто бях осемнадесетгодишен. Моят генерал. Най-довереният ми човек.
Той потръпна и замълча. После отново заговори — с по-мек и все пак някак си по-силен глас, по-определен отпреди.
— Странно, но най-вече ми липсва безразсъдството му. По това си приличаха с Хан Чин. Част от мене винаги чувстваше точно онова, което той казваше — макар и да не го изразявах, то напираше вътре в мене, в мрака.
— Искаш да го върнеш?
Ли Шай Тун се засмя горчиво.
— Като че ли мога! Не, Хал, но искам да го видя. Искам да поговоря с него.
Шепърд помълча известно време в размисъл, после се наведе напред и остави чашата си на масата.
— Трябва да го извикаш, Шай Тун. Веднъж пък зарежи и Камарата, и исканията й. Предизвикай ги. Ти си Танг и затова си над техните закони.
Ли Шай Тун вдигна очи и срещна погледа на Шепърд.
— Да, аз съм Танг, но съм и един от Седмината. Не мога да действам на своя глава.
— Защо не?
Тангът учудено се разсмя.
— Не приличаш на себе си, Хал. Повече от двадесет години ме съветваш да бъда предпазлив, да обмислям всички последици от моите действия, а сега изведнъж ме подтикваш към безразсъдство.
Шепърд се усмихна.
— Не е безразсъдство, Шай Тун. Далече е от безразсъдството. Всъщност през последната година съм мислил почти единствено за това — той стана, приближи се до едно бюро в далечния ъгъл на стаята и се върна миг по-късно с папка, която подаде на Танга.
— Какво е това, Хал?
Шепърд се усмихна и отново седна.
— Моите мисли по въпроса.
Ли Шай Тун се взря замислено в Шепърд за миг, след това остави чашата си и отвори папката.
— Но то е писано на ръка.
Шепърд кимна.
— Това е единственият екземпляр. Тук вътре съм казал неща, които не бих искал да попаднат в ръцете на враговете ни.
При последните няколко думи хвърли кратък поглед към сина си — съзнаваше, че момчето нищо не изпуска.
Ли Шай Тун го погледна — в лицето изведнъж заприлича на ястреб, погледът му стана по-свиреп отпреди.
— Защо не си го споменавал по-рано?
— Не му беше мястото. Пък и без това още не бях готов.
Тангът отново погледна папката и резюмето, което Шепърд бе приложил към доклада си. Това бе нещо повече от проста дестилация на нечии мисли върху настоящата политическа ситуация. Тук, във всички подробности, беше планът на онази „Война на полето“, която Шепърд бе споменал по-рано. Схема, която, ако се приложеше, щеше да постави Седмината в директна конфронтация с Камарата.
Ли Шай Тун прелисти бързо страниците — прегледа ги, спираше погледа си върху фрази, които Шепърд бе отделил или подчертал. Пулсът му се ускори. Дребният, чистичък почерк на Шепърд изпълваше почти четиридесет страници, но главното беше там, в онова уводно резюме. Прочете още веднъж написаното от Шепърд.
ВЛАСТТА СЕ ДЕФИНИРА САМО ЧРЕЗ НЕЙНОТО УПРАЖНЯВАНЕ. ТВЪРДЕ ДЪЛГО НИЕ СЕ ВЪЗДЪРЖАХМЕ ДА УПРАЖНЯВАМЕ ОТКРИТО ВЛАСТТА СИ И НАШИТЕ ВРАГОВЕ ПРИЕХА ТОВА ВЪЗДЪРЖАНИЕ ЗА СЛАБОСТ. С ОГЛЕД НА ПОСТИЖЕНИЯТА НИ МОЖЕ ДА СЕ СПОРИ ДАЛИ ТОЗИ ИМ ВЪЗГЛЕД Е ОПРАВДАН. АЛА НАШАТА ИСТИНСКА СЛАБОСТ НЕ Е ЛИПСАТА НА ПОТЕНЦИАЛ, А ЛИПСАТА НА ВОЛЯ ЗА ДЕЙСТВИЕ.
ЗАГУБИХМЕ ИНИЦИАТИВАТА И ПОЗВОЛИХМЕ НА НАШИТЕ ПРОТИВНИЦИ ДА ДИКТУВАТ ТЕМАТА — И ДОРИ ПРАВИЛАТА — НА ДИАЛОГА. РЕЗУЛТАТЪТ Е ПОСТОЯНСТВОТО НА ВЯРАТА, ЧЕ ПРОМЯНАТА НЕ Е ПРОСТО ЖЕЛАТЕЛНА, А Е НЕИЗБЕЖНА. НЕЩО ПОВЕЧЕ: ТЕ ВЯРВАТ, ЧЕ ЕСТЕСТВЕНОТО СРЕДСТВО ЗА ПОСТИГАНЕТО НА ТАЗИ ПРОМЯНА Е КАМАРАТА, ЕТО ЗАЩО ТЕ ТЪРСЯТ НАЧИНИ ДА ЗАСИЛЯТ НЕЙНАТА ВЛАСТ.
ЛОГИКАТА НА ТОЗИ ПРОЦЕС Е НЕУМОЛИМА. НЯМА НИЩО ОСВЕН КАМАРАТА И СЕДМИНАТА, ЗАТОВА КАМАРАТА МОЖЕ ДА СЕ РАЗВИВА САМО ЗА СМЕТКА НА СЕДМИНАТА.
ВОЙНАТА Е НЕИЗБЕЖНА. ТЯ МОЖЕ ДА БЪДЕ ЗАБАВЕНА, НО НЕ И ИЗБЕГНАТА. И ЕТО ЗАЩО ВСЯКО ЗАБАВЯНЕ Е ОТ ПОЛЗА ЗА ПРОТИВНИКА. ТЕ СЕ РАЗВИВАТ, А НИЕ СМЕ В УПАДЪК. СЛЕДОВАТЕЛНО ТРЯБВА ДА ПРЕКРАТИМ ТЯХНАТА ИГРА НА ВЛАСТ.
ТРЯБВА ДА ГИ УНИЩОЖИМ СЕГА, ДОКАТО ВСЕ ОЩЕ СМЕ ОТГОРЕ.
Ли Шай Тун затвори папката с въздишка. Шепърд беше прав. Знаеше, вътрешно беше убеден, че точно това трябва да направят. Но вече бе казал: той не беше просто Танг, той бе един от Седмината, а Седмината никога не биха се съгласили да действат така. Те го виждаха по друг начин.
— Е?
— Мога ли да я задържа?
— Разбира се. Писана е за тебе.
Тангът се усмихна тъжно и погледна момчето. Заговори му, както говореше със собствения си син — безстрастно, като възрастен с възрастен.
— Ти чел ли си я, Бен?
Шепърд отговори вместо сина си.
— Вече го чу. Смята, че това са пълни глупости.
Бен го поправи:
— Не са глупости. Никога не съм казвал нищо подобно. Казах, че заобикаля истинската причина.
— Която е? — Ли Шай Тун се протегна за чашата си.
— Че хората никога не са доволни от настоящето.
Тангът се замисли за момент и тихо се разсмя.
— Така е било винаги, Бен. Как мога да променя самата човешка природа?
— Можете да подобрите положението им. Те се чувстват затворени в клетки. Не само физически, но и умствено. Нямат мечти. Нито един от тях вече не се чувства реален.
Последва миг на тишина, после отново заговори Хал Шепърд:
— Откъде го знаеш, Бен? Говорил ли си с хората?
Бен се взря в баща си за миг и отново насочи вниманието си към Танга.
— Не можеш да не го забележиш. То е там, в очите на всички. Очите им са празни! Незапълнено, неосъществено пространство, дълбоко вътре в тях. Няма нужда да говориш с тях, за да го забележиш. Стига ми само да гледам новините. Сякаш всички те са мъртви, но не могат да го забележат. Търсят някаква цел във всичко това и не могат да я открият.
Ли Шай Тун се втренчи за миг в момчето, после сведе очи — от думите му го бяха полазили хладни тръпки. Огледа се из стаята — изведнъж забеляза колко нисък беше таванът, тъмните дъбови греди, които се открояваха върху белосаните стени, току-що отрязаните рози в сребърната купа в ъгъла на стаята. Чувстваше старото дърво под пръстите си, усещаше силния мирис на бор от огъня. Всичко това беше истинско. А той — той, разбира се, също бе истински. Но понякога, само понякога…
— И смяташ, че можем да им дадем цел?
Странно, но Бен се усмихна.
— Не. Но можете да им дадете пространство, за да си я намерят сами.
Тангът кимна.
— Аха. Пространство. Е, Бен, в Чун Куо живеят повече от 39 милиарда души. Какво бихме могли да направим, за да дадем пространство на толкова много народ?
Но Бен вече клатеше глава.
— Грешно ме разбрахте, Ли Шай Тун. Възприехте думите ми твърде буквално — той докосна с пръст челото си. — Имах предвид пространство тук. Точно там се чувстват хванати в капан. Градът — той е само външната му конкретна форма. Но схемата — парадигмата — е вътре в главите им. Там трябва да им дадете пространство. А това можете да им дадете само ако им дадете чувство за посока.
— Промяна. Това искаш да ми кажеш, нали?
— Не. Няма нужда нищо да променяте.
Ли Шай Тун се разсмя.
— Тогава не те разбирам, Бен. Да не смяташ да ми предложиш Някой вълшебен фокус?
— Съвсем не. Искам да кажа, че щом проблемът се намира в главите им, там можем да намерим и решението му. Те искат разширяване навън. Те искат пространство, вълнение, новост. Е, защо да не им ги дадете? Но не там, в реалния свят. Дайте им ги също тук, в главите им.
Тангът се намръщи.
— Но те не го ли имат и сега, Бен? Информационните средства не им ли го дават?
Бен поклати глава.
— Не. Говоря ви за нещо съвсем друго. Нещо, което би накарало стените да се разтворят. Това ще накара света да им изглежда реален — той отново почука по челото си. — Само тук важи това.
Тангът понечи да му отговори, ала на вратата се почука.
— Влез — Шепърд се полуизвърна на стола.
Беше стюардът на Танга. Той се поклони ниско на Шепърд и сина му, после се обърна — с все още сведена глава — към своя господар:
— Простете ми, ЧИЕ ХСИЯ, но вие ме помолихте да ви напомня за вашата аудиенция с министър Чао — след това с поклон стюардът заотстъпва назад и затвори вратата след себе си.
Ли Шай Тун погледна Шепърд.
— Съжалявам, Хал, но се налага да тръгвам след малко.
— Разбира се… — подхвана Шепърд, но синът му го прекъсна:
— Едно последно нещо, Ли Шай Тун.
Тангът се обърна — търпелив, усмихнат.
— Какво има, Бен?
— Видях нещо. Днес следобед, в града.
Ли Шай Тун се намръщи.
— Видял си нещо?
— Екзекуция. И самоубийство. Двама от елитните гвардейци.
— Богове! — Тангът се наведе напред. — Видял си го?!
— Бяхме на втория етаж в един от магазините.
Шепърд се намеси:
— НИЕ… Искаш да кажеш, че и Мег е била с тебе?!
Бен кимна и им разказа какво е видял. Накрая Ли Шай Тун, с болезнен израз на лицето, се обърна към Шепърд:
— Прости ми, Хал. За всичко съм виновен аз. Капитан Ростен действаше по моя пряка заповед. Обаче ако знаех, че Бен и Мег ще са там… — той потръпна и отново се обърна към момчето: — Бен, моля те, прости ми. И помоли и Мег да ми прости. Ако можех да поправя станалото…
Бен сякаш се готвеше да каже нещо, после наведе очи; главата му трепна. Отрицание. Но какво означаваше то, не знаеше никой от двамата възрастни.
На вратата отново се почука — сигнал, на който Тангът отвърна с няколко думи на мандарин. След това двамата мъже се изправиха с лица един към друг и се усмихнаха за кратък миг в пълна хармония.
— За мене беше чест да ме посетиш, Ли Шай Тун. Чест и удоволствие.
Усмивката на Танга се разшири.
— Удоволствието бе изцяло мое, Хал. Не ми се случва често да си позволявам да бъда самият аз.
— Тогава ела пак. Винаги, когато имаш нужда да си самият ти.
Ли Шай Тун задържа за миг ръката си върху рамото на Шепърд и кимна.
— Ще дойда. Обещавам ти. Но ела, Хал. Донесъл съм ти подарък.
Вратата се отвори и двама от личните прислужници на Танга внесоха подаръка. Поставиха го на пода в средата на стаята, както предварително им беше наредил Тангът, и отстъпиха назад с наведени глави. Това беше дърво. Мъничко, миниатюрно ябълково дърво.
Шепърд се приближи и коленичи до него, после се обърна и погледна Ли Шай Тун — личеше колко е развълнуван от жеста.
— Прекрасно е. Наистина е прекрасно, Шай Тун. Откъде разбра, че искам да имам такова?
Тангът се засмя тихо.
— Надхитрих те, Хал. Питах Бет. Но подаръкът е и за двама ви. Вгледай се внимателно. Дървото е близнак. Има два вплетени един в друг ствола.
Шепърд се вгледа.
— О, да! — той се засмя, бе се досетил какво означават.
Съединените дървета се смятаха за добра поличба — символ на брачно щастие и вярност. Нещо повече, ябълката — „пий“ на мандарин — беше символ на мира.
— Просто е съвършено, Ли Шай Тун. Наистина — той поклати развълнувано глава. В очите му напираха сълзи. — Ще го пазим като очите си.
— А аз — това — Ли Шай Тун вдигна папката на Шепърд. Усмихна се и се обърна към момчето: — Радвам се, че си поговорихме, Бен. Надявам се някой ден пак да си поприказваме.
Бен неочаквано се изправи и леко се поклони на Танга.
— Баща ми е прав, разбира се. Трябва да ги унищожите. Сега, докато още можете.
— А… — Ли Шай Тун се поколеба, после кимна. Може би е така, помисли си той, изненадан отново от това, колко непредсказуемо беше детето. Ала не каза нищо. Само времето щеше да докаже кой е прав и кой крив.
Отново погледна Шепърд, който вече се беше изправил.
— Трябва да вървя, Хал. Не е добре да карам министър Чао да чака — той се засмя. — Знаеш ли, Чао е на служба при мене най-дълго от всички, без да броим Толонен.
Беше го произнесъл, преди да се усети.
— Забравям… — каза той с тъжна усмивка.
Шепърд, вперил очи в него, поклати глава.
— Върни го, Шай Тун — изрече тихо той. — Само веднъж — този път — и ти послушай сърцето си.
Тангът се усмихна напрегнато и стисна папката още по-здраво.
— Може би — кимна той. Но знаеше, че няма да го направи. Защото, както вече бе казал, той беше Танг, но бе и един от Седмината.
След като Тангът си тръгна, те слязоха долу, край реката. Луната бе високо — ярка, пълна луна, която сякаш плуваше в тъмното огледало на водата. Нощта беше топла и тиха, единственият звук — далечен, безплътен — бе шумът, който вдигаха войниците, работещи по къщата.
Шепърд приклекна и се загледа над водата, в мрака отвъд.
— Всъщност, какво искаше да кажеш тогава, Бен? Всичкото онова за разтварящите се стени и за света, който щял да изглежда реален. Само си приказваше или действително имаше нещо наум?
Бен стоеше на няколко крачки от него, загледан в тревистия хълм, там, където бяха поставили лампи с волтови дъги около цялата къща. Тъмните фигури на униформените мъже сякаш прелитаха през сиянието като предмети, които виждаш с периферното си зрение в някакъв сън.
— Една моя идея. Нещо, върху което работя.
Шепърд леко се извърна и се вгледа в сина си.
— Доста уверен изглеждаше. Все едно, че това нещо вече почти съществува.
Бен се усмихна и срещна за миг погледа на баща си.
— Съществува, наистина. Ей тук.
Шепърд се засмя, сведе очи и задърпа високата трева.
— Е, какво е то? Интересно ми е. Според мене и на Танга му беше интересно.
— Какво искаше той?
Лек повей набразди водата и накара луната да се разтанцува буйно сред мрака.
— Какво искаш да кажеш?
— Аз какво търсех там?
Шепърд се усмихна на себе си. Беше мислил, че Бен може и да не зададе този въпрос.
— Защото искаше да те види Бен, защото смята, че един ден ти може да помагаш на сина му.
— Разбирам. Значи преценяваше ме?
— Може и така да се каже.
Бен се засмя.
— За това и сам се сетих. Според тебе дали съм му се сторил странен?
— Защо да е така?
Бен погледна баща си право в очите.
— Знам какво представлявам. Достатъчно съм видял от света, за да разбера колко съм различен.
— На пръв поглед — да. Но не всичко се вижда на пръв поглед, Бен.
— Така ли? — Бен отново погледна към хълма, към къщичката на върха му. Мятаха първите тънки опаковъчни слоеве от върха на скелето — мъжете в тежки костюми дърпаха въжетата.
— И какво не се вижда на пръв поглед?
Шепърд се засмя, но остави въпроса без отговор. Бен беше прав. Наистина знаеше какво представлява и наистина беше различен. Нямаше смисъл човек да го отрича.
— Няма нужда да следваш стъпките ми, Бен.
Бен се усмихна, но не го погледна.
— Да не би да смяташ, че искам точно това?
Шепърд усети, че го жегна огорчение, но поклати глава.
— Не. Не, предполагам, че не. Във всеки случай, никога не бих те принудил. Знаеш го, нали?
Бен се обърна и се втренчи неподвижно във водата.
— Тези неща не ме интересуват. Политическите тънкости. Кой какво върти и кой какво крои. Ще ми писне много бързо. А какво струва един съветник, на когото му е писнало? Няма нужда да се кося за всичко това — и аз не се кося!
— Май преди малко се косеше. Когато говорехме за тези неща.
— Не. Това беше нещо друго. Беше по-дълбокото нещо.
Шепърд се засмя.
— Разбира се. ПО-ДЪЛБОКОТО.
Бен го погледна.
— Вие гледате повърхностно на нещата, татко — и двамата. Но проблемът е по-дълбок. Той е вътре. Под повърхността, под кожата. Той се е сраснал с костите и с кръвта на хората, със сложната плетеница от нерви, мускули и органична тъкан. Но ти… Е, ти упорито се занимаваш само с онова, което виждаш. Лекуваш петната по кожата и оставяш човека да загнива отвътре.
Шепърд гледаше замислено сина си — усещаше бездната, която се бе появила между тях от няколко години насам. Сякаш Бен ги бе надраснал всичките. Бе приключил с детинщините.
— Може би. Но това не решава непосредствено стоящия проблем. Тези повърхности, които с такава готовност отхвърляш, имат остри ръбове. Сблъскай се с тях — и веднага ще го разбереш. Хората се чувстват наранени, животните се убиват, а това не са повърхностни неща.
— Не исках да кажа това.
Шепърд се засмя.
— Не. Сигурно не. И сигурно си прав. От тебе би излязъл страшно некадърен съветник, Бен. Създаден си за съвсем други неща, не за политика и интриги — Шепърд се изправи и избърса ръце в панталоните си. — Знаеш ли, с много неща исках да се занимавам, но никога не ми остана време. Картините, които исках да нарисувам, книгите, които исках да напиша, музиката, която исках да композирам. Но трябваше да жертвам всичко това, а и много други неща, за да служа на Танга. Виждал съм и тебе, и Мег много по-рядко, отколкото исках — а майка ти — още по-рядко. И така… — той сви рамене. — Е, ако не искаш и твоят живот да е такъв, разбирам те. Прекалено добре те разбирам. Нещо Повече, Бен — според мене светът ще изгуби, ако пренебрегнеш своите дарби.
Бен се усмихна.
— Ще видим.
После той посочи хълма.
— Мисля, че почти приключиха. Това е третият изолационен слой.
Шепърд се обърна и погледна към върха на хълма. Сега къщичката беше напълно облепена, уютният й силует беше скрит под огромните бели изолационни слоеве. Само отпред, там, където беше градинската порта, гладката геометрична форма бе нарушена. Там бяха монтирали запечатващата единица — голям цилиндър, съдържащ въздушна помпа и генератор за екстрени случаи.
Дузина мъже в защитни костюми прикрепяха краищата на изолатора към скобата. Скобата беше здраво вкопана в земята около къщичката — грубо, тежко парче метал, широко един фут и дебело три инча, с втора, по-малка „яка“, прикрепена към основата със страмодни винтове.
Цялата странна конструкция бе разработена от прапрапрадядото на Бен, Еймъс — първия Шепърд, живял тук, — като предпазна мярка срещу ядрен инцидент. Но когато Третата световна война — „войната, която ще сложи край на всичко“, както бе записал старецът в дневника си — така и не започна, цялата нелепа изолационна конструкция бе сгъната и прибрана — останала беше само металната скоба за забавление на всяко ново поколение Шепърдови деца.
— Опакована е като подарък! — пошегува се Шепърд и се заизкачва по хълма.
Бен, който го следваше на няколко крачки, се засмя, но смехът му нямаше нищо общо с бащината му забележка. Бе получил прозрение. Синът на Еймъс, Робърт, беше онзи, който бе проектирал Града Земя. Предварителните му архитектурни скици висяха в дълга стъклена рамка на стената в коридора вътре в къщата. Но идеята не бе хрумнала на него. Семето на Града Земя беше тук, сега, пред тях — там, на върха на тревистия хълм. Тук, в този външен символ на прапрапрадядовата му параноя беше началото на всичко, което бе последвало. Робърт просто бе уголемил и подобрил схемата на баща си, докато тя бе обгърнала целия свят.
Той се разсмя тихичко и погледна баща си — чудеше се дали и той се е досетил, или тази връзка съществуваше само в неговия ум.
Близо до къщичката войниците бяха монтирали обезпаразитяваща решетка — матовата морава светлина привличаше де що има дребни същества с крилца от околните ливади. Бен се спря и се загледа в един молец — крилата му приличаха на похабения тюл на някоя стара, износена рокля, а тялото му беше дебело и набито като миниатюрна пура, — който запърха към решетката. За миг той танцуваше в розово-синкавата светлина, омагьосан от сиянието; пурпурен цвят обля прозрачните му крила. После върхът на крилото му бръсна нажежената повърхност. Блесна искра, чу се съскане и молецът падна безчувствен в решетката, където пламна — крилцата му се сгърчиха и той изчезна за миг; тялото му прегоря и се превърна в тъмна пепел.
Бен гледа още миг, осъзнавайки, че и той е сякаш омагьосан. Ушите му се изпълниха с бруталната музика на решетката — пращенето, пукането, цвърченето на умиращите създания; всяко кратко, внезапно припламване привличаше погледа му. А в съзнанието му се оформи жива картина на безплътните им образи в матовата бледоморава светлина.
— Ела, Бен. Да влезем вътре.
Обърна се. Майка му стоеше на вратата и му махаше, усмихна се и подуши във въздуха. Бе изпълнен с тръпчивата, сладка миризма на озон и изгорели насекоми.
— Наблюдавах — каза той, сякаш това обясняваше всичко.
— Знам — тя се доближи до него и постави ръка на рамото му. — Ужасно е, нали? Но е необходимо, предполагам.
— Да.
Но той искаше да каже нещо друго — нещо повече от просто съгласие. Беше и ужасно, и необходимо — макар и само заради това, да се предотврати плъзването на болестта из имението; но точно това — ужасната необходимост от смъртта — му придаваше такова очарование. Целият живот ли е такъв? — замисли се той, отмести поглед от решетката и се взря над тъмната, огряна от лунната светлина вода на залива. — Дали всичко е просто кратък, хаотичен полет към изгарящата светлина? И после нищо?
Бен потръпна — не от страх, нито от студ, а от някакъв по-дълбок, по-сложен отклик вътре в него; после се обърна и се усмихна на майка си.
— Добре. Да се прибираме.
Капитанът на работния отряд наблюдаваше как жената и синът и влизат в къщата, след това сигнализира на хората да довършат запечатването. За него това не беше нищо — заповедите си бяха заповеди — и все пак на няколко пъти му беше хрумвало, че щеше да е много по-просто Шепърдови да бъдат евакуирани, отколкото да се правят всичките тези глупости. И живота си да заложеше, пак не би могъл да проумее защо искат да си стоят в къщата, докато върху Имението се сипят отрови. И все пак трябваше да признае — конструкцията си я биваше. Дъртият Еймъс е знаел какво прави.
Приближи се и огледа внимателно работата. После, доволен, че печатът не пропуска въздух, издърпа микрофончето изпод брадичката си.
— Добре. Свършихме. Почвайте да ръсите.
На шест мили оттук, край устието на реката, четири големи транспортьора, специално приспособени за задачата, се вдигнаха един по един от площадката и започнаха да се строяват в редица над реката. След това по сигнал започнаха да се придвижват надолу по реката, а под тях — безцветен, като ситен-ситен сняг — се носеше тънък облак.
Едва беше минало десет часа сутринта, но слънцето вече сияеше сред ширналото се тъмносиньо небе — сякаш някой го бе измил от всички нечистотии. Слънчеви отблясъци блестяха по повърхността на сиво-зеленикавата вода, от които тя изглеждаше плътна и в същото време бистра като разтопено стъкло.
В средата на потока Мег подаде на Бен веслата. Пъргаво си смениха местата, а лодката бавно се носеше по водата. Тя се облегна назад, наблюдавайки как се бори да я върне в курса — лицето му беше маска на търпелива решителност, а мускулите на голите му, загорели ръце ту се свиваха, ту се разпускаха. Бен стисна зъби и задърпа упорито дясното весло, бавно обърна лодката към далечната къща — тъмният, гладък остър ръб се впи дълбоко в синьозеленикавото, упорито течение и той обърна лодката, оставяйки рязка диря.
— Сигурен ли си, че няма нищо нередно в това?
Бен се намръщи — съсредоточаваше се, преценяваше вътрешно как усеща съпротивата на лодката срещу силното течение.
— Тя никога няма да разбере — отвърна той. — Та кой ще й каже?
Не звучеше като заплаха. Знаеше, че може да й се довери и че тя няма да каже нищо на майка им. Мег сведе очи за миг — зарадва се, че има доверието му. После продължи да седи мълчаливо — достатъчно й беше само да го наблюдава, да вижда как ширналата се река се простира зад него, а боядисаните в бяло къщички на селото изпъстрят широкия зелен склон на хълма, докато къщата зад гърба й бавно се приближаваше.
Самотна и отдавна изоставена, тя ги очакваше.
Брегът бе обрасъл. Бурените, високи чак до кръста, растяха между скалите. По-нататък следваше равна земя, около тридесетина ярда, а после започваше изкачване — отначало плавно, после стръмно. Къщата не се виждаше оттук — бяха застанали под хладната сянка на клоните — и дори и по-нататък, на завоя по пътеката, която следваше очертанията на брега, те виждаха само стърчащия връх на покрива й, бял сред наситенозеленото на заобикалящите я дървета.
Земята беше странно, неестествено тиха. Мег се загледа надолу, между дърветата. Под тях, отдясно, беше заливчето — тъмният вход на пещерата бе почти целият скрит, клоните на надвесилите се дървета почти докосваха водата. Чувстваше се странно. Сякаш не беше самата тя.
— Хайде — подкани я Бен. — Нямаме много време. Мама ще се върне в два следобед.
Тръгнаха нагоре. Пътеката беше изсечена в скалите. Грубите издялани стъпала се изкачваха стръмно по скалата. Наложи се да си пробиват път през оплетените храсти и клонаци. На върха излязоха на малка полянка. Част от нея беше покрита с бетон — пропукан, но разчистен от растителност. Беше път. Наляво навлизаше сред дърветата. Вдясно рязко свършваше само на два-три ярда от тях пред врата от ковано желязо, вградена в стена.
Приближиха се, застанаха до вратата и погледнаха вътре.
Къщата беше зад вратата — голямо квадратно триетажно здание от бял камък със стръмен остър покрив, покрит със сиви плочи. През избуялата градина отпред се виждаха части от нея. Тук, по-забележимо отвсякъде другаде, природата бе пощуряла. Каменният фонтан се бе разцепил на две големи сиви парчета, между които отдавна се бяха вкоренили трънаци. Планът на някога обсипваната с грижи градина едва си личеше под хаотично избуялата нова растителност.
— Е? — погледна го тя. — Сега какво?
Стената бе твърде висока, за да се изкатерят. Вратата изглеждаше яка и солидна — беше закрепена към камъка с четири големи панти. Дебела, тежка стоманена верига бе омотана около ключалката, а от нея висеше катинар колкото юмрук.
Бен се усмихна.
— Гледай сега.
Хвана се здраво за две от пръчките и разтресе силно вратата, а после рязко я бутна напред. Тя падна с трясък, а той залитна встрани. Изпъналата се верига издрънча.
Бен стъпи върху нея и протегна ръка.
— Желязото беше разядено — обясни той и посочи четирите места върху камъка, от които се бяха откъртили пантите.
Тя кимна — разбра веднага какво искаше да й каже. МНОГО ВНИМАВАЙ ТУК. НЕ ПРЕЦЕНЯВАЙ НИЩО ПО ТОВА, КАК ИЗГЛЕЖДА.
Той се обърна и тръгна.
Тя го последва, вече по-предпазливо — внимателно си пробиваше път към къщата през гъстата зеленина.
Пред къщата бе разположена веранда. Единият й край бе рухнал. Едната от четирите псевдодорийски колони беше паднала и сега — като счупения крак на каменен великан — лежеше наполовина завряна в рамката на прозореца отзад. Стъкленият покрив на верандата беше счупен на няколко места и там съседните дървета бяха проврели клони; цялото дървено скеле на покрива — страничните греди, покрити със сложна дърворезба, напречните греди, релсите — всичко бе изгнило. Бен се изправи пред ниските стъпала, водещи към главния вход, наклони глава назад и заразглежда фасадата.
— Не е каквото очаквах — каза й той, щом тя застана до него. — От реката изглежда много по-величествена. И по-голяма. Цяла крепост.
Тя го хвана за ръката.
— Не знам, Бен. Мисля, че е доста величествена. Или поне е била.
Той се извърна и я погледна.
— Донесе ли лампата?
Тя кимна и се потупа по джоба.
— Добре. Макар и да се съмнявам, че ще има кой знае какво за гледане. Къщата пустее вече повече от осемдесет години.
Тя не отговори — беше се замислила и знаеше, че и той мисли за същото. Огъстъс. Тайната на тази къща по някакъв начин беше свързана с прадядо им Огъстъс.
— Е? — обърна се тя след миг. — Ще влизаме ли?
— Да. Но не оттук. Отзад има друга врата. Ще влезем оттам, през кухнята.
Тя се взря в него, после разбра. Вече бе разгледал плановете на старата къща. Което означаваше, че е обмислял по-отдавна да дойдат тук. Но защо точно тази сутрин? Или беше нещо друго? Знаеше, че снощи имаха гост, но никой не й беше казал кой е и защо е дошъл. Който и да беше, когато сутринта бе отишла да събуди Бен, той изглеждаше разтревожен. Вече беше станал. Беше го открила седнал на леглото, прегърбен, обвил с ръце коленете си, взрян към залива през отворения прозорец. Дори и сега, докато стоеше там и оглеждаше къщата, си личеше, че е в същото настроение.
— Какво точно търсим?
— Неща, които да ни подскажат други неща.
Задържа поглед върху лицето му, но то нищо не издаваше. Не беше обичайно за него да отговаря така. Той винаги бе толкова точен, толкова уверен. Но днес беше различен.
Сякаш търсеше нещо толкова неопределено, толкова смътно като представа, че и той не можеше да каже какво е.
— Ела — каза той изведнъж. — Я да видим що за призраци ще намерим тук.
Тя се засмя тихичко; обзе я същото чувство, което бе усетила, докато се взираше в заливчето през дърветата — чувството, че тя не е съвсем тя. Не беше страх, с Бен никога не я беше страх от нищо, беше нещо друго. Нещо, свързано с този бряг на реката. С дивата му пустош. Сякаш тя по някакъв начин се отразяваше в самата нея. В нещо дълбоко и скрито в нея.
— Какво мислиш, че ще намерим? — извика му тя, докато го следваше през гъсталака от храсти и клони. — Имаш ли изобщо някаква представа?
— Никаква! — извика й той. — Може пък и нищо да няма вътре. Може и да е празна черупка. Но защо тогава ще я ограждат? За какво да ги е грижа, щом е празна? Защо просто не я оставят да изгние?
Тя го настигна.
— Като я гледам, тя и без това си е изгнила.
Бен я стрелна с поглед.
— Вътре ще е друго.
Широк лъч дневна светлина пресичаше мрака. Тя гледаше как Бен отново вдигна щората, после още една, и още една, докато вдигна и четирите. Стаята се изпълни със светлина. Голяма стая. Много по-голяма, отколкото си бе представяла в тъмното.
Дълга дървена работна маса заемаше по-голямата част от стената вляво — по нея нямаше нищо. Над нея, на самата стена, бяха окачени големи дъбови шкафове. В дъното пространството заемаха четири големи пещи — дебелите им кюнци извеждаха дима през тавана. До стената вдясно, под прозорците, бяха наредени стари машини, а до вратата имаше голяма емайлирана мивка.
Гледаше как Бен се наведе и огледа тръбите под мивката. Бяха позеленели от мъх, почервенели от ръжда. Потърка с пръст едната и предпазливо го доближи до устните си. Тя забеляза, че щом помириса пръста, той се намръщи — очите й бяха широко отворени и поглъщаха всичко.
Обърна се и изведнъж изненадващо се разсмя.
— Я виж!
В средата на покрития с бели плочки под имаше бръмбар. Кръгъл бръмбар с черна черупка колкото брошка.
— Жив ли е? — попита тя; очакваше всеки миг да се размърда.
Той сви рамене, отиде при него и го вдигна. Но беше само черупка от бръмбар.
— Мъртъв е от години — отбеляза той.
Да, помисли си тя, сигурно откакто са запечатали къщата.
Зад тях имаше и друга врата — до стара, избеляла картина, изгнила от влагата под оплютото от мухи стъкло. Зад вратата — тесен коридор, който завиваше надясно. Влязоха, пристъпвайки бавно и предпазливо рамо до рамо — осветяваха пътя си с фенерчетата.
Изследваха всички големи стаи една по една, но там нямаше нищо. Стаите бяха празни, прашните им дъсчени подове — голи, само черните очертания на отдавна липсващи картини нарушаваха празнотата на стените.
Никакви признаци на живот. Само черупката — празната черупка на онова, заради което бяха дошли тук.
Огъстъс. Никой не говореше за Огъстъс. И все пак точно това отсъствие го караше да заема толкова голямо място във въображението им. Още откакто Бен бе открил онова първо, единствено упоменаване на името му в дневниците. Но какъв ли е бил той? Какво бе направил, че никой никога не говореше за него?
Тя потръпна и погледна Бен. Той я гледаше така, сякаш знаеше за какво мисли тя.
— Ще се качим ли горе?
Тя кимна.
Горе беше по-различно. Стаите бяха пълни със старинни мебели, покрити с бели чаршафи, сякаш къщата бе затворена само за лятото, докато ги няма обитателите й.
В една от големите предни стаи Мег застана до разтворените кепенци и се загледа през дърветата към реката. Светлината блестеше по водите през дупки в гъстия листак. Чуваше как зад гърба й Бен маха покривките от масите и столовете и търси, неуморно търси нещо.
— Какво е станало тук?
Бен спря и я погледна.
— Не знам. Но тук е ключът към всичко. Зная го.
Тя се обърна и срещна погледа му.
— Как така? Откъде знаеш?
Той се усмихна.
— Защото това е единственото нещо, за което никога не говорят. Дупка. Вглеждай се в дупките, Мег. Там е истината. Там винаги крият най-важното.
— Например?
Лицето му за миг се стегна, след това той отмести поглед.
Тя сведе очи; осъзна колко завързано беше всичко — той почти бе готов да й изкрещи.
— Тук няма нищо — каза той след малко. — Хайде да се качим по-нагоре.
Тя кимна, после го последва — знаеше, че и там няма да намерят нищо. Къщата беше празна. Но тя грешеше.
Бен се засмя доволно, пристъпи в стаята и освети стените с фенерчето. Беше библиотека. Или може би кабинет. Каквото и да беше, стените бяха целите покрити с рафтове, а рафтовете — пълни с книги. Стари книги — от хартия, картон и кожа. Бен изтича към прозорците и разтвори кепенците, обърна се и отново огледа стаята. Имаше врата, два прозореца, а на стената отляво — огромно огледало. Всичко друго беше в рафтове. Книги, книги и пак книги — те изпълваха всеки инч по стените.
— Чии ли са били? — попита тя и застана до него, споделяйки радостта от откритието.
Той измъкна наслуки една книга, после още една, и още една. Екслибрисите бяха едни и същи. Той й показа един.
Тя прочете думите на глас:
— „Тази книга е собственост на Еймъс Уилям Шепърд“ — тя се засмя и погледна Бен в очите. — Значи, той е живял тук! Но аз си мислех…
Бен сви рамене.
— Не знам. Може пък да е използвал тази къща, за да работи в нея.
Тя се извърна и се заоглежда. Из цялата тяхна къща бяха пръснати книги, но не бяха и една десета от тези тук. Тук сигурно имаше пет-шест хиляди тома. Тя се засмя, смаяна от откритието им. Тук сигурно имаше повече книги — ИСТИНСКИ книги, — отколкото в цялото останало Чун Куо.
Бен бавно обхождаше стаята и се оглеждаше любопитно.
— Близо сме — тихо се обади той. — Вече сме много близо. Знам.
„До какво сме близо?“ — щеше й се да го попита. Какво? Какво? Какво? Но въпросът й само щеше да го ядоса. И той знаеше колкото нея. Просто усещаше, че има нещо.
После изведнъж той се спря, обърна се и почти изтича обратно в коридора.
— Там е! — възкликна той развълнувано и тя го загледа как бързо измери с крачки разстоянието от края на коридора до вратата. Петнадесет крачки. Влезе в стаята и го повтори. Дванадесет крачки. Само дванадесет!
Веднага разбра. Огледалото. Огледалото беше врата. Врата към нещо друго.
Той веднага се отправи към него — търсеше уловка, начин да го отвори, но нямаше нищо. Разстроен, той свали книгите от един рафт и почука по стената зад него. Тухла, твърда тухла.
Застана за миг пред огледалото, взрян в него. После се засмя.
— Разбира се!
Обърна се й го посочи.
— На едно равнище е с горния ръб на огледалото. Онзи рафт с книгите срещу него. Погледни, Мег. Кажи ми какво виждаш.
Тя се приближи и ги огледа. Бяха романи. Знаменити романи. „Одисей“, „Ностромо“, „Тес от рода д’Ърбървил“, „Панаир на суетата“, „Хауардс Енд“, „Мрачната къща“, „Даниел Мартин“, „Орландо“ и още няколко. Обърна се отново към него и се намръщи.
— Не разбирам, Бен. Какво да търся? — Това е криптограма. Погледни как са наредени. Първите букви от заглавията.
Тя направи каквото й каза той. D. А. Е. Н. R. Е. V. О. N. О. Т. Т. U. В.
После разбра. Трябваше да обърнеш буквите.2
Смехът му изпревари нейния и той заопипва за копчето.
С леко съскане огледалото изскочи. Зад него имаше стая. Бен я освети с фенерчето. Изглеждаше като умалена версия на библиотеката, стените й също бяха покрити с книги. Но в средата, заемащо по-голямата част от пода, се мъдреше бюро.
Той освети повърхността му и се спря на четири предмета: нож за писма, мастилница, снимка в рамка и голяма тетрадка. Светлината се задържа върху последната, после подскочи нагоре и затърси края на стената.
Мег застана до него.
— Какво търсиш?
— Прозорец. Трябва да е имало прозорец.
— Защо? Ако наистина е искал да държи тази стая в тайна, да няма прозорец навън ще е най-добрият начин, нали така?
Той я погледна и кимна. Но тя бе изненадана, че той сам не се бе досетил. Сякаш след като бе открил стаята, бе парализиран от откритието. Освети с фенерчето си лицето му.
— Мег… — той отблъсна ръката й.
Тя се промуши и влезе в стаята, след това се обърна с лице към него.
— Ето — тя му подаде тетрадката — знаеше — още преди той да го потвърди — чия е тя. Огъстъс. Дневникът на Огъстъс. На полицата на бащиния й кабинет имаше място за него — сред дневниците на останалите Шепърд. Разпозна обработената черна кожа на подвързията.
Бен го разтвори. Преобърна една страница, усмихна се и я погледна.
— Права ли бях? — попита тя.
В отговор той обърна книгата и й показа страницата. Тя, шокирана, се засмя неловко, след това пак го погледна. Там имаше снимка на Бен. Почти съвършен негов портрет. А под него, с почерка на самия Бен, бяха изписани име и дата:
„Огъстъс Шепърд. Година 2120.“
— Но това си ти. И почеркът е твоят.
Той поклати глава.
— Не съм аз. Но това ще ни подскаже нещо. Приближаваме се, Мег. Много близо сме вече.
Бет Шепърд остави двете торби на масата в кухнята, излезе през градинската врата и отвърза покривалото. Бутна го встрани, наведе се навън и извика децата:
— Бен! Мег!
Влезе вътре и взе да вади продуктите от торбите и да ги нарежда по шкафовете. Едва след като приключи, отново отиде до вратата, свали и долния райбер и излезе в розовата градина.
Никакви не се виждаха. Може пък и да са вътре в къщата, помисли си тя. Но тогава със сигурност щяха да я чуят! Извика отново, излезе през портата и застана над по-долната градина, която се спускаше по хълма към залива. Вдигна длан към очите си и огледа огрените от слънцето поляни — но и там ги нямаше.
— Странна работа… — измърмори тя, обърна се и се върна в къщата. Знаеше, че доста е подранила, но обикновено те идваха веднага щом ги викнеше — знаеха, че е донесла по нещо специално за всекиго от тях.
Извади двата подаръка от ръчната си чанта и ги постави на масата. Старомодна книга от хартия за Бен — специално я бе помолил за нея; беше за сензорната депривация. А за Мег — малко украшение от слонова кост, ХАН. Нежно изрязано кълбо.
Бет се усмихна на себе си, после слезе по стълбите и влезе в полутъмната трапезария.
— Бен? Мег? Тук ли сте?
Спря в подножието на стълбата и се вслуша. Странно. Много странно. Къде ли можеха да са? Бен не бе споменавал, че ще ходят в градчето… Във всеки случай едва минаваше дванадесет. Уроците им щяха да свършат чак след двадесетина минути.
Любопитна, тя се качи на горния етаж да провери в стаите. Нищо. Даже и бележка на компютъра на Бен нямаше.
Излезе и отново засенчи с длан очите си. Отново огледа ливадите, този път много по-внимателно. После се сети за Пен Ю-Вей. Андроидът имаше специално вградено устройство за откриване. Можеше да проследи къде се намираха, като установи къде е на картата на Хал.
Въздъхна облекчено и отново се качи горе, в кабинета на мъжа си. Извика картата на екрана. Изчака за секунда сигналът да се появи някъде, наведе се и отново набра комбинацията за издирване — бе помислила, че е направила грешка. Но не. Следата я нямаше.
Усети, че стомахът й се свива.
— Богове…
Изтича отново надолу по стълбите и се втурна навън.
— Бен! Мег! Къде сте?!
Ливадите бяха тихи и безлюдни. Лек бриз браздеше водата в залива. Погледна. Разбира се — заливът. Заслиза по хълма — едва се сдържаше да не се затича, като продължаваше да си повтаря, че всичко е наред, че страховете й са неоснователни. Те бяха разумни деца. Пък и нали Пен Ю-Вей беше с тях.
В края на ливадата тя спря и погледна отвъд залива. Огледа водата за някакви признаци на живот. После се обърна, спусна се по старите дървени стълби, вградени в глинената скала, и се затича към вълнолома.
Нямаше я. Лодката я нямаше.
Къде са? Не разбираше. Къде? След това почти с периферното си зрение забеляза нещо. Далеч вляво от нея нещо стърчеше във водата и приливът ту го заливаше, ту го откриваше.
Изкачи се отново горе, притича по брега и накрая го доближи възможно най-близо. То беше там, на около петнадесет-двадесет ЧИ от брега, полузабито в калта, полузакрито от придошлата вода. Веднага разбра какво е. И нямаше никакво съмнение, че Бен му го е сторил.
Андроидът лежеше неестествено във водата, почти седнал — едното му рамо, част от ръката му и едната страна на главата му стърчаха над водата. Не плаваше, както би плавал един труп, а си стоеше там твърд и тежък, а разкъсаните му дрехи плющяха около него като водорасли.
— Горкият… — би си казала тя друг път, но сега цялото й съчувствие към машината бе погълнато от страха за децата й.
Вдигна рязко поглед и моментално го устреми към отсрещния бряг, към къщата на билото над заливчето. Беше им забранено да ходят там. Но това не би спряло Бен. Не. Разбра го, щом погледна Пен Ю-Вей във водата.
Обърна се — гърлото й се бе свило, сърцето й туптеше в гърдите — и заизкачва хълма на бегом. И докато тичаше, от нея излизаше съскащ шепот, натежал от загриженост и болка.
„Богове, нека не им се случи нищо! О, моля ви, дано не им се случи нищо!“
Бен седеше на бюрото и четеше дневника. Мег бе застанала зад него, до рамото му, и осветяваше страниците с двете фенерчета, като следваше пръста на Бен, който се местеше отдясно наляво, нагоре и надолу по колонките на шифъра.
Бен й го бе обяснил. Бе й показал, че първата илюстрация е ключ към всичко. На нея беше изобразен мъж, седящ до камина и четящ вестник — лицето му не се виждаше, а сцената се отразяваше под определен ъгъл в огледалото над камината. Разглеждайки я под лупа, която намери в лявото чекмедже. Бен й показа, че шрифтът на отразявания вестник леко се различава от онзи, който държеше мъжът. Разликите съставяха основата на шифъра. Разбра го — дори и онова за управляващите правила, които карали шифъра да се променя, — но умът й беше твърде бавен и недостатъчно гъвкав, за да задържи и използва показаното.
Сякаш всичко това беше някакъв специален ключ — кодиран лексикон, разработен специално за един-единствен ум. Този на Бен. Сякаш Огъстъс бе знаел, че Бен ще дойде. Сякаш го бе видял ясно, като в огледало. Това й напомни за чувството, което бе изпитала в стаята под тази, изправена сред обвитите с чаршафи мебели — че къщата не е изоставена, а само временно затворена и чака обитателите си да се върнат.
И ето, той се беше върнал.
Тя потръпна и светлината за миг затанцува по страницата. Бен вдигна очи.
Усмихна се, затвори дневника, изправи се и мина покрай нея, оставяйки голямата, подвързана с кожа тетрадка върху бюрото.
Мег още миг се взираше в дневника — чудеше се какво ли пише вътре; знаеше, че Бен щеше да й каже когато поиска. После я взе, обърна се и го последва.
ВИНАГИ ГО СЛЕДВАМ — осъзна тя. Но мисълта й хареса. Тя знаеше, че той има нужда от присъствието й — тя беше огледало на неговите думи, на неговите мисли, на тъмните му, неизказани с думи амбиции. Тя, с нейния едва деветгодишен житейски опит, го познаваше по-добре от всеки друг. Разбираше го така, както никой друг не го разбираше. Или поне никой жив човек.
Той стоеше там, до прозореца, и замислено се взираше в клонатите корони на дърветата.
— Какво има? — попита тя.
— Опитвам се да схвана къде е градината.
Тя разбра веднага. На гърба на дневника имаше рисунка на обградена със зид градина. Беше си помислила, че е хубава, може би алегорична, но Бен явно смяташе, че е точно изображение на дадено място — някъде тук, около къщата.
Тя се взря в отрупаната с книги стена над бюрото, обърна се и видя, че и той гледа към същото място. Усмихна се и отмести поглед към лицето й.
— Разбира се. В края на долния коридор имаше врата.
Тя кимна.
— Да слизаме.
Вратата не беше заключена. Зад нея бе мъничката градинка — полянката бе старателно подстригана, делфиниите и гладиолите, перуниките и калиите цъфтяха буйно над тъмната пръст на лехите. И там, под задния зид, бе надгробният камък — бял мрамор, изрязан във формата на дъб; дънерът му беше твърде дебел, короната му бе голям кълбест облак.
— Да — тихо каза Бен. — Знаех си, че той е тук.
Наведе се към камъка, протегна ръка, докосна и проследи изрязания в него надпис.
Мег се намръщи.
— Датата несъмнено е объркана, нали, Бен?
— Не — той поклати глава, без да вдигне поглед. — Когато се е самоубил, е бил на петнадесет години.
— Ами тогава… — но все още нищо не можеше да проумее. Той им беше прадядо, нали? Само на петнадесет? После, със закъснение, тя осъзна какво й беше казал — ВСИЧКО, което й беше казал. — САМОУБИЛ СЕ Е?!
В стената зад камъка имаше врата. Проста дървена врата, боядисана в червено, с резе в горния край. Бен се взря в нея по обичайния си напрегнат начин.
Врати, помисли си тя. Винаги се появява нова врата. А зад всяка врата има нещо ново и неочаквано. Огъстъс например. Никога не бе предполагала, че той толкова ще прилича на Бен. Бяха като близнаци.
— Ще влезем ли? — попита Бен. — Преди да тръгнем обратно? Имаме време.
Тя погледна надгробния камък; изпълваше я странно безпокойство. Изкушаваше се да каже „не“, да му каже да остави това, но защо не? Бен беше прав. Имаха време. Много време, преди някой да открие, че ги няма.
— Добре — съгласи се тихо тя. — Но после се връщаме веднага. Става ли?
Той й се усмихна и кимна, после приближи вратата и протегна ръка към резето.
Беше работилница. По продължение на едната стена бяха наредени полици, а по тях имаше какво ли не — старомодни отвертки и чукове, пили и триони; кутия пирони и най-различни лепила; ключалки и дръжки, скоби и една табла с най-различни ключове. Вила и лопата бяха подпрени отдолу на стената до чифт ботуши — калта по тях беше засъхнала и се разпадаше при докосване.
Мег се огледа. В дъното на стаята, до стената, бе изправено нещо със странна форма, покрито със стар чаршаф. Над него, на стара желязна верига, висеше огледало на подвижни подпорки. Бен се приближи и отметна покривалото. Беше пиано. Старо пиано. Вдигна капака и се вгледа в клавишите.
— Чудя се дали…
Някакво чувство — не предчувствие, дори не и усещане за опасност — я накара да проговори.
— Не, Бен. Моля те. Не го докосвай.
Той удари един клавиш. После акорд. Или нещо, което би трябвало да е акорд. Всеки звук беше плосък — груб, какофоничен шум. Музиката на къщата. Дисонанс.
Тя чу как веригата се разкъса с много по-чист звук от изсвирения от брат й; чу как огледалото се плъзна и се разби върху пианото; пристъпи напред, притиснала в ужас ръка към устата си, а стъклата се разпръснаха около него.
— БЕН!!!
Писъкът й отекна над водата отвъд къщата.
Вътре в стаята последва миг на пълна неподвижност. После тя скочи към него — ридаеше и се задъхваше и му повтаряше пак и пак:
— Какво направи, Бен?! Какво направи?!
Косата и раменете му бяха обсипани с люспици стъкло. Бузата му бе порязана и към ъгълчето на устата му се стичаше тънка вадичка кръв. Но Бен се бе втренчил там, където само преди миг се намираше лявата му длан, когато удари акорда. Тя все още беше там, върху клавишите, с разперени пръсти. А ръката му сега завършваше с окървавено чуканче. Прецизно отрязано — и от него още бликаше кръв.
За миг тя дори не помръдна, ужасена; устните й бяха оголили зъбите; тя гледаше как той върти чуканчето и го разглежда, а очите му се изпълват с учудване от това, което бе направил случайно. Скърцаше със зъби от болка — отчаяно я задържаше, докато разглеждаше чуканчето, отсечената ръка.
После тя отново дойде на себе си, натисна копчето до врата си и някъде зазвуча сигнал за тревога.
Много по-късно Мег стоеше в подножието на хълма, загледана над водата.
Нощта беше вече паднала, но на едно място светлина разсичаше мрака. Пламъците от горящата къща танцуваха и се издигаха високо над залива; тя чуваше прашенето на горящия гъсталак, внезапния остър пукот на разцепващо се дърво.
Димът се стелеше тежко над другия бряг, пронизан напосоки от нишки огнена светлина. Виждаше и тъмните фигури сред ярката светлина — видя как един от охраната се надигна рязко, а двойният лъч пред него разсичаше въздуха.
— Мег! Мег! Прибирай се.
Тя се обърна и погледна отново хълма и тяхната къща. Няколко от прозорците светеха и хвърляха бледи отблясъци по варосания зид. Баща й бе застанал там — тъмна, позната фигура, очертана от светлината в рамката на вратата.
— Идвам, татко. Само още секунда! МОЛЯ ТЕ!
Той кимна малко неохотно, после се обърна. Вратата зад него се затвори.
Мег отново се обърна към пожара и се вгледа над тъмното стъкло на залива. Стори й се, че в танцуващите пламъци вижда някакви дребни силуети, сякаш горяха насекоми и пукаха яростно, когато черупките им се запалваха с внезапни ярки избухвания. Книгите, помисли си тя. Всички онези книги…
Бен беше горе, в леглото си. Бяха замразили чуканчето, но дланта не бяха успели да спасят. Сега щеше да му трябва нова.
Все още чуваше изсвирения от него акорд; все още виждаше разперените му пръсти. Отвърна очи от пламъците. В мрака трепкаха образи. Окото се местеше, но образът оставаше пред него. За миг-два.
Влезе вътре. Качи се горе и го видя, легнал в леглото, облегнат върху куп възглавници. Беше буден, в пълно съзнание. Седна до него и известно време мълча — остави го да я гледа.
— Как изглежда? — попита той след малко.
— Красиво е — отвърна тя. — Как светлината се отразява в тъмната вода… Това е…
— Знам — каза той, сякаш и сам го беше видял. — Представям си го.
Тя отмести очи за миг и забеляза как светлината от пожара трепка в стъклото на прозореца, как хвърля шарен, постоянно променящ се образ в тесния му отвор.
— Радвам се, че направи така — обади се той по-тихо отпреди. — Аз щях да си стоя там и да гледам как кръвта ми изтича, докато си умра. Дължа ти живота си.
Не беше съвсем вярно. Дължеше живота си на майка им. Ако Бет не се бе върнала по-рано, онова, което беше направила тя, нямаше да има никакво значение.
— Аз просто го превързах с чаршафа — каза тя. Но забеляза как я гледаше той — очите му я пронизваха. Виждаше, че му е неловко. И все пак имаше и нещо друго, нещо, което никога преди не бе забелязвала у него — и то я развълнува дълбоко. Усети, че устните й се свиват, а очите й се навлажняват.
— Хей, сестричето ми, недей да плачеш.
Никога преди не я беше наричал така, нито пък я бе докосвал, както я докосна сега — здравата му дясна ръка галеше и двете й длани, опрени върху чаршафите. Тя трепна и сведе очи.
— Добре съм — каза той сякаш в отговор на нещо, което тя беше изрекла; ръката му стисна нейните. — Татко каза, че могат да ми присадят върху нервните окончания друга ръка. Ще е като нова. Може пък и по-добра работа да ми върши.
Откри, че не може да го погледне. Ако го направеше, щеше да избухне в сълзи, а не искаше той да вижда слабостта й. Той беше толкова силен, толкова храбър. Болката — тя сигурно беше ужасна.
— Знаеш ли, най-лошото е, че го пропуснах…
— Какво си пропуснал? — тя се втренчи в ръката му.
— Не го видях — каза той; в гласа му имаше истинска изненада. — Не бях достатъчно бърз. Чух как веригата се къса, погледнах нагоре и пропуснах да видя самата злополука. Всичко свърши, преди да успея да погледна пак надолу. Ръката ми вече не беше част от мене. Когато погледнах, тя вече беше отделена — там, върху клавиатурата.
Той се засмя — странен, кратък звук.
Мег го погледна. Беше вперил очи в чуканчето. Капачето го обгръщаше грижливо като крайчето на старомоден бастун. Сребърно и неутрално. Сведено до най-обикновен предмет.
— Не го видях! — настоя той. — Стъклото. Раната. И, почувствах… само внезапна липса. Не болка, а…
Виждаше, че търси точните думи, точната дума, която би описала какво е почувствал, какво е усетил в онзи миг. Но му убягваше. Продължи да се бори, ала накрая се предаде.
— Обичам те, Бен.
— Знам — каза той и я погледна така, сякаш искаше да прецени как изглежда любовта в очите на някого. Сякаш искаше да го скъта някъде в паметта си.
След като Мег си отиде, той продължи да премисля нещата.
Не беше й казал нищо за онова, което бе прочел в дневника. За първи път не чувстваше подтик да сподели с нея какво е научил. Щеше да я заболи, знаеше го — също както го бе заболяло и него. Не повърхностно, както го бе наранило огледалото, а надълбоко, там, където живееше истинското му „аз“. В мрака вътре в него.
Беше го обзел гняв, задето не му бяха казали; за това, че Хал не му се доверяваше достатъчно, че да му каже. Нещо повече: чувстваше се обиден, задето са крили от него. О, разбираше защо е важно Мег да не знае — тя откликваше на нещата по съвсем различен начин. Но да скрият от него? Той сви юмруци — усети призрачното движение на изгубената ръка. Те не знаеха ли? Не го ли разбираха — дори и сега? Как би проумял всичко това, освен ако не бе разгадал загадката, която представляваше самият той?
Всичко беше там, в дневника. Известна част — описана ясно, останалото — скрито, сякаш за да дразни; шифри вътре в шифъра — сякаш предназначени единствено за неговите очи.
Ясно беше чул гласа на Огъстъс в главата си — направо през годините. „Аз съм неудачен експеримент — бе казал той. — Дъртият Еймъс ме е стъкмил от собственото си семе. Получи повече от онова, за което се беше пазарил.“
Беше вярно. Всички те бяха експеримент. Всички мъже от рода Шепърд. Не синове, бащи и дядовци, а братя, всички до един — всички бяха рожби на семето на дъртия Еймъс.
Бен се засмя горчиво. Това обясняваше толкова много неща. Защото Огъстъс НАИСТИНА беше негов близнак. Бен беше повече от сигурен. Имаше доказателство.
Там, на последните страници на дневника, бяха таблиците на развитието — дванадесет сложни генетични образци, всеки изрисуван най-прецизно върху разтвор от две страници. Всеки носеше име и дата — и сред тях беше и името на Бен! Цяла поредица Шепърдовци — всеки един съвършен съветник за своя Танг.
По някакъв начин Огъстъс беше разбрал. Беше го схванал. Беше разбрал за какво е бил предназначен. За каква задача е бил отгледан.
Но Огъстъс е бил бунтовник. Бе се възпротивил на баща си; бе отказал да го обучават за слуга на Танг. Нещо по-лошо: бе станал баща на дете от собствената си сестра, като с това беше сложил прът в прецизно разработените планове на Еймъс. Огледалният му образ — сестра му — бе станала негова любима. Побеснял, „баща“ му Робърт, го затворил в къщата и му забранил да напуска Имението, докато не се промени, но Огъстъс не се предал. Предпочел смъртта пред компромиса.
Или поне така изглеждаше. На този ден нямаше нищо записано. Никакво обяснение за смъртта му.
Бен чу стъпки по стълбите. Напрегна се, после се накара да се отпусне. Бе очаквал това посещение; бе репетирал какво ще каже.
Хал Шепърд застана до вратата и надникна вътре.
— Бен? Може ли да вляза?
Бен го погледна — не успя да скрие гнева си.
— Здрасти, батенце.
Хал изглеждаше учуден. После разбра. Бе конфискувал дневника, но не можеше да конфискува онова, което бе в главата на Бен. Нямаше значение, че Бен не виждаше физически страниците на дневника; все едно, той можеше да ги преобръща в ума си и да чете дългите шифровани колони.
— Не е така… — започна той, но Бен го прекъсна с рязък глас:
— Не ме лъжи, до гуша ми дойде от лъжи. Кажи ми кой съм.
— Ти си мой син.
Бен се наведе напред, но този път Хал го изпревари:
— Не, Бен. Грешиш. Огъстъс беше последният от онези. Всичко свърши с него. Ти си МОЙ син, Бен. Мой и на майка ти.
Бен понечи да каже нещо, но изведнъж млъкна и впери очи в мъжа. После сведе поглед. Хал не лъжеше. Поне не лъжеше преднамерено. Говореше така, сякаш си вярваше. Но грешеше. Бен бе видял таблиците, имената, рождените дати. Великият експеримент на Еймъс все още продължаваше.
Въздъхна продължително, на пресекулки.
— Добре… Но кажи ми. Как е умрял Огъстъс? Защо се е самоубил?
— Не се е самоубил.
— А как е умрял тогава?
— Бил е болен от левкемия.
И това беше лъжа — в дневника изобщо не се споменаваше за увредено здраве. Но Хал отново си вярваше. Очите му не скриваха нищо от Бен.
— Ами детето? Какво е станало с детето?
Хал се разсмя.
— Какво дете? За какво говориш, Бен?!
Бен сведе поглед. Значи всичко беше лъжа. Хал нищо не знаеше. Нито пък щеше да научи от дневника, освен ако Мег не му подскажеше ключа — шифърът бе особен и се променяше постоянно, страница след страница, в продължение на целия дневник.
— Нищо… — каза той накрая в отговор. — Бях се объркал.
Вдигна очи и забеляза колко загрижен е Хал.
— Съжалявам — изрече Бен. — Не исках да тревожа никого.
— Не…
После, странно, Хал погледна надолу и се засмя.
— Знаеш ли, Бен, като видях как е щръкнал Пен Ю-Вей над оная кал, всичкият ми гняв се изпари! — вдигна очи и срещна погледа на Бен; гласът му стана по-сериозен. — Разбирам защо си го направил, Бен. Повярвай ми. И наистина мисля онова, което ти казах снощи. Ти сам решаваш за себе си. Твоят живот си е твой. От тебе зависи дали ще служиш, или не. Нито аз, нито самият велик Танг смятаме да те принуждаваме да бъдеш някой друг, а не ти самият.
Бен се взря в своя брат — в мъжа, който винаги бе мислил за свой баща — и внезапно осъзна, че всъщност нямаше никакво значение какъв му се пада в действителност, защото Хал Шепърд се бе превърнал в онова, което вярваше, че е. В баща на Бен. Свободен човек, който действа свободно и избира свободно. За него илюзията беше пълна. Беше се превърнала в истина.
Това бе силен урок. Урок, който бе от полза за Бен. Той кимна.
— Тогава… Избирам да бъда твой син. Бива ли така?
Хал се усмихна и хвана ръката му.
— Така е чудесно. Друго не съм и искал.
Това са първите букви от оригиналните заглавия на английски. Четени обратно, те дават „button over head“ — „копчето е над главата“ — Бел.прев.