32666.fb2
На петнадесети септември 1981 година Джек Сойер стоеше с ръце в джобовете на джинсите си там, където водата и земята се събираха, и гледаше към спокойния Атлантически океан. Той беше дванадесетгодишно, високо за възрастта си момче. Бризът отмяташе назад кестенявата му, може би твърде дълга коса и откриваше фино, гладко чело. Джек стоеше, изпълнен с противоречивите, болезнени чувства, с които бе живял през последните три месеца, откакто майка му беше заключила къщата им на Родео Драйв в Лос Анжелос и в някаква бъркотия от мебели, чекове и посредници по недвижими имоти бе наела апартамент в „Сентръл Парк Уест“. Те бяха избягали и оттам, за да се озоват в този тих курорт на океанския бряг в Ню Хампшир. Редът и спокойствието бяха изчезнали от света на Джек. Животът му изглеждаше променлив и неконтролируем като надигащата се пред него вода. Майка му го теглеше по света, дърпаше го от място на място, но какво теглеше нея самата?
Майка му бягаше, бягаше.
Джек се обърна и огледа пустия бряг първо наляво, после надясно. Вляво се намираше лунапаркът „Аркадия“2, увеселителен парк, в който от юни до септември непрекъснато цареше врява и олелия. Сега той се ширеше тих и смълчан като сърце между два удара. Увеселителното влакче стърчеше подобно на изгърбен към еднообразното, заоблачено небе скелет, металните му конструкции приличаха на щрихи от рисунка с въглен. Там долу беше новият му приятел Спийди Паркър, но в момента момчето не можеше да мисли за него. Вдясно се намираха хотел „Алхамбра“ и паркът и тъкмо натам неудържимо го носеха мислите му. В деня, когато пристигнаха, на Джек за миг му се бе сторило, че над осеяния с капандури покрив вижда дъга. Поличба и обещание за по-добри времена. Но дъга нямаше. Само един ветропоказател, движен от приумиците на вятъра, се въртеше отляво-надясно и отдясно-наляво. Пренебрегнал неизреченото желание на майка си да се погрижи за багажа, Джек беше слязъл от взетата под наем кола и бе погледнал нагоре. Над въртящото се месингово петле на ветропоказателя бе надвиснало единствено едно мрачно небе.
— Отвори багажника и вземи чантите, синчето ми — бе извикала майка му. — Една изтощена стара актриса гори от желание да наеме стая и да поседне с някакво питие.
— Обикновено мартини — добави Джек.
— Предполагаемият отговор беше: „Не си чак толкова стара“. — Тя с усилие се надигна от седалката на колата.
— Не си чак толкова стара.
Тя му се бе усмихнала лъчисто с усмивката на предишната, „отишла по дяволите“ Лили Кавано (Сойер), кралица на второкласните филми през последните две десетилетия, и беше изправила гръб.
— Тук всичко ще бъде наред, Джеки. Всичко ще бъде наред тук. Градчето наистина е чудесно.
Една чайка бавно кръжеше над покрива на хотела и Джек за секунда бе изпитал тревожното усещане, че ветропоказателят литва.
— Ще се отървем за известно време от телефонните разговори, нали?
— Бива — бе отвърнал той. Тя искаше да се скрие от чичо Морган, искаше да прекрати кавгите със съдружника на покойния си съпруг, искаше да се сгуши в леглото с едно обикновено мартини и да дръпне завивките над главата си…
„Мамо, какво става с теб?“
Имаше твърде много смърт, половината свят бе изтъкан от смърт. Чайката изкряка над главите им.
— Хайде, дете, хайде — бе казала майка му. — Сега ще забравим всичко и ще започнем наново.
„Добре че съществува поне чичо Томи, за да се притече на помощ, ако нещата наистина се объркат“ — бе си помислил Джек тогава.
Но чичо Томи е бил вече мъртъв. Новината просто бе продължавала да чака на другия край на безброй телефонни жици.
Хотел „Алхамбра“ бе надвиснал над водата — огромна викторианска купчина от грамадни гранитни блокове, която почти се сливаше с оскъдната крайбрежна ивица, една стърчаща ключица от гранит — тук, на брега на Атлантическия океан в Ню Хампшир. Симетрично подреденият парк на хотела почти не се виждаше от мястото, където стоеше Джек. Тъмна, зелена линия от жив плет — това беше всичко. Месинговото петле стърчеше към небето и сочеше северозапад. Гравирана табела във фоайето съобщаваше, че тъкмо тук през 1838 година Северната методистка3 църква свикала първия от големите митинги в Нова Англия в защита на идеята за премахване на робството, на който Даниел Уебстър4 говорил пламенно и дълго, почти до самозабрава. Табелата припомняше думите му: „От днес нататък знайте, че робството като американска институция залиня и скоро ще трябва да умре във всички наши щати и територии.“
Бяха пристигнали миналата седмица през деня, който сложи край на неспокойните им месеци в Ню Йорк. В Аркадия Бийч нямаше адвокати, наети от Морган Слоут, за да изскачат от коли и да размахват документи, които „трябва да бъдат подписани, трябва да бъдат попълнени, госпожо Сойер“. В Аркадия Бийч телефоните не цепеха въздуха от обяд до три през нощта (чичо Морган сякаш забравяше, че жителите на „Сентръл Парк Уест“ имаха часова разлика с Калифорния). Всъщност телефоните в Аркадия Бийч изобщо не звъняха.
Докато майка му внимателно шофираше с присвити очи по улиците на малкото курортно градче, Джек забеляза един-единствен човек — побъркан старец, който безцелно буташе празна количка от супермаркет по тротоара. Над тях безизразно сивееше това мрачно небе, неуютно небе. В пълен контраст с Ню Йорк тук се чуваше само непрестанният вой на вятъра, който фучеше по безлюдните улици, сторили се на Джек твърде широки без придаващото им живот движение. Магазините също пустееха с окачени по витрините табели с надпис: „Отворено само в почивните дни“ или дори по-безнадеждното: „Очакваме ви през юни!“. На улицата пред „Алхамбра“ имаше стотина празни места за паркиране, масите в съседната сладкарница „Аркадия“ също бяха празни.
И дрипави побъркани старци бутаха колички от супермаркет по безлюдни улици.
„В това закътано градче прекарах трите най-щастливи седмици в живота си“ — сподели Лили, докато задминаваха стареца (Джек го видя как се обърна, огледа ги страхливо и подозрително и промърмори нещо, което той не разбра), а после зави и влязоха в алеята на парка пред хотела.
Значи затова бяха нахвърляли всичко най-необходимо в куфари, чанти и полиетиленови торбички, бяха превъртели ключа на апартамента (напълно пренебрегнаха бясното звънене на телефона, което сякаш се промъкна през ключалката и ги съпроводи по коридора). Затова бяха напълнили багажника и задната седалка на взетата под наем кола с всичките си претъпкани чанти и кутии и часове наред пълзяха на север по Хенри Хъдсън Паркуей, а после прекараха още повече часове в друсане по шосе Е-95 — само защото Лили Кавано Сойер някога е била щастлива тук. През 1968, годината преди да се роди Джек, Лили била посочена като кандидатка за наградата „Оскар“ за ролята си в някакъв филм, наречен „Блясък“. „Блясък“ беше по-добър филм от повечето, в които бе участвувала Лили,тъй като в него тя имаше възможност да демонстрира много по-богат талант, отколкото позволяваха обичайните й роли на пропаднали момичета. Никой не очаквал Лили да спечели, а най-малко самата тя, но Лили продължавала да смята общоприетото клише, че е истинска чест да бъдеш посочен за кандидат, за чиста монета. Тя наистина се чувствувала почетена, дълбоко и искрено, и за да ознаменуват първото й значимо професионално признание, Фил Сойер мъдро я завел за три седмици в хотел „Алхамбра“ на срещуположната страна на континента. Там двамата наблюдавали раздаването на наградите, докато пиели шампанско в леглото. (Ако Джек беше по-зрял и ако му бе хрумнало да се замисли, би могъл да пресметне и да открие, че „Алхамбра“ е мястото, където е бил заченат.)
В семейството се разказваше историята, че когато прочели имената на актрисите, посочени като кандидатки за „Оскар“ за второстепенна роля, Лили изревала на Фил:
— Само имай късмет да спечеля и да не съм там! Незабавно ще се покатеря като маймуна върху гърдите ти и ще забия острите си токчета в тях!
Но когато спечелила Рут Гордън, Лили възкликнала:
— Тя наистина го заслужава! Страхотна е! — После смушкала съпруга си в гърдите и добавила: — Най-добре ми намери още една подобна роля, велик импресарио такъв!
Но повече роли като онази не се появиха. Последната героиня на Лили две години след смъртта на Фил беше някаква цинична бивша проститутка във филм със заглавие „Моторизирани маниаци“.
Докато измъкваше багажа, Джек беше сигурен, че с идването им тук Лили ознаменува точно онези дни. Един рекламен плик се бе разкъсал точно през надписа и в багажника се бяха разпилели в пълен безпорядък свити на топка чорапи, снимки, шахматни фигури и книжки с комикси. Джек успя да напъха повечето от тези неща в другите чанти. Лили бавно се изкачваше по стъпалата пред хотела, държеше се за парапета като старица.
— Ще намеря пиколото — каза тя, без да се обърне.
Джек пусна багажа, изправи се и отново погледна там нагоре, където бе сигурен, че е видял дъга. Нямаше дъга, а само неуютно, ветровито небе.
И тогава:
— Ела при мен — каза някой зад него с тих, но съвършено ясен глас.
— Какво? — попита той и се обърна. Пред него се простираха празният парк и безлюдната алея.
— Каза ли нещо? — Майка му се бе подпряла на топката на голямата дървена врата и изглеждаше скована, като че ли някакъв мускул на гърба й се бе изметнал.
— Не, нищо — отвърна той. Не бе имало никакъв глас, никаква дъга. Той забрави и двете и погледна към майка си, която се бореше с масивната врата. — Почакай, ей сега ще ти помогна — извика Джек и затича по стъпалата, непохватно повлякъл огромния куфар и натъпканата с пуловери чанта.
Преди да срещне Спийди Паркър, Джек бе прекарал дните си в хотела в някакво замаяно, унесено състояние. Имаше чувството, че целият му живот е като сън, изпълнен със сенки и необясними усещания. Даже ужасната новина за чичо Томи, която достигна до тях по телефона, не успя напълно да го измъкне от летаргията му, въпреки цялата си злокобност. Ако Джек беше мистик, щеше да си помисли, че е попаднал във властта на някакви непонятни сили, които манипулират живота на майка му, както и неговия собствен живот. Но дванадесетгодишният Джек Сойер бе същество, свикнало да върши нещо, и когато тихата монотонност на дните тук смени глъчката на Манхатън, той напълно се обърка.
Джек откри, че стои на плажа и нито си спомня как е дошъл, нито има представа защо. Знаеше, че скърби за чичо Томи, но му се струваше, че съзнанието му е потънало в сън и е оставило тялото му само да се грижи за себе си. Той не бе успял да се концентрира достатъчно дълго, за да проумее сюжетните линии в комичния сериал, който бяха гледали с Лили късно вечерта, а още по-малко да запомни взаимоотношенията на героите.
— Изморен си от непрекъснатото мотане наоколо — каза майка му, дръпна дълбоко от цигарата си и го погледна през виещия се дим. — Просто трябва да се отпуснеш и да почиваш известно време, Джеки. Градчето е чудесно. Хайде да му се наслаждаваме, докато можем.
Боб Нюхарт, твърде червеникав на екрана пред тях, вглъбено зяпаше някаква обувка в дясната си ръка.
— Точно това правя самата аз, Джеки — усмихна му се тя. — Почивам и се наслаждавам.
Джек погледна часовника си. Бяха минали цели два часа, откакто седнаха пред телевизора, но той не можеше да си спомни каквото и да било от програмата.
Тъкмо се надигна, за да си легне, и телефонът иззвъня. Добрият стар чичо Морган Слоут ги бе открил. Новините на чичо Морган никога не бяха особено приятни, но тази очевидно беше истинска бомба дори по неговите стандарти. Джек стоеше в средата на стаята и гледаше как лицето на майка му пребледнява, пребледнява и става смъртно бледо, а ръката й бавно се вдига и притиска шията, където през последните няколко месеца се бяха появили нови бръчки. Тя не промълви нито дума, само на края прошепна: „Благодаря, Морган“ и затвори. После се обърна към сина си. Изглеждаше по-стара и по-болна отвсякога.
— Е, Джеки, трябва да бъдеш смел.
Той не се чувствуваше смел.
Тогава тя го хвана за ръката и му каза:
— Днес следобед чичо Томи е бил прегазен, Джек.
Той зяпна — струваше му се, че не му достига въздух.
— Блъснала го една камионетка, докато пресичал булевард „Ла Сиенега“. Някакъв свидетел твърдял, че била черна и имала надпис „ПАЛАВНИК“ отстрани, но това е… това е всичко.
Лили заплака. След миг, почти изненадан, Джек също заплака.
Всичко това се беше случило преди три дни, но на Джек му се струваше, че са минали векове.
На петнадесети септември 1981 година Джек Сойер стоеше и гледаше към спокойната вода, застанал на тесния плаж пред хотела, който изглеждаше като замък от роман на сър Уолтър Скот. Искаше му се да заплаче, но не можеше да освободи сълзите си. Беше заобиколен от смърт, половината свят бе изтъкан от смърт, нямаше дъги. Камионетката с надпис „ПАЛАВНИК“ беше изтрила чичо Томи от лицето на земята. Чичо Томи — мъртъв в Лос Анжелос, твърде далеч от източното крайбрежие, където всъщност бе мястото му. Дори дете като Джек разбираше, че един човек, който усеща, че трябва да си сложи вратовръзка преди да излезе, за да хапне сандвич с говеждо в „Арби“, изобщо няма работа по западното крайбрежие.
Баща му беше мъртъв, чичо Томи беше мъртъв, може би майка му също умираше. Джек усещаше смъртта и тук, в Аркадия Бийч, където тя говореше по телефона с гласа на чичо Морган. Няма друго нещо така потискащо и пошло като меланхоличната атмосфера на курорт извън сезона, когато човек непрекъснато се препъва в призраците на отминалите лета. Тя сякаш е втъкана в същността на нещата, в мириса на океанския бриз. Джек се страхуваше… страхуваше се от дълго време. Престоят му тук, където навсякъде цареше спокойствие, само му помогна да осъзнае това, помогна му да осъзнае, че може би Смъртта е шофирала през цялото време от Ню Йорк насам по шосе Е-95, надничала е през цигарения дим, молела го е да намери малко джаз по радиото в колата.
Той си спомняше — смътно — баща му да казва, че е бил роден с глава на възрастен, но главата му сега не се чувствуваше възрастна. Точно сега главата му се чувствуваше твърде млада. „Страх ме е! — помисли си той. — Дяволски ме е страх! Май тук е краят на света, а?“
Чайки прорязваха сивото небе. И тишината беше сива като небето, сиво-пепелява като растящите сенки под очите на майка му.
Когато беше отишъл в лунапарка и бе срещнал Лестър Спийди Паркър, Джек съвсем не знаеше колко дни са минали в безцелно убиване на времето, но пасивното усещане, че е в нечия власт, някак си го напусна. Лестър Паркър беше негър с къдрава посивяла коса и дълбоки бръчки по бузите. Може и да бе постигнал много в живота си преди, като пътуващ певец на блус, но сега беше съвсем незабележителен. Това, което говореше, също не се отличаваше с кой знае каква забележителност. Въпреки това, когато Джек безцелно се вмъкна при електронните игри в лунапарка и срещна бледите очи на Спийди, той усети как цялата му обърканост го напуска и как отново става предишният Джек, сякаш някаква магична струя се бе вляла директно от възрастния мъж в него. Спийди му се усмихна и каза:
— Е, май се сдобих с компания. Едно пътниче току-що дойде при мен.
Джек наистина не се чувствуваше вече объркан. Само преди миг му се струваше, че е като оплетен в мокра вълна и захарен памук, а ето го свободен сега. Сякаш някаква сребърна нимба проблесна около главата на негъра, малък ореол от светлина, който изчезна веднага щом Джек премигна. Едва сега той забеляза, че Спийди се е подпрял на дръжката на широка, тежка метла.
— Добре ли си, синко? — Чистачът сложи ръка на кръста си и се изправи. — Накъде е тръгнал светът? Към лошо или към добро, а?
— О, към добро — отвърна Джек.
— В такъв случай бих рекъл, че идваш точно където трябва. Как те викат?
„Пътниче Джек — му бе казал Спийди в онзи пръв ден, — хей, пътнико Джек. — Той беше облегнал високото си, кокалесто тяло на една ротативка и обвил ръце около дръжката на метлата като за танц. — Човекът, дето го виждаш тук, е Лестър Спийди Паркър, синко, и той пътник някога, ха-ха, ами да, Спийди беше все на път, всички пътища знаеше той едно време, ама много отдавна. Имах си оркестър, пътниче Джек, свирехме го блуса. С китари. Направихме си и няколко плочи, да, ама няма да те засрамвам като те питам дали някога си ги чувал.“
Всяка сричка имаше своя собствена мелодия, всяка фраза — свой ритъм и стъпка. Спийди Паркър носеше метла вместо китара, но си оставаше музикант. Пет секунди разговор с него бяха достатъчни на Джек, за да разбере, че неговият обожаващ джаз баща би се разтопил от удоволствие в компанията на този човек.
Три или четири дни той се влачи след Спийди през по-голямата част от времето, наблюдаваше го как работи и помагаше, когато можеше. Спийди му разреши да закове няколко гвоздея, да изтърка с пясък едно-две колчета, които се нуждаеха от боядисване. Простите задачи, извършени под инструкциите на Спийди, бяха единственото му учение през тези дни, но те го караха да се чувствува по-добре. Сега Джек разглеждаше първите си дни в Аркадия Бийч като период на някаква монотонна окаяност, от която неговият нов приятел го бе избавил. А че Спийди Паркър е приятел, беше съвсем сигурно, толкова сигурно всъщност, че чак граничеше с мистерия. През тези няколко дни, откакто Джек се бе отърсил от своята замаяност (или откакто Спийди го бе отървал от нея като я разпръсна с един поглед на избледнелите си очи), Спийди Паркър му бе станал по-близък от всеки друг приятел, с изключение може би на Ричард Слоут, когото Джек познаваше едва ли не от люлката. И дори сега той усещаше топлото и земно присъствие на Спийди в долния край на улицата да противодействува на ужаса му, че е загубил чичо Томи, и на страха му, че майка му наистина умира. Отново го връхлетя предишното неприятно усещане, че е насочван, че е манипулиран, сякаш някаква дълга, невидима жица ги е придърпала с майка му към това запустяло градче на брега на океана.
Те го искаха тук, които и да бяха тези те.
Или това беше просто някаква лудост? В съзнанието му изплува прегърбеният старик, очевидно загубил ума си, който мърмори нещо сам на себе си, докато бута празна количка от супермаркет по тротоара.
Една чайка изкряка във въздуха и Джек си даде обещание да се опита да говори със Спийди Паркър за своите странни усещания. Даже ако Спийди помисли, че се е смахнал, даже ако му се присмее. Но Джек просто знаеше, че той няма да го направи. Те наистина бяха приятели, защото едно от нещата, в които Джек бе напълно сигурен, беше, че той би могъл да сподели почти всичко със стария пазач.
Но Джек още не бе готов за това. Нали всичко изглеждаше толкова смахнато, че дори той самият все още не го разбираше. Почти неохотно Джек обърна гръб на лунапарка и се запрепъва през пясъка към хотела.
Мина още един ден, а Джек продължаваше да е объркан. През нощта обаче го споходи един от най-ужасните кошмари на света. Той сънува как някакво страховито изчадие — дребен като джудже урод с очи не на място и разкапваща се, петносана кожа — идва за майка му. „Майка ти е почти мъртва, Джек, хайде, казвай алилуя!“ — грачеше чудовището и Джек знаеше, както човек винаги със сигурност знае в съня си, че то е радиоактивно и докосне ли го, той също ще умре. Събуди се плувнал в пот и едва не запищя. Равномерно долитащите удари на прибоя му помогнаха да осъзнае къде се намира, но минаха часове преди да успее да заспи отново.
Бе решил да разкаже на майка си за съня на сутринта, но Лили седеше кисела и неразговорчива, а около нея се виеше облак цигарен дим. Чак когато той тръгна да излиза от кафенето на хотела по някаква измислена работа, тя едва-едва му се усмихна.
— Помисли какво искаш да ядеш довечера!
— А?
— Ами да. Само да не е някаква бърза закуска. Не съм била целия път от Лос Анжелос до Ню Хампшир, за да се тровя с хот-дог.
— Тогава нека опитаме някое от онези рибарски ресторантчета в Хамптън Бийч — отвърна Джек.
— Хубаво. Отивай да играеш.
„Отивай да играеш! — помисли си Джек с напълно неприсъща му горчивина. — Как ли пък не! Страхотно! Отивай да играеш. С кого? Мамо, защо сме тук? Защо дойдохме тук? Колко си болна? Как стана така? Защо не искаш да говориш с мен за чичо Томи? Какво е намислил чичо Морган? Какво…“
Въпроси, въпроси. И никой от тях не струваше и пукната пара, защото нямаше кой да им отговори.
„Освен ако Спийди не…“
Но това беше нелепо. Как би могъл един стар негър, с когото тъкмо се беше запознал, да реши някой от проблемите му?
И все пак мисълта за Спийди Паркър продължаваше да трепка в главата му, докато Джек безцелно се шляеше по крайбрежната алея и отчайващо пустия плаж.
„Май тук е краят на света, а?“ — отново си помисли Джек. Чайки прорязваха сивото небе. Календарът твърдеше, че още е лято, но тук, в Аркадия Бийч, лятото свършваше в началото на септември. И тишината беше сива като небето.
Той погледна надолу към кецовете си и видя, че по тях беше полепнало нещо като катран. „Мръсотия от плажа — помисли си Джек. — Някакъв боклук.“ Нямаше представа къде го беше забърсал, но сконфузен се отдръпна от водата.
Чайките в небето кръжаха и пищяха. Една от тях изкряка пронизително и той чу безжизнено, почти метално изхрускване. Обърна се навреме, за да я види как с пърхащи крила тромаво каца на стърчащата скала. Сякаш за да се увери, че е сама, тя завъртя глава няколко пъти бързо, почти като робот. После заподскача надолу към мястото, където пуснатата от нея мида лежеше на равния, утъпкан пясък. Мидата бе отворила черупки като яйце и Джек видя суровото месо вътре, то още потръпваше… или може би така му се стори.
„Не искам да видя това!“
Но преди да успее да се обърне, извитата жълта човка на чайката задърпа месото, опъна го като ластик и той усети, че стомахът му се свива на хлъзгава топка. В главата му прозвуча плачът на тази опъната тъкан — нищо членоразделно, само безсловесен писък на виеща от болка плът.
Той отново се опита да отмести поглед от чайката, но не можа. Човката й се отвори и Джек зърна мръсното й розово гърло. Мидата пльокна назад в пукнатата си черупка и чайката за миг го погледна, черните й като смъртта очи потвърждаваха цялата ужасна истина: бащите умират, майките умират, чичовците умират даже когато са учили в Йейл и изглеждат солидни като банков трезор в скъпите си елегантни костюми с жилетка. Може би и децата умират… и накрая остава само безсловесният, безсмислен писък на жива плът.
„Хей! — каза Джек на глас, без да има представа, че изговаря мислите си. — Хей, я ме остави на мира!“
Чайката се наведе над улова си, но продължи да го наблюдава с черните си като мъниста очи. После отново започна да рови в месото. „Джек, искаш ли малко? Я виж как потръпва! За Бога, още не знае, че е мъртво, толкова е свежо!“
Твърдата жълта човка се заби отново в месото и затегли. Дррръъъппп…
Скъса се. Главата на чайката се отметна нагоре към сивото септемврийско небе и гърлото й се раздвижи. И сякаш отново го гледаше така, както те гледат очите на някои портрети, независимо къде си застанал. А очите… той познаваше тези очи.
Изведнъж закопня за майка си, за тъмносините й очи. Не можеше да си спомни да е я е жадувал толкова отчаяно още от времето, когато беше много, много мъничък. „Нани, нани — зазвуча песента й в главата му, а гласът й бе гласът на вятъра, сега тук, някъде другаде след миг. — Нани, нани, спинкай, Джеки, мое бебенце-вързопче, тръгна татко ти на лов.“ Цялата онази суетня. Майка му го люлее, пуши цигарите от пакета „Хърбърт Таритън“ една след друга, чете сценарии, наричаше ги „моите занимавки“. Той помнеше това „моите занимавки“. „Нани, нани, Джеки. Всичко е наред! Обичам те, Джеки. Шшшт… спинкай, спинкай. Нани-на.“ Чайката го гледаше.
С внезапен ужас, който изпълни гърлото му като гореща солена вода, той забеляза, че тя наистина го вижда. Тези черни очи (чии?) го виждаха. Той познаваше този поглед.
Сурова ивица месо продължаваше да виси от човката на чайката. Когато я погледна, тя го погълна. Човката й се отвори в зловещо ухилване, което не можеше да се сбърка.
Тогава той се обърна и затича — навел глава, затворил очи, за да спре горещите солени сълзи, а кецовете му затъваха в пясъка. И ако имаше начин някой да се издигне нагоре, да се издигне нагоре и нагоре, чак дотам, където кръжат чайките, той би видял само него, само него и неговите следи в този сив ден. Джек Сойер, дванадесетгодишен и сам, забравил за Спийди Паркър, тичаше към хотела, а гласът му, почти заглушен от сълзите и вятъра, крещеше отново и отново, и отново: „Не, не, не…“
Останал без дъх, Джек спря на височинката в края на плажа. Остра болка прорязваше лявата му страна от средата на ребрата до подмишницата му. Той седна на една от пейките, поставени от общината за възрастните хора, и махна косата от очите си.
„Стегни се. Ако сержант Фъри се предаде, кой ще води ревящите командоси?“
Той се усмихна и всъщност се почувствува малко по-добре. Тук отгоре, на петдесет стъпки от водата, нещата изглеждаха малко по-добре. Може би заради промяната в атмосферното налягане или нещо такова. Това, което се бе случило с чичо Томи, беше ужасно, но той предполагаше, че ще го превъзмогне, ще свикне да го приема. Поне така твърдеше майка му. Чичо Морган бе необикновено досаден точно напоследък, но пък той винаги си е бил досадник.
Колкото до майка му… е, това беше най-важното, нали така?
„Всъщност — мислеше си Джек, докато седеше на пейката и ровеше с палец в пясъка, — всъщност тя би могла да се оправи. Напълно е възможно да се оправи.“ В края на краищата, никой не беше заявил на висок глас, че това е рак, нали? Не. Ако имаше рак, тя не би го довела тук, нали? Вероятно сега щяха да са в Швейцария, където майка му щеше да прави минерални бани, да се тъпче с овчи зародиши или нещо такова.
Така че, може би…
Тих, скриптящ звук натрапчиво достигна до съзнанието му. Джек погледна надолу и се ококори. Пясъкът под левия му кец бе започнал да се движи. Фините бели зрънца се въртяха и описваха кръгче с диаметър колкото дължината на човешки пръст. Пясъкът в средата му изведнъж пропадна й там се образува трапчинка, дълбока около три пръста. Страните на тази трапчинка също се движеха, въртяха се, бързо описваха кръгове в посока, обратна на часовниковата стрелка.
„Не е истина — незабавно си рече той, но сърцето му отново затупка неспокойно. Дишането му също се ускори. — Не е истина, това е един от сънищата наяве. Това е всичко. Или може би някой рак, или нещо такова…“
Но не беше рак и не беше сън наяве. Това не бе онзи свят, за който той мечтаеше, когато му ставаше скучно или може би малко страшно. А че не е някой рак, бе дяволски сигурно.
Пясъкът се въртеше по-бързо. Звукът, сух и монотонен, го наведе на мисълта за статично електричество, за един опит, който миналата година бяха правили в училище с Лайденска стъкленица. Но този шептящ звук много повече приличаше на дълга безумна въздишка, на последния дъх на смъртник.
Още пясък се смъкна навътре и започна да се върти. Сега това вече не беше трапчинка, а истинска фуния в пясъка, нещо като обърнат смерч. Яркожълтата обвивка на някаква дъвка се показа, после се скри, показа се, скри се и отново се показа. Всеки път се показваше отново. Докато фунията се уголемяваше, Джек прочиташе все повече от надписа й: „JU“, после „JUI“, после „JUICY F“. Фунията се разширяваше и пясъкът отново отхвръкваше от обвивката, бързо и грубо, сякаш враждебна ръка с едно дръпване смъкваше покривката на оправено легло. „JUICY FRUIT“ — прочете той, преди обвивката да изхвърчи нагоре.
Пясъкът се преобръщаше по-бързо и по-бързо със съскаща ярост. „Хъхъхъъъъъъшшшшшш“ — свистеше той и Джек го наблюдаваше отначало смаян, а после ужасен. Пясъкът се отваряше като огромно тъмно око,окото на чайката, която пусна мидата върху скалата, а след това издърпа живата й плът като ластик.
„Хъхъхъъъъъъшшшшшш“ — присмиваше му се със своя зловещ, сух и подигравателен глас пясъкът. И това не беше измислен глас. Нямаше значение колко много му се искаше, гласът само да му се причува. Той бе истински.
„Изкуствените му зъби изхвърчаха, Джек, когато онзи «ПАЛАВНИК» го удари, о, разлетяха се и изтракаха чудесно! Йейл не Йейл, дойде ли камионетката с надпис «ПАЛАВНИК» и избие ли изкуствените ти зъби, Джеки, с теб е свършено. А майка ти…“
И той отново тичаше като сляп, без да поглежда назад, с развяна над челото кестенява коса и широко разтворени, ужасени очи.
Джек вървеше възможно най-бързо през мрачното фоайе на хотела. Атмосферата там забраняваше тичането. Беше тихо като в библиотека и сивата светлина, проникваща през високите тесни прозорци, омекотяваше и замъгляваше вече избелелите килими. Джек премина в тръс чак при рецепцията, но прегърбеният, с пепелив цвят на лицето администратор от дневната смяна избра тъкмо тази секунда, за да излезе от задната стаичка през извитата дървена арка. Администраторът не каза нищо, но ъгълчетата на вечно намръщената му уста увиснаха с още един сантиметър. Беше същото, както когато те хванат да тичаш в черква. Джек отри челото си с ръкав и се застави да измине оставащия до асансьора път с бавна стъпка. Натисна бутона, начумереният поглед на администратора го изгаряше между плешките. Джек го бе видял да се усмихва само веднъж тази седмица — когато позна майка му. Усмивката му бе приета с минималната стандартна учтивост.
„Предполагам, че човек трябва да е горе-долу толкова стар, за да си спомни Лили Кавано“ — бе казала тя на Джек веднага щом останаха сами в апартамента си. А имаше времена, и то не много отдавна, когато това, че е идентифицирана, че е разпозната заради един от петдесетте филма, в които бе играла през петдесетте и шестдесетте години (хората я наричаха „Кралица на второкласните филми“, а тя се определяше като „Любимка на зрителите от автокината“), от някой шофьор на такси, келнер или продавачка на блузи в „Сакс“ на булевард „Уилшир“, оправяше настроението й за часове. Сега дори това просто удоволствие бе пресъхнало за нея.
Джек потрепера пред непомръдващите врати на асансьора, отново чу невъзможния и познат глас да се извисява към него от въртящата се пясъчна фуния. За секунда той видя Томас Удбайн — солидният и уравновесен чичо Томи Удбайн, който бе смятан за един от настойниците му, за сигурна опора при трудности и обърквания — премазан и мъртъв на булевард „Ла Сиенега“, зъбите му, разпилени като пуканки в канавката на двадесет стъпки от него. Джек отново ръгна бутона.
„Побързай!“
После видя нещо по-лошо: двама мъже с безстрастни лица теглеха майка му към една чакаща кола. Изведнъж му се припишка. Подпря се с длан на бутона и прегърбеният чиновник зад рецепцията издаде слизест звук на неодобрение. Джек натисна с крайчето на другата си ръка онова магично място точно под стомаха и то намали налягането на мехура му. Вече можеше да чуе бавното бръмчене на слизащия асансьор. Затвори очи и стисна крака. Майка му изглеждаше несигурна, загубена и объркана, и мъжете я натикаха в колата толкова лесно, сякаш имаха работа с изтощено куче коли. Но това не ставаше в действителност, той знаеше, че е само спомен, част от който сигурно е бил един от сънищата наяве, и той се бе случил не на майка му, а на него самия.
Когато махагоновите врати на асансьора се плъзнаха встрани и откриха сумрачния интериор, а от олющеното огледало с кафяви петна надникна собственото му лице, тази сцена от неговата седма годинка още веднъж го връхлетя и той видя очите на единия от мъжете да стават жълти, усети как ръката на другия се превръща в нещо като лапа, твърда и нечовешка… Джек скочи в асансьора като боднат с вилица.
Не беше възможно. Сънищата наяве не бяха възможни, той не беше видял очите на мъжа да се превръщат от сини в жълти, и майка му беше фина и елегантна, нямаше от какво да се страхува, никой не умираше, а опасност беше това, което чайката означава за мидата. Той затвори очи и асансьорът се заизкачва с мъка.
Онова нещо в пясъка му се бе присмивало.
Джек се измъкна през пролуката веднага щом вратите започнаха да се разделят. Изтопурка покрай затворените муцуни на другите асансьори, зави надясно по облицования с ламперия коридор и затича покрай свещниците и картините към техния апартамент. Тук тичането изглеждаше по-малко светотатствено. Бяха наели 407 и 408 — две спални, малък кухненски бокс и всекидневна с изглед към дългия, равен плаж и безбрежния океан. Майка му бе свила цветя отнякъде, беше ги подредила във вази и строила около тях малката си колекция от снимки в рамки. Джек на пет, Джек на единадесет, Джек като пеленаче в ръцете на баща си. Баща му, Филип Сойер, на волана на старото Де Сото, което той и Морган Слоут бяха карали към Калифорния в невъобразимите дни, когато са били толкова бедни, че често им се е налагало да спят в колата.
Джек отвори вратата на номер 408, влетя във всекидневната и извика:
— Мамо? Мамо?
Цветята го посрещнаха, снимките се усмихваха, отговор нямаше. „Мамо!“ Вратата зад него се затвори с трясък. Джек усети, че стомахът му се свива. Втурна се през всекидневната към голямата спалня вдясно. „Мамо!“ Още една ваза ярки цветя с дълги дръжки. Празното легло изглеждаше колосано и изгладено, толкова твърдо, че изпусната върху него монета би отскочила. На нощното шкафче до него бяха подредени множество кафяви шишенца с витамини и други хапчета. Джек излезе с гърба напред. Видя как през прозореца една след друга го връхлитат черни вълни.
Двама мъже се показват от невзрачна кола, те също са невзрачни, мъчат се да я достигнат…
— Мамо! — извика той.
— Чувам те, Джек — обади се гласът на майка му зад вратата на банята. — Какво има, за Бога?…
— Ох — възкликна той и усети, че мускулите му се отпускат. — Ох, извинявай. Просто не знаех къде си.
— Къпя се — каза тя. — Приготвям се за вечеря. Мисля, че това все още е разрешено, нали?
Джек осъзна, че вече не му се пишка. Тръшна се в едно от твърдите кресла и облекчено затвори очи. Тя все още беше добре…
„Все още е добре засега“ — прошепна зловещ глас и Джек отново си представи как пясъчната фуния се отваря и се върти.
На десетина километра нагоре по крайбрежното шосе, тъкмо преди да се влезе в Хамптън, те намериха ресторант, наречен „Замъкът на омара“. Джек бе дал твърде бегъл отчет за деня си. Той бе започнал да се отърсва от ужаса, изпитан на плажа, остави го да избледнява в паметта му. Келнер в червено сако, украсено с щампован на гърба му жълт омар, ги заведе до една маса край високите прозорци.
— Госпожата ще иска ли аперитив?
Лицето на келнера имаше студения като камък израз, характерен за персонала на курортите извън сезона. Докато го гледаше, Джек прочете във воднистите му сини очи раздразнение от неговото скъпо спортно сако и небрежно елегантната вечерна рокля на майка му и усети, че го пробожда един по-познат ужас: стана му мъчно за вкъщи. „Мамо, ако наистина не си болна, какво по дяволите правим тук? Този курорт е празен! Ужасяващ е! Господи!“
— Донесете ми едно обикновено мартини — каза тя.
— Госпожо? — вдигна вежди келнерът.
— В една чаша слагате лед — започна тя. — Върху леда пускате маслина. Върху маслината джин „Танкъри“. После… запомнихте ли дотук?
„Мамо, за Бога, не виждаш ли очите му? Мислиш се за очарователна, а той смята, че му се подиграваш! Не виждаш ли очите му?“
Не. Не виждаше. И тази липса на съпричастност, след като тя винаги бе имала остър усет за това как се чувствуват другите хора, беше още един камък, запратен в сърцето му. Тя се затваряше в себе си… за всичко.
— Да, госпожо.
— После — продължи тя — вземате бутилка какъвто и да е вермут и я навеждате над чашата. След това отново оставяте бутилката на полицата и ми донасяте чашата. Става ли?
— Да, госпожо. — Студените воднисти очи бяха втренчени в майка му, в тях изобщо нямаше симпатия.
„Ние сме сами тук — помисли си Джек и за пръв път осъзна това. — Господи, колко сме сами!“
— А за младия господин?
— Една кола — отчаян каза Джек.
Келнерът ги остави. Лили порови в чантата си и извади пакет „Хърбърт Таритоновки“ (бе ги нарекла така още по времето, когато Джек беше бебе, след това продължи да казва: „Я ми подай Таритоновките ей там от полицата, Джеки“, така мислеше за тях и сега). Запали една и остро изпусна дима на три пъти.
Това беше още един камък в сърцето му. Преди две години майка му изцяло отказа цигарите. Джек бе очаквал, че тя ще пропуши отново, със странния фатализъм, който е дръзката половина на детската доверчивост и невинност. Майка му винаги беше пушила, скоро щеше отново да пропуши. Но тя не го направи… не и до преди три месеца в Ню Йорк. „Карлтън“. Обикаляше из всекидневната им в апартамента в „Сентръл Парк Уест“ и пушеше като комин или седеше пред шкафа с грамофонни плочи и преобръщаше своята стара колекция с рок или плочите с джаз на покойния си съпруг.
— Отново ли пушиш, мамо? — бе я попитал той тогава.
— Да, пуша. Зелеви листа — отвърна тя.
— Не ми се щеше да го правиш.
— Защо не си пуснеш телевизора? — каза тя с необичайна острота и се обърна към него, стиснала устни. — Може би ще успееш да намериш преподобния Айк или Джими Суагарт и да се присъединиш към проповедите им с молитвите си в ъгъла.
— Извинявай — бе промърморил той.
Е, тогава бяха само „Карлтън“. Зелеви листа. Но сега вече се бе появил синьо-белият старомоден пакет „Хърбърт Таритън“, горната част на цигарите му изглеждаше като филтър, но не беше. Джек смътно си спомняше как баща му казва на някого, че самият той пушел „Уинстън“, а жена му — „Черни дробове“.
— Нещо странно ли виждаш, Джек? — попита го тя сега, втренчила трескавите си очи в него, докато държеше цигарата по стария, леко ексцентричен начин между средния и безименния пръст на дясната си ръка. Предизвикваше го да каже нещо. Предизвикваше го да каже: „Мамо, забелязвам, че отново пушиш Хърбърт Таритоновките. Означава ли това, че смяташ, че няма какво повече да губиш?“
— Не — отвърна той. Отново усети, че му е мъчно за дома, и му се приплака. — С изключение на това място. Малко е странно.
Тя се огледа наоколо и се ухили. Двама келнери, единият дебел, другият слаб, и двамата в червени сака със златни омари на гърба, стояха до летящите врати към кухнята и тихичко си говореха. Кадифено въже препречваше входа към голям неосветен салон, където столовете тъмнееха обърнати върху масите. В срещуположния край на помещението през огромната остъклена стена се виждаше готическият плажен пейзаж, който накара Джек да си спомни за „Любимката на смъртта“, един филм, в който бе участвувала майка му. Тя бе изпълнила ролята на богата млада жена, която се омъжва за мургав и красив непознат пряко волята на родителите си. Мургавият и красив непознат я завежда в голяма къща край океана и се опитва да я подлуди. „Любимката на смъртта“ беше филм, повече или по-малко типичен за кариерата на Лили Кавано — тя бе играла главните роли в доста черно-бели филми, в които красиви, но забравими актьори се разкарват във фордове с гюруци с шапки на главите.
Надписът на табелата, окачена на кадифеното въже пред входа на тъмнеещата дупка, бе нелепо сдържан: „Салонът е затворен“.
— Малко е мрачно, нали? — отбеляза майка му.
— Прилича на „Зоната на здрача“ — отвърна той и тя се разсмя. Смехът й бе остър и болнав, но някак си прекрасен.
— Да, Джеки, Джеки, Джеки — каза тя и се наведе, за да разроши усмихната твърде дългата му коса.
Той отблъсна ръката й и също се усмихна. (Ох, пръстите й са само кожа и кости, нали? „Тя е почти мъртва, Джек…“)
— Не дразни лъва! — поклати глава той.
— Хич не ме е страх!
— Доста си смела за възрастта си.
— Възраст, а! Само се опитай да ми измъкнеш пари за кино тази седмица!
— Ааа!
Те се усмихваха един на друг, но Джек не можеше да си спомни някога да му се е плакало толкова много или да я е обичал толкова силно. От майка му сега лъхаше някаква отчаяна смелост… и връщането към „Черните дробове“ беше част от нея.
Донесоха им напитките. Тя леко чукна чашата си в неговата.
— За нас!
Отпиха. Келнерът донесе менюто.
— Прекалих ли преди малко с него, Джеки?
— Може би съвсем мъничко — отвърна той. Тя се замисли за миг, после сви рамене.
— Какво ще си поръчаш?
— Сигурно писия.
— Нека бъдат две.
И той поръча за тях двамата, чувствуваше се недодялан и объркан, но знаеше, че изпълнява нейното желание и когато келнерът се отдалечи, прочете в очите й, че не се бе справил зле. И заслугата за това беше резултат от усилията на чичо Томи. След едно посещение в „Харди“ чичо Томи му бе казал: „Мисля, че не си безнадежден случай, Джек, стига да успеем да излекуваме отвратителната ти склонност към аламинутите.“
Храната дойде. Той излапа писията си, която беше топла, подправена с лимон и вкусна. Лили само си поигра с нейната, изяде няколко зелени бобчета и после разбърка нещата в чинията си.
— Тук училището започна преди две седмици — съобщи Джек по средата на вечерята.
Когато беше видял големите жълти автобуси с надпис "Общински училища „Аркадия“, той се бе почувствувал виновен. И колкото и абсурдна да беше мисълта му при създадените обстоятелства, тя бе вярна. Той кръшкаше от училище.
Тя го погледна въпросително. Беше си поръчала и изпила втора чаша. Сега келнерът й донесе трета.
— Ей така го казах — сви рамене Джек.
— Искаш ли да ходиш?
— Хм! Май не! Не тук!
— Добре — отвърна тя, — понеже проклетият картон с ваксините ти не е в мен. Няма да ти разрешат да се запишеш без документи за родословното ти дърво, приятелче.
— Не ме наричай приятелче — каза Джек, но Лили дори не се усмихна на тази стара шега.
„Момче, ти защо не си на училище?“
Джек премигна, сякаш наистина бе чул въпроса, прозвучал в главата му.
— Какво има? — попита тя.
— Нищо. Ами… в лунапарка има един човек. Портиер, пазач и всичко останало. Един стар негър. Той ме попита защо не ходя на училище.
Тя се наведе напред, без да се усмихва, мрачна и почти уплашена.
— Ти какво му каза?
Джек сви рамене.
— Казах,че ще бъда нещо като частен ученик. Спомняш ли си как по едно време Ричард наистина беше. Лекарите казаха на чичо Морган,че Ричард не трябва да ходи на училище шест седмици, но че можел да се разхожда навън и да прави всичко останало. — Джек се усмихна леко. — Мисля, че беше късметлия.
Лили малко си поотдъхна.
— Не ми харесва да говориш с непознати, Джек.
— Мамо, той е само…
— Не ме е грижа кой е той. Не искам да говориш с непознати.
Джек си спомни негъра, сивата му като стоманена тел коса, тъмното му набраздено лице, странните му светли очи. Той размахваше метлата в голямата зала с игри на кея. Игрите бяха единствената част от лунапарк „Аркадия“, отворена през цялата година, но и тя беше безлюдна тогава, ако се изключат Джек, негърът и двамата старци в дъното. Старците играеха скийбол в апатично мълчание.
Но сега, докато седеше с майка си в този леко страховит ресторант, не негърът беше този, който му зададе въпроса, а той самият.
„Защо не съм на училище?“
„Нека бъде просто както тя казва, синко. Нямаш картон с ваксините си, нямаш документи. Да не мислиш, че тя е дошла тук с акта ти за раждане. Така ли си мислиш, а? Тя бяга, синко, и ти бягаш с нея. Ти…“
— Имаш ли писмо от Ричард? — прекъсна мислите му тя и когато изрече въпроса си, изведнъж му хрумна… не, тази дума беше твърде нежна, направо го връхлетя! Ръцете му потрепераха, чашата му падна от масата и се пръсна на пода.
„Тя е почти мъртва, Джек.“
Гласът от въртящата се пясъчна фуния, гласът, звучал в главата му.
Гласът на чичо Морган! Не може би, не почти, не наподобяващ неговия. Той бе чул истински глас. Гласът на бащата на Ричард!
Докато се прибираха с колата, тя го попита:
— Какво ти стана там, Джек?
— Нищо. Сърцето ми направи онзи малък смешен номер на Джийн Крупа5.
— Я не ме будалкай, Джеки!
Светлинките на предното табло хвърляха отблясъци върху лицето й и то изглеждаше бледо и изпито. Между средния и безименния пръст на дясната й ръка тлееше цигара. Тя караше много бавно, точно под четиридесет, както правеше винаги, когато е пила доста. Седалката й беше дръпната максимално напред, полата й бе събрана нагоре и коленете й се полюляваха като щъркели от двете страни на кормилния прът, а брадичката й сякаш висеше над волана. За миг му заприлича на вещица и той бързо отмести поглед встрани.
— Не се и опитвам — промърмори той.
— Какво?
— Не те будалкам — каза той. — Приличаше на някакъв спазъм, това е всичко. Извинявай.
— Няма нищо. Помислих си, че е нещо, свързано с Ричард Слоут.
— Не.
„Баща му говори с мен от една дупка в пясъка долу на плажа, това е всичко. Чух гласа му в главата си, също като в някой филм, в който човек чува гласове отвъд. Той ми каза, че си почти мъртва.“
— Той липсва ли ти, Джек?
— Кой, Ричард ли?
— Не, Спиро Егню6! Разбира се, че Ричард.
— Понякога.
Сега Ричард Слоут беше в Илинойс и ходеше на училище. Едно от тези частни училища, в които църковната служба е задължителна и никой няма младежки пъпки.
— Пак ще се видите. — Тя разроши косата му.
— Мамо, ти добре ли си? — Думите му излетяха като залп. Несъзнателно заби пръсти в бедрата си.
— Да — каза тя и си запали нова цигара (беше намалила на двадесет, за да го направи, някакъв стар пикап профуча край тях с надут клаксон). — Никога не съм била по-добре.
— С колко отслабна?
— Джеки, човек никога не може да стане прекалено слаб или прекалено богат. — Тя замълча, после му се усмихна. Усмивката й беше толкова изморена и наранена, че му разкри цялата истина, която искаше да знае.
— Мамо…
— Хайде стига — прекъсна го тя. — Всичко е наред. Честна дума. Виж дали можеш да намериш малко джаз на УКВ.
— Но…
— Намери малко джаз, Джеки, и замълчи.
Той намери джаз по една бостънска станция, някакъв алтсаксофон импровизираше „Ти си всичко на света“. Шумът на океана долиташе като стабилен, безсмислен контрапункт. По-късно Джек успя да различи стърчащия към небето огромен скелет на влакчето. После — извитите крила на хотел „Алхамбра“. И ако това беше дом, то те си бяха у дома.
На следващия ден слънцето се бе върнало — високо, ярко слънце, наслоено като боя над равния плаж и скосената, покрита с червени керемиди ивица покрив, която Джек виждаше от прозореца на спалнята си. Ниска, дълга вълна далече във водата сякаш се втвърди под светлината и изпрати ярък сноп лъчи право срещу очите му. Слънчевата светлина тук му се струваше различна от онази в Калифорния. Изглеждаше някак си по-слаба, по-студена, по-малко живителна. Вълната навън в тъмния океан се стопи, после отново се надигна и ярка, заслепяваща златна ивица пробяга през нея. Джек се отвърна от прозореца. Вече се бе изкъпал и облякъл и биологическият му часовник му казваше, че е време да тръгва към спирката на училищния автобус. Седем и петнадесет. Но той, разбира се, нямаше да ходи на училище днес, вече нищо не беше нормално и той и майка му просто щяха да се носят като призраци нови дванадесет часа през днешния ден. Нямаше режим,нямаше задължения, нямаше домашни… изобщо нямаше ред, с изключение на този, определян от часовете за хранене.
А днес работен ден ли беше? Джек спря на крачка от леглото си и усети как го обзема лека паника при мисълта, че светът му е загубил очертанията си… не, днес май не беше събота. Джек пресметна дните назад, за да стигне до деня, за който имаше спомен — предишната неделя. Според броенето напред излезе, че днес е четвъртък. В четвъртъците той беше имал часове по компютър с господин Балго, а преди тях физическо. Поне такава бе седмичната му програма, когато животът му продължаваше да върви по релсите си, време, което сега му се струваше безвъзвратно отминало, въпреки че беше свършило само преди месеци.
Джек премина от спалнята си във всекидневната. Дръпна пердетата, ослепително ярката светлина нахлу в стаята и обезцвети мебелите. Той натисна копчето на телевизора и се друсна върху твърдия диван. Майка му нямаше да се надигне поне още петнадесет минути, а може би и повече, като се има предвид, че беше изпила три питиета с вечерята снощи.
Джек погледна към вратата на спалнята й.
Двадесет минути по-късно леко почука на вратата.
— Мамо!
Отговори му неясно промърморване. Джек бутна вратата, която се отвори с изскърцване, и надникна. Тя надигна глава от възглавницата и го погледна с полуотворени очи.
— Джеки. Добро утро. Колко е часът?
— Почти осем.
— Вече! Умираш ли от глад? — Тя седна в леглото и притисна с длани очите си.
— В известен смисъл. Повдига ми се от седенето тук. Просто се чудех дали ще ставаш скоро.
— Не, ако не се налага. Имаш ли нещо против? Слез долу в ресторанта и си избери нещо за закуска. А ако после се помотаеш и по плажа, няма да е лошо, нали? Ще имаш доста по-добра майка днес, ако й отпуснеш още някой час в леглото.
— Добре — отвърна той. — Ще се видим по-късно.
Главата й вече отново лежеше върху възглавницата.
Джек изключи телевизора, увери се, че ключът е в джоба на джинсите му и се запъти навън.
Асансьорът миришеше на камфор и амоняк, някоя от камериерките беше разсипала бутилка от количката си. Вратите се отвориха, администраторът се смръщи насреща му и демонстративно се обърна встрани. „Това, че си някакъв си пикльо на филмова звезда, съвсем не ти дава специални привилегии тук, момчето ми… и защо ли не си на училище?“ Джек свърна към облицования с ламперия вход на ресторанта „Агнешко печено“ и в сумрака на обширното помещение видя редици празни маси. Бяха заредени само пет-шест. Една келнерка с бяла блуза и червена плисирана пола го погледна и бързо отмести поглед встрани. Семейство спаружени старци седяха един срещу друг на маса в дъното на помещението. Други закусващи нямаше. Докато Джек се оглеждаше, старикът се надвеси над масата и ловко наряза пърженото яйце на жена си.
— Сам ли сте? — Управителката на ресторанта беше изникнала до него и вече посягаше да вземе лист с менюто от купчината до книгата за резервации.
— Промених решението си, извинете — каза Джек и се измъкна.
„Салонът на голямата вълна“, кафенето на хотел „Алхамбра“, се простираше покрай цялото фоайе и надолу покрай дългия пуст коридор с отблъскващи празни витрини по стената. Гладът на Джек се изпари при мисълта, че ще седи сам на бара и ще наблюдава как отегченият готвач пляска ивици бекон върху почернелия грил. Май щеше да почака да стане майка му. Или още по-добре ще е да излезе и да види дали не може да си купи понички и кутийка мляко в някой от магазините по улицата към градчето.
Той блъсна тежката входна врата на хотела и излезе навън под лъчите на слънцето. За миг очите го заболяха от яркия им блясък, светът бе окъпан от заслепяваща светлина. Джек примижа и съжали, че е забравил да си вземе очилата. Прекоси покритата с червени тухли площадка, слезе по четирите извити стъпала и тръгна по главната алея на парка пред хотела.
Какво ще стане, ако тя умре?
Какво ще стане с него, къде ще отиде той, кой ще се грижи за него, ако най-лошото нещо на света наистина се случи и тя умре, просто умре горе в хотелската стая?
Той тръсна глава, опита се да отпрати ужасната мисъл, преди спотаената паника да изскочи от добре подредения парк на хотел „Алхамбра“ и да го връхлети. Той нямаше да плаче, нямаше да разреши това да му се случи и нямаше да си позволява да мисли за Таритоновките и за това, с колко килограма бе отслабнала тя, нито за чувството, което имаше понякога, — че тя е напълно безпомощна и се лута без посока. Сега Джек вървеше много бързо, мушнал ръце в джобовете си. Прескочи от виещата се през парка пътека на алеята за коли, водеща от хотела към крайбрежната улица. „Тя бяга, синко, и ти бягаш с нея.“ Бяга, но от кого? И накъде? Насам ли бяга, към този запустял курорт?
Той стигна до широката улица, която се простираше нагоре покрай плажа и водеше към градчето, и сега цялата пустош на пейзажа пред него беше водовъртеж, можеше да го погълне и да го изплюе в някакво черно място, където никога не са съществували мир и безопасност. Носещата се над пустото шосе чайка описа широк кръг, после се изви и се гмурна обратно към плажа. Джек я проследи с поглед как се смалява във въздуха, чак докато се превърна в бяло петно над хаотично щръкналите към небето релси на влакчето.
Лестър Спийди Паркър, негър със сива къдрава коса и дълбоки бръчки, прорязващи бузите му, се намираше там долу, някъде в лунапарка, и тъкмо него трябваше да види Джек сега. И това му бе толкова ясно, колкото и внезапното му прозрение за бащата на Ричард.
Някаква чайка пронизително изпищя, една вълна запрати ярка златна светлина към него и Джек видя чичо Морган и новия си приятел Спийди като две фигури, почти алегорично противопоставени, сякаш бяха статуите на ДЕНЯ и НОЩТА, закрепени върху колони, на ЛУНАТА и СЛЪНЦЕТО, на тъмнината и светлината. Това, което Джек бе разбрал веднага, щом откри, че баща му би харесал Спийди Паркър, беше, че бившият певец на блус не би навредил никому. Чичо Морган… е, той беше съвсем различно нещо. Чичо Морган живееше, за да върти бизнес, за да прави сделки и да действува. Той беше толкова амбициозен, че оспорваше всеки леко съмнителен резултат при някоя игра тенис, толкова амбициозен всъщност, че си служеше с хитрост дори при игра на карти със залог едно пени, когато от време на време синът му успееше да го придума да се присъедини. Поне Джек мислеше, че чичо Морган бе хитрувал в няколко от техните игри… и че не беше човек, който смята, че победата изисква почтеност.
НОЩ и ДЕН, ЛУНА и СЛЪНЦЕ, ТЪМНИНА и СВЕТЛИНА. И негърът беше по-добрата от двете противоположности. И когато мисълта на Джек го отведе толкова далече, цялата онази паника, която бе надвил в малкия парк на хотела, отново се опита да го връхлети. Той си плю на петите и затича.
Когато момчето видя Спийди да увива с изолирбанд някакъв дебел шнур — коленичил отвън до сивата олющена стена с наведена и почти опряна в кея посивяла глава и прозиращо през излинялото, зелено дъно на работните му панталони мършаво тяло, то осъзна, че няма никаква представа за това какво е смятало да каже на пазача и дали изобщо е възнамерявало да му каже нещо. Спийди превъртя още веднъж черната ролка около шнура, поклати глава, извади от увисналия джоб на ризата си очукана чекийка и с хирургическа сръчност отряза лентата от ролката. Джек щеше да избяга и оттук, ако можеше, но той хем пречеше на работата на човека, хем смяташе, че е лудост да мисли, че Спийди наистина би могъл да му помогне по някакъв начин. Що за помощ можеше да получи той от един стар пазач в празен лунапарк?
Тогава Спийди изви глава, откри присъствието на момчето и лицето му изрази топло, приветствено чувство, не толкова чрез усмивка, колкото чрез задълбочаване на всичките си груби бръчки, и Джек разбра, че поне не е натрапник.
— Пътнико Джек — каза Спийди, — бях започнал да се страхувам, че си решил да стоиш далеч от мен. И то тъкмо, когато трябва да станем приятели. Хубаво е, че те виждам отново, синко.
— Да, наистина е хубаво — въздъхна Джек.
Спийди пусна чекийката обратно в джоба на ризата си и толкова лесно, толкова атлетично изправи високото си, кокалесто тяло, сякаш то беше безтегловно.
— Цялото туй място минава покрай ушите ми — каза той. — Просто ги насочвам сегиз-тогиз насам-натам, то туй е достатъчно за да се догадя дали всичко си върви повече или по-малко както трябва. — Той спря насред мисълта си и се вгледа в лицето на Джек. — Светът не ще да е много хубав точно сега, чини ми се. Пътникът Джек май го е загазил с големи тревоги, а? Тъй ли стана, синко?
— Да, в известен смисъл — започна Джек, който още нямаше представа как да изрази нещата, които го безпокояха. Те не можеха да бъдат напъхани в обикновени изречения, защото обикновените изречения караха всичко да изглежда рационално. Едно… две… три: светът на Джек вече не се движеше по тези прави коловози. Всичко, което не можеше да изрече, тежеше в гърдите му.
Той отчаяно погледна високия слаб човек пред себе си. Ръцете на Спийди бяха напъхани дълбоко в джобовете, гъстите му сиви вежди бяха сключени от двете страни на дълбоката вертикална бръчка. Очите на Спийди, толкова светли, като че ли изобщо нямаха цвят, отскочиха от подкожушената боя на кея и срещнаха неговите собствени, и изведнъж Джек отново се почувствува по-добре. Не разбра защо, но, изглежда, Спийди можеше директно да му предава емоции,сякаш двамата не бяха се запознали само преди седмица,а преди години,и бяха споделили много повече от няколкото думи в безлюдната зала с игрите.
— Хайде стига толкоз работа засега — каза Спийди като погледна към „Алхамбра“. — Като върша повече, само ги разглезвам. Май хич не си ми виждал кабинета, нали?
Джек поклати глава.
— Време е за едно освежително, момче. Сега му е времето, ще знайш.
Той се запъти надолу по кея с широката си походка, а Джек затупурка след него. Смъкнаха се надолу по стъпалата и тръгнаха през рехавата трева по сбитата кафява почва към сградите в срещуположния край на парка, и тогава Джек се смая, защото Спийди запя:
— Пътнико Джек, хей, пътниче Джек, дълъг път те чака, дваж по-дълъг ще е той, тръгнеш ли назад.
„Това не е точно пеене — помисли си Джек, — а някаква странна смесица между пеене и говорене.“ И ако не бяха думите, той щеше с наслада да слуша дрезгавия, уверен глас на Спийди.
— Дълъг, дълъг път го чака този момък млад, дваж по-дълъг дълъг ще е той, тръгне ли назад.
Спийди му хвърли почти светкавичен поглед през рамо.
— Защо ме наричаш така? — попита го Джек. — Защо ме кръсти Джек Пътника? Понеже съм от Калифорния ли?
Бяха стигнали до избелялата синя будка за билети на входа на ограденото място, в което беше влакчето, и Спийди пак мушна ръцете си в джобовете на торбестите зелени панталони, завъртя се на пети и облегна рамо на синята стена. Джек си помисли, че бързината и лекотата на движенията му са почти театрални — сякаш Спийди бе знаел точно кога ще му зададе този въпрос.
— От Калифорния бил той, и тука бил дошъл, но дълъг, дълъг, дълъг път пак ще го върне там… — пееше Спийди и на Джек му се стори, че чувството, изписано по грубоватото му лице, е бликнало неволно.
— Не знаеш ти, не мислиш ти, мой бедни пътник Джек, че дълъг, дълъг, дълъг път там ще те върне пак.
— Какво! — възкликна Джек. — Да се върна ли? Мисля, че майка ми дори продаде къщата или я даде под наем, или нещо такова. По дяволите, Спийди, не разбирам какво се опитваш да направиш.
Той изпита облекчение, когато Спийди не му отговори със своето монотонно, ритмично пеене-нареждане, а с нормален глас каза:
— Обзалагам се, че не си спомняш да си ме срещал преди, Джек. Не си спомняш, нали?
— Да съм те срещал преди ли? И къде да е било това?
— Ами сигурно в Калифорния. Мисля, че ние сме се срещали там. Не така, че да си спомняш, пътниче Джек. Беше много набързо, за минутка-две. Ще да е било… я да видя… ще да е било преди четири-пет години. Деветстотин и седемдесет и шеста.
Джек го погледна напълно смаян. Деветстотин седемдесет и шеста ли? Тогава той е бил седемгодишен.
— Я да видим ще го открием ли малкия ми кабинет — каза Спийди и отлепи рамо от будката със същата безтегловна грациозност.
Джек го последва и се запромушва между високите подпорни колони на влакчето — черните им сенки покриваха прашната пустош, осеяна с бирени кутийки и обвивки от бонбони, и наподобяваха плетениците на онази детска игра, при която участниците със затворени очи се опитват да свържат означени върху листа точки. Релсите на влакчето висяха над тях като недовършен небостъргач. Джек забеляза, че Спийди, изправил глава, се движи с лекотата на баскетболист, а отпуснатите му ръце свободно се полюляват край него. Наклонът на тялото му, стойката му в мрачния лабиринт под подпорите изглеждаха младежки, сякаш Спийди беше някъде около двадесетте.
После пазачът излезе отново под ярката слънчева светлина и допълнителните петдесет години посивиха косата му и набръчкаха врата му. Джек се спря до последния ред колони; усещаше, че илюзорната младост на Спийди Паркър е ключът към сънищата му наяве, че те са някак си много близо и витаят около него.
„Хиляда деветстотин седемдесет и шеста, така ли? В Калифорния?“ Джек се влачеше след Спийди, който се бе насочил към мъничка, боядисана в червено дървена барака, опряла задната си стена в оградата на лунапарка. Беше сигурен, че никога не е срещал Спийди в Калифорния… но почти видимото присъствие на неговите фантазии извика в паметта му друг странен спомен от онези дни, той усети и видя един късен следобед от времето, когато шестгодишният Джеки се забавляваше с една черна количка-такси зад канапето в кантората на баща си… а баща му и чичо Морган неочаквано, като по чудо говореха за сънищата наяве.
„Те имат магия, както ние имаме лекарства, нали така? Една земеделска монархия, която използува магия, вместо наука. Но как да разберем до каква шибана проклетия ще се стигне, ако им дадем електричество? Ако пъхнем модерни оръжия в ръцете на юнаците отвъд? Имаш ли някаква представа?“
„Чакай, Морган, хрумнаха ми доста идеи, за които очевидно и хабер си нямаш…“
Джек почти чуваше гласа на баща си и странното и обезпокоително царство на сънищата наяве сякаш се раздвижи в мрачната пустош под влакчето. Той отново затупурка след Спийди, който беше отворил вратата на малката червена барака, подпираше се на нея и се усмихваше, без да се усмихва.
— Някаква мисъл мира не ти дава, пътниче Джек. Забръмкало е нещо като пчела в главата ти и бръмка ли, бръмка. Я влез в моята кантора и ми разкажи.
Ако усмивката на Спийди беше по-широка, по-очебийна, Джек може би щеше да се обърне и да избяга: страхът от подигравки все още му се струваше унизително близо. Но цялото същество на Спийди сякаш излъчваше някакъв доброжелателен интерес, задълбочаването на всичките бръчки по лицето му съобщаваше единствено това, и Джек мина покрай него и влезе през вратата.
„Кабинетът“ на Спийди приличаше на малък дъсчен правоъгълен сандък, еднакво червен и отвън, и отвътре, без бюро и телефон. Две изправени оранжеви щайги бяха облегнати на една от страничните стени, до тях се мъдреше невключена електрическа печка, която приличаше на решетката на понтиак от средата на петдесетте. Насред помещението дървен ученически чин с извита облегалка правеше компания на кресло с избеляла сива дамаска.
Ръчните облегалки на креслото изглеждаха така, сякаш бяха служили за играчка на няколко поколения котки с остри нокти: раздърпани снопчета от пълнежа им стърчаха като кичури коса. Облегалката на училищния чин бе богато нашарена с издълбани инициали. Мебели от градското сметище. Две спретнати купчинки книжлета с меки подвързии стояха редом в един от ъглите. В другия лежеше капакът на евтин грамофон — квадратен, от изкуствена крокодилска кожа. Спийди кимна към печката и каза:
— Завърти се насам през януари или февруари, момче, и ще разбереш защо съм приготвил това. Студ ли? Шикалки.
Но в момента Джек разглеждаше картините, залепени на стената над печката и оранжевите щайги. Всички, с изключение на една, бяха снимки на голи мацки, изрязани от списания за мъже. Жени с гърди, големи колкото главите им, позираха пред разни дървета и размахваха дълги, мускулести крака. За Джек лицата им изглеждаха едновременно омайващи и хищни, сякаш тези жени бяха готови да отхапят от кожата му след като го целунат. Някои от тях бяха на възрастта на майка му, други изглеждаха само няколко години по-големи от него самия. Очите на Джек обхождаха тази жадна плът и всички те, млади и стари, розови, кафяво-шоколадови или жълти като мед, сякаш се пресягаха и искаха да се притиснат, да го докоснат и на него му стана неудобно, че Спийди Паркър стои отстрани и го наблюдава. После Джек забеляза заобиколения от разголените мацки пейзаж в средата и за секунда дъхът му спря.
И пейзажът беше снимка, и той сякаш се протягаше към него, като че ли е триизмерен. Огромна тревиста равнина със специфичен, до болка наситен зелен цвят се простираше към ниска, плоска планинска верига. Над равнината и планината се ширеше ясно тъмносиньо небе. Джек съвсем отчетливо можеше да долови свежия мирис на този пейзаж. Той познаваше това място. Никога не беше ходил там, поне в действителност, но го познаваше. То бе едно от местата в сънищата наяве.
— Някак си хваща окото, нали? — каза Спийди и Джек си спомни къде се намира. Една азиатка, снимана с гръб към камерата, полюляваше сърцевидния си задник и му се усмихваше през рамо. „Да“ — помисли си Джек.
— Мястото наистина си го бива — рече Спийди. — Таз снимка аз я закачих. А тия другите, с момичетата де, така си ги заварих, гат̀ дойдох. Сърце не ми даде да ги смъкна от стената, щото нещо ми спомнят за онуй време, отдавнашното, когат’ бях все на път.
Поразен, Джек погледна към Спийди и той му намигна.
— Познаваш ли това място, Спийди? — попита Джек. — Знаеш ли къде се намира, искам да кажа?
— Може би да, а може би не. То може да е в Африка,някъде в Кения. Ама може пък и да е само в спомените ми. Седни,пътниче Джек. Настани се в туй кресло.
Джек завъртя креслото така, че да може да вижда картината от мястото в сънищата наяве.
— Това е в Африка, така ли?
— О, може да е и някъде много по-близо, знам ли. Току-виж било някъде, дет’ човек може да прескочи всякогаж, когат’ му се прииска, ама когат’ много му се прииска да го види.
Джек изведнъж осъзна, че трепери и че се е разтреперал преди доста време. Стисна юмруци и усети как треперенето се премества в стомаха му.
Не беше сигурен, че някога ще поиска да види това място, но продължи жадно да го разглежда над главата на Спийди, който беше приседнал на ученическия чин.
— Значи не е някое място в Африка, така ли?
— Е, не знам. Би могло да е. Ама аз съм му дал мое си име, синко. Казвам му просто Териториите.
Джек отново погледна към снимката на голямата вълниста равнина и ниската кафява планина. Териториите. Точно така, това беше истинското име.
„Те имат магия, както ние имаме лекарства, нали така? Една земеделска монархия… модерни оръжия в ръцете на юнаците отвъд… — кроеше планове чичо Морган. Баща му отговаряше, удряше спирачките: — Трябва да внимаваме по какъв начин отиваме там, съдружнико… помни, че сме им задължени, това, което имам предвид, е, че наистина им дължим…“
— Териториите ли? — каза Джек не толкова, за да попита Спийди, колкото да усети вкуса на името в устата си.
— Въздух като най-доброто вино в избата на богаташ. Лек дъждец. Такова е мястото, синко.
— Бил ли си там, Спийди? — попита Джек, като горещо се молеше да получи недвусмислен отговор.
Но Спийди само го притесни, както той и предполагаше, че ще стане. Пазачът му се усмихна и този път това бе истинска усмивка, а не само подсъзнателно проблеснала топлота. След миг Спийди заяви:
— Дявол да го вземе, никога не съм се мярвал извън тез Съединени щати, пътнико Джек. Даже и през войната. Никогаж не стигнах по-далеч от Тексас и Алабама.
— А откъде знаеш за… за Териториите? — Името вече започваше да пасва на устата му.
— На хората кат’ мен какви ли не истории им минават покрай ушите. Истории за двуглави папагали, за хора, дет летят със свои си крила, за хора, които се превръщат във вълци, истории за кралици. Болни кралици.
„… магия, както ние имаме лекарства, нали така?“
Ангели и вълкодлаци.
— Наистина съм слушал приказки за вълкодлаци — каза Джек. — Има ги даже в анимационните филмчета. Това нищо не означава, Спийди.
— Може и тъй да е. Но пък съм чувал, че ако някой измъкнел репичка от земята, друг човек можел да я подуши чак на половин километър, репичката де, толкова е благ и чист въздухът.
— Но ангелите…
— Хора с крила.
— И болни кралици — каза Джек, който прие всичко за някаква шега. — Човече, това ще е някое глухо кътче, измислено от теб. Нали, певецо с метлата?
Но още докато произнасяше думите, усети, че му става лошо. Спомни си черното око на чайката, което го фиксираше, докато тя дърпаше мидата от черупката. Почти чу енергичния, припрян чичо Морган да пита дали Джек може да извика кралица Лили на телефона.
Кралицата на второкласните филми. Кралица Лили Кавано.
— Дааа — меко каза Спийди. — Навсякъде неприятности, сине. Болна кралица… може би умираща. Умираща, синко. И един цял свят, а даже и два чакат там навън, просто чакат да видят дали някой може да я спаси.
Джек го зяпна с отворена уста. Чувствуваше се така, сякаш пазачът просто го беше ударил в стомаха. Да я спаси ли? Да спаси майка си? Паниката отново започна да го връхлита. Как би могъл да я спаси? И означават ли всички тези побъркани брътвежи, че тя наистина умира, умира там в онази стая?
— Работа те чака, пътнико Джек — каза му Спийди. — Работа, от която не мож̀ се отърва, такава е самата Божа истина. Де да не беше тъй!
— Не разбирам за какво говориш — отвърна Джек.
Дъхът му сякаш бе впримчен в тесен горещ джоб, появил се в основата на шията му. Той погледна към един от другите ъгли на малката червена стая и в сумрака видя разнебитена, подпряна на стената китара. До нея имаше тънък, навит на руло дюшек. Спийди спеше до китарата си.
— Дали? — рече той. — Е, ще дойдат времена и ти ще разбереш, какво съм имал на ума си, и ще знайш повече, отколкот мислиш, че знайш. Много, ама много повече.
— Но аз не… — започна Джек и изведнъж се сепна. Току-що си бе спомнил нещо. Но сега се уплаши още повече, защото друг къс от миналото нахлу и прикова вниманието му. Той изведнъж се изпоти и по кожата му полазиха студени мравчици, сякаш някой го бе напръскал с тънка струя вода. Този спомен се бе опитвал да потисне той вчера сутринта, докато стоеше пред асансьора и се мъчеше да скрие колко неудържимо му се пишка.
— Не бях ли казал, че е време за едно освежително? — попита Спийди, наведе се към пода и отмести една откована дъска.
Джек отново видя как двама невзрачни мъже се опитват да набутат майка му в някаква кола. Над покрива й се полюляваха наведените клони на огромна палма.
Спийди нежно извади половинлитрова бутилка от кухината между дъските. Стъклото беше тъмнозелено, а течността вътре изглеждаше черна.
— Туй ще ти помогне, сине. Нужна ти е само глътчица, тя ще те прати на нови места, ще ти помогне да наченеш оназ работа, за която ти говорех.
— Не мога да остана, Спийди — изстреля Джек.
Изгаряше го отчаяно нетърпение да се върне в „Алхамбра“. Старецът положи видими усилия да потули изненадата, изписала се върху лицето му, и пъхна бутилката обратно в кухината. Джек вече бе на крака.
— Разтревожен съм — каза той.
— За майка си, а?
Джек кимна, докато отстъпваше гърбом към отворената врата.
— Ами тогаз най-добре се успокой и иди се увери, че тя е добре. Можеш да се върнеш тук всякогаж, пътнико Джек.
— Добре — отвърна момчето и за миг се поколеба на прага. — Мисля… мисля, че си спомням кога сме се срещали преди.
— Ами, ами, аз съм взел нещо да изкуфявам — каза Спийди, като клатеше глава и размахваше ръце пред себе си. — Ти имаше право. Никогаж не сме се срещали преди миналата седмица. Връщай се при майка си, та да се успокоиш.
Джек изхвръкна през вратата и затича под ярката слънчева светлина към високата арка, през която се излизаше на улицата. Забеляза ширналите се върху нея огромни букви „ЯИДАКРА“ КРАПАНУЛ. През нощта оцветените крушки щяха да изписват буква по буква името на парка отляво надясно и отдясно наляво. Облачета прах се надигаха под кецовете му. Джек напрягаше мускулите си, караше ги да се движат по-бързо и по-силно, така че когато мина под арката, сякаш летеше.
Деветстотин седемдесет и шеста. Джек се бе разтакавал по „Родео Драйв“ един следобед през юни. Или през юли?… беше някакъв следобед, когато сушите вече са започнали, но още не е настъпило времето всички да се тревожат за пожарите в храсталаците по хълмовете. Сега дори не можеше да си спомни къде бе отивал тогава. Сигурно при някой приятел, но във всеки случай едва ли беше бързал особено. Спомняше си, че тъкмо бе успял да стигне до положението да не мисли за баща си през всяка свободна секунда, понеже месеци наред след смъртта на Филип Сойер при един инцидент по време на лов неговата сянка, болката от неговата загуба неудържимо се бе втурвала срещу Джек винаги, когато момчето бе най-малко подготвено да я посрещне. Джек беше само седемгодишен, но разбираше, че част от детството му е открадната от него, неговата шестгодишна личност сега му се струваше прекомерно наивна и глупава, но той се бе научил да вярва в силата на майка си. Безформени и свирепи заплахи вече не се спотайваха в тъмни ъгли, дрешници с открехнати врати, сенчести улици и празни стаи.
Събитията през онзи летен следобед на 1976 година унищожиха този временен покой. След тях Джек спеше със светната лампа цели шест месеца, а нощни кошмари тревожеха съня му.
Колата бе спряла само през няколко къщи от белия триетажен магазин на Сойер. Джек си спомняше единствено зеления й цвят и че не е била мерцедес, понеже „Мерцедес“ беше единствената марка автомобили, която той можеше да различава. Мъжът зад волана му се усмихна през сваленото странично стъкло. Момчето първо си помисли, че познава този човек, че той е бил познат на Фил Сойер и просто иска да каже „здравей“ на сина му. Това някак си се подразбираше от усмивката му — непринудена, спокойна и фамилиарна. От седалката до шофьора спътникът му се наклони напред и се взря в Джек през очила, каквито обикновено носят слепците — с кръгли и толкова тъмни стъкла, че изглеждаха почти черни. Този мъж бе облечен в чисто бял костюм. Шофьорът остави усмивката си да говори вместо него още известно време. После каза:
— Момченце, знаеш ли как можем да стигнем до хотел „Бевърли Хилс“?
И така, той се оказа непознат в края на краищата. Джек изпита някакво странно разочарование и посочи нагоре по улицата, където съвсем наблизо се намираше хотелът, толкова близо, че баща му бе отивал пеша на деловите си закуски на покритата му тераса.
— Право натам ли? — попита шофьорът все още усмихнат. Джек кимна.
— Ти си едно чудесно и умно малко приятелче — похвали го мъжът и спътникът му се изхили. — А имаш ли представа дали е далече?
Джек поклати глава.
— Само няколко преки.
— Аха.
На Джек започна да му става притеснено. Шофьорът продължаваше да се усмихва, но сега усмивката му изглеждаше широка, сурова и безмилостна. А хихикането на спътника му беше хрипкаво и влажно, сякаш той всмукваше нещо мокро.
— Може би пет, а? Или шест? Колко казваш?
— Ами пет или шест, струва ми се — отвърна Джек и отстъпи назад.
— Е, все тая. А сега наистина ми се иска да ти се отблагодаря, приятелче — каза шофьорът. — Обичаш да хапваш бонбонки, нали? — Той протегна свитата си в юмрук ръка през прозореца, обърна я с дланта нагоре и я разтвори. Ролка бонбони. — Твоя е. Взимай.
Джек колебливо пристъпи напред, в съзнанието си чуваше думите на хиляди предупреждения, отнасящи се до непознати мъже и бонбони. Но този непознат все още бе вътре в колата си — ако опиташе нещо, докато успее да отвори вратата, Джек щеше да е стигнал до следващата пряка. А да не вземе бонбоните му се струваше някак си неучтиво. Джек се приближи с още една стъпка и погледна в очите на мъжа, които бяха сини и сурови като усмивката му. Инстинктът му нашепваше да отпусне ръка и да избяга, но той приближи ръката си с още няколко сантиметра и леко докосна бонбоните с пръсти.
Ръката на шофьора го сграбчи за китката и спътникът му с очила като на слепец високо се изсмя. Изумен, Джек се взря в очите на мъжа, който стискаше ръката му, и видя, че те са започнали да се променят, помисли си, че вижда как се променят от сини в жълти.
Но по-късно те бяха жълти.
Мъжът на другата седалка рязко отвори своята врата и заобиколи колата отзад. На ревера на коприненото му сако висеше малък златен кръст. Джек неистово се задърпа, но шофьорът само се усмихна по-широко и по-безжалостно и го стисна още по-силно.
— Не! — извика Джек. — Помощ!
Мъжът с тъмните очила отвори задната врата откъм страната на Джек и го задърпа.
— Помогнете ми! — пищеше Джек.
Мъжът, който го теглеше, започна да натиска главата му надолу, за да може да го прегъне и набута през вратата. Джек се дърпаше, продължаваше да пищи, но мъжът без усилия стягаше хватката си. Джек заудря ръцете му, после се опита да ги отблъсне от себе си и внезапно с ужас осъзна, че това, което усеща под пръстите си, не е кожа. Успя да извие глава и видя, че от ръкава се подава някакво твърдо, прилично на лапа или на огромен съчленен нокът нещо. Джек отново изпищя.
Наблизо по улицата нечий глас се провикна високо:
— Хей, я оставете туй момче на мира! Хей, вие! Пуснете момчето!
Джек облекчено въздъхна и се изви в ръцете на мъжа толкова силно, колкото можа. Към тях тичаше висок слаб негър и продължаваше да вика. Мъжът, който теглеше Джек, го пусна на тротоара и се разбърза да заобиколи колата отзад. Предната врата на една от къщите зад Джек шумно се отвори — още един свидетел.
— Хайде, мърдай по-бързо — каза шофьорът, който вече даваше газ.
Белият Костюм скочи на седалката до него, колата изсвири с гуми, стрелна се по диагонал през „Родео Драйв“ и се размина на милиметри с бяла спортна кола, шофирана от загорял от слънцето мъж в бял костюм за тенис. Клаксонът на спортната кола изсвири.
Джек се надигна от тротоара. Чувствуваше се като замаян. Плешив мъж в светлокафяв ловен костюм изникна до него и попита:
— Кои бяха тези? Разбра ли имената им?
Джек поклати глава.
— Как си? Трябва да се обадим в полицията.
— Искам да седна — каза Джек и мъжът отстъпи крачка назад.
— Да извикам ли полиция? — попита той и Джек поклати глава.
— Не мога да повярвам — каза мъжът. — Ти някъде тук ли живееш? Виждал съм те и преди, нали?
— Аз съм Джек Сойер. Къщата ни е ей там долу.
— Аха, онази бялата — кимна мъжът. — Ти си момчето на Лили Кавано. Ще те изпратя до вкъщи, ако искаш.
— Къде е другият човек? — попита го Джек. — Негърът, онзи дето се развика.
Той се олюля и направи крачка встрани от мъжа в ловния костюм. Друг освен тях двамата не се виждаше, улицата беше пуста.
Лестър Спийди Паркър беше мъжът, който бе тичал към него. Спийди беше спасил живота му тогава, осъзна Джек и с всички сили затича към хотела.
— Закуси ли нещо? — попита го майка му, а от устата й се разнесе облак дим. Беше увила главата си с шал като с тюрбан и заради скритата по този начин коса лицето й изглеждаше кокалесто и уязвимо. Остатък от цигара димеше между средния и безименния й пръст и когато тя забеляза Джек да поглежда към ръката й, бързо го загаси в пепелника на тоалетката си.
— Ами… не… май не много — отвърна той, докато се повърташе на прага на спалнята й.
— Ясно ми отговори с да или не — каза тя и отново се обърна към огледалото. — Двусмислиците ме съсипват. — Огледалните образи на китката и ръката на Лили, които полагаха грим върху лицето й, изглеждаха тънки като клечици.
— Не — призна си Джек.
— Е, нищо, потърпи секунда-две и когато майка ти се направи красива, ще те заведе долу и ще ти купи каквото сърце ти иска.
— Добре — кимна той. — Просто ми се стори потискащо да седя там съвсем сам.
— Кълна се, това, за което трябва да се чувствуваш потиснат… — Тя се наклони напред и разгледа лицето си в огледалото. — Предполагам, че нямаш нищо против да ме почакаш във всекидневната, Джеки. Предпочитам да върша това насаме. Женски тайни.
Джек безмълвно се обърна и си намери място във всекидневната.
Когато телефонът иззвъня, той стреснат подскочи и извика:
— Трябва ли да вдигам?
— Да, ако обичаш — отвърна му хладнокръвно гласът й. Джек взе слушалката и каза „ало“.
— Хей, дете, най-накрая те открих — възкликна чичо Морган Слоут. — Какво по дяволите се мъти в главата на майка ти? Господи, тук нещата наистина ще се объркат, ако не започна да обръщам внимание на всяка дреболия. Тя там ли е? Кажи й, че трябва да говори с мен. Хич не ме е еня какво казва тя. Иска или не, ще трябва да говори с мен. Имай ми доверие, момче.
Слушалката увисна в ръката на Джек и той я остави да се клатушка. Искаше му се да затвори телефона, да се качи в колата с майка си и да потеглят към друг хотел в друг щат. Не затвори. Извика:
— Мамо, чичо Морган се обажда. Казва, че трябва да говориш с него.
Известно време тя не отвърна. Дощя му се да може да види лицето й. Най-накрая Лили каза:
— Ще говоря оттук, Джеки.
Джек вече знаеше какво трябва да направи. Майка му внимателно затвори вратата на спалнята си. Той я чу как се връща до тоалетката и вдига слушалката на телефона в спалнята си.
— Готово, Джеки — извика тя през затворената врата.
— Добре — високо й отвърна той. После отново приближи слушалката до ухото си и покри микрофона с ръка, за да не се чува дишането му.
— Грандиозен номер, Лили — каза чичо Морган. — Знаменит! Ако още беше в киното, вероятно щяхме да изкараме някой и друг долар с него. Безплатна реклама от сорта „Защо изчезна тази актриса?“ винаги е вървяла. Но не смяташ ли, че е време отново да започнеш да се държиш като разумен човек?
— Как ме намери? — попита тя.
— Да не би да си въобразяваш, че е било трудно? Стига толкова, Лили. Искам да дотътриш задника си обратно в Ню Йорк. Време е да престанеш да бягаш.
— Това ли правя според теб, Морган?
— Дните ти са преброени, Лили, а и аз нямам излишно време за губене, та да те преследвам из цяла Нова Англия. Хей, чакай. Синът ти изобщо не е затворил другия телефон.
— Разбира се, че го е затворил.
Сърцето на Джек беше спряло няколко секунди по-рано.
— Изчезвай от телефона, дете — нареди му гласът на Морган Слоут.
— Не ставай смешен, Слоут — каза майка му.
— Аз ще ти кажа кое е смешно, госпожо. Да се завреш в някакъв западнал курорт, когато трябва да си в болница, това е смешно. Господи, не разбираш ли, че трябва да вземем милион важни решения за нашия бизнес! Грижа се и за образованието на сина ти и е дяволски добре, че го правя. Ти, изглежда, си се отказала от това.
— Не искам да говоря с теб никога вече — каза Лили.
— Може да не искаш, но ще трябва. Ще дойда там и ще те набутам в болница и насила, ако се налага. Трябва да се споразумеем, Лили. Ти притежаваш половината от компанията, която се опитвам да движа, и Джек ще наследи твоята половина, след като си отидеш. Искам да се уверя, че си се погрижила за него. И ако си въобразяваш, че това, което правиш в проклетия Ню Хампшир, има нещо общо с грижовността, очевидно си много по-болна, отколкото мислиш.
— Какво искаш, Слоут? — с изморен глас попита Лили.
— Много добре знаеш. Искам да се погрижа за всички. Искам най-доброто. Аз ще се грижа за Джек, Лили. Ще му давам по петдесет хиляди долара на година, помисли за това, Лили. Ще уредя да учи в добър колеж. Ти дори не го пращаш на училище.
— Благородният Слоут — каза майка му.
— Мислиш ли, че това е отговор? Лили, имаш нужда от помощ и аз съм единственият, който я предлага.
— Какви са амбициите ти, Слоут?
— Дяволски добре ги знаеш. Ще постигна своето. Ще получа това, което ми принадлежи. Твоята част в „Сойер и Слоут“. Аз си съдрах задника заради тази компания и тя трябва да бъде моя. Можем да подпишем документите някоя сутрин, Лили, и после да съсредоточим усилията си ти да получиш необходимите грижи.
— Както ги получи Томи Удбайн — отвърна тя. — Понякога си мисля, че ти и Фил твърде преуспяхте, Морган. „Сойер и Слоут“ беше много по-управляема, преди да се впуснеш да инвестираш в недвижими имоти и производства. Спомняш ли си времето, когато клиенти ти бяха само двама-трима капнали от умора комици и половин дузина обещаващи актьори и сценаристи? Много повече харесвах живота, преди да се появят купищата долари.
— По-управляема ли! Ти с кого се занасяш! — изкрещя чичо Морган. — Точно ти ли, дето не успяваш да управляваш и себе си! — После той направи усилия да се овладее. — Ще забравя, че спомена Том Удбайн. Това беше низко дори за теб, Лили.
— Сега ще затворя, Морган. Стой далеч от мен! И стой далеч от Джек!
— Ти ще постъпиш в болница, Лили, и на това бягане ще…
Майка му затвори по средата на изречението на чичо Морган.
Джек полекичка постави своята слушалка. После направи няколко крачки към прозореца, като че ли не искаше да бъде видян в близост до телефона. Зад затворената врата на спалнята цареше тишина.
— Мамо? — извиси глас момчето.
— Да, Джеки. — Той долови лекото треперене в гласа й.
— Добре ли си? Наред ли е всичко?
— Аз ли? Аха. — Стъпките й тихо се приближиха до вратата, която изскърца и се открехна. Очите им се срещнаха, нейните сини с неговите сини. После Лили отвори вратата докрай. И отново очите им се срещнаха, впиха се за миг с притесняваща настойчивост.
— Разбира се, че всичко е наред. Защо да не е?
Очите им се отместиха встрани. Някаква новина бе преминала между тях, но каква? Джек се чудеше дали тя знае, че той бе подслушвал разговора й, после си помисли, че новината, която току-що си бяха споделили за пръв път, беше истината, че тя е болна.
— Ами… — започна той объркан. Болестта на майка му, тази важна, забранена за обсъждане тема, сякаш се уголемяваше и противно се изпречваше между тях. — Не знам точно. Изглежда чичо Морган… — Той сви рамене.
Лили потрепера и Джек стигна до друго откритие. Неговата майка се страхуваше, страхуваше се поне колкото него.
Тя пъхна цигара в устата си и щракна със запалката. Още един поглед от тъмните й очи.
— Не обръщай внимание на този досадник, Джек. Просто съм ядосана, понеже наистина не виждам шансове някога да мога да се отърва от него. На твоя чичо Морган му харесва да ме тормози. — Тя изпусна сивкав дим. — Боя се, че вече не ми се закусва. Защо не се смъкнеш долу и не си поръчаш истинска закуска този път?
— Ела с мен — отвърна той.
— Искам да остана сама известно време, Джек. Опитай се да разбереш това.
„Опитай се да разбереш това.“
„Вярвай ми.“
Тези неща, когато бяха изречени от възрастен, имаха съвсем друго значение.
— Ще бъда по-разговорлива, когато се върнеш. Обещавам.
Но това, което казваше тя, всъщност беше: „Искам да поплача, не мога да понасям повече всичко това, излизай, махай се.“
— Да ти донеса ли нещо?
Тя поклати глава, усмихна му се смело и той трябваше да излезе от стаята, въпреки че и на него вече не му се закусваше. Джек се завлачи по коридора към асансьорите. И отново съществуваше само едно място, където можеше да отиде, но този път знаеше това, още преди да стигне до мрачното фоайе и злобния, сивопепелив администратор.
Спийди Паркър не беше в малката, боядисана в червено барака, наричана от него кабинет. Нямаше го и на дългия кей, при игрите, където двамата старци отново играеха скийбол, сякаш той беше война, която и двамата знаеха, че ще загубят. Не го намери и в прашната пустош под влакчето. Джек Сойер се обърна безцелно под ярката слънчева светлина и огледа пустите алеи и безлюдните площадки на парка. Страхът му се покачи с една степен. Ами ако нещо се е случило на Спийди? Невъзможно, но ако все пак чичо Морган е разбрал за Спийди (е разбрал какво?) и е… Джек изведнъж си представи как камионетката с надпис „ПАЛАВНИК“ с бесен устрем завива зад ъгъла и набира скорост.
Той тръгна, без изобщо да има представа накъде отива. Паникьосаното му съзнание виждаше чичо Морган да тича покрай редица криви огледала, които го превръщаха в серия от чудовищни, деформирани фигури. На плешивото му чело щръкнаха рога, между рамената му поникна гърбица, широките му пръсти се превърнаха в лопати. Джек направи остър завой надясно и откри, че се движи към някаква дъсчена бяла постройка със странна, почти кръгла форма.
Изведнъж чу отвътре ритмичното чук, чук, чук. Момчето затича към звука — така гаечен ключ потрепва по тръба и чук удря по наковалня, такъв е шумът при работа. В средата на дъсчената стена откри брава и дръпна паянтовата врата.
Пристъпи напред в здрача и звукът стана по-силен. Навътре тъмнината се сгъстяваше. Той протегна ръце и докосна някакво платнище, което се отметна встрани и наоколо се разля ярка жълта светлина.
— Пътнико Джек — каза гласът на Спийди.
Джек се обърна към гласа и видя пазача, седнал на земята до една отчасти разглобена въртележка. Държеше гаечен ключ. Пред него лежеше бяло конче с пенеста грива, от чийто корем стърчеше дълъг сребрист прът. Спийди внимателно остави ключа на земята.
— Готов ли си да говорим сега, синко? — попита той.