Двете фрегати сипеха залп след залп върху първия от фортовете построени по протежение на дългия десет мили пролив Боуг, охраняващ подстъпите към Кантон. Здраво укрепен с високи стени, Боуг беше освен това толкова тесен в устието си че обикновено фрегатите попадаха в особено опасна позиция. Нямаше достатъчно място за маневри и топовете успяваха лесно да държат под прицел нападателите, докато те се лутаха напред — назад по течението. Тези топове обаче бяха закрепени така здраво върху фундаментите си, че не можеха да се въртят хоризонтално. Освен това стотици продажни администратори бяха допуснали защитата на фортовете да отслабне до такава степен, че сега гюллетата прелитаха символично, без да засягат пристанището или щирборда на фрегатите.
От фрегатите се отделиха катери и щурмуваха брега. Превзеха крепостта лесно и без загуби, тъй като защитниците, които знаеха, че са безпомощни, се бяха оттеглили благоразумно. Моряците разрушиха топа и няколко от тях останаха да окупират фортовете. Другите се качиха отново на борда и корабите се придвижиха една миля по-нататък, като обсипаха със залпове следващите укрепления и ги завладяваха със същата лекота.
По някое време срещу тях изпратиха флотилия от джонки и брандери, но тя беше потопена.
Успехът на двете фрегати, унищожили толкова много джонки, се дължеше на по-голямата сила на огъня и на скоростта, която развиваха във всички посоки при най-малкия порив на вятъра благодарение на такелажа и на платната си. Джонките не можеха да маневрират като фрегатите и да реагират на вятъра като тях. Те бяха пригодени да плуват само в китайски води и в мусони, докато конструкцията на фрегатите им позволява — е да устояват на ревящите стихии на Ламанша и Северно море, където непрекъснато бушуваха бури и ураганите бяха всекидневие.
— Приличаме на мишени — каза адмиралът с погнуса.
— Да — отвърна Струан, — но техните загуби са леки, а нашите — незначителни.
— Нужна ни е решителна победа! — заяви Лонгстаф. — Хорацио напомни ми да кажа на Аристотел да отбележи днешния щурм в бордовия дневник.
— Да, Ваше превъзходителство.
Намираха се на квартердека на флагман „Отмъщение“ и следваха на разстояние една миля движещите се напред фрегати. Встрани от тях плуваше основната част на експедиционните сили с „Чайна клауд“ в предните редици, на борда на който Мей-мей пътуваше тайно с децата.
— Изоставаме, Адмирале — обади се отново Лонгстаф. — Не можете ли да догоните фрегатите?
Адмиралът едва сдържа гнева си и се помъчи да отговори учтиво на Лонгстаф. Направо му се повдигаше при мисълта за месеците, изпълнени с лишения, команди и ответни команди, за цялата тази проклета война.
— Движим се добре, сър.
— Не е вярно. Само се лутаме напред-назад и си губим времето. Нека изпратим сигнал до „Немезис“. Той може да ни изтегли нагоре по течението.
— Да тегли моя флагман на буксир! — изрева адмиралът, та чак лицето и вратът му почервеняха. — Онази тумбеста черупка! Да тегли моя 74-оръдеен кораб на буксир! Това ли казахте?
— Да, разбира се, любезни! — натърти Лонгстаф. — Така ще стигнем по-скоро до Кантон.
— За нищо на света!
— Тогава ще изпратя щаба си на „Немезис“. Ще пусна и катер да ги охранява. Каква е цялата тази ревност? Смешна работа! Корабът си е кораб, независимо дали е платноход или параход. При това не бива да забравяме, че сме във война, която трябва да спечелим. Ще се радвам да ме придружиш, Дърк. Тръгвай, Хорацио!
Лонгстаф обърна гръб и се отдалечи, ядосан на адмирала за налудничавото му поведение. Вбесяваше го враждата между армията и флотата по повод на това кой да поеме командването и чий съвет е по-ценен, освен това кой да има право пръв да избира местата за ремонт и казарми в Хонконг, дали войната да се води по суша или по вода и оттук на чия страна е предимството. Вътрешно той продължаваше да се сърди на този хитър дявол Кълъм, който го беше подвел да сложи подписа си, че се отказва от могилата в полза на тай-пан. Беше повярвал, че тай-панът одобрява идеята. Така добрите им взаимоотношения, изграждани с толкова усилия и в продължение на дълги години, бяха застрашени.
Освен това беше му дошло до гуша от трудностите, които срещаше при опитите си да основе колония, от непрекъснатите молби и хули, от непрестанната конкуренция между търговците, която го спъваше. И беше вбесен, че китайците се осмеляваха да отхвърлят чудесния договор, който той и само той им бе предложил така великодушно. „Дяволите да ме вземат — мислеше си той. — Нося всички тежести На Азия на раменете си, вземам всички решения, пазя ги да не си прегризат гърлата, воювам за славата на Англия, спасявам търговията й, дяволите да ме вземат, и каква отплата получавам? Трябваше да ме направят рицар още преди години!“ После гневът му утихна, тъй като знаеше, че скоро Азия щеше да се стабилизира и от сигурността на колония Хонконг щяха да се изтъкат нишките на британската власт. По височайшата воля на губернатора! Губернаторите ги правят рицари. Сър Уилям Лонгстаф — звучи много добре. И тъй като губернаторите в колониите са главнокомандващи на всички колониални сили, официални законодатели… и преки представители на кралицата… значи той може самостоятелно и когато иска, да се разправи с надутите адмирали и генерали. По дяволите всички те — помисли си той и се почувства по-щастлив.
И така Лонгстаф се качи на „Немезис“.
Струан също се качи на кораба. Параход или не, той пръв ще влезе в Кантон.
След пет дни флотилията акостира при Уампоа, а реката остана отзад — спокойна и безопасна. Незабавно пристигна делегация от кохонгски търговци, изпратена от новия вицекрал Чинг-со да води преговори. Но по предложение на Струан делегацията беше отпратена, а на следващия ден Селцето отново бе окупирано.
Когато търговците слезнаха на брега на Селцето, всички стари слуги вече чакаха до вратите на фабриките им. Сякаш Селцето никога не бе изоставяно. В тяхно отсъствие не бе докосвано нищо. Нищо не липсваше.
На площада бяха разпънати палатките на военно подразделение и Лонгстаф разположи главната си квартира във фабриката на „Ноубъл хаус“. Пристигна друга делегация от кохонгски търговци и, както и преди, беше върната, докато в същото време започна и сложна подготовка за обсада на Кантон.
Ден и нощ улица Хог и Тринайста фабрична улица кипяха от оживени тълпи, които купуваха и продаваха, биеха се и крадяха. Публичните домове и кръчмите процъфтяваха. Маса хора умираха от пиянство, мнозина загиваха от нож, а редица други просто изчезваха. Собствениците на магазини се бореха за място и цените ту растяха, ту спадаха, но винаги се съобразяваха с покупателните възможности на пазара. Още една делегация потърси аудиенция с Лонгстаф, но Струан отново се наложи и те бяха отпратени. Корабите започнаха да кръстосват река Пърл, а „Немезис“ пуфтеше спокойно напред — назад и оставяше след себе си паника. Но джонките и сампаните продължаваха да предлагат стоката си нагоре и надолу по реката. От вътрешността на страната пристигаха чай и коприна и препълваха кохонгските складове, построени по протежение на двата бряга.
Неочаквано пристигна Джин-куа. През нощта. Тайно.
— Здравейте, тай-пан! — каза той, като влезе в трапезарията на Струан, облегнат на ръцете на личните си роби. — Добре дето виждате мене. За какво вие не идва види мене, айейа?
Робите му помогнаха да седне, поклониха се и излязоха. Старецът изглеждаше по-стар от преди, кожата му — още по-набръчкана. Но очите му бяха млади и много умни. Носеше дълго светлосиньо наметало, сини копринени панталони и меки пантофи на малките си крака. Лек копринен зелен жакет, подплатен с пух, го предпазваше от влагата и студа на пролетната нощ. На главата си имаше пъстра шапчица.
— Здравейте, Джин-куа. Мандарин Лонгстаф много ядосан. Не дава тай-пан види свой приятел, айейа! Чай?
Съвсем съзнателно Струан го беше приел, облечен само по риза, тъй като искаше Джин-куа веднага да разбере колко е ядосан той заради монетата на У Фанг Чой. Наляха чай и се появиха слуги, които носеха табли с деликатеси, поръчани от Струан специално за случая.
Покани Джин-куа и сам си взе малко дим сум.
— Чай много, твърде добър — каза Джин-куа, седнал изпънат на стола си.
— Чай много лош — извини се Струан, като същевременно знаеше, че е най-добрият в Китай.
Влезе слуга, който сложи въглища в огъня и добави няколко пръчки благовонно дърво. Ароматният му парфюм изпълни стаята.
Джин-куа ядеше, като подбираше внимателно парченца дим сум и отпиваше от китайското вино, което беше затоплено — като всички Китайски вина — при точно определена температура. Виното го сгря, също и мисълта, че неговото протеже Струан се държи превъзходно, както подобава на един изтънчен китайски противник. Сервирал дим сум през нощта, когато традицията повеляваше това да става единствено през ранния следобед, Струан не само подчерта още веднъж недоволството си, но направи опит да разбере дали и доколко Джин-куа знае за срещата му с У Куок.
Джин-куа бе доволен, че обучението му — или по-скоро обучението, проведено от внучката му Чънг Мей-мей — е дало такъв превъзходен плод и въпреки това го изпълниха опасения. „Рискът, който поемаш, е много голям — каза си той, — когато обучаваш един варварин на цивилизовани обичаи. Представи си, че ученикът се окаже много възприемчив и току-виж взел връх над учителя си. Внимавай!“
Така Джин-куа не направи това, което му се искаше — да избере най-малкото пълнено със скариди и приготвено на пара тестено късче и да го поднесе във въздуха, както бе сторил Струан на кораба на У Куок, с което щеше недвусмислено и с финес да подчертае, че знае какво точно се е случило в каютата на пирата. Вместо това той взе едно от пържените в дълбоко олио парченца, постави го в чинията си и го изяде спокойно. Знаеше, че в настоящия момент е много по-умно да скрие това, което знае. По късно, при добро желание, можеше да помогне на тай-пана да избегне опасността, в която се намираше, и да му покаже как да се измъкне от бедата.
Докато дъвчеше, си мислеше за изключителната глупост на мандарините и манчурите. „Глупаци! Презрени лешояди, безсрамници! Пенисите им да изсъхнат дано! Дано червеи напълнят коремите им!“
Всичко беше така внимателно планирано и осъществено. Въвлякохме варварите във война — времето и мястото определихме ние. Войната реши техните икономически проблеми, а ние претърпяхме поражение и не спечелихме нищо съществено. Търговията продължава както преди, единствено чрез Кантон, и по този начин Средното царство е откъснато отново от европейските варвари наоколо. Отстъпихме само един оплют от мухите остров, който започнахме да искаме обратно веднага щом първият кули стъпи на брега.
После Джин-куа си спомни великолепния план, който използва алчността на императора и страха му, че Тай-сен се домогва до трона, накара да унищожи своя роднина. Божествен жест! Тай-сен бе своевременно и внимателно избран и после умело вкаран в клопката. Идеално средство за спасяване честта на императора и на Китай, но след толкова години на планиране и търпеливо изчакване, след пълна победа над враговете на Средното царство това алчно, осмърдяно о разврат парче сланина — императорът — прояви най-невероятна и направо фантастична глупост с отхвърлянето на съвършения договор!
Сега британците варвари имат пълното право да са разгневени те загубиха достойнство пред дяволската си царица и нейните изпратени приближени. Ще трябва да започваме отначало и заветната цел на Средното царство — да цивилизова варварския свят, да го изведе от Тъмнината, да създаде единен свят под единно управление и един император — остава засега неосъществена.
Джин-куа нямаше нищо против да започне отново, защото знаеше, че времето се измерва с векове. Само го беше яд, че то се забавя безпричинно и че е пропусната една великолепна възможност.
„Първо Кантон — си каза той. — Първо трябва да откупим нашия любим Кантон. На каква най-малка сума трябва да се съглася? Каква да бъде сумата?“
Струан кипеше от възмущение. Беше очаквал Джин-куа да вдигне едно напълнено със скариди парче дим сум и да му го предложи. Значи ли това, че той не знае за срещата им с У Куок? Няма начин да не разбира смисъла на ритуала с дим сум. „Внимавай, момче!“
— Много бум — бум кораби, айейа? — каза най-после Джин-куа.
— Много повече има Лонгстаф, не се безпокойте. Много лошо, кога мандарин ядоса.
— Айейа — каза Джин-куа. — Мандарин Чинг-со много гневен. Император казва също нещо Тай-сен — той прокара пръст по гърлото си. — Ф-фт! Кога Л’нст’ф не замине, има война — няма търговия.
— Има война — отнеме търговията. Лонгстаф много ядосан сега.
— Колко таел помогне много ядосан, айейа? — Джин-куа пъхна ръце в ръкавите на зеленото си копринено палто, облегна се назад и зачака търпеливо.
— Не знам. Може би сто лак.
Джин-куа знаеше, че сумата от сто можеше приятелски да бъде намалена на петдесет. А петдесет лака за Кантон не беше неразумна цена, като се знаеше, че е в безпомощно състояние. Тогава обаче чу Струан да казва:
— Прибавете сто лака. Данък.
— Сто какво? — попита той наистина ужасен.
— Данък мой! — каза Струан безцеремонно. — Заради мой роб кау чило и мои малки чило. Мандарин Чинг-со твърде много лош.
— Награда за кау чило? Айейа! Много, твърде лош скапан мандарин, много! — каза Джин-куа с престорено учудване. Благославяше своя джос, че бе научил за наградата, своевременно и бързо бе уредил нещата, а също бе успял да уведоми чрез свой пратеник онази английска развратница — и следователно Струан. В случай че някой се опита да получи наградата за Мей-мей и децата, преди те да бъдат отведени в безопасност. — Джин-куа уреди всичко! Не безпокойте, айейа? Джин-куа оправи неща за приятел в малко дни. Много скапан мандарин Чинг-со. Лош, лош, лош!
— Много лош — съгласи се Струан. — Трудно може би уреди неща, струва много лак. Значи не сто лак. Прибавете още сто. Прибавете двеста!
— Джин-куа оправи за приятел — каза миролюбиво Джин-куа. — Не прибавим сто, прибавим двеста! Уредим много бързо-бързо. — Той се усмихна при мисълта за идеалното решение, което сам бе подсказал. — Много лесно. Слагаме други имена на списък Чинг-со. Едноок маса кау чило и две малки кау чило.
— Какво? — избухна Струан.
— Какво лошо, айейа?
„Какво толкова се беше случило?“ — почуди се Джин-куа. Беше уредил една проста замяна — една нищо и никаква варварка и две ненужни момичета, принадлежащи на човека, готов да унищожи Струан, срещу безопасността на собственото му семейство. Какво лошо има в това? Как да разбере мисленето на варварите?
„За бога, как да разбера мисленето на тези дявол — езичници?“
— Не хубаво списък — каза Струан. — Нито мой чило, нито Едноок дявол чило, нито някакъв друг чило! Много лошо, скапано!
„Похищението на хора е наистина много, много ужасно“ — съгласи се Джин-куа, защото сам той изпитваше непрекъснато страх, че Ще отвлекат за откуп било него, било децата му или децата на неговите деца. Но някои имена трябва да попаднат в списъка, за да се осъществи размяната. Чии?
— Джин-куа не сложи кау чило в списък, няма значение. Аз уредя. Не безпокойте, айейа?
Струан отговори:
— Прибавете двеста. Данък мой, няма значение.
Джин-куа отпи от чая.
— Утре кохонг говори Л’нгст’ф, може?
— Чинг-со може.
— Чинг-со плюс кохонг, айейа?
— Утре Чинг-со може. Друг ден кохонг може. Говорим колко таел. Докато говорим, купуваме, продаваме чай като преди.
— Свърши разговор, може търгува.
— Търговия както преди.
Джин-куа започна да спори, да се моли, да скубе брадата си и най-накрая се съгласи. Вече беше получил съгласието на Чинг-со да започне незабавно търговия и беше платил половината сума, за която се бяха споразумели — другата половина щеше да прати след шест месеца. Беше предложил на Чинг-со инструмента за бръснене, с който същият щеше да се защити от гнева на императора за това, че не е изпълнил заповедите му: да отложи преговорите до момента, когато последният кораб бъде напълнен с чай и последният таел сребро — платен; в същото време да нападне, плячкоса и изгори Селцето и да изпрати огнени кораби срещу варварските търговски съдове, с което да ги изгони от река Пърл. Търговията щеше да заблуди търговците и да създаде невярна представа за сигурност, да даде възможност на очевидно необходимите военни китайски подкрепления да пристигнат. По този начин варварите щяха да се окажат безпомощни и Чинг-со щеше да спечели голяма победа.
Джин-куа беше възхитен от великолепния план. Защото знаеше, че варварите нямаше да бъдат безпомощни. Опустошаването и изгарянето на Селцето само щеше да ги разгневи. Щяха незабавно да отплуват на север от Кантон и отново да ударят по Пекин откъм портата Пей Хо. Още щом флотилията се появи при Пей Хо, императорът щеше отново да моли за мир и договорът щеше пак да влезе в сила. Съвършеният договор. Това щеше да стане така, защото тай-панът искаше съвършен договор, а „Височайшия пенис“ бе само негово куче.
„По този начин аз няма да искам откуп за нашия любим Кантон и няма да платя останалата половина от цената, защото положително Чинг-со и семейството му ще бъдат надхитрени и изпратени в ковчези под земята, където им е мястото. Дано този противен фукиенски използвач да остане импотентен до последните дни, които му остават да живее на земята!“ „Подкупът“, който трябва да се намери за омиротворяване първо на императора, а после на варварите, ще дойде от печалбата на тазгодишния чай, коприна и опиум. При това по-голямата част от печалбата ще остане. Колко е славен и вълнуващ животът!
— Не безпокой чило, айейа? Джин-куа уреди!
Струан стана.
— Прибавете двеста, данък мой. — И добави мило: — Джин-куа каже Чинг-со: „Докоснеш един косъм кау чило, тай-пан докара огнедишащ морски дракон. Изяде Кантон!“
Джин-куа се усмихна, но вътрешно потрепера от заплахата. Руга целия път до дома си. „Сега трябва да наема повече шпиони и пазачи и да платя още пари, за да охранявам децата на Струан не само срещу явни детеразвратни похитители, но и срещу всяка криминална мърша, която е достатъчно глупава, за да вярва, че може лесно да спечели долари. Горко ми, горко ми!“
А щом се прибра благополучно в дома си, той изрита любимата си държанка, заклещи пръстите на две робини и се почувства много по-добре. По-късно се измъкна навън и отиде на тайно събрание, където облече алените церемониални одежди на своя сан. Той беше Тай Шан Чу — Върховен предводител на Хунг Мун Тонга в Южен Китай. Заедно с по-низши тонгови предводители той изслуша първия доклад на ново сформиралата се Хонконгска масонска ложа и утвърди Гордън Чен за неин водач.
За върховно удоволствие и облекчение на китайските търговци и продавачи, търговията започна. Всички войници, с изключение на едно символично подразделение от петдесет човека, бяха изпратени обратно в Хонконг. Но „Немезис“ продължаваше да циркулира по реката, да наблюдава подстъпите към Кантон и да разчертава нови водни пътища.
Сега Селцето и водните пътища край Уампоа се оживиха от денонощна конкуренция. Търговските кораби трябваше да бъдат подготвени за фините китайски чайове: трюмовете да се ремонтират, дъната да се почистят и обеззаразят. Да се намерят запаси от храна за обратния път. Да се определи точното място на стоката.
Търговците, които нямаха кораби — а имаше такива много, — обсадиха собствениците и захванаха да спорят за най-доброто място за стоката на най-добрите кораби. Превозът на стоките се таксуваше прекомерно високо, но таксите се плащаха с готовност.
„Ноубъл хаус“ и „Брок и синове“ винаги купуваха чай и коприна за своя сметка. Но тъй като бяха хитри, Струанови и Брокови превозваха също товари и на други търговци и действаха не само като корабни компании, но и като брокери, банкери и комисионери, както по отношение на вноса в Англия, така и на износа. Изнасяха на други търговци — главно памучни изделия, памучна прежда и алкохол, но и всяко друго нещо, което произвеждаше индустриалната мисъл на Англия и също всичко, което един търговец бе сигурен, че ще се продаде. Понякога им поверяваха кораби на други английски компании с отговорността да продадат в Азия товара, какъвто и да е той, срещу комисиона и да върнат друг отново срещу комисионна. Струанови и Брокови купуваха за износ само опиум, топове, оръжеен барут и гюллета.
Среброто започна да преминава от ръка на ръка, Струан и Брок направиха малки състояния от залагане на определени суми на други търговци и закупуване на акции в Лондон. Но сумите се даваха едва след като корабът премине с товара си благополучно покрай Боуг и продължи още един ден в открито море.
Тази година Струан застави Роб да ангажира цялата товарна площ на „Блу клауд“ единствено за „Ноубъл хаус“ и всичкия чай и коприна. Трюмовете на „Блу клауд“ започнаха да се пълнят с четиристотин петдесет и девет хиляди фунта чай, внимателно подредени в петдесетфунтови сандъци с кедрови обшивки, и пет хиляди и петстотин бали коприна. Работата кипеше денонощно.
Стойността на товара, в случай че пристигне благополучно в град Лондон преди някой друг, щеше да бъде шестстотин хиляди лири стерлинги, от които сто и шейсет хиляди лири печалба.
Тази година Брок също ангажира цялата площ на „Грей уич“. Корабът трябваше да превози половин милион фунта чай. Също като Струан, той знаеше, че няма да спи спокойно, докато шест месеца по-късно не получи съобщение за благополучното му пристигане и, разбира се, благополучната продажба.
Лонгстаф се пъчеше гордо, че единствено той бе успял да поднови търговията и да докара самия Чинг-со на масата за преговори.
— Но, скъпи адмирале, защо, мислите, върнах трите делегации, а? Въпрос на чест. Трябва да разбирате от чест и от китайски манталитет. Преговори и търговия почти без да се даде залп. А търговията, скъпи господине, търговията е жизненоважна за Англия.
Той отмени обсадата на Кантон, което разгневи още повече армията и флотата. И повтори това, което му бе припомнил Струан думи, казани от него — Лонгстаф в миналото: „Ние, господа, трябва да сме великодушни към победените. И да защитаваме смирените. Търговията на Англия не може да се гради върху кръвта на безпомощните, нали? Преговорите ще приключат след няколко дни и Азия ще се стабилизира веднъж завинаги.“
Но преговорите не приключиха. Струан знаеше, че нещата няма приключат в Кантон. Само в Пекин или пред портата на Пекин. Не че настояваше да приключат сега. Само да търгува. Беше от съществено значение да закупи тазгодишния чай и коприна и да продаде опиума. С годишната печалба от търговията всички търговски къщи щяха да възстановят загубите си. Печалбата щеше да ги насърчи да продължат и следващата година и да разширят търговията. Единственото възможно място за разширение бе Хонконг. Печалбата и търговията щяха да спестят ценно време. Време за строеж на складове, кейове и домове в пристанището на техния остров. Време, докато летните ветрове позволят отново плаването на север. Време да се изчака да минат бурите, докато дойде следващият търговски закон. Време и пари да се осигури безопасността на Хонконг… и да се проправи път към Азия.
Така Струан успя да обуздае нетърпението на Лонгстаф и докато поддържаше преговорите на едно сравнително ниско ниво, се впусна в конкуренция с Брок за най-добър чай и коприна и най-добра корабна търговия. Осемнайсет кораба трябваше да се натоварят и изпратят. Трябваше да се решат въпросите на осемнайсет екипажа и капитана.
Брок отправи най-напред „Грей уич“ и корабът се понесе надолу по течението с препълнени трюмове. Половин ден по-късно заковаха и последния люк на „Блу клауд“ и той се впусна да го догони. Започна надбягването.
Горт изпадна в ярост и се развика, че корабът му заминал с нов капитан, но Брок беше непреклонен.
— Раната ти не позволява, а освен това си необходим тук.
Тогава Горт реши изведнъж, че ще стане тай-пан. Тай-панът да върви по дяволите. Върна се на борда на „Немезис“. Откакто корабът бе влязъл в пристанището, той прекарваше на него всяка свободна минута — изучаваше как се управлява, как се сражава, какво може и какво не може да прави. Защото знаеше, а и баща му също знаеше, че „Немезис“ означава край на платната… и с малко късмет край на „Ноубъл хаус“. И двамата познаваха омразата на Струан към параходите и макар да разбираха, че преходът от платна към пара щеше да бъде случаен, все пак решиха да заложат на бъдещето. Същият вятър и същата вълна, които „Немезис“ бе победил на влизане в хонконгското пристанище, сега отнесоха пощенския пакет обратно в Англия. В него имаше писмо на Брок до сина му Морган с което се отменяше поръчката за два клипера и правеше нова за първите два кила на компания „Брок и синове“ от нова параходна линия — Ориент Куин.
— Тай-пан — каза Мей-мей в тъмнината на стаята и в уютната мекота на леглото, — мога ли да върна в Макао? За няколко дни? Ще взема с мен деца.
— Отегчи ли те Селцето?
— Но тук трудно без сички дрехи и играчки на деца. Само за няколко дни, айейа?
— Вече ти казах за наградите и…
Тя прекъсна думите му с целувка и се сгуши по-плътно до него.
— Миришеш толко хубаво.
— Ти също.
— Таз Ма-рий Син-клер. Аз харесах нея.
— Тя е… тя е много смела.
— Много странно, че ти изпрати жена. Не обикновено за тебе.
— Нямаше време да изпратя някой друг.
— Неин кантонски и мандарин фантастично хубави.
— Това е тайна. Не трябва да казваш на никого.
— Разбира се, тай-пан.
Тъмнината се сгъсти и двамата потънаха в мисли.
— Ти винаги ли спал без дрехи? — попита тя.
— Да.
— Как не хващаш хрема?
— Не зная. В планините в Шотландия е по-студено от тук. Като хлапе боледувах много.
— Какво значи хлапе?
— Дете.
Тя се усмихна.
— Харесвам да мисля за тебе като дете. Но ти сега не беден. И също направил едно-две неща. Нали така?
— Какви неща? — попита той, потънал в аромата на тялото и меката коприна.
— Първо беше да вземеш сребро, помниш? Второ да осигури на Хонконг безопасност. Какво беше трето?
Тя се обърна по хълбок, обви с крак неговия и остана неподвижна той почувства докосването на крака й през коприната и почака със засъхнало гърло.
— Хонконг не е още в безопасност — каза той.
Тя започна бавно да движи ръка по тялото му.
— Вече не в опасност, щом има търговия тази година. Значи второ нещо скоро осъществи.
— С джос.
Бавно разкопча копринения й халат и прокара ръка по тялото й. Помогна й да съблече дрехата, запали свещта и разгърна завивките. Погледна я, изпълнен с удивление от гладката прозрачност на тялото й, сякаш изваяно от мрамор.
— Колко вълнуващо… да ме гледаш и да зная, че харесваш.
После те се любиха бавно, без да бързат.
По-късно тя го попита:
— Кога връщаш в Хонконг?
— След десет дни.
„Десет дни — помисли той. — После да се справя с хората на У Куок в Абърдийн и на следващия ден — бала.“
— Аз отида ли с тебе?
— Да.
— Ще бъде ли готова нова къща тогава?
— Да. Там ще бъдеш в безопасност. — Ръката му почиваше на хълбоците й и той прокара връхчето на езика си по шията й.
— Ще бъде добре да живеем в Хонконг. Тогава ще мога да видя повече от мой учител. Вече месеци откак аз говориме хубаво с Гордън. Може отново ще имаме седмични уроци? Трябва да науча повече и по-хубави думи. Как е той?
— Добре е. Видях го точно преди да тръгна.
След кратко мълчание тя каза тихо:
— Не е хубаво да караш с номер едно син.
— Зная.
— Аз горих три свещи за твой гняв да лети на Ява и ти да простиш на него. Кога простиш, аз искам да запозная с него.
— Ще се запознаеш. След време.
— Мога ли аз да отида в Макао преди Хонконг? Моля. Аз ще бъда много внимателна. Ще оставя деца тук. Те тук ще бъдат в безопасност.
— Защо се интересуваш толкова от Макао?
— Нужни неща и… тайна е, хубава, изненада тайна. Само няколко дни? Моля. Можеш да изпратиш Маус и някои хора, ако искаш.
— Много е опасно.
— Не опасно сега — каза Мей-мей, тъй като знаеше, че имената им вече не бяха в списъка. Беше също удивена, че Струан плесна радостно с ръце, както беше направила тя, когато му каза за решението на Джин-куа относно списъка. „Айейа, колко странни са европейците. Много странни наистина.“
— Вече няма опасност. Но независимо, аз ще внимавам.
— Защо искаш да отидеш там? Каква е тайната?
— Изненада тайна. Ще кажа много скоро. Но тайна сега.
— Ще си помисля. Сега спи.
Мей-мей се отпусна блажено. Знаеше, че след няколко дни ще отиде в Макао. Знаеше също, че има много начини за една жена да изкопчи каквото иска от мъжа, независимо дали е добър или лош, умен или глупав, силен или слаб.
„Моята бална дреха ще е най-хубава — помисли си тя развълнувано. — Моят тай-пан ще се гордее с мен. Ще е толкова горд, че ще ме направи Върховна дама.“
Последната мисъл, преди да заспи, бе за детето, което разпъпваше в утробата й. Само от няколко седмици. „Детето ми ще бъде син. Син, с когото той ще се гордее. Две чудесни изненади, с които ще се гордее.“
— Не мога, Варгас — каза Струан раздразнено. — По-добре занеси това на Роб. Той познава цифрите по-добре от мен.
Бяха наведени в кабинета на Струан, надвесени над счетоводната книга. Прозорците бяха отворени и през тях долитаха монотонният шум на Кантон и рояци мухи. Беше топъл пролетен ден и вонята, която през зимата почти не се чувстваше, сега се увеличи.
— Джин-куа настоява да дадем последната си поръчка, сеньор, и…
— Зная това. Но докато не получим неговата последна заявка за опиум, не можем да сме акуратни. Ние предлагаме най-изгодни цени върху чая и опиума, защо чака тогава?
— Не знам, сеньор — отговори Варгас. Той не попита, мака че би искал, защо „Ноубъл хаус“ плаща десет процента повече за чайовете на Джин-куа от други търговци и му продава най-добрия индийски опиум „падуа“ с десет процента по-ниско от редовната пазарна цена.
— По дяволите! — изруга Струан и си наля малко чай.
Искаше му се да не беше разрешил на Мей-мей да отиде в Макао. Беше изпратил с нея А Сам, Маус и още няколко човека да ги пазят. Трябваше да се върне вчерашния ден, но още я нямаше. Разбира се, това не бе необичайно — никога не можеше да се определи очно времето за пътуване от Макао до Кантон. Особено по море. Особено, когато си зависим от вятъра, помисли си той с горчива ирония. Щеше да е различно, ако тя пътуваше със смърдящ параход. Параходите се движат по разписания и забравят за ветровете и приливите, да ги вземат мътните.
— Да? — извика той рязко, когато някой почука на вратата.
— Извинете ме, мистър Струан — каза Хорацио, като отвори вратата. — Негово превъзходителство желае да ви види.
— Какво се е случило?
— Може би ще ви каже Негово превъзходителство, сър. Той е в стаята си.
Струан затвори счетоводната книга.
— Ще разгледаме това с Роб веднага щом се върнем, Варгас. Ще дойдете ли на бала?
— Няма да имам мира десет години, сеньор, ако жена ми, синът ми и най-голямата ми дъщеря не отидат там.
— Ще ги доведете ли от Макао?
— Не, сеньор. В Хонконг ще ги доведат приятели. Аз ще отида направо оттук.
— Съобщете ми веднага, щом пристигне Маус — каза Струан и излезе. Хорацио тръгна след него.
— Не зная как да ви благодаря, мистър Струан, за подаръка, който направихте на сестра ми.
— Какво?
— Балната рокля, сър.
— О. Видяхте ли я?
— О, не, сър. Веднага след продажбата на земята Мери тръгна за Макао. Вчера получих от нея писмо. Изпраща ви много поздрави. — Хорацио знаеше, че подаръкът дава на сестра му много добра възможност да спечели наградата. Освен ако не я конкурира Шиваун. Дано се разболее! Нищо сериозно. Нещо средно, което да й попречи да дойде на бала в този ден. Тогава Мери ще може да получи хилядата гвинеи. С това ще могат да направят чудеса! Да се върнат у дома през сезона. Да живеят в охолство. О, Боже, дано спечели наградата! „Радвам се, че я няма в Хонконг, докато аз съм тук — си каза той. — Далеч от Глесинг. Проклетник! Не вярвам да й е предложил женитба. Нахалник! Той и Кълъм… бедният Кълъм.“
Хорацио вървеше на една крачка след Струан и нямаше смисъл да скрива безпокойството си. Бедното храбро момче! Спомни си странното поведение на Кълъм след разпродажбата. Той и Мери го потърсиха и го намериха на борда на „Рестинг клауд“. Кълъм ги покани да останат на обяд и всеки път, когато се опитваха да поведат разговор за тай-пана с надежда да ги одобрят, Кълъм променяше темата. Най-накрая каза:
— Хайде да забравим баща ми. Аз вече го направих.
— Не бива така, Кълъм — каза Мери. — Той е чудесен човек.
— Сега ние сме врагове, Мери, независимо дали това ти харесва или не. Не вярвам, че ще се промени. Аз също няма да се променя докато той не го направи.
„Бедното смело момче — помисли си Хорацио. — Зная какво значи да мразиш баща си.“
— Тай-пан — повика го той, когато стигнаха до площадката. — Мери и аз дълбоко съжаляваме за случката с могилата. Но още повече за това, което се случи между вас и Кълъм. Кълъм, ъ-ъ, ми е приятел и…
— Благодаря за съчувствието, Хорацио, но ще ви моля да не ми говорите повече за това.
Струан и Хорацио прекосиха мълчаливо площадката и влязоха в хола. Той беше просторен. От великолепно украсения таван висеше огромен полилей, а под него блестеше лакирана заседателна маса. Лонгстаф беше седнал в началото на масата и от двете му страни — адмиралът и генерал Лорд Рътлидж — Корнхил.
— Добър ден, господа.
— Радвам се, че дойдохте, Дърк — каза Лонгстаф. — Заповядайте, седнете, приятелю. Реших да поискаме вашия ценен съвет.
— Какво се е случило, Ваше превъзходителство?
— Ами, ъ-ъ, поканих и Брок. Нека да почакаме, докато дойде, за да не повтарям, нали така? Шери?
— Не, благодаря.
Вратата се отвори и влезе Брок. Вниманието му се заостри, когато видя Струан и униформените офицери.
— Викали сте ме, Ваше превъзходителство.
— Да. Моля, седнете.
Брок кимна към Струан:
— Добър ден, Дърк. Добър ден, господа — каза той, като знаеше, че това ще разгневи генерала. С мрачно удовлетворение прие студените поздрави.
— Повиках ви и двамата — започна Лонгстаф, — ъ-ъ, отчасти, защото сте първенци сред търговците, нали?… Ъ-ъ, съветът ви ще бъде ценен. Изглежда, в Хонконг са се заселили анархисти.
— Какво? — избухна генералът.
— Наистина? — каза Брок, също така удивен.
— Презрени анархисти, представяте ли си? Изглежда, и самите езичници са надъхани от тези дяволи. Да, ако не внимаваме, Хонконг ще пламне. Ужасна неприятност!
— Какви точно анархисти? — намеси се Струан. Анархистите означаваха неприятности, а неприятностите пречеха на търговията.
— Този, ъ-ъ, как се казва, Хорацио? Танг? Тунг?
— Тонг, сър.
— Този тонг действа под самите ни носове. Ужасно.
— По какъв начин действа? — изгуби търпение Струан.
— Добра идея. Днес на срещата вицекралят Чинг-со беше много разтревожен. Каза, че китайските власти узнали, че тайно сдружение от анархисти разположило главната си квартира в тази гнусна язва — Тай Пинг Шан. Анархистите имат много, много имена и са… ъ-ъ, кажете им, Хорацио.
— Чинг-со каза, че това е революционна група от фанатици, която има за цел да свали императора — започна Хорацио. — Той съобщи на Негово превъзходителство около петдесет имена, под които е познато обществото — Червена партия, Червено братство, Общество Небе и земя — почти невъзможно е да се предадат всичките имена на английски език. Някои го наричат просто Хунг Муни Хунг Тонг — „тонг“ означава „тайно братство“. — Той помисли малко. — Във всички случаи тези хора са анархисти от най-лош тип. Крадци, пирати, революционери. В продължение на векове властите правили опити да се справят с тях, но безуспешно. Предполага се, че в Южен Китай има един милион членове. Те са организирани в масонски ложи и церемонията по посвещаването е варварска. Използват всеки повод, за да подбуждат към неподчинение и се осланят на страха на техните братя. Събират „покровителствени средства“. Всяка проститутка, селянин, земевладелец, кули — с една дума абсолютно всеки — трябва да им плаща данък. Ако не го плати веднага го очистват или осакатяват. Всеки член плаща членска такса — както в професионално сдружение. Ако някой не е доволен, под въздействието на тонга недоволството се превръща в бунт. Това са фанатици. Те изнасилват, измъчват и се разпространява като чумна епидемия.
— Чували ли сте по-рано за тайни китайски общества, преди Чинг-со да ви каже?
— Не, сър.
— Анархистите са истински дяволи — обади се Брок разтревожено. — Китайците са способни на такива дяволски номера.
Лонгстаф побутна през масата малко червено триъгълно знаменце. На него бяха изобразени два китайски символа.
— Вицекралят каза, че триъгълникът е тяхното знаме. Символите върху флага означават Хонконг. Във всеки случай имаме си неприятности и това е факт. Чинг-со иска да изпрати знаменосци и мандарини в Тай Пинг Шан и да подложи всичко на сеч.
— Не се ли съгласихте? — попита Струан.
— Разбира се, че не. На нашия остров не искаме никой да се бърка в работите ни. Казах му, че нямаме никакво вземане-даване с анархистите и под нашия флаг ние ще се разправяме с тях както си знаем. Кажете сега какво да правим.
— Да изхвърлим всички китайци от Хонконг и да приключим с това — предложи адмиралът.
— Това е невъзможно, сър — заяви Струан, — и няма да бъде в наша полза.
— М-да-а — съгласи се Брок. — Трябват ни работници, кулита и слуги. Не можем да минем без тях.
— Отговорът е лесен — намеси се генералът и смръкна енфие.
Беше червендалест посивял мъжага с повяхнало лице. — Издайте заповед, че всеки, който се числи към това… как го нарекохте — тонг?… ще бъде обесен. — Той кихна. — Ще се погрижа заповедта да бъде изпълнена.
— Вие не можете да обесите китаец, милорд, само за това, че иска да свали своята династия. Това противоречи на английските закони — каза Струан.
— Независимо дали династията е чужда или не — отговори адмиралът, — всяко подстрекателство към неподчинение на императора на една „приятелска сила“ — а тя скоро ще стане приятелска, ако изпълним поставената от Правителството цел — противоречи на международното право. И на английското. Погледнете тези негодници чартисти, за Бога.
— Ние не ги бесим за това, че са чартисти. Само когато ги хванем, че се бунтуват или нарушават закона, тогава имаме право. — озъби се Струан на адмирала. — Английският закон гласи, че човек има право на свобода на словото и на свободни политически възгледи.
— Но не и на такива, които подстрекават към неподчинение — генералът. — Нима одобрявате бунта срещу законното правителство?
— Това, което казахте, е толкова смешно, че не смятам да ви отговоря.
— Господа, господа! — извика Лонгстаф. — Разбира се, че не можем да обесим всеки, който и да е… какъвто и да е. Но в същото време не можем да позволим Хонконг да се пълни с анархисти, нали? Или чумави трейдюнионистки идеи.
— Това може да е хитър ход от страна на Чинг-со, за да ни отклони вниманието — каза Струан и погледна към Брок. — Чувал ли си за тонгите?
— Не. Но си мисля, че ако Триадите изцеждат всички, те ще започнат да изцеждат търговията и скоро ще се прехвърлят и на нас.
Генералът раздразнено изтупа няколко несъществуващи прашинки от безупречната си алена униформена туника.
— Това явно се отнася вече до военните, Ваше превъзходителство. Защо не издадете прокламация, с която да ги поставите вън от закона? С две думи, приложете правилата, които научихме от Индия. Предложете награда за всяко сведение. Туземците са готови винаги да продадат фракциите на съперниците си за шепа гвинеи. Ще дадем няколко примера и няма да имаме повече неприятности.
— Не можете да прилагате тук индийски закони.
— Скъпи господине, вие нямате никакъв опит в администрацията и, съответно, не можете да изразявате мнение. Туземците са си туземци и точка по въпроса! — Генералът погледна към Лонгстаф. — Това е проста работа за военните, сър. Хонконг скоро ще се утвърди като военна база и ще бъде в нашите правомощия. Издайте прокламация, с която ги обявявате извън закона, и тогава ще се намесим ние.
Адмиралът изсумтя.
— Винаги съм казвал, че Хонконг трябва да мине под юрисдикцията на върховната власт. Ако ние не владеем моретата, Хонконг е загине. Следователно флотата има първенство. Юрисдикцията е наша.
— Армиите уреждат военните конфликти, Адмирале, както много пъти съм заявявал. Сухопътните битки слагат край на войните. Може би си спомняте, че флотата сама унищожи корабите на Бонапарт и доведе Франция до просешка тояга. А ние трябваше да разрешим конфликта веднъж завинаги. Така и направихме във Ватерло.
— Без Трафалгар нямаше да има Ватерло.
— Въпросът е спорен, драги Адмирале. Но да вземем Азия. Скоро тук ще дойдат французи, холандци, испанци и руснаци и ще започнат да оспорват справедливото ни господство в тези земи. Да можете да си владеете моретата и слава Богу, че това сте вие, а не някой друг, но ако Хонконг не е защитен с военни сили, Англия няма да има база нито да защитава корабите си, нито да отстъпва от враговете си.
— Основната роля на Хонконг, милорд, е да предоставя пазар на Азия — намеси се Струан.
— О, разбирам значението на търговията, добри човече — сопна се капитанът. — Тук спорим за стратегията и това не ви засяга.
— Ако не е търговията — отвърна Струан с почервеняло лице, — нямаше да има нужда ни от армии, ни от кораби.
— Глупости, господине. Бих искал да разберете…
— Стратегия или не — повиши глас Струан, — Хонконг е колония, подчинена на Секретаря по външните работи, и въпросът ще бъде решен от Кралицата. Негово превъзходителство в случая постъпи правилно и той е убеден, сигурен съм, че Кралската флота и армиите на Кралицата играят еднакво важна роля за бъдещето на Хонконг. Като Кралска флотска, военна база и пазар — той ритна тайно Брок под масата — и като свободно пристанище, бъдещето му е сигурно.
Брок трепна и добави бързо:
— О, да, наистина. Свободно пристанище означава много пара за Короната, така е. И печалба за най-добрите корабостроителници и казарми в света. Негово превъзходителство милее за вашите интереси, господа. Армията е много важна, също и флотата. Едно открито пристанище е в интерес на всички. Най-вече на Кралицата. Бог да я благослови.
— Вярно казвате, мистър Брок — каза Лонгстаф. — Разбира се, че ни трябва и армията, и флотата. Търговията е живот за Англия, свободната търговия — нещо много доходно. Всички имаме интерес Хонконг да процъфтява.
— Негово превъзходителство иска да отворим Азия за цивилизовани държави без предпочитания — каза Струан, като внимателно подбираше думите си. — Какво по-хубаво нещо от едно свободно пристанище? Охранявано от елитните кралски сили.
— Не съм съгласен чужденците да дебелеят за наша сметка — отсече адмиралът и Струан се усмихна вътрешно на това, че е налапал въдицата. — Ние водим войни, побеждаваме и отново трябва да се бием, защото мирът винаги се опорочава на цивилните конференции. По дяволите чужденците, казвам.
— Справедливо чувство, Адмирале — каза Лонгстаф сухо, — но не много практично. Що се отнася до цивилните конференции, трябва сме доволни, че дипломатите имат трайно виждане. Войната в края на краищата е един далновиден акт на дипломацията. Когато нищо друго не помага.
— Тук „дипломацията“ се провали — каза генералът, — затова колкото по-скоро нахлуем в Китай и внедрим Китайския закон и ред, толкова по-добре.
— Не дипломацията се е провалила, скъпи генерале. Преговорите продължават предпазливо и напредват добре. О, между другото, в Китай има триста милиона китайци.
— Един английски щик, сър, се равнява на хиляда местни копия. Дявол ме взел, ние държим Индия с една шепа мъже и можем да сторим същото и тук. Вижте как онези диваци в Индия се облагодетелстваха от нашето господство там, а? Да покажем истинската сила на нашия флаг, това трябва да направим. Веднага!
— Китай е единна нация, милорд — каза Струан, — не десетки, каквито имате в Индия. Не могат да се прилагат същите средства.
— Без безопасните морски пътища армията не би могла да задържи Индия и за една седмица — каза генералът.
— Смешна работа. Та ние бихме могли…
— Господа, господа — каза Лонгстаф уморено, — ние обсъждаме анархистите. Какво ще ни посъветвате, Адмирале?
— Да изгоните всички ориенталци от острова. Ако ви трябват работници, изберете си хиляда — колкото ви трябват на острова — и изхвърлете останалите.
— Милорд?
— Вече дадох мнението си, сър.
О, да. Мистър Брок?
— Мисля, както и вие, Ваше превъзходителство, че Хонконг е свободно пристанище и китайците ни трябват. Също, че трябва да се разправим с Триадите. Съгласен съм с генерала да обесим всеки от тези Триади, който хванем, че подстрекава към неподчинение. Както казва адмиралът, ние не искаме никакъв антиимператорски заговор на острова. Да, ще ги обявим извън закона. А с тебе, съм съгласен, че не трябва да се месят, ако са мирни. Но всеки, който се осмели и бъде спипан като триад — да се пребие, жигоса изхвърли като мръсно куче. Завинаги.
— Дърк? — попита Лонгстаф.
— Съгласен съм с мистър Брок. Обаче без бой и жигосване. То е отживелица от миналото столетие.
— Моето впечатление от тези езичници — каза генералът кисело — е, че те наказват всеки, който принадлежи към незаконни групировки. Камшикът е обикновено наказание. Да решим да бъде петдесет камшика. А също и жигосване на бузата е справедливо английско наказание за някои злодейства. Да ги жигосваме. Но най-добре е да обесим първите десет, които хванем, и останалите ще офейкат като дервишите.
— Ако ги бележите за цял живот, те никога повече няма да станат добри граждани.
— Добрите граждани никога не се замесват в потайни анархически общества, добри ми господине — каза генералът, — но, разбира се, само джентълмен може да разбере истинската стойност на такъв съвет.
Струан почувства как кръвта нахлу в главата му.
— Само още веднъж да направите такава забележка, милорд, ще изпратя секунданти и ще получите куршум между веждите.
Настъпи тягостна тишина. Пребледнял от шока, Лонгстаф потрепваше по масата.
— Забранявам и на двамата да продължавате този разговор. Забранявам! — каза той, извади носна кърпичка и избърса внезапно избилата пот по челото си. Устата му беше пресъхнала.
— Напълно съм съгласен, Ваше превъзходителство — каза генералът. — Аз също предлагам този въпрос да се реши от авторитетните органи: вие, адмиралът и аз заедно трябва да решаваме тези въпроси. Те не са за… търговци.
— Толкова сте надут, милорд генерал — обади се Брок, — толкова сте надут, че ако ви духнем оттук, ще пробиете чак портата на лондонския Тауър!
— Мистър Брок! — започна Лонгстаф — Вие не…
Генералът удари с юмрук по масата.
— Ще ви бъда благодарен, добри ми господине, ако задържите подобни забележки за себе си.
— Не съм ви „добър господин“. Аз съм английски търговец, за бога, и колкото по-бързо го разберете, толкова по-добре. Отдавна мина времето, когато такива като мен лижеха задниците ви заради въшливите титли, които някога са били подарени на кралската курва и кралското копеле или са били спечелени с нож в гърба на краля.
— Божичко, искам удовлетворение! Още днес ще изпратя секундантите си!
— Няма да направите такова нещо, милорд! — заяви Лонгстаф, като удари по масата с длан. — Ако допуснете някаква безредица, ще ви изпратя да си вървите по домовете под стража и после ще ви изправя да отговаряте пред личния Кралски съвет. Аз съм пълномощник на Нейно величество в Азия и отговарям за реда. По дяволите, това е съвсем неприлично. Сега ще се извините един на друг! Заповядвам ви! Незабавно!
Адмиралът скри мрачното си задоволство. Хорацио гледаше недоверчиво лицата на присъстващите. Брок съзнаваше, че Лонгстаф има властта да му навреди, а освен това не искаше да се дуелира с генерала. Яд го беше, че се остави да го въвлекат в открита вражда.
— Извинявам се, милорд, дето казах, че сте надут.
— Аз също се извинявам, защото ми заповядват.
— Мисля да закрием заседанието сега — предложи Лонгстаф с голямо облекчение. — Благодаря за съветите ви, господа. Ще отложим вземането на решението. Да имаме време да помислим, нали така?
Генералът нахлупи шапката си от меча кожа, козирува и тръгна към вратата. Сабята и шпорите му звъннаха.
— О, генерале, почакайте — каза Струан небрежно. — Чух, че флотата предизвикала армията да организират състезателна борба за специална награда.
Генералът спря изведнъж с ръка на вратата и настръхна, като си спомни намеците на адмирала за войниците.
— Да. Страхувам се обаче, че това състезание няма да бъде нещо кой знае какво.
— Защо, генерале? — попита адмиралът ядосано, като на свой ред си спомни намеците на генерала за хубавичките му матроси.
— Защото казвам, че нашите ще победят, милорд. Без особено усилие.
— Защо да не проведем състезанието в деня на бала? — предложи Струан. — Ще го приемем като чест и ще се радваме да определим цена на залаганията. Да речем — петдесет гвинеи на човек.
— Много щедро, Струан, но не вярвам, че армията ще е готова дотогава.
— В деня на бала, по дяволите — извика генералът, почервенял от гняв, — сто гвинеи, че нашите ще победят.
— Съгласен — казаха адмиралът и Брок едновременно.
— Сто за вас двамата! — Генералът се завъртя на токовете си и гордо закрачи навън.
Лонгстаф си наля малко шери.
— Адмирале?
— Не, благодаря, сър. Мисля да се връщам на кораба си.
Адмиралът вдигна сабята си, кимна към Струан и Брок, козирува и излезе.
— Шери, господа? Хорацио, може би вие ще ми направите честта?
— Разбира се, Ваше превъзходителство — каза Хорацио, доволен че най-после може да направи нещо полезно.
— Благодаря. — Брок изпразни чашата си и я поднесе да я напълнят отново. — Добро е! Имате чудесен вкус, Ваше превъзходителство. Кажи, Дърк.
— Аз наистина трябва да ви се скарам, мистър Брок. Непростимо е да се изричат такива думи. Господ…
— Да, сър — каза престорено Брок, — вие бяхте прав. Аз сбърках. Щастливи сме, че вие ни ръководите. Кога ще издадете прокламацията за свободното пристанище?
— Ами, ъ-ъ, няма смисъл да бързаме. Най-напред трябва да се разправим с проклетите анархисти.
— Защо да не решим нещата едновременно? — попита Струан. — Веднага щом се върнем в Хонконг. Защо да не дадем на нашите китайско-британски поданици възможността да се покаят? Да ги депортираме, но без да ги бием и жигосваме. Това е справедливо, нали, Тайлър?
— Щом ти казваш това и ако Негово превъзходителство се съгласи — каза Брок разпалено.
Търговията цъфтеше. „Грей уич“ бе вече надалеч, начело в надпреварата. В Хепи вели никнеха постройки. Между Струан и Кълъм се наблюдаваше открита вражда. А сега и Хонконг можеше да стане свободно пристанище. „Да, Дърк, момчето ми — помисли си той щастливо, — все още има полза от теб. Умът ти сече като бръснач — Цялата тази дяволия е, за да получим свободно пристанище. А след две годинки нашите параходчета ще те разорят.“
— Да, ако и двамата сте съгласни. Но скоро ще трябва да биете и жигосвате.
— Надявам се — каза Лонгстаф. — Отвратителна работа. Все пак трябва да приложим закона и да се разправим със злодеите. Чудесно решение, господа, да озаптим, как ги нарекохте, мистър Брок? А, да — Триадите. В бъдеще ще ги наричаме Триади. Хорацио, направете списък с имената, които ни даде Негово превъзходителство Чинг-со и ние ще го обявим с прокламацията. Запишете следния текст:
„Всички горепосочени тонги се обявяват извън закона и ще бъдат назовавани с общото име Триади. Наказанието за членуване в Триадите ще бъде незабавно депортиране и предаване на китайските власти… Наказанието за подстрекателство към бунт против правителството на Нейно британско величество или Негово височество — Императора на Китай — е смърт чрез обесване.“
Село Абърдийн лежеше мрачно, влажно и тихо под лунните лъчи. Улиците бяха пусти, а вратите на колибите — здраво залостени. Спокойните кални води бяха задръстени от стотици завързани. И макар че те също бяха натъпкани с хора, от тях не долиташе ни най-малък шум.
Струан беше застанал на уговореното място, където пътеката извън селото се разклоняваше край каменния кладенец, обкичен с три фенера. Беше сам и часовникът му със златен ланец показваше, че уречения час е почти дошъл. Не беше сигурен дали хората на У Куок ще дойдат от селото, от сампаните или от голите хълмове. Или от морето.
Огледа морето. Нищо не се движеше по вълните. Някъде там в тъмнината, близо до брега, плуваше „Чайна клауд“ и хората на борда й бяха готови за действие. Доста далеч, за да бъде забелязан той самият на това разстояние, но достатъчно близо, за да се виждат фенерите. Струан бе заповядал, ако загаси внезапно фенерите, хората да скочат в лодките и да дойдат на брега с мускети и ками.
По плажа се разнасяха приглушени гласове на шепата хора, които беше довел със себе си. Те чакаха до двата катера, въоръжени и готови, и също наблюдаваха светлината на фенерите. Той слушаше внимателно, но не можеше да различи какво казват. „Щеше да е най-безопасно, ако бях на брега съвсем сам. Нямам нужда от любопитни погледи. Но от друга страна, да дойда тук без охрана би било глупаво. Още по-лошо — бих предизвикал съдбата си.“
Той се смрази, като чу как в тишината на селото изръмжа куче. Наостри уши, загледан в движещите се сенки. Но не видя нищо и разбра, че кучето само е подушило мърша. Облегна се на кладенеца и се отпусна. Беше доволен, че се е върнал на острова, че Мей-мей и децата са в безопасност в дома, който беше построил за тях в Хепи вели.
Роб и Кълъм се справиха майсторски с цялата работа, докато него го нямаше. Малката къща с оградната стена и здравите порти вече беше готова. Двеста и петдесет човека бяха работили над нея ден и нощ.
Имаше още много дребни неща за довършване. Градината трябваше да се засади, но самата къща бе годна за живеене и почти обзаведена. Беше строена от тухли, с камина и дървен покрив. В стените имаше вградени греди. Много от тях бяха облепени с хартия, но не всички бяха боядисани. Обаче всички прозорци бяха вече монтирани.
Къщата гледаше към морето. Беше голяма, с много стаи, трапезария и огромна всекидневна. А на запад, отделно от останалата част на къщата, имаше градина, оградена с решетка. Тук бяха стаите на Мей-мей и децата, а до тях — помещенията за слугите.
Струан бе докарал Мей-мей, децата, А Сам и бавачката два дни преди това и ги бе настанил там. Едно доверено момче — готвач на име Лим Дин и кухненските помощник — готвачи, които всички наричаха „учи-прави“, се бяха върнали с него в Кантон.
Въпреки че никой от европейците не бе видял Мей-мей, повечето от тях бяха уверени, че тай-панът е довел метресата си в първото постоянно жилище в Хонконг. Те се подсмихваха помежду си и завистливо го порицаваха. Но не казваха нищо на жените си. След време те също щяха да пожелаят да доведат и своите, така че колкото по-малко говореха, толкова по-добре. Жените, които подозираха, мълчаха. Нищо не можеха да сторят.
Струан бе много доволен от дома си и от напредъка на строителството на фабриката и складовете. Също от ефекта от откритата вражда между него и Кълъм. Синът му успя да му предаде скришом, че Брок вече бе направил опит да го разпита и че Уилф Тилмън го поканил на борда на „Купър — Тилмън“ да му покаже скъпия товар от опиум ида го нагости щедро.
Обсъждали търговията, главно въпроса, че бъдещето на Азия зависи основно от сътрудничеството, особено това между англосаксонските народи. На вечеря при него била Шиваун — много красива и весела.
От водата изскочи риба, увисна във въздуха и падна обратно. Струан се загледа за миг, притаил дъх. После отново се отпусна и унесе в мисли.
„Шиваун и Кълъм биха били чудесна двойка — помисли си той покойно. — Би била подходяща и за теб. Ще е великолепна домакиня интересно допълнение към банкетите, които ще даваш в Лондон. На лордовете, дамите и членовете на Парламента. На министрите от Кабинета. Ще си купиш ли баронска титла? Имаш пари да си купиш десет пъти по-скъпо нещо, ако «Блу клауд» пристигне първи в Англия. Или втори, дори и трети, стига само да пристигне благополучно. Ако сезонната търговия бъде успешна, можеш да си купиш и херцогска титла.
Шиваун е много млада. Тя ще ти донесе добра зестра и полезни политически връзки. А какво ще стане с Джеф Купър? Той е влюбен до уши в нея. Ако тя му откаже, това ще бъде неин проблем.
Ами Мей-мей? Би ли могла една китайска съпруга да смути душевния ти мир? Разбира се. Мей-мей би натежала силно на другата страна. Не, изключено!
Без конвенционалния тип жена животът в английското общество ще бъде невъзможен. Дипломацията се урежда най-често в приемните стаи на частните домове, в луксозна обстановка. Може би дъщерята на лорд, херцог или министър от кабинета? Има много време.
Има ли?“
Около сампаните се чу остър лай на куче, после писък, когато го нападнаха и други кучета. Разнесоха се звуци на жестока битка на живот и смърт, после изведнъж престанаха. Отново тишина, но този път се чуваше потайно ръмжене, топуркане и разкъсване на плът, когато започна пиршеството на победителите. Струан наблюдаваше сампаните с гръб към фенерите. Видя движението на сянка, после друга и скоро от плаващото селище се отдели мълчалива тумба китайци. Скрагър беше между тях.
Струан държеше пищова отпуснато и чакаше спокойно, като търсеше в тъмнината У Куок. Хората се приближиха безшумно по пътеката, Скрагър вървеше боязливо по средата. Спряха близо до кладенеца и се вторачиха в Струан. Всички бяха млади, на малко повече от двайсет години, облечени в черни туники и черни панталони, сандали с каишки и грамадни шапки „кули“, които прикриваха лицата им.
— Добър вечер, тай-пан — поздрави Скрагър тихо и подозрително.
— Къде е У Куок?
— Ужасно е зает. Ето това са стоте. Изберете си и да тръгваме.
— Нека се разделят на групи по десет и да се съблекат.
— Да се съблекат ли казахте?
— Да, да се съблекат, по дяволите!
Скрагър примигна учудено. После сви рамене, върна се при хората и им заговори с тих напевен глас. Китайците забъбриха полугласно, разделиха се на групи по десет и се съблякоха.
Струан направи знак на първите десет да се приближат и те дойдоха и застанаха на светло. От някои групи подбра по един, а от други — по двама или трима, от някои — нито един. Подбираше ги изключително внимателно. Знаеше, че групата ще бъде със специално назначение и ще оглави настъплението му в сърцето на Китай. Естествено, ако успее да ги подчини на волята си. Веднага отхвърли тези, които отбягваха погледа му. Отминаваше и онези, чиито плитки бяха несресани и редки. Отказа се от слаботелесните, а тези, чиито лица носеха белезите на едра шарка, получиха точка в своя полза, защото болестта вилнееше във всички кораби, навсякъде по моретата и ако човек е оздравял, след като е боледувал, значи е здрав и силен и знае цената на живота. Предпочете и хора със заздравели рани от нож. Одобри тези, които не се стесняваха от голотата си. Подложи на мъчителен оглед всички, които открито показваха раздразнението си, тъй като знаеше, че гневът и морето вървят ръка за ръка. Някои избра заради омразата в очите, а други заради някакво вътрешно чувство, когато погледнеше лицата им.
Скрагър наблюдаваше прегледа с растящо нетърпение. Изтегли ножа си и започна да го мята в праха.
Най-после Струан приключи.
— Това са хората, които искам. Сега всички могат да се облекат.
Скрагър излая някаква заповед и хората се облякоха.
Струан извади свитък от листа и подаде един на Скрагър.
— Можете да прочетете това.
— Какво е то?
— Документ. Ценоразпис с условията на петгодишната им служба. Всички трябва да подпишат.
— Не мога да чета. И защо им е да подписват? У Фанг Чой им каза, че ще бъдат ваши за пет години.
Струан му подаде още един документ, изписан на китайски йероглифи.
— Дайте това на някой, който може да чете. Те всички ще го разпишат, иначе няма да ги приема и ще отменя изпълнението на договора.
— Искате всичко да е наред, така ли?
Скрагър взе хартията и повика един нисък белязан китаец, от тези, които Струан бе избрал. Човекът се приближи, взе хартията и я разгледа на светлината на фенера.
Скрагър махна с пръст към тези, които бяха отхвърлени, и те изчезнаха в сампаните. Човекът зачете.
— Как се казва той?
— Фонг.
— Фонг кой?
— Фонг както ви харесва. Кой ги знае тези маймуни под какво име се водят.
Китайците слушаха внимателно. При една от точките се чу приглушено нервно кискане.
— Какво смешно има? — попита Скрагър на кантон ски. Фонг обясни надълго. После Скрагър се обърна към Струан: — Какво значи това, а? Трябвало да обещаят да не развратничат и да не се женят през тези пет години. Това не е редно. Какво е мнението ви за тях?
— Това е просто нормална клауза, Скрагър. Всички договори са такива.
— Но не и за моряците.
— Те ще стават капитани и офицери, така че трябва да сключат договори. Нужно е да узаконим това, което правят.
— Съвсем не е редно, ако питате мен. Искате да кажете, че пет години няма да могат да легнат с жена ли?
— Това е само формалност. Но те не могат да се женят.
Скрагър се обърна към китайците с кратка реч. Отново се чу смях.
— Казах, че трябва да ви се подчиняват като на всемогъщ бог, дявол ви взел. Освен в разврата. — Той изтри потта от челото си. — У Фанг им каза, че са ваши за пет години. Така че не се безпокойте.
— Защо нервничат?
— Нищо. Нищо, казвам ви.
Фонг продължи да чете. Последва тишина и някой помоли да чуе отново една от клаузите. Интересът на Скрагър порасна. Ставаше дума за заплатите. Един бъдещ капитан щеше да получава петдесет лири през първата година, седемдесет през втората, сто, когато бъде произведен в чин помощник-капитан и сто и петдесет като капитан. Щеше да получава една шейсета част от печалбата на кораба, на който служи като капитан, и допълнителни двайсет лири, ако успее да научи английски език за три месеца.
— Сто и петдесет е повече от сумата, която печелят за десет години — каза Скрагър.
— Искате ли да ви взема и вас?
— Засега съм доволен от сегашния си господар, любезно благодаря. — После врътна глава, когато го осени мисъл, и каза предпазливо: — У Фанг няма да плаща всички тези пари, нали?
— Няма и да го питам. Тези хора ще изработят всяко пени от заплатата си, бъдете сигурен в това. Или ще ги оставя на брега.
— Щом не плаща моят господар, давайте им каквото искате, парите са ваши.
След като Фонг приключи с четенето на документа, Струан накара всеки човек да напише името си с йероглифи върху едно копие. Всички можеха да пишат. Накара също всеки да нацапа лявата си длан с мастило и да сложи отпечатъка върху гърба на хартията.
— За какво е това?
— Всяка длан е различна. Вече ще зная всеки човек, независимо какво е името му. Къде са момчетата?
— Да се качват ли хората в лодката?
— Да.
Струан даде на Фонг един фенер и му посочи със знак накъде да върви. Той тръгна към брега и другите го последваха мълчаливо.
— Хитро го измислихте с този документ, тай-пан. Наистина сте умен. — Скрагър смучеше замислено края на ножа си. — Чух, че добре метнахте Брок. Със среброто.
Струан погледна Скрагър, изведнъж почувствал недоверие.
— Брок каза, че между нападателите имало и европейци. Вие бяхте ли един от тях?
— Ако У Фанг ми беше наредил да участвам, операцията нямаше да завърши с неуспех. У Фанг Чой не търпи неуспехи. Сигурно са били някои от местните въшльовци. Ужасно! — Скрагър огледа тъмнината. Когато се увери, че са сами, заговори съучастнически. — У Куок е фукиенец. Роден е нагоре по крайбрежието, в Кемой. Познавате ли острова?
— Да.
— Една нощ по средата на лятото ще има Летен празник. У Куок ще бъде там във връзка с някакви предци — очите на Скрагър светнаха злобно. — Ако наоколо кръжат една-две фрегати, той ще влезе в капана като пършив изкормен плъх.
Струан се засмя презрително.
— Друг път ще влезе!
— Право ви казвам, кълна се! Този негодник ме измами и ме накара да ви се закълна за нещо, което излезе лъжа, и аз никога няма да му простя. Клетвата на Скрагър е не по-лоша от вашата.
— Добре. А смятате ли, че мога да се доверя на човек, който предава господаря си като плъх?
— Той не ми е господар. У Фанг Чой е моят господар, никой друг. На него се заклех във вярност, не на друг. Сега се кълна и пред вас.
Струан огледа Скрагър.
— Ще си помисля какво да правим в нощта на Летния празник.
— Кълна се, искам да умре, по дяволите. Клетвата на човека е всичко, което го дели от ада. А аз се заклех на тази свиня, проклет да е, затова искам разплата.
— Къде са момчетата?
— Тези, които трябва да станат контета ли?
— Побързайте, искам да тръгвам.
Скрагър се обърна и свирна в тъмнината. Три дребни сенки излязоха от сампаните. Момчетата минаха предпазливо по паянтовите дъски и бързо се приближиха по пътя. Очите на Струан се разшириха от учудване. Едното момче беше китайче, другото евроазиатче, а третото — мърляво английско момче. Китайчето беше богато облечено, плитката — дебела и добре сресана. Носеше торба. Другите две бяха облечени в жалки и мръсни псевдоанглийски дрешки — сюртуци от домашно тъкано платно, малки опърпани цилиндърчета, груби, ръчно изработени панталонки и обувки. На раменете си носеха пръчки с вързопи в единия край.
И трите момчета се опитваха отчаяно и безуспешно да прикрият вълнението си.
— Това е У Пак Чук — обясни Скрагър. Китайското момче се поклони нервно. — Той е внук на У Фанг Чой. Но не от У Куок. А тези са мои собствени синове. — Той посочи гордо малкото хлапе, което неволно мигна. — Казва се Фред. Той е на шест години. А това е Бърт, на седем.
Скрагър направи леко движение и момчетата свалиха шапки, поклониха се и промърмориха нещо уплашено, после погледнаха баща си, за да видят дали са постъпили правилно. Бърт — евроазиатчето — беше навило плитката си под шапката, но сега тя се смъкнала на врата. Косата на хлапето беше мръсна и вързана тила като на баща му с парче насмолен коноп.
— Елате тук, момчета — каза Струан състрадателно.
Хлапето взе ръката на брат си и двете се приближиха бавно. Спряха, затаили дъх. Англичанчето изтри един сопол с опакото на ръката си.
— Ти ли си Фред?!
— Да, Ваше благородие — прошепна то едва чуто.
— Говори високо, момче! — подвикна му Скрагър и то повтори отсечено:
— Да, Ваше благородие, аз съм Фред.
— Аз съм Бърт, Ваше благородие — каза евроазиатчето уплашено, когато Струан го погледна. Беше височко, хубаво момче с красиви зъби и златиста коса. Беше най-високо от трите.
Струан премести поглед към У Пак. Момчето сведе очи и започна да рови с крак в земята.
— Той не говори ли английски?
— Не. Но Бърт говори езика му. И Фред знае някои думи. Майката на Бърт е фукиенка — Скрагър се смути още повече.
— Къде е майка ти, Фред?
— Умря, Ваше благородие — изхълца хлапето. — Умря, сър.
— Умря преди две години. От скорбут — обясни Скрагър.
— Значи на корабите си имахте и англичанки?
— На някои кораби. Бягайте там, момчета — каза той и децата му изтичаха до мястото, което им бе посочил. У Пак се поколеба за момент, после изтича и той и застана близо до тях.
Скрагър понижи тон:
— Майката на Фред беше каторжничка. Изселена преди три години за това, че откраднала въглища по средата на зимата. Ожени ни един свещеник в Австралия, но може би това не беше правилно, защото ние бяхме пропаднали хора. Въпреки всичко се оженихме. Преди да умре, се заклех, че ще се грижа за момчето.
Струан извади още няколко документа.
— С това получавам настойничество над момчетата, докато навършат двайсет и една години. Можете да разпишете за синовете си, но какво ще правим с У Пак? Трябва ни роднина.
— Аз ще сложа знак на всички. Имате ли копие, което да покажа на У Фанг?
— Да. Можете да вземете едно копие.
Струан започна да попълва имената, но Скрагър го спря.
— Тай-пан, не записвайте момчетата с името Скрагър. Напишете друго име. Което искате. Не, не ми казвайте името. Което и да е име, само да е хубаво. — Потта бе избила на челото му. Пръстите му трепереха, когато взе молива и сложи знака си. — Фред ще забрави и мен, и майка си. Погрижете се и за Бърт, а? Все още съм женен за майка му — не е лоша китайка. Погрижете се за тях и ще бъдете приятел до гроб. Кълна се. Нека се научат да казват молитвите си както трябва. — Той издуха носа си с пръсти и ги изтри в панталоните си. — у Пак трябва да пише веднъж месечно на Джин-куа. О, да, и вие трябва да пишете веднъж в годината отчет за направените разходи по обучението и прочие. Те ще посещават едно училище и ще живеят заедно.
Той повика китайчето. У Пак се приближи неохотно. Скрагър посочи с пръст към лодките и момчето тръгна послушно. После направи знак на синовете си.
— Тръгвам, деца.
Момчетата изтичаха към него, притиснаха се и започнаха да го молят да не ги изпраща далеч. По лицата им се стичаха сълзи и в очите им се четеше ужас. Но той ги отблъсна и заговори с твърд глас:
— Тръгвайте сега. Слушайте тай-пана. Той ще ви бъде като баща.
— Не ни изпращай, татко — молеше жално Фред. — Ще бъда послушен, татко. Не ни изпращай.
Те стояха с клюмнали глави, обзети от необятна скръб.
Скрагър шумно се изкашля и плю. Поколеба се за миг, извади ножа си и сграбчи плитката на Бърт. Евроазиатчето изскимтя от ужас и се опита да се изтръгне. Но Скрагър отряза плитката и силно шляпна изпадналото в истерия момче, за да го накара да дойде на себе си.
— О, татко — каза Фред с разтреперан глас, — знаеш, че Бърт обеща на майка си, че ще поддържа косата си в приличен вид.
— По-добре аз да го сторя, Фред, преди някой друг — обясни Скрагър и гласът му потрепера. — Бърт няма повече нужда от това. Той ще стане конте и ти също.
— Не искам да стана конте, искам да си остана у дома.
Скрагър разреши косата на Бърт за последен път. И на Фред.
— Сбогом, деца — каза той. После хукна и нощта го погълна.
— Защо отиваш толкова рано? — попита Мей-мей и запуши една прозявка. — Два часа сън миналата нощ достатъчни за тебе? Ще загубиш свой енергия.
— Отивай да лягаш, момиче! Казах ти да не ме чакаш. — Струан бутна чинията настрана и Мей-мей му наля още чай. Беше чудесно утро. Слънцето грееше през решетъчните прозорци и хвърляше леки отблясъци по пода. Мей-мей се опита безуспешно да запуши ушите си за шума от чукове и триони, който долиташе от строежа в крайбрежната ивица на Хепи вели. Три дни, откакто бяха пристигнали, бученето продължаваше денонощно.
— Има много работа и искам да съм сигурен, че всичко ще бъде както трябва на бала — каза Струан. — Ще започне един час след залез.
Мей-мей потръпна от вълнение, като си помисли за скритата рокля, която беше толкова красива.
— Закуска на разсъмване е варварски обичай.
— Защо „варварски“? Освен това не е разсъмване, а е 9 часът.
— Имам чувството, че разсъмване. — Тя оправи гънките на бледожълтия си копринен халат и почувства как се втвърдяват зърната на гърдите й под нежната материя. — Колко още ще продължават най-ужасни шумове?
— Ще спрат около месец. В неделите, разбира се, не се работи — отговори той, като я слушаше с половин ухо, а мисълта му бе заета с нещата, които имаше да върши през деня.
— Много шумове. И нещо не наред в тази къща.
— Какво? — попита той разсеяно.
— Има лошо чувство, ужасно лошо. Сигурен ли, че „фенг шуй“ провален?
— Фенг какво? — попита той стреснато и я погледна внимателно.
Мей-мей се ужаси.
— Тук не идвали господа фенг шуй?
— Какво е това?
— Господи, тай-пан! — възкликна тя, отчаяна. — Ти строиш дом и не консултираш фенг шуй! Колко ужасно луд! Айейа! Аз ще уредя това днес.
— А какво, по дяволите, е това фенг шуй?
— Ако фенг шуй лош, дяволски слухове идват в къща и ти има ужасно лош джос и ужасна болест. Ако фенг шуй добър, тогава дяволски духове не влизат. Всеки знае за фенг шуй.
— Ти си добра християнка и не можеш да вярваш в зли духове и във врели-некипели.
— Аз напълно съгласна, тай-пан, но вкъщи фенг шуй е фантастически жив. Не забравяй това Китай и в Китай има…
— Добре, Мей-мей — каза той примирено. — Намери господин фенг шуй и ако трябва, нека направи магия.
Той не прави магии — каза тя важно. — Той гледа къща да бъде разположена правилно в потоци Небе-Земя-Въздух. И да не бъде построена на шия на дракон.
— Какво?
— Мили боже, както ти казваш понякога! Това ще бъде ужасно, защото тогава дракон, кой спи в земята, повече не може да спи мирно. По дяволи, надявам, че ние не сме на негов врат! Или глава! Можеш ли да спиш с къща на свой врат или глава? Разбира се, не! Ако сън на дракон разтревожен, разбира се, че ще случат фантастически най-лоши неща. Ние ще трябва да заминем веднага!
— Глупости!
— Фантастически глупости, но все пак ще заминем. Аз пазя всички нас. О, да. Много важно е жена да пази свой мъж и свое семейство. Ако построени върху дракон, заминаваме!
— Тогава кажи на господина фенг шуй по-добре да не намира никакви дракони тук, дявол да го вземе!
— Господа фенг шуй няма да учат тебе как да кара кораб, защо ти да учиш него за дракони? Много трудно човек да бъде фенг шуй.
Струан се радваше, че Мей-мей отново бе заприличала на себе си. Беше забелязал, че след завръщането си от Макао и по време на пътуването до Хонконг тя изглеждаше нервна и потисната. Особено през последните няколко дни.
Имаше право, шумът беше непоносим.
— Е, хайде, ще тръгвам.
— Добре ли, ако извикам Ма-рий Син-клер днес?
— Да. Но не знам къде е и дали е пристигнала вече.
— Тя е на флагман. Пристига вчера с бавачка, А Тат и своя бална рокля. Тя черна и много красива. Ще струва на тебе двеста дола. Айейа, ако позволиш да подредя рокля, ще спестиш шейсет-седемдесет дола, няма значение. Нейна каюта до тази на брат.
— Откъде знаеш всичко това?
Нейна бавачка е четвърта дъщеря на сестра на майка на А Сам. Каква полза от петниста робиня А Сам, ако не информира майка и ако няма връзки?
— Кога си се виждала с майката на А Сам?
— О, тай-пан, ти толко смешен — извика Мей-мей, — не майка на А Сам, а аз. Всички китайски роби викат на тяхна господарка „майка“. Също като тебе наричат „баща“.
— Така ли ме наричат?
— Всички слуги наричат господар на къща „баща“. Това стар и много учтив китайски обичай. Значи А Тат, слугиня на Ма-рий казала на А Сам. А Сам, коя некадърна и капризна и заслужава камшик казала на своя майка — на мен. Наистина много просто. О, да, и да бъда абсолютно правилна, ако ти можеш да говориш китайски, ти ще наричаш А Сам дъщеря.
— Защо искаш да видиш Мери?
— Чувствам самотно, кога не говоря. Само ще говоря на кантонски, не безпокой. Тя знае, че аз съм тук.
— Откъде знае?
— А Сам казала на А Тат — каза Мей-мей, сякаш обясняваше на дете. — Естествено толко интересна новина А Тат казала на своя майка — на Ма-рий. Стара курва А Тат е скъпоценна мина на тайни.
— Курва ли е А Тат?
— Господи, тай-пан, това само фигурен език. Ти наистина трябва да лягаш. Много си прост тази сутрин.
Той свърши чая и бутна чинията настрана.
— Не е чудно, като слушаш всички тези глупости. Ще обядвам с Лонгстаф, така че ще се обадя на Мери. Никой друг не знае освен слугите, а те и без това знаят всичко.
Лим Дин отвори вратата. Беше личен слуга и готвач на Струан, дребен, набит човек на петдесет и няколко години, спретнато облечен в черни панталони и бяла туника. Имаше кръгло, засмяно лицеи живи хитри очи.
— Маса, миси и маса идва види господар. Може?
— Маса какво? — попита Струан, изненадан, че някой си позволява да дойде непоканен.
Лим Дин повдигна рамене.
— О, няма значение — каза Струан и стана от масата.
— Очакваш гости? — попита Мей-мей.
— Не. — Струан излезе от стаята и отиде в малката приемна. Отвори вратата в дъното и я затвори зад себе си. Озова се в коридора, който водеше през салона в отделни стаи в предната част на къщата. Още щом излезе в коридора, разбра, че посетителката е Шиваун. Ароматът на парфюма, който само тя носеше, беше променил леко дъха на въздуха.
Сърцето му заби учестено и гневът му се стопи. Продължи да крачи надолу по коридора и меките му кожени полуботуши тропаха каменния под. После сви към дневната.
— Здравейте, тай-пан — поздрави Шиваун.
Тя беше на двайсет години, грациозна като газела. Тъмночервената й коса, по-тъмна от косата на Струан, беше навита на дълги масури. Заоблените й гърди под дискретно деколтирана зелена кадифена рокля се поклащаха върху тънко осемнайсет инча кръстче. Нежните й глезени и крачета се подаваха под множество фусти. Шапчицата й беше зелена, а чадърчето — яркооранжево.
„Ех — помисли си Струан, — с всеки ден става все по-красива.“
— Добро утро, Шиваун, Уилф.
— Добро утро. Извинете, че пристигаме без покана. — Уилф Тилмън се чувстваше безкрайно неудобно.
— О, хайде — каза весело Струан, — стар американски обичай — да се пожелае здраве на новия дом.
— Не сме в Америка — отговори Тилмън и пожела още днес да е там. И Шиваун да е омъжена за Джеф Купър, а той да не отговаря вече за нея. „По дяволите Шиваун. И по дяволите Джеф — помисли си той. Дай Боже, официално да поиска ръката й. Тогава ще мога просто да обявя годежа и край на всичко. Цялото това разтакаване е направо глупаво. «Остави я. Има много време» — повтаря непрекъснато Джеф. Но аз зная чудесно, че изобщо няма време, особено сега, когато Струан е без жена. Абсолютно съм уверен, че Шиваун е хвърлила око на тай-пана. Защо толкова настояваше да дойдем още тази сутрин? Защо непрекъснато пита за него?“
През целия път до къщата на Струан той бе разсъждавал — доколко би било разумно да се оженят Струан и Шиваун. Положително щеше да има финансова изгода, но Струан изобщо не одобряваше американския начин на живот, просто не можеше да го разбере.
„Сигурно ще настрои Шиваун против нас! — мислеше си Тилмън. — Ще се налага чрез нея. Джеф ще се вбеси, че я е загубил и вероятно ще ликвидира компанията «Купър — Тилмън». Нищо не мога да направя. Ако тя престане да съществува, няма да има повече пари за забавления и за разточителството на брата Джон във Вашингтон. Политиката се нуждае от много пари, а без политически стремежи животът на семейството ще стане много труден. Освен това нужна е всяка помощ от страна на проклетите северни щати. Не, по-скоро божията помощ. Шиваун трябва да се омъжи за Джеф, а не за тай-пана и точка по въпроса.“
— Извинете, че пристигаме непоканени — повтори той.
— И двамата сте добре дошли. — Струан посочи със знак Лим Дин да донесе гарафата и чашите. — Шери?
— Не, благодаря. Смятам, че трябва да си вървим — каза Тилмън. Шиваун смръщи красиво чипото си носле.
— Но ние току-що дойдохме. Исках първа да ви поздравя с добре дошъл, тай-пан.
— Наистина сте първа. Седнете. Радвам се да ви видя.
— Донесохме подаръци за къщата. — Тя отвори чантата си и извади оттам малко хлебче, солничка и шише вино. — Има стар обичай да се пожелава на къщата щастие. Щях да дойда сама, но чичо каза, че това означавало много лош вкус. Не е виновен той.
— Радвам се, че дойдохте. — Струан взе от хляба. Беше златистокафяв, ароматен, с добре препечена коричка.
— Снощи го опекох.
Струан отчупи парченце и опита.
— Чудесен е!
— Не е задължително да се изяде. Поне идеята е такава. — Тя се засмя отново и вдигна чантата и чадърчето си. — Сега, след като изпълних задължението си, мога да си вървя.
— Първите ми гости няма да направят това. Настоявам поне да пиете по едно шери.
Лим Дин поднесе чашите. Шиваун взе една от тях и се настани удобно, а Уилф Тилмън се намръщи. Лим Дин се оттегли.
— Наистина ли го опекохте сама? Съвсем сама? — попита Струан.
— Много важно е едно момиче да може да готви — отвърна тя и го погледна предизвикателно.
Тилмън отпи глътка.
— Шиваун е добра готвачка.
— Искам по един хляб на ден — каза Струан. Седна на голямото кожено кресло и вдигна чашата. — Желая ви дълъг живот!
— И на вас!
— Къщата ви е много хубава, тай-пан.
— Благодаря. Когато е напълно готова, ще ви я покажа цялата. — Струан знаеше, че тя умира от любопитство да разбере дали слухът за Мей-мей е верен. — Аристотел каза, че миналия път, когато ви видял, сте били много зле.
— Просто бях настинала — отговори тя.
— За нов портрет ли позирате?
— Смятам да позирам — каза тя, без да се смути. — Миличкият Куанс! Толкова харесвам портретите му! Чичо и аз се опитваме да го придумаме да дойде с нас във Вашингтон през сезона. Сигурна съм, че ще направи цяло състояние там.
— В такъв случай съм убеден, че гостът ви е осигурен. — Струан се питаше дали изписаната на лицето й невинност е престорена или естествена. После погледна към Тилмън.
— Как върви търговията?
— Благодаря, отлично. Днес следобед Джеф се връща в Кантон. Селцето кипи от сделки. Ще се прибирате ли там?
— След няколко дни.
— Разбрах, че „Блу клауд“ е успял да настигне „Грей уич“. Един от нашите кораби ги срещнал преди два дни на връщане от Сингапур. Препускали като луди. Желая успех!
Докато двамата разговаряха любезно по делови въпроси, без истински да се интересуват един от друг, Шиваун отпиваше от шерито и разглеждаше Струан. Беше облечен в лек вълнен костюм, добре ушит и елегантен. „Може би не знаеш, но ти си великолепен мъж, Дърк Струан — мислеше си тя, — и аз ще се омъжа за теб. Какво ли представлява китайската ти метреса? Чувства се присъствието й в стаята. Метреса или не, аз съм момиче за теб. А когато ти стана жена, дълго време няма да има нужда да ми изневеряваш. Дълго време!“
— Е, все пак мисля, че трябва да тръгваме — каза Тилмън и стана.
— Отново се извинявам за неочакваното посещение.
— Няма защо.
— О, между другото, тай-пан — обади се Шиваун, — разбрах, че жените не са поканени да гледат борбата днес следобед. Бихте ли заложили на моряка от мое име?
— Божичко, Шиваун — извика Тилмън шокиран. — Не бива да говориш такива работи! Не е красиво да го прави една дама!
— Но и ти си много нелюбезен и старомоден, чичо. Вие, мъжете, обичате борбите, защо да не ги обичаме и ние? Обичате хазарта, защо не и ние?
— Чудесен въпрос, Шиваун! — Струан се развесели от смущение — то на Тилмън.
— Това е ориенталски обичай — каза тя и погледна невинно Струан. — Чувам, че китайците играят непрекъснато хазарт, особено жените.
Струан се направи, че не забелязва репликата.
— Хазартът е лош навик — каза Тилмън.
— Не съм съгласна, чичо. На колко се обзаложи ти?
— Това няма нищо общо!
Струан се засмя:
— С ваше позволение, Уилф, нека й угодим. Залагате една гвинея за флотата, така ли?
— Благодаря, тай-пан — побърза да каже тя, преди Тилмън да отвори уста, и подаде облечена в ръкавица ръка. — Това е въпрос на принцип. Много сте внимателен!
Той задържа ръката й малко по-дълго, отколкото бе необходимо, после я целуна, очарован от мисълта, че би могла да му принадлежи, и ги изпрати до вратата.
— Ще ви видя и двамата тази вечер.
— Ако не спечелите наградата, ще позеленея от яд. И ще се озова в затвора за длъжници.
— Не ти, Шиваун, а твоите многострадални баща и чичо — каза Тилмън.
Когато си отидоха, Струан се върна при Мей-мей. Тя го погледна студено.
— Какво има, Мей-мей?
— Тази префърцунена развратна кучка тича по тебе. Това има!
— Не бъди глупава и престани да ругаеш! Откъде пък я видя?
— Какво? Да не би да нямам очи? Нос? За какво трябва да разглеждам плановете на къща, час след час, а? Така направено, че аз да виждам кой влиза и кой излиза, без никой да забелязва мене. Ах! Тези гадни, червясали бюфети, пълни с тор! Казват, че развратница гони да се жени за тебе.
— Да се омъжи! — поправи я той.
— Целуваш ръка, а? За какво не целуваш моя ръка! — Тя тръсна чайника на масата. — И за какво остана толко дълго с кравешки очи, а? Айейа!
— Ти айейкай на себе си! Още една забележка и ще те натупам. Искаш ли да те натупам?
— Мъжки! — тръсна глава тя. — Такива са те!
— Мъже, не мъжки. Колко пъти трябва да повтарям?
— Мъже! — Мей-мей си наля от чая с разтреперани пръсти, после удари чашата в масата и стана. — „Чувам, че китайски мъжки играят много хазарт, особено женските“ — имитира тя Шиваун, изпъчила гърди, за да изглеждат по-надути и завъртя задник. — А ти през цяло време седял там и изяждал с поглед нейни гърди. За какво не гледаш така мои гърди, айейа?
Струан остави мълчаливо чашата си и стана. Мей-мей се оттегли в другия край на масата.
— Аз нищо не казвам, няма значение — избъбри тя.
— Така си и мислех — каза той и спокойно привърши чая си, а тя наблюдаваше, без да помръдне, готова да побегне. Той остави чашата си. — Ела насам.
— А, аз нямам доверие, кога твои очи говорят зелен огън.
— Ела насам! Моля те — повтори той нежно.
Очите й бяха се почти превъртели в орбитите от гняв и тя му заприлича на сиамска котка, от тези, които се срещаха в Банкок. Зла като тях.
Тя предпазливо се приближи до него, готова да се дръпне или па задраска с ноктите си. Той я погали леко по бузата и я обърна към вратата.
— Добро момиче.
— Тай-пан! — Мей-мей подаде повелително ръка за целувка.
Струан сдържа усмивката си, върна се обратно и галантно целуна ръката й. После я завъртя още веднъж и преди тя да разбере какво става, я шляпна силно по задника.
Тя зяпна от учудване и като се изтръгна от ръцете му, отскочи на безопасно място край масата. Щом се озова там, запрати към него една чаша. Тя се разби в стената до ухото му и тя вдигна още една чаша.
— Не я хвърляй!
Тя я постави обратно.
— Добро момиче. Една чаша е нормално, но две е разточително — каза той и тръгна към вратата.
— Аз само казвам, че ти трябва да пазиш себе — извика тя. — Да пазиш от разтурена, грозна, дърта развратница с голямо кравешко виме!
— Благодаря, Мей-мей — каза той, като затвори вратата след себе си. Престори се, че тръгва по коридора, после се вслуша в тишината на дома, като едва сдържаше смеха си. От другата страна на вратата се чу счупване на нова чаша. След това прозвуча поток от ругатни, името на А Сам и още ругатни.
Развеселен, Струан се отдалечи на пръсти.
Цялата долина кипеше от оживление и Струан се почувства немалко горд, когато закрачи по лекия склон надолу към брега. Бяха положени основите на много сгради. Най-огромни бяха триетажните фабрики на „Ноубъл хаус“ и „Брок и синове“, които очертаваха линията на Куинс роуд. Най-големите сгради помещаваха складове канцеларии и жилищни помещения, предпочитани от китайските търговци и подобни на тези в Кантон. Сега те още представляваха черупки от бамбуково скеле, извисяващо се към небето и гъмжащо от стотици китайски строители. Тези доминиращи в пейзажа конструкции бяха заобиколени от десетки други сгради, жилища и кейове.
В далечината на половин път разстояние до Глесинг пойнт Струан забеляза, че вече бе започнала работата по корабостроителницата. Безкраен поток от кулита изсипваха големи и малки камъни във водата които щяха да оформят първите дълбоководни пристани. Срещу малката къщичка на шефа на пристанището се издигаха каменните стени на затвора, три четвърти от който бе завършен. Липсваше и покрив.
Зад корабостроителницата се мъдреха първите армейски казарми, обвити в скелета.
Струан зави на запад към редицата от големи палатки, където временно се помещаваше щабът. Бяха разположени в околностите на долината. Строежът на черквата още не бе започнал, но на върха се забелязваха хора, които оглеждаха могилата.
— Добро утро, Роб — поздрави той, когато влезе в палатката.
— Добре дошъл. — Роб беше небръснат, а под очите му се бяха очертали тъмни кръгове. — Оправи ли работите в Абърдийн?
— Да. Как вървят нещата тук?
— И добре, и зле. Не може човек да мине по Куинс роуд, без да го нападне воняща банда просяци. Още по-лошо — от Макао продължават да пристигат сампани и джонки всеки ден, натоварени най-малко с десет хиляди тухли, от които две хиляди изчезват до сутринта. — Той размаха ръце. — И не само тухли — изчезват бюра, цимент, дървен материал, макари, хартия… с една дума всичко. Ако върви така, цената на строежа ще поскъпне двойно. — Той подхвърли на брат си списък с цифри. — На ти подарък — погледни цената на твоята къща… досега. Три пъти повече от прогнозираната цена на Варгас.
— Защо толкова много?
— Нали искаше да е готова до три седмици?
— За хиляда лири бих могъл със сигурност да купя една пета част от клипер.
— Ако „Блу клауд“ не стигне до Лондон, ние ще закъсаме ужасно. Отново ще закъсаме.
— Ще стигне!
— Бих искал и аз да съм така сигурен — каза троснато Роб.
Струан седна на бюрото.
— Кажи точно какво е станало, братко.
— О, не знам. Крадците и просяците… и многото работа. И този постоянен проклет шум! Мисля, че съм уморен. Не, не е вярно. Две неща. Първо — Сара. Втора седмица как преносва бебето и нямаш представа колко е изнервена. Освен това втълпила си е, бедната, че ще умре. Има право да се безпокои. Нищо не мога да направя, освен да повтарям, че няма страшно. Дразни я моето оставане тук. Непрекъснато се караме ужасно. Тя е абсолютно решена да замине след около месец… след като отново бъде добре.
— Искаш ли да поговоря с нея?
— Не. Нищо няма да помогне. Тя е решила твърдо, а каквото каже Сара — това става. Разбира се, радва се, че сме богати, но все пак настоява да замине. Балът само я дразни, защото е бременна. Била „дебела“ и „грозна“. Нищо от това, което казвам, не стига до нея.
— Това е първото. Кое е второто?
— Кълъм. Ти и Кълъм.
Струан погледна през вратата на палатката към пристанището и към красиво наредените многобройни кораби.
— Мисля, че се чувства добре.
— Нямах предвид това.
— Хайде да не говорим сега, Роб.
— Много лоша ситуация. Лоша за вас двамата и за къщата.
— Да оставим този разговор за друг път.
— Моля те, прости му! Моля те!
— Дай ни време, Роб. — Струан се обърна отново към него. — Малко време.
— Добре, Дърк. — Роб пъхна ръце в джобовете си. — Какво се случи снощи в Абърдийн?
Струан му разказа, показа му документа и удостоверението за настойничество. Но не каза нищо за У Куок и Кемой, нито за нощта на Летния празник. Тази нощ щеше да настъпи, докато той беше тай-пан, така че сам щеше да вземе решение как да постъпи.
— Къде са момчетата? — позаинтересува се той.
— На борда на „Рестинг клауд“. Наредих на Волфганг да се занимава с тях. Останалите са на „Чайна клауд“.
— Най-добре е да закараме децата в Англия колкото може по-скоро. Ако стане общо достояние, че имаме вземане-даване с тази сган, ще си навлечем голяма беля.
— „Тъндър клауд“ е почти натоварен. Готов е да отпътува след четири или пет дни. Ще тръгнат с него.
— Днес ще ги изпратя в Уампоа.
— Не, брат. Аз лично ще ги съпроводя утре. По-безопасно е. Твърде много рискуваме в Кантон, така че най-добре е да се връщам обратно веднага. Ще искаш ли да дойдеш с мен?
— Не мога, Дърк. Сара скоро ще ражда. Защо не вземеш Кълъм?
— Тук има много работа.
— Ще трябва да научи много и за чая, коприната и корабоплаването. Остават му само четири месеца.
— Добре.
— Какво смяташ да правиш с хората?
— Първо Волфганг и Гордън ще ги научат да говорят английски. След три месеца ще ги пуснем да плават в клиперите. Само по един човек на кораб. Помисли си добре как можем да ги спечелим на наша страна.
— Ще се опитам. Чудя се каква ли дяволия са намислили У Куок и Скрагър. Нямам им никакво доверие.
„Да — помисли си Струан, — какво ли би направил, ако разбереш за нощта на Летния празник. Сигурно би изпратил фрегати. Или може би ще им устроиш капан. А аз? Още не знам.“
Роб погледна навън към кипящата строителна дейност.
— Ако Господ е на наша страна този сезон, ще изпреварим Брок.
— Да — съгласи се Струан. „Но какво ще правим със самия Брок? А с Горт?“ — помисли си той.
— Смятам да пресушим част от крайбрежната вода и да продължим пристаните навътре в морето — каза Роб. — Можем да опитаме още тази година, вместо да чакаме до другата.
— Добра идея, братко.
— Извинете, сър — каза Кудахи, който бе влезнал забързано, — но искахте да рапортувам незабавно.
— Влезте, мистър Кудахи — каза Роб. — Как мина всичко?
— Като по вода, сър. Пристигна пощата, както казахте. Взех списъка на пътниците, както поискахте. Засякохме кораба близо до Поклю Чай. Ще пристигне в пристанището след три часа. — Кудахи се засмя и постави на масата малък пощенски чувал. — Извинете, сър, но откъде разбрахте, че пристига пощата? Корабът подрани с един ден.
— Предчувствие, мистър Кудахи — каза Роб. — Почакайте навън, ако обичате!
Роб заразглежда пощата. Кудахи докосна челото си и излезе.
— Великолепна идея, Дърк — да поставим пост в планината.
— Кълъм не е забравил, нали? — каза Струан и доволно заразглежда информацията, още по-радостен, че Кълъм и Роб бяха запазили плана в тайна. — Как получихте сигнала?
— Наредихме на един от чиновниците — племенник на стария Варгас. Жесус де Варгас, да наблюдава върха на планината всеки четвърт час. То се знае, че с телескоп и тайно. Кълъм разработи система от сигнализация с флагчета. Сега можем да разберем дали корабът е пощенски, дали е един от нашите, от Броковите или е на „Купър — Тилмън“.
Прегледаха пощата. Вестниците и периодичните списания от едно тримесечие оставиха настрана, за да им се насладят в свободното време. Книги, нотни листа, пиеси, модни списания за Сара, документация за корабостроенето, изпратена до Струан, финансови издания за Роб.
Първо работата.
Пазарните цени в Лондон на подправките — джинджифил, индийско орехче, черен пипер, канела — бяха значително повишени. Меласата беше спаднала. Изкупната цена на чая в зависимост от бързината на доставката бе пораснала с петдесет процента, което означаваше, че ако „Блу клауд“ пристигнеше пръв, печалбата им ще е повече от двеста и четирийсет хиляди лири. Сериозни чартистки размирици бяха навредили на производството на памук в Ланкашир и на въглища в уелските мини, което означаваше, че цената на газта за лампите ще скочи, а цената на памучните тъкани ще е по-висока от очакваната. Цената на опиума в Калкута бе спаднала, защото реколтата бе много висока. И така Струан промени назначението на един от клиперите — „Сий клауд“, обслужващ хонконгските пътища, и го изпрати спешно да товари подправки в Манила, вместо чай в Уампоа, след което да се завърне в Англия колкото може по-бързо през нос Добра надежда. Роб инструктира Варгас да купи всичката налична памучна прежда, платно и памучни конци, да разтовари всичката меласа, да ускори заявката за опиум, който трябваше да се купи в Калкута, и да разтовари наличните, си стоки колкото може по-бързо.
И преди пощенската пратка да пристигне официално в пристанището, „Сий клауд“ отпътува за Манила и тричасовата сделка ги направи потенциално с четирийсет хиляди гвинеи по-богати. За три часа те изкупиха от пазара всичките налични вносни доставки от газ за горене, памучни стоки, прежда, памучни конци и подправки и предварително ангажираха цялата налична товарна площ на всички американски и английски кораби с изключение на „Брок и синове“. Знаеха, че щом пощата слезе на брега и новината се разчуе, търговците ще се втурнат навън да купуват памук и подправки и да експедират спешно корабите си за Англия. Никой друг освен братята нямаше да разбере, че „Сий клауд“ е стиснал здраво кокала и ги е изпреварил с един ден, за да обере каймака на лондонския пазар.
— Жалко, че ще са ни необходими най-малко два дни да изпълним всички поръчки на нашите клиенти и да изгоним всички манилски кораби — извика радостно Роб.
— Колко тъжно, Роб, колко тъжно!
— Бих казал, че свършихме добра работа тази сутрин.
Стояха на вратата на палатката и наблюдаваха как пощенският кораб хвърля котва. Заобиколиха го рояк от катери, пълни с развълнувани хора, които чакаха пощата си.
— Господи, погледни това! — Струан подаде вестника на брат си. Очите на Роб пробягаха по списъка от имена. После замръзнаха — Негово царско височество ерцхерцог Сергеев.
— Какво прави това руско величие в Азия?
— Не, не той, макар че и това е интересно. Прочети списъка докрай.
Роб продължи да чете. Съпруги на търговци, трима завръщащи се бизнесмени, имена на хора, които не означаваха нищо за него. Най-накрая стигна до въпросното име.
— Морийн Куанс и семейство? — засмя се той гръмогласно.
— По дяволите, няма нищо смешно! — каза Струан. — Какво ще стане с конкурса?
— О, Боже мой!
Преди шест години жената на Аристотел се беше качила ядосана на един кораб в Макао и бе отпътувала за Англия, защото вярваше, както всички между другото, че Аристотел, който живееше във вечен страх от нея, се крие при мисис Фордъринджил в Дома за изискани млади дами — Ф и Д или както местните хора наричаха публичния дом — „блудните змиорки“. Аристотел напусна скривалището си една седмица след като Морийн бе отплавала и едва месеци след това си възвърна нормалния вид и забрави „изпаренията“. Търговците приписаха „изпаренията“ на изтънелия му джоб в резултат на гостуването му в дома. Той отрече категорично. „Когато човек се окаже в такава извънредна ситуация, Господи, човек съвсем няма настроение да се възползва от това, което… по липса на по-добра дума само мога да опиша като бардак. Прелестен, не ще и дума, но бардак. Не, скъпи мой заблуден приятелю, страхът и бардакът не вървят ръка за ръка.“ Никой не му повярва.
— Какво ще правим?!
— Ако Аристотел разбере, сигурно ще офейка. Ще замине за Кантон и тогава свършено е с нас. Трябва да го намерим и да го скрием до утре.
— Къде е той?
— Не зная. Изпрати някого да го намери. Изпрати всички, ако трябва. Доведи го на борда на „Тъндър клауд“ под какъвто и да е претекст и го задръж там до конкурса. Изпрати веднага Кудахи на пощенския кораб. Кажи на Морийн, че тя и децата ще ни гостуват — качи ги на борда на старото корабче. Може би ще успеем да ангажираме вниманието й до утре.
— Няма да можем. Тя ще подуши Аристотел.
Трябва да опитаме. Да не би да искаш ти да станеш съдия на конкурса?
— Ами борбата? Той няма да пропусне зрелището.
— Ще го пропусне, ако му възложим да нарисува портрет на Сара или на едно от децата.
Роб изтича навън.
Струан погледна часовника си. Имаше на разположение един час, докато отиде до флагмана. Изпрати да извикат Гордън Чен и го помоли да наеме трийсет китайци за пазачи.
— Мисля, че ще бъде разумно, тай-пан, да наемем пазачи и за дома ви като допълнителна предпазна мярка — предложи Гордън. — Така ще бъда по-спокоен.
— Чудесна идея, Гордън. Увеличи хората на трийсет и пет.
— Най-вече се страхувам от това, че повечето китайци, които дойдоха в Тай Пинг Шан, са лоши хора. Много от тях са преследвани за престъпления в Квантунг, а и тук, в Хонконг. Мандарините не могат да ги заловят. Между другото, споразумях се с Краля на просяците по въпроса за вашия бал довечера. — Той извади свитък пергамент от дълбокия ръкав на робата си и го постави на бюрото. — Ето неговата разписка. Предполагам, че сумата ще ми бъде възстановена чрез компрадора.
— Разписка ли? За какво?
— Три таела. Тази скромна сума гарантира, че никой от гостите няма да бъде обезпокояван тази вечер. Аз също уредих една скромна месечна вноска от три таела на ваше име, за да не се допускат просяци до дома ви и до „Ноубъл хаус“.
— Аз няма да платя! — избухна Струан. — Не ме интересува дали в Макао има Крал на просяците, или има такъв във всеки китайски град. В Хонконг това няма да го бъде, по дяволите!
— Но той е вече тук и е създал организация — обясни Гордън Чен със спокоен глас. — Кой друг би лансирал просяците? На кого друг ще плаща богатият и влиятелният човек, за да осигури спокойствието си? Моля ви да премислите, тай-пан, най-настойчиво ви моля! Уверявам ви, че си заслужава да платите тези пари. Опийте поне един месец. Това не е голяма сума. Освен това опитайте се да вникнете в същността на този обичай. Гарантирам ви, че по този начин ще опазите собствеността си, тъй като просяците са във връзка с крадците. Много е необходимо да го направите, повярвайте ми.
— Добре тогава — съгласи се Струан най-накрая, — един месец, не повече.
Бе разбрал, че таксата, която трябваше да плаща на Краля на просяците, щеше да остане постоянна. Нямаше начин да се съпротивлява на традицията, освен ако не изгонеше всички китайци от острова.
— Утре можеш да получиш парите от Чен Шенг.
— Благодаря.
— Какво право има точно този човек да бъде Крал на просяците?
— Предполагам, че другите му имат доверие, тай-пан.
Гордън Чен мислено отбеляза да говори още същия ден с Краля, за да се увери, че планът за следващия месец ще бъде изпълнен. Бе много доволен, че успя да уреди Струан да плаща извънредно малък данък — два таела за вечерта и по два таела на месец, като за себе си запазваше комисиона от един таел. Освен това предвидливо бе поискал от Джин-куа да осигури Крал от Кантон. Това бе по-младият брат на Краля на просяците в Кантон, което означаваше, че е професионалист — човек, познаващ най-добре начините за извличане на най-много средства с възможно най-малко усилия. Този човек, разбира се, бе назначен като по-низш служител на Хунг Мун в масонската ложа на Хонконг. „Чудесно споразумение! — каза си Гордън. — Комисионата от просяците ще бъде ценен и постоянен приход на тонга.“ После чу баща си да задава въпроса, който бе очаквал:
— Чувал ли си за Триадите, Гордън?
— Прочетох прокламацията, разбира се — отговори той спокойно. — Защо?
— Знаеш ли нещо за тях?
— Вижте, тай-пан, исторически те са тайни общества и винаги са представлявали форма на защита против чуждестранни нашественици. Също знам, че имат много имена.
— Дръж ушите си отворени и ме информирай добре и тайно за техните дела. Сега нещо друго. Наел съм двайсет китайци за корабите си. Ще ги подготвям за помощник-капитани. Ти и мистър Маус ще ги учите на английски език. Други десет човека ще заминат в Англия да изучават корабостроителство.
— Да, сър. — Гордън засия. Трийсет! Трийсет нови Триади! Да, името „Триади“ звучеше много добре, по-добре от Хунг Мун. И още двайсет човека, заели стратегически позиции в корабите на „Ноубъл хаус“, ще бъдат огромна и ценна прибавка към мощта на ложата. Почувства се безкрайно доволен от себе си. Набирането на членове вървеше много добре. Всички слуги на Триадите бяха поставени под негов контрол, защото откакто варваринът бе дошъл в Азия, за слуги бяха назначавани специално подбрани членове на Триадите. По-късно Гордън щеше да основе Гилдия от корабни кулита, всички от които щяха да бъдат Триади. Вече отдавна съществуваше Гилдия на работниците. Скоро всички работници и изобщо всички китайци в Хонконг щяха да плащат членски внос — за славата на собствената си държава и за общото благо. „Да — каза си той развълнувано, — тук, в Хонконг, далеч от мандарините ние ще станем най-силната ложа в Китай. И когато отхвърлим манчурите, водачите на ложите ще са сред първите, на които новият император ще трябва да се издължи. Смърт на чингите! Дано по-скоро дойдат истинските господари, старата китайска династия — чингите!“ — Кога да започна?
— Утре.
— Чудесно! Можете да се осланяте на моето усърдие. — Той се поклони леко. — Може би когато е удобно, ще ми позволите да изкажа уважението си към лейди Чънг и децата. Не съм ги виждал от много месеци.
— Разбира се, Гордън, ела утре по обяд. Защо не подновиш седмичните уроци с Мей-мей? Мисля, че ще й се отразят добре.
— С удоволствие. И да говори с децата. — Гордън извади от ръкава си още два свитъка. — Тук са сметките от миналия месец според нашата лична уговорка. Бихте ли погледнали цифрите?
Гордън отвори свитъците. Единият беше написан с йероглифи, а другият на английски език.
— Щастлив съм да заявя, тай-пан, че благодарение на първоначалната инвестиция от десет хиляди долара ние разполагаме с обща печалба от шест хиляди и петдесет и осем долара и четирийсет и два цента.
Очите на Струан се разшириха:
— Великолепна печалба от едномесечна търговия!
— И аз се гордея с това. Нашите поземлени инвестиции са също печеливши. Обещават да спечелим много пари.
— Но ти не купи никаква земя.
— Не купих, когато вие продавахте онзи ден. Но… аз купувам парцели в селището Тай Пинг Шан. Те бяха одобрени от, ъ-ъ, Поземлената служба миналата седмица. Ние притежаваме и значителни парцели около село Абърдийн и Дийпуотър бей. Но те още не са обявявани за продажба.
— Тези са обявявани, тай-пан, като земи за местно ползване. Това са древни права. Изкупих всички нотариални актове, които съществуват. Поне тези, които открих, че съществуват.
— Но те не са законни, момче. Цялата земя принадлежи на Короната.
— Да. Но налага се да се дадат някои компенсации за старото селище. То е било тук много години, а и Короната… е великодушна — Очите му гледаха откровено. — Мистър Кълъм, изглежда, смята, че Негово превъзходителство ще погледне снизходително на нотариалните актове, които са, ъ-ъ, ратифицирани — така се казваше, доколкото си спомням — от селските старейшини.
„Не мога да разбера колко от така наречената нотариална земя е свободна и не принадлежи на човек или на село“ — помисли си Струан.
— Всичките ли „наши“ нотариални актове са „ратифицирани“?
— Разбира се, тай-пан. Направено е много внимателно, за да не бъдат анулирани впоследствие — усмихна се Гордън. — Нашите владения са на имената на, ъ-ъ, различни назначени от нас лица, така че ние не владеем открито земя. Само основните нотариални актове са на наше име. Другите под-актове или под-под-актове, дори под-под-под-актове подлежат на най-щателна проверка. Аз просто взех необходимите превантивни мерки.
— Бих казал, че ти предстои блестящо бъдеще в бизнеса, Гордън.
— Струан продължи да разглежда балансовата сметка най-внимателно. — Каква е тази точка? Две хиляди деветстотин и седемдесет и осем долара?
— Наеми от владенията ни в Тай Пинг Шан.
— Допуснал си грешка. Според датите, които ми съобщи, тази сметка покрива наеми за около два месеца, а ти владееш земята от един месец.
— Вижте, тай-пан, още щом китайците започнаха да се заселват по нашите земи в Тай Пинг Шан, започнах да им събирам такса за извършена услуга. Това, че ние се сдобихме със земята един месец по-късно, не е тяхна грижа. Не е ли така?
— Не. Това е измама!
— О, не, сър. Фактите са други. Пристига наемател и разбира се, търси да наеме възможно най-хубавата земя. Ние му вземаме такса, като му предоставяме на доверие да ползва земята предварително. Той е доволен, че плаща „наем“, защото както е известно, наемите са задължителни. Тази сума е всъщност такса за извършена услуга. Аз рискувах извънредно много, като я извършвах. Ако не успеех да купя земята и да им я предоставя за дългосрочно ползване, те щяха положително да попаднат в ръцете на използвачи, крадци и разбойници.
Струан изсумтя:
— Какво възнамеряваш да правиш с парите от наемите в бъдеще?
— Ако имате търпение, ще обсъдим този въпрос другия месец. Аз ще продължавам да тегля от кредитите, които вие бяхте така щедър да ми отпуснете. Ще бъда много пестелив.
Струан нави свитъка и му го върна.
— О, не, тай-пан, това копие е за вас.
— Добре тогава.
Струан помисли малко, после каза внимателно:
— Чух, че китайците са свикнали да вземат в заем големи суми при много висок лихвен процент. Вярвам, че нито една от нашите инвестиции няма да бъде използвана. — Очите му пронизваха Гордън. Последва дълго мълчание. — Лихварството е лош бизнес!
— Отпускането на заеми е много важен бизнес!
— При разумни лихвени проценти.
Гордън повъртя в ръка плитката си.
— Един процент по-ниско от нормалното?
— Два!
— Един и половина ще е много, много добре.
— Така да бъде! Ти си умен бизнесмен, Гордън. Може би следващата година ще съм в състояние да променя лихвения процент.
— Ще се постарая да извлека най-добра печалба независимо от вашето решение.
— Обзалагам се, че ще го направиш, Гордън. — Той погледна навън и се учуди, че морският полицай бърза към тях.
— Мистър Струан? — Полицаят отдаде отривисто чест. — Негово превъзходителство ви поздравява и ви кани да дойдете незабавно на флагмана.
Струан погледна часовника си. Не беше закъснял, но каза само:
— Разбира се.
Лонгстаф бе застанал с гръб към вратата и се взираше навън през илюминаторите на главната каюта към пощенския кораб. Струан забеляза, че масата е сложена за четирима. На бюрото имаше много официални пратки.
— Добро утро, Уил.
— Здравейте, Струан. — Лонгстаф се обърна и подаде ръка. Изглеждаше по-млад, отколкото бе изглеждал месеци наред. — Любопитно е, нали?
— Какво? — попита Струан, като знаеше, че става дума за руснака. Но остави на Лонгстаф удоволствието да му го каже пръв. Освен това искаше да чуе оценката му, защото макар и некомпетентен в работата, която вършеше в Азия, и безполезен като Капитан по търговския надзор, кралският наместник бе особено вещ по европейските дипломатически въпроси.
След като успя да премахне опасността, грозяща Аристотел, и видя, че Роб го качи на безопасно място в кораба, той започна да се пита каква е причината за посещението на руснака. Усети странно безпокойство, без да знае защо.
— Може би не ви е известно, но си имаме странен гост.
— Кой е той?
— Цял руски ерцхерцог — Алексей Сергеев. Дошъл е с пощенския кораб.
Струан се престори на изненадан.
— Каква ли е причината за това голямо „уважение“?
— Да, наистина! — Лонгстаф потри щастливо ръце. — Поканил съм го на обяд. Придружава го Клайв.
Клайв Мънси бе заместник-капитан по търговския надзор, по професия чиновник, и подобно на Лонгстаф — назначен от Външното министерство. Задълженията на Мънси обикновено го задържаха в Макао, където бе главната квартира.
— Тук има няколко интересни пратки.
Говореше Лонгстаф и Струан наостри уши. Знаеше, че в нито една от пратките не се съдържаше официално одобрение на чуенпийския мирен договор и назначението на Лонгстаф за първи губернатор на колония Хонконг, защото новината за успешното приключване на войната бе току-що пристигнала в Азия. Струан взе предложеното му шери.
— Средният изток? — попита той и затаи дъх.
— Да. Кризата приключи, слава богу! Франция прие решението на Външния секретар и вече не съществува опасност от всеобща война. Турският султан е толкова благодарен за нашата подкрепа, че е сключил с нас търговско споразумение и анулира всички турски търговски монополи, като отваря Османската империя за британската търговия.
Струан извика радостно:
— Но всичко това е великолепно! Това е най-добрата новина, която сме чували от толкова време!
— Сигурен бях, че ще се радвате!
Продължителната криза се дължеше на Дарданелите — пролива, който се контролираше от Османската империя. Той бе ключът към Средиземноморието и вечният casus belli сред великите сили — Британия, Франция, Русия, Австро-Унгария и Прусия, — защото Дарданелите скъсяваха пътя на руските кораби към жизнено важното Средиземно море, а също и на другите държави към Черно море, откъдето можеха да застрашават незащитените територии на Русия. Осем години преди това Русия бе заставила Турция да подпише договор, който даваше на Русия съвместно сюзеренно право над Дарданелите. Оттогава международното напрежение не спадаше. По-късно, преди три години, френското парвеню Мехмет Али, египетски военен паша, предприе нападение срещу Константинопол и се обяви за халиф на Османска Европа. Франция го поддържаше открито и радостно в опозицията му против султана. Но един съюз с Франция срещу Дарданелите накърняваше интересите на останалите Велики сили. Имаше опасност цяла Европа да бъде въвлечена в конфликт.
Британският секретар на външните работи лорд Кънингтън убеди Великите сили, без да се консултира с Франция и без нейно участие, да използват влиянието си и да подкрепят султана срещу Мехмет Али. Франция се вбеси и заплаши с война. Предложеното съглашение гласеше Мехмет Али да се оттегли в Египет, да получи сюзеренно право над Сирия, докато е жив, да плаща номинален годишен налог на Турция и най-важното — всички Велики сили да гарантират веднъж завинаги древното правило на Дарданелите — че докато Турция е в мир, протокът се затваря за всички военни кораби и за всички нации.
Сега Франция бе приела предлаганото съглашение и оттеглянето й от египетския съюз означаваше нови богатства за „Ноубъл хаус“. Сложните финансови операции, на които Струан и Роб толкова разчитаха, сега ставаха бетонни. Търговското им влияние щеше да пусне пипала чак в сърцата на Великите държави, като по този начин щеше да им създаде стабилност да устояват на продължителните международни кризи и да разкриват нови огромни пазари за чай и коприна. А ако британските интереси сега вземеха връх в Османска Европа, възможно беше производството на опиум да спре. Без турския опиум, който балансираше тяхното сребро, американските компании щяха да увеличат търговията си с Британия и Струан щеше да получи точно това, което искаше — по-тесни контакти с Америка. Учудваше се, че Лонгстаф бе получил официалната новина преди него. Информаторите на Струан в Парламента обикновено му изпращаха такива важни вести далеч по-рано.
— Това е чудесно! — възкликна той.
— Сега ще има продължителен мир, докато Франция не се опита отново да изиграе някой номер.
— Или Австро-Унгария, Русия, Прусия.
— Да. Което ни води до Сергеев. Защо му е на такава важна клечка да идва по това време в Азия? И защо не получихме официално съобщение, а? Когато ние контролираме всички водни пътища на изток от Африка?
— Може да е бил на официално посещение в Руска Аляска и е минал през нос Добра Надежда.
— Обзалагам се на сто гвинеи, че точно това ще каже и той — заяви Лонгстаф. Той се настани удобно на един стол и вдигна краката си на масата. — В Санкт Петербург името Сергеев е на почит. Живях там пет години като момче — баща ми беше дипломат в царския двор. Всички те са тирани. А сегашният цар — Николай I, е най-типичен пример.
— Защо е толкова важен Сергеев? — попита Струан, изненадан, че никога преди това Лонгстаф не бе споменавал за Санкт Петербург.
— Голям земевладелец. Роднина на царя. Сергееви притежават десетки хиляди крепостни селяни и стотици села, доколкото си спомням. Баща ми казваше, че принц Сергеев — вероятно от същата фамилия — е личен съветник вътре в царския двор и един от най-влиятелните хора в Русия. Наистина много странно, че изведнъж се явява тук.
— Смятате ли, че Русия ще се намеси в Азия?
— Този човек е много подходящо лице, така че едва ли може да става дума за случайност.
— Сега, когато е възстановено статуквото в Средния изток и е решен въпросът с Дарданелите, изведнъж изниква ерцхерцогът! Мислите ли, че има някаква политическа връзка?
Лонгстаф леко се засмя.
— Вижте какво, съглашението със Средния изток спъва движението на Русия на запад, но ние можем да поседим и да почакаме. Франция търси повод да се бие, а също и Прусия. Австроунгарският дявол Метерних среща трудности в управлението на своите италиански владения и не може да прости на Франция и Британия, задето са помогнали на белгийците да формират своя нация за сметка на холандците. Ще има големи търкания между Британия и Франция за престола на Испания — испанската кралица е на дванайсет години и скоро предстои да я омъжат. Луи Филип иска да й даде за съпруг свой пълномощник, но не дай боже да си позволи да слее френския и испанския трон. Прусия иска да разшири владенията си в Европа, които Франция е считала от векове, че й принадлежат по право. О, да — добави той с усмивка, — Русия може да почака. Когато се разпадне Османската империя, тя спокойно ще окупира Балканите — Румъния, България, Бесарабия, Сърбия и толкова от австро-унгарска Европа, колкото може да погълне. Разбира се, ние не можем да позволим това, така че ще има световна война, ако тя не приеме едно разумно съглашение. И така, от руска гледна точка Европа не е заплашена от война в настоящия момент. Русия е отстранена резултатно, но това е без значение. Историческата й роля винаги е била да завладява с измама — да подкупва лидерите на една страна и лидерите на нейните противници, ако има такива. Да разширява чрез „сфери на влияние“, а не чрез война, после да унищожи лидерите и да погълне народа. Когато от Запад няма опасност, смятам, че ще обърне очите си на Изток. Защото и тя вярва, че има изключителни позиции на тази земя и е убедена като Франция и Прусия, че божествената й мисия е да управлява света. На изток между нея и Тихия океан не стои нито една Велика сила.
— Освен Китай.
— Сега ние двамата с вас знаем, че Китай е слаб и безпомощен. Но това не е в наша полза. Нямаме полза Китай да е слаб, а Русия — достатъчно мощна, за да установи господство над него.
— Разбира се, че не. Тогава тя може да ни задуши когато пожелае. И нас, и Индия.
Двамата мъже замълчаха, всеки потънал в мислите си.
— Но защо им е да изпращат такъв важен човек тук? — попита Струан.
— За да ни изпитат. Отговорът е много лесен. Русия сее семена на недоволство и винаги ще прави това, докато не открие за себе си кои са естествените й граници. Тя граничи с Турция — ето ви неприятности в Турция. Граничи с Индия — неприятности и там. Граничи с Китай — тук също ще последват такива. Сергеев е тук, за да проучи нашите успехи. Колкото повече се убедят в слабостта на Китай, толкова повече ще побързат с експанзията си на изток. Така че ние трябва да се опитаме да ги неутрализираме, да ги заблудим, да ги накараме да смятат, че Китай е много силен. Нужна ми е цялата ваша помощ. Можем ли да го поканим на бала тази вечер?
— Разбира се.
— Ще трябва да посочим при удобен случай, че Китай е под влиянието лично на Нейно величество и че Правителството на Нейно величество няма да допусне никаква намеса тук.
Думите на Лонгстаф пришпориха мисълта на Струан. Колкото повече се намесваше Короната в Азия, толкова това помагаше на основния план — да въвлече Китай в групата на Великите сили. Колкото по-силен е Китай, с влиянието и помощта на Англия, толкова по-добре за целия свят. Да! И ние не можем да допуснем деспотичната намеса, когато сме на прага на успеха!
На вратата се почука и на прага застана Клайв Мънси. Беше слаб мъж на четирийсет и пет години, тих и скромен, с рядка коса и голям месест нос.
— Ваше превъзходителство — обърна се той към Лонгстаф, — позволете да представя Негово височество ерцхерцог Алексей Сергеев.
Лонгстаф и Струан станаха от местата си. Лонгстаф се приближи до ерцхерцога и заговори на чист руски език:
— Щастлив съм да ви приветствам с добре дошъл, Ваше височество. Моля заповядайте — седнете! Добре ли мина пътуването?
— Великолепно, Ваше превъзходителство! — отговори Сергеев, без да показва изненада, и пое протегнатата ръка, като се поклони леко със съвършена грация. — Беше много любезно от ваша страна да ме поканите на обяд, когато аз от своя страна не проявих приличие да ви уведомя, че съм пристигнал, особено след като посещението ми е неофициално и непланирано.
— Тогава ние имаме щастието, Ваше височество.
— Разбрах, че вие сте синът на почитаемия приятел на Русия — сър Робърт. Много приятна изненада!
— Да, разбира се — отвърна сухо Лонгстаф. — Как е принцът — вашият баща? — попита той наслуки.
— Благодаря, добре е. А вашият?
— Умря преди няколко години.
— О, съжалявам. А майка ви, лейди Лонгстаф?
— Здравето й е великолепно, благодаря.
Струан разглеждаше руснака. Сергеев беше изтънчен висок мъж, облечен безупречно и богато. Беше широкоплещ, с тесен ханш. Високи скули и любопитни, леко наклонени сини очи придаваха на лицето му екзотичен вид. Сабята под отворения сюртук сякаш бе прилепнала на кръста му. Около врата, под чисто бялото шалче, висеше дискретно декоративен орден с тънка алена панделка. „С него шега не бива — помисли си Струан. — Обзалагам се, че владее шпагата си дяволски добре. Тежко на този, който го настъпи.“
— Позволете да ви представя мистър Дърк Струан — каза Лонгстаф вече на английски език.
Ерцхерцогът подаде ръка усмихнат и отговори на английски език с едва доловим акцент:
— А, мистър Струан, много ми е приятно.
Струан се здрависа и откри, че ръката на Сергеев е твърда като стомана.
— Вие ме поставяте в неизгодно положение, Ваше височество — каза Струан, като нарочно наруши дипломацията. — Имам смътното чувство, че знаете за мен много повече, отколкото аз за вас.
Сергеев се засмя.
— Славата на „Ноубъл хаус“ и на нейния тай-пан стигна чак до Санкт Петербург. Надявах се, че ще имам честта да се срещна с вас. С удоволствие ще побъбря и ще ви разкажа за себе си, ако това ви интересува. — Той се усмихна на Лонгстаф. — Много сте внимателен с мен, Ваше превъзходителство. Уверявам ви, че ще уведомя Негово величество царя, че пълномощникът на Нейно британско величество е повече от гостоприемен. Сега, когато имах честта да се запозная с вас, аз ще се оттегля и ще ви оставя да вършите държавната си работа.
— О, не, Ваше височество, моля ви, ние сме ви поканили на обяд. — Лонгстаф пое енергично задълженията си, за които имаше нужната подготовка и знания. — Ще бъдем дълбоко огорчени. Съвсем неофициално е, както виждате.
— Добре, благодаря ви. За мен е чест.
Вратата се отвори и влезе стюард с изстудено шампанско и чаши. Той предложи таблата на Сергеев, после на Лонгстаф, на Струан и на Мънси.
— Да пием за вашето спокойно завръщане у дома — вдигна тост Струан.
Всички пиха.
— Чудесно шампанско, Ваше превъзходителство! Чудесно!
— Моля ви, седнете!
Обядът бе сервиран безупречно, по протокол. Сергеев седеше от дясната страна на Лонгстаф, а Струан от лявата. Стюардите сервираха пушени салами и миди, йоркширска шунка, горещо задушено говеждо, печен агнешки бут, варени картофи и кисело зеле.
— Съжалявам, че нямаме хайвер — каза Лонгстаф.
— С удоволствие ще ви изпратя, Ваше превъзходителство, щом пристигне корабът ми. Имахме нещастието да попаднем в буря в протока Сунда. Корабът протече и спряхме във вашето пристанище в Сингапур. Пощенският кораб се канеше да отпътува и аз взех билет за насам.
„И по този начин пропусна да ни съобщиш“ — помисли си Лонгстаф. Протокът Сунда означаваше пътуване през нос Добра Надежда. Какви, по дяволите, са намеренията му?
— Чувал съм, че по това време на годината климатът в Сингапур е непостоянен — говореше Сергеев.
— Да, така е — отговори Струан. — За пръв път ли пътувате до Азия, Ваше височество?
— Да.
— Може би ще съумеем да разнообразим престоя ви тук. Тази вечер давам бал. Ще бъде чест за мен, ако ни удостоите с присъствието си. Ще можете да се срещнете с всички.
— Много сте любезен.
— Колко време смятате да останете в Азия?
— До пристигането на кораба ми. Тръгнал съм на неофициално посещение във владенията ни в Аляска.
— Много ли пострада корабът ви?
— Не знам точно. Не съм компетентен, за да кажа. Корабът ще пристигне при първа възможност.
— Тогава ще ви е нужен подслон — каза Струан, като предполагаше, че Сергеев е много по-компетентен, отколкото твърди, и че състоянието на кораба му е удобен предлог да варира, доколкото желаеше, своя престой. Струан имаше също предчувствието, че Сингапур е първото пристанище, което той е посетил извън Санкт Петербург. — Ще се радвам да ви предложа стаи на един от нашите кораби. Няма да е много луксозно, но се надяваме да бъде поне удобно.
— Това е извънредно любезно от ваша страна. Аз съм сам, с четири слуги. Те могат да спят където кажете.
— Ще се погрижим да ги настаним. А, благодаря — каза Струан, когато стюардът напълни отново чашата му. — Корабът ви четиримачтова бригантина ли е?
— Тримачтова.
— Аз също предпочитам тримачтовите кораби. Много по-удобни са в бурно море. Платната се навиват по-бързо. Има ли брамсели и бомбрамсели?
— Разполага, струва ми се, със съответния брой платна, мистър Струан. Каквото и да е наименованието им.
Струан долови лекото колебание и разбра, че Сергеев е моряк. Защо тогава се опитваше да скрие това?
— Чух, че средноизточната криза е решена — каза ерцхерцогът.
— Да — отвърна Лонгстаф, — получихме новината по пощата.
— Какво щастие! Франция постъпи много благоразумно, като се оттегли от военните позиции.
— Значението на Дарданелите за Британия е напълно очевидно — каза Лонгстаф. — За всички нас е от значение да съхраним мира.
— Жалко, че Франция и Прусия са, изглежда, на противното мнение. Също и Хабсбургите. От стари времена Британия и Русия са съюзници и имат сходни интереси. Радостно е, че в бъдеще се очертава да работим повече съвместно.
— Да — съгласи се Лонгстаф. — Разбира се, Париж е много по-близо до Лондон.
— Не е ли жалко, че този славен град сякаш винаги попада на много странни предводители? — каза Сергеев. — Красиви хора, красиви! А техните водачи винаги са били изключително суетни и явно решени да разпокъсат света.
— Голям световен проблем, Ваше височество! Става дума за Европа и как да бъде обуздана суетата на властелините. Разбира се, ние в Британия сме щастливи, че имаме парламент и мощта на нашата държава вече не се направлява от прищевките на един човек.
— Да, това е голям и чудесен експеримент, какъвто подобава на великолепните качества, присъщи на вашата страна, сър. Но той не подхожда на всички нации. Не бяха ли гърците тези, които констатираха първи, че идеалната форма на управление е доброжелателната диктатура? Управлението на един човек?
— Доброжелателна — да, но изборна! Не диктатура на един човек по силата на божественото му право.
— Кой би могъл да отрече с абсолютна сигурност божественото право?
— Ах, Ваше превъзходителство — каза Лонгстаф, — никой не оспорва съществуването на Бога. Само правото на краля да прави каквото си иска, без да се съобразява с хората. Дълги векове сме имали английски „божествени“ крале, които открихме, че грешат. Грешките са нещо много привлекателно за властниците. Не е ли така? Те проливат толкова много невинна кръв.
Сергеев се разсмя.
— Харесва ми хуморът на англичаните. — Той погледна към Струан. — Шотландец ли сте, мистър Струан?
— Да. Британец съм. Днес няма разлика между шотландци и англичани. — Той отпи от виното. — Омръзна ни да крадем добитъка им. Решихме, че е по-добре да откраднем цялата страна, затова на пуснахме Шотландия и се придвижихме на юг.
Всички се разсмяха и пиха още вино.
Лонгстаф се забавляваше да гледа Мънси, който не отвори уста да продума по време на обяда, раздразнен от безцеремонното поведение на Струан.
— Какво мислите, мистър Струан? — попита Сергеев. — Бихте ли управлявали „Ноубъл хаус“ с постоянното вмешателство на Парламента?
— Не, Ваше височество. Но в конкуренцията с другите търговци аз въвличам единствено компанията си. Рискувам само себе си, не живота на другите хора.
— И все пак воювате с Китай. Защото китайците имаха дързостта да се намесят във вашата търговия. Не съм ли прав?
— Отчасти. Разбира се, не аз бях този, който даде нареждане за война.
— Така е. Мисълта ми е, че вие вземате еднолични решения как да ръководите огромен търговски концерн. Решенията ви се отнасят за компанията, флотилията, нацията.
— Да, стига решенията да са правилни — отвърна шеговито Струан. После стана отново сериозен. — Може би сега парламентарната система да не е удобна за Русия… и за някои други страни, но аз съм сигурен, че на тази земя няма да има никога мир, докато всички нации не приемат английската парламентарна система и докато всички хора не получат право на глас, а не един човек да решава съдбата на която и да е нация, било то с божествено право или с право, дадено му с глупавия вот на един глупав електорат.
— Съгласен съм. Вашата хипотеза е правилна. Но съдържа един съществен недостатък. Приемате, че населението трябва да има култура — всички да са еднакво образовани и еднакво преуспяващи, което, разбира се, е невъзможно, нали? Трябва да попътувате из Русия, за да се убедите колко невъзможно е това. Вие не допускате проявата на национализъм и верски различия. Ако бяхте добавили докато всички нации станат „християнски“, тогава може би щяхте да сте прав. Но можете ли да си представите френските католици да се помирят с английските протестанти? Или руската православна църква с испанските йезуити? Или всички те с масите на неверните мюсюлмани, а те от своя страна с бедните евреи, те пък — с идолопоклонниците и езичниците?
Струан пое дълбоко дъх.
— Радвам се, че зададохте този въпрос — каза той и спря решително.
— Виждам, че ни предстоят много интересни дискусии — каза безгрижно Лонгстаф. — Чай, Ваше височество? След час ще се проведе състезание по борба. Ако не сте много уморен, може би ще искате да го видите. Обещава да бъде зрелищно. Флотата срещу армията.
— Чудесно, Ваше превъзходителство. На чия страна сте? За да мога да избера противната.
— Една гвинея за флотата.
— Съгласен.
След обяда те пиха чай и пушиха пури. Най-после Мънси съпроводи ерцхерцога обратно до пощенския кораб. Лонгстаф освободи стюардите.
— Мисля, че незабавно трябва да изпратим фрегата да посети уж случайно Сингапур — каза той на Струан.
— И аз си помислих същото, Уил. Сигурен съм, че той е моряк.
— Да. Вашият ход, Дърк, беше много умен. — Лонгстаф повъртя в ръцете си чашата за чай. — Той е безкрайно предпазлив. Такъв човек ще внимава много с официалните си документи.
— И аз мисля така.
— Престоят ни в Санкт Петербург беше прекрасен. Освен, разбира се, дългите часове в училището. Трябваше да се науча да чета и да пиша на руски, а също и на френски. Руският е много труден език. Струан наля малко чай.
— Никога не сте харесвали състезанията по борба, нали, Уил?
— Не. Намерението ми е да го придружа до брега и да се върна на кораба, за да поспя, докато съм сам. — Лонгстаф се засмя горчиво. — Приготвихте ли се за тазвечерната забава?
Струан стана.
— Да. Не е зле да отида и да посея и аз няколко семена на недоволство.
Когато стюардът почисти масата, Лонгстаф се загледа безцелно в остатъка от чая.
— Остави! — каза той и задържа чашата си и чайника. — И гледай никой да не ме безпокои! Събуди ме след един час!
— Да, сър!
Лонгстаф заглуши една прозявка. Наслаждаваше се на спокойствието, което цареше сега в каютата. „Честна дума, радвам се, че Сергеев е тук. Животът ще стане малко по-интересен. Ще действаме дипломатически. Ще правим опити да разберем какво мисли. Това е начинът да забравим непрекъснатите дрязги в колонията между проклетите търговци и проклетия китайски император и мръсните езичници — тази отвратителна банда крадци!“
Той отвори вратата на каютата си и легна удобно на койката, поставил ръце на тила. „Какво каза Дърк? Ах, да — семена на недоволство. Добре го каза! Какви семена можем да посеем ние? Мрачни намеци за това колко мощен е Китай? За това, че има огромно население или че правителството на Нейно величество може да анексира цялата страна, ако се намеси някоя сила? Затрудненията на търговията с опиум? Чай?“
Той чу тропането на стъпки горе, когато се смени вахтата. После военният оркестър започна репетицията си. Прозя се отново и затвори блажено очи. Няма нищо по-хубаво от това да поспиш, след като си се наобядвал. Слава богу, че съм джентълмен — няма нужда да сея семена като някой миризлив селянин или мръсен фермер. По дяволите, представи си по цял ден да работиш физическа работа! Да сееш семена! Да отглеждаш разни неща! И навсякъде тор! Ужасяваща мисъл. Виж, да сееш дипломатически семена е много по-важно и е работа за джентълмени. Та за какво си мислех? А, да. Чай. Животът трябва да е бил ужасен, преди да сме познавали чая. Жалко, че не расте в Англия! Това би спестило много грижи.
— Боже господи! — възкликна той и седна на койката. — Чай! Разбира се, чай! Години наред е бил под носа ти и не си го забелязвал! Ти си гений! — Беше толкова въодушевен, че скочи от леглото и затанцува джига. После се облекчи в гърнето, влезе в главната каюта и седна на леглото си с разтуптяно сърце. — Вече знаеш как да решиш британско-китайския кошмар на отвратителния баланс между чая, среброто и опиума! „Знаеш! — каза си той, изненадан и възторжен от гениалността и простотата на идеята, внушена от последната реплика на Струан. — Господи, Дърк, ако само знаеше! — кискаше се той на глас. — Ти сам преряза гърлото на себе си и на всички китайски търговци. За славата на Британия и за моето безсмъртие! Да, абсолютно! Затова по-добре да държиш устата си затворена. И стените имат уши.“
Идеята беше съвършено проста — да унищожи китайския чаен монопол. Да купи, изпроси или открадне — много тайно — един тон семена от чаеното растение. Да го транспортира, без никой да види, в Индия. Сигурно има множество местности, където чаят може да вирее. Десетки. И докато съм още жив, плантациите ще дадат цвят — ще отглеждаме наши собствени сортове на наша почва… С наш собствен чай повече няма да имаме нужда от сребро или опиум, за да плащаме за китайския чай. Печалбата от продажбата на индийския чай скоро ще се изравни с тази от опиума, после ще се удвои и утрои. Ще отглеждаме всички видове чай, които растат по света, и ще ги продаваме навсякъде. Короната ще спечели много от фантастично големите приходи, защото ние естествено ще го продаваме по-евтино и по-изгодно и цената ще бъде по-ниска от тази на китайския чай. Британски мозък — това е то! И ще добием морално превъзходство за това, че ще прекратим търговията с опиум. Проклетите контрабандисти ще останат без работа, защото без механизма на опиума тяхната функция става безпредметна. Ще можем да поставим проклетата търговия извън закона. Индия ще спечели много. Китай ще спечели, защото повече няма да има контрабанден внос и сам ще си консумира чая.
А ти, Уилям Лонгстаф — единственият мъж, способен да измисли такъв план, — ти ще спечелиш мигновен престиж. При един скромен успех благодарният Парламент ще ти предложи херцогска титла, защото ти и само ти ще решиш нерешения проблем.
Но на кого да се доверя, за да си набавя чаените семена? И как да убедя китайците да ми ги продадат? Разбира се, те веднага ще узнаят за резултатите. И от кого да поискам да пренесе тайно семената? Не мога да използвам никого от търговците — при най-малкото съмнение те веднага ще ме саботират! И как да спечеля на наша страна вицекраля на Индия, без да му дам възможност да открадне идеята?
Когато двамата мъже и секундантите им се качиха на ринга, издигнат близо до флага при Глесинг пойнт, над струпаните зрители надвисна напрегната тишина.
И двамата бяха мъже на около двадесет и няколко години, с груби и едри лица, високи шест фута. Главите и на двамата бяха обръснати, за да не си скубят косите. И когато свалиха дрехите си, всички видяха, че мускулите им бяха еднакво възлести, като надиплена стомана, и на гърбовете си имаха стари рани от бич.
Борците бяха внимателно подбрани. Всеки от тях знаеше колко много е заложено на него. Адмиралът и генералът лично бяха одобрили избора и ги бяха заклели да победят. Честта на цялата служба лежеше на плещите им, както и спестяванията на другарите им. Бъдещето на победителя щеше да е сладко. За победения нямаше да има никакво бъдеще.
Хенри Харди Хибс прескочи единственото въже на ринга и застана в центъра, където беше очертан квадрат със страна един ярд.
— Ваше превъзходителство, Ваше височество, милордове и ваши благородия — започна той. — Бой до победен край между — в този ъгъл боцман Джен Гръм от Кралската флота…
От тълпата моряци, застанали на изток, се разнесоха приветствени възгласи, а от струпаните в западния край английски и индийски войници — псувни. Лонгстаф, ерцхерцогът, адмиралът и генералът бяха седнали на почетните места от северната страна на ринга, заобиколени от неподвижно застанали на стража моряци. Зад ерцхерцога стояха двама телохранители в ливреи, въоръжени и бдителни. Струан, Брок, Купър, Тилмън, Роб, Горт и всички тай-пани бяха седнали на юг, а зад тях стояха по-дребни търговци, морски и армейски офицери и всички се блъскаха, за да видят по-добре. А в периферията непрекъснато прииждаха нови тълпи китайци, които се изливаха от бордеите на Тай Пинг Шан, бърбореха, кикотеха се и чакаха.
— … а в този ъгъл представителят на Кралската армия, сержант Бил Тинкър…
И отново го прекъснаха кънтящи викове. Хибс вдигна ръце и мръсният му сюртук оголи голям търбух.
— Лондонските правила на ринга: всеки рунд завършва със сигнал. Между рундовете се дава кратка почивка от трийсет секунди.
Когато звънне камбаната, всеки човек разполага с осем секунди да се приближи и застане до стартовата линия. Не се позволяват ритници, мушкане или удари под пояса, както и лъжливи хватки. Този, който не излезе от ъгъла и чиито секунданти признаят, че е победен, губи състезанието.
Той посочи важно към секундантите, които разглеждаха юмруците на всеки състезател, за да видят дали не са намазани със сок от орехи, както правеха някои, или не държат камък. После разгледаха спортните им обувки, за да се уверят, че са стандартни и нямат повече от три шипа.
— Сега се здрависайте и нека победи по-добрият!
Бойците отидоха до средата на ринга. Мускулите на раменете им потръпваха от едва сдържано вълнение, коремите бяха стегнати, ноздрите — разширени, доловили влажната кисела миризма на противника.
Застанаха до линията и докоснаха длани, после свиха каменни юмруци и зачакаха с опънати нерви.
— Ваше височество? — обърна се Лонгстаф с почтителен жест към Сергеев.
Ерцхерцогът стана и се отправи към корабния звънец близо до ринга. Удари го с чукчето и брегът бе разтърсен от дива ярост.
Със звъна на камбаната борците замахнаха един към друг, впили яки като дънери крака в земята. Пръстите не се отделяха от линията. Юмруците на Гръм се стовариха върху лицето на Тинкър и оставиха кървава следа, а ръката на Тинкър се заби с все сила в корема на Гръм. Те продължиха да се налагат, подтиквани от врявата, от своя гняв и омраза. Нямаше правила за боя, нито опити да се избегнат ударите.
След осем минути телата им бяха покрити с алени петна, а лицата почервеняха от кръв. Носовете и на двамата бяха счупени, а кокалчетата на ръцете — протрити, хлъзгави от пот и кръв. И двамата се задъхваха, гърдите им се повдигаха тежко, като могъщи мехове, устните им бяха разкървавени. Тогава, в осмата минута, Тинкър нанесе съкрушително дясно кроше във врата на Гръм и го повали. Армията закрещя радостно, а флотата запсува. Гръм се надигна, побеснял от гняв и болка, и се втурна към противника си, забравил, че първият рунд е завършил, забравил всичко, освен решението си на всяка цена да убие този дявол. Хвана Тинкър през врата и двамата се заудряха и заблъскаха, а армейците се развикаха: „Фаал!“ Секундантите се струпаха в ринга и се опитаха насила да разделят биещите се, а войниците, моряците и техните офицери едва не се разбунтуваха.
— Боже господи — викаше Глесинг, без да се обръща специално към някого. — Това копеле се бие нечестно с нашия човек!
— А кой започна мелето, по дяволите? Рундът беше приключил! — извика майор Търнбул с ръка върху сабята, почувствал растящия гняв. Беше стегнат трийсет и пет годишен човек — главен съдия на Хонконг. — Защото ви назначиха за началник на пристанището, си въобразявате, че имате право да скриете един явен фал?
— Не, дявол да го вземе! И не се опитвайте да намесвате цялото величие на службата си в една чисто социална сфера. — Глесинг се обърна с гръб към него и се мушна по-навътре в тълпата. — Здравей, Кълъм!
— Здравей, Джордж! Хубава битка, нали?
— Видя ли как копелето блъфира нашия човек?
— Не отвърна ли и другият с блъф?
— Не е там работата, по дяволите!
Точно тогава изтече половината минута и противниците се втурнаха един срещу друг.
Вторият и третият рунд продължиха почти толкова, колкото първия, и зрителите решиха, че никой не е в състояние да издържи такова наказание дълго. В четвъртия рунд под лявото ухо на войника се заби силен ляв удар и той рухна върху платнището. Камбаната удари и секундантите изнесоха своя човек. След мъчително кратка половин минута войникът се спусна към линията, заудря с юмруци моряка, после го сграбчи през гърдите и грубо го тръшна на земята. После се върна обратно в ъгъла. Трийсет секунди и отново бой.
Рунд след рунд. Приключил преди сигнала, след сигнала.
По време на петнайсетия рунд юмрукът на Тинкър засегна счупения нос на Гръм. В главата на Гръм избухна пожар и го заслепи. Той изпищя и размаха диво ръце. Левият му юмрук срещна тяло и очите му се проясниха. За миг видя, че противникът е незащитен, и се люшна. Ушите му се изпълниха с близкия и все пак така далечен писък и вой на тълпата. Гръм изхвърли десния си юмрук, стиснал го както никога преди това. Видя го да потъва в корема на войника. Левият префуча и се заби в слепоочието, една малка кост в ръката му изпука и после остана сам. Отново иззвъня противната камбана, подхванаха го ръце и някой поднесе към разкъсаните му устни бутилка с вино. Отпи голяма глътка, повърна обагреното в кръв питие и изграчи: „Кой рунд, приятел?“, а някой каза: „Деветнайсти“, и той отново се изправи, готов да се вкопчи, а насреща отново застана врагът, който го смазваше, убиваше. Той трябваше да остане и да победи или да умре.
— Хубав бой, нали, Дърк? — Гласът на Брок се извиси над общата врява.
— Да.
— Искаш ли да се обзаложим?
— Не, благодаря, Тайлър — отвърна Струан, изумен от смелостта на борците. И двамата бяха на края на силите си, жестоко пребити. Дясната ръка на Гръм почти не се движеше, а очите на Тинкър бяха полузатворени. — Не бих искал да съм на мястото на някой от тях.
— Много са смели! — засмя се Брок и показа кафявите си счупени зъби. — Кой ще победи?
— Избери си. Но аз се обзалагам, че никой от тях няма да се предаде и да се откаже в полза на другия.
— Вярно е дявол да го вземе!
Хибс обяви напевно „Двайсет и четвърти рунд“ и борците се затътриха към центъра с натежали като олово крака и заудряха. Държаха се на крака само със силата на волята си. Войникът изхвърли чудовищен ляв юмрук, който би могъл да събори и вол, но юмрукът се плъзна по рамото на Гръм. Тинкър се спъна и падна, флотата закрещя радостно, а армията изрева. Секундантите отнесоха войника в ъгъла. Когато изтече половината минута, армията наблюдаваше, затаила дъх, как Тинкър се вкопчи във въжетата и с мъка се затегли нагоре. Вените на врата му се издуха от усилието, но той се изправи на крака и се заклатушка обратно към линията.
Струан почувства, че някой го наблюдава, и се обърна. Видя ерцхерцога, който го повика със знак. Той си проби път около ринга, като същевременно се питаше безпокойно дали Орлов, изпратен да „помогне“ на Сергеев да се пренесе на кораба, е успял да надхитри слугите и да открие някой важен документ.
— Разбрахте ли вече кой ще победи?
— Не, Ваше височество. — Струан погледна адмирала и генерала.
— И двамата мъже са достойни за вашите служби, господа!
— Морякът е много смел, наистина забележителен — подхвърли весело генералът, — но аз мисля, че нашият човек има силата да му се противопостави.
— Не. Нашият ще остане на линията. Но, дявол да го вземе, вашият е наистина добър, милорд, и е чест за службата ви.
— Защо не се присъедините към нас, мистър Струан? — попита Сергеев, като посочи празния стол. — Предполагам, че ще можете да обясните някои тънкости на боя.
— С ваше позволение, господа — каза Струан любезно и седна. — Къде е Негово превъзходителство?
— Замина рано, дявол го взел — каза генералът. — Нещо във връзка с пратките.
Камбаната звънна отново. Сергеев се размърда неспокойно на стола.
— Какъв е най-големият брой рундове за един бой?
— През трийсет и трета гледах боя между Бърк и Бърн — отговори генералът. — Деветдесет и девет рунда. Кълна се, битката беше царска, фантастична смелост. Бърн умря от раните си. Но не се отказа!
— Нито един от тези двамата няма да се откаже. Те вече са почти пребити — каза Струан. — Би било просто голяма загуба, ако някой от двамата бъде убит, какво ще кажете, господа?
— Да спрем боя ли? — попита недоверчиво ерцхерцогът.
— Целта на един мач е да се изпитат силата и смелостта на бореца — обясни Струан. — Те са еднакво силни и еднакво смели. Бих казал, че и двамата доказаха това.
— Но тогава няма да имаме победител. Това не е честно. Това е слабост и не доказва нищо.
— Не е честно да се убива един смел човек — каза спокойно Струан. — Само смелостта ги държи все още прави. — Той се обърна към другите. — В края на краищата те са и двамата англичани. Спасете ги за един истински враг.
Внезапно радостен възглас привлече вниманието на генерала и на адмирала, но не и на Сергеев.
— Това звучи почти като предизвикателство, мистър Струан — каза той със застинала усмивка на лице.
— Не, Ваше височество — отговори Струан с грация, — това е само факт. Ние уважаваме смелостта, но в случай като този победата трябва да отстъпи на необходимостта да се съхрани човешкото достойнство.
— Какво е вашето мнение, адмирале? — попита генералът. — Струан има известно право, нали? До кой рунд стигнахме? Трийсет и петия ли?
— Трийсет и шестия — отговори Струан.
— Какво ще кажете да ограничим рундовете до петдесет? Още преди това единият ще напусне битката. Няма да успеят да се задържат на краката си дотогава. Но ако и двамата останат на бойната линия, да обявим, че и двамата се отказваме от борбата, а? Ще заявим, че сме равни. Нека Хибс направи съобщението.
— Съгласен съм. Но вашият човек няма да може да издържи до тогава.
— Още сто гвинеи, че ще може, по дяволите!
— Съгласен!
— Обзалагате ли се, мистър Струан? — попита ерцхерцогът, когато адмиралът и генералът се извърнаха мрачно един от друг и дадоха знак на Хибс. — Кажете колко и посочете човека.
— Вие сте наш гост, Ваше височество, така че вие имате предимството да посочите човека… ако ви харесва да се обзалагате. Нека се обзаложим победителят да има правото да зададе въпрос, на който загубилият да отговори тази вечер — насаме. Пред Бога.
— Какъв въпрос? — попита бавно Сергеев.
— Само този, който победителят намери за добре да зададе.
Ерцхерцогът се почувства заинтригуван, но същевременно го изпълниха опасения. Залогът беше много голям, но си заслужаваше. Имаше много неща, които би поискал да узнае от тай-пана на „Ноубъл хаус“.
— Съгласен!
— Кого избирате?
Сергеев посочи веднага към боцман Гръм.
— Залагам на него! — И моментално изрева на моряка. — Убий го, да го вземат дяволите!
Рундовете продължиха. Четирийсет и три. Четирийсет и четири. Четирийсет и пет. Четирийсет и шест. Четирийсет и седем. Четирийсет и осем. Четирийсет и девет… Сега вече и зрителите бяха почти толкова уморени, колкото и борците.
Най-после войникът падна. Строполи се като отсечен дъб и звукът от падането проехтя по целия плаж. Морякът, ослепял от болка, все още замахваше напосоки и търсеше безцелно врага. После също падна и остана неподвижен. Секундантите изнесоха хората в ъглите и когато половината минута изтече, армията закрещя на своя човек да се изправи, а генералът заблъска по пода на ринга и със зачервено лице започна да умолява Тинкър.
— Стани, за бога, момче!
Лицето на адмирала бе мораво, когато Гръм с мъка се изправи на краката си и застана, като залиташе, в ъгъла.
— Ела до линията, момче, ела до линията!
Струан увещаваше войника, а в това време ерцхерцогът крещеше в изстъпление на моряка да дойде до линията на смесица от руско-френски-английски език.
Всеки боец бе сигурен, че другият е победен. И двамата се заклатушкаха към линията и се олюляваха с безчувствени и негодни ръце и крака. И двамата паднаха.
Последен рунд.
Тълпата побесня, защото бе явно, че нито един от двамата борци не можеше да напусне ъгъла след половинминутната почивка и да се върне до линията.
Камбаната биеше отново и отново настъпваше гробна тишина. Борците се изправиха пипнешком на краката си, увиснаха на въжетата и останаха да се олюляват в ъглите си. Морякът заскимтя и направи първата мъчителна крачка към линията. След бездиханна и безкрайно дълга пауза направи втора. Войникът все още бе в ъгъла, треперещ, олюляващ се, готов да се строполи. После вдигна трогателно крак. Последва див вой — настойчив, заповеден, умолителен, заплашителен, който се превърна накрая в рев на неописуем възторг, когато двамата мъже се залюшкаха напред инч по инч. Внезапно войникът преплете безпомощно крака и едва не падна, от което генералът щеше да припадне. После морякът се олюля като пиян и адмиралът затвори очи и започна да се моли с лъснало от пот лице.
Викът бе неистов, когато двамата застанаха до линията. През въжетата захвърчаха кърпи и едва когато рингът се напълни със скачащи насам-натам хора, борците разбраха истината — боят бе свършил. Едва тогава си позволиха да се отдадат на кошмарната болка, без да разберат дали са победители или победени, будни или спящи, мъртви или живи и без да узнаят, че са дали всичко, на което са способни.
— Кълна се в брадата на свети Петър — каза ерцхерцогът с прегракнало и болно от виковете гърло, цял потънал в пот, — това беше великолепна битка.
Също потен и изтощен, Струан извади шише с ром и предложи на Сергеев, който го обърна и пи жадно. Струан също пи и го подаде на адмирала, който го даде на генерала и те двамата довършиха питието.
— Дявол го взел — каза пресипнало Струан. — Дявол го взел!
Слънцето вече се беше спуснало зад планината, но пристанището все още се къпеше в злато. А Сам свали бинокъла от очите си и тревожно се отдалечи от дупката в градинската тухлена стена. Бързо прекоси купчините от пръст и камъни, които скоро щяха да се превърнат в истинска градина, и бързо влезе в дневната.
— Майко! Корабът на татко е близо до брега! — извика тя. — Ох-ко, той изглежда много ядосан.
Мей-мей престана да шие фустата.
— Откъде идва — от „Чайна клауд“ или от „Рестинг клауд“?
— От „Рестинг клауд“. По-добре вижте сама.
Мей-мей грабна бинокъла, изтича в градината и застана зад малкото решетъчно прозорче. Огледа крайбрежните води и откри Струан. Той седеше в средата на голяма лодка, а в задния край се вееше Лъвът и Драконът. А Сам бе права. Той наистина изглеждаше ядосан.
Тя затвори решетката на прозорчето и изтича обратно.
— Разтребете всичко това и се постарайте да го скриете добре!
Но когато А Сам грабна балната рокля и фустата невнимателно, тя я ощипа силно по бузата.
— Не ги мачкай, развратнице! Те струват цяло състояние! Лим Дин! — изкрещя тя. — Бързо пригответе банята на татко и гледайте дрехите му да са сгънати добре и нищо да не е забравено. О, да, и ако не искате да си имате неприятности, постарайте се водата да е гореща. Извадете парфюмирания сапун и новата гъба!
— Добре, майко!
— И внимавайте! Татко фучи от гняв!
— Ох-ко!
— Ох-ко, наистина! Най-добре пригответе всичко както трябва или ще набия и двамата! И ако нещо провали плановете ми, ще защипя и на двамата пръстите и ще ви налагам с камшика, докато се облещите! Марш бързо!
А Сам и Лим Дин изтичаха навън. Мей-мей влезе в спалнята си и огледа дали няма следи от балната рокля. Сложи парфюм зад ушите си и седна. „Майчице — помисли тя, — дано да не е в лошо настроение довечера.“
Струан крачеше раздразнено към портата на голямата тухлена сграда.
Протегна ръка към дръжката, но вратата се отвори широко и на прага цъфна усмихнат и покланящ се Лим Дин.
— Добро нещо залез, айейа, маса?
В отговор Струан изръмжа намусено.
Лим Дин затвори портата и изтича към входната врата, където отново се усмихна широко и направи още по-нисък поклон.
Струан провери мимоходом показанията на корабния барометър, който висеше на стената в антрето. Беше закачен с халки и тънкото остъклено живачно стълбче показваше 29,8 инча — хубаво време.
Лим Дин затвори тихо вратата, изтича пред Струан надолу по коридора и отвори вратата към спалнята. Струан влезе, затвори вратата с ритник и я залости. Лим Дин вдигна очи нагоре. Почака минута, докато се успокои, после изчезна в кухнята.
— Днес някой ще отнесе боя — прошепна той тихо на А Сам. — Положително! Ще му щипнат и пръста.
— Не се безпокой за нашия дяволски варварски баща — отвърна А Сам също така тихо. — Обзалагам се, че парите, които майка ще му донесе другата седмица, ще го накарат завчас да загука като гълъб.
— Съгласен!
Мей-мей застана на вратата.
— Какво си шепнете вие — безсрамни роби, вмирисани кучешки мърши? — изсъска тя.
— Просто се молим татко да не се сърди на нашата скъпа красива майка — каза А Сам с трепкащи мигли.
— Тогава побързай, мазна развратнице. Защото за всяка гневна дума, която ми каже, ще получиш плесница!
Струан стоеше по средата на стаята и разглеждаше голямата мръсна, завързана на възли носна кърпа, която бе извадил от джоба си. „Проклет да съм, ако знам какво да правя сега“ — мислеше си той.
След боя той бе завел ерцхерцога до новото му жилище на „Рестинг клауд“. Почувства облекчение, когато Орлов му каза насаме, че никой не му е попречил да прерови багажа.
— Но не намерих никакви документи. Имаше малка касичка, но вие ми казахте да не чупя нищо, така че я оставих непокътната. Имах много време — моряците занимаваха слугите.
— Благодаря. Нито дума за това сега!
— За глупак ли ме вземате! — разсърди се Орлов заради накърненото му достойнство. — Между другото, мисис Куанс и петте деца са настанени в малкото корабче. Казах, че Куанс е в Макао и ще се върне утре по обяд. Доста се измъчих, докато отговоря на всичките й проклети въпроси. Тя би изтръгнала отговор и от щипалка!
Струан бе оставил Орлов и бе отишъл в каютата на момчетата. Сега те бяха чисти и облечени в нови дрехи. Волфганг бе все още с тях и те не се страхуваха от него. Струан им каза, че на другия ден ще отидат с него в Кантон, където ще ги качи на кораб, заминаващ за Англия.
— Ваш’благродие — каза малкото англичанче, когато той тръгна към вратата, — мога ли да ви видя насаме?
— Да — отговори Струан и заведе момчето в друга каюта.
— Татко ми каза да ви предам това. Ваш’благродие, и да н’казвам на никого, нит’ на мистър У Пак, нит’ дори на Бърт. — Фред развърза с треперещи пръсти платненото вързопче, все още прикрепено към пръчката, и го разстла. То съдържаше малък нож, парцалено кученце и голяма, завързана на възли кърпа. Подаде нервно кърпата и за учудване на Струан обърна гръб и затвори очи.
— Какво правиш, Фред?
— Татко каза да н’гледам и да се обърна с гръб, Ваш’благродие — отговори Фред със стиснати очи.
Струан развърза кърпата и зяпна от учудване — рубинени обеци, диамантени висулки, обсипани с диаманти пръстени, голяма изумрудена брошка и много изпочупени и криви златни катарами, натежали от диаманти и сапфири, на стойност четирийсет до петдесет хиляди лири. Пиратска плячка!
— Какво иска от мен да направя с това?
— Мога ли да отворя очи, Ваш’благродие? Нищо не виждам!
Струан завърза кърпата и я постави в джоба на сюртука си.
— Да, кажи сега какво поиска баща ти да направя с това!
— Той каза, че т’ва е мое… забравих думата. Беше нещо кат „ретство“ или „летство“. — Очите на Фред се изпълниха със сълзи. — Аз съм добро момче, Ваш’благродие, но забравям!
Струан клекна и го хвана здраво, но нежно за раменете.
— Не плачи, момче, нека помислим. Не беше ли „наследство“?
Момчето вдигна очи и го погледна, сякаш той бе магьосник.
— Да — „летство“, откъде разбрахте?
— Няма нужда да плачеш. Ти си мъж, а мъжете не плачат.
— Какво значи „летство“?
— Това е подарък, обикновено пари, които бащата дава на сина.
Фред дълго мисли, после каза:
— Защо ме помоли татко да н’казвам на Бърт?
— Не знам.
— К’во, Ваш’благродие?
— Може би защото иска ти да го получиш, а не Бърт.
— Може ли едно „летство“ да бъде на много синове?
— Да.
— Можем ли аз и моят брат да разделим едно „летство“? Ако го получим?
— Да, ако получиш такова.
— О, добре. — Момчето избърса сълзите си. — Брат ми Бърт е най-добрият ми приятел.
— Къде живеехте ти и твоят брат? — попита Струан.
— В къща. С майката на Бърт.
— Къде беше къщата, момче?
— Близо до морето. Близо до корабите.
— Имаше ли мястото име?
— О, да. Казваше се „пристанището“. Ние живеехме в една къща в „пристанището“ — отговори гордо момчето. — Татко каза, че на теб мога да говоря цялата истина.
— Да се връщаме сега, а? Освен ако има още нещо.
— О, да — каза бързо Фред, докато завързваше вързопчето. — Татко каза да го вържа кат’ по-рано. За да се запази в тайна. И да н’казвам. Готов съм, Ваш’благродие.
Струан отново развърза кърпата. Божичко, какво да правя с това съкровище? Да го изхвърля? Не мога да направя това. Да намеря собствениците? Как? Може да са испанци, французи, американци или англичани? И как да обясня произхода на скъпоценностите?
Отиде до огромното, покрито с балдахин легло и го дръпна до стената. Видя, че новият му вечерен тоалет е подреден грижливо. Той клекна до леглото. Имаше желязна каса, циментирана за пода.
Отвори я и постави вързопчето при личните си документи. Зърна библията, която съдържаше другите половинки от монети, и изруга. Затвори отново кутията и придвижи леглото обратно до стената, а после тръгна да излиза от стаята.
— Лим Дин!
Китаецът изникна начаса с безизразни очи и широка усмивка.
— Много бързо баня!
— Баня вече готов, маса! Няма защо!
— Чай!
Лим Дин изчезна. Струан прекоси спалнята към отделението, специално пригодено за баня и тоалетна. Роб се бе изсмял, когато видя плановете. Независимо от това, настоя да построят нововъведението точно както бе планирал.
Високата желязна вана бе поставена на ниска платформа и от нея към стената водеше отводнителна тръба, а оттам в дълбока, иззидана от камъни яма, изкопана в градината. Над ваната висеше продупчена желязна кофа, закачена за гредата на тавана. На покрива на къщата имаше резервоар за прясна вода, която отиваше до кофата по тръба. Тоалетната представляваше затворен шкаф с подвижна вратичка и кофа, която се зареждаше за през нощта.
Банята беше вече пълна с гореща вода. Струан свали вкисналите от потта дрехи и прекрачи с благодарност в банята. Обтегна се назад и потъна в блаженство.
Вратата на спалнята се отвори и влезе Мей-мей. След нея вървеше А Сам и носеше поднос с чай и горещ дим сум, а по петите й се влачеше Лим Дин. Те всички влязоха в банята и Струан стисна отчаяно очи. Никакви обяснения и наказания не можеха да внушат на А Сам, че не бива да влиза в банята, докато той се къпе.
— Здравей, тай-пан — поздрави Мей-мей със слънчева усмивка. — Цялото му раздразнение изчезна. — Ще пием заедно чай — добави тя.
— Добре.
Лим Дин вдигна мръсните дрехи и изчезна. А Сам постави весело таблата на масата, защото знаеше, че е спечелила баса. Каза нещо на Мей-мей на кантонски, което я накара да се разсмее, сама се изкикоти и побягна вън от стаята, като затвори след себе си вратата.
— Какво каза тя, по дяволите?
— Женски приказки.
Той вдигна гъбата, за да я хвърли по нея, но Мей-мей побърза да каже:
— Каза, ти си много як мъжки.
— Защо не разбере А Сам, дявол я взел, че банята е интимно място?
— А Сам е много интимна. За какво ти срамуваш, а? Тя много гордее с тебе. Няма за какво срамуваш. — Тя свали дрехите си, прекрачи във ваната и седна в другия край. После наля чая и му предложи.
— Благодаря. — Той пи от чая, после се пресегна и взе едно парче дим сум.
— Борба добра ли беше? — попита тя. Забеляза на ръката му заздравелите рани, останали от зъбите й, и се усмихна скришом.
— Чудесна!
— Защо бил толко ядосан?
— Няма причина. Много са хубави — добави той, като си взе още една хапка. После й се усмихна. — Ти си красива и си измислила най-добрия начин за пиене на чая.
— Ти си красив.
— Идва ли в къщата фенг шуй?
— Кога конкурс за рокля?
— В полунощ. Защо?
Тя вдигна рамене.
— Половин час преди полунощ ще върнеш ли тука?
— Защо?
— Искам да видя мой мъж. Да отвлека от тая лоша уста с кравешко виме. — Кракът й се плъзна под водата.
Струан трепна от внезапната интимна атака и едва не изпусна чая си.
— Престани да правиш това и внимавай. — Той спря ръката й и се засмя. — Бъди добро момиче.
— Да, тай-пан. Ако ти сам внимателен. — Мей-мей се усмихна мило и остави ръката си да лежи кротко в неговата. — Ти не зяпаш мене, както зяпал онази дяволска женска, макар че аз без дрехи. Какво липсва на мои гърди?
— Идеални са! Ти си идеална! Разбира се, че си. Сега престани да ме дразниш!
— Значи ще върнеш тук в половин час преди?
— Всичко ще направя, за да има мир. — Струан отпи от чая. — А, да. Ти не ми отговори. Идва ли в къщата фенг шуй?
— Да. — Тя вдигна сапуна и започна да се сапунисва, но не каза нищо повече.
— Слушай, кажи да или не.
— Да. — И отново замълча, възхитителна и нежна. Мълчанието й го вбесяваше.
— Кажи какво се е случило.
— Аз съжалявам ужасно, тай-пан, но ние точно върху клепач на дракон и трябва да заминаваме.
— Никъде няма да заминаваме и точка по въпроса!
Тя започна да тананика песничка. Когато свърши да се сапунисва, изми пяната и го погледна нежно с широко отворени очи.
— Завърти, за да сапунисвам твой гръб.
— Няма да заминем! — повтори той подозрително.
— Ма-рий дойде този следобед и ние поприказвали много хубаво.
— Няма да заминем! И точка по въпроса!
— Виж какво, тай-пан. Аз не глуха. Чух фантастично добре пръв път. Искаш ли да изтъркам гръб или не? Той обърна гърба си и тя започна да го сапунисва.
— Ние няма да заминем и край! Защото твоя майка решила така! — каза тя на кантонски.
— Какво? — попита той, като изви леко врата си, за да се наслаждава на нейните леки пръсти, докато масажираше приятно раменните му мускули.
— Стара кантонска поговорка — кога лястовици гнездят изгрев слънце се усмихва.
— Какво означава това?
— Какво означава? — попита тя, доволна от себе си. — Просто щастлива мисъл, това е. — Тя гребна малко вода и изми пяната. — А Сам, а-а-ах!
А Сам дотърча с огромни хавлиени кърпи. Мей-мей стана и А Сам уви едната от тях около нея и подаде другата на Струан.
— Кажи й, по дяволите, че аз сам ще го направя! — извика той.
Мей-мей преведе. А Сам остави кърпите, изкиска се и побягна навън.
Струан излезе от ваната и Мей-мей го зави с кърпа. За негово учудване, тя бе затоплена.
— Казах в бъдеще А Сам да готви малко хавлии на огън — обясни Мей-мей. — Добре за здраве.
— Великолепно е! — каза той и избърса водата от тялото си. Отвори вратата и видя, че леглото му е отвито и на бюрото са приготвени нови дрехи.
— Ти имаш време за малко почивка — каза Мей-мей и когато той се опита да възрази, добави повелително: — Ти почивай!
Струан погледна часовника си. Имаше още много време и той легна в леглото. Изпъна се блажено.
Мей-мей повика А Сам при себе си в банята и затвори вратата. Момичето коленичи, разви кърпата от краката на Мей-мей и ги избърса. Напудри ги и смени старите бандажи с чисти и сухи, после обу върху тях нови бродирани пантофки.
— Толкова са красиви, майко — каза тя.
— Благодаря, А Сам — Мей-мей леко я щипна по бузата, — и моля те, не говори толкова високо за атрибутите на татко.
— Аз само направих учтива забележка, а те наистина заслужават уважение. — А Сам махна карфиците от косата на Мей-мей и започна да я реше. — Нормално е един татко да се радва на такива комплименти. Аз наистина съвсем не разбирам нашия варварски татко. Досега ни веднъж не ме е повикал в леглото си. Толкова ли съм отвратителна?
— Непрекъснато ти повтарям, че варварите не лягат с всички жени в къщата — обясни уморено Мей-мей. — Той изобщо няма да го направи. Това е против неговата религия.
— Наистина много лош джос! — подсмъркна А Сам. — Да имаш такъв баща, така надарен, и религията му да не позволява!
Мей-мей се усмихна и й върна хавлиената кърпа:
— Бягай оттук, малка мазнице. Донеси чай след един час и ако закъснееш, хубавичко ще те напердаша.
А Сам побягна.
Мей-мей се парфюмира и влезе в стаята с мисълта за балната рокля и за другата изненада.
Лайза Брок отвори вратата на каютата и отиде до койката. Чувстваше, че я облива студена пот. Знаеше, че въпросът за Тес щеше да се реши сега или никога.
— Хайде, скъпи. — Тя започна да буди Брок. — Време е за ставане.
— Остави ме. — Брок се обърна на другата страна, полюляван леко от вълните, които плискаха по корпуса на „Уайт уич“. — Ще успея да се облека навреме.
— Говориш едно и също нещо от половин час. Ставай или ще закъснееш.
Брок се прозя и се протегна, после се изправи в леглото.
— Още не е започнало да залязва слънцето — каза той полусънен, като погледна през илюминатора.
— Скоро ще пристигне Горт и ти искаше да бъдеш готов по-рано. После трябва да прегледате счетоводните книги заедно с компрадора. Каза ми да те събудя.
— Добре, престани да нареждаш, Лайза! — Той отново се прозя и погледна жена си. Тя бе облечена в нова рокля от тъмночервен копринен брокат, бухнала широко върху многобройни фусти. Косата й бе сресана на кок. — Много си елегантна — каза той машинално и отново се протегна.
Лайза повъртя в ръце огромната шапка с пера и отново я остави.
— Ще ти помогна — каза тя.
— Какво е това? Казах ти, че старият ми костюм си го бива — избухна той, като видя новите дрехи на стола. — Мислиш ли, че толкова лесно се намират пари тези дни, та ги харчиш, все едно че са сол?
— Не, мили, но ти имаш нужда от ново облекло, за да изглеждаш красив. — Тя му подаде корсета — модна дреха, придаваща елегантен вид на мъжките талии. Брок изруга и стана от леглото. След това пристегна корсета върху дългото си вълнено бельо и после недоволно позволи на жена си да му помогне в обличането на останалите дрехи.
Но когато се погледна в огледалото, остана доволен. Новата набрана риза издуваше гърдите му и светлокафявият кадифен сюртук със златна бродерия на реверите му стоеше като излят: широк в раменете и тесен в талията. Тесните бели панталони бяха гладко изпънати от каиши, скрити под меките черни лачени ботуши. Бродирана до кръста жилетка, закопчана с ланец златна верижка.
— Боже мили, та ти си цял английски крал!
Той среса брадата си и тя щръкна предизвикателно.
— Е — каза той, като се опита да скрие доволството си, — може би си права. — Той се обърна в профил и приглади още повече кадифето върху гърдите си. — Можеше да бъде и по-стегната на гърдите.
Лайза се засмя.
— Хайде, момче — каза тя, вече без да се страхува. — Мисля, че рубинената карфица на врата ти е по-хубава, отколкото диамантената.
Той смени карфицата и продължи да се възхищава на себе си, после се засмя, хвана я през кръста и я повлече в ритъма на валс.
— Ти ще си красавицата на бала, мила! — каза той. Лайза се опита да изглежда весела, но по очите й Брок разбра, че нещо не е в ред.
— Какво има?
Тя извади носна кърпа, избърса потта от челото си и после каза:
— Ами става дума за Тес.
— Да не е болна?
— Не, добре е… да я заведем на бала.
— Да не си полудяла!
— Направих й рокля… О, много е красива… Сресах косата й. Най-напред ще я одобриш преди…
— Тогава кажи й да си ляга, по дяволите! На никакъв бал няма да ходи, дявол го взел! Знаеше какво мисля по този въпрос! Значи си й направила рокля, а? — вдигна той ръка, готов да я удари.
— Послушай за момент — каза тя, преодоляла страха си. — Чуй първо. Нагрек… и тя.
Юмрукът замръзна във въздуха.
— Какво Нагрек?
— Добре е, че умря онази нощ. Тес, ъ-ъ, тя е… — Очите й се напълниха със сълзи. — Не исках да те безпокоя, но тя…
— Да не е бременна?
— Не, много се безпокоях този месец, докато тя беше в Кантон. Страх ме беше да не съм сгрешила. Но миналия месец имаше мензис, слава богу, така че този страх отпада.
— Но тя вече не е девствена, така ли? — попита той ужасен.
— Все още е девствена. — Сълзите се стичаха по лицето й.
— Тогава, ако е девствена, защо се безпокоиш, по дяволите? Успокой се, Лайза — каза той и я погали по бузата.
Лайза разбра, че никога повече няма да може да му каже, че Тес не е вече девствена. Но за щастие бе успяла да убеди момичето, че всичко е било въображение и че тя е отново чиста като Девица.
— Миналият месец беше ужасен. Ужасен! Но той е и предупреждение за нас, Тайлър. Безпокоя се за теб — ти не виждаш, че тя е пораснала. Страх ме е, че виждаш това, което е пред очите ти. — Той отвори уста и се опита да каже нещо, но тя продължи бързо: — Моля те, Тайлър. Умолявам те. Погледни я само и ако решиш, че е пораснала, нека я вземем. Ако ти се стори, че не е, тогава няма да дойде. Казах й, че ти ще решиш.
— Къде е Тес сега?
— В главната каюта.
— Ти чакай тук!
— Да, мили.
Когато нощта се спусна над Хонконг, Кълъм се приближи до края на палубата в задната част на „Тъндър клауд“ и подаде сигнала. Изгърмя топ и над корабите надвисна кратка тишина. Той се взираше неспокойно към брега на Хепи вели. Развълнува се още повече, като видя мигаща светлина, после още една и целият парцел осем се превърна в море от танцуващи пламъци.
Прислугата на брега бързаше да запали останалите фенери. Около огромния кръг от гладки дъски, образуващи танцова площадка, бяха наредени стотици фенери, разливащи топла и примамлива светлина. Маси и столчета бяха подредени в прелестни групички и всяка масичка бе украсена с цветя от Макао и лампа. Между тънките бамбукови дръвчета, които растяха близо до отрупаните с храна масички, имаше опънати въжета и на тях също бяха закачени лампи. Още лампи висяха над буретата с португалски и френски вина, ром, бренди, уиски, херес и бира. Четирийсет каси шампанско почиваха в лед и чакаха да бъдат отворени.
Навсякъде пъплеха слуги, всички в спретнати униформи, с черни панталони и бели туники и с подскачащи плитки. Надзираваше ги лично Чен Шенг, компрадор на „Ноубъл хаус“. Беше шишко, облечен в богата роба и обсипана със скъпоценности шапка. Катарамата на колана му се състоеше от безценен бял нефрит, а краката му бяха обути в черни копринени ботуши с бели подметки. Седеше като огромен паяк в центъра на танцовата площадка и си играеше с дългите косми, които растяха от малка брадавица на брадичката му. Негов личен роб му повяваше с ветрило и го разхлаждаше в топлината на нощта.
Когато всичко бе готово, той се изправи тежко и вдигна ръка. Слугите се втурнаха по местата си и застанаха като истукани, докато извърши прегледа. Още едно махване с ръка и от светлината на кръга един слуга се спусна към неосветения мрак на брега със свещ в ръка.
Последва чудовищна канонада от фойерверки, която продължи няколко минути, и всички в корабите и на брега се втурнаха да гледат. След това дойде ред на гюллетата и на цветните светлини, на още шум, пушек и тътнеж, и на нови фойерверки. Гърмежите продължиха още няколко минути, после се чу тътен, подобен на оръдеен залп, и стотици ракети избухнаха в нощта. Опашките им се завиха и изчезнаха. След минутна тишина цялото небе изригна в алени, зелени, бели и златни огнени пера. Те се спуснаха величествено и потънаха в морето.
Слугата запали последната свещ и се отдалечи тичешком. По огромното бамбуково скеле се плъзна зелен огнен език и скоро пламна цялата конструкция заедно с Лъва и Дракона. Флагът светна и мигом бе погълнат от внезапна гигантска експлозия.
След миг всичко потъна в мрак, в който гръмна висок възглас и отекна сред околните хълмове. Когато очите привикнаха към тъмнината, край танцовата площадка светнаха отново приветливите пламъчета. И над Хонконг плисна дългоочакваната радост.
Шиваун скимтеше от болка.
— Стига вече — молеше тя.
Прислужницата хвана връзките на корсета още по-здраво и постави коляно върху задника на Шиваун.
— Не дишай — заповяда тя, дръпна връзките за последен път и ги завърза. Дъхът изхвърча от устата на момичето.
— Няма нищо, скъпа — усмихна се прислужницата под бонето си. — Свършихме.
Катлийн О’Рурк бе малка спретната ирландка със стоманени китки. Беше бавачка и прислужница на Шиваун, още откакто момиченцето бе в пелени. Обожаваше питомката си. Тъмнокафявата й коса ограждаше хубаво лице със засмени очи и трапчинка в брадичката. Беше на трийсет и осем години.
Катлийн донесе лентата и измери кръстчето на Шиваун.
— Седемнайсет инча и половина. Кълна се в Света Дева Мария! А когато припаднеш, мила моя, да знаеш, че си го сторила с грация и че всички ще те гледат.
Шиваун бе облечена в дълги и тесни дантелени панталонки и краката й под тях бяха обути в копринени чорапи. Корсетът й с банели обхващаше хълбоците и стягаше безмилостно талията, а в горната част обрамчваше гърдите й и ги повдигаше силно нагоре.
— Трябва да поседна за малко — каза тя с отслабнал глас.
Катлийн намери амоняка и го пъхна под носа на Шиваун.
— Ето, дишай, скъпа моя! Да знаеш, че щом те видят онези кокотки, веднага ще се почувстваш добре. Кълна се в Света Дева Мария, в светата майка и Йосиф, ти ще бъдеш красавицата на бала!
На вратата се почука силно.
— Не си ли готова още, Шиваун? — извика Тилмън.
— Не, чичо, няма да се бавя.
— Добре, побързай, мила! Трябва да сме там преди Негово превъзходителство! — каза той и се отдалечи.
Катлийн се позасмя тихо.
— Глупав мъж. Не разбира, че една жена трябва да се представи както трябва.
Куанс остави четките настрана.
— Готово!
— Чудесен е, Аристотел! — каза Роб и повдигна Карин, за да види портрета си. — Нали, Карин?
— Такава ли изглеждам? — попита тя разочаровано. — Ужасен е!
— Портретът е безсмъртен, Карин! — извика Куанс, потресен. После я пое от ръцете на Роб и я хвана здраво. — Погледни красивия блясък по бузите, светлината в красивите ти очи, щастието, което те обгръща като ореол. Кълна се в брадата на Алказабедабра! Портретът е така чудесен, както оригиналът!
— Е, добре! — прегърна го тя. Той я пусна на земята и тя отново погледна изображението си. — Кой е Алказа… как го нарече?
— Мой приятел — отговори Куанс сериозно. — Един приятел с брада, който бди над художниците и над красивите деца.
— Много, много е красив — каза Сара с изопнато лице. — Тичай сега, отдавна е време да си лягаш!
— Рано е — нацупи се Карин. — Ти ми беше обещала да остана, докато тръгне татко.
Куанс се усмихна, изми ръцете си с терпентин и свали престилката си.
— Утре ще взема платната, Роб.
— Разбира се.
— Трябва да вървя. — Художникът приглади ярката си, бродирана с лилаво жилетка и облече сюртук от златиста коприна.
— Харесвате ми, мистър Куанс — каза Карин. — Вие сте хубав, макар и да рисувате ужасно.
Той се засмя, прегърна я отново и си нахлупи цилиндъра.
— Ще те чакам в голямата лодка, Роб.
— Защо не покажеш пътя на мистър Куанс, Карин? — предложи Роб.
— О, да — отговори тя и затанцува към вратата. Куанс я последва, надут като паун.
— Добре ли се чувстваш, Сара? — попита тревожно Роб.
— Не — отговори тя студено. — Но това няма значение. По-добре върви. Ще закъснееш.
— Ще остана, ако е от полза — каза й раздразнено той.
— Единственото нещо, което ще помогне, ще бъде раждането на детето и пристигането на кораб, който ще ме откара у дома — Сара махна нервно от очите си тънко кичурче коса, — далеч от този проклет остров!
— Не ставай смешна! — избухна той. Беше решил да не се кара с нея, но не издържа. — Това няма нищо общо с Хонконг!
— Още откакто дойдохме, имахме само неприятности. Ти се промени, Дърк се промени, Кълъм, аз. Какво става, за бога? Нали бяхме решили да си заминем окончателно?! Банкрутирахме, всички бяхме изплашени до смърт и се карахме ужасно. Бедната Роналда и семейството на Дърк загинаха. После среброто ни спаси. Но, о, не — Дърк те притиска в ъгъла и ти си твърде слаб, за да се измъкнеш и ето — заклеваш му се да останеш. Кълъм мрази Дърк и Дърк мрази Кълъм, а ти си застанал глупаво помежду им и те е страх да вземеш това, което по право ти принадлежи, да си заминем и да му се насладим у дома. Никога преди това не е имало случай да закъснея с раждането, а ето че сега закъснях. Никога не съм се чувствала така зле, а сега се чувствам отвратително. Ако се интересуваш от точната дата, когато започнаха нашите беди, ще ти я кажа — 26 януари 1841 година!
— Що за глупост! — извика той, побеснял, че тя произнесе на глас това, което от дълго време зрееше в съзнанието му. Съзнаваше, че по същия начин бе проклинал тази дата в безсънните си нощи. — Суеверна глупост! — добави той по-скоро да убеди себе си, отколкото нея. — Миналата година избухна чумната епидемия. Произшествието на брега беше също през миналата година. Получихме известието едва след пристигането си в Хонконг. Освен това съвсем не съм глупак! Трябват ни пари, много пари, а една година е твърде малко време. Аз мисля за теб, за децата, за техните деца. Трябва да остана! Всичко е вече уредено.
— Ангажира ли места за нас в обратния рейс?
— Не.
— Тогава ще съм доволна, ако го сториш незабавно. Няма да променя решението си, ако това те интересува.
— Не, Сара. — Гласът на Роб бе леден. — Не вярвам да промениш решението си. Чаках да се убедя какво ще е настроението ти. Имаме на разположение много кораби, както знаеш.
— След един месец ще бъда съвсем добре и…
— Няма да бъдеш и ще е много рисковано да тръгнеш толкова рано. Ти и детето!
— Тогава може би ще ни придружиш до дома.
— Не мога!
— Разбира се, че не можеш. Имаш по-важни дела. — Гласът на Сара трепна. — Може би вече те чака някоя друга китайска курва!
— О, млъкни, за бога! Хиляди пъти съм ти казвал…
— Дърк вече си домъкна една. Защо да се различаваш от него!
— Така ли?
— А не е ли вярно?
Те се гледаха един друг с омраза.
— По-добре тръгвай — каза тя и му обърна гръб. Вратата се отвори и в стаята влетя Карин с танцова стъпка. Скочи в ръцете на баща си, после изтича до Сара и я прегърна.
— Татко ще уреди кораба, с който ще си заминем обратно, скъпа — каза Сара, почувствала, че детето в утробата й рита с всичка сила.
Най-после наближаваше времето да ражда. Обзе я неудържим страх.
— Тази година ще празнуваме Коледа у дома. Ще бъде чудесно, нали? Ще има сняг и коледни песни, и чудесни подаръци. Ще дойде Дядо Коледа.
— О, чудесно! Аз много обичам Дядо Коледа! Какво е това сняг?
— Всичко е бяло — дърветата и къщите. Това е дъжд, който се превръща в лед. Много е красиво, а магазините са пълни с играчки и с чудесни неща. — Гласът на Сара потрепера и Роб усети как мъката й го преряза. — Ще бъде толкова хубаво отново да заживеем в голям град. Не… не дивотия като тази.
— Аз тръгвам — каза Роб, изяждан от мъка. Целуна леко Сара, а тя едва забележимо извърна от него лице, което отново го ядоса. Прегърна Карин и излезе.
Мери Синклер оправи за последен път фризурата си и забоде в косата си мъничка коронка от диви цветя, която й бе изпратил Глесинг.
Роклята й от катраненочерен копринен шантунг, бухнала и падаща свободно, покриваше множество фусти, които шумоляха при всяка нейна стъпка. Беше скроена по модата и разкриваше голи, гладки рамене и заоблени гърди.
Тя разгледа спокойно изражението си.
Лицето, което я гледаше от огледалото, бе странно. Очите — необичайно красиви, страните — бледи, устните — тъмночервени и блестящи.
Мери знаеше, че никога не бе изглеждала по-добре, но също разбираше, че няма смисъл да си припомня последните дни. Резултатът щеше да бъде винаги един и същ и откритието, което я разтърси тази сутрин, нямаше да бъде по-различно: „Ти си бременна.“ О, Боже! О, Боже!
Кълъм се покланяше учтиво.
— Добър вечер — казваше той автоматично и празничната тълпа поглъщаше някой нов гост. Почти един час той стоя до баща си и чичо си, приемаше гостите им и чакаше с нетърпение да свърши ритуалът.
Огледа танцовата площадка. Сред голите рамена, многоцветните наметала, бляскавите униформи и непрекъснато трепкащите той откри Мери Синклер. За момент се ядоса, че тя говори с Глесинг. Но после реши, че не бива да я ревнува. Явно Мери е най-красивата жена тук и Джордж има пълно право да е с нея. Ни най-малко не е виновен.
Издигнаха две платформи за оркестър от двете страни на кръга — едната за флотските музиканти, а другата за армейците. Когато адмиралът чул, че генералът се съгласил да помогне за вечерта, той направил същото.
Войниците, облечени в алени униформи, вече свиреха. Всички чакаха с нетърпение да започнат танците, но първо трябваше да пристигне Лонгстаф. А той закъсняваше, както обикновено.
Кълъм се поклони на още един, после на друг от гостите и забеляза с облекчение, че върволицата изтънява. Погледна към брега, където наредени в редица фенери очертаваха пътя за посетителите от лодките, и видя катера на Лонгстаф да докосва брега. Помогнаха на наместника, на ерцхерцога и на адмирала да слязат от катера. „Добре. Скоро ще започне“ — помисли си Кълъм. Отново очите му зашариха наоколо и този път се спряха на Мануелита де Варгас. Тя го наблюдаваше над ветрилото. Беше красива — бяла кожа, тъмни очи, мантиля в черните коси. Кълъм се усмихна и леко се поклони. Очите на Мануелита се присвиха и тя затрепка с ветрилото си, а после се извърна. Кълъм си обеща, че ще танцува поне един танц с нея.
Изтупа няколко прашинки от реверите си. Знаеше, че е облечен по последна английска мода — далеч по-добре от много други хора тази вечер. Палтото му беше небесносиньо с тъмносини копринени ревери, тясно в кръста и разширено в ханша. Бледосини прилепнали панталони, затъкнати в меки черни полуботушки. Косата му се къдреше зад ушите и около високата колосана яка. Шивачът на Роб бе свършил много добра работа. И така евтино! Със сто и петдесет гвинеи на месец можеше да купи десетки превъзходни костюми и ботуши. Животът бе чудесен!
Той се поклони, когато мина още една група от гости, и усети, че след тях се разнесе миризма на стара пот, примесена с парфюм. Странно, чудеше се как не бе забелязал по-рано. Сега можеше да усети миризмата на другите хора и те наистина воняха. Действително се чувстваше по-добре, много по-добре, откакто се къпеше всеки ден и сменяше дрехите си. Тай-панът бе излязъл прав.
Той погледна баща си, който бе увлечен в разговор с Морли Скинър. Кълъм чувстваше, че хората го гледат и че изражението му е неприязнено. Що се отнасяше до хората, те не забелязваха никаква промяна в отношенията между бащата и сина. Всъщност чувството им бе прераснало в учтива студенина. Откакто бе започнала играта, Кълъм откри, че му е по-лесно да поддържа заблудата на обществено място. „Бъди честен, Кълъм — си казваше той. — Ти повече не го боготвориш. Все още го уважаваш, но… той е еретик, прелюбодеец и опасен човек. Така че това не е преструвка. Изстинал си към него. Внимавай!“
— Хей, Кълъм!
— Какво, чичо?
— О, нищо. Просто трябва да празнуваме тази нощ.
Кълъм прочете тревогата в очите на Роб, но не каза нищо, а се обърна да приветства други гости и да следи с поглед Мери и от време на време Мануелита. Реши да не казва на Роб какво се е случило между него и баща му на върха на планината.
— Сигурно не познавате племенника ми Кълъм. Кълъм, това е мис Тес Брок.
Кълъм се обърна. Сърцето му подскочи и той се влюби.
Тес беше направила реверанс. Полата на роклята й бе огромна и силно бухнала — бял копринен брокат над водопад от фусти, които извираха като пяна изпод подгъва на полата. Кръстчето й изглеждаше невероятно малко под надутия, силно изрязан корсаж. Русата й коса падаше на меки къдрици върху голите рамене. Кълъм видя, че очите й са сини, а устните — предизвикателни. И го гледаше точно така, както той гледаше нея.
— За мен е чест да се запозная с вас. — Той чу своя глас, сякаш говореше някой друг. — Може би ще ме удостоите с честта да танцувате с мен първия танц.
— Благодаря, мистър Струан. — Гласът й звънна като камбанка. В следващия миг бе изчезнала.
Лайза ги наблюдаваше внимателно. Видя изражението на лицето на Кълъм и чу отговора на Тес. „О, Господи, нека стане, нека!“ — мислеше си тя, докато следваше Брок към другия край на градината.
— Не познах мъничката Тес — казваше Струан на Роб. Той също забеляза разменените погледи между сина си и момичето на Брок и в главата му бликнаха мисли за предимствата и опасностите, които криеше една евентуална връзка между двамата млади. Боже милостиви!
— Не. Погледни Брок. Той ще се пръсне от гордост.
— Да.
— И погледни Мери. Никога не съм мислил, че може да изглежда така… така изумителна.
— Да. — Струан погледна за миг към Мери. Черната рокля подчертаваше необичайната прозрачна бледност на лицето й. После разгледа внимателно Мануелита, а след това отново Тес. Тя се усмихна на Кълъм, който отвърна на усмивката й също така открито.
„Господи — мислеше си той, — Кълъм Струан и Тес Брок.“
— По дяволите Шекспир! — каза, без да иска.
— Какво, Дърк?
— Нищо. Казах, че Мери ще се състезава за наградата.
— Тя принадлежи към друга класа — обади се Куанс, който минаваше покрай тях, и им намигна, — не към класата на Мануелита де Варгас.
— Или на Шиваун, която не се знае кога ще ни удостои с присъствието си.
— На възхитителната мис Тилмън? Чух, че била облечена само в панталон и тънка дантела, нищо друго! Кълна се в големите кълба на Юпитер!
— А, Аристотел! — каза Джеф Купър, като се приближи към тях. — Мога ли да си поговоря с вас? Става дума за една художествена комисия.
— Боже мой, наистина не разбирам какво става с всички вас — каза Куанс подозрително. — Нищо друго освен комисии по цял ден.
— Изведнъж разбрахме колко е съвършено вашето изкуство — побърза да каже Купър.
— Крайно време е и това е самата истина! Цената ми се покачва — петдесет гвинеи.
— Нека обсъдим на чаша шампанско, а? — Купър намигна скришом на Струан над главата на Куанс и тръгна с дребосъка.
Струан се засмя доволно. Той бе подшушнал на хората от тълпата да ангажират Куанс и да го държат далеч от бъбривците… поне докато започне конкурсът. В това време той беше успял да закотви Морийн Куанс на борда на кораба, като изтегли всички големи лодки оттам.
В осветения кръг се появиха Лонгстаф, ерцхерцогът и адмиралът.
Чу се барабанен гръм и всички станаха на крака, докато оркестърът свиреше „Боже, пази кралицата“. След това изсвириха нестройно руския национален химн и най-накрая „Владей Британия“. Всички заръкопляскаха.
— Много мило от ваша страна, мистър Струан — каза Сергеев.
— Удоволствието е наше, Ваше височество. Искаме да се чувствате като у дома си. — Струан знаеше, че всички очи са приковани към тях и също, че е избрал много умно дрехите си. За разлика от всеки друг, той бе облечен в черно, с изключение на малка зелена панделка, с която бе вързал на тила дългата си коса. — Може би ще поведете първия танц?
— Ще бъде чест за мен. Но боя се, че не познавам нито една дама.
Сергеев бе облечен във великолепна хусарска униформа, с туника, набрана елегантно на едното рамо и със сабя в украсения с бисери пояс. Обслужваха го двама лакеи в ливреи.
— Можем лесно да поправим това — развесели се Струан. — Може би ще изберете вие сам. Ще се радвам да ви запозная официално.
— Това би било много нелюбезно от моя страна. Може би вие ще покажете дамата, която ще благоволи да ми окаже чест.
— И да ми издере очите, че съм го направил аз? Много добре. — Той се обърна и тръгна към другия край на дансинга. Мануелита би била най-подходяща. Това би оказало много голяма чест и би се посрещнало със задоволство от страна на португалците, на които „Ноубъл хаус“ и всички други търговци разчитаха изцяло за попълване на състава на компаниите с чиновници. Мери Синклер щеше да бъде също такъв добър избор, защото тази вечер бе най-интересната и красива жена от присъстващите. Но от този избор нямаше да има никаква особена полза освен подкрепата на Глесинг. Струан бе забелязал как я ухажва той тази вечер. Откакто бе станал пристанищен началник, влиянието му бе пораснало. Той би могъл да бъде много полезен съюзник.
Струан видя как се разшириха очите на Мануелита и как дъхът на Мери спря, когато той се отправи в тяхната посока. Но той застана пред Брок.
— С твое разрешение, Тайлър, може би Тес ще поведе танца с ерцхерцога? — Струан остана доволен от изненадата, с която бяха посрещнати думите му от всички присъстващи.
Брок кимна, почервенял от гордост, Лайза изпадна във възторг. Тес се изчерви и едва не припадна. Кълъм едновременно проклинаше, мразеше и благославяше баща си, че предостави тази възможност на Тес. А всички търговци се запитаха дали тай-панът не се опитва да се помири с Брок. И ако това е така, защо?
— Не мога да повярвам! — изненада се Глесинг.
— Да — съгласи се Купър, усетил безпокойство, защото един съюз между Брок и Струан щеше да бъде в негов ущърб. — Някак непонятно е.
— Много е понятно дори — намеси се Мери. — Тази чест й се полага като най-млада.
— Нещо повече, мис Синклер. Тай-панът никога не върши нещо без причина. Може би се надява, че тя ще падне и ще си счупи крака или нещо подобно. Той толкова ненавижда Брок.
— Мисля, че сте много несправедлив, капитан Глесинг — отговори остро Мери.
— Да, така е и се извинявам, че изразих гласно това, което мислят всички. — Глесинг съжаляваше за проявената от него глупост. Трябваше да знае, че това прелестно и невинно създание ще защити този дявол. — Яд ме е само, че вие сте най-красивата дама тук и без съмнение честта трябваше да се падне на вас.
— Много сте любезен. Но вие не трябва да мислите, че тай-панът върши всичко със зъл умисъл. Не е така!
— Права сте и грешите едновременно — отговори Глесинг. — Може би аз ще имам честта да танцувам първия танц с вас и да ви заведа да вечеряте. Тогава ще съм сигурен, че сте ми простила.
Вече повече от година тя гледаше на Глесинг като на евентуален съпруг. Харесваше го, но не го обичаше. „Сега обаче всичко пропада!“ — мислеше си тя.
— Благодаря — каза Мери, после сведе ветрилото и леко го поклати. — Ако обещаете да сте по-мил.
— Обещавам — зарадва се той.
Струан водеше Тес към другия край на дансинга.
— Можете ли да танцувате валс, моето момиче?
Тя кимна с глава. Опитваше се да не гледа към сина на тай-пана.
— Позволете да ви представя мис Тес Брок, Ваше височество. Ерцхерцог Алексей Сергеев.
Тес застана като парализирана, с разтреперани колене. Но мисълта за Кълъм и начинът, по който я бе погледнал, възвърнаха увереността и равновесието й.
— Поласкана съм, Ваше височество — каза тя и направи реверанс.
Ерцхерцогът се поклони и внимателно целуна ръката й.
— Честта е моя, мис Брок.
— Добре ли пътувахте? — попита тя, като си вееше с ветрилото.
— Да, благодаря — отговори той и погледна Струан. — Всички ли английски дами са така красиви?
Още щом произнесе тези думи, в ярко осветения кръг се появи Шиваун, облегната на ръката на Тилмън. Роклята й беше въздушна зелена паяжина, с огромна, подобна на камбана пола. Горната част на дрехата бе дълга до коленете, за да подчертае многобройните, спускащи се като водопад изумрудени фусти. Носеше дълги зелени ръкавици и в червената й коса бяха забучени пера от райска птица. Чудното бе, че корсажът й нямаше прикрепени ръкави, които да задържат дрехата да не падне.
— Съжалявам, че закъсняхме, Ваше превъзходителство, мистър Струан — каза тя в настъпилата тишина и направи реверанс, — но на тръгване ми се счупи катарамата на едната обувка.
Лонгстаф отмести любопитния си поглед от деколтето й. Питаше се, както се питаха и всички други, как, по дяволите, се крепи роклята, без да падне.
— Вие идвате винаги навреме, Шиваун — каза той и се обърна към Сергеев. — Позволете да ви представя мис Шиваун Тилмън от Америка. О, да, и мистър Тилмън. Негово височество ерцхерцог Алексей Сергеев.
Застанала забравена там, Тес видя как Шиваун направи нов реверанс и я намрази заради отнетата й слава. За пръв път тя ревнуваше от друга жена. И за пръв път помисли за себе си като за жена, а не момиче.
— Каква красива рокля, мис Тилмън — каза сладко тя. — Сама ли си я шихте?
Очите на Шиваун блеснаха за миг, но тя отговори със същия мил глас:
— О, не, скъпа. Боя се, че нямам вашия талант. — „Долна мръсница, кучка!“
— Може би ще ме удостоите с честта да танцувам първия танц с вас, Шиваун? — каза Лонгстаф.
— С удоволствие, Ваше превъзходителство. — Тя бе на седмото небе от мисълта, че предизвика ревност и завист. — Всичко е толкова красиво, тай-пан — усмихна се тя.
— Благодаря — отговори той. После се обърна и даде знак на диригента на флотския оркестър.
Палката се спусна и прозвучаха вълнуващи звуци на виенски валс. Макар че гледаха снизходително на валсовете, това бяха най-популярните танци.
Ерцхерцогът поведе дамата си към центъра на подиума и Шиваун помисли колко хубаво би било съперницата й да се спъне и да падне или по-добре да танцува като крава.
Но Тес се понесе като листец. Лонгстаф тръгна с Шиваун. Тя се завъртя с великолепна грация и забеляза, че Струан се насочва към черноока португалска красавица, която не бе виждала преди това. В първия момент се вбеси, но после видя как той поведе Лайза Брок към подиума и си помисли: „Ах, тай-пан, ти си хитър мъж. Обичам те за това!“ После очите й се спряха на Тес и видяха, че ерцхерцогът я върти в средата на подиума. Тя също поведе Лонгстаф, който беше много добър танцьор, към средата, без той да забележи това.
Кълъм стоеше отстрани и наблюдаваше. Вдигна чашата си със шампанско и пи, но не усети вкуса му. В следващия момент вече се покланяше пред Тес и я молеше да му подари втория танц.
Младежът не забеляза как Брок се намръщи, а Лайза Брок се опита да отвлече вниманието на мъжа си. Не усети и внезапното любопитство на Горт.
Имаше валсове, полки, рилове и галопи. В края на всеки танц кавалерите заобикаляха Шиваун, а също така и Мануелита, но малко по-внимателно. Кълъм танцува с Тес трети път, а конвенцията позволяваше само четири танца на вечер.
Преди последния танц Струан си проправи път през настойчивия кръг от кавалери, наобиколили Шиваун, и каза спокойно и твърдо:
— Господа, съжалявам, но този танц се полага на домакина.
Мъжете изпъшкаха и му сториха път. Той не дочака музиката да засвири, а я поведе към подиума.
Джеф Купър ги наблюдаваше ревниво. Този танц първоначално бе определен за него.
— Изглеждат много добра двойка — каза той на Тилмън.
— Да. Но защо вие не я ухажвате по-настойчиво? Знаете моето мнение и това на брат ми.
— Има време.
— Но не и когато Струан е без жена.
Купър присви очи.
— Бихте ли одобрили такъв брак?
— Разбира се, че не. Но съвсем ясно е, че Шиваун харесва този човек. — После Тилмън добави внимателно: — Време е тя да се устрои. Още с пристигането си започна да ми създава ядове. Вече ми омръзна да й бъда пазач. Знам какво е мнението ви, така че поискай официално ръката й и да свършваме с това.
— Но не докато не съм сигурен, че тя ще ме приеме… охотно и напълно самостоятелно. Тя не е вещ, която може да се купува и продава.
— Съгласен съм, но все пак е жена и ще трябва да се подчини на това, което аз и баща й сметнем, че е най-добро за нея. Трябва да ви призная, че не одобрявам вашето становище, Джеф. Търсите си белята.
Купър не отговори. Докато гледаше Шиваун, почувства болка в слабините.
— Великолепна двойка — каза Мери, която отчаяно искаше да е на мястото на Шиваун. В същия момент тя изведнъж се почувства омърсена — заради тайния си живот, детето и заради Глесинг. Той бе толкова нежен към нея тази вечер, нежен и мъжествен, съвършен англичанин, съвсем чист човек. И едва не заплака от мъка, като си помисли колко безнадеждна е любовта й към тай-пана.
Тя успя да се усмихне и се замисли кой можеше да бъде бащата на детето — не че имаше значение, тъй като той беше китаец. Да роди китайско копеле! „Бих умряла по-скоро — каза си тя. — След два-три месеца ще започне да ми личи. Но няма да доживея, за да видя ужаса и отвращението по лицата им.“ Очите й се напълниха със сълзи.
— Хайде, стига, Мери — утешаваше я Глесинг. — Не бива да плачете за това, че ви направих комплимент. Вие наистина сте най-красивата жена, която съм виждал някога. Това е самата истина.
Тя избърса сълзите зад ветрилото. И сред ужаса, който замъгляваше съзнанието й, си спомни за Мей-мей. Може би тя щеше да й помогне. Може би китайците имаха средства за аборт. „Но това е убийство! Убийство! Обаче тялото е мое и няма бог, а ако родя дете, ще бъда прокълната завинаги.“
— Извинявайте, скъпи Джордж — каза вече по-спокойно, след като бе взела решението. — За момент се почувствах малко зле.
— Сигурна ли сте, че сте по-добре сега?
— О, да.
Глесинг почувства, че го обзема любов и желание да я защити. „Бедничкото крехко създание, нужен й е някой, който да се грижи за нея, и това съм аз. Само аз.“
Струан спря в самия център на площадката.
— Чудех се кога ще ми окажете честта, тай-пан — каза дяволито Шиваун.
— Този танц е във ваша чест, Шиваун — отговори галантно той.
Прозвуча първият акорд на най-влудяващата музика на земята — канкан. Див, весел, бурен и ритмичен танц, който бе завладял Париж още в трийсетте години и оттам превзел всички европейски столици, но бе забранен в най-изисканите кръгове като аморален.
Шиваун бе изумена:
— Тай-пан!
— Подкупих диригента — пошушна й Струан. Тя се поколеба, после, усетила всички скандализирани погледи, взе нехайно ръцете на Струан и се понесе в ритъма на музиката.
— Нали няма нищо да падне? — подхвърли й партньорът.
— Ако падне, ще ме защитите, нали?
В следващия миг те бяха вече увлечени в бурния ритъм. Шиваун се изтръгна от ръцете на Струан, ритна високо и показа панталоните си. Избухна възторжен вик и кавалерите се спуснаха да намерят партньорки. Сега вече всички танцуваха и ритаха, покорени от завладяващия свободен ритъм.
Музиката подлуди всички, абсолютно всички.
Когато свърши, избухнаха диви аплодисменти и продължителни викове „бис“, а оркестърът засвири отново. Мери забрави за детето, а Глесинг реши, че тази вечер ще поиска — настоява, по дяволите — Хорацио да благослови брака им.
Танцуващите продължаваха да се въртят вихрено, да ритат и да викат задъхано и после всичко свърши. Младите наобиколиха Струан и Шиваун, за да благодарят на него и да поздравят нея. Тя го държеше ревниво под ръка и вееше с ветрилото си, изключително доволна от себе си. Той изтри потта от челото си, останал много доволен от успеха на двата си залога — Тес и канкана.
Всички се върнаха по местата си и прислугата започна да разнася табли с храни по масите. Пушена сьомга, шунки и риба, стриди, миди и салами. Пресни плодове, донесени от Чен Шенг с лорчата, която бе извършила опасно пътуване чак до Манила. Рибици от прясно говеждо, купено от корабите и печено на открити огньове. Прасенца. Свински мариновани крачета в сладко желе.
— Кълна се — възкликна Сергеев, — че никога не съм виждал толкова храна и не съм прекарвал от години така хубаво, мистър Струан.
— О, Ваше височество — отговори Шиваун, като повдигна вежди, — това е нещо обичайно за „Ноубъл хаус“.
Струан се засмя и седна начело на масата. Сергеев бе настанен от дясната му страна, а Лонгстаф от лявата. Шиваун беше до ерцхерцога, а Мери Синклер до Лонгстаф, Глесинг близо до нея. На същата маса седяха Хорацио, Аристотел, Мануелита и адмиралът. После Брок, Лайза и Джеф Купър. Роб и Кълъм бяха домакини на две други маси.
Струан погледна към Аристотел и се запита как бе успял да убеди Варгас да кавалерства на Мануелита по време на вечерята. Мили боже, нима Мануелита му позира за портрета?
— Канкан, представете си! — говореше Лонгстаф. — Дяволски опасен танц, тай-пан.
— Но не и за съвременните хора, Ваше превъзходителство. Всички явно много го харесват.
— Но ако мис Тилмън не бе поела инициативата — подхвана Сергеев, — съмнявам се дали някой от нас би се осмелил.
— Какво друго можеше да направи човек — каза Шиваун, — когато честта му е изложена на опасност. Това беше нечестно от ваша страна, тай-пан.
— Да. Извинете ме за момент. Трябва да се уверя, че гостите ми се забавляват.
Струан тръгна между масите, като поздравяваше всички поред. Когато стигна до масата на Кълъм, настъпи тишина. Кълъм вдигна поглед и поздрави.
— Наред ли е всичко?
— Да, благодаря — отговори Кълъм съвсем учтиво, но без топлота. Горт, който седеше на същата маса срещу Тес, се засмя вътрешно, Струан се отдалечи.
Когато вечерята свърши, дамите се оттеглиха в голямата палатка, определена специално за тях. Мъжете се събраха около масите, запушиха и започнаха да пият порто, радостни, че са останали за малко сами. Те се отпуснаха и заговориха за растящите цени на подправките, а Роб и Струан уговориха няколко изгодни сделки с подправки и товарно пространство. Всички решиха, че победителката в конкурса ще е Шиваун, но Аристотел не бе убеден.
— Ако не й дадеш наградата, тя ще те убие — каза Роб.
— Ох, милият невинен Роб! — възкликна Аристотел. — Ти си очарован от циците й. Наистина те са безупречни… но конкурсът е за най-красиво облечената, а не за най-красиво разсъблечената!
— Но роклята й е чудесна. Най-красивата, то се вижда!
— Бедни човече, нямаш поглед на художник… или отговорност да направиш почтен избор.
Така Шиваун започна да губи по точки. Везните се наклониха в полза на Мери. И Мануелита имаше свои привърженици.
— А вие на чия страна сте, Кълъм? — попита Хорацио.
— На мис Синклер, разбира се — каза галантно Кълъм, макар че според него само една дама заслужаваше честта.
— Много сте любезен — отговори Хорацио. Обърна се, когато го повика Маус. — Извинете ме за момент.
Кълъм остана да седи на една от масите, доволен, че е насаме с мислите си. Тес Брок! Какво хубаво име! Колко е красива! Каква прелестна дама! В този момент към него се приближи Горт.
— Една дума на ухо, Струан?
— Разбира се. Няма ли да седнете? — Кълъм се опита да прикрие неудобството си.
— Благодаря. — Горт седна и постави огромните си ръце на маса та. — По-добре е да съм откровен. Друг начин не познавам. Отнася се до вашия и до моя баща. Те са врагове и това е факт. Не че можем да направим нещо, за да ги сдобрим. Но от това, че те са врагове, не следва и ние да бъдем такива. Поне аз мисля така. Китай е достатъчно голям за вас и за мен. До гуша ми е дошло от техните загубени действия. Вижте какво стана с могилата. Защо трябваше всеки от тях да рискува къщата си и най-хубавото, което има, заради някаква си чест! Ако не сме внимателни, могат да ни въвлекат и вас, и мен във вражда и накрая да не остане нищо, за което да се мразим. Какво ще кажете? Нека разсъдим сами. Това, което мисли моят или вашият баща, си е негова работа. Нека вие и аз започнем всичко достойно. Открито. Може и да станем приятели, кой знае? Но мисля, че не е правилно да се мразим и ние като бащите ни. Какво ще кажете?
— Съгласен съм — отговори объркано Кълъм.
— Аз не казвам, че баща ми греши, а вашият е прав. Това, което казвам, е, че трябва да се помъчим да живеем по мъжки нашия собствен живот. — Върху каменното лице на Горт се изписа усмивка. — Изглеждате съвсем шокиран, момче.
— Съжалявам. Просто аз, ъ-ъ… желая да сме приятели. Но никога не съм очаквал, че сте толкова свободомислещ.
— Виждате ли? Точно в това се състои работата. Ние никога не сме разменили повече от три-четири думи, а вие вярвахте, че ви мразя. Смешна работа.
— Да.
— Няма да ни е лесно. Не забравяйте, че животът ни е бил различен. Аз съм получил образованието си на кораба. Станах прост моряк на десет години. Следователно трябва да привикнете с маниерите и говора ми. И въпреки това зная много повече за търговията в Китай и съм най-добрият моряк в тези води. Освен баща ми… и това копеле Орлов.
— Толкова ли е добър Орлов?
— Да. Този негодник е бил оплоден от акула и роден от русалка.
— Горт вдигна малко сол, която се беше разсипала на масата, и суеверно я хвърли през рамото си. — Този мръсник смразява кръвта ми.
— И моята.
Горт помълча малко и после каза:
— Никак няма да е приятно на бащите ни да сме приятели.
— Зная.
— Ще бъда откровен с вас, Струан. Тес ми каза тази вечер, че е крайно време да поговорим насаме с вас. Идеята не беше моя. Да говорим открито още днес. Но аз се радвам, че стана така. Какво казвате? Да се опитаме, а? Ето ръката ми.
Кълъм с радост пое подадената му ръка.
Глесинг пиеше недоволно бренди в другия край на подиума и чакаше търпеливо. За малко щеше да прекъсне Хорацио и Кълъм, когато Маус го бе повикал. „Защо си толкова нервен? — попита се той. — Не, не съм. Само ме е яд, че не му казах. Господи, Мери изглежда възхитително!“
— Извинете, капитан Глесинг — каза майор Търнбул отривисто, когато се приближи до него. Беше сивоок, изряден мъж, поел много сериозно длъжността главен съдия на Хонконг.
— Хубаво тържество.
— Да.
— Мисля, че сега е времето, ако желаете. Негово превъзходителство е свободен. Не е зле да го хванем, докато е време.
— Добре. — Глесинг оправи автоматично колана, на който висеше сабята му, и последва Търнбул между масите, докато стигнаха до Лонгстаф.
— Бихте ли ни отделили една минута, Ваше превъзходителство? — попита Търнбул.
— Разбира се.
— Съжаляваме, че повдигаме официални въпроси, но е нещо много важно. Една от нашите патрулиращи фрегати е заловила няколко негодяи пирати.
— Чудесно. Случаят изяснен ли е?
— Да, Ваше превъзходителство. Флотата е заловила негодниците на южния край, близо до Абърдийн. Нападнали една джонка. Избили екипажа.
— Проклети свине! — възмути се Лонгстаф. — Съдихте ли ги вече?
— Там е работата — започна да обяснява Търнбул. — Капитан Глесинг мисли, че съдът трябва да е от Абърдийн, а аз мисля, че трябва да ги съди граждански съд. Но моята власт е да разглеждам само дребни престъпления. За този инцидент трябва да се назначи нужният съдия, съдебен състав и да се отсъди както трябва.
— Правилно. Но ние не можем да получим съдия, докато не ни обявят официално за колония. Ще минат месеци. Не можем да оставим в затвора никой, обвинен в престъпление, без да организираме своевременно справедлив съдебен процес — това би било незаконно. — Лонгстаф помисли малко. — Бих казал, че случаят е граждански. Ако съдебният състав издаде някаква присъда, изпратете да я потвърдя. Не е зле да издигнете бесилка пред затвора.
— Не мога да направя това, Ваше превъзходителство. Няма да е законно. Законът е много ясен — само истински съдия може да от съди този случай.
— Вижте, не можем безкрайно дълго да държим заключени хора, обвинени в престъпления, без да организираме открит и справедлив съдебен процес. Какво предлагате?
— Не знам, сър.
— Крайно неприятно! Вие сте прав във всеки случай.
— Може би трябва да ги предадем на китайските власти, за да се разправят с тях — предложи Глесинг в желанието си по-скоро да уредят въпроса, за да може да говори с Хорацио.
— Не одобрявам — каза Търнбул строго. — Престъплението е извършено в британски води.
— Напълно съм съгласен — заяви Лонгстаф. — Задръжте за момента всички обвиняеми, а аз ще изпратя спешно писмо до Външното министерство, с което ще помоля за съдействие.
— Да, Ваше превъзходителство. — Търнбул помълча за момент. — Тогава ще поискам да изтегля средства за разширяване на затвора. Имам десетки случаи на кражби с насилие, един взлом и използване на оръжие.
— Вижте какво — проточи Лонгстаф, — нека обсъдим въпроса утре.
— Ще ме приемете ли утре, Ваше превъзходителство? — попита Глесинг. — Аз също трябва да получа средства за набиране на пилоти, трябва да уредим и пристанищните такси. Ще искам разрешение да назнача няколко умели ловци на пирати. Носи се упорит слух, че този дявол У Фанг Чой държи на север кораби. Ще искам също да ми разрешите да разширя юрисдикцията за покриване на всички хонконгски води. Нужно е спешно да стандартизираме разрешителните за напускане на пристанището и подобни въпроси.
— Добре, капитане, по обяд. — Лонгстаф се обърна към Търнбул. — Девет часа?
— Благодаря, Ваше превъзходителство.
За съжаление на Глесинг, Лонгстаф се запъти към Хорацио. „Господи — помисли си той, — изобщо няма да мога да го видя насаме.“
Струан наблюдаваше закотвените кораби и оглеждаше небето. „Хубаво време“ — помисли си той.
— Красиво пристанище, мистър Струан — каза дружелюбно Сергеев, след като се приближи до него.
— Да. Хубаво е, че след толкова време разполагаме със свои води. — Струан бе нащрек, но външно изглеждаше спокоен. — Хонконг ще бъде великолепен бисер в кралската корона.
— Хайде да се поразходим.
Струан изравни крачки с ерцхерцога, който се запъти към морето.
— Разбирам, че сте получили острова преди два месеца. — Сергеев посочи с ръка новите строежи, които бяха изпълнили цялата долина. — Построили сте едва ли не цял град. Енергията и трудолюбието ви са пословични.
— Вижте какво, Ваше височество, няма полза да се чака, когато предстои да се прави нещо.
— Не, разбира се. Но аз се учудвам защо сте взели само една гола скала, когато Китай е толкова слаб. Сигурно можете да спечелите още много достойни награди.
— Ние не гоним награди в Китай. Нужна ни е само една малка база, където можем да прибираме и поправяме корабите си. Но бих казал, че нация, която наброява триста милиона, едва ли може да се нарече слаба.
— Тогава, след като войната ви не е приключила, сигурно очаквате да дойдат големи подкрепления. Армии, а не няколко хиляди души. Флотилии, а не някакви си трийсетина кораба.
— Ваше височество сигурно знае повече от мен. Но моето мнение е, че която и сила да се захване с Китай, ще има да води продължителна битка. Без необходимите планове и необходимите сили. — Струан посочи към континента от другата страна на пристанището. — Земята е необятна.
— И Русия е необятна. Но само символично. Всъщност Русия е ограничена. От Арктика и Хималаите. От Балтийско море и Тихия океан.
— Да не сте завладели земи на север оттук? — Струан се опита да прикрие учудването си. „Къде, за бога? На север от Манчурия? Самата Манчурия? Или Китай — моя Китай?“
— Майка Русия се простира от море до море. Под Небето! — каза Сергеев. — Трябва да видите земята на майка Русия, за да разберете какво искам да кажа. Тя е черна и богата, пълна с живот. И все пак ние опустошихме хиляда и петстотин мили от нея, за да задържим Бонапарт и неговата Grande armee. Вие принадлежите на морето, а аз — на сушата. На вас аз оставям морето, тай-пан. — Очите на Сергеев сякаш потъмняха. — Борбата тази сутрин бе грандиозна. Много интересен облог, много интересен!
Струан се усмихна и бръчиците се врязаха по-дълбоко в лицето му.
— Жалко, че завърши с равен резултат. Сега няма да знаем кой от двамата е по-добър, нали така, Ваше височество?
— Харесвате ми, мистър Струан. Бих желал да бъдем приятели. Може да е от взаимна полза и за двамата.
— Би било чест за мен да помогна с каквото мога.
Сергеев се засмя и белите му зъби блеснаха.
— Има достатъчно време. Едно предимство на Азия пред Европа е, че тя цени времето. Семейството ми е от Караганда. Това е откъм тази част на Урал, така че отчасти аз съм азиатец. Ние сме казаци. Някои хора ни наричат „косаци“.
— Не разбирам. Урал?
— Това е планинска верига, която пресича континента от Арктика до Каспийско море. Тя разделя Русия на западна и източна.
— Много малко зная за Русия… или Европа.
— Трябва да дойдете в Русия. Останете при мен шест месеца и нека бъда ваш домакин. Ще видите много неща — градове… и океан от трева. Може да извлечете полза. Огромни пазари за чай, коприна и всички видове търговски стоки. — Очите му блестяха. — А най-красивото нещо са жените!
— Тази седмица имам малко работа, но може би другата.
— Хайде да не се шегуваме, а да бъдем сериозни. Моля ви да помислите. Другата година, по-следващата. Мисля, че е много важно — за вас, вашата страна и бъдещето. Русия и Британия никога не са воювали една срещу друга. Били сме съюзници векове наред и еднакво сме се опълчвали против Франция — наш исторически враг. Русия има големи резерви от земя и милиони силни хора. Вие разполагате с малко земя, затова се нуждаете от империята и ние ви разбираме. Вие владеете моретата и това е разбираемо. Притежавате изключителна индустриална мощ и богатство, което я създава. Ние сме много доволни от това. В същото време ние имаме търговски стоки и начини да ги пласираме, защото разполагаме с пазари. Но имаме също и стоки, които бихте могли да използвате вие — суровини, от които се нуждаете за невероятните ви машини, и храни за изумителния ви народ. Заедно ние ще бъдем непобедими. Заедно ще можем да се справим с Франция. И със Свещената Римска империя, с Прусия, с турските неверници и ще можем да запазим мира. За да растем и процъфтяваме за благото на всички.
— Да — каза Струан също така сериозно. — Аз съм за същото. Но вие говорите от национална гледна точка, от историческа точка. Това не е практично. Не мисля, че ще трябва да обвинявате французите за амбициите на кралете. И да оправдавате покръстването на турците с употреба на насилие. На обяда казах какво мисля. От интернационална гледна точка, без контрол над кралете… или кралиците, винаги ще има войни. Негово превъзходителство го каза много добре. Кралете и всички други деспоти проливат кръвта на невинни хора. Практически аз не мога да направя почти нищо. Моите пълномощия не са в национален мащаб и както ви е известно, нямам власт в Парламента.
— Но що се отнася до Азия, мнението ви се зачита. А аз имам голямо влияние в Санкт Петербург.
Струан дръпна дълбоко от цигарата.
— Какво търсите в Азия?
— Какво търсите в Китай?
— Търговия — отвърна веднага Струан, но много предпазливо, за да не разкрие истинската цел. „Има огромна разлика между Азия и Китай“ — помисли си той.
— Мога например да се погрижа „Ноубъл хаус“ да получи изключително право да стане вносител на чай за цяла Русия. А обратно да изнася всичките кожени и зърнени произведения на Русия.
— В замяна на какво? — попита Струан, зашеметен от щедростта на предложението. Такъв монопол би означавал милиони. А такава власт би му осигурила важна позиция в английските политически кръгове и огромен авторитет.
— Приятелство — каза Сергеев.
— Тази дума е многозначна, Ваше височество.
— Тази дума има само едно значение, мистър Струан. Разбира се, един приятел може да помогне по много начини.
— Каква специална помощ бихте очаквали специално в замяна на едно специално търговско споразумение с нашата страна?
Сергеев се разсмя.
— В една вечер обсъдихме доста специални въпроси, мистър Струан. Но въпросът заслужава да се обмисли и вземе под внимание. Също така да се обсъди във време, специално определено за целта, какво ще кажете? — Погледът му се зарея над пристанището, покрай корабите и се спря на континента. — Трябва да дойдете в Русия.
— Кога искате преводът да е готов, Ваше превъзходителство? — Хорацио вдигна глава от документа, който Лонгстаф му бе подал.
— Когато кажете, приятелю. След няколко дни например. Но над английските думи сложете китайски йероглифи, а?
— Ще го адресираме ли до някого?
— Не. Просто ми го върнете. Това, разбира се, е тайна.
Лонгстаф излезе, доволен от начина, по който се развиваше планът му. В писмото се казваше: „Негово превъзходителство, английски капитан и търговски надзирател, желае да закупи петдесет фунта черничеви семена или хиляда фиданки, които да бъдат доставени при първа възможност.“ Когато Хорацио се върнеше обратно с превода, той само щеше да замени думата „черничеви“ с „чаени“. Щеше да го направи сам — китайският йероглиф на чая се изписваше на всяка кутия за износ. После щеше да почака и да го предаде на доверен човек.
Застанал сам, Хорацио прочете писмото. Защо ли му бяха на Лонгстаф черници? В Южна Франция имаше десетки хиляди дървета и копринени буби, така че щеше да бъде много по-лесно да си достави семена оттам. Но не и от Китай. Нима Лонгстаф планира да посади плантации от тези дървета тук? Но защо са му петдесет фунта? Това е фантастично количество, а и той не е градинар. И защо наблегна на думите „Разбира се, това е тайна“?
— Хорацио?
— О, здравейте, Джордж. Как сте?
— Благодаря, добре.
Хорацио забеляза че Глесинг се поти и се чувства неловко.
— Какво има?
— Нищо. Просто това, че, хм, идва момент в живота на всеки човек, когато той трябва да… хм… среща някого, който… не се изразявам както трябва. Става дума за Мери. Искам да се оженя за нея и съм дошъл да искам съгласието ви.
Хорацио се овладя с мъка и каза това, което бе решил предварително да каже. Много ясно забеляза отношението на Глесинг към Мери тази вечер и си спомни израза на лицето му. Мразеше Глесинг, че се бе осмелил да усложни живота му и този на Мери и че има нахалството да помисли и за миг, че тя ще го хареса.
— Много съм поласкан, Джордж. Мери също ще бъде поласкана, но не смятам, че тя, ъ-ъ, е готова за женитба.
— Разбира се, че е. Освен това мога да й предложа добри перспективи. Дядо ми ще ми остави имението. Ще бъда богат, освен това има много добри изгледи за служебното ми положение. Аз…
— Почакайте, Джордж. Трябва да обмислим внимателно нещата. Говорихте ли с Мери?
— Господи, не! Първо исках да разбера какво мислите вие.
— Тогава защо не оставите този въпрос изцяло на мен? Нямах представа, че намеренията ви са сериозни. Боя се, че трябва да проявите търпение. Винаги съм си представял, че Мери е много по-млада, отколкото е в действителност. Тя, разбира се, още не е навършила нужната възраст — добави той нехайно.
— Значи вие не възразявате по принцип.
— Разбира се, но никога не съм мислил, че… Слушайте, след време, когато стане пълнолетна, сигурен съм, че ще приеме вашето предложение с радост.
— Смятате, че ще трябва да чакам, докато тя стане на двайсет и една години?
— Вижте какво, аз се грижа единствено за нейните интереси. Тя е едничката ми сестра и… ние сме много близки. Откакто баща ни умря, аз съм се грижил за нея.
— Да — промълви Глесинг с чувството, че е смазан. — Много почтено от ваша страна, че изобщо се съобразявате с мен. Тя е… мисля, че е чудесна!
— Все пак най-добре ще е да проявим търпение. Бракът е такава важна стъпка. Особено за човек като Мери.
— Да. Точно така. Аз не бързам, да, хм, но бих желал да получа официален отговор. Не може без планове, нали?
— Разбира се, да пием за бъдещето.
— Дявол го взел! — извика Брок, когато Горт се приближи до него.
— Струан е заел всеки скапан фут товарно пространство извън нашите кораби! Кога са успели да го сторят? Тази сутрин? Не е възможно!
— Изглежда, научил е предварително. Но и това е невъзможно!
— Е, няма значение, дявол го взел! — Беше доволен, че вече негов кораб препуска към Манила. Не знаеше обаче, че корабът на Струан го е изпреварил с много часове. — Танцът беше чудесен, нали?
— Кълъм хареса много нашата Тес, татко.
— Да. И аз го забелязах също. Време й е да се прибира.
— Но не преди да се проведе конкурсът. — Очите на Горт се впиха в баща му. — Един брак между тях двамата ще ни бъде много изгоден.
— Никога, по дяволите! — Брок сви устни и лицето му почервеня.
— А аз казвам „да“, по дяволите! Чух един слух от наш португалски чиновник, който го чул от Струанови, че тай-панът се връща в Англия след половин година.
— Какво?
— Заминава завинаги.
— Не вярвам.
— Когато дявола го няма, кой ще бъде тай-пан? Роб ли? — Горт плю. — Ние ще смелим Роб. Преди търга бях готов да се обзаложа, че ще стрием Кълъм на прах. Сега не съм сигурен. Но ако Тес стане негова жена, тогава ще създадем Брок — Струан и компания. След Роб Кълъм ще стане тай-пан.
— Дърк никога няма да замине! Никога! Ти си полудял! Само защото Кълъм е танцувал с нея, не означава…
— Добре запомни, татко — прекъсна го Горт. — Един ден Струан ще напусне Азия. Всички знаят, че иска да влезе в Парламента. А и ти искаш да се оттеглиш. Някой ден.
— Имам много време дотогава, дявол го взел!
— Да, но все пак някой ден ще се оттеглиш. Тогава аз ще стана тай-пан. — Гласът на Горт вече не беше груб, а спокоен и решителен. — Аз ще стана тай-пан на „Ноубъл хаус“, а не на някоя второстепенна къща. Кълъм и Тес ще ми го извоюват.
— Дърк никога няма да замине — каза Брок и почувства омраза към сина си, защото му намекна, че ще успее там, където той се бе провалил. Знаеше, че ще трябва да предаде юздите след време. Но не скоро, по дяволите, тъй като без къщата и без да е тай-пан на Брокови, той щеше да увехне и да умре. — Какво те кара да мислиш, че компанията ще се казва Брок — Струан? Защо не Струан — Брок, а теб да изхвърли?
— Не се безпокой, татко. Докато сте ти и Струан, битката ще бъде подобна на днешната. Вие сте еднакво силни, еднакво хитри. Но аз и Кълъм ще бъдем различни.
— Ще си помисля върху твоите думи. После ще реша.
— Разбира се, татко. Ти си тай-пан. С малко късмет ще станеш тай-пан и на „Ноубъл хаус“ преди мен — усмихна се Горт и се запъти към Кълъм и Хорацио.
Брок разхлаби превръзката на окото си и изгледа сина си — беше висок, енергичен, силен и млад. Погледна Кълъм, после се огледа да потърси тай-пана. Той стоеше сам на брега и гледаше към пристанището. Брок претегли любовта към дъщеря си и желанието да осигури щастието й срещу истината, съдържаща се в думите на Горт. Разбра, че синът му би изял Кълъм, ако между тях възникне конфликт, а също, че ще настоява за отговор. Правилно ли ще е това? Горт да изяде съпруга, когото може би Тес обича?
Чудеше се какво да прави, ако любовта им се задълбочи, какво би направил Струан. „Това ще разреши спора между нас. А то не е лошо, нали? Да! Но ти знаеш, че Дърк никога няма да напусне Китай, нито пък ти, и отношенията между вас двамата ще се изострят.“
Взе твърдо решение, но в същото време почувства и ненавист към Горт, че го бе накарал да се почувства стар. Знаеше, че така или иначе ще трябва да се справи с тай-пана. Защото докато Струан бе жив, Горт нямаше да може да се пребори с Кълъм.
Когато дамите се върнаха, последваха още танци, но не повториха канкана. Струан танцува първо с Мери и тя остана много доволна. Силата му я успокои, пречисти, вдъхна й нова смелост.
После той избра Шиваун. Тя се притисна достатъчно близо до него, за да го развълнува, но не толкова, че да е неприлично. Топлината и парфюмът й го омайваха. Забеляза бегло, че Хорацио отвежда Мери и когато погледна отново, видя ги да се разхождат по брега. После чу корабните камбани. Единайсет и половина. Време е да отива при Мей-мей.
Когато танцът свърши, той отведе Шиваун обратно до масата.
— Ще ме извините ли за малко, Шиваун?
— Разбира се, Дърк. Връщайте се бързо!
— Добре — обеща й той.
— Красива нощ — каза сковано Мери.
— Да. — Хорацио държеше леко ръката й. — Исках да ти кажа нещо забавно. Джордж ме викна настрани и официално ми поиска ръката ти.
— Чудно ти е, че някой иска да се омъжи за мен ли? — попита тя студено.
— Разбира се, че не, Мери. Исках да ти кажа, че е абсурдно от негова страна да смята, че ти би харесала такова надуто магаре, това е всичко.
Тя разгледа ветрилото си, а после се взря тревожно в нощта.
— Казах, че считам…
— Знам какво си казал, Хорацио — прекъсна го тя остро. — Бил си внимателен и си го отпратил, като си му говорил за „време“ и за „милата ми сестричка“. Смятам да се омъжа за Джордж.
— Не можеш! Не е възможно да харесваш този досадник и за миг дори да си помислиш…
— Ще се омъжа за него! На Коледа! Ако има Коледа.
— Какво значи „Ако има Коледа“?
— Нищо, Хорацио. Достатъчно ми харесва, за да се омъжа за него и…
— Не вярвам.
— Аз също не го вярвам. — Гласът й потрепера. — Но ако Джордж иска да се омъжи за мен… смятам, че той е подходящ.
— Но, Мери. Аз имам нужда да си с мен. Обичам те и знаеш…
Внезапно очите й светнаха и я задави цялата сдържана горчивина и болка.
— Не ми говори за любов!
Лицето му пребледня и устните му затрепериха.
— Милион пъти съм се молил на Бог да ни прости.
— Малко късничко е да молиш „Бог да ни прости“, какво ще кажеш?
Беше започнало, когато бяха съвсем малки, след като ги бяха наложили жестоко с пръчка. Пропълзяха заедно в леглото, вкопчени един в друг, за да прогонят ужаса и болката. Стоплена от горещината на телата, тя почувства нова болка, която я накара да забрави боя. Имаше и други, щастливи мигове. Тя бе твърде малка да го разбере, но не и Хорацио. После той замина да учи в Англия. Когато се върна, никога повече не спомена какво се бе случило, защото вече и двамата знаеха какво означава това.
— Кълна се в Бога, че молих за прошка.
— Много се радвам, скъпи братко, но няма Бог. — Гласът й бе сух и жесток. — Аз ти прощавам, но това няма да ми върне девствеността, нали?
— Мери, моля те, за бога, моля те…
— Всичко ти прощавам, скъпи братко. Освен гнусното ти лицемерие. Не „ние“ извършихме греха — ти го извърши. Моли се за своята душа, не за моята.
— Аз се моля за твоята повече, отколкото за моята. Ние сгрешихме и Бог да ни е на помощ! Но Господ ще ни прости, ще видиш, Мери.
— Тази година, ако имам късмет, ще се омъжа за Джордж, ще те забравя и ще забравя Азия.
— Ти още не си на възраст, когато можеш да вземаш решения. Не можеш да заминеш! Аз съм законният ти настойник! Не мога да те пусна! След време ще видиш колко е разумно това. За теб е най-добре. Забранявам ти да заминеш! Тази отрепка не ти подхожда, чуваш ли? Няма да заминеш!
— Когато реша да се омъжа за Глесинг — изсъска тя и гласът й се впи в мозъка му, — ще направиш добре да дадеш незабавно проклетото си „съгласие“, защото ако не го сториш, ще разкажа на всички… не, ще разкажа най-напред на тай-пана и той ще се разправя с теб. Аз нищо няма да загубя, нищо. И всичките ти скапани молитви към твоя несъществуващ Бог и към милия Христос на баща ми няма ни най-малко да ти помогнат. Защото няма Бог и никога не го е имало, а Христос е бил само обикновен човек — светец, но все пак човек!
— Ти не си Мери, ти си… — Гласът му секна. — … ти си дявол! Разбира се, че има Бог! Разбира се, че имаме души. Ти си еретичка! Ти си демон! Ти беше виновна, не аз. О, господи, прости ни! Твоята милост…
Мери го удари с все сила по лицето.
— Спри! Твоите безполезни молитви само ме отвращават. Чуваш ли? От години ме караш да настръхвам. Защото виждам похотта в очите ти и знам, че все още искаш да легнеш с мен. Независимо от това, че разбираш какво значи кръвосмешение и си го разбирал и преди. — Тя се засмя и смехът й бе ужасен. — Ти си по-лош от баща ни. Той беше фанатик, а ти… ти само се преструваш, че вярваш. Дано твоят Бог съществува, защото иначе ще гориш във вечен огън. Прав ти път!
Тя си тръгна. Брат й остана да гледа след нея, после се втурна слепешком в нощта.
— Айейа, маса! — поздрави Лим Дин, като отвори със замах вратата.
— Айейа, Лим Дин — каза Струан и погледна барометъра. Хубаво време — 29,8 инча. Отлично!
Той тръгна по коридора, но Лим Дин му препречи пътя и му посочи важно към гостната.
— Миси казва тука. Може?
— Може — изръмжа Струан.
Китаецът му подаде бренди, което бе налял, заведе го с поклон до кожения стол с висока облегалка и бързо излезе от стаята. Струан вирна крака на дивана. Столът миришеше остро на старина и уют и този мирис се смесваше приятно с парфюма на Шиваун, който сякаш се носеше около него.
Часовникът върху камината показваше дванайсет часа без двайсет минути.
Струан започна да си тананика моряшка песничка. Чу вратата да се отваря и шума на приближаваща коприна. Докато чакаше Мей-мей да се появи на вратата, отново я сравни с Шиваун. Цяла вечер ги сравняваше, като се опитваше да бъде безпристрастен. Шиваун бе красива играчка наистина, енергична и жизнена. Жена, която с удоволствие би укротил. И като съпруга тя би била великолепна домакиня — уверена, умна, способна да отвори много врати. С Мей-мей би имал много неприятности в Англия. Не като любовница, а ако се ожени за нея. „Може — каза си той, — но и така да е, ще се оженя за нея. С «Ноубъл хаус» зад гърба и с благоволението на Русия в джоба мога да рискувам да плюя на конвенциите, да счупя почти непреодолимата преграда между Запада и Ориента. Мей-мей ще докаже без съмнение пред хората, които наистина заслужават, че е достойна за уважение. Самата тя ще ускори деня на равенството. И това ще стане още докато съм жив. Да — въодушеви се той, — Мей-мей е чудесен риск. Заедно ще можем да осъществим замисъла. Завинаги. С малко повече късмет цял Лондон ще е в краката й.“
В миг радостта му се стопи.
На вратата застана Мей-мей и се завъртя със сияйна усмивка на уста. Европейската й рокля бе ярка и многоцветна, украсена с бисери, полата — огромна и бухнала.
Косата й висеше навита на къдрици върху голите рамена и на главата й имаше шапка с пера. Изглеждаше ужасно. Кошмар!
— По дяволите!
Настана ужасна тишина, докато се гледаха в очите.
— Много… много е… хубава — каза той неубедително, смазан от болката в очите на Мей-мей.
Цялото й лице бе смъртнобледо — освен двете яркочервени петна на скулите. Знаеше, че е загубила много в очите на Струан. Залитна и за малко не загуби съзнание. После заскимтя и побягна.
Струан се затича след нея. Втурна се по коридора към стаите й, но вратата на спалнята бе залостена.
— Мей-мей, момиче, отвори вратата.
Не последва отговор и той усети, че зад него застанаха Лим Дин и А Сам. Когато се завъртя, те изчезнаха ужасени.
— Мей-мей, отвори вратата!
Отново никакъв отговор. Не можеше да си прости, че не успя да прикрие чувствата си и че се оказа неподготвен. Естествено трябваше да предполага, че Мей-мей ще поиска да отиде на бала и естествено беше да си поръча бална рокля. Всичките й въпроси трябваше да го предупредят отрано и… О, господи!
— Отвори вратата!
Отново нямаше отговор. Той ритна с все сила вратата. Тя зейна и увисна на счупените панти.
Мей-мей стоеше до леглото, свела глава към пода.
— Не трябваше да залостваш вратата, момиче. Ти, ъ-ъ, роклята и ти ме изненадахте в първия момент. — Той знаеше, че трябва да върне самочувствието й, иначе тя щеше да умре. Да умре, и то от собствената си ръка.
— Хайде — каза й той, — отиваме на бала!
Когато тя направи опит да коленичи пред него, за да му се поклони и да го помоли за прошка, роклята й се омота в краката й и тя се спъна. Понечи да каже нещо, но от устата й не излезе нито звук. Шапката с пера се смъкна от главата й.
Струан се притече да я вдигне от земята.
— Хайде, Мей-мей, не прави това!
Но тя не искаше да стане. Зарови лице още по-дълбоко в килима и започна да го дращи с нокти.
Той я вдигна несръчно и я прегърна. Тя не искаше да го погледне. Стисна я здраво за ръката.
— Хайде!
— Какво? — попита тя вяло.
— Отиваме на бала! — Знаеше, че това щеше да е катастрофално за него и за нея. Знаеше, че ще загуби много в очите на обществото, а тя щеше да стане за смях. Но, от друга страна, трябваше да направи нещо или духът й щеше да умре.
— Хайде! — повтори той с твърд глас, но тя продължаваше да гледа в земята и да трепери.
Той я дръпна нежно и тя се олюля. После я вдигна решително от пода и тя се отпусна безжизнено в ръцете му. Тръгна да я изнася навън.
— Това е то, отиваме на бала!
— Чакай — каза пресипнало тя. — А-а-аз… трябва да… шапката.
Той я пусна да стъпи на земята и тя тръгна обратно към стаята си. Роклята я загрозяваше, докато вървеше с полюшваща се походка. Струан разбра, че нищо вече нямаше да бъде като по-рано. Тя беше допуснала ужасна грешка. Той трябваше да предвиди всичко. Видя я, че се спусна към острото като бръснач ножче, което използваше при бродерия. Стигна до нея тъкмо когато бе започнала да го обръща към себе си и сграбчи дръжката му. Острието отскочи от банелата на корсажа й. Той хвърли ножчето настрани и се опита да я задържи, но тя завика неистово на китайски, отблъсна го и започна да дърпа и разкъсва дрехата си. Струан бързо я завъртя и започна да разкопчава телените копчета. Мей-мей разпра предната част и с мъка се измъкна от роклята и корсета, после задърпа панталона. Когато се освободи, заскача върху дрехата и запищя.
— Стига! — извика той и я хвана, но тя го отблъсна обезумяла. — Стига!
Удари я силно по лицето. Тя залитна като пияна и падна на леглото. Очите й трепнаха и тя загуби съзнание.
Мина известно време, докато ушите на Струан престанаха да бучат. Той придърпа завивките и я покри.
— А Сам! Лим Дин!
На счупената врата изникнаха две уплашени лица.
— Чай — бързо-бързо! Не. Донеси бренди!
Лим Дин се върна с шишето. Струан изправи внимателно Мей-мей и й помогна да пие. Тя се задави малко. После миглите й затрепкаха и тя отвори очи. Погледна го, без да го познае.
— Добре ли си, момиче? Добре ли си, Мей-мей?
Тя сякаш не го чуваше. Уплашеният й поглед се спря на разкъсаната рокля и тя се сви жалко. От устата й се изтръгна стон и тя измърмори нещо на китайски. А Сам се приближи неохотно, обзета от ужас. Коленичи и започна да събира дрехата.
— Какво каза тя? Какво каза миси? — Очите на Струан не се от деляха от Мей-мей.
— Дявол дрехи в огън, маса.
— Не в огън, А Сам. Сложи в моя стая. Крий! Крий! Разбира?
— Разбира, маса.
— После върни обратно!
— Разбира, маса.
Струан направи знак на Лим Дин, че е свободен и той побърза да изчезне.
— Хайде, момиченце — каза той нежно, ужасен от неподвижния й див поглед. — Хайде да те облечем в обичайните ти дрехи. Трябва да дойдеш на бала. Искам да се запознаеш с моите приятели.
Той пристъпи към нея, но тя се сви като змия, готова да го ухапе и се спря. Лицето й бе сгърчено, а пръстите — извити като орлови нокти. В ъгълчетата на устата й се появи пяна. Очите й гледаха ужасено.
Обзе го страх. Беше виждал същия поглед на друго място — в очите на един моряк още първия ден в Хонконг, точно преди да полудее.
Побърза да отправи мълчалива молитва към небето и събра цялата си решителност:
— Обичам те, Мей-мей — повтори той нежно много пъти, докато пристъпваше все по-близо към нея. По-близо. По-бавно, още по-бавно. Изправи се над нея и видя ноктите, готови да се забият. Вдигна ръце и нежно погали лицето й. — Обичам те — повтори той. Очите му, открити и беззащитни, я подчиняваха на огромната му воля. Нуждая се от теб!
Лудостта в очите й се смени с болка, после тя падна ридаеща в ръцете му. Той я прегърна и отправи тиха благодарност към Бога.
— Аз… съжалявам — хлипаше тя.
— Не съжалявай, момичето ми. Стига, стига.
Занесе я до леглото, седна и започна да я люлее в ръце като малко дете.
— Стига, стига.
— Сега… ме остави. Всичко… наред сега.
— Няма да го направя. Първо да възстановиш силите си. Ще се облечеш и ще отидем на бала. Тя поклати през сълзи глава.
— Не… не мога. Аз… моля…
Тя спря да плаче, освободи се от ръцете му и се изправи несигурно. Струан я подхвана и я поведе към леглото, като й помогна да свали останалите скъсани дрехи. После я покри със завивките. Тя лежеше отпусната, изтощена, със затворени очи.
— Моля. Всичко добре сега. Трябва да… спя. Ти върви. Той погали нежно главата й и махна грозните къдри от лицето й.
По-късно видя, че А Сам стои до вратата. Момичето влезе в стаята и по бузите й се стичаха сълзи.
— Маса отива — прошепна тя. — А Сам грижи. Не страхува, а?
Той кимна уморено с глава. Мей-мей спеше дълбоко. А Сам коленичи до леглото и леко, нежно я погали по главата.
— Не страхува, маса. А Сам грижи много, докога маса върне.
Струан излезе на пръсти от стаята.
Кълъм бе първият, който поздрави Струан, когато той се върна на бала.
— Да започва ли конкурсът? — попита той рязко. Нищо не беше в състояние да помрачи радостта му от срещата с новата любов и брат й — новия приятел. Но той продължаваше да се преструва на сърдит.
— Не е трябвало да ме чакате — отговори грубо Струан. — Къде е Роб? По дяволите, все аз ли трябва да върша всичко?
— Той трябваше да ни напусне. Съобщиха, че са започнали родилните болки на леля Сара. Изглежда, има някакво усложнение.
— Какво?
— Не зная. Но мисис Брок отиде с него, за да помогне, ако е необходимо.
Кълъм се отдалечи. Струан почти не забеляза това. Отново започна да се безпокои за Мей-мей. Притесняваше се също за Сара и Роб. Но Лайза Брок бе най-добрата акушерка в Азия и ако имаше нужда от помощ, Сара щеше да я получи.
Приближи се Шиваун и му поднесе чаша бренди. Не каза нито дума, само положи ръката си в неговата. Знаеше, че няма нужда от думи. В такъв момент бе най-добре да мълчат. „Мисли колкото си искаш, но не задавай въпроси. Защото и най-силният се нуждае от време на време от мълчаливо съчувствие и от търпелива топлота.“ И тя зачака, докато присъствието й го обгърна.
Струан пиеше питието си бавно. Очите му обходиха тълпата и видяха, че всичко е наред: навсякъде цареше веселие, трепкаха ветрила, блестяха саби. Брок се беше вдълбочил в частен разговор с ерцхерцога. Слушаше и от време на време клатеше глава, погълнат от темата. Дали Сергеев предлагаше лиценз и на него? Мери беше застанала до Глесинг и си вееше с ветрилото. „Там нещо не е наред — каза си той. — Тес, Кълъм и Горт се забавляват. Това е добре.“
Чак след като изпи брендито и се почувства отново добре, Струан наведе поглед към Шиваун.
— Благодаря — каза й той и веднага сравни Мей-мей и Шиваун: едната — смешна в европейската си рокля и прическа, а другата съвършена. — Ти си така красива и внимателна.
Гласът му бе мрачен и тя заключи, че нещо се е случило между него и метресата му. „Няма значение“ — помисли си тя и протегна съчувствено ръка.
— Сега съм добре — каза й той.
— Мистър Куанс идва насам — предупреди го тя тихо. — Време е за конкурса.
Светлозеленият цвят в очите му помръкна.
— Ти си не само красива, Шиваун, но и умна.
Беше почти готова да му благодари, но не каза нищо и само леко помръдна ветрилото си. Тя почувства, че алкохолът, тишината и съчувствието — и преди всичко липсата на въпроси бяха го довели до определено решение.
— А, тай-пан, скъпи приятелю — каза Куанс, като се приближи със светнал поглед и обгърнат от алкохолни пари. — Време е за конкурса!
— Добре, Аристотел.
— Тогава направи съобщението и да почваме!
— Мистър Куанс!
Думите прозвучаха като гръмотевица, която раздра нощта.
Всички се обърнаха стреснати.
От устата на Куанс се изтръгна високо стенание.
Отпред бе застанала Морийн Куанс и очите й го стриваха на прах. Беше висока кокалеста ирландка с лице, подобно на пергамент, голям нос и дебели като пънове крака. Беше на възрастта на Куанс, но силна като бивол, с оловносива коса, завита в небрежен кок. Привлекателна като млада, сега изглеждаше направо мощна с охраненото си тяло, получено от ядене на картофи и пиене на бира.
— Добър вечер, мистър Куанс, милото ми момче — каза тя. — Самият той, слава на Бога!
Тя се затътри тежко през подиума, без да обръща внимание на погледите и на неловката тишина, и застана пред съпруга си.
— Търсех те, момчето ми.
— Така ли? — попита той с тънък фалцет.
— Така. — Тя врътна глава. — Добър вечер, мистър Струан. Много ви благодаря за подслона и храната. Слава богу, че сама успях да спипам тоз несретник.
— Изглеждате добре, мисис Куанс.
— Добре съм наистина, ако може така да се каже. Цяло щастие е, че Свети Патрик изпрати сам някаква местна лодка и ми посочи пътя към това райско кътче. — Тя хвърли укоризнен поглед към Аристотел и той се разтрепера. — Сега ще кажем лека нощ, мили ми съпруже!
— Но, мисис Куанс — побърза да каже Струан, като си спомни за конкурса. — Мистър Куанс има работа, която…
— Ще кажем лека нощ! — изръмжа тя. — Кажи лека нощ, момчето ми.
— Лека нощ, тай-пан — изскимтя Аристотел. Смирено се остави Морийн да го хване за ръка и да го отведе.
След като заминаха, всички избухнаха в смях.
— Дявол да го вземе — каза Струан, — бедният Аристотел.
— Какво се случи с мистър Куанс?
Струан обясни домашните проблеми на художника.
— Вероятно ще трябва да му помогнем — предложи Сергеев. — Този човек определено ми хареса.
— Не е редно да се месим в отношенията между мъж и жена.
— Така е. Но тогава кой ще бъде съдия на конкурса?
— Предполагам, че трябва да съм аз.
Сергеев присви очи.
— Позволете да предложа услугите си като приятел.
Струан го изгледа. После се обърна на пети и тръгна към центъра на танцовата площадка. Оркестрите изсвириха висок акорд.
— Ваше превъзходителство, Ваше височество, дами и господа. Предстои да се проведе конкурс за най-красиво облечена дама тази вечер. Боя се, че нашият безсмъртен художник е зает с други дела. Но Негово височество ерцхерцог Сергеев предложи услугите си да направи избора.
Струан погледна към Сергеев и започна да ръкопляска. Другите подеха аплодисмента и нададоха възторжен вик, когато Сергеев пристъпи напред.
Ерцхерцогът вдигна чантата с хилядата гвинеи.
— Кого да избера, тай-пан? — попита той с половин уста. — Тилмън, Варгас, Синклер? Последната, защото е най-красива? Кажете кой да спечели.
— Вие трябва да избирате, приятелю — каза Струан със спокойна усмивка и се отдалечи.
Сергеев изчака за миг, обзет от радостно вълнение при мисълта за предстоящия избор. Знаеше, че трябва да избере тази, която сам тай-панът би избрал. Взе мигновено решение, прекоси подиума, поклони се и постави торбичката със злато в краката й:
— Вярвам, че това ви принадлежи, мис Брок.
Тес впери изумен поглед в ерцхерцога. После се изчерви.
Чуха се бурни ръкопляскания и привържениците на Тес нададоха възторжени крясъци.
Шиваун заръкопляска с тълпата, скрила неприятните си чувства. Знаеше, че изборът е правилен.
— Най-добрият политически ход, тай-пан. Много — прошепна тя спокойно. — Вие сте много умен.
— Това е решение на ерцхерцога, не мое.
— Още една причина да ви харесвам, тай-пан. Вие сте невероятно добър в хазарта и имате изключителен късмет.
— А вие сте най-великолепната жена.
— Да — отговори тя скромно. — Разбирам от политика. Баща ми или един от братята ми ще стане някой ден президент на Съединените щати.
— Трябва да живеете в Европа — каза й той. — Тук ще се затриете.
— Така ли мислите? — погледна го тя предизвикателно.
Струан влезе тихо в къщата. Почти се беше зазорило. Лим Дин спеше до вратата и се стресна от съня.
— Чай, маса? Закуска? — попита той свенливо.
— Лим Дин ляга — подкани го Струан любезно.
— Да, маса — каза той и се оттегли.
Докато вървеше по коридора, той погледна във всекидневната и спря. Бледа и неподвижна, Мей-мей седеше на кожения стол и го наблюдаваше.
Когато влезе в стаята, тя стана и се поклони грациозно. Косата й беше дръпната назад и навита на главата й, очите й — тъмни и изящни, веждите — извити. Носеше дълга и пищна китайска роба.
— Как си, момиче?
— Благодаря, тази слугиня е добре сега. — Бледността й и студената зеленина на копринения й халат подчертаваха величието на нейното достойнство. — Бихте желали бренди?
— Не, благодаря.
— Чай?
Той поклати отрицателно глава, поразен от величественото й държание.
— Радвам се, че си по-добре. Трябваше да си в леглото.
— Тази робиня моли да й простиш. Тази робиня…
— Ти не си робиня и никога не си била. Няма за какво да ти прощавам, момиче, така че си лягай.
Тя почака търпеливо, докато той свърши.
— Тази робиня моли господар да слуша. Тя длъжна да каже по свой начин това, кое трябва да каже. Моля, седнете.
От ъгълчетата на очите й се пророниха сълзи и потекоха по пребледнелите й бузи.
Той седеше почти като хипнотизирай.
— Тази робиня моли свой господар да продаде нея.
— Ти не си робиня и не мога нито да те купувам, нито да те продавам.
— Моля да продаде. На кой да е. На публичен дом или на друг роб.
— Аз не искам да те продам.
— Тази робиня обидила ужасно господар. Моля да я продаде.
— Не си ме обидила — заговори той със стоманен глас. — А сега марш в леглото.
Тя падна на колене и сведе глава в дълбок поклон.
— Тази робиня загубила уважение на свой господар. Тя не може да живее тука. Моля да продаде!
— Стани! — Лицето на Струан се бе изопнало.
Тя стана. Лицето й бе помръкнало и изглеждаше някак неземно.
— Не можеш да бъдеш продадена, защото никой не те притежава. Ще останеш тук. Не си ме обидила. Само ме изненада и това е всичко. Европейските дрехи не ти подхождат. Харесвам дрехите, които носиш. И те харесвам такава, каквато си. Но ако не желаеш да останеш, можеш сама да си тръгнеш.
— Моля да продаде. Това ваша робиня. Докато господар не продава, роб не може да върви.
Струан за малко не избухна. „Внимавай! — каза си той отчаяно. — Ако се развикаш сега, ще я загубиш завинаги.“
— Върви да лягаш.
— Трябва да продаде тази робиня. Да продаде робиня или да заповяда да върви.
Струан разбра, че е безполезно да спори или да убеди Мей-мей. Не можеш да се отнасяш с нея като с европейка — помисли си той.
„Прави това, което би направил един китаец. Но как така? Не мога. Отнеси се с нея като с жена тогава“ — реши той и измисли тактика. Избухна в престорен гняв.
— Жалка робиня, дявол да те вземе! Би трябвало да те продам на Улицата на сините фенери — изкрещя той, като изреди моряшките улички в Макао с най-лоша слава, макар че кой ли ще купи такава мръсна повлекана като теб. Не, не мога. Ти не си нищо друго освен едно бреме и най-добре е да те изпратя при прокажените. Господи! Платих осем хиляди таела чисто сребро за теб, а ти се осмеляваш да ме ядосваш. Измамиха ме, проклети да са! Ти си едно нищо! Мръсна робиня! Не знам как съм могъл да те търпя през всичките тези години?! — Той размаха юмрука си в лицето й и тя се сви. — Не съм ли добър с теб? Щедър? А? Кажи? — изрева той и откри със задоволство, че в очите й се изписа страх. — Е, какво?
— Да, господарю — прошепна тя и прехапа устни.
— Ти се осмеляваш да си ушиеш дрехи зад гърба ми и да ги облечеш без мое съгласие, по дяволите! Така ли беше?
— Да, господарю.
— Утре ще те продам. Сега възнамерявам да те изхвърля жалка никаквица! Покланяй се! Веднага на колене, дявол те взел!
Тя побеля като платно и моментално коленичи.
— Сега стой така, докато се върна!
Изхвърча като стрела навън и изтича в градината. Грабна ножа си и избра тънко бамбуково дърво от новопосадената горичка. Отряза го и го размаха във въздуха, после се втурна обратно в стаята.
— Събличай дрехите си, жалка робиньо! Ще те налагам докато ме заболи ръката!
Тя се съблече, трепереща. Той сграбчи дрехата от ръката й и я хвърли настрана.
— Лягай долу — посочи той дивана.
Тя се подчини.
— Моля, не бийте много силно… Аз бременна втори месец. — Тя зарови глава в дивана.
Идеше му да я грабне и да я прегърне, но знаеше, че ще загуби уважението й. А пръчката бе единственият начин да й върне достойнството.
Той замахна с бамбуковата пръчка и започна да налага бутовете й достатъчно силно, за да я заболи, но не и да я нарани. Скоро тя започна да плаче, да хлипа и скимти, но той продължаваше да я бие. На два пъти съзнателно не улучи и стовари пръчката с все сила върху кожения диван с ужасяващ звук. Всичко това бе предназначено за Лим Дин и А Сам, които без съмнение слушаха на вратата.
След десет удара той спря, каза й да остане на място и отиде да вземе бутилка с бренди. Той пи жадно, после запрати бутилката срещу стената и продължи отново да я бие. Но гледаше всеки удар да е лек.
Най-накрая спря и я вдигна за косата.
— Обличай дрехите си, мизернице! — И когато се облече, изрева.
— Лим Дин! А Сам!
В миг и двамата бяха на вратата.
— За какво нито чай, нито храна, жалки роби? Донесете храна!
Запрати бамбуковата пръчка в ъгъла до вратата и се обърна към Мей-мей.
— На колене, нещастнице!
Ужасена от безмерната му ярост, тя се подчини незабавно.
— Измий се и се върни тук. Давам ти трийсет секунди или ще започна отново.
Лим Дин сервира чая и макар че той бе добър, Струан заяви, че е изстинал и запрати чайника в стената. Мей-мей, Лим Дин и А Сам се втурнаха навън и веднага пристигнаха с нов чай.
Храната също се появи невероятно бързо и Струан разреши на Мей-мей да му сервира. Тя изскимтя от болка, а той изкрещя:
— Млъкни или ще те пребия!
После той замълча и започна да се храни мрачно. Тишината измъчваше и двамата.
— Вдигни пръчката! — изкрещя той, когато престана да яде.
Мей-мей я вдигна и му я подаде. Той опря пръчката в корема й.
— В леглото! — заповяда той грубо и двамата слуги побягнаха, спокойни, че тай-панът е простил на Мей-мей, която си бе възвърнала достойнството до голяма степен, тъй като бе издържала безропотно неговия справедлив гняв.
Мей-мей се обърна със сълзи в очите и тръгна към стаите си, но той изръмжа:
— В моето легло, по дяволите!
Тя изтича в стаята му. Той я последва и блъсна вратата след себе си, после я залости.
— Значи си бременна. От кого?
— От вас, господарю — изхленчи тя.
Той седна и протегна ботуша си.
— Хайде, побързай.
Тя падна на колене и издърпа ботушите му, после застана до леглото.
— Как смееш да помислиш, че ще искам да се запознаеш с приятелите ми? Когато реша да те изведа от дома, ще ти кажа, за бога.
— Да, господарю.
— Мястото на жената си е вкъщи. Тук!
— Да, господарю.
Той си позволи да смекчи израза на лицето си.
— Така е по-добре, за бога.
— Аз не искала да ходя на бал — каза тя едва чуто. — Само да обличам като… Никога не искала бал. За какво на бал, никога, никога не искала. Само да харесам. Съжалявам. Много съжалявам.
— Защо да ти прощавам, а? — Той започна да се съблича. — А?
— Няма причина, няма. — Сега вече тя плачеше жално и тихо.
Но той знаеше, че все още е рано да покаже, че й е простил напълно.
— Може би тъй като си бременна, ще ти дам още една възможност. Но по-добре да е син, не някоя ненужна дъщеря.
— О, да, моля, моля. Простете, моля. — Тя се поклони и удари чело в пода.
Плачът й го смазваше, но той продължи да се съблича и да се чумери. След това издуха свещта и се пъхна в леглото.
Остави я да чака.
След една-две минути каза кратко:
— Влизай в леглото. Студено ми е.
После, когато вече не можеше да понася плача й, я прегърна нежно и я целуна:
— Прощавам ти, момиче.
Тя плака в ръцете му, докато заспа.