„Войната е най-висшата форма на борба за разрешаване на противоречията, когато те са стигнали определен етап, между класи, нации, държави или политически групировки и тя съществува от самата поява на частната собственост и на класите.“
„Наш исторически дълг е да унищожим всяка опозиция на промяната. Да изпепелим раковите метастази, които създават разделение. Бъдещето не може да се роди, докато не умре миналото. Чун Куо не може да живее, докато светът на дребните национални държави, на разделенията и религиите не умре и не бъде погребан под леда. Тогава нека жалим за него. Ние направихме своя избор. Лед и огън. Огънят — за да изпепелява, ледът — за да покрие изпепеленото. Само така светът ще се освободи от враждите.“
Старият Танг се облегна назад и вдигна длани пред себе си. Лицето му беше изкривено от страх.
— Хвърли ножа, ЕР ЦУ! Махни го!
Миг по-рано в стаята ехтеше смях; сега напрежението в нея изглеждаше непоносимо. Само съскането и свистенето на затрудненото дишане на Цу Тияо нарушаваше ужасната тишина.
В тясното пространство между колоните Цу Ма бавно кръжеше около баща си с нож в ръка, със застинало, решително лице. От всички страни и Тангове, и придворни всички ХАН, всички от Фамилиите — се бяха скупчили и гледаха с напрегнати, непроницаеми лица. Само един — момче на осем години с фалшиви бакенбарди и боядисани с руж бузи, облечено в дрехи, същите като на стария Танг — показваше открито страха си. Стоеше там с изцъклени очи, а ръката му стискаше лакътя на по-високото момче до него.
— ЕР ЦУ! — замоли се старецът и падна на колене. — Сине мой! — той сведе смирено глава. — Умолявам те, Цу Ма! Имай милост към стареца!
Всички очи сега бяха обърнати към Цу Ма. Всички видяха треперенето, което като вълна обля стареца; видяха как щръкна напред брадичката му, а лицето му се изкриви в агония, когато се стегна, готов да посрещне удара. После всичко свърши и той се строполи по очи. Ножът бе забит дълбоко в гърдите му.
Разнесе се въздишка като повей, след това всички наобиколиха Цу Ма. Тупаха го по гърба, стискаха му ръката, докосваха го леко по раменете.
— Браво, Цу Ма! — казваше му всеки и се отдръпваше, без да очаква отговор — гледаха го, застанал там, отпуснал ръце; широките му гърди се повдигаха често-често, очите му бяха приковани в повалената на пода фигура.
Голямата стая бавно се изпразни и накрая в нея останаха само шестимата Тангове и двете момчета.
Ли Шай Тун застана пред него и се взря в лицето му. На устните му имаше лека усмивка — тъга, смесена със задоволство. Заговори тихичко:
— Браво, Цу Ма. Трудно е, знам. Няма по-трудно нещо за един човек…
Цу Ма бавно фокусира погледа си върху него. Преглътна тежко и отново тръпка разтресе тялото му. Болката затрептя като светкавица в широките, силни черти на лицето му и тогава той заговори — със странно слаб, същински детски глас:
— Да… Но ми беше ТОЛКОВА трудно, Шай Тун. То… то толкова много приличаше на него.
Ли Шай Тун потръпна, но външно остана абсолютно спокоен; лицето му не изразяваше нищо от онова, което чувстваше. Жадуваше да протегне ръце и да притисне до себе си Цу Ма, да го успокои, но знаеше, че не е редно. Беше трудно, както усещаше Цу Ма, но беше и необходимо.
Така беше още от времето на Цао Чун. За да стане Танг, синът трябваше да убие баща си. Да стане господар на себе си. Само тогава той беше свободен да отдаде на баща си уважението, което му дължеше.
— Ще дойдеш ли, Цу Ма?
Очите на Цу Ма не се откъсваха от лицето на Ли Шай Тун и въпреки това той не го виждаше. Сега той отново фокусира поглед. Кимна едва-едва, после хвърли последен, ужасен поглед към проснатото на пода тяло и тръгна към вратата с драконите.
В съседната стая истинският Цу Тияо лежеше върху огромна рогозка, застлана със златисти копринени чаршафи, на върха на висок, многоетажен пиедестал. Бавно, с огромно достойнство, Цу Ма изкачи стъпалата и застана до мъртвия си баща. Хубавата бяла коса на стареца бе сресана и сплетена, бузите му — леко поруменени с руж, брадата му — сресана на гърдите, ноктите му — лакирани с бляскав перлен лак. Беше облечен в бяло от главата до петите. В мек бял муселин, който, щом Цу Ма коленичи и леко го приглади с върховете на пръстите си, странно му напомни за пролет и за аромата на млади момичета.
ТИ СИ МЪРТЪВ — помисли си Цу Ма, взрян нежно в лицето на баща си. — НАИСТИНА СИ МЪРТЪВ, НАЛИ? — Наведе се напред и докосна нежно с устни студените устни на стареца, после седна на пети, като трепереше и опипваше пръстена, обхванал като седло десния му показалец, тежък и непознат. — А СЕГА СЪМ АЗ…
Извърна глава и погледна шестимата Тангове, застанали между колоните, които го гледаха. ЗНАЕТЕ КАК СЕ ЧУВСТВАМ — помисли си той, като се вглеждаше подред в лицата им. — ВСИЧКИ ДО ЕДИН. МИНАЛИ СТЕ ПРЕЗ ТОВА ПРЕДИ МЕНЕ, НАЛИ?
За първи път осъзна защо Седмината са толкова силни. Имаха едно общо нещо помежду си: всеки знаеше какво е да убиеш баща си; знаеше в кръвта си какво наистина е това. Цу Ма отново погледна тялото — истинското тяло, не „Джен Син“-копието, което бе „убил“ — и разбра. Преди беше сляп за това, но сега го виждаше ясно. Не животът ги свързваше толкова здраво, а смъртта. Смъртта им даваше такова дълбоко и трайно разбиране помежду им.
Изправи се отново, обърна се с лице към тях и слезе сред тях. В подножието на стъпалата те го поздравиха — всички подред се поклониха на Цу Ма и се наведоха да целунат пръстена на властта, който носеше сега; всеки го прегърна топло и повтори осемте думи:
— Добре дошъл, Цу Ма. Добре дошъл, Танг на Западна Азия.
След като кратката церемония приключи, Цу Ма се обърна и отиде при двете момчета. Ли Юан беше много пораснал, откакто го бе видял последния път. Влизаше в онази странна възраст, ранното юношество, и изглеждаше малко непохватен. Въпреки това беше трудно да се повярва, че след два дена навършва едва дванадесет години. В държанието му имаше нещо почти неестествено, което караше Цу Ма да си спомня детските приказки за предизвикателства и магически заклинания и други подобни глупости. Изглеждаше толкова стар, толкова мъдър. Толкова не приличаше на детето, в чието тяло живееше. Обратно, Тао Чу изглеждаше по-малък от своите осем години и се дуеше като паун с избродираното на ръкава му сърце. Стоеше там, облечен като актьор, с брада, челото му бе покрито с тежки бръчки, изрисувани с черен грим, ала младостта му прозираше в очите и в бързите му движения.
Цу Ма протегна ръка, разроши го и се усмихна за първи път след убийството.
— Уплаши ли се, Тао Чу?
Момчето сведе смутено глава.
— Мислех си…
Цу Ма коленичи, хвана го за раменете и кимна — спомняше си как се чувстваше, когато за първи път наблюдава този ритуал — тогава нито знаеше какво става, нито защо става.
Тао Чу вдигна глава и го погледна в очите.
— Изглеждаше толкова истинско, чичо Ма. За миг си помислих, че наистина е дядо Тияо.
Цу Ма се усмихна.
— Не си бил само ти, племеннико Чу.
Тао Чу беше третият, най-малкият син на мъртвия му брат, любимец на Цу Ма — живо, винаги усмихнато момче, което имаше най-сладкия и радостен смях на света. В предишния ритуал Тао Чу играеше Цу Тияо — представяха сцени от живота на стария Танг пред придворните. Тази практика беше стара като самото Средно царство и бе звено от великата верига на традициите, но бе и нещо повече от обикновен ритуал — това беше жива церемония, акт на дълбоко уважение и почит, почти поема за почитаемия мъртвец. За младия актьор това обаче бе объркващо, да не кажем — изнервящо преживяване: да видиш мъртвеца там, на почетния стол, да гледа представлението!
— Разбираш ли защо трябваше да убия копието, Тао Чу?
Тао Чу бързо хвърли поглед към Ли Юан, след това решително погледна чичо си.
— Отначало не, чичо Ма, но Ли Юан ми обясни. Каза, че трябвало да убиеш вината, която чувстваш за смъртта на дядо Тияо. Че без това не можеш да станеш господар на себе си.
— Значи разбираш колко дълбоко почитам баща си? Колко е трудно за мене да нараня дори неговото копие?
Тао Чу кимна — очите му грейнаха; той разбираше.
— Добре — той леко стисна раменете на момчето и се изправи. — Но аз трябва да ти благодаря, Тао Чу. Много добре се справи днес. Ти ми върна баща ми.
Тао Чу се усмихна, много зарадван от похвалата на чичо си, после Ли Юан го докосна, поклониха се ниско заедно и отстъпиха назад, оставяйки Танговете да се съвещават.
От мястото, където бе прикрепена камерата — на двадесет ЛИ от космическия кораб — беше трудно да се каже каква точно е големината му. Огромната сфера на предните му отделения се виждаше само като празна дупка сред изпълнения със звезди Космос — кръг от тъмнина, по-черна от заобикалящия я мрак. Опашката му, толкова фина и тънка, че приличаше на сребърна нишка, се простираше десет пъти по-дълга от обиколката му и завършваше с по-малка, сребриста сфера, малко по-дебела от нишката.
Беше красив. Ли Шай Тун приближи образа — управляваше дистанционното на почти 300 000 ЛИ от кораба; нагласи образа с възможно най-леки докосвания; известното забавяне на отговора го караше да внимава. След пет ЛИ забави дистанционното и увеличи разделителната способност.
Мракът прие форма. Сферата беше покрита с малки точици, по нея тук-там зееха отвори и стърчаха свързочни кули. Фини, почти невидими линии покриваха цялата й повърхност, сякаш сферата бе обвита с най-крехка паяжина. Ли Шай Тун остави дистанционното бавно да се приближава към звездолета, облегна се назад, приглади дългата си брада и огледа обкръжилите го Тангове.
— Е?
Погледна очакващите техници и им махна, че са свободни. Бяха си свършили добре работата, като се бяха промъкнали незабелязано толкова близо до „Нова надежда“. Прекалено добре може би. Не очакваше да е толкова красив.
— Колко е голям? — попита У Ши и се обърна към него.
— Предполагаме, че е огромен, за да отвори такава голяма дупка сред звездите.
Ли Шай Тун го погледна — свързваха ги вече тридесет години взаимно разбиране.
— Огромен е. Приблизително две ЛИ в диаметър.
— Приблизително? — беше Уей Фен, Танг на Източна Азия, който се хвана за думата.
— Да. Точната мярка е един километър. Разбирам, че са използвали старите мерки на ХУН МАО за всичко в кораба.
Уей Фен изсумтя неодобрително, но Ван Хсиен, Танг на Африка, не беше толкова сдържан.
— Каква наглост! — изрева той. — Каква обида! Как смеят толкова открито да нарушават Декрета?
— Бих ти напомнил, Ван Хсиен — тихо се обади Ли Шай Тун, забелязал неловкостта по всички останали лица, — че се договорихме клаузите на Декрета да не се прилагат към космическия кораб.
Погледна кораба отново. Фината мрежа от линии сега се виждаше ясно. В средата, по-ясно врязани в повърхността от заобикалящите ги линии, имаше две линии от подобни на мъниста фигури, увити в спирала една около друга, оформящи двойната спирала на наследствеността — символа на дисперсионистите.
Преди три години — в деня, когато Толонен уби в Камарата низшия секретар Леман — той бе свикал при себе си лидерите на Камарата и там, в Забранения пурпурен град, където бяха убили сина му, им беше дал концесии, а сред тях — и разрешение да построят преселнически звездолет. Това бе предотвратило войната. Но сега корабът бе почти готов и макар да се запазваше напрегнат мир, скоро той щеше да бъде нарушен. Ябълката на раздора беше точно пред тях. Чак дотук бе довел той Седмината по пътя на отстъпките. Чак дотук, но не и по-далеч.
Задържа погледа си върху кораба. Беше прекрасен, ала и Камарата, и Седмината знаеха какво всъщност представлява „Нова надежда“. Маската на реториката не можеше да излъже никого. Дисперсионистите казваха, че е отговор — „единствената гаранция за бъдещето на децата ни“, — но на практика той по никакъв начин не разрешаваше проблема с пренаселеността, който се предполагаше, че е причината за неговото създаване. Натоварен докрай, той не би могъл да побере повече от пет хиляди колонисти. Във всеки случай, ако корабът пътуваше с максималната си скорост, щеше да стигне до най-близката звезда за около хиляда години. Не, „Нова надежда“ не беше отговор, а символ, политическо противопоставяне — тънкият край на големия клин на Промяната. Той не беше емблема на нов век на разселване, а на връщане към лошото старо време не технологична слободия — връщане към онази лудост, която някога за малко не разруши Чун Куо.
Той изчисти образа и седя известно време, съзнавайки, че го чакат да каже какво мисли. Вгледа се поред във всяко лице — знаеше, че изминалите три години много бяха променили мисленето му. Вярата му в мира на всяка цена — в политиката на съглашателство и отстъпки — бе подкопана в годините след смъртта на Хан Чин. Беше остарял — и не само физически. Понякога го обхващаше нещо като летаргия — усещаше, че беше приключил с всичко. ДА — помисли си той и се вгледа в собствените си издължени ръце, — ЗЪБИТЕ НА ТИГЪРА СЕГА СА МЕКИ, ОЧИТЕ МУ СА УГАСНАЛИ. И ТЕ ГО ЗНАЯТ. ВРАГОВЕТЕ НИ ГО ЗНАЯТ И ТЪРСЯТ ДА ИЗВЛЕКАТ ПОЛЗА ОТ ТОВА. НО КАКВО ДА НАПРАВИМ, КАКВО ДОСЕГА НЕ СМЕ ПРАВИЛИ? КАК ДА СПРЕМ ПРИЛИВА НА ПРОМЯНАТА?
Цу Ма прекъсна мислите му:
— Прости ми, Ли Шай Тун. Какво става с Толонен?
— Толонен? Не те разбирам, Цу Ма. Мислиш, че трябва да отстъпя пред настояванията на Камарата? Това ли се опитваш да ми кажеш? — той отмести очи, изпълнени с горчив гняв. — Искаш да им доставя това удоволствие, така ли?
Цу Ма му отвърна с тих, съчувствен глас:
— Не. Съвсем не, Шай Тун. Разбра ме погрешно. Нещата се промениха. Мнозина от тези, които ти бяха ядосани преди три години, вече са охладнели. Сега гледат на нещата по по-различен начин — дори в Камарата.
Ли Шай Тун се огледа — очакваше забележката на Цу Ма да предизвика остро несъгласие, но не последва нищо. Гледаха го с очакване.
— Все още не мога да схвана. Искаш да кажеш, че ще го приемат обратно? След онова, което направи?
Цу Ма поклати глава.
— Не, не като генерал. Но в някаква друга роля.
Ли Шай Тун рязко сведе очи. Това беше повече, отколкото би могъл да се надява. Но щеше ли да се осмели да каже „да“? Щеше ли да се осмели да извика отново при себе си онзи стар дявол?
— Не сме сами в идеята, че нещата са отишли твърде далече — продължи У Ши мисълта на Цу Ма. — Мнозина от Първото ниво — дори сред ХУН МАО — смятат, че сме отстъпили твърде много, че действаме твърде плахо в преговорите си с дисперсионистите. Те биха се съгласили да се премахнат промените в Декрета и „Нова надежда“ да бъде претопен.
— Не бихме се осмелили да го сторим. Това несъмнено би означавало война.
Цу Ма се наведе напред.
— Не и ако ги предизвикаме в собствената им област.
— Искаш да кажеш — в Камарата?
Всички наоколо закимаха. Значи, вече го бяха обсъждали помежду си. Защо? Той толкова зает ли беше? Толкова, че да не могат да го открият?
Сега Уей Фен заговори от името на всички:
— Знаем, че последните три години бяха много трудни за тебе, Шай Тун. Вкуси горчилката, а ние трябваше мълчаливо да гледаме. Но вече няма само да гледаме, нито ще сдържаме езиците си от страх да не те нараним. Видяхме плана, разработен от твоя съветник, Шепърд, и…
Ли Шай Тун подскочи напред.
— Не е възможно! Никой не е виждал тези документи!
Уей Фен изчака секунда и продължи:
— Не е невъзможно, стари приятелю. Далеч не е невъзможно. Шепърд просто се възползва от правото си да се обърне към нас като равен. Той знаеше, че няма да постъпиш както ти диктува сърцето, и ни изпрати копия.
Ли Шай Тун смаяно се втренчи в него. Значи, знаеха…
— И сме съгласни — Уей Фен се усмихваше. — Не разбираш ли, Ли Шай Тун? Съгласни сме с предложенията на ШИ Шепърд. Враговете ни отидоха твърде далече. Да убият сина ти и да извлекат полза от това — това никой не би понесъл. А един Танг не е кой да е. Един Танг е един човек от Седмината.
— А Седмината?
У ей Фен се огледа и отново се взря в Ли Шай Тун.
— В този случай Седмината ще постъпят така, както реши Ли Шай Тун.
Щом вратата в дъното на стаята изсъска и се отвори, в коридора нахлу кълбяща се пара. Бердичев потръпна, ала изпъна рамене. Кожата му все още тръпнеше под душа.
На вратата стоеше въоръжен страж — беше навел глава, на ръката му бе преметнато чисто копринено ПАУ. Зад него стояха двама прислужници-ХАН, които след миг колебание влязоха в стаята и започнаха да подсушават Бердичев с меки кърпи. Щом свършиха, той отиде при стража, пое халата, надяна го и завърза колана.
— У тебе ли е талисманът ми?
Главата на стража леко потрепна, ала остана наведена.
— Съжалявам, ваша светлост. Дадоха ми само това ПАУ.
Бердичев изсумтя нетърпеливо и погледна в камерата над главата му. След секунди в дъното на коридора се появи служител и забърза към него. Мъжът направи дълбок поклон, лицето му пламна от срам и той протегна огърлицата.
— Приемете смирените ми извинения, ваша светлост. Не разбрах.
Бердичев пое сребърната верига и я окачи на врата си, после леко прокара длан по гладката повърхност на талисмана. Що за нагли човечета, помисли си той и си отбеляза наум номера на служителя, изписан с големи цифри на гърдите му. След това му махна да си върви. Изчака единият от двамата ХАН да му донесе антистатичните джапанки, докато другият среши и сплете косата му. Едва когато свършиха, се появи директорът Кларак.
Кларак го прегърна леко и отстъпи назад. Усмихна се мило — видът и маниерите му бяха самата елегантност и очарование. Бердичев се усмихна напрегнато и едва кимна в отговор на почтителния поклон на Кларак. Както винаги, мнението му за стойността на Кларак за проекта се раздвояваше. Биваше го за лице, но истинската работа вършеха четиримата му помощници. На Кларак му трябваше само веднъж да сгази лука и щеше да бъде изхвърлен, независимо от връзките на семейството му.
Гласът на Кларак преливаше от топлота и дружелюбност.
— Сорен! Истинско удоволствие е да бъдеш наш гост!
ДА — помисли си Бердичев, — НО АЗ СЪМ ПОСЛЕДНИЯТ ЧОВЕК, КОГОТО СИ ОЧАКВАЛ ДА ВИДИШ ТУК ДНЕС. БАС ДЪРЖА, ЧЕ КОГАТО СИ РАЗБРАЛ, ЧЕ ИДВАМ, СИ ПОСРАЛ ЕЛЕГАНТНИТЕ СИ БЕЛИ ГАЩИ! Въпреки това Бердичев беше впечатлен от видяното. Защитата на „Нова надежда“ надхвърляше всички желания. Нито пък имаше някаква причина да се оплаква от охранителните мерки, прилагани към посетителите на базата. Беше принуден да изтърпи цялото претърсване и обеззаразителната процедура. А когато се бе опитал да накара стражите да направят изключение за него, началникът им учтиво, ала твърдо бе посочил, че не може да има никакви изключения — нали самият ШИ Бердичев бе настоявал за това?
— ШИ Кларак — отвърна той, като веднага установи дистанция между двамата и леко му напомни за съответния им статут. — Радвам се, че съм тук. Но, кажи ми, какво стана с онази шпионска камера?
Мигновеното колебание на Кларак бе показателно. Той беше човек, който се гордееше с това, че постига всичко само като си мръдне пръста, но не бе отчел прямотата на Бердичев. Кларак бе свикнал с любезностите. Така действаше той. Подхождаше към подобни неща бавно, докато си пиеха виното и си мезеха. Но Бердичев нямаше време за такива „любезности“.
— Знаем за дистанционното — отвърна Кларак, като бързо се съвзе. — Всъщност, ако ми разрешите, ШИ Бердичев, бих ви завел в нашата зала за проследяване.
Бердичев кимна отсечено и тръгна, без да чака Кларак — наложи се той да подтичва, за да го настигне.
— Ами онази дупка в защитата — сляпото петно на тъмната страна — за това какво бихте казали?
Този път Кларак изобщо не се поколеба.
— Експертите по защитата уверяват, че нищо със съществени размери не би могло да се промъкне оттам, без да бъде забелязано. Сляпото петно, както го наричате, е дъга едва 30 градуса. Централните ни сензори биха забелязали всеки кораб, приближаващ се към нас, от разстояние пет хиляди ЛИ. Във всеки случай от онази посока няма да се зададе нищо. Там няма никого. За да заемеш позиция, би трябвало да застанеш на лунна орбита в едноместна ракета. А кой би го направил?
Бердичев се спря и се вгледа в него.
— Въпреки това…
— Освен това — добави бързо Кларак и застана пред Бердичев — съществува и въпросът за цената. Разширяването на защитната спътникова система така, че да покрие и канала от тъмната страна, би струвало нови сто и двадесет милиона. Бюджетът вече е надхвърлил първоначалната сума с 285 процента. Инвеститорите оправдано се тревожат…
— Ами ако някой направи онова, което ти нарече невъзможно, и се промъкне откъм тъмната страна?
Кларак се засмя.
— И да го направи, няма значение. Всеки въздушен шлюз е свързан с централната охрана. Има пломби на всички равнища. А само външната обвивка се охранява от повече от хиляда стражи. Вътрешната е самозадоволяваща се единица, която може мигновено да се отдели от външната. И тъй като двигателите и животоподдържащите системи са в нея, няма никаква възможност да бъдат някак си заплашени. Не, единственият начин, по който Седмината биха могли да се доберат до „Нова надежда“, е да се опитат да го свалят от небето на земята. А ние сме проектирали защитната система така, че да предотврати подобна възможност.
Бердичев изсумтя, после кимна доволно и продължи. Зад него Кларак започна да говори за постигнатия от тях напредък, за преодолените трудности, но Бердичев почти не го слушаше. Вече беше прегледал докладите. Онова, което искаше, бе да се сетят за нещо, за което може би не бяха се сетили досега. Искаше да е сигурен за себе си, че не са пропуснали нещо.
В стаята за проследяване той седна до едно бюро и заслуша как Кларак обясняваше системата. Но през цялото време се оглеждаше и забелязваше разни неща.
Прекъсна Кларак и посочи екрана, на който се виждаше шпионската камера.
— Сигурни ли сте, че не е някакво оръжие?
Кларак се засмя. Смях, който се стори на Бердичев доста самоуверен.
— Разбира се, огледали сме я отвсякъде. Отзад има двигател и цяла система фолиа и антизаглушители, а сърцевината й е защитена от оловен екран — експертите ни изчислиха, че самата камера едва се е побрала там, да не говорим за оръжие.
— Освен ако не са разработили нещо ново, а?
Кларак го погледна и се поклони леко — разбра, че днес нищо няма да му се позволи. Бердичев искаше отговор за всичко.
— Предположих, че би могло да бъде и това. Затова лично заповядах да я следят 24 часа в денонощието. Постоянно я дебнат с два лазера. При най-малък признак за необичайна дейност ще я взривят на парчета.
— Преди да успее да повреди „Нова надежда“?
— Лазерите са нагласени на автоматично включване. Камерата ще избухне в небето след по-малко от една петдесета от секундата.
Бердичев извърна глава и погледна Кларак — за първи път си позволи да изрази удовлетворение с кратка усмивка.
— Добре. Не искам нищо да спре „Нова надежда“ при първия й полет след три месеца.
Видя как грейна лицето на Кларак, миг по-късно последва широка усмивка на неподправена радост.
— Но това е отлично, ШИ Бердичев! Каква чудесна новина! Кога Седмината са дали съгласие?
— Не са. Но ще го дадат. Много скоро. В края на седмицата Камарата ще направи предложение. Ще ги понатиснем, Кларак. Ще ги накараме да изпълнят дадените преди три години обещания. А после ще натиснем още повече. Докато построим цяла флота такива кораби. Разбра ли ме? Но този е първият, най-важният. „Нова надежда“ ще разкъса веригите им. Те го знаят и ще се опитат да го предотвратят — но трябва да изпреварваме всеки техен ход. Ето защо е толкова важно тук всичко да е наред. Точно затова дойдох сам да видя как е.
Кларак се поклони.
— Разбирам, ШИ Бердичев. Значи, смятате, че трябва да разширим спътниковата система?
Бердичев поклати глава.
— Не. Доволен съм от обосновката ви. Както казахте, невъзможно е сам човек да причини някаква съществена повреда. Нека се тревожим за по-реални възможности, а? И като начало — нека унищожим оная камера. Сигурен съм, че някой от товарните ни кораби може да претърпи малка злополука, а? Техническа повреда може би, която би го отклонила от курса и би го накарала да пресече орбитата й?
Кларак се усмихна.
— Разбира се, ШИ Бердичев. Веднага.
Фей Йен стоеше в сянката на върбата и чакаше двамата принцове да се зададат по пътеката откъм моста. Беше видяла кораба им да се приземява едва преди минути и нарочно бе застанала там — нямаше как да не минат покрай нея. Прислужничките й стояха малко по-нататък, сред дърветата, разговаряха тихо помежду си и се преструваха, че не я наблюдават, но тя знаеше, че те също са толкова нащрек, колкото и тя самата. През последните три години те споделяха отегчителното й изгнание в имението на баща й, където тя не се виждаше с никого освен с братята и лелите си. Днес обаче, за първи път, откакто траурът беше свършил, й бе дадено разрешение да посети младия принц — да му гостува една седмица и да присъства на рождения му ден.
Забеляза някакво движение сред дърветата в далечния край на застланата с каменни плочи пътека, обърна се и махна на прислужничките да замлъкнат.
— Идват! — жестикулирайки усилено, им показа тя.
Прислужничките захихикаха и послушно млъкнаха.
Фей Йен се обърна и загледа приближаващите се двама младежи. Но щом се приближиха, тя вдигна ветрилото си от сандалово дърво и замаха припряно — беше сигурна, че е станала някаква грешка. Къде беше Тао Чу? Къде беше пълничкият малък племенник на Цу Ма?
Видя, че по-високото момче се поколеба, после докосна другото по ръката и се наведе да му прошепне нещо. По-дребният сякаш се вгледа в нея, след това се обърна към другия и кимна. Едва тогава по-голямото момче отново тръгна напред.
Спря на три крачки от нея. Отначало не го позна — толкова беше израснал, толкова по-несръчен беше станал, откакто го бе виждала за последен път.
— Ли Юан?
Ли Юан преглътна и се поклони — неловко, рязко движение, което издаде нервността му. Когато се изправи и отново я погледна, тя забеляза, че лицето му беше алено от срам. Устните му се размърдаха, сякаш се готвеше да каже нещо, но още не се бе сетил какво, когато тя го прекъсна:
— Къде е Тао Чу? Казаха ми, че Тао Чу е с тебе!
От дърветата зад нея се чу хихикане, тя се извърна рязко, разгневена на прислужничките, след това се обърна и видя, че Ли Юан маха на по-малкото момче да дойде.
— Фей Йен? — момченцето се поклони елегантно — същински малък придворен. После, с енергичен, ала колеблив глас, който издаваше, че не владее английски, добави: — За мен е голяма чест да се запозная с вас, лейди Фей. Чичо ми ми е казвал, че сте красива, но не ми е споменавал, че сте толкова красива.
Тя се засмя учудено.
— И с кого имам удоволствието да разговарям?
Момчето отново се поклони — учудването й му доставяше същото удоволствие, каквото и по-рано същия ден — ръкопляскането на Танговете, когато играеше Цу Тияо.
— Аз съм Цу Тао Чу, син на Цу Вен, трети племенник на Танга Цу Ма.
Ветрилото й спря по средата на замаха и се затвори с изщракване.
— Тао Чу? — тя се засмя — с по-различен, по-кратък смях, който изразяваше съвсем различна изненада; след това поклати глава. — О, не. Искам да кажа, не може да бъде. На мене ми казаха…
После разбра. Чу как хихикането сред дърветата премина в смях. Тя се изчерви силно и леко наведе глава.
— Цу Тао Чу, аз… Аз много се радвам да се запозная с тебе — след това забрави разочарованието си и също избухна в смях.
— Какво има? — попита осемгодишното момче, зарадвано, че някак си е успяло да развесели тази зряла деветнадесетгодишна жена.
— Нищо — побърза да каже тя, повя си с ветрилото и се извърна леко, тъй че сянката на върбата да скрие неудобството й. — Съвсем нищо — тя бързо се обърна към Ли Юан; изведнъж усети, че вече й е по-лесно да разговаря с него. — Ли Юан, прости ми. Баща ми, Йин Цу ти изпраща дълбоките си уважения и най-добри пожелания за предстоящия ти рожден ден. Дойдох от негово име да го отпразнуваме.
Усмивката на Ли Юан беше неочаквано топла. Той отново се поклони и се изчерви от челото до врата. Неловкостта му я накара да си спомни последния път, когато се бяха видели — тогава, когато бе дошъл при нея и бе плакал на рамото й четири дена след смъртта на Хан Чин. Тогава реакцията му също бе неочаквана. И тогава той също сякаш беше свалил някаква маска.
— Аз… Аз… — заекна той и сведе очи сякаш щеше да се засмее на себе си. — Прости ми, Фей Йен. Не ми бяха съобщили, че пристигаш.
Тя се поклони съвсем леко.
— И на мене ми го съобщиха едва тази сутрин.
Той я погледна — очите му бяха пълни със странно очакване.
— Ще останеш ли по-дълго?
— Една седмица — тя се обърна и махна на прислужничките, които веднага се измъкнаха изпод дърветата и забързаха към нея. После отново се обърна към двете момчета и добави: — Най-добре е да се връщаме, не смятате ли? В къщата ни очакват — и преди да й отговорят, тя се извърна и тръгна към моста.
Ли Юан постоя там известно време, загледан след нея. Едва когато се обърна, за да каже нещо на Тао Чу, забеляза колко жадно го оглежда момченцето.
— Какво зяпаш така бе, фишек? — попита той почти ядосан — усещаше, че се е изчервил за трети път този следобед.
— Тебе зяпам, велики Юан — отвърна Тао Чу с такъв сериозен тон, че накара Ли Юан да омекне. След това момченцето добави с по-тих глас: — Ти я обичаш, нали?
Ли Юан се засмя притеснено, обърна се и отново се загледа към пътеката.
— Има ли значение? Тя беше жена на брат ми.
Къщата на надзирателя господстваше над ширналата се равнина на Източноевропейската плантация. Висока три етажа, с островръх покрив, тя се облягаше на подпори над пресечната точка на два широки напоителни канала, които течаха от север на юг и от изток на запад и пълнеха гъстата мрежа от по-малки канали. На юг бяха квартирите на работниците — дълги, схлупени колиби, сякаш вкопани в земята. На север и на изток се ширеха складове — огромни покрити резервоари със зърно и ориз. На запад като грамадна вълна, застинала в точката си на пречупване, се издигаше Градът — стените му се издигаха на цели две ЛИ нагоре в небесата.
Сега беше късен следобед и сянката на надзирателската къща разсичаше като черен, назъбен нож полята на изток. Там, в сянката, по пътеката от отъпкана пръст, която следваше ръба на единия от по-малките канали от север на юг, вървяха трима души. Единият вървеше по-напред, сам, мълчалив, със сведена глава. По опърпаните му кафяви дрехи, по широките къси панталони си личеше, че е полски работник. Докато вървяха, двамата отзад се шегуваха и се смееха. Оръжията им — смъртоносните пушки ДЕНГ, „пушки-фенери“ — висяха небрежно на раменете им. Бяха по-изискано облечени — кралското синьо на саката им отиваше на цвета на огромното небе над главите им. Това бяха стражи на надзирателя — Чан Ян и Тен Фу — едри, груби мъжаги, които изобщо не се чудеха дали да бият работниците си, ако не си изпълняваха нормите.
— Какво иска той? — попита Тен и леко вдигна брадичка, за да посочи вървящия пред тях човек, ала когато каза „той“, имаше предвид надзирателя. Само той можеше да посочи кой да отиде при него.
— Този е крадец — отвърна Чан. Плю в канала отляво и загледа как водата бавно отнася бялата плюнка. После се обърна към Тен:
— Едната от патрулните камери го уловила да бере в Скелето.
В Скелето растяха по-специалните насаждения — ягоди, ананаси, портокали, грозде и праскови, череши и бадеми, круши и пъпеши.
— Глупак! — Тен го погледна и се засмя. — Тия селяндури до един са глупаци.
Чан сви рамене.
— Знам ли. Този го мислех за по-различен. Бил е надзирател. Доверявали са му се. Преди не сме имали неприятности с него.
— Всичките те са си една голяма неприятност — Тен взе да дръгне усилено левия си хълбок. — Тъпи са и са неприятност. Това си им е заложено генетично, това е.
Чан се разсмя.
— Може и така да е.
Бяха стигнали един мост. Човекът отпред беше спрял със сведена глава и очакваше другите двама. Бе му забранено да прекосява моста без разрешение.
— Мърдай! — Тен измъкна дългата бухалка от пояса си и взе яростно да мушка мъжа под кръста. — Надзирателят иска да те види. Стига си го карал да чака!
Мъжът се препъна на моста, стана и отново се повлече напред, като избърса оцапаните си ръце о бедрата и хвърли кратък страхлив поглед към надвисналата отгоре му огромна къща.
В подножието на стъпалата се мотаеха още стражи. Единият от тях, висок ХУН МАО, седеше встрани от другите. Щом тримата мъже се приближиха, той вдигна поглед и със съвсем леко движение на главата посочи да се качват, след това пак погледна оръжието в скута си и продължи педантично да го преглежда.
— Добър ден, ШИ Пескова — обади се Тен и поздрави лейтенанта на надзирателя с поклон. Но Пескова не му обърна никакво внимание. Тен беше ХАН, а ХАН бяха лайна. Нямаше значение дали са стражи или селяни. Не беше ли го чувал достатъчно често от самия ЧОВЕК?
Когато изчезнаха, Пескова се обърна и отново погледна къщата. Трябваше да наблюдава този Тен. Много почваше да си вири носа. Мислеше се за по-добър от останалите. Ще се наложи да го смъкне малко на земята. Да му предаде урок по добро държание. Остави с усмивка пушката и се протегна да вземе нова от купчината до него. Да, щеше да е много забавно да види как този едър ХАН се моли на колене. Страшно забавно.
Надзирателят Бергсон вдигна очи — тримата мъже бяха в коридора пред стаята.
— Какво има, Тен Фу?
Едрият ХАН коленичи на вратата и сведе глава.
— Доведохме човека, за когото питахте, надзирателю.
Бергсон се извърна от редицата екрани, заели цялата стена на дългата стая, и стана от стола си.
— Върви, Тен Фу. И ти, Чан Ян. Сам ще се оправя с него.
Когато те си тръгнаха и той остана сам с полевия надзирател, Бергсон се приближи и застана на не повече от една ръка разстояние от човека.
— Защо направи това, полеви надзирателю Сун?
Мъжът преглътна, но не вдигна глава.
— Какво да съм направил, ШИ Бергсон?
Бергсон протегна ръка почти нежно, хвана човека с два пръста за бузата и заизвива, докато Сун се строполи и захленчи от болка.
— Защо го направи, Сун? Или искаш с бой да изкарам истината от тебе?
Сун се просна на земята и обгърна с ръце краката на Бергсон.
— Вече не издържах, надзирателю. Тази дажба едвам стига за изхранването на дете, да не говорим за мъже и жени, които блъскат по цял ден на полето. И когато разбрах, че стражите пак се готвят да ни намалят дажбите…
Бергсон отстъпи и отблъсна ръцете на Сун.
— Едвам стигала ли? Що за глупости, Сун? Да не би да не е вярно, че всички крадете ориз? Че изяждате доста голяма част от посевите, които се предполага, че трябва да жънете?
Сун понечи да поклати глава, но Бергсон затисна здраво лявата му длан с ботуш и започна да натиска.
— Кажи ми истината, Сун. Крадат, нали?
Сун извика, после закима учестено.
— Така е, ШИ Бергсон. Мнозина го правят.
Бергсон бавно вдигна крак, отдалечи се от Сун и замислено му обърна гръб за момент.
— И ти открадна, защото не ти стигала храната?
Сун вдигна очи и веднага ги сведе, след това притисна чело о пода.
— Не… Аз…
— Кажи ми истината, Сун! — излая Бергсон и се извърна рязко. — Открадна, защото беше гладен, така ли?!
— Не, ШИ Бергсон. Храната ми стига.
— Ами тогава защо?! Кажи ми защо.
Сун потръпна. Въздишката премина през него като вълна. После, примирил се със съдбата си, започна да обяснява:
— Заради жена ми, надзирателю. Тя е добра жена, нали ме разбирате. Свястна жена. Тя го предложи. Видяла как е при другите: че те страдат, а ние с нашия късмет си имаме достатъчно. Казах й, че можем да дадем на другите от нашето, но тя не го прие. Молих я да не ме кара да правя това, което иска от мене…
— Което беше?
— Откраднах, надзирателю. Откраднах плодове от Скелето и ги раздадох.
Бергсон се засмя студено.
— И аз трябва да ти повярвам, а, Сун? Честен крадец? Благороден крадец? Крадец, който не търси облага за себе си, когато краде?
Сун кимна веднъж, но не каза нищо.
Бергсон се приближи.
— Мога да те бия до припадък заради стореното от тебе, Сун. Нещо по-лошо: мога да те хвърля в Глината. Как ще ти се хареса там, а, полеви надзирателю Сун? В Глината?
Бергсон млъкна за момент. Обърна се и се доближи до бюрото. Когато се върна, държеше в ръка тънка карта. Коленичи и я задържа пред лицето на Сун.
— Знаеш ли какво е това, а, Сун?
Сун поклати глава. Никога не беше виждал нищо подобно. Изглеждаше като някакъв продукт на технологиите от Горе — неща, които тук, в полето, никога не бяха виждали, — но никак не му се щеше да отгатне какво е точно.
— Това, Сун, е доказателство за твоето престъпление. Това е запис на единия час, който си прекарал в бране на Скелето. Скрита камера те е заснела на филм.
Сун отново потръпна.
— Какво искате от мене, ШИ Бергсон?
Бергсон се усмихна и пусна тънката люспа лед в джоба на сакото си, след това отново се изправи.
— Първо искам да седнеш ей тук и да ми напишеш имената на всички, на които си раздал откраднатите плодове.
Сун се поколеба и кимна.
— А после?
— После ще се върнеш в колибата си и ще ми изпратиш жена си.
Сун се вцепени, но не вдигна поглед.
— Жена ми ли, надзирателю?
— Свястната жена. Нали ме разбираш, оная същата, дето те вкара в тази беля.
Сун преглътна.
— А какво ще стане с жена ми, ШИ Бергсон?
Бергсон се разсмя.
— Ако е добра… Ако е МНОГО добра с мене, нищо. Разбра ли ме? Всъщност — можеш и да й го кажеш, — ако е ИЗКЛЮЧИТЕЛНО добра, може дори да й дам записа. Кой знае, а, Сун?
Сун вдигна глава и срещна студените сиви очи на Бергсон за първи път, откакто бе влязъл в стаята. Беше го разбрал съвсем добре.
— Добре. Ела тогава. Ето ти хартия и мастило да направиш списъка.
Тя дойде, след като се стъмни. Пескова я заведе в стаята горе — голямата стая под стрехите — и я заключи, както му бяха наредили. След това излезе и остави надзирателя и жената сами в къщата.
Известно време Де Вор просто я гледаше, като следеше всяко нейно движение със скрити камери — местеше се от екран на екран, фокусираше в близък план лицето й, или я наблюдаваше отдалече. После, когато свърши с това, кимна на себе си и угаси екраните.
Оказа се много по-силна, по-хубава, по-привлекателна, отколкото очакваше. Преди това си бе мислил, че сигурно ще се наложи да я отпрати и да се оправи по друг начин със Сун, но сега, след като я видя, усети в себе си желанието — като силен, тъмен катран в кръвта си — и знаеше, че трябва да се пречисти от това. От седмици вече не беше спал с жена — от онова последно пътуване до Дивите поля, — а и тя беше момиче от публичен дом, просто умела занаятчийка. Не, това щеше да е по-различно — нещо като десерт.
Той бързо приближи до вградения в стената сейф в дъното на стаята и набра комбинацията. Вратата се открехна, той бръкна вътре и извади малка стъкленица, преди вратичката отново да се затвори. Поколеба се за миг, след това погълна наркотика на един дъх и усети как топлината пропълзява по гърлото и бързо слиза в стомаха му. След минути щеше да е в кръвта му.
Бързо, почти нетърпеливо се изкачи по стълбата, но горе се забави, успокои се и изчака, докато се овладее напълно. Едва тогава протегна ръка и докосна с палец ключалката.
Тя се обърна изненадано. Едра жена — по-едра от съпруга си; в начина, по който стоеше, нямаше нищо прикрито, нищо подло. МЪЖЪТ ТИ НЕ ТЕ ЗАСЛУЖАВА — помисли си веднага Де Вор; знаеше, че от Сун никога не би излязъл полеви надзирател, ако не го бе подтиквала такава жена.
Поклонът й бе колеблив.
— Надзирателю?
Той затвори вратата зад себе си, обърна се към нея и се опита да отгатне как ще му откликва. Щеше ли да прави онова, което той поиска? Щеше ли да се опита да спаси съпруга си? Тя беше тук. Това поне бе добър признак. Но щеше ли да е отстъпчива? Щеше ли да е ИЗКЛЮЧИТЕЛНО добра с него?
— Знаеш ли защо си тук? — попита я той и се доближи една крачка по-близо.
Очите й не го изпускаха от поглед.
— Тук съм, защото моят съпруг ми нареди, ШИ Бергсон.
Де Вор се разсмя.
— От онова, което ми разправят, знам, че Сун е хрисим човечец. Не съм ли прав? Да не би Сун да реве като лъв в собствения си дом?
Тя посрещна погледа му с яростен гняв, почти дръзко — поглед, който накара кръвта във вените му да потече по-гъста, по-тежка.
— Той е мой съпруг, а аз съм покорна съпруга. Той искаше да дойда тук — и ето ме тук.
Де Вор сведе поглед, като едва се сдържаше да не се ухили. Не беше сбъркал. Тя имаше дух. Беше го забелязал още докато я наблюдаваше; бе забелязал как се вглежда във всичко с този неин любопитен, почти нагъл поглед. Тя имаше сила. Сила колкото за двадесет Суновци.
Приближи се още една крачка и поклати глава.
— Грешиш, знаеш ли. Тук си, защото аз казах да дойдеш.
Този път тя не отговори, но го погледна почти нахално — само леко овлажнелите й устни издаваха колко е нервна.
— Как се казваш, жено на Сун?
Тя отмести очи, после отново го погледна, сякаш казваше: НЕ СИ ИГРАЙ С МЕНЕ. ПРАВИ КАКВОТО СМЯТАШ ДА ПРАВИШ И МЕ ОСТАВИ НА МИРА.
— Как се казваш? — настоя той този път по-твърдо.
— Казвам се Си Ву Я — отвърна тя гордо.
Този път той се усмихна. Си Ву Я. Коприненият гарван. Погледна я и разбра защо родителите й са я кръстили така. Косата й беше красива — тъмна и лъскава.
— По-добре честен гарван, отколкото сврака-измамница, а? — цитира той старата поговорка.
— Какво искате от мене?
Той поклати глава.
— Не бъди нетърпелива, Си Ву Я. Ще стигнем и до това. Но ми кажи: Сун добър мъж ли е? Бива ли го в леглото? Кара ли те да пееш от удоволствие?
Забеляза как тя тръсна глава, но истината я възпираше да каже „да“. Значи, Сун не го биваше. Е, той, Де Вор, щеше да я накара да пее довечера. В това не се съмняваше.
Пристъпи към нея крачка, след това и втора и накрая застана срещу нея, лице в лице.
— Твърд като бамбук ли е той, или мек като стрък ориз? Кажи ми, Си Ву Я. Бих искал да знам.
За миг в очите й блесна гняв, но после тя сякаш вътрешно се разсмя и очите й се промениха — гневът в тях се смени със забавление.
— Не се подигравайте с мене, ШИ Бергсон. Щом съм тук, правете с мене каквото искате. Ще бъда добра с вас. Много добра. Но не се подигравайте с мене.
Той отново я погледна, протегна ръка, хвана лявата й длан, вдигна я и я разгледа. Дланта й беше голяма, силна, загрубяла от полската работа, но тя се беше постарала. Ръката й бе чиста, а ноктите й бяха лакирани в тъмнокафяво.
Отново я погледна в очите.
— Приятели са ми казвали, че вие, жените ХАН, не носите бельо. Вярно ли е?
В отговор тя хвана ръката му и я постави между бедрата си. Пръстите му срещнаха меката, покриваща повърхност на плата, но и усетиха топлината, твърдата мекота под него.
— Е? — попита тя почти усмихната, решена да не му позволява да я сплаши.
— Събличай се — той отстъпи крачка назад. — Искам да видя как изглеждаш.
Тя потръпна, съблече робата си, ритна встрани бельото си и застана там, долепила ръце о страните си — не направи никакво усилие да прикрие голотата си.
Де Вор я заобиколи. Тя беше хубава жена, тялото й не бе повредено от раждания и бе закалено от полската работа. Гърдите й бяха големи и твърди, ханшът — широк, но не тлъст. Краката й бяха мускулести, но с доста хубава форма, коремът — плосък, раменете — гладки. Кимна доволно. Тя би била достойна съпруга и за Танг, да не говорим пък за мъж като Сун.
— Добре. Ела сега тук.
Тя се поколеба — очите й издадоха мигновена нервност, после направи каквото й казаха и се приближи до ъгъла, който й бе посочил. Той видя как тя се оглежда, как очите й постоянно се устремяват към седлото. Сякаш знаеше какво я чака.
— Какво искате да направя?
Де Вор се усмихна студено. Беше я наблюдавал по-рано. Бе забелязал през скритото око на камерата колко я беше омагьосало седлото. Бе видял колко бе озадачена, а после — шокирана и изненадана, когато разбра какво представлява то.
Беше огромно, почти половин човешки бой високо и също толкова дълго. На пръв поглед можеше да бъде сбъркано с резбована табуретка, черно-бялата му повърхност — с някаква скулптура. По свой начин то си и беше скулптура. По времето на династията Мин занаятчиите бяха изработили това седло преди повече от седемстотин години и бяха оформили слоновата кост и дървото, за да задоволят прищявката на някой отегчен благородник.
— Видя ли седлото ми?
Тя го погледна с полупритворени очи и кимна.
— Това е бил обичай на вашия народ, знаеш ли? Слагали са това седло на входа на бащината къща, преди в нея да влязат булката и младоженецът.
Тя навлажни устни.
— И какво?
Той сви рамене.
— Това е АН. Седло. АН. Почти същата дума като „мир“.
Видя, че трепери, въпреки че стаята беше топла.
— Огледа ли го?
Тя кимна кратко.
— Хареса ли ти?
— Отново ми се подигравате, ШИ Бергсон. Това ли искате да направя? Да играя с вас тази игра?
Той се усмихна. Значи най-после беше схванала. Приближи се, застана до нея край седлото и прокара ръка по гладката му повърхност. Онова, което на пръв поглед изглеждаше просто като вплетени фигури в черно и бяло, скоро се разкриваше. Превръщаше се в мъж и жена, прегърнати в, така да се каже, неестествена прегръдка — главата на мъжа беше завряна между краката на жената, а главата на жената — между краката на мъжа.
Погледна я — беше му забавно.
— Това правила ли си го със Сун?
Тя примигна. После неочаквано поклати глава.
— Смяташ, че ще му хареса, а?
Този път тя отмести поглед — за първи път шията й леко се изчерви.
А-ХА — помисли си той. — СЕГА ТЕ ХВАНАХ. СЕГА ЗНАМ СЛАБОТО ТИ МЯСТО. ТИ НАИСТИНА НЕ СИ ДОВОЛНА ОТ СУН. МОЖЕ БИ ДОРИ СИ МИСЛИШ ДОКЪДЕ БИ ТЕ ДОВЕЛО ТОВА. ТИ ИМАШ АМБИЦИИ, СИ ВУ Я. ПРИ ЦЯЛОТО ТИ ОБЩЕСТВЕНО СЪЗНАНИЕ ТИ СИ РЕАЛИСТКА. И НЕЩО ОЩЕ ПО-ЛОШО: ОБИЧАШ СЕКСА. ИСКАШ ДА ТЕ ЛЮБЯТ. ИСКАШ ТОВА ВЪЛНЕНИЕ, КОЕТО ТИ ПРЕДЛАГАМ.
— Ела тук.
Забеляза как се учести дишането й. Зърната на гърдите й се бяха втвърдили, а вратът й все още беше зачервен. Тя се приближи бавно, почти страхливо.
Той отново хвана ръката й и я мушна сред гънките на своето ПАУ, после чу как тя затаи дъх, щом го докосна; видя как свежда поглед.
Де Вор се засмя — знаеше, че наркотикът щеше да го пусне чак след часове; щеше да го поддържа така, докато свърши с нея. Наведе се, притегли я до себе си и сниши гласа си до шепот:
— Той някога бил ли е толкова твърд, Си Ву Я? Толкова горещ?
За миг тя го погледна в очите — зениците й бяха разширени; след това отново погледна великолепието в ръката си. Без да я бе молил, тя коленичи, започна да го гали и да го целува. Той постави ръце на раменете й, накара я да го поеме в устата си — цялото й тяло потрепна под докосването му, от гърлото й се изтръгна тихо стенание. После — твърдо, почти грубо — той я отблъсна и се отмести.
Тя стоеше на колене и го гледаше — гърдите й се повдигаха учестено, очите й бяха разширени. Почти. Беше почти готова. Още една стъпка. Още една стъпка и щеше да е готова.
Той захвърли ПАУ-то си и застана пред нея — гол; виждаше колко възбудено го гледа тя. Колко бе готова да я чука. Отблъсна я назад с крак, след това коленичи и разтвори краката й, без да отмества поглед от нея, движейки ръка между бедрата й. Тя затаи дъх от удоволствие.
— Богове… — изстена тя и протегна ръка към него. — О, богиньо на милостта, сложете го там! Моля ви, ШИ Бергсон! Моля ви, сложете го!
Пръстите му се изкачиха от слабините до брадичката й; накара я отново да го погледне.
— Не така — и той отново постави ръката й върху слабините си. — Знам по-добър начин. Много, много по-добър начин.
Той бързо я заведе до седлото, притисна лицето й към твърдата му, гладка повърхност — ръцете му продължаваха да я галят и да замъгляват съзнанието й, да възпламеняват сетивата й. После, преди тя да осъзнае какво става, той я завърза с двойните ремъци за ръцете и за краката.
Изправи се, погледна я, след това прекоси стаята и изключи всички светлини без една — онази, която осветяваше оголените й задни части.
Тя трепереше. Виждаше как трепкат мускулите на бедрата й.
— Какво става? — попита тя със слаб, изтрезнял глас. — Какво правите?
Той се приближи до нея, постави ръка на кръста й и прокара пръсти по гладкия канал, завършващ със стегнатия й анус. Усети как тя потрепна.
Той се почуди: удоволствие или страх? Все още ли вярваше тя, че всичко ще мине нормално?
Мисълта почти го накара да се разсмее. Беше сбъркала. Беше си помислила, че той ще иска обикновените удоволствия.
Протегна ръка под седлото и потопи пръсти в ароматното масло, после започна нежно да маже с него дупчицата — маслото задейства заклинанието си и накара мускулите й да се отпуснат.
Усети как дишането й отново се учести — тя очакваше удоволствие; знаеше, без да гледа, че отново ще се възбуди, че зърната на гърдите й ще се втвърдят, че очите й ще се разширят от очакване.
Отново бръкна под седлото и измъкна оттам фалоса с железен връх, прикрепен с верига към лъка. Веригата беше точно толкова дълга, колкото трябваше. Ако беше малко по-дълга, нямаше да го има онова така възбуждащо дръпване надолу, онова чувство за ограничение; а ако беше по-къса, нямаше да прониква толкова дълбоко, че да бъде задоволен. Усмихна се, задържа любовно кухата колона в ръце и поглади с пръсти спиралния орнамент на ВУ-ТИ — „петте пагубни създания“: крастава жаба, скорпион, змия, паяк и гущер; после го надяна, усети меката кожа отвътре и закопча кожените ремъци около кръста си.
За миг се поколеба, предвкусвайки момента, след това насочи металното острие и тласна. Първият тласък я изненада. Усети как цялото й тяло се вцепенява от шока, но макар и да се задъха, тя не извика.
ХРАБРО МОМИЧЕ — помисли си той, — НО НЕ ЗАТОВА СИ ТУК. НЕ СИ ТУК, ЗА ДА ПРОЯВЯВАШ ХРАБРОСТ. ТУК СИ, ЗА ДА МИ ПЕЕШ.
Вторият тласък я разкъса. Почувства как кожата между ануса и вагината й се пропуква като тъкан и чу болезнения й вик.
— Добре! — разсмя се той грубо. — Много хубаво! Пей, Си Ву Я! Много ми харесва да те слушам.
Тласна отново.
Когато свърши, разкопча ремъците, взе един бял чаршаф и го метна върху нея — кръвта го напои в червено — двоен червен кръг, който бавно се превърна в елипса.
Чу стенанията й, заобиколи я, коленичи пред нея, вдигна лицето й внимателно, почти нежно целуна челото й, носа й, устните й.
— Хареса ли ти, Си Ву Я? Достатъчно твърд ли ти беше? — засмя се тихо, почти любовно. — О, но ти беше добра, Си Ву Я. Най-добрата досега. И затова ще получиш записа. Но по-късно, нали? Сутринта. Пред нас е цялата нощ. Имаме много време да си играем пак.
Сун бе коленичил върху насипа, втренчен в къщата. Зората се пукна. Беше измръзнал до кости, дрехите му бяха подгизнали, ала той продължаваше да чака, коленичил.
Беше чул писъците й в нощта. Бе ги чул и бе почувствал как сърцето му се разкъсва. Беше свел глава, разбрал колко е малък и безсилен.
Сега, щом светлината отново започна да се процежда над света, видя как вратата се отваря и на стълбището се появява фигура.
— Си Ву Я… — промълви той с пресъхнали устни; сърцето му, което сякаш бе замряло, затуптя бясно в гърдите му. Опита се да стане, но краката му бяха изтръпнали и се наложи да се задържи с ръка, за да не падне във водата долу. Но очите му останаха приковани в далечната сянка — веднага забеляза колко бавно се движи тя, колко неловко залита по стъпалата — едно по едно, като току спираше да си почива; цялото й тяло беше сгърчено, ръката й бе вкопчена в парапета, сякаш щеше да падне.
Повдигна се трескаво и започна да съживява краката си. Отново се опита да се изправи и падна назад, псувайки, почти хленчейки от страх за нея.
— Си Ву Я — изстена той. — Си Ву Я…
Опита се отново да стане, заскърца със зъби; мъчеше се да подчини мускулите си. За малко отново не падна, после протегна крак напред и успя да запази равновесие.
— Си Ву Я — изсъска той. — Си Ву Я…
Раздвижвайки с усилие безполезните си крака, той тръгна към моста — отначало неловко, залитайки, като гротескна пародия на съпругата си, после — по-уверено; кръвта му се раздвижи, мускулите му оживяха.
След това изведнъж се втурна — ръкомахаше диво, босите му крака тупаха по черната пръст. И застана там, пред нея; огромни вълни от болка и страх, обида и гняв го обливаха като черен прилив.
Изстена — животински вик на болка.
— Какво ти е направил, Си Ву Я? Какво ти е направил?!
Тя го погледна с почти слепи очи.
— Лицето ти… — започна той и осъзна, че по лицето й нямаше никакви белези. Зад очите й имаше мрак. Това го накара да захленчи като дете и да падне отново на колене.
Бавно — всяко движение — огромен, неизследван континент от болка — тя се оттласна от стълбището и залитна край него. Той запълзя след нея и се опита да й помогне, но тя мълчаливо го отблъсна, остави да говори студената празнота на лицето й.
На тесния мост той отново застана пред нея, препречи пътя й и погледна зад нея, към къщата.
— Ще го убия.
Тя сякаш за първи път го погледна. После се разсмя — смехът й беше толкова студен, така не приличаше на смеха, който той познаваше, че го накара да настръхне от страх.
— Той ще те смачка, малък Сун. Ще те погълне и ще те изплюе.
Тя се наведе на една страна и плю. Кръв. Той я видя дори в този сумрак. Бе изплюла кръв.
Доближи я, за да я погали, да обгърне раменете й с ръце, но погледът й го спра. Ръцете му безсилно се отпуснаха.
— Какво ти направи той, Си Ву Я? Кажи ми!
Тя сведе очи и тръгна напред — принуди го да се дръпне от пътя й. Той нямаше воля да я спре.
При първия по-малък канал тя се обърна и започна да се спуска с хриптене по ниския склон; лицето й бе застинало от болка. Сун я последва, протегна ръка и тя за първи път му позволи да й помогне. Стисна ръката му толкова силно, че му секна дъхът; пръстите й конвулсивно се стягаха при най-малкото разтърсване.
После го пусна и се изправи, застанала до колене във водата на неосветения канал; първата светлина се разстилаше като чаршаф над мрежата на заобикалящите ги ниви и осветяваше прегърбената фигура на Сун на брега на канала. Същата ярка светлина, проблясваща в дългите тъмни коси на жената като ситни капчици мъгла.
Тя го погледна.
— Носиш ли фенерче, Сун?
Той кимна — не разбираше защо го иска, но го извади от джоба си, наведе се над брега, протегна се и й го подаде; загледа как тя отвинтва горната част и тя се превръща в малка секира. След това извади нещо от джоба на робата си. Нещо, достатъчно малко, че да го обхване с длан.
Картата. Записът на неговата кражба. Сун преглътна и я погледна. Значи, беше го направила. Бе ги спасила и двамата. Потръпна — искаше да слезе долу, при нея, да я погали, да я прегърне и да й благодари, но това някак си не беше редно. Усети студа, който се излъчваше от нея, чувството за огромното разстояние, което бе пропътувала. Сякаш се бе издигнала над небето. Беше стигнала там, където, казваха, нямало въздух, само смръзналото се, потрепващо нищо на Космоса. Беше стигнала там. Той го знаеше. Беше го видял в очите й.
Тя обърна картата към брега и я прокара през прерязващия лъч. Веднъж, два пъти, три пъти, като всеки път я вдигаше и я оглеждаше. Но всеки път по нея не се появяваше ни най-малко петънце.
Погледна го — в очите й все още се четеше онази студена отдалеченост; после картата изпадна от пръстите й сред наносите под водата. Да, помисли си той, там нямаше да я намерят. Можеха хиляди години да претърсват и пак нямаше да я намерят.
Но тя вече бе забравила за картата. Сега се бе навела и разкопчаваше долната половина на робата си — пръстите й я докосваха внимателно, сякаш докосваха плът, а не плат.
— Ела тук — каза тя студено, без да го поглежда. — Искаше да разбереш какво ми е направил, нали? Е, ела да видиш. Ще ти покажа.
Той слезе и застана срещу нея — водата студенееше на пищялите му, мракът ги обкръжаваше. Видя как платът се отметна, но в мрака едва различаваше смътно краката и корема й.
— Ето — тя му подаде двете части на фенерчето и го изчака да ги съедини.
Той се опита да освети лицето й, но тя бутна ръката му надолу.
— Не. Не там. Тук, долу, където е мракът.
Остави я да води ръката му, после, щом видя онова, което преди не забелязваше, се опита да я вдигне, но тя я задържа здраво и го принуди да гледа. Кръв. Платът бе напоен с кръвта й. Почти беше почернял.
— Богове… — прошепна той, след това затаи дъх, а светлината зашари по плътта й.
Беше разкъсана. От пъпа до основата на гръбнака. А после — зашита. Грубо, шевовете бяха неравни. Черните конци проблясваха на светлината на фенера, а кръвта бликаше от раната.
— Ето — тя бутна фенера. — Вече видя.
Той стоеше там смаян, не знаеше нито какво да каже, нито какво да направи, помнеше само писъците й в мрака и колко ужасно се бе чувствал сам, коленичил на дигата, безсилен да направи каквото и да било.
— А сега? — попита той.
Но тя не му отговори, само се наведе и се потопи във водата; изсъска, когато студът обгори раната — слабо стенание се процеди през зъбите й и тя започна да се мие.
На зазоряване на официалния си рожден ден — според дворцовите анали тринадесети, в съгласие с древната традиция на ХАН да наричат деня на раждането на детето негов първи „рожден ден“ — Ли Юан бе събуден от баща си и след като го облякоха в подходящи дрехи, го заведоха в яхъра на имението Тонджиян.
Церемонията беше неофициална. Въпреки това не отсъстваше нито един от 648-те прислужници. Нито пък някой от гостите, които наброяваха сто и осемдесет, бе пропуснал да го почете с присъствието си.
Земите около сградите на яхъра бяха грижливо, изметени и подредени, жокеите построени в редица, със сведени глави, пред двойната порта. А там, в рамката на отворената лява порта, беше подаръкът на Танга за сина му.
Беше андалуски жребец — красавец, шестнадесет педи висок, в съвършен черничев цвят. Беше елегантно животно с плътен врат, със силните крака на излят породист кон. Бе оседлан, готов за езда — щом Ли Юан застана пред него, той любопитно извърна глава и големите му тъмни очи срещнаха погледа на принца, сякаш знаеше кой е новият му стопанин.
— Твърде дълго вече яздиш моите коне — тихо се обади Ли Шай Тун. — Според мене време е да си имаш собствен.
Ли Юан се приближи до жребеца, протегна нежно ръка и го погали по шията, по буйната грива. После се обърна и се поклони на баща си; на устните му се мярна усмивка. Главният жокей стоеше наблизо с оглавника в ръка, готов да го подаде на принца. Но когато Ли Юан най-после се обърна към него, не беше, за да поеме оглавника.
— Оседлай арабската кобила, Хун Фен-Чан. Главният жокей зяпна срещу него за момент, след това погледна Танга, сякаш искаше да провери нареждането. Но Ли Шай Тун дори не помръдна, изражението му не се промени. Щом видя това, Хун Фен-Чан се поклони ниско на своя Танг, после — и на принца и бързо подаде оглавника на един от близките жокеи.
Когато привърши, Ли Юан отново се обърна към баща си и се усмихна — едната му ръка все още почиваше върху гладкия, силен врат на андалуския жребец.
— Красив е, татко, и аз много се радвам на подаръка ти. Но ако трябва да имам кон, то той трябва да е конят на Хан Чин. Аз трябва да се превърна в брат си.
Ниско изненадано мърморене се разнесе сред гледащата тълпа, но самият Танг не каза и дума — само едва забележимо присви очи, устните му леко потрепнаха. Инак той стоеше съвсем неподвижно, приковал поглед в сина си.
Главният жокей се върна минута по-късно, повел кобилата. Черната кобила подуши из въздуха и леко сведе глава, сякаш поздравяваше другия кон. После, тъкмо когато изглеждаше, че се е успокоила, отскочи рязко встрани и опъна юздата. Хун Фен-Чан успокои кобилата, като я тупаше по врата и й шепнеше, след това я поведе към Ли Юан.
Това беше конят, който генерал Толонен бе купил на Хан за седемнадесетия му рожден ден; конят, който Хан Чин яздеше всеки ден до смъртта си. Черна, одухотворена кобила, с черна кожа и черен нрав, с очи, пълни с огън. Беше по-ниска от андалусеца с една педя и все пак никой не можеше да отрече грацията и силата й.
— Е, татко?
Всички погледи се насочиха към Танга. Ли Шай Тун стоеше гологлав, яркосинята му туника висеше свободно от раменете и се ветрееше на свежия утринен вятър; единият му крак беше леко изнесен напред, ръцете му кръстосани на гърдите, дланите обгръщаха раменете. За онези, които го познаваха, това бе характерна поза, както и усмивката, която отправи към сина си — тъмна, иронична усмивка, — сякаш едновременно се забавляваше и преценяваше.
— Първо трябва да я обяздиш, Лу Юан.
Ли Юан прикова за миг поглед в очите на баща си, поклони се, след това се обърна и без никакво колебание се метна на седлото. Дотук добре. Кобилата изобщо нямаше време и да помисли, когато Ли Юан се наведе, бързо хвана юздите й и леко я пришпори.
Изненаданият му поглед, когато кобилата тръгна назад, предизвика сред публиката и затаяване на дъха, и смях. Само Тангът остана мълчалив и неподвижен. Хун Фен-Чан танцуваше пред коня и се опитваше да сграбчи юздата, но Ли Юан му кресна ядосано и би му махнал с ръка да се отстрани, ако не се бе вкопчил в юздите с две ръце.
Кобилата се дърпаше, отскачаше, танцуваше, мяташе се насам-натам, отстъпваше назад, после се втурваше напред и навеждаше глава, като се опитваше да хвърли ездача от гърба си. Но Ли Юан се държеше, зъбите му скърцаха, лицето му бе решително. И бавно, много бавно движенията на кобилата се успокоиха. Ли Юан с усилие я накара да извърне глава и упоритото животно пристъпи две крачки по-близо до Танга.
— Е, татко, моя ли е?
Лявата длан на Танга се премести от рамото към брадата му. След това той се разсмя — топъл, сърдечен смях, който отекна наоколо.
— Да, Ли Юан. Поне по име. Но внимавай с нея. Дори и на брат ти му беше трудничко.
Срещнаха се случайно няколко часа по-късно в един от ярко осветените коридори с високи тавани, водещи към градината.
— Ли Юан — Фей Йен се поклони ниско, а двете прислужнички от двете й страни я последваха автоматично.
Младият принц се бе изкъпал и преоблякъл, след като го бе видяла за последен път. Сега бе облечен в червено, цвета на лятото; неговото МА КУА, дългото до кръста церемониално сако, беше в ярък карминен цвят, свободните копринени панталони — в маково, велурените ботуши — в нежен нюанс на розовото. Около кръста си носеше елегантен ТА ЛИЕН — кесия, висяща на колана, поръбена с дебела лента в кафяво-черно; двойните джобове с форма на сърца бяха от мек плат в прасковен цвят, а по тях с изумрудено зелено, синьо и златно бяха изрисувани дървета, пеперуди и цветя. На главата си имаше лятна шапка в стил Мин, поръбена с червена кожа и украсена с един-единствен рубин. Три дълги паунови пера стърчаха от върха й и напомняха, че Ли Юан е принц.
— Фей Йен… — може би беше само светлината, отразена от костюма му, ала сякаш отново се почувства неловко в нейно присъствие. — Аз… Аз тъкмо идвах да те видя.
Тя остана на мястото си и го погледна през дългите си черни мигли; позволи си да се усмихне едва-едва.
— За мене е чест, Ли Юан.
Фей Йен беше облечена доста семпло — в ЧИ ПАО с прасковен цвят, върху което бе наметнала бяла копринена пелерина, украсена със стилизирани бамбукови листа в синьо и зелено и поръбена с брокат в меко розово, подхождащ на малките розови панделки в косата й; той завършваше ансамбъла съвършено.
Знаеше колко красива изглежда. От детинство познаваше своята власт над мъжете. Но това беше странно, обезпокоително. Сякаш това момче, това дете…
Фей Йен стана бавно, погледна принца за първи път в очите и забеляза колко бързо той отмести поглед. Може би беше просто неудобство от спомена, колко се бе посрамил тогава, когато тя го бе успокоила. Мъжете бяха толкова странни и горди същества. Странно, че такива неща имаха значение за тях. Като Хан Чин онзи път, когато почти го бе победила на стрелба с лък…
Дар словото се върна при Ли Юан. Но когато й направи комплимента, едва я погледна.
— Нека името й бъде запазено върху бамбук и коприна.
Тя се засмя звънко — бе познала старата поговорка; намекът за пелерината я зарадва.
— О, благодаря ти, Ли Юан. Твои да бъдат петнадесетте ценности.
Каза го, преди да осъзнае напълно какво точно му е пожелала. Чу как прислужничките се изкикотиха зад гърба й и видя как Ли Юан сведе очи, а червенината отново обля лицето му. Това беше традиционното пожелание за късмет, дълъг живот и благоденствие. Но беше и пожелание даден човек да има синове.
Собственият й смях разпръсна неудобството. Забеляза, че Ли Юан я погледна, тъмните му очи грейнаха със странен блясък и за миг той й напомни Хан Чин. Хан беше същият като Ли Юан сега. Един ден той щеше да е глава на своето семейство — властен мъж, почти бог. Осъзна го, докато го наблюдаваше как стои и я гледа. Казваха, че вече притежава мъдростта на старец. И все пак, този кратък спомен за съпруга й я натъжи. Той върна отново в паметта й дългите, тъжни, самотни месеци, които бе изстрадала, затворена в имението на баща си.
Ли Юан сигурно го бе забелязал по лицето й, защото следващите му думи сякаш проникнаха в настроението й, сякаш бе прочел мислите й.
— Твърде дълго беше сама, Фей Йен.
Прозвуча толкова официално, толкова старчески, че тя се разсмя. Той се намръщи — не разбираше.
— Наистина го мисля — каза той със сериозно лице. — За една млада жена не е здравословно да е заключена сама със стари прислужнички-девственици.
Откровеността му и очевидната зрелост, която тя откриваше, я изненадаха и зарадваха. Наложи се отново да си спомни, че той всъщност е момченце. Беше само на дванадесет. Въпреки това се изкушаваше да пофлиртува с него. Това беше нейната естествена склонност, дълго сдържана, но след миг колебание тя й се поддаде.
— Радвам се, че толкова си се загрижил за здравето ми, Ли Юан. Според тебе трябва да си живея живота и да не оплаквам брат ти?
Веднага забеляза, че сбърка, като го каза. Не бе разбрала правилно забележката му. Лицето му се наведе към нея, той се извърна, изведнъж стана студен и далечен. Тя се разтревожи, приближи се към него и докосна рамото му.
— Не исках да кажа…
Постоя там известно време, усещайки изведнъж колко е неподвижен той. Ръката й нежно лежеше на рамото му и едва-едва го притискаше и все пак изглеждаше, че той целият се е съсредоточил в това докосване, цялото му „аз“ бе фокусирано в него. Това я озадачи. Какво означаваше то?
Почувства се неудобно, чувстваше, че трябва да отмести ръката си, но не знаеше как. Сякаш всяко нейно помръдване щеше да е презрително.
После той неочаквано покри дланта й със своята и я притисна към рамото си.
— Той липсва и на двама ни — каза той. — Но животът продължава. И според мене обичаите са твърде… твърде стари.
Беше изненадана да чуе такова нещо. Повече приличаше на нещо, което би казал Хан Чин. Винаги бе смятала, че Ли Юан е оформен по образ и подобие на баща си. Традиционен. Скован от обичаите.
Той я пусна и се обърна с лице към нея.
Сега Ли Юан се усмихваше. Отново се обърка. Какво ставаше? Защо настроението му се бе сменило толкова бързо? Тя се втренчи в него и откри, че когато той се усмихва, приликата с Хан повече биеше на очи. Но Хан винаги се усмихваше. Очите му, устата му бяха създадени за смях.
Тя отмести поглед със смътно безпокойство. Ли Юан бе твърде напрегнат за нейния вкус. Също както и у баща му, и у него имаше нещо плашещо, почти ужасно: суровост, която предполагаше жестокост. И все пак, застанал там, усмихнат, той изглеждаше съвсем различен — почти й харесваше.
— Беше трудно, знаеш ли. Тази сутрин… да оседлая така коня на Хан…
Думите му отново дойдоха неочаквано. Усмивката му угасна, превърна се в момчешко изражение на копнеж и загуба.
Това я трогна дълбоко. За първи път тя прозря през маската му на рано съзрял разум и видя колко уязвим бе той, колко крехък — въпреки всичко. Дори и онзи епизод след смъртта на Хан не й го бе разкрил. Тогава тя бе решила, че е скръб, а не уязвимост. Сега прозрението й я развълнува и когато той отново вдигна очи към нея, забеляза колко наранен изглеждаше, колко пълни с болка бяха очите му. Прекрасни очи. Тъмни лешникови очи. Досега не ги беше забелязвала.
Смъртта на Хан го бе разтърсила дълбоко, виждаше това. Той бе загубил много повече от нея. Тя мълчеше — страхуваше се, че ще каже нещо погрешно — и го гледаше, гледаше този мъж-момче, любопитството й бе възбудено, симпатиите й — пробудени.
Той се намръщи и отмести поглед.
— Затова дойдох тук. Да ти поднеса подарък.
— Подарък?!
— Да. Андалуския жребец.
Тя поклати объркано глава.
— Но баща ти…
Той я погледна право в очите.
— Вече говорих с баща си. Каза, че конят е мой и мога да правя с него каквото си искам — той сведе глава и преглътна. — И аз ти го давам. Вместо арабската кобила.
Тя се засмя късо.
— Но тя беше на Хан, не беше моя.
— Знам. Въпреки това искам да го приемеш. Хан ми е казвал колко обичаш ездата.
Този път смехът й бе по-богат, по-дълбок и когато Ли Юан отново я погледна, видя радостта на лицето й.
— Е, Ли Юан, та това е… — тя млъкна и просто го погледна с широка усмивка на уста. После импулсивно се устреми към него, прегърна го и го целуна по бузата.
— Значи, приемаш? — прошепна той тихо в ухото й.
Тихият й смях го обля на вълнички.
— Разбира се, Ли Юан. Благодаря ти. От все сърце ти благодаря.
Когато тя си отиде, той се обърна и се загледа след нея — все още усещаше докосването й, топлината на бузата си там, където го бе целунала. Затвори очи и вдъхна аромата й.
— МЕИ ХУА — сливов цвят — във въздуха и по дрехите му, там, където тя се бе докоснала до него. Потръпна — мислите му кръжаха във водовъртеж, пулсът му беше ускорен.
Сливата. С кожа като лед и нефритова костилка — сливата. Тя беше символ на зимата и девствеността. Но цъфтенето й довеждаше пролетта.
— МЕИ ХУА… — той прошепна думите едва-едва и ги остави да се смесят с аромата й, после се обърна, почервенял от мисълта, която му бе дошла наум. МЕИ ХУА. Така наричаха и сексуалното удоволствие, защото застилаха леглото на булката с чаршафи с цвета на сливов цвят. Толкова невинен аромат и все пак…
Той потрепна и отново вдъхна дълбоко. След това се обърна и забърза със свити юмруци, с лице, пламтящо в цвета на лятото.
— След като за последен път ти бе сред нас, Хауард, настъпиха някои промени.
— Виждам.
Де Вор се извърна за миг и се усмихна на Бердичев, после отново насочи вниманието си към онова, което се разиграваше зад еднопосочното огледало, заемащо цялата стена на кабинета.
— Кои са те?
Бердичев се приближи и застана до него.
— Симпатизанти. Предимно хора с пари. Приятели на нашия домакин Дъглас…
Залата, към която гледаха двамата мъже, беше огромна; по-скоро беше градина, отколкото стая. Декорирана бе с хълмчета и с тесни пътечки, с малки, осветени отдолу езерца, малки храмове, внимателно разположени ивици храсти и скали, сенчести върби, канелени дървета и нежни БУТОН. Хората се разхождаха нехайно насам-натам, говореха си, хапваха и пийваха. Но приликите с минали събирания свършваха дотук. Прислужниците, които сновяха между тях, вече не бяха ХАН. Всъщност никъде не се виждаше нито един ХАН.
Очите на Де Вор поглъщаха всичко с голям интерес. Забеляза, че макар и все още да бяха облечени в коприна, стилът на облеклото се бе променил: сега беше по-опростен. Облеклото изглеждаше по-строго и по кройка, и поради липсата на украси. Онова, което бе толкова популярно само преди три години, сега се набиваше на очи с отсъствието си. Никакви птички, цветя, водни кончета и облаци, пеперуди и йероглифи. Сега само тук-там се виждаше самотен орнамент — на гърдите или на яката, по реверите или като украшение във вид на огърлица или гравиран върху пръстен или брошка — двойната спирала на наследствеността. Също толкова забележимо бе отсъствието на синия цвят — цвета на имперската служба. Де Вор се усмихна одобрително — този последен щрих беше най-тънката обида.
— Седмината са свършили работата вместо нас, Сорен.
— Не съвсем. Ние се гордеем, че сме спечелили пропагандната война. Тук има хора, които преди три години не са и мечтали, че ще присъстват на подобно събиране. Щяха да се безпокоят, че ще се разчуе — то наистина ще се разчуе — и че Тангът чрез министрите си ще предприеме нещо и ще им усложни живота. Сега вече не изпитвам подобни страхове. Свикнахме ги с мисълта за собствената им сила. Те са много, а Седмината са неколцина. И какво, ако Седмината им затворят вратата? Тук, на подобни събирания, пред тях се отварят хиляда нови врати.
— Ами „Нова надежда“?
Усмивката на Бердичев опъна тясното му лице. „Нова надежда“ беше рожба на неговия ум.
— Той е нашият флагмански кораб в много повече от един смисъл. Трябва да видиш гордостта по лицата им, когато си говорят за него. Те сякаш казват: ние направихме това. Не ХАН, а ние, ХУН МАО, както ни наричат те. Ние, европейците.
Де Вор изгледа Бердичев. За втори път чуваше тази дума. Когато пристигнаха, домакинът Дъглас я бе споменал.
— Ние, европейците, трябва да се държим един за друг — бе казал той. А щом Де Вор я чу, бе усетил, че тя прозвуча като тайна парола, като някакъв знак за взаимно разбиране.
Огледа украсата на кабинета. И тук забеляза признаци на промяната — и тук се виждаше революцията в стила, заляла Горните нива. Декорът, както и облеклото на онези в залата, бе по-прост — дизайнът на столовете и на масата бе по-малко екстравагантен отпреди. По стените сега висяха прости селски пейзажи. Пъстроцветните исторически сцени, така предпочитани от ХУН МАО, вече ги нямаше. Нямаше ги пищните паравани и шарените букети от миналото. Но всичко това иронично ги приближаваше още повече до истинските ХАН — Фамилиите, които винаги бяха предпочитали простото пред пищното, хармоничното пред крещящото.
Знаците на промяната — макар и повърхностни — бяха насърчаващи, но и обезпокоителни. Тези мъже — тези ЕВРОПЕЙЦИ — нито бяха ХАН, нито някога са били ХАН. И все пак ХАН бяха унищожили всичко, което някога са представлявали те — бяха отсекли културните им корени също толкова просто и цялостно, както градинарят би отрязал стеблото на хризантема. Седмината не им бяха оставили истински избор: или щяха да са ХАН, или — нищо. А да бъдеш нищо, беше непоносимо. Сега обаче да бъдеш ХАН, също бе толкова непрестижно.
Де Вор потръпна. Сега откликът им беше негативен — реакция срещу всичко, което беше ХАН — облекло, стил, държание. Но не можеха да живеят дълго така. По-нататък щяха да обърнат огледалото към себе си и да открият, че не притежават истинска идентичност, че новороденото им чувство за расово съзнание няма открит път напред. „Нова надежда“ беше ход за запълване на този вакуум, както и тази дума — „европеец“, — но те не стигаха. Култура бе обширно, сложно нещо и, също като корените на гигантско дърво, навлизаше в тъмната, богата почва на времето. Това бе нещо повече от въпрос на стил и облекло. Това беше начин на мислене и държание. Нещо от плът и кръв, а не от плат и архитектура.
Да, имаха нужда от нещо повече от име, с което да се нарекат, повече от централен символ на своята гордост; имаха нужда от център — нещо, което да ги върне към тях самите. Но какво? Какво беше това, което би могло да запълни вакуума, срещу който бяха изправени? Това бе проблем, с който щяха да се сблъскат през идните дни. Пренебрегването му щеше да е фатално.
Отиде до дългата маса в центъра на стаята и погледна подробната карта, простряна отгоре й.
— Всички ли са известени?
Бердичев се доближи и застана до него.
— Не всички. Възможно най-тесен кръг. Дъглас знае, разбира се. И Бароу. Реших, че и твоят човек, Дучек, трябва да знае, като имаме предвид колко ни помогна. Освен това — Муър и Вайс.
— Антон Вайс? Банкерът?
Бердичев кимна.
— Знам какво си мислиш, но през последната година той се промени. Сдърпа се с дъртия Еберт. Онзи го прецака при редица важни сделки. Сега мрази Танга и неговия кръг толкова силно, че е трудно да намериш омраза, равна на неговата.
— Разбирам. Въпреки това не бих го сметнал за чак толкова важен.
— Самият той не е толкова важен, колкото хората, които представлява. Той е нашата връзка с редица интересни групировки. Хора, които не могат да се обявят открито. Важни хора.
Де Вор се замисли за момент и се усмихна.
— Добре. Значи, които знаем, сме седем.
— По-точно — осем.
Де Вор вдигна въпросително вежди, но Бердичев каза просто:
— По-късно ще ти обясня.
— Кога пристигат?
— Вече са тук. Отвън. Ще влязат, когато си готов.
Де Вор се засмя.
— Вече съм готов.
— Тогава ще кажа на Дъглас.
Де Вор гледаше как Бердичев се движи сред хората, събрали се в залата-градина, по-непринуден от всякога. Виждаше как те гледат на него като на водач, на човек, който формира събитията, и отбеляза с ирония колко бе различно сегашното им държание от предишното. А с какво бе по-различен самият човек? Властта. Само властта правеше човека привлекателен образ. Дори потенциалната власт.
Отдръпна се от вратата и те започнаха да влизат един след друг. После, след като вратата бе надеждно затворена и заключена, се приближи напред и размени поклон с всеки един от тях. Видя как втренчено го гледа Вайс и направи усилие да се държи по-топло, по-дружелюбно с него, но въпреки това се чудеше доколко може да му се довери.
След това, без много протакане, те наобиколиха масата.
Картата изобразяваше главната част на Град Европа — без Скандинавия, Балканския полуостров, Южна Италия и Иберийския полуостров. Преобладаващият цвят беше белият, макар и да бе с лек оттенък на слонова кост по причина на тесничките килийки, очертаващи нормалната форма на Града — всеки малък шестоъгълник беше ХСИЕН — административен район.
Всички гарнизони на охраната бяха отбелязани с по-тъмен нюанс жълто: Бремен — на северозапад, близо до брега, Киев — на изток, почти извън картата, Букурещ — далеч на юг — тези три бяха най-важните от двадесетте изобразени. Ваймар, на югоизток от Бремен, бе отбелязан със златен кръг и двата града оформяха триъгълник с Берлинския гарнизон на североизток.
Две големи площи бяха отбелязани с червено — и двете в долната половина на картата. Едната, отляво, обхващаше старите географски области на Швейцария и Австрия; другата — по-малка и вдясно, проследяваше границата на стара Русия и се врязваше надолу в Румъния. В тези древни планински райони — Алпите и Карпатите — Градът рязко прекъсваше на границата с пустошта. Те образуваха големи, назъбени дупки сред съвършената белота.
В горния десен край на картата белотата отново рязко се прекъсваше от линия, простираща се от ХСИЕН Данциг до Познан, после към Краков и през Лвов и свършваше на брега на Черно море, при Одеса. Това, оцветени в мекото зелено на пролетта, бяха големите посевни площи, Стоте плантации — в действителност, деветдесет и седем, — обхващащи двадесет и осем процента от цялата земна повърхност на Града Европа. Собствената плантация на Де Вор бе в североизточната част на тази площ и граничеше с гарнизона в Лодз.
Остави ги да огледат внимателно картата и отново да свикнат с подробностите й, после привлече вниманието им към червената област в долния ляв край на картата.
За него очертанията на Швейцарската пустош винаги изглеждаха едни и същи. Тъмночервеното петно приличаше на гигантски шаран, плискащ се във водата, с глава, обърната на изток, и опашка, стърчаща към ХСИЕН Марсилия; жестоката му уста бе отворена, готова да погълне езерото Балатон, което като мъничка риба лещанка плуваше на около триста ЛИ на изток. Седем от големите гарнизони на охраната бяха разположени сред Пустошта — Женева, Цюрих, Мюнхен и Виена — на север и Марсилия, Милано и Загреб — на юг. Стратегически това не беше много разумно, защото в Пустошта не живееше почти никой, и все пак архитектът на Града някак си бе знаел, че тази огромна назъбена дупка — тази първична пустош в сърцето на кошероподобната подреденост — един ден щеше да се окаже слабото му място. Както щеше да стане наистина. И цялата подготвеност на архитектите нямаше да спре падането на Града. Той се наведе напред и заби пръст в червеното, в точката, където се извиваше гръбнакът на шарана.
— Тук! — каза той, огледа се и забеляза, че е привлякъл вниманието им. — Тук ще е нашата база.
Бръкна в чекмеджето под масата и извади прозрачен шаблон, после го разстла над оцветената област. Веднага тази част от картата сякаш оживя: бе покрита с тънка мрежа от блестящо злато, чиито нишки проблясваха на светлината на лампите.
Те се наведоха по-близо, съсредоточени, а той очерта подробностите на плана си — три възлови центъра, вградени дълбоко сред планините, съединени с още общо осемнадесет крепости, всяка — свързана чрез дискретна комуникационна система с поне две други бази, но и всяка — способна да функционира самостоятелно. Всичко това — скрито под слоеве „лед“ и скала, невидимо от въздуха — гъвкава, забележителна система от защити, откъдето щяха да предприемат своята атака срещу Седмината.
А цената?
Цената вече им беше известна. Беше сума, от която можеше да припаднеш. Много по-голяма от тази, която всеки от тях би могъл да даде. Но заедно…
Де Вор поред огледа лицата им, гадаейки отговорите, й най-накрая спря поглед върху Вайс.
— Е, ШИ Вайс? Мислите ли, че хората, които ви подкрепят, биха го одобрили?
Забеляза проблясъка на несигурност в дъното на очите на Вайс и вътрешно се усмихна. Човекът все още бе свикнал да мисли като лоялен поданик на Танга. Въпреки това можеше да бъде подтикнат да убеди онези, които го подкрепяха…
Де Вор се усмихна окуражително.
— Предполагам, че сте доволен от начина, по който средствата ще бъдат усвоени от проекта?
Вайс кимна, след това се наведе напред и докосна шаблона.
— Това е направено на ръка. Защо е така?
Де Вор се засмя.
— Кажете ми, ШИ Вайс, доверявате ли се на всяка сделка само по документация?
Вайс се усмихна, а останалите около масата се разсмяха. Обичайна бизнеспроцедура беше да се пази едно-единствено писмено копие на дадена сделка, докато накрая не се реши, че ще е безопасно за начинанието, ако се огласи публично. Беше твърде лесно да се получи достъп до компютърните досиета на всяка компания, щом всички използваха една и съща комуникационна мрежа.
— Искате Тангът предварително да разбере за плана ни?
Вайс отдръпна ръката си, после отново погледна Де Вор и се усмихна.
— Мисля, че приятелите ми ще са доста доволни, майоре.
Лицето на Де Вор не се измени веднага, но вътрешно той се напрегна. Предварително се бяха договорили да го наричат ШИ Скот. Вайс — сигурен беше — не бе забравил това, нито пък бе споменал предишния му чин на офицер от охраната без някакъв предварителен умисъл.
МЪРТЪВ СИ — помисли си Де Вор и се усмихна любезно на мъжа, сякаш репликата му му се бе сторила забавна. — ВЕДНАГА ЩОМ СИ СВЪРШИШ РАБОТАТА И СИ МЪРТЪВ.
— Радвам се, ШИ Вайс. Както и самият вие, те са добре дошли винаги, когато искат да ни посетят. Няма да искам от тях да спонсорират нещо, което да не могат да видят със собствените си очи.
Видя как Вайс търси капан във всяка негова дума — и отново се усмихна вътрешно. Човекът поне беше достатъчно умен, за да знае колко опасен човек е майорът. Но тук умът нямаше да му помогне.
Де Вор се обърна към Бароу:
— А вие, подсекретарю? Имате ли да добавите нещо?
Бароу бе наследил стария пост на Леман и макар и приносът му за този план да бе незначителен, ролята му като лидер на фракцията на дисперсионистите в Камарата правеше присъствието му тук важно. Ако той го одобреше, цялото Първо ниво щеше да го одобри, защото в тези времена на промяна той беше техен говорител, тяхна съвест.
Бароу се усмихна тъжно, после сведе поглед.
— Ще ми се да имаше някакъв друг начин, ШИ Скот. Ще ми се натискът на Камарата да се окаже достатъчен, но съм дотолкова реалист, че да знам, че промяната — истинската промяна — ще дойде само ако натиснем от всички страни — той въздъхна. — Вашият план има моето одобрение. Единствената ми надежда е никога да не се наложи да го използваме срещу Седмината.
— И моята, Бароу Чен — увери го Де Вор, без да си позволи цинизмът да се промъкне в гласа или на лицето му. — И все пак, както казвате, трябва да бъдем реалисти. Трябва да бъдем подготвени за всякакви начини, за да разширим нашата кауза. Ние, европейците, твърде дълго бяхме отричани.
След това, сам с Бердичев и Дъглас, той разговаря за по-маловажни неща, скривайки удоволствието си, че планът му получи одобрението им и — по-важното — финансовата им подкрепа. Времената със сигурност се бяха променили, помисли си той, възхитен от малката кутийка от розов кварц за емфие, която Дъглас бе извадил от барчето в кабинета. Преди три години щяха да се колебаят, преди да заговорят срещу Седмината; сега — макар и скрито-покрито — обсъждаха въоръжено въстание.
— Красива е — каза той. Кутийката наистина беше красива. Жерав, символът на дългия живот, изпъкваше върху повърхността на кварца, обкръжен от свраки, означаващи късмет; около горния край на кутийката пък имаше венец от божури, символизиращи пролет и богатство. Цялата вещ беше прекрасно, почти съвършено произведение на изкуството и все пак толкова малка, че се побираше в дланта на ръката му.
— Едно последно нещо, Хауард.
Де Вор вдигна глава — бе усетил лекото колебание в гласа на Бердичев.
— Какво има? Проблем?
— И да, и не. Искам да кажа, има, ако го смяташ за такъв.
Де Вор остави кутийката от розов кварц и се обърна с лице към приятеля си:
— Много си потаен, Сорен, а това е необичайно за тебе. Да не би да сме в опасност?
Бердичев се изсмя.
— Не. Не е нищо такова. Става въпрос за… ами, става въпрос за сина на Леман.
Де Вор млъкна за миг. Погледна Дъглас, после — отново Бердичев.
— Синът на Леман ли? Не знаех, че Пьотър има син.
— Малко хора го знаеха. Това беше една от най-добре пазените му тайни.
ДА — помисли си Де Вор. — СЪС СИГУРНОСТ. МИСЛЕХ СИ, ЧЕ ЗНАМ ВСИЧКО ЗА ВСИЧКИ ВАС — И НАЙ-ДРЕБНИТЕ НЕЩИЦА, НАЙ-ДРЕБНИТЕ МРЪСОТИЙКИ, — А ЕТО, СЕГА МЕ ИЗНЕНАДА.
— Незаконен, предполагам?
Бердичев поклати глава.
— Съвсем не. Момчето е негов законен наследник. След смъртта на Леман той е наследил цялото имение.
— Наистина ли?
Това също беше новина за него. Бе си мислил, че никой не е наследил Леман — че богатството му е отишло при Седмината. Това променяше драматично нещата. Леман сигурно имаше поне два милиарда юана.
— Всичко мина тихомълком, разбира се — както бе пожелал Леман.
Де Вор кимна, скривайки изненадата си.
— Обясни ми. Леман дори не беше женен. Как би могъл да има син и наследник?
Бердичев се приближи и застана до него.
— Беше преди много години. Още докато учехме в колежа. Пьотър се запозна там с едно момиче. Умно, младо, само че без никакви връзки. Баща му, който по онова време беше още жив, дори се опита да забрани на Пьотър да се среща с нея. Заплаши го, че ако продължи, няма да получи и юан от него.
— И все пак, той се е срещал тайно с нея. И се е оженил за нея.
Бердичев кимна.
— Аз бях единият от свидетелите на церемонията.
Де Вор се взря замислено през прозореца.
— И какво стана?
Бердичев помълча известно време, загледан в кладенеца на отминалите години. После странно се засмя с тъжен, почти уморен смях.
— Знаеш как е. Бяхме млади. Твърде млади. Бащата на Пьотър излезе прав: момичето не беше подходящо. Избяга с друг мъж. Пьотър се разведе с нея.
— И тя е взела детето със себе си?
Неочаквана болка проряза лицето на Бердичев.
— Не. Не беше точно така. Разбираш ли, тя беше бременна в четвъртия месец, когато се разведоха. Пьотър разбра съвсем случайно, когато тя подаде молба за аборт. Разбира се, чиновникът поиска подробности за бащата, видя, че може да извлече полза от информацията, и отиде право при Леман.
Де Вор се усмихна. Да, беше неетично, но такъв беше този свят.
— И Пьотър я накарал да роди детето?
Бердичев поклати глава.
— Тя отказа. Каза, че по-скоро би се самоубила. Но Пьотър нае адвокат. Нали разбираш, по закон детето беше негово. Бе заченато по време на брака, а докато тя му беше жена, всяко дете, произлязло от нейното тяло, по закон бе негова собственост.
— Разбирам. Но с какво му е помогнал този адвокат?
— Издаде й заповед за задържане. Затвориха я в болница, извадиха зародиша от нея и го поставиха в хранителна единица на „Мед Фак“.
— А… Но дори и така съм изненадан. Защо ние никога не сме виждали детето? Бащата на Пьотър умря, когато той беше на двадесет и три. После не е имал причини да държи това в тайна.
— Не, предполагам, че не. Но Пьотър се държеше много странно по този въпрос. На няколко пъти се опитах да поговоря с него за това, но той все ме отрязваше. Колкото до момчето, ами… То никога не е живяло с баща си, никога не го е виждало, а и Пьотър винаги е отказвал да го види. Мислеше, че твърде много ще му напомня за майка си.
Де Вор леко зяпна.
— Значи я е обичал?! Дори и след онова, което му е причинила?
— Той я обожаваше. Точно затова никога не се ожени повторно, никога не си позволи женска компания. Мисля, че с това, че го напусна, тя уби нещо в него.
— Колко странно. Колко, колко странно — Де Вор сведе поглед. — Никога не бих се досетил — и поклати глава. — Ами синът? Той как се отнася към баща си?
— Не знам. Нищо не е казал, а аз смятам, че би било нахално да го попитам.
Де Вор се обърна и погледна Бердичев в очите.
— И какъв е проблемът?
— През последните три години бях настойник на момчето. Като пълномощник на Пьотър аз управлявах неговите работи. Но сега момчето навърши пълнолетие.
— Е, и?
— Бих искал ти да поемеш отговорността за него за известно време.
Де Вор се разсмя — молбата на Бердичев наистина го беше изненадала.
— Защо? Какво кроиш, Сорен?
Бердичев поклати глава.
— Аз нямам нищо общо, Хауард. Момчето го иска.
— Момчето… — Де Вор се почувства неловко. Вече толкова пъти стъпваше накриво в този разговор. Бе свикнал той да контролира събитията, а не да бъде жертва на обстоятелствата; но въпреки това ситуацията го заинтригува. Какво ли искаше момчето? И по-точно — какво ли бе чувало за него?
— Може би трябва да се срещнеш с него — добави бързо Бердичев и погледна Дъглас сякаш за потвърждение. — Тогава може и да разбереш. Той не е… Ами, може би не е такъв, какъвто би очаквал.
— Да. Разбира се. Кога?
— Сега става ли?
Де Вор сви рамене.
— Защо не? — но любопитството му бе възбудено докрай. Защо момчето да не е такова, каквото би очаквал? — Има ли нещо, което трябва предварително да знам, Сорен? Има ли в него нещо странно?
Бердичев се засмя късо.
— Ще разбереш. Ще разбереш по-добре от всеки друг. Бердичев отиде да доведе момчето, а той зачака; усещаше колко е напрегнат Дъглас. Беше ясно, че вече се е срещал с момчето. Ясно бе също и че в младежа има нещо, което го кара да се чувства много неудобно. Погледна Де Вор, после се реши, поклони се леко и се доближи до вратата.
— Трябва да се връщам, Хауард. Прости ми, моите гости…
— Разбира се — Де Вор му върна поклона, след това се обърна, заинтригуван — чудеше се какво ли имаше толкова в това момче, че така да изнерви привидно невъзмутимия Дъглас.
Не му се наложи да чака дълго отговора.
— Хауард, запознай се със Стефан Леман.
Де Вор потръпна. Неволно го обзе силно отвращение към застаналия пред него младеж. Не беше само заради шокиращата, черепна бледност на лицето и косата му, нито нездравата розовина на очите му — бе албинос, но и нещо, свързано с неестествената му студенина. Когато те погледнеше, сякаш те облъхваше леден вятър от далечния север. Де Вор срещна погледа му и през очите му се вгледа в празнотата отвъд. Но мислеше: КОЙ СИ ТИ? НАИСТИНА ЛИ СИ СИН НА ЛЕМАН? НАИСТИНА ЛИ СИ БИЛ ИЗВАДЕН ОТ УТРОБАТА НА МАЙКА СИ И ОТГЛЕДАН В ХРАНИТЕЛНА ЕДИНИЦА, ДОКАТО СВЕТЪТ СЕ ПОДГОТВИ ДА ТЕ ПРИЕМЕ?
Червени очи на бял фон. Всяко око — дива, тъмна празнота сред студената, чиста белота на плътта.
Той пристъпи напред и протегна ръка към албиноса, но гледаше Бердичев.
— Нашият осми човек, предполагам.
— Извинявай, какво? — после Бердичев схвана. — А, да, казах, че ще ти обясня, нали? Но ти, разбира се, си прав. Стефан беше първият, на когото съобщих. Той настоя. В края на краищата той отговаря за шестдесет процента от спонсорирането.
Де Вор погледна ръката, хванала неговата. Пръстите бяха дълги, неестествено тънки, кожата им — толкова прозрачна, че сякаш се виждаше самата кост. Но хватката на младежа беше здрава, а кожата му — изненадващо топла.
Вдигна поглед и отново го погледна в очите; изведнъж го обзе любопитство, прищя му се младежът да проговори.
— Е… Значи искаш да поживееш с мене?
Стефан Леман го погледна — погледна през него — и след това се обърна към Бердичев:
— Прав си, чичо Сорен. Същият е като мене, нали?
Де Вор се засмя притеснено, после пусна ръката — вече беше сигурен. Гласът на момчето му беше познат — неестествено познат. Гласът на Пьотър Леман.
Албиносът стоеше изправен зад него и оглеждаше стената с екраните, когато Пескова влезе в стаята. Де Вор забеляза колебанието на лейтенанта си — видя проблясъка на бързо замаскираното отвращение, което премина по лицето му — и се приближи.
— Какво има, Пескова?
Де Вор се облегна назад и присви очи.
Пескова се поклони и отново погледна албиноса.
— Бунтове, ШИ Бергсон. Неприятности във Втори лагер.
Де Вор погледна бюрото.
— Е, и?
Пескова прочисти гърло — присъствието на непознатия го притесняваше.
— Онази жена ХАН, надзирателю. Жената на Сун. Много приказва.
Де Вор погледна лейтенанта в очите с напълно неразгадаемо изражение.
— Приказва ли?
Пескова преглътна.
— Наложи се да действам, ШИ Бергсон. Наложи се да я изолирам от останалите.
Де Вор се усмихна принудено.
— Чудесно. Но сега я пусни да си върви, бива ли? Ще й обясниш, че е станала грешка.
Пескова зяпна за миг, после затвори уста, без да гъкне. Поклони се ниско, хвърли последен кратък поглед към албиноса, обърна се и мигом тръгна да изпълнява заповедта на надзирателя.
— Защо му каза така?
Де Вор се обърна и погледна сина на Леман. Той беше на осемнадесет, но изглеждаше без възраст, сякаш беше извън времето. Като самата смърт.
— За да го накарам да прави каквото аз кажа, а не каквото той си мисли, че е редно да прави.
— Ами жената?
Де Вор се усмихна срещу празното, подобно на маска лице. Нямаше нужда да отговаря. Момчето вече знаеше какво ще стане с жената.
В мрака луната изглеждаше огромна, чудовищна — пълен, ярък кръг като сляпо око, взиращо се надолу от нищото. Си Ву Я я погледна и потръпна нервно. После въжето отново се обтегна и я дръпна и тя продължи да се препъва нагоре — мишниците й бяха ожулени там, където въжето се впиваше в тях.
Сун отново хленчеше пред нея.
— Тихо! — кресна му тя, ядосана на слабостта му, но Тен я перна с опакото на ръката си. След това той застана над нея — дишаше тежко и неравно, на лицето му бе изписана странна възбуда. Стенейки — болката в долната част на тялото й бе почти непоносима, — тя се изправи на крака и изплю кръв — не можеше да вдигне ръка към устата си, за да види какво точно й е причинил.
Пред тях се простираха полята с воден лешник и блестяха в отразената светлина на безплодната сестра на Чун Куо.
НИЕ СМЕ ПРОКЪЛНАТИ — помисли си тя и продължи да залита напред — при всяка крачка болка разцепваше цялата долна половина на тялото й. — ДОРИ ТЕН И ЧАН. ДОРИ ПЕСКОВА И ОНОВА КОПЕЛЕ БЕРГСОН. ВСИЧКИ СМЕ ПРОКЪЛНАТИ. ДО ЕДИН. ВСИЧКИ СМЕ ОБРЕЧЕНИ ДА СИ ОТИДЕМ ТАКА — ПРЕПЪВАЙКИ СЕ В МРАКА ПОД ВЗОРА НА ТОВА СТУДЕНО СЛЯПО ОКО.
Опита се да се засмее, но звукът замря в нея, преди да стигне до устните й. После, преди да го осъзнае, вече бяха спрели и я бутнаха на земята, до Сун, гръб до гръб.
Лежеше и се оглеждаше — приглушените гласове на четиримата стоящи наблизо мъже я обливаха като безчувствения шепот на морето.
Тя се усмихна и прошепна на съпруга си:
— Морето, Сун. Никога не съм виждала морето. Никога не съм го виждала в действителност. Само на видеоекран…
Претърколи се и веднага забеляза, че той не я слуша. Очите му бяха почернели от страх, ръцете му, вързани отстрани на тялото също като нейните, конвулсивно се гърчеха, пръстите неудържимо трепереха.
— Сун… — гледката я бе трогнала. — Сладкият ми малък Сун…
Искаше да протегне ръка и да го прегърне, да го притисне до себе си и да го успокои, но вече беше твърде късно. Цялата й любов към него, цялата й болка изведнъж избликнаха И я връхлетяха.
— Куан Йин — прошепна тя през сълзи. — О, бедничкият ми Сун. Не исках да ти се гневя. Горкичкият ми, миличкият ми. Не исках…
Тен я срита здраво в ребрата и я накара да млъкне.
— Кой ще е пръв?
Гласът беше на онзи простак — Зайделман. Си Ву Я си пое бавно, дълбоко въздух — опитваше се да не закрещи отново, остави болката да я облее, да я потопи; опитваше се да запази мисълта си ясна. За всеки случай. Просто за всеки случай…
Почти поклати глава; почти се разсмя. За какъв случай? Всичко беше свършено. Предстоеше им само болка. Болка и краят на болката.
Пескова отговори:
— Жената. Първо ще довършим нея.
Усети, че я вдигат и я водят към ниския каменен зид, ограждащ блещукащите поля с водни лешници. Жената, помисли си тя — смътно се разпозна в тези думи. Не Си Ву Я, вече не Коприненият гарван, а просто „жената“.
Изчака — студеният камък на стената се блъсна здраво в гърдите й, коленете й се забиха в меката влажна глина; отвързаха ръцете й. Последва миг на облекчение, секунда-две без болка, дори без мисъл, после всичко започна отначало.
Тен я хвана за едната ръка, Чан — за другата и дръпнаха. Главата й рязко падна надолу и изхрущя в зида. Тя се зашемети.
Чу се вик, последван от ужасно стенание, но не беше нейният глас. Сун се бе изправил на крака и сега бе застанал само на няколко крачки от Пескова, който крепеше в ръце голям камък.
Сун започна напусто да се бори, за да освободи ръцете си; след това се отказа.
— Не нея — замоли се той. — О, богове, моля ви, не нея. Мене искате. Аз съм крадецът, не тя. Тя нищо не е направила! Нищо! Убий ме, Пескова. Прави с мене каквото искаш, но нея остави намира. Моля те, в името на всички богове, остави я на мира… — гласът му звуча още миг, после заглъхна.
Тен започна да се смее, но Пескова с поглед го накара да млъкне. След това, като погледна Сун за последно, Пескова се обърна и стовари камъка върху рамото на жената.
Хрущенето на костта прозвуча ясно в тишината. Последва миг тишина, после Сун падна на колене и повърна.
Пескова стъпи върху жената и стовари тежкия камък върху другата й ръка. Сега тя вече беше в безсъзнание. Ех, жалко — щеше да му хареса отново да чуе стенанията й, дори виковете й — като в онази нощ, когато господарят бе играл игричките си с нея.
Той се усмихна. О, да, всички го бяха чули. Бяха я чули и ехото бе отекнало в тях. Погледна Сун. Горкият малък Сун. Слабичкият малък Сун. Каквото и да кажеше сега, нямаше смисъл. Беше безсилен да промени нещо. Безсилен да спаси жена си. Безсилен дори себе си да спаси. Изобщо нямаше да е забавно да го убие. Не по-забавно от това, да смачкаш някоя буболечка.
Отново стовари камъка върху нея и чу как костта изпука под него. Колко лесно беше. Колко, колко лесно.
Тен и Чан се бяха дръпнали назад. Вече не му трябваха. Жената вече нямаше къде да ходи. Гледаха мълчаливо как той стъпи върху тялото й и отново стовари камъка. Счупи и другия й крак.
— Край с нея — Пескова се обърна, погледна Сун, после отмести поглед към Зайдеман. — Доведете го тук и да свършваме.
След това той застана до стената, втренчен в проснатото по очи тяло на Сун. Странно, помисли си той. Също като машина. Също като да изключиш машина.
Загледа се известно време във водните ливади, наслаждавайки се на покоя на нощта и на красотата на пълнолунието. После метна камъка във водата, обърна се и чу приглушения плясък зад себе си.
Ким лежеше по гръб във водата, втренчен в тавана на басейна. Звезди като разпръснати червени и черни мъниста на матовия златен фон — пет части, оградени с йероглифи. Това беше копие на част от древна звездна карта на Тун Хуан от 940 г. от н.е. Според ХАН това беше най-ранното точно изображение на небесата — цилиндрична проекция, която разделяше небето на двадесет и осем разреза като парчета от гигантски портокал.
Той си имаше една игра, която играеше от време на време, докато плуваше сам. Затваряше очи и прогонваше от ума си всичко освен мрака. След това — една по една привикваше отделните звезди от някоя част на картата на Тун Хуан; поставяше всяка на мястото й в небето на своя ум и им даваше измерения във времето и пространството, от което неподвижността — абсолютната плоскост на картата ги лишаваше. Той бавно построяваше своя собствена галактика от звезди. После, след като внимателно поставеше и последната на мястото й като диамант в сфера от черно стъкло, се опитваше да раздвижи всичко това.
В най-ранните му опити това беше моментът, когато крехката сфера се разпадаше, сякаш избухваше отвътре; но опитът и практиката го бяха отвели отвъд тази точка. Сега можеше да накара сферата да се разширява и да се свива според времевото измерение; можеше да проследи уникалния, неповторим път на всяка отделна звезда през нищото, което бе създал вътре в главата си. Това му даваше силно чувство за пространство — за връзките и перспективите между звездите. След това, когато отново отвореше очи, виждаше — сякаш наистина — тънката мрежа от линии, свързващи приличните на мъниста звезди на картата на Тун Хуан; виждаше и някъде отвъд матовата златна повърхност истинските им места — там, сред студената черна вечност отвъд Слънчевата система.
Ким прочисти съзнанието си, готов за играта, и тогава чу, че вратата в дъното на басейна се отваря; след това се разнесе равното пляскане на голи стъпала по плочките, последвано секунди по-късно от двоен плясък. Без да се обръща, той разбра кои бяха и когато след малко се показаха на повърхността близо до него, ги поздрави с усмивка, все още със затворени очи, отпуснат по гръб във водата.
— Витаеш някъде, а? — беше гласът на Антон.
— Позна — отвърна той с отпуснат, почти мързелив тон. На никого не бе разказвал за своята игра — знаеше как откликват другите момчета на най-малкия признак на ексцентричност. И Антон, и Йозеф бяха с около три години по-големи от него, учеха в един клас и знаеха колко способен е той; но способностите вътре в класната стая бяха едно, а това, как да се държиш извън нея — друго. Вън те се грижеха да скрият и най-малкия признак за онова, което ги бе довело тук.
От време на време Ким намираше подобно отношение за извратено. Те би трябвало да се гордеят с това, което бяха — да се гордеят с дарбите, които ги бяха спасили от Глината. Но не беше толкова просто. В дъното на душите си те се срамуваха от онова, което бяха. Срамуваха се и се чувстваха виновни. Да, бяха оцелели, но знаеха, че са тук за пробен срок. Всеки миг можеха отново да ги изхвърлят долу, в мрака. Или да ги отровят с газ, или просто да ги приспят. Това ги усмиряваше — оковаваше ги с психологически вериги, по-силни от всяко физическо ограничение. Извън класната стая те рядко се хвалеха.
— Ще гледаш ли филма довечера? — Йозеф се обърна по гръб, отметнал глава назад, със стегнати колене — правеше опити с равновесието във водата.
Ким вдигна глава, погледна приятеля си и отпусна крака към дъното. Вече беше станал на девет години, но, както и всички тук, беше много по-дребен, по-малък от нормалните момчета на неговата възраст. Приглади назад косата си с пръсти, после лекичко тръсна глава.
— Какъв е филмът?
Антон се засмя.
— Ти какъв мислиш, че е?
— А… — Ким веднага разбра. И вчера се бяха шегували със същото. — Пан Чао…
Пан Чао! Понякога му се струваше, че половината филми, които въобще съществуваха, са за Пан Чао! Той беше великият герой на Чун Куо — войник, превърнал се в дипломат, превърнал се в завоевател. През 73 г. от н.е. бил изпратен с тридесет и шест души като посланик при крал Шен Шен в Туркестан. След като победил безмилостно съперника си за влияние, посланика от Хсуин Ну, той успял да постави Шен Шен под контрола на ХАН. Но неговият първи триумф бил надминат от онова, което последвало по-нататък. През следващите двадесет и четири години чрез блъфиране, хитрост и просто чрез силата на личността си Пан Чао успял да постави цяла Азия под властта на ХАН. През 97 г. от н.е. той застанал на брега на Каспийско море, предвождайки армия от 97 000 васали, с лице към великата Та Цин, Римската империя. Останалото го знаеше всеки ученик.
Смехът на трите момчета отекна сред стените.
В последвалата тишина Ким попита:
— Мислите ли, че е съществувал в действителност?
— Какво искаш да кажеш? — отвърна му Антон, но говореше от името и на двамата. Как така Пан Чао да не е съществувал? Че щеше ли Чун Куо да е Чун Куо, ако го нямаше Пан Чао? Вместо него щеше да съществува Та Цин. Свят, управляван от ХУН МАО. А подобен свят бе просто невъзможен. Двете момчета се засмяха — бяха приели репликата на Ким на майтап.
Ким ги гледаше и веднага осъзна колко безсмислени бяха за тях подобни въпроси. Те бяха омагьосани от самата големина на света, в който бяха попаднали — свят, толкова голям, просторен и богат, свят, толкова дълбоко и съвършено вграден във времето, че със сигурност не би могъл да бъде измислен. Толкова благодарни, че са избягали от мрака на Глината, на тях им беше противно да поставят под въпрос делата и думите на своите благодетели.
Не, имаше нещо повече — бяха ги НАУЧИЛИ да не ги поставят под въпрос.
— Забравете го — каза той и осъзна, че дори и в това се различаваше от тях. Те МОЖЕХА да забравят. Всъщност беше им лесно да забравят. Но той не можеше. Всичко — дори грешките му — беше врязано неунищожимо в паметта му, сякаш неговата памет бе по-веществена — ПО-ИСТИНСКА — от тяхната.
— Е? — настоя Антон. — Ще идваш ли? Тоя не сме го гледали. За падането на Рим и смъртта на Кан Йин.
Ким се усмихна и кимна.
— Добре, ще… — той млъкна.
Трите момчета се обърнаха във водата и погледнаха нагоре. Вратата в дъното се отвори. Стоя отворена известно време — задържаше я висок, длъгнест младеж с дълги ръце, неуправляема руса коса и яркосини втренчени очи. Матиас.
— Мамка му! — промърмори Йозеф под носа си и се гмурна под водата.
Матиас се усмихна злобничко и се приближи. Следваха го две други момчета — по-дребни, много по-малки от самия него. Мазния и Духача — така им викаше Антон, но не когато би могъл да го чуе Матиас, — имена, които бяха уловили не само сервилната природа на отношенията им с Матиас, но и нещо от външния им вид. Мазния — истинското му име беше Том — приличаше на охранен плъх особено във водата, а Духача, мълчаливо момче на име Карл, имаше дребно, набръчкано лице, над което господстваха дебелите му месести устни.
Носеше се слух, че двамата „служат“ на Матиас по доста оригинален начин — но колко от това беше истина и колко се дължеше на убедително подхождащите им прякори, лепнати им от Антон, бе трудно да се каже. Сигурно беше само, че двете по-малки момчета придружаваха Матиас навсякъде, бяха сянка и огледало на изкривения му образ.
Ким наблюдаваше как Матиас се надвеси арогантно над ръба на басейна, наведе глава, по тънките му устни плъзна болнава усмивка и най-накрая той застана точно срещу него. После се извърна, усмивката му се разшири за миг и той несръчно се хвърли във водата.
Ким хвърли поглед към двете момчета до него. Също като него, и те се бяха напрегнали във водата и очакваха неприятности. Но бе трудно да се предвиди какво ще направи Матиас. Той не беше обикновен простак. Нито пък щяха да го търпят тук, ако беше. Не, непочтеността бе част от тъканта на неговия ум. Той беше мъчител, господар на негласната заплаха. Използваше физическа сила само в краен случай, защото знаеше, че в повечето случаи можеше да постигне много повече с по-нежни средства.
Обаче Матиас имаше едно слабо място. Беше суетен. Не по отношение на това, как изглежда, което — дори и той би признал — клонеше към грозотата, а по отношение на интелигентността си. В това отношение бе наперен като петел допреди една година, когато Ким бе пристигнал в Центъра. Но Ким го бе надминал. Не веднага — Ким внимаваше, докато се приспособи, и отстъпваше пред по-голямото момче, когато и да се срещнеха, но с течение на месеците се заговори, че новото момче е нещо специално, и Ким забеляза, че отношението на Матиас към него се е променило.
Матиас изплува право пред Ким на по-малко от ръка разстояние, затръска силно глава и опръска Ким по лицето. После се разсмя и взе да пляска наоколо му с отпуснати, ала странни движения. Ким се извърна — гледаше по-голямото момче през цялото време да е пред него.
— Ей, златното момченце, как сме? — попита го тихо Матиас и се огледа встрани. Едното яркосиньо око бе вперено неподвижно в деветгодишното момче.
Самият Матиас беше на петнадесет, почти на шестнадесет. След месец, на рождения си ден, щеше да напусне Центъра и да постъпи на служба Горе, но дотогава се намираше в нещо като преддверието на ада. Беше надраснал Центъра и все пак мисълта да изгуби своето „положение“ като най-голям и го плашеше, и го гневеше. НИН ВЕЙ ЧИ КУ МО ВЕЙ НИУ ХУ, казваха ХАН: „По-добре човка на пиле, отколкото кравешки задник.“ И точно така беше с Матиас. Не можеше да се примири веднага с това, че щеше да се превърне в дребна риба — в „кравешки задник“. Затова през последните няколко седмици бе много неспокоен, опасен и непредсказуем, а сарказмът му граничеше с открита жестокост. На няколко пъти Ким бе хващал Матиас да се взира злобно в него и знаеше, че по-голямото момче никога не би му простило, че му е откраднал — несправедливо, според Матиас — интелектуалната корона.
Точно затова Матиас сега беше толкова опасен. Беше нещо повече от ревност, несигурност или безпокойство. Бе загубил състезанието с Ким и тази загуба го изгаряше като клеймо.
Ким погледна зад него и забеляза, че другите двама, Том и Карл, бяха застанали на ръба на басейна, приведени напред, и се бяха втренчили в тях, готови всеки миг да се хвърлят във водата. После отново погледна Матиас и се усмихна.
— ЦАЙ НЕН ТУН ШЕН — отвърна той дръзко и чу как зад него Антон хлъцна от изненада.
— Мамка му! — въздъхна тихо Йозеф отдясно. — Отиде!
Ким продължаваше да се усмихва и да се опитва да се държи възможно най-естествено, но космите по врата му бяха настръхнали, усещаше и как стомахът му се е свил изведнъж. „Златен ключ всякоя врата отваря“, бе казал той, играейки си със значението, което Матиас бе вложил в „златен“. Изглеждаше много просто и ясно, но закачката беше явна за всички тях. Вратите щяха да се отворят за Ким, а не за Матиас.
Изглеждаше безразсъдно да се казва такова нещо — умишлено да сипе сол в отворената рана на наранената гордост на Матиас, — но Ким се надяваше, че знае какво прави. Сблъсъкът нямаше как да се избегне. Бе го очаквал. След като си го беше признал, все още имаше възможност да обърне нещата в своя полза. Спокойният Матиас беше опасен Матиас. Може би щеше да се справи по-лесно с побеснелия Матиас. А Ким трябваше да го победи заради престижа.
Матиас се бе обърнал с лице срещу Ким във водата — подигравчийската усмивка бе изчезнала, страните му пламтяха, очите му изведнъж се бяха изцъклили от гняв. Ким излезе прав — думите го бяха боднали като с остен. Без предупреждение той замахна злобно с ръка, но теглото и съпротивлението на водата забавиха движението му и той не успя да удари Ким, който се дръпна своевременно назад.
Чу се силен плясък — Том и Карл цопнаха във водата зад Ким. Без да се колебаят нито миг, Антон и Йозеф се хвърлиха да защищават Ким и пресрещнаха момчетата. Ким отстъпи назад и видя как Антон се мята върху Карл и щом момчето изплува, той бутна рязко главата му обратно във водата, преди онзи да успее да си поеме дъх. Но това беше всичко, което видя — изведнъж Матиас се метна към него и се опита да го набута под водата с пребледняло от гняв лице.
Ким го ритна яко и го улучи болезнено в бедрото, после се измъкна с гърчене изпод него. Ритна и се гмурна във водата, обърна се, оттласна се от пода на басейна, далеч от силуета над него.
За момента предимството бе на страната на Ким. Той прекарваше в басейна много повече време от Матиас и бе по-добрият плувец. Но басейнът не беше много голям и не можеше непрекъснато да избягва Матиас. Само онзи да го награбеше по-здраво — и край с него.
Излезе на повърхността на два човешки боя разстояние и заплува към стълбичката. Трябваше да се измъкне от водата, иначе Матиас щеше да го смели от бой.
Ким сграбчи металните перила и се метна нагоре, но не беше достатъчно бърз. Отчаянието и гневът бяха накарали Матиас да се хвърли във водата към Ким и щом кракът на Ким се издигна над водата, Матиас се метна и го докопа за глезена. Не пазеше много добре равновесие във водата и не успя да го задържи, но беше достатъчно. Ким залитна и се просна по очи — бе ударил лошо ръката си о мокрия под и се плъзгаше към стената.
Ким остана да лежи там за момент, зашеметен, после се претърколи и седна. Матиас се бе изправил над него озъбен, очите му горяха, от него се стичаше вода. Останалите във водата бяха спрели да се бият и гледаха. Карл се изкашля и млъкна.
— Хлебарка такава! — каза Матиас с нисък, едва овладян глас. Хвърли се напред и вдигна Ким за крака, вкопчил се здраво с ръка във врата му, сякаш искаше да го пречупи. — Трябва да те убия заради онова, което направи. Но няма да ти доставя това удоволствие. Заслужаваш по-малко.
Матиас яростно потръпна. Бутна Ким да застане на колене. После, без да откъсва поглед от лицето на Ким, развърза гащетата си и извади пениса си. Виждаше се как той бавно се уголемява и щръква нагоре.
— Целуни го — нареди той с жестоко лице и с тих, безкомпромисен глас.
Лицето на Ким се изкриви. Пръстите на Матиас се впиха във врата му и притиснаха лицето на Ким о слабините си. За кратък миг той се замисли дали да не се предаде. Имаше ли значение? Защо пък да не целуне члена на Матиас и да не удовлетвори чувството му за престиж? Но това бе мимолетна мисъл. Престижът тук беше нещо важно. Не можеше да се кланя на такива като Матиас и да запази уважението на тези, с които живееше. Това би била пръчката, с която другите момчета щяха да го бият.
А че щяха да го бият, щяха, при това безмилостно, ако сега капитулираше. Не бе измислил той тези груби, тъпи правила на поведение, но или трябваше да живее според тях, или щеше да бъде отхвърлен.
— По-скоро бих го ухапал — обади се той дрезгаво, процеждайки думите между пръстите на Матиас.
От водата се чу смях. Матиас се огледа кръвнишки наоколо, побеснял, после отново се обърна към Ким и го дръпна нагоре. Гневът караше ръката му да трепери. Той вдигна Ким от пода, обърна се и го задържа над водата.
Ким прочете в очите на Матиас намерението му. Щеше да го пусне долу, после да скочи върху него, да го натисне и да го държи под водата, докато се удави.
Щеше да бъде нещастен случай. Дори Антон и Йозеф биха се заклели. Тук си беше така.
Ким се опита да преглътне — изведнъж, неочаквано го обзе страх, но пръстите на Матиас безмилостно притискаха гръкляна му и го караха да се дави.
— Недей, Матиас. Моля те, недей… — беше гласът на Йозеф. Но никой от момчетата не се опита да се намеси. Беше въпрос на престиж.
Ким започна да се мята, но Матиас веднага затегна хватката и почти го задуши. За миг Ким си помисли, че е умрял — огромна черна вълна заля главата му; след това усети, че пада.
Удари се във водата, опита се да си поеме дъх и се гмурна. Изведнъж гърдите му пламнаха. Очите му сякаш щяха да изскочат. Болката в главата го преряза като светкавица. После той изскочи на повърхността — кашляше, давеше се, цапаше във водата — и усети, че някой го сграбчва здраво. Замята се, след това се сгърчи конвулсивно — нажежени игли разкъсваха гърдите му. За миг въздухът сякаш блесна в матовозлатно, изпъстрен е малки червени и черни мъниста. Светлините затанцуваха пред очите му, зацвърчаха и запукаха като фойерверки, после отново го връхлетя мракът — огромна сфера от мрак го захлупи, а в главата му запляскаха, запулсираха огромни криле…
А после — нищо…
— Чу ли за момчето?
Тай Чо вдигна поглед от чинията, след това се изправи и се поклони леко на директора.
— Извинете, ШИ Андерсън. Момчето ли?
Андерсен изсумтя нервно и изгледа кръвнишки останалите възпитатели. Те мигом се вторачиха в чиниите си.
— Момчето! КИМ! Разбра ли какво му се е случило?!
Тай Чо усети, че го побиват тръпки. Поклати глава. Целия ден беше прекарал на курс по обучение и бе пристигнал току-що. Още не бяха му разказали.
Андерсен се поколеба — съзнаваше, че и другите учители го слушат.
— В канцеларията ми, Тай Чо. Веднага!
После се обърна и излезе.
Тай Чо огледа колегите си, но всички вдигнаха рамене. Никой нищо не беше чул.
Андерсен веднага пристъпи към въпроса:
— Ким е бил нападнат. Тази сутрин, в басейна.
Тай Чо потръпна — цял бе изстинал.
— Ранен ли е?
Андерсен поклати глава. Явно беше много ядосан.
— Не много. Но можеше да е и по-зле. Могъл да умре. И тогава къде щяхме да се денем? Добре, че се намесил Шан Ли-Йен и спасил момчето.
Шан Ли-Йен бе един от възпитателите. Както и на всички възпитатели, в задълженията му влизаше да преглежда апаратурата — така се пестяха пари. Очевидно бе забелязал, че някоя от камерите край басейна не работи и вместо да чака техниците, бе отишъл сам да я огледа.
— И какво е видял Шан?
Андерсен се засмя горчиво.
— Шест момченца да пърхат из въздуха! А ти какво мислиш, че е видял? Знаеш ги какви са — по-скоро ще умрат, но няма да издадат никого от техните! Но Шан мисли, че е било сериозно. Матиас е бил замесен. Явно е бил много възбуден, когато Шан им налетял. Стоял до ръба на басейна и дишал странно, лицето му било зачервено. Ким бил във водата. Само бързата намеса на едното от останалите момчета му помогнала да излезе над водата, преди да потъне пак — гневът отново блесна в очите на директора. — Майната му, Тай Чо, наложило се Шан да му прави изкуствено дишане!
— Къде е сега той? — тихо попита Тай Чо; опитваше се да прикрие чувствата си, ала се чудеше доколко е точна преценката на Андерсен, че момчето „не е много зле ранено“.
— В стаята си, предполагам. Но остави ме да довърша. Веднага закарахме Ким да го прегледат и по гърлото, ръцете и на десния му крак имаше белези, свидетелстващи за битка. И по Матиас имаше някои по-незначителни охлузвания. Но и двете момчета твърдят, че просто паднали, докато си играели в басейна. Останалите ги подкрепят, но всичките шест истории са безкрайно различни. Ясно е, че никой от тях не казва истината.
— И ти искаш да открия какво всъщност се е случило?
Андерсен кимна.
— Ако някой може да се добере до дъното на тази история, то това си ти, Тай Чо. Ким ти се доверява. Ти си му като баща.
Тай Чо сведе очи и поклати глава.
— Сигурно, но той нищо няма да ми каже. Както каза ти, те са си такива.
Андерсен помълча известно време, после се наведе над бюрото — изведнъж гласът му стана по-твърд, по-студен отпреди:
— Все пак опитай, Тай Чо. Опитвай се упорито. Важно е. Ако Матиас е виновен, аз искам да го знам. Защото ако е виновен, искам да се махне оттук. Ким е твърде важен за нас. Твърде много сме инвестирали в него.
Тай Чо стана от стола и се поклони — напълно го разбираше. Андерсен не го бе толкова грижа за Ким — за детето Ким, а за Ким — инвестицията. Е, нека е така. Ще използва това в полза на Ким.
Стаята на Ким беше празна. Тай Чо усети, че стомахът му се свива, пулсът му се ускорява. После си спомни. Разбира се. Филмът — Ким сигурно е отишъл да го гледа. Погледна таймера си. Минаваше десет. Филмът всеки момент ще свърши. Ким ще се върне след петнадесетина минути. Ще го почака.
Огледа стаята и отбеляза, както винаги всичко старо и ново. Портретът на математика Лию Хюи от трети век си оставаше на почетното място на стената над терминала на Ким, а отгоре, зад клавиатурата, беше поставена неговата ЧИУ ЧАН СУАН ШУ — „Девет глави за изкуството на математиката“. Тай Чо се усмихна и я разтвори. Полетата бяха изпълнени с бележките на Ким. Също като самата книга и те бяха на мандарин, изписани с дребни, съвършено оформени йероглифи с червено, черно и златно мастило.
Тай Чо прелисти небрежно страниците и тъкмо да затвори книгата, когато една от бележките привлече вниманието му. Беше точно в края на книгата, сред бележките към девета глава. Самата тя не беше забележителна с нищо — нещо, свързано с елипсите, — но до нея, в зелено, Ким бе изписал име и две дати: Тихо Брахе. 1546 — 1601.
Намръщи се — почуди се дали първото име не беше някаква игра с неговото собствено. Но какво ли значеше другото тогава? Бра Хе… Никакъв смисъл нямаше. Ами датите? Дати ли бяха? Или някакъв код.
Поколеба се за миг — беше му противно да надзърта така; после включи терминала.
Справката с централната енциклопедия на системата потвърди подозренията му. Нямаше статия — нито за Тихо, нито за Брахе. Нищо. Нито дори някакви близки варианти на имената.
Тай Чо поседя няколко мига, леко отпуснал пръсти върху клавишите — в ума му се оформяше смътно подозрение. Ами ако…?
Поклати глава. Не беше възможно. Не беше ли? Терминалът в стаята на Тай Чо бе тайно „дублиран“ с този на Ким. Всичко, което Ким правеше на своя, бе достъпно и за Тай Чо. Всичко. Работни файлове, дневник, бележки, дори бележките, които пращаше до другите момчета. Изглеждаше гадничко, но бе необходимо. Нямаше друг начин да се настигне Ким. Интересите му бяха твърде широки и разнообразни също като живак — по друг начин човек не би могъл да го следи. Това беше единственият начин да го контролират — да предугаждат нуждите и плановете му предварително.
Ами ако…?
Тай Чо бързо набра запитването си и се облегна назад.
Отговорът се появи на екрана веднага:
— Субкод?
Тай Чо се наведе напред и набра датите — внимаваше да спази разстоянията и тирето.
Последва съвсем кратко колебание и файлът се появи на екрана. БРАХЕ, Тихо. Тай Чо го прегледа бързо. Беше описание — в стила на истинска енциклопедична статия — на живота и постиженията на някакъв човек.
Тай Чо отново се облегна назад смаян, след това се разсмя — спомни си отдавнашния случай, когато Ким бе извадил ключалката на килията си, без те изобщо да разберат. И ЕТО, ПАК — помисли си той. Но това беше много по-фино, много по-хитро от простото изваждане на ключалката. Това бе съвсем различно равнище на проникване.
Прочете текста, замисли се над последното изречение, после изчисти екрана и изключи терминала. Остана седнал за миг, втренчен сляпо в екрана, след това се изправи и се отмести.
— Тай Чо?
Обърна се стреснато. Ким стоеше на вратата, явно изненадан, че го вижда. Изглеждаше много по-тих от обикновено, като че нащрек. Беше вързал на шията си шал от коприна, а китката му бе превързана. Не се опита да влезе.
Тай Чо се усмихна и седна на леглото.
— Как беше филмът?
Усмивката на Ким не беше въодушевена.
— Пан Чао победи. Както винаги.
Тай Чо забеляза, че момчето поглежда терминала, после него, но нямаше никакъв знак Ким да е видял с какво се бе занимавал преди малко.
— Ела тук — внимателно каза той. — Ела и седни при мене, Ким. Трябва да поговорим.
Ким се поколеба — веднага се досети защо бе дошъл Тай Чо. След това поклати глава.
— Нищо не е станало тази сутрин.
— Нищо ли? — Тай Чо се втренчи нарочно в шала, в бинта.
Ким се усмихна, но нищо не каза.
— Добре. Няма значение, Ким. Виждаш ли, ние вече знаем какво е станало. В тавана над басейна е монтирана скрита камера. Матиас я е пропуснал, като е повредил останалите. Видяхме го как те напада. Как те стиска за гърлото и се опитва да те удави.
Ким продължаваше да мълчи — нищо не издаваше.
Тай Чо сви рамене и сведе поглед — чудеше се доколко ли е близък сценарият му със случилото се. Мълчеше ли Ким, защото това беше истина? Или мълчеше, защото бе станало нещо друго? Каквото и да беше, в едно бе сигурен. Матиас БЕШЕ нападнал Ким. Сам бе забелязал ревнивата завист в очите на по-голямото момче. Но не беше предполагал, че ще се стигне дотам.
Изправи се, вътрешно обезпокоен от тази страна в характера на Ким. Тази първична, дивашка страна, която сякаш притежаваха всички, родени сред Глината. Никога не бе разбирал този аспект от поведението им, тази тяхна извратена племенна солидарност. Там, откъдето идваха, това без съмнение беше сила — фактор за оцеляване, — но тук, Горе, това бе ужасен, фатален недостатък.
— Ти си важен, Ким. Много важен. Знаеш го, нали? А Матиас е трябвало да внимава. Изхвърлен е заради простъпката си.
Ким сведе очи.
— Матиас нищо не е направил. Беше нещастен случай.
Тай Чо пое дълбоко въздух, изправи се и се приближи до него.
— Както кажеш, Ким. Но ние знаем друго.
Ким вдигна очи към него и хладно посрещна погледа му.
— Това ли е всичко?
И това не приличаше много на Ким. Тази твърдост. Може би преживяното го бе потресло. Беше го променило. За миг Тай Чо се вгледа в него, колебаейки се дали да подхване темата за секретните файлове, но после се отказа. Първо щеше да ги прегледа. Да открие какво точно гласи Ким. Тогава и само тогава щеше да постави ребром въпроса.
Той се усмихна и отмести поглед.
— Да, няма друго.
Щом се върна в стаята си, Тай Чо заключи вратата и започна да извиква файловете, като започна с мастер-файла, споменат в последното изречение на „БРАХЕ“.
Файлът „Аристотел“.
Името го заинтригува, защото, за разлика от Брахе, Аристотел бе действителна личност: маловажен гръцки философ от IV в. пр.н.е. Бързо прегледа статията в общата енциклопедия. За него бяха изписани по-малко от сто и петдесет думи. Също като Тай Чо и той бил възпитател, в неговия случай — на гръцкия цар Александър. Що се отнася до оригиналността на неговото мислене, оказа се, че кореспондира с Хюи Ши, логик ХАН, негов съвременник, който наблягаше на съотносителността на времето и пространството и се бе опитал да докаже съществуването на „Най-великото нещо сред нещата“ чрез рационално познание. Сега обаче и двамата съществуваха като мънички отпечатъци в историята на науката. Гърция била завладяна от Рим, а Рим — от ХАН. А ХАН бяха изоставили пътеката на чистата логика заедно с Хюи Ши.
Тай Чо набра двете думи и се облегна назад. Отговорът се появи веднага на екрана:
— Субкод?
Реши да се опита да отгатне. Набра „АЛЕКСАНДЪР“, после се облегна назад и се засмя — компютърът бе приел кодовата дума.
Последва кратка пауза, а след това заглавната страница изпълни екрана.
Тай Чо се намръщи. Какво беше това? После разбра. Беше игра. Изход на изобретателността на Ким. Беше чел някъде, че някои млади гении си измисляли светове и ги населявали като упражнение за интелекта. Значи това беше светът на Ким. Усмихна се широко и натисна клавиша.
Четири часа по-късно, когато звънците звъннаха три пъти, той стана от стола и отиде да си почине. Бе включил принтера и бе седял там и чел излизащите от машината страници. Досега бяха повече от двеста, а файлът далече не беше свършил.
Тай Чо влезе в кухнята — лекото бръмчене на принтера временно заглъхна, — постави чайник с ЧА, върна се в стаята, застана до терминала и се загледа в бавно трупащите се листове.
Беше смайващо. Ким бе измислил цяла история — забележително богата и невероятно изобретателна история. Толкова богата, че от време на време изглеждаше почти истинска. Всичко онова, дето Католическата църква потискала научните знания и за великия Ренесанс — тази ли беше думата, — който разделил Европа на два лагера. О, това беше буйна фантазия, разбира се, но зад нея прозираше пръстен на истина — на универсалност, — който й придаваше страхотна сила. Тай Чо се разсмя.
— Значи с това си се занимавал в свободното си време, Ким Уард — каза си той тихо и отново се разсмя. Да, сега смисълът се виждаше. Ким се бе заел да преобразува света по своята собствена представа — бе направил миналото огледало на своето собствено логично, напрегнато, любопитно „аз“.
Но не беше така, както той го бе измислил. Пан Чао бе завладял ТА ЦИН. Рим беше паднал. И то не както го бе описал Ким — под ударите на алариките и готите през V век, а пред ХАН. Нямаше никакво прекъсване на реда, никакво срутване в мрака. Никакво Средновековие и никакво християнство — о, ТОВА пък каква хубава идея беше: организирана религия! Самата мисъл за нещо подобно…
Той се наведе и взе последните няколко листа от купчината. Приказката на Ким беше стигнала до XX век. Век на войни и жестокост в голям мащаб. Век, в който научният „прогрес“ се бе превърнал в стремглав полет. Погледна подчертаните имена на страницата — Рьонтген, Планк, Кюри, Айнщайн, Бор, Хайзенберг, Беърд, Шрьодингер — нито едно от тях не му беше познато. Всяко си имаше свой субфайл — също като БРАХЕ. И всяко — той го знаеше — се вписваше в по-голямата картина.
— Забележително! — прошепна той, след като прочете пасажа за развитието на радиото и телевизията. Във версията на Ким те се бяха появили едва през XX век — цели пет века, след като ХАН наистина ги бяха изобретили. Чрез подобни щрихи — като забавяше някои постижения, а други датираше по-рано — Ким караше своята история да изглежда жива. В неговата версия на събитията науката на ХАН бе в застой след IV в. от н.е., а Чун Куо се бе превърнал в остров, докато през XIX век европейците — ама че странно и чуждо звучеше тази дума: не ХУН МАО, а „европейци“ — разбили с ритници прогнилата врата на Китай.
А-ха, и това — също. Не Чун Куо. Ким го наричаше Китай. Сякаш го бяха кръстили на обкръжението на императора — ЧИН. Ама че нелепост! И все пак звучеше странно убедително, кой знае защо.
Тай Чо се облегна назад и разтри очи — сладкият мирис на кипящия ЧА бавно изпълваше стаята. Да, голяма част от това беше пълен абсурд. Чиста фантазия — като например странната идея латинският, езикът на ТА ЦИН, да оцелее.
1500 години след падането на тяхната империя. За миг се замисли за това, как онзи стар, отмрял език бил оцелял през вековете чрез онзи велик парадокс — Църквата — едновременно велик защитник и велик унищожител на знанието, — и разбра, че такъв свят като този, който бе измислил Ким, бе абсолютно невъзможно да съществува. Беше просто смахната измислица.
Докато принтерът жужеше и бръмчеше, Тай Чо се опита да се ориентира в чувствата си. В приказката на Ким имаше много неща, достойни за възхищение. Тя говореше за силен и изобретателен ум, способен да схваща и използва най-широки концепции. Но освен това в направеното от Ким имаше и нещо проблематично — нещо, което много безпокоеше Тай Чо.
Онова, което го безпокоеше най-много, беше интерпретацията на Ким за ЧИН, или както го наричаше Ким, манджурския период. Там, в твърдението си за жизнения, напредничав Запад и западащия, статичен Изток беше семето на всичко останало. Оттам беше тръгнал; това беше фокусът, от който всичко останало излизаше като някаква коварна болест, преобразяваща всичко, до което се докосне. Ким не само бе променил историята, той я беше преобразил. Бе превърнал черното в бяло, бялото — в черно. Беше хитро, да, но беше и някак си диаболично.
Тай Чо разтърси глава и се изправи — мислите му бяха предизвикали у него болка. На повърхността всичко това изглеждаше като постижение на светлата страна на Ким — велико свидетелство за блестящ интелект, рожба на значителна ерудиция и забележителна сила на въображението. Ала в действителност то беше израз на тъмното „аз“ на Ким — любопитно изкривен образ, завистлив, почти злобен.
ТАКА ЛИ НИ ВИЖДА ТОЙ? — почуди се Тай Чо. — ТАКИВА ЛИ СА ЗА НЕГО ХАН?
Заболя го дълбоко, защото и той беше ХАН — продукт на света, който Ким така открито презираше. Светът, който би искал да замени със собствената си мрачна фантазия.
Тай Чо потръпна и се изправи, излезе и изключи ЧА. Няма вече, помисли си той, щом чу, че принтерът спря и даде трикратен сигнал, че е свършил. Не, щеше да го покаже на директора Андерсен. Да види как го приемат на свой ред ХУН МАО. А после?
ПОСЛЕ ЩЕ ГО ПОПИТАМ — помисли си Тай Чо и изключи светлината. — ДА. ЩЕ ПОПИТАМ КИМ ЗАЩО ГО Е НАПРАВИЛ.
На следващата сутрин той стоеше пред директора в канцеларията му с папка с файла под мишница.
— Е, Тай Чо? Какво разбра от него?
Тай Чо се поколеба. Знаеше, че Андерсен говори за боя между Ким и Матиас, и все пак за миг се изкуши да пренебрегне това и просто да му подаде папката.
— Стана точно както казах. Ким отрича да е имало бой. Казва, че Матиас не бил виновен.
Андерсен го изгледа невярващо, подпря се с две ръце на бюрото, наведе се напред и на устните му неочаквано грейна усмивка.
— Няма значение, аз така и така реших проблема. Накарах „Рад Тек“ да извикат Матиас месец по-рано. Наложи се да покрием застраховките за първия месец — докато е малолетен, — но си струва, ако това му попречи да убие Ким, нали?
Тай Чо сведе поглед. Трябваше да се сети, че Андерсен ще го изпревари. Но сега и той щеше да го изненада.
— Добре. Но има и нещо друго, директоре.
Андерсен бавно се отпусна назад.
— Нещо друго ли?
Тай Чо се поклони и му протегна папката.
— Нещо, на което се натъкнах.
Андерсен пое папката, отвори я и извади снопчето листове.
— Ама че тухла — каза той; лицето му се изкриви в гримаса на отвращение. Той беше от онези администратори, които мразеха хартията — беше повече по докладите, записани на касета, които можеше да прослушва с монтирания си магнеглав. Но в този случай алтернатива нямаше: в съкратен вид файлът „Аристотел“ би се лишил от своето богатство, да не говорим за обхвата.
Андерсен прочете заглавната страница и погледна Тай Чо.
— Какво е това? Някаква шега ли?
— Не, не е шега, ШИ Андерсен. Това е нещо, което Ким е съставил.
Андерсен се вгледа в него за момент, отново погледна документа, прелисти няколко страници и спря — нещо, което бе мярнал, беше привлякло вниманието му.
— Значи, знаел си за това?
— Снощи го научих.
Андерсен рязко вдигна поглед. После кимна едва-едва — бе схванал за какво намеква Тай Чо.
— Как е укрил тези файлове?
Тай Чо поклати глава.
— Не знам. Помислих си, че вие бихте могли да поискате сам да го установите.
Андерсен се замисли за миг.
— Да. Да. Това има и по-широко приложение. Ако Ким може да скрие файлове от дублиращата система… — той отново погледна купчината листове. — Но какво точно е това, Тай Чо? Предполагам, че си го чел?
— Да. Прочетох го. Но що се отнася до това, какво е точно… — той сви рамене. — Предполагам, че би могло да бъде наречено „алтернативна история на Чун Куо“. Чун Куо такова, каквото би могло да бъде, ако легионите на ТА ЦИН бяха спечелили битката при Казатин.
Андерсен се разсмя.
— Интересна идея. Това нямаше ли го в снощния филм? — Тай Чо кимна — изведнъж си бе спомнил думите на Ким: „ПАН ЧАО ПОБЕДИ. КАКТО ВИНАГИ.“ Във версията на Ким Пан Чао изобщо не прекосяваше Каспийско море. Нямаше никаква битка при Казатин. Вместо това Пан Чао се срещаше с легата на ТА ЦИН и подписваше договор за дружба. Акт, който осемнадесет века по-късно довеждаше до рухването на империята ХАН в ръцете на неколцина „европейци“, притежаващи по-добри технологии.
— Има и още, много повече, но общата му идея е, че Западът, ХУН МАО, а не ХАН трябва да управляват света.
Директорът преобърна още няколко страници и се намръщи.
— Защо му е да измисля такива работи? Какъв смисъл има?
— Може би упражнение. Игра за раздвижване на интелекта.
Андерсен го погледна отново.
— Х-м-м-м. Доста ми харесва. Хубаво е, че упражнява ума си. Но що се отнася до самата идея… — той затвори папката и я бутна встрани. — Дай да го държим под око, а, Тай Чо? Да внимаваме да не се изплъзне от ръцете ни и да не си губи времето с това. Бих казал, че е достатъчно безобидно, не мислиш ли?
Тай Чо се готвеше да не се съгласи, но забеляза как го гледаше Андерсен. Директорът не искаше да се задълбочава. В сравнение с това, да опази инвестицията си, то беше маловажно. Тай Чо кимна и посегна към папката.
— Не. Остави ми я, Тай Чо. Утре идва ШИ Бердичев. Може да му е забавно да го прегледа.
Тай Чо отстъпи назад и се приготви да тръгва, но Андерсен го повика.
— Още нещо, Тай Чо.
— Да, директоре?
— Реших да продължим със социализацията на Ким. От утре започва работа в леярната.
— От утре?! Не мислите ли… — тъкмо щеше да каже, че според него Ким беше твърде малък, отново забеляза как го гледа Андерсен — изразът на очите му беше съвсем същият. РЕШИЛ СЪМ ГО — казваше той. — НЯМА СМИСЪЛ ДА СПОРИШ. Тай Чо преглътна и се поклони. — Много добре, ШИ Андерсен. Да уредя ли нещата?
Андерсен се усмихна.
— Не. Всичко, вече е уредено. Секретарката ми ще те запознае с подробностите, преди да си тръгнеш.
Тай Чо отново се поклони смирено и заотстъпва.
— И, Тай Чо…
— Да, директоре?
— Не споменавай на никого нищо за този файл, разбра ли ме?
Тай Чо се поклони ниско.
— Разбира се.
Известно време Ким оглеждаше престилката в ръждив цвят, дадена му от Тай Чо, после отново погледна възпитателя си.
— Какво е това, Тай Чо?
Тай Чо взе нервно да разтребва бюрото си.
— Работното ти ПАУ.
— Работно ли? Но какво ще работя?
Тай Чо все още не смееше да го погледне.
— Започваш работа тази сутрин. В леярната.
Ким замълча за миг, след това кимна бавно.
— Разбирам.
Измъкна се от робата си и надяна широкото ПАУ през глава. Беше просто ПАУ с дълги ръкави с емблема на гърдите — името на Проекта, изписано с бледозелени йероглифи, а под него, с по-малки символи — данните за собственика на Ким — номерът на договора и символът на „Сим Фик“.
Тай Чо го погледна бързо.
— Добре. Ще ходиш там всеки ден от днес нататък. От осем до дванадесет. Часовете ти ще бъдат преместени следобед.
Бе очаквал Ким да се оплаче — новите разпоредби щяха да му струват два часа от свободното му време всеки ден, — но Ким не го показа с нищо. Просто кимна.
— Защо си разтребваш бюрото?
Тай Чо се сепна. Гневът, който бе почувствал, след като прочете файла „Аристотел“, бе стихнал донякъде, но все още се чувстваше възмутен от момчето. Беше си мислил, че го познава. Но беше сбъркал. Файлът бе доказал, че бърка. Ким го бе предал. Дружелюбието му беше като извадената ключалка, скритите му файлове бяха измама. Момчето беше родено в Глината, а родените в Глината по природа си бяха хитреци. Трябваше да го знае. Въпреки всичко го болеше от това, че е сбъркал. Болеше го повече от когато и да било през последните няколко години.
— Подал съм молба да ме преместят на друг пост.
Ким се втренчи напрегнато в него.
— Защо?
— Има ли значение? — не успя да скрие огорчението в гласа си, ала когато се обърна и погледна Ким, се изненада — толкова шокирано и наранено беше момчето.
Гласът на Ким беше тих, странно уязвим:
— Заради сбиването ли?
Тай Чо сведе поглед и прехапа устни.
— Не е имало сбиване, Ким. Нали ми каза, че не е имало.
— Не — думата се чу едва-едва.
Тай Чо вдигна поглед. Момчето не го гледаше, бе извърнало глава леко надясно. За миг го порази мисълта, колко жестоко постъпва, като не обяснява защо се маха. Със сигурност детето заслужаваше поне това. После, докато го гледаше, в лявото око на Ким проблесна сълза и бавно се стече по бузата му.
Никога не беше виждал Ким да плаче. Нито пък, осъзна той, някога наистина бе мислил за него като за дете. Поне не като за истинско дете. Тай Чо за първи път виждаше какъв всъщност е Ким. Колко крехък бе той. Просто едно деветгодишно момче — това беше той — и нищо друго. Сираче. А единственото му семейство на този свят беше той, Тай Чо. Той потръпна, затвори бюрото, доближи се до Ким и коленичи до него.
— Искаш ли да знаеш защо?
Ким не смееше да го погледне. Кимна. Нова сълза се стече бавно по бузата му. Гласът му беше тих, обиден:
— Не разбирам, Тай Чо. Какво съм направил?
Тай Чо помълча за миг. Беше очаквал Ким да посрещне новината студено, безразлично. А какво стана? Усети, че негодуванието му се стопява и разсейва като въздишка, протегна ръце и притисна силно момчето към себе си.
— Нищо — каза той. — Нищо не си направил, Ким.
Момчето потръпна лекичко, после бавно извърна глава и погледна Тай Чо в очите.
— Но тогава защо? Защо си отиваш?
Тай Чо го погледна — търсеше в тъмните очи на момчето доказателство за предателство, някакъв знак, че това отново е разиграване, но там виждаше само болка и неразбиране.
— Видях секретните ти файлове — каза тихо той. — „Брахе“ и „Аристотел“.
Тъмните зеници леко трепнаха, след това Ким сведе очи.
— Разбирам — после отново вдигна очи и загрижеността, с която бяха изпълнени, изненада Тай Чо. — Заболя ли те, докато ги четеше?
Тай Чо потръпна, след това отговори честно на момчето:
— Да. Чудех се защо ли ти е било нужно да създаваш подобен свят.
Очите на Ким се отместиха, после той отново го погледна.
— Никога не съм искал да те нараня. Повярвай ми, Тай Чо. Никога не бих те наранил нарочно.
— Ами файлът? Ким преглътна.
— Мислех си, че Матиас ще ме убие. Той се опита, нали знаеш. Затова оставих онази бележка в книгата. Надявах се, ако ме убият, да я намериш. Но не мислех, че…
Тай Чо довърши вместо него:
— Не мислеше, че ще я намеря, преди да умреш, така ли?
Ким кимна.
— А ето, че те нараних… — той протегна ръка и докосна нежно лицето на Тай Чо, погали го по бузата. — Повярвай ми, Тай Чо. Не съм искал да те нараня. За нищо на света — сълзите препълваха големите му тъмни очи. — Мислех си, че го знаеш. Не го ли виждаше? Поне сега не го ли разбираш? — той се поколеба; крехкото му слабо тяло се разтресе леко, после изговори думите почти шепнешком: — Аз те обичам, Тай Чо.
Тай Чо се разтрепери, след това отново притисна Ким към себе си.
— Тогава е по-добре да остана с тебе, нали?
Леярната беше дълга, широка зала с висок таван. В средата стояха шест високи, подобни на паяци машини с тумбести основи и дълги „ръце“ на сегменти — всяка се извисяваше на три човешки боя. Отстрани бяха подредени по-малки машини — нито една не беше еднаква с другите, но всички до известна степен приличаха на своите шест еднакви по-големи събратя. Между големите машини в средата и двата реда по-малки покрай стените имаше два конвейера, всеки — с висока лента. Младежи се движеха между машините и ги нагласяха, или стояха на групи и си приказваха — след малко звънецът щеше да им даде сигнал да започнат работа.
Ким бе застанал на вратата и гледаше вътре — веднага бе почувствал странно влечение към машините. Усмихна се и погледна Тай Чо.
— Тук май ми харесва.
Надзирателят беше ХАН — дребен човечец на име Нун, който се кланяше и усмихваше непрекъснато, когато ги водеше към дъното на леярната. Докато вървеше между машините, Ким забеляза, че главите се извръщат към него, и усети по гърба си погледите на младежите, но вниманието му беше насочено към огромните механични паяци, издигащи се до небето.
— Какво е това? — попита Ким надзирателя веднага след като вратата на офиса му се затвори зад тях.
Надзирателят Нун се усмихна принудено и погледна Тай Чо.
— Простете моята неподготвеност, ШИ Тай. Казаха ми за това едва вчера вечерта.
От начина, по който пренебрегна въпроса на Ким, стана ясно, че пристигането на момчето доста го бе изкарало от релси.
— Какво е това? — попита Тай Чо, като натъртено повтори въпроса на Ким. — Момчето иска да знае.
Видя как трепна лицето на Нун — опитваше се да прецени ситуацията. Надзирателят погледна Ким, после леко се поклони на Тай Чо.
— Това са леярски решетки, ШИ Тай. Едно от момчетата след малко ще ви покаже как се работи. Ким… — той се усмихна неискрено на момчето. — Ким ще започне на една от по-малките машини.
— Добре — Тай Чо извади документите от вътрешния джоб на сатененото си сако и ги подаде на надзирателя.
— Трябва от самото начало да разберете, че щом към Ким няма да се отнасят по-различно, отколкото към всяко друго момче, това значи, че към него не трябва да се отнасят зле. Безопасността на момчето е от първостепенна важност. Както ще видите, директорът Андерсен саморъчно е написал бележка, отнасяща се до това.
Видя как споменаването на директора накара Нун да наведе глава и отново си помисли какъв късмет имаше той, че работи в Центъра, където нямаше такива хора. И все пак тук, Горе, беше така и на Ким щеше да му се наложи да го научи бързо. Тук статутът просто значеше повече от интелигентността.
Угризенията, които го бяха обзели в кабинета на Андерсен, го обхванаха отново. Ким беше твърде малък, за да се захваща с това. Твърде уязвим. Тогава бе потръпнал вътрешно — знаеше, че нищо не може да направи. МЕЙ ФА ЦУ — помисли си той. — СЪДБА. Тук поне го нямаше Матиас. Ако не друго, то поне Ким щеше да е в безопасност.
Когато Тай Чо си тръгна, надзирателят отведе Ким при една от най-малките и най-тумбести машини и го повери на грижите на едно приятно на вид момче-ХАН на име Чан Шуи.
Ким гледаше как вратата се захлопва, след това се обърна към Чан Шуи и въпросително вдигна вежди.
Чан Шуи се засмя тихо.
— Той, Нун, си е такъв, Ким. Бързо ще го разбереш. Напъва се колкото се може по-малко. Ако си изпълним плана, той вече е щастлив. Прекарва по-голямата част от деня в стаята си и зяпа екраните. Не че го обвинявам всъщност. Сигурно е ужасно да знае как е стигнал до сегашното си ниво.
— До сегашното си ниво ли?
Очите на Чан Шуи се разшириха от изненада. После той отново се разсмя.
— Извинявай, Ким. Забравих. Ти идваш от Глината, нали?
Ким кимна — изведнъж бе застанал нащрек.
Чан Шуи го забеляза и побърза да го увери:
— Не ме разбирай погрешно, Ким. Какъв си бил, откъде идваш — това изобщо не ме безпокои, както безпокои някои тук — той се огледа преднамерено и Ким осъзна, че момчетата край най-близките машини слушат разговора им. — Не. Значение има единствено какъв си всъщност. И какъв би могъл да станеш. Поне баща ми винаги казва така. А той би трябвало да знае. Изкачвал се е по нивата.
Ким потръпна. БАЩИ… След това лекичко се усмихна и протегна ръка да докосне дългата, тънка ръка на машината.
— Внимателно! — предупреди го Чан Шуи. — Винаги проверявай дали машината е изключена, преди да я докоснеш. Вътре, в електрическите й вериги, има вградени прекъсвачи, но те не са абсолютно безопасни. Можеш да се изгориш гадно.
— Как работи?
Чан Шуи се вгледа в Ким.
— Ти на колко си години, Ким?
Ким го погледна.
— На девет. Така разправят.
Чан Шуи сведе поглед. Самият той беше на осемнадесет, а най-малкото момче тук — на шестнадесет. Ким изглеждаше на пет, най-много на шест години. Но те си бяха такива. Беше виждал и преди един-двама от тях. Ала сега за първи път го бяха назначили за „бавачка“ на такова момче.
Приглушените, кухи тонове на звънеца изпълниха леярната. Момчетата мигом спряха да приказват и тръгнаха към машините си. Включиха съседната машина и се разнесе леко жужене, а щом и останалите започнаха да се включват, то прерасна в бръмчене.
— Доста е приятно тук — обърна се отново Ким към Чан Шуи. — Мислех си, че ще е по-шумно.
Младият ХАН поклати глава, приведе се напред и включи и тяхната машина.
— Казват, че могат да ги направят абсолютно безшумни, само че открили, че това увеличава броя на злополуките. Ако ти бръмчи, не можеш да я забравиш, нали?
Ким се усмихна, зарадван на практическата логика на това твърдение.
— В това има поука, не мислиш ли? Да не се правят нещата прекалено съвършени.
Чан Шуи сви рамене и започна да обяснява.
Контролните бутони бяха много прости и Ким ги овладя веднага. След това Чан Шуи измъкна една стройна стъкленица от купчината до контролното табло.
— Какво е това?
Чан Шуи се поколеба, после му я подаде.
— Внимавай с нея. Това е лед. Или поне съставките на леда. Поставя се ей там — той посочи мъничка дупчица отдолу на контролното табло. — Тези неща това правят. Изплитат паяжини от лед.
Ким се засмя — образът му бе харесал. След това погледна прозрачната стъкленица, взе да я оглежда и обръща из ръцете си. Вътре имаше прозрачна течност с бледосинкав цвят. Той я подаде на Чан Шуи и внимателно загледа как той взе нещо, което нарече „шаблон“ — тънка карта, маркирана с опознавателен код на английски и на мандарин, — и го пъхна в процепа на таблото. „Шаблонът“ беше основната компютърна програма, която задаваше на машината необходимите инструкции.
— Ами ние какво ще правим? — попита Ким с изражение, което сякаш казваше: „Това ли било?“ Беше ясно, че е очаквал да управлява ръчно решетката.
Чан Шуи се усмихна.
— Ще гледаме. И ще проверяваме дали всичко е наред.
— Ама случва ли се някога нещо?
— Не много често.
Ким се намръщи — не разбираше. Край машините в леярната сновяха към стотина момчета, а пък бяха достатъчни дузина, може би и по-малко. Нямаше никакъв смисъл.
— Всички ли Горе така се щурат?
Чан Шуи го погледна.
— Щурат ли? Какво искаш да кажеш?
Ким се вгледа в него, после забеляза, че той не го разбра. И това тук беше в реда на нещата. След това се огледа и забеляза, че много от момчетата, работещи на по-малките машини, носят шлемове на главите си, а тези на централните решетки си бърбореха и ги поглеждаха само от време на време.
— Никога ли не ти писва?
Чан Шуи сви рамене.
— Това е работа. Не смятам да кисна вечно тук.
Ким гледаше как машината се раздвижи, „ръцете“ й започват да се разгъват и да оформят люлка във въздуха. После се разнесе внезапен съсък и всичко започна.
Беше красиво. За миг пространството между „ръцете“ остана празно в следващия миг там затрепка нещо. Той потръпна, след това запляска радостно с ръце.
— Хитро, а? — усмихна му се Чан Шуи, след това с една ръка вдигна широкия стол от решетката. Напълно прозрачен, той блестеше мокро на светлината, идваща отгоре. — Виж го — подаде го той на Ким.
Като по-голямата част от мебелировката Горе той не тежеше никак. Или почти никак. И все пак на пипане беше твърд, нечуплив.
Ким подаде стола на момчето и погледна паякообразната машина с ново уважение. Въздушни струи от „ръцете“ насочваха фините нишки от течност — те се изстрелваха от основата на машината, но въздухът само определяше формата.
Погледна Чан Шуи, изненадан, че той не го разбира — че така наготово е приел обяснението им защо машините жужат. Те не жужаха, за да накарат операторите си да не забравят, че са включени; вибрациите на машината си имаха своя функция. Тя изпращаше вълни — като тона на звънец или докосната струна, — ала вълни съвършени, неизкривени. Неоформеният лед се поемаше от тези вълни и оформяше кожа като повърхността на сапунен мехур, но милион пъти по-яка, защото бе оформена от хиляди мънички гънки, формирани от онези вълни.
Ким веднага забеляза красотата на процеса. Забеляза как тук са се събрали Изтокът и Западът. ХАН са знаели за тези вълни още през V в. пр.н.е. — разбирали са и са използвали законите на резонанса. Бе виждал образец на една от техните „купи с чучурче“, която, щом потъркаш дръжките й, оформяше съвършена вълна — проблясващ, съвършен воден конус, издигащ се на половин ЧИ над бронзовия ръб на водата. Машината обаче — кибернетичните й елементи, програмирането й, дори и основната й схема — бе продукт на западната наука. ХАН бяха изоставили този път хилядолетия преди Западът да го открие и да го последва.
Ким се огледа — от всички страни край него изникваха форми. Маси, шкафове, пейки, столове. Приличаше на магия. Момчетата щъкаха между машините, събираха предметите и ги слагаха на бавнодвижещите се плата, които идваха по конвейерите, висящи на кабели от релсите горе. В дъното, зад вратата, през която бе дошъл Ким, беше бояджийницата. Оттам мебелите вече излизаха готови — неизтриваемата боя се свързваше с леда — и се опаковаха за експедиция.
В десет часа имаше почивка. Трапезарията беше отдясно, а от нея се влизаше в съблекалня с тоалетни и душове. Чан Шуи разведе Ким, после го настани на една маса и му донесе ЧА и сойсвинска наденичка.
— Е-хе, тоя път са ни пратили джудже!
Избухна силен смях. Ким се обърна изненадано и видя срещу себе си лице — лицето на набит младеж с дебел врат, с ниско подстригана тъмна коса и плосък нос. Беше ХУН МАО — бледата му, нездрава кожа беше цялата в пъпки. Гледаше Ким войнствено, а гадната тъпота на изражението му се уравновесяваше от злобата в очите му.
Чан Шуи, който седеше до Ким, се наведе нехайно напред — държанието на новодошлия изобщо не му правеше впечатление.
— Изчезвай, Янко. Иди си играй с някого другиго тъпите игрички, а нас ни остави на мира.
Янко изфуча презрително. Обърна се към групичката момчета, събрали се зад него, и се усмихна, после се обърна отново и впери поглед в Ким, без да обръща никакво внимание на Чан Шуи.
— Как се казваш, миши гъз?
Чан Шуи докосна Ким по ръката.
— Не му обръщай внимание, Ким. Ако го направиш, само ще си навлечеш неприятности — той погледна другото момче. — СЕ ЛИ НЕЙ ИЕН, Янко. — „Як на вид, слаб отвътре.“ Това беше традиционното китайско отпъждане на нахалниците.
Ким сведе поглед — мъчеше се да сдържи усмивката си. Но Янко се наведе заплашително напред.
— Не ми пробутвай тия жълти лайна, Чан. Мислиш се за много умен, а, да те… Е, един ден ще си получиш своето, обещавам ти го.
Чан Шуи се засмя и посочи камерата над тезгяха.
— По-добре внимавай, Янко. Чичо Нун може и да ни гледа. И тогава ще нагазиш в лайната, нали така?
Янко го изгледа кръвнишки, побеснял, после отмести поглед към Ким.
— Шибан миши гъз!
Отзад се разля вълничка от смях и Янко изчезна. Ким гледаше как младежът се затътри нанякъде, след това се обърна към Чан Шуи:
— Той винаги ли е такъв?
— През по-голямата част от времето — Чан Шуи отпи от своя ЧА, замисли се за миг, после погледна Ким и се усмихна. — Но ти не се притеснявай. Ще се погрижа да не те закача.
Бердичев се облегна в креслото на Андерсен и огледа стаята.
— Нещата вървят добре, надявам се?
— Много добре, ваша светлост — поклони се Андерсен; знаеше, че Бердичев говори за момчето и че изобщо не се интересува от собственото му благополучие.
— Чудесно. Мога ли да видя момчето?
Андерсен продължаваше да стои с наведена глава.
— Боя се, че не, ШИ Бердичев. Поне не в момента. Тази сутрин започна социализацията му. Както и да е, в един часа той ще се върне, ако нямате нищо против да изчакате.
Бердичев отначало не каза нищо, явно разочарован от подобно развитие на нещата.
— Не мислите ли, че малко сте поизбързали, директоре? — той вдигна очи и изгледа предизвикателно Андерсен.
Андерсен преглътна. Бе решил да не казва нищо за инцидента с Матиас. Само щеше да разтревожи ненужно Бердичев.
— Ким е особен случай, както знаете. С него трябва да се действа по-различно. Обикновено и през ум не би ни минало да пратим толкова малко момче навън, но решихме, че ще се получи голямо неравновесие, ако оставим интелектуалното му развитие изпревари твърде много социалното.
Зачака напрегнато. След малко Бердичев кимна.
— Разбирам. А взели ли сте специални мерки, за да сте сигурни, че ще се отнасят към него както трябва?
Андерсен се поклони.
— Лично съм се погрижил за това, ШИ Бердичев. Ким е в ръцете на един от най-доверените ми хора — надзирателя Нун. Лично съм му дал наставления да се грижи добре за момчето.
— Добре. А сега ми кажи има ли нещо, което трябва да знам?
Андерсен се втренчи в Бердичев — за миг се зачуди възможно ли е да знае нещо. После се отпусна.
— Има едно нещо, ваша светлост. Нещо, което вероятно ще намерите за много интересно.
Бердичев леко повдигна брадичка.
— Нещо, свързано с момчето, надявам се.
Андерсен припряно кимна.
— Да. Разбира се. Нещо, което е написал в свободното си време. Един файл. По-скоро, цяла серия файлове.
Лекото движение на Бердичев напред издаде интереса му.
— Що за файл е това?
Андерсен се усмихна и се обърна. Секретарят се появи по сигнал и му подаде папката. Откакто Тай Чо бе привлякъл вниманието му към това, той бе добавил и субфайловете и купчината листове сега бе почти два пъти по-голяма отпреди. Обърна се отново към Бердичев, прекоси стаята и постави папката на бюрото пред него. После отстъпи с поклон.
— Файл „Аристотел“ — прочете на глас Бердичев и вдигна първите няколко листа. — Истинската история на западната наука — той се засмя. — Кой го казва?
Андерсен се засмя в отговор.
— Съгласен съм, много е забавно. Но е и омагьосващо. Способността му да възприема идеи и да ги екстраполира. Просто широтата на погледа му…
С рязък жест Бердичев го накара да млъкне, после преобърна страницата и се зачете. След миг вдигна поглед.
— Бихте ли ми донесли ЧА, директоре?
Андерсен понечи да се обърне и да даде нареждания на секретаря си, когато Бердичев го прекъсна:
— Бих предпочел сам да ми го донесете, директоре. Това би ми осигурило няколко мига да прегледам този материал.
Андерсен се поклони ниско.
— Както кажете, ваша светлост.
Бердичев изчака човекът да се махне, облегна се назад, махна очилата си и ги избърса със старомодната памучна кърпичка, която пазеше за тази цел в джоба на атлазеното си сако. След това вдигна прочетения от него лист и отново го погледна. Нямаше никакво съмнение. Това беше. Истинското. Онова, фрагменти от което изкопаваше вече цели петнадесет-двадесет години. И ето го сега — пълно и завършено!
Искаше да се смее, искаше му се да се разридае от радост, но знаеше, че скритите камери наблюдават всяко негово движение, затова демонстрира отегчение и липса на интерес. Прелисти папката, сякаш му беше само донякъде интересно, но зад маската, която сложи на лицето си, усещаше как вълнението кипи в него, бушува като огън в кръвта му.
Откъде, в името на всички богове, Ким бе докопал това?! Дали го беше измислил? Не. Бердичев моментално отхвърли тази мисъл. Ким НЕ МОЖЕШЕ да го е измислил. Само един поглед към определени подробности му беше достатъчен, за да разбере, че е истина. Например, онази част за Шарлеман и Свещената Римска империя. А и този откъс за фамилията Медичи. Ами тук — за дългосрочните ефекти от голямата морска битка при Лепанто — опустошението на средиземноморските гори и последвалия подем в корабостроенето в Балтика, където дървеният материал е бил достатъчен. Да. Преди бе виждал парченца от това — части от пъзела, — но тук картината беше пълна.
Потръпна. Андерсен беше глупак. И слава Богу. Не знаеше какво притежава. Бердичев сведе очи и потисна смеха, изникнал неканен на устните му. Богове, искаше му се да литне! Погледна отново заглавната страница. Файл „Аристотел“. Да! Оттам започваше всичко. От логиката на гърците, основаваща се на „да/не“.
Потупа купчината листове, после отново ги прибра в папката. Какво да направи? Какво да направи? Самото притежаване на подобна информация беше подсъдно. За него наказваха със смърт.
На вратата се почука.
— Влез!
Андерсен се поклони и остави подноса отстрани на бюрото, доста далеч от папката. След това наля ЧА в купичка и я протегна с леко сведена глава.
Бердичев пое купичката, отпи и я остави.
— Колко хора знаят за това, директоре?
Андерсен си позволи мъничка усмивчица.
— Четирима, включително вие и Ким, ваша светлост.
— Възпитателят на момчето… Тай Чо, нали така беше? Предполагам, че той е четвъртият?
— Точно така, ваша светлост. Но вече съм му наредил да не го споменава на никого другиго.
— Добре. Наистина много добре. Защото искам веднага да унищожите тези файлове. Разбрахте ли ме?
Усмивката на Андерсен пресъхна, заменена от израз на пълно смайване. Беше си помислил, че Бердичев ще е доволен.
— Извинете?
— Искам всяко доказателство за тази глупост да бъде унищожено веднага, разбрахте ли, директоре? Искам файловете да се изтрият и искам да предупредите Ким повече да не се впуска в подобни безполезни измислици — той яростно плесна по папката и накара Андерсен да подскочи. — Не разбирате колко много ме безпокои това. Вече имам няколко доста сериозни възражения срещу цялото начинание, особено що се отнася до безопасността на момчето. Разбрах например, че е имало някакво сбиване и се е наложило да изгоните едно от по-големите момчета. Прав ли съм?
Андерсен пребледня и се поклони, чудейки се кой ли е шпионинът на Бердичев.
— Да, така беше, ваша светлост.
— Да… А сега и това — Бердичев млъкна за миг, ала в мълчанието му се долавяше заплаха. Целта на днешното му посещение беше да направи последната вноска по договора на Ким. Досега не бяха го споменавали, но ето че опря и до това. — Според мене условията на нашия договор не се спазват напълно. По ваша вина, директор Андерсен. Не сте успели да предпазите адекватно моята инвестиция. При тези обстоятелства съм задължен да настоявам за… компенсация. Може би за намаляване на вноската.
Андерсен сведе още повече глава. Тонът му бе извинителен:
— Боя се, че не аз решавам тези неща, ШИ Бердичев. Всички проблеми по договора трябва да се отнасят към Съвета.
Погледна Бердичев — очакваше гняв, но главата на „Сим Фик“ се усмихваше.
— Знам. Говорих с тях, преди да дойда тук. Съгласиха се на намаление от 100 000 юана — той подаде документа на Андерсен. — Разбирам, че трябва само вашият подпис, за да бъде валиден.
Андерсен потрепери, потискайки изблик на гняв, след това се поклони, взе четката от поставката и се подписа.
— Ще го проверим по-късно — усмивката на Бердичев се стопи. — Но що се отнася до файловете, направете каквото ви казвам. Чухте ли ме?
— Разбира се, ваша светлост.
Той протегна ръка към папката, но Бердичев я задържа.
— Ще запазя това копие. Бих искал психиатрите на моята компания да го оценят. Веднага щом свършат, ще го унищожат.
Андерсен го изгледа, зяпнал от почуда, после припряно отстъпи крачка назад.
— Сигурен съм… — започна той, след това млъкна и сведе глава.
— Добре — Бердичев протегна ръка към чайника. — Донесете още една купичка, директоре. Май имате да прибирате пари от мене.
— Ей, мишето гъзле, как сме тази сутрин?
Ким не откъсваше очи от чинията си, пренебрегвайки застаналата до него едра фигура на Янко. Чан Шуи бе отишъл до тоалетната — беше казал, че се връща след минутка, но Янко го бе забелязал и бе решил, че това е неговият шанс.
Усети ръката на Янко да стиска рамото му — все още не много силно, но достатъчно, за да го накара да се напрегне. Отърси се, после протегна ръка да си вземе бисквита. Но Янко я грабна от ръката му, натъпка я със смях в устата си и след това грабна купичката с ЧА на Ким.
Ким застина. Чу как се хилят приятелчетата на Янко; не можеше да обърка последвалия звук — онзи се бе изхрачил в купичката му.
Янко тресна купичката пред него и здраво го сръга.
— Пий, миши гъз! Трябва да се поддържаме силни, нали така?
Глупавото хилене отново избухна зад Янко. Ким погледна купичката. Гадна зеленикава храчка плуваше по повърхността на ЧА.
Ким се взря в нея за миг, после се извърна на стола си и погледна Янко. Онзи беше висок горе-долу два пъти колкото него. В сравнение с него Матиас изглеждаше слабак. Но за разлика от Матиас не беше опасен. Беше просто слабохарактерен, тъп и малко хахо.
— Ходи си го начукай, пръдльо — каза Ким достатъчно тихо, така, че само Янко да го чуе.
Янко изрева, сграбчи Ким, повдигна го от стола и навря купичката в лицето му.
— Пий, лайно такова! Пий, че иначе лошо ти се пише!
— Остави го!
Янко се обърна. Чан Шуи се беше върнал и бе застанал в дъното на стаята. Няколко от момчетата нервно поглеждаха към камерите, сякаш очакваха Нун да влезе и да прекрати всичко това. Но повечето от тях познаваха Нун достатъчно, за да се сетят, че той сигурно си е пуснал някой порностим и изобщо не поглежда какво става в столовата.
Янко пусна Ким и с преувеличено внимание остави купичката да падне на земята. Тя издрънча върху твърдите плочки.
— По-добре почисти, миши гъз. Преди да ти се е случила някоя беля.
Ким погледна Чан Шуи с лека усмивка, след това тръгна към тезгяха за четка и лопатка.
Когато се върна, Чан Шуи все още стоеше там.
— Не си длъжен да го правиш, Ким.
Ким кимна, ала все пак се наведе и засъбира разпръснатите парчета. Погледна Чан Шуи.
— Защо и тях не ги правят от лед?
Чан Шуи се засмя, коленичи и се захвана да му помага.
— Пил ли си някога ЧА от ледена купичка?
Ким поклати глава.
— Отврат! По-гадно е от храчката на Янко! — Чан Шуи се доближи до него и прошепна: — Ама ти какво му каза, Ким? Никога не съм го виждал толкова бесен!
Ким повтори каквото беше казал.
Чан Шуи избухна в смях, после млъкна.
— Хубаво. Но ще е по-добре отсега нататък да се пазиш, Ким. Той е глупак и пръдльо, но не иска да си загуби престижа. Когато ходя да пишкам, и ти ще идваш с мене. И майната му какво ще си мислят за нас ония копелета.
Когато Тай Чо го посрещна точно след дванадесет, придружаваха го двама стражи.
— Какво става? — попита Ким, щом излязоха навън.
Тай Чо му се усмихна окуражително.
— Всичко е наред, Ким. Просто мярка, за която настоя директорът. Загрижен е за безопасността ти извън Центъра, това е всичко.
— Значи ще идват всеки ден с тебе.
Тай Чо поклати глава.
— Не. За леярната не е нужно, но този следобед ще ходим на едно специално място, Ким. Има нещо, което искам да ти покажа. За да сме си съвсем наясно, ако така предпочиташ.
— Не те разбирам.
— Знам. Но ще разбереш. Поне след това ще го разбереш доста по-добре.
Изкачиха нови дванадесет палуби — цели сто и двадесет нива — и стигнаха в сърцето на Средните нива, на ниво 181. Щом излезе от асансьора, Ким веднага забеляза колко по-различно е тук от нивото, на което се намираше леярната. Тук беше по-чисто, по-подредено, по-малко претъпкано — дори хората сякаш крачеха по-спокойно, по-уверено.
Изчакаха при бариерата на охраната, където провериха пропуските им, после влязоха. Един чиновник ги поздрави и ги поведе по коридор, след това — по тясно стълбище към панорамна галерия, разделена от залата отдолу чрез плоскост от прозрачен лед.
В залата долу бяха подредени пет бюра в свободен полукръг. Отпред имаше столове, групирани привидно наслуки. Петима белокоси ХАН седяха зад бюрата, а пред всеки имаше малък комуникатор или портативен компютър.
— Какво е това? — тихо попита Ким.
Тай Чо се усмихна и посочи двата стола отпред. Седнаха, после той се обърна към Ким и обясни:
— Това е палубен съд, Ким. Веднъж седмично те се събират на всички нива. Това е начинът на ХАН да раздават правосъдие.
— А… — Ким знаеше теорията, на която се основаваше правосъдието на ХАН, но никога не я беше виждал в действие.
Тай Чо се наведе напред.
— Забележи колко неофициално е всичко, Ким. Колко спокойно.
— Семейна работа — доста докачено каза Ким.
— Да — кимна веднага Тай Чо. — Така е.
Гледаха как залата се пълни, докато не остана и един свободен стол и се наложи закъснелите да клекнат или да седнат на пода.
После всичко започна, без изобщо никой да призовава към ред. Един от възрастните мъже се наведе през бюрото си и заговори — гласът му се издигна над общото бъбрене. Останалите гласове утихнаха и накрая остана да звучи само гласът на стареца.
Четеше обстоятелствата около първия случай. Двама братовчеди се бяха сбили. Шумът събудил съседите и те се оплакали на палубната охрана. Старецът се огледа — търсеше с очи двамата младежи ХАН. Те веднага станаха.
— Е? С какво ще се оправдаете?
Зад тях един старец — белокос като съдиите, със сплетена дълга брада — стана и се обърна към съдията:
— Простете, ХСИЕН съдия Хон, но може ли аз да говоря? Аз съм Йюн Пи-Чу, глава на фамилия Йюн.
— Трибуналът очаква да ви изслуша, ШИ Йюн.
Старецът се поклони благодарно, изведе двамата си праплеменници пред бюрата и ги накара да се съблекат голи до кръста. Гърбовете им бяха нашарени от скорошно наказание — бой с камшик. Накара двамата младежи да се обърнат, за да си покажат гърбовете първо на съдиите, после — и на събралата се публика. След това им нареди да се върнат на местата си и се обърна с лице към съдиите.
— Както виждате, уважаеми съдии, праплеменниците ми бяха наказани за своята глупост. Но остава фактът, че сме притеснили нашите съседи. С оглед на това им предлагам компенсация от шестстотин юана, които да се разделят по равно между пострадалите.
ХСИЕН съдия Хон се поклони доволен и погледна зад стареца.
— Бих помолил ищците да станат.
Трима мъже станаха и се представиха.
— Приемате ли щедрата компенсация на ШИ Йюн?
И тримата кимнаха — двеста юана си бяха пари.
— Чудесно. Значи всичко е уредено. Ще платите на чиновника, ШИ Йюн.
Без никаква пауза, още преди старецът да си е седнал на мястото, друг съдия зачете обстоятелствата по втория случай. Отново бяха замесени двама младежи, но този път ги обвиняваха в неприлично поведение. Били пияни и изпочупили няколко магнолиеви дръвчета.
По молба на съдията двамата се изправиха. Бяха ХУН МАО, прилично облечени, подстригани в стила на ХАН.
— Е? — попита съдията. — С какво бихте се оправдали?
Двамата сведоха глави. Единият погледна другия, той преглътна, вдигна поглед и заговори от името и на двамата:
— Уважаеми съдии, за нашето държание няма никакво извинение и ние дълбоко се срамуваме от стореното. Поемаме пълна отговорност за действията си и бихме разбрали напълно уважаемите съдии, ако приложат към нас максимална строгост. Бихме ви помолили обаче да вземете под внимание образцовите ни досега досиета и скромно молим да приемете и характеристиките, дадени ни от нашите работодатели. Предлагаме да покрием напълно щетите и тъй като сме нанесли повреда на хармонията на нашата община, молим да ни бъде възложен и едномесечен доброволен труд в полза на общината.
Съдията се спогледа набързо с колегите си — всички те кимнаха и отново се обърнаха към двамата младежи.
— Прочетохме характеристиките, дадени от работодателите ви, вземаме под внимание и образцовото ви досега поведение. Вижда се, че се срамувате, разкаянието ви също е очевидно. Ето защо, при тези обстоятелства ние приемаме вашите предложения, а срокът на обществената ви служба ще бъде съкратен на две седмици. Ала ако някога се изправите втори път пред този трибунал по подобно обвинение, резултатът ще бъде незабавно изпращане на по-ниско ниво. Разбрахте ли?
Двамата се поклониха ниско и се спогледаха.
Последваха още два случая. Първият беше обвинение в кражба. Двама мъже твърдяха, че трети ги е ограбил, но филмът, заснет от охраната, показа, че обвиненията са фалшиви. Двамата мъже, протестиращи бурно, бяха задържани от стражите и осъдени. Осъдиха ги на преместване пет палуби надолу. Сред хленченето на двамата мъже и на техните семейства и радостните възгласи на несправедливо обвинения човек и семейството му пропуските на двамата бяха отнети и ги отведоха.
Четвъртият случай бе обвинение срещу мъж на средна възраст, нападнал бащата на жена си. И двете семейства бяха в съда и за първи път във въздуха се усети истинско напрежение.
Случаят беше спорен и явно нямаше начин да се разреши. И двамата мъже, изглежда, бяха дълбокоуважавани членове на общността. И двамата се заклеха, че казват истината. Нямаше филм на охраната, който този път да разреши проблема, нито пък безпристрастни свидетели.
Съдиите се съвещаваха известно време, после ХСИЕН съдия Хон извика двамата мъже отпред. Първо се обърна към по-възрастния:
— Откъде започна този спор?
Съдията Хон беше търпелив. В края на краищата, беше въпрос на престиж. През следващия половин час той бавно и хитро измъкваше нишките на обстоятелствата на дневна светлина. В дъното на всичко беше тривиалното подмятане — казана не на място забележка, че жената на по-младия била също като майка си — мързелива. Това било казано в момент на афект, по време на разправия за нещо съвсем друго, но старата жена страшно се обидила и призовала мъжа си да защити честта й.
— И двамата ли мислите, че не можете да се разберете помежду си? Вие, ШИ Тен — той погледна младия. — Наистина ли смятате тъща си за мързелива? Наистина ли толкова малко уважавате майката на жена си?
ШИ Тен сведе глава, после я поклати.
— Не, съдия Хон. Тя е добра и достойна жена. Онова, което казах, го казах, без да мисля. Не исках да кажа това. Аз… — той се поколеба, след това погледна тъста си. — Безрезервно се извинявам за болката, която причиних на семейството му. Уверявам го, че не е било умишлено.
Съдията Хон погледна стареца и веднага забеляза по осанката му, че е доволен. Спорът им бе приключил. Но съдията не беше свършил с двамата мъже. Той ядосано се наведе напред.
— Отвратен съм, че двама толкова добри, свестни мъже идват при мене заради такова… дребно счепкване! И двамата трябва дълбоко да се засрамите, задето сте позволили да се стигне дотук!
И двамата приведоха засрамено глави. В залата цареше мъртва тишина. Съдията продължи:
— Добре. При това положение ви глобявам и двамата по петстотин юана, задето губите времето на съда — той изгледа строго двамата мъже. — Ако пак чуя нещо подобно, пак ще ви извикам тук. И тогава, гарантирам ви, ЧУН ЦУ, никак няма да ви хареса.
Двамата „джентълмени“ се поклониха ниско, след това покорно се отправиха към касиера да си платят глобите.
Тай Чо са обърна към ученика си:
— Е, Ким? Все още ли мислиш, че ХАН се справят толкова лошо?
Ким сведе засрамено очи. Откритието на Тай Чо бе усложнило отношенията им. Щеше да е по-лесно, ако можеше да каже: „НЕ, НЕ АЗ СЪМ ИЗМИСЛИЛ СВЕТА, ЗА КОЙТО ТИ СИ ЧЕЛ“, но понякога истината беше по-странна от лъжата и много по-трудна за възприемане.
— Никога не съм смятал, че ХАН се справят зле, Тай Чо. Каквото и да си мислиш, аз ви смятам за високоцивилизован народ.
Тай Чо се вгледа в него, след това сви рамене и отново погледна надолу, към залата. Тълпата се бе разпръснала и бяха останали само петимата съдии, които си приказваха и си събираха нещата. Тай Чо се замисли за миг, после се усмихна и отново погледна Ким.
— Чун Куо няма затвори. Разбра ли го, Ким? Ако някой иска да се държи зле, негова воля, но не и сред тези, които искат да се държат добре. Подобен човек трябва да намери своето ниво. Смъкват го надолу.
Той млъкна, след това кимна на себе си.
— Тази система е хуманна, Ким. Най-жестоките наказания са запазени за престъпленията срещу личността. Може и да сме търговци, но не всичките ни ценности са продажни.
Ким въздъхна. Това беше пряко свързано с нещо във файла — за алчните и покварени ХОЙ ПО, или хопи, както ги наричаха европейците, които бяха управлявали търговията в Кантон през XIX век. Не бе целял забележката му да важи за всички ХАН, но виждаше колко лесно се бе объркал Тай Чо.
ПРОКЛЕТ ДА Е МАТИАС! ПРОКЛЕТ ДА Е ОНЗИ, КОЙТО Е ОСТАВИЛ НА МЕНЕ ДА ОТКРИЯ И ДА СЪБЕРА ТЕЗИ ФАЙЛОВЕ!
Тай Чо продължи:
— Естествено, има и изключения. Предателство спрямо Танга например се наказва със смърт. Предателят и цялото му семейство до трето поколение. Но нашата система е справедлива, Ким. Тя работи за онези, които искат тя да работи. За останалите има други нива на съществуване. В Чун Куо човек трябва да намери собственото си ниво. Това не е ли справедливо?
Изкуши се да го оспори, да попита дали тя е справедлива за родените в Мрежата или в Глината като самия него, но в края на краищата след всичко, което бе причинил на Тай Чо неговият файл, усети, че ще е грубиянско да влиза в спор. Погледна към съдиите.
— Онова, което видях днес, ми се стори справедливо, Тай Чо.
Тай Чо погледна Ким и се усмихна. Не беше пълна капитулация, но все пак момчето си беше добро. Много добро даже. Когато се усмихваше например — имаше невероятно искрена усмивка, усмивка, идваща от самите му дълбини. Тай Чо подсмръкна и кимна на себе си. Разбра, че е приел всичко това твърде лично. Да, сега го разбираше. Ким говореше за системи. За философии. Беше се оставил абстракцията да го увлече. И въпреки това не беше прав.
— А за файловете, Ким… Трябваше да кажа на директора.
Ким го погледна и присви очи.
— И?
Тай Чо сведе глава.
— Той заповяда да ги унищожа. Трябва да забравим, че изобщо някога са съществували. Разбра ли ме?
Ким се засмя и сведе глава.
— Заповядано ми е да забравя?!
Тай Чо го погледна, внезапно разбрал. После се засмя.
— Ами да. Изобщо не бях се сетил, че…
ДА ЗАБРАВЯ — помисли си Ким и пак се разсмя — с дълбок, сърдечен смях. — КАТО ЧЕ МОГА ДА ЗАБРАВЯ.
Едрият мъж нападаше Чен като автоматон — измъкваше се и мушкаше, риташе и блъскаше, караше Чен да се навежда, да отскача, да залита, за да избегне яростния дъжд от удари. Отново и отново той го отблъскваше назад, докато раменете му не се удариха в стената с тъпа болка. Приведе се и се оттласна от стената, с главата напред, прицелен в стомаха на едрия. Но много се забави. Едрият го пресрещна, кръстосал двете си ръце като щит, и го бутна на пода. После, преди Чен да успее да си поеме дъх, огромната ръка го сграбчи, вдигна го и го прикова към стената.
Чен отчаяно се опитваше да удари ръката му, но сякаш удряше по желязна греда. Ръката потрепваше, но го държеше здраво. Чен преглътна и пресрещна погледа на големия — в него се четеше сила и несломимост.
Големият изнесе назад свободната си ръка, юмрукът му оформи око на феникс — ФЕН ХУАН ЙЕН ЧИН, — ставата на първия му пръст бе разтегната, готова да удари и да пробие черепа на Чен.
Чен затвори очи и се разсмя.
— Не става, приятел. Не съм ти равен нито по сила, нито по умения.
Кар го задържа там още секунда с готов за удар юмрук, после се отпусна и остави Чен да се плъзне обратно на пода.
— Значи, трябва да работим, докато станеш.
Чен приседна на пети и си пое дъх. Погледна Кар с усмивка.
— Не виждам защо. Ти си единствен, ШИ Кар. И си на моя страна. За което благодаря на боговете.
Сериозността на Кар се изпари.
— Сега може и да е така, Чен, но някой ден ще правят машини като мене, гарантирам ти. Неща като ония копия, дето бяха дошли от Марс. Дори и сега, бих се заклел, сигурно някъде работят по тях. По-скоро бих намерил още сега отговори на въпросите си, вместо да ги чакам да дойдат, не смяташ ли и ти така, Као Чен?
Бяха прекарали сутринта в интензивна тренировка, първо с тояга, меч и копие — КУАЙ ЧАН ШУ, ТАО ШУ и ЧИЯН ШУ, — после — с голи ръце, концентрирайки се върху „ръката на вятъра“ — ФЕН ШУ КУНГ ФУ — любимия стил на Кар. За първи път се виждаха от няколко месеца и приятелската борба им доставяше удоволствие, но Кар не бе извикал Чен тук само за да ошлайфа уменията си.
След като взеха душ, седнаха в столовата — на масата между тях имаше голяма кана горещ ЧА от сладки бадеми — вкуснотия, на която ги беше научила жената на Чен — Уан Ти.
— Как е малкият Джиян? — попита Кар. — Мислех да намина, но през последните месеци Тангът ми създаде много работа.
Чен се усмихна и леко наведе глава, но при споменаването на сина му очите му грейнаха.
— Джиян е добре. Само на четири години е, а вече е научил всички позиции! Трябва да видиш колко добре изпълнява КУ ШИ. Какво равновесие само! А пък като рита, рита, ама здраво! Само да видиш как ми е насинил краката!
Кар се разсмя.
— Ами Уан Ти?
Чен сведе очи и се усмихна още по-широко.
— Уан Ти си е Уан Ти. Също като слънцето изгрява всяка сутрин. Също като луната свети сияйно в нощта.
Големият отново се засмя, после смехът му стихна.
— Чувам, че носиш новини, Чен. Много хубави новини.
Чен го погледна изненадано, след това се усмихна до уши.
— Кой ти каза, ШИ Кар? Кой ми развали изненадата? Исках сам да ти го кажа!
Кар отметна глава.
— Е… Да речем, че съм го подочул, а? Познаваш ме, Чен. От погледа ми малко неща убягват.
— От хватката ти — също!
И двамата се засмяха.
— Както и да е — Кар вдигна чашата си за наздравица.
— За твоето второ дете! Да ти е живо и здраво!
Чен вдигна купичката си.
— Благодаря ти, приятелю — отпи и погледна Кар в очите. — Много ми е приятно, ШИ Кар. И ние имаме много малко време за такива неща напоследък. Но кажи ми защо съм тук. Някаква работа ли има за мене? Нещо, което искаш да направя?
Кар се усмихна.
— Може и да има.
— Може ли? Защо само „може“?
Големият сведе поглед, после протегна ръка към чайника и отново напълни купичката си.
— Надуших следа към Де Вор. Май че знам къде е.
Чен се засмя смаяно.
— Де Вор? Намерили сме го?
— Може би. От три години го търся — откакто нахлу в Нанкинския космодрум. Три години, Чен. Проследих осем от десетимата, които са му помогнали да се измъкне него ден, но нито един от тях нищо не знаеше, нито един ни ми помогна да се приближа до него. Но сега нещата се промениха — мисля, че е в ръцете ми.
Чен се намръщи.
— Тогава какъв е проблемът? Защо просто не отидеш там и не го довършиш?
Кар изсумтя силно.
— Не е толкова лесно. Нали разбираш, Тангът го иска жив. Иска да изправи Де Вор пред съд. И ако е възможно, да ни предостави убедителни доказателства срещу дисперсионистите.
— Разбирам. Но и така да е, какво те спира да го арестуваш?
— Камарата. Вонята, която ще разнесат те, ако арестуваме не когото трябва.
Чен поклати глава. Все още не разбираше.
— Човекът, за когото вярваме, че е Де Вор, е надзирател. Разбра ли ме, Чен? В една от големите Източноевропейски плантации. А тях ги назначава Камарата. Ако арестуваме някого погрешка, дисперсионистите мигом ще се нахвърлят, задето сме действали безотговорно. А в момента положението е критично. Камарата е в много крехко равновесие със Седмината и те не се осмеляват да го нарушат дори и заради Де Вор. Значи трябва да бъдем съвсем сигурни, че този надзирател, Бергсон, е нашият човек.
— Доколко сигурни?
— Толкова, колкото би го потвърдил отпечатъкът на ретината.
Чен се взря в купичката си и се засмя.
— И как ще го вземем? — той погледна Кар. — Мислиш ли, че Де Вор ще си стои и ще си трае, докато го преглеждаме?
Кар се поколеба, после се изсмя лекичко, кимна и отново погледна приятеля си в очите.
— Може би. Може пък точно така да направи. Нали разбираш, Чен, помислих си, че тук точно ти би свършил работа.
Толонен гледаше как деветгодишната му дъщеря тича край морето — въодушевена, отметнала глава. Вълните зад нея се разбиваха на бяла пяна върху черния пясък. Отвъд далечните острови се мержелееха в омарата — зелено-кафяви силуети. Джелка бе застанала на ръба на водата и с малките си нежни ръце приглаждаше косата си. Дълга, права коса, потъмняла от водата — като тази на майка й. Чистобелият й костюм караше зимния й тен да изпъква, а тялото й да изглежда гладко, детинско.
Тя го видя, усмихна се и се затича към него. Той беше седнал на широката сенчеста веранда, току-що беше закусил. Остави книгата и й се усмихна в отговор.
— Как е? — извика й той, щом тя се приближи.
— Чудно е! — смехът й се разля във въздуха. — Трябва да дойдеш с мене. Ще ти подейства добре.
— Е… — сви рамене той. Можеше пък и да отиде.
Тя се отпусна на фотьойла срещу него. Младо животно, което се чувстваше удобно в тялото си. Несамоосъзнато. Погледна я — повече от всякога съзнаваше, че тя е копие на майка си. Особено сега, в този момент.
Беше се запознал с майка й на остров, приличащ много на този. На другия край на света. Едно лято преди почти тридесет години.
Дори и тогава вече беше генерал. Най-младият на служба при Седмината и най-способният. Беше заминал за Гьотеборг да се види със сестрата на баща си Хана; по онова време ходеше там два пъти годишно — защото Хана го беше гледала тогава, когато майка му боледуваше.
Този път, като никога, можеше да остане повече от един ден и когато Хана му предложи да отлети до Фредлигстаг и да посети семейната лятна вила, веднага се бе съгласил. От Фредригстаг взеха моторна лодка до острова на юг от Града.
Мислеше, че на острова ще са съвсем сами — той, Хана и двамата й синове. Но когато лодката спря на кея, видя, че там вече имаше и други хора. Бе влязъл в къщата ядосан, защото не го бяха предупредили, че ще има и други гости, и се зарадва, като намери там не някакви непознати, а най-стария си приятел Пьотър Ендфорс, който го чакаше в предната стаичка с нисък таван, за да го поздрави. Ендфорс се бе оженил за момиче от далечния Север. Студена, елегантна красавица с почти бяла коса и очи като арктическо море. Те имаха осемгодишна дъщеря Джени.
Не беше любов от пръв поглед. Отначало тя беше просто дъщерята на стар приятел — красиво малко момиченце със завладяваща усмивка и топлина, която явно липсваше на майка й. Още от самото начало обаче тя бе привлечена от него и от същата вечер нататък неизменно стърчеше в скута му. Той също я хареса от онзи първи миг, но и той не би могъл да предположи колко ще се привърже към нея.
Когато Пьотър и жена му починаха осем години по-късно, той стана настойник на Джени. След четири години се ожени за нея. Беше с тридесет години по-възрастен.
Отърси се от горчиво-сладкия спомен и се съсредоточи върху дъщеря си.
— Ама ти изобщо не ме слушаше, нали, татко?
Той се засмя и поклати глава.
— Спомнях си разни неща — изправи се на стола и протегна ръка към чайника. Беше хладък. Изсумтя и кресна на прислужника да дойде.
— Тъкмо казвах, че трябва да се прибираме вкъщи. Май е време вече. Не мислиш ли?
Той я изгледа остро, после, объркан от онова, което беше казала, поклати глава. Не беше толкова отрицание, колкото признание, че не се бе замислял за това. ДА СЕ ПРИБИРАМЕ? ЗАЩО? ЗАЩО ПЪК ДА Е ВРЕМЕ?
— Омръзна ли ти? — попита той почти невярващо. Тук тя изглеждаше толкова щастлива. Толкова безгрижна.
Май не й се щеше много да споделя какво чувства, но най-накрая му отговори:
— Не, тук ми е добре. Само че не мисля за себе си, а за тебе. Това място не ти действа добре. Тук се размекваш. Изкуфяваш, преди да ти е дошло времето — тя го погледна; в младите й очи имаше истинска любов, истинска загриженост. — Искам да бъдеш същият като преди. Не те харесвам такъв. Това е…
Не можеше да го оспори с нищо. Самият той го усещаше. С всеки изминал ден сякаш ставаше все по-зле. Да седиш тук, без да има какво да правиш. С течение на месеците се чувстваше все по-неспокоен, все повече и повече не го свърташе; чувстваше се все по-безсилен. Това му беше най-лошото на изгнанието.
— Какво мога да направя? Няма как да се махна оттук.
Тя усещаше горчивината в гласа му, долавяше примирението в приведените му рамене. Болеше я да го гледа такъв. Но този път можеше да му помогне. Този път разполагаше с балсам за раните му.
— Къде е този тъп прислужник?! — кресна той; гневът и потиснатостта кипяха в думите му, в действията му. Извърна се на стола и отново кресна на прислужника — Тя го изчака да свърши, след това му каза, че е изпратила прислужника по-рано.
— Искам да поговорим.
Той я погледна изненадан — бяха му забавни действията й, тонът на възрастен човек.
— Да си поговорим ли? Ами добре. И за какво?
Тя отмести поглед и се загледа в морето, в далечните острови на Кепулауан Барат Дайа.
— Красиво е, нали? Цветовете на небето и морето… Само че е грешният вид красота. Тя не… — опита се да изрази какво точно чувстваше, после поклати глава.
Ала той знаеше какво иска да каже тя. Наистина, БЕШЕ красиво. Но това бе мека, седефена красота. Тя не докосваше душата му така, както я докосваха фиордите и планините. Неизменната топлина, мъглите, отсъствието на смяна на сезоните — всичко това го дразнеше.
— Бих искал… — подхвана той, после твърдо поклати глава. Желанията бяха безполезни. Ли Шай Тун го бе пратил тук в изгнание. Щеше да доживее тук дните си. С това заплащаше за неподчинението си. С изгнание.
— Какво би желал? — попита тя. Беше се изправила до него и чакаше, вперила поглед в него, главата й бе на равнището на неговата.
Погали бузата й с протегната ръка, след това я отпусна на голото й рамо. Кожата й бе суха и хладна.
— Защо да искам повече от онова, което имам? — щом я погледна, се намръщи — помисли си, че за стореното от него можеха и да го убият. И тогава тя щеше да остане сам-самичка, сираче. В яда си той бе заложил на това, че и Тангът би постъпил като него. И все пак, когато се замислеше сега, още го болеше заради това, което би могло да се случи; за болката, която можеше да й причини — а може би дори и нейната смърт.
Тя сякаш го усети. Наведе се напред и го целуна по челото, после — и по бузата.
— Ти си направил каквото е трябвало. Ли Шай Тун го е разбрал.
Той се разсмя.
— Разбрал ли?! Та той беше побеснял!
— Само защото е бил длъжен.
Той отмести ръката си и се облегна назад на стола.
— Какво има, Джелка? Какво си чула?
Беше неин ред да се засмее.
— Ти спеше, когато пристигна. Не исках да те безпокоя. Знам колко лошо спиш нощем — тя го гледаше със странно зрял поглед; в момента приличаше повече на майка, отколкото на дъщеря.
Той протегна ръце и я прегърна здраво.
— Кой, Джелка? Кой е пристигнал?
Тя протегна ръка, свали ръцете му от раменете си, задържа ги в своите и ги обърна с дланите нагоре. Силни, изящни ръце.
— Е? — подсказа й той през смях, обзет от нетърпение. — Кажи кой!
— Генерал Ноченци.
— А… — той тежко се отпусна назад.
— В къщата е. Да го доведа ли?
Той я погледна разсеяно, после кимна.
— Да. Ще е хубаво пак да се видим с Виторио.
Гледаше я как тръгва, след това обърна взор към морето.
Ноченци. Това можеше да означава само едно. Бяха дошли за главата му.
Приятелите му го държаха в течение. Бяха му казали за разрастващите се настоявания за „правосъдие“ по повод случая Леман. По-късно бяха плъзнали и слухове, че Камарата смята да го обвини в убийство. Е, значи Тангът се бе поддал на този натиск. И той, Толонен, щеше да отговаря за онова, което беше извършил.
Потръпна — помисли си за Джелка, след това се обърна и видя, че Ноченци вече беше тук, застанал на пясъка край ъгъла на къщата, тикнал фуражка под мишница.
— Кнут…
Двамата се прегърнаха топло, после са отделиха един от друг и няколко секунди само се гледаха. След това Толонен сведе поглед.
— Знам защо си дошъл.
Ноченци се разсмя със странен смях.
— Четете заповедите ми, така ли, генерале?
Толонен отново срещна погледа му; след това поклати глава.
— Просто ШИ Толонен. Сега ти си генерал.
Виторио Ноченци се взря в него за миг, после се усмихна.
— Да седнем, а? Джелка каза, че ще донесе пресен ЧА.
Седнаха — не с лице един към друг, а и двамата обърнати към морето.
Виторио Ноченци забеляза книгата, захлупена върху масата.
— Какво четеш, Кнут?
Толонен му подаде старата, подвързана с кожа книга и забеляза, че се усмихва. Това беше „ЧАН ШУ“ — „Изкуството на войната“ — от Сун Цу, от III в. пр.н.е., в превода на Клавел.
— Казват, че воините на Чин били луди. Влизали в битка без оръжие.
Толонен се разсмя.
— Да, Виторио, но са били цял милион. Нито пък някога са вкусвали поражението.
Последва миг на напрегнато мълчание, след това Толонен се обърна с лице към стария си приятел.
— Кажи ми направо, Виторио. Така ли е, както се страхувам? Ще плащам за стореното, така ли?
Ноченци го погледна.
— Леман заслужаваше онова, което ти стори с него. Мнозина вярват в това.
— Да — настоя Толонен. — Но ще плащам ли?
Наследникът му се втренчи в човека, на когото бе служил почти четвърт век, и се усмихна.
— Каза, че знаеш защо съм дошъл, Кнут. Само че не си познал. Не съм дошъл за главата ти. Дойдох, защото Тангът те вика.
Ли Юан изкрещя и се събуди в полумрака — сърцето му биеше като лудо, усещането, че все още язди черния кон, беше толкова живо, ароматът на сливов цвят изпълваше ноздрите му.
Той потръпна и се надигна — бе усетил лепкавата топлина по слабините си. По челото и гърдите му блестяха капчици пот. Атлазените чаршафи под него също бяха пропити с пот. Изстена тихо и скри лице в шепите си. Фей Йен… Яздеше с Фей Йен. Яздеха все по-бързо и по-бързо, надолу, надолу по полегатия склон, докато накрая конят му — с отскок, с мощно разтегливо движение, което дори и сега усещаше — се бе метнал към препятствието.
Отметна чаршафите и се погледна в полумрака. Пенисът му все още бе набъбнал от кръв, но сега беше отпуснат. Потръпна леко, протегна ръка и докосна влагата. Сладникавият мирис на собственото му семе бе силен, смесваше се с изчезващия аромат на сливов цвят. Объркан, вдъхна дълбоко, после си спомни. Копринената кърпичка, която му бе дала, беше на нощната масичка и парфюмът пръскаше аромат из стаята.
Погледна широкия циферблат от слонова кост на будилника. Тъкмо бе минало четири часа. Стана и понечи да тръгне към банята, но откъм вратата се чуха звуци, след това — приглушено почукване.
Ли Юан метна завивката върху леглото, после намъкна халат.
— Влез!
Нан Хо бе застанал на вратата с наведена глава и фенер в ръка.
— Добре ли сте, принц Юан?
Нан Хо беше личният му прислужник — бе началник на осем по-млади прислужници в домакинството.
— Беше… — той сви рамене. — Беше просто сън, Нан Хо. Добре съм.
Той погледна леглото, след това, леко смутен от молбата си, добави:
— Би ли донесъл чисти чаршафи, Нан Хо? Аз…
Рязко се извърна настрани — бе се усетил, че държи в ръка кърпичката на Фей Йен.
Нан Хо го погледна, после погледна леглото и се поклони.
— Идвам след малко, принц Юан — след това се поколеба. — Има ли… — наклони леко глава на една страна, сякаш онова, което смяташе да каже, му създаваше трудности. — Има ли нещо, което бих могъл да уредя за вас, принц Юан?
Ли Юан преглътна и поклати глава.
— Не разбирам, Нан Хо. Какво би могъл да уредиш по това време?
Нан Хо влезе в стаята и притвори вратата зад себе си. После добави с по-тих глас:
— Може би принцът би желал Перлено сърце да дойде да се погрижи за него?
Перлено сърце беше една от прислужничките. Младо момиче на петнадесет години.
— Защо да искам Перлено сърце… — започна той, след това се сети какво искаше да каже Нан Хо и отмести поглед.
— Е, ваше височество?
Сдържа гнева, който се надигна в него, и се постара гласът му да прозвучи спокойно:
— Просто донеси чисти чаршафи, Нан Хо. Ще ти съобщя, ако имам нужда от нещо друго.
Нан Хо се поклони ниско и тръгна да изпълнява поръчката. Едва когато той излезе, Ли Юан погледна мократа кърпичка в ръцете си и осъзна, че се е избърсал с нея.
Чен стоеше гол на опашката и чакаше реда си. На табелата над вратата пишеше „ОБЕЗЗАРАЗЯВАНЕ“. Надписът на английски беше черен. Под него с големи червени йероглифи, бе изписано същото на мандарин. Чен се огледа и забеляза, че това е една от редките табелки тук с надпис и на английски. През пречиствателната станция в Лодз минаваха повече от 300 000 души на ден и почти всички бяха ХАН. Беше доста странно. Неочаквано.
Зад вратата имаше душове и дезинфекциращи вани — примитивни, но ефективни решения на проблема за обеззаразяването на милиони работници всяка седмица.
Ситнеше натам, без да обръща внимание на голотата си и на голотата на заобикалящите го. Едва устояваше на изкушението да почеше кръпката от присадена кожа под лявото си ухо. Един страж ХУН МАО го бутна грубо през вратата и също като онези пред него Чен сведе глава и тръгна бавно под жилещия мраз на душовете, после — по стълбите надолу към басейна; задържа дъх и се гмурна.
След това излезе навън, на дневна светлина, цял настръхнал. Друг страж му бутна в ръцете вързоп дрехи — препаска, бозав гащеризон и шапка — и после се нареди на нова опашка.
— Тон Чу?
Отвърна на псевдонима си и си проби път напред, за да вземе картата си за самоличност и багажа; прегледа го набързо, за да се увери, че не са конфискували далекогледа. След това намери едно по-празно място и стиснал картата между зъбите си и бохчата — между краката си, бързо се облече.
Последва потока от хора — едни от хилядите еднакво облечени. В края на дълго шосе, оградено със стени, тълпата се изсипваше на широк площад. Това беше мястото на потегляне. И отново всички табели бяха на КУО-Ю, т.е. на мандарин. Чен се обърна и погледна назад — за първи път видя издигащата се над тях стена на Града — бяла, простираща се на всички страни, сякаш безкрайна. После погледна надолу, търсейки йероглифа, който бе научил — ХСИЯ, ръка. Видя го, проправи си път по рампата и спря на бариерата, за да покаже картата си.
Влакът бе претъпкан. Набута се вътре с извинителна усмивка и се запромъква напред, след това се извърна и зачака.
Не му се наложи да чака много. Влакът беше претъпкан и ужасно задушен — миризмата на дезинфекцираните тела тегнеше във въздуха, — ала беше бърз. Само за час той стигна до плантация ХСИЯ, препъна се на слизане — част от тълпата, която бавно се стече по рампата навън, на открито.
Във въздуха витаеше слаб неприятен мирис — все едно на нещо застояло или загоряло. Чен вдигна поглед, после бързо го заби отново в земята — очите му не бяха свикнали със силната светлина. Слънцето блестеше над главите им — огромен, горящ кръг от светлина; много по-голямо, много по-ярко, отколкото си го спомняше. Пред него се простираше земя, която сякаш нямаше край — плоска, широка, зелена. По-зелена, много по-зелена, отколкото си я бе представял някога.
Усмихна се. На Уан Ти гледката сигурно щеше да й се понрави. Винаги бе казвала, че много би й харесало да живее навън, под слънцето и под звездите, с крака, здраво стъпили върху черната земя. Както някога бяха живели прадедите им.
За миг усмивката на Чен се разшири — мислеше за нея, за Джиян, за бебето, което бе на път, после лицето му се проясни и той прогони тази мисъл. Сега беше Тон Чу и нямаше семейство. Тон Чу, свален от нивата. Тон Чу. Докато всичко това свършеше.
Тълпата забави ход. Оформи се нова опашка. Чен зачака търпеливо, знаеше, че само търпението щеше да му помогне да избута дните, които се задаваха. Доближи се до бариерата и стражът му избърбори нещо на КУО-Ю. Поклати глава.
— Нов съм — обясни той. — Говоря само английски. Нали разбираш, ЙИН КУО.
Стражът се разсмя, обърна се и каза нещо на един от колегите си — отново на мандарин. Другият също се разсмя и огледа Чен отгоре до долу, след това каза нещо, което накара първия да се засмее грубо. И двамата бяха ХУН МАО.
Подаде на стража пропуска си и зачака, докато онзи го оглеждаше най-подробно; после, важничейки, включи комуникатора за двойна проверка. Бе почти разочарован, че всичко се оказа наред.
— Пази се, ХАН — стражът бутна картата обратно в ръцете му.
Продължи след потока с наведена глава.
— ЧИЯО ШЕН МЕ МИН ЦУ?
Чен вдигна поглед — очакваше пак да види някой страж, но младежът, който го бе заговорил, бе облечен в бозавите дрехи на полеви работник. Нещо повече — беше ХУН МАО. Първият ХУН МАО, когото виждаше тук и който не беше страж.
Изгледа младежа отгоре до долу и обратно, след това му отговори:
— Извинете. Много слабо говоря мандарин.
Младежът имаше продълговато лице и кръгли, воднистосини очи. Косата му беше тъмна, ала прошарена, а устата му бе изкривена, все едно че беше прекарал инсулт. Но беше твърде млад, твърде здрав, за да има неприятности със сърцето. Кривата уста се усмихна, а очите му зашариха по него също толкова внимателно, колкото преди това — и тези на Чен.
— Казвам се Павел — каза младежът и лекичко сведе глава. — Питах те ти как се казваш.
— Тон Чу — отвърна Чен и чак тогава осъзна колко лесно му бе дошло на езика.
Павел пое едната от ръцете му, обърна я с дланта нагоре и я огледа.
— Така си и мислех — каза той и я пусна. — Нов си тук.
Чен се усмихна. Имаше неща, които не можеха да се фалшифицират — например мазолите по дланите.
— Беглец съм от нивата — обади се той. — Когато баща ми умря, взех заеми, за да го погреба. И се забърках с един мафиот. Знаеш как е.
Павел се вгледа в него за миг — воднистосините му очи се опитваха да прозрат що за човек е. После кривата уста отново се усмихна.
— Хайде, Тон Чу. Имаш нужда някой да те разведе наоколо. В нашата барака има свободно легло. Можеш да къртиш при нас, ако искаш.
Павел потегли веднага встрани от бавния поток на новопристигналите. Едва когато се обърна, Чен забеляза и още нещо в него. Имаше гърбица и гръбнакът му беше неестествено изкривен. Онова, което Чен бе взел за учтив поклон, беше естествената походка на младежа. Чен бързо го последва и го настигна. Докато вървяха из калта, Павел започна да му обяснява как стоят нещата в плантацията.
— Как позна, че съм нов?
Павел му хвърли кос поглед.
— По походката ти. По това как ти стоят дрехите. По това как се мръщиш на слънцето. О, има стотици дребни признаци. С какво си се занимавал там, горе? Имаш силни ръце. Това не са ръце на чиновник.
— Но и на селянин не са, така ли?
Павел се разсмя и отметна глава. Докато го гледаше, Чен реши, че го харесва. Изглеждаше тъпичък, но акълът му сечеше. И то много.
— А ти откъде си, Павел?
Павел изсумтя и отмести поглед към ширналата се равнина.
— Аз ли? Аз съм роден тук.
— Тук?!
Павел се усмихна с кривата си усмивка и кимна.
— Да, тук. Сред тези поля.
Пред тях сред зеленината имаше дупка. Дълга черна черта, която прерязваше пътя им. Пътеката извеждаше на дървен мост. По средата на моста Чен спря и погледна надолу.
Павел се приближи до него и също погледна натам, сякаш очакваше да види във водата нещо необикновено.
— Какво има? — попита той.
Чен се засмя.
— Нищо. Няма нищо — но бе осъзнал, че никога преди не бе виждал водата да тече така. Кранове, вани, басейни — друго не беше виждал през живота си. Това го накара да се чувства странно. Някак си непълноценен.
Павел го погледна и се засмя.
— Та какво, казваш, си работил?
Продължиха. Полето, което бяха прекосили, беше незасято, но зад моста беше по-различно. Дълги редици от работници — по петстотин, може би хиляда във всяка редица — се простираха сред ширналата се зеленина, наведени напред, с огромни плетени кошници на гърбовете. Шапките им ги караха да изглеждат като хилядата копия на една и съща машина, и все пак, всеки мъж или жена тук бяха личности като самия него.
На един кръстопът, където пътеката се срещаше с друга, група мъже се излежаваха край един електрокар. Те бяха облечени по-различно — в спретнати черни панталони и сака в кралскосиньо. На главите си носеха черни широкополи шапки с копринени пискюли, които висяха отзад, а на раменете на повечето имаше и пушки — ДЕНГ, забеляза Чен. Щом той и Павел се приближиха, онези сякаш се поразмърдаха.
Павел докосна Чен по ръката и прошепна:
— Не откъсвай очи от земята и продължавай да вървиш. Не спирай, освен ако специално не ти наредят.
Чен направи точно така. Но въпреки това двама от мъжете се отделиха от групата и им преградиха пътя. Бяха едри и груби на вид; и двамата бяха ХАН.
— Кой е този, Павел? — попита единият.
Младежът продължаваше да си държи главата наведена.
— Това е Тон Чу, ШИ Тен. Водя го да се регистрира.
Тен се засмя хапливо и погледна другаря си.
— Май малко си пообъркал пътя, Павел. Регистрацията е там, отзад, тъкмо откъдето идвате. Да не би да са я преместили, откакто ходих там за последно?
Онези около електрокара се разсмяха.
Чен погледна младежа и забеляза, че той преглътна нервно. Но още не беше свършил:
— Простете, ШИ Тен. В нормалния случай би било така. Но Тон Чу е заместник. Той е бил изтеглен, за да попълни мястото, останало свободно след злощастната смърт на полевия надзирател Сун. Наредиха ми да го заведа направо при действащия надзирател Мин. Мин ще попълни специалните документи за регистрация.
Тен замълча, после отстъпи встрани.
— Хайде тогава, движение. След час и двамата да сте на полето, разбрахте ли ме?
Павел наведе глава и забърза напред. Чен го последва, забил поглед в земята.
— Кои бяха тези? — попита Чен, когато вече не можеха да ги чуят.
— Тен Фу и Чан Ян. Те са хора на надзирателя. Той е отвратително създание. Мисли се за кой знае какво. За наш късмет много малко разбира нещата тук. Но това важи за по-голямата част от тях. Няма и един от тези стражи, които да има малко мозък. Ако се владееш, можеш да ги убедиш в каквото си искаш.
Чен кимна.
— Обаче те беше страх. Рискува заради мене. Много съм ти благодарен за това, Павел.
Павел си пое дълбоко дъх.
— Не толкова заради тебе, Тон Чу, а заради всички нас. Казват, че духовете на мъртвите нямат сенки, но смъртта на полевия надзирател Сун и жена му потопиха това място в мрак, който никой не би могъл да разсее.
Чен го погледна замислено.
— Разбирам.
— Някой път ще ти разкажа — погледна го младежът.
Продължиха да вървят. Пред тях, някъде на около десетина ЛИ в далечината, една сграда нарушаваше правата линия на хоризонта — голяма пагода на три етажа.
— Това какво е? — попита след малко Чен.
Павел дори не си направи труда да погледне.
— А, онова там ли? Къщата на надзирателя.
Докато гледаше, от полетата край къщата се надигна бледо петънце и започна да идва към тях. Хеликоптер на охраната. След секунди се разнесе и звукът на моторите му — отначало приглушен, но с всеки миг ставаше все по-силен и по-силен. Минути по-късно той мина над главите им; сянката му се носеше през нивите.
Чен погледна към къщата на надзирателя и кимна на себе си. Е, ШИ БЕРГСОН — помисли си той. — ЩЕ РАЗУЗНАЯ КАКВОТО МОГА ЗА ТОВА МЯСТО. ПОСЛЕ ЩЕ ТИ ДОЙДА НА ГОСТИ. И ЩЕ РАЗБЕРА ДАЛИ СИ ОНЗИ, ЗА КОГОТО ТЕ МИСЛИМ.
Де Вор погледна през прозореца на хеликоптера — той се носеше над нивите на юг; пръстите на едната му ръка разсеяно обхождаха повърхността на предмета, който държеше в другата.
— Какво е това?
Гласът беше студен, лишен от всякаква интонация, и от него те полазваха тръпки, но Де Вор вече му беше свикнал. Това бе гласът на мъртвия му приятел. Обърна се и погледна сина на Леман, албиноса, после му подаде мъничката кутийка от розов кварц.
— Дъглас ми я подари за запознанството. Забеляза колко много й се възхищавам.
Леман я огледа и му я подаде.
— А ти какво му подари?
— Изпратих му копие на „Играта УЕЙ ЧИ“ от Пекорини и Шу. Изданието на Лонгман от 1929 година.
Леман се замисли за момент.
— Изглежда доста странен подарък. Дъглас не играе УЕЙ ЧИ.
— Не, но трябва да се научи. Всички мъже — всички мъже, които са ми равни по способности — трябва да играят — Де Вор тикна кутийката в джоба на сакото си. — Ти играеш ли, Стефан?
Леман бавно извърна глава и накрая погледна Де Вор в очите. Мъртвите очи на албиноса сякаш го пронизваха.
— А ти как мислиш?
Де Вор се усмихна.
— Мисля, че играеш. Бих казал, че си добър играч. Неортодоксален, ала добър.
Леман изобщо не реагира. Извърна глава към предното стъкло. СЪЩО КАТО МАШИНА — помисли си Де Вор. Това момче го плашеше, но и по странен начин много му харесваше. — БИХ МОГЪЛ ДА НАПРАВЯ НЕЩО ОТ ТЕБЕ, СТИГА ДА ИМАМ ВРЕМЕ.
Отлитаха към Швейцарската пустош — щяха да се срещнат с Вайс и да огледат как върви строежът на първата крепост.
Де Вор отново погледна през прозореца. Далече долу две фигури се влачеха по една от пътеките. Полеви работници — шапките им ги караха да изглеждат като две мънички черни камъчета от УЕЙ ЧИ на фона на квадратите на нивите. После те изчезнаха и хеликоптерът се заиздига, завивайки надясно.
Откакто се бе върнал от събранието у Дъглас, беше много зает. Историята със сина на Леман беше пълна изненада, но той бързо се съвзе. Използвайки контактите си с охраната, успя да проследи майката; разследва миналото й и откри за нея неща, които никой друг от непосредственото й обкръжение в момента не знаеше. Беше изпратил при нея свой човек, който й съобщи какво знаят.
И сега тя беше негова. Негов проводник. Може би един начин да се контролира Стефан Леман, ако вземе да прави бели.
Де Вор се усмихна и отново се обърна към младежа:
— Може би трябва да изиграем някой път една игра?
Леман дори не го и погледна.
— Не.
Де Вор се втренчи в младежа за миг, после отмести поглед. Значи той разбира, помисли си. Знае каква голяма част от характера на човека се оглежда в огледалото на дъската и камъчетата. И все пак този отказ казва доста неща за него. По-предпазлив е от баща си. По-студен. По-пресметлив. ДА, А И СЕ ХВАЩАМ НА БАС, ЧЕ Е СТРАШНО ДОБЪР НА УЕЙ ЧИ. СРАМОТА Е, ЧЕ НЕ ИСКА ДА ИГРАЕ. ПРЕДИЗВИКАТЕЛСТВОТО ЩЕШЕ ДА СИ ГО БИВА.
Пътуването им отне по-малко от час. Вайс ги посрещна в купола за приземяване, облечен с кожено палто и ръкавици — гореше от нетърпение да си свърши работата и да се махне. Де Вор го забеляза и реши да го позадържи — да си поиграе със страховете и с несигурността му.
— Надявам се, че ще хапнете с нас, ШИ Вайс?
Забеляза вътрешното колебание на Вайс; забеляза как преценява какво би му навредило, ако откаже, и го претегля срещу собственото си неудобство. Банкер. Винаги и преди всичко банкер.
— Е? — настоя Де Вор и наклони везните към отказ.
— Имам среща в шест часа.
Едва беше минало един. Де Вор го хвана за лакътя и го поведе към изхода.
— Значи имаме много време, нали? Елате. Не знам за вас, ШИ Вайс, но аз умирам от глад.
Тук бяха на височина почти 13 000 фута и извън купола на площадката за приземяване беше студено, а слънцето се губеше зад дебела облачна покривка. Базата Ландек беше малко по-нагоре по планинския склон — обширно сплескано полукълбо; бляскавата му белота се сливаше със заобикалящия го сняг и лед. Под покрива му вече бе започнал строежът на крепостта.
— Красива гледка, не смятате ли, майоре? — каза Вайс, щом излязоха на снега. Дъхът му се кълбеше в студения въздух.
Де Вор се усмихна и се огледа.
— Прав сте, Вайс — каза той и си отбеляза, че Вайс отново се бе обърнал към него с истинското му име. — Красиво е — но знаеше, че Вайс говори за базата горе, а не за естествената красота на пейзажа.
Намираха се на източния склон на обширна ледникова долина — огромен окоп, дълбок повече от две ЛИ и широк една. Спускаше се на северозапад, обкръжена от всички страни от резките силуети на планинските върхове. Облаци засенчваха хоризонта, но това не намаляваше чистотата на пейзажа. Тази земя бе недокосната, първична. Тук се чувстваше у дома.
Спря сред снежната равнина точно под базата и внимателно разгледа огромния, подобен на щит купол — мислеше за седемте големи гарнизона на охраната, обкръжили Швейцарската пустош като седем черни камъчета върху гигантска дъска. Предимството на Танга. Той се засмя тихо. Е, вече бе поставил първото бяло камъче. Голямата игра бе започнала.
Стражите, облечени с пълно камуфлажно облекло за сняг, ги въведоха вътре и ги претърсиха. Де Вор се подчини търпеливо и се усмихна на стража, когато онзи му върна кутийката. Само Вайс изглеждаше разстроен.
— Това наистина ли е необходимо? — изпухтя той раздразнено към Де Вор, докато войникът го претърсваше.
— Необходимо е, уверявам ви, ШИ Вайс. Едно мъничко устройство може да пръсне този купол на парчета. А после хората зад вас много ще се ядосат, че не сме взели предпазни мерки — той се засмя. — Вие, банкерите, не мислите ли така? Не приемате ли винаги, че се е случило най-лошото, и после не действате ли в съответствие с това?
Вайс сведе глава в знак за отстъпление, но Де Вор все още не се чувстваше щастлив.
Една врата след зоната на охраната водеше навътре в самия купол. Навсякъде из него бяха издигнати подвижни фабрики и навсякъде здраво работеха хора — изработваха основното оборудване на базата. Но истинската работа се извършваше под краката им — в сърцето на планината. Там, долу, сред твърдата скала прокопаваха тунелите и залите на база Ламбек. Когато я довършеха, от въздуха нищо нямаше да се вижда.
Прекосиха залата. В далечния й край паравани отделяха една част от купола от останалата. Тук беше временното жилище на първите наемници на Де Вор. Тук те спяха, ядяха и се упражняваха, докато не изкопаеха по-добри квартири долу в скалите.
Де Вор се обърна към Вайс и Леман и посочи входа.
— Ще ядем с нашите хора — каза той и забеляза — както бе и очаквал — колко тази новина разстрои Вайс. Предполагаше нещо по-специално.
Де Вор се вгледа в него замислено. ДА, ОБИЧАШ ДА ТИ Е УДОБНО, НАЛИ, ВАЙС? А ВСИЧКО ТОВА — ПЛАНИНИТЕ, СТУДЪТ, УСИЛЕНАТА ПОДГОТОВКА — ИМА МНОГО МАЛКО ЗНАЧЕНИЕ В СРАВНЕНИЕ С УДОБСТВОТО ТИ. СЪРЦЕТО ТИ Е ПРИ ХАН-ОПЕРАТА И ПРИ МАЛКИТЕ МОМЧЕНЦА, А НЕ С РЕВОЛЮЦИЯТА. ЩЕ ТЕ ДЪРЖА ПОД ОКО, ВАЙС. ЩЕ ТЕ ДЪРЖА ПОД ОКО КАТО ЯСТРЕБ! ЗАЩОТО ТИ СИ НАИ-СЛАБОТО ЗВЕНО. АКО НЕЩО СЕ ОБЪРКА, ТИ ПРЪВ ЩЕ СЕ ПРОПУКАШ.
Влезе вътре последен. Дежурният офицер го поздрави. Нормално той би се обърнал към него с „майоре“, но щом видя Вайс, просто се поклони ниско, обърна се и ги поведе към мястото за хранене.
ДОБРЕ — помисли си Де Вор. — МАКАР ЧЕ В МОМЕНТА ПОЧТИ НЯМА ЗНАЧЕНИЕ, ХАРЕСВАТ МИ ХОРАТА, КОИТО МОГАТ ДА СИ ДЪРЖАТ ЕЗИКА ЗАД ЗЪБИТЕ.
Седнаха на пейките зад една от грубите дървени маси.
— Е, ШИ Вайс? Какво бихте искали за обяд?
Готвачът се поклони и подаде на Вайс листа с менюто. Де Вор криеше колко му е забавно, като знаеше какво е изписано там. Всичките ястия бяха прости — войнишка храна; забеляза как лицето на Вайс за миг се изкриви от погнуса. Той подаде листа на готвача и се обърна към Де Вор:
— Ако нямате нищо против, не искам нищо. Но вие двамата яжте. Ще ви разкажа какво стана до този момент.
Де Вор си поръча, обърна се и погледна Леман.
— И аз искам същото.
— Добре — той отново се обърна към Вайс: — Е, разкажете ми, ШИ Вайс, какво става тук.
Вайс се наведе и снижи глас:
— Имаше проблем.
— Проблем?
— Дучек. Отказва да прекарва парите си през сметките на плантацията.
— Разбирам. И какво предприехте?
Вайс се усмихна широко, явно горд от собствената си изобретателност.
— Пренасочих ги — през разни сметки за въоръжение на охраната.
Де Вор се замисли върху това, после се усмихна.
— Хубаво. Всъщност даже е много по-добре. Не биха и сънували, че използваме собствените им сметки.
Вайс кимна и се облегна назад.
— Точно това си помислих и аз.
Поради замесените огромни суми се налагаше да внимават много при планиране на маршрутите, по които парите стигаха до Де Вор. Финансите на Чун Куо бяха здраво оплетени и всяко по-голямо придвижване на пари нямаше как да не бъде забелязано от министерството на Танга — ХУ ПУ, — отговорно за надзора на всички трансфери на капитал, което осигуряваше Тангът да получава петдесет процента от печалбата на всяка трансакция.
Още от самото начало бяха решили, че ще е най-безопасно да придвижват парите открито. Всеки опит да потулят препращането на подобни суми би бил забелязан и разследван, но при нормалното придвижване — при положение че и Тангът си получава дължимото — никой нямаше да се усъмни. Това означаваше, че Тангът всъщност ще получава почти седемдесет процента от онова, което отпускаха, но това се включваше в бюджета.
Вайс и малката му група работеха директно със спонсорите и нагласиха нещата. Първо, разделиха трансферите на по-малки, по-небиещи на очи суми, после ги маскираха като плащания за извършена работа на по-малки компании. Оттам те бяха пренасочвани и разбивани на още по-малки суми — и този процес се повтаряше някъде между десет и петнадесет пъти, преди парите да пристигнат най-накрая при Де Вор. Да, процесът беше доста скъп, но бе необходим, за да не могат да бъдат проследени седмината най-големи спонсори. Налагаше се да се дават рушвети по целия маршрут, да се правят „дарения“ на алчните чиновници. Ако парите се пращаха директно, проектът щеше да струва една четвърт от поисканата от Де Вор сума. Но рискът да ги открият би бил сто пъти по-голям.
— Прекрасна работа сте свършили, ШИ Вайс — Де Вор се облегна назад, за да може готвачът да остави чинията пред него. — Попитах ШИ Дъглас дали не би могъл по някакъв начин да покаже колко сме доволни.
Забеляза колко доволен бе Вайс, след това погледна надолу, взе пръчиците и ги заби в купчината задушени бъбреци със зеленчук.
Де Вор гледаше как се издига хеликоптерът на Вайс и се насочва на север — отново към сигурността на Града. Нетърпението на банкера едновременно го бе раздразнило и позабавлявало. Беше толкова типично за хората като него. Липсваше им всякакво въображение. Например всичкото онова, което го издърдори за „Нова надежда“ — всичкото беше толкова кухо. Но може би това беше за късмет. Защото ако се досетеха — ако само един от тях успееше да прозре накъде всъщност води всичко това…
Засмя се и се обърна към младежа:
— Иска ли ти се да се поразходиш, Стефан? Според мене този студ би ни накарал да живнем.
— Би ми било приятно.
Отговорът го изненада. Беше започнал да мисли, че на този, малкия, нищо не му харесва.
Отминаха купола и излязоха на широк перваз от покрита с лед скала, който някога, много, много отдавна е бил път. От тази точка се виждаше как долината започва да криволичи на запад. Далеч надолу по планинския склон растяха гори, но тук, горе, имаше само сняг и лед. Те бяха над света.
Сред кънтящия въздух, заобиколен от суровото великолепие на планината, той виждаше ясно всичко. „Нова надежда“ беше нещо много повече от ново начало. За Седмината това щеше да бъде началото на края. Колегите му — Вайс, Муър, Дучек, дори Бердичев — виждаха в него главно символ, флагмански кораб на тяхната кауза, но той беше нещо повече. Той бе практически приложимо нещо. Ако успееше — ако с него можеха да се завладяват нови светове, — контролът щеше да се изплъзне от ръцете на Седмината.
И те го знаеха. Ли Шай Тун го знаеше и преди три години, когато бе извикал лидерите на Камарата при себе си и неочаквано им бе предоставил тази отстъпка. Но старецът нямаше избор. Убийството на Леман бе разбудило гнездото на осите. Това беше единственото нещо, което можеше да направи Тангът, за да предотврати войната.
Но въпреки това никой от неговите другари конспиратори не бе схванал какво ВСЪЩНОСТ означаваше този кораб. Те не си представяха напълно промените, които предстояха — огромната и бърза метаморфоза, която щеше да връхлети плътно преплетената им общност от тридесет и девет милиарда души. Науката, толкова дълго задържана от Декрета, нямаше да разцъфти — тя щеше да избухне. Когато човечеството литнеше сред звездите, това нямаше да е „разпръсване“ — както мнозина го наричаха; това щеше да е разтърсване. Всякакво истинско сцепление щеше да се изгуби. Седмината го знаеха. Но малцина освен тях вече го разбираха. Мислеха си, че бъдещето ще е продължение на миналото. Нямаше да е така. Щеше да е нещо съвсем ново. Нещо изцяло и обезпокоително ново.
Новият век, ако дойдеше, щеше да е век на гротески и готически чудеса. На магически преобразования. Мутацията щеше да се превърне в норма.
Ако дойдеше.
— Ти защо разиграваше Вайс?
Де Вор се обърна и погледна младежа. Вписваше се съвършено в околната среда. Очите му, бледността на неговата плът — всичко в него изглеждаше на място тук. Той беше като някакво диво създание — белка или снежна лисица. Хищник.
Де Вор се усмихна.
— Бяха ми казали, че Вайс е слаб. Мекушав. Исках сам да се убедя дали е така.
— Какво си чувал?
Де Вор му разказа за записа, с който се беше сдобил. Показваше Вайс в леглото с две млади момчета — известни звезди от ХАН-операта. Това му беше слабото място — слабост, в която се впускаше доста често, ако докладите не лъжеха.
— Можем ли тогава да му имаме доверие?
— Нямаме избор. Вайс е единственият, който разполага и с ноу-хау, и с контакти.
— Разбирам.
Де Вор се обърна и отново се вгледа в пейзажа. Спомни си как стоеше тук с Бердичев почти преди година, когато за първи път очертаха плана; припомни си как стояха тук и заедно гледаха залеза; колко уплашен бе Сорен; как внезапно падналият мрак изцяло бе променил настроението му. Но той го беше очаквал. В края на краищата, Бердичев си беше типичен пример за стария човек. В дъното, под всичко, те всъщност си бяха същите онези първобитни същества. Все още бяха покатерили се по дърветата обитатели на горите, които гледаха как денят кърви над равнината долу и които се страхуваха от тъмното. Техните настроения, самата им същност се оформяха по образци, много по-стари от самата човешка раса. От бавното кръжене на Земята около Слънцето. От неизменното редуване на мрак и светлина, на топло и студено.
През новия век щеше да бъде различно. Щеше да се появи същество, свободно от всичко това. Същество без окови. Същество на волята, неоформено от околната среда. Същество, чието място беше в Космоса.
Нека си изживеят романтичния етап на разпръскването, на новите, неопетнени светове. На отново и отново откривания рай. Неговите мечти бяха по-други и яздеха техните. Той мечтаеше за нови хора. По-добри, по-съвършени, ПО-ЧИСТИ създания.
Отново се сети за записа с Вайс; за образа на голия финансист, възседнал младото момче; движенията му бяха задъхани, лицето му — напрегнато от нужда. КАКВА СЛАБОСТ — помисли си той. Колко жалко е да си роб на нагона.
В мечтата си за новия век той виждаше човека освободен от всички подобни слабости. Неговият нов човек ще е пречистен от нагона. Кръвта му ще тече чиста като ледените потоци на крайния Север.
— Великолепно е. Такава чистота. Такова съвършенство.
Погледна младежа изненадано, после се разсмя. Да, те толкова много си приличаха — всичките бяха еднакви: първобитен човек, непроменен от хилядолетията на т.нар. цивилизация. Всичките до един може би, но не и този тук.
— Да — каза той след миг. Усещаше, че момчето му става близко. — Величествено е, нали?
Вратата, арка от мрак, извеждаше в просторна, лошо осветена зала. За миг Толонен си помисли, че е навлязъл в самата Глина. Широки стъпала водеха надолу към голата земя. Таванът бе високо над него. Но тук беше твърде светло, макар и мрачно; твърде чисто, макар и подът да беше от гола пръст. И там, на по-малко от половин ЛИ от него, беше древният стадион — по високите му вити стени тук-там падаха сенки, огромните вити арки на огромните прозорци бяха черни като безлунна нощ.
Колизеят. Сърцето на старата империя ТА ЦИН.
Той слезе долу и прекоси пространството, избра наслуки една арка — знаеше, че всички те водят към центъра.
Чувстваше се като на показ. Чувстваше се като човек, вървящ в сянката на смъртта.
Влезе под арката — усещаше колко тежък бе камъкът над него. Арката го караше да изглежда като джудже — беше висока пет пъти колкото него, дори повече. Три огромни пласта от арки, една над друга, покрити с широка, неравна, древна каменна стена.
Усети времето, усети някаква сила, стара като самото време. Хилядолетната постройка, паметник на силата, на смъртта и на империята, го караше да изпитва леко страхопочитание и той разбра защо Тангът е избрал да се срещне с него именно тук.
— Значи дойде…
Толонен спря на ръба на вътрешната арка и присви очи срещу мрака в центъра — опитваше се да съзре силуета на своя господар.
— Тромави чудовища — това бяха те, нали?
Ли Шай Тун излезе от съседната арка. По негов сигнал светнаха фенерите и изведнъж Централният амфитеатър се разкри. Беше огромен, чудовищен, варварски. От него лъхаше груба сила.
Толонен мълчеше и чакаше. И докато чакаше, мислеше за болката и смъртта, които тази сграда бе построена да подслони. Този мрак бе напоен с толкова много сурова агресия. Толкова топла кръв се бе проляла тук за забавление.
— Значи, разбираш? — обади се Тангът и за първи път обърна лице към него. В очите му имаше сълзи.
Разбра, че няма сили да му отговори.
— Какво има, ЧИЕ ХСИЯ? Какво искате от мене?
Ли Шай Тун пое дълбоко въздух, вдигна ръка и посочи сградата около тях.
— Искаха да ме накарат да мисля, че ти си като това място тук. Също толкова безмозъчно хладнокръвен. Също толкова брутален. Знаеше ли го?
Искаше му се да попита: „КОЙ? КОЙ Е ИСКАЛ ДА ПОВЯРВАШ В ТОВА?“, но просто кимна и продължи да слуша.
— Обаче… Твърде добре те познавам, Кнут. Ти си човек, изпълнен с грижа. И с любов.
Толонен потрепери, трогнат от думите на Танга.
Тангът се приближи; застана лице в лице със своя генерал; дъхът им се смеси.
— Онова, което направи, беше грешка. Голяма грешка.
После той изненадващо се наведе напред, целуна Толонен по бузата и го прегърна. Гласът му се сниши до шепот:
— Но аз ти благодаря, Кнут. Благодаря ти, най-скъпи мой приятелю. Ти отговори на скръбта ми като брат.
Толонен стоеше там изненадан и гледаше господаря си в очите, след това сведе глава; старата топлота бликна в него. Толкова дълго, толкова трудно бе това изгнание.
Коленичи пред Ли Шай Тун и сведе покорно глава.
— Кажете ми какво искате, ЧИЕ ХСИЯ. Нека пак да ви служа.
— Стани, стари приятелю. Стани.
— Не и преди да ми кажете, че ми прощавате.
Последва миг тишина; после Ли Шай Тун постави ръце на раменете на Толонен.
— Не мога да те възстановя на стария ти пост. Трябва да го разбереш. Що се отнася до прощаване — няма какво да ти прощавам. Ще трябва първо на себе си да простя — той се усмихна тъжно. — Изгнанието ти свърши, Кнут. Можеш да се върнеш у дома. А сега стани.
Толонен продължаваше да стои на колене.
— Ставай, глупако. Ставай. Да не мислиш, че ще оставя най-способния си приятел да гние в бездействие? — сега Тангът се смееше с тих, почти детски смях. — Да, стари глупако, да. Имам работа за тебе.
Беше гореща нощ. Нан Хо бе оставил вратата към градината отворена. Нежен бриз люлееше пердетата и донасяше аромата на нощни цветя; в овощната градина бухаше бухал. Ли Юан се събуди и се протегна, после застина неподвижно.
— Кой е? — гласът му бе съвсем притихнал.
Почувства топло докосване по гърба си, разнесе се тих, приглушен смях; след това усети, че тя се притиска до него — без съмнение беше „тя“ — и чу гласа й на ухото си:
— Тихо, мъничък мой. Тихо. Това просто съм аз — Перлено сърце. Няма да те ухапя, Ли Юан.
Той се обърна и я видя на лунната светлина — гола, там до него, в леглото.
— Какво правиш тук, Перлено сърце? — попита той, но твърдите й гърди, меката елегантна извивка на раменете й властно привличаха погледа му. Тъмните й очи сякаш искряха на лунната светлина, а тя лежеше там, без да се срамува, и се радваше на това, как я гледа. Тя протегна ръка, пое неговата и нежно я притисна до гърдите си, остави го да усети колко твърди са зърната и, после я придвижи надолу, по копринено гладкия си корем, докато най-накрая дланта му се отпусна между краката й.
Той потръпна и отново я погледна в очите.
— Аз не бива да…
Тя се усмихна и поклати глава; по очите й личеше колко й е забавно.
— О, не, може би в крайна сметка наистина не бива? Да си тръгвам ли?
Тя понечи да се отдръпне, но ръката му я задържа и се притисна в меките гънки между краката й.
— Не… Аз…
Тя отново се засмя — с тихичък, сладък смях, от който желанието му нарасна още повече; след това седна, тласна го назад и дръпна чаршафа.
— Я да видим какво има тук. А, ето го коренът на всичките ти проблеми!
Тя нежно хвана с пръсти втвърдения му пенис — дъхът му секна, — после се наведе и го целуна. Лека, мокра целувка.
— Ето — каза тя нежно, проследи с поглед тялото му и го погледна в очите. — Виждам от какво имаш нужда, мъничкият ми. Защо не каза по-рано на Перлено сърце? — тя се усмихна и отново сведе очи към пениса му.
За миг той затвори очи — заля го вълна от чисто удоволствие, докато тя го галеше и целуваше. После, когато вече не издържаше, той я дръпна към себе си, преобърна я по гръб и остави ръката й да му помогне, докато се опитваше да улучи отвора със сляпото око на пениса си.
След това изведнъж усети, че плътта й се разтваря под настоятелния му натиск — той беше в нея, а тя се хвърляше срещу него; лицето й внезапно се измени, движенията й не бяха вече толкова нежни, краката й го обвиха. Той тласкаше, тласкаше и накрая извика; тялото му се вцепени, огромна гореща вълна от мрак заля мислите му.
Поспа малко и когато се събуди, тя отново беше там — не сън, както бе започнал да мисли, а истинска и топла; тялото й беше прекрасно, голо на лунната светлина, там, до него, тъмните й очи се взираха в него. Мисълта — затова колко е реална тя — накара пениса му отново да се раздвижи; тя се засмя и започна да гали бузата, врата, рамото му; пръстите й се заспускаха по тялото му и накрая отново обхванаха корена му.
— Перлено сърце? — той премести поглед от пръстите й, които си играеха с него, към нейното лице.
— Тихо — каза тя; усмивката й беше като балсам. — Лежи, без да мърдаш, и си затвори очите, мъничък мой. Перлено сърце ще прогони мрака от тебе.
Той се усмихна, затвори очи и се остави целият да трепти като тънка копринена нишка под докосванията на пръстите й. Потръпна леко, когато тялото е се отърка о неговото и се придвижи надолу, и изстена, когато усети мъничките й устни, прилични на розова пъпка, да обхващат крайчеца на пениса му.
— Перлено сърце — тихо, почти недоловимо въздъхна той. А после отново го обля мрак.
Чен се опря на мотиката си, след това погледна нагоре в небето и обърса чело с парцала, който му подаде Павел.
— По-мъчно е, отколкото си го представях — засмя се той.
Младежът му се усмихна.
— Искаш ли вода, Тон Чу?
Той се почуди, после кимна леко.
— Ще е добре да пийна малко. Гони ме такава жажда, каквато никога преди не ме е гонила.
— Горещо е — каза състрадателно Павел. — Още не си свикнал, това е. Скоро ще му намериш колая.
Чен се почеса по гърба и отново се разсмя.
— Да се надяваме. Имам чувството, че не аз копая тази земя, ами тя мене копае.
Гледаше как Павел се отдалечава, след това пак се захвана за работа; обръщаше черната, твърда земя — един от дългата редица работници, която се простираше през огромната нива с размери две на две ЛИ. После, само секунди по-късно, вдигна очи — бе дочул някаква врява оттам, накъдето се бе запътил Павел. Обърна се и видя, че двама стражи — онези същите, които бяха срещнали предния ден на пътеката — бяха спрели младежа.
— Какво има? — попита той жената до себе си, след това се сети, че тя не говореше английски, а само Мандарин. Но жената май го разбра. Тя направи жест, все едно че пие от шепата си, после поклати глава.
— Но аз си мислех…
След това си спомни нещо, което Павел бе казал по-рано. Позволяваха им се само по три чаши вода на ден — в определените почивки. Мамка му, глупак с глупак! — помисли си Чен, хвърли мотиката и се запъти към мястото, откъдето идваше шумът, но двама от работниците го догониха, задържаха го за ръцете и го накараха да се върне в редицата.
— ФА! — повтаряше единият непрекъснато. — ФА! — После преведе думата на ужасен английски: — Нак-зан-йе!
Чен изстина.
— Трябва да прекратя това.
Един от по-старите мъже — петдесет-шейсетгодишен селянин с обгоряло и мръсно лице — пристъпи напред.
— Не можеш — каза той със силен акцент, но на ясен английски. — Виж. Ще повикат неколцина от нас. Ще ни накарат да застанем в кръг. И после ще започне наказанието — той въздъхна примирено. — Те така правят.
От далечната страна на нивата врявата бе замлъкнала и той видя Павел — главата му беше наведена, а единият от стражите се бе вкопчил в ръката му.
— Мамка му! — прошепна той. Но старецът беше прав. Не можеше да си позволи да се намесва — нито пък по всяка вероятност намесата му щеше да промени нещо. Тук той беше работник на полето, а не КУАЙ, и работата му беше да се добере до Де Вор. Не можеше да рискува това дори и за да предотврати тази несправедливост.
По-едрият от двамата стражи — онзи, когото Павел бе нарекъл Тен — закрачи към тях. Спря, опря ръце на хълбоците си и заповяда на неколцина да отидат при варела с водата.
На Чен му се повдигаше. Той беше виновен за това. Но беше безсилен да стори нещо. Павел не го и погледна. Беше ясно, че е избрал да не казва нищо за това, защо е ходил до варела. Без никой да им каже, КУ — работниците — застанаха в кръг около младежа и двамата стражи. Настана ужасна тишина. Чен огледа кръга и видя, че повечето гледат надолу или встрани — всичко друго, само да не виждат онова, което ставаше в центъра.
Гласът на Тен отново излая:
— Този човек не се подчиняваше. Той знаеше правилата, ала ги наруши — той се разсмя — отсечен, груб смях. — Той беше глупав. И сега глупостта му ще бъде наказана.
Тен измъкна дългата палка от колана си и се обърна с лице към Павел. Чан се усмихна и блъсна младежа към него.
Без предупреждение палката изсвистя и се стовари върху пищялките на Павел. Той падна. Стенанието на Павел беше ужасно — уплашен хленч.
Чен потръпна и заскърца със зъби.
Сега Тен се бе изправил над младежа и се усмихваше.
— Ставай, Павел. Още не сме свършили.
Бавно, без да откъсва очи от Тен, Павел се изправи на крака. Усмивката на Тен не потрепна, но сякаш стана още по-свирепа. Беше ясно, че му е страшно забавно. Погледна палката и тя отново изсвистя — този път удари Павел отстрани на главата.
Момчето се свлече с болезнено стенание. Чен усети възмущението, което запулсира из кръга. Но те си мълчаха. Никой не помръдна. Никой нищичко не направи.
Тен опря върха на палката в главата на младежа и бутна лекичко. Павел падна по гръб. После погледна колегата си.
— Чан! Подай ми пръчката!
Този път по кръга се понесе приглушено мърморене. Тен се обърна и ги изгледа един по един; после се разсмя.
— Ако има някой, на когото му се ще и той да опита, само да си каже. За мене ще е удоволствие да го обслужа.
Чан се приближи до него, пое палката и му подаде дълъг, тънък прът, към който с жица бе прикрепена малка кутийка. Тен защипа кутийката за един от джобовете на сакото си, след това натисна едно копче отстрани на пръчката. Тя злобно изсъска.
Тен погледна Павел.
— Сваляй гащите, момче!
Чен забеляза как Павел болезнено преглътна. Беше се вкаменил. Пръстите му се заплетоха във връзките на панталоните, после успя да развърже възела. Изправи се и отпусна глава. Панталоните му се свлякоха около глезените.
Под панталоните беше съвсем гол. Не можеше да овладее треперенето си. Пенисът му се беше свил от страх.
Тен го погледна и се разсмя.
— Ей че голямо момченце си бил, а, Павел? Хич не е чудно, че още си нямаме гадже!
Грубият му смях прокънтя отново. После той жестоко допря с пръта върха на пениса му.
Павел отскочи, но Тен не бе включил пръчката.
Стражът погледна Чан и двамата силно се засмяха на майтапа. След това Тен натисна копчето и мушна пръчката в слабините на младежа. Павел конвулсивно се сгърчи, после се строполи като мъртъв. Тен сигурно бе пуснал силен ток, защото из топлия, неподвижен въздух изведнъж се разнесе острия мирис на изгоряла плът.
— Ти, копеле мръсно!
Думите се чуха отляво. Чен се обърна и видя, че е старецът, който бе говорил с него преди малко. Тен също се бе обърнал и го гледаше.
— Какво има, Фан Хюи? Искаш и ти да се включиш, а?
Гласът на Чан прокънтя нервно зад Тен:
— С палката, Тен Фу. Пръчката ще го довърши тоя изкуфял дъртак.
Но Тен не го слушаше. Той се приближи бавно до стареца и застана срещу него — беше с цели две глави по-висок.
— Какво каза, дъртако? Как точно ме нарече? Фан Хюи се усмихна мрачно.
— Добре ме чу, Тен.
Тен се разсмя.
— Да, добре те чух, Фан — той протегна ръка, сграбчи стареца за бузите и го накара да си отвори устата, после бутна пръчката вътре и тракна челюстта на Фан Хюи. Зъбите му изтракаха. След това дръпна ръката си. Пръстите му заиграха по копчето на кутийката.
— Искаш ли да я пробваш на вкус, а, Фан Хюи?
Очите на Фан се бяха разширили от ужас. Тен бавно измъкна пръчката от устата на стареца. Върху едрото му грозно лице цъфна садистична усмивка.
— Добрият селянин си мълчи, нали, Фан?
Старецът закима усилено.
— Добре! — каза тихо Тен, изрита стареца и го просна на земята.
Старецът се задъха. Чен го погледна облекчено — можеше да е къде-къде по-зле, — после се обърна към Тен.
Беше трудно. Беше трудно да не присъедини глас към Фан Хюи. По-трудно от това, да стои неподвижно в кръга и нищо да не прави. Павел се бе размърдал. Вдигна глава от земята и се огледа с мътен поглед, след това главата му пак падна надолу.
Чан пристъпи зад него с чаша вода в ръка и я плисна върху главата на младежа.
— Нали за това дойде, Павел?
Тен, който гледаше, се запревива от смях.
ДА — помисли си Чен. — ДНЕС ТРЯБВАШЕ ДА НЕ ПРАВЯ НИЩО, НО САМО ПОЧАКАЙ, ТЕН. ВНИМАВАЙ КАК СЕ ДЪРЖИШ С МЕНЕ. ЗАЩОТО ИМАМ КУП ПРИЧИНИ ДА ТЕ УБИЯ САМО СЛЕД ОНОВА, КОЕТО НАПРАВИ ДНЕС.
Помисли си за това, което му бе разказал Павел за убийствата, и разбра, че това далеч не беше само слух. Точно така беше станало. Беше повече от сигурен.
Да. Куп причини.
Смехът идваше от градината през широко отворената врата. Вън утрото беше топло и сияйно; вътре, където седеше Ли Юан с деветгодишния си племенник Тао Чу, беше по-хладно и по-сенчесто.
Играеха на УЕЙ ЧИ — упражняваха се в начални ходове и игра в ъгъла, но Ли Юан беше доста разсеян. Току поглеждаше към градината, където прислужничките играеха на топка.
Тъничкият, напевен глас на по-малкото момче наруши тишината, възцарила се от известно време над тях.
— Сърцето ти не е тук, нали, Юан? Виж колко хубаво е утрото. Защо не отидем да пояздим?
Ли Юан се обърна и го погледна.
— Извинявай, Тао Чу. Какво каза?
— Казах… — той се засмя звънко и се наведе към него съучастнически. — Кажи ми, Юан. Коя е?!
Ли Юан са изчерви и премести едно бяло камъче.
— Не разбирам за какво ми говориш, Тао Чу.
Тао Чу вдигна вежди, после постави на дъската черно камъче и прибра шестте бели, които бе обкръжил.
— Мислех си, че си влюбен във Фей Йен, Юан. Ясно е обаче, че някоя друга е спечелила сърцето ти. Или ако не сърцето ти, то…
— Тао Чу! — Ли Юан погледна към дъската и видя, че губи. Разсмя се. — Толкова ли ми личи?
Тао Чу започна усилено да прибира камъчетата в купичките, след това отново подреди позицията. Вдигна очи.
— Още веднъж?
Ли Юан поклати глава. После се изправи и се приближи до отворената врата. — Прислужничките играеха зад декоративното езерце — подхвърляха си копринена топка. Погледа ги — погледът му непрекъснато се връщаше върху Перлено сърце. Отначало си мислеше, че не го е видяла, но после тя хвана топката, обърна се и го погледна право в очите; усмивката й имаше таен смисъл, разгадаем само за него.
Вдигна леко глава, усмихна й се и видя как тя спря, хвърли топката на една от прислужничките и й каза нещо, което той не успя да схване. След това тръгна по пътеката сред магнолиите право към неговата стая.
Той я настигна в коридора пред стаята си, обърна я към себе си и я притисна.
— Не тук! — засмя се тя. — Вътре, Ли Юан. Нека първо да влезем вътре.
Едва успя да я изчака. Щом тя се съблече, той нетърпеливо взе да я гали и притисна лице в косата й, която миришеше на джинджифил и канела. Би я обладал на мига, все още напълно облечен, но тя го спря и започна да го съблича — ръцете й леко докосваха болезнено втвърдения му член. На дневна светлина тялото й изглеждаше по-различно — по-твърдо, по-стегнато, по-малко разтапящо се, отколкото му се струваше през нощта, но не по-малко желано. Остави я да го притегли на леглото, после влезе в нея и веднага семето му се изля.
Тя се засмя нежно, без следа от подигравка.
— Май ще трябва да те понауча на това-онова, Ли Юан. На разни начини как да се задържаш.
— Какво искаш да кажеш? — той лежеше върху нея със затворени очи и я остави да гали врата му, раменете му, гърба му.
— Има разни книжки. ЧУН ХУА. И приспособления.
Той потръпна. Лекото докосване на нейните пръсти беше толкова сладко, че му се щеше да замърка като коте.
— ЧУН ХУА? — Не беше чувал за такива неща. — Пролетни картини? Що за пролетни картини?
Тя отново се засмя, след това зашепна в ухото му:
— Картини на мъже и жени, които си правят разни неща. Всякакви неща. Няма да повярваш колко начина съществуват да се прави това, Ли Юан. И не само с двама.
Забеляза интереса му и се засмя.
— О, да, и аз така си мислех. Но няма жив мъж на тази земя, който някога да не е искал да си легне с две момичета едновременно.
Той преглътна.
— Какво искаш да кажеш, Перлено сърце?
Но отговорът дойде почти веднага. Иззад един параван в дъното на стаята се чу звук, който не можеше да бъде сбъркан с никой друг — сподавен смях!
Ли Юан се надигна и погледна натам.
— Кой е там? Настоявам да знам…
Млъкна. Беше Сладка роза, най-младата от неговите прислужнички. Тя излезе иззад паравана, скромно свела очи, ала гола; бузите и шията й бяха леко поруменели.
— Може ли и аз да дойда в леглото, Ли Юан?
Ли Юан потръпна, след това се обърна и погледна онемял Перлено сърце. Тя му се усмихваше широко.
— Ние затова сме тук. Не го ли разбра, Ли Юан? Точно за това време. Когато се пробужда твоята мъжественост.
Перлено сърце се наведе и повика по-малкото момиче, после отново притегли Ли Юан на леглото, а Сладка роза легна от другата му страна. След това, когато и двете по сестрински се засмяха, те започнаха да го галят и целуват — кожата им беше като коприна, дъхът им ухаеше на бадеми — и сетивата му се възпламениха, разцъфнаха и той отново изгоря.
Нан Хо бе застанал пред стаята със сведена глава. Тонът му бе извинителен, ала твърд.
— Съжалявам, лейди Фей, но не можете да влезете вътре.
Тя го погледна смаяно. За втори път вече отказваше да й се подчини.
— Какво искаш да кажеш с това „не може“?! Мисля, че се забравяш, Нан Хо. Щом искам да видя Ли Юан, имам право да го посетя! Искам да го попитам ще дойде ли да пояздим днес следобед, това е всичко. А сега, моля те, пусни ме да мина.
Той разбираше, че е безнадеждно да й се противопоставя повече, и отстъпи встрани с наведена глава.
— Моля ви, лейди Фей…
Но тя веднага отвори вратата към стаите на Ли Юан.
— Ама че опак човек… — тъкмо казваше тя, ала млъкна и подуши въздуха. След това дочу и звуците, които идваха иззад паравана. Необикновени звуци за спалнята на едно дванадесетгодишно момче.
Промъкна се към паравана и притисна ръка към устата си, за да не извика от изненада.
Беше Ли Юан! О, богове! Ли Юан с две от прислужничките си!
За миг тя остана там, омагьосана от гледката на твърдите му, почти съвършени задни части, които се клатеха между бедрата на едната от прислужничките, а другата галеше и двамата. След това видя как той се вцепени и изстена, а краката на момичето се стегнаха около кръста му и го притеглиха към себе си.
Тя потръпна и заотстъпва назад, после вдигна ръка към устата си, за да спре неканения смях. Ли Юан! От всички студени риби в морето на живота, представете си, Ли Юан да мърсува с прислужничките си! Ах, малкият мръсник!
Отвън тя изгледа сурово Нан Хо.
— Не съм влизала тук, Нан Хо. Разбра ли ме?
Прислужникът се поклони ниско.
— Разбрах, лейди Фей. И ще предам съобщението ви на младия принц. Сигурен съм, че той би приветствал възможността да пояздите заедно този следобед.
Тя кимна, след това се обърна — усети, че бузите и вратът й са пламнали; после бързо се отдалечи.
Ли Юан! Тя изхихика, след това замря — спомни си малките, съвършено оформени хълбоци, стегнати в момента на оргазма.
„А аз те мислех за толкова студен, толкова безстрастен. Толкова над всичко това.“
Тя отново се засмя — странен, раздразнен смях; след това продължи, изненадана от онова, което й беше хрумнало.
— Спомняш ли си това място, Кар?
Кар се усмихна и от ложата огледа ямата и заобикалящите я редове.
— Как бих могъл да го забравя, генерале?
Толонен се облегна назад и въздъхна.
— Хората забравят много неща, които би трябвало да помнят. Корените си. Забравят корените си. А когато ги забравят, те губят способността си да преценяват нещата ясно и истински.
Кар се усмихна.
— Тази работа… — той посочи ярко осветената арена. — Тя по някакъв начин ти прочистваше мозъка от всичко освен от истината.
Толонен се разсмя.
— Да, виждам.
Кар обърна лице към него.
— Радвам се, че се върнахте, генерале. Не че не уважавам генерал Ноченци, но нещата не са същите, откакто вие не командвате.
Старецът изсумтя и килна леко глава настрани.
— И на мене ми липсваше работата ми, Кар. Ужасно ми липсваше. Но виж какво, аз вече не командвам. Поне не в онзи смисъл, за който сигурно си мислиш. Не. Това е нещо друго. Нещо тайно, което Тангът ме помоли да организирам.
Той очерта нещата бързо, ясно, оставяйки на Кар да разбере, че по-късно ще бъде запознат по-подробно с всичко.
— Това е план за всеки случай, нали разбираш. Надяваме се никога да не ни се наложи да го използваме. Ако Камарата гласува вето върху космическите изследвания, както би трябвало, можем да изхвърлим този малък план в огъня.
— Но не ви се вярва, нали, генерале?
Толонен поклати глава.
— Боя се, че не. Мисля, че Тангът напразно се надява. В момента тази Камара далеч не е приятел на Седмината.
Под тях, в ямата, двамата състезатели излязоха и заеха местата си. Съдията прочете правилата и отстъпи назад. Мъртва тишина се възцари в ямата.
Битката беше кратка, ала груба. След по-малко от минута единия вече бе мъртъв. Тълпата побесня и зарева одобрително. Кар погледна как прислужниците изнасят тялото и потръпна.
— Радвам се, че откупихте договора ми. Онзи долу можеше да съм и аз.
— Не — обади се Толонен. — Ти беше изключение. Никой не би могъл да те победи на арената. Дори и след сто битки. Веднага го разбрах.
— Още от пръв поглед? — Кар се засмя и погледна по-възрастния в очите.
— Почти…
Кар се усмихваше.
— И досега си спомням как ме погледнахте за първи път — толкова надменен беше този поглед — и после ми обърнахте гръб.
Толонен също си спомни и се засмя.
— Е, понякога е по-добре да не позволяваш на човек да разбере какво точно си мислиш за него. Но беше вярно. Точно затова приех предложението ти. Веднага разбрах, че мога да те използвам. Начинът, по който се опъна на младия Ханс. Хареса ми. Изкара го от кожата му.
Кар сведе поглед.
— Чухте ли, че хванах следите на Де Вор?
Очите на Толонен се разшириха.
— Не!!! Къде?!
— Не съм много сигурен, но мисля, че е започнал работа като надзирател в една от големите плантации. В момента моят човек Чен го разследва на място. Веднага щом се сдобием с доказателство, нападаме.
Толонен поклати глава.
— Боя се, че е невъзможно.
— Извинете, генерале, но какво искате да кажете с това?
Толонен се наведе напред и постави ръка на якото рамо на Кар.
— Защото точно в момента ми трябваш, ето защо. Опитът ти е нужен на тази операция, затова започваме още тази вечер. Така че да можем мигом да задействаме схемата.
— Не може ли някой друг да…
Толонен поклати глава.
— Не. В цялото Чун Куо има само един човек, който би могъл да осъществи този план, и това си ти, Кар. Чен ще се оправи. Ще се погрижа да има пълна подкрепа. Но тебе не мога да те включа. Не и този път.
Кар се замисли за миг и вдигна очи. Усмихваше се.
— Ами май най-добре да се захващам тогава, а, генерале?
Щом Чен влезе, надзирателят Бергсон вдигна поглед. Стаята беше тъмна, въпреки кръга светлина в средата на масата, осветяващ мястото, където бе седнал. Беше гологлав, тъмната му коса бе пригладена назад и бе облечен в просто копринено ПАУ, но Чен го позна веднага. Беше Де Вор. Беше почти сигурен. На ниската масичка пред него бе поставена дъска за УЕЙ ЧИ — седем кръгли черни камъчета бяха поставени на началните точки и оформяха голямо Н в центъра на решетката. И от двете страни на дъската имаше по един поднос — единият пълен с бели камъчета, а другият — с черни.
— Играеш ли, Тон Чу?
Чен срещна погледа на Де Вор и за миг се замисли дали е възможно да го разпознае под маската, после прогони мисълта — спомни си как Де Вор бе убил човека, когото Чен бе наел да играе него самия онзи ден, преди пет години, когато умря Као Джиян. НЕ — помисли си той, — ЗА ТЕБЕ СЪМ ТОН ЧУ, НОВИЯТ РАБОТНИК. НО НИЩО ПОВЕЧЕ. УМЕН ЧОВЕК. ПОКОРЕН. БЪРЗО УЧИ. НО НИЩО ПОВЕЧЕ.
— Баща ми играеше, ШИ Бергсон. Понаучих се от него.
Де Вор погледна двамата стражи зад Чен, посочи им лекичко с брадичка вратата и ги освободи. Напуснаха веднага.
— Седни, Тон Чу. С лице срещу мене. Докато играем, ще си поговорим.
Чен влезе в кръга светлина и седна. Де Вор го гледаше известно време, отпуснал ръце на коленете си; след това се усмихна.
— Тези двамата, дето сега излязоха… Те са полезни хора, но като опре до тази игра — вместо мозъци в главите им има лайна! Ти лайна ли имаш в главата си, Тон Чу? Ще ми свършиш ли работа?
— Ще ви свърша, ШИ Бергсон.
Де Вор се взря в него, после отпусна очи.
— Ще видим.
Взе едно бяло камъче от подноса и го постави на две линии навътре и шест надолу от горния ляв ъгъл на таблото. Чен забеляза колко здраво и все пак колко нежно Де Вор държи камъка между палеца и показалеца си; колко остро изтрака топчето върху дървото, когато той го постави — колко живо и определено изглеждаше самото движение. Погледна върху дъската своите седем черни камъка като крепости, отбелязващи границата на територията на бойното поле. Своите седем и тези на Де Вор.
Камъчетата на Де Вор бяха толкова бели, че сякаш надхвърляха тъмната сила не неговите собствени.
Чен взе едно черно камъче от подноса, задържа го за миг в ръка, заобръща го между пръстите си, като усещаше хладната му гладкост, съвършената заобленост на върховете му, приятното обло чувство, което създаваше. Никога не бе усещал нищо подобно — никога не бе играл с камъчета и дъска. Все с машини. Машини като онази в стаята на Као Джиян.
Той постави внимателно камъчето на дъската, вземайки пример от Де Вор, и отново чу онова остро, прекрасно изтракване на камъка върху дървото. После се облегна назад.
Де Вор веднага отговори на неговия ход. Още едно бяло камъче в горния ляв ъгъл. Агресивен, нападателен ход. Неочакван. Право в ъгъла. Чен контрира почти инстинктивно — черното му камъче се вряза между две бели. Но Де Вор веднага тропна друго камъче върху дъската и оформи „тигрова уста“ около последното черно камъче на Чен — заобиколи го от три страни и заплашваше да го превземе, освен ако…
Чен се включи и оформи „лакът“ от три черни камъчета — слабо формирование, макар и не злощастно, но вече губеше инициативата; бе оставил агресивната сила на Де Вор да го прати в защита. Вече бе изгубил ъгъла. Шест хода — и вече бе загубил единия ъгъл.
— Искаш ли ЧА, Тон Чу?
Той вдигна очи от дъската и срещна погледа на Де Вор. Нищо. Мислите му си оставаха неразгадаеми. Чен се поклони.
— За мене ще бъде чест, ШИ Бергсон.
Де Вор плесна с ръце; на вратата се появи лице и той просто вдигна дясната си ръка с разперени два пръста. В същото време с лявата постави още едно камъче. Две долу, две вътре — подсилваха линията и охраняваха ъгъла. Само глупак би загубил при това положение, а пък Де Вор не беше глупак.
Де Вор се облегна назад и се загледа в него.
— Колко пъти си побеждавал баща си, Тон Чу?
— Докато бях дете — доста често, ШИ Бергсон. Но после той ни напусна. Когато бях на осем години. Видях го едва миналата година. На погребението му.
Чен постави ново камъче и погледна Де Вор. Нищо. Никаква реакция. И все пак, Де Вор, както и измисленият Тон Чу, бе загубил баща си на осем години.
— Какъв лош късмет. И оттогава не си ли играл?
Чен си пое дъх и се загледа в ходовете на Де Вор. Играеше толкова бързо, сякаш не мислеше, а просто реагираше. Но Чен знаеше много добре как стоят нещата всъщност. Всеки ход на Де Вор бе внимателно обмислен; всички възможности бяха разчетени предварително. За да играеш с него, трябваше да си подготвен също толкова добре като него. А за да го победиш?
Чен се усмихна и постави друго камъче.
— От време на време. Но главно с машини. Доста години са минали, откакто съм седял и съм играл така, ШИ Бергсон. За мене е чест, че ме намирате за достоен.
Отново огледа дъската. Ъгълът вече беше почти сигурно загубен, но собствената му позиция бе много по-силна и имаше доста добра възможност да си разчисти територия в горния край — ШАН — и в ЧУ — на запад. И не само това — следващият ход на Де Вор беше принудителен. Трябваше да играе в горния край — две вътре. За да запази линията си. Гледаше и се усмихна вътрешно, когато Де Вор постави следващото бяло камъче точно там, където бе предвидил.
Чу как зад него вратата тихо се отваря.
— Ей там — Де Вор посочи едно място до масичката за игра. Моментално там се появи втора, по-малка масичка, покрита с фина покривка. Миг по-късно прислужницата донесе чайника и две купички, коленичи вдясно от Чен и взе да ги бърше.
— УЕЙ ЧИ е игра-магия, не мислиш ли, Тон Чу? Правилата са прости — трябва да се знаят само седем неща — и все пак, за да станеш съвършен играч, трябва да играеш цял живот! — той неочаквано се разсмя. — Кажи, Тон Чу, знаеш ли историята на тази игра?
Чен поклати глава. Някой някога му беше казал, че се е появила по едно и също време с компютрите — преди петстотин години, — но човекът, който му го бе казал, не разбираше нищо — лайнян мозък, както би го нарекъл Де Вор. Имаше чувството, че тази игра е много по-млада. Скорошна разработка.
Де Вор се усмихна.
— Колко стара мислиш, че е тази игра, Тон Чу? На сто години? На петстотин?
Чен отново поклати глава.
— На сто, ШИ Бергсон. Или може би на двеста?
Де Вор се засмя и се загледа в момичето, което наля ЧА и протегна купичката първо на него. Той вежливо сведе глава в знак на отказ, тя се обърна и предложи купичката на Чен. Чен също леко сведе глава за отказ и момичето отново се обърна към Де Вор. Този път Де Вор пое купичката с две ръце, поднесе я към устата си и отпи, явно доволен от възпитаните маниери на Чен.
— Сигурно ще се изненадаш, Тон Чу, ако ти кажа, че тази игра се играе вече повече от 4500 години? Че е била измислена от император Яо приблизително през 2350 г. пр.н.е.?
Чен се поколеба, после се разсмя, сякаш изненадан — разбираше, че Де Вор със сигурност му се подиграва. Разбира се, самото Чун Куо не беше толкова старо, нали? Той пое купичката от момичето, поклони се на Де Вор и шумно отпи.
Де Вор пресуши купичката си, постави я на подноса, който държеше момичето, и изчака то да я напълни отново. После продължи:
— Историята е такава: император Яо измислил УЕЙ ЧИ, за да упражнява ума на сина си Тан Чу и да го научи да мисли като император. Дъската, разбираш ли, е карта на самото Чун Куо — на древното Средно царство на ХАН, — обградено от изток от океана, на север и на запад — от пустини и обширни планински райони, а на юг — от джунгли и море. Значи дъската е Земята. Камъчетата — хора или групи хора. Отначало дъската, както и Земята, е чиста, неподелена, но после пристигат хората, нарастват на брой, дъската се изпълва. Бавно, но неумолимо тези групи се пръсват по Земята и окупират територии. Но територията е ограничена — на дъската могат да се завземат само определен брой точки. Конфликтът е неизбежен. Където групите се срещнат — избухва война: война, в която трябва да победи най-силният и най-умният. И така играта продължава, докато дъската се изпълни и най-малкият конфликт се разреши.
— Ами когато дъската се напълни, а идват още камъчета?
Де Вор се вгледа в него и отмести поглед.
— Както казах, това е древна игра, Тон Чу. Ако аналогията не може да продължи, то е защото ние променихме правилата. Ще е различно, ако ограничим броя на играещите пулове, вместо да ги трупаме, докато дъската се разцепи под тежестта им. Ще е по-добре, ако дъската е по-голяма, нали така?
Чен мълчеше и гледаше как Де Вор отпива за втори път от купичката. СЕГА СЪМ СИГУРЕН — помисли си той. — ТИ СИ. ЗНАМ, ЧЕ СИ ТИ. НО КАР ИСКА ДА БЪДЕ СЪВСЕМ СИГУРЕН. НЕЩО ПОВЕЧЕ — ИСКА ТЕ ЖИВ. ЗА ДА МОЖЕ ДА ТЕ ЗАВЕДЕ ПРИ ТАНГА И ДА ТЕ ГЛЕДА КАК КОЛЕНИЧИШ И МОЛИШ ЗА ПОЩАДА.
Де Вор остави купичката си на подноса, но този път задържа дланта си отгоре й в знак, че не иска повече. После погледна Чен.
— Знаеш ли, Тон Чу, понякога си мисля, че тези две неща — ЧА и УЕЙ ЧИ — наред с коприната са най-висшите точки на културата ХАН — той отново се разсмя, но този път със студен, подигравателен смях. — Помисли си само, Тон Чу. ЧА, УЕЙ ЧИ и коприна! И трите — на по 4500 години! И оттогава какво? Нищо! Нищо! Само стени!
Нищо — само стени. Чен допи своя ЧА и върна купичката на подноса, който му протегна момичето. След това постави камъчето си и пред следващия половин час нищо не каза — съсредоточил се беше върху играта.
Отначало му тръгна добре. Изгуби няколко пула и направи няколко банални грешки. Резултатът изглеждаше забележително равен и изпълнен с увереност в способностите си, той се замисли какво ли е искал да му каже Кар с това, че Де Вор бил майстор на УЕЙ ЧИ. Но после нещата се промениха. На четири пъти той беше почти убеден, че е пленил пуловете на Де Вор, и то така, че няма как да се измъкне. Всеки път изглеждаше така, че е оградил с два камъка цяла група — отначало в ПИН, на изток, в долния ляв ъгъл на дъската, после в ЦУ, на север. Ала всеки път бе принуден да гледа със зяпнала уста как Де Вор променя всичко само с един-единствен неочакван ход. И тогава започваше яростно да отстъпва; вече не обкръжаваше, а беше обкръжен, бореше се отчаяно да спаси групата си, която само преди няколко хода изглеждаше непобедима, на някакви си два хода от победата.
Той бавно гледаше как позициите му падат от всички страни, докато най-накрая примирено сви рамене и хвърли черното камъче, което държеше, обратно на подноса.
— Няма смисъл.
Де Вор за първи път задържа поглед върху него.
— Така ли? Предаваш ли се, Тон Чу?
Чен сведе глава.
— Тогава ще имаш ли нещо против да разиграя отново тази позиция?
Чен се засмя изненадано. Позицията бе загубена. С четиридесет, може би дори петдесет пула. Безнадеждно загубена. Той отново сви рамене.
— Щом желаете, ШИ Бергсон…
— А ти какво желаеш, Тон Чу? Чувам, че си искал да станеш полеви надзирател.
Чен сведе глава.
— Така е, ШИ Бергсон.
— Тази работа добре се плаща. Два пъти повече, отколкото печелиш сега, Тон Чу.
ДА — помисли си Чен, — АМА ЗАЩО ТОГАВА НИКОИ НЕ Я ИСКА? ЗАЩОТО ТОВА Е МНОГО НЕПОПУЛЯРЕН ПОСТ — ДА СИ ПОЛЕВИ НАДЗИРАТЕЛ, КОГАТО НАЧАЛНИКЪТ СИ ТИ, ЕТО ЗАЩО. И ЗАТОВА СЕ ЧУДИШ ЗАЩО ЛИ Я ИСКАМ.
— Точно затова искам тази работа, ШИ Бергсон. Искам да поспечеля малко пари. Да си уредя дълговете Горе и отново да изкача нивата.
Де Вор се облегна и за известно време впери поглед в него, после се наведе напред, взе едно черно камъче от подноса и го тропна на дъската.
— Добре. Ще го обмисля. Но, първо, можеш да ми направиш една услуга, Тон Чу. Преди две нощи някой е нахлул в склада и е откраднал три щайги с ягоди, вече опаковани за изпращане на един от моите клиенти от Първо ниво. Разбираш колко ме притесни това — той изсумтя и погледна Чен в очите. — В плантацията има крадец, Тон Чу. Искам да откриеш кой е и да се оправиш с него. Разбра ли ме?
Чен се поколеба за миг, изненадан от това неочаквано нареждане. След това осъзна, че ако иска да се доближи достатъчно до Де Вор и да осигури на Кар доказателството, няма избор. Наведе глава.
— Както кажете, ШИ Бергсон. Ами като се оправя с него?
Де Вор се засмя.
— Тогава ще изиграем още една игра, Тон Чу, и ще си поприказваме за бъдещето ти.
Когато селянинът си отиде, Де Вор се приближи до екраните, дръпна завесата и включи екрана, който го свързваше с Бердичев в Камарата.
— Как е? — попита го той, щом лицето на Бердичев изплува на екрана. Бердичев се засмя бурно.
— Още е много рано да се каже, но май успяхме. Хората на Фар ни подкрепиха, а пък Легистката фракция нещо се мотае. Бароу изчисли, че ни трябват само още двадесет гласа и край с ветото на Седмината.
Де Вор кимна.
— Това е добре. Ами после?
Бердичев се усмихна.
— Значи подочул си нещичко? Е, това е моята изненада. Само стой и гледай. Повече няма да ти казвам.
Де Вор прекъсна връзката. Дръпна завесата и се приближи до дъската. Този селянин, като си помислиш, не беше лош играч. Не чак толкова стимулиращ, наистина, но пък доста забавен, особено във втората част на играта. Следващия път ще му даде девет камъчета. Огледа ситуацията. Черните печелеха с един-единствен камък.
А пък що се отнася до Бердичев и неговата „изненада“…
Де Вор се засмя и започна да разчиства дъската. Все едно можеше да скрие такова нещо. Албиносът бе последното нещо, с което би го изненадал Сорен. Но въпреки това се възхищаваше на Сорен за предвидливостта и куража — да направи онова, което бе направил. Когато Седмината разбраха за изследванията. И когато видяха крайните резултати…
Погледна към покритите със завеса екрани. Да, самият ад щеше да се развихри, когато Седмината открият какво точно гласи Сорен Бердичев. А най-приятното беше, че всичко е съвсем законно! Всичко — в пълно съответствие с конституцията! Нищо не можеха да направят.
Но ЩЯХА. Беше сигурен. На него оставаше да го предугади. Да надуши какво тъкмят и да действа пръв.
А в тази игра нямаше по-добър от него. В цялото Чун Куо нямаше по-добър.
— Ей, виж, Сорен! Виж го Ло Ю-Хсиян! — засмя се Кларак и заля с вино ръкава си, но изобщо не забеляза — беше се вторачил в огромните екрани горе.
Бердичев погледна накъдето му сочеше Кларак и се подсмихна доволно. Показваха едър план на Старшия представител.
— Богове! Май ще викаме сърдечния хирург!
Камерата се обърна бавно по редовете и се видя, че бурният гняв, изписан по лицето на Ло Ю-Хсиян, се отразява като в огледало в цялата тази секция на Камарата. Обикновено спокойните патриции ревяха и тресяха юмруци, а очите им щяха да изскочат от яд.
Дъглас се приближи, застана зад Бердичев и го потупа по гърба.
— И не могат нищо да направят! Браво, Сорен! Страшен си! Мислех си, че няма да доживеем деня, когато…
Отново избухна тържествуващ смях сред мъжете, събрани в галерията, после Дъглас призова към ред и нареди на прислужниците да донесат още чаши — искаше да вдигне наздравица.
— За Сорен Бердичев! И за „Нова надежда“!
Две дузини гласове повториха наздравицата; две дузини мъже отпиха и отправиха изпълнени с възхищение погледи към човека в средата на кръга.
Сорен Бердичев наклони глава, след това е усмивка се обърна към наблюдателния прозорец и впери поглед в сцената долу.
Онова, което се разиграваше в Камарата, беше безпрецедентно. През всичките години, откакто тя съществуваше, не се беше случвало нищо подобно. Дори убийството на Пьотър Леман не я бе разтърсило така яростно. Поражението на опита на Седмината да наложат вето — ход, предназначен да ограничи полетите на „Нова надежда“ в пределите на Слънчевата система — бе достатъчно необикновено, но онова, което последва, беше направо смайващо.
Резултатът от вота бе посрещнат с диво тържествуване. Фракцията, противник на ветото, бе победила с мнозинство от сто и осемнадесет гласа. После духовете се успокоиха, низшият секретар Бароу тихичко се приближи до трибуната и започна да говори.
Отначало повечето депутати изобщо не слушаха какво говори Бароу. Все още продължаваха оживено да обсъждат резултата от гласуването. Но един по един те млъкнаха и цялата важност на онова, което говореше Бароу, завладя редовете.
Бароу предлагаше с две трети мнозинство да се приеме специално предложение. Предложение за съставяне на обвинителни актове срещу определени членове на Камарата. Очерта подробностите на разследването, проведено от тайно съставен подкомитет в Камарата — разследване за корупция, незаконна практика и присвояване на незаконни такси.
Тук той млъкна и вдигна поглед от листа. Посрещна го пълна тишина.
Бароу се обърна с лице към една определена секция в Камарата и започна да чете списък с имена. Беше стигнал само донякъде — а списъкът беше дълъг, когато шумът от пейките на ХАН заглуши гласа му.
Всяко име в списъка беше на ТАИ — на „джоб“; положението и верността им бяха купени и платени от Седмината. Това дори повече и от отхвърлянето на ветото върху звездолета бе пряко предизвикателство към авторитета на Седмината. Беше равносилно на декларация на Камарата за независимостта от Танговете. Бароу изчака секретарят на Камарата да призове към ред, после заряза за миг списъка и подхвана страстна реч за Камарата и как тя е била компрометирана от Седмината.
Врявата от пейките на ТАИ заглъхна сред въодушевените радостни изблици от всички страни в Камарата. Нарастващата сила на ТАИ е отдавнашен предмет на спорове дори сред представителите ХАН и гневът на Бароу отразяваше собствените им чувства. Едно време беше по-друго — тогава ТАИ бяха уважавани хора, но сегашните нахални младоци не бяха нищо повече от рупори на Седмината.
Когато се стигна до гласуване, разликата беше толкова малка, колкото изобщо бе възможно. Три гласа решиха всичко. Осемдесет и шестте ТАИ, споменати в списъка на Бароу, щяха да бъдат обвинени.
Надигна се рев. Побеснелите ТАИ хвърляха възглавничките от пейките по говорителя, а някои се втурнаха към него, за да го бият, но добре, че други им преградиха пътя.
После, по сигнал на секретаря, войските на охраната на Камарата нахлуха в залата и започнаха да арестуват споменатите ТАИ — слагаха им белезници като на най-обикновени престъпници и им прибираха пропуските.
Бердичев гледаше края на всичко това — видя как отвеждат и последния ТАИ, който бурно протестираше, надолу към килиите под Камарата.
Потръпна развълнувано. Този ден щеше да се помни. Откога мечтаеше той да дойде! „Нова надежда“ беше спасена, а силата на Камарата заякна. А после, след като го отпразнуват, той щеше да се заеме със следващата фаза на своя план.
Обърна се и погледна мъжете, събрани в панорамната зала — инстинктивно усещаше на кого може да се довери, а на кого — не — и се усмихна на себе си. Започваше тук и сега. Сила, която цялата власт на Седмината не можеше да спре. А файлът „Аристотел“ щеше да й придаде фокус, чувство за цел и посока. Когато разберат какво са криели от тях, нямаше да има връщане. Файлът щеше да доведе края на властта на Седмината.
Да. Той се засмя, погледна Дъглас и отново вдигна чаша. Бяха започнали. И кой можеше да знае какъв щеше да бъде светът, когато свършат?
Беше два часа сутринта и край имението на Бердичев в декоративните градини гостите продължаваха да празнуват шумно. Цяла редица носилки ги чакаха в далечната страна на ливадата, под фенерите, носачите и телохранителите стояха нащрек малко по-встрани, а близо до къщата бе оборудвана временна кухня. Прислужниците сновяха неуморно между гостите и сервираха горещи купи супа или фиде, или пък им предлагаха още вино.
Бердичев бе застанал на балкона и гледаше надолу. Известно време оглеждаше всичко това. После отново влезе вътре и се усмихна за поздрав на събралите се там дванадесет души.
Това бяха първите. Онези, на които имаше най-голямо доверие.
Той погледна прислужника, застанал в очакване до вратата, и му даде сигнала. Прислужникът — „европеец“, както и целият му персонал напоследък — се върна след миг с поднос, на който имаше голяма, тумбеста бутилка и тринадесет крехки порцеланови купички. Прислужникът постави подноса на масата, след това заотстъпва с дълбок поклон и затвори вратата след себе си.
Бяха сами.
Усмивката на Бердичев грейна.
— Ще пийнете ли по едно с мене, ЧУН ЦУ?
Вдигна бутилката — четиридесетгодишна прасковена ракия ШУ ХСИН — и бе поздравен със силен одобрителен шум.
Наля мъничките купички и ги раздаде — усещаше как очите на „джентълмените“ току шарят към дванадесетте дебели папки, оставени на масичката до подноса.
Той вдигна купичка.
— КАН ПЕЙ!
— КАН ПЕЙ! — отвърнаха те и пресушиха купичките си на един дъх.
— Прекрасно! — Муър леко потръпна. — Откъде я намери, Сорен? Не предполагах, че в цялото Чун Куо е останала бутилка ШУ ХСИН, по-стара от двадесет години.
Бердичев се усмихна.
— Имам две каси от нея, Пол. Би ли ми позволил да ти изпратя една бутилка? — той се огледа; усмивката му отново бе станала непринудена, съвсем естествена. — И на всички вас, ЧУН ЦУ, разбира се.
Радостта им беше неподправена. Такава ракия струваше поне 50 000 юана за бутилка! И Бердичев раздаваше цяла каса ей така!
— Ама ти наистина знаеш как да празнуваш, Сорен! — рече Пар, приближи се и задържа ръката си върху рамото му. Пар му беше стар приятел и съдружник в бизнеса; въртеше сделки в Северна Америка.
Бердичев кимна.
— Сигурно. Но тази вечер имаме още поводи за празнуване. Всъщност много по-важни, отколкото си мислите. Виждате ли, приятели мои, тази вечер е едно начало. Днес започва нова ера.
Забеляза как отново погледнаха папките.
— Да — той се приближи до масата и вдигна една от папките. — Има нещо общо с тези папки. Забелязали сте ги, сигурен съм. Вие сте дванадесет и папките са дванадесет — той се огледа в кръга от хора, взря се в лицата им още веднъж, за последен път — искаше отново да се увери, преди да им се разкрие.
Да, тези бяха хората. Важни хора. Хора с важни контакти. Но и приятели — хора, на които можеше да се довери. Те щяха да го започнат. Нещо, което, започнато веднъж, щеше да се окаже неудържимо. И, както се надяваше той, необратимо.
— Вие всички се чудите защо ви извиках тук, встрани от тържеството. Чудите се и какво общо има това с папките. Е, няма да ви карам да чакате. Напълнете отново чашите си и седнете. След онова, което ще ви кажа, може и да се наложи да пийнете нещо силничко.
Разнесе се смях, но приглушен, напрегнат. Познаваха достатъчно добре Сорен Бердичев, за да знаят, че той никога не се шегува, нито пък изказва твърдения, които не би могъл да защити.
Насядаха около масата и Бердичев раздаде папките.
— Преди да ги отворите, нека ви попитам нещо — той се обърна и погледна Муър. — Първо ти, Пол. Кое е по-важно за тебе — част от твоето време и енергия — вярно, те са много ценни — или бъдещето на нашата раса, европейците?
Муър се засмя.
— Познаваш чувствата ми, Сорен.
Бердичев кимна.
— Добре. Тогава нека те попитам нещо по-конкретно. Ако ти кажех, че в тази папка пред тебе има документ с около 200 000 думи и че искам от тебе да ми го препишеш на ръка, ти какво би казал?
— Освен ако не ми обясниш защо, бих казал, че си луд, Сорен. Защо ми е да преписвам документ на ръка? Защо да не накарам някой от моите хора да ми го разпечата на компютър?
— Разбира се — усмивката на Бердичев стана по-твърда. Изведнъж той сякаш започна повече да прилича на себе си.
— Но ако ти кажех, че е секретен документ? И то засягащ не някаква си дребна производствена тайна, а НАЙ-ГОЛЯМАТА тайна, тогава би ли ме разбрал по-лесно?
Муър леко се облегна назад.
— Какво искаш да кажеш с това „най-голямата тайна“? Какво има в тази папка, Сорен?
— Ще стигнем и дотам. Но, първо — вярваш ли ми? Има ли тук някой, който ми няма доверие?
Разнесе се мърморене и всички поклатиха глави. Пар се обади от името на присъстващите:
— Знаеш, че всеки от нас би заложил половината си имот за твоите думи, Сорен.
Бердичев се усмихна принудено.
— Да, знам. Но какво ще кажете за стопроцентово доверие? Има ли тук някой, който би ми го оказал?
Друг мъж — висок човек с длъгнесто лице на име Екер — отговори този път. Родом от Град Африка, той имаше силни търговски връзки с компанията на Бердичев, „Сим Фик“.
— Във финансов смисъл ли говориш, Сорен, или имаш предвид нещо по-лично?
Бердичев се поклони леко.
— Всички вие сте практични хора. Това е добре. Други и не искам за приятели. Но да ти отговоря — в известен смисъл си прав, Едгар. Наистина имам предвид нещо много по-лично. Като казах това — кой от нас тук би могъл толкова лесно да разграничи професионалното си „аз“ от личното?
Последва смях на съгласие. Вярно си беше. Те бяха същества, откърмени с пари. Пазарът им беше в кръвта.
— Нека кажа просто, че ако някой от вас реши да отвори папката, вие се обвързвате стопроцентово. Лично и наред с това, финансово — той бързо вдигна ръка. — О, не искам да кажа, че ще ви искам заеми или нещо такова. Това няма да се отрази на търговските ви операции.
Пар се разсмя.
— Познавам те вече повече от двадесет години, Сорен, и разбирам, че като всички нас тук имаш тайни, които искаш да споделиш с останалите. Но подобни заобикалки изобщо не са ти присъщи. Защо просто не ни кажеш какво има в папките?
Бердичев кимна рязко.
— Добре. И дотам ще стигна, обещавам ти, Чарлз. Но това е необходимо — той огледа бавно хората около масата, после лекичко сведе глава. — Искам да бъда честен с всички вас. Да се уверя, че разбирате какъв риск поемате, като просто отворите тези папки. Защото не искам никой от вас да мисли, че принудително съм го набутал в това. Това не би устроило никого тук. Всъщност по-скоро бих искал всеки, който се чувства не на място, да напусне още сега, преди да се е обвързал съвсем. Никой няма да го обвини. Защото направите ли първата крачка — видите ли онова, което е в папките, — рискувате живота си.
Пар се наведе и почука по папката.
— Все още не разбирам, Сорен. Какво има тук, вътре? План за убийството на Седмината? Какво може да е толкова опасно, че само фактът, че го знаеш, вече да заплашва живота ти?
— Вече го казах. Тайната на тайните. Онова, което ХАН са криели от нас през всичките тези години. А пък за това, защо е опасно просто да го знаеш, нека да ви кажа за един малък закон, който много рядко се използва напоследък, и за едно министерство, чиято единствена цел е да създава една илюзия, в която вече и те самите си вярват — че всичко е станало именно така.
Пар се засмя и разпери ръце.
— Сега НАИСТИНА говориш загадъчно, Сорен. Какъв закон?! Какво министерство?! Каква илюзия?!
— Нарича се просто Министерството. Намира се в Пей Чин и единствената му цел е да охранява тайната. Нещо повече: то има право да арестува и екзекутира всеки, който разполага или разпространява информация за тайната. Що се отнася до илюзията… — той се засмя кисело. — Е, това ще разберете, ако се решите да отворите папките.
Един от онези, които не се бяха обаждали досега, се наведе напред. Беше едър, силен на вид мъж с дълга старомодна брада. Казваше се Рос и беше собственик на голяма компания за спътникови комуникации в Източна Азия.
— Значи, това е предателство, Сорен?
Бердичев кимна.
Рос поглади замислено брадата си и се огледа. После, почти нехайно, отвори папката си, извади листата и се зачете в първата страница.
След миг го последваха и останалите.
Бердичев се огледа. Дванадесетте папки бяха празни — документите бяха извадени. Потръпна и сведе поглед с лека усмивка.
Муър подсвирна приглушено. Той погледна Бердичев с изцъклен поглед.
— Това вярно ли е, Сорен? Наистина ли е вярно?
Бердичев кимна.
— Но то е толкова… толкова фантастично! Също като сън! То е… — той потръпна.
— Истина е — каза твърдо Бердичев. Сега всички бяха вперили очи в него. — Кой от нас тук не е слизал в Глината и не е виждал развалините? Когато тиранинът Цао Чун е построил своя Град, той е погребал не само архитектурата на миналото, но и неговата история.
— И е построил друга? — беше гласът на Пар.
— Да. Внимателно, с огромни усилия, години наред. Нали разбирате, намерението му е било просто да унищожи всякаква опозиция срещу своето владичество, искал е да унищожи всички знания за онова, което е било преди него. Градът се е разраствал, а неговите сановници са събирали всички книги, всички видеоленти, всички записи и не са позволявали на нищо, което не е ХАН, да проникне в техния огромен Град. По-голямата част от събраното просто са изгорили. Но не всичко. Голяма част е била приспособена. Нали разбирате, съветниците на Цао Чун са били твърде хитри, та просто да създадат дупка в историята. Това — те са знаели — би предизвикало любопитство. Онова, което са направили, е било много по-изтънчено и — в далечна перспектива — много по-убедително за широките маси. Започнали са да реконструират световната история — поставили са Чун Куо в центъра на всичко, на мястото, което според тях му се полагало по право.
Пое си въздух и продължи. До слуха му за миг нахлуха звуците от празненството навън.
— Било е лъжа, но лъжа, на която всички се подчинили, защото през първите десетилетия от съществуването на Града просто да поставиш под въпрос тяхната версия за миналото и дори само да предположиш, че може да е било и другояче, се е наказвало със смърт. Но лъжата е била сложна и мощно въздействаща и хората скоро забравили. Дошли нови поколения, които почти нищо не знаели за истинското минало. За тях слуховете, които се предавали от ухо на ухо, изглеждали чисти фантазии пред реалността, на която ги учели и която виждали навсякъде около себе си. Медиите всеки ден им пробутвали илюзията, докато илюзията станала съвсем РЕАЛНА дори за онези, които били отговорни за създаването й.
— И този… този файл „Аристотел“… е истината, която Цао Чун потиснал?
Бердичев погледна Рос.
— Да.
— Ти как го намери?
Бердичев се усмихна.
— Бавно. Къс по къс. През последните петнадесет години търсех — правех си собствени тайни разследвания. Следвах разни знаци. И този… този файл е крайният резултат от цялото това търсене.
Рос се облегна назад.
— Впечатлен съм. Нещо повече, Сорен — смаян съм! Това е… — той се разсмя поразено. — Ами, много е трудно за възприемане. Може да е и заради ракията, ама…
Засмяха се, но очите им бяха обърнати към Рос — той се опитваше да формулира чувствата на всички тук.
— Е… Знам какво иска да каже моят приятел Пол Муър. Наистина Е фантастично. Може би твърде фантастично, че да го преглътнеш на един дъх, ей така — той вдигна първите няколко страници и отново погледна Бердичев. — Просто… Просто го намирам за твърде трудно за вярване.
Бердичев се наведе напред. Светлината проблесна в стъклата на очилата му.
— Точно това са целели, Майкъл. И точно затова искам всички вие да си го препишете на ръка. Така то ще се вкорени във всички вас. Ще е повече, отколкото просто да го прочетете. Ще го транскрибирате. И тогава реалността му ще ви порази. Ще видите колко е свързано всичко. Правдоподобието… — не, ИСТИНАТА! — ще се запише в кръвта на всеки от вас.
Рос се усмихна.
— Виждам, че оригиналът е написан от собствената ти ръка, Сорен. Искаш да се обвържем по същия начин, както и ти?
Бердичев кимна.
— Тогава за себе си аз ще го направя с радост. Но какво да правим с копията? Да си ги пазим ли?
Бердичев се усмихна и погледна приятеля си в очите. Рос знаеше. Вече го бе разбрал.
— Ще го предадете по-нататък. На някого, на когото вярвате като на брат. Както аз вярвам на вас. Той, на свой ред, ще направи ново копие и ще го предаде на някого, на когото вярва. И така нататък… Ще изковем верига и мнозина ще научат истината. И тогава… — той се облегна назад. — Е, тогава ще видите какво ще стане. Но това — тук, тази вечер — е началото на всичко. Ние сме първите. Оттук се пръска семето. Но ще дойде време за събиране на реколтата. Обещавам на всички ви: ще дойде.
— Какво значение има — ХУН МАО или ХАН? Те са Отгоре. Те презират нас, родените в Глината.
Трите момчета седяха на ръба на басейна и клатеха крака над водата.
Ким гледаше надолу, в огледалото на водата — очите му проследяваха отраженията на звездите от картата на Тун Хуан горе. От известно време мълчеше и слушаше как другите говорят, но сега ги прекъсна:
— Знам какво искаш да кажеш, Антоне, но невинаги е така. Има някои…
— Като Чан Шуи?
Ким кимна. Беше им разказал за случката в леярната.
— Да, като Чан Шуи.
Антон се разсмя.
— Сигурно си му забавен. Или е това, или си мисли, че може да извлече някаква изгода, като се грижи за тебе. Що се отнася до това, дали те харесва…
Ким поклати глава.
— Не, не е така. Чан Шуи…
Йозеф се намеси:
— Бъди честен, Ким. Те ни мразят. Искам да кажа, направил ли е този Чан Шуи нещо, което наистина да му струва нещо? Изрепчил се на някакъв грубиян. Много хубаво. И ти си се впечатлил. Това и всичките онези тъпотии, дето Тай Чо те е натъпкал с тях — за правосъдието на ХАН и тям подобни. Само че всичко това са сапунени мехури. Всичко! Антон е прав. Той е схванал, че ти си важна клечка — нещо специално — и е пресметнал, че ако се грижи за тебе, и за него може да падне нещичко.
Ким отново поклати глава.
— Не разбирате. Наистина не разбирате.
Антон се засмя снизходително.
— Разбирам те, Ким. Но май ще трябва да го научиш по мъчния начин. Те не ни искат, Ким. Не заради това, което представляваме, не, а заради произхода ни. Използват ни като машини и ако се повредим, ни изхвърлят. Това е истината.
Ким потръпна. Имаше някаква истина в това, но тя не беше цялата истина. Помисли си за Матиас и за Янко. Какво ги отличаваше? И двамата бяха грубияни. За Матиас нямаше значение, че и Ким като него идва от Глината. Не. Нито пък Ким му бе направил нещо. Просто той, Ким, беше различен. И с Янко беше същото. Но за някои това, че е различен, нямаше значение. Например за Тай Чо и за Чан Шуи. А ще има и други — беше сигурен.
— Те са срещу нас, това е — разсмя се горчиво Антон. — Така е, Ким. И така ще бъде.
— Не! — Ким настоя. — Не си прав? И двамата не сте прави! Те и ние… Просто не е така. Понякога е така, но не винаги.
Антон поклати глава.
— Винаги е така. То винаги си е там, в дъното на душичките им. Трябва да го питаш този твой Чан Шуи. Питай го дали би ти позволил да се ожениш за сестра му.
— Той няма сестра.
— Не е там работата, Ким. Не ме разбра.
Ким потръпна и отмести поглед, несъзнателно галейки синината на шията си. Срам и вина. Винаги ги носеха, точно под кожата. Защо оставяха вината и срамът да ги формират? Защо не можеха да строшат калъпа и да направят нови хора от себе си?
— Може и да не съм те разбрал, но предпочитам да имам добро мнение за Чан Шуи, отколкото да се предам пред баналния ти възглед — гласът му прозвуча по-студен, по-враждебен, отколкото искаше, и той веднага съжали, че го е казал, колкото и вярно да беше.
— Извинявай. Не исках да…
Но беше късно. Бяха си тръгнали.
Ким остана там още малко, разстроен от станалото. Но може би то беше неизбежно. Може би можеше само да отложи момента, но не и да го предотврати. Защото той наистина БЕШЕ различен — дори и от себеподобните си.
Разсмя се. Ето на! Беше предал себе си: бе се уловил сам, по собствената си изкривена логика. Защото или те всички бяха еднакви — ХАН, ХУН МАО, хората от Глината, — или той не беше прав. А не можеше да бърка. Душата му крещеше, че не греши.
Той погледна матовозлатния таван, протегна се, разкърши врат и се разтърси. Ами ако грешеше? Ако Антон беше прав?
— Не — каза той решително. — Няма да ме накарат да мисля като тях. Нито сега, нито когато и да било! — той погледна свитите си юмруци и бавно остави гнева да изтече от него. После се изправи и тръгна. Предстоеше му още една сутрин в леярната.
Машината разгъна осемте си крайника, след това сякаш приклекна и измъкна от нищото един стол.
Ким се засмя.
— Понякога изглежда наистина като жива.
Чан Шуи, приседнал на пети до Ким, се обърна към него и също се засмя.
— Знам какво имаш предвид, Ким. Онова последното потрепване, нали?
— Арахноид. Точно това е тя, Шуи! — Ким кимна на себе си, взрян в неподвижната сега машина. После се обърна и забеляза озадачената физиономия на по-големия.
— Просто име, което им измислих. Паяците се наричат арахниди. А пък машините, които имитират хора — тях често ги наричат андроиди. Като съединиш двете, и…
Лицето на Чан Шуи светна. Беше кръгло, приятно лице. Красиво просто лице, обрамчено от гладка черна коса.
Ким се вгледа в него, после, с притихнал глас, зададе въпроса, който се въртеше в главата му цяла сутрин:
— Чан Шуи, ти харесваш ли ме?
Лицето на Чан Шуи изобщо не се измени. Той му се усмихна съвсем открито; тъмните му очи бяха ясни.
— Ама че въпрос, Ким. Ти как смяташ?
Ким сведе засрамено глава, но преди да успее да каже нещо, Чан Шуи вече бе сменил темата.
— Знаеш ли как е паяк на ХАН, Ким?
Ким отново го погледна в очите.
— ЧИ ЧУ, не е ли така?
Чан Шуи изглеждаше доволен.
— Точно така. Но не знаеш ли, че имаме за тях и други, по-цветисти имена? Нали разбираш, паяците винаги са означавали за нас добра поличба. Когато паяк слезе от паяжината, казват: „Късметът слиза от небесата.“
Ким се засмя — беше му харесало.
— У вас има ли много паяци, Чан Шуи?
Чан поклати глава, изправи се и взе да оглежда контролното табло.
— Няма паяци. Вече няма. Има само птици в клетки и рибки в изкуствените езера — той погледна Ким. На устните му трепна печална усмивка. — А, да, и ние.
Огорчението му беше мимолетно, ала показателно. Нямало паяци ли? Как така? След това Ким се досети. Разбира се. В самия Град нямаше никакви насекоми — карантинните порти на Мрежата се грижеха за това.
Чан Шуи измъкна стъкленичката от дупката в таблото и я разклати.
— Май ледът ни свърши. Ще отида да донеса.
Ким докосна ръката му.
— Аз ще донеса, Чан Шуи. Накъде да вървя?
Момчето ХАН се поколеба, после се усмихна.
— Добре. Ей там е, в дъното. Има един резервоар — видя ли го? Да, точно този. Ти трябва просто да отнесеш там празната стъкленица, да я мушнеш в дупката долу на таблото и да въведеш кода на машината. Ето този — Чан Шуи посочи серийния номер на таблото на арахноида. — След горе-долу минутка ще ти я върне пълна. Става ли?
Ким кимна и тръгна — сновеше между машините. Върна се по друг път — представяше си, че е паяк, който се разхожда бързо по паяжината си. Беше тъкмо по средата на пътя, когато разбра, че е сбъркал. Чан Шуи беше точно срещу него, но между тях, до машината си, бе застанал Янко с жестока усмивка на уста.
— Накъде така, а, миши гъз? — той пристъпи напред и прегради пътя на Ким.
Ким пусна стъкленицата в горния джоб на робата си и се огледа. Един от големите подноси на конвейера се бе придвижил по главната лента и сега преграждаше пътя му назад, а отляво и отдясно страничните конвейери бяха пълни с купчини нови-новенички мебели.
Погледна отново Янко — не го беше страх, опасяваше се само да не счупи стъкленицата. Ако я счупеше, щяха да глобят с една надница и него, и Чан Шуи. За себе си не му пукаше. Но за Чан Шуи…
— Какво искаш, Янко?
Янко се обърна с лице към Чан Шуи:
— Не е твоя работа, жълт! Не си ври носа тук!
Чан Шуи само се изсмя.
— Не ми било работа, така ли? Така ли било, а, торба с изгнил ориз такава? Защо смяташ така, а?
За учудване на Ким Янко изобщо не се впечатли от обидата. Обърна гръб на Чан Шуи и отново застана лице в лице с Ким. Излая:
— Идвай тука, миши гъз! На колене пред мене!
Ким леко подгъна колене; беше напрегнат — готвеше се да побегне, ако стане нужда, но нужда не стана. Чан Шуи бързо и тихомълком се беше придвижил напред, скочи на гърба на Янко и онзи се просна по очи.
Ким рязко отстъпи назад.
Янко изрева и се опита да се надигне, но Чан Шуи дръпна ръката му зад гърба и започна да я извива — като нищо можеше да я счупи.
— Просто го остави намира, Янко. Защото следващия път НАИСТИНА ще ти счупя ръката. И ще кажем, че е била някоя от машините.
Той натисна кратко и болезнено ръката му за последен път, слезе от гърба му и го остави на мира.
Янко седна. Лицето му беше червено, мърмореше под носа си.
Чан Шуи протегна ръка.
— Хайде, Ким. Няма и да те докосне, обещавам ти.
Но когато Ким се опита да мине покрай Янко, Янко се метна встрани, опита се да го препъне, после бързо се вдигна на крака с лице към Чан Шуи.
— Що не ме цапнеш бе, жълтур?
Чан Шуи се разсмя.
— Словесната ти изобретателност направо ме смайва, Янко. Ти къде си учил английски? В публичния дом, дето работеше майка ти ли?
Янко изрева и се втурна към Чан Шуи. Но младият ХАН бе стъпил встрани и когато Янко нескопосано се завъртя и замахна с ръка, Чан Шуи хвана ръката му и я изви, като използва тежестта на Янко, за да го вдигне и да го метне към машината.
Янко се тресна в контролното табло, усука се, след това извърна уплашено глава — машината бе надвиснала над него.
Момчетата, които гледаха, се засмяха и млъкнаха. Но Янко беше чул смеха. Погледна надолу, изтри кръвта от устата си и изпсува под нос.
В този миг вратата в дъното се отвори и излезе надзирателят Нун. Докато идваше, изглеждаше разсеян, погледът му беше мътен. Приближи се и се усмихна на Ким, като че ли си спомни нещо.
— Всичко наред ли е, Чан Шуи? — попита той. Сякаш не забелязваше просналия се под машината Янко.
Чан Шуи сведе глава, потискайки усмивката си.
— Всичко е наред, надзирателю Нун.
— Добре — Нун продължи нататък.
Когато се върнаха при тяхната машина, Ким го попита:
— Тоя Нун добре ли е? Видя ми се много отнесен.
Чан Шуи се изсмя и поклати глава.
— Ето ти човек, който сам ще се превърне в развалина — той погледна Ким. — Надзирателят Нун си има един навик. Разбираш ли ме, Ким?
Ким поклати отрицателно глава.
— Взема наркотици. Предимно безобидни, но май затъва все повече. Последните няколко седмици… Както и да е. Я ми подай онази стъкленица.
Ким му я подаде, после се огледа и за миг спря поглед върху гърба на Янко.
— Между другото благодаря ти, Шуи. Много съм ти задължен. Но всъщност нямаше нужда. Аз съм бърз. По-бърз, отколкото си мислиш. Нямаше да може да ме хване.
Чан Шуи се усмихна и го погледна — този път по-замислено.
— Може би. Но си е по-добре да съм сигурен. Янко е малко нещо пернат в главата. Не се сеща кога да спре. По-добре ще е да не се приближава много до тебе, Ким. Бива ли?
Ким се усмихна и сведе очи. Усети в гърдите си топлина, като че гореше огън.
— Бива.
— Всичко наред ли е?
Ким вдигна очи от клавиатурата и кимна.
— Малко съм уморен, Тай Чо.
— Значи, работата ти идва много?
Ким се усмихна.
— Не, Тай Чо. Имах няколко неспокойни нощи, това е.
— А… — това не беше обичайно. Тай Чо се взря в момчето. Сега, когато варварското изтощение на Глината беше изчезнало от лицето му, той бе станал красиво момче. Добрата диета бе сторила чудеса, но не можеше да поправи вредата, нанесена в най-ранното му детство. Тай Чо се усмихна и отново погледна екрана пред себе си. Какво ли щеше да е, ако Ким се бе хранил добре като бебе? С каквото трябва и с достатъчно насърчение?
Тази мисъл накара Тай Чо да потръпне.
Той отново вдигна поглед.
— Да оставим това засега, Ким? Умореният мозък е разсеян мозък — той му намигна. — Дори и в твоя случай. Върви поплувай. И си легни рано. Утре пак ще се захванем с това.
Когато Ким си тръгна, той седна и се замисли за миналата седмица. Ким май се справяше забележително добре в леярната. Надзирателят Нун беше доволен от него, а и самият Ким не се оплакваше. И все пак, нещо безпокоеше Тай Чо. Нещо ставаше с Ким — нещо дълбоко вътре в него, което може би и самият Ким още не съзнаваше. А сега и това. Това безсъние. Е, ще го наблюдава по-внимателно през следващите няколко дни и ще се опита да вникне.
Стана, приближи се до бюрото на Ким и включи паметта. Екранът мигом светна.
Тай Чо се засмя учудено. Ким си беше драскал. Беше нарисувал паяжина в средата на екрана. Тънка, нежна паяжина, от която висеше една-единствена нишка — спускаше се към дъното на екрана.
Придвижи образа нагоре и пак се засмя.
— Ето го и паяка!
Но после се наведе по-близо, нагласи клавишите, увеличи образа и накрая чертите на паяка изпълниха екрана: познатото, тъмнооко лице на едно дете.
Тай Чо се намръщи и изключи машината. Стоя там известно време, дълбоко замислен, след това кимна на себе си. Да. Ще го наблюдава. Ще го наблюдава — и то много внимателно.
Ким плуваше по гръб във водата със затворени очи. Мислеше за Чун Куо и за хората, които бе срещнал Горе. Какво общо имаше между тях? Раждането може би. То и смъртта и може би леко любопитство към състоянието между двете. Усмихна се. Да — и толкова. Това най-много го беше учудило. Липсата им на любопитство. Беше си мислил, че тук, Горе, ще е различно. Бе повярвал, че просто разстоянието от Глината дотук носи просветление. Но не беше така. Да, те се различаваха помежду си, но тази разлика бе предимно в лустрото. Само да надникнеш по-дълбоко и те се оказваха — чак до мозъка на костите си — също толкова тъпи, също толкова банално приковани към сетивата си, както и най-жалкото създание в Глината.
Усмивката му се бе разсеяла. Ким потръпна, после бавно се преобърна във водата. Глината. Какво беше Глината, ако не състояние на ума? Светоотношение?
Това беше проблемът на всичките. Следваха дадена идея само до определен етап — вървяха по нишката в лабиринта само до определено място — и след това я отпускаха, сякаш доволни, че няма какво повече да се гледа, че не е останало нищо за откриване. Вземете например файла „Аристотел“. Бяха доволни да го сметнат само за игра, разработена да прави интелектуална гимнастика. Не бяха погледнали отвъд него. Това единствено обяснение им стигаше. Но ако бяха продължили, ако бяха го сметнали, дори само хипотетично, поне за миг, за истина — щяха веднага да разберат откъде го е извлякъл. Дори и сега можеше да се събудят за това. Но, според него, нямаше. Липсата на любопитство щеше да ги спре.
Това по свой си начин беше странно, защото точно те му го бяха обяснили първи — бяха му казали колко тясно и сложно са свързани финансите, а оттам — и компютърните системи в Чун Куо. Точно те му бяха обяснили за „дискретните системи“, откъснати от всички останали — острови, плътно наблъскани с информация, обградени със защитни мрежи като със стени. И точно те му бяха казали, че системата на Проекта е „дискретна“.
Той не бе открил това сам. Бе открил само, че файловете на Проекта не са самички на обградения със стени остров на компютърната система. Вътре в нея имаше и друг файл — стар, отдавна забравен файл, спал там спокойно повече от век, докато най-накрая Ким не го бе открил. И то не какъв да е файл. Това беше библиотека. Не. Нещо повече. Това беше цял свят. Свят, твърде богат, че да бъде измислен, твърде последователен — дори и в грешките си, — че да не бъде истински.
И защо Седмината го бяха скрили? Каква причина биха имали те да погребат миналото?
Освободен от бремето на тайната, той бе прекарал последните две нощи в размисъл единствено над това. Бе го огледал от всички страни — опитваше се да разбере каква ли е била целта им. И най-накрая разбра.
За да се сложи край на промяната. Бяха излъгали, за да унищожат западната мечта за прогрес. За да настъпи с тях нова ера, в която няма време и нищо не се променя. Златен век.
Но оставаше проблемът, какво е самият той — защото какво друго беше той освен Промяната, въплътена в един човек? Какво друго, ако не бацилът на същия онзи вирус, който така дълго и упорито се бяха борили да унищожат?
Ким отвори очи и се преобърна по корем, после зарита към по-дълбокото.
Сега го виждаше ясно. Онова, което той представляваше, го превръщаше в опасност за тях — правеше го заплаха и за Седмината, и за техния начин на действие. И все пак въпреки това той беше много ценен. Знаеше за усилията, които бяха положили да скрият това от него, и колко бе платила „Сим Фик“ за неговия договор. Но защо бяха платили такава сума? За какво ли мислеха да го използват?
За Промяната. Беше почти убеден. Но откъде да бъде сигурен?
НАВЛЕЗ ПО-ДЪЛБОКО — каза си той. — БЪДИ ЛЮБОПИТЕН. „СИМ ФИК“ САМО БЕЗЛИКА СИЛА ЛИ Е? МЕХАНИЗЪМ ЗА ПЕЧЕЛЕНЕ НА ПАРИ? ИЛИ ПРИТЕЖАВА И ЛИЧНОСТ? И АКО ПРИТЕЖАВА — ЧИЯ?
Името мигом просветна в ума му. Достатъчно често го бе чувал напоследък по новините. Сорен Бердичев.
Да, но кой е той? Бизнесмен. Да. Дисперсионист. Да, и това. Но освен това — какво още? Що за човек е той? Откъде идва? Какво иска? И НАЙ-ВАЖНОТО — КАКВО ИСКА ОТ МЕНЕ?
Ким се гмурна под водата и след като отново изплува, разтръска коси; изведнъж умората му изчезна. Усети познатата възбуда в кръвта си и се разсмя. Да, това беше! Това ще е новата му задача. Да открие всичко, каквото може, за този човек.
А като го открие?
Той заплува — остави нишката да се отпусне. Да не мисли толкова напред. Най-добре е първо да открие каквото може, пък тогава да решава.
Сорен Бердичев седеше сред сенчестата тишина на кабинета си; двете папки лежаха на бюрото пред него. ВУ тъкмо си беше тръгнал, макар сладникавият, тежък мирис на парфюма му да витаеше из въздуха. Посланието върху стеблата на белия равнец сега бе записано върху къс хартия, която Бердичев бе смачкал на топка и бе запратил в дъното на кабинета. Но то и в момента беше пред очите му:
Удари ядосано по бюрото. Това зачеркваше всичките му предварителни мисли. Беше решил вече как да действа и се бе обадил на ВУ просто за да потвърдят плановете му. Но ВУ се бяха противопоставили. И сега пак трябваше да взема решения.
Чуваше скърцащия глас на ВУ дори и сега, сякаш старецът го гледаше от свитъците; спомняше си как се кокореха воднистите му очи, как побелялата му кичуреста брада стърчеше от брадичката му.
— КУН, земята, е горе, ЛИ, огънят, е долу. Сега е МИН И — светлината помръква.
Имаше предвид момчето. Сигурен беше. Огънят от земята. ТОЙ ПРИКРИВА СВЕТЛИНАТА СИ С ВОАЛ, АЛА СИЯЕ.
— Предупреждение ли е това? — попита той. Изненада стареца, защото не бе го прекъсвал никога през всичките години, откакто той му гледаше на И ДЗИН.
— Предупреждение ли, ШИ Бердичев? — ВУ се засмя. — Книгата на промените не предупреждава. Предназначението й е друго. И все пак, хексаграмата намеква за вреда… за увреждане.
Бердичев кимна и млъкна. Но знаеше какво беше това. Предупреждение. Знаците бяха твърде силни, за да ги пренебрегва. Значи пак трябваше да решава.
Разтвори пред себе си две таблици една до друга, после докосна бутона и повърхността на бюрото светна.
Нямаше никакво съмнение. Дори и без да поглежда в доклада на експерта, то веднага се виждаше. Приликите бяха поразяващи. Проследи огледално отразените символи на спиралната стълба на двете двойни спирали и кимна.
ЗНАЧИ ТИ НАИСТИНА СИ СИН НА ЕДМЪНД УАЙЪТ, КИМ УАРД. ЧУДЯ СЕ КАКВО ЛИ БИ НАПРАВИЛ ЕДМЪНД.
Засмя се тъжно — за първи път осъзна колко му липсваше мълчаливата сила на неговия мъртъв приятел, след това се облегна назад и разтърка очи.
Генотипното изследване и файлът „Аристотел“ — сами по себе си и двете бяха достатъчна причина Ким да бъде унищожен. Първото означаваше, че Ким е син на предателя Уайът. Второто нарушаваше специалния Декрет, който скриваше истинското минало на Чун Куо. И двете по закон заплашваха живота на Ким и превръщаха момчето в заплаха и за самия него. И затова — въпреки цената, въпреки огромната потенциална печалба, която можеше да извлече от него — бе решил да играе на сигурно и да унищожи момчето, а в същото време да изтрие следите и на всички, които бяха подготвили генотипното изследване. Но точно тогава бе дошъл ВУ.
Слънцето в земята. Да, точно за момчето ставаше дума. Нямаше място за съмнения. И също както първия път, когато бе използвал услугите на ВУ, усети, че не може да го пренебрегне. Трябваше да се съобрази с предсказанието.
През него премина лека тръпка — спомни си онзи първи път; оттогава имаше вече девет години. Той беше скептичен, а ВУ го бе ядосал, защото се присмя на съмненията му. Но само мигове по-късно ВУ така го шокира с предсказанието си, че той бе загубил дар слово.
Беше онази вечер преди вечерята с Едмънд Уайът и Пьотър Леман — среща, на която трябваше да вземе решение, дали да се присъедини към тяхната нова групировка, фракцията на дисперсионистите. И ето ти на — петдесет и деветата хексаграма, ХУАН. Спомни си как се бе вслушал, потънал в обясненията на ВУ, убеден от думите за високи цели и за идването на пролетта след тежката зима. Всичко това бе твърде близо до онова, което обсъждаха, за да е просто съвпадение. Та дори заглавието на древната книга изведнъж бе започнало да му се вижда твърде подходящо, — „Книга на ПРОМЕНИТЕ“. Беше се засмял, поклонил се и платил хубавичко на ВУ, преди веднага да се обади на Едмънд и да му каже „да“.
И така започна всичко — преди години. Не можеше никога да си помисли за него, без в съзнанието му да не изникнат разлистващите се клонки и полъхът на вятъра над водата. Можеше ли сега да го оспори — сега, когато се бе заел с това ново начало?
Изключи долното осветление, върна таблиците обратно в папката, вдигна очилата си, изправи се, сгъна ги и ги прибра в джоба на ПАУ-то си.
Слънцето в земята… Да, засега ще остави момчето. Но сутринта ще се обади на своя човек от Средните нива, за да му даде бомба за лабораторията, в която бяха направили генотипното изследване.
Надзирателят Нун се настани зад бюрото си, разчисти купчината документи и се обърна към Ким:
— Днес Чан Шуи го няма — обясни той и погледна Ким за секунда. — Баща му е болен и той си взе отпуска, за да го гледа. Помолих Тун Лиян да се грижи за тебе, докато Чан Шуи се върне на работа.
Офисът беше много по-разхвърлян, отколкото го помнеше Ким. Сандъци, хартии, дори дрехи бяха струпани до едната стена, а пред екраните имаше купчина кутии.
— Извинете, надзирател Нун, но кой е Тун Лиян?
Нун отново се огледа разсеяно, после кимна.
— Ще дойде всеки момент.
След това осъзна, че тонът му е бил малко по-рязък от необходимото, усмихна се на Ким и отново сведе поглед.
Миг по-късно се почука и влезе младо момче ХАН. Беше слабичък момък с полегати рамене, с две-три години по-млад от Чан Шуи. Щом видя Ким, срамежливо наведе глава, избягвайки погледа му, после се приближи до бюрото.
— А, Тун Лиян. Знаеш какво да правиш.
Тун Лиян се поклони нервно. След това махна на Ким да го последва и се извърна.
Щом влезе в леярната, Ким се огледа — усещаше, че е малко нервен, ала Янко не се виждаше никакъв. Добре. Може пък да има късмет. Но и да се появи Янко, всичко ще е наред. Просто ще го отбягва; ще използва хитростта и бързината си и ще се държи далече от него.
Машината, беше кажи-речи, същата като онази, на която работеше с Чан Шуи, и тъй като усети, че на момчето не му се говореше с него, Ким просто се захвана за работа.
През почивката Ким бе седнал в столовата, когато чу познат глас да му вика от дъното на голямата зала. Беше Янко.
Той допи своя ЧА, остави купичката и спокойно стана от масата.
Янко бе застанал на входа към леярната, а около него се бе събрала групичка по-малки момчета. Показваше им нещо, но щом забеляза, Ким да се приближава, бързо го уви в парцал.
Ким бе съзрял в ръката на Янко нещо мъничко и бяло. Сега, когато Янко се изправи срещу него с грозна усмивка на пъпчивото си лице, той разбра какво беше това. Зъб. Вчера Чан Шуи бе избил зъб на Янко.
Усмихна се и видя, че лицето на Янко помръкна.
— Ти какво се хилиш бе, миши гъз?
Почти се разсмя. Вече бе чул думите в главата си, секунда преди Янко да ги произнесе. ПРЕДСКАЗУЕМ — помисли си Ким — ТОЧНО ТАКЪВ СИ ТИ, ЯНКО. Въпреки това помнеше какво му беше казал Чан Шуи за това, че не бива да го дразни прекалено много.
— Съжалявам, Янко. Просто се зарадвах, че те виждам. — И това не беше точно нещото, което трябваше да каже, но то бе избликнало неканено от тъмната страна на неговата същност сякаш в отговор на предизвикателството.
Янко се ухили презрително.
— Ей сега ще видим колко се радваш…
Но щом пристъпи напред, Ким се приведе и се шмугна покрай него и още преди онзи да се обърне, вече беше минал през вратата.
— Връщай се! — изрева Янко, но звънецът вече звънеше и момчетата се изнизваха към работните си места.
През останалата част от сутринта Янко го заливаше с мръсни подмятания и обиди — гласът му се издигаше над бръмченето на машините до работното място на Ким. Но Ким беше изключил, беше се съсредоточил в себе си върху задачата да свърже двете части на своята звездна паяжина — нещо, което никога преди не бе опитвал. Проблемите бяха от нов порядък на трудност и го поглъщаха напълно, но най-сетне той успя, зарадван се усмихна и се обърна — и отново се намери лице в лице с Янко.
— Ти да не би да не пикаеш, миши гъз?
Усмивката на Ким бавно помръкна.
— Не чу ли звънеца? — продължи Янко, а групата момчета зад него се разсмяха, сякаш по-смешно нещо не бяха и чували.
Тъпаци, помисли си Ким, изненадан, че е пропуснал звънеца. Погледна Тун Лиян и веднага забеляза колко е изнервен. Странно, откри, че се опитва да вдъхне увереност на младия ХАН.
— Всичко е наред — каза той. — Добре съм, Тун Лиян. Наистина.
Янко повтори думите му с тъничък гласец — сигурно си мислеше, че чудесно имитира гласа на Ким, и тъпаците зад него ревнаха отново.
Усети леко бодване в стомаха, но нищо, което да го уплаши, или да го накара да трепери пред дебелото момче.
— Не искам да се карам с тебе, Янко — каза той тихо.
— Да се караме ли? — Янко се засмя изненадан, после се наведе заплашително към Ким. — Че кой казва да се караме? Просто искам да те смеля от бой, миши гъз!
Ким се огледа. Момчетата му бяха преградили пътя и отзад, и към изхода. Погледна нагоре. Да, точно така си бе помислил. Двете камери горе бяха покрити с якета. Беше в капан. Бяха го планирали. Сигурно още щом бяха чули, че Чан Шуи го няма.
Значи, не само Янко го мразеше. Не, беше много по-зле. Ким потръпна. Не беше го разбрал.
— Моля те, Янко… — подхвана немощно Тун Лиян, но Янко му кресна „Млък!“ и той веднага млъкна и се измъкна настрани.
ЗНАЧИ СЪМ САМ — помисли си Ким. — ТЪКМО КАКТО МИ КАЗВАШЕ АНТОН. ТЕ И НИЕ. ИЛИ В ТОЗИ СЛУЧАЙ ТЕ И АЗ. В това имаше хумор, който му хареса; той се засмя.
— Какво е толкова смешно, миши гъз?
— Ти — каза Ким; вече не му пукаше какво казва. — Ти, голяма наперена торба с лайна.
Но Янко просто се усмихна. Приближи се на крачка — знаеше, че този път Ким няма накъде да бяга.
Само че Ким побягна — нито хукна към вратата, нито се опита да се измъкне назад, а се втурна право към Янко — скочи на гърдите му и го прескочи, когато онзи падна по гръб, зяпнал от изумление, и се завтече към тоалетните.
— Спрете го! — изкрещя Янко и тромаво се изправи на крака. — Спрете това копеленце!
Ким търчеше и блъскаше всеки, който се опитваше да го спре. Ще се заключи. Ще удържи, докато Нун излезе да провери какво става, или влезе Тай Чо, за да разбере защо не излиза.
Само че го бяха изпреварили. Някой бе запечатал всички ключалки на тоалетните с лепило на базата за лед. Бързо ги провери — за всеки случай, — после се обърна. Янко бе застанал там, точно както си го представяше, и го гледаше.
Ким погледна нагоре. Разбира се, и тук бяха закрили камерата. Много изпипано, помисли си Ким, и от това, колко изпипано беше, разбра, че не Янко го е измислил. Прекалено хитро беше за него. Янко бе само фронтмен, наивната жертва, която щеше да осъществи плана. Не той го бе изградил: някой друг го бе манипулирал.
Откритието накара Ким да изстине. В цялата леярна имаше само един, способен да планира всичко това. И той не беше тук…
Янко се разсмя и започна да се приближава към него. Ким чувстваше омразата, която се излъчваше от момчето, сякаш можеше да я усетиш, да я пипнеш. И този път ръцете му не бяха празни. В тях имаше нож.
— Тай Чо! Тай Чо!
Тай Чо спря и се обърна. Секретарката на директора Андерсен тичаше след него по коридора.
— Какво бе, жена? — обади се той. Усещаше втренчените погледи на колегите си и се дразнеше от липсата на чувство за приличие у нея. Но само миг по-късно, когато му каза какво се бе случило, той я хвана за ръката, забравил за всякакво „добро поведение“, и я помъкна по коридора.
— Къде е той, в името на всички богове?
Тя леко се изчерви и той разбра веднага, ала нямаше предвид Андерсен. Обърна я с лице към себе си:
— За момчето те питам! Къде е момчето?
Тя се обърка и аха-аха да се разплаче. За първи път я бе връхлетяла криза, а и директорът го нямаше там да се справи с нея.
— Не знам! — изхленчи тя. — Бележката на надзирателя Нун беше съвсем кратка! Никакви други подробности нямаше, всичко, което знам, ви го казах!
— Богове! — Тай Чо се удари по челото, заозърта се и я помъкна обратно към кабинета на Андерсен.
Пред вратата на кабинета той отново я обърна към себе си и й заговори бавно, като се стараеше да й втълпи какво трябва да направи.
— Знам, неудобно е, но ще е още по-неудобно за директора, ако не разбере веднага! В който и публичен дом да е, веднага му прати съобщение и го накарай да се връща! Да се върне! ТУК! Разбра ли бе, жена?
Тя се затутка и той й кресна:
— Хайде, ма! Ще отида да видя как е момчето и да разбера как стоят нещата там. Но веднага трябва да се свържеш с Андерсен! Ако не го докараш тук, целият Проект е в опасност!!!
Твърдостта на тона му сякаш я успокои, тя се поклони и влезе вътре.
Тай Чо откри Нун повален върху бюрото. Мъртъв. Беше готов да го набие, за да разбере какво е станало, но вече беше твърде късно. Съобщението до Андерсен беше явно последното нещо, което бе свършил в безполезния си живот.
Потръпна и се огледа; после забеляза едно от момчетата да се мотае в дъното на леярната. Притича към него и го сграбчи за раменете, за да не офейка.
— Къде отведоха Ким?! Сещаш ли се, момчето от Глината? Къде то отведоха?!
Забеляза странното отвращение в погледа на момчето при споменаването на Ким, но продължи да го разтърсва, докато онова най-накрая успя да измърмори нещо. След това го отблъсна и са затича към асансьорите.
Бяха го завели в местния пост на охраната. Разбира се! Че къде другаде? Но сега той не мислеше, само действаше, следваше инстинктите си, опитваше се да се добере до Ким, преди да са му причинили още нещо.
Войникът на поста му каза да седне и да изчака. Вдигна бариерата и влезе вътре, пренебрегвайки протестите на Тай Чо. После, когато започна да го претърсва, се извърна рязко и му кресна:
— Ти знаеш ли кой съм аз, бе?!
Тонът на абсолютната власт — тон, който някога бе използвал, за да усмирява неуправляеми момченца, току-що докарани от Глината — сработи прекрасно. Войникът отстъпи крачка назад и наведе глава. Тай Чо усили натиска, преди войникът да се окопити.
— Чичо ми е заместник-министърът Тай Фен, който отговаря за субсидиите на охраната. Само да си ме докоснал и той ще те смачка, разбра ли, войнико?!
Този път войникът се поклони и притисна ръка до гърдите си за поздрав.
— А така! А сега ме заведи веднага при командващия офицер. Това е много спешно и за мене, и за заместник-министъра.
Войникът се поклони отново, мина пред него и Тай Чо за миг усети, че и облеклото му е помогнало да се създаде необходимото впечатление. Беше с учителското си ПАУ с яркосинята емблема, а то доста наподобяваше облеклото на висшите чиновници.
Войникът почти нямаше време да съобщи името му — нито пък да се обърне и да го запита как е то; Тай Чо се спусна пред него и се настани на един стол пред офицера.
Този офицер се впечатли по-малко и от тона му, и от одеждите му, и от приказките му за разни чичовци. Веднага поиска да види пропуска на Тай Чо. Той му го хвърли на бюрото и се наведе към него почти заплашително:
— Къде е момчето?! Момчето от Глината?!
Офицерът го погледна, после погледна и пропуска му и го хвърли обратно на Тай Чо.
— Ако бях на ваше място, ШИ Тай, щях да се махна веднага, преди да съм си навлякъл още някоя беля на главата.
Тай Чо изобщо не обърна внимание на картата си. Изгледа кръвнишки офицера.
— Къде е момчето? Няма да си тръгна оттук, докато не видя момчето!
Офицерът се надигна от стола си, но Тай Чо се наведе напред и го бутна да седне.
— Седнете, по дяволите, и ме изслушайте!
Потръпна. Никога преди не бе чувствал нито такъв гняв, нито такъв страх, нито такова безпокойство. Сега те определяха всяко негово действие.
— КЪДЕ Е МОМЧЕТО?!
Офицерът леко помръдна ръка и натисна един бутон на бюрото си — викаше помощ. Сега беше сигурен, че пак си има работа с някакъв луд.
— Разберете, ШИ Тай. Момчето е в добри ръце. Погрижили сме се. Прост случай на нападение над гражданин от страна на нерегистрирано същество. Ще ликвидираме НРС-то и то най-много след час — веднага щом дойде разрешението от Горе.
— КАКВО?!? — кресна Тай Чо. Изправи се рязко и накара и офицера да направи същото; офицерът протегна ръце напред, очаквайки нападение.
— Моля ви, ШИ Тай. Седнете и се успокойте. Вратата зад Тай Чо се отвори тихо, но той все пак я чу, мина зад бюрото и долепи гръб о стената.
— Тук вие нямате юрисдикция — каза офицерът; щом помощта пристигна, гласът му се поуспокои. — В каквито и отношения да сте с момчето, боя се, че нещата са извън вашия контрол.
Тай Чо му отговори веднага:
— Вие сте този, който не разбира! Ким Уард не е НРС, както вие го нарекохте! НРС! Абсурд! Той е един от най-бляскавите и важни научни умове в цялото Чун Куо! „Сим Фик“ са подписали договор за неговите услуги за ДЕСЕТ МИЛИОНА ЮАНА!
Последните три думи Тай изрече бавно и отчетливо, с максимално натъртване, и веднага забеляза ефекта на фантастичната сума върху тях.
— Десет милиона? — офицерът се изсмя замислено. После поклати глава. — О, не. Не ви вярвам, ШИ Тай. Просто продължавате да си бърборите — като онова за високопоставените чичовци…
Тай Чо поклати глава и отново заговори. Гласът му кънтеше твърдо и решително:
— Има и още едно нещо, което не разбирате. Не ми пука какво ще стане с мене. Но на вас ви пука. Това ме прави по-силен от вас. О, мислете ме, ако щете, за лъжец или за луд, но само си помислете: ако пренебрегнете предупреждението ми, без да го проверите, „Сим Фик“ директно ще ви осъдят за унищожаване на тяхна собственост без разрешение — разсмя се, изведнъж обзет от ужаса на този кошмар; повръщаше му се от това, че трябва да постъпва така. Не виждаха ли, че той е просто едно малко момченце — уплашено малко момченце, — което са нападнали зверски?
Офицерът все още се колебаеше.
— Има си определени процедури. Аз…
Тай Чо кресна — никога досега през живота си не беше използвал подобни думи:
— Заврете си ги отзад тези процедури! Веднага се свържете с директора Андерсен. Освен ако наистина искате да ви глобят с десет милиона юана!
Офицерът пребледня, след това се посъвещава с другаря си. Преглътна и се обърна към Тай Чо:
— Бихте ли изчакали половин час в килия, докато направим необходимите проверки?
Тай Чо се поклони.
— Разбира се. Тъкмо това искам от вас. Ето — той извади от джоба на робата си малък бележник, взе перодръжката от бюрото на офицера и написа телефонния номер на Андерсен в офиса и кода на малкото екранче.
— Ще ви включи едва след втория сигнал, тъй че задръжте. Това е тайна линия, нали разбирате.
Офицерът се поколеба, след това се поклони леко, донякъде убеден, че Тай Чо се е поуспокоил.
— Андерсен?
— Точно така. Може и да не е там в момента, но вие опитвайте пак. Помолих секретарката му да го извика веднага щом е възможно. Беше излязъл… по работа.
Един час по-късно Тай Чо и четирима войници водеха Ким обратно към Проекта. Ким беше тежко упоен и овързан в специална носилка. Трудно беше да се види какви точно наранявания бе получил — ако ги беше получил — в боя с другите момчета. По лицето му не се виждаше нищо. Но беше жив и нямаше да го „ликвидират“, както се бе изразило онова копеле от охраната.
Сега всичко зависеше от Андерсен.
Директорът Андерсен го посрещна на главния вход.
— Много съм ти задължен, Тай Чо — каза той и тупна възпитателя по гърба. Но Тай Чо се обърна гневно към него:
— Не го направих, за да отърва твоя гръб, Андерсен. Ти къде беше?
Андерсен преглътна, забелязвайки откритото неуважение.
— Аз… Аз… — запъна се той, после се поклони. — Съжалявам, Тай Чо. Знам, че не си го направил заради мене. Но въпреки това съм ти задължен. Ако има нещо…
Но Тай Чо просто го отмина отвратен — мислеше си за Нун и за онова, което бе позволил да се случи с Ким. За всичко това непряко бе виновен Андерсен. Предварително не беше проверил всичко както трябва. Ако на този свят имаше справедливост, Бердичев щеше да му откъсне главата.
Половин час по-късно той беше в офиса на Андерсен.
— КАКВО?!
Андерсен погледна пакета, който куриерът му бе донесъл преди десет минути, и повтори думите си:
— Семейството на момчето ни съди за нападение от страна на собственост на Проекта. Подали са иск за петнадесет милиона юана.
Тай Чо слисан се облегна назад.
Андерсен се засмя кисело.
— Ако така стоят нещата, Тай Чо, защо техният син е в критично състояние, а не Ким? Я виж какви телесни повреди! Ужасно! Повече от седемнадесет счупени кости, а лявото ухо — отхапано! Отхапано!!! Този дивак!
Тай Чо го изгледа ядно и се втренчи в двуизмерните снимки, които беше изпратил адвокатът на семейството. Богове! — помисли си той неволно, отвратен против волята си. Ким ли беше направил това? А пък той се страхуваше, че Матиас ще убие НЕГО!
Андерсен си мърмореше под носа:
— Майната му! Майната му на това гадно копеленце. Защо му е било да го напада? — той погледна Тай Чо. — Защо не си ми казал, че е способен на това?!
Тай Чо се опита да протестира, след това се замисли за всичко, което се беше случило през последната седмица. Имаше ли предупредителни знаци? Неспокойните нощи? Проблемите с Матиас? Трябваше ли да го предвиди?
После отхвърли всичко. Хвърли снимките и с целия кипящ гняв на родител, с чието дете са постъпили несправедливо, се изправи и кресна на директора:
— Той не е нападнал онова момче! ЗНАМ, че не е! Те са го нападнали! Не може да е иначе! Още ли не си разбрал?
Андерсен го погледна презрително.
— Че на кого му дреме? Всичките вече сме безработни. Няма как да оспорим това. Нун е мъртъв, камерите са били покрити… По Ким няма и драскотина, а пък онзи е в критично състояние — той се засмя. — Кой нормален човек би повярвал, че Ким е бил жертвата?
Тай Чо бе втренчил очи в директора.
— И какво смяташ да правиш?
Андерсен, както винаги, го бе изпреварил. Личеше си по лицето му.
— Вече се посъветвах.
— И?
Андерсен бутна пакета встрани и се наведе над масата.
— Адвокатът на Проекта предполага, че има начини да ограничим вредата. Нали разбираш, не става въпрос само за задължението на Проекта спрямо родителите на пострадалото момче, а е и въпрос на лична отговорност — той погледна Тай Чо в очите. — В частност — твоя и моя. Сега, ако Ким бе умрял по време на сбиването…
Тай Чо поклати невярващо глава. Когато отново успя да проговори, от гърлото му излезе шепот:
— Какво си направил, Андерсен?! Какво, в името на всички богове, си направил?!
Андерсен избягна погледа му.
— Подписах заповедта. След час ще го ликвидират.
Бердичев отиде в килията, за да види момчето за последен път, преди да го унищожат. Ким лежеше там бледен, тъмните му очи бяха затворени; усмирителната риза, скриваше колко е крехък всъщност, приличаше на недооформена какавида.
Е, — помисли си Бердичев, — ПОСТАРАЛ СИ СЕ ДА ОБЕЗСМИСЛИШ РЕШЕНИЕТО МИ, А? НО МОЖЕ БИ ТОВА МИ ПРЕДСКАЗА И ВУ. СВЕТЛИНАТА ЩЕ ПОМРЪКНЕ…
Коленичи и докосна бузата на момчето. Беше по-хладна от неговата ръка, но все пак беше топла. Да, наистина беше късмет, че успя да стигне тук навреме — преди оня задник Андерсен да бе успял да приключи нещата завинаги. Трябваше да благодари на Тай Чо за това.
И сега той беше само негов. Всичко беше негово. И Ким, и Проектът. И всичко — на цената от десет милиона юана, които първоначално бяха договорени единствено за момчето.
Бердичев се разсмя. Много лесно бе успял да се справи с обстоятелствата. Съветът веднага бе одобрил сделката и бе помогнал да се улеснят нещата, след като той беше предложил добавките към годишната рента на осем от десетте членове. Останалите двама така и така искаше да изхвърли и когато гласуваха против тях, бе приел оставките им без никакъв опит за оспорване. Що се отнася до скърбящите родители, те бяха оттеглили иска си, когато той подаде срещу тях контраиск за двеста милиона — неговата оценка за пропуснати ползи, която „Сим Фик“ би претърпяла, ако Ким се окажеше с необратими мозъчни увреждания. Омекнаха и още повече след извънсъдебното споразумение за 50 000 юана. Повече от достатъчно в замяна на тъпия им син.
Но какви бяха повредите? Какъв ли щеше да бъде Ким, когато бинтовете паднеха и белезите заздравееха? Не физическите белези, защото нараняванията като по някакво чудо бяха съвсем леки, а душевните.
Той потръпна — изведнъж почувства Ким по-близък от всякога. Сякаш предсказанието на ВУ го бе свързало с момчето. Слънцето отново бе погребано в земята, но щеше ли да изгрее пак? Щеше ли Ким отново да стане същият като преди? Или отново беше се превърнал в проста, несъбудена Глина?
Десет милиона юана. Толкова бе заложил на пълното и цялостно възстановяване на Ким. А възможната отплата? Той се разсмя. Може би хиляди пъти по толкова! Може би нищо…
Бердичев стана, изтри длани о сакото си, обърна се към двамата стражи от „Сим Фик“ и им посочи, че трябва да отнесат момчето. После, щом те си отидоха, прекоси килията и погледна другия човек вътре. И този беше овързан.
Засмя се и заговори на трупа на директора:
— Мислеше, че ще ме прецакаш, а, Андерсен? Е, това никой не го е опитал, без да бъде наказан. Никой. Дори и ти.
И като продължаваше да се смее, се обърна и излезе от килията.
— Търпение, Ли Юан, още мъничко!
Перлено сърце придърпа двата края на яката му, като се правеше, че й е страшно досадно, после закопча едната от Четирите мънички закопчалки. Той седеше на ръба на леглото си, Перлено сърце бе коленичила на пода пред него и го обличаше, а Сладка роза бе коленичила на леглото зад него и сплиташе косата му.
По-малкото момиче се засмя тихичко.
— Колко дълга коса имаш, Ли Юан. Каква хубава гъста коса. Не мога да я разреша! — тя се наведе напред, зарови лице в косата му и вдъхна аромата й. — Искам и аз да имам такава коса, мили Юан!
Той понечи да се обърне и да й каже нещо, но Перлено Сърце нежно извърна главата му обратно и зацъка с език. Последните две закопчалки винаги бяха най-мъчни за закопчаване.
Ли Юан се разсмя леко.
— И твоята коса е хубава, Сладка роза. А най-хубава е, когато е разпръсната в скута ми.
Сладка роза се изчерви и сведе очи, като си спомни какво бяха правили само преди часове. Перлено сърце дяволито го погледна в очите.
— Сигурно следващия път ще ни искаш и петте наведени?
Той се усмихна.
— Сигурно…
— И все пак — продължи тя и се намръщи, докато се опитваше да се оправи с последната закопчалка, — добре ще е да се поразкършиш малко.
Ли Юан се засмя радостно.
— Наистина ли смяташ така, Перлено сърце? След снощи?
Тя се отдръпна назад с въздишка — най-накрая бе закопчала яката; след това поклати глава с блеснали очи.
— Ех, вие, младите мъже. Мислите си, че сте истински ездачи, защото можете да карате по цяла нощ, а? Но за да си истински ездач, ти трябва много повече от това, да можеш да се задържаш на седлото!
Сладка роза мълчеше с наведена глава. Перлено сърце вдигна очи. Ли Юан се беше втренчил в нея с удивен поглед. Тя се замисли, после сведе глава и се изчерви — бе осъзнала как бе свързала двете неща. Ли Юан щеше да излиза да язди с Фей Йен, а пък тя разправяше…
Но Ли Юан просто се наведе напред, хвана лицето й в дланите си, целуна я по челото и притисна лицето й към скута си, като палаво кръстоса крака зад врата й.
Тя започна да се бори със смях, измъкна се и се дръпна на няколко крачки назад, вперила в него възхитен поглед. Сладка роза бе привършила и бе поставила шапка за езда върху стегнато сплетената му коса. Беше облечен изцяло в зелено — от шапката до ботушите: цяла дузина нежни нюанси на зеленото, ала всеки от тях беше свеж и ярък и напомняше за първите дни на пролетта, когато снегът тъкмо се беше стопил.
— Изглеждаш… — тя се засмя и запляска с ръце. — Изглеждаш като принц, Ли Юан!
Той също се засмя и се обърна да целуне Сладка роза за довиждане. След това изтича навън.
Двете прислужнички го изпратиха с поглед, после се захванаха да подреждат стаята. Перлено сърце свали калъфките от възглавниците и забеляза копринената кърпичка под едната от тях. Беше бледолилава, а в ъгъла със зелено беше извезан йероглифът на фамилията Йен.
Веднага позна на кого е, вдигна я към носа си и отново я остави на мястото й, без да казва нищо на Сладка роза.
— Тя е красива, не мислиш ли, Перлено сърце? Сладка роза се бе загледала през отворената врата — следеше прекосяващата градината фигурка на Ли Юан.
— Казват, че сред всичките Фамилии няма по-красива от Фей Йен. Но тя е ХУА ПАО, цвете-пантера. Макар и толкова красива, тя притежава страшен инат и желязна воля.
Сладка роза въздъхна и погледна по-голямата си сестра.
— А Ли Юан като че я обича като брат…
Перлено сърце се разсмя.
— Виждала ли си колко мек става погледът му само като я погледне? Хлътнал е до уши, горкичкият.
— А… — Сладка роза отново се огледа и взе да се суети из стаята, разтревожена от думите на Перлено сърце. Миг по-късно, докато събираше чаршафите, тя изведнъж се сепна и вдигна навлажнени очи.
— Тогава ми е жал за него, Перлено сърце. Нищо не може да излезе от това.
Перлено сърце мъдро кимна.
— Такъв е законът, Сладка роза. Мъж не може да се ожени за жената на брат си. И този закон е мъдър, МЕЙ МЕЙ — само си помисли какво щеше да стане, ако не беше така. Има мъже, които биха убили собствения си брат заради някоя абсолютна никаквица! Сладка роза сведе очи.
— И все пак — ние СМЕ сестри. И делим един мъж.
Перлено сърце се засмя и започна да вади нови копринени чаршафи от чекмеджето.
— Ли Юан е момче, а те не са толкова сложни като мъжете. Но, във всеки случай нашето е съвсем различно! Ние само му помагаме и го учим. Трябва да мислим не за себе си, а за бъдещия Танг!
Сладка роза се вгледа в сестра си и забеляза как уж се съсредоточаваше в работата си, сякаш не я беше грижа. Но бе доловила скритата горчивина в гласа й и виждаше леката следа от съжаление в ъгълчетата на устата и очите й и разбра, че каквото и да разправяше тя, и тя беше малко влюбена в младия принц.
— Какво четеш?
Фей Йен леко извърна лице към него, после се усмихна и остави книгата на дървената поставка пред нея.
— А, Ли Юан! Чудех се кога ли ще дойдеш.
Седеше в беседката с изглед към един от малките водопади. Клонки на клена засенчваха чертите й, но той виждаше, че тъмната й коса е сплетена в сложна прическа — гладките букли бяха прикрепени с гребенчета от слонова кост, не по-големи от нокътя на палеца му. Беше облечена в сетре за езда до кръста, с извити краища и висока яка — сатенът бе в нежен лавандулов цвят със съвсем тъничко черно ръбче, а панталоните й за езда бяха от тъмносиня коприна, почти по тялото й. Ботушите й бяха от ярешка кожа, боядисана в цвета на панталона.
— Може ли да седна при тебе, Фей Йен?
— Почакай там, Ли Юан. Аз ще дойда. Тук е доста горещо. Защо не слезем на терасата?
Той се поклони и се отстрани, за да мине тя. Долови аромата й за първи път през този ден. МЕЙ ХУА. Сливов цвят. Заситни по пътеката след нея.
— Как е твоят баща, Йин Цу?
Тя се засмя.
— Добре е. И онзи ден, когато ме попита, пак беше добре. И тримата ми братя също са добре, знам, че ще ме питаш и за тях — тя спря и наведе глава към него. — Хайде да зарежем официалностите, а, Ли Юан? Всичко това толкова бързо ме отегчава!
Една птичка прехвръкна над главите им от клонче на клонче и отвлече за миг вниманието им. Сведоха глави надолу едновременно. Погледите им се срещнаха и те се разсмяха.
— Добре — каза той. — Но пред хора…
Тя леко докосна ръката му.
— Пред хора ще се държим както винаги — тя вдигна брадичката си като някой стар, вдървен придворен. — Ще сме стегнати като корсета на министър!
Той се изкикоти — не можа да се сдържи, после забеляза, че и тя му се усмихва.
— Ела, Юан. Нека слезем долу.
Позволи му да я хване под ръка. Каменното стълбище се виеше стръмно надолу по склона и завършваше с малък каменен мост. Но мостът бе достатъчно широк да мине само един човек. Ли Юан мина пръв, след това се обърна и протегна ръка да й помогне.
Тя пое ръката му и го остави да я притегли към себе си, леко се докосна до него, обърна се и го погледна. Слънцето огря лицето й за първи път, откакто я бе видял в беседката.
— Какво е това?
Тя се усмихна и забеляза как я гледаше.
— Това е МИЯН ЙЕ. Белег за красота, нищо повече. Защо, не ти ли харесва?
Той лекичко поклати глава — не му харесваше да вижда нищо несъвършено в нея.
— Ето ти, избърши го!
Той взе копринената кърпичка, която му подаде, и веднага забеляза, че е същата като онази, която бе под възглавницата в стаята му. Въздържайки се от изкушението да я поднесе към лицето си, той протегна ръка и се опита да докосне белега, но Фей Йен се разсмя и бутна ръката му.
— Ела тук, Ли Юан! Как ще успееш чак оттам? Трябва да държиш бузата ми, докато го търкаш! Няма да е лесно, да знаеш!
Той се приближи, хвана нежно лицето й и го извърна — почти го беше страх да не я заболи. Сега тялото му се докосваше до нейното, той усещаше топлината й и уханието на сливов цвят по дрехите й. Усети как по гръбнака му премина тръпка, после започна да търка — отначало нежно, след това — по-силно — близваше коприната и търкаше бузата й. Най-накрая изтри белега.
И през цялото време тя го гледаше със странен, неразгадаем израз в тъмните си очи. Усещаше дъха й — топлия й дъх по шията си, мекото повдигане на гърдите й под плътно прилепналото сетре, топлото пулсиране на тялото й там, където докосваше неговото.
Потръпна, отдръпна се назад, за момент сведе очи и погледна ръката си, сякаш не беше негова. След това се стегна и й протегна кърпичката.
Усмивката и отговорът й го накараха да пламне.
— Задръж я. Да си имаш две.
Той преглътна, усмихна се и направи лек благодарен поклон.
На терасата тя опря ръце на парапета и се загледа към езерото.
— Язди ли ти се още?
Той отмести очи и леко се изчерви — беше си спомнил какво му бе казала Перлено сърце.
— Какво има? — тя го докосна нежно по рамото.
— Нищо — той се засмя и смени темата. — Спомняш ли си онзи ден на другия бряг на езерото? Онзи прием?
Тя погледна натам и кимна с полуотворена уста — виждаха се съвършените й бели зъбки.
— Онзи ден, когато оставих Хан да ме победи на стрелба с лък.
За миг замълчаха — въздухът между тях се насити със странна смесица от емоции. После тя отново се обърна към него и се усмихна:
— Хайде да отидем там. Нещо не ми се язди много. Нека се поразходим и си поговорим за добрите стари времена, а, Ли Юан?
Той я погледна срамежливо и се усмихна.
— Добре. С удоволствие. С най-голямо удоволствие.
Дълго след като Ли Юан си бе тръгнал, Фей Йен стоеше там, на брега на езерото, и замислено съзерцаваше водата.
Беше си помислила, че ще е забавно да си поиграе на старата игра: да пофлиртува с него и може би по-късно, на някое тайно местенце, далече от надничащи очи, да го запознае с удоволствия, много по-изтънчени от тези, които можеха да му предложат прислужничките му. Но Ли Юан искаше повече. Много повече, въпреки че беше невъзможно.
Гласът му все още отекваше в ума й:
— Твоят син ще бъде Танг.
Беше ли забелязал изненадата й? Беше ли забелязал колко неподготвена я свариха тези думи? Засмя се, за да го накара да престане да говори, да го накара да мисли, че всичко това е шега, ала по очите му личеше колко сериозно говори всъщност.
— Невъзможно е — каза тя, когато той го повтори. — Знаеш какъв е законът, Ли Юан.
— Спала ли си с него? Това ли искаш да ми кажеш?
— Какво?! — тя го бе погледнала объркано, шокирана от наглостта му. — Какво искаш да кажеш?!
Това явно не му даваше мира — продължи да настоява:
— Спала ли си с него? Преди сватбата? Важно е, Фей Йен. Спала ли си с него, или не си?!
Тя преглътна, сведе поглед и се изчерви силно.
— Не! Как?! Никога не сме имали възможност. И освен това…
Сълзите й го смекчиха. Но когато я остави да си поеме въздух, тя разбра. Законът казваше, че мъж не може да се ожени за съпругата на брат си. Но дали една съпруга беше наистина съпруга, след като бракът не е бил консумиран?
Беше го погледнала с широко отворени очи, смаяна и от това, че я иска за своя жена, и от това, че беше готов да се изправи срещу закона, за да я направи своя съпруга.
— Значи, разбра ме, Фей Йен? — беше казал той и тя бе кимнала; цялото й същество бе притихнало под огромността на всичко, което той й предлагаше. Негова съпруга. Искаше тя да бъде негова съпруга. Но нямаха възможност да си кажат нищо повече, защото старият прислужник дойде и съобщи, че баща му го вика — и той, изведнъж по-объркан и от нея, се бе поклонил и веднага бе тръгнал, оставяйки всичко нерешено.
СИНЪТ ТИ ЩЕ БЪДЕ ТАНГ.
Да, помисли си тя. Радостни сълзи изведнъж бликнаха от очите й. Така и ще стане. Така й е писано.
Канцлерът на баща му, Чун Ху-Ян, го пресрещна пред Залата на вечната истина. Огромните врати бяха затворени и ги пазеха стражи; огромното колело на УАЙ УИ ЛУН бе надвиснало над канцлера. Той се поклони на момчето.
— Какво има, Ху-Ян? Какво иска баща ми?
Но Чун Ху-Ян не беше усмихнат както обикновено. Изгледа Ли Юан странно, почти сурово, после махна шапката му за езда, завъртя го и го огледа от всички страни.
— Бях излязъл на езда… — заобяснява Ли Юан, но канцлерът поклати глава, все едно му казваше: „Тихо, момче.“
Юан преглътна. Какво се бе случило? Защо Ху-Ян беше толкова сериозен и официален? Да не би да е заради онова с прислужничките? О, богове, да не би да е заради това?
Доволен, Чун Ху-Ян отстъпи назад и даде сигнал на стражите.
Звъннаха два звънеца — първият — ясен и звънък, вторият — дълбок, отекващ. Бавно и безшумно огромните врати се отвориха.
Юан се загледа по пътеката, прекосяваща голямата зала, и потръпна. Какво ставаше? Защо баща му не го бе извикал в покоите си както обикновено? Каква беше тази неочаквана парадност?
Ли Шай Тун седеше на трона си върху Присъствената платформа в дъното на залата.
— Поклони се, Ли Юан — прошепна му Чун Ху-Ян и Юан изпълни нареждането — поздрави баща си с пълен КО ТУ за първи път от деня на приема — деня на състезанието с лък.
Изправи се бавно — студеното докосване на плочките призрачно трептеше по челото му. После хвърли поглед на Чун Ху-Ян и тръгна към баща си между колоните.
По средата на пътеката той забеляза непознатия, застанал в подножието на платформата. Висок, слаб ХАН с обръсната глава, облечен с керемидена роба на учен, но на гърдите му имаше дворцова емблема.
Момчето спря в подножието на стъпалата и се поклони още веднъж, след това се изправи и погледна Танга.
— Викали сте ме, татко?
Баща му беше облечен в официалните одежди, които обикновено носеше само при министерските аудиенции — яркожълт халат, поръбен с черно и извезан със свирепи златни дракони. Високата, многоетажна императорска корона го караше да изглежда още по-висок, по-достолепен, ако изобщо беше възможно. Когато Ли Юан го поздрави, той едва кимна, а лицето му, също като това на Чун Ху-Ян, беше странно сурово и безкомпромисно. Обикновено не поздравяваше така сина си.
Ли Шай Тун се вгледа в сина си, приведе се напред и посочи човека в подножието на стъпалата.
— Това е Су Лу Шан. Той има да ти разкаже нещо за света. Върви с него, Ли Юан.
Ли Юан се обърна към мъжа и кимна леко, изразявайки уважението си. Ученият веднага се поклони ниско. Ли Юан отново се обърна в очакване с лице към баща си, след това разбра, че срещата е приключила. Направи КО ТУ за трети и последен път и заотстъпва назад, озадачен и разтревожен от строгата официалност на баща си и от странното му нареждане.
Навън Ли Юан се обърна с лице към непознатия, за да го разгледа. Имаше слабото, изпито лице на неоконфуциански служител — голият скалп го издължаваше още повече. Погледът му обаче беше твърд и земен. Той прие, без да трепне, огледа на Ли Юан.
— Кажи ми, Су Лу Шан, на кое министерство е емблемата на гърдите ти?
Су Лу Шан се поклони.
— На Министерството, Ли Юан.
На друг този отговор би се сторил загадъчен, но Ли Юан веднага разбра, че в него нямаше нищо тайнствено.
— МИНИСТЕРСТВОТО?
— Така е известно то, ваше височество.
Ли Юан продължи; Су Лу Шан го следваше на няколко крачки, както изискваше протоколът.
На вратата на покоите си Ли Юан спря и отново се обърна с лице към мъжа.
— Необходимо ли е да се уединим, Су Лу Шан?
Мъжът се поклони.
— Така би било най-добре, ваше височество. Онова, което имам да ви казвам, е предназначено само за вашите уши. Предпочитам, докато ви говоря, вратите да са заключени, а прозорците — затворени.
Ли Юан се поколеба — почувства неясно напрежение. Но точно това искаше баща му; баща му му беше заповядал да го направи. А щом баща му го бе заповядал, той трябваше да се довери на този човек и да го изслуша.
След като заключиха вратите и затвориха прозорците, Су Лу Шан се обърна с лице към него. Ли Юан седна на високия стол до прозореца с изглед към градината, а ученият — ако беше такъв — застана в дъното на стаята. Дишаше дълбоко и спокойно — подготвяше се.
Из топлия, неподвижен въздух на стаята бавно се носеха прашинки. Су Лу Шан заговори с плътен, властен глас, чист като полиран нефрит, и заразказва историята на Чун Куо — истинската история, която започваше с пристигането на Поа Чан на Каспийските брегове през 97 г. от н.е., и за последвалото му оттегляне — бе оставил Европа на ТА ЦИН, на Римската империя.
Часовете отминаваха, а Су Лу Шан продължаваше да говори и да разказва за една Европа, която Ли Юан не беше и сънувал, че съществува — Европа, разтърсвана от Средновековието и прокълната от религиозния фанатизъм, просветлена от Ренесанса, разпокъсана отново от теологически, идеологически и националистически войни; Европа, пометена накрая от фалшивия идеал за технически прогрес, рожба на индустриалната революция — идеал, подхранван от идеята за еволюция и раздухван от натиска на населението до пожара на Промяната — Промяна на всяка цена.
И какво да направи междувременно Чун Куо, освен да се затвори зад високи стени? Също като ояла се личинка то се бе хранило само от себе си и когато най-накрая Западът бе дошъл, той бе намерил империята на ХАН слаба, корумпирана и узряла да бъде завладяна от него.
И така се стигнало до Века на Промяната, до Големите войни, до дългите революционни години в Чун Куо и най-накрая — до Века на мира, до упадъка и падането на Американската империя, завършила в хаоса на Кървавите години.
Тази част, най-близката до съвремието, Ли Юан прие най-зле и щом усети това, гласът на Су Лу Шан поутихна и той разказа за Цао Чун и за неговия „Кръстоносен поход за чистота“, за построяването на Града и най-накрая за Министерството, за изгарянето на книгите и погребването на миналото.
— Както знаете, принц Юан, Цао Чун е искал да изгради утопия, която да продължи 10 000 години — да създаде света отвъд реката с цъфтящите праскови, както ние, ХАН, традиционно го наричаме открай време. Но цената е била висока.
Су Лу Шан млъкна, в очите му просветна мимолетна болка от видяното на древни видеозаписи на новините. После бавно започна отново да говори:
— През 2062 г. Япония, основният съперник на Чун Куо на изток, става първата жертва на варварските методи на Цао Чун — след като Япония се оплаква от нахлуването на ХАН в Корея, лидерът на ХАН без предупреждение бомбардира остров Хоншу, като концентрира ядрения удар върху главните населени центрове — Токио и Киото. През следващите осем години великите армии на ХАН превземат по-малките острови Кушу и Шикоку, унищожавайки всичко и убивайки всеки изпречил се на пътя им японец, а останалата част от Япония е блокирана по въздух и вода. През следващите двадесет години те постъпват по същия начин с островите Хоншу и Хокайдо, превръщайки „островите на боговете“ в пустиня.
Докато става това, разпадащите се западни национални държави гледат в друга посока, обзети от собствените си привидно неразрешени проблеми. От всички нации на Земята единствено Чун Куо остава стабилна и през следващите години успява да постигне голям напредък за сметка на останалите.
От унищожаването на Япония Цао Чун извлича много поуки, защото само в един-единствен случай по-нататък той използва подобни методи. Оттук насетне той се стреми, по собствените му думи, „не да унищожава, а да изключва“, макар и неговото определение за „изключване“ често да прави думата синоним на „унищожение“. След като построява великия Град — огромните машини бавно разширяват границите му около Пекин и строят секциите за живеене, — той го заселва, като внимателно подбира кой да живее зад стените му. Критериите му, както и методите му, са не само груби, но и идиосинкратични и отразяват не само желанието му да създаде Град, свободен от онези човешки слабости, провалили всички предишни социални експерименти, но и дълбоката му омраза към чернокожите и аборигенските раси.
Щом забеляза изненадата на Ли Юан, Су Лу Шан кимна твърдо.
— Да, Ли Юан, някога е имало цели чернокожи народи. Хора, не по-различни от нас или от ХУН МАО. Цели милиарди.
Той сведе очи и продължи:
— Е, Градът се разраства, а неговите служители обикалят, разпитват и търсят сред ХУН МАО лица, свободни от физически недостатъци, политически несъгласия, религиозен фанатизъм и интелектуална гордост. А когато се сблъсква с организирана опозиция, той използва помощта на групировки, симпатизиращи на неговите цели. В Южна Африка и в Северна Америка, в Европа и в Руската народна демокрация възникват силни народни движения сред ХУН МАО, които поддържат Цао Чун и приветстват стабилността, която им предлага той след десетилетия на жестоки страдания. Мнозина от тях с готовност участват в неговия кръстоносен поход на нетолерантността — в неговата „Политика на пречистването“. Особено в т.нар. „цивилизован“ Запад Цао Чун често открива, че работата му вече е свършена много преди да пристигнат неговите чиновници.
Единствено Средният изток се оказва проблематичен. Срещу ХАН избухва велик джихад; мюсюлманите и евреите отхвърлят хилядолетната вражда и се обединяват срещу общата заплаха. Цао Чун им отговаря грубо, както преди отговаря на Япония. Средният изток и големи части от Индийския субконтинент бързо се превръщат в пустинята, която представляват и до днес. Но политиката на Цао Чун се проявява в най-оголения си вид в Африка. Там коренното население, подгонено от разрастващия се Град като пустинно стадо, измира от глад и изтощение, безмилостно преследвано от бруталната армия на ХАН.
Идеалът на Цао Чун е бил, както той сам си е вярвал, висок. Той е преследвал унищожаването на самите корени на човешкото неподчинение и удовлетворяването на всички материални нужди. И все пак с оглед на човешкото страдание неговото усмиряване на света е безпрецедентно. Това е бил един гротесково изкривен идеал, а като пряк резултат от неговата политика измират повече от три милиарда души.
Су Лу Шан отново погледна младия принц в очите — неговите собствени очи бяха изпълнени със странно примирение.
— Цао Чун убива стария свят. Той го погребва дълбоко под своя Град-ледник. Ала неговата бруталност и тирания идват твърде много дори за онези, които му помагат да осъществи плана си. През 2087 година неговият Съвет на седмината министри въстава срещу него, като използва северноевропейски наемници, сваля го от трона и установява ново управление. Те си поделят света — Чун Куо — и всеки приема титлата Танг. Останалото го знаете. Останалото от този момент нататък е истина.
В последвалата тишина Ли Юан седеше като вцепенен, вперил сляп поглед във въздуха пред себе си. Сякаш виждаше суровите лица на баща си и на неговия канцлер и сега ги разбираше. Знаеха какво му предстои. Знаеха как щеше да се почувства.
Той потръпна и погледна вкопчените ръце в скута си — изглеждаха му толкова далечни. На милион ЛИ от тъмната му, мислеща сърцевина. Да. Но какво чувстваше?
Празнота. Някаква вцепененост в самата си сърцевина. Почти пълна липса на чувства. Чувстваше се кух, крайниците му — крехки като най-фин порцелан. Извърна отново лице към Су Лу Шан и дори и най-лекото движение на вратните му мускули изведнъж му се стори фалшиво, НЕИСТИНСКО. Той потръпна и се съсредоточи върху човека, който мълчеше в очакване.
— Брат ми знаеше ли това?
Су Лу Шан поклати глава. Сякаш го бе казал с думи.
— Разбирам — Ли Юан сведе поглед. — Тогава защо баща ми е решил аз да го науча още сега? Защо аз на моята възраст да знам онова, което Хан Чин не е знаел?
Су Лу Шан не му отговори и Ли Юан отново вдигна очи. Намръщи се. Онзи сякаш беше в някакъв транс.
— Су Лу Шан?
Човекът прикова поглед в него, ала нищо не каза.
— Свърши ли?
Тъжната усмивка на Су Лу Шан беше необикновена — сякаш всичко, което беше той, което знаеше той, бе събрано в тази лека иронична усмивка.
— Почти — каза той тихо. — Има и още едно нещо.
С жест Ли Юан го накара да млъкне.
— Първо, един въпрос. Баща ми те изпраща, знам. Но откъде да бъда сигурен, че онова, което ми разказа днес, е истина? Имаш ли доказателство?
Су Лу Шан сведе поглед за миг; Ли Юан проследи погледа му и очите му се разшириха, щом видяха ножа, който онзи бе извадил от тайна гънка на своето ПАУ.
— Су Лу Шан! — извика той и подскочи, внезапно нащрек за опасността, която го заплашваше — сам в заключена стая с въоръжен непознат.
Но Су Лу Шан не му обърна никакво внимание. Той падна на колене и постави ножа на пода пред себе си. Под втренчения поглед на Ли Юан той развърза робата си и я съблече, после я сви на вързоп и я постави между краката си. Сега беше гол, само с препаска на слабините.
Ли Юан преглътна.
— Какво става? — попита тихо. Беше започнал да разбира.
Су Лу Шан вдигна поглед към него.
— Попита ме разполагам ли с доказателства. Това е моето доказателство — очите му се усмихваха странно, сякаш с облекчение, след като бе отхвърлил огромно тежко бреме, което твърде дълго бе носил. — Това, което стана днес, бе предназначението на живота ми. Е, изпълних предназначението си и законите на Чун Куо ме осъждат на смърт в името на тайната, която ти поверих в тази стая. Така е. И така трябва да бъде. Защото това е голяма и страшна тайна.
Ли Юан потръпна.
— Разбирам, Су Лу Шан. Но няма ли и друг начин?
Су Лу Шан не отговори. Вместо това погледна надолу И пое дълбоко въздух, който сякаш възстанови вътрешното му спокойствие. След това отново вдигна ножа и се приготви — дишаше дълбоко и бавно, цялото му същество беше съсредоточено във върха на ножа — абсолютно неподвижен, само на педя от корема му.
На Ли Юан му се искаше да изкрещи, да скочи напред и да спре Су Лу Шан, ала знаеше, че и това е част от всичко. Част от урока. За да остане всичко вдълбано в неговата памет. Той се разтрепери. Да, осъзна той. Дори това.
— Дано духовната ти душа се възкачи в рая — благослови той Су Лу Шан. Коленичи и му се поклони ниско, изразявайки почитта си към онова, което ученият щеше да стори със себе си.
— Благодаря ви, принц Юан — каза тихо, почти шепнешком Су Лу Шан; гордостта от това, каква чест му оказваше младият принц, го накара мимолетно да се усмихне. След това си пое въздух и заби ножа дълбоко в плътта си.
Едва по средата на четвъртата игра Де Вор повдигна въпроса:
— Е, Тон Чу? Справи ли се с нашия крадец?
Чен срещна погледа на надзирателя и кимна отсечено. Беше отвратителна работа и никак не му бе приятно да си спомня. Чувстваше се омърсен.
— Добре — кимна Де Вор. Наведе се напред и свърза две от групите си, после обърна дъската. — По-нататък играй ти с белите, Тон Чу.
Случваше се вече за четвърти път и Де Вор още не беше загубил нито една игра, макар че всеки път черните изглеждаха в невъзможна позиция.
Да, помисли си Чен. Кар в крайна сметка излезе прав. НО ТИ НЕ СИ САМО МАЙСТОР НА ТАЗИ ИГРА — ТЯ СЯКАШ Е БИЛА ИЗМИСЛЕНА ТОЧНО ЗА ТЕБЕ. Той се усмихна вътрешно и постави първото си бяло камъче.
Същата безмилостност. Същата пресметливост. Де Вор не мислеше за любов, омраза и връзки между хората, а за предимство, групиране и жертви. Той изиграваше живота си, сякаш той беше една голяма игра на УЕЙ ЧИ.
А МОЖЕ БИ ТОВА ТИ Е СЛАБОТО МЯСТО — помисли си Чен, взрян в него. — МОЖЕ БИ ТОЧНО ТУК НЕ СИ ГЪВКАВ. ЗАЩОТО ХОРАТА НЕ СА КАМЪЧЕТА, А ЖИВОТЪТ НЕ Е ИГРА. НЕ МОЖЕШ ДА ГО ПОДРЕДИШ ТАКА, ТАКА И ТАКА, ИЛИ ПЪК ДА ГО НАВЪРЖЕШ ТАКА, ТАКА И ТАКА. НИТО ПЪК ИГРАТА ТИ ПРЕДВИЖДА СЛУЧАЙНОСТИТЕ И КЪСМЕТА.
Чен отново погледна надолу и огледа дъската — търсеше хода или последователността от ходове, които биха подсигурили позицията му. Белите имаха три ъгъла и почти четиридесет точки предимство. Досега това бе най-силната му позиция — как би могъл да загуби оттук нататък?
Въпреки това знаеше, че ще загуби. Въздъхна и се облегна назад. Все едно гледаше съвсем различна дъска. Сякаш другият виждаше в дъното на дъската, където, скрити в мрака, бяха подредени камъчетата, които тепърва щяха да се изиграят.
Потрепери — изведнъж го бе обзела нервност — и погледна тръбата, която беше донесъл със себе си.
— Между другото, Тон Чу, това пък какво е?
— Нещо, което сметнах, че може да ви се стори забавно. Донесох я със себе си от Горе. Това е калейдоскоп. Въртите това тук и гледате през лещата ето в този край.
— Така ли?
Чен затаи дъх. Ето! Готово! Де Вор бе допрял око о лещата! Отпечатъкът на ретината щеше да е страхотен! Чен бавно изпусна дъх — страхуваше се да не му проличи колко беше развълнуван.
— Интересно — Де Вор остави тръбата, този път от своята страна на дъската. — Чудя се тя що за жена е била.
Образът представляваше една дама ХУН МАО от висока класа, чиято рокля беше вдигната на кръста, а отзад я „подпираше“ един човек-вол на „Джен Син“; огромният му петнадесетинчов член се плъзгаше навътре-навън в нея, а лицето й се гърчеше в екстаз.
Чен гледаше известно време тръбата и се чудеше дали да си я поиска; после реши да не го прави. Отпечатъкът можеше и да е съвършен, но беше по-добре да изгуби доказателството, отколкото да събуди подозренията на Де Вор.
За известно време той се съсредоточи върху играта. Вече бе започнала да му се изплъзва, а предимството беше преминало на страната на черните. Направи няколко отчаяни хода в средата на полето, опита се да направи връзка и се намери отрязан не на едно, а на две места.
Де Вор се разсмя.
— Следващия път трябва да изградя по-силни структури — рече той. — Не е честно да ти пробутвам такива слаби положения.
Чен преглътна — изведнъж беше разбрал. През последните няколко игри той в един момент се оказваше ако не излишен, то поне от второстепенна важност за играта, която Де Вор играеше със себе си като машина с вграден слаб фактор на непредвидимост.
За момент спря погледа си върху тръбата, след това погледна Де Вор.
— Тази игра не ви ли писва, ШИ Бергсон?
Де Вор изсумтя.
— А ти как мислиш, Тон Чу?
Чен срещна погледа му и истинско възхищение оцвети изражението му.
— Мисля, че способностите ми на играч са твърде ограничени за вас, надзирателю Бергсон. Аз съм само един скромен играч, а вие, ШИ Бергсон, сте майстор. Няма да се изненадам, ако разбера, че сте във висшата петорка на Чун Куо.
Де Вор се разсмя.
— И тук, както и във всичко, има нива, Тон Чу. Вярно е, намирам играта ти за ограничена и предсказуема и може би вече съм се отегчил от нея. Но не съм точно това, което ти ме изкарваш. Има други — дузина, може би и повече — подобри от мене, а съществува и един мъж на име Туан Ти Фо, който някога беше за мене същото, което сега съм аз за тебе. Единствено той заслужава титлата, която ми приписа току-що.
Де Вор се отпусна назад.
— Но ти си прав, Тон Чу. Ти изгуби играта още преди два хода. Няма какво да го разискваме — той се полуизвърна на стола си и се наведе към мрака. — Е, Стефан? Ти какво ще кажеш?
Албиносът излезе от сенките в дъното на стаята и се приближи към масата.
Сърцето на Чен се сепна. Богове! ТОЗИ пък откога беше там?!
Дръпна се назад, инстинктивно уплашен от младежа, и когато албиносът вдигна тръбата и взе да я разглежда, Чен се напрегна — реши, че явно са го разкрили в онзи кратък момент и че Де Вор просто си е играл с него; че беше разбрал какъв е още като го погледна за първи път.
— Тези хора-волове на „Джен Син“ са отвратителни! И все пак, у тях има нещо човешко.
Бледият младеж остави тръбата и се вгледа в Чен — розовите му очи бяха толкова жестоки, толкова абсолютно нечовешки, че Чен го полазиха тръпки.
— Е? — Де Вор се облегна и се втренчи в младежа.
Албиносът се обърна към Де Вор и леко сви рамене.
— Аз какво да кажа, надзирателю Бергсон? Дайте му работата, щом ви устройва. Все някой трябва да я върши.
И гласът му също като неговата плът, беше безцветен. И все пак у него имаше нещо странно, тревожно познато. Нещо, в което Чен точно сега би предпочел да не се намесва.
Де Вор отново се обърна с лице към Чен:
— Е, Тон Чу, май получи работата. Знаеш ли си задълженията?
Чен кимна и се насили да изобрази благодарност, но присъствието на младия албинос силно го притесняваше. Стана неловко, като почти преобърна дъската, поклони се дълбоко и заотстъпва назад.
— Да си тръгвам ли, надзирателю?
Де Вор го гледаше почти без да го забелязва.
— Да. Върви си, Тон Чу. Мисля, че свършихме.
Чен се обърна и направи крачка към вратата.
Той бавно извърна отново лице към Де Вор. Страх сви гърдите му и накара сърцето му да се разтупти бясно. Това ли беше? Да не би когато обърна дъската…?
Но не. Надзирателят му протягаше калейдоскопа през масата.
— Вземи го и го изгори! Разбра ли ме? Не искам МРЪСОТИИ в тази плантация!
Когато селянинът си тръгна, Леман се приближи и седна на опразнения стол пред Де Вор.
Де Вор го погледна.
— Една игра, Стефан?
Леман отсечено поклати глава.
— Какво беше всичко това?
Де Вор се усмихна и продължи да прибира камъчетата в купичките.
— Обърках се, това е. Мислех го за нещо повече, ама май съм сбъркал. Той просто е един тъп селянин.
— Откъде знаеш?
Де Вор се изсмя.
— Я виж как започва играта! Това първо. Не се прави на нескопосан, ами си е! Видя му лицето, когато се съсредоточава върху дъската!
Де Вор обърна очи и разтегна устни подигравателно.
— Е? Не може да играе УЕЙ ЧИ. Добре — и какво означава това?
Де Вор бе приключил с разчистването на дъската. Извади една кърпа от джоба си и избърса дървото.
— Значи, че не е от охраната. И най-долният наемник би играл по-добре от Тон Чу — той се прозя, облегна се назад и протегна ръце със сплетени пръсти. — Малко ме гони параноята, това е.
— Но аз си мислех, че твоята политика е никому да нямаш доверие.
Де Вор се усмихна. Очите му бяха полупритворени.
— Да. Точно затова проверяват откъде идва.
— А… — Леман се облегна назад, без да откъсва поглед от него; клепачите му никога не мигаха, взорът му беше безмилостен. — Ами онази тръба?
Де Вор поклати глава.
— Това не беше нищо. Просто се опитваше да ме впечатли. Тези ХАН са странни хора, Стефан. Мислят всички ХУН МАО за зверове със зверски апетити. За някои може и да е вярно.
Да, но за миг се беше почудил; бе изчакал да види дали Тон Чу няма да си я поиска.
— Значи сигурен си в него?
Де Вор изгледа остро младежа.
— Ти не си ли?
Леман поклати глава.
— Ти каза, че си имал някакво предчувствие. Защо не му повярваш? Някога лъгало ли те е?
Де Вор се поколеба, нямаше желание да сподели това, но после кимна.
— Веднъж-дваж. Но никога за нещо толкова важно.
— И защо сега искаш да се довериш на късмета?
Щом Леман си отиде, той се качи на горния етаж и седна зад бюрото си, под острия блясък на единствената лампа, и се замисли над думите на албиноса. Нервността му беше разбираема. Всичко в момента беше в подем. „Нова надежда“, крепостите, последните събития в Камарата — всичко това изискваше съсредоточаването му денем и нощем. Не беше за чудене, че от време на време го обхващаше лека параноя. Но все пак момчето беше право. Не беше редно да пренебрегва едно предчувствие само защото нямаше доказателство, с което да го подкрепи. Предчувствията бяха знаци от подсъзнателното — съобщение от играна дълбоко в тъмното игра.
Обикновено той би убил човека и би престанал да мисли за него, но имаше основателни причини да не убива Тон Чу точно сега. Докладите за безпокойство сред работниците бяха достатъчно сериозни и бяха пристигнали запитвания от личния офис на Дучек. Още една смърт — и бунтът щеше да избухне. А беше важно в следващите няколко дена тези неща да се държат в тайна, докато планът му да плати на това копеле Дучек се осъществи и парите се прехвърлят в неговите сметки.
Да. А той искаше да си го върне на администратора Дучек. Беше се почувствал много зле, когато Дучек отказа да прекарва парите за крепостите в Швейцарската пустош през неговите сметки. Бе разочаровал всички тях.
Въпреки това имаше начин да се справи с Тон Чу. Непряк начин, който щеше да вдигне съвсем малко врява.
Мъртвият крадец имаше трима братя. Те естествено, знаеха кой е пречукал брат им. А и кой можеше да каже кой е оставил анонимната бележка?
Де Вор се усмихна, доволен, че е намерил решение на един от проблемите си, след това се наведе напред и набра комбинацията на директната линия, която го свързваше направо с Бердичев.
— Знаеш ли кое време е, Хауард?
— Два и двадесет. И какво? Ти да не спеше, Сорен?
Бердичев махна на жена си Илва да го остави сам, после заключи вратата зад нея и се върна при екрана.
— И какво е толкова спешно?
— Трябва да поговорим.
— За какво?
Де Вор замълча за миг; съзнаваше възможността да са проследили сигнала — особено след събитията от последните няколко дена.
— Ще ти кажа, като се видим.
— А… — Бердичев махна очилата си, разтри очи, сложи си ги пак и кимна. — Добре.
След това прекъсна връзката. Нямаше нужда да се уговарят къде да, се срещнат. И двамата знаеха.
Час и половина по-късно те стояха на планинския склон под купола на площадката под база Ландек. На лунната светлина огромната долина изглеждаше тайнствена и заплашителна, далечните планини — странни и нереални. Все едно бяха на друга планета. Бердичев бе донесъл кожени палта да ги пазят от студа и все пак мразът го пронизваше до кости; тънкият леден въздух бе вцепенил лицето му.
Той се изправи срещу Де Вор и забеляза колко леко е облечен.
— Е? За какво трябва да говорим?
Гласът му звучеше слаб и кух — грандиозността на заобикалящия ги пейзаж ги потискаше.
— За всичко. Но главно за Дучек. Вайс обади ли ти се?
Бердичев кимна — щеше му се да вижда по-добре лицето на Де Вор. Беше очаквал той да се ядоса, дори да накара да убият Дучек заради стореното.
— Той много ме разочарова, Хауард.
— Хубаво. Бих се почувствал много зле, ако ти беше доволен от това.
Бердичев се усмихна нервно.
— Какво искаше да предприемеш?
— Неправилен въпрос, Сорен. Защо не опиташ с „И какво направи?“
— Е?
— Мъртъв е. Вече от два дена. Когато за пореден път посети любимия си публичен дом. Но искам да те предупредя и за още нещо. Един мой екип прехвърля пари от сметките на плантацията тук. По същото време, когато Дучек се здрависва с предците си, в разпределителния център в Лодз ще избухне голям пожар. Той ще се разпространи и ще унищожи компютърния архив. Мислех да те предупредя, в случай че това ще навреди на някои от твоите инвеститори. Ще е мръсно и сигурно някой ще изхълца, преди да реконструират нещата по дублиращите записи.
— Разумно ли е това, Хауард?
Де Вор се усмихна.
— Моите експерти оценяват, че ще им отнеме шест-осем седмици да се оправят. Дотогава аз вече няма да съм тук и парите вече ще са отишли, така да се каже. След това отрязваме Вайс.
Бердичев присви очи.
— Отрязваме Вайс?
— Да. Той е слабото звено. И двамата го знаем. Предателството на Дучек ми дава повод да приключа и с двамата.
Бердичев се замисли за миг, после кимна — виждаше смисъла. Ако Вайс беше мъртъв, дирята — заличена, а крепостите получеха парите, какво значение имаше, ако проследяха липсващите пари на плантацията до Дучек? Защото след Дучек щеше да има вакуум. А самият Дучек щеше да е мъртъв.
— Колко ще трябват?
— Три милиарда. Може би три и половина.
— Три милиарда. Х-м-м-м. С това бихме облекчили малко натиска върху инвеститорите.
Де Вор поклати глава.
— Не. Това просто ще накара Вайс да е нащрек. Внуших му, че се стремим към всеки ФЕН, който можем да докопаме. Ако започнем да възстановяваме фондовете, ще се усети, че вземаме пари и от другаде и ще започне да души. Не, искам пак да отидеш при него и да протегнеш шепичка. Накарай го да мисли, че сме надхвърлили бюджета.
Бердичев се намръщи.
— Ами ако каже, че не може?
Де Вор се разсмя и го докосна по рамото.
— Бъди убедителен.
— Добре. Искаш да го притисна?
Де Вор кимна.
— Иначе как е?
— Добре е. Подсекретарят Бароу разправя, че през следващата седмица към ТАИ ще бъдат предявени обвинения. Докато ги изхвърлим от Камарата. Това осигурява на нашата коалиция квалифицирано мнозинство. Ло Ю-Хсиян прочете вчера един доста пиперлив протест на Седмината заедно със съобщение, че щели да спрат дотациите в определени области. Но ние го очаквахме. Нищо друго не могат да направят вече — както си и знаехме. Цялата Камара е бръмнала, Хауард. Веднъж опитаха вкуса на истинската власт и им хареса! Много им хареса!
— Добре. Ами файлът?
За миг Бердичев си помисли дали да не се направи на ударен. След това, разбирайки как стоят нещата, потръпна вътрешно и си отбеляза да разкрие как Де Вор е научил за това. Добре, че се бе подготвил за такава възможност.
— Имам копие за тебе в хеликоптера, Хауард. Ще ти го дам, преди да си тръгнем.
— Чудесно. Ами момчето? Ким, така ли беше? Оправи ли се с проблемите около него?
Бердичев усети, че стомахът му се свива. Имаше ли нещо, за което Де Вор да не е разбрал?
— Няма проблеми — защити се той.
— Хубаво. Защото не искаме проблеми. Поне не през следващите няколко дена.
Бердичев си пое дълбоко въздух и се принуди да се отпусне.
— Ами младият Стефан? Как се оправя?
Де Вор извърна глава и се взря в планината; лунната светлина огря гладките му, доста хубави черти.
— Добре. Страхотно добре. Тихичък е, но това ми харесва. Проява на дълбочина е — той погледна Бердичев и на устните му за миг светна усмивка.
Да, помисли си Бердичев и си спомни двете ужасяващи седмици, през които момчето бе живяло при него и съпругата му; да, той си имаше дълбочина. Цяла пустинна бездна.
— Разбирам. Но научил ли е нещо от тебе, Хауард? Нещо полезно?
Де Вор се засмя, след това погледна замислено.
— Кой знае, Сорен? Кой знае?
Огромното легло беше обвито с драперии от бял копринен воал — тънкият прозрачен плат бе украсен с пеперудки и нежни перуники с дълги стъбла. Изпълваше единия край на огромната, пищно украсена стая като пашкула на някакво огромно екзотично насекомо.
Въздухът в стаята беше застоял; сладникавият, болнав мирис на стари парфюми прикриваше друга, по-тежка миризма.
Жената лежеше на леглото сред купчина бледокремави и розово-червени сатенени възглавнички, чиито цветове се сливаха с тези на копринените й ШУИ ТАН и камизола. Щом той се приближи, тя вдигна глава. Най-простото движение сякаш й струваше скъпо, сякаш главата й беше пълна с бронз.
— Кой е?
В гласа й се долавяше нещо рязко, под копринената му повърхност се прокрадваше пресипналост.
Той остана на мястото си. Огледа се из стаята, отвратен от прекалената й пищност.
— Изпраща ме ШИ Бергсон, ФУ ЙЕН Мейтланд.
— А, ти си нов… — каза тя сънливо; към интонацията й се прибави и лек нюанс на съблазън. — Ела тук да те видя, момчето ми.
Той се приближи и изкачи трите малки стъпала, водещи към леглото, после дръпна воала встрани и я погледна.
Тя беше висока, дългокрака жена с остри като нож, нервни черти на лицето; стъклената им крехкост беше по-скоро подчертана, отколкото скрита от плътния слой грим на лицето й. Изглеждаше преждевременно състарена, а паяжината от бръчки около очите й приличаше на напуканото дъно на пресъхнала река; очните й ябълки леко изпъкваха под тънките воали на клепачите й. Черният цвят на косата й, позна той веднага, бе постигнат изкуствено — кожата на врата и ръцете й притежаваше бледността на албинизма.
Да, сега виждаше откъде идва и неговият цвят.
Фини златни гривни опасваха тънките й китки, пръстени със скъпоценни камъни отрупваха крехки й пръсти. Около протегнатата й костелива шия бе обвито ослепително ЙИН ЛУО — фалшивите рубини и смарагди по него бяха колкото гълъбово яйце. Косата й беше несресана след неспокойния сън, коприните й бяха смачкани. Изглеждаше точно като онова, което представляваше — любовница на богат ХАН. Държанка.
Гледаше как тя бавно извърна глава и отвори очи. Бледи, воднисти сини очи, които с доста голямо усилие се фокусираха върху него.
— Уф… Блед си като червей. И все пак… — тя отново затвори очи и отпусна глава сред възглавничките. — Как се казваш?
— Михаел — отвърна той с псевдонима, който беше откраднал от Де Вор. — Михаел Бьоден.
За миг тя помълча, после въздъхна леко, потрепна и се извърна; надигна се на лакти и пак впери очи в него. При движението камизолата й се отвори отпред и разкри малките й бледи гърди.
— Ела тук. Седни до мене, момчето ми.
Той се подчини; тежкият мирис на парфюма й изпълни ноздрите му. Повдигна му се. Беше същият като бижутата, коприните и атлазите й, като грима и лака на ноктите й. Всичко това — тази показност — го обиждаше. Самият той не носеше никакви украшения. Той вярваше в чистотата. В нейната СЪЩНОСТ.
Ръката й се протегна към лицето му, после се отпусна на рамото му.
— Носиш ли?
Той извади двата пакета от джоба на сакото си и ги хвърли на леглото до нея. Ако беше забелязала грубостта му, с нищо не се издаде — наведе се нервно напред и награби малките кесийки, след това разкъса ръба на едната с малките си остри зъбки и бързо погълна съдържанието й.
Да, точно както си го бе помислил. Тя беше наркоманка.
Загледа как тя отново затвори очи, вдъхна дълбоко и остави наркотика да я омае. Когато извърна отново глава към него, вече изглеждаше по-човешки, по-жизнена; леката игривост в очите й загатваше колко привлекателна е била някога. Но това беше само сянка. Сянка в мрачна стая.
— Очите ти… — каза тя и отново отпусна длан върху гърдите му. — Изглеждат ми някак…
— Да — той докосна всяко око поред с пръст и свали контактните лещи, които бе взел от чекмеджето на Де Вор; след това я погледна пак и забеляза изненадата й.
— Здрасти, мамичко.
— Аз нямам… — започна тя, после се разсмя поразена — беше се сетила. — Ти си синът на Пьотър!
Той забеляза издайническото потрепване на мускулите под очите й. Но в погледа й нямаше любов. И как да има? Тя го беше убила много, много отдавна. Още преди той да се роди.
Тя преглътна.
— И какво искаш?
В отговор той се наведе и я прегърна. Де Вор е прав — мина през ума му. НА НИКОГО НЕ СЕ ДОВЕРЯВАЙ. ЗАЩОТО НАКРАЯ ПАК ОСТАВАШ САМ.
Остави я да се отпусне сред възглавничките — мъничкото отровно острие остана забито в основата на гръбнака й. След това се изправи и я погледна отново. Неговата майка. Жена, която никога преди днешния ден не беше виждал.
Внимателно, почти нежно той извади приспособлението от джоба си, нагласи го и го остави на леглото до нея. След шестдесет секунди огънят щеше да избухне и да обхване коприните и атлаза, тънките воали щяха да пламнат… Огънят щеше да пречисти стаята и от най-малката следа от нея.
Леман се отдръпна, поспря за миг — щеше му се да можеше да види всичко това; после се обърна и излезе от стаята. Заключи вратата след себе си. Знаеше, че никой вече няма власт над него. Особено Де Вор.
Ли Юан лежеше в мрака и се вслушваше в шума на дъжда в градината, зад отворените прозорци. Сърцето му забави ритъма си, дишането му се нормализира. Сънят полека избледняваше, а заедно с него — и ужасният страх, който го бе накарал да изкрещи и да се събуди, но последният образ от него все още беше пред очите му, разтегнал се от хоризонт до хоризонт — огромен, заплашително бял.
Потръпна; после чу, че вратата се отваря и нечии тихички стъпки прошумоляха по покрития с плочки под.
— Искаш ли компания, Ли Юан?
Той въздъхна, претърколи се и погледна натам, където бе застанала тя — гола сред сенките в подножието на леглото му.
— Не сега, Сладка роза. Не сега…
Той по-скоро усети, отколкото видя колебанието й. След това тя изчезна и той отново остана сам.
Стана — знаеше, че вече няма да може да заспи; отиде до прозореца и се взря в огряната от луната градина. После взе един халат, уви се в него, приближи се до двойната врата, която водеше към градината, и я отвори.
Остана там известно време — очите му бяха затворени, — вдъхна свежите, сладки нощни аромати от градината, след това излезе навън, на балкона. Студените мраморни плочи под краката му го накараха учудено да погледне надолу.
— Принц Юан.
Той махна на стража да си върви и слезе бос в градината. Спря сред тъмните сенки на беседката и се огледа, после заопипва слепешката и най-накрая го намери.
— Ах! — въздъхна той тихо; книгата беше там, на пейката, където тя я беше оставила само преди часове. Беше я сънувал — заедно с коня, коприните, аромата на сливов цвят. Мисълта отново накара гърлото му да пресъхне. Той потръпна и вдигна книгата — усети веднага колко е тежка; корицата й беше набъбнала от дъжда. Тъкмо смяташе да се връща, когато пръстите му напипаха и проследиха йероглифите, изрязани върху подгизналата корица.
Отново прокара пръсти по надписа, за да се увери, след това се засмя лекичко — беше разбрал. Това беше книга с любовни стихотворения. Сборник от шести век. „Нови песни от нефритената тераса“. Самият той не я беше чел, но бе чувал за нея. Излезе от беседката, разгърна книгата и я поднесе на лунната светлина — опитваше се да разчете страницата, която беше чела тя. Стихотворението беше от Чиян Йен — „Поемата на госпожа Пан за ветрилото“:
Той потръпна и рязко затвори книгата. Беше също като съня — твърде близко и твърде силно, за да го пренебрегнеш. Погледна луната, изгряла в третата си четвърт, и усети как нейната студенина докосва сърцето му. Почти бе настъпила есента, сезонът на екзекуциите, когато луната по традиция бе свързвана с престъпниците.
Луната… Лека тръпка на страх пробягна по гръбнака му и го накара да изтърве книгата. В противовес на слънцето младата луна изгряваше от запад. Да, от запад за първи път беше дошла богинята на луната — Чан-е3.
Чан-е… Връзката между английската дума и името на мандарин беше рожба единствено на въображението му — и все пак той беше твърде много ХАН, предполагаемите резонанси на звуците и думите бяха твърде дълбоко вградени в неговата кръв, за да ги пренебрегва.
Ли Юан се наведе и вдигна книгата; изправи се и се огледа. Градината беше мозайка от лунна светлина и сенки, нереална и някак си заплашителна. Сякаш всеки момент смътните сребристочерни силуети щяха да приемат по-чисто, по-отчетлива форма — щяха да се подредят в букви или в някакво лице като в съня му. Бавно, уплашен, той се върна към двореца — трепваше и при най-лекото докосване на клонка или листо — и най-накрая отново влезе вътре. Вратата се заключи здраво зад него.
Остана неподвижен известно време; сърцето му туптеше като лудо и се бореше с тъмния, ирационален страх, който отново заплашваше да го погълне. След това той хвърли книгата на леглото и бързо, почти тичайки, се спусна по коридорите и най-накрая стигна до входа на бащините си покои.
Четиримата елитни гвардейци, които го охраняваха, му се поклониха ниско, ала преградиха пътя му. Миг по-късно Уан Та Чуан, управител на Вътрешния дворец, излезе отвътре и също ниско му се поклони.
— Какво има, принц Юан?
— Бих желал да видя баща си, управителю Уан.
Уан се поклони отново.
— Простете, ваше височество, но баща ви спи. Не бихте ли могли да изчакате до сутринта?
Ли Юан потръпна и поклати глава. Гласът му беше тих, ала настоятелен:
— Трябва да го видя сега, управителю Уан. Спешно е.
Уан се втренчи в него, загрижен и озадачен от поведението му. После обели очи и се поклони за трети път.
— Моля ви, почакайте, принц Юан. Ще отида да събудя баща ви.
Не се наложи да чака дълго. Може би баща му вече беше буден и бе чул шума пред вратата си. Както и да беше, само след няколко секунди се появи самият Ли Шай Тун, загърнал високата си фигура в копринено ПАУ; беше бос — също като сина си.
— Не можеш ли да спиш, Юан?
Ли Юан се поклони — спомни си последния път, когато бе говорил с баща си в Залата на вечната истина, след аудиенцията си със Су Лу Шан. Тогава той беше твърде преизпълнен с противоречия, твърде шокиран и несъмнено твърде объркан, за да може да изрази точно чувствата си. Но сега знаеше. Сънят бе освободил езика му и той беше длъжен да говори за това.
— Сънувах сън, тате. Ужасен, отвратителен сън.
Баща му се вгледа внимателно в него, после кимна.
— Разбирам — той посочи с ръка. — Хайде да отидем в стаята на прадядо ти, Юан. Там ще поговорим.
Стаята беше студена, камината не гореше. Ли Шай Тун се огледа, след това се обърна и се усмихна на сина си.
— Ела да ми помогнеш, Юан. Ще запалим огън и ще седнем край камината — ти — там, аз — тук — и той посочи двете големи кресла.
Ли Юан се поколеба, изненадан от предложението на баща си. Никога не бе виждал Танга да прави нещо друго, освен да бъде Танг. И все пак, щом коленичи там и взе да му помага да напалят камината, му се струваше, че винаги е правил това заедно с баща си. Вдигна очи и изненадано видя, че баща му го гледа с усмивка; спокойно бе отпуснал ръце върху коленете си.
— Сядай. А сега да си поговорим, а?
Огънят пукаше, пламъците все по-бързо се разгаряха. Тангът седна срещу сина си; пламъците играеха по лицето му.
— Е, Юан? Казваш, че си сънувал сън?
Доста голяма част от началото на съня сега му убягваше, но той се опита да си спомни подробностите, а някои неща — неща, твърде тясно свързани с Фей Йен и с неговите чувства към нея — той реши да премълчи. И все пак краят на съня му все още беше жив в ума му и докато го описваше, усети отново същото странно, тъмно чувство на ужас.
— Летях високо и оглеждах равнината, където преди се издигаше Градът. Но Градът вече го нямаше, на неговото място се извисяваше планина от кости. Огромна могила от избелели от слънцето кости, по-висока и от Града, се простираше от хоризонт до хоризонт. Погледнах нагоре — небето беше странно черно, луната — пълна и бледа и сияеше със студен и свиреп блясък, сякаш беше слънце. И щом я погледнах, някакъв глас са обади зад мене: „Това вече е минало.“ Обърнах се, ала там нямаше никого; и тогава осъзнах, че е бил моят собствен глас.
Той млъкна, сведе очи и потръпна — силата на съня отново го бе завладяла.
Срещу него Тангът се протегна в креслото — явно сънят на сина му го беше разтревожил. Известно време и той мълча, после кимна.
— Сънувал си Цао Чун, сине. Ужасите, които е извършил. Но всичко това е вече минало. Трябва да се поучим от него. Да се поучим и никога да не позволим да се повтори.
Ли Юан вдигна поглед. Странен огън гореше в очите му.
— Не… Не е в миналото. Не го ли виждаш, татко? Това сме точно ние, точно сега. Онова, което символизираме. Ние сме пазителите на огромната бяла планина, затворниците на Града, създаден от Цао Чун.
В друг случай Ли Шай Тун би сгълчал сина си за това, как се държи и как говори, но сега беше различно — сега беше време да се говори открито.
— Да, Цао Чун е извършил ужасни неща. Но си помисли за алтернативите, Юан, и си задай въпроса: какво друго би могъл да направи? Промяната е била зъл бог, унищожавала е всичко, до което се е докосвала. Нямало е друг изход. Съществувала е поговорка, която много добре изразява тогавашния фатализъм на хората: „Е ХСИН ХСУН ХУАН.“ Злото следва свой цикъл — порочен кръг, ако така по ти харесва. Цао Чун е разрушил този кръг — победил е едно зло чрез друго зло и е сложил край на цикъла. И оттогава е така. Досега, искам да кажа — днес други отново искат да завъртят Колелото.
Ли Юан заговори почти шепнешком:
— Може би, татко, и все пак стореното от Цао Чун все още е в нас. Виждам го. Очите ми се отвориха за него. Ние сме създания на неговото творение — на продукта на неговата безкомпромисна мисъл.
Но Ли Шай Тун заклати глава.
— Не, Юан. Ние не сме негови създания. Ние сме се изградили сами — той млъкна и се вгледа в сина си; опитваше се да разбере какво чувства той в този момент, спомняше си как се бе чувствал самият той. Но му беше трудно. Когато бе научил истината, той беше много по-голям.
— Вярно е, Юан — светът, в който се раждаме, не е онзи от най-съкровените ни мечти, но несъмнено той нито е толкова лош, нито толкова зъл, както онзи от твоя сън… Вярно е, той ограничава нашия избор, но все пак ние избираме.
Ли Юан го погледна.
— Но тогава защо крием истината от тях? От какво се боим? Че може би тя ще ги накара да мислят по-различно, отколкото бихме искали да мислят? Че ще избират друго, а не онова, което ние бихме искали да изберат?
Тангът кимна; светлината на огъня и сянката разполовяваха лицето му от челото до брадичката.
— Може би. Знаеш поговорката, Юан. ТО ШУО ХУА ПУ Ю ШАО.
Ли Юан потръпна — беше се сетил за лунната светлина в градината. Знаеше поговорката: „ГОВОРЕНЕТО Е СРЕБРО, МЪЛЧАНИЕТО Е ЗЛАТО.“ Отново слънце и луна. Сребро и злато.
— Може би — рече той, но това му се струваше по-скоро удобно, отколкото истина.
— С времето, Юан, ще го проумееш по-добре. Шокът, знам, е голям. Но не позволявай силата на съня ти да те обърква. Като си помислиш, това е само сън.
СЪН. САМО СЪН. Ли Юан отново погледна баща си в очите.
— Може би. Но кажи ми, татко: ние добри хора ли сме, или зли?
Чен седеше на една табуретка пред бараката с инструментите; погледна нагоре, за да види чия беше сянката, паднала върху него.
— Познавам ли ви?
Лицата на тримата ХАН бяха грозни, изкривени от злоба. Двама заплашително държаха дебели тояги в ръцете си. Третият — същият, чиято сянка бе паднала върху него — размахваше нож. И тримата бяха облечени в същите бозави дрехи като неговите.
— А… — каза Чен; забелязал беше, че лицата им си приличат. Значи крадецът имал и братя. Той бавно се надигна. — Имаме ли сметки за уреждане?
Мимолетната усмивка по лицето на най-големия брат бързо премина в гримаса на омраза. Чен виждаше колко е напрегнат и нервен, но и колко е решителен.
Чен пусна мотиката, която поправяше, изправи се с празни ръце срещу мъжа и внимателно се взря в него — знаеше колко беше опасен. Нехаен човек, който обича да се хвали, би приказвал твърде много, или би се издал с необмислено движение, но тези тримата стояха неподвижно и мълчаха. Не бяха дошли да си приказват, нито да го плашат. Бяха дошли за едно-единствено нещо. Да го убият.
Той отмести очи и видя в далечината очертаващия се върху дигата силует на стража Тен. Значи така. От него са разбрали къде е. Преценяващо погледна отново към тримата — остави мислите си да се успокоят, дишането си — да се нормализира. Пулсът му биеше учестено, но това беше добре. Беше знак, че тялото му се готви за предстоящата битка.
— Брат ви крадеше — каза той и пристъпи вдясно; остави слънцето да мине встрани от него.
Най-големият брат изсумтя с отвращение.
ДА — помисли си Чен. — РАЗБИРАМ ВИ. И МОЖЕ БИ ДРУГ ПЪТ, ПРИ ДРУГИ ОБСТОЯТЕЛСТВА, ЩЯХ ДА ВИ ОСТАВЯ ДА МЕ УБИЕТЕ ЗА ОНОВА, КОЕТО СТОРИХ. НО ТОЧНО СЕГА ИМА И ПО-ВАЖНИ НЕЩА. НАПРИМЕР ДЕ ВОР. МАКАР ЧЕ ВИЕ НЕ БИХТЕ ГО РАЗБРАЛИ, НАЛИ?
Чен видя движението на мъжа частица от секундата по-рано, преди онзи да го е извършил — внезапното нахвърляне беше издадено от напрежението в мускулите, от лекото трепване на очите. Чен замахна с юмрук и изби огромния нож, после яростно ритна човека в корема и му изкара въздуха. Онзи падна на колене.
Останалите двама изкрещяха и запристъпваха към него с вдигнати тояги.
Чен бързо отскочи встрани и ги накара да се завъртят; единият от братята за миг се скри зад другите. Чен се възползва от възможността, приведе се и избегна дивия замах на тоягите; удари с лакът брадичката на единия и той отлетя към втория брат.
Чен веднага се надвеси над тях и ги зарита и заблъска; с всеки удар дъхът излизаше със свистене през зъбите му и най-накрая двамата се проснаха в безсъзнание.
Най-старият се търкаляше и стенеше; бореше се да си поеме дъх. Щом Чен отново се обърна към него, очите му се изцъклиха от страх и той понечи да изпълзи встрани. Но Чен просто стоеше там, опрял ръце на хълбоците си, и успокояваше дишането си. Поклати глава.
— Съжалявам. Направих каквото бях длъжен. Разбираш ли ме? Не искам да се карам с вас. Но ако дойдете пак — който и да е от вас, — ще ви избия всичките.
Чен се поклони и се върна при бараката. Вдигна мотиката. Едва тогава забеляза застаналия на вратата Павел.
— Видя ли, Павел?
Младежът бе опулил смаяно очи.
— Видях, ШИ Тон, но не съм сигурен дали да вярвам на очите си. Помислих, че ще те убият.
Чен се усмихна.
— Да. И Тен си мислеше същото. Трябва да се справя с него, преди да каже и на други.
Очите на Павел се присвиха, след това, сякаш най-после бе взел решение, той хвана Чен за ръката и започна да го обръща.
Чен го отблъсна.
— Какво правиш?!
Павел се облещи срещу него.
— Каза, че трябва да се справиш с Тен. Е, с това вече се приключи. Нали те видя какво можеш. Ако искаш да го спипаш, най-добре ела с мене. Знам един по-къс път.
Чен се разсмя.
— По-къс път ли?
Павел отново го сграбчи за ръката.
— Да. Недей да спориш с мене. Хайде! Ще му пресечем пътя.
При насипа Павел не спря, а го изкачи и после слезе. Чен го последва, прецапа през плитката вода, след това последва Павел на другия бряг и се изкачи по груба, назъбена стълба, изсечена в склона на дигата.
— Тен ще мине по моста — обясни Павел, останал без дъх, докато тичаха през нивата към кръстопътя.
— Къде е Чан Юан? — попита Чен, без да забавя крачка. — Мислех си, че тези две копелета са неразделни!
— Чан Юан е в Лодз, в отпуска е. И Тен би трябвало да е там. Но май, преди да тръгне, е искал да види какво ще излезе от онова, което е забъркал.
ДА — помисли си Чен. — НО ЗАД ВСИЧКО ТОВА СТОИ ДЕ ВОР. ЗНАЕХ СИ. ОНАЗИ ВЕЧЕР УСЕЩАХ, ЧЕ КРОИ НЕЩО.
Четвъртият западен мост се състоеше от четири дълги, дебели дървени греди, вкопани в земята от двете страни на напоителния канал. Чен изчака, скрит сред високата цял бой суперпшеница, която растеше встрани от пътеката, а Павел застана долу под моста, във водата.
Чуха хрипливото дишане на Тен, когато онзи приближи моста. Той забави крачка и обърса чело, после тръгна по гредите.
— Тен Фу — Чен излезе на пътеката. — Какъв късмет имам, че те срещнах.
Тен примигна ядно, извърна глава и се огледа. Слънцето бе слязло доста ниско. Полята от всички страни бяха пусти.
Обърна се отново с лице към Чен, свали пушката от рамото си и заплашително я насочи към Чен. Но се виждаше, че трепери.
— Махни се от пътя ми, Тон Чу. Иначе ще те убия!
Чен се засмя презрително.
— Между другото казвам се Чен. Као Чен. Но да оставим това настрана — че защо да се махам? Прекалено много видя, Тен. Ако те пусна, ще разкажеш какво си видял, а пък аз не мога да допусна това. Както и да е, ти ми ги прати тия жалки копелета, нали? Ти си им казал. Е… Това е за тях. И за брат им. А и за Павел също.
Тен се обърна твърде късно. Павел се бе изкачил на брега и беше застанал зад него. Щом стражът се обърна — беше чул шума зад себе си, — Павел се хвърли напред и го блъсна. Тен падна тромаво и главата му цопна в плиткия поток. Пушката изхвърча настрани.
Чен се спусна напред и скочи от моста във водата. Павел го последва след част от секундата.
Тен се претърколи, вдигна глава над водата и взе да я тръска. Беше се оцъклил от изненада. Миг по-късно главата му отново бе под водата. Той беше едър мъж и се бореше здравата, напрягаше ръце и врат да се освободи, риташе отчаяно, но двамата стискаха зъби и го държаха под водата, докато накрая, след последния яростен спазъм, тялото на Тен изведнъж се отпусна.
Павел потръпна, изправи се и впери поглед в мъртвеца.
— Богове… — прошепна той. — Убихме го.
— Да — каза Чен и се стегна — беше забелязал болката, изписана по лицето на младежа. О, Павел го беше мразил — бе го мразил достатъчно, за да го убие. Но след като всичко бе свършило, момчето виждаше Тен по-ясно — просто като друг човек. Човек, когото бе лишил от живота.
— Ела — каза той и се изправи на крака. — Трябва да скрием тялото.
За миг Павел се взря в безжизнения труп, който сега плуваше с лице надолу в плитката вода; след това дойде на себе си. Преглътна мъчително и погледна Чен.
— Какво?!
— Трябва да скрием тялото — повтори Чен, като гледаше да е внимателен с момчето. — Знаеш ли някое място, Павел?
Светлината бързо помръкваше. Нямаше да забележат веднага, че ги няма, но ако се забавеха твърде дълго…
Павел отново потръпна, после кимна.
— Да. Има едно място малко по-надолу.
Помъкнаха тежкото тяло за ръцете колкото се може по-бързо срещу течението на водата и най-накрая стигнаха до едно място, където тръстиките от едната страна на канала заплашваха да прелеят и да го преградят. Павел спря.
— Тук — рече той и посочи неясно черно петно на брега.
Чен издърпа тялото и след това с помощта на Павел го вкара сред високите тръстики. Там, зад прикритието им, имаше малка пещера. Вътре, странно, беше сухо. По стените й и от двете страни бяха изсечени малки ниши като примитивни фурни. Павел се обърна и бръкна в едната.
— Не ми харесва, но няма къде другаде…
Чен се огледа смаяно. Стените бяха боядисани в червено, жълто и зелено, а отворите на нишите бяха поръбени с цветни плочки. Във всяка ниша бе поставена малка статуйка, а около тях бяха разпръснати късчета хартия и остатъци от мънички свещички. Това беше светилище. Тайно светилище.
— Куан Йин да ни опази!
Павел закима учестено, после отново въздъхна треперливо.
— Как да го закрепим?
Чен се огледа и му хрумна най-доброто решение.
— Ще го вдигнем. Ще набутаме главата и раменете му в една от нишите. Така ще издържи достатъчно дълго, докато решим какво да го правим.
Павел оцъкли очи срещу него и отново преглътна.
— Ти кой си, Чен? Какво правиш тук?
Чен сведе очи и реши да каже на Павел истината. Или трябваше да го направи, или да убие момчето, а не мислеше, че би могъл да го убие дори и за да стигне до Де Вор.
— Няма значение кой съм. Но съм тук, за да пипна надзирателя Бергсон. Да го хвана и да го предам на правосъдието. Ще ми помогнеш ли, Павел? Ще ми помогнеш ли да докопам копелето?
Павел отново погледна тялото на човека, когото бе помогнал да убият, след това отново се втренчи в Чен. Свещта трепкаше в ръката му и хвърляше сенки из тясната пещера. Той се усмихна и протегна ръка.
— Добре, Као Чен. Ще ти помогна.
Кар стоеше до прозореца и гледаше огромната площадка на Нанкинския космодрум; обърна се и се усмихна.
— Е, генерале, май е време да изиграем последната си карта.
Старецът кимна и се усмихна открито на Кар.
— Така изглежда. Освен ако не променят решението си. Готов ли си?
Кар кимна.
— Знам какво трябва да направя.
— Добре — Толонен прекоси стаята и застана до Кар, после неочаквано го прегърна. Не бе очаквал някога отново да срещне големия мъж.
Кар също прегърна Толонен; усмивката не слезе от устата му.
— Не бъдете тъжен, генерале. Спомнете си какво ми казахте. Аз съм победител.
Толонен въздъхна и се усмихна.
— Надявам се, приятелю. Никога не съм се надявал повече.
Кар извърна глава и отново погледна навън — един кораб бавно се издигаше над далечния край на космодрума. Миг по-късно чуха и шума — дълбоко, боботещо трептене под прага на слуха.
— Знаете ли, генерале, много ми се ще да им видя физиономиите. Особено тази на Де Вор — млъкна и добави: — Чен има ли подкрепа?
— Разбира се. Най-добрата, която бих могъл да уредя.
Кар се обърна.
— Това е добре.
Взе нещо от върха на своята купчина, след това го подаде на Толонен.
— Какво е това?
— За Чен. За всеки случай.
Толонен се разсмя.
— Ама ти си бил човек! Тъкмо бях започнал да се чудя!
— О, да — усмивката на Кар за миг помръкна. — Вижте какво, генерале. Онова, което ще правя, ме плаши. Повече от всичко, което някога съм правил. Но ще го направя. Или ще умра, докато се опитвам.
Толонен го погледна с възхищение, след това почтително сведе глава.
— Късмет! И дано небето те пази, ШИ Кар.
Пътуването до Тонджиян отне на Толонен един час. Ли Шай Тун го чакаше в кабинета си — пълномощното беше на бюрото му, подписано и освидетелствано. Седемте малки УАЙ УИ ЛУН бяха отпечатани върху восъка сред белотата от лявата страна на документа.
— Твоят човек тръгна ли, Кнут? — попита Тангът и подаде на Толонен пергамента, после махна на секретаря си да излезе.
— Тръгна, ЧИЕ ХСИЯ. До утре вечерта трябва да знаем как стоят нещата.
— Ами другото? Онова с Де Вор?
Толонен се усмихна.
— Това скоро ще се уреди, ЧИЕ ХСИЯ. Въпросният агент, Као Чен, вчера изпрати по каналите жизненоважно доказателство. Беше потвърдено, че заподозреният Бергсон всъщност е предателят Де Вор.
— Арестуван ли е?
— Вече съм го уредил, ЧИЕ ХСИЯ. Ще го заловим тази вечер. Всъщност през идващите няколко часа.
— Добре. От това поне ми олекна — Тангът се намръщи и се изправи бавно зад бюрото. — Голяма буря идва, Кнут, и преди да се разнесе, ще се сдобием с много врагове. Бих предпочел да държа Де Вор в ръцете си, а не да се разхожда на свобода и да прави бели.
Да, помисли си Тангът. И Бердичев също. Но това трябваше да почака ден-два. След като Кар приключеше. Погледна документа в ръцете си — изпитваше огромна гордост, че тази нощ е в центъра на събитията. Разбира се, беше го предвидил много отдавна. Знаеше, че ще дойде ден, когато Седмината нямаше вече да седят със скръстени ръце и да не правят нищо. Сега щяха да разтърсят Чун Куо из корен. Да го разтърсят здраво.
Толонен се усмихна и се поклони на своя Танг, разбирайки, че е свободен. Чувстваше дълбоко удовлетворение от това, как се развиваха нещата. Дните на ВУВЕЙ — на пасивното приемане — бяха отминали. Драконът се бе събудил и бе извадил ноктите си.
И сега той щеше да нападне, издигнал седемте си глави, величествени като тигри, и да накара ХСЯО ДЖЕН — дребосъците, да се скрият в дупките си също като мишки — а те такива си и бяха.
Да. Той щеше да прочисти света от тях. А после? Усмивката му светна. Лятото отново щеше да дойде.
Ли Шай Тун седеше зад бюрото си и размишляваше. Какво бе направил той? Какво бе започнало? Потръпна, обезпокоен от евентуалните последици от действията си.
Ами ако Чун Куо се пропука? Това беше възможно. Равновесието в момента беше много крехко. По-лошо — ами ако се срине и всички нива се изравнят?
Засмя се горчиво, после някакъв шум го накара да се обърне. Беше Ли Юан. Стоеше на вратата, събул обувките си, и чакаше разрешение от баща си да влезе.
— Горчив смях, тате. Нещо не е наред ли?
Твърде мъдър. Твърде млад, за да бъде толкова стар и да знае толкова много.
— Нищо особено.
Ли Юан се поклони и се извърна леко — жест, който Ли Шай Тун разчиташе съвсем ясно. Беше нещо трудно. Някаква молба. Но странна. Не му беше лесно да пита. Ли Шай Тун изчака — как ли ще подходи Ли Юан към въпроса. Това бе възможност да опознае сина си, да прецени силните и слабите му места.
— Много съм разтревожен, татко.
Ли Юан вдигна поглед. Прям, почти дързък поглед. Беше обмислил нещата и бе решил да ги представи твърдо и властно. Да, помисли си старецът, от Ли Юан ще излезе прекрасен Танг. Когато му дойде времето.
— Пак ли сънят ти, Юан?
Ли Юан се поколеба и поклати глава.
— Тогава кажи ми.
Той се изправи и се доближи до езерото, после застана там, загледан в неясните сенки, плуващи сред дълбините на водата; чакаше и синът му да дойде при него.
Неочаквано Ли Юан го доближи, коленичи в краката му и се втренчи в пода.
— Искам да помоля да ми разрешиш да се оженя, татко.
Ли Шай Тун се извърна рязко, изненадан, след това се засмя и се наведе; повдигна лицето на Ли Юан, обхвана с ръка брадичката му и накара сина си да го погледне.
— Но ти си само на дванадесет години, Юан! Имаш повече от достатъчно време да мислиш за подобни неща. Цели четири години най-малко. Никога не съм мислел, че ти…
— Знам, татко. Но вече знам какво искам. КОГО искам.
Такава сигурност, такава яростна сигурност имаше в думите му, че Тангът го пусна и отстъпи назад; ръцете му замислено гладеха сплетената му брада.
— Хайде — каза той. — Кажи ми коя е.
Ли Юан пое дълбоко въздух и отговори:
— Фей Йен. Искам Фей Йен.
Ли Шай Тун се втренчи невярващо в сина си.
— Невъзможно е! Тя беше жена на Хан, Юан. Знаеш какъв е законът.
Очите на момчето настоятелно се взряха в него.
— Да. И според нашия закон Фей Йен никога не е била жена на Хан.
Ли Шай Тун се засмя смаяно.
— Как така, щом моят печат и печатът на Йин Цу са на брачния договор? Да не би да си се побъркал, Юан? Разбира се, тя беше жена на Хан!
Но Ли Юан не се предаваше.
— Смъртта на Хан анулира документите. Помисли си, татко! Какво точно казва нашият закон? Че един брак не е брак, докато не бъде консумиран. Е, Хан Чин и Фей Йен…
— СТИГА! — крясъкът на Танга стресна Ли Юан. — Грешиш, Ли Юан! Дори само да говориш така е грешно!
Той тъжно поклати глава. Това никой не го беше правил. Просто никой не го беше правил. Тя не само беше твърде стара за него, тя беше невестата на брат му.
— Не, Юан. Тя не е за тебе. Не и Фей Йен.
— Фей Йен, татко. Тя и никоя друга.
Отново същата настоятелност на тона, същата сигурност. Тази сигурност впечатли Ли Шай Тун въпреки всичко. Той отново погледна към водата.
— Не можеш да се ожениш за нея поне още четири години, Юан. Ще промениш решението си. Само почакай! Не, намери си някое друго момиче. Не се впускай в подобна глупост!
Ли Юан поклати глава.
— Не, татко, искам нея. Знам го, откакто убиха Хан Чин. И тя ще ме приеме. И това знам.
Ли Шай Тун се усмихна горчиво. Какъв смисъл имаше да знае всичко това? За четири години Чун Куо се бе променило. Може би до неузнаваемост. Ли Юан не знаеше какво предстои, какво бе решено. Въпреки това виждаше колко е решен синът му и омекна.
— Добре. Ще говоря с родителите й, Юан. Но засега не мога да ти обещая нищо повече.
Явно беше достатъчно. Ли Юан се усмихна до уши и целуна ръка на баща си.
— Благодаря ти, татко. Благодаря ти. Ще й бъда добър съпруг.
Щом Юан си отиде, той се взря в мрака на водата и загледа как един шаран бавно плува в дълбините също като неговата мисъл. После, щом се поуспокои, се върна в кабинета си и се отпусна, примирен с онова, което идваше.
НЕКА НЕБЕТО РУХНЕ — помисли си той. — КАКВО МОГА АЗ, НЯКАКЪВ СИ ЧОВЕК, ДА НАПРАВЯ СРЕЩУ СЪДБАТА?
Нищо, дойде като отговор. Жребият е хвърлен. Всичко вече беше извън ръцете им.
Бамбук. Луна в трета четвърт. Блестяща вода. Сладките, високи звуци на ЕРХУ. Чен се огледа, отпуснат — наслаждаваше се на топлата вечер. Павел му донесе бира и той отпи от нея, после погледна танцьорите; лицата им сияеха, тъмните им очи се смееха ярко на светлината на огъня. На една пейка отстрани седяха булката и младоженецът, зачервени и засмени, вслушани в приятелската олелия около себе си.
Два големи огъня се издигаха в тревистия квадрат, оформен от трите дълги спални бараки. От всички страни бяха наредени пейки, а в единия край се издигаше временна кухня. Четиричленен оркестър бе наредил инструментите си отзад на една електрическа каруца: ЙЮЕ ЧИН, ТИ ЦУ, ЕР ХУ и ПА ПА — древната смесица от звуци на струнни инструменти и флейти трептеше в топлия нощен въздух.
Навсякъде беше пълно с хора, млади и стари — претъпкваха пейките, тълпяха се около кухнята, танцуваха, или просто стояха на групи, пушеха глинени лули и си приказваха. Стотици хора, може би над хиляда души.
Той се обърна към Павел:
— Вярно ли е, Павел? Нямаш ли си приятелка?
Павел сведе поглед и пресуши чашата си.
— Никоя тук, Као Чен — отвърна той тихо, като се наведе над ухото му.
— Защо тогава не дойдеш с мене? По нивата има момичета, които веднага ще ти скочат!
Павел потрепери и поклати глава.
— Много си любезен, приятелю. Но… — той леко повдигна рамене, подчертавайки изкривения си гръб. — Тук ме наричат ТО. Кое момиче би пожелало подобен мъж?
— ТО?
Павел се засмя — за миг изкривеното му лице стана привлекателно.
— Камила.
Чен се намръщи — не разбираше.
— Това е било някакво животно, така ми казаха. Преди Глината.
— А… — Чен отмести поглед към танцьорите. След това отново го погледна. — Можеш да си купиш булка. Ще ти дам пари…
Гласът на Павел пресече думите му:
— Благодаря ти, Као Чен, но… — той вдигна поглед, тъмните му очи бяха пълни със странна болка. — Не е това, разбираш ли. Не е само това. А… Е, мисля, че там, затворен, ще умра. Няма поля. Няма свеж въздух. Няма вятър. Няма течаща вода. Няма слънце. Няма луна. Няма смяна на сезоните. Нищо. Нищо освен стени.
Несъзнателно повторените от младежа думи на Де Вор накараха Чен да потръпне и да отмести поглед. И все пак може би момчето беше право. Той погледна отново танцьорите, кръжащи около огньовете, и кимна на себе си. За първи път, откакто беше сред тях, Чен видя сянката да се вдига от тях и разбра колко по-различни бяха те от първоначалното му впечатление. Виждаше колко щастливи могат да бъдат. Толкова беше просто. Толкова малко им трябваше, за да са щастливи.
Той ги гледаше като омагьосан. Когато те танцуваха, танцуваха в такава самозабрава, сякаш освободили се от самите себе си — вече не бяха бозави и безлики, а огромни и разноцветни, жизнеността им преливаше, очите им горяха като въглени върху кръглите им селски лица, а краката им безгрижно подскачаха върху голата земя, размахваха буйно ръце, телата им леко се въртяха във въздуха, докато кръжаха около огъня.
Сякаш бяха омагьосани.
Той потръпна — искаше му се и Уан Ти да е тук и да танцуват; после да се скрият заедно в мрака, дъхът й да го опие като вино и тялото й да се разтвори за него.
Той въздъхна и погледна в халбата си — луната се отразяваше в тъмната кисела течност. След час се започваше. А след това той щеше да изчезне оттук. Може би завинаги.
Мисълта го отрезви. Той преглътна голяма глътка, избърса уста и отново се обърна към Павел:
— Прав си. Остани тук, Павел. Намери си момиче. Бачкай здраво и се оправяй — той се усмихна. Младежът му харесваше. — Като се махне Бергсон, нещата тук ще вървят много по-добре.
ДА — помисли си той, — И МОЖЕ БИ ЕДИН ДЕН ЩЕ СЕ ВЪРНА И ЩЕ ДОВЕДА СЪС СЕБЕ СИ И УАН ТИ, И ДЖИЯН, И ДРУГОТО НИ ДЕТЕ. ТУК ЩЕ ИМ ХАРЕСА. ЗНАМ ГО.
Забеляза, че Павел го гледа, и се засмя.
— Какво има, момче?
Павел сведе очи.
— Ти си мислиш, че животът тук е прост, нали? Но нека ти разкажа как съм се родил аз.
— Давай — отвърна тихо Чен. Беше забелязал внезапната промяна у него. Сякаш Павел свали някаква маска. Сякаш споделеното преживяване под четвъртия западен мост смъкна една кожа от младежа и изведнъж той стана по-уязвим, по-открит.
— Имах трудно детство — започна той. — Бях петото дете на двама работници. Наемници като тебе, които идват тук само за прибирането на реколтата. По време на прибирането всичко беше наред. Можеха да ме изхранват. Но щом дойде време да се връщат в Града, ме оставиха да умра тук, в полето. Там не биха могли да ме изхранят, нали разбираш. Дори и днес това често се случва. Хората тук го смятат за нормално. Новото семе трябва да се натори с костите на малки дечица. Аз обаче не умрях.
Павел облиза устни и продължи. Сведените му очи се взираха в миналото.
— О, аз нямах нищо общо с това. МЕЙ ФА ЦУ, така казват. Съдба. А моята съдба била една бездетна жена да ме намери и да ме прибере. Имах късмет. Тя беше добра жена. ХАН. Казваше се Чан Лу. Известно време всичко вървеше добре. Мъжът й, Вен, не го беше грижа за мене, но поне не ме биеше и не се държеше лошо, а тя ме обичаше като свое дете. Но когато станах на седем години, те умряха. Една от дигите се срутила върху тях, докато я поправяли. И аз останах сам.
Павел млъкна за момент, след това вдигна очи; тъжна, усмивка пробяга по лицето му.
— Страшно ми липсваше. Но със скръб не можеш да се наядеш. Трябваше да работя, и то здраво. Яденето никога не ми стигаше. Всяко семейство тук се грижи само за себе си. Но аз нямах семейство. И затова бъхтех от зори до мрак всеки божи ден — мъкнех тежки товари към нивите; дългите тежки кобилици притискаха раменете ми и ми изкривяваха гърба, докато накрая станах такъв, какъвто ме виждаш — той се изсмя. — Нуждата ме оформи такъв, Као Чен. Нуждата и черната земя на Чун Куо.
— Съжалявам — започна Чен. — Не знаех…
Но Павел отново го прекъсна:
— Има и още нещо — младежът се разколеба, после потръпна и продължи: — Начинът, по който ти ни виждаш, Као Чен… Забелязвал съм го и преди. Но сега мисля, че разбирам. Ти ни възприемаш като сън, нали? Не съвсем истински. Нещо живописно…
Чен понечи да възрази, да каже на момчето, че всичко ТУК е истинско, а останалото, там, вътре, не е нищо повече от ужасен сън, в който трябва да се завърне, но Павел го гледаше странно и клатеше глава; отричаше още преди да му го е казал.
— Може би — каза той най-сетне и остави халбата си. Но все още му се искаше да възрази. Трябваше само да затвори очи и да усети полъха на вятъра по бузите си…
— Ти дойде, когато тук е най-хубаво — Павел се загледа в танцьорите. — Точно сега въздухът е напоен със сладък мирис, а вечерите са топли. Но зимите тук са ужасни. А вонята понякога…
Той погледна Чен и се засмя — виждаше, че той не разбира.
— Какво мислиш, че прави Градът с всичките си отпадъци?
Чен отпи от бирата си и сви рамене.
— Никога не съм се замислял…
Павел отново се обърна с лице към него:
— Не си. Нито пък някой се замисля. Но я си помисли. Над тридесет милиарда — така казват. Толкова много лайна. И какво правят с тях?
Чен разбра за какво намеква и се разсмя.
— Да не искаш да кажеш, че…
Павел кимна.
— Нищо не се пропилява. Всичко се пази в огромни кладенци и се използва на полето. Трябва да го видиш, Као Чен. Огромни резервоари — колкото цели езера. Само си представи! — той се засмя сухо и отмести поглед. — След седмица цялото поле ще е осеяно с медни каруци, всяка натоварена с тъмна сладка течност, която ще се пръсне по земята. Черно злато — така го наричат. Без него посевите ще завехнат и самото Чун Куо ще се срути.
— Винаги съм си мислил, че…
Чен млъкна и вдигна очи. Приглушеното мърморене секна рязко; музиката утихна и замря. Изведнъж застанал нащрек, той огледа хората и ги видя. Стражи. Бяха дошли стражи!
Павел се втренчи в него с пламнали от страх очи.
— Тен… — каза той тихо. — Сигурно са намерили Тен!
— Не… — Чен поклати глава и докосна успокоително рамото на младежа. Не, не беше Тен. Но може би беше нещо по-лошо.
Стражите си проправиха път и се строиха в груба редица зад водача си, висок ХУН МАО.
— Кой е този? — прошепна Чен.
— Пескова. Лейтенантът на Бергсон.
— Богове… Какво ли иска?
Всичко беше притихнало. Само пукането на огньовете нарушаваше тишината. Пескова се огледа, извади от джоба си комуникатор, натисна едно копче и започна да чете:
— По заповед на надзирателя Бергсон ми е наредено да арестувам следните лица…
Чен забеляза как стражите с насочени пушки се пръскат из тълпата, разблъсквайки грубо хората, и се оглеждат за лицата на изброените от Пескова и си помисли дали да не побегне. Но Пескова продължаваше да чете и той осъзна, че Тон Чу не беше сред имената в списъка.
— Какво става? — попита той Павел.
— Не знам. Но май всички те са приятели на полевия надзирател Сун и жена му. Може би са го принудили да направи списък, преди да го убият.
Чен гледаше как стражите събраха накуп споменатите петнадесет души и ги поведоха, после се огледа и осъзна колко бързо сянката отново бе паднала върху хората.
— Един час — прошепна той повече на себе си, отколкото на Павел. — Ако могат да почакат само един час…
Телата бяха струпани до стената. Бяха голи и лежаха там, където бяха паднали. Някои сякаш все още се катереха по каменната бариера — телата им бяха разтегнати и изкривени, крайниците им бяха изметнати. Други бяха коленичили пред убийците си, лице в лице с неизбежната смърт. Чен се огледа — повдигаше му се от гледката. Павел застана до него — дишаше шумно.
— Защо? — попита той след миг. — В името на всички богове, защо?! Какво са направили?!
Чен се обърна и погледна наляво. Луната беше високо, наполовина скрита зад облаците. Под нея като изкривена сянка на нож сред огромната равнина се издигаше къщата на надзирателя. КЪДЕ СИ? — помисли си Чен, търсейки нещо в небето. — КЪДЕ СИ, МАЙНАТА ТИ? Това беше нещо толкова неподобаващо на Кар.
Бяха изминали два часа от арестите. Два часа, а от тях нямаше още никакъв знак. Но дори и да бяха подранили с половин час, щеше вече да е твърде късно да се спасят тези хора. И петнадесетимата бяха мъртви. Всички бяха чули — там, сред догарящите огньове. Изстрелите отекнаха в полята. Бяха чули писъците и последвалата зловеща тишина.
— Пескова — каза Павел, наведе се и докосна леко рамото на един от мъртъвците. — Бил е Пескова. Винаги ни е мразел.
Чен се обърна и се втренчи изненадано в момчето — беше осъзнал какво му казва. Павел се възприемаше като ХАН. Когато казваше „ние“, нямаше предвид селяните, КО, които обработваха огромните 10 000 квадрата МУ, а ХАН. ДА — помисли си той, — НО ДЕ ВОР ДЪРПА КОНЦИТЕ. ТОЙ Е ДАЛ РАЗРЕШЕНИЕ. И АЗ ЩЕ ГО УБИЯ. ЗАПОВЕД НА ТАНГА ИЛИ НЕ — АЗ ЩЕ ГО УБИЯ ЗАРАДИ ТОВА, КОЕТО НАПРАВИ.
Погледна отново нагоре. Сянка бе затъмнила луната. Премина и след секунда я последва втора.
— Бързо, Павел — той се спусна напред. — Идват.
Четирите големи транспортьора на охраната се приземиха почти безшумно сред полята около къщата на надзирателя. Чен се спусна да поздрави най-близкия — очакваше това да е Кар, — но мъжът, който изскочи, не беше големият, а Ханс Еберт.
— Капитан Еберт! — той се поклони и сложи ръка на гърдите си за поздрав — движението му бе неловко, нетренирано. Еберт, „героят от Хамерфест“ и наследник на огромната корпорация „Джен Син“, бе последният офицер, когото бе очаквал.
— Као Чен — отговори Еберт строго, делово, пренебрегвайки военния му чин. — Всички ли са вътре в къщата?
Чен кимна — реши да не обръща внимание на обидата.
— Доколкото знам, сър. Летателният апарат на надзирателя все още е на площадката, затова предполагам, че Де Вор е вътре.
Еберт се вгледа в къщата, обърна се и го огледа от горе до долу. Изсмя се късо, подигравателно.
— Този костюм ти отива, Као Чен. Трябвало е да станеш селянин!
— Сър! — той се опита да не издаде, че е обиден, но беше твърде трудно. Инстинктивно се досещаше, че са закъснели заради Еберт. Представяше си как са го чакали да си довърши вечерята. Или пък чукането. Беше чувал разни такива истории за него. Кар никога не би го направил. Кар щеше да дойде точно когато е казал.
Хората изскочиха от транспортьора след Еберт. Гвардейци от специалните части, с почернели лица и ръце. Единият се приближи до Еберт и му подаде планшета.
Чен го разпозна — спомни си репортажите по новините за масовото клане в Хамерфест. Беше главният лейтенант на Еберт Одън.
Еберт разгледа таблицата и отново погледна Чен.
— Знаеш ли плана на къщата на надзирателя?
Чен наведе глава.
— Тъй вярно, сър.
— Добре. Значи ще ни бъдеш разузнавач, Као Чен. Одън ще командва, но ти ще ги вкараш вътре, разбра ли ме?
Чен продължаваше да стои със сведена глава.
— Простете, капитане, но нямам оръжие.
— Разбира се… — Еберт измъкна пистолета от кобура си. — Ето ти.
Чен пое оръжието и се втренчи невярващо в него.
— Простете, сър. Там, вътре, са с автомати и лазери?
Еберт го гледаше студено.
— Друго не ти трябва.
Чен се поколеба — Чудеше се докъде да продължи, но Еберт кресна:
— Отказваш да се подчиниш на заповедта ми, така ли, Као Чен?!
В отговор Чен се поклони до кръста, после се обърна към Одън:
— Елате. По-добре е да се движим бързо.
Откъм средата на полето към тях се приближи фигура. Одън спря и вдигна пушката си, но Чен го спря с ръка.
— Всичко е наред! — побърза да го увери той. — Познавам го. Той е приятел.
Одън свали пушката си. Фигурата се приближи и накрая застана само на няколко крачки от тях. Беше Павел.
— Какво искаш? — попита го Чен.
— Да дойда с вас!
Стискаше в ръцете си мотика. По изкривеното му лице беше изписан гняв. Гняв и ужасна, настоятелна нужда.
— Не — каза Чен след малко. — Прекалено е опасно.
— Знам. Но искам да дойда.
Чен се обърна и погледна Одън. Той сви рамене.
— Негова си работа, лейтенант Као. Да прави каквото си иска. Но ако вземе да ни пречи, ще го застрелям, разбра ли ме?
Чен погледна Павел. Младежът се усмихна напрегнато и кимна.
— Добре. Разбирам.
— Добре — каза Одън. — Тогава нека заемем позиция. Другият отряд ще нахлуе вътре след пет минути.
Изчакаха в сянката в подножието на рампата — главният вход на къщата беше точно над тях. Прозорците не светеха, сякаш хората вътре спяха, но Чен, свит там, долу, вперил очи в огромната триетажна пагода, знаеше, че са будни и поливат събитията от тази вечер. Гледаше как смътните сенки на нападателния отряд се изкачват по въжетата високо горе и сдържаше гнева си — знаеше, че остава съвсем малко време.
Павел се бе сгърчил до него в мрака. Чен се обърна и му прошепна:
— Дръж се близо до мене, Павел. И не поемай рискове. Имаш си работа с убийци.
Павел също прошепна в ухото му:
— Знам.
Чакаха. После изведнъж тишината бе нарушена — нападателният отряд със силен трясък се метна през прозорците на втория етаж. Това беше сигналът да влизат. Чен скочи върху рампата и се затича към вратата с насочен пистолет. Павел, Одън и отрядът го следваха плътно. Беше само на около десет ЧИ от вратата, когато тя се отвори и ги обля светлина.
— Лягай! — кресна той, щом фигурата на вратата откри огън. Но само след миг човекът се строполи — ответен огън зад гърба на Чен бе разкъсал гърдите му.
Вътре се разнесоха крясъци, появиха се още двама души и автоматите им проехтяха. Чен видя как паднаха, скочи на крака и се затича към вратата.
Застана на входа и хвърли поглед към първата стая. Пистолетът следеше всяко движение на очите му. Както и си бе помислил, тези тримата бяха дежурният отряд. Близо до вратата имаше преобърната маса, а по пода бяха пръснати плочки за МАДЖОНГ. Той прескочи трупа и влезе.
Горе се чуха нови изстрели, след това избухна автоматичен огън. Чен се обърна и кимна на Одън — ветеранът влезе; Чен се зарадва, когато видя Павел — съвсем невредим — да го следва.
— Ще защитават стълбището — Чен посочи вратата в дъното на стаята. — Там, горе, има още един пост, а зад него е канцеларията на Де Вор.
— Така — Одън прескочи стаята и застана до вратата. Отрядът се строи от двете й страни. Бутна я. Не беше заключена.
Павел го погледна.
— Ами ти, Као Чен? Значи от тях си? Лейтенант?
Чен кимна и се обърна, за да види как Одън отваря вратата и прикляка. Големият автомат проблясваше в скута му.
Шумът беше оглушителен. Последва миг тишина, след това четирима от отряда се заизкачваха бързо по стълбите. Но едва бяха стигнали до средата, огънят отново започна — този път отгоре.
Чен се втурна напред, но Одън вече бе поел командването. Изкачваше стълбите сред повалените си хора, стрелбата на автомата му не секваше и покосяваше всеки, който се осмелеше да се покаже горе.
Чен го последва. Двама от хората на надзирателя бяха охранявали стълбището. Единият лежеше мъртъв отстрани. Другият се бе строполил върху бариерата — тежко ранен. Одън зареди отново автомата, дръпна главата му и погледна Чен.
— Кой е този? Важен ли е?
Чен сви рамене — този ХАН не му беше познат.
— Не… Просто някакъв страж.
Одън кимна, прилепи дуло о главата на човека и рязко дръпна спусъка.
— Хайде — той пусна тялото.
Тъкмо щеше да се обърне и вратата зад него рязко се отвори.
Чен откри огън и без да мисли, стреля бързо три пъти. Пистолетът риташе яростно.
Човекът го погледна изцъклено, сякаш изненадан, после падна на колене, вкопчен в разкъсания си гръден кош; пушката му падна встрани. Захлупи се по очи и застина неподвижно.
Одън изгледа Чен странно.
— Благодаря — каза той студено, почти грубо. След това се обърна и влезе през вратата. Автоматът в ръцете му тракаше оглушително.
Чен го последва в канцеларията на Де Вор.
Всичко беше в пълна бъркотия. Дъската за УЕЙ ЧИ бе счупена, камъчетата бяха пръснати по пода. Всички екрани бяха изпотрошени като след пиянска оргия. Намръщи се — нищо не разбираше. Не бе възможно Одън да е направил всичко това. Прекалено бе изпипано. Твърде всеобхватно. Имаше вид на систематично унищожение.
А къде беше Де Вор?
Един лежеше мъртъв под екраните. Още двама бяха коленичили в далечния ъгъл на стаята, захвърлили оръжия, прилепили чела о пода в знак на подчинение. Одън ги погледна небрежно, после махна на един от хората си да ги върже и да ги отведе. Павел беше влязъл. Когато пленниците минаваха покрай него, той се наведе и плю в лицата им.
— За надзирателя Сун — гласът му беше твърд, изпълнен с горчивина.
Чен се вгледа в него, след това се обърна към Одън:
— Тук има нещо нередно — той посочи екраните и счупената дъска.
Одън го погледна.
— Какво искаш да кажеш?
Чен се огледа несигурно.
— Не знам. Просто…
Одън се обърна нетърпеливо.
— Хайде, Као Чен. Стига глупости. Давай да привършваме.
Чен втренчи поглед в него, ядосан, после изпълни нареждането. Но имаше нещо нередно, усещаше го. Убийствата в полето. Строшените екрани. Всичко това означаваше нещо.
В коридора отвън Одън беше спрял и говореше нещо на сержанта от втория отряд.
— Изкачили са се на покрива, сър — обясняваше сержантът. — Около осем души. Пескова е там. Но Де Вор го няма.
— Какво?! — Одън се обърна и изгледа Чен на кръв. — Според мене ти рече…
Чен потръпна. Значи това било. Вече си е бил тръгнал. Това обясняваше убийствата, дъската, строшените екрани. Бе го разбрал по-рано — някаква част от него го бе усетила. Но къде беше той? Къде би могъл да отиде?
Чен се обърна и тресна с юмрук стената — в удара се изляха целият му гняв и яд.
— Мамка му!
Одън премигна изненадано, след това отново погледна сержанта.
— Добре. Прикривай ни, но изтегли обратно повечето от хората. Ще им предложим условия.
Загледа се след сержанта, после се обърна и срещна погледа на Чен.
— Какво те гложди, Као Чен?
Чен се разсмя кисело.
— Да не мислиш, че съм искал Де Вор да се измъкне?
— Ако изобщо се е измъкнал. Те така казват. Един от ония осмината може и да е той.
Чен поклати глава.
— Съмнявам се. Прекалено добър играч е.
Одън сви рамене — не разбираше; след това тръгна. Чен го последва.
В подножието на тесните стълби имаше място, където коридорът се разширяваше в нещо като стаичка без врати. Там стояха двама души с пушки на раменете — покриваха вратата в горния край на стълбите. Това беше единственият път към горната стая, а самите стълби бяха твърде тесни, за да мине повече от един човек.
— С какво разполагат те? — попита Одън сержанта.
— С пушки. Може би една-две пушки ДЕНГ. Но това е всичко, с което разполагат.
— Сигурен ли си?
— Само с това се оправят тук. Тези селяни изобщо не се сещат за бунт.
Одън се разсмя.
— Брей, че късметлии!
Махна с ръка на единия от постовите да се отстрани, зае позицията му — вляво, наполовина прикрит от стената — и извика на хората горе:
— Казвам се лейтенант Одън от охранителните войски на Танга. Както знаете, вие напълно сте обкръжени от моите войници. Надзирателят, човекът, който познавате като Бергсон — истинското му име е Де Вор. Де Вор, предателят. Което означава, че щом му помагате, и вие сте предатели. Трупове. Разбрахте ли? Но Тангът ме е упълномощил да сключа сделка с вас. Да бъда снизходителен. Предайте се и ще се оправим лесно с вас. Ако излезете невъоръжени и с вдигнати ръце, така, че да ги виждаме, ще сметнем всичко за грешка. Става ли? Но само някой да се опита да хитрува — ВСИЧКИ ДО ЕДИН сте мъртви!
Чен се сви до задната стена. Беше чул как изведнъж горе замърмориха гласове при разкриването на истинската самоличност на Де Вор. ЗНАЧИ СЕГА ЗНАЕТЕ — помисли си той. — НО КАКВО СМЯТАТЕ ДА ПРАВИТЕ?
Вратата леко се поотвори.
— Добре — Одън се обърна към Чен. — Излизат…
Чен чу как гранатата трополи по стълбите още преди да я види и се метна настрани. Пистолетът му изтрополя на пода. Той се напрегна — страхуваше се от най-лошото, но вместо експлозия се дочу леко изпукване, последвано от яростно съскане.
— Газ…
Беше газ за потушаване на бунтове, задушаващ газ, който бълваше от разцепената шашка и бързо изпълваше малкото пространство. Трябваше да се изправи, да е над него. Забравил за пистолета, Чен запълзя бързо на четири крака към стълбите, като задържаше дъха си. Но те бяха по-бързи от него.
Чен погледна нагоре. Първият вече бе слязъл до средата на тясната стълба. Беше с дихателна маска и държеше кама в дясната си ръка. Щом видя Чен, очите му се присвиха, той приклекна и се приготви да скочи срещу него. Щом скочи, Чен се претърколи встрани.
Човекът се прицели точно до него и се обърна, замахвайки яростно с ножа. Той мина покрай лицето на Чен, само на педя разстояние от очите му.
Сега по стълбите слизаха още хора с маски и плъзваха из пълната с дим стаичка, а от двата странични коридора нахлуваха хората на Одън с извадени ножове — страхуваха се да използват пушки в тази бъркотия.
Човекът до Чен се бе обърнал и го търсеше. Пристъпи към него с вдигнат нож, после изхъхри, залитна назад и се строполи на колене. Зад него Одън се усмихна като луд през маската и бързо се включи в битката отново.
Очите на Чен бяха почнали да сълзят, в гърлото му бушуваше пожар. Трябваше да си поеме въздух. Примъкна се напред към стълбите и спря.
— НЕЕЕЕ!
Павел бе тръгнал нагоре по стълбите, издигнал мотиката пред себе си. Той се обърна изненадано и погледна Чен.
— Това е Пескова! — дрезгаво прошепна той, сякаш това обясняваше всичко. После лицето му се измени и той бавно се строполи напред — от гърба му стърчеше нож.
Известно време Чен се опитваше да се изправи на крака, след това падна назад. Обля го вълна от черен мрак.
Когато отново дойде в съзнание, сякаш беше изминал само миг. Но коридорът бе почти прочистен от газа, а отстрани прилежно бяха наредени пет трупа. Трима души седяха овързани и със запушени усти в единия ъгъл. Вратата горе отново беше заключена, а един сержант пазеше стълбището.
ПАВЕЛ! Той прошепна името; мъчителна болка прониза сърцето му.
Изпълзя към мястото, където бяха положени труповете, и веднага го видя.
Чен издърпа трупа на младежа, прегърна го и започна нежно да го люлее. Беше още топъл.
— Ти, тъпо копеле! — простена той. — Горкото ми тъпо копеле! — потръпна, изправи се и погледна към Одън, който стоеше, втренчил очи в него. Бузите на Чен бяха мокри от сълзи, но нямаше значение. Все едно, че бе изгубил син или брат. Усети, че го облива черен гняв.
— Какво чакате? Ти му каза какво ще стане! Ако правят номера — всичките са трупове! Ти така каза!
Одън погледна към стълбището, после — отново към Чен.
— Предложих на нашия приятел Пескова нова сделка. Той я обмисля в момента.
Чен отново потръпна и сведе очи. Лицето на Павел беше грозно, чертите му се бяха изкривили в последна болезнена гримаса. Дори и в смъртта му бяха отказали покоя, който намираха в нея повечето хора. ПРОКЛЕТ ДА СИ, ПАВЕЛ! — помисли си той, разкъсван от гледката. — ТРЯБВАШЕ ДА Е ПРОСТО ЗАДАНИЕ. НАЙ-ОБИКНОВЕНО ЗАДАНИЕ ЗА ИНФИЛТРАЦИЯ.
Обърна се рязко. Вратата горе лекичко се бе отворила. Миг по-късно нещо изтрополи по стълбите. Чен погледна. В краката на сержанта лежаха две оръжия — пушка и нож.
— Добре — извика отгоре Пескова. — Ще направя каквото казвате.
Чен се извърна и преглътна сухо. Стомахът му се беше свил на твърд студен възел. Сделка. Щяха да си сключат сделка с това копеле. Леко и внимателно пусна Павел долу, след това се обърна и погледна Одън. Одън се бе извърнал. Вече го беше забравил.
— Добре — казваше Одън. — Качвам се. Отвори широко вратата, после иди в дъното на стаята и стой там с вдигнати ръце. При най-малкото движение откривам огън. Разбра ли?
— Разбрах, лейтенант.
Чен вкопчи ръце една в друга, за да ги накара да спрат да треперят, след това се изправи на крака. Усилието го накара да се превие и да се закашля. За миг главата му се размъти и той едва не падна, но после пред очите му се проясни. Надигна се хриптейки и се огледа.
Одън вече бе изкачил стълбите наполовина — изкачваше се бавно, предпазливо, вземайки по едно стъпало за няколко секунди; пушката му сновеше наляво и надясно. Най-накрая се изкачи и застана в рамката на вратата. Без да се обръща, извика горе сержанта си.
Чен стоеше там, дишайки бавно и дълбоко. Силата му се възстановяваше. Преглътна болезнено и се огледа. Къде…? След това го видя. Беше там, до стената, където го бяха повалили. Пистолетът му.
Отиде и го вдигна, после се извърна и последва двама от хората на Одън нагоре по стълбите.
Пескова стоеше, отпуснал ръце на тила си, в дъното на стаята. Гледаше към Одън, нахално вирнал брадичка; очите му се усмихваха жестоко, почти тържествуващо — знаеше, че е в безопасност.
Чен потръпна и отмести поглед — от тази гледка му се повръщаше, той едва се владееше. Искаше му се да размаже това нахално лице. Да изтрие усмивката от тези студени, подигравателни очи. Но не Пескова искаше той. Искаше Де Вор.
Вдигна глава и се принуди отново да го погледне. Да. В това по-низше същество той виждаше бледа сянка на онзи. Същото безразличие в погледа. Нещо като отсъствие. Това не се отпечатваше върху ретината, но си беше там. Също като господаря си и Пескова не изпитваше към себеподобните си нищо друго освен презрение. Всичките му действия се диктуваха от студена, абсолютна липса на внимание към съществуването им поотделно. Те бяха просто предмети, с които се забавляваше. ПРЕДМЕТИ…
Чен отново сведе очи — така трепереше, че трябва непрекъснато да свива юмруци, за да се овладее.
КАКВА СИЛА ИМАШЕ ТОЗИ ДЕ ВОР! КАКВА УЖАСНА СИЛА — ДА ОФОРМИ ТОЛКОВА МНОГО ХОРА ПО СВОЯ МРАЧЕН ОБРАЗ И ПОДОБИЕ!
— Куан Йин! Виж това!
Сержантът обикаляше из стаята и я претърсваше. В далечния ъгъл се бе натъкнал на нещо голямо, покрито с чаршаф. Сега се обърна с лице към тях — беше пребледнял като мъртвец.
— Наблюдавай го внимателно! — нареди Одън на мъжа до себе си, после се приближи до сержанта. Чен го последва.
Не беше сигурен какво точно очакваше, но не и това. Мъжът бе проснат гол върху седлото, ръцете и краката му бяха здраво вързани за стремената. Тъмни петна съсирена кръв покриваха краката, ръцете и долната част на гърба му. Беше разцепен от корема до ануса.
— Богове… — прошепна Одън и заобиколи трупа. — Чувал съм за такива неща, но не съм и сънувал, че… — той млъкна.
Чен усети как му се повдига. Очите на човека бяха изцъклени, но вече бяха безжизнени. Беше се задавил до смърт. Не беше за учудване. Топките му бяха отрязани и натъпкани в устата му.
— Кой е този? — попита Одън и погледна Пескова.
Пескова втренчи в него студен, почти дързък поглед.
— Страж. Казваше се Чан Ян. Крадеше…
— Крадял… — Одън понечи да поклати глава, после се извърна. — Покрийте го — нареди той на сержанта и срещна за миг погледа му. В очите и на двамата се четеше отвращение.
— Ти сключи сделка — Чен изгледа Одън кръвнишки. — Това част от нея ли беше?
Одън го погледна, след това се извърна и се приближи до Пескова.
— Сключих сделка.
Чен го последва — усещаше как дълбоко в него избухва нещо неподвижно, студено, твърдо.
Одън спря на три-четири крачки от Пескова и се огледа. После се обърна и погледна онзи право в очите. На устните му играеше нещо като усмивка.
— Тук така ли постъпвате с крадците?
Лицето на Пескова бе застинало. За миг се бе разтревожил. Щом забеляза намека за усмивка обаче, той се отпусна — бе го разбрал погрешно. И той също се усмихна.
— Невинаги.
— Значи случаят е бил особен?
Пескова сведе очи.
— Може и така да се каже. Съжалявам, че не беше приятелчето му, Тен. Много щеше да ми хареса да видя как онова копеле моли за милост — той отново вдигна очи и се засмя, сякаш това беше шега, която разбираха само той и Одън. — Тия ХАН…
Чен го изгледа студено.
— Ами Павел? Какво ще кажеш за Павел? Той не беше ХАН…
Пескова се извърна към него и се усмихна презрително. Ужасна, самодоволна усмивка.
— Ти пък косъма на две ли ще цепиш? Както и да е, това лайно си го заслужаваше…
Яростна тръпка разтърси Чен. Без да мисли, той се метна напред, сграбчи Пескова, дръпна надолу челюстта му и натика пистолета в отворената му уста. По-скоро усети, отколкото видя, че Одън се приближава, за да го спре, но вече беше твърде късно — той бе натиснал спусъка.
Изстрелът сякаш избухна вътре в собствената му глава. Пескова отскочи назад — черепът му бе разцепен, мозъкът му се пръсна по стената отзад като изгнил плод.
Чен отстъпи назад и погледна строполилия се труп. Одън го сграбчи за рамото и го завъртя грубо.
— Тъпо копеле! — кресна той. — Не разбра ли?! Той ни трябваше жив!
Чен впери в него празен поглед, потръпна, челюстта му щръкна напред.
— Той уби приятеля ми.
Одън се поколеба; лицето му се измени и той го пусна.
— Да — каза той тихо. — Да.
И продължи гневно:
— Но сега сме квит, Као Чен. Разбра ли ме? Ти ми спаси живота там, долу. Но това… Сега сме квит. Живот за живот.
Чен се вгледа в него и отвратен отмести поглед.
— Квит — каза той и се засмя кисело. — Разбира се. Квит сме.
Еберт ги чакаше в основата на рампата.
— Е? — попита той. — Къде е? Ще ми се да го видя още веднъж, преди да го изпратим. Той беше добър офицер, независимо какво е направил след това.
Чен смаян сведе очи. Добър офицер! Зад него Одън се поколеба, след това погледна своя капитан в очите.
— Боя се, че тук няма и помен от него, сър. В момента претърсваме къщата до шушка, но според мене го няма вътре. Един от стражите разправя, че излетял по-рано тази вечер, но ако е така, не е било със собствения му хеликоптер. Той си е тук, както ни каза Као Чен.
Еберт се обърна към Чен побеснял:
— Къде, майната му, се е покрил тоя, а, Чен? Предполагаше се, че трябва да го държиш под око!
Не беше честно. Освен това не беше и вярно, но все пак Чен наведе глава.
— Съжалявам… — започна той, но го прекъснаха:
— Капитан Еберт! Капитан Еберт!
Беше свързочният офицер от транспортьора на Еберт.
— Какво има, Хьониг?
Младежът се поклони и му подаде съобщението. Еберт се обърна и погледна на запад. Небето там, в далечината, леко сияеше.
— Богове… — прошепна той. — Значи е вярно.
— Какво има, сър? — Одън веднага бе усетил, че се е случило нещо страшно.
Еберт се разсмя със странен смях и поклати глава.
— Гарнизонът в Лодз. Там е избухнал пожар. И нещо повече — администраторът Дубчек е мъртъв. Преди половин час е бил убит — после той отново се засмя. В смеха му се долавяше горчиво възхищение. — Значи Де Вор пак ни е прецакал.
Фей Йен стоеше в покоите си гола зад един параван, заобиколена от прислужничките си. Баща й, Йин Цу, стоеше от другата страна на тежкия копринен параван; високият му глас звучеше оживено. Докато говореше, една от прислужничките втриваше благовония в кожата на Фей Йен, друга сушеше и решеше дългата й черна коса. Трета и четвърта носеха дрехи, за да реши тя коя да облече — непрекъснато тичаха напред-назад, стараейки се да угодят на прищевките й.
Баща й, развълнуван от новината, се беше появил неочаквано, докато тя беше в банята, и се наложи да му препречат пътя.
— Но тя ми е дъщеря! — възрази той.
— Да, но сега съм вече жена, татко, не съм момиченце! — извика отвътре Фей Йен със сладък глас. — Моля те, изчакай. Няма много да се бавя.
Помоли я за прошка, а после, нетърпелив да сподели новината, веднага започна да разказва. Явно Ли Шай Тун се бе свързал с него.
— Почти съм сигурен, че иска да ми съобщи, че са назначили в двора по-големия ти брат Сун. Подадох молба преди повече от година. Но на какъв ли пост, чудя се. Сигурно ще е нещо в домакинството на Танга, не мислиш ли? Или пък е някой пост в секретариата? — той се засмя нервно и припряно продължи. — Не. Не е това. Тангът не би ме безпокоил лично заради подобна банална новина. Ще да е някой пост в министерството. Нещо важно. Поне заместник-министър. Да. Почти съм сигурен. Но кажи ми, Фей Йен, ти какво мислиш?
Беше странно — все при нея идваше, когато получеше новина. Никога не ходеше при Сун или при Чан, или при по-малкия й брат, Вей. Може би защото тя толкова много му напомняше за мъртвата си майка, на която Йин Цу винаги се бе доверявал, докато беше жива.
— Ами ако няма нищо общо със Сун, татко? Ами ако е нещо друго?
— О, не, глупаво момиче. Разбира се, само ще е заради Сун. Усещам го отвътре — засмя се той. — А пък след това, естествено, бих могъл най-после да се погрижа и за твоя брак. Туан Ву пита за тебе. От него ще излезе добър съпруг, Фей Йен. Той има добро потекло. Чичо му е третият син на покойния Туан Чун-Хо, а семейство Туан е богато.
Фей Йен сведе поглед, за да скрие усмивката си. Туан Ву беше глупак, комарджия и женкар — тези три определения човек можеше да изброи в какъвто си иска ред. Но тя не се притесняваше от Туан Ву. Баща й нека си приказва — тя знаеше защо Ли Шай Тун идва да ги посети. Ли Юан беше говорил с баща си. Беше направил онова, което тя смяташе за невъзможно.
— Знам какво си мислиш, Фей Йен, но на една жена й е необходим добър съпруг. Младостта ти се излива от тебе като пясък от чаша. Скоро пясъкът ще свърши. И тогава?
Тя се разсмя.
— Скъпи татко, ама че нелеп образ! Пясъкът щял да свърши! — тя отново се разсмя, а след миг я последва и той.
— Както и да е… — започна той отново. — Решил съм го. Трябва сериозно да поговорим за това.
— Разбира се — съгласието й така го изненада, че той млъкна за миг.
— Добре. Значи, чакам те след три часа в покоите си. Тангът помоли всички да присъстваме. Може да се удаде възможност да обсъдим повторния ти брак.
Когато той излезе, тя бутна встрани прислужничките си, прекоси стаята тичешком, застана пред голямото огледало с драконите и започна внимателно да се разглежда. ДА — помисли си тя. — ТИ СИ СЪПРУГА НА ТАНГ, ФЕЙ ЙЕН. ВИНАГИ СИ БИЛА СЪПРУГА НА ТАНГ — ОЩЕ ОТКАКТО СИ СЕ РОДИЛА. Тя се засмя и отметна глава — възхищаваше се на твърдите си пълни гърди, на гладките си бедра и корем, на тъмната красота на очите си. ДА, И ТИ ЩЕ ИМАШ ДОБЪР СЪПРУГ. НО НЕ НЯКАКЪВ СИ ГЛУПАК ИЛИ НЯКОЙ ОКАЯНИК ОТ НИЗШИТЕ ФАМИЛИИ. МОЯТ МЪЖ ЩЕ БЪДЕ ТАНГ. МОЯТ СИН ЩЕ БЪДЕ ТАНГ.
Тя потръпна, обърна гръб на образа си и се остави прислужничките отново да я отведат зад паравана.
НО СВЪРШВАЙТЕ ПО-БЪРЗО — помисли си тя. — МНОГО БЪРЗО!
Кар изплува от мрака — слънчевото петно се разля докрай; щом се приближи, забави скорост. Корабът му не можеше да бъде проследен — на екраните изглеждаше просто като космически боклук.
Не бяха предупредени.
След двадесет ЛИ той се закотви и заплува навътре — тъмен изгърбен силует, губещ се на космическия фон. Тъкмо според плана той се приземи върху сляпото петно на огромния кораб; под ботушите му бяха извитите пластове прозрачен лед.
Постоя там известно време, наслаждавайки се на гледката. Луната над него беше огромна, пълна, Чун Куо бе далеч вдясно под него, а Слънцето между него и кораба, дори гледано през визьора на скафандъра му, бе величествено. Учуди се на обзелите го чувства — там, върху извития корпус на звездолета, взрян безстрашно в геената на сътворението, притиснат от бездната. Разсмя се беззвучно и се приведе — отначало движенията му бяха бавни, докато се изкачваше към въздушния шлюз, но щом хвана ритъма, станаха по-плавни.
Забави се при двойната релса, после се оттласна към полукръглата вдлъбнатина. Зад шестоъгълния капак имаше табло с цифров код. Бързо, почти без да мисли, набра комбинацията, след това се наведе назад — капакът се повдигна, шестте му сегмента бавно се сгънаха един върху друг.
Както и очакваше, нямаше стражи. Промъкна се вътре и затвори шлюза. Тази част дотук беше лесна. Беше го симулирал сто-двеста пъти. Беше така трениран, че го правеше, без да мисли. Но в един определен момент трябваше да действа на своя глава, да използва своята предпазливост и да реагира мигновено. Докато започнеше да действа наизуст, познавайки всеки инч от огромния кораб, сякаш той го беше построил.
Въздушната ключалка се изпълни и вътрешната врата се задейства. Той бързо влезе вътре, с насочено в готовност оръжие, но там нямаше никого. Някъде обаче проблясваше алармената светлина. Несанкционирано нахлуване при въздушен шлюз номер седем. Трябваше да се разследва. Охраната сигурно вече бе тръгнала. На следващото кръстовище щеше да има стражи.
Кар махна от колана си двете регистриращи топлинни стрели и натисна един бутон на скафандъра си. След секунди леденият му костюм повиши температурата — десет. Метна стреличките напред и побягна след тях по коридора.
Експлозии разпръснаха топлината отпред. Стреличките бяха открили мишените си. Щом приближи разкъсаните трупове, той ги прескочи и се затича по левия коридор; мина през две бързо затварящи се врати, спря и се закотви за тавана — късата предпазна верига бе прикрепена за тила на здравия му шлем.
Залюля се и ритна. Проверочният клапан помръдна, но не се отвори. Вторият му ритник го отблъсна, той сви крака, промъкна се през тясната дупка и откопча веригата.
Тук огромният му ръст беше недостатък. Завъртя се неловко, спусна клапана — знаеше, че има на разположение само няколко секунди.
Беше го изчислил прекрасно. Чу стражите, когато изтрополиха долу само миг по-късно — очевидно объркани. Добре. Вървеше добре.
Кар се усмихна — беше доволен от себе си.
Сега се движеше бързо — пълзеше по канала за проверка. После, на следващия кръстопът, се измъкна в коридора и скочи долу. Приземи се и веднага се обърна, приклекна и се вмъкна неловко във втори канал. Този път извеждаше зад бюрото на охраната. Моментът беше решителен. След минута-две щяха да се сетят какво е направил.
А може би вече се бяха сетили и чакаха.
Той потръпна и се намести върху клапана. Нагласи заряда. След това се придвижи към втория клапан. Експлозията щеше да пробие дупка в помещението, съседно на това на охраната — нещо като стая за почивка. Там в момента нямаше да има никого, но докато той слизаше надолу, това щеше да им отвлича вниманието.
За част от секундата повдигна леко клапана; зарядът избухна, но когато стражите, изненадани от експлозията, притичаха, той вече се спускаше надолу.
Приземи се върху врата на един от тях и застреля още двама, преди те да се усетят, че той е сред тях. Друг страж, обзет от паника, помогна на Кар, като обгори двама свои колеги.
Объркване. И това си беше оръжие, остро като нож.
Кар застреля паникьосания страж и търкулна димна шашка във външния коридор. След това се обърна и стреля по комуникационния панел на охраната. Екраните угаснаха.
Изчака един миг. Екраните проблеснаха за кратко — на тях се замяркаха сцени на хаос из коридорите и помещенията по целия кораб, след това отново замряха — аварийните системи също бяха изгърмели. Внедреният човек си беше свършил работата.
ДОБРЕ — помисли си Кар. — А СЕГА ДА СИ СВЪРШИМ РАБОТАТА.
Влезе в коридора — тичаше, прескачаше трупове, разбутваше обърканите, борещи се стражи. Те видяха единствено гигант, който тичаше като атлет по коридора, облечен в черен скафандър със странен блясък. Тежкият, черен, задушлив дим изобщо, не му пречеше.
Зави надясно, после — отново надясно, закрепи се към вътрешната стена на коридора и плъзна малка бомбичка към външния корпус.
Осколочният снаряд почти разкъса веригата му. Вълната го отхвърли към дупката. Външната обвивка на кораба се тресеше, но се държеше; започваше да се запечатва. Но бе изпуснала твърде много въздух. Налягането беше спаднало с половин атмосфера. Около затягащата се дупка тракаха отломки.
След половин минута той се откопча и се спусна по коридора — сега не срещаше никаква съпротива. Навсякъде в безсъзнание лежаха стражи. Много от тях вълната бе хвърлила и ударила в стените и вратите и те бяха мъртви или тежко ранени. Цареше пълен хаос.
Двигателят беше вътре, във вътрешната обвивка.
Това беше трудната част. Знаеше, че го очакват. Но му бяха останали още няколко номера, които да им покаже, преди да се махне оттук.
Отмина въздушния клапан към вътрешната обвивка и се придвижи към един от каналите. Трябваше да се е затворил в мига, в който външният корпус бе пробит, като запечата херметически вътрешната обвивка. Дебелите пластове лед бяха преплетени като огромни пръсти, дълги колкото цяла човешка ръка. Над тях един охраняван от лазер сензор регистрираше атмосферното налягане върху външната обвивка.
Кар откопча един правоъгълен контейнер от колана си и извади от него две малки пакетчета. Първото беше „джоб“ с атмосферно налягане. Нагласи го бързо над сензора, без да обръща внимание на краткото предупредително ужилване на лазера. С второто пакетче той действаше внимателно, дори сякаш прекалено внимателно. Това беше ледена тел — дълга нишка от смъртоносно разрязващия материал. Издърпа я предпазливо и я натегна, после бързо разряза прикрепващите болтове от всичките шест страни на канала.
Лазерите примигнаха, а капакът хлътна цяла педя. Чу се мекото свистене на изтичащ въздух — също като асансьор, който спира.
Кар изчака и започна да реже капака с леки диагонални движения — отрязваше парчета лед като бучки меко сирене. Дупката се разширяваше, той режеше все по-надълбоко в обшивката. После издърпа нишката и я пусна долу.
Изкачи се върху капака и ритна. Три сегмента паднаха. Плъзна се надолу в дупката.
Беше много по-тясна, отколкото очакваше, и за миг си помисли, че ще заседне. Сегментите стърчаха под странен ъгъл над вътрешния механизъм на канала — беше останало съвсем малко място, за да се промъкне. Успя едва-едва, но дясната му ръка бе притисната до стената и не можеше да достигне уреда, прикрепен на гърдите му.
Премести тежестта си, застана на пръсти и се завъртя, докато донякъде освободи ръката си; след това се протегна и откопча бомбата от гърдите си.
Възникна нов проблем. Не можеше да се протегне надолу и да я прикрепи към вътрешната обшивка на канала. Нямаше начин да я закрепи.
Имаше ли значение? Реши, че не. Ще подсили горния капак, щом излезе. Експлозията ще се насочи навътре.
Толкова малко приспособление беше. Толкова крехко. И все пак — толкова груба беше неговата сила.
Постави бомбата между коляното си и стената на канала, след това я остави да се плъзне между крака си и стената, като я прихвана със стъпало.
Не му се щеше и тя да излезе горе заедно с него.
Докосна таймера с ботуш и видя как той светна в червено. Имаше осем минути да се измъкне.
Започна да се избутва нагоре по канала, разчитайки на силата си, присвил крака и гръб; мускулестите му ръце се напрегнаха да го измъкнат от тясната дупка.
Най-отгоре той спря и се огледа. Какво ли да използва? Наведе се и вдигна медната жица, влезе в съседното помещение, отряза машините от подставките им, замъкна ги до пробития канал и ги струпа край него.
Бяха изминали три минути и тридесет секунди. Приближи се до вратата и изряза в стената огромен леден правоъгълник. Беше тънък — почти безплътен, — ала як. Сам по себе си не тежеше нищо, но можеше да издържи всичките тежки машинарии, ако се натрупат върху него.
Трябваше да стане.
Оставаха му по-малко от две минути да се измъкне навън.
Време беше за последния номер. Бягаше, за да спаси живота си — пак по пътя, по който бе дошъл. Без да спира, измъкна последната бомба от колана си, хвърли я и едновременно натисна копчето на колана си.
Външната стена избухна и хлътна навътре.
Кар, със спрени за момента жизнени процеси, бе изхвърлен през пробойната във външната обвивка на звездолета — тъмен пашкул на ларва, яростно изплют навън.
Пашкулът отплува встрани от гигантската сфера, оставяйки след себе си тънка следа от прах и замръзнал въздух. Секунди по-късно външната обвивка се разтресе и избухна, засияла отвътре. Сгърчи се като хартиена топка в огъня и с внезапност, поразила далечните наблюдаващи очи, грейна като малко слънчице; дълги живи езици от пламък прегориха трънена корона сред мрака на Космоса.
Беше се свършило. Войната бе обявена.
На английски името Чан-е се изписва по същия начин като думата „промяна“ — Chang-e, Change. — Бел.прев.