Една единствена червена точка гореше в заобикалящото я петно тъмнина. Траймън, облечен още в церемониалната си мантия от тържественото встъпване в длъжност като глава на Ордена, не можеше да се отърве от чувството, че е пораснала малко, откакто я наблюдаваше. Извърна се от прозореца, потръпвайки.
— Е? — попита.
— Звезда е — каза Професорът по Астрология. — Мисля.
— Мислиш?
Астрологът трепна. Стояха в обсерваторията на Невидимия Университет и мъничката колкото глава на топлийка рубинена точица на хоризонта не го гледаше много по-свирепо от новия му господар.
— Ами, видите ли, въпросът е, ние винаги сме смятали, че звездите са до голяма степен като нашето слънце…
— Искаш да кажеш огнени кълба с диаметър около една миля?
— Да. Но тази нова звезда е, ами… голяма.
— По-голяма от слънцето? — попита Траймън. Винаги беше считал огнено кълбо с диаметър една миля за доста внушително, въпреки че по принцип не одобряваше звездите. Правеха небето да изглежда разхвърляно.
— Много по-голяма — бавно изрече астрологът.
— Да не би да е по-голяма от главата на Великия АТуин?
Астрологът изглеждаше съкрушен.
— По-голяма от Великия АТуин и Диска взети заедно — каза. — Проверили сме — добави бързо, — и сме съвсем сигурни.
— Това значи голяма — съгласи се Траймън. — Думата огромна ми идва на ум.
— Масивна — набързо се съгласи астрологът.
— Хъм.
Траймън закрачи по широкия мозаичен под на обсерваторията, който беше изпъстрен със знаците от Дисковия Зодиак. Те бяха шестдесет и четири, от Уезин Двуглавото Кенгуру до Гахуум, Вазата с Лалетата (съзвездие от голямо религиозно значение, чийто смисъл, уви, вече не се знаеше).
Той спря върху златно-синята мозайка на Мубо Хаената и рязко се извърна.
— Ще я ударим, нали? — попита.
— Боя се, че да, сър — каза астрологът.
— Хъм — Траймън направи няколко крачки напред, гледайки брадата си замислено. Спря върху ръбчето между Окьок Търговеца и Небесния Пащърнак.
— Не съм експерт по тези въпроси — каза. — Но предполагам, че това няма да е никак добре, нали?
— Не, сър.
— Много горещи са това звездите, а?
Астрологът преглътна:
— Да, сър,
— Ще изгорим, а?
— Накрая, да. Разбира се, преди това ще има дискотресения, приливни вълни, разпадане на гравитацията, а вероятно и атмосферата ще изчезне.
— Аха. С една дума, липса на свястна организация.
Астрологът се поколеба, после се предаде:
— Може и така да се каже, сър.
— Хората ще изпаднат в паника?
— Боя се, че не за дълго.
— Хъм — каза Траймън, който точно минаваше върху Портата Може Би и умело се завърташе към Небесната Крава. Отново присви очи към червения блясък на хоризонта. Изглежда взе решение.
— Не можем да намерим Ринсуинд — рече. — А ако не можем да намерим Ринсуинд, не можем да намерим осмата магия на Октаво. Но смятаме, че Октаво трябва да се прочете, за да се отклони катастрофата — иначе защо Създателят я е оставил?
— Може би я е забравил — предположи астрологът.
Траймън го изгледа кръвнишки.
— Другите ордени претърсват всички земи оттук до Центъра — продължи, като отмяташе въпросите върху пръстите на ръката си, — тъй като изглежда нелогично човек да влети в облак и да не излезе от него…
— Освен ако не е бил натъпкан с камъни — каза астрологът като отчаян и, както се оказа, напълно несполучлив опит да разведри обстановката.
— Но той трябва да се приземи все някъде? Къде, питаме се ние.
— Къде? — лоялно повтори астрологът.
— И незабавно ни идва наум един начин на действие.
— А! — възкликна астрологът, тичайки в стремежа си да не изостава от магьосника, който крачеше гордо през Двамата Дебели Братовчеди.
— И този начин е…?
Астрологът срещна две очи, толкова сиви и толкова ласкави, колкото е стоманата.
— Ъ, ъ, ъ. Да спрем да търсим? — осмели се.
— Точно така! Вкарваме в действие дарбите, които ни е дал Създателят, до трошица, поглеждаме надолу и какво е това, което виждаме?
Астрологът изпъшка вътрешно. Погледна надолу.
— Плочки — рискува.
— Плочки, да, които заедно изграждат?…
Траймън видимо очакваше отговор.
— Зодиака? — дръзна в отчаянието си астрологът.
— Правилно! И следователно, единственото което трябва да направим, е да съставим хороскопа на Ринсуинд и ще научим точно къде се намира!
Астрологът се ухили като човек, който след като е танцувал степ върху движещи се пясъци, най после усеща досега на твърда скала под нозете си.
— Ще ми трябва точното място и време на раждането му — рече.
— Лесна работа. Преписах ги от Университетските архиви, преди да дойда.
Астрологът погледна бележките и сбърчи чело. Пресече стаята и издърпа широко чекмедже, пълно с карти. Отново прочете бележките. Взе сложен пергел и няколко пъти го разтвори над картата. Взе малък месингов астролаб и внимателно го прегъна. Свирукаше си през зъби. Взе парче тебешир и надраска няколко числа на една черна дъска.
Междувременно Траймън втренчено гледаше новата звезда. Мислеше си: „Легендата в Пирамидата на Тсорт гласи, че този, който каже Осемте Магии заедно, когато Дискът е в опасност, ще получи всичко, което истински желае. А това ще стане толкова скоро!“
Мислеше още: „Спомням си Ринсуинд, не беше ли онова дръгливо хлапе, което винаги показваше най-слаб резултат на упражненията. И един магически кокал няма в тялото му. Само да ми падне и ще видим дали не можем да кажем всичките осем…“
Астрологът възкликна „Божичко!“ под носа си. Траймън се завъртя.
— Е?
— Удивителен хороскоп — задъхано рече астрологът. Сбърчи чело. — Всъщност малко странен. — добави.
— Колко странен?
— Роден е под Малката Скучна Група Слаби Звезди, която, както знаете, се намира между Летящия Лос и Възлестата Нишка. Твърди се, че даже древните не са могли да измислят какво интересно да кажат за знака, което…
— Да, да, хайде карай нататък — раздразнено викна Траймън.
— Това е знакът, по традиция асоцииран с майстори на шахматни дъски, продавачи на лук, производители на малки гипсови изображения от второстепенно религиозно значение и хора, алергични към олово. Изобщо не е знак на магьосници. И по време на раждането му, сянката на Кори Селести…
— Не искам да знам всички технически подробности — изръмжа Траймън. — Само ми прочети хороскопа му.
Астрологът, който доста добре се забавляваше, въздъхна и направи някои допълнителни изчисления.
— Много добре — каза. — Гласи следното: „Днес е добър ден за нови запознанства. Добро дело може да има непредвидени последствия. Не ядосвайте друиди. Скоро ви очаква много странно пътешествие. Щастливата ви храна са малки краставички. Хора, които насочват ножовете си към Вас, може би не Ви мислят доброто. П.С. Съвсем сериозно ви казваме това за друидите.“
— Друиди? — каза Траймън. — Чудя се…
— Добре ли си? — попита Двуцветко. Ринсуинд отвори очи.
Магьосникът бързо се привдигна и хвана Двуцветко за ризата.
— Искам да се махна оттук! — каза настойчиво. — Веднага!
— Но тук сега ще се проведе древна и традиционна церемония!
— Хич не ме интересува колко древна! Искам да усещам честен калдъръм под нозете си, искам старата позната миризма на помийни ями, искам да отида там, където има много хора, и огнища, и покриви, и стени и други такива дружелюбни неща. Искам да си отида у дома!
Откри, че внезапно и отчаяно копнее за смрадливите задимени улици на Анкх-Морпорк, който беше най-хубав през пролетта, когато лепкавият блясък на мътните води на реката Анкх придобиваше особена иридесценция, а стрехите бяха пълни с птичи песни, или най-малкото с птици, които кашляха ритмично. Сълзи изскочиха на очите му при спомена за изкусната игра на светлината по храма на Малките Богове, известна местна забележителност, и буца заседна на гърлото му при мисълта за сергията с пържена риба на пресечката на Улица Мидън и Улицата на Лукавите Занаятчии. Сети се за малките руски краставички, които се продаваха там, огромни зелени неща, спотайващи се на дъно то на буркана си като удавени китове. Те зовяха Ринсуинд през хиляди мили разстояние, обещавайки му да го запознаят с яйчената туршия в съседния буркан.
Спомни си за уютните плевници и топлите решетки на първокласните конюшни, където нощуваше. Глупак, какъвто си бе понякога, се беше подиграл с този начин на живот. Сега това му изглеждаше невероятно, но тогава го намираше за скучен.
Сега му беше дошло до гуша. Отиваше си у дома. Туршийо от краставички, чувам твоя зов…
Той избута Двуцветко настрани, загърна се в окъсаната си мантия с огромно достойнство, обърна лице към онази част от хоризонта, където смяташе, че се намира родният му град и с напрегната решителност и значителна разсеяност се хвърли направо от върха на тридесетфутов трилитон.
След около десет минути, когато разтревоженият и доста разкаян Двуцветко го изрови от огромната снежна пряспа при основата на камъните, изразът на лицето му не се беше променил. Двуцветко се вгледа в него.
— Добре ли си? — попита. — Колко пръста ти показвам?
— Искам да си вървя у дома?
— Добре.
— Не, не се опитвай да ме разубеждаваш, до гуша ми дойде. Ще ми се да ти кажа, че всичко беше много хубаво, но не мога, и… какво?
— Казах добре — повтори Двуцветко, — нямам нищо против да видя отново Анкх-Морпорк. Предполагам, че вече са възстановили доста от сградите там.
Трябва да отбележим, че когато за последен път тези двамата видяха града, там бушуваше пожар, факт, който до голяма степен се дължеше на това, че Двуцветко беше запознал благосклонното, но невежо население на града с понятието застраховка срещу пожар. Но опустошителните пожари бяха обичайно явление в Морпоркианския живот и разрушеното винаги се построяваше отново, весело и педантично, като се използваха традиционни местни материали — сухо като прахан дърво и слама, насмолена, за да не пропуска вода.
— Така ли? — каза Ринсуинд, поотпускайки се. — Е, добре тогава. Хубаво. Ами може би е по-добре да офейкваме тогава, а?
Изправи се криво-ляво и се поотупа от снега.
— Само че според мен по-добре да изчакаме до утре сутрин — добави Двуцветко.
— Защо?
— Ами, защото е ужасно студено, не знаем всъщност къде сме, Багажът никакъв го няма, стъмва се…
Ринсуинд застина. Стори му се, че в дълбоките каньони на мозъка си чу далечно шумолене на древна хартия. Осени го ужасяващото чувство, че отсега нататък сънищата му натрапчиво ще се повтарят, а той има да върши толкова по-добри неща, отколкото да слуша наставленията на куп древни магии, които не можеха даже да стигнат до консенсус относно това как се е появила Вселената…
Тих сух гласец се обади от задната част на мозъка му: „Какви неща?“
— О, я млъквай — каза.
— Само казах, че е ужасно студено и… — занарежда отново Двуцветко.
— Нямах предвид теб, а себе си.
— Какво?
— О, я стига — уморено каза Ринсуинд. — Дали не се намира нещо за ядене наоколо?
Гигантските камъни се открояваха черни и застрашителни на фона на умиращата зелена светлина на залеза. Вътрешният кръг беше пълен с друиди, които сновяха насам-натам на светлината на големи огньове и настройваха всички необходими периферни устройства на един каменен компютър, като овнешки черепи на колове с имел на върха, знамена, избродирани с виещи се змии и тъй нататък. Оттатък кръга, образуван от светлината на огньовете, се бяха събрали голям брой жители на равнината; друидските фестивали винаги са били много популярни, особено когато нещата вървят на зле.
Ринсуинд впери поглед в тях.
— Какво става тук?
— Ами — ентусиазирано подхвана Двуцветко, по всичко личи, че ще се състои тази церемония, датираща от хиляди години, за да се отпразнува… ъъм, ъъм, възраждането на луната или може би на слънцето. Не, почти съм сигурен, че е луната. По всичко личи, че е много тържествена и красива, и изпълнена с мълчаливо достойнство.
Ринсуинд потръпна. Той винаги се разтревожваше когато Двуцветко заговаряше по този начин. Добре поне, че още не беше употребил „живописен“ и „чудноват“; Ринсуинд въобще не бе успял да стигне до задоволителен превод на тези думи, но най-близкото, до което можа да се добере, беше „неприятности“.
— Де да беше Багажът тук — съжали туристът. — Щях да мога да си използвам иконоскопа. Сигурно ще е много чудновато и живописно.
Тълпата се раздвижи очаквателно. Очевидно всеки момент щеше да започне.
— Виж какво — настоятелно заобяснява Ринсуинд. — Друидите са божии служители. Не трябва да забравяш това. Не прави нищо, с което да ги раздразниш.
— Но…
— Не предлагай да купиш камъните.
— Но аз…
— Не започвай да говориш за чудновати местни фолклорни обичаи.
— Мислех си…
— Наистина не се опитвай да им продадеш застраховка, това винаги ги раздразва.
— Но те са божии служители! — проплака Двуцветко.
Ринсуинд спря.
— Да — каза, — нали именно там е цялата работа?
В далечния край на външния кръг се оформяше нещо като процесия.
— Но божиите служители са добри и мили хора — каза Двуцветко. — В родината ми обикалят с просешки купички. Те са единственото, което притежават — добави.
— Аха — рече Ринсуинд, без да е сигурен, че е разбрал. — Те сигурно им служат, за да слагат там кръвта, нали така?
— Кръв?
— Да, от жертвоприношенията — Ринсуинд се замисли за божиите служители, които познаваше у дома.
Той, разбира се, се страхуваше да не превърне в свой враг някой от боговете и беше присъствувал на безброй храмови служби и общо взето смяташе, че най-точната дефиниция за който и да е божи служител в региона на Кръглото Море е — човек, който прекарва значителна част от времето си потънал до мишниците си в кървища.
Двуцветко беше ужасен.
— О, не — каза. — Там, откъдето идвам, божиите служители са свети хора, които са се обрекли на живот в нищета, добри дела и изучаване естеството на Бога.
Ринсуинд се замисли над това ново твърдение.
— Никакви жертвоприношения? — попита.
— Абсолютно никакви.
Ринсуинд се предаде.
— Е — каза, — на мен не ми звучат много святи.
Прозвуча силен взривопръднист звук от оркестър бронзови тромпети. Ринсуинд се огледа. Колона друиди бавно маршируваха край тях с окичени с букети имел дълги сърпове. Следваха ги разни младши друиди и чираци, свирещи на различни ударни инструменти, за които се предполагаше, че пропъждат злите духове и по всяка вероятност това. беше така. Светлината на факлите описваше вълнуващо драматични фигури по камъните, зловещо възправящи се на фона на осветеното в зелено небе. В посока към пъпа бляскавите завеси на aurora coriolis5 започнаха да намигат и блещукат сред звездите и милион ледени кристалчета затанцуваха в магическото поле на Диска.
— Белафон всичко ми обясни — прошепна Двуцветко. — Ще станем свидетели на многовековна церемония, която прославя Единството на Човека с Вселената, ето това ми каза.
Ринсуинд кисело следеше процесията. Когато Друидите се разпръснаха около голям плосък камък извисяващ се в центъра на кръга, той не можа да не забележи привлекателната, макар и доста бледа млада дама сред тях. Тя имаше дълга бяла роба, златна огърлица около врата си и неопределено изплашено изражение на лицето си.
— Тя друидка ли е? — попита Двуцветко.
— Мисля, че не — бавно рече Ринсуинд. Друидите започнаха да пеят монотонно. Това беше един особено зловещ и доста еднообразен напев, който звучеше така, сякаш щеше всеки момент да премине в рязко кресчендо. Мисълта му не излезе от релси, когато видя как младата жена легна върху големия камък.
— Искам да остана — рече Двуцветко. — Мисля, че церемонии като тази ни връщат към една примитивна простота, която…
— Да, да — прекъсна го Ринсуинд, — но те ще я принесат в жертва, ако държиш да знаеш.
Двуцветко го погледна удивено.
— Какво? Ще я убият?
— Да.
— Защо?
— Не питай мен. За да накарат реколтата да расте или луната да изгрее, или нещо такова. А може би просто си падат по убийства на хора. Ето ти тебе религия.
До съзнанието му достигна ниско бръмчене, което не толкова се чуваше, колкото се усещаше.
Като че ли идеше от камъка до тях. Под повърхността му блещукаха малки светлинки, като слюдени люспички.
Двуцветко отваряше и затваряше уста.
— Не могат ли да използват цветя, горски плодове и тям подобни — попита. — Така, като символ?
— Тцъ.
— Някой опитал ли е някога?
Ринсуинд въздъхна:
— Виж какво — каза. — Нито един уважаващ себе си Върховен Жрец няма да вдига цялата тая дандания с тромпетите и процесиите и всичко останало, за да забие после ножа си в нарцис и две-три сливи. Приеми нещата такива, каквито са, всички тия дрънканици за златни клонки, природни цикли и тям подобни, всичко се свежда до секс и насилие, обикновено в комбинация.
За негово учудване, устната на Двуцветко трепереше. Двуцветко не само че гледаше на света през розови очила. Ринсуинд знаеше — той също така го наблюдаваше и чрез розов мозък и го слушаше през розови уши.
Напевът безмилостно се извисяваше към кресчендо. Главният друид пробваше ръба на сърпа си и всички очи бяха обърнати към каменния показалец на снежните хълмове отвъд кръга, където луната трябваше да гастролира тази нощ.
— Няма смисъл да…
Но Ринсуинд говореше сам на себе си.
Мразовитият пейзаж извън кръга обаче не беше напълно лишен от живот. От една страна, група магьосници тъкмо сега се приближаваше, вдигната по тревога от Траймън.
Но една малка самотна фигурка също наблюдаваше иззад прикритието на удобен повален камък. Една от най-великите легенди на Диска наблюдаваше събитията в каменния кръг със значителен интерес.
Той видя как друидите се подредиха в кръг и запяха, видя как главният друид вдигна сърпа си…
Чу гласа.
— Ало, извинете! Може ли да кажа нещо?
Ринсуинд се огледа отчаяно, търсейки къде да избяга. Нямаше къде. Двуцветко стоеше до олтарния камък с вдигнат във въздуха пръст и изражение на любезна решителност. Ринсуинд си спомни как веднъж Двуцветко беше сметнал, че минаващ джелепин прекалено жестоко налага добитъка си, и му изложи възгледите си за добро държане към животните, случаят приключи с жестоко стъпкан и леко окървавен Ринсуинд.
Друидите гледаха Двуцветко с изражение, обикновено пазено за луди овце или внезапен дъжд от жаби. Ринсуинд не чуваше добре какво говори Двуцветко, но няколко фрази, като „етнически фолклорни обичаи“ и „орехи и цветя“ прелитаха над смълчания кръг. В следващия момент, пръсти като наръч кашкавалени сламки стиснаха устата на магьосника, един изключително остър резец прободе адамовата му ябълка, и влажен глас току до самото му ухо каза: „Шамо жвук и ши умрял“.
Очите на Ринсуинд се завъртяха в ябълките си, като че ли се опитваха да избягат.
— Ако не искаш да казвам нищо, откъде ще знаеш дали съм разбрал това, което току-що каза? — просъска.
— Млъкни и кажи какво е жамишлил другият идиот!
— Не, виж какво, ако трябва да млъкна, как мога… — ножът на гърлото му се превърна в гореща болезнена резка и Ринсуинд реши да изостави логиката. — Казва се Двуцветко. Не е тукашен.
— Лиши му. Приятел ли ти е?
— Отношенията ни са нещо подобно, да — омраза за омраза.
Ринсуинд не виждаше похитителя си, но усещането му беше за тяло от закачалка за дрехи. Освен това, миришеше силно на ментови бонбони.
— Шмелшага, прижнавам му го. Прави тошно квото ти кажвам и има малко вероятношт да не швършиш опакован около иякой камък.
— Ъ-ъ-р-р.
— Тъдява не ша много толерантни, нали ражбираш?
Точно в този момент луната в подобаващо подчинение на законите на убеждението, изгря, въпреки че при всичкото ни уважение към компютърните закони, тя изобщо не беше близо до мястото, което бяха посочили камъните.
Но това, което беше там, надничайки през парцаливите облаци, бе една облещена червена звезда. Тя увисна точно над най-свещения камък на кръга и заблещука като искрата в очната ябълка на Смърт. Беше мрачна и ужасна и Ринсуинд не можеше да не забележи — само мъничко по-голяма от снощи.
Вик на ужас се изтръгна от насъбраните жреци. Заобикалящата ги тълпа се притисна напред; ситуацията изглеждаше многообещаваща.
Ринсуинд усети как дръжката на нож се хлъзва в ръката му и джавкащия глас зад него каза:
— Правил ли ши нешо такова някогаш?
— Какво нещо?
— Втурваш ше в храма, убиваш жрешите, грабваш жлатото и шпашяваш момишето.
— Не, не с толкова много думи.
— Прави ше ето така.
На два инча от лявото ухо на Ринсуинд някакъв глас нададе вик като песоглавец с крак, приклещен в ечащ каньон и малка, но жилава фигурка се втурна покрай него. На светлината на факлите видя, че е много стар човек, от типа „кожа и кости“, които обикновено се определят като „пъргав“, със съвсем плешива глава, брада почти до коленете и чифт крака като кибритени клечки, върху които разширени вени бяха начертали уличен план на някакъв доста голям град. Въпреки снега, той носеше само покрит с капси кожен комбинезон и ботуши, които с лекота биха могли да приютят още един чифт крака.
Двамата най-близо стоящи до него друиди си размениха погледи и вдигнаха сърповете си. Последва кратка какафония и те се свлякоха свити на кълбо от болка, издавайки хъркащи звуци.
В последвалата суматоха Ринсуинд се промъкна боязливо към олтарния храм, като държеше ножа си внимателно, така че да не предизвиква нежелани коментари. Всъщност никой не му обръщаше много внимание; друидите, които не бяха избягали от кръга, най-вече по-младите и по-мускулестите се бяха събрали около стареца, за да обсъдят въпроса за светотатството, що се отнася до каменните кръгове, но съдейки по кискането и шума от счупени хрущяли, той печелеше дебата.
Двуцветко наблюдаваше битката с интерес. Ринсуинд го сграбчи за рамото.
— Да вървим — каза.
— Не трябва ли да помогнем?
— Сигурен съм, че само ще пречим — забързано каза Ринсуинд. — Знаеш какво е да ти се мотаят в краката, когато си зает.
— Трябва да спасим поне младата дама — твърдо рече Двуцветко.
— Добре, но побързай!
Двуцветко взе ножа и се спусна към олтарния камък. След няколко несръчни удара успя да разсече въжетата, с които беше вързано момичето, то се изправи да седне и избухна в сълзи.
— Всичко е наред… — започна Двуцветко.
— Не е, по дяволите — озъби се и го изгледа кръвнишки със зачервените си очи. — Защо хората винаги всичко развалят? — Издуха носа си възмутено с крайчеца на робата си.
Двуцветко погледна смутено към Ринсуинд.
— Ъ-ъ, Вие май не разбирате добре — рече. — Искам да кажа, ние току-що Ви спасихме от абсолютно сигурна смърт.
— Не е лесно по тези места — каза тя. — Искам да кажа, не е лесно да запазиш… — почервеня и нещастно заусуква крайчеца на робата си. — Искам да кажа, да останеш… да не си позволиш да бъдеш… да не загубиш квалификацията си.
— Квалификациите си? — недоумяваше Двуцветко, печелейки купата „Ринсуинд“ за най-бавно загряващия човек в цялата мултивселена. Момичето присви очи.
— Можех сега да съм там горе с Богинята на Луната и да пия медовина от сребърна купа — каза заядливо. — Осем години стоене в къщи в събота вечер отидоха на вятъра!
Тя погледна Ринсуинд и се намръщи. В следващия миг той усети нещо. Може би едва чути стъпки зад гърба си, може би — движение, отразено в очите й — но той се наведе.
Нещо изсвистя във въздуха, където само преди секунди бе вратът му и отскочи от плешивото теме на Двуцветко. Ринсуинд се изви и видя архидруида да приготвя сърпа си за следващия удар и в отсъствието на друга надежда да го избегне, отчаяно ритна с крак. Улучи друида право в капачката на коляното. Човекът изпищя и изпусна оръжието си, в този момент се чу слабичък и зловещ тъп звук и той залитна напред. Зад него малкото човече с дългата брада издърпа меча си от тялото, избърса го в шепа сняг и каза:
— Шъшипа ме това лумбаго. Можете да ношите шъкровището.
— Съкровище? — безсилно запита Ринсуинд.
— Всички ония тежки огърлиши и туй онуй. Всишки жлатни яки. Тъпкани ша ш такива. Такива ша ши те божите служители — каза важно човечето. — Вше това — огърлиши, огърлиши, огърлиши. Коя е тажи, момишето де.
— Не ни оставя да я спасим — оплака се Ринсуинд.
Момичето предизвикателно изгледа стареца през размазания си грим.
— По дяволите — рече и с едно движение я вдигна, залитна малко, изпищя от артритна болка и се повали.
След малко каза, както си беше в легнало положение:
— Не штой така, кушко глупава, ами ми помогни да штана.
За огромна почуда на Ринсуинд и почти сигурно и на нея самата, тя му помогна.
Междувременно Ринсуинд се опитваше да свести Двуцветко. На темето му имаше ожулено, което не изглеждаше много дълбоко, но дребният човечец беше в безсъзнание и върху лицето му се беше запечатала слаба разтревожена усмивка. Дишането му беше повърхностно и странно.
Освен това му се струваше лек. Не просто с тегло под нормата, а безтегловен. Със същия успех, магьосникът би могъл да държи сянка.
Ринсуинд си спомни, че беше чувал друидите да използуват странни и ужасни отрови. Разбира се, често бе чувал, обикновено от същите хора, че мошениците имат близко поставени очи, гръм никога не удря два пъти на едно и също място и че ако боговете бяха искали човека да лети, щяха да му дадат самолетен билет. Но нещо в лекотата на Двуцветко уплаши Ринсуинд. Ужасно го уплаши.
Той погледна към момичето. Тя беше преметнала през рамо стареца и отправи към Ринсуинд извинителна полуусмивка. Някъде от нивото на кръста й един глас каза:
— Всишко ли вже? Да ше махаме оттук преди да ша ше върнали.
Ринсуинд прибра Двуцветко под мишница и забърза след тях. Изглежда нямаше какво друго да се направи.
Старецът беше привързал големия си бял кон за едно изсъхнало дърво в снежна долчинка на известно разстояние от кръговете. Конят беше добре гледан, с лъскав косъм и общото впечатление за ненадминат боен кон съвсем малко се разваляше от пръстена за хемороиди, прикачен към седлото.
— Добре, пушни ме на жемята. В шантата на шедлото има шише ш мехлемше, ако не въжражаваш…
Ринсуинд подпря Двуцветко на едно дърво колкото се може по-удобно и на лунна светлина а очевидно и на слабата червена светлина на зловещата нова звезда — за първи път можа хубав да огледа спасителя си.
Човекът имаше само едно око; другото бе покрито с черно парче плат. Слабото му тяло бе изпъстрено с белези и, в момента трепереше сграбчено от силен пристъп на тендовагинит. Зъбите му явно бяха решили да го напуснат много отдавна.
— Как се казваш? — попита.
— Бетан — отвърна момичето, като втриваше шепа зловонен зелен мехлем в гърба на стареца.
Тя имаше вид на девица, която, ако я помолят да изреди събитията, най-вероятно да възникнат, след като герой на бял кон я спаси от девственическа жертвена церемония, сигурно не би споменала масажиране, но която, след като очевидно тъкмо масажирането се оказа в края на краищата сполетялата я съдба, беше твърдо решена да се представи добре.
— Имах предвид него — обясни Ринсуинд. Погледна го. Едно пълно със звезден блясък око.
— Кажвам ше Коен, момшето ми.
Ръцете на Бетан престанаха да се движат.
— Коен? — възкликна. — Коен Варварина?
— Шъвшем шъщия.
— Я чакай, чакай — намеси се Ринсуинд. — Коен е мъж канара с врат като на бик, мускулите на гърдите му са колкото футболни топки. Искам да кажа, той е най-великият воин върху Диска, жива легенда. Спомням си как дядо ми казваше… дядо ми… го видял… дядо ми казваше, че… дядо ми…
Той се запъна под погледа на впереното в него остро като свредел око.
— О, — каза. — О, разбира се. Извинете.
— Да — въздъхна Коен. — Тошно така, момшето ми. Аш шъм легендарно жив.
— Господи — каза Ринсуинд, — на колко години сте, по-точно?
— Ошемдешет и шедем.
— Но вие сте били най-великият. Още се пеят песни за Вас.
Коен вдигна рамене и извика от болка.
— Никога не шъм полушавал прошент от приходите — каза. Погледна унило снега. — Това е шегата на живота ми. Ошемдешет години в тоя бижнеш и каква ми е наградата? Болки в кръшта, хемороиди, лошо храносмилане и стотиши разлишни решепти за шупа. Шупа! Ненавиждам шупите!
Бетан сбърчи чело.
— Шупа?
— Супа — обясни Ринсуинд.
— Да-а, шупа — повтори нещастно Коен. — Жаради жъбите ми, нали ражбирате. Никой не те вжема на шериожно като нямаш жъби, кажват ти: „Шедни до огъня, дядо и си хапни малко шу…“ Коен хвърли рязък поглед към Ринсуинд — Много лошава кашлиша имаш, момше.
Ринсуинд извърна поглед, неспособен да погледне Бетан в очите. После сърцето му се сви. Двуцветко все още лежеше облегнат на дървото, безметежно безчувствен и изглеждаше така, като че ли го упрекваше, доколкото му беше възможно при тези обстоятелства.
Коен изглежда също си спомни за него. Несигурно се изправи на крака и се затътри към туриста. Отвори с палец и двете очи, прегледа ожуленото, премери пулса.
— Той ши е отишъл — каза.
— Мъртъв? — попита Ринсуинд.
В дискусионната зала на мозъка му една дузина емоции скочиха и закрещяха. Облекчението вилнееше с пълна сила, когато Шокът се намеси по процедурен въпрос, след което Объркаността, Ужаса и Загубата се сбиха и спряха едва когато Срамът се промъкна от съседната стая да види за какво се карат.
— Не — каза Коен замислено, — не шъвшем. Прошто ши е отишъл.
— Отишъл си е? Къде?
— Не знам — каза Коен, — но мишля, че пожнавам един шовек, който може би има карта.
Далеч из заснеженото поле половин дузина мънички червени светлини блещукаха в тъмното.
— Не е далеч — каза водещия магьосник, след като надникна в малко кристално кълбо.
В редицата зад него се надигна всеобщ ропот, който означаваше приблизително, че колкото и да е далеч Ринсуинд, няма как да е по-далеч от една хубава гореща вана, добро ядене и топло легло.
В следващия миг магьосникът, който се тътреше най-отзад спря и каза:
— Чуйте!
Заслушаха се. Чуваха се едва доловимите шумове на зимата, която започва да сковава земята, скърцането на скалите, приглушеното топуркане на малки създания в тунелите им под одеалото на снега. Вълк зави в далечна гора, сконфузи се, когато никой не го последва, и млъкна. Чуваше се как меко се стеле сребърна лунна светлина. Чуваше се също така и свистенето на половин дузина магьосници, опитващи се да дишат тихо.
— Нищо не чувам — започна един.
— Ш-ш-ш!
— Добре де, добре…
После всички го чуха — слабо далечно скриптене, като нещо движещо се много бързо по снежната кора.
— Вълци? — каза един магьосник. Всички си представиха стотици изпусталели, гладни тела, препускащи в нощта.
— Н-не — каза водачът. — Прекалено ритмично е. Може да е вестоносец?
Звукът се усили — отривист и ритмичен като че ли някой много бързо хрупаше целина.
— Ще запаля ракета — рече водачът. Взе шепа сняг, направи я на топка, метна я във въздуха и я запали със струя октаринов пламък от върховете на пръстите си. Получи се кратък ослепителен синкав блясък.
Настъпи тишина. После друг магьосник каза:
— Абе смотаняк, сега вече нищо не виждам.
Това бе последното, което чуха преди нещо бързо, твърдо и шумно да ги връхлети от тъмнината и да изчезне в нощта. Когато се изровиха един друг от снега не откриха нищо друго, освен отчетливи следи от малки стъпки. Стотици мънички стъпки, много нагъсто една до друга, описващи права като лъч на прожектор черта през снега.
— Некромантка! — каза Ринсуинд.
Старицата от другата страна на огъня вдигна рамене и измъкна колода мазни карти от някакъв невидим джоб.
Въпреки сковаващия мраз навън, атмосферата в юртата беше като под мишницата на ковач и магьосникът вече обилно се потеше. Конските изпражнения горяха добре, но Конските хора имаха още какво да научат за климатичните инсталации, като се започне от значението на думата.
Бетан го изгледа косо.
— Какво е това мека романтика? — прошепна.
— Некромантия. Разговаряне с мъртвите — обясни той.
— О — промълви тя, леко разочарована. Бяха вечеряли с конско месо, конско сирене, конски черен пудинг, кон-дьоври и рядка бира, за произхода на която Ринсуинд не искаше да размишлява. Коен (който беше ял конска супа) обясни, че Конните Племена от Централните степи се раждали на седлата, което се стори на Ринсуинд невъзможно от гинекологична гледна точка. И били особено сръчни в естествената магия, тъй като животът в откритата степ те кара да осъзнаеш колко точно небето пасва на земята по всички ръбове и това естествено вдъхновява ума за дълбокомислени въпроси от рода на: „Защо?“, „Кога?“ и „Защо не опитаме и говеждо, за разнообразие?“
Бабата на главатаря кимна на Ринсуинд и нареди картите пред себе си.
Ринсуинд, както вече отбелязахме, беше най лошият магьосник на Диска; никакви други магии не искаха да пребивават в мозъка му, след като там се беше настанила Магията, точно както рибите бягат от вира с щуката. Но той все още притежаваше гордост, а магьосниците не обичат да гледат как жени извършват дори и най-простата магия. Невидимият Университет никога не приемаше жени, смотолявайки оправдания за проблеми с канализацията, но истинската причина бе неизказания ужас, че ако разрешат на жените да се занимават с магия, те вероятно ще се оправят добре.
— Във всеки случай, не вярвам на гадания с карти — изломоти. — Всичките тези приказки, че били изкристализираната мъдрост на вселената са куп глупости.
Първата карта, пожълтяла от дима и нагъната от старост беше…
Би трябвало да е Звездата. Но вместо познатия кръгъл диск с недодялани малки лъчи, видяха мъничка червена точка. Старицата измърмори нещо и задраска с нокът по картата, после неприязнено изгледа Ринсуинд.
— Това няма нищо общо с мен — каза той. Тя обърна Голямото Значение на Измиването на ръцете, Осмица Октограм, Купола на Небето, Езерото на Нощта, Четворка Слонове, Асо Костенурки и, Ринсуинд го очакваше — Смърт.
И със Смърт нещо не беше наред. Би трябвало да представлява сравнително реалистична рисунка на Смърт на бял кон и, наистина, той все още беше там. Но небето бе осветено в червено и от далечен хълм идеше малка фигурка, почти невидима на светлината на лампите с конска мас. Нямаше нужда Ринсуинд да я идентифицира, защото зад нея се мъкнеше сандък на стотици малки крачета. Багажът следва собственика си навсякъде. Ринсуинд погледна към Двуцветко, бледа сянка върху куп конски кожи.
— Умрял ли е наистина? — попита.
Коен преведе на старата жена, която поклати глава. Пресегна се към малкото дървено ковчеже до нея и започна да бърника из множество торбички и шишенца, докато намери мъничко зелено шишенце, съдържанието на което изля в бирата на Ринсуинд. Той го погледна подозрително.
— Кажва, ше е нещо като лекарштво. Ако шъм на твое мяшто бих го ишпил. Тежи хора ше раштройват, ако откажеш гоштоприемштвото им.
— Няма ли да ми отнесе главата? — попита Ринсуинд.
— Кажва, ше е много важно да го ишпиеш.
— Ами, ако си сигурен, че не е вредно. И без това няма как да влоши вкуса на бирата.
Отпи, усещайки всички погледи върху себе си.
— Хъм — каза. — Всъщност не е толкова ло…
Нещо го подхвана и изстреля във въздуха. Само дето в друг един смисъл все още седеше до огъня — виждаше се там, смаляваща се фигурка в кръга от светлина, който бързо ставаше все по-малък. Миниатюрните фигурки около него напрегнато се взираха в тялото му. Като се изключи старицата. Тя гледаше право нагоре към него и се хилеше.
Старшите магьосници на Кръглото море изобщо не се хилеха. Те започнаха да съзнават, че имат насреща си нещо съвсем ново и страховито: млад човек, който прави кариера.
Все пак никой не знаеше с пълна сигурност каква е истинската възраст на Траймън, но рядката му коса бе все още черна, а восъчният вид на кожата му би могъл да бъде взет, при лошо осветление, за свежия цвят на младостта.
Шестимата оцелели лидери на Осемте Ордена седяха около дългата, лъскава нова маса в стаята, която преди това беше кабинет на Галдър Уедъруакс и всеки се питаше какво точно у Траймън ги кара да искат да го ритнат.
Не беше това, че е амбициозен и жесток. Жестоките хора са глупави; всички те знаеха и как да пречупват амбициите на другите. Човек не оставаше маг на Осмо Ниво дълго време, ако не беше изкусен в нещо като психическо джудо.
Не беше това, че е кръвожаден, властолюбив, или пък особено зъл. Тези неща не са непременно недостатъци за един магьосник. Магьосниците общо взето не бяха по-зли от, да речем, комитета на средностатистическия Ротари Клуб, и всеки от тях се бе издигнал до позиция на превъзходство в избраното поприще не толкова чрез уменията си по магия, колкото поради това, че никога не бе пропускал да се възползува от слабостите на опонентите си.
Не беше и това, че е особено мъдър. Всеки магьосник смяташе себе си за сравнително страхотен в това отношение — беше си характерна черта на професията.
Не беше даже и това, че има обаяние. Всички те знаеха какво е обаяние, а у Траймън обаянието беше колкото у паче яйце.
В това именно беше цялата работа…
Той не беше нито добър, нито зъл, нито жесток или пък краен в някое отношение, освен в едно. В това, че бе издигнал сивотата до висотата на изящно изкуство и притежаваше ум, студен, безмилостен и логичен, като склоновете на Ада.
И още по-странно беше, че всички тези магьосници, които в процеса на работата си бяха срещнали безброй същества — пръскащи огън, с крила на прилеп, с нокти на тигър — в уединението на магическата октограма, никога преди не бяха изпитвали толкова неприятно чувство, каквото изпитаха когато с десетминутно закъснение, Траймън влезе в стаята.
— Извинете ме за закъснението, господа — изгъгна той, потривайки делово ръце, — много неща за вършене, много неща за организиране. Вярвам, знаете как е.
Магьосниците се спогледаха косо, докато Траймън сядаше начело на масата и дейно прелистваше някакви книжа.
— Какво стана с креслото на стария Галдър, това с лъвските облегалки за ръцете и пилешките крака? — попита Джиглад Уърт.
Беше изчезнало заедно с повечето друга позната мебел. На нейно място имаше няколко ниски кожени стола, които изглеждаха невероятно удобни преди да си седял на тях повече от пет минути.
— Креслото ли? А, наредих да го изгорят — рече Траймън без да вдига поглед.
— Да го изгорят? Но то беше безценен магически предмет на изкуството, истински…
— Боя се, че бе просто една вехтория — рече Траймън, удостоявайки го с бегла усмивка. — Сигурен съм, че истинските магьосници не се нуждаят от такива неща, сега, ако ми позволите да привлека вниманието Ви към днешната работа…
— Каква е тази хартишка? — попита Джиглад Уърт от Конски Капаци, като размаха документа, оставен пред него, при това го размаха с повече апломб, тъй като неговото кресло в собствената му претрупана и удобна кула беше дори по-пищно от несъществуващото вече кресло на Галдър.
— Това е програма, Джиглад — търпеливо обясни Траймън.
— И за какво служи програмата?
— Това е списък с нещата, които трябва да обсъдим. Много е просто, съжалявам ако смятате, че…
— Преди никога не ни е трябвало такова нещо!
— Мисля, че може би ви е трябвало, но просто не сте го имали — каза Траймън с глас, в който звучеше разсъдливост.
Уърт се поколеба.
— Е, добре де — каза мрачно, като се огледа около масата за подкрепа, — ама какво е това тук, където пише — той приближи писанието към очите си, — „Избиране приемник на Грейхалд Сполд“. Нали това е Руплед Вард? Той чака от години.
— Да, но дали той е надежден? — запита Траймън.
— Какво?
— Сигурен съм, че всички ние осъзнаваме значението на правилното ръководство — каза Траймън. — Вижте какво, Вард е… е, достоен е, разбирал се, по свой начин, но…
— Не е наша работа — каза един от другите магьосници.
— Не, но би могло да бъде — рече Траймън.
Настъпи тишина.
— Да се месим в работата на друг орден? — недоумяваше Уърт.
— Разбира се, че не — отвърна Траймън. — Просто искам да кажа, че бихме могли да им дадем… съвет. Но нека обсъдим това по-късно…
Магьосниците дори не бяха чували за „обединение на силите“, иначе номерът на Траймън никога нямаше да мине. Простата истина обаче беше, че да помагаш на други да получат власт, даже за да засилиш собствените си позиции, беше съвсем неразбираемо за тях. В тяхното съзнание всеки магьосник се бореше сам за себе си. Дори и да не смятаме враждебните паранормални същества, един амбициозен магьосник беше достатъчно зает да се бори с враговете в собствения си Орден.
— Мисля, че сега трябва да обсъдим въпроса за Ринсуинд — каза Траймън.
— И звездата — добави Уърт. — Хората започват да забелязват, нали знаете?
— Да, казват, че ние трябва да вземем някакви мерки — каза Лумуел Партър от Ордена на Полунощниците. — Бих искал да знам какви.
— О, това е ясно — каза Уърт. — Казват, че трябва да прочетем Октаво. Винаги това казват. Лоша реколта? Да се прочете Октаво. Болни крави? Да се прочете Октаво. Магиите всичко ще оправят.
— Сигурно има нещо вярно — рече Траймън. — Моят, ъ-ъ-ъ, покоен предшественик доста изучаваше Октаво.
— Всички сме я изучавали — рязко каза Пантър, — но какъв е смисълът? Осемте магии трябва да действуват заедно. О, съгласен съм, ако всичко друго се провали, може би ще трябва да рискуваме, но Осемте или трябва да се кажат заедно, или изобщо да не се казват — а една от тях е в главата на тоя Ринсуинд.
— А не можем да го открием — довърши Траймън. — Това е случаят, нали така? Сигурен съм, че всеки е опитал самостоятелно.
Магьосниците се спогледаха, смутени. Накрая Уърт каза:
— Да, добре. Да си разкрием картите. Аз изглежда не мога да го открия.
— Опитах гадаене с кристал — рече друг, — нищо.
— Аз изпратих зли духове — каза трети.
Останалите се поизправиха. Ако да се признава неуспеха беше станало модерно, то те щяха страшно добре да обяснят колко героично са се провалили.
— Това ли е всичко? Аз изпратих демони.
— Аз пък погледнах в Огледалото за надзор6.
— Снощи го търсих в Руните на Мхо.
— Желая да обясня, че опитах и Руните, и Огледалото, и вътрешностите на маникрии.
— Аз пък разпитах зверовете в полето и птиците в Небето.
— Някакъв резултат?
— Тцъ.
— Ами, аз питах самите кости на страната, да, и камъните в глъбините, и планините й.
Настъпи внезапно ледено мълчание. Всички погледнаха към магьосника, който се бе изказал последен. Беше Ганмък Трийхалит от Почтените Пророци, който неловко се размърда на мястото си.
— Да, предполагам, че със звънци — каза някой.
— Не съм казал, че са отговорили, нали?
Траймън изгледа събралите се.
— Аз изпратих да го търсят — каза той.
Уърт изсумтя.
— Последните два пъти май нищо не излезе от това, не е ли тъй?
— Защото разчитахме на магия, но ясно е, че Ринсуинд по някакъв начин остава скрит за магията. Но не може да си скрие следите от стъпките.
— Изпратил си следотърсач?
— Би могло да се каже.
— Герой? — Уърт успя да натъпче тази единствена дума с много значение. С такъв тон на гласа в една друга вселена един южняк би казал „мръсен янки“.
Магьосниците зяпнаха Траймън с отворени уста.
— Да — каза той спокойно.
— По чия заповед? — настоя Уърт.
Траймън извърна към него сивите си очи.
— Моя. Друга не ми трябваше.
— Това е… това е крайно неправомерно. Откога на магьосниците им трябват герои, за да им вършат работата?
— Откакто магьосниците разбраха, че магията не действа — отвърна Траймън.
— Временен неуспех, нищо повече.
Траймън сви рамене.
— Може би — каза, — но нямаме време да разберем. Докажете, че греша. Намерете Ринсуинд чрез гадаене с кристал или разговаряне с птици. Що се отнася до мен, аз съм устроен да бъда мъдър. А мъдрият човек се подчинява на повелите на времето.
Добре известен факт е, че воините и магьосниците не се погаждат, тъй като едните смятат другите за сбирщина кръвожадни идиоти, които не могат да вървят и да мислят едновременно, а другите пък проявяват естествено подозрение към хора, които много мънкат и носят дълги роби. Охо, казват магьосниците, ако ще се заяждаме за това, тогава нека си кажем за тия яки, с капси и лъскави мускули в Асоциацията на Младите Езичници7. На което героите отвръщат, няма що страхотно обвинение, направено от куп мухльовци, дето не смеят да се доближат до жена, от страх, представете си, че мистическата им сила щяла да се пресуши. Така, а, казват магьосниците, тук вече най прекалихте, вие с вашите кожени позьорски патрондаши. А, така ли, казват героите, защо не си…
И така нататък. Подобни разправии продължават от векове и са предизвикали много големи битки, които са направили необитаеми огромни земни пространства поради наличие на магически вълни. Всъщност героят, който в същата тази минута галопираше към Въртопните Равнини, не се забъркваше в спорове от такова естество, защото не ги вземаше на сериозно, но главно, защото точно този герой беше героиня. Червенокоса.
Сега, в такъв един момент, обикновено се поглежда през рамо към оформителя на корицата и надълго и нашироко се приказва за кожени облекла, ботуши до бедрата и голи остриета. В повествованието се промъкват думи като „налята“, „закръглена“ и даже „наперена“, докато накрая писателят е принуден да иде да си вземе студен душ и да полегне.
Което е твърде глупаво, тъй като жена, тръгнала да си изкарва прехраната със сабя, няма да вземе да се фръцка, изглеждайки като модел от корицата на някой от по-авангардните каталози за бельо, предназначени за специализирани купувачи.
Е, хубаво де, добре. Това, което искам да подчертая, е че макар и Херена Кокошоглавата Повлекана да би изглеждала направо зашеметяваща, ако хубаво се изкъпе, след крайно належащ маникюр и с най-доброто от магазинчето за кожени облекла „Ориенталска Екзотика“ на Ууу Хук Линг и „Военни потреби“ на улица „Геройска“, в момента тя бе облечена доста практично с лека метална ризница, меки ботуши и къса сабя.
Е добре, може би ботушите бяха кожени, но не и черни.
С нея яздеха няколко смугли мъже, които и без това сигурно скоро ще бъдат убити, тъй че описанието им може би е излишно. Абсолютно нищо наперено нямаше в нито един от тях.
Вижте какво, ако желаете, те могат да носят и кожени облекла.
Херена не беше много доволна от избора си, но това бяха единствените наемници, които можа да намери в Морпорк. Много от жителите напускаха града и се отправяха към хълмовете поради страха си от новата звезда. Но Херена се беше отправила към хълмовете по друга причина. По посока въртенето на Диска и към ръба на Равнините оставаха голите Тролокостни Планини. Херена, която от години се ползваше от уникално равностойните възможности, откриващи се пред всяка жена, която може да върти сабя, се доверяваше на инстинктите си.
Този Ринсуинд, както Траймън го бе описал, бе плъх, а плъховете обичат прикритието. Във всеки случай, планините бяха далеч от Траймън и макар че в момента той бе неин работодател, Херена бе доволна от този факт. Имаше нещо в маниерите му, от което я засърбяваха юмруците.
Б.пр. По аналогия с Aurora Borealis — северно сияние и Aurora Australis — южно сияние; aurora coriolis — сиянието откъм Cori Celesti, която се намира в Центъра.
Б.пр. Игра на думи. Надзор — oversigh едновременно значи и пропуск, грешка.
Б.пр. Измислена от автора организация по аналогия с Young Mens Christian Association — Асоциация на младите християни.