„Кой ли затвор е причина за мрака и кой ли отвор е причина за светлината? Къде се крие Светлият Бог, преди рогът да изсвири за зазоряване?“
И така те започнаха да погребват мрака; затиснаха кладенеца на паметта с камък — твърде огромен, твърде тежък, за да бъде помръднат. Машината ги наблюдаваше как работят и виждаше много неща, които техните по-крехки, привързани към времето очи бяха пропуснали — незабележими промени в състоянието, които тя разпознаваше като важни. От време на време пълната интензивност на вниманието й се изливаше в проблема на момчето, Ким. Цяла секунда, а може би и две тя не мислеше за нищо друго. По този начин в нея преминаваха няколко живота на едно нормално човешко съзнание. После сред сложните й жици възникваше импулс — невидим, нерегистриран на никой от мониторите — нещо, близко до разбиращо кимване.
Докато двамата теоретици бяха започнали работата по начертаването на нова мозайка — нова идеална конфигурация на умственото съзнание на момчето, на неговата личност. Строителят постоянно се връщаше в килията, при момчето. Очите му, леките несъзнателни трепвания на тялото разкриваха колко е нервен, колко неловко се чувства и в крайна сметка колко е несигурен. Докато прилагаше първото лекарствено лечение, не можеше да скрие загрижеността си, СЪМНЕНИЯТА си.
Машината наблюдаваше, без да коментира, как лекарствата започваха да оказват желания ефект върху момчето. Забелязваше как те систематично блокират всички пътеки, водещи към миналото му, отбелязваше формите на използваните лекарства и извличаше някакво математическо удоволствие от незабележимите еволюиращи вариации, докато усъвършенстваха химическия контрол на процеса на изтриване. В това, което правеха, имаше известна доза изкуство. Машината го забелязваше и високо го оценяваше по свой си начин.
Беше процес на редуциране, по-различен на вид от опитваните по-рано. Този път не искаха да го сплашат, а да премахнат и най-малката следа от всичко онова, което го правеше индивид, СЪЩЕСТВО. На дълги сеанси край операционната маса двамата теоретици бодяха съзнанието на момчето и промушваха микрожици през обръснатия му череп, после въвеждаха миниатюрни дози химикали и органични съединения, докато най-накрая стигнаха и до финала на всичко.
С развитието на съзнанието си машината бе придобила и памет. Никоя памет на друга машина не би могла да определи това — за разумното същество, което обслужваше тези изолирани отделения, тя беше просто склад, където се съхраняваха всичките й познания. Не, паметта беше нещо друго. Функционирането й беше непредвидимо. Тя изхвърляше данни напосоки — подчертаваше образи, определени данни и фрази по-силно от другите. И бе неразривно свързана с чувството за самосъзнание. Всъщност паметта БЕШЕ самосъзнание, защото едното не би могло да съществува без ексцентричното поведение на другото. И все пак нейната памет бе толкова повече от онова, което хората смятаха за памет заради пълната мощ на способността й да прави изводи и заради страховития енциклопедичен обхват на знанията й, които подаваха информация за тези ексцентрични изблици на думи и образи.
Един образ, важен според нея, се появи скоро след като те бяха приключили работата си и затиснали кладенеца на паметта в Ким. Стана, когато момчето се събуди в килията си след последната операция. Отначало той лежеше там с отворени очи; в ъгълчетата на полуотворената му уста блестеше влага. След това инстинктът сякаш взе връх — някаква частица от тялото си спомни езика на необходимите за това действия и той се опита да се надигне.
Точно към следващите няколко мига машината се връщаше отново и отново и пресяваше най-внимателно образите, запазени в паметта й.
Момчето беше вдигнало глава. Едната от ръцете се бе огънала и придвижила, сякаш за да подкрепи и изтласка тежестта му, но другата си стоеше под него, както си лежеше там; мускулите й „спяха“. Единственото му видимо око едва трепна, после зеницата се сви и клепачът се затвори. Дълго време след това в това око нямаше нищо освен пустота. Нищо. Като окото на труп, несвързано с видимия свят.
По-късно, когато по средата на процедурите момчето изведнъж спираше и се оглеждаше, отново същото нещо проблясваше в погледа му, последвано от миг на чиста, сляпа паника, която траеше цели минути, докато стихне напълно. И макар че през последвалите месеци доверието на момчето все повече нарастваше, това приличаше на строене на мост над нищото. От време на време момчето стъпваше на ръба и поглеждаше през него. Тогава идваше онзи поглед и машината си спомняше кога за първи път го е видяла. Това беше поглед на машина. На нещо безжизнено.
Започнаха рехабилитацията с прости упражнения — тренираха тялото по нови начини, нови маниери, избягваха, щом можеха, старите модели на поведение. Въпреки това имаше моменти, когато момчето откликваше по много по-древен начин. Тогава моторната активност на момчето блокираше в цикъл от безсмислени повторения — като повреден робот, — докато не го изведяха от него с инжекция лекарство.
За ума те разработиха прости, ала хитри игри, за да го накарат отново да учи. Отначало се съпротивляваше, а имаше и дни, когато, пълно отчаяние обхващаше екипа — мислеха, че са се провалили. Но после, почти изведнъж, по средата на един от сеансите, това се промени. Момчето започна отново да откликва. Същата нощ тримата се напиха в стаята за наблюдения.
След като веднъж постигнаха пробива, последва бърз напредък. За три месеца момчето отново овладя напълно езика. Можеше да смята с огромни числа, справяше се лесно със сложни логически задачи. Пространственото му ориентиране беше съвършено: имаше силно развито чувство за модели и връзки. След края на всичко това изглеждаше, че лечението е успяло и моделът на ума му — онзи бърз, интуитивен талант, уникален за момчето — се е появил абсолютно незасегнат от процеса на преизграждането на неговата индивидуалност. Що се отнасяше до личността му обаче, той проявяваше много от класическите симптоми на нелечимата амнезия. В новото си превъплъщение той беше доста безцветна фигура, несигурен в отношенията си със Строителя, по-студен, по-отдалечен от нещата — някак си по-малко човек отпреди. И все пак, дори и в това отношение имаше признаци на промяна — омекване на грубите очертания на личността, която му бяха присадили.
След девет месеца в програмата изглеждаше, че бяха спечелили, след като бяха рискували. Когато онази нощ екипът се събра в стаята за наблюдения, те се съгласиха, че е време да докладват за постиженията си. Изпратиха съобщение нагоре по нивата. Два дни по-късно получиха отговор. Бердичев пристигаше. Искаше да види момчето със собствените си очи.
Сорен Бердичев чакаше на контролния пост на охраната — изправен и навъсен. Телохранители го пазеха и от двете му страни. Той мислеше за смъртта на жена си. Вече бе изминал повече от месец, откакто бе починала, но той още не го бе преживял. При аутопсията лекарите не бяха открили нищо нередно, но това почти нищо не означаваше. Бяха я убили. Седмината. Не знаеше как точно, но друго обяснение нямаше. Здрава жена като Илва не можеше да е умряла просто така. Сърцето й беше силно. Бе в прекрасна физическа форма — в разцвета на средната възраст. Нямаше причини сърцето й да откаже.
Когато го пуснаха, той продължаваше отново да мисли за това, но не се бе доближил кой знае колко до някакво решение. Дали не е бил някой неин близък — някой, на когото той да е имал доверие? И как бяха успели? С бързодействаща отрова, която не оставяше следи? По някакъв физически начин? И сега не беше по-близо до решението, отколкото в онзи ужасен момент, когато я бе открил. И болката от нейната липса го гризеше. Не бе предполагал колко щеше да му липсва тя, преди да си отиде. Беше си мислел, че може да живее без нея…
Коридорът завършваше с втора укрепена врата. Щом я доближи, тя се отвори и в рамката й застана висок тъмнокос мъж с козя брадичка, подал ръка за поздрав.
Бердичев пренебрегна подадената му ръка и зачака, а един от телохранителите му влезе вътре. Екип от негови хора беше проверил мястото само преди часове, но не искаше да рискува. Администраторът Жуан бе убит само преди седмица и с всеки изминал ден нещата все повече се влошаваха. Телохранителят се върна след секунда и даде сигнал „чисто е“. Едва тогава той влезе вътре.
Чиновникът се обърна и последва Бердичев в средата на стаята.
— Момчето е горе, сър. Строителят е с него, за да ви въведе в нещата. Иначе…
— Доведете ми Архитекта. Искам да говоря с него, преди да видя момчето.
Чиновникът се поклони и излезе.
Докато чакаше, той се огледа — забеляза спартанската аскетичност на обстановката. Наоколо служителите неловко пристъпваха от крак на крак. Усещаше колко е силно любопитството им, насочено към него, макар че щом ги погледнеше, те бързаха да отклонят погледи. Знаеше се, че той е един от главните противници на Седмината, че жена му е починала, че самият той бе в постоянна опасност. Във всичко това имаше някакъв тъмен блясък и той го усещаше, но днес бе в кисело настроение. Може би срещата с момчето щеше да го извади от това състояние.
Чиновникът се върна, последван от Архитекта. Бердичев махна на чиновника да се отстрани, след това хвана Архитекта под ръка и го преведе през стаята, далеч от другите.
Огледа го. После се наведе напред и заговори — с приглушен, ала ясен глас.
— Доколко стабилна е неговата ментална конфигурация? Доколко е надеждна?
Архитектът сведе поглед и се замисли.
— Мислим, че е стабилна. Но все още е трудно да се каже. Има възможност и за реверсия. Съвсем малка, но трябва да се има предвид.
Бердичев кимна, едновременно доволен от честността на човека и разочарован от това, че все още има място за съмнения.
— Но като се вземе предвид тази възможност, вероятно ли е да… — той прехапа устни за миг, после го каза — … да се ИЗПОЛЗВА момчето?
— Да го използвате ли? — облещи се Архитектът. — Какво точно искате да кажете?
— Да обуздаем таланта му. Да използваме уникалните му способности. Да го ИЗПОЛЗВАМЕ — сви рамене Бердичев. Не искаше да навлиза в подробности.
Архитектът, изглежда, разбра. Усмихна се мрачно и поклати глава.
— Невъзможно. Ако го ИЗПОЛЗВАТЕ сега, ще го унищожите — подчерта думата нарочно, многозначително.
— А кога ще можем?
— Не разбирате. Моите уважения, ШИ Бердичев, но това е само началото на процеса. Ние реконструираме къщата, но известно време в нея трябва да поживее някой, преди да открием недостатъците й и грешките си. Ще минат години, преди да разберем дали лечението е било успешно.
— Защо тогава ми се обадихте?
Бердичев се намръщи. Изведнъж почувства, че са го довели тук под фалшив предлог. Когато получи новината, веднага се бе сетил как би могъл да използва момчето. Бе планирал да го заведе със себе си обратно в Глината. И там щеше да го наточи като острие, да го превърне в съвършеното оръжие срещу Седмината. В средството, което да ги унищожи. В самото острие на знанието.
Архитектът му обясняваше нещо, но Бердичев почти не го слушаше. Прекъсна го:
— Покажете ми момчето. Искам да го видя. Архитектът кимна и го поведе. Телохранителите ги следваха на четири крачки зад тях.
— Преди няколко дена го преместихме. Сега живее в по-просторно и по-добре оборудвано помещение. Щом се настани както трябва, ще започнем следващия стадий на лечението.
Бердичев погледна психиатъра.
— Следващ стадий ли?
— Да. Необходима му е ресоциализация. Трябва да бъде научен на основните обществени умения. В момента той разполага с много малко защитни механизми. Уязвим е. Извънредно чувствителен. Нещо като парниково растение. Но той трябва да бъде закален, да позагрубее, иначе няма да оцелее на горните нива.
Бердичев забави крачка и спря.
— Искате да кажете, че цялата програма за социализация трябва да започне от самото начало?
Архитектът се поколеба.
— Не точно. Но… Е, нещо такова все пак. Разбирате ли, процесът е по-различен. Бавно разширяване на кръга му от познанства. И никаква възможност да контактува извън определения от нас кръг, докато не сме сигурни в способността му да се приспособява. Ще отнеме три години, а може би и повече.
— Три години?!
Архитектът сведе очи.
— Най-малко.
Бердичев се взря в човека, но почти не го виждаше. Мислеше колко ли щяха да се променят нещата след три години.
— И никакъв начин ли няма за ускоряване на този процес?
— Никакъв, който бихме могли да гарантираме.
Започна да пресмята. Струваше ли си да рискува момчето? Веднъж бе рискувал и — ако тези хора бяха прави — бе спечелил. Но трябваше ли да рискува и постигнатото от тях?
Поколеба се още миг, после сигнализира на Архитекта да тръгват. Сам щеше да види момчето, да го прецени и тогава щеше да реши.
Бердичев седна на стола в средата на стаята, а момчето застана пред него на не повече от две-три педи разстояние. Детето изглеждаше спокойно, отговаряше на въпросите му без колебание, без да погледне нито веднъж към Строителя, който бе седнал малко по-встрани. Гледаше Бердичев в очите без никакъв страх. Все едно, че не можеше да схване какво точно е страх.
Сега вече не приличаше толкова на баща си. Бердичев дълго оглежда момчето, търсейки онази прилика, която толкова ясно бе видял — така шокираща! — онзи първи път, но в момента той приличаше съвсем малко на Едмънд Уайът — и със сигурност не приличаше и на него като малък. Диетата на Глината отдавна бе изкривила генетичния потенциал и бе преобразувала тялото му по начин, аналогичен на начина, по който тук, на това място, оформяха ума му. Изглеждаше тих и послушен. Почти не помръдваше с глава, с ръце — никакъв признак на безпокойство. И все пак зад всичко това личеше — под повърхността, видима за очите — чувство на голямо напрежение. Същото важеше и за очите му. И те също бяха спокойни, замислени — и все пак в дъното им имаше мрак — дълбок, непроницаем. Все едно да се взираш в огледалото и да откриваш огромното пусто пространство зад познатите отражения.
Сега, когато се изправи лице в лице с момчето, виждаше какво бе имал предвид Архитектът. Детето бе напълно уязвимо. Бяха го реконструирали без защитни сили. Невинен като Адам, той стоеше там, лице в лице ако не със своя Създател, то тогава, в новата си форма — със своя Подстрекател. Разбира се, момчето не знаеше нищо за това. Нито пък разбираше важността на тази среща. Но докато се взираше в него, Бердичев взе решение. Щеше да ги остави на мира. Щеше да ги остави да дооформят момчето. А после, след три, може би след четири години щеше да се върне за него. Т.е. ако момчето беше все още живо след четири години.
Камерата се обърна, следейки високата аристократична фигура на Бердичев, щом той напусна стаята — търсеше някаква прилика с човека, за когото беше чувала. За машината Навън беше като мозайка, съставена от отломки и парчета от мълви и слухове. В своята изолация тя не знаеше нищо за Града и за живота му освен онова, което подочуваше, и подреждаше тези непълни проблясъци във все по-разширяваща се картина. Когато стражите говореха, тя се вслушваше и сортираше казаното от тях и оформяше своя собствена версия на събитията. И когато нещо се случеше в онзи голям свят извън самата нея, тя гледаше разпространяващите се вълни и си съставяше свое собствено мнение.
Убийства и репресии — това май беше моделът на войната, която не беше точно война. Нямаше сблъсъци на армии. Никакви бомби не убиваха невинни хора. Градът беше твърде сложен, твърде тясно се преплиташе всичко в него, за да стават подобни неща. И все пак мрак и измама имаше в изобилие. И смърт. Всеки ден май идваше със свой собствен списък на мъртвите. Падналите могъщи. А в дълбоките, невидими нива на своето съзнание машината виждаше как всичко това подхожда на нейната задача тук, в програмата — виждаше как двете неща образуват единно цяло — мозайка от насилие и репресии.
Гледаше как Бердичев, застанал в другата стая, дава наставления на главата на програмата. Този човек беше по-различен от човека, когото очакваше тя. По-дълбок, по-сложен от глупавия и нахален простак, когото хората тук бяха описвали помежду си. По-опасен и по някакъв странен начин по-мил, отколкото го изкарваха.
Беше видяла как Бердичев бе погледнал момчето, сякаш разпознавайки в него друг човек от собствения си вид. Сякаш сред хората също съществуваха нива. И това беше най-високото — нивото на създателите и вършителите — Архитектите и Строителите не само на един-единствен ум, а на огромния кошер от умове, който представляваше Градът. Мисълта се появи отново и измъкна отнякъде една често повтаряна фраза — „царете на Града“. Колко отиваше старият свят на такива хора — те се движеха и действаха като същински царе. И в най-дребното им движение личеше сянката на властта. Власт и смърт.
Гледаше ги. Виждаше как лицата им казват онова, което думите не биха могли. Виждаше ясно всеки дребен издайнически детайл и знаеше какви са те всъщност; всички желания и съмнения бяха очевидни за всевиждащото й око. И царе, и селяни — тя виждаше нещата, които оформяха всеки един от тях. Вариации на една тема. Една и съща игра, играна на различни нива, при различни залози. Всичко това бе отдавна известно, но за машината беше ново. Изолирана, непитана от никого, тя наблюдаваше света навън със знаеща невинност. Виждаше тъмното сърце на нещата. И пазеше знанието.
Когато решиха, че вече е време, те му разказаха за неговото минало. Онова, което знаеха за него. Те му върнаха — в страшно орязан вид — историята на човека, който беше преди. Имена, картини, случки. Но не и опита му.
Ким научаваше уроците си добре. След като веднъж му кажеха нещо, вече не можеше да го забрави. Но това не значеше, че те му връщат неговото „АЗ“. Новото дете беше бледа имитация на старото. Не бе живяло, не бе страдало, не бе мечтало. Мракът в него бе скрит — бе затворен зад недостъпни стени. На неговото място имаше измислица — разказ, научен наизуст, за да потисне чувството за празнота, което го обземаше винаги, когато обърнеше поглед назад.
Петнадесет месеца след началото на програмата те доведоха Тай Чо в малкото петстайно жилище, което бе станало дом на Ким. Ким познаваше непознатия по физиономия; знаеше и историята му, и какво е направил за него. Поздрави го топло, както изискваше дългът, но очите му виждаха просто лицето на непознат. Нямаше никакви истински чувства към този човек.
Тай Чо извика и го прегърна, притисна го здраво към себе си. Бяха му съобщили как стоят нещата, но му беше трудно. Трудно да чувства как ръцете на момчето едва-едва докосват гърба му, когато го прегръща. Трудно му бе да вижда как любовта в тези очи е заместена от любопитство. Бяха го предупредили — бе се стегнал — и въпреки това разочарованието му, болката, която усети, бяха огромни.
В съседната стая екипът гледаше напрегнато; говореха помежду си — бяха доволни, че момчето проявява толкова слаби признаци на чувство или вълнение. Камерата се фокусира върху очите на момчето — показваше и най-малкия знак за движение на зениците му. Апарат, прикрепен към тила му, проследяваше по-незабележимите промени в дейността на мозъка. Всичко изглеждаше нормално. Стабилно. Нямаше признаци момчето да си спомня нещо друго за човека освен онова, което екипът му бе имплантирал.
Всичко беше точно както се надяваха. Ким бе издържал изпита. Сега можеха да продължат — към следващия стадий на лечението. Къщата, някога празна, вече беше мебелирана. Време беше да се напълнят стаите с живот. Време бе да се изпробва мозайката за недостатъци.
В онази стая мъжът извърна лице и вдигна сакото си от стола. Обърна се за миг, погледна отново момчето — до последно се надяваше, че някакъв малък проблясък на разпознаване може да огрее тези очи със старата позната топлина. Но нямаше нищо. Детето, което бе познавал, беше мъртво. Въпреки това той чувстваше някаква любов към формата му, към плътта му, затова се приближи до него и го прегърна за последен път, преди да тръгне. Заради доброто старо време. После се обърна и излезе, без да каже нищо. Нищо не бе останало за казване.
В Залата на осмяната безсмъртни — най-малката и най-интимната от осемдесет и едната зали на двореца в Тонджиян — се бяха събрали гости за годежната церемония на младия принц Ли Юан с красивата Фей Йен. Поради така стеклите се обстоятелства това беше просто малко събиране — в пищно украсената зала имаше по-малко от сто души — тесният кръг от познатите на Танга, на които имаше доверие.
В залата беше тихо. Вниманието на гостите бе съсредоточено върху Ли Шай Тун — той взе големия печат от възглавничката, която му подаде неговият канцлер, обхвана го с две ръце и се обърна с лице към масата. Печатът — семейната „отливка“, огромен и квадратен, по-скоро щит, отколкото прост печат — бе предварително намазан с мастило и щом великият Танг се обърна, четирите йероглифа на мандарин в четирите ъгъла на печата проблеснаха в червено на светлината на лампите.
Върху ниската масичка пред него лежеше брачният договор, който още веднъж щеше да свърже рода на Танга с този на Йин Цу. Двама прислужници със сведени бръснати глави и извърнати очи разгънаха широкия свитък, а Тангът постави печата върху копринената хартия и се наведе напред, натискайки с цялото си тяло резбованата дръжка.
Доволен, той отстъпи назад и остави чиновника да вдигне печата с почти педантична загриженост и да го постави обратно върху възглавничката. Вгледа се за миг в яркия отпечатък върху хартията и си спомни за друг подобен ден. Много по-малкият печат на Йин Цу се мъдреше под неговия; мастилото беше изсъхнало.
Бяха анулирали предишния брак по-рано същия ден — всичките седмина Тангове подпечатаха документа с пръстените си. Имаше усмивки, настроението беше празнично, но в сърцата им — той го знаеше — оставаше известно безпокойство. В погледа на всеки имаше нещо неизказано.
ТЪМНИЯТ ВЕЙ ВЪРВЕШЕ ПО СТЪПКИТЕ НА БРАТ СИ, А ГОСПОДАРЯТ НА ЙО-И ВЪСТАНА СРЕЩУ НЕГО…
Думите от „Небесните въпроси“ цяла сутрин се въртяха из главата му като проклятие и помрачаваха настроението му. Така беше понякога. И макар да знаеше, че думите нищо не значат — че синът му Юан не е прелюбодеец, — все още мислеше, че всичко това не е редно. Съпругата беше също като дрехите, които човек носи приживе. А кой облича дрехите на мъртвия си брат?
Хан Чин… Наистина ли бяха изминали пет години, откакто Хан бе умрял? При този спомен го ужили болка. Сякаш отново погребваше сина си. За миг почувства как мракът избликва в него и заплашва да замъгли очите му и да провали живота на по-малкия му син. После отмина. Сега беше времето на Ли Юан. Юан бе неговият син, неговият единствен син, неговият наследник. И може би бе редно да се ожени за съпругата на мъртвия си брат — може би ТОВА искаха боговете.
Подсмръкна и с усмивка се обърна към Йин Цу; разтвори ръце и топло прегърна стареца.
— Радвам се, че родовете ни отново се сродяват, Йин Цу — каза той тихо на ухото му. — Беше ми тъжно, че нито ти, нито аз нямаме внук да подслажда старостта ни.
Щом минаха малко по-встрани, Тангът забеляза въздействието на думите си върху стареца. Йин Цу се поклони ниско, разкъсван между радостта и свирепата гордост; едва успяваше да овладее изражението на лицето си. Очите му бяха влажни, а ръцете му трепереха. Той стисна ръцете на Танга.
— За мене е чест, ЧИЕ ХСИЯ. За мене е огромна чест.
Зад него надничаха тримата му синове — високи, ала някак си безцветни младежи. А зад тях, свела очи, скромна, облечена в розова и кремава коприна, стоеше самата Фей Йен — изобщо не се беше променила на вид от деня, в който, застанала до Хан Чин, бе произнесла клетвите за вярност.
Ли Шай Тун се вгледа замислено в нея. Изглеждаше толкова крехка, толкова нежна и все пак сам се бе убедил колко е силна духом. Сякаш цялата сила, която би трябвало да наследят синовете на Йин Цу, бе открадната от нея. Също като хилядагодишната лисица от книгата от времето на Мин, ФЕН-ШЕН ЙЕН-И, която бе приела образа на красивата Тай Чи и бе измамила и объркала последния велик император от династията Шан…
Намръщи се. Не. Това бяха просто глупавите страхове на един старец — тъмни отражения на неговото безпокойство. Подобни неща не съществуваха в действителността. Това бяха просто приказки.
Ли Шай Тун се обърна, протегнал ръка, и погледна сина си.
— Ли Юан… Донеси подаръците за бъдещата си съпруга.
Синът на Шепърд стоеше встрани от всички и се взираше в картината, висяща между двете колони-дракони в дъното на залата. Ли Юан го бе забелязал по-рано — бе забелязал странната му отдалеченост от всичко — и я бе посочил на Фей Йен.
— Защо не отидеш и не поговориш с него? — бе прошепнала тя. Но той се въздържа. Сега обаче любопитството му надделя. Може би просто напрегнатостта на това момче го привличаше, или пък беше някакво странно чувство за сродство — чувството, че въпреки всичко, което бе казал баща му по въпроса, колко бяга Бен от всичко това, беше предвидено те да бъдат съюзници като Хал и баща му. Танг и съветник. Така бяха възпитани. И все пак…
— Простете, генерале — усмихна се той на Ноченци, — но трябва да поговоря със сина на Хал. Не съм го срещал преди, а след час той вече ще си е тръгнал. Извинете ме, моля.
Хората, събрали се около генерала, се поклониха ниско и той се отдръпна; после възобновиха разговора си — сега, когато принцът вече не беше сред тях, те заговориха по-нервно.
Междувременно Ли Юан прекоси залата и спря на крачка зад момчето; почти бе допрял раменете му. Загледа се в картината.
— Бен?
Момчето извърна глава и го погледна.
— Ли Юан… — той се усмихна и съвсем леко кимна с глава — по-скоро поздрав, отколкото поклон. — Честито. Бъдещата ти жена е прекрасна.
Ли Юан му върна усмивката и почувства лека топлина по врата си. Погледът на момчето беше толкова директен, толкова самоуверен. Накара го да си спомни думите на баща си за него.
— Радвам се, че си дошъл. Баща ми ми каза, че си прекрасен художник.
— Така ли? — и думите, също като жеста, изглеждаха само като знак — абсолютният минимум за учтив отклик.
Бен се извърна и отново погледна картината; силата на взора му накара Ли Юан да вдигне очи и да се опита да види онова, което виждаше той.
Беше пейзаж — етюд от ШАН ШУИ за „планини и вода“ — на Куо Хси, художник от династията Сун. Оригиналът на неговата „Ранна пролет“ от 1072 година.
— Гледах те — обади се Ли Юан. — През залата. Забелязах колко те привлича.
— Това е единствената ЖИВА картина тук — отвърна Бен; очите му изобщо не се откъснаха от картината. — Останалите…
Сви рамене — жестът беше истински символ на презрението.
— Какво искаш да кажеш?
— Че останалите са мъртви. Абсолютно механични. Това и машина може да го нарисува. Но тази е нещо друго.
Ли Юан отново се загледа в Бен очарован. Никой не бе говорил с него така — сякаш нямаше никакво значение кой е той. Не само че нямаше никакво ласкателство в думите му, никакво признаване на факта, че той, Ли Юан, е принц и наследник; не беше само това — сякаш Бен изобщо нямаше представа за тези „равнища“, които другите приемаха за даденост. Дори и баща му, Хал, не беше такъв. Ли Юан се засмя изненадано — не беше сигурен дали това го радва, или точно обратното.
— С какво? С какво е по-различна?
— Като начало в нея има агресия. Погледни само мускулестите форми на дърветата, яростното срутване на тези скали. В нея няма нищо меко, нищо укротено. Самите форми са мощни. Но има и още нещо — художникът е уловил СЪЩНОСТТА, самия пулс на живота във всичко, което е видял — Бен се разсмя, обърна се и го погледна. — Виждал съм такива дървета, такива скали…
— Във вашата долина?
Бен поклати глава; гледаше Ли Юан право в очите почти нахално.
— Не. Насън.
— Насън?!
Бен сякаш понечи да отговори, но се усмихна и погледна зад Ли Юан.
— Фей Йен…
Ли Юан се обърна да приветства годеницата си. Тя застана до него и докосна ръката му леко, почти нежно.
— Виждам, че най-накрая сте се намерили.
— Намерили сме се? — обади се тихо Бен. — Нещо не схващам.
Фей Йен се засмя тихичко, веейки си небрежно с ветрилото. Парфюмът й изпълни въздуха.
— Ли Юан ми спомена, че много искал да поговори с тебе.
— Разбирам…
Ли Юан забеляза как я гледа Бен и го жегна ревност. Сякаш той я виждаше съвсем ясно, напълно. Тези негови тъмни, напрегнати очи сякаш поглъщаха всичко само с един поглед.
КАКВО ВИЖДАШ? — почуди се той. — СЯКАШ ВИЖДАШ УЖАСНО МНОГО НЕЩА, БЕН ШЕПЪРД. НО ЩЕ МИ КАЖЕШ ЛИ? ЩЕ СЕ РАЗКРИЕШ ЛИ НЯКОГА ДОТОЛКОВА?
— Бен живее отвън — каза той след миг. — В Имението. То е в една долина на Западния остров.
— Сигурно е прекрасно — тя сведе очи. — Също като в Тонджиян.
— О, да — очите на Бен бяха неподвижно приковани върху нея. — Това е друг свят. Но малък. Много малък. За един следобед можеш да го разгледаш целия.
След това отново се обърна усмихнат към Ли Юан:
— Исках да ти дам нещо, Ли Юан. Някакъв подарък. Но не знаех точно какъв.
Това бе неочаквано. Ли Юан се поколеба — не знаеше какво да каже, — но Фей Йен го изпревари:
— Защо не нарисуваш негов портрет за мене?
Усмивката на Бен разцъфна сякаш в отговор на нейната красота, после бавно се разсея.
— Защо не?
Минаха в антрето и изпратиха прислужници да донесат хартия, четки и мастила, но когато ги донесоха, Бен махна да отнесат четките и мастилата, извади от джоба си молив, седна на масата и разстла лист пред себе си.
— Къде да седна? — попита Ли Юан; от опит знаеше колко капризни са художниците. Светлина, фон — всичко трябваше да се нагласи. — Тук, до прозореца? Или ей там, до онзи КАН?
Бен го погледна.
— Няма нужда. Вече си ето тук — той потупа по челото си, след това отново се наведе. Ръката му се движеше по листа бързо, решително.
Фей Йен се засмя, погледна го, хвана го за ръката и го дръпна встрани.
— Ще се върнем — каза тя. — Като свършиш.
Но Ли Юан се поколеба.
— Не — възпротиви се той тихичко, сякаш за да не я обиди. — Искам да гледам. Интересно ми е…
Бен отново вдигна очи и му кимна да се доближи. Отново беше странно, неочаквано — кой освен Танг можеше да си позволи да вика по този начин принц? И все пак отново изглеждаше съвсем естествено.
— Застани ето тук — каза той. — За да не ми правиш сянка. Да. Точно там.
Той гледаше. Видя как фигурите се появяват върху белия лист като призраци от нищото. Той бавно се изпълваше. Дърво, ято птици, луна. А после, отляво — фигура, яхнала кон. Стрелец с лък. Щом лицето започна да се оформя, дъхът му секна. Това беше самият той. Мъничък огледален образ.
— Защо ме нарисува такъв? — попита той, след като Бен бе приключил. — Какво значи това?
Бен вдигна очи. Фей Йен бе вперила поглед в листа с леко отворени от учудване устни.
— Да — повтори тя като ехо. — Какво значи?
— Дървото — каза Бен — е легендарното дърво ФУ-САН, кухата черница — мястото, където живеят царете и се крие слънцето. На дървото са кацнали десет птици. Те представляват десетте слънца от легендата, с които се е бил господарят Шен И, великият стрелец. Спомняш ли си я? Човечеството било в опасност заради силната горещина на десетте слънца. Но господарят И застрелял деветте и оставил само онова, което грее и до днес.
Ли Юан се засмя — изненадан, че не е прозрял намека.
— Ами аз… Аз съм господарят И, така ли?
Той се втренчи в рисунката очарован, смаян от простата сила на композицията. Сякаш усещаше коня под себе си; коленете му сякаш потънаха в конските хълбоци, а той се наведе напред и пусна стрелата; щом тя се издигна, прониза птицата в гърдите — силует на фона на огромния бял кръг на луната. Да, нямаше съмнение. Това беше шедьовър. И той бе гледал как се ражда един шедьовър.
Погледна Бен и склони глава в знак на признание за неговото майсторство. Но възхищението му беше леко помрачено. При цялото й великолепие в картината имаше нещо тревожно, почти плашещо.
— Защо? — попита той; сега бе вперил открито поглед в Бен, намръщен — не обръщаше внимание на хората, насъбрали се междувременно около тях.
Бен се подписа в ъгъла и остави молива.
— Сънувах те такъв.
— Сънувал си…?! — Ли Юан се засмя нервно. И преди го беше казал. — Много сънуваш, Бен Шепърд.
— Не повече от всеки друг…
— Но това… Защо си го сънувал?
Бен се засмя.
— Откъде да знам? Когато човек сънува, не командва сънищата си, нали?
— Може и така да е… — но все пак той продължи да мисли. Защо? Знаеше как продължава легендата — жената на господаря И, Чан-Е, богинята на луната, откраднала билката на безсмъртието и забегнала на Луната. Заради греховете си там се превърнала в крастава жаба — тъмната сянка върху белотата на пълната луна. Ами господарят И? Герой ли беше той, или чудовище? Легендите бяха неясни, противоречиви, защото, макар и да изпълнил всички велики задачи, поръчани му от Пан Ку, Създателя на всичко все пак беше узурпатор, откраднал съпругите на мнозина мъже.
Бен със сигурност знаеше този мит. Знаеше толкова много — как би могъл да не знае продължението му? Да не би това да беше някаква замаскирана обида? Някакъв хитър коментар на бъдещия му брак с Фей Иен? Или пък беше онова, което той твърдеше — невинно изображение на сън?
Не можеше да каже. Нито пък имаше някакъв сигурен начин да се каже. Взира се в картината още миг, осъзнал разрасналото се мълчание около тях, след това отново погледна Бен и се разсмя.
— Прекалено добре ни познаваш, Бен Шепърд. Онова, за което говореше — същността зад формата. Лицата ни са маски, но тебе те не могат да излъжат, нали? Проникваш зад тях!
Бен срещна погледа му и се усмихна.
— Чак до костите.
ДА — помисли си Ли Юан. — БАЩА МИ ИЗЛЕЗЕ ПРАВ ЗА ТЕБЕ. ТИ ЩЕ СИ СЪВЪРШЕНИЯТ МИ СЪВЕТНИК. ВСИЧКИ ОСТАНАЛИ СА КРИВИ ОГЛЕДАЛА, ДОРИ И НАЙ-ДОБРИЯТ СРЕД ТЯХ, И ОТРАЗЯВАТ ОБРАЗА НА ГОСПОДАРЯ СИ ТАКА, ЧЕ ТОЙ ДА Е ДОВОЛЕН. НО ТИ… ТИ ЩЕ СИ СЪВЪРШЕНОТО ОГЛЕДАЛО. КОЙ ДРУГ БИ ПОСМЯЛ ДА МЕ ОТРАЗЯВА ТОЛКОВА ВЯРНО?
Той сведе очи и прокара пръсти по силуета на стрелеца, после кимна на себе си.
— Сън…
Клаус Еберт се разсмя гръмогласно, протегна ръка и хвана сина си за брадичката, та всички да видят.
— Ето на! Вижте! И той се гордее!
Ханс Еберт се изправи, усмихна се и огледа усмихнатите лица наоколо. Беше облякъл пълна униформа за случая — да се види ясно новополученият му чин майор, но не заради това баща му вдигаше цялата тази врява — беше заради малката метална пластинка, вградена в тила му — спомен от атаката на Хамерфест.
— Проблемът е, че е точно отзад — обясни той. — Не я виждам в огледалото. Но по заповед я лъскам всяка сутрин. Ботуши, колан, глава — така му викам аз. В този ред.
Мъжете се разсмяха — от много месеци насам се бяха отпуснали за първи път. Светът навън беше в опасно състояние, но тук, в Тонджиян, времето сякаш бе спряло. Оттук войната изглеждаше като нещо далечно, илюзорно. Въпреки това разговорът постоянно се връщаше към нея, сякаш нямаше за какво друго да си говорят.
— Някакви новини от Бердичев? — попита Ли Фен Чиян, вторият брат на Танга. Полубратята му, Ли Юн Ти и Ли Чи Чун, стояха зад него; и тримата чичовци на Юан бяха облечени в едни и същи сини горни дрехи до коленете — емблема на техния ранг като съветници на Танга.
— Носят се слухове, че е на Марс — отвърна генерал Ноченци и замислено поглади брадичката си. — Споменава се и за други места, но нито едно не е потвърдено. Понякога си мисля, че нашите врагове подклаждат тези слухове просто за да ни объркват.
— Е — обади се Толонен, — където и да е, моят човек, Кар, ще го намери.
Толонен отново беше в униформа с маршалска емблема на гърдите; четирите йероглифа — ЛУ ЧУН ЮАН ЩУАЙ — сияеха в червено на белия фон. Такова беше единодушното решение на Съвета на генералите преди три месеца. Назначението бе вдъхнало нов живот на стареца и той отново изглеждаше неистов като преди, зареден с неизтощима енергия. Но беше вярно и онова, което казваха по-младите офицери: на старини чертите му бяха приели вида на нещо вечно, без възраст, като скала, скулптирана от вятъра и дъжда.
И Клаус Еберт бе повишен. Също като чичовците на Ли Юан той гордо носеше синята дреха на съветник в открито предизвикателство към онези негови познати, които казваха, че не бива ХУН МАО да подражават на ХАН като маймуни. За него това бе чест — външен израз на онова, което чувстваше. Усмихна се на стария си приятел и се наведе да го докосне по ръката.
— Да се надяваме, а, Кнут? Светът ще стане по-добър, ако в него я няма тази мърша, Бердичев. Но кажи ми, ти чу ли за това ново движение? За тези „вестоносци“, както ги наричат?
Последва мърморене и кимане с глави. Напоследък много често ги споменаваха по новините.
Еберт поклати глава — чертите му бяха маска на ужасена обърканост, — после отново заговори:
— Искам да кажа, какво може да накара един човек да направи нещо подобно? Казват, че увивали експлозиви около себе си и после, когато ги допуснат в присъствие на жертвите им, ги задействат.
— Пари — отвърна трезво Толонен. — Ти говориш за долни хора, Клаус. От долните нива. Те нямат какво да губят. Това е начин да осигурят семействата си така, че да се изкачат по-нагоре по нивата. Мислят, че плащат малка цена за това.
Еберт отново поклати глава, сякаш не можеше да го схване.
— Толкова отчаяно ли е положението?
— Някои са убедени, че е така.
Но Толонен мислеше за всичко онова, което бе видял през последните няколко месеца. В сравнение с тях тези „вестоносци“ бяха самото приличие.
Бяха откраднали осеммесечното бебе на един заместник-министър и му го бяха изпратили в буркан, сварено като туршия — очите му плуваха като набъбнали яйца сред суровата розовина на лицето му. На друг човек — богат ХУН МАО, отказал да сътрудничи на бунтовниците — бяха откраднали сина и му го бяха продали после без очи. Това дотук си беше достатъчно лошо, но онези, които го бяха отвлекли, бяха зашили насекоми в кухините, под клепачите. Десетгодишното момче беше полудяло, когато го бяха върнали — по-добре да беше умряло.
Ами престъпниците? Толонен потръпна. Изобретателността на тяхната жестокост никога не преставаше да го смайва, да му прилошава от нея. Не бяха по-добри от онези полухора в Глината. Изобщо не чувстваше угризения да проследява и убива подобни люде.
— Маршал Толонен?
Извърна се леко. Единият от прислужниците на Танга бе застанал пред него със сведена глава.
— Да?
— Простете, ваше превъзходителство, дъщеря ви е тук. На портала е.
Толонен се обърна да се извини, след това последва прислужника в огромния двор.
Джелка го чакаше до декоративното езерце. Стоеше в сянката на древна върба, хвърляше камъчета във водата и гледаше как се разбягват вълничките. Толонен спря и погледна дъщеря си — щом я видя, грейна целият. Тя стоеше гърбом към него; водопадът на косата й — същинско бяло злато — падаше по синьото кадифе на дългата й пелерина. Двамата й телохранители стояха наблизо и се оглеждаха, но щом Толонен се приближи, те бързо застанаха мирно.
При звука Джелка се обърна и щом го видя, пусна камъчетата и изтича към него; широка усмивка грееше на лицето й. Толонен я притисна към себе си, вдигна я във въздуха и затвори очи, за да усети допира на ръцете й по гърба си, мекотата на целувките й по шията си. Цяла седмица не се бяха виждали.
Целуна я по челото, после я остави на земята и тихо се засмя.
— Какво има? — усмихна му се тя.
— Просто… Ами, ти толкова бързо растеш. Скоро няма да мога да правя така, нали?
— Не… — лицето й помръкна за миг, след това отново светна. — Донесох подарък за Ли Юан и годеницата му. У Ерики е… — тя се обърна и един от двамата млади телохранители се приближи. Извади от вътрешния си джоб малък пакет и й го подаде. Тя му се усмихна благодарно, после се обърна към баща си и му показа подаръка. Побираше се в дланта й, беше опакован в яркосиня копринена хартия — цветът на късмета и сватбите.
— Какво е? — попита той и я остави да го хване за ръката. Тръгнаха обратно към двореца.
— Ще трябва да изчакаш — подразни го тя. — Сама го избрах.
Той се засмя.
— А кой ги е платил, мога ли да запитам?
— Ти, естествено — тя стисна ръката му. — Но не е там работата. Искам да е изненада, а тебе изобщо не те бива да пазиш тайна.
— Аз?! — той направи страшно гневна гримаса, после избухна в буен смях. — Ох, само не го казвай на Танга, миличко, че иначе татко ти ще остане без работа!
Тя му се усмихна лъчезарно и го удари лекичко.
— Знаеш за какво говоря. Не за големите, а за малките тайни…
Бяха стигнали до главния вход на залата. Докато прислужникът окачваше пелерината на Джелка, Толонен заразглежда малкото пакетче. Подуши го, след това го сложи до ухото си и го разклати.
— Трака…
Тя се обърна и му го взе; после му напомни:
— Недей! Много са крехки.
— ТЕ са крехки? — той я погледна с любопитство, но тя само се засмя и поклати глава.
— Само почакай. Само още мъничко…
Гласът й заглъхна — нещо зад гърба му бе приковало погледа й.
— Какво има? — попита я той направо. Изведнъж замръзна на място — бе забелязал колко е напрегнат погледът й, сякаш зад гърба му дебнеше някаква смъртна опасност.
— Просто се сетих за нещо, което каза последния път, когато генерал Ноченци беше на вечеря у нас. За многото начини да се убиват хора.
Искаше да се обърне, да се противопостави на онова, каквото и да беше то, но погледът й сякаш го приковаваше на място.
— И? — попита той. Косите му настръхнаха.
— И Ноченци каза, че най-простите начини винаги са най-ефикасни.
— И?
— Ами зад гърба ти има една маса. А на масата има нещо, което изглежда просто като поредния подарък. Но се чудя какво търси този подарък на тази маса, очевидно пренебрегнат от всички. И защо е увит в тази бяла коприна?
Толонен се обърна; дъхът му секна.
— Богове…
Пакетът беше огромен — също като големия печат, който Тангът беше вдигнал преди това, — но увит в белия цвят на смъртта.
— Стража! — кресна той и хвърли поглед към коридора. Там имаше още трима стражи. Извика им:
— Тук! Веднага! И тримата!
Гледаше ги, докато изнасяха пакета, оформили с телата си стена около него. След това с разтуптяно сърце се обърна към Джелка, коленичи и я привлече към себе си.
— Влизай вътре. Кажи на Танга какво е станало. После кажи на Ноченци да вкара всички в скривалищата. Веднага. Ако се наложи, прекъсни церемонията. Ли Шай Тун ще ти го прости, мъничката ми.
Целуна я по челото. Гърдите му тежко се повдигаха. Той стана. Тя му се усмихна и се затича да Изпълни нарежданията му. Гледаше я как тича — видя как детската й стройна фигурка изчезна зад вратата на залата, след това се обърна и тръгна към портала. Не знаеше дали изобщо ще я види някога отново.
Ноченци и младият Еберт го пресрещнаха на връщане от портала.
— Бомба ли е? — попита мрачно Ноченци.
— Не… — отвърна разсеяно Толонен, но беше пребледнял.
Ноченци се засмя облекчено.
— Ами тогава какво е, Кнут?
Толонен се обърна и се загледа назад, после отново се обърна към тях и поклати глава.
— Сега ще го донесат. Но елате. Трябва да говоря с Танга. Преди да го е видял.
Ли Шай Тун стана от стола си, щом Толонен влезе, и се приближи до него.
— Е, Кнут, какво има?
— ЧИЕ ХСИЯ… — Толонен огледа морето от лица, събрани в огромното, осветено от фенери скривалище, после склони глава. — Възможно ли е да поговорим насаме?
— Има ли някаква опасност?
— Не, ЧИЕ ХСИЯ.
Тангът пое дълбоко дъх и се обърна към сина си:
— Юан, заведи гостите отново горе. След малко идвам и аз.
Тангът, Толонен, Ноченци и младият майор изчакаха гостите да се изнижат — всеки от тях се спираше пред Танга и му се покланяше, преди да излезе. След това останаха сами в огромното кънтящо скривалище.
— Значи не е бомба, Кнут?
Толонен се изправи със сериозно лице; в очите му личеше странна болка.
— Не, ЧИЕ ХСИЯ. Беше подарък. Подарък за сина ви и за бъдещата му жена.
Ли Шай Тун се намръщи.
— Тогава защо…
— Защото според мене е нещо, което вие не бихте искали Ли Юан да получи. Дори сигурно не бихте искали и да разбере за него.
Тангът се взря в него за миг, след това отмести поглед, направи две крачки й отново се обърна към него:
— Защо? Що за подарък е това?
Толонен отмести очи. От стълбището се дочу лек шум.
— Носят го, ЧИЕ ХСИЯ. Преценете сам.
Донесоха го и го поставиха на пода пред Ли Шай Тун. Опаковката висеше свободно около подаръка — бялата коприна бе срязана на няколко места.
— Имаше ли картичка? — вдигна очи Тангът. Толонен наведе глава.
— Да, ЧИЕ ХСИЯ.
— Разбирам… Но трябва да позная, нали? — в гласа на Танга се прокрадна леко нетърпение, което накара Толонен да пристъпи напред.
— Простете, ЧИЕ ХСИЯ. Ето…
Ли Шай Тун разгледа картичката, прочете късото съобщение без подпис, после отново погледна Толонен. Помълча за миг замислено, след това почти нетърпеливо приклекна на пети и отметна коприната.
Ли Шай Тун погледна Толонен. Маршалът, както и Ноченци и младият Еберт бяха коленичили, за да не надвишават Танга на ръст.
Очите на Танга бяха пълни с почуда.
— Но това е дъска за УЕЙ ЧИ, Кнут. И то хубава. Защо Ли Юан да не я получи? Защо да не научи за нея?
В отговор Толонен протегна ръка и вдигна капаците на двете дървени гърненца с камъчета.
— Но какво…? — започна Тангът. После изведнъж млъкна.
УЕЙ ЧИ си играеше с бели и черни камъчета — със сто осемдесет и едно черни и сто и осемдесет бели. Достатъчно, за да изпълнят изцяло дъската с деветнадесет по деветнадесет квадратчета. Но този комплект беше по-различен.
Ли Шай Тун бръкна в двете купички и пръсна камъчетата по дъската. Всичките бяха бели. До едно. Вдигна купичките, обърна ги и изсипа камъчетата върху дъската.
— Странни са на пипане — той затъркаля едно камъче между пръстите си, след това отново срещна погледа на Толонен. — Не са стъклени…
— Не, ЧИЕ ХСИЯ. От кост са. От човешка кост.
Тангът кимна и се изправи бавно, видимо разтреперан. Разсеяно подръпна сплетената си брада.
— Прав си, Кнут. Това е нещо, за което бих искал Юан изобщо да не разбере.
Обърна се — беше чул някакъв звук зад гърба си. Беше Клаус Еберт. Старецът се поклони ниско.
— Простете ми, че ви се натрапвам, ЧИЕ ХСИЯ, но според мене би трябвало да научите това веднага. Май напипахме нова следа към тайната.
Ли Шай Тун се намръщи.
— Продължавай…
Еберт вдигна поглед към дъската за УЕЙ ЧИ и разпръснатите камъчета.
— Претърсването на двореца по заповед на маршала даде резултат! Открихме кой е поставил подаръка на масата.
— Мъртъв ли е, или жив?
— Боя се, че е мъртъв, ЧИЕ ХСИЯ. Намериха го в един от кухненските шкафове. Явно отровен. Сам се е отровил.
Тангът погледна Толонен; очите му внезапно потъмняха от гняв.
— Кой? Кой би ПОСМЯЛ да донесе такова нещо в дома ми?!
— Един от вашите прислужници, ЧИЕ ХСИЯ — отвърна Еберт. — Познавахте го като Чун Хсин.
Очите на Ли Шай Тун се разшириха и той поклати невярващо глава.
— Чун Хсин…
Беше просто невъзможно да го проумее. Ли Шай Тун го бе отгледал в дома си от тригодишен! Бе го кръстил според най-силното му качество.
Да, ЧУН ХСИН — така го беше кръстил. ВЯРНОСТ.
— Защо? — изстена той. — Защо, в името на всички богове?
Еберт се взираше в дъската и се мръщеше, без да разбира. Погледна Толонен.
— Това ли е донесъл?
Толонен кимна отсечено, по-загрижен за състоянието на Танга, отколкото да отговори на стария си приятел.
— Но тогава защо се е самоубил?
Тангът отговори на Еберт:
— Заради съобщението, което е предал.
— Съобщение ли? — старият Еберт погледна объркано Танга.
Ли Шай Тун посочи дъската и пръснатите камъчета.
— Дъската… Тя е Чун Куо. А белите камъчета… — той потръпна и облиза устни. — Те символизират смъртта. Разбираш ли какво иска да ни каже? Нашият приятел Де Вор. Иска да ни каже, че има намерение да избие всички ни. Да изпълни Чун Куо със смърт.
При споменаването на Де Вор Толонен рязко вдигна глава. Значи Тангът също бе разбрал. Как иначе…
Еберт се бе взрял ужасено в дъската.
— Но аз си мислех, че камъчетата са символ на дълголетие.
— Да… — смехът на Танга беше горчив. — Но Кнут ги е тестувал. Камъчетата са направени от човешка кост. Със сигурност ще надживеят и тебе, и мене, но не символизират нищо освен себе си. Нищо освен смъртта.
— И все пак можеше да е и по-зле, нали? Можеше да е и бомба…
Ли Шай Тун се вгледа в съветника си, след това бавно поклати глава.
— Не. Никоя бомба не би могла да бъде толкова красноречива — той въздъхна и се обърна към Ноченци. — Отнесете го и го унищожете, генерале. И, Клаус… — той се обърна отново. — Не казвай на никого нищо за това. Разбра ли ме? Само ако чуе Ли Юан…
Еберт сведе глава.
— Както желаете, ЧИЕ ХСИЯ.
Ли Юан търсеше баща си с поглед. Бе видял как стражите дойдоха и отнесоха тайнствения пакет; бе видял как старият Еберт и маршалът идват от скривалището мълчаливи и мрачни и разбра, без някой да му казва, че сигурно се е случило нещо ужасно.
Щом Ли Шай Тун най-накрая се появи, Ли Юан отиде право при него — спря на три крачки и коленичи със сведена глава.
— Мога ли да направя нещо за тебе, татко?
Баща му изглеждаше страшно изморен.
— Благодаря ти, синко, но няма какво да се направи. Просто стана грешка, това е.
— Ами Чун Хсин…
Баща му не отговори веднага; въздъхна.
— Лош късмет. Тъжно ми е за него. Сигурно е бил много нещастен.
— А… — Юан отново сведе глава; чудеше се дали да не попита направо какво е имало под бялата коприна. Но усещаше, че баща му няма да му отговори. А да попиташ нещо, на което той не би искал да отговаря, просто щеше да го ядоса, затова прехапа език.
Потърси някакъв начин да повдигне настроението и напипа осемте мънички части в джоба на церемониалното си сако. Усмихна се.
— Може ли да ти покажа нещо, татко?
Ли Шай Тун му се усмихна слабо.
— Да… Но изправи се, Юан. Моля те… Та това е твоят ден! Ние сме се събрали тук в твоя чест!
Юан сведе глава, изправи се и застана по-близо до баща си.
— Дай си ръката, татко. Мънички са, затова е най-добре да ги разгледаш отблизо. Дъщерята на маршала ни ги поднесе като годежен дар. Не са ли красиви?
Ли Шай Тун се вгледа в мъничките фигурки на дланта си. После се засмя. С висок, звънък, радостен смях.
— Кнут! — той погледна стария маршал. — Защо не ми каза? Защо не ми каза какво е донесла дъщеря ти?
Толонен погледна дъщеря си и пристъпи озадачено напред.
— Какво е то, ЧИЕ ХСИЯ?
— Искаш да кажеш, че не знаеш?
Толонен поклати глава.
— Тогава погледни. Това са осмината герои. Осмината доблестни мъже.
Толонен се вгледа в мъничките скулптурки на дланта на Танга, след това радостно се засмя.
— Това е поличба — каза той, щом срещна погледа на Танга. — Какво друго да е?
Тангът кимна и отново се разсмя, после — и онези около него и най-накрая смехът превзе цялата зала.
Погледна надолу, към мъничките фигурки на дланта си. Колко пъти ги бе виждал на сцената — с почернени лица, символ на честта. И ето ги тук, скулптурки от осем черни камъчета! Точно както го каза Кнут — това беше поличба. Знак от боговете. Тези осмината срещу огромната безцветна армия на мъртвите.
Юан стоеше наблизо, зяпнал от смайване.
— Какво има? — попита той. — Какво изпуснах пак?
В отговор Тангът отново постави фигурките в дланта на сина си и сви пръстите му около тях.
— Пази ги добре, Юан. Винаги ги носи със себе си. Нека бъдат твой талисман.
Синът му го погледна учудено, след това съвсем лекичко поклати глава и се поклони.
— Както желае баща ми.
Но Ли Шай Тун отново бе отметнал глава. Тресяха го буйни вълни от смях — сякаш огромен камък бе паднал от плещите му.
Нека чуе, помисли си той. Нека шпионинът на Де Вор да му докладва как Тангът дръзко се е изсмял в лицето му. Нека да научи и за втория дар от камъчета — за осмината черни герои, осмината доблестни мъже.
НЕКА ЧУЕ. ЗАЩОТО АЗ ЩЕ СЛОЖА КАМЪКА НА ГРОБА МУ.
Край на Книга първа