„Колкото по-абстрактна истина искаш да проповядваш, толкова повече трябва да търсиш смисъла в нея.“
Осем екрана светеха в дъното на стаята със смътна светлина — четири по дължина, два в дълбочина. На всеки от тях имаше екипиран образ на кух череп. В стаята имаше и други форми — смътни и неясни, осветени само донякъде от сиянието. Под екраните беше натикан тумбест, обемен механизъм, целият в копчета и скали. До него се виждаше метална рамка — мъничък четириъгълник, целият кръстосан от жици. В левия ъгъл имаше тясна количка, върху която бяха подредени купчини касети. Тъничките им горни краища проблясваха в сумрака. До тях се виждаше смътен човешки силует, проснат върху легло. Лицето му нямаше черти. Най-накрая, в самия център на стаята, се мъдреше специален монитор за графики — тънката му повърхност беше матова и гладка, светлината на осемте екрана се фокусираше във вдлъбнатата му повърхност.
Беше късно — минаваше три през нощта — и Бен Шепърд беше уморен, но преди да заспи, трябваше да довърши това последно нещо. Приклекна до количката и взе да прехвърля записите. Намери каквото му трябваше, отиде до графичния монитор и постави касетата. На мига се появи образ на птица. Застопори го и започна да го обръща, да го разглежда от всички възможни ъгли, сякаш търсеше някакъв недостатък, после го пусна доволен — птицата изпърха с крила и се стрелна във въздуха. Той отново застопори образа. Сега крилете на птицата бяха изтеглени назад и мощно я изтласкваха напред.
В много отношения това беше прост образ. Идеализиран образ на птица, създаден във вакуум.
Пак започна да прехвърля записите, извади три касети, след това се върна при графичния монитор и върна обратно първата. После постави в гнездото трите нови касети и синхронизира и четирите по предварително определен сигнал, след което ги пусна.
Този път птицата беше кацнала на прът в клетка, подобна на пагода. Докато гледаше, вратичката на клетката се отвори, птицата подхвръкна и се стрелна през тесния отвор.
Застопори образа и го завъртя. Този път птицата изглеждаше като в капан — човката и част от гладката й, горда глава се подаваха навън, останалото беше зад решетките. Отзад се различаваше познатата гледка на площада. Докато сложният образ се извърташе, се показаха и масите на кафе „Бургундия“. Видя се седнал на една от близките маси с онова момиче до него. Гледаше право към обектива и сочеше — сякаш й сочеше как птицата внезапно се е стрелнала, — но тя беше извърнала лице към него; червената й като пламък коса беше ярко контрастно петно на фона на богатата надвиснала Зеленина.
Усмихна се неуверено и пусна записа на скорост 1/50. Наблюдаваше как главата й се извърта бавно с лице към птицата. В този миг, когато лицето й се обърна анфас, птицата изскочи и прехвръкна над главите им. Тук записът свършваше.
Беше кратък отрязък, с продължителност не повече от девет секунди, но за да го сглоби, му трябваха седмици упорит труд. Сега обаче беше намислил да го зареже изцяло.
От цялата композиция това беше любимият му момент — ключовият образ, с който бе започнал — и все пак, след като произведението се беше разраснало, този мъничък фрагмент се беше оказал още по-проблематичен.
За останалата част от произведението гледната точка си съществуваше в главата на наблюдателя — зад очите — ала точно в този кратък момент той се откъсваше изцяло от нея. При друга форма на изкуството това не би предизвикало проблеми — всъщност дори би засилило ефекта, — но тук създаваше какви ли не нежелани трудности. Когато човек го съпреживяваше вътре в Черупката, изглеждаше така, сякаш за тези девет кратки секунди наблюдателят излиза извън черепа си. Беше странно, дезориентиращо преживяване и колкото и да си играеше с образите на фона, не можеше да заглуши ефекта, нито пък да поправи вредата, която това нанасяше на произведението като цяло.
Във всички Черупки, които беше съпреживял досега, подобна рязка смяна на гледните точки служеше на целта на разказаната история: използваха се заради ценността на внезапния шок. Но пък и всички форми на Черупката преди неговите собствени бяха наблягали върху рисуваната версия на реалността, а той искаше да постигне самата реалност. Или да се приближи максимално близо до нея. Подобни резки смени нарушаваха търсеното от него равновесие — подкопаваха всеки негов опит да създаде илюзия за нещо наистина истинско.
Едва сега беше започнал да осъзнава цената — в художествен смисъл — на подобен реализъм: ограничаващите фактори, засегнатите дисциплини. Не беше достатъчно да се създаде съвършената илюзия — беше необходимо и да се поддържа цялостна последователност в съзнанието на съпреживяващия. Илюзията зависеше от това, той да остане вътре в собствения си череп, зад собствените си очи, а историята да се разгръща в реално време.
Разбира се, имаше и прост отговор — да се зарежат всички пречки, които поставя последователността. Но това ограничаваше по вид историите, които можеха да се разкажат. Това беше усмирителна риза от най-гадния вид, ограничаваща въображението му при създаване на накратко разказаната винетка. Беше го осъзнал веднага и това го измъчваше от толкова време, но дългите седмици борба с проблема не бяха довели до никакъв отговор.
Сигурно заради това всички, които досега се бяха упражнявали в тази форма, се бяха придържали към псевдореализма на анимацията и оставяха съпреживяващото въображение да потисне невярата и да изгради мост между представяното и реалността. Може би някои от тях дори бяха се опитали да направят онова, което сега и той се опитваше да направи — бяха експериментирали с „усъвършенстваните“, реалистични форми и се бяха сблъскали със същите ограничаващи фактори. Може и така да беше, но той бе поставен пред избор: да преследва идеала си за съвършена художествена форма или да направи компромис в полза на отявлено синтетичната форма — разкрасена версия на старата. Всъщност това изобщо не беше истински избор, но все пак той увърташе.
Върна записа и го пусна пак, този път със скорост 1/10 — пет кадъра в секунда; загледа как птицата бавно се измъква от клетката сред експлозията на внезапен, златен, жив огън; виждаше отвъд лицето на момичето, отвъд белотата му, обрамчена от ален пламък, когато се обърна към екрана.
Застопори образа и затвори очи. Това беше най-хубавото му произведение досега. Нещо живо и красиво — съвършено произведение на изкуството. И все пак… Той потръпна, после натисна клавиша за изтриване. След миг вече нямаше нищо, лентите бяха празни. Остана дълго така, приведен над машината, абсолютно неподвижен, със затворени очи. После леко трепна и се извърна. Поне това го имаше — беше там — винаги беше там — в главата му.
Отиде до леглото и седна — не можеше да определи какво чувства, взираше се втренчено, почти маниакално в тънката резка, обрамчваща лявата му китка. След това стана и отиде в другата стая.
Известно време седя там, в средата на стаята — проблемът не оставяше ума му на мира; ала точно сега умората го надвиваше. Изискванията, които си беше поставял през последните седмици, го размазваха. Виждаше само проблеми, но не и решения.
Пое си дъх продължително, на пресекулки.
— Малки стъпки — измърмори едва-едва различимо в мрака. — Отговор има — добави след известно време, сякаш за да се убеди сам. И все пак далеч не беше сигурен.
Обърна си и разтърка очи — беше твърде уморен, за да преследва тази мисъл, сега не копнееше за нищо друго, освен за пречистващата забрава на съня. А на сутринта?
На сутринта щеше да започне отново.
Площадът беше огромно, просторно пространство на върха на кантон Оксфорд; най-горното ниво на сложен лабиринт от колежи, които се простираха дълбоко надолу. За вечна радост на всяко поколение студенти обаче Площадът изобщо не беше квадратен — беше шестоъгълен, цяла палуба, открита за забавления. Дълги, отворени балкони висяха над обширната Зеленина на пет огромни амфитеатрални реда, а отгоре огромният купол със звезди се въртеше бавно, имитирайки съвършено небето отвъд купола.
Тук преди около седемнадесет години, както твърдяха слуховете, Бердичев, Леман и Уайът се бяха срещнали и сформирали партията на дисперсионистите, решена да донесе промяна в този свят на нива, но независимо дали този слух беше верен или не, това беше място, притеглящо младата интелигенция от всичките седем Града. Ако светът на мисълта беше колело, то това беше неговата главина, а Зеленината — неговият фокус.
Редица от дъбове обрамчваше Зеленината — хибридни, вечнозелени, произведени във ваните на „Син Флор“ — а в центъра й имаше птичарник: висока, прилична на пагода клетка на тринадесет етажа, оформена по модела на Лю хе та, Пагодата на шестте хармонии в Хан Чоу. Както винаги, млади мъже и жени се разхождаха, хванати подръка, по обширната поляна или се събираха покрай долния етаж и разглеждаха яркоцветните птици.
Площадът беше гордостта на кантон Оксфорд и мястото, където се събираха десетте хиляди студенти, учещи тук. Елитът на Горните нива изпращаше децата си в Оксфорд, също както елитът на една малка държава-нация го беше правил още преди векове. Това беше място, където културата процъфтяваше, а за децата от фамилиите на Първото ниво — гаранция за приемственост.
Самата Зеленина не беше осеяна с големите екрани на „Мед Фак“, но в хладните коридори под горните етажи малки екрани излъчваха местните кабелни канали пред клиентела, чиито интереси и вкусове се различаваха значително от тези на останалата част от Горните нива.
По етажите горе бяха разположени кафенета и ресторанти, бутици на „Кул Вид“ и син-салони. Това беше любопитна смесица от ново и старо, от безвремие и фина изработка, от чистота и декаданс; шизофреничното му лице беше отражение на всички онези, които му бяха предани.
В кафе „Бургундия“ купонът течеше оживено. Това беше любимото място на студентите от Факултета по изкуствата, които по това време заемаха всички възможни маси, разговаряха, пиеха, ръкомахаха лудо със страстта и пламъка на младежта. Самите маси — повече от двеста на брой — се простираха чак до ръба, гледащ към Зеленината. Отгоре мрежа от жици, увити покрай здрави подпори, поддържаше великолепна плетеница от цъфтящи увивни растения. Цветът им беше наситен, почти ослепително зелен, украсен с ярки пурпурни, жълти, червени и оранжеви петна — огромни зейнали цветя с тичинки в контрастни цветове като безгласни глави на чудовища. Масите и столовете под тях до един бяха старинни — дървото беше излъскано, с петна. Те си бяха характерна особеност на кафенето, тема за разговор, макар че през някой по-ранен век сигурно са минавали за съвсем обикновени.
Келнери хан сновяха между претъпканите маси с подноси и приемаха поръчки. Бяха облечени в простите роби с кръгли якички и тесни ръкави на династията Тан; дългите ризи от ер-коприна бяха тъмнозелени на цвят, с оранжева лента под коляното: дрехи от един по-ранен и по-прост век.
На една маса близо до парапета бяха седнали четирима студенти. На масата им нямаше нищо освен три чаши и бутилка. Вече бяха яли и привършваха третата си бутилка отлично бургундско вино, от което кафенето беше получило името си. Между двете момчета от компанията имаше свободен стол — сякаш чакаха още някого. Но не беше така. За всички места се плащаше и те си бяха платили мястото, за да го запазят празно.
На масата се смееха. Младеж с тъмна коса и с маслинен цвят на кожата разказваше нещо, облегнал се назад с чаша в ръка. Напевният тон на гласа му беше доста приятен, добре модулиран. Беше хубав, аристократичен мъж с изразен орлов профил, изящно оформени устни и тъмни, почти цигански очи. Със силни крайници и широки рамене, той повече приличаше на спортист, отколкото на художник, макар че изисканото му облекло донякъде смекчаваше това впечатление. Докато говореше, свободната му ръка извайваше форми във въздуха. Движенията му бяха сръчни, отработени. Беше по-голям от другите с около четири-пет години — факт, който в много отношения ги правеше доста по-различни от него — и често, както и сега, той монополизираше разговора и го насочваше натам, накъдето той искаше.
Името му беше Сергей Новачек и правеше магистратура по скулптура. Баща му, Лубош, беше заможен търговец, който по молба на жена си беше купил на единствения им син място в Оксфорд. Не че Сергей не беше интелигентен. Съвсем лесно можеше да спечели стипендия. Беше просто въпрос на престиж. На статут. Цената на акциите на Лубош Новачек беше такава, че не вървеше да приема държавни подаяния.
Точно сега Сергей им разказваше за церемонията, на която беше присъствал предния ден — церемония, на която бяха изложени и шест негови скулптури. Отскоро изпълняваше подобни поръчки, ала говореше така, сякаш имаше голям опит в тези неща. Но той си беше такъв и приятелите му се възхищаваха заради това, макар че другите го намираха донякъде за арогантно.
— Отначало всичко тръгна много добре — за миг красивите му черти станаха сериозни. — Всички се държаха много уважително. Храниха ме, поиха ме, стараеха се всякак да се държат любезно и да крият и от себе си факта, че нито съм от семейството, нито съм хан — той се засмя. — Боя се, не твърде успешно. Но както и да е… Гробницата беше великолепна. Намираше се сред своя собствена, оградена от стени градина точно до къщата. Масивно нещо на два етажа, цялото облицовано с мрамор, а през портата можеш да вкараш впряг от четири коня! — Сергей отпи от виното и се разсмя. — Всъщност гробницата, да й се не види, беше съвсем мъничко по-голяма от къщата!
Избухна смях.
— Толкова е типично за тях — обади се другият младеж, Волф, и вдигна чаша към устните си. Той беше по-висок и с по-яко телосложение от своя приятел, а идеалните му северноевропейски черти бяха обрамчени с подстригана по войнишки гъста пепеляворуса коса. — Страшно си падат по смъртта.
Сергей вдигна чаша.
— Хубава работа свърших, а?
— Точно като за тебе — подхвърли закачливо едното от момичетата, Лоте, и сините й очи светнаха. Беше вярно. Повечето от поръчките на Сергей бяха погребални — статуи за гробници на Низшите фамилии.
Лоте беше момиче с бледа кожа и големи гърди, което носеше русата си коса, противно на модата, дълга и сплетена на две плитки. Като не броим това, тя изглеждаше точно такава, каквато си и беше — близначка на брат си Волф. До нея в мълчание седеше четвъртият член на малката група — Катрин. Тя беше по-дребничка от другите, с по-крехко телосложение: стройно червенокосо момиче със славянски черти и зелени очи.
Сергей се усмихна.
— Както и да е. Както вече казах… всичко си вървеше съвсем добре, а после започна и самата церемония. Знаете как е — един куп неоконфуциански свещеници нареждат за душите на починалите. След това отпред излиза най-големият син и пали свещ за предците. Е… тъкмо се беше стигнало дотук, когато — ще ми повярвате ли? — най-големият син се спъна в своето пао, прекатури се напред и се стовари право върху листчетата със заклинания.
— Не! — и тримата се наведоха напред. На Волф му беше забавно, двете момичета бяха ужасени.
— Лош късмет, бихте си казали, пък и срамно, но не и катастрофа. Така и сигурно щеше да бъде, ако не беше повлякъл със себе си и горящата свещ! — Сергей се изсмя и закима. — Да бяхте видели само! На тия връвчици висяха поне две-три хиляди заклинания, сухи като кокали, и чакаха само някой да им драсне клечката. Тъкмо така и стана. Естествено, на най-големия син не му стана нищо. Прислужниците веднага го измъкнаха. Но преди който и да било да успее да реагира, пламъците задействаха пръскалките отгоре. И още по-зле: никой не знаеше комбинацията, с която да ги спре, нито пък как се превключва на ръчно управление. Водата си се лееше и това си е. Всички подгизнахме. Обаче най-лошото тепърва предстоеше. Тъй като градината беше оградена със стени, водата нямаше как да се оттече. Накваси се тънкия слой почва, скоро той се разкашка и после водата потече по стълбите право в гробницата. Само след минути водата заля горното стъпало. И точно тогава стана…
Той се наведе напред, напълни чашата си, огледа се, изпълнен с доволство — знаеше, че изцяло е завладял вниманието им.
— Е? Какво смятате, че стана?
Волф поклати глава.
— Знам ли… Сигурно най-големият син е паднал вътре, а?
Сергей присви очи.
— О, да, щеше да е гот, нали? Не, стана нещо още по-готино. Много по-готино. Само си представете. Седим ние всичките там и чакаме някой да вземе и да ги изключи тия тъпи прахосмукачки, отидоха ни скъпите дрехи, земята под краката ни — абсолютно блато и никой не иска да проявява неуважение, като напусне градината, преди да е свършила церемонията. И какво да стане освен най-немислимото! Та ковчегът изплува навън…
— Куа Ин да ни пази! — възкликна Волф. Очите му се бяха окръглили като монети.
— Горкичкият! — измърмори Катрин, забила поглед в земята.
Сергей се разсмя.
— Горкичкият — цуни ме отзад! Че той беше умрял! Не, трябваше да им видите физиономиите на ония хан. Все едно им бяха забили нажежени пръти отзад! Имаше хър-мър, после пляс-пляс и… проклет да съм, ако не е вярно — опитаха се да натикат ковчега обратно в гробницата срещу течението! Да бяхте видели най-големия син — шляпаше в калта като смахнат!
— Боговете ни опазили! — обади се Волф. — И успяха ли?
— На третия път успяха. Но тогава пръскачките вече бяха изключили, а прислужниците изгребваха водата кой с каквото завари.
Двамата мъже отметнаха глави и оголиха зъби в гръмогласен смях. Лоте, която седеше точно срещу Волф, се усмихна широко — смехът на брат й я радваше. Само Катрин не участваше във веселбата — по-скоро изглеждаше притеснена. Сергей го забеляза и леко се наведе към нея.
— Какво има?
Тя вдигна очи.
— Нищо…
Той вдигна вежди и тя се засмя.
— Добре — смили се тя. — Просто си мислех за картината, над която работя.
— Проблеми ли ти създава?
Тя кимна.
Волф се наведе и смушка Сергей.
— На твое място не бих се тревожил. Тя не е истински художник.
Катрин го изгледа гневно и извърна лице. Волф вечно се заяждаше с нея заради това, че работеше с маслени бои, при положение че, както той казваше, всеки художник, който искаше да си изкарва с този занаят купичката ориз, работеше с акварели. Но тя не признаваше мнението му. Беше виждала работите му. Бяха технически съвършени, ала им липсваше живот. Той можеше да копира, но не и да създава.
Отново погледна към Сергей.
— Мислех си днес следобед да отида на лекцията…
Той леко вирна брадичка.
— Лекция ли?
Тя се усмихна.
— О… забравих. Тебе те нямаше, когато дойдоха чиновниците от колежа, нали? — тя затършува из чантата си, след това извади на масата малка шестоъгълна пластина. Леко притисна длан към нея, затопли повърхността й и отдръпна ръката си. Във въздуха веднага се оформи малък триизмерен образ, който заговори.
— Това е Фан Лян-вей, нали? — Волф се наведе и отново напълни чашата си.
— Шшшт! — Сергей го докосна по рамото. — Я да видим какво ще ни каже този дъртак.
Фан Лян-вей беше един от най-уважаваните художници в жанра шаншуи в Град Европа. Картините му висяха в домовете на повечето Низши фамилии. Дългата бяла коса и сплетената на три плитки брада на Великия бяха обичайна гледка за онези, които следяха канала „Арт Вид“ и дори за онези, чиито вкусове не бяха чак дотам изтънчени, Фан Лян-вей беше самото въплъщение на вен фен, учения художник.
Стандартна практика на професорите в колежа беше да рекламират лекциите си по този начин, тъй като хонорарите им зависеха от броя на присъстващите. Всъщност беше обичайно да раздават на студентите рушвети, за да посещават лекциите им — тогава първите няколко реда в залата се изпълваха със спящи. За Великден обаче подобна реклама не беше чак дотам необходима. Хонорарът беше твърд, независимо колко души щяха да дойдат на лекцията. Въпреки всичко обаче това си беше въпрос на его — въпросът беше да докаже превъзходството си над колегите академици.
Мъничката фигурка се поклони на невидимата публика и започна да говори за лекцията, която щеше да изнесе същия следобед. Вграденият таймер коригираше речта му така, че когато спомена за лекцията, той напомни на слушателите си, че „до началото й остават по-малко от два часа“. Лекцията щеше да бъде за двама художници в жанра шаншуи — Тун Чи-чан и Чен Ро — и беше озаглавена „Спонтанност и добросъвестност“. Сергей задържа погледа си върху фигурката още секунда, после се усмихна и захлупи с длан пластината. Образът угасна.
— Може и да е забавно. Разправят, че си струва да чуеш дъртака.
— Ами Хен Чан-йе? — обади се Волф. — Забрави ли за играта на карти?
Сергей погледна към Катрин и забеляза, че тя ядосано гледа встрани. Знаеше колко силно я дразни от тази му страна — хазартът и запоите до малките часове — но това само го подтикваше към още по-големи ексцесии, сякаш за да подложи любовта й на изпитание.
Усмихна се и се обърна към Волф:
— Точно така. Казах му, че ще се видим в четири, но ще оставя това малко жълто копеле да ме поизчака. Тъкмо ще се нахъса повече.
Волф се разсмя.
— Ти все още ли имаш намерение да го предизвикаш? Говорят, че бил добър играч!
Сергей вирна брадичка и впери замислен поглед в пространството.
— Да. Но Хен е нагъл млад глупак. Твърдоглавец! Дори още по-зле — когато е подложен на натиск, започва да действа, без да мисли. Също като всичките тези хан, него го е грижа повече да запази достойнството си, отколкото богатството. И тъкмо това ще го закопае, обещавам ви. Така че да, ще го предизвикам. Крайно време е някой да се прицели в младия Хен.
Сергей се наведе напред и погледна Лоте.
— Ами ти, Лоте? Идваш ли?
И отново думите му, начинът, по който се наведе към Лоте, бяха нарочно замислени с цел да разстроят другото момиче. Всички знаеха колко много си пада Лоте по хубавия млад скулптор. Това беше шега, която от време на време дори и тя вдяваше. Но това не намали пристъпите на ревност, които връхлитаха Катрин.
Както винаги преди да отговори, Лоте погледна към брат си и леко се изчерви.
— Е, трябваше, знаех си, обаче…
— Трябва — Сергей протегна ръка и покри дланта й със своята. — Настоявам. Ако не видиш Великия, няма да си го простиш никога.
Вместо нея отговори Волф:
— Щяхме да ходим по магазините… Но съм сигурен, че…
Волф погледна Лоте, усмихна й се насърчително и тя кимна. Волф все още хранеше надежди сестра му да се ожени за Новачек. Не че това засягаше връзката му с Катрин. Или поне не я засягаше съществено.
— Добре — Сергей се облегна назад и огледа приятелите си. — А после ви черпя всичките.
Банките в аудиторията бяха така претъпкани, че чак преливаха. Прислужници търчаха насам-натам по пътеките и се чудеха къде да настанят тълпата, която напираше. Явно съвсем се бяха шашардисали. Обикновено залата изглеждаше просторна и кънтяща, но днес приличаше на бръмчащ кошер.
Точно в три лампите угаснаха и залата замлъкна. На леко издигната платформа пред залата един-единствен прожектор освети катедра. Известно време на подиума не помръдваше нищо, после една фигура пристъпи напред от мрака. По банките се понесе изненадано мърморене. Беше Чу Та Юн, министърът на образованието. Той застана от едната страна на катедрата с леко наведена глава, скръстил ръце на корема си.
— Чун цу — започна със смирен глас. — Имам огромното удоволствие и високата чест да ви представя една от най-забележителните фигури на нашето време; човек, чиито отличителни белези са твърде многобройни, за да мога да ги изброя тук, и чиито постижения го поставят сред най-първите художници. Човек, който, когато бъдещите поколения съставят историята на нашата култура, ще бъде смятан за въплъщение и мерило за нашето изкуство. Чун цу, моля ви да приветствате с „добре дошъл“ в нашия колеж почитаемия Фан Лян-вей, придворен художник на негово най-ведро величество, Ли Шай Тун.
Щом министърът се върна обратно в мрака с наведена глава, в светлината на прожектора се появи Фан Лян-вей. Той облегна леко длани на ръба на катедрата, после слабо се поклони на публиката. Претъпканите редове също склониха глави в знак на почит към Великия — разнесе се тих шум от пристъпване от крак на крак.
— Чун цу — започна той със същия тон като на министъра, след това се усмихна и добави: — Приятели…
Сред банките избликна вълна на лек смях. Ледът се беше пропукал. Но лицето му веднага стана пак сериозно. Той вирна брадичка — жест екстравагантен и в същото време замислен. Гласът му изведнъж придоби непосредствен авторитетен тон:
— Дошъл съм тук днес, за да ви говоря за изкуство и в частност за изкуството на картината шаншуи — за което, както се самозалъгвам, поназнайвам нещичко.
Из залата отново се понесе вълна от смях, но както и преди, в смеха се долавяше най-дълбоко уважение. Там нямаше човек, който да не смята Фан Лян-вей за най-големия експерт по древния жанр шаншуи в цяло Чун Куо.
Великия огледа банките, сякаш търсеше приятели сред тълпата, и отново заговори:
— Както може би знаете, озаглавил съм днешната лекция „Спонтанност и добросъвестност“ и именно върху тези две крайни проявления на изразността желая да поразмишлявам, като взема за пример произведенията на двама велики творци, изявили таланта си в жанра шаншуи — Тун Чи-чан, художник от времето на династията Мин, и Чен Ро, художник от времето на Сон. Но преди да се обърна към тях и някои специфични примери за техни произведения, бих искал да се възползвам от тази възможност, за да ви напомня Шестте принципа на Хсие Хо, защото тъкмо към тях ще се връщаме отново и отново по време на тази лекция.
Фан Лян-вей млъкна и се огледа. Точно когато отново отвори уста и понечи да заговори, вратата отдясно рязко се разтвори. В залата влезе младеж, без да обръща внимание на приглушените възражения на разпоредителя. Разпоредителят го последва две-три крачки навътре в залата, после се отдръпна с наведена глава и извинително погледна към катедрата, преди да затвори вратата зад себе си. Междувременно младият подмина катедрата и се заизкачва по стълбите. Тъкмо беше преполовил стълбището, когато Великия се прокашля.
— Простете, млади майсторе… прекъснах ли нещо?
Младежът се извърна леко, погледна го, след това, без да каже и дума, продължи да се изкачва по стълбището и седна на горната площадка.
По съседните банки се разнесе смаяно мърморене. Чуха се дори и няколко високо прошепнати критики, но младежът като че ли не чуваше нищо. Седеше и се взираше в катедрата. Странната му напрегнатост го караше да изглежда мрачен, почти злонамерен.
— Настанихте ли се удобно? — в гласа на Великия се долавяше съвсем слаба следа от раздразнение.
Младежът едва забележимо кимна.
— Добре. Следователно, вероятно можем да продължим. Както вече казах… Хсие Хо в своето класическо произведение от V век „Ку Хуа-пин-лу“ е установил за всички времена Шестте принципа, по които можем да познаем великия художник. Когато говорим за това, трябва обаче да помним, че макар Хсие Хо да настоява, че в едно велико произведение на изкуството трябва да бъдат представени всичките шест, въпреки това те оформят един вид йерархия; Първият принцип — този за духовното съзвучие, за хармонията между духа и движението на живота — когато ни се струва, че сякаш една картина оживява чрез хармонизирането на жизнената сила, свързва ки на художника с ки на изобразявания предмет — оформя първия ред, Първото ниво, ако щете.
Играта на думи на Великия предизвика нова вълна от лек смях. Той побърза да продължи — гневът му от грубото прекъсване от страна на младежа за момент беше забравен:
— Като имаме това наум, виждаме как Вторият принцип, скелетът на рисунката с четка и неговата сила в пренасянето на ки, или жизнената енергия — израства от Първия и всъщност е зависим от него, както един министър е зависим от благоволението на своя танг. По същия начин Третият принцип — предаността, или верността на художественото представяне на предмета — зависи от горепосочените два. И така нататък…
Той се поколеба, после погледна право към младежа, седнал на върха на стълбището.
— Разбрахте ли ме, млади майсторе?
Младежът отново кимна.
— Добре. Тогава нека да не се бавим. Четвъртият от Шестте велики принципа е подобието в цветовете. Петият е подходящото подреждане на различните елементи в плана на картината. А Шестият, последният в нашата велика йерархия, е запазването на опита от миналото, като включваме в картината намеци за велики класически картини.
Фан Лян-вей се усмихна, огледа се, след това се дръпна встрани и се извърна леко, щом екранът зад него светна. На него се появи изображение на древна картина.
— Разбира се, съществува още едно качество, което Хсие Хо е изисквал от великия художник — качество, което, тъй като е присъщо на изкуството, се съдържа във всеки един от Шестте велики принципа: чин. Точността и добросъвестността на детайла.
Той посочи картината.
— Това, както вероятно се досещате, е „Сенчеста постройка сред потоци и планини“ на Тун Чи-чан, едно от великите произведения на изкуството от периода Мин. Този свитък…
Великия се извърна и погледна публиката си и изведнъж млъкна и зяпна: младежът беше станал и сега бавно слизаше по стълбите.
— Простете — обади се той натъртено; търпението му всеки миг щеше да се изчерпи, — но… длъжен ли съм да изтърпя да ме прекъснете още няколко пъти?
Младежът спря. На устните му играеше едва забележима усмивка.
— Не. Чух достатъчно.
— Чухте достатъчно… — за миг гняв разкриви лицето на Фан. После се овладя и се приближи до края на катедрата с лице срещу младежа. — Какво искате да кажете с това, че сте чули достатъчно?
Младежът невъзмутимо впери поглед във Фан Лян-вей — очевидно нито твърдият му тон, нито репутацията му му правеха някакво впечатление.
— Точно това, което казах. Чух достатъчно. Няма защо да чакам какво ще кажете по-нататък — вие вече го казахте.
Фан се разсмя смаяно.
— А-ха…
Младежът вдигна ръка и посочи към екрана зад гърба на Фан.
— Това, например, е пълен боклук.
Залата зяпна от изумление; след това по редовете се разнесе приглушено мърморене. Фан Лян-вей обаче се усмихваше.
— Боклук, така ли? Това е окончателното ви мнение, нали, ши…?
Младежът пренебрегна подканата да съобщи името си, както пренебрегна и смеха, който бликна от всички страни в залата.
— Да! — и той бавно пристъпи две крачки по-нататък. — То е мъртво. Всеки, който има две очи, ще го види. Но вие… — поклати глава. — Да наричаш тази безжизнена гадост там „едно от великите произведения на изкуството от времето на Мин“ е обида за интелигентността!
Фан настръхна, изпъчи рамене и се изсмя отсечено.
— Значи вие изучавате живопис, млади майсторе?
Младежът поклати глава.
— О, разбирам. Но тогава с какво точно се занимавате? Вие сте студент в колежа, както предполагам, нали?
Смехът се усили — вече беше по-груб, по-жесток. Спорът бе разгорещил студентите.
Младежът беше прекалил. Сега Великия щеше да го постави на място.
— Аз съм учен…
— Учен? А-ха, разбрах.
Този път вълната от смях беше огромна и се плисна от единия до другия край на огромната зала. Фан Лян-вей се усмихна и се огледа — предусещаше победата.
— Значи имате някаква представа от картини!
Младежът стоеше там. Смехът в залата го обливаше, а той го чакаше да утихне.
— Достатъчна, за да знам, че Тун Чи-чан е бил задъненият край на процес на бавен упадък на една някога жизнена форма на изкуството.
Великия кимна.
— Разбрах. А Чен Ро… Предполагам, че той е велик художник… според вашата преценка?
Смехът отново се разля, но този път по-напрегнат. Атмосферата се беше променила, беше наелектризирана от очакване. Миришеше на кръв.
Младежът сведе поглед. После неочаквано се разсмя.
— Знаете ли какъв е вашият проблем, Фан Лян-вей? — и погледна предизвикателно стареца. — Вие сте роб на конвенциите. На изкуството, което изобщо не е истинско изкуство, а само имитаторско занаятчийство!
При тези думи по редовете се разнесе приглушено неодобрително мърморене. Що се отнася до самия Фан, той продължаваше да се усмихва, но усмивката му беше напрегната маска, зад която вреше и кипеше.
— Но нека да отговоря на въпроса ви — продължи младежът. — Да, Чен Ро е велик художник. Той притежава лус — това безценно качество да можеш да създадеш нещо ей така, почти нехайно. Рисунката му с мастило на дракони…
— Стига! — ревна Фан и затрепери от негодувание. — Как смеете да ми изнасяте лекции за изкуство, невежа такъв! Как смеете да заставате срещу мене и да ме обиждате с тенденциозните си дрънканици!
Младежът изгледа дръзко Фан.
— Смея, защото съм прав! Защото разбирам, когато слушам, че ми говори глупак!
Залата беше потънала в мъртва тишина. Фан, застанал в края на катедрата, не помръдваше. Усмивката беше изчезнала от лицето му.
— Глупак? — попита той най-накрая с хладен глас. — А вие се мислите за по-добър, така ли?
Младежът се поколеба за миг. След това за всеобщо учудване кимна и без да откъсва очи от очите на Фан Лян-вей, заслиза надолу по стълбището.
Кафе „Бургундия“ беше пламнало от новината.
На една маса близо до парапета четиримата приятели бяха доближили глави и оживено разговаряха. Волф беше пропуснал лекцията, но Сергей беше ходил заедно с Лоте и бе видял как младежът се беше изкатерил на катедрата.
— Трябваше да го видиш! — очите на Сергей блеснаха. — Един такъв абсолютно невъзмутим и се качва там и застава зад катедрата, сякаш от самото начало е възнамерявал да говори!
Волф поклати глава.
— Ами Фан какво каза?
— Че какво да каже? Беше се шашнал толкова, че само стоеше там с увиснало чене и зяпаше като някой шаран. После стана червен като рак и започна да крещи на Шепърд да си сяда. А, странна работа. „Това е моя лекция!“ — само това си повтаряше, дъртакът му с дъртак. А пък Шепърд, един такъв наперен, се обръща и му вика: „Тогава бихте ли били така любезен да говорите смислено?“
Всички ревнаха от смях — всички освен Катрин, която наведе глава.
— Аз май съм го виждала — обади се тя. — Тук.
Сергей кимна.
— Няма как да не го забележиш. Голям самохвалко. Знаеш ли какво прави? — той се огледа, след това се облегна назад и вдигна чашата си. — Идва, когато е най-претъпкано, и си взема маса сам. Плаща и за петте места! И после си седи там и си пие кафето, залък не кусва, курдисал пред себе си джобен комсет. — Сергей презрително вирна нос и пресуши чашата си.
Волф се наведе напред.
— Ами какво стана после? Какво каза Фан?
Сергей се изкикоти.
— Ами да ви кажа, странно си беше. Шепърд сякаш го бе предизвикал. Знам ли. Предполагам, че вече беше въпрос на достойнство… Както и да е — вместо да повика разпоредителите да го изхвърлят, Фан го подкани да продължи.
— На бас, че това му е затворило устата!
— Не. И точно това е най-невероятното. Разбирате ли, Шепърд всъщност почна да ни чете лекция!
— Не! — Волф се изцъкли от изумление. Катрин впери поглед в чашата си.
— Да… дудна сума ти време. Един куп глупости за художника и обекта и за това, че имало два вида зрение. О, и сума ти дивотии на висок стил.
— Не дуднеше, Сергей. Говореше добре. Много добре. Сергей се разсмя, наведе се през масата и се усмихна на червенокосото момиче — негова любима вече почти от две години.
— Кой ти го каза? Лоте ли? — той отново се закиска. — Е, който и да ти го е казал, не е познал. Жалко, че го пропусна, Катрин. Шепърд правеше доста силно впечатление с дрънканиците си, но… — той сви рамене и вдигна длан с широко разперени пръсти. — Е, ами всъщност това си беше и нищо друго. Дрънканици.
Катрин го погледна — както винаги, беше успял да я сплаши с маниерите си. Вдигна чаша и я допря до бузата си — студеното червено вино хвърляше розови отблясъци по лицето й.
— Не са ми го казали. Бях там. В дъното на залата. Просто закъснях, това е.
— Значи знаеш, че говори глупости.
Тя се поколеба — чувстваше се неловко. Не обичаше да му възразява, ала този път той не беше прав.
— Не… не съм съгласна.
Той се разсмя.
— Не си съгласна ли?!
Искаше й се да спрат дотук, но той настоя.
— И защо така?
Тя си пое дъх.
— Ами искам да кажа, че той беше прав. Наистина във всичко това има нещо много повече от онова, което разправя Фан Лян-вей. Шестте принципа… те задушават изкуството! Защото то не е само въпрос на избор и интерпретация! Както каза Шепърд, има и други фактори — неща, които са невидими.
Сергей изсумтя.
Тя потръпна раздразнено.
— Знаех си, че точно така ще реагираш. И ти си същият като Фан Лян-вей: щом не си съгласен, пускаш презрителната усмивчица. А и двамата… ами и двамата виждате само материалната страна на изкуството, неговата структура и пластични елементи, ала не виждате…
Сергей беше започнал да клати глава — на устните му се бе изписала търпелива, снизходителна усмивка. Сега обаче я прекъсна:
— Че какво друго има? Има само светлина и сянка, текстура и цвят. Това можеш да положиш на едно платно. То е двуизмерно. А пък онова за невидимите неща, то е… — той махна леко с ръка.
Тя разтърси глава — наистина му се беше ядосала.
— Не! Ти говориш за велик дизайн, но не и за велико изкуство! Шепърд беше прав. Онази картина например — на Тун Чи-чан — тя си беше боклук!
Сергей изсумтя отново.
— Така казваш ти. Но всъщност това няма нищо общо с изкуството, нали? — той се усмихна и се облегна назад. — Падаш си по онзи тип, нали така?
Тя тресна чашата си о масата. Виното плисна и се разля по тъмнозелената покривка.
— Сега ти говориш глупости!
Той поклати глава.
— Моят приятел Амандсун ми каза, че той дори въобще не учел в нашия факултет. Той наистина се занимава с някакви науки. Техник.
Произнесе последната дума, като подчертаваше всяка сричка и й придаваше отчетливо презрително значение.
Катрин го изгледа гневно, после извърна лице към клетката и пъстрите й обитатели. На един от високите пръти голяма златна птица изпърха с криле, сякаш се готвеше да полети. Дългите копринени пера под крилете й бяха черни като нощ. Тя отвори човка и отново клекна на пръта, без да издаде и звук.
Сергей задържа поглед върху момичето — очите му бяха полупритворени. След това продължи, предусещайки победата:
— Да, ловя бас, че нашата скъпа Катрин не би имала нищо против той да се побъзика и с нейните неща, които не се виждат…
Това преля чашата. Тя се обърна, грабна своята и лисна виното в лицето му. Той изруга и се надигна, търкайки очи, но Волф се наведе и го стисна за рамото.
— Прекали, Сергей. Просто прекали… — обади се той и погледна към Катрин.
Катрин остана на мястото си още секунда — отметнала глава, яростна, горда; лицето й пламтеше от гняв. После извади пет монети от портмонето си и ги хвърли на масата.
— За сметката!
И след това си тръгна. Вървеше по главната пътека между масите, без да обръща внимание на главите, които се извръщаха след нея.
Сергей бършеше очите си с покривката.
— Пари! Пари, мамицата му!
— Изпроси си го — обади се Лоте, докато следваше с поглед приятелката си. Гледаше замислено — нещо необичайно за нея. — Ти винаги трябва да прехвърлиш границата, нали?
Сергей я изгледа ядосано, после омекна. Бретонът му се беше слепил от виното, по яката му имаше петна. След миг се разсмя.
— Но аз бях прав, нали? Уцелих. Право в десетката.
Волф се разсмя и погледна сестра си.
— Да… — усмихна се той и видя срещу себе си отражението на своята усмивка. — Никога не съм я виждал толкова бясна. Ама всъщност кой е този Шепърд?
Сергей сви рамене.
— Май никой не знае. Не е от някоя известна фамилия. И няма приятели, това го знам със сигурност.
— Някое парвеню, а? — Лоте се наведе, събра монетите и ги подреди в спретнато стълбче.
— Предполагам — Сергей прокара пръст по ръба на чашата си, след това го облиза. — Хммм… Ще е интересно да разберем, не мислите ли? Да се опитаме да изровим нещо за него.
Волф се разсмя.
— Да изровим? Това ми хареса. Мислиш ли, че…?
Сергей набърчи нос, после поклати глава.
— Не. Твърде едър е, за да идва от Глината. Ония си личат от десет ли разстояние. Не. Бих казал Средните нива.
Лоте се усмихна.
— Е, откъдето и да идва, според мене не му липсва нахалство.
Сергей се замисли, след това недоволно се съгласи.
— Да. Прави впечатление — по един такъв недодялан, необработен начин. Ала няма никакви маниери! Искам да кажа, горкичкият Фан направо в чудо се видя. Можете да бъдете сигурни, че той няма да се успокои, докато не намери начин да си оправи сметките с нашето приятелче.
Волф кимна.
— Това им е проблемът на тия от по-долните нива — той се загледа в ръцете на сестра си, които си играеха с монетите. — Нямат никакво чувство за това, кое е правилно, кое — не. Никакво чувство за ли. За уместност.
— Или за изкуство — добави Сергей.
— Не, не… — и смехът им се разнесе над масите.
Бен отново се скри в сенките и продължи да наблюдава. Двамата старци бяха коленичили пред импровизирания олтар. Листчетата дарове и купата с храна бяха поставени пред тях. Започнаха да се кланят едновременно, мърморейки молитва за духовете на починалите. После единият се изправи и отстъпи крачка назад, като държеше главата си наведена, а другият извади от вътрешния джоб на сакото си метличка и като повдигаше купичките подред, започна да мете пред плочиците.
Двамата мъже бяха на не повече от десет-петнайсет крачки от Бен и все пак като че ли ги отделяше огромна пропаст — бездна от разбиране. Забеляза банкнотите, които бяха поднесли на мъртвите, пластмасовите „върбови“ клонки, които висяха от кокчетата на главите им, и се намръщи — не разбираше.
Когато си отидоха, той се приближи и заоглежда стената и даровете. Беше проста квадратна стена, препречваща една от многото задънени улички, пресичащи Главната — и все пак преобразена. Там, където човек не очакваше да намери нещо, се натъкваше на стотици малки плочици, изписани с имената и датите на раждане и смърт на починалите. Прочете няколко, след това се наведе и вдигна една хартиена банкнота. Беше красиво направена, както и всички останали дарове, но не беше истинска. Тези дарове бяха за мъртвите.
През последния час просто се разхождаше тук, из най-долните нива на Оксфорд, и се опитваше да разбере случилото се в лекционната зала. Носеше се из коридорите като призрак — без цел и посока.
Или поне така си мислеше.
Смехът им изобщо не го беше засегнал. Беше празен, безсмислен звук — рев, с който изпълваха вътрешната си пустота. Не, но именно тази празнота — напрегнатостта, която беше видял зад погледите на всички, докато говореше — тя го тревожеше. Сякаш говореше на мъртъвци. На орди от гладни призраци, лишени, както вярваха хан, от корени, които да ги привържат към този свят — живи потомци, които да задоволяват твърде човешките им нужди. Бяха изгубени и изглеждаха изгубени. Дори и водачът им, Великия. Той — повече от всички.
Тези мисли го изпълваха и помрачаваха настроението му. И после — да се натъкне точно на това…
Бен чу някакъв шум зад гърба си и се обърна, но беше само един старец. Две гърнета висяха от кобилицата на раменете му — едното уравновесяваше другото. Щом се приближи, забеляза Бен и спря. Старото му лице се набърчи — сякаш се чудеше какво ли прави тук това момче.
Бен се изправи.
— Простете, не исках да ви стряскам. Просто гледах… — усмихна се. — Да не би да сте продавач на ча?
— Ча ли? — старецът озадачено се вторачи в Бен, след това погледна едното от гърнетата и се изкиска. — Не, господарю. Грешите. Това… — той отново се изкиска и се видяха счупените му зъби. — Това тук не е ча, господарю. Това е пепел.
— Пепел?
Старецът се ухили.
— Разбира се. Аз съм лу нан джен на този район.
Пещарят!. Разбира се! Значи пепелта… Бен се разсмя изненадано.
— Ами това? — той посочи светилището, хартиените дарове, купичката с храна.
Старецът нервно се разсмя.
— Странен сте, господарю. Не знаете ли какъв ден сме днес? Днес е Сао му, празникът на мъртвите.
Очите на Бен се разшириха. Естествено! Петнайсетият ден от третия месец по стария календар. Чин мин, празникът на светлината и чистотата, когато се метат гробовете и се поднасят дарове на мъртвите.
— Простете — намеси се бързо той. — Аз съм студент. Ученето… бяха доста зает напоследък.
— А, студент… — старецът се поклони уважително. Кобилицата на врата му се залюля нагоре-надолу. После вдигна поглед — старите му очи блещукаха. — Боя се, че не мога да ви предложа от тази пепел, господарю, но чайникът с ча ври на печката и ако ме почетете с присъствието си…
Бен се поколеба, след това върна поклона на стареца.
— За мене ще е чест, лу нан джен.
Старецът му се усмихна радостно и закима с глава, после тръгна към една врата в дъното на коридора. Бен го последва. Заоглежда мъничката стаичка, а старецът остави гърнетата на пода и се освободи от кобилицата.
— Длъжен съм да ви се извиня, че заварвате дома ми така, господарю. Малцина ме посещават. Малцина живи — разбирате ли ме?
Бен кимна. В другия край на стаята имаше още една врата с табела, на която на мандарин пишеше „Вход забранен“. До нея на стената се виждаше тясна лавица с мижава дузина книги-записи — от онези, които се задействат чрез докосване. Освен нея тук имаше само легло, малка табуретка, ниска масичка с чайник и една-единствена купичка. Гледаше как старецът налива ча, а след това му подава купичката.
— Ще пийнете с мене, надявам се? — срещна той погледа на дядото.
— Аз… — старецът се поколеба, после леко се поклони. Личеше си, че не е очаквал подобна любезност.
Бен отпи от ча и предложи купичката на стареца. Отново се поколеба, но след това, насърчен от топлата усмивка на Бен, пое купичката и шумно отпи глътка.
— Сигурно е странен животът ви, лу нан джен.
Пещарят се разсмя и се огледа, сякаш подобна мисъл за първи път му идваше наум.
— Не по-странен от този на всеки човек.
— Може би. Но що за живот е?
Старецът приседна, после се наведе напред с купичката в ръка.
— Искате ли да поработите на моето място?
Бен се разсмя.
— Не, имам си достатъчно работа, лао джен. Но вашата работа… тя ме привлича.
Старецът леко присви очи.
— Работата ми или онова, с което работя?
— Толкова лесно ли разделяте двете неща?
Пещарят сведе поглед. На устните му заигра странна усмивка. След това пак вдигна глава и подаде купичката на Бен.
— Като че ли знаете доста, млади господарю. Какво изучавате?
— Живота — отговори Бен. — Или поне така казва баща ми.
Старецът задържа поглед върху него — сериозността, изписана на лицето на младежа, го беше впечатлила.
— Самотен живот е това, млади господарю! — той се изкиска и потърка леко брадясалата си буза. — О… много хора виждам, но малцина от тях са склонни да приказват.
— Винаги ли сте бил сам?
— Винаги? — старецът подсмръкна. Тъмните му очи изведнъж загледаха напрегнато. — „Винаги“ е много време, господарю, всеки от клиентите ми би ви го казал, стига да можеше. Но как да ви кажа… Не, имал съм жени — една-две, когато бях по-млад. Господарю, в това отношение и аз съм същият като другите мъже. Възрастта не намалява мерака, а едно добро чукане си е добро чукане, нали?
Бен не каза нищо и старецът сви рамене.
— Както и да е… Имаше една-две. Но не се задържаха много. Не и след като разбраха какво става в другата стая.
Бен се извърна, погледна към вратата и вдигна вежди.
— Искате ли да погледнете?
— Ще ми позволите ли?
Остави купичката и последва стареца, без да знае какво ще види там. Пещ? Стая, пълна с черепи? Пресни трупове, отчасти разчленени? Или нещо още по-зловещо? Усети как го побиват тръпки на очакване. Но онова, което се изпречи пред очите му, беше съвсем неочаквано за него.
Приближи се, после се разсмя развеселен.
— Но това е… красиво!
— Красиво?! — старецът се приближи и застана до него. Опитваше се да види това така, както го виждаше Бен — с нови очи.
— Да… — Бен докосна едната от малките фигурки. След това дръпна пръста си и го близна. Вкусът беше странен и все пак познат. — Какво сте използвали?
Старецът посочи встрани. Там, на една малка масичка, бяха наредени неговите чинийки и гърненца с бои, а до гърненцата имаше гърне като онези, които носеше, когато срещна Бен. Гърне, пълно с пепел.
— Разбрах — кимна Бен. — И смесвате пепелта с бои? Старецът кимна на свой ред.
Бен погледна стенописа. Почти покриваше стената — бяха останали само няколко празни места тук-там по ръбовете и в горния ляв край на картината, където композицията не беше довършена. Бен гледаше ли, гледаше… после изведнъж се сети какво беше казал старецът.
— Откога, казахте, сте започнали да го рисувате?
Старецът приклекна и заразглежда нещо в долния край на картината.
— Не съм го започнал аз.
— Но… — Бен се извърна леко и забеляза по лицето на стареца неща, които беше пропуснал да отбележи досега. — Искам да кажа, като казахте това за жените, когато сте били млад… Имаше ли го тогава?
— Това ли? — старецът се разсмя. — Не, нямаше го. Или поне не беше цялото. Имаше една съвсем малка част. Ето това тук… — той очерта мъничка част от композицията в долния край на стената, в средата.
— Да. Разбира се — сега Бен забеляза. Фигурите там бяха много по-груби от другите. Когато вече му бяха обърнали внимание, забелязваше как композицията се е разраствала от центъра настрани. Пещарят се беше учил на своето изкуство бавно, търпеливо, добавяйки година след година, увеличавайки умението си. Докато най-накрая…
Бен отстъпи назад и за първи път огледа цялата композиция.
Това беше танцът на смъртта. В далечния ляв край една гигантска фигура — огромна в сравнение с другите, много по-дребни — водеше хорото. Беше висока, мършава фигура с кожа, бледа като стъкло, с тяло като на недохранен боец — голите ръце — със стегнати мускули, дългите крака — изпънати като на бегач. Тялото беше извърнато наляво — на запад и към мрака отвъд — но приличната на конска бръсната глава бе завъртяна неестествено назад върху дългата шия, втренчена безстрастно в голата тълпа зад гърба, която ръка за ръка се нижеше по пътя сред дърветата.
В дългите си кльощави ръце Смъртта държеше флейта — тръстиката беше прилепнала към лишената от устни уста. От другия край на флейтата излиташе ято мънички птички, черни като гарвани, ала свирепи; кръглите им очички бяха като млечнобели мъниста. Те връхлитаха върху тълпата и кълвяха очи и крайници.
Дърветата бяха отдясно. Върби, ясени, кленове. Под тях вляво, в средата на стенописа, между камъните течеше поток, повлякъл жълтата пръст на Северен Китай. Това бяха Жълтите извори, под които, както разправят, била Долината на мъртвите, ти ю, „земният затвор“. Забеляза как неколцина в тълпата — и хан, и хун мао — гледаха към златния разлив отчаяни, без да виждат нищо от сияйната му красота.
Това беше сцена на мъчение, но имаше място и за съчувствие. Под едно от дърветата двете фигури, които беше забелязал отначало, се прегръщаха за последен път, преди да се заловят на хорото. Бяха майка и дете — майката надвиваше страха си, за да утеши разплаканата си дъщеря. А по-нататък, под най-голямата върба, двама влюбени за последен път бяха притиснали лица в последна, отчаяна целувка, преди да се разделят завинаги.
Гледаше и гледаше, изпиваше картината с очи. После кимна — беше разпознал стила. Беше шаншуи — „планини и реки“. Но това тук нямаше нищо общо с безжизненото съвършенство в картините на Тун Чи-чан. Тези планини бяха живи, в движение, водата кипеше, разпенена от падащите отгоре камъни.
Това беше картина на всичко последно. На смъртта не на един-единствен човек, а на цял един свят. На самото Чун Куо.
Отстъпи назад. Трепереше. Отдавна нищо не го бе разтърсвало толкова дълбоко. Пещарят не беше велик художник — поне не в техническо отношение — и все пак умението му да вижда надалече не само компенсираше липсата на техника. Тази картина беше истинска. В нея имаше ки — жизненост. Имаше я в изобилие.
— Разбирам защо са ви напуснали, лу нан джен. Сънували ли сте това?
Старецът се извърна и погледна към Бен. Изведнъж нещо в него се беше променило. Нямаше как да го сбъркаш с прост продавач на ча.
— Значи разбирате?
Бен го погледна в очите.
— Кога сте го сънували?
— Когато бях десетгодишен. Животът ми… — той сви рамене и се извърна. — Май след този сън вече не можех да стана друго освен лу нан джен. Нямаше друго училище за мене.
— Да… — Бен се обърна и погледна картината отново. Благоговееше пред простата й сила. — Всичко това… вашата работа… Сигурно сте много зает.
— Зает? — старецът се разсмя. — Няма по-зает човек в седемте Града от пещаря, освен акушерката. Казват, че по осемстотин милиона умирали всяка година. И все повече ще умират. В земята няма място за толкова народ. И затова идват в моите пещи — той се разсмя; лицето му изведнъж придоби странен замислен израз. — Това притеснява ли ви, млади господарю?
— Не — честно отговори Бен, ала това му напомни за баща му. Колко още време оставаше до мига, когато Хал щеше да е мъртъв — жив само в спомена? И все пак той поне щеше да легне в земята. Бен се намръщи. — Имате забележителен поглед, лу нан джен. И все пак, когато говорите, всичко изглежда толкова… толкова прозаично. Толкова безсмислено.
— От нищото идват. В нищото се завръщат.
— В това ли вярвате?
Старецът сви рамене. Очите му се втренчиха в мрака в левия край на стенописа, отвъд фигурата на Смъртта.
— Да вярвам в нищото — това вяра ли е? Ако е така — да, вярвам.
Бен се усмихна. В този старец имаше повече разум, повече мъдрост, отколкото в хиляда Фан Лян-вей. А той самият? В какво вярваше? В нищото? Мракът само мрак ли беше? Или там вътре в него имаше нещо? Също както зад светлината имаше някаква сила. Нямаше ли сила и зад мрака? Може би дори беше същата сила?
Старецът въздъхна.
— Простете ми, млади господарю, но трябва да ви оставя. Трябва да се погрижа за пещите. Но моля ви, ако искате да поостанете тук…
Бен наведе глава.
— Благодаря ви, лу нан джен. За мене е чест, че ми показахте творението си. Не всеки ден се натъквам на нещо толкова истинско.
Пещарят се поклони и пак погледна Бен в очите.
— Радвам се, че дойдохте, млади господарю. Не всеки ден срещам някого, който да разбира тези неща. Сънят ни използва — не е ли така?
Бен кимна, трогнат от смиреността на стареца. Да създадеш това и все пак да знаеш колко много общо имаш самият ти с творението. Това беше истинското познание.
Поклони се отново и се отправи към вратата. След това изведнъж спря.
— Едно последно нещо — обърна се той. — Вярвате ли в призраци?
Пещарят се разсмя и се огледа.
— Призраци ли? Че има ли тук нещо друго освен призраци?
— Катрин? Вътре ли си?
Тя затвори очи и опря чело о гладката, хладна повърхност на вратата — искаше да си отиде и да я остави на мира, но гласът му отново прокънтя — по-силен и по-настоятелен:
— Катрин? Там си, нали? Пусни ме да вляза!
— Върви си — в гласа й се долавяше умора. — Имаш среща с младия Хен, нали? Защо просто не отидеш на срещата и не ме оставиш на мира?
— Пусни ме! — настоя той. — Хайде де! Трябва да поговорим.
Въздъхна, отстъпи назад и докосна ключалката. Вратата веднага се плъзна настрани.
Сергей се беше преоблякъл. Облякъл бе дрехите си за хазарт — тъмни коприни, които му придаваха твърдо, почти злокобно излъчване. Никога не й бяха харесвали — най-малкото пък сега, когато му беше сърдита.
— Още ли се цупиш? — попита я той и влезе в стаята.
Тя беше метнала върху статива чаршаф, за да скрие онова, над което работеше в момента, но той отиде право при него и отметна покривалото.
— Това тук ли е причината за всички проблеми?
Тя нервно докосна ключалката. Вратата се затвори и тя се обърна.
— Какво искаш?
Той се разсмя и се приближи до нея.
— Така ли ме посрещаш?
Опита се да я прегърне, но тя го отблъсна.
— Много бързо забравяш — подхвърли му тя и метна чаршафа обратно върху статива.
— Пошегувах се… — подхвана той, но тя ядно се нахвърли върху му.
— Ти си хлапе! Случайно да го знаеш?!
Той сви рамене.
— Тъкмо това си мислех, че харесваш в мене. Освен това на тебе не са ти плиснали вино в лицето. Заболя ме.
— Много добре.
Тя се извърна, но той я улови за рамото и я дръпна.
— Пусни ме! — каза тя студено, вторачила поглед в ръката му.
— Не и преди да се извиниш.
Тя смаяно се разсмя.
— Аз?! Да се извиня? След онова, което каза? Ще отидеш да гниеш в ада, преди да съм ти се извинила!
Той затегна хватката си. Тя извика и се изтръгна.
— Копеле… Нямаш право…
— Нямам право ли? — той се приближи и заплашително се надвеси над нея. — След онова, което бяхме един за друг през последните две години, имаш наглостта да ми разправяш, че нямам право? — гласът му беше твърд; никога не го бе чувала да говори така. Изведнъж се уплаши от тази му страна.
Винаги ли го беше имало това у него — под повърхността на чара? Да. Винаги го бе знаела. Може би тъкмо това я бе привлякло към него. Но вече й беше омръзнало. Омръзнало й беше това безмозъчно господарско чувство. Нека се пропие до смърт, нека се хване с курви, нека си проиграе всичките пари — тя вече нямаше да го търпи.
— Просто си върви, Сергей. Сега, преди окончателно да си заприличал на глупак.
Забеляза как очите му се разшириха от гняв и разбра, че е казала не каквото трябва. Той замахна, стисна грубо шията й и я дръпна към себе си.
— Глупак, а?!
Въпреки страха й хрумна, че тонът му странно прилича на този на Фан Лян-вей, когато говореше на Шепърд. После започна да се бори, за да се измъкне — удряше го по раменете, по гърба, докато той насила вдигна брадичката й и притисна устни към нейните. Едва тогава я пусна и я отблъсна от себе си, сякаш тя вече не му беше нужна.
— А сега вече ще отида на среща с Хен.
Тя потръпна и несъзнателно избърса уста.
— Копеле… — отрони. — Нагло, противно копеле… Сълзите й напираха; изведнъж болка и обида изместиха гнева. Как смееше той да постъпва с нея по този начин? Да се държи така, сякаш тя му е играчка?
Но той само поклати глава.
— Време е да пораснеш, Катрин. В името на всички богове, трябва вече да пораснеш!
— Аз…?! — но негодуванието й вече беше безполезно. Той й беше обърнал гръб. Фрасна с юмрук ключалката и се измъкна през вратата — едва я изчака да се поотвори. И вече го нямаше.
Тя остана на място, втренчена в отворената врата. Вътре в нея бушуваха страх, болка и гняв. После автоматичната ключалка се включи и вратата се затвори. Тя се обърна и тръгна към кухнята. Извади бутилката прасковена ракия и си наля голяма чаша. Ръцете й трепереха. После стисна чашата с две ръце и отпи голяма, продължителна глътка. Затвори очи. Тъмната течност опари гърлото й.
Потръпна. Копеле с копеле! Как смееше?!
Върна се в другата стая, остави чашата на пода, отметна покривалото от статива и се загледа в картината. Трябваше да бъде двоен портрет — тя и Сергей. Смяташе да му го подари след две седмици — за втората годишнина от запознанството им. Но сега…
Погледна картината — вече я виждаше с нови очи. Беше пълен боклук. Безжизнен боклук. Лоша като пейзаж на Тун Чи-чан. Натисна бутона за изтриване, отстъпи назад и загледа как лицата избледняват и шареният, набразден с линии екран се превръща в гладък девствено бял копринен четириъгълник.
Известно време не усещаше нищо, после коленичи, вдигна чашата си, допря я до бузата си, след което я поднесе към устните си и отпи.
Вдигна очи — изведнъж беше решила. Майната му! Ако той я смяташе за такава — ако възнамеряваше да се отнася с нея така — то тогава тя нямаше да го търпи. Край. Дотук.
Преглътна и усети в гърлото си измамната топлина. Сълзите заплашваха да потекат всеки миг, въпреки че беше твърдо решила да не се разплаква. Подсмръкна и вдигна чашата си в наздравица към мълчаливата врата.
Върви на майната си, Сергей Новачек! Да гниеш в ада дано!
Сергей беше застанал на горната стълбищна площадка и оглеждаше огромната, мижаво осветена игрална зала на „Нефритовия божур“. Лампите над масите осветяваха играещите, а в дъното барът пресичаше залата отляво надясно, осветен отзад, извит като полумесец. Залата беше препълнена. Хората се тълпяха около няколко маси, той чуваше възбуденото им мърморене.
Във въздуха витаеше сладък, почти пиперлив аромат като канела, смесена със сливи и жасмин, странно женствен, ала твърде силен, за да бъде приятен. Беше техният мирис — на синовете на Низшите фамилии и приятелите им. Отличителният белег на елита на хан — като феромонна окраска. Сергей се усмихна. На теория „Нефритовия божур“ беше смесен клуб и членството се определяше не от расата, а от препоръки и избор, но на практика единствените хун мао тук бяха гости като самия него.
Ян куей цу — така наричаха такива като него. „Океански дяволи“. Варвари.
Дори и портиерът хан на вратата го беше погледнал надуто. Виждаше презрението под повърхностната маска на учтивост. Беше го чул как, след като го подмина, се обърна и измърмори нещо на своя език на другия портиер. После ги чу да се смеят — знаеше, че се смеят на него.
Е, тази вечер щеше да изтрие някоя и друга усмивка от някое и друго лице. Ами Хен? Усмивката му се разшири. Да, Хен известно време няма да може да се усмихва — той щеше да се погрижи за това.
Слезе по покритото с плюшен килим стълбище, подмина огромната драконова глава в долния му край и тръгна към бара.
Гледаха го с неприкрита враждебност.
Хен Чан-йе беше там, където му беше казал, че ще го намери — на една маса в дъното вляво, близо до бара. Голяма шестоъгълна маса, покрита с яркочервена коприна. По ръба й минаваше бордюр с изображения на ву фу, петимата богове на късмета — мънички зелени силуети.
Усмихна се и се поклони.
— Хен Чан-йе… Получили сте съобщението ми, надявам се.
Хен Чан-йе беше седнал на отсрещната страна на масата. Пред него имаше чаша и бутилка вино. От двете му страни седяха негови приятели — всичко четирима — млади хан на по двайсет-двайсет и една години със свежи лица. Дългият им маникюр и сложно избродираните коприни им бяха като визитни картички. Гледаха Сергей студено, сякаш гледаха непознат. Хен се наведе напред. На устните му заигра усмивка.
— Добре дошли, ши Новачек. Получих съобщението ви. Въпреки това се чудех дали тази вечер ще се появите — за миг усмивката му се разшири, сякаш за да подчертае шегата. — Но така или иначе вие сте тук, нали? Така че… седнете, моля. Ще помоля келнера да ви донесе питие.
— Само вино — отговори той на негласния въпрос, седна и се усмихна на останалите за поздрав; вътрешно ги презираше.
Усмихна се, извади копринената кесия от джоба на сакото си и я хвърли на масата. Тя тупна право пред Хен Чан-йе. Направи го нарочно — не толкова за да го обиди, колкото за да демонстрира недодяланост. В кръговете, в които се движеше Хен, не беше необходимо да доказваш, че разполагаш със средства, преди да започнеш играта. Предполагаше се, че щом си седнал на игрална маса, значи можеш да си платиш дълговете. Така беше между чун цу. Само хсияо джен — малките хора — действаха така, както постъпваше сега Сергей.
Забеляза как Хен и приятелите му се спогледаха и се усмихна вътрешно. Арогантността им, вътрешното им убеждение, че го превъзхождат — това бяха слабости. И колкото повече подхранваше тази тяхна арогантност, толкова по-слаби щяха да стават. А колкото по-слаби бяха те, толкова по-силен щеше да е той.
— Какво е това? — Хен попипа връвчицата на кесията, сякаш беше нещо мръсно.
— Залогът ми — Сергей леко се наведе напред, като че ли притеснен. — Погледнете, вижте. Според мене ще е достатъчно.
Хен се разсмя и поклати глава.
— Наистина, ши Новачек. Ние тук не правим така.
Сергей вдигна вежди, все едно беше озадачен.
— Значи не искате да играем? Но аз си мислех…
Хен се усмихваше напрегнато. Говореше английски отсечено, пресилено любезно.
— Не исках да кажа това — той вдигна с два пръста кесията и я хвърли обратно през масата. — Нямаше да сте тук, ако… ако се съмнявах в способността ви да си платите.
Сергей се усмихна.
— Простете — огледа се, после прибра кесията в джоба си. — Не исках да ви обидя.
— Разбира се — отвърна усмихнато Хен, ала по начина, по който се спогледа с приятелите си, пролича какво всъщност си мислеше. — Разбирам, ши Новачек. Възпитани сме различно. Но играта…
Сергей леко кимна, сякаш признаваше мъдростта на казаното.
— Играта си е игра. Една и съща и за хан, и за хун мао.
Хен едва-едва кимна.
— Така е. Е… ще играем ли?
— Само аз и вие ли, Хен Чан-йе? Или и чун цу ще се присъединят към нас?
Хен погледна хората около себе си подканващо.
— Чан Вен-фу? Цан И? Ще играете ли?
Двама от четиримата хан кимнаха, другите двама — сякаш по условен знак — се изправиха и оставиха четиримата да се подредят около масата.
— Вие сте Запад, ши Новачек, аз — Изток. Моите приятели ще бъдат Север и Юг.
Сергей се облегна назад и пое чашата вино от сервитьора, който беше изникнал до него.
— Чудесно. Имате ли нови карти?
Хен вдигна брадичка, сякаш даваше сигнал на келнера. Миг по-късно мъжът се върна със запечатан пакет и го подаде на Сергей. Той го взе, претегли го на ръка и го остави на масата.
— Донесете друг.
Хен се усмихна напрегнато.
— Нещо не е наред ли, ши Новачек?
— Съвсем не, Хен Чан-йе. Моля ви, изтърпете ме. Това ми е слабост… суеверие — той изрече последната дума тихо, сякаш засрамен, и забеляза как трепнаха очите на Хен; как стрелна с поглед Север и Юг, като че ли да наблегне върху това на приятелите си.
— Много суеверия ли имате, ши Новачек?
— Не са много. Но това… — той сви рамене, обърна се, взе новия пакет от келнера и го остави до другия. След това за изненада на Хен хвана първия и счупи печата.
— Но аз си мислех, че…
Сергей сведе поглед, пренебрегвайки забележката му, и разстла огромните карти пред себе си като ветрило. В пакета Чу, „Държава“, имаше сто и шейсет карти, подредени в девет нива или групи. Начело на всичко беше императорът, седнал на трон, облечен в златни одежди. Под него бяха неговите седем министри — с побелели бради и прости дрехи, сякаш за да му контрастират. Третото ниво бяха главите на фамилии — двайсет и девет карти, богато украсени, всяка една — съвсем различна от другите. Следващото ниво надолу включваше четиримата генерали, съвсем еднакви на пръв поглед — и все пак твърдите хун мао лица на старците се различаваха значително. След тях идваха четирите съпруги на императора според ранга им в домакинството, а под тях, на шесто ниво — двете наложници; оскъдното им облекло ги правеше най-привлекателни сред картите. След това бяха осмината синове — приликата със съответните им майки си личеше в чертите на лицата и беше хитро подчертана чрез цветове и украшения. После, на осмото ниво на тази сложна йерархия, идваха осемдесет и един чиновници, подредени в девет нива по девет — огромните им емблеми чи лин бяха пришити към гърдите на бледосините им одежди. И най-накрая, на девето ниво — последно в огромния, разнообразен ред на Държавата — бяха двайсет и четиримата глави на компании. Символите на фирмите им — едни — отдавна забравени, други — днес също толкова познати, колкото и по времето, когато играта е била играна за първи път преди сто и двайсет години — бяха изрисувани върху свитъците с копия на Едикта, които всеки от тях държеше.
Обърна една от картите и внимателно огледа гърба й за някакви специални белези, след това я сравни с друга. Гърбовете на картите бяха в ярко, копринено червено, а в центъра им бяха изрисувани три концентрични кръга — три пръстена от дракони: двайсет и девет черни дракона във външния кръг, седем по-големи — в средния и в самия център един-единствен златен дракон, по-голям от всички. Огромните му челюсти бяха захапали опашката му.
Сергей се усмихна и вдигна поглед.
— Прекрасни карти, Хен Чан-йе. Лицата им… изглеждат така, сякаш са извадени от живота!
Хен се усмихна.
— Така и си е било, приятелю. Това са копия на най-първата колода Чу, нарисувана от ръката на Тун Мен-тяо.
Сергей погледна картите с ново уважение. Значи това бяха малки портрети на истински хора, изпълнявали тези роли. Мъже и жени, които великият художник и сатирик Тун Мен-тяо беше познавал в живота. Усмихна се. Това придаваше на играта допълнителна острота.
— Да започваме ли? — попита Хен. — Ако разбъркате картите, ние ще цепим, за да видим кой ще раздава.
През първите няколко часа той се опитваше да поддържа нещата горе-долу в равновесие, като отдаваше победите си на късмета, а пораженията — на собствената си глупост. Ала през цялото време зорко следеше играта им — беше видял как другите двама играят така, че да печели Хен, макар и привидно да го извъртаха, за да изглежда все едно ги е грижа само за собствения им интерес. Беше хитро, ала прозрачно и сега той виждаше как това би измамило другиго, но самият той не беше кой да е. Беше отличен играч на Чу. Беше се усъвършенствал още от дете — надиграваше баща си и чичовците си и така си печелеше джобните пари.
В последната игра бе изтеглил императора и въпреки че му се беше паднала силна ръка, продължи така, че загубата му да е сигурна: вместо да затвърди позицията си, натика в ръцете на Хен три карти с министри. Бунтът на Хен успя и в резултат на това Сергей изгуби хиляда юана. Беше забелязал как блеснаха очите на Хен, щом прибра печалбата, и разбра, че моментът беше назрял. Хен бе спечелил последните две игри. Сигурно вече си мислеше, че върви към победа. Какво по-добро време тогава за увеличаване на залозите?
Сергей сведе поглед и се престори, че не забелязва как Хен поглежда Цан И отляво — знаеше какво ще стане.
— Простете, чун цу — започна ханът, изправи се на крака и се поклони първо на приятелите си, а после — и едва-едва на Сергей. — Но трябва да тръгвам. Баща ми…
— Разбира се — обади се Хен мазно, преди Сергей да успее да възрази. — Разбираме, нали, ши Новачек?
Така е, помисли си той и се усмихна вътрешно. Друг мъж от кръга на Хен седна на мястото на Цан.
— Ще откупя Цан — обади се ханът и за миг засече погледа на Сергей. После се обърна към Хен и продължи: — Но виж, Чан-йе, защо да не направим играта по… вълнуваща?
Хен се разсмя — престори се, че не разбира приятеля си.
— Как така, И Шан-чи? Последната игра не беше ли вълнуваща за тебе?
И Шан-чи леко наклони глава.
— Прости ми, но не това исках да кажа. Самата игра беше хубава. Беше толкова приятно да я гледаш, колкото, сигурен съм, е било приятно и да я играеш. Но една такава игра има нужда от допълнителна острота, не мислите ли? Ако вдигнем мизата на десет хиляди юана за игра…
Хен се разсмя и погледна към Сергей.
— Може би. Но нека да попитаме нашия приятел. Е, ши Новачек, какво ще кажете? Бихте ли искали да увеличим мизата или и така е добре?
Поднесе го деликатно. Почти прекалено деликатно — така, че да може да отстъпи, без да губи достойнството си. Но далеч не беше толкова просто. Той не беше от тях, макар и да седеше на тяхната маса. Той беше ян куей цу. Чуждестранен дявол. Варварин. Наведе глава и набърчи чело, сякаш обмисляше, след това пак вдигна очи.
— Десет хиляди юана… — изсмя се нервно. — Това е повече от всичко, което загубих за цялата вечер досега. И все пак… И Шан-чи е прав. Играта ще стане по-интересна.
Хен се спогледа с двамата си приятели, после пак погледна към Сергей.
— Не бихме искали да ви насилваме…
— Не — Сергей разтърси глава, сякаш вече беше взел твърдо решение. — Десет хиляди юана — десет хиляди юана. За добро или за зло.
Облегна се назад и започна да гледа как И раздава картите. Както винаги, Хен веднага обръщаше всяка карта, а лицето му красноречиво отразяваше късмета му. От своя страна Сергей изчака да получи всичките си седемнайсет карти и изчака и другите двама да подредят картите си, преди да обърне своите.
Докато ги подреждаше, се сети за последния път, когато беше победил Хен. Целта на Чу беше пряка и можеше да бъде изразена съвсем просто: да имаш най-много точки в ръката в края на последната игра. За това обаче човек не трябваше само да засили собствената си ръка, но и да отслаби противниковите. Сложната система на играта на чистене и размени, теглене на сляпо и открити предизвикателства беше разработена така, че да стимулира този аспект: да се изправиш срещу лепкавата паяжина на интригата, оплела всичко подмолно. За Хен сякаш имаха значение само относителните нива на картите — положителните им атрибути. Целта му беше да напълни ръката си със силни карти и бонус-комбинации — министри, глави на фамилии и генерали — и като толкова други като него не можеше да схване другата страна на нещата — мощния деструктивен потенциал на наложниците и синовете.
В Чу стойността на една карта невинаги изразяваше състоянието на нещата. Така беше с наложниците. В края на играта те носеха само 8 точки — 56 по-малко от глава на фамилия и 120 по-малко от министър. Освен…
Освен ако императорът беше останал без съпруга. В този случай наложницата придобиваше негативен аспект и не се брояха не само собствените й точки, но и 256-те, които иначе би донесъл императорът.
Същото беше и със синовете. Накрая те носеха само по 4 точки, но в компанията на съответните си майки се превръщаха в пасив и не се брояха не само собствените им точки, но и тези на всеки министър в ръката.
Ето защо умелите играчи се опитваха да комбинират съпруги и синове и да не допускат съпруги да отиват при този, който държи императора; а после, при последното раздаване, се освобождаваха от чифтовете и наложниците в замяна на заложници. Побеждаваха, като подкопаваха противника.
Сергей забеляза двете наложници в ръката си и се усмихна. Е, добре. Този път щеше да ги задържи. Щеше да извърти играта така, сякаш ги е изтеглил по-късно, преди да успее да ги пробута на някой друг.
Половин час по-късно беше загубил.
— Още една игра, чун цу? — предложи Хен, отбелязвайки победата на И. Сергей погледна. Беше изгубил единайсет хиляди, Чан — девет, Хен — осем, а И, който беше преодолял дефицита от две хиляди на Цан, сега беше с плюс двайсет и осем хиляди.
Този път картите раздаде Хен.
— Някой има ли император? — попита той, след като разгледа своите.
Сергей го постави пред себе си и посегна да изтегли нова карта. Да имаш император — това те поставяше в силна позиция. Но и те правеше уязвим — за наложниците и за кроежите на синовете на съпругите.
Усмихна се пак. Беше му се паднала добра — не, отлична ръка. Три съпруги и трима министри и накрая, в далечния ляв край, една наложница. Онази дребничката, с очи на кошута.
Наведе глава и за момент мислите му се откъснаха от играта и се насочиха към караницата с Катрин по-рано същата вечер. Досега беше успял да не мисли за това, но сега то се връщаше. Той беше виновен. Сега го разбираше. Но защо тя трябваше вечно да го провокира по този начин? Защо не приличаше повече на другите жени, които познаваше? Държанието й го дразнеше. Защо трябваше вечно да си показва ината? Не знаеше ли какво му причинява? И цялата тази работа с този „техник“ Шепърд. Защо го беше направила — освен за да го ядоса? Знаеше колко е ревнив. Не можеше ли да се държи малко по-разбрано? Но пък духът й му харесваше. Толкова по-различна беше от Лоте и подобните й.
Разсмя се тихо, щом осъзна това противоречие.
— Добра ръка ви се е паднала, а, ши Новачек? — Хен му се усмихваше напрегнато. Беше схванал погрешно причината за смеха му.
— Според мене — да, Хен Чан-йе — отговори той и постави двама министри с лицата надолу върху купчината с изчистените карти. — Според мене — да.
Два часа по-късно беше на минус шейсет и една хиляди. Разбира се, не беше единственият на минус. Срещу името на Чан беше отбелязан дефицит от деветнайсет хиляди. Но И беше с плюс осемнайсет хиляди, а Хен, победителят от последните четири игри, имаше в актива си шейсет и две хиляди.
Вървеше прекрасно. Точно според плана му. Вдигна поглед. Хен Чан-йе се усмихваше широко. През последния час пиеше яката, сякаш за да успокои нервите си. Всъщност беше изпил толкова много, че за малко да допусне една съвсем проста грешка и да се освободи не от тази карта, от която трябваше. Тази грешка можеше да му струва всичко. Само бързата реакция на И я беше предотвратила, а Сергей се беше направил, че не забелязва нищо.
Значи сега беше моментът. Докато Хен е на върха на гордостта си. Но трябваше да дойде от страна на Хен. В компания като тази трябваше да изглежда така, сякаш не той, а Хен е вдигнал залозите втори път.
През последния час около масата се беше събрала малка тълпа, заинтригувана от гледката на хун мао, играещ Чу в „Нефритовия божур“. Сергей беше забелязал вълната от задоволство, която се надигаше сред тях всеки път, когато загубеше, и усети как дълбоко вътре в него нещо се втвърдява. Е, сега щеше да им покаже.
Облегна се назад и се престори, че потиска прозявка.
— Уморих се — обади се той. — Май прекалено до късно се заседявам напоследък. — Усмихна се на Хен. — Може би трябва да спра сега, докато са ми останали някакви пари.
Хен погледна приятелите си, после — пак него.
— Искате да ни напуснете ли ши Новачек?
Той изправи гръб и дълбоко си пое дъх, сякаш се опитваше да се разбуди.
— Ами май трябва…
— Късметът ви може и да дойде…
— Ами?! — той рязко се изсмя, после като че ли се смекчи. — Е, кой знае…
— В такъв случай… — Хен се огледа и отново се наведе към Сергей. — Може би ще ви хареса шансът да си върнете обратно всички пари, а, приятелю? Една игра. Само вие и аз. Играем за шейсет и една хиляди.
Сергей наведе глава. След това каза изненадващо:
— И дума да не става! Дори и да победя — все едно няма да сме играли… — той вдигна глава и срещна погледа на Хен. — Не, приятелю. Трябва да има победители и победени в този свят, нали така? Ако ще играем, нека да е за… за седемдесет и пет хиляди. Така ще имам поне малък шанс да ви изпреваря.
Хен се усмихна и бързо стрелна с поглед приятелите си. Около масата цареше изчакващо мълчание.
— Нека да са сто…
Сергей направи замислена физиономия, след това сви рамене.
— Добре. Така да е — обърна се и повика келнера. — Донесете ми кафе. Черно, с две бучки захар. Този път хитростта ми ще ми потрябва.
Отне му двайсет минути.
— Май късметът ме споходи — обади се той и срещна погледа на Хен. Веднага забеляза колко му беше ядосан, макар че бе извъртял нещата така, сякаш победата до последно беше на страната на хана и той му я беше измъкнал в последния момент. — Имах късмет тази последна карта да се падне на мене.
Виждаше какво му струва на Хен да сдържи думите, които му идваха на устата, и разбра, че онзи е вече готов.
— Както и да е… — добави той бързо. — Сега наистина трябва да вървя. Благодаря ви за гостоприемството, Хен Чан-йе. Обадете се, когато поискате. Знаете как да ме намерите — той дръпна стола си и се изправи.
— Чакайте!
Хен се беше навел напред, протегнал ръка към Сергей.
— Не, вие няма да ни оставите така, нали, ши Новачек? Както сам казахте… късметът ви споходи. Защо тогава бягате от него? Не сте се уплашили, нали, приятелю?
Сергей се втренчи в него.
— Да съм се уплашил?
Хен се облегна назад. На устните му се изписа бледа усмивка.
— Да. Уплашил… — той се поколеба. — Нека изиграем още една игра, ши Новачек. Една последна игра. Но нека този път залогът да си струва. Двеста хиляди. Не. Двеста и петдесет хиляди.
Сергей огледа зяпачите — на всяко лице се беше изписало напрежение. Сега вече не ставаше въпрос за пари; за Хен това вече беше въпрос на гордост, на достойнство.
Седна, опря твърдо длани на масата и впери поглед в Хен. Изведнъж държанието му се беше променило — беше станал по-твърд, почти брутален в предизвикателството.
— Добре. Но не и за двеста и петдесет. Нека не си играем на половинки и четвъртинки, Хен Чан-йе. Ако ще играя срещу вас, нека да бъде за милион. Разбирате ли ме?
Наоколо се разнесоха ахкания, после — смаяно мърморене. Но Хен като че ли не забелязваше надигналата се суматоха.
Седеше там, втренчил поглед в Сергей с опулени сякаш от шок очи. Ръцете му трепереха, по челото му беше избила пот.
— Е?
Хен беше онемял. Кимна.
— Добре — Сергей се наведе напред, взе картите и след това за всеобща изненада ги подаде на И.
— Вие раздавате, И Шан-чи. Не искам никой после да разправя, че играта не е била честна.
Забеляза как се разшириха очите на Хен. Как на уплашеното му лице изведнъж просветна разбиране.
Значи разбра.
Задържа безизразната маска на лицето си, но вътрешно ликуваше.
„Хванах ли те, копеле? Хванах те точно както исках.“ Милион. Да, беше повече, отколкото имаше Хен Чан-йе. Повече, отколкото можеше да вземе назаем от приятелите си. Нямаше алтернатива. Ако загубеше, трябваше да отиде при чичо си.
Хен Ю се обърна на стола си, махна на прислужника да си върви и се отправи към антрето. Там, в дъното, беше коленичил Хен Чан-йе с ниско наведена глава — челото му почти докосваше плочките на пода. Прекоси стаята, после се изправи над младежа.
— Какво има, братовчеде?
Хен Чан-йе не помръдна.
— Прости ми, чичо Ю, но имам много сериозна молба…
Хен Ю, министър на транспортацията на Ли Шай Тун и глава на фамилията Хен, подръпна брадата си. Чан-йе беше по-млад от него с четиринайсет години, най-младият син на чичо му, бившия министър Хен Чи-по, починал преди единайсет години. За последните пет години неведнъж му се беше налагало да плаща гаранция за момчето, когато се забъркваше в неприятности, ала всичко се беше променило преди шест месеца, когато Чан-йе беше поел наследството си. Откакто си имаше свой собствен доход, Чан-йе започна да посещава рядко дома на „чичо“ си Ю.
— Сериозна молба? По това време, Чан-йе? Знаеш ли колко е часът? Не можа ли да изчакаш до сутринта?
Хен Чан-йе едва-едва кимна нещастно.
— Нямаше да дойда, чичо, ако въпросът не беше извънредно спешен.
— Какво е станало, Чан-йе? Да не би някой да се е разболял?
Но макар че го каза, знаеше, че не е това. С такава новина би дошъл Фу Хен, не Чан-йе. Освен ако… Усети как го полазват студени тръпки.
— Не е Фу Хен, нали?
Хен Чан-йе вдигна съвсем незабележимо глава.
— Не, почитаеми чичо. Никой не се е разболял. Аз…
Хен Ю въздъхна облекчено, после се наведе по-ниско.
— Пил ли си, Чан-йе?
— Аз… — и тогава най-неочаквано Чан-йе избухна в сълзи. Чан-йе, който нито веднъж не беше произнесъл и дума на разкаяние за безпътния си живот, плачеше! Хен Ю погледна надолу — ръката на Чан-йе се беше вкопчила в полите на неговото пау — и поклати глава. Изведнъж гласът му доби твърдост — глас на министър, заповядващ на по-низш от него.
— Хен Чан-йе! Спомни си кой си! Я се погледни! Ревеш като четиригодишно дете! Не те ли е срам?
— Прости ми, чичо! Не мога да се сдържа! Опозорих благородното ни семейство! Загубих един милион юана!
Хен Ю занемя. След това се разсмя невярващо.
— Грешно съм те чул, нали, Чан-йе? Един милион юана?!
Но лекото кимване на Чан-йе го потвърди. Беше загубил един милион юана. Вероятно на игралната маса.
Хен Ю огледа студената официалност на антрето, фалшивите колони и мъничките бронзови статуетки на богове в нишите и от двете страни. Нереалността на всичко го порази. После поклати глава.
— Не е възможно, Чан-йе. Дори и ти не можеш да профукаш толкова много пари?!
Но знаеше, че е точно така. Нищо по-малко не би довело тук Чан-йе. Нищо не би го докарало до подобно състояние.
Хен Ю въздъхна — раздразнението му изведнъж се смени с отчаяние. Никога ли нямаше да се освободи от грешките на чичо си? Първо цялата онази работа с Лу Кан, а сега и това. Сякаш бащата се беше преродил в своя син пройдоха, за да продължи да пилее богатствата на фамилията със същото нехайство и себичност.
Защото сега щеше да му се наложи да взима заеми, за да осъществи плановете си. Да приеме онзи заем с висока лихва, който му предлагаше ши Сакстън. Един милион юана! Изруга тихичко, след това се дръпна назад и раздразнено изтръгна полите на своето пау от хватката на племенника си.
— Да влезем в кабинета, Чан-йе. Ще ми разкажеш какво е станало.
Седна зад голямото си министерско бюро и изслуша историята на Чан-йе със сурово лице. Когато той млъкна, не каза нито дума и се замисли. Най-накрая погледна към Чан-йе и поклати глава.
— Държал си се като глупав младок, Чан-йе. Първо си се надценил. Това само по себе си е достатъчно лошо. Но после… Е, да обещаеш нещо, което не е по силите ти, това е… непростимо.
Забеляза как Чан-йе се изчерви и наведе глава. Значи все пак имаше някакво чувство за порядъчност, помисли си. И за срам.
— Както и да е — продължи той, окуражен от явния признак на срам у племенника си. — Ти си ми роднина, Чан-йе. Ти си Хен — произнесе името с гордост, която накара племенника му да вдигне глава и изненадано да срещне погледа му. — Да. Хен. А думата, дадена от Хен, трябва да се изпълнява — независимо дали той е сгрешил или не.
— Искаш да кажеш…
Тонът на Ю стана твърд.
— Искам да кажа, че ще мълчиш и ще ме слушаш!
Хен Чан-йе отново смирено наведе глава. Сега целият беше покорство и послушание.
— Както казах, един Хен трябва да държи на думата си. Така че, Чан-йе, ще изпълня условията на ши Новачек. Ще му дам бронзовата статуя Комин, за да уредим дълга ти. Що се отнася до исканата от него информация — можеш сам да уредиш това още сега. Терминалът е ето там, в ъгъла. Обаче… има две неща, които ще трябва да направиш за мене.
Чан-йе изведнъж леко надигна глава.
— Първо, ще подпишеш половината от годишния ти доход да бъде поставен под попечителство чак докато навършиш трийсет години.
Чан-йе се поколеба, след което кимна неохотно.
— Добре. И, второ, ще се откажеш от членството си в „Нефритовия божур“.
Хен Чан-йе вдигна поглед смаян.
— Но, чичо…?! — после забеляза гневната решителност, изписана на лицето на Хен Ю, и сведе очи. — Както кажеш, чичо Ю.
— Добре — обади се Хен Ю вече с по-мек глас. — Върви тогава при терминала. Знаеш как се действа. Кодовете са отбелязани отдясно. Но ако трябва, питай. Ще бъда тук още няколко часа — трябва да подготвя докладите си.
Проследи с поглед Чан-йе, след това се облегна назад, приглади брадата си с лявата си ръка, а дясната отпусна върху бюрото. Един милион юана! Това наистина би било катастрофа. Но това… тази сделка. Усмихна се. Да, това беше възможност, дадена му от боговете, за да сложи юздата на безпътния си братовчед — да го научи на самодисциплина. Ами цената? Една грозна бронзова статуя, която струваше най-много двеста юана, и някакви си сведения за негов състудент!
Кимна — беше странно доволен от хода на нещата. После отново се върна към доклада. Тъкмо понечи да го пъхне в процепа зад ухото си и Чан-йе се обърна към него:
— Чичо Ю?
— Да, Чан-йе?
— Май той няма досие?
Хен Ю се засмя, след това се изправи и заобиколи бюрото си.
— Разбира се, че има, Чан-йе. Няма човек в Чун Куо без досие. Сигурно погрешно си набрал кода.
Погледна към екрана. На него беше изписано:
НЯМА ИНФОРМАЦИЯ.
— Чакай — той взе листчето от ръката на братовчед си. — Я да видим сега.
Щом видя името, изписано на листа, се сепна, след това притеснено се разсмя.
— Нещо не е наред ли, чичо Ю?
— Не… нищо. Аз… — усмихна се окуражително, после въведе кода и получи същия отговор, както и Чан-йе преди това. — Хммм… Сигурно на този терминал му има нещо. Ще извикам някой да го провери.
Хен Чан-йе го гледаше със странен поглед.
— Да почакам ли, чичо?
В първия миг той не отговори — в ума му напираха въпроси. След това разсеяно поклати глава.
— Не, Чан-йе… — после си спомни кой ден беше и го погледна в очите. — Знаеш ли кой ден сме днес, Чан-йе?
Младежът поклати глава.
— Значи си си губил времето в хазарт, а гробът на баща ти си е останал непометен?
Чан-йе преглътна и засрамено наведе глава.
— Сао му… — измърмори той.
— Да, Сао му… или поне ще бъде още три четвърти час. Сега върви да изпълниш дълга си, Чан-йе. До утре ще разполагаш със сведенията — обещавам ти.
Когато Чан-йе излезе, той заключи вратата и отново отиде до терминала.
Бен Шепърд… Е, за какво ли му трябваше на ши Новачек информация за момчето на Шепърд? В едно беше сигурен — това не е безобидно любопитство. Никой — нито хан, нито хун мао — не би хвърлил цял милион за такава дреболия, освен ако няма някакъв скрит смисъл.
Извърна се и погледна към малкия чип с доклада на бюрото си, после се обърна обратно — беше взел решение. Докладът можеше и да почака. Това беше много по-важно. Каквото и да беше то.
— Имаш ли нещо против да седна при тебе?
Той я погледна и се усмихна — сякаш я виждаше — създаваше я — за първи път. Беше толкова напрегнат, че изглеждаше неочакван, неестествен. И все пак той се усмихваше.
— При мене ли?
Изведнъж усети неувереност. На масата му имаше само един стол. Келнерите бяха махнали другите и го бяха изолирали. Така че никой да не може да го доближи.
Тя усети, че се изчервява. Шията и бузите й пареха, а след онзи първи поразителен контакт погледът й избягваше неговия.
— Е? — попита той и се облегна назад. Пръстите му бяха леко отпуснати върху кутията на поставения на масата пред него комсет.
Изглеждаше недостъпен и все пак се усмихваше.
— Аз… аз исках да… — очите й отново срещнаха неговите. Бяха дълбоки като пропаст. Задържаха погледа й, караха я да губи самообладание, — … да поседя при тебе.
Но изведнъж я обзе страх; тялото й се напрегна.
— Да седнеш? Къде? — той посочи с ръка празнотата. Усмивката му се разшири. После се смили. — Добре. Донеси си стол.
Тя донесе стол и го постави срещу него.
— Не. По-близо — той посочи мястото до себе си. — Не мога да говоря през масата.
Тя кимна и постави стола там, където й сочеше.
— Така е по-добре.
Продължаваше да я гледа. Очите му не се откъсваха от нейните от мига, в който го беше заговорила за първи път.
Отново я обля вълна от страх. Той не приличаше на никого от познатите й. Значи… Едва-едва поклати глава и усети как по гръбнака й полази тръпка. Не, никога досега не се беше чувствала толкова… безпомощна.
— С какво се занимаваш?
Не „Коя си?“. Нищо подобно на официално запознанство. Вместо това направо, без никакво стеснение: „С какво се занимаваш?“ Обелвайки всякаква повърхност.
Тя му се усмихна за първи път.
— Ами… рисувам.
Той кимна и за миг сви устни. После протегна ръце и хвана нейните. Заоглежда ги, заобръща ги в шепите си.
Толкова твърди, топли, изящни бяха ръцете му. Собствените й ръце сякаш бяха в клетка; пръстите й бяха по-тънки, по-бледи от онези, които ги държаха.
— Хубави ръце — отбеляза той, без да ги пуска. — А сега ми кажи за какво искаше да говориш с мене.
За ръце може би. Или за милион други неща. Но топлината, простата топлина на ръцете му, сгушили нейните, я беше лишила от дар слово.
Той отново сведе очи, проследявайки погледа й.
— Какво има, Катрин?
Тя рязко вдигна поглед и се втренчи в него — чудеше се откъде знае името й.
Той задържа взора си върху нея и лекичко се разсмя.
— Като седне човек тук, почти нищо не пропуска. Всичко се чува.
— И ти го чуваш? Всичко? И помниш?
— Да.
Сега погледът му не беше толкова напрегнат, толкова хищен и все пак все още й се струваше, че я гледа твърде втренчено — с толкова разширени очи, сякаш беше дрогиран. Но това вече не я плашеше; погледът му вече не я приковаваше там като вързана, с разголена душа и уязвима.
Страхът й се уталожваше. Топлината на ръцете му…
— Какво рисуваш?
Допреди миг това й се беше струвало важно. По-важно от всичко. Но сега? Тя наклони глава и впери поглед покрай него — забелязваше формата на главата му, начина, по който бе седнал — толкова отпуснат, толкова удобно му беше в собствената му кожа. Отново толкова неочаквано.
Той се разсмя. С прекрасен, открит смях. Радваше се на мига. Тя не мислеше, че е способен на такъв смях.
— Ама ти много приказваш, нали? И толкова красноречиво…
При последната дума вдигна глава — произнесе я отсечено, изтънчено, личеше си, че иска да я развесели.
Тя се разсмя — меката му ирония й харесваше.
— Имаш си причина да дойдеш при мене, сигурен съм. Но сега просто си седиш тук няма, сияйна и… прекрасна.
Гласът му беше по-тих. Беше полупритворил очи — като черни, премрежени слънца.
Обърна дланите й и ги стисна, докосна китките й, проследи ускоряващия се пулс на кръвта.
Погледна го изненадано, после отново погледна лявата му ръка — беше забелязала ръбчето. Ясна, определена рязка, която описваше китката му.
— Ръката ти…
— Ръка — той я вдигна към лицето й, за да може тя да я огледа по-добре. — Нещастен случай. Когато бях дете.
— О… — пръстите й проследиха рязката и тя потръпна. Беше хубава, силна ръка. Захлупи с длан неговата, преплете пръсти с неговите и го погледна.
— Може ли да те нарисувам?
Очите му се разшириха — като че ли търсеше някакви значения в погледа й. След това й се усмихна — усмивката му беше като цвете, което бавно се разтваря под слънцето.
— Да — каза той. — Ще ми хареса.
Не беше най-добрият портрет, който някога беше правила, но го биваше — композицията беше стройна, седналата фигура — като жива. Тя отмести поглед от платното към реалността, седнала на леглото й, и се усмихна.
— Свърших.
Той я погледна разсеяно.
— Свърши ли?
Тя се разсмя.
— Портретът, Бен. Завърших го.
— А… — той стана, протегна се и пак я погледна. — Бързо се справи.
— Бързо — едва ли. Позираш ми вече горе-долу три часа.
— Три часа? — той се разсмя невярващо. — Съжалявам. Бях на километри оттук.
— „Километри“ ли?
Той се усмихна.
— Нищо, нищо. Просто стара дума, това е.
Тя се отмести и го пусна да застане пред платното — нямаше търпение да разбере какво мисли. Опита се да погледне картината с нови очи, сякаш я вижда за първи път — така, както я виждаше той. После го погледна отново.
Той се мръщеше.
— Какво има? — тя усети, че пулсът се качва в гърлото й. Той несигурно посочи платното.
— Аз къде съм?
Тя се изкиска.
— Какво искаш да кажеш?
— Това… — той вдигна картината от механичния статив и я хвърли на пода. — Пълен боклук, Катрин. Безжизнен боклук.
Тя замръзна на място — твърде шокирана, за да може да каже нещо — не можеше да повярва, че той беше способен да се държи толкова лошо, толкова… просташки. Побесняла го изгледа на кръв, след това се наведе и вдигна картината. Рамката се беше счупила и долният край на картината се беше повредил. Беше невъзможно да се поправи.
Тя притисна картината към себе си — дълбоката обида подхранваше изпълващия я гняв.
— Махай се! — кресна му тя. — Хайде, разкарай се, измитай се веднага!
Той се извърна, привидно незасегнат от избухването й, след това се наведе над леглото и взе папката си. Тя го наблюдаваше в очакване да напусне, да си тръгне, без да й каже и дума повече, но той се обърна към нея и й подаде папката.
— Вземи — срещна погледа й спокойно. — Ето какво искам да кажа. Това трябва да правиш, а не онзи боклук, който бъркаш с изкуство.
Тя се разсмя невярващо. Не, той беше просто невероятен.
— Нагло копеле такова!
Щеше й се да го плесне. Да го тресне с платното по самодоволната, безучастна физиономия.
— Вземи! — изведнъж тонът му беше станал по-настоятелен, бе придобил заповеднически нотки. После той странно се смекчи, гласът му омекна. — Просто погледни, това е. А след това, ако не разбираш за какво ти говоря, ще си отида. Просто си мислех, че ти си по-различна от останалите. Мислех си, че…
Той сви рамене и пак погледна към папката. Беше най-обикновена папка за картини — от онези, в които хората си носят холограмите. Черната й повърхност беше гладка.
Тя се поколеба. Очите й преминаваха по лицето му и търсеха други признаци на обида, но се виждаше само, че той е потиснат, разочарован от нещо. Тя се намръщи и остави картината.
— Добре де! — тросна му се и взе папката. — Не ти липсва нахалство, това го признавам.
Той не каза нищо. Гледаше я очаквателно; тъмните му очи сякаш улавяха и задържаха всеки един атом на нейното същество. Погледът му я смущаваше.
Тя приседна на края на леглото с папката в скута си и го погледна с полупритворени очи.
— Какво е това?
— Отвори и виж.
Тя мълча дълго с наведена глава; пръстите й проследяваха формите и силуетите, които я гледаха от листовете в папката. После го погледна с широко отворени очи. Целият й гняв си беше отишъл.
— Кой ги е рисувал?
Той седна до нея, взе папката и прелисти първите няколко репродукции.
— Това тук е от Караваджо — „Вечеря в Емаус“, рисувана преди повече от шестстотин години. А това… това е Вермеер, рисувана е почти шейсет години по-късно. Кръстил я е „Ателието на художника“. А това… е от Рембранд, неговата „Аристотел съзерцава бюст на Омир“, рисувана десет години по-късно. А това е „Лаокоон“ на Ел Греко…
Тя го хвана за ръката и му попречи да преобърне репродукцията. Взря се в разпрострелите се върху страницата бели силуети.
— Аз… аз никога не съм виждала нищо подобно! Те са…
Тя потръпна, след това го погледна — изведнъж я обзе страх.
— Защо никога не съм ги виждала? Искам да кажа, те са прекрасни! Някак истински…
Млъкна, изведнъж засрамена — беше се сетила за какво й намекваше той. Тя го беше нарисувала по традиционния начин — единствения, който й беше известен — но той беше виждал по-хубави неща.
— Какво означава това? — попита тя. Пръстът й обходи бледите, продълговати форми. — Кои са те?
Той се разсмя и поклати глава.
— Старецът в средата — той е Лаокоон. Той е бил жрецът, предупредил троянците да не вкарват в Троя дървения кон.
Тя поклати леко глава, после се разсмя.
— Троя ли? Къде е била тази Троя? И какъв дървен кон?!
Той се разсмя — отново същата онази откритост, странна естественост, внезапно изплува на повърхността.
— Това е древна легенда. За война, състояла се преди три хиляди години между две нации-държави. Война, която избухнала заради една жена.
— Заради жена ли?
— Да — той отмести поглед. На устните му играеше лека усмивка.
— Колко странно. Война заради жена! — тя преобърна листа. — Ами това?
Известно време Бен мълча, взрян в картината, след това я погледна.
— Ти как го схващаш?
Тя леко сви рамене.
— Не знам. По-различна е от другите. Те всичките са толкова… толкова тъмни, напрегнати, мрачни. Но тази… в нея има такава ведрост, такова познание има в тези очи…
— Да… — той се разсмя тихо; беше го изненадала. — Красива е, нали? Художникът се е наричал Модиляни и картината е рисувана около триста години след онези другите. Нарича се „Последна любов“. Момичето е неговата любима, жена на име Жана Ебютен. Когато той умрял, тя се хвърлила през прозореца от петия етаж.
Тя го погледна рязко, после отново наведе очи към картината.
— Горката! Аз… — поколеба се, след това го погледна в очите. — Но защо, Бен? Защо аз не съм чувала за нито един от тези художници? Защо не учим за тях в колежа?
Той я погледна.
— Защото не съществуват. Поне не официално.
— Какво искаш да кажеш?
Той се умълча, после поклати глава.
— Не. Опасно е. Не трябваше да ти ги показвам. Дари и да знаеш за тях, това е…
Понечи да затвори папката, но тя го спря и прелисти останалите репродукции. Най-накрая, малко преди да свършат, се спря на още една.
— Това — посочи тя. — Защо никога досега не съм го виждала?
Бен се поколеба, загледан в репродукцията, която тя му подаваше. Нямаше нужда да я поглежда — толкова силно беше отпечатана в паметта му — но въпреки това я гледаше и се опитваше да я види отново, освободена от контекста — така, както я виждаше тя.
— Това е Да Винчи — обясни той. — Леонардо да Винчи. Картината се нарича „Девата и младенеца заедно със света Ана и Йоан Кръстител“ и е нарисувана точно преди седемстотин и осем години.
Известно време мълча и разглежда репродукцията, след това отново го погледна — сега очите й бяха пълни с болка и настоятелност.
— Да, Бен, но защо? И какво искаш да кажеш с това, че не съществували? Тези картини съществуват, нали? Ами хората, които са ги нарисували — и те са съществували, нали? Или всичко това е някаква шега?
Той поклати глава — изведнъж се беше изморил. Той ли беше виновен, че тези неща бяха изчезнали от света? Той ли беше виновен, че криеха от тях истината? Не. И все пак усещаше ужасна вина само защото го знаеше. Но вина ли беше? Нямаше ли нещо общо с онова чувство, което имаше, откакто беше дошъл тук, в Града? Това чувство, че само той е реален? Това ужасно чувство за отдалеченост от всичко и всички — сякаш ако протегнеше ръка да докосне каквото и да било, то щеше да се разпадне и да го остави там, сред нищото, да пропада към Земята.
Чу гласа на стареца да отеква в главата му:
— Призраци ли? Че то тук няма нищо друго освен призраци. — и потръпна.
Защо й ги беше показал? За да направи някаква връзка? За да се увери, че не е единственото живо и дишащо същество сред този огромен мираж, тази къщичка от карти?
Може би. Но сега разбираше какво е направил. Беше я посветил. Беше я съблазнил, като й даде да съзре един друг свят. И сега какво? Да отстъпи и да й каже, че трябва да забрави всичко, което е видяла, или да я отведе още една крачка по-нататък?
Погледна я, хвана я за ръката — в този кратък миг беше в точката на равновесие между двата курса, които можеше да поеме. Тогава се усмихна и стисна ръката й.
— Чела ли си „Брулени хълмове“?
Тя се поколеба, после кимна.
— Добре. Искам тогава да я прочетеш отново. Но този път оригиналната версия. Така, както е била написана за първи път преди триста и шейсет години.
— Но това е… — тя се разсмя, след това сведе очи. Всичко това я тревожеше. — Какво правиш, Бен? Защо ми показваш всичко това?
— За да те събудя. За да те накарам да видиш всичко така, както го виждам аз — и отмести очи. Погледът му отново се плъзна към повредената картина на статива. — Вчера срещнах един човек. Лу нан джен. Нали знаеш кого наричат пещарят. И той рисуваше. Не като тебе. Нямаше твоите умения с четката, окото ти за класическа композиция. Но притежаваше нещо, което ти не притежаваш — което цялото изкуство на хан не притежава: поглед. Той виждаше ясно под повърхността на нещата. Чак до костите. Разбираше какво кара дадено нещо да цъка и го изобразяваше — ясно, силно. За себе си. Така, че да може да го разбере докрай. Когато ти дойде при мене в кафе „Бургундия“, аз си мислех точно за него — за онова, което беше направил; как бе прекарал живота си в опити да изобрази прозренията си, съня си. И изведнъж се зачудих какво ли ще е да събудиш това у някого. Да го накараш да разцъфти в душата на някого, който има таланта да го изобрази така, както трябва да бъде изобразено. А после се появи ти и аз си помислих…
Сега тя го гледаше втренчено, изпънала шия, с очаквателно разтворени устни.
— И си си помислил какво?
Той се обърна и я погледна.
— Какво смяташ да правиш днес следобед?
Тя се отпусна назад разочарована.
— Нищо. Защо?
— Би ли искала да дойдеш с мене някъде? Някъде, където никога досега не си била?
Тя присви очи.
— Къде?
— Някъде, където никой никога не ходи. Там долу. В Глината.
Бен беше наел човек да върви на десет крачки пред тях — държеше високо издигнат фенер, чиято яростна бяла светлина осветяваше фасадите на стари сиви каменни сгради. Острите им форми стърчаха сред дълбокия сумрак.
Бен държеше друг, по-малък фенер: лека лампа с дълга, тънка дръжка. Светлината й беше по-мека и хвърляше малка локва от перлени отблясъци около разхождащата се двойка.
Катрин стискаше ръката му, очарована и уплашена. Не знаеше нищо за това. Мислеше си, че всичко е било разрушено. Но то си беше тук — запазено, изоставено, зарязано в мрака; изолирано от дивата пустош, която го заобикаляше.
Докато вървяха, гласът на Бен изпълваше кухия мрак — говореше по памет, разказваше й историята на това място:
— За разлика от всички предишни архитекти, човекът, разработил Града Земя, не е оставил никакво място за старото. Новото е било всичко за него. Разбира се, най-високите сгради са били унищожени, но останалото е било просто застроено отгоре, сякаш миналото вече изобщо не им е трябвало.
— Той се обърна и я погледна. — Онова, което имаме сега, е не толкова нова форма на архитектура, колкото нова геологична епоха. С Града Земя ние влязохме в технозоя. Всичко друго е останало назад, в Глината.
Той млъкна и посочи кръгъл купол, който фенерът на водача беше осветил.
— Забелязала ли си, че в нашия Град няма куполи — дори и в именията на Първото ниво? Не. Има копия на архитектурата на хан, разбира се, макар че това са скорошни тенденции — неща от последните петдесет-шейсет години. Но от Стария Запад не е останало нищо. Цялата елегантност на линията е била заменена с по-твърди форми — шестоъгълници, осмоъгълници, преплитания на сложни кристални структури, сякаш светът е замръзнал.
— Но това… — тя посочи изпъкналата извивка на купола. — Това е красиво!
— Да, нали?
Тя поклати глава — не разбираше.
— Но защо?
— Желание за уеднаквяване, както предполагам. Неща като купола ни внушават чувство за индивидуалност. А те не са го искали.
Тя сви рамене.
— Не те разбирам.
Бен се огледа. Кръгът от светлина се простираше съвсем наблизо. Зад него огромната каменна сграда сякаш се разтваряше в първичния мрак. Сякаш те нямаха никакво друго съществуване освен онова, което им даваше светлината при преминаването си през царството им. При тази мисъл Бен се усмихна — разбираше, че тук е ключът към онова, което правеше той самият. Защото той, художникът, беше светлината, създаваща малкия кръг от подобие на реалност навсякъде, където минаваше.
Обърна се и погледна момичето.
— Когато всичко се е разпаднало малко преди да бъде построен Градът Земя, е било време на огромни ексцесии — на израз на индивидуалността, който няма равен на себе си в човешката история. Архитектите на Града Земя — Цао Чун, министрите му и техните слуги — идентифицирали симптомите като причина. Виждали в ексцесиите и екстравагантността, красотата и изразителността културни вируси и искали да ги унищожат. Но имало твърде много за унищожаване. По-лесно щяло да им бъде да унищожат човешкия вид. Твърде дълбоко е било вкоренено. И вместо това те се опитали да го замаскират — да го погребат под нови форми. Градът Земя е трябвало да бъде място, където никой да няма нужда от нищо. Където всичко, нужно на физическото „аз“, да бъде осигурено. Трябвало е да бъде Утопия — светът отвъд реката с прасковени цветове.
Тя се намръщи — това определение й беше непознато — но сега той почти не забелязваше присъствието й. Бавно я поведе през лабиринта от улици — двойната светлина се отразяваше горе в тавана като слънцето и луната.
— Но Градът бил клетка. Той се грижел само за земното, за физическото съществуване. Но не се грижел за висшето, за душата — за душата с криле, която искала да лети.
Тя учудено се разсмя. Но, разбира се, птиците се държаха в клетки. Че кой беше чувал за птица, която свободно да хвърчи насам-натам?
Стените се затвориха от двете им страни. Сега вървяха по тясна задна уличка — водачът беше само на няколко крачки пред тях, лампата му разсейваше мрака с ярката си бяла светлина. За миг им се стори, че се намират в Града.
Освен ако не погледнеш нагоре; освен ако не спреш и не се вслушаш в тишината; ако не усетиш мрака, който те заобикаля отвсякъде.
Бен мълчеше, вперил поглед встрани. После се обърна към нея:
— Трябвало е да бъде пейзаж, лишен от всякакво значение. Пейзаж от несвързани с нищо форми.
Спря и тя също бе принудена да спре. Но сега тя вече искаше да се измъкне оттук — въпреки цялата странна красота на това място. Тук се чувстваше притеснена. Уплашена и уязвима.
— Ние сме земни създания, Катрин — очите му се взираха в нещо сред мрака отвъд яркия кръг светлина. — Земни създания… и все пак… — той се поколеба, сякаш го беше заболяло. — И все пак искаме да летим. Според тебе не е ли странно?
Тя погледна зад него, към дебелия тухлен зид — геометричен орнамент сам по себе си.
— Не знам — обади се тя. — Може би винаги сме търсили начин да създадем нещо като Града. Може би той е само съвършеният израз на нещо, което винаги сме носили в себе си.
Той я погледна яростно и разтърси глава.
— Не! Той е смърт — това е той! Смърт!
Потръпна. Тя го усети с дланта си — тръпка на отвращение. Досега не го разбираше, но вече го прозря — защо се беше изолирал. Защо винаги изглеждаше толкова враждебен.
— Говориш така, сякаш не си от Града — обади се тя. — Сякаш… — но не довърши мисълта си. Ако искаше, той щеше да й го каже.
— Ние пазим имената — продължи той, — но те вече не означават нищо. Отрязани са. Както и повечето от нас са отрязани.
— Но не и ти — обади се тя след малко.
Той се разсмя, ала не каза нищо.
Тази негова загадъчна страна вече я дразнеше. Измъкна ръката си от неговата и тръгна напред. Той я последва — светлината на лампата му хвърляше бледи сенки върху едната страна.
Беше ядосана. Обидена, че той не й прави никакви отстъпки. Сякаш тя не означаваше нищо за него.
Спря и се обърна с лице към него.
Той стоеше там, вдигна високо фенера; светлината чертаеше странни линии по лицето му; сенките го караха да изглежда объркано — наполовина в светлина, наполовина в мрак.
— Да продължаваме ли? — попита той. Но тя не можеше да разчете нищо по лицето му. Чертите му бяха строга маска от сенки и светлина.
— Тук е ужасно!
Той се обърна, пак се огледа — светлината трепна при движението му и хвърли прозрачни ярки отблясъци по стъклата на прозорците. Мъртви, черни стъклени очи, в които се отразяваше нищото.
Тя протегна ръка и докосна рамото му.
— Да се връщаме, Бен. Моля те. Нека да се върнем в Оксфорд.
Той се усмихна горчиво, после кимна. Значи обратно в Оксфорд. Името не значеше нищо за нея в края на краищата. Но през последните два часа те се намираха именно в Оксфорд. Място, което не приличаше на ярката нереалност, изградена върху него. Истинско място. Въпреки всичкия мрак.
В съня си се видя как върви до него. Той държеше фенера високо над главите им, потъналият в сумрак древен град ги обкръжаваше. Подът на Града се губеше в мрака над тях.
Пак видя лабиринта; видя тъмните му, тайни реки Изида и Чаруел, които течаха по вените на земята тихо като кръв. Думите му. Неговите образи. В съня си стоеше заедно с него на стария каменен мост, а плътта й беше свързана с неговата чрез дланите. И когато той вдигна фенера, водата засия. Сияеше във виненочервено, а дълбините под повърхността бяха черни като мастило.
Събуди се — беше й горещо, тресеше я. Светна нощната лампа. Беше четири сутринта. Надигна се, разтри длани и ги погледна учудено и облекчено. Толкова истинско беше. Беше усетила как плътта й потъва в неговата и как двете пулсираха в един ритъм, беше видяла тъмното като вино течение на водата под каменната дъга на моста…
Толкова истинско, че събуждането сякаш беше стъпка надолу.
Известно време седя така и трепереше — не от студ, а от сюрреалистичното усещане за нейното друго „аз“. Нейното спящо, сънуващо „аз“, което също като онази фигура от съня вървеше през мрака и не разбираше нищо.
Затвори очи — опитваше се отново да хване образа, но той избледняваше бързо, а чувството й се изплъзваше. После и пулсът му заби на пресекулки и замря.
Стана и се приближи към платното, след това седна на стола пред него — с голите си хълбоци усети студената седалка. Пръстите на краката й обгърнаха кръглата греда. Тялото й беше извито и слабо като тяло на котка, а красивата й, прилична на пламък коса падаше надолу по гърба й. Плътта й беше като слонова кост между живите й кичури.
Взря се в картината и внимателно я заоглежда.
Беше тъмна. Във визуалната структура преобладаваха нюанси на червеното и зеленото, ярко контрастиращи, очертани от черното, което кървеше от краищата на картината. Остри, ъгловати форми — боята беше дебело напластена по платното с ръбове и сенки като пейзаж.
Лицето му я гледаше отсреща. Петънца от червено и зелено като стъкълца оформяха плътта му. Зеленото на очите му беше толкова ярко, че сякаш сияеше и потапяше всичко останало в мрак.
Беше го изобразила седнал на стол, с леко приведени напред рамене, с напрегнати ръце, сякаш аха-аха щеше да се надигне. Дългите му възлести пръсти бяха вкопчени едни в други здраво, почти любовно.
В композицията имаше рязкост, абстрактност, в които никой от приятелите й не би разпознал нещо, присъщо на нея — и все пак отдолу прозираше нещо по-меко: вторично присъствие, което в един момент започваше да доминира, след като онова първоначално чувство за ъгловатост и мрак се уталожеше.
Картината живееше. Тя се усмихна — знаеше, че тук беше надминала себе си. Това беше пробив. Нов вид изкуство. Не мимикрията, която толкова отдавна бе приела за свое изкуство, а нещо ново, различно по вид от всичко, правено от нея досега.
Зад твърдостта на формите се долавяше аура. Светлина зад тъмнината. Нежност зад онези резки, остро скулптирани форми. Тъмното му изсечено лице ставаше все по-меко, колкото повече го гледаше; очите — все по-малко яростни и все по-нежни.
Протегна ръка и докосна долната повърхност. Пръстите й проследиха бялата черта там, където фигурата се сливаше с мрака. Под тази черта онова, което на пръв поглед изглеждаше просто черта, приемаше нови форми, нови структури — крехки вариации на сивото и черното.
Сгради. Странни архитектурни форми. Призрачни образи, които беше видяла насън. Всичко се тълпеше там: уловено в капан, притиснато долу под тънката бяла линия. Като белег върху тъмната плът на платното.
Наведе глава и присви очи. Фигурата беше вдървена, почти безжизнена на стола и все пак в нея се долавяше намек за чиста сила, за напрегната, почти плашеща жизненост. Двойнственост във всичко: нещо, което не бе осъзнавала, докато той не й го показа.
Отпусна се доволна, изправи гръб и положи длани на коленете си. После се протегна, ръцете й се извиха нагоре, след това — назад, малките й твърди гърди се надигнаха. Стисна юмруци във въздуха, прозя се и се засмя. Чувстваше се добре.
Наведе се напред и включи графичната клавиатура под долния край на картината, след това натисна един клавиш и накара платното да се завърти на 360° в пространството.
Фигурата се извъртя бавно и представи на наблюдателя лявото си рамо. Лицето премина в профил.
Натисна „пауза“, после се облегна назад и се загледа във фигурата. Беше хубав. Не, нещо повече: беше красив. И тя бе успяла да улови нещо от това. Някакво качество, което се беше борила да хване от самото начало. Бяс — който той едва удържаше вътре в себе си.
Премести фокуса към китката, към мускулите там. Наведе се напред, вгледа се, докосна твърдите ръбове на повърхностите — забеляза какво беше извлякла машината от нейните намерения.
Взира се още известно време, след това се захвана за работа — примъкна палитрата в скута си и заработи над проекта с леките скалпели. Нанасяше почти незабележими промени, после отново премести фокуса, без да откъсва поглед от платното — челото й се пресичаше от бръчка на напрегнато съсредоточаване, тялото й беше прегърбено, надвесено над картината. Дланите й работеха върху пластичната повърхност, придаваха й дълбочина.
Когато свърши, беше почти осем часа и изкуствената зора на ранните часове се промъкваше между процепите на щорите. Но всичката умора беше изтекла от костите й.
Искаше й се да го види.
Робата й беше метната на стола до леглото. Навлече я, приближи се до комсета и набра кода му по памет. След миг лицето му се появи на плоския екран до ръката й. Тя го погледна и се усмихна.
— Трябва да те видя.
Усмихна й се нежно в отговор.
— Тогава ще дойда.
Екранът потъмня. Тя поседя пред него още малко, след това се извърна. Наведе се и вдигна книгата, която беше пуснала до леглото си само преди часове. Известно време се взира в обложката й като омагьосана, после я отвори, избра наслуки пасаж и се зачете.
Потръпна. Беше точно така, както бе казал Бен. Нямаше място за сравнения. Беше толкова странна и толкова прекрасна книга. Почти неприлична и все пак прекрасна. Нямаше как да се отрече — прекрасна.
Романът, който си спомняше, беше тъп и кратък поучителен разказ — историята на някакво момче от Глината, взето за отглеждане от фамилия от Първо ниво, което се беше отплатило за доверието им, като се бе опитало да поквари достойната дъщеря на дома. В тази версия синовната преданост надвиваше страстта. Но това…
Поклати глава, после остави книгата. Въпреки всичките ексцесии беше толкова по-реална, толкова по-истинска от другата. Но какво означаваше тя? Какво значеха всички тези неща? Картините, странните сгради под Града, а сега и това… този разказ за диви мочурища и дивашки страсти. Какво беше всичко това?
Къде беше намерил Бен всички тези неща? И защо тя не беше чувала за тях досега нищо?
Защо!
Седеше на леглото, а по гръбнака й пълзеше лека тръпка — като последица от шок. Неща, които съществуваха — и все пак не съществуваха. Неща, за които, ако Бен беше прав, беше опасно човек дори да знае. Защо съществуваха тези неща? Какво означаваха?
Затвори очи, съсредоточи се, замря неподвижно, успокои вътрешните гласове, след това пак се наведе напред и се опря на лакти.
Той идваше. Точно в момента идваше насам.
— Тогава ще дойда.
Чуваше гласа му; виждаше го ясно с вътрешния си взор. Усмихна се и отново отвори очи. Още дори не я беше целунал. Не беше преминал отвъд тази първа дребна крачка. Но, без съмнение, и това щеше да се случи. Без съмнение? Иначе защо да започва?
Изправи се, огледа се, след това се разсмя. През нея премина лека тръпка. Не, още не я беше целунал. Но може би този път… Може би.
Бен беше застанал на вратата отпуснат — едната ръка небрежно бе хванала ръба на плъзгащия се панел, а с другата приглаждаше косата си.
— Наистина… — обади се той. — По-скоро бих искал да те заведа на закуска.
Изглеждаше въодушевен, странно доволен — но от себе си, а не от нея. Почти още не я беше погледнал.
Почувства се отхвърлена. Нищо.
— Ще ми се да ти приготвя нещо… — пак подхвана тя. Знаеше, че вече го е казала. Той отново поклати глава. Такова отчетливо движение. Безкомпромисно. Оставяше я като в небрано лозе. Горчива болка сви мускулите на корема й. Но беше забелязала как очите му неуморно щъкат из стаята, без да се спрат нито за миг върху нещо. Плъзгаха се по повърхността, сякаш не забелязваха нищо.
Сякаш онова, което виждаше наистина, не се намираше в стаята.
Обърна се и забеляза, че той гледа покритото платно. Но в очите му нямаше любопитство. Сега изглеждаше откъснат от света, а не притиснат с лице към него. Никога досега не го беше виждала такъв — толкова възбуден и все пак толкова откъснат от всичко.
Погледа го още миг, след това сви рамене и метна изящната си чанта на рамо.
— Добре, готова съм.
Намериха тихо местенце от другата страна на Зеленината срещу кафе „Бургундия“. Отначало се хранеха мълчаливо; завесата ги ограждаше в тясното сепаре и създаваше илюзия за уединеност. Но въпреки това и от двете им страни се носеха гласове. Ведри утринни гласове. Гласовете на онези, които досега бяха спали и вече посрещаха деня свежи и бодри. Дразнеха я също толкова, колкото и неговото мълчание. Нещо повече, той я дразнеше. Дразнеше я с начина, по който я беше довел тук, а след това бе престанал да й обръща всякакво внимание.
Погледна към ръцете му, положени на масата — видя колко небрежно бяха отпуснати там, от двете страни на плитката опразнена купа. През прозрачната повърхност виждаше призрачните им образи — бледи, ала отчетливи, изкривени от двойната плътност на леда. Беше толкова вглъбен в себе си. Така изолиран от света. Сякаш в този миг й беше по-лесно да проникне зад тази повърхност и да хване призрачните ръце, отколкото да протегне ръка и да сграбчи топлата реалност.
Усети странен натиск — нещо притискаше главата й и й пречеше да срещне очите му. И все пак нищо реално. Това беше призрак, който сама бе измислила — слабост на собствената й структура.
Отмести очи; втренчи се в недокоснатата си закуска. Не беше казала нищо за новата си картина. Нито пък беше питал за какво се е обаждала. За всичко, което бе почувствала, докато се взираше в ожесточените черти на лицето му. Беше я отрязал. Пресякъл всички пътеки помежду им. Беше й запушил устата. Бе премахнал всички пътища между тях. И докато тя седеше там, й се искаше да притежава силата да се изправи и да го остави да се взира в празната си купичка.
Като че ли това беше възможно.
Усети как вътрешното й напрежение се натрупва, докато накрая не можа да го понесе. После той протегна ръце, хвана нейните и заговори. Топлината им разсейваше всичката нервна енергия, разрушаваше призраците, станали огромни от мълчанието.
— Опитвала ли си някога истинска храна, Катрин?
Вдигна озадачен поглед и срещна очите му.
— Как така истинска!
Той се разсмя и посочи купичката й.
— Знаеш ли, никога не съм те виждал да ядеш. Дори и една хапка — ръцете му държаха нейните здраво, но без никакъв натиск. В очите му просветваше палаво пламъче. Досега не го беше виждала такъв.
— Ям — обади се тя и отново го накара да се разсмее на нападателния тон, с който го произнесе. — Но продължавам да не те разбирам.
— А — обади се той. — Значи отговорът е „не“.
Тя поклати глава — пак я беше ядосал, но по различен начин. Дразнеше я. Не беше честно.
Той наведе глава.
— Странно е какво става важно. Без никаква видима причина. Нещата те грабват. И не те пускат.
Пак вдигна поглед — от очите му беше изчезнала цялата закачливост. Онази напрегнатост се бе върнала. Онази трескавост.
— Ами твоята мания каква е? Храната ли?
Забеляза веднага, че шегата й не беше на място. В това той изглежда беше уязвим. Широко отворен.
Може би тъкмо това беше манията. Нещо, срещу което той не можеше да се защити. Дори с хумор.
„Значи така — помисли си тя. — А твоята мания е истинското.“
Известно време той не каза нищо. Тя наблюдаваше движението на черните му изразителни очи. Настроенията на морето под яркозеленото. Повърхността и подвижните течения. След това я погледна и заговори:
— Ела с мене. Искам да ти покажа нещо.
Апартаментът на Бен се намираше в северната част на кантон Оксфорд, в края на модерен студентски район. Катрин стоеше сред голямата стая и се оглеждаше.
— Никога не съм си представяла… — измърмори тя на себе си; след това се обърна и го забеляза на вратата с две пълни с вино чаши.
— Ти си привилегирована — обади се той и й подаде чаша. — Обикновено не пускам никого тук.
Тя се почувства едновременно и зарадвана, и раздразнена. Трудно беше да разбере какво точно искаше да каже с това.
Стаята беше дълга и просторна, оскъдно мебелирана. На средата на плюшения килим беше поставено ниско канапе, а до него — мъничка масичка за кафе с проста форма. За разлика от апартаментите на приятелите й обаче тук нямаше картини по стените, нито разни дреболии и статуетки по масата. Беше спретнато, почти празно.
Огледа се разочаровано. Очаквала бе нещо повече. Нещо като апартамента на Сергей.
Бен я наблюдаваше. Срещна погледа му и забеляза, че той се усмихва, сякаш чете мислите й.
— Много е голо, а? Като декора на някоя драма, поставена с ужасно много вкус!
Тя смутено се разсмя.
— О, не се безпокой. Това е — той описа голям кръг с ръка — един вид маска. Параван. За в случай че се наложи да поканя някого.
Тя отпи от виното и го изгледа рязко — опитваше се да схване какво иска да й каже.
— Е? — попита тя най-накрая. — Какво щеше да ми показваш?
Той посочи през стаята с чашата. На далечната стена имаше панел. Плъзгащ се панел с лек намек за ключалка, която се задейства с палец.
— Мистерията е разбудена — обади се той. — Ела.
Последва го — чудеше се защо ли той играе тези игри.
Във всичко друго беше толкова директен. Толкова самият себе си. Защо тогава всички тези номера и заобикалки? Какво криеше? От какво се боеше?
Пръстите му набраха някаква комбинация на ключалката. Тя светна и той натисна вдлъбнатината с десния си палец. Вратата изсъска и разкри втора стая — също толкова голяма, колкото и онази, в която се намираха.
Тя пристъпи вътре, впечатлена от контраста.
Защото въпреки размерите си стаята беше претъпкана с какво ли не. Стените бяха покрити с полици. Между тях висяха картини и репродукции. До отсрещната стена имаше малко единично легло — чаршафите бяха омачкани, покривката — дръпната встрани. На нощната масичка стоеше купчина книги, на пода до леглото — също. Истински книги, не касети. Също като онази, която й беше дал. Устните й се разтвориха в изненадана, радостна усмивка. Но онова, което наистина грабна вниманието й, беше апаратът в средата на стаята.
Тя прекоси стаята и застана до него.
— С това ли се занимаваш? — попита. Усети, че машината трепери; щом я докосна, деликатните й крайници се люшнаха.
Скелето на машината беше покрито с тънки жички като люлка. Вътре имаше марионетка в цял ръст — подобие на човек с лице без черти, с гладки длани, без нито една бразда. Формата беше като машината — почти жива — откликна с трепет на докосването й. Белите й, почти прозрачни повърхности отразяваха светлините от тавана в проблясъци и искри.
Беше прекрасно. Само по себе си това беше произведение на изкуството.
— Прави ли нещо?
— Сама не. Но да, в известен смисъл аз се занимавам тъкмо с това.
Тя го погледна бързо, после пак отмести поглед към машината. Спомни си какво беше казал Сергей — че бил техник, учен. Но дали това отговаряше на всичко, което той знаеше за изкуството? На цялото това интуитивно, дълбоко, спечелено познание? Намръщи се — опитваше се да разбере, да нагласи нещата така, че да се връзват едно с друго. Погледна основата на машината и забеляза плътната ширина на лентите, намотани около ролките като някаква груба останка от технологичното минало. Никога досега не беше виждала нищо подобно.
Заобиколи машината — опитваше се да схване за какво служи. Не можа.
— Какво е това? — попита тя най-накрая.
Той застана от другата страна на машината и я погледна през крехкото скеле и през тънката паяжина на жичките.
— Тъкмо затова те доведох тук — да го видиш.
Усмихваше се, но зад усмивката тя усещаше колко е напрегнат. Това беше важно за него. По някаква причина беше много важно.
— Ще ми се довериш ли, Катрин? Ще направиш ли нещо за мене?
Тя се втренчи в него — опитваше се да го разгадае, но беше невъзможно. Той не беше като другите. Трудно беше да се каже какво иска и защо го иска. За миг се поколеба, после едва-едва кимна — виждаше колко е напрегнат, как беше очаквал друг отговор.
Извърна се за миг, след това пак се обърна към нея — вълнението, което беше мярнала по-рано, отново светеше в очите му, ала този път я обгръщаше, омагьосваше я.
— Прекрасно е. Най-хубавото нещо, което съм правил. Ти само почакай. Ще видиш колко е прекрасно. Колко е истинско.
В гласа му се долавяше нещо странно, почти детско — някаква невинност, която я шокира. В този миг той беше толкова открит. Така изцяло уязвим. Погледна го с очи, току-що отворени за сложността на този странен млад мъж. За силите, които се бореха помежду си да надделеят в природата му.
Странно, искаше й се да го притегли към гърдите си — така, както майката би притеглила детето си. И все пак в същото време го желаеше така яростно, че потръпна, уплашена за себе си.
Бен се изправи до рамката и я погледна. Катрин лежеше по гръб — гола, със затворени очи, клепачите й трепкаха. Гърдите й се надигаха и спускаха леко, сякаш спеше; червената й коса беше разпиляна на красиви златисто-червени кичури по бузите и шията й.
Подпори крепяха тялото й, но шията й беше скована от твърда поставка, обградена от чувствителни ледени нишки — сякаш главата й беше затворена сред стъклени отломки. Фина мрежа от жици се разпростираше от тясната лента под тила й и се спускаше надолу по цялото й тяло. Ивици лента прикрепяха мъничките, чувствителни на допир датчици към плътта й на равни интервали. Всичко осемдесет и една свръзки, повече от половината — директно с черепа.
Формата лежеше на леглото, без да помръдва. Бен погледна познатия й силует и се усмихна. Моментът почти беше дошъл.
Взря се в контролното табло. Осем малки екрана се тълпяха в левия край на дисплея, на всеки се виждаше скица на череп. Просветнаха в ярка последователност от първични сигнали, някои части от всеки образ се разраснаха, после се свиха.
Под рамката една лента се завъртя бавно между ролките. Беше стандартна изработка — оригинално пай пи, но разцепено в края. Над това работеше — това беше новото нещо, което така го вълнуваше. Наблюдаваше как образите трепкат, лентата се навива и пренавива. След това погледна отново към момичето.
Крайниците й трепнаха леко — мускулите се съкратиха там, където датчиците се свързваха с нервните центрове. Беше рудиментарно, но се виждаше. Такова движение седмици наред би причинило увреждания, някои от които — необратими. А някога пристрастените бяха прекарвали месеци в Черупките си.
Сигналът за проследяване се появи на всеки от осемте малки екрана. Петнайсет секунди до свръзването. Наблюдаваше как на шестте екрана се струпват тъмнобежови петна; после те изчезнаха — композицията беше свършила. За миг не последва нищо, след това дойде свързването, внезапно на всички екрани.
Според екраните някога се беше събудила. Очите й бяха отворени, беше се надигнала и се оглеждаше. Ала момичето в рамката продължаваше да спи; затворените й очи не трепваха, гърдите й се спускаха и издигаха леко. Едва забележимият тремор в крайниците беше престанал. Сега тя беше неподвижна, напълно отпусната.
Секундите се точеха бавно — един брояч в горния десен екран показа кога свърши свързването.
Усмихна се — гледаше я как отваря очи. После тя разтърси глава и вдигна ръце. Жиците й пречеха и я спираха. Изглеждаше объркана и притеснена. След това го видя и се отпусна.
— Как си? — попита я той.
Очите й се втренчиха в него въпросително. Зелени очи — същият дълбок нюанс на тъмнозеленото като неговите собствени. Изглеждаше много красива, полегнала така. Странно как досега не го беше забелязал. Бе го видял, ала не го беше забелязал.
— Не разбирам… — започна тя. — Събудих се и ти седеше до мене в кафе „Бургундия“. Бях пила много и заспах. И… сънувах. Говорехме… нещо за цветове… После се обърнах и погледнах към пагодата. Ти каза нещо от типа, че всички птици щели да избягат, и наистина, щом погледнах Зеленината, го видях. Навсякъде летяха птици. Бяха избягали от клетката. А после една литна право към мене, крилете й докоснаха лицето ми, макар че се дръпнах. Ти се смееше. Обърнах се и видях, че си хванал птицата в ръце. Протегнах ръка и…
Тя млъкна и набърчи чело. Очите й се замъглиха — опитваше се да проумее какво се беше случило.
— И?
Тя го погледна право в очите.
— И след това пак се събудих и бях тук — опита се да поклати глава и отново се изненада, щом усети, че вратът й е закопчан, а движенията — ограничени. Втренчи се в мрежата, която се разпростираше от шията й нататък, сякаш очакваше да се разпадне, после се обърна и го погледна. — Не трябва да бъда тук, нали? Искам да кажа, вече се събудих веднъж, нали? Така че това… — на лицето й трепна объркване, гласът й се снижи до несигурен шепот, — … това трябва да е запис.
Той се усмихна.
— Добре… точно това ми се искаше да чуя.
Той я заобиколи и започна да разкопчава свръзките. Работеше бързо, методично, с докосвания, леки и уверени като на хирург.
— Не мога да схвана, Бен. Кое какво беше — искам да кажа, това сега е истинско, нали? Но онова в кафето…
Той я погледна в лицето — само на педя разстояние от неговото.
— Онова беше запис. Моят запис. Нещото, над което работя от четири месеца насам.
Тя се разсмя — продължаваше да не разбира.
— Как така „твоят запис“?
Той разкопча лентата и освободи шията й.
— Ами точно така, както го казах — започна да разтрива мускулите на врата й — от опит знаеше какво й е, след като беше махнал коланите. — Аз го направих. Всичкото онова за кафе „Бургундия“.
Погледна го — извърна се така, че да може да го вижда както трябва. Набърчи носле.
— Ама не може! Хората не правят записи. Или поне не такива. Не сами. Онова преди… дето приличаше на анимация. То беше пай пи, нали? Чувала съм за тях. Едно време над тях са работили десетки хора. Стотици понякога.
— И на мене ми казаха така.
Застана зад нея и започна да натиска копчетата на подпорите. Бавно я спусна на земята. После се качи отгоре на рамката и отлепи жиците и датчиците от плътта й един по един, като масажираше освободената плът, за да стимулира кръвообращението — всяко негово движение беше методично, като че ли отдавна отработено.
— Не обичам екипи — обади се той, без да я поглежда. След това приклекна, отлепи двойните датчици от зърната на гърдите й и започна да ги разтрива нежно с палци. Те се надигнаха, възбудени от докосването му, но той беше продължил да работи нататък по тялото й и да я освобождава от коланите.
— Поставих си задача. Още преди години. Бях чувал за пай пи и за ограниченията на формата, но може би още тогава съм осъзнавал, че не е трябвало да бъде така. Потенциалът им е бил далеч по-голям, отколкото някога е хрумвало някому.
— Но аз пак нищо не разбирам, Бен. Говориш несвързано. Сега тя се беше надигнала на лакти и се бе втренчила в него. Дланта му беше отпусната върху топлата вътрешна повърхност на бедрото й — пасивна, безразлична, както изглеждаше. Тя все още беше объркана. Беше толкова истинско. Събуждаш се — и после се събуждаш пак. А сега пък и това. Бен, наведен над нея с ръка на бедрото й, дрънка тези глупости за нещо, за което всички знаят, че е било технологически задънена улица. Тя поклати глава.
Погледът му изведнъж стана съсредоточен.
— Какво има?
— Но аз продължавам да не разбирам нищо, Бен! Това беше истинско! Знам го! Птицата, която полетя към мене през Зеленината, ароматът на кафе и пури. Онзи лек ветрец, който се усеща винаги, когато седнеш там. Нали знаеш, от въздуха, който циркулира в задните тунели. А и други неща…
Тя затвори очи и започна да си спомня:
— Лекото жужене от разговорите по масите. Дрънченето на чаши и чинии. Слабото бръмчене на фабриките надолу по нивата. Това постоянно трептене на всичко — отвори очи и го погледна умолително. — Беше истинско, Бен! Кажи ми, че беше!
Той поклати глава.
— Не. Всичко беше запис. До последната подробност.
— Не! — тя разтърси глава. — Искам да кажа — видях те там! Седеше там, срещу мене. Ти беше. Знам, че беше ти! И ти каза… — тя се напрегна да си спомни, след това кимна. — Ти каза, че не трябва да ме е страх от тях. Каза ми, че летенето е органичен инстинкт.
— Да, казвал съм го. Но не на тебе. И не в кафе „Бургундия“.
Тя се надигна и се вкопчи в раменете му — усети гладката текстура на плата — после протегна ръка и докосна лицето му. Усети грапавината на бузите — имаше нужда от бръснене. Той отново се разсмя, но този път тихо.
— Не можеш да ги различиш, нали? Кое е истинското — това или онова, другото? И все пак ти си тук, Катрин. Тук, с мене. Сега.
Тя задържа погледа си върху него, след това го откъсна уплашена и объркана.
— Онова преди — продължи той. — Онова, което си мислиш, че се е случило. То беше измислица. Моя измислица. То никога не се е случвало. Аз го направих.
Протегна ръка, повдигна брадичката й и нежно извърна лицето й отново към своето.
— Но това… това е истина. Това сега — той склони лицето си към нейното и докосна устните й с устни.
Очите й се разшириха — на лицето й се изписа смътно разбиране.
— Значи… — но сякаш тъкмо беше протегнала ръка да хване нещо и то бе изчезнало пред очите й. Лицето й помръкна. Тя сведе очи и поклати глава.
Той се изправи и пристъпи извън рамката. Взе от леглото синьото си копринено пау и й го подаде.
— Вземи, наметни го.
Тя пое дрехата — държеше я странно, взираше се в нея, сякаш не беше сигурна дали съществува или не; сякаш всеки миг щеше да се събуди и да открие, че всичко е сън.
Изправи се, загледан в нея. Очите му търсеха отговора в нейните. След това се извърна.
— Облечи го, Катрин. Облечи го, а аз ще направя кафе.
Лежеше на леглото му, обвита със синьото копринено пау, облегната на купчина възглавници, и отпиваше от кафето си.
Бен крачеше из стаята, от време на време спираше да я погледне, после продължаваше. Докато говореше, ръкомахаше — жестовете му бяха екстравагантни, експанзивни. Изглеждаше пълен с енергия; силното му атлетично тяло балансираше между естествена грация и неестествена напрегнатост като някой странен, великолепен звяр, чиято интелигентност се простира отвъд простото познание. Докато говореше, очите му блестяха, ръцете му се обръщаха във въздуха, сякаш го скулптираха, ваеха от него нови форми и силуети.
Гледаше го като омагьосана. Преди беше имала само бледа представа за това, което е той, но сега знаеше. Щом съзнанието й се проясни, тя откри, че изпитва страхопочитание пред огромността на постижението му. Толкова беше истинско…
Той спря до празната рамка, отпуснал леко едната си ръка върху подпората.
— Когато си казах, че имам проблем, не разбирах колко погрешно е да мисля за това като за проблем. Нали разбираш — това не беше нещо, което можеше да се постигне с някой и друг технически трик — беше по-скоро въпрос на големи усилия. Въпрос, който да обуздае енергиите ми чрез насочване към него. Или да ме направи по-наблюдателен.
На това тя се усмихна. Ако някой можеше да бъде по-наблюдателен от него…
— Така… Започнах с нещо като анимация. Десет завъртания в секунда, суров образ. Това ми даде стъпката, формата на нещото. После го развих в следващия му стадий. Детайлизирах го. Записвах го с двайсет и пет в секунда. Накрая го изглаждах и полирах, докато всяка отделна нишка стане идеална; презаписах го с петдесет в секунда. Бавно го правех по-истинско.
Ръцете му извършваха леки деликатни движения, сякаш измъкваха най-фините жички из стегнато кълбо нишки.
— Стана ми ясно, че наистина няма друг начин да се свърши. Само трябваше да го направя толкова истинско, колко вероятно можех.
— Но как? Не мога да разбера как си го направил. То е… — тя потръпна, засмя се — той я забавляваше. — Не. Просто не е възможно. Не може да си го постигнал!
Но той вече го бе постигнал. И тя знаеше, че е така.
— Как? — той съвсем притихна. Слаба усмивка играеше по устните му, после изчезна. За момент тя не разбра какво прави той с тялото си, с изражението на лицето си. След това устата й се отвори изведнъж, шокирана от точността на имитацията му — стойката му, целият му вид.
И тогава той заговори:
— Но как? Не мога да разбера как си го направил. То е… — той потръпна и се засмя — мек, изненадан и женствен смях. — Не. Просто не е възможно. Не може да си го постигнал!
Беше идеално. Не точно тя, но идеално копие на всичко останало — на жестовете й, движенията на устата й, гласа й. Всеки нюанс и интонация бяха хванати точно. Сякаш говореше огледалото.
Тя се дръпна напред и разля кафето си.
— Това е…
Но не можа да го каже. Беше плашещо. Усети нервите й да се опъват. За момент всичко около нея се забави. Имаше усещането, че пада; после се взе в ръце.
Той я наблюдаваше, видя я как изглежда: фокусираше я през цялото време като обектив на камера, отбелязваше и съхраняваше всеки най-нов нюанс в поведението й.
— Трябва да прогледнеш, Катрин. Наистина да прогледнеш за нещата. Трябва да се опиташ да ги видиш от другата страна. Да навлезеш направо в тях и да разбереш как се чувстват. Няма друг начин.
Той спря — сега я гледаше по различен начин, сякаш преценяваше дали още следва мисълта му. Тя кимна, пръстите й отсъстващо триеха разляното по робата му кафе, но очите й бяха вече полузатворени, несигурни.
— Художникът — всеки художник — е и актьор. Функцията му е да мимифицира — дори и при най-голямата му изразителност. И като актьор трябва да се научи да играе с публиката си — той се усмихна, разтвори ръце, сякаш за да обгърне света, очите му блестяха тъмно от огромността на видението му. — Виждала си малка частичка от това. Поглеждала си към онова, което може да се окаже. Но то е по-голямо от това, Катрин. Много, много по-голямо. Това, което изживя днес, е просто най-слабо предположение за окончателната му форма.
Засмя се — кратка, остра експлозия от смях, която беше като вик от радост.
— Изкуството — за него говоря! Нещото, за което мечтаят всички истински артисти!
Бавно пусна ръцете си надолу. Усмивката изчезна от устните му и очите му внезапно станаха страшни. Сви юмруци, изви ги към гърдите си, тялото му се изви като на танцьор. За момент остана така, напрегнат, цял концентриран там, в центъра.
— Не изкуството такова, каквото го познаваш сега. Не… — разтресе глава като при голяма болка. — Не. Това ще бъде нещо почти непоносимо. Нещо ужасно и все пак красиво. Твърде красиво, за да се изкаже с думи.
Засмя се студено, очите му сега горяха с интензивност, която я изплаши.
— Ще бъде изкуство, което плаши, Катрин. Изкуство толкова студено, че ще прободе сърцето със студа си, и все пак същевременно толкова горещо, че ще избухне като малко слънце, изгарящо в тъмнината на черепа. Можеш ли да си го представиш? Можеш ли да си представиш на какво ще прилича подобно изкуство? — смехът му избухна отново — безжалостен, ужасен звук. — Това няма да бъде изкуство за слабите. Не. Подобно изкуство би разрушило дребосъците!
Тя потрепери, неспособна да откъсне очи от него. Сега той приличаше на демон, очите му — като тъмни, тлеещи въглени. Тялото му изглеждаше преобразено — ужасно, почти чуждо.
Тя седна рязко напред, чашата падна от ръцете й.
Срещу нея Бен видя падането й и забеляза как лежи на земята; видя как съдържанието й се разля по килима. Видя и го съхрани в паметта си.
Вдигна поглед към нея, изненадан видя как гърдите й са се измъкнали от робата и лежат между богатите сини гънки на дрехата оголени, странно чужди.
И както гледаше, желанието запулсира в него страшно — като разпален огън.
Седна до нея, протегна се под робата, за да докосне нежно меката топлина на плътта й, ръцете му бавно се плъзнаха нагоре, докато обхванаха гърдите й. После наведе лице към нейното и устните му меко закачиха нейните.
Тя се напрегна, трепереща в ръцете му, след това изведнъж се притисна към него, устата й трескаво търсеше неговата, ръцете й се спускаха надолу по него. Той потрепери, удивен от внезапната промяна в нея, от глада в очите й.
За момент се отдръпна, сведе поглед към лицето й, изненадан от силата на онова, което изведнъж изпита. После я бутна назад меко, нежно, прие каквото тя му предлагаше, прогони ярката, страшна светлина, която го беше държала в обятията си само преди мигове, остави се да се плъзне в тъмнината й като камък, падащ в сърцето на дълбок, тъмен кладенец.
— Е, министър Хен, за какво искахте да ме видите?
Хен Ю беше коленичил, главата му докосваше студения каменен под. Сега се изправи и за първи път вдигна поглед към своя танг.
Ли Шай Тун седеше на държавническия си трон, високото му ъгловато тяло беше облечено в императорско жълто. Съветът на министрите бе свършил преди час, но Хен Ю бе останал с молба за частна аудиенция със своя танг. Три широки стъпала водеха нагоре към присъствената платформа. В подножието на тези стъпала стоеше канцлерът на танга, Чун Ху-ян. През последните няколко месеца старецът видимо беше отслабнал — върху плещите на способния и честен Чун се бяха стоварили още правомощия; именно при Чун беше отишъл Хен веднага след края на Съвета. Сега, когато погледна към танга, Чун се усмихна едва-едва.
— Благодарен съм за тази възможност да поговоря с вас, чие хсия — започна Хен. — Не бих молил, ако не ставаше дума за въпрос от най-голяма спешност.
Тангът се усмихна.
— Разбира се. Но моля ви, Хен Ю, бъдете кратък. Вече закъснявам за следващата си среща.
Хен се поклони отново, наясно със задължението, което имаше към канцлера, задето беше осигурил тази аудиенция.
— Става дума за младия Шепърд, чие хсия.
Тангът вдигна вежди.
— Момчето на Хал? Какво за него?
— Разбрах, че е в колеж, чие хсия.
Ли Шай Тун се засмя.
— Знаете го със сигурност, Хен Ю, иначе нямаше да го споменете. Но какво става? Да не би момчето да има неприятности?
Хен се поколеба.
— Не съм сигурен, чие хсия. Не изглежда да се намира в непосредствена опасност, но определени факти, предоставени на вниманието ми, предполагат, че тя може и да му предстои през следващите дни.
Ли Шай Тун се наведе напред, лявата му ръка поглаждаше сплетената му брада.
— Ясно. Но защо идвате при мене, Хен Ю? Това не е ли работа за генерал Ноченци?
Хен се поклони ниско.
— Обикновено бих се съгласил, чие хсия, но като се имат предвид болестта на бащата и възможните бъдещи отношения на момчето с принц Юан…
Остави другото недоизказано, но Ли Шай Тун го разбра. Хен беше прав. Това беше много по-важно от всяка обичайна задача на сигурността. Каквито и да бяха намеренията на Бен точно в този момент, той беше възпитан за съветник на Ли Юан. А и гените му сигурно щяха да си кажат думата. Следователно, каквото и да ставаше с него сега, беше важно.
— Какво предлагате, Хен Ю?
Хен Ю се поклони в отговор, след това протегна ръка с предварително приготвения от него свитък. Чун Ху-ян го взе от него и го подаде на танга, който го разгъна и започна да чете. Когато свърши, отново погледна Хен.
— Добре. Имате позволението ми за това, Хен Ю. Ще го подпиша и ще дам на генерала потвърдително копие. Но не отлагайте. Искам това да стане веднага.
— Разбира се, чие хсия.
— И. Хен Ю…
— Да, чие хсия!
— Задължен съм ви за това. Ако има някоя дребна услуга, с която мога да ви се отплатя, известете Чун Ху-ян и ще бъде сторено.
Хен Ю се поклони ниско.
— Щедростта ви е прекалена, чие хсия, но, простете ми, няма да бъде правилно от моя страна да се възползвам от онова, което в края на краищата е просто дълг към господаря ми. Както винаги, чие хсия, не моля за нищо, освен да ви служа.
Докато се изправяше, видя доволната усмивка на устните на стария човек и разбра, че е постъпил мъдро. Имаше неща, които му бяха необходими — неща, за които тангът можеше да го улесни; но в момента никое от тях не беше извън широкия му достъп. Да се ползва обаче с добрите чувства на танга беше съвсем различно. Поклони се за втори път, след това сведе глава пред Чун Ху-ян и се оттегли. Някой ден — сигурен беше — подобни временни жертви щяха да се отплатят — хилядократно да надхвърлят наградите, от които сега се отказа толкова лесно. Междувременно щеше да разбере за какво изобщо става въпрос в цялата тази история с Новачек. Щеше да стигне до дъното й и после да се постарае той да е човекът, от когото първо ще я чуе тангът.
Когато огромните врати се затвориха зад него, се огледа с усмивка из големите зали и коридори на двореца. Да, сега дните на стария танг бяха преброени. И когато му дойдеше времето, принц Юан щеше да се нуждае от канцлер. По-млад от Чун Ху-ян. Човек, на когото абсолютно може да се опре.
Хен Ю продължи покрай кланящите се слуги; широка усмивка осветяваше чертите му.
И защо да не е той? Защо да не е Хен Ю, чието досие е неопетнено, чиито способности и лоялност са безспорни?
Когато ги приближи, огромните, тапицирани с кожа външни врати започнаха да се отдръпват, пропускайки ярка слънчева светлина сред сенките на широкия коридор с висок таван. Отвън стражите с обръснати глави от елитния взвод на танга се кланяха ниско, докато минаваше между тях. Възхитен от ситуацията, Хен Ю, министър на Ли Шай Тун, танг на Град Европа, слабо се засмя от удоволствие.
Да, помисли си с поглед, насочен нагоре към големия кръг на слънцето. Защо не?
Катрин стоеше на вратата и гледаше към него. Бен седеше на края на леглото — главата му беше вирната напред, раменете — наежени — и се взираше в рамката, без да вижда.
Цялата я беше събудил за живот; бе се усмихвал, бе я целувал нежно, говорил й бе да почака, докато й донесе закуска, но се беше забавил твърде дълго. Откри го в кухнята, отсъстващо втренчен в ръцете си; приборите за закуска бяха недокоснати.
— Какво има? — бе попитала. — Какво стана?
Но той мина покрай нея, сякаш тя не беше там. Прекоси стаята и седна на леглото. Толкова тих, толкова самовглъбен, че я беше изплашил.
— Бен? — повика го тя, докато оставяше подноса до него. — Приготвих закуска. Няма ли да я споделиш с мене?
Той вдигна поглед към нея.
— Какво?
— Закуска — усмихна се тя, после коленичи до него и положи ръка на коляното му.
— А… — усмивката му беше вяла — по-скоро знак за усмивка.
— Какво има, Бен? Моля те. Не съм те виждала такъв преди.
За момент той не направи нищо. След това бръкна в джоба на халата си, измъкна нещо и й го подаде.
Беше писмо. Взе го от него, пипайки внимателно — усещаше нещо странно.
Седна на пода в краката му, внимателно разгъна писмото — сякаш беше старо и крехко като книгата, която й бе дал — хвана прегънатите листове и ги изглади в скута си.
За момент се поколеба — заля я внезапно предчувствие. Ами ако има друга жена? Някоя бивша любовница, пишеща, за да си го върне — да й го отнеме? Или е нещо друго? Нещо, което му е трудно да сподели с нея?
Погледна към него, после върна поглед и започна да чете.
След известно време вдигна очи.
— Сестра ти?
Той кимна.
— Иска да ми дойде на гости. Да види с какво се занимавам.
— А… — но странно, не се чувстваше успокоена. В тона на писмото имаше нещо, което я притесни. — А ти не го искаш?
Той кимна отново; устните му бяха здраво стиснати.
За момент се загледа покрай него в книгите по полицата до леглото. Книги, за които никога преди не беше чувала, със заглавия толкова странни, колкото и кожената подвързия на кориците им; книги като „Ернест Берхтолд“ на Полидор, „Фермерът от Ингълудската гора“ на Хелм, „Елинор“ на По, „Силата на привличането“ на Браун и „Манфред“ на Байрон. За миг се взря в тях, сякаш за да ги проумее, после пак го погледна. Сгъна листовете, плъзна ги обратно в плика, след което му го подаде.
— Дойдох тук, за да се измъкна от всичко онова — каза той, докато взимаше писмото. За момент го погледна страшно, сякаш беше живо същество, след това го пъхна обратно в джоба си. — Това тук… — посочи рамката, книгите и картините по стените, личните вещи, пръснати из цялата стая, после сви рамене. — Е, то е различно, всичко това.
Тя се сети за Лоте и Волф — започваше да разбира.
— В дома ти е различно. Това ли искаше да кажеш? И от това си се чувствал скован?
Той сведе поглед към ръката си — към лявата ръка, чиято китка беше отрязана — след това пак погледна към нея.
— Може би.
Видя го как се усмихна — слабо, вгледан навътре, сякаш искаше да събере в ръката си всички парчета наведнъж.
— Закуската ти — напомни му тя. — Трябва да я изядеш. Ще изстине.
Погледът му се върна, изведнъж отново фокусиран върху нея. После, като че ли беше решил нещо, се протегна, хвана ръката й и я привлече към себе си.
— Зарежи закуската. Ела. Да се връщаме обратно в леглото.
— Е? Носиш ли досието?
Хен Чан-йе се обърна и щракна с пръсти. Слугата му веднага се приближи и с поклон му подаде завързан с коприна свитък.
— Мисля, че тук ще намериш всичко, което ти трябва — каза Хен и му го подаде. — Но кажи ми, Новачек, защо искаш да знаеш нещо за онзи? Да не би пътищата ви да са се кръстосали по някакъв начин?
Сергей Новачек погледна към Хен, след това сведе поглед към свитъка.
— Не е твоя работа, но не, пътищата ни не са се пресичали. Просто нашият приятел Шепърд е малко нещо загадка, а аз мразя загадките.
За момент Хен Чан-йе се взря в Новачек, овладявайки студения гняв, който усещаше в негово присъствие. Хун мао нямаше представа в какви неприятности се е забъркал.
— Ако си си направил разследването, мога ли да го взема? — попита той — зададе поредния въпрос от онези, които чичо му беше настоял да зададе.
Новачек вдигна поглед и сви свитъка.
— Това ли е всичко?
Хен се усмихна.
— Знаеш как е: колкото по-богат е човек, толкова по-малко има в досието. Онези, които могат, си купуват анонимност.
— И ти мислиш, че и тук е станало така?
— Бащата на момчето е много богат. Достатъчно богат, за да му откупи пътя към Оксфорд без каквито и да било приемни изпити.
Новачек кимна; в думите му явно се усещаха следи от горчивина:
— Знам. Видях архивите на колежа.
— А… — Хен кимна едва-едва, отбелязвайки какво каза другият.
— А бронзът?
Хен Чан-йе леко се извърна. Слугата отново се появи до него — този път носеше проста обвита с лед торбичка. Хен я взе и се обърна с лице към Новачек. Изражението му изведнъж беше станало много по-твърдо, очите му — студено враждебни.
— Това ми струва скъпо. Ако имаше някакъв начин да мога да взема назаем един милион юана, щях да постъпя по-скоро така, отколкото да моля за помощ чичо си. Но преди да ти го предам, бих искал да знам защо ти е. Защо си мислиш, че струва един милион юана?
За момент Новачек се взря в него — собствената му враждебност се срещна с тази на хана. После сведе поглед и се усмихна кисело.
— Вие ни наричате „големи задници“ зад гърба ни, но точно ти самият си задник, нали, Хен?
Очите на Хен проблеснаха от гняв, но той се овладя, спомняйки си какво му беше казал чичо му. В никакъв случай да не провокира Новачек.
— Ами ако ти кажа, че не можеш да го имаш?
Новачек се засмя.
— Хубаво. Можеш да ми платиш милиона. На вноски, ако искаш. Обаче едва ли ще имаш интерес. По сто и петдесет хиляди на година — пак вдигна поглед и срещна очите на хана. — Пък това е доста повече от онова, което получаваш, както чувам. Може да се окаже… трудно да свързваш двата края.
Хен преглътна, а след това почти грубо набута торбичката в ръцете на другия.
Сергей изгледа Хен — забеляза колко ядосан беше — и се зачуди, после погледна простата бяла торбичка, която държеше; напипа формата на бронза под тънкия като кожа плат. Обля го прозрачно, чисто чувство на задоволство — на удовлетворение.
— Добре — каза той. — На чисто сме, Хен Чан-йе. Аз бих казал, че дългът ти е уреден, а ти?
Хен Чан-йе се врътна и направи три гневни крачки, преди да се обърне отново. Лицето му беше почти почерняло от яд; пръстът му обвинително се насочи към неговия мъчител.
— Внимавай, Новачек. Следващия път може да нямаш толкова късмет. Следващия път може да срещнеш някого, за когото честта е нещо по-маловажно, отколкото за мене. И тогава ще разбереш какво всъщност мисли светът за боклуци като тебе.
Сергей му се усмихна нагло.
— Върви си го начукай, Хен Чан-йе. Ти имаш чест не повече от оная работа на някой бос от Триадата. Единствената причина да си платиш беше, че те е страх да не изгубиш достойнството си пред приятелите си. Но това си е твой проблем. Аз получих каквото исках.
Хен отвори уста, сякаш се готвеше да му отговори подобаващо, после промени решението си. Разсмя се и разтърси глава — изведнъж тонът му беше станал по-студен, по-овладян:
— Така ли, приятелю? Така ли?
Отидоха в кафе „Бургундия“, взеха маса близо до Зеленината и платиха, за да махнат останалите три стола. Катрин седна отдясно на Бен — многоетажната клетка на централната пагода беше зад гърба й и оформяше рамка около бледата й, прилична на огън красота. „Птичката ми“ — така я наричаше той сега и това подхождаше. Той се усмихна, разглеждайки профила й, после се обърна и извика сервитьора.
Цяла вечер беше тих, мълчалив. Беше дошло второ писмо. Сега се намираше в джоба на якето му — неотворено. Усещаше нежния му натиск върху гръдта си, чувстваше скритата му форма.
И тя се беше умълчала, но по други причини. Нейното мълчание беше мрачно, ревниво — онова, което той бе опознал прекалено добре през последните няколко дена.
Сервитьорът дойде, наля им вино и остави наченатата бутилка в кофичка с лед помежду им. Бен се наведе и чукна чашата си о нейната.
Тя извърна глава към него.
— Какво иска тя?
Той едва не се усмихна — знаеше какво си мисли тя. Необяснимите му отсъствия. Писмата. Дори настроенията му. Знаеше, че тя възприема всичко това като признаци за изневяра. Но не е сигурно. Или поне не още. И оттук и мрачното й мълчание.
Той отпи от виното и остави чашата си.
— Ето, виж — извади писмото от джоба си и й го подаде.
Тя присви подозрително очи, после взе писмото. Известно време просто се взираше в него — не беше сигурна какво иска да й покаже, като й го дава. След това го вдигна към носа си и го помириса.
— Отвори го — колебанието й го забавляваше. — Или ми го върни, аз ще го отворя. От сестра ми е, от Мег.
Тя кимна, убедена само наполовина, но му върна писмото. Наблюдаваше как той го отвори с нокътя на палеца си и извади четирите старателно сгънати листа хартия. Без дори да ги погледне, й ги подаде.
— Ето, виж…
Тя наведе глава и се зачете — отначало неохотно, после — с все по-нарастващ интерес. Най-сетне отново вдигна поглед — лицето й беше променено, по-открито.
— Но защо не ми каза? Беше жестоко от твоя страна, Бен — да ме оставиш в неведение. Аз си мислех, че…
Изчерви се и отмести поглед. Той се протегна и взе писмото.
— Не си ли доволен, Бен? Според мене е много мило от нейна страна, че се безпокои за тебе. Може да отседне при мене, ако искаш. Имам походно легло. Може да спи на него.
Той я погледна, след това се върна към писмото. Дочете го, сгъна го грижливо и го пъхна обратно в джоба си.
— Е? — попита тя. — Ще е много хубаво да се запозная със сестра ти. Наистина.
Той си наля още вино, после изпразни чашата си на един дъх. Тя го наблюдаваше озадачена.
— Какво има? Защо не ми казваш?
Той поклати глава.
— Не се обичате, така ли? Това ли е?
Той се разсмя.
— Кой, ние с Мег ли? Не, тя… — той се усмихна със странна усмивка и се вторачи в празната чаша. — Тя е просто съвършена. — Погледна я, след това протегна ръка, вдигна нежно брадичката й и се наведе, за да докосне устните й със своите.
Тя се усмихна.
— Това ми хареса. Та какво тя?
— Тя ще отседне при мене — и с това реши да приключи въпроса. — А сега… какво да си поръчаме?
Тя се взря в него за момент, после също реши да смени темата.
— Все ми е едно. Изненадай ме.
Той се разсмя — изведнъж по необясним начин отново беше станал предишният Бен.
— Стриди. Нека си поръчаме стриди.
— Само стриди ли?
— Не. Не само стриди, а цяло плато стриди. От най-хубавите стриди. Повече, отколкото бихме могли да изядем — изпухтя и се облегна на стола си. Описа с ръце във въздуха огромно шкембе и наду бузи. Разсмя се, след това отново се изправи на стола, обърна се и щракна с пръсти на сервитьора.
Рязката трансформация й беше едновременно и забавна, и я тревожеше. Намекваше за някаква негова страна, която тя не беше виждала досега, освен може би в онзи миг, когато я беше имитирал. Прехапа връхчето на езика си. На една от съседните маси избухна смях и я разсея за момент, като я накара да извърне глава. Когато отново го погледна, той я гледаше с лека усмивка на устните.
— Понякога си просто странен! — засмя се тя. — Като например цялата тази работа със семейството ти. Какво толкова лошо има в това, да ми разкажеш за тях? Никога нищо не ми казваш.
Той сви рамене.
— Не е важно. Там си е там, у дома. А тук си е тук. Харесва ми да разделям нещата.
Тя сведе поглед — чудеше се дали той разбира какво казва. Това, че я изключва така, я обиждаше. Някак я принизяваше.
— Тук е твърде тясно — продължи той. — Твърде… — разсмя се — къс, почти болезнен смях. — Твърде напрегнато. За тебе ще е трудно да разбереш, знам. Не че го мразя, но просто ми е необходимо да се държа на някакво разстояние от всичко това. Имам нужда от нещо по-различно от всичко, което получавам тук.
Беше оставил чашата си и пощипваше лявата си длан с дясната; погледна надолу, поглади и погали ръбчето.
— Ами мене тогава къде ме слагаш? Истинска ли съм за тебе, Бен, или съм просто част от онова, което получаваш тук?
— Може би — погледна я откровено в очите. — Може би цялата работа е тъкмо в това. Различни начини на получаване.
Тя понечи да каже нещо — нещо, за което щеше да съжалява по-късно — когато смехът отново прокънтя — този път по-силно. Усети, че я побиват студени тръпки — беше смехът на Сергей…
Обърна се и веднага го видя. Беше седнал на не повече от двайсет чи от тях.
Той се извърна и се усмихна.
— Катрин! Колко се радвам, че те виждам!
Личеше си, че е пиян. Стана залитайки от стола си и се приближи, влачейки със себе си празен стол. Без да обръща внимание на Бен, седна и се наведе неприятно, почти заплашително към нея.
— Как си, Катрин, миличка? Доста време мина, откакто се видяхме тук, нали така?
Той се оригна, после се извърна с подозрителна усмивка на почервенялото си лице.
— Ами този тук кой е? — изимитира стресната изненада. — Мале, мале, ама това било нашето гениално приятелче! — поклони се подигравателно, но когато се изправи, чертите му се бяха вдървили, а в очите му светеше студена злоба. — Щеше ми се да си поприказваме, приятелче.
В начина, по който натърти на последната дума, имаше нещо грозно. Намек за насилие.
Тя гледаше — раздразнителността й към Бен се беше превърнала в страх за него. Знаеше колко опасен може да бъде Сергей в подобно настроение.
Бен се усмихна и се обърна да повика сервитьора. Да, помисли си тя, така е най-добре. Но вместо да помоли келнера да отстрани Сергей от масата им, Бен поръча нова бутилка вино и още една чаша. После се обърна към противника си:
— Ще пийнеш с нас, надявам се?
Сергей се разсмя — изненадано, нервно.
— Не, наистина не мога да повярвам, Шепърд. Ама че си мазен боклук! Мислиш си, че можеш да купиш целия свят!
— Сергей… — започна тя, но той фрасна с юмрук по масата и я изгледа на кръв.
— Млъквай, Катрин! Може пък да понаучиш едно-друго за тоя тука, дето се хили.
Тя се извърна и стисна очи — искаше й се всичко това да свърши. Беше прекалено.
Сергей се наведе напред — сега излъчваше открита враждебност.
— Ти не си оттука, нали така, Шепърд?
Бен остана мълчалив, замислен.
— Не си, нали така?
Катрин отвори очи и ги погледна. На устните на Бен играеше усмивка — зареяна, лека.
— Поизкопах това-онова — Сергей се наведе през масата към Бен. Дъхът му вонеше на вино. — И знаеш ли на какво се натъкнах? — засмя се студено. — Нашият приятел тука си е купил мястото в Оксфорд. Както си купува всичко. За да го приемат тук, са пристъпили правилата.
Катрин поклати глава.
— Не те разбирам, аз…
Сергей изпухтя — на лицето му беше изписано огромно отвращение.
— Тоя тука е шарлатанин, ето какво е. Не трябва да бъде тук. Той е като всички други паразити. Само дето не е хан — засмя се грубо, после се обърна и вече ядосано я погледна. — За разлика от всички нас, Шепърд няма никаква квалификация. Никога през живота си не се е явявал на изпит. А що се отнася до работата… — смехът му секна, презрението в тона му се изостри. По съседните маси хората бяха млъкнали и чакаха да видят какво ще стане. — Никога не е ходил и на една лекция! И едно есе не е предал! А пък за явяване на годишните изпити просто забрави. Ще си замине вкъщи още преди сесията. Той е над тези неща, нали разбираш. Или поне парите му са над тях.
Разнесе се смях. Но той не разсея Сергей. Сега се беше развихрил — докато говореше, сочеше мишената си с ръка:
— Да, странна птица е този тук. Богат е и очевидно има здрави връзки. С ония Горе, така разправят. Обаче тук има и една загадка. Той не е от Града. И точно затова ни презира.
Тя се втренчи в Сергей — не разбираше нищо. Какво искаше да каже той? Всички бяха от Града. Нямаше откъде другаде да дойдат. Освен ако… сети се за ръкописните букви — за това, колко много неща, свързани с Бен, бяха странни — и за миг почувства как я облива несигурност. След това си спомни творението му — спомни си какво беше преживяла в рамката.
— Не си прав, Сергей. Не разбираш…
Сергей се надигна, заобиколи масата и се наведе над Шепърд.
— Не. Твърде добре разбирам даже. Тоя тука е шибана жаба, ето какво е. Буца кал.
Тя гледаше и двамата разтревожено, ужасена от онова, което щеше да се случи.
— Той е пиян! — възкликна тя умолително. — Не знае какво говори, Бен. Пиянски приказки! — но се боеше за него. Той не познаваше Сергей; не знаеше колко е проклет.
Бен я гледаше, без да обръща внимание на другия мъж. Изглеждаше спокоен, думите и физическото присъствие на онзи сякаш не го засягаха.
— Нека си каже приказката, любов моя. Това са само думи.
За първи път я беше нарекъл „любов моя“, но тя почти не го забеляза. Забелязваше само как самата кротост в думите на Бен възпламенява гнева на Сергей.
— Грешиш! — тросна се онзи ледено. — Не са само думи.
Бен се обърна и го погледна невъзмутимо.
— Когато глупак ти казва, че грешиш — радвай се!
Това дойде много на Сергей. Той се хвърли към него с протегнати ръце, мъчеше се да се вкопчи във врата му, но Бен го отблъсна и се изправи срещу му. Сергей дишаше тежко — беше бесен. Отново се хвърли към Бен, докопа дясната му ръка, опита се да я извие зад гърба му и да го събори на колене.
Катрин беше скочила на крака и пищеше:
— Не! Моля те, Сергей! Недей! Моля те, недей!
Келнерите тичаха към тях, опитваха се да си пробият път през тълпата и да ги разтърват, но блъсканицата около тяхната маса беше прекалено голяма.
С груба сила Сергей събори Бен на земята и изсумтя. После изведнъж Бен се претърколи напред и извади противника си от равновесие. Сергей се препъна и се тръшна върху един стол. Когато се изправи, от бузата му течеше кръв.
— Копеле недно…
С яростен рев отново се хвърли към Бен, но рефлексите на Бен бяха много по-бързи. Щом Сергей се метна към него, той се дръпна встрани, сграбчи дланта на Сергей и я изви.
Разнесе се хрущене на чупещи се кости. Сергей изпищя и падна на колене, притиснал към гърдите си безполезната си ръка.
Бен се наведе над него с разкрачени крака, здраво стъпили на земята. Гърдите му се надигаха на пресекулки. После сви рамене.
— Без да искам…
Но вече се беше свършило. Ръката на скулптора беше строшена и премазана. Започна да се надува. Сергей я побутна леко с пръст, изстена и се строполи в безсъзнание.
Бен отстъпи назад и огледа сцената. След това се обърна и погледна към Катрин. Тя стоеше там, притиснала длани към устата си, втренчена в ранения.
— Бен… — едва успяваше да овладее гласа си. — О, Бен, какво направи?!
Докато вървяха по Главната към транзитния изход, Мег се озърташе. Въздухът беше неподвижен като въздуха вътре в запечатана кутия. Това беше първото нещо, което забеляза. Въздухът дори не трепваше, нямаше шумолене на листа, тих плисък на вода, жужене на насекоми. Вместо това между саксиите се мотаеха момченца със спрейове и пръскаха цветята или пък поливаха огромните дъбове, посадени в грамадни ями в пода. По клоните им висяха клетки: огромни, живописни позлатени клетки, пълни с яркоцветни птици. Но тук нищо не летеше. Нищо не се огъваше и не танцуваше под открития вятър.
— Така им харесва — беше казал Бен, сякаш това обясняваше всичко. После се намръщи и я погледна. — Но не е достатъчно. Нищо тук не е достатъчно. Това са само повърхности. Тук няма никаква дълбочина. Никакви корени.
Това беше първата сутрин на Мег в Града, макар че тук „сутрин“ означаваше просто промяна в силата на осветлението. Отвън, зад стените на Града, беше все още тъмно. Но тук този природен факт нямаше никакво значение. Из целия Град Европа времето беше еднакво, управлявано не от местната смяна, а в съгласие с изгрева и залеза на слънцето над източния край на Града.
Сутрин. Още една несъвършена имитация. Също като дърветата, цветята, птиците думата губеше острата си отчетливост тук, където нямаше слънце, което да я направи истинска.
Качиха се петдесет нива нагоре. Това беше така наречената „открита палуба“ и тя наистина внушаваше чувство за пространство и откритост. Тук нямаше тесни коридори, нямаше таван, който да можеш да пипнеш с пръст; но въпреки това Мег се задушаваше. Не беше като да се намираш в къща, където можеш да отвориш вратата и да излезеш сред градинската свежест. Тук, накъдето и да погледнеше, човек се натъкваше на стени.
Беше ужасно. Все едно си в клетка.
— Как издържаш тук?
Той се огледа, после протегна ръка и хвана нейната.
— Знаеш ли, много ми липсваше. Тук ми беше… трудно.
— Трудно?
Бяха спрели сред централното шестоъгълно пространство. От всички страни плавно към тавана се издигаха огромни редове балкони; прозрачните им повърхности отразяваха и изкривяваха светлината.
— Трябва да си дойдеш у дома, Бен. Всичко това… — тя се огледа и поклати глава. — Тук не ти е мястото.
Продължи да клати глава и да му напомня за дома, но след това се сепна. Не беше времето да му казва защо е дошла. Освен това ако му говореше за дома, щеше просто да го вбеси. А може би той беше прав. Може би наистина трябваше да се опита да разбере всичко това. Така, че да може да се върне доволен, че вече знае, че няма нищо друго — че там има само свят без сутрини.
— Виждаш ми се потиснат, Бен. Само заради мястото ли е? Или има и нещо друго?
Той се обърна полуусмихнат.
— Не. Права си. Не е само заради мястото — махна отчаяно с ръка, после се загледа в един от огромните редове с балкони. Зад подобните на стъкло стени се виждаха хора — десетки, стотици, хиляди. Хора, накъдето и да погледнеш. Човек никога не можеше да остане сам. Дори и в стаите усещаше натиска на хората през стените.
Погледна я пак — изведнъж лицето му беше станало оголено, открито.
— Тук се чувствам самотен, Мег. По-самотен, отколкото е възможно да се чувствам!
Тя се втренчи в него, след това наведе глава, разтревожена от внезапното прозрение за онова, което той чувстваше. Никога не би могла да се сети.
Продължиха нататък и докато вървяха, той й разказа за боя. Когато свърши, тя го погледна ужасено.
— Но те не могат да те обвинят, Бен! Той те е провокирал. Ти просто си се защитавал, нали?
Той се усмихна напрегнато.
— Да. И властите го приеха. Няколко свидетели ме защитиха срещу обвиненията му. Но това само влошава нещата.
— Но защо? Ако е станало така, както ми го разказваш…
Той се извърна и се загледа в откритото пространство.
— Предложих да платя всичко. И новата протеза, ако е необходимо. Но той отказа. Май иска да разнася счупената си ръка като значка.
Отново я погледна — очите му бяха пълни с болка, обида и гняв. И с още нещо.
— Не трябва да обвиняваш себе си, Бен. Той е бил виновен, не ти.
Той се поколеба, после поклати глава.
— Така изглежда. Аз го направих да изглежда така. Но истината е, че ми хареса, Мег. Харесваше ми да го провокирам — докато стигне границата — и след това… — той лекичко тласна въздуха с ръка. — Хареса ми. Разбираш ли, Мег?
Тя гледаше брат си, без да разбира. Никога не беше виждала тази му страна и въпреки всичките му думи не можеше да му повярва докрай.
— Това е вина, Бен. Чувстваш се виновен за нещо, за което не си.
Той се разсмя и отклони очи.
— Вина ли? Не, не беше вина. Прекърших ръката му като изгнила клонка. Знаех, че може да стане така. Не разбираш ли? Виждах го колко е пиян, колко лесно мога да го озаптя.
Извърна се към нея и приближи лице до нейното. Гласът му се снижи до шепот:
— Можех да се справя с него. Можех да го задържа, докато дойдат сервитьорите. Но не го направих. Исках да го нараня. Исках да разбера какво е. Аз подредих нещата така, Мег. Не разбираш ли? Аз ги нагласих.
Тя сви рамене, после поклати глава и впери напрегнат поглед в него.
— Не.
Но погледът му беше яростен, убедителен. Ами ако беше вярно?
— И какво разбра? Как беше?
Той погледна ръката й, сгушена в неговата.
— Ако затворя очи, виждам всичко като на длан. Усещам го. Колко лесно се подведох. Тежестта му. Скоростта му. Колко натиск беше необходим — кост срещу кост — за да строша ръката му. И това знание е… — той сви рамене, пак я погледна и съвсем леко, нежно стисна ръката й. — Не знам. Сила, предполагам.
— И ти хареса?
Сега го гледаше втренчено, потискайки отвращението си — опитваше се да му помогне, да го разбере.
— Може би си права… — той пропусна въпроса й. — Може би трябва да се прибера у дома.
— Ала нещо те задържа тук…
Той кимна, без да откъсва очи от ръката й.
— Така е. Нещо ми липсва. Знам го. Нещо, което не мога да видя.
— Но тук няма нищо, Бен! Само се огледай! Няма нищо!
Той се извърна и сви рамене — като че ли беше съгласен с нея, ала си мислеше за онзи лу нан джен, пещаря, и за Катрин. Тях не беше предвидил — те го бяха изненадали. Значи може би имаше нещо повече — много повече, отколкото си представяше.
Обърна се и я погледна.
— Както и да е. По-добре ще е да тръгваш. Срещата ти е след час.
Погледна го и тя — личеше си, че е разочарована.
— Мислех си, че ще дойдеш с мене.
Беше казал на Катрин, че ще се видят в единайсет — беше й обещал да й покаже още стари маслени картини — но щом забеляза как го гледаше Мег, разбра, че не може да я остави да отиде сама.
— Добре — усмихна се. — Ще дойда с тебе до клиниката. Но след това си имам работа. Важна работа.
Бен огледа богато украсеното фоайе и се намръщи. На това долно ниво този лукс беше съвсем неочакван. Като се прибавеше и строгата охрана, всичко това го караше да мисли, че има някаква по-мрачна причина от финансовите съображения клиниката „Мелфи“ да се намира на такова необичайно място.
Стените и таванът бяха в наситено синьо, а подът — застлан с килим в подходящ цвят, украсен с проста жълта лента по края. От едната страна имаше постамент, върху който се възправяше бронзова бременна жена — хун мао, а не хан. Голото й тяло беше самото въплъщение на плодовитостта. Срещу нея висеше единствената картина в залата — огромно платно; лекотата му се открояваше на фона на синьо-черната стена. На картината беше изобразен дъб, огромен дъб сред буйната зеленина на древна английска ливада.
Сама по себе си картината не изненадваше с нищо, но в този контекст отново стоеше неочаквано. Защо? — запита се той. Защо е тук?
Приближи се, присви очи и се загледа в малкото жълъдче на преден план вляво на композицията. Опитваше се да разчете двата мънички инициала, изписани върху него.
АШ. Като какво? — запита се той и се усмихна. Беше се сетил за всичките онези сравнения, които бе научил като малък. Силен като вол. Хитър като лисица. Надут като пуяк. Як като дъб.
И също толкова дълголетен. Втренчи се в него — опитваше се да разбере значението му в схемата на нещата — след това се обърна и погледна към Мег.
— Идвала ли си тук и преди?
Тя кимна.
— На всеки шест месеца.
— Ами мама? И тя ли идва тук?
Мег се разсмя.
— Разбира се. Когато дойдох за първи път, бяхме двете заедно!
Той я погледна учудено.
— Не знаех.
— Не се притеснявай, Бен. Женски работи, това е. Просто за тях е по-лесно да правят всичко тук, отколкото да идват в Имението. По-лесно и по-удобно.
Той кимна и извърна поглед, но това обяснение не го задоволяваше. Имаше нещо нередно във всичко това. Нещо…
Обърна се, щом вратата се приплъзна и през нея мина един мъж: висок, доста набит хан с широко, странно безлично лице; гладката му черна коса беше пригладена назад над лъскавото му чело. Дългият му ръждивокафяв халат беше поръбен с тъмнозелена копринена лента. Щом влезе, се усмихна, потри нервно ръце и леко се поклони на Мег, преди да се обърне към Бен.
— Простете, ши Шепърд, но не ви очаквахме. Аз съм старши консултант тук. Казвам се Тун Тан. Ако знаех, че възнамерявате да придружите сестра си, щях да ви предложа да… — той се поколеба, после, несигурен как да продължи, се усмихна и сведе глава. — Но щом така и така вече сте дошли, най-добре ще е да заповядате вътре, нали?
Бен се втренчи в консултанта и онзи извърна очи. Човекът очевидно се притесняваше от присъствието му. Но защо, щом ставаше въпрос за редовен преглед? Защо присъствието му объркваше нещата, въпреки че става въпрос за „женски работи“?
— Мег — обърна се към нея консултантът, — радвам се да те видя отново. Разбира се, очаквахме те следващата седмица, но няма значение. Всичко ще е готово само за миг.
Бен се намръщи. Но тя беше казала, че… Погледна към нея — очите му настояваха да му обясни защо не му е казала, че трябва да се яви чак след седмица. Но погледът й му подсказа, че трябва да потърпи.
Последваха Тун Тан в стаите — също толкова луксозни, колкото и фоайето. Големи, просторни стаи, подредени така, сякаш тук беше Първо ниво, а не Средните. Тун Тан набра някаква комбинация на ключалката, след това пак се обърна към Бен — вече не толкова притеснен:
— Ако сте толкова любезен да почакате тук, ши Шепърд, ще се опитаме да не ви задържаме твърде дълго. Изследванията са съвсем рутинни, но отнемат известно време. Междувременно бихте ли желали някой от помощниците ми да ви донесе нещо?
— Искате да изчакам тук отвън?
— Бен… — очите на Мег го умоляваха да не създава проблеми.
Усмихна се.
— Добре. Бихте ли ги помолили да ми донесат кана кафе и бюлетина с новините?
Консултантът се усмихна и отиде да изпълнява поръчката на Бен, но сега Мег го гледаше странно. Познаваше брат си много добре. Достатъчно добре, за да знае, че никога не пипа бюлетина с новините.
— Какво си намислил? — прошепна му тя веднага щом Тун Тан излезе.
Той се усмихна — със същата онази привидно невинна усмивка, достатъчна, за да накара алармените звънци да зазвънят в главата й.
— Нищо. Просто се грижа за малкото си сестриче, нищо повече. Грижа се да пристигне навреме в клиниката.
Тя сведе поглед — на Бен не му убягна как се опитваше да избегне прекия му поглед.
— Всичко ще ти обясня, Бен. Обещавам. Но не сега — погледна го и поклати глава. — Виж, обещавам! По-късно. Но докато си тук, се дръж прилично. Моля те, Бен. Ще се забавим само около час.
Той омекна и й се усмихна.
— Добре. Ще слушам.
Младо момиче му донесе кафе и куп бюлетини, после заведе Мег да се преоблече. Известно време Бен се преструваше, че чете глупостите, изписани на страницата пред него, като през цялото време тайно се оглеждаше. Доколкото забелязваше, никой не го наблюдаваше. Външната охрана беше строга, но тук вътре нямаше нищо. Защо? Почти стандартна практика беше компаниите да държат вътрешността на сградите си под строго наблюдение.
Изправи се, протегна се, изимитира отегчение и тръгна да обикаля из стаята, като внимателно оглеждаше стените и отдушниците, за да се увери. Не, никой не го следеше. Беше почти сигурен.
Добре. Значи, щеше да задълбае малко повече. Да си отговори на някои от въпросите, които задръстваха главата му.
Излезе в коридора и се върна на кръстовището. От двете му страни имаше врати. Спря и се заслуша. Отдясно се дочуваше лек шум от гласове, но отляво нямаше нищо. Бутна дръжката на лявата врата и тя тихо се плъзна. Ако някой се натъкнеше на него, щеше да каже, че търси тоалетната.
В стаичката нямаше никого. Затвори вратата зад себе си и се огледа. Май и тук нямаше камери. Сякаш нямаха нужда от тях. И все пак, без съмнение, камерите им бяха нужни, щом имаха редовна клиентела.
Прекоси стаята с три бързи крачки и побутна отсрещната врата. И тя беше отворена. Оттатък имаше дълга тясна стая, осветена ярко. Стената отляво беше пълна с шкафчета с папки.
Еврика! — помисли си той и си позволи лека усмивка. И все пак беше странно, много странно, че толкова лесно успя да се добере до архивите им.
Сякаш не очакваха, че някой би се опитал.
Челото му се набърчи — опитваше се да схване, — след това заряза идеята и бързо тръгна покрай редицата от шкафчета, търсейки номера, който беше мярнал на картата, която Мег показа на портала. Намери го съвсем лесно и посегна към чекмеджето. То се отвори още щом го докосна.
Досието на Мег го нямаше. Разбира се… бяха го взели. Както в много частни клиники, повечето от извършваната тук работа беше от деликатен характер и досиетата бяха водени по старомоден образец — докладите се пишеха на ръка от консултантите, не се съхраняваха компютърни копия. Някак не вървеше…
Сепна се и замръзна на място, щом забеляза името, изписано върху папката, която беше извадил. Папка, на чийто етикет до познатото име беше изрисувано мъничко жълъдче.
Женски работи…
И тогава се разсмя — тихо, меко. Беше разбрал какво беше притеснило Тун Тан по-рано. Те бяха тук! Всичките бяха тук! Той прерови бързо папките и го намери. Своето досие — писано на ръка като всички останали, съдържащо пълни медицински данни, включително и копие от генетичната му таблица.
Потръпна — странна смесица от въодушевление и болка потече по вените му. Беше точно така, както си го беше мислил. Огъстъс беше прав. Експериментът на Еймъс продължаваше.
Втренчи се в генетичната таблица — сравняваше я с онази в паметта си, онази, която беше видял за първи път на гърба на дневника на прадядо си онзи следобед в старата къща, в деня, когато беше изгубил ръката си.
Двете таблици бяха идентични.
Прегледа отново папките и намери тази на баща си. Известно време мълчаливо преглежда страниците, после вдигна глава и кимна. Ето го тук потвърждението. Малка бележка с дата 18 февруари 2185 година. Датата, на която баща му беше стерилизиран. Стерилизиран, без да го знае, под претекста, че това е обикновено медицинско изследване.
Горе-долу пет години, преди Бен да се роди.
Отново прехвърли папките — търсеше досието на майка си. Измъкна го. Сега знаеше какво да търси. И предчувстваше какво ще намери. Но дори и така остана изненадан от онова, което прочете.
Имплантът беше направен седем месеца преди раждането му, което означаваше, че е бил хранен някъде другаде, преди да бъде поставен в утробата на майка си. Докосна зъби с език — намираше мисълта странно объркваща. Естествено, имаше смисъл — за осем седмици можеха да кажат дали ембрионът е здрав или не. Тогава ембрионът му трябва да е бил — колко? — голям два и половина сантиметра. Крайници, пръсти и пети, уши, нос и уста трябваше да са се оформили. Да. За осем седмици трябваше да бъдат сигурни.
Имаше смисъл. Естествено, че имаше. Но мисълта за самия него вътре, поставен в машина, го притесняваше. Винаги си беше мислил…
Ръцете му почиваха на ръба на чекмеджето; внезапно беше завладян от реалността на онова, което беше открил. Беше знаел — някаква част от него беше го вярвала от деня, когато бе погледнал в дневника на Огъстъс; дори и така пак не беше подготвен. Изобщо не беше. Това бе ментално знание, откъснато от него. Досега.
Потрепери. Значи беше вярно. Хал не му беше баща, Хал му беше брат. Като така наречения му „прапрапрадядо“ Робърт, „прапрадядо“ му Огъстъс и „прадядо“ му Джеймс. Всички те бяха братя. Всеки един от тях роден от семето на стареца. Синове на Амос Шепърд и жена му Александра.
Потърси, докато откри досието й, после се засмя. Разбира се! Трябваше да знае. Името на клиниката — „Мелфи“. Това беше моминското име на прапрапрабаба му. Моминското име на майка му.
Което означаваше…
Опита с друго чекмедже. То отново се отвори при докосването му, разкривайки ръбовете на папки — никоя от тях не беше маркирана с важния символ на жълъда. Ами вътре? Вътре папките бяха празни.
— Всичко е само парчета — каза тихо и кимна на себе си. Всичко — част от огромната илюзия, която Амос беше създал около себе си. Като градчето в Имението, изпълнено с андроидни репликанти. Като Града, който синът му беше изградил по негова заповед. Всичко — огромна шарада. Игра, с която да увековечи своето семе, своите идеи.
И това тук беше центърът на всичко. Мястото, където се беше развил великият план на Амос. Ето защо беше скрито в Средните нива. Ето защо охраната беше толкова засилена отвън и толкова хлабава вътре. Никой друг не идваше тук. Никой освен жените от семейство Шепърд. За да бъдат тествани и когато времето се окажеше подходящо и схемата го изискваше, да получат децата на Амос, имплантирани в утробите им. Нищо чудно, че Тун Тан се обърка, когато го видя тук.
Обърна се, като чу вратата да се плъзга зад него.
Беше Тун Тан.
— Какво, по дяволите…? — започна консултантът, после замълча, когато видя отворената папка върху чекмеджето пред Бен. Преглътна. — Вие не трябва да сте тук, ши Шепърд.
Бен се засмя.
— Не, не трябва. Но съм тук.
Мъжът направи крачка към него, след това спря намръщен, опитваше се, без да пита, да разбере колко знае Бен.
— Ако си тръгнете сега…
— Разбира се. Видях всичко, което трябваше да видя.
Лицето на хана се изкриви.
— Вие не разбирате…
Бен поклати глава.
— Съвсем не, Тун Тан. Вижте, аз знаех. Знаел съм го от известно време. Но не и как. Нито къде. Всичко това… — посочи папките. — Това просто потвърждава нещата за мене.
— Знаехте? — Тун Тан се засмя и поклати глава. — Знаехте какво, ши Шепърд? Няма какво да се знае.
— Както обичате, Тун Тан.
Видя движението в очите на мъжа — оценка и преоценка. След това Тун Тан кимна неохотно.
— Не е трябвало да виждате нищо от това. Защото…
— Защото държите мъжете от семейство Шепърд далеч оттук — усмихна се Бен. — Мъдро. За да изглежда всичко неважно. Женска работа. Но старият Амос не беше съвсем не на място тук, нали?
— Моля?
Бен поклати глава. Не, Тун Тан не знаеше нищо за това, колко последователен е можел да бъде Амос, когато го е искал. Старият град беше пример за това, изпълнен до съвсем последния детайл. Но това… В известен смисъл това беше разочароващо. Беше почти така, сякаш…
Засмя се — за първи път обмисляше идеята сериозно. Ами ако Амос е искал някой от тях да открие всичко това? Ами и ако и това също беше част от плана? Нещо като тест?
Колкото повече си мислеше за това, толкова повече намираше смисъл. Оградената стара къща, тайната стая, затворената градина, изгубеният дневник. Нищо от това не беше действително необходимо — освен ако не трябваше да подействат като ключове — врати, през които трябва да се мине, докато се отвори последната врата, докато се направи окончателното разкритие. Не. Човек не запазва онова, което иска да скрие. Той го разрушава. А тук…
А тук той се беше натъкнал на това случайно. Идването тук не беше негова работа, а на Мег. Освен ако…
Тя беше дошла по-рано. Защо? Каква причина можеше да е имала, за да го стори? Една седмица. Със сигурност не би имало някакво значение.
Тун Тан все още се взираше в него.
— Поставяте ме в невъзможна ситуация, ши Шепърд.
— И защо така, ши Тун? Помислете за това. Не можете да изтриете онова, което видях, нито което зная. Не и без да ме унищожите. А и не можете да го направите — той се засмя. — В края на краищата нали всичко това тук е посветено на възпроизводството? Нямате друга функция.
Тун Тан наведе глава.
— Дори и така…
Бен го прекъсна.
— Не е необходимо да казвате нищо, Тун Тан. Дори не и че съм бил тук. От своя страна аз ще се държа така, сякаш това място не е съществувало и не съществува. Разбирате ли ме? — приближи се по-близо до хана, със силата на волята си го принуди да вдигне поглед и да срещне очите му. — Никога не съм бил тук, Тун Тан. И този разговор… никога не се е състоял.
Тун Тан преглътна, изведнъж осъзнал харизматичната сила на младия мъж пред него, след това кимна.
— Добре. Тогава отивам да видя сестра си. Тя е като мене. Не й харесва да я карат да чака. Но вие го знаете, нали, Тун Тан? От всички хора вие най-добре трябва да знаете колко си приличаме ние от семейство Шепърд.
Мег седеше срещу Бен в седана и го наблюдаваше. Не беше проронил дума, откакто бяха излезли от клиниката. Беше по дирите на нещо. Видяла го бе да разговаря с Тун Тан, когато се беше върнал за нея. Когато го бе запитала, Бен отрече да се е случило нещо между него и Тун Тан, но тя разбра, че лъже. Двамата не бяха съгласни за нещо. Нещо важно, защото Бен все още се тревожеше за него.
Опита отново.
— Има ли нещо общо с мене?
Той вдигна поглед към нея и се усмихна.
— Не се предаваш, нали?
Усмихна се и тя.
— Не и когато те засяга тебе.
Той се наведе напред и взе ръцете й в своите.
— Няма нищо. Наистина, сестричке. Ако беше важно, щях да ти кажа. Честно.
Тя се разсмя.
— Това няма смисъл, Бен. Ако не е важно, тогава няма причина да не ми го кажеш. А ако е — е, казваш, че би го споделил с мене. Тогава защо просто не ми кажеш, за да млъкна.
Той сви рамене.
— Добре. Ще ти кажа за какво си мислех. Мислех си за едно момиче, което срещнах тук. Момиче на име Катрин. Трябваше да се срещна с нея преди два часа, но тя вероятно вече ме е отписала!
Мег сведе поглед, станала изведнъж много кротка.
— Момиче?
Той нежно й стисна ръцете.
— Моя приятелка. Помага ми за работата.
Мег вдигна поглед към него.
Той я наблюдаваше със слаба, почти напрегната усмивка на устните.
— Ревнуваш, нали?
— Не… — започна тя със сведени очи, бузите й малко се позачервиха, ала след това се засмя. — О, ти си невъзможен, Бен. Наистина си невъзможен. Любопитна съм, това е всичко. Не мислех…
— Че тук имам някакви приятели? — Той кимна. — Не. Всъщност нямах. Не и допреди седмица. Тогава я срещнах. Беше странно. Виж, използвах я за модел за нещо, над което работех. Използвах я, без тя да го знае. Винаги беше там, разбираш ли, в едно кафе, където ходех често. И после един ден тя дойде на масата ми и се представи.
На устните й се върна усмивка.
— И кога ще ми я представиш?
Той погледна надолу към ръцете й, след това ги вдигна до устните си и целуна дланите.
— Какво ще кажеш за довечера? В случай че тя все още ми говори след тази сутрин.
Когато Катрин влезе, Бен седеше с Мег в сепарето в края на бара. Разумно беше избрал място, където никой от тях не е бил преди — неутрална територия — и бе казал на Мег толкова, колкото сестра му да не се чувства не на място. Бен я видя пръв и се наведе, за да докосне ръката на Мег. Мег се обърна, видя как Катрин слиза между масите към тях — първо се почувства неудобно, после, когато разбра, че са я видели — По-самоуверена. Така беше вдигнала огненочервената си коса, че да изпъкнат острите черти на лицето й.
Докато я разглеждаше в полумрака, Мег си помисли, че е твърде красива.
Бен се изправи и протегна ръка, но Катрин само му хвърли най-бегъл поглед.
— Ти трябва да си Мег — каза тя, заобиколи масата и седна до нея, загледана в лицето й. — Очаквах да се срещнем — засмя се меко, после се пресегна и нежно докосна носа на Мег, проследявайки формата му и очертанията на устата й. — Да — каза след малко. — Ти си като него, нали? — Обърна се, за да погледне към Бен. — А ти как си?
— Добре съм — отговори той свободно, седна на мястото си, след което се извърна да повика сервитьор.
Мег изучаваше профила й. Бен не беше казал нищо, но тя разбра. Момичето беше влюбено в него.
Погледна, както я беше учил Бен, и видя няколко неща: фините и умни ръце, остротата на погледа, който пропускаше малко неща от зрителното поле. Очи на художник. Видя и как момичето погледна към Бен; небрежна на повърхността, но под нея съвсем несигурна, уязвима.
Бен поръча, после се обърна с лице към тях.
— Това между другото е Катрин. Тя рисува.
Мег кимна доволна, че я беше разчела толкова добре.
— Какво рисуваш? Абстракции? Портрети? — почти щеше да каже „пейзажи“, но беше трудно да се повярва, че някой оттук би могъл да избере такъв обект.
Момичето се усмихна и бързо погледна към Бен, преди да отговори:
— Рисувам всичко, което ми хване окото. Дори нарисувах брат ти.
Бен се облегна на масата.
— Трябва да видиш, Мег. Някои от работите й са твърде добри.
Мег се усмихна. Ако Бен казваше, че е „добра“, значи можеше да се приеме, че момичето е изключително. Отново погледна към Катрин и видя неща, които беше пропуснала първия път: стегнатите й, почти животински мускули и начина, по който почти замира, когато те наблюдава. Като котка. Съвсем като котка.
Сервитьорът им донесе напитките. Когато се оттегли, Бен се наведе напред и вдигна тост за тях:
— За двете най-красиви жени в Града. Кан пей!
Мег погледна към момичето и забеляза червенината, появила се по страните й. Катрин не беше сигурна какво цели Бен. Още не го познаваше достатъчно добре. Но в гласа му се появи леко дразнеща нотка, която не можеше да се сбърка, и очите му запроблясваха палаво. Настроението му се беше променило. Или по-точно: той беше променил настроението си.
— Онази рисунка… — попита Мег, — хубава ли е?
Катрин сведе поглед с усмивка. В жеста й нямаше преструвка, само искрена скромност.
— Мисля, че е. — Вдигна очи, като внимаваше да не погледне към Бен, страните й горяха. — Най-доброто, което съм направила. Първата ми истинска картина.
Мег кимна бавно.
— Бих искала да я видя, ако ми позволиш. Не си спомням някой да е рисувал Бен от години. Ако изобщо са го рисували.
Момичето леко наведе глава. За момент настъпи мълчание, после Бен прочисти гърло и се наведе към Мег.
— Тя е прекалено скромна. Чух, че смятат да направят изложба от творбите й тук, в колежа.
Мег видя как при това момичето вдигна поглед, очите й се разшириха и разбра, че това не е нещо, което е казала на Бен, а че той сам го е открил.
Отново погледна към Катрин.
— И кога ще се състои?
— През пролетта.
— Пролетта… — Мег го обмисли за момент, после се разсмя.
— Защо се засмя? — Катрин се взираше в нея озадачена, докато от другата страна на масата Бен ги гледаше — погледът му беше почти далечен.
— Защото е странно, това е всичко. Казваш „пролет“ и имаш предвид едно нещо, докато за мене… — тя се вторачи в питието си; беше наясно колко странно я гледа момичето. — Просто пролетта там е годишно време, а тук… — вдигна поглед и срещна тъмнозелените очи на момичето. — Тук изобщо няма сезони.
Катрин се взираше в нея малко по-дълго — търсеше, но не намираше онова, което искаше, на лицето й. След това извърна поглед и леко сви рамене.
— И ти говориш като него. С гатанки.
— Това е просто защото за нас думите означават различни неща — обади се Бен и се облегна назад — тилът му се опираше о стената на сепарето. Беше коментар, който изглежда изключваше Катрин, и Мег видя как тя му хвърли бърз поглед, очевидно засегната.
Мег извърна очи, стомахът й се сви от внезапен хлад. Беше повече от любов. Повече от обикновено желание. Момичето беше обсебено от Бен. Когато отново погледна към Бен, в главата й ясно се беше оформила една дума: „трудно“. Това беше казал той по-преди. Сега започваше да разбира.
— Думите са само думи — каза тя, обърна се и се усмихна на момичето, като се пресегна да хване и да задържи ръката й. — Да не правим кой знае какъв голям проблем от тях.
Шест часа по-късно Катрин приключи с увиването на подаръка, после изправи платното до вратата. Свършила това, си взе душ, след това се облече и гримира. Довечера щеше да го изведе. Сам, ако беше възможно; но и със сестра му, ако беше необходимо. За момент остана там, разглеждайки се във високото цяла стена огледало. Беше облечена в тъмнозелена, свободно падаща рокля, пристегната в кръста с колан. Усмихна се, доволна от онова, което видя — знаеше, че на Бен ще му хареса, — после погледна надолу, докосна с език горните си зъби и си спомни.
Този следобед беше дошла картичка. От Сергей. Сбита, горчива бележчица, пълна с отхвърляне и обвинения в предателство. Заболя я, когато това върна назад всичко, което беше изстрадала през тези последни няколко седмици. Но й донесе и успокоение. Връзката й със Сергей нямаше да може да просъществува. Той се беше опитал да я притежава, да я откъсне от самата нея.
Потрепери. Е, сега с това беше свършено. Сблъсъкът му с Бен се беше оказал неминуем и в известен смисъл необходим. Беше я принудил да избира. Сергей принадлежеше на миналото й. Сега съдбата й беше свързана с Бен.
„Светкавицата“ я поведе на север през суетнята на ранната вечер. Минаваше седем, когато стигна до терминала в края на Града. Оттам взе трамвая — шест спирки на изток, после още две на север. Там се поколеба, чудейки се трябва ли да му се обади и да му каже, че идва, после се отказа. Щеше да му даде по-малко възможности да се извинява. Сега имаше свой собствен ключ — щеше да го изненада.
С пакет под мишница взе асансьора до неговото ниво. Пакетът тежеше и тя копнееше да го остави на земята. Вътре го облегна на стената на дрешника, докато сваляше пелерината си. Ароматът на изкипяло кафе изпълваше апартамента. С усмивка влезе в кухнята — надяваше се да го намери там.
Кухнята беше празна. Остана там за момент, заслушана в звуците в апартамента, после продължи. В дневната нямаше никого. На масата стояха две празни чаши. За момент се огледа намръщена — реши, че е сгрешила и те са излезли. После си спомни за кафето.
Прекоси стаята и се изправи там с ръка, леко облегната на вратата; заслуша се. Нищо. Или почти нищо. Ако се напрегнеше, можеше едва-едва да чуе дишане.
Опита вратата. Беше отключена. Премести панела, плъзна го бавно назад; сега сърцето й биеше, ръцете й започваха да треперят.
В стаята беше дяволски тъмно. Когато отмести панела назад, светлина от дневната заструи сред мрака и го разкъса. Веднага видя, че рамката е преместена от средата на стаята; беше избутана настрани, разкривайки единствено откритото пространство на килима и края на леглото.
Влезе вътре и сега го чуваше ясно — равномерно дишане. Първо й се стори само едно, но после различи удвоеността му. Намръщи се и се приближи, взирайки се сред мрака.
Шепнеше.
— Бен? Бен…? Аз съм. Катрин.
Коленичи, пресегна се да го докосне, но после рязко отдръпна ръката си. Косата…
Момичето се претърколи и вдигна поглед към нея — очите й бяха тъмни, разфокусирани от съня. Бен сумтеше меко до нея и се сгуши по-близо, дясната му ръка беше преметната през стомаха й, а дланта почиваше на гърдите й.
Дъхът й заседна в гърлото. Куан Ин! Сестра му!
Мег въздъхна, после се обърна с лице към другото момиче.
— Бен? — запита дремливо; още не беше се събудила, когато една ръка мързеливо се плъзна към тъмните косъмчета на пола й.
Катрин се изправи, силата й внезапно я беше напуснала; от устните й изскочи слаб стон на болка. Сега успя да различи как бяха преплетени крайниците им, как блестяха телата им от потта на правената любов.
— Аз… — започна тя, но думите й се връщаха обратно. Нямаше какво повече да се каже. Сега не й оставаше нищо друго, освен да се измъкне и да се опита да живее с онова, което беше видяла. Започна бавно да се оттегля.
Мег леко повдигна глава.
— Бен?
Катрин отметна глава назад, сякаш не можеше да я контролира, и я халоса в панела отзад. След това се обърна и се засуети с вратата; препъна се — вън на острата светлина в дневната — после падна върху масата. Полетя надолу, събори празните чаши, после остана легнала за момент, с чело, притиснато към крака на масата.
Чу панела да се плъзга назад и бързо се обърна, изправи се, избърса лицето си с длан. Беше Бен. Протегна ръце към нея, но тя го отблъсна, зъбите й се оголиха като на притиснато в ъгъла животно.
— Ти, копеле… — изхленчи тя. — Ти…
Но тя само успя да поклати глава, лицето й представляваше маска на мъката и горчивото разочарование.
Той отпусна ръка и склони глава. Беше несръчен, болезнен малък жест, който Мег, наблюдаваща сцената от другата стая, видя и разбра. Не й беше казал. Катрин не знаеше как стоят нещата между нея и Бен.
Мег погледна зад брат си. Катрин се беше опряла с гръб о вратата. Остана там за момент разтреперана, бледото й красиво лице беше мокро от сълзите, претоварено от мъка и гняв. После се обърна и вече я нямаше.
Ами Бен? Погледна към него — видя го как стои там, главата му — паднала напред, целият живот, цялата му великолепна жизненост изведнъж бяха изчезнали; той трепереше. Беше наранен. Тя можеше да види колко е наранен. Но щеше да се оправи. Веднъж само да свикне с нещата. А може би така беше най-добре. Да, може би беше предвид обстоятелствата.
Прекоси стаята и го обгърна с ръце, притисна го плътно към себе си, гърдите й се опираха о гърба му, бузата й почиваше до врата му.
— Всичко е наред — меко каза тя и целуна голото му рамо. — Всичко ще бъде наред. Обещавам ти, че ще бъде. Аз съм Мег, Бен. Тук съм. Няма да те изоставя. Обещавам ти, че няма.
Но когато го обърна с лице към себе си, очите му изглеждаха слепи, а бузите му бяха мокри от сълзи.
— Тя си отиде — той се беше пречупил. — Не виждаш ли, Мег? Обичах я. Не го съзнавах досега, но я обичах. А сега нея я няма.
Много по-късно Мег намери пакета. Отнесе го в дневната, после го остави на пода, разопакова го и коленичи до него, за да го погледне. Беше красиво. В това нямаше съмнение. Мег си беше мислила, че никой не е в състояние да ги види, но те бяха там, в картината на момичето — цялата сила на Бен; суровата му, безкомпромисна красота. И тя го беше виждала такъв смесен — колко нежно-страшен може да бъде.
Беше на път отново да го опакова, да го скрие някъде, докато си тръгнат оттук, когато Бен излезе от спалнята.
— Какво е това? — попита той и погледна към нея — в очите му едва-едва се четеше любопитство.
Тя се поколеба, след това вдигна картината и я обърна към него.
— Момичето трябва да я е оставило — каза тя, без да откъсва поглед от него; видя как очите му се разшириха от изненада; как картината сякаш го връщаше към живота.
— Катрин — поправи я той — очите му изобщо не се откъсваха от повърхността на картината. — Тя имаше име, Мег. Беше истинска. Истинска като това нещо.
Той се приближи, после се наведе надолу, като внимателно изучаваше платното, пресегна се, за да проследи с върховете на пръстите си линиите и текстурата на картината. И през цялото време тя го гледаше — видя как се промени лицето му, как върху него проблясваха мъчение, учудване и съжаление и разкриваха всичко.
Мег сведе поглед, през нея премина слаба тръпка. Преди животът им беше толкова невинен, толкова свободен от всичките тези усложнения. Но сега… Поклати глава, след това пак погледна към него. Той я наблюдаваше.
— Какво има? — попита.
Тя разтресе глава — не искаше да каже. Това достатъчно беше наранило и двамата. Думите й само можеха да влошат нещата. Вече виждаше промяната в него. Беше разчела по лицето му онзи преходен, едва проблеснал момент, когато болката се бе преобразила в нещо друго — в семето на някаква огромна измама.
Тя потрепери, внезапно отвратена. Това ли беше всичко? Тази постоянна замяна на невинност с измама? Този дяволски пазарлък? Не можеше ли просто да бъде? Всичко, което изживяваше, всяка живителна глътка въздух, която си поемаше, ли трябваше да бъде пожертвано пред мрачния, безпощаден олтар на изкуството му?
Пожела да има и друг отговор — друг път — за него, но знаеше, че не е така. Той не можеше да съществува, без първо да запише съществуването си. Не можеше да бъде свободен, без първо да се плени. Нито пък имаше някакъв избор в това отношение. Беше като Икар — подтикван, предизвикващ боговете, обсебен от желанието си да се освободи от елемента, който го държи вързан.
Погледна го отново и срещна очите му.
— Трябва да тръгна след нея, Мег. Трябва.
— Не бива. Не разбираш ли? Тя ни видя. Никога няма да ти го прости.
— Но това… — той пак сведе поглед към картината, болката се върна на лицето му. — Тя ме е видяла, Мег. Видяла ме е ясно. Какъвто съм в действителност.
Тя потрепери.
— Знам. Но не бива. Твърде е късно, Бен. Не го ли виждаш?
— Не — той се изправи. — Не и ако отида сега и я помоля да ми прости.
Главата й клюмна — изведнъж се почувства много уморена.
— Не, Бен. Не бива. Не сега.
— Защо? — сега гласът му беше гневен, предизвикателен.
— Посочи ми едно основание.
Тя въздъхна. Това не беше способна да му го каже преди — причината, поради която беше дошла тук седмица по-рано — но сега трябваше да се каже. Отново вдигна поглед към него; сега очите й бяха влажни.
— Заради татко. Той е болен.
— Знам… — започна той, но тя го сряза:
— Не, Бен. Не знаеш. Докторите идваха преди три дена. В деня, когато ти писах — в гласа й вече се усещаше слаб трепет. Пусна картината долу. Сега стоеше там с лице към него, първите сълзи се стичаха надолу по страните й. — Той умира — изведнъж повиши глас, над думите й изплува гняв. — По дяволите, Бен, дават му месец живот! Най-много шест седмици! — Преглътна, после разтресе глава; сега очите й го умоляваха. — Не разбираш ли? Ето защо не бива да тръгваш след нея. Трябва да се върнеш у дома. Трябва! Мама се нуждае от тебе. Ужасно много се нуждае от тебе. И аз. И аз се нуждая от тебе, Бен. Аз най-много от всички.
Меморандум: датиран 4 май 2207 г. от н.е.
До негово най-сияйно величество Ли Шай Тун, велик канцлер и танг на Чен У Чу (Град Европа)
Чие хсия,
Покорният ви слуга моли да ви информира, че въпросът, по който говорихме, сега се саморазреши задоволително. Въвлеченото момиче, Катрин Тисан (вж. приложения доклад, МинТран ПСек 435/55712), несъмнено се е върнало при предишния си любовник, Сергей Новачек (вж. приложения доклад, МинТран ПСек 435/55711), който под давление на приятели, лоялни към ваше най-сияйно величество, е оттеглил гражданския си иск срещу момчето на Шепърд (вж. копията на приложените документи).
Самият Бен Шепърд, както вие несъмнено знаете, се завърна у дома си, за да се грижи за болния си баща, зарязвайки науките си в Оксфорд, като по този начин сам отстрани от себе си заплахата от възможно нападение или отвличане.
Като е наясно с това и от гледна точка на по-нататъшната значимост на семейство Шепърд за Държавните дела, вашият покорен слуга чувства, че е негов дълг да продължи да изяснява какво е всичко онова, появило се на повърхността на събитията — обикновен пример за съперничество в любовта или дали не е част от някаква по-дълбока, предварително обмислена схема за подкопаване на Държавата. Това разследване доведе до някои интересни, макар и неокончателни резултати, разкриващи природата на бизнеса на бащата, Лубош Новачек. Резултати, които, изяснени веднъж и ако имат съществена връзка с въпроса, ще бъдат представени на ваше най-сияйно величество.
Хен Ю изчете най-горния екземпляр, после се пресегна доволен, измъкна четката си от мастилницата и със замах се подписа под всяко от трите копия. Едното щеше да отиде при Ли Шай Тун. Второто щеше да запази за собствения си архив. Третото… е, третото щеше да бъде предадено на принц Юан чрез неговия човек в двореца в Тонджиян, Нан Хо.
Хен Ю се усмихна. Нещата не можеха и да вървят по-добре. Момчето беше на сигурно място, тангът — доволен, а той — много по-близо до осъществяването на амбициите си. Какво повече можеше да иска човек? Естествено, не всичко беше споменато в документите. Историята с бронзовата статуя, например, бе останала извън доклада за Сергей Новачек.
Тя се оказа интересна малка приказка. Която въпреки всичко говореше добре за младия Новачек. Проучването на историята на бронзовата статуйка беше разкрило, че тя навремето е принадлежала на баща му, Лубош, който е трябвало да я продаде, за да освободи под гаранция свой стар приятел. Сергей Новачек бе научил това и чувайки Хен Чан-йе да говори за нея, беше подредил нещата така, че да може да си я върне. Историята с Шепърд, изглежда, се бе оказала вторичен въпрос, пръкнал се от ревност и скърпен допълнително. Статуята беше основният подтик на действията на момчето. Според данните, то я бе върнало на баща си на шейсетия му рожден ден.
Ами бащата? Хен Ю се отпусна назад и заглади брадата си. Като много от водещите търговци в Града Лубош Новачек беше уважаван човек. Търговията му обаче беше всичко друго, само не и уважавана, защото Лубош Новачек беше посредник между определени концерни от Първо ниво и Мрежата. Недодялано се справяше и като сводник на определени босове от Триадата, действаше в тяхна полза Горе, купуваше и продаваше по тяхна заповед и получаваше комисиона си.
Човек, когото е полезно да познаваш. И той щеше да се запознае с него.
Що се отнася до Великия — онзи помпозен полуумен Фан Лян-вей — Хен си беше доставил удоволствието да го извика в министерството си и да му нареди да се откаже от опитите си да изхвърли Бен от колежа. Бе показал на Фан документа, подписан от самия танг, и го бе заплашил с бързо смъкване надолу по нивата — дори чак в Мрежата — ако до него достигне някоя дума, че Фан продължава да се занимава с това под каквато и да е форма или начин.
Да, беше изключително задоволително. Лицето на Фан представляваше прекрасна картина, когато се опита да преглътне значителната си гордост и да възприеме и изясни за себе си факта за влиянието на момчето. Почти беше получил апоплектичен удар, защото не можеше да изрази яда си.
Хен Ю се изкиска кратко, после се обърна с лице към младия си племенник.
— Нещо те забавлява ли, чичо?
— Да, Чан-йе. Една работа, която свърших по-рано. Но сега ела, искам да отнесеш тези документи вместо мен — той вдигна две от копията и му ги подаде. — Това първо копие трябва да бъде предадено направо на Чун Ху-ян и на никого другиго, а това — на Нан Хо в Тонджиян. И двамата ще те очакват.
— Това ли е всичко, чичо Ю?
Хен Ю се усмихна. Сега беше моментът за проява на великодушие.
— Не, Чан-йе. Доволен съм от начина, по който ми служи през тази последна седмица. От тази гледна точка реших да преразгледам въпроса за издръжката ти. С оглед на миналата и бъдещата ти служба като мой личен помощник ще получаваш допълнителна сума от двайсет и пет хиляди юана годишно.
Хен Чан-йе се поклони ниско — изненадан, но и страшно доволен.
— Ти си най-щедрият човек, чичо Ю. Бъди сигурен, че упорито ще се стремя да оправдая доверието ти.
— Добре. Тогава тръгвай, Чан-йе. Тези документи трябва да се озоват в ръцете на уважаваните си получатели в рамките на следващите шест часа.
Хен Ю наблюдаваше как братовчед му излиза, после се изправи, протегна се и се прозина. Нямаше съмнение, че тази история — дреболия сама по себе си — му беше послужила изключително добре. Засмя се, след това се огледа наоколо си, като за момент се зачуди какво ли би направил от това бащата на Чан-йе.
Ами въпросът с клиниката „Мелфи“?
И това също можеше да се използва. Но беше нещо, което трябваше да се запази, докато му дойде времето. Въпреки че чичо му, Хен Чи-по, беше алчен, продажен човек, в едно нещо беше прав. Информацията е власт. И онези, които я притежават, упражняват властта.
Да. И това никога не е било по-валидно, отколкото пред идващите дни. Защото Чун Куо се променяше бързо. От дълбините на Града се издигаха нови неща. Неща, които трябваше да опознае.
Хен Ю, министър на танга, кимна на себе си, после се пресегна и угаси светлината над бюрото си.
По тази причина беше уредил на сутринта да се срещне с търговеца, Новачек. Да му предложи нова сделка — нова стока, с която да търгува; такава стока, за която всеки би платил чудесно.
Информация.
Край на Книга втора
Историята на „Счупеното колело“ — за злочестото предателство на Фей Йен към Ли Юан и за убийствената битка между Седмината и техните врагове, Де Вор и Пин Тяо — продължава в третия том на ЧУН КУО, „Бялата планина“, с която завършва първата фаза на великата „Война на Двете направления“.