Ринсуинд се промъкна в Голямата Зала. Някой бе запалил факли и като че ли бе подготвил сцената за някакъв вид магическа работа. Но церемониалните свещници бяха прекатурени, сложните октограми, изрисувани с тебешир върху пода бяха поизтрити тук-там, сякаш нещо бе танцувало върху тях и въздухът бе изпълнен с някаква миризма, неприятна даже по либералните Анкх-Морпоркски стандарти. В нея имаше нещо, което напомняше на сяра, но върху него се наслагваше нещо по-лошо. Миришеше като дъното на изкуствено езерце.
В далечината се чу шум от падане и много крясъци.
— Изглежда портите се строполиха — отбеляза Ринсуинд.
— Да се махаме оттук — подкани Бетан.
— Подземията са насам — каза Ринсуинд и тръгна през един сводест портал.
— Там долу?
— Да. Тук ли предпочиташ да останеш?
Той взе една факла от поставката й на стената и тръгна надолу по стълбите.
След първите няколко площадки стените вече не бяха облицовани, а каменни. Тук-там някои тежки врати бяха подпрени така, че да стоят отворени.
— Чух нещо — съобщи Двуцветко.
Ринсуинд наостри уши. Наистина се чуваше някакъв шум от дълбините под тях. Не звучеше страшно. Като че ли много хора чукаха по някаква врата и викаха „Ей“.
— Да не би да са онези твари от Занданните Измерения, за които ни разказваше? — попита Бетан.
— Те не псуват така — отвърна Ринсуинд, — Да вървим.
Забързаха по капещите тунели, като следваха крясъците, проклятията и дълбоката суха кашлица, която някак ги успокояваше — каквото и да свистеше така, решиха те, не би могло да представлява опасност.
Най-накрая стигнаха до една ниша, в която имаше врата. Тя изглеждаше достатъчно здрава, за да удържи прииждащо море. Съзряха малка решетка.
— Хей — извика Ринсуинд. Не беше от кой знае каква полза, но не можа да измисли нищо по-добро.
Настана внезапна тишина. После един глас от другата страна на вратата попита много бавно:
— Кой е там вън?
Ринсуинд позна този глас. От него с ужас се бе стряскал в мечтанията си през не един училищен следобед преди много години. Беше на Лемюъл Пантър, който някога се бе заел лично да набие основите на гадаене с кристал и призоваване на духове в главата на младия Ринсуинд. Той си спомни очите му, като свределчета върху свинското му лице и думите: „А сега, господин Ринсуинд ще излезе и ще начертае на дъската съответния символ“, и дългото милион мили разстояние до дъската покрай чакащите му съученици, докато отчаяно се опитваше да си спомни за какво бе каканизал гласа преди около пет минути. Дори и сега гърлото му съхнеше от ужас и неопределено чувство за вина. Занданните Измерения просто нямаха нищо общо с това.
— Моля, господине, това съм аз, господине, Ринсуинд, господине — проскърца гласът му. Видя как Двуцветко и Бетан го гледат със зяпнали уста и се изкашля. — Ето кой е. Ринсуинд. Да.
От другата страна на вратата зашумулкаха и зашептяха.
— Ринсуинд?
— Принц кой?
— Спомням си едно момче без никакви…
— Магията, помните ли?
— Ринсуинд?
Настана кратко мълчание. После един глас попита:
— Предполагам, че ключът не е в ключалката, нали?
— Не — отвърна Ринсуинд.
— Какво каза той?
— Каза: „не“.
— Характерно за момчето.
— Ъъ, кои сте там вътре? — попита Ринсуинд.
— Магистрите по магьосничество — отвърна гласът високомерно.
— Защо?
— Ами, ъъ, заключени сме тук вътре — неохотно поясни гласът.
— Заключени, с Октаво?
Шуш, Шуш.
— Октаво всъщност я няма тук вътре, всъщност — бавно изрече гласът.
— А, но вие сте вътре, така ли? — попита Ринсуинд възможно най-любезно, като в същото време се хилеше като некрофил в морга.
— Такъв е, изглежда, случаят.
— Има ли нещо, от което се нуждаете? — разтревожи се Двуцветко.
— Можете ли да се опитате да отворим с нещо ключалката? — попита Бетан.
— Безсмислено е — каза Ринсуинд. — Абсолютно непроницаема за крадци.
— Предполагам, че Коен щеше да може — заяви Бетан, — където и да е сега.
— Багажът веднага щеше да я разбие — съгласи се Двуцветко.
— Е, сега нищо не можем да направим — каза Бетан. — Хайде да излезем на чист въздух. Поне на по-чист въздух от тоя.
Тя се връцна и тръгна да излиза.
— Чакай, чакай — викна Ринсуинд, — колко типично, нали? На Стария Ринсуинд нищо няма да му хрумне, нали? О, не той е само калабалък да става, така е. Ритнете го като внимавате. Не разчитайте на него, той е…
— Добре де — разкая се Бетан. — Да чуем тогава.
— …нищожество, неудачник, само един… ъъ, какво?
— Как смяташ да отвориш вратата? — попита Бетан.
Ринсуинд я погледна със зяпнали уста. После погледна към вратата, Тя наистина беше солидна и ключалката имаше самозадоволителен вид.
Но той беше успял да влезе веднъж, преди много време. Ринсуинд студентът я беше блъснал, тя се бе отворила широко и само миг по-късно Магията бе скочила в мозъка му и бе съсипала живота му.
— Слушай — продума един глас иззад решетката, стремейки се да бъде любезен. — Иди и ни намери някой магьосник, хайде, момчето ми.
Ринсуинд пое дълбоко въздух.
— Отдръпнете се — кресна.
— Какво?
— Намерете нещо, зад което да се скриете — излая той със съвсем леко треперещ глас. — Вие също — нареди на Бетан и Двуцветко.
— Но ти не можеш…
— Не се шегувам!
— Не се шегува — подкрепи го Двуцветко. — Ей тази малка веничка отстрани на челото му, виждаш ли я, като запулсира така, е…
— Млъкни!
Ринсуинд неуверено вдигна едната си ръка и я насочи към вратата.
Последва пълна тишина. О, богове, помисли си той, какво ще стане сега?
В чернилката в дълбините на мозъка му Магията се размърда неспокойно.
Ринсуинд се опита да се настрои на вълните, или на каквото и да било там, на метала на ключалката. Ако успееше да предизвика дисхармония сред атомите там, така че да се разединят…
Нищо не се случи.
С мъка преглътна и насочи вниманието си към самата врата. Дървесината беше стара и почти вкаменена, вероятно не би горяла даже накисната в мазнина и пусната в пещ. Все пак се опита, като обясни на древните молекули, че трябва да опитат да подскачат нагоре-надолу, за да се стоплят…
В напрегнатата тишина на собствения си мозък, той впи свиреп поглед в Магията, която изглежда много се смути.
Спря се и върху въздуха около самата врата, размишлявайки как би могъл най-добре да го изкриви в неестествени форми, тъй че вратата да почне да съществува в съвсем друг набор от измерения.
Вратата не се и помръдваше, предизвикателно солидна.
Плувнал в пот, отново изминаващ в съзнанието си безкрайното разстояние до черната дъска пред ухилените лица на съучениците си, той отчаяно се обърна пак към ключалката. Би трябвало да е направена от малки късчета метал, не много тежки…
От решетката се чу едва доловим шум. Идеше от магьосници, които се отърсват от напрежението и клатят глави.
Някой прошепна: „Нали ти казах“…
Чу се слаб стържещ звук и щракане.
Лицето на Ринсуинд бе застинало като маска. Едри капки пот се стичаха от брадичката му. Чу се още едно изщракване и неохотно стържене на валове. Траймън бе смазал ключалката, но дългогодишната ръжда и праха бяха попили, а единствения начин, по който един магьосник може да помръдне нещо с магия, освен ако не успее да впрегне някакъв външен източник, е да използва машинарията на собствения си мозък.
Ринсуинд усилено се опитваше да попречи на мозъка си да бъде изтласкан през ушите.
Ключалката изтрака. Металните бутала, запънали в гнездата си, поддадоха, задвижиха лостовете.
Лостовете изщракаха, зъбците се захванаха. Чу се дълъг протяжен стържещ звук, който събори Ринсуинд на колене.
Вратата се отвори, завъртайки болните си панти. Магьосниците предпазливо се заизмъкваха.
Двуцветко и Бетан помогнаха на Ринсуинд да се изправи на крака. Лицето му бе сиво, олюляваше се.
— Не беше лошо — изкоментира един от магьосниците, разглеждайки отблизо ключалката. — Може би малко бавничко.
— Това няма значение! — сряза го Джиглад Уърт. — Вие тримата, да сте видели някого, като слизахте насам?
— Не — отвърна Двуцветко.
— Някой открадна Октаво.
Ринсуинд рязко вдигна глава. Фокусира очи.
— Кой?
— Траймън.
Ринсуинд преглътна.
— Един такъв висок? — попита Ринсуинд. — Всички казваха, че ще отиде далеч.
— Много по-далеч, отколкото предвижда, ако отвори книгата — рече един от магьосниците, който набързо си свиваше цигарка с треперещи пръсти.
— Защо? — попита Ринсуинд, — какво ще стане?
Магьосниците се спогледаха.
— Това е древна тайна, предавана от маг на маг, и не можем да я казваме на непосветени — отвърна Уърт.
— О, хайде, кажете я — помоли Двуцветко.
— Е, добре, може би вече е без значение. Един мозък не може да разбере всички магии. Ще рухне и ще остави дупка.
— Къде? В главата му?
— Хъм. Не. В материята на Вселената — обясни Уърт. — Той сигурно си мисли, че може сам да я контролира, но…
Усетиха звука преди да го чуят. Започна в камъните като бавна вибрация, после внезапно се изви в остър като бръснач стон, който заобикаляше ушните тъпанчета и се забиваше право в мозъка. Звучеше като човешки глас, който пее, или напява, или пък пищи, но съдържаше по-дълбоки и по-ужасяващи съзвучия.
Магьосниците пребледняха. После, като един се обърнаха и затичаха нагоре по стълбите.
Пред сградата се бяха събрали тълпи хора. Някои носеха факли, други бяха спрели, уловени от звука, докато са трупали сухи съчки около стените. Но всички бяха вперили очи нагоре към Кулата на Изкуството.
Магьосниците си проправиха път сред безчувствените тела и извърнаха погледи нагоре.
Небето бе пълно с луни. Всяка беше три пъти по-голяма от собствената луна на Диска, и всяка беше в сянка, с изключение на един розов сърп там, където я огряваше светлината на звездата.
Но пред всичко останало се открояваше нажеженият до бяло връх на Кулата на Изкуството. Бегло можеха да се забележат някакви силуети във вътрешността, но в тях нямаше нищо успокоително. Звукът бе преминал в нещо като жужене на оса, увеличено милиони пъти.
Някои от магьосниците паднаха на колене.
— Направил го е — продума Уърт, клатейки глава. — Отворил е пътека.
— Тези неща там демони ли са? — полюбопитства Двуцветко.
— О, демоните — рече Уърт. — Демоните са благословия в сравнение с тварите, които опитват да се промъкнат там горе.
— Те са по-лоши от всичко, което бихме могли да си представим — каза Пантър.
— Мога да си представя някои доста лоши неща — рече Ринсуинд.
— Тези са по-лоши.
— О…
— И какво предлагате да се направи? — попита ясен глас.
— Моля? — каза Уърт.
— Вие сте магьосници, нали така? — рече тя. — Е, хайде, направете нещо.
— Какво? Да се справим с това? — попита Ринсуинд.
— Да познавате някой друг?
Уърт зае нападателна позиция.
— Мадам, мисля, че Вие не разбирате напълно…
— Занданните Измерения ще се изсипят в вашата Вселена, нали така? — прекъсна го Бетан.
— Ами, да…
— Всички ние ще бъдем изядени от твари с пипала вместо лица, така ли е?
— Не чак толкова приятни, но…
— И вие просто ще оставите това да се случи?
— Слушай — почна Ринсуинд. — Всичко е свършено, ме виждаш ли? Не можеш да върнеш магиите обратно в книгата, не можеш да върнеш назад думите, които са изречени, не можеш…
— Можете да опитате!
Ринсуинд въздъхна и се обърна към Двуцветко.
Него го нямаше. Ринсуинд неизбежно обърна поглед към основата на Кулата на Изкуството и то тъкмо навреме, за да съзре как пълничката фигура на туриста, непохватно стиснала сабя в ръка, изчезна в една врата.
Краката на Ринсуинд решиха сами и, от гледна точка на главата му, напълно сгрешиха.
Останалите магьосници го наблюдаваха как тръгва.
— Е? — рече Бетан — Той отива.
Магьосниците се опитваха да не се гледат един друг в очите.
Накрая Уърт каза:
— Бихме могли да опитаме, предполагам. Май не се разпространява.
— Но ние не разполагаме с почти никаква магия — възрази един от магьосниците.
— Тогава предложи нещо по-добро.
Един по един, с блещукащите на свръхестествената светлина церемониални мантии, магьосниците се обърнаха и тежко запристъпваха към кулата.
Кулата бе куха отвътре, като каменните стъпала на стълбището й бяха прикрепени към стените във формата на спирала. Двуцветко беше завил вече няколко пъти, когато Ринсуинд го настигна.
— Чакай — рече, колкото се може по-безгрижно. — Това е работа за такива като Коен, не за теб. Не се обиждай.
— Той ще успее ли да свърши някаква работа?
Ринсуинд погледна нагоре към стрелналата се през далечното отвърстие в края на стълбището ултравиолетова светлина.
— Не — призна той.
— Значи и аз ще я свърша същата, не е ли така? — попита Двуцветко, като размаха откраднатата си сабя.
Ринсуинд заподскача след него, движейки се възможно най-близко до стената.
— Ти не ме разбра! — извика. — Там горе има невъобразими ужасии!
— Винаги си твърдял, че нямам никакво въображение.
— Това е така, признавам — отстъпи Ринсуинд,
— Но…
Двуцветко седна на стъпалата.
— Виж какво — почна. — Откакто съм дошъл тук с нетърпение чакам нещо такова. Искам да кажа, това е приключение, нали? Сам срещу боговете, или нещо подобно, нали?
Ринсуинд отвори и затвори устата си няхолко пъти преди да успее да отрони подходящите думи.
— Можеш ли да използваш сабя? — попита малодушно.
— Не зная. Никога не съм се опитвал.
— Ти си луд!
Двуцветко го изгледа с накривена на една страна глава.
— Много те бива по приказките — рече. — Аз съм тук, защото не съм добре осведомен, ами ти? — Той посочи надолу, където останалите магьосници с мъка изкачваха стълбите. — Ами те?
Синя светлина прободе вътрешността на кулата. Чу се гръмотевица.
Магьосниците ги настигнаха, като кашляха ужасно и се мъчеха да си поемат дъх.
— Какъв е планът? — попита Ринсуинд.
— Няма такъв — отвърна Уърт.
— Така. Добре — рече Ринсуинд. — Тогава ще ви оставя да си го следвате.
— Ще дойдеш с нас — заяви Пантър.
— Но аз дори не съм истински магьосник. Вие ме изхвърлихте, не си ли спомняте?
— Не си спомням да сме имали по-малко способен студент — каза старият магьосник, — но ти си тук и не се нуждаеш от друга квалификация, освен тази. Хайде.
Блесна светлина и угасна. Ужасните звуци замряха като удушени.
Тишина изпълни кулата; една такава тежка, подтискаща тишина.
— Спря — отбеляза Двуцветко.
Нещо се раздвижи високо горе на фона на кръглия къс червено небе. То падаше бавно, като се преобръщаше и се отклоняваше насам-натам. Улучи стълбите един завой над тях.
Ринсуинд пръв стигна до него.
Беше Октаво. Но тя лежеше върху камъка отпусната и безжизнена, като лекия ветрец, който духаше към върха на кулата.
Двуцветко се появи задъхан зад Ринсуинд и погледна надолу.
— Празни са — прошепна. — Върху страниците й няма абсолютно нищо.
— Значи го е направил — рече Уърт. — Прочел е магиите. И то успешно. Нямаше да повярвам.
— Ами целия този шум — поколеба се Ринсуинд. — И светлината. Тези фигури. На мен не ми прозвуча много успешно.
— О, при всяка велика магическа операция, неизбежно се привлича известно количество извъндименсионално внимание — отхвърли съмненията Пантър. — Ефектно, нищо повече.
— Там горе като че ли имаше чудовища — обади се Двуцветко, като застана по-близо до Ринсуинд.
— Чудовища? Покажи ми ги тези чудовища! — подкани Уърт.
Инстинктивно погледнаха нагоре. Не се чуваше нито звук. Нищо не помръдваше на фона на кръглия къс светлина.
— Мисля, че трябва да се качим и, ъъ, да го поздравим — каза Уърт.
— Да го поздравите? — избухна Ринсуинд. — Той открадна Октаво! Заключи Ви!
Магьосниците си размениха многозначителни погледи.
— Е, да — отвърна един от тях. — Като напреднеш в занаята, момче, ще разбереш, че понякога е важен само успехът.
— Важно е не как си стигнал там — грубо обобщи Уърт, — а че си стигнал.
Те поеха нагоре по спиралата.
Ринсуинд приседна, като се взираше навъсено в мрака.
Почувства ръка на рамото си. Беше Двуцветко, който държеше Октаво.
— Книгите не заслужават такова лошо отношение — рече. — Погледни, прегънал е гърба й назад. Хората постоянно го правят, нямат си понятие как трябва да се отнасят с книгите.
— Ъхъ — смутолеви Ринсуинд.
— Не се тревожи — успокои го Двуцветко.
— Не се тревожа, просто съм ядосан — сряза го Ринсуинд. — Дай ми това проклето нещо!
Грабна книгата и гневно и рязко я отвори. Порови из задната част на мозъка си, където се таеше Магията.
— Е, хайде — изръмжа. — Прекара си добре, разби ми живота, сега се връщай там, където ти е мястото!
— Но аз… — запротестира Двуцветко.
— Магията, имам предвид Магията — уточни Ринсуинд. — Хайде, връщай се върху страницата!
Той впери гневен поглед в древния пергамент, докато очите му се кръстосаха.
— Тогава ще ти кажа! — изкрещя и гласът му отекна към върха на кулата. — Можеш да се присъединиш към останалите и да видим тогава дали ще ти е много добре!
Той пъхна книгата в ръцете на Двуцветко и залитайки се закатери нагоре по стълбите.
Магьосниците бяха стигнали до върха и не се виждаха. Ринсуинд се заизкачва след тях.
— Момче съм, така ли? — мърмореше. — Като напредна в занаята, а? — Аз успях да държа в главата си една от Великите Магии години наред, без да полудея напълно, не е ли тъй? — Той обмисли последния въпрос от всички възможни ъгли. — Точно така, успя — увери сам себе си. — Не започна да говориш на дърветата, дори когато дърветата почнаха да ти говорят на теб.
Главата му се появи в зноя на върха на кулата.
Беше очаквал да види почернели от огън камъни, кръстосани от следи на животински нокти, или може би даже нещо по-лошо.
Вместо това видя седемте старши магьосника, наредени около Траймън, който изглеждаше абсолютно невредим. Той се обърна и се усмихна приятно на Ринсуинд.
— А, Ринсуинд. Заповядай, ела при нас.
Значи така било, помисли си Ринсуинд. Цялата тази драмя за нищо. Може би аз наистина не съм роден за магьосник, може би…
Той вдигна поглед към очите на Траймън. Може би именно Магията, през годините, в които беше обитавала главата на Ринсуинд, бе повлияла на очите му. Може би времето, прекарано с Двуцветко, който виждаше нещата само такива, каквито би трябвало да бъдат, го бе научило да вижда нещата такива, каквито са.
Но сигурно бе едно — че възможно най-трудното нещо, което Ринсуинд беше правил в целия си живот, бе това да гледа Траймън, без да побегне от ужас или пък да си изповръща червата.
Останалите изглежда не бяха забелязали.
Освен това изглежда стояха съвсем неподвижни.
Траймън се бе опитал да задържи седемте Магии в мозъка си и той се бе разрушил, и Занданните Измерения безпогрешно си бяха представяли, че Тварите ще дойдат марширувайки от някаква пробойна в небето, размахвайки челюсти и пипала. Това бе старомоден начин, прекалено рискован. Дори безименните ужасии се научаваха да се движат в крак с времето. Единственото, което трябваше да превземат, бе една глава.
Очите му бяха празни дупки.
Знанието прободе мозъка на Ринсуинд като леден нож. Занданните Измерения ще представляват забавачница в сравнение с това, което Тварите биха могли да сторят в една подредена вселена. Хората копнееха за ред и именно ред щяха да получат — редът на затягащата се бурма, неотменимият закон за правите линии и цифри. Сами щяха да се молят за беди и нещастия…
Траймън го гледаше. Нещо го гледаше. И въпреки това, другите не бяха забелязали. Дали изобщо можеше да им обясни? Траймън изглеждаше както обикновено, с изключение на очите и една лека лъскавина на кожата.
Докато се взираше, Ринсуинд осъзнаваше, че има много по-лоши неща от Злото. Демоните в Ада измъчваха самите ни души, но го правеха точно защото високо ценяха душите; злото винаги ще се опитва да превземе вселената, ио то поне счита, че вселената си заслужава усилието. Докато сивият цвят зад тези празни очи ще тъпче и руши, без дори да удостои жертвите си с уважението на омразата. Изобщо няма даже да ги забележи. Траймън протегна ръка.
— Осмата магия — рече. — Дай ми я.
Ринсуинд отстъпи назад.
— Това е неподчинение, Ринсуинд. Аз съм в края на краищата твой шеф. Всъщност, току що ме избраха за върховен глава на всички Ордени.
— Така ли? — дрезгаво каза Ринсуинд. Погледна към останалите магьосници. Те стояха неподвижни, като статуи.
— О, да — любезно отвърна Траймън. — И то съвсем без да ги подтиквам. Много демократично.
— Предпочитах традицията — каза Ринсуинд, — така дори мъртвите получават глас.
— Ще ми дадеш магията доброволно — нареди Траймън. — Трябва ли да ти показвам какво ще направя в противен случай? И накрая пак ще ми я отстъпиш. Ще пищиш и ще молиш да те оставя да ми я дадеш.
Ако има някакъв край това, ето го, помисли си Ринсуинд.
— Ще трябва да си я вземеш — отвърна. — Аз няма да ти я дам.
— Аз си те спомням — почна Траймън. — Никак не те биваше като студент, ако се не лъжа. Ти така и не се довери на магията, непрекъснато твърдеше, че би трябвало да има по-добър начин за управление на една вселена. Е, ще видим. Имам планове. Ние с теб можем да…
— Без мен — твърдо заяви Ринсуинд.
— Дай ми Магията!
— Опитай да си я вземеш — каза Ринсуинд, отстъпвайки назад. — Мисля, че не можеш.
— О?
Ринсуинд скочи встрани, когато от пръстите на Траймън проблясна октаринов огън и превърна пода в бълбукаща каменна локвичка.
Усещаше как магията се спотаява в дълбините на мозъка му. Усещаше страха й.
В притихналите пещери на главата си, той понечи да я хване. Тя отстъпи стъписана, като куче, изправено пред побесняла овца. Той я последва, гневно тропайки през запустелите парцели и порутените бедняшки квартали на своето подсъзнание, и накрая я намери да се крие зад купчина порицани спомени. Тя изръмжа, изразявайки мълчаливо неподчинение, но на Ринсуинд тия не му минаваха.
„Значи така, а?“ — викна й той. — „Когато дойде времето да си разкрием картите, ти бягаш и се криеш, а? Страхуваш се, а?“
„Глупости“ — отвърна Магията, — „не можеш да мислиш така, аз съм една от Осемте Магии“.
Но Ринсуинд гневно я нападна, крещейки: „Може и да си, но факт е, че точно така мисля и по-добре да си спомниш в чия глава си, ясно ли е? Тук вътре мога да си мисля каквото си искам!“
Ринсуинд пак отскочи встрани, за да избегне огнена светкавица, която разцепи горещата нощ. Траймън се ухили и направи още едно сложно движение с ръце.
Някаква тежест се стовари върху Ринсуинд. Усещаше как всеки инч от кожата му сякаш се използва като наковалня. Строполи се на колене.
— Има много по-лоши неща — любезно го осведоми Траймън. — Мога да изкарам месото ти да гори върху костите ти, или пък да напълня тялото ти с мравки. Притежавам силата да…
— Знаеш ли, че аз имам сабя?
Гласът беше пискливо предизвикателен.
Ринсуинд вдигна глава. През пурпурната мараня на болката той съзря Двуцветко, който се беше изправил зад Траймън и държеше сабята точно както не трябва.
Траймън се изсмя и сгъна пръсти. За момент вниманието му бе отклонено.
Яд обхвана Ринсуинд. Яд го беше на Магията, на света, на несправедливостта във всичко, на факта, че не бе спал много напоследък, на факта, че не мислеше съвсем правилно. Но най-много го беше яд на Траймън, който си стоеше, пълен с магията, дето Ринсуинд винаги бе желал, но никога не бе постигнал, и не правеше нищо смислено с нея.
Той скочи, удари с глава Траймън в корема и отчаяно замаха с ръце около него. Двуцветко изхвръкна встрани, когато двамата се плъзнаха по каменния под. Траймън изръмжа и успя да произнесе първата сричка на едно заклинание, преди развилнелият се лакът на Ринсуинд да го улучи във врата. Взрив от неориентирана магия опърли косата на Ринсуинд.
Ринсуинд се биеше, както се беше бил винаги — непохватно, непочтено и необмислено, но с огромно вихрено дръзновение. Стратегията се състоеше в това да не се остави на опонента достатъчно време, за да осъзнае, че всъщност Ринсуинд не е нито много добър, нито пък силен, и тя често се оказваше успешна.
Този път също се оказа успешна, тъй като Траймън беше прекарал прекалено много време в четене на древни ръкописи и бе позанемарил здравословните занимания на открито и витамините. Той свари да нанесе няколко удара (които Ринсуинд, поради високия градус на яростта си, не забеляза), но използваше само ръцете си, докато Ринсуинд вкарваше в действие също и коленете, краката и зъбите си.
Той всеки момент щеше да победи.
Никой не бе очаквал това.
Още по-малко бяха очаквали, че когато, коленичил върху гърдите на Траймън, Ринсуинд го заблъска по главата, лицето на лидера ще се промени. Кожата се разпъпли и нагъна, като че ли я гледаха през мараня, и Траймън проговори:
— Помогни ми!…
За миг очите му се впиха в Ринсуинд със страх, болка и гореща молба. После това вече изобщо не бяха очи, а многостранни създания върху глава, която би могла да се нарече глава, само ако докрай насилим дефиницията. Пипала, назъбени като трион крака и нокти посягаха да откъснат и без това оскъдната плът от тялото на Ринсуинд.
Двуцветко, кулата и червеното небе изчезнаха. Времето течеше бавно, накрая спря.
Ринсуинд рязко захапа едно от пипалата, което се опитваше да одере плътта от лицето му. Докато то се свиваше агонизирайки, той нанесе удар с ръка и усети, как тя разби нещо горещо и пихтиесто.
Те го наблюдаваха. Изви глава и видя, че сега се бие на арената на огромен амфитеатър. От двете му страни, същества в безброй редици втренчено се взираха надолу към него, същества с тела и лица, които сякаш бяха получени при хибридизация на кошмари. Зад себе си мярна дори по-лоши неща, грамадни сенки, забиващи се в надвисналото небе, преди чудовището Траймън да го атакува с някакво усукано жило, голямо колкото копие.
Ринсуинд отскочи встрани, после се завъртя с ръце, стиснати в общ юмрук, който улучи създанието в стомаха, или може би в гръдния кош, с удар, завършил с удовлетворително хрущене на хитин.
Хвърли се напред, биейки се вече, защото се ужасяваше от мисълта какво ли ще стане, ако спре. Призрачната арена бе изпълнена с брътвежа на Занданните същества, беше стена от пърпорещ шум, който трополеше в ушите му, докато се биеше. Той си представяше как този шум изпълва целия Диск и нанасяше удар след удар в стремежа си да спаси света на хората, да съхрани малкия кръг светлина около огъня в тъмната нощ на хаоса и да затвори пробойната, през която настъпваха кошмарите. Но удряше най-вече, за да не бъде ударен.
Криви нокти описваха нажежени до бяло черти по гърба му, нещо го ухапа по рамото, но той успя да намери островче меки тръби сред козината и люспите, и силно го стисна.
Една ръка, увита в шипове го помете и той се изтърколи в едрата черна сгурия.
Инстинктивно се сви на кълбо, но нищо не последва. Вместо разярената атака, която очакваше, той отвори очи и съзря как съществото се отдалечава куцукайки и най-различни течности шуртят от тялото му. За първи път нещо бягаше от Ринсуинд.
Той се спусна след него, хвана крак, покрит с люспи, и го изви. Съществото зацвъртя срещу му и отчаяно замаха с онези от издатъците си, които все още не бяха повредени, но хватката на Ринсуинд бе желязна. Той се изправи и нанесе последен удовлетворителен удар в единственото му останало око. То изпищя и побягна. Оставаше му само едно място, където можеше да избяга.
Кулата и червеното небе се върнаха с лекото прищракване на възстановено време.
Веднага щом усети каменната настилка под нозете си, Ринсуинд се хвърли встрани и се претърколи по гръб, оставяйки една ръка разстояние между себе си и разбеснялата се твар.
— Сега! — извика.
— Сега какво? — попита Двуцветко. — А, да, добре!
Той замахна със сабята непохватно, но доста силно, и не улучвайки Ринсуинд само с няколко инча, дълбоко я заби в тялото на Съществото. Чу се високо бръмчене, сякаш бе разтурил гнездо на оси и крака, ръце и пипала замахаха в безредна агония. То отново се претъркули, като пищеше и биеше по камъните и в следващия момент вече изобщо не биеше по нищо, тъй като се бе претъркулило от края на стълбището, грабвайки Ринсуинд със себе си.
Чу се шляпане, когато то подскочи няколко пъти по каменните стъпала, после далечен чезнещ цисък, когато се изтъркули в дълбините на кулата.
Всичко завърши с глуха експлозия и проблясване на октаринова светлина.
После Двуцветко остана сам на покрива на кулата — тоест, сам с изключение на седем магьосника, които изглежда все още бяха замръзнали по местата си.
Удивен, той видя как седем огнени кълба се издигнаха от мрака и се гмурнаха в изоставената Октаво, която изведнъж придоби предишния си вид и стана много по-интересна.
— О, боже — промълви. — Предполагам, че това са Магиите.
— Двуцветко.
Гласът бе глух и еклив и едва-едва се познаваше, че е на Ринсуинд.
Двуцветко замръзна малко преди да докосне книгата.
— Да? — каза. — Ти… ти ли си това, Ринсуинд?
— Да — отвърна гласът, отекващ с гробовен тон. — И има нещо много важно, което искам да направиш за мен, Двуцветко.
Двуцветко се огледа. Взе се в ръце. Значи все пак той щеше да реши съдбата на Диска.
— Готов съм — рече с глас, в който трептеше гордост. — Какво е това, което искаш да направя?
— Първо, искам да слушаш много внимателно. — търпеливо обясни обезплътеният глас на Ринсуинд.
— Слушам те.
— Много е важно, когато ти кажа какво да правиш да не кажеш: „Какво имаш предвид?“ или пък да не спориш или нещо подобно, ясно ли ти е?
Двуцветко застана мирно. Поне мозъкът му застана мирно, тялото му в действителност не би могло. Той вдигна нагоре няколко от брадичките си.
— Готов съм — каза.
— Добре. Сега, това което искам да направиш е…
— Да?
Гласът на Ринсуинд се извиси от дълбините на стълбището.
— Искам да дойдеш и да ме издърпаш, преди да съм изпуснал този перваз — рече гласът.
Двуцветко отвори уста и веднага я затвори. Изтича до квадратната дупка и надникна вътре. На ръждивата светлина на звездата, той едва успя да различи вдигнатите към него очи на Ринсуинд.
Двуцветко легна по корем и протегна ръка.
Ръката на Ринсуинд стисна китката му по начин, който съобщаваше на Двуцветко, че ако той, Ринсуинд, не бъде издърпан, няма никаква възможност тя да бъде освободена.
— Радвам се, че си жив — каза.
— Добре. И аз — рече Ринсуинд.
Той се поогледа малко в тъмнината наоколо. След последните няколко минути, тя му бе станала почти приятна, но само почти.
— Издърпай ме, тогава — намекна.
— Мисля, че това ще е някак трудно — изпъшка Двуцветко. — Дори струва ми се, че май няма да мога.
— За какво си се хванал?
— За теб.
— Искам да кажа, освен за мене.
— Какво искаш да кажеш, освен за тебе? — попита Двуцветко.
Ринсуинд изпусна една дума.
— Виж какво — почна Двуцветко. — Стъпалата са подредени в спирала, нали така? Ако някак си те размахам и после ти се пуснеш…
— Ако ще ми предлагаш да се опитам да падна от височина 20 фута в тази черна като рог кула с надеждата да улуча няколко мазни стъпълца, които може даже вече да не са там, ще имаш да вземаш — сряза го Ринсуинд.
— Тогава има още само една възможност.
— Казвай човече.
— Можеш да паднеш от 500 фута в тъмната като в рог кула и да улучиш камъни, които със сигурност са там — рече Двуцветко.
Под него настъпи мъртво мълчание. После Ринсуинд заяви обвинително:
— Това беше сарказъм.
— Аз пък си помислих, че просто излагам очевидното.
Ринсуинд изпъшка.
— Сигурно можеш да направиш някоя магия… поде Двуцветко.
— Не.
— Беше просто една идея.
Далеко проблесна светлина, чуха се объркани викове, после се появиха още светлини, и ред факли се заизкачваха по дългата спирала.
— Някакви хора се качват по стълбите — рече Двуцветко, както винаги горещ от желанието да информира.
— Надявам се, че тичат — каза Ринсуинд, — не си чувствам ръката.
— Късметлия си — осведоми го Двуцветко. — Аз пък чувствам моята.
Водещата факла спря да се изкачва и един глас отекна неразбираемо в кухината на кулата.
— Мисля — каза Двуцветко, усещайки как постепенно се хлъзга и се надвесва все повече над дупката, — че някой току-що ни извика да се държим.
Ринсуинд изпусна още една дума.
После каза с по-нисък и по-нетърпящ отлагане тон:
— Всъщност, мисля, че не мога повече да вися тука.
— Опитай.
— Няма смисъл, усещам как ръката ми се хлъзга!
Двуцветко въздъхна. Време беше за крупни мерки.
— Добре тогава — рече. — Падай тогава. Да не мислиш, че ми пука.
— Какво? — възкликна Ринсуинд толкова слисан, че забрави да се пусне.
— Хайде, умри. Избери по-лесния изход.
— Лесен?
— Единственото, което трябва да направиш, е да полетиш с писък надолу и да счупиш до един всичките си кокали — поясни Двуцветко. — Това всеки го може. Хайде. Не бих искал да си помислиш, че може би трябва да останеш жив, защото се нуждаем от теб, за да кажеш Магиите и да спасиш Диска. О, не. На кого му пука ще изгорим ли всички или не? Хайде, мисли само за себе си. Падай.
Последва дълго неловко мълчание.
— Не знам защо е така — проговори накрая Ринсуинд, доста по-високо, отколкото бе нужно, — но откакто те срещнах като че ли прекарвам голяма част от времето си на косъм от ужасен пад, забелязал ли си?
— Ад — поправи го Двуцветко.
— Какъв ад? — не разбра Ринсуинд.
— Ужасен ад — услужливо му припомни Двуцветко, опитвайки се да не забелязва бавното, но неумолимо хлъзгане на тялото си по каменната настилка. — На косъм от ужасен ад. Ти не обичаш височини.
— Нямам нищо против височините — възрази гласът на Ринсуинд от тъмното. — Понасям височините. В момента вниманието ми е съсредоточено върху падане. Знаеш ли какво ще направя, като се измъкнем от тази история?
— Не — призна Двуцветко, закрепвайки пръстите на краката си в една пукнатина в каменния под и опитвайки да се обездвижи единствено със силите на волята си.
— Ще си построя къща в най-равната страна, която намеря, и тя ще има само партер, и няма даже да нося сандали с дебели подметки…
Водещата факла стигна последния завой на спиралата и Двуцветко съзря под себе си ухиленото лице на Коен. Зад него успя да различи успокоителната четвъртита фигура на Багажа, все още подскачащ неумело нагоре по стълбите.
— Всичко наред ли е — попита Коен, — мога ли да помогна с нещо?
Ринсуинд пое дълбоко дъх.
Двуцветко разпозна признаците. Ринсуинд всеки момент щеше да изтърси нещо като: „Да, нещо ме е засърбял врата отзад, би ли го почесал, ако обичаш, като минаваш край него?“ или „Не, прави ми удоволствие да вися над бездънни пропасти“ и той реши, че не би могъл да понесе подобна нещо. Заговори много бързо.
— Издърпай Ринсуинд обратно върху стълбите — рече грубо.
Ринсуинд изпусна въздуха си насред едва що подхванато ръмжене.
Коен го прихвана през кръста и безцеремонно го запокити върху камъните.
— Добре са разкашкали някого тук на долния етаж — поде разговор той. — Кой беше?
— Имаше ли — Ринсуинд преглътна — имаше ли… такова… пипала и тям подобни?
— Не — отговори Коен — само обичайните части. Поразмазани разбира се.
Ринсуинд погледна към Двуцветко, който поклати глава.
— Просто един магьосник, който бе позволил на някои неща да му се качат на главата — обясни той.
Клатушкайки се, безучастен към шумно протестиращите си ръце, Ринсуинд се остави да го отведат обратно върху покрива на кулата.
— Как дойдохте тук? — добави.
Коен посочи към Багажа, който се бе довлякъл до Двуцветко и бе отворил капак като куче, което знае, че се е провинило и се надява, че временната демонстрация на привързаност може би ще отклони вдигнатия над главата му камшик.
— Друса, но е бърз — рече възхитен. — Едно мога да кажа — никой не се и опита да те спре.
Ринсуинд вдигна очи към небето. То действително бе пълно с луни, огромни, надупчени от кратери дискове, вече десетократно по-големи от мъничкия сателит на Диска. Изгледа ги без голям интерес. Чувстваше се изтискан и разтеглен много повече от допустимото, чуплив като стар ластик.
Забеляза, че Двуцветко се опитва да нагласи картинната си камера.
Коен гледаше към седемте старши магьосника.
— Необичайно място за статуи — отбеляза. — Никой не може да ги види. Не че са нещо особено, де. Много слаба работа.
Ринсуинд се приближи залитайки към тях и деликатно потупа Уърт по гърдите. Беше от солиден камък. „Край“ — помисли си той. — „Просто искам да си отида у дома“. „Чакай де, че аз съм си у дома. Горе-долу. Така че искам само хубаво да си отспя и може би всичко ще изглежда по-добре на сутринта“.
Погледът му попадна на Октаво, по очертанията на която гъсто изпъстрени със сложно виещо се писмо, което непрекъснато се променяше и преобразуваше пред самите му очи. Изглежда не беше решило какво да бъде — в един момент беше подреден в делови печатен текст в следващия — ред ъгловати руни. После ставаше къдраво Китианско сричково писмо. После пиктограми на някакъв древен, нечестив и забравен скрипт, който сякаш се състоеше единствено от неприятни земноводни същества, заети да вършат сложни и болезнени неща едно с друго…
Последната страница беше празна. Ринсуинд въздъхна и погледна в дълбините на мозъка си. Магията отвърна на погледа му.
Беше си мечтал за този миг, как ще изхвърли най-накрая Магията и ще стане господар на собствената си празна глава, и ще научи всички тези по-маловажни магии, които до този момент се бяха страхували да останат в мозъка му. Някак ся беше очаквал да бъде много по-вълнуващо.
Вместо това, изтощен до крайност, в настроение, недопускащо спор, той изгледа Магията втренчено и студено и метафористично посочи с палец над рамото си: „Хей, ти там. Вън“
За момент изглеждаше, като че ли Магията ще спори, но после мъдро размисли.
Усети как изтръпва, синя светкавица проблясна зад очите му, после внезапно се почувства празен.
Когато погледна надолу към страницата, тя бе пълна с думи. Бяха изписани пак с руни. Зарадва се, защото картините със земноводни бяха не само неописуеми, но вероятно и непроизносими и му напомняха за неща, които много трудно би могъл да забрави.
Гледаше книгата с невиждащи очи, докато Двуцветко се суетеше наоколо без никой да му обръща внимание, а Коен напразно се опитваше да свие пръстените на вкаменените магьосници.
„Нещо трябваше да направя“ — напомни си той. — „Какво ли беше?“
Отвори книгата на първа страница и започна да чете, като движеше устни и проследяваше с показалеца си очертанията на всяка буква. Всяка дума, излязла от устата му, се появяваше беззвучно във въздуха до него с ярки цветове, които биваха отнасяни от нощния вятър. Обърна страницата.
По стълбите сега се качваха други хора — звездни хора, граждани, дори неколцина от личната гвардия на Патриция. Двамина от звездните нерешително опитаха да се приближат до Ринсуинд който вече бе заобиколен от пъстроцветна буквена спирала и изобщо не им обърна никакво внимание. Но Коен извади сабята си и ги изгледа равнодушно, след като те размислиха.
От приведената фигура на Ринсуинд се стелеше тишина, като вълнички в локва. Тя се лееше надолу по кулата и се разстилаше сред суетящите се около нея тълпи, преля над стените и се втурна заплашително из града, после заля земите отвъд него.
Огромната звезда мълчаливо и страховито се вдигаше в небето на Диска. Наоколо й, бавно и безшумно се въртяха новите луни.
Единственият звук бе дрезгавият шепот на Ринсуинд, докато четеше страницата.
— Не е ли това вълнуващо! — възкликна Двуцветко.
Коен, който тъкмо си свиваше цигара от катранените остатъци на нейните прадеди, спря в момента, в който приближаваше хартията до устните си и го изгледа озадачено.
— Кое дали не било вълнуващо? — попита.
— Всичката тази Магия.
— Това са само илюминации — критично отбеляза Коен. — Дори и гълъби не е извадил от ръкавите си.
— Да, но не усещаш ли окултната потенциалност? — упорстваше Двуцветко.
Коен изрови от тютюневата си торбичка голяма жълта клечка кибрит, погледна за миг Уърт, и много внимателно я пална върху вкаменения му нос.
— Виж какво — каза той на Двуцветко, колкото можеше по-любезно. — Какво очакваш? Много неща съм преживял, видял съм цялата тая магическа история и мога да ти кажа, че ако ти висва ченето от възхита всеки път, хората го удрят. Освен това, магьосниците умират като всички останали, като им забиеш…
Ринсуинд затвори с трясък книгата. Изправи се и се огледа.
Това, което се случи тогава, бе следното:
Нищо.
На хората им трябваше малко време, за да го осъзнаят. Всички се бяха навели инстинктивно, в очакване на експлозия от бяла светлина или искрящо огнено кълбо, или, в случая с Коен, който не се надяваше на кой знае какво чудо — няколко бели гълъба, може би някой поомачкан заяк.
Не беше даже що годе интересно нищо. Понякога, неслучването на нещо е доста внушително, но що се отнася до не-събития, това изобщо не се класираше.
— Това ли е всичко? — попита Коен. Всеобщ ропот се надигна сред тълпата и няколко от звездните хора впериха гневни погледи в Ринсуинд.
Магьосникът изгледа мътно Коен.
— Предполагам — отвърна.
— Но нищо не се е случило.
Ринсуинд хвърли озадачен поглед към Октаво.
— Може би ефектът е трудно доловим — рече оптимистично. — В края на краищата, ние дори не знаем какво точно би трябвало да се случи.
— Така си и знаехме! — викна един от звездните. — Магията е безсилна! Всичко е илюзия!
Един камък описа парабола над покрива и улучи Ринсуинд по рамото.
— Тъй е — присъедини се друг от звездните.
— Дръжте го!
— Хайде да го хвърлим от кулата!
— Точно тъй, хай да го хванем и да го хвърлим от кулата!
Тълпата се юрна напред. Двуцветко вдигна ръце.
— Убеден съм, че има някаква незначителна грешка… — почна той, преди някой да срита краката изпод тялото му.
— О, поврага — измърмори Коен, хвърли фаса и го стъпка със сандала си. Извади сабята и се огледа за Багажа.
Той не се бе втурнал да помага на Двуцветко. Стоеше пред Ринсуинд, който притискаше Октаво към гърдите си като грейка и изглеждаше обезумял.
Един от звездните го нападна. Багажът заплашително вдигна капак.
— Знам защо не подейства — извика един глас от тила на тълпата. Беше Бетан.
— О, тъй ли? — подигра се най-близкостоящият гражданин. — И откъде-накъде тебе ще слушаме?
Само части от секундата по-късно сабята на Коен спря във врата му.
— От друга страна — безизразно продължи мъжът, — може би трябва да обърнем внимание на това, което има да ни каже тази млада дама.
Докато Коен се въртеше бавно, с готова за бой сабя, Бетан излезе напред и посочи виещите се форми на заклинанията, които все още висяха във въздуха около Ринсуинд.
— Тази не би могла да е вярна — отсече, посочвайки едно мръснокафяво петно сред пулсиращата, яркооцветена сияйна върволица. — Сигурно не си произнесъл правилно някоя дума. Я да видим.
Ринсуинд безмълвно й подаде Октаво. Тя я отвори и надникна в страница й.
— Ама че странно писание — рече, — непрекъснато се променя. Какви ги върши това крокодилоподобно с октопода?
Ринсуинд погледна над рамото й, и без да се замисля, каза какво.
Тя помълча известно време.
— О, — каза безизразно. — Не знаех, че крокодилите могат да правят такива неща.
— Това е просто древно картинно писмо — бързо обясни Ринсуинд. — Ако искаш, ще се промени. Магиите трябва да се явяват на всички известни езици.
— Спомняш ли си какво каза, когато се появи онзи погрешен цвят?
Ринсуинд прокара пръст надолу по страницата.
— Ето тук, струва ми се. Където двуглавият гущер прави… каквото там прави.
Двуцветко надникна през другото й рамо. Магията се преобразува в друго писмо.
— Не мога даже да го произнеса — оплака се Бетан. — Завъртулка, завъртулка, точка, тире.
— Това са Къпюмъгукски снежни руни — поясни Ринсуинд — Мисля, че трябва да се произнесе „зф“.
— Да, но явно не става така. Какво ще кажеш за „сф“?
Погледнаха думата. Упорито си оставаше погрешно оцветена.
— Или пък „сфф“? — почуди се Бетан.
— Би могло да бъде „цфф“ — поколеба се Ринсуинд. Ако изобщо имаше някакъв ефект, той беше, че цветът стана още по-мръснокафяв.
— Какво ще кажете за „зсфф“? — намеси се Двуцветко.
— Я не се занасяй — възпротиви се Ринсуинд. При снежните руни…
Бетан го ръгна с лакът в стомаха и посочи към върволицата.
Кафявата форма във въздуха беше станала червена.
Книгата потрепера в ръцете й. Ринсуинд я прихвана през кръста, грабна Двуцветко за яката и скочи назад…
Бетан изпусна Октаво, която се преметна към пода. Но не го достигна.
Въздухът около Октаво заблестя. Тя се издигна бавно, махайки със страниците си като с крила.
После заехтя нежен звук като от вибрираща струна и книгата сякаш избухна, превръщайки се в сложно безмълвно цвете от светлина, което бурно разцъфна и изчезна.
Но нещо ставаше, някъде много по-високо в небето…
Далеч долу в геологическите недра на огромния мозък на Великия АТуин, по невралните му канали, големи колкото централни пътища, заприиждаха нови мисли. За една небесна костенурка е невъзможно да промени изражението си, но люспестото й, надупчено от метеори лице, неизвестно как придоби доста очарователен вид.
То неотклонно се взираше в осемте сфери, които неспирно обикаляха около звездата, по самото крайбрежие на космоса.
Сферите се разпукваха.
Огромни скални отломъци се отчупваха и започваха дългото си спираловидно падане към звездата. Небето се изпълни с блестящи късове.
Мъничка небесна костенурка защъпука навън към червената светлина изпод черупките на едно от кухите кълбета. Беше почти колкото астероид, а по черупката й все още лъщеше разтопен жълтък. Върху нея също така имаше четири малки световни слончета. А върху гърбовете им — друг Дисков свят, все още мъничък, покрит с дим и вулкани.
Великият АТуин изчака всичките осем костенурки — бебета да се освободят от черупките си, и да направят първите си стъпки в космоса, ококорени от удивление. После, внимателно, за да не размести нещо, старата костенурка се обърна, и с огромно облекчение заплува към далечните, блажено хладки, бездънни космически глъбини.
Малките костенурки я последваха, въртейки се в орбита около родителката си.
Двуцветко захласнато се взираше в сцената над себе си. Вероятно от неговото място се виждаше по-добре, откъдето и да било другаде на Диска.
После го осени една ужасна мисъл.
— Къде е картинната камера? — попита бързо.
— Какво? — Ринсуинд бе вперил очи в небето.
— Картинната камера — не се отказваше Двуцветко. — Трябва да снимам това!
— Не можеш ли просто да го запомниш? — сряза го Бетан, без да го погледне.
— Може и да го забравя.
— Аз пък никога няма да го забравя — каза тя. — Това е най-красивото нещо, което някога съм виждала.
— Много по-хубаво от гълъби и билярдни топки — съгласи се Коен. — Печелиш, Ринсуинд. Как се прави?
— Отде да знам — отвърна Ринсуинд.
— Звездата се смалява — забеляза Бетан.
Ринсуинд чуваше като в просъница гласа на Двуцветко спорещ с демона, който обитаваше кутията и рисуваше картините. Спорът беше по техническите подробности, за перспективата и има ли или няма демонът все още достатъчно червена боя.
Трябва да отбележим, че понастоящем Великият АТуин бе много доволен и щастлив, а подобни чувства в мозък, голям колкото няколко големи града, неизбежно се излъчват навън. Всъщност, повечето хора върху Диска понастоящем се намираха в състояние на духа, постижимо обикновено само посредством живот, прекаран в самоотвержена медитация или чрез около тридесетсекундно пушене на незаконни растения.
Това е то, нашият Двуцветко, мислеше си Ринсуинд. Не че не цени красивото, просто го цени по свой собствен начин. Искам да кажа, че ако един поет види нарцис, той се вглежда в него и написва дълго стихотворение, докато Двуцветко тръгва да търси ботанически справочник. И го стъпква по невнимание. Вярно е това, което казва Коен. Той само поглежда към нещо, и това, към което веднъж е погледнал, никога не е вече същото. Включително и аз самият, струва ми се.
Изгряваше собственото слънце на Диска. Звездата вече се смаляваше и не представляваше чак такава силна конкуренция. По унесения пейзаж се разля добра надеждна Дискова светлина, като море от злато.
Или, както обикновено твърдяха по-достоверни наблюдатели, като петмез.
Това е хубав драматичен край, но в живота не става така и имаше други неща, които трябваше да се случат.
Оставаше, например, Октаво.
Когато слънчевата светлина падна върху нея, тя шумно се затвори и започна да пада обратно към кулата. И много от наблюдаващите разбраха, че към тях се спуска единственото най-магическо нещо в света на Диска.
Чувството на блаженство и братска обич се изпари заедно с утринната роса. Ринсуинд и Двуцветко бяха изблъскани настрани, когато людете се втурнаха напред, боричкайки се и мъчейки се да се покачат един връз друг с протегнати нагоре ръце.
Октаво падна в центъра на крещящата тълпа. Нещо щракна. Щракна решително, така както изщраква капак, който не възнамерява скоро да се отвори.
Ринсуинд погледна към Двуцветко измежду нечии крака.
— Знаеш ли какво мисля, че ще се случи? — попита ухилен.
— Какво?
— Мисля, че като отвориш Багажа, вътре ще бъде само чистото ти бельо, така мисля.
— О, боже.
— Мисля, че Октаво умее да се грижи за себе си. Това е най-доброто място за нея, наистина.
— Предполагам. Знаеш ли, понякога имам чувството, че Багажът знае точно какво прави.
— Знам какво искаш да кажеш.
Те изпълзяха до края на разбунената тълпа, изправиха се, отупаха се от прахоляка и се отправиха към стъпалата. Никой не им обърна внимание.
— Какво правят сега? — попита Двуцветко, опитвайки се да надникне над главите на хората.
— Май че се опитват да го отворят с лост — отвърна Ринсуинд.
Чу се изщракване и писък.
— Мисля, че на Багажа доста му харесва, когато му обръщат внимание — отбеляза Двуцветко като заслизаха внимателно по стълбите.
— Да, сигурно добре му се отразяват срещите с нови хора — съгласи се Ринсуинд, — а сега, мисля си, че добре би ми се отразило да отида да си поръчам няколко питиета.
— Добра идея — рече Двуцветко. — И аз ще пийна няколко.
Бе почти пладне, когато Двуцветко се събуди. Не можеше да си спомни какво прави в тази плевня, нито защо е навлякъл нечие чуждо палто, но се събуди наистина с една-единствена идея в главата.
Реши, че е жизнено важно да я съобщи на Ринсуинд.
Спусна се от купата сено и се стовари върху Багажа.
— А, ти си тук, така ли? — каза. — Надявам се, че се срамуваш от себе си.
Багажът придоби озадачен вид.
— Както и да е, искам да си среша косата. Отвори се — заповяда Двуцветко.
Багажът послушно отметна капак. Двуцветко порови сред торбите и кутийките вътре, докато намери гребен и огледалце и се зае да поправи нанесените от предната нощ щети. После строго изгледа Багажа.
— Предполагам, няма да искаш да ми кажеш какво си направил с Октаво?
Изражението на Багажа би могло да бъде описано само като дървено.
— Добре, Хайде, тогава.
Двуцветко излезе на дневна светлина, която беше малко по-прекалено ярка, отколкото би желал при сегашното си състояние, и безцелно се заскита по улицата. Всичко изглеждаше свежо и ново, дори миризмите, но като че ли повечето хора още спяха. Бяха прекарали дълга нощ.
Намери Ринсуинд в подножието на Кулата на Изкуството да надзирава група работници, които на бърза ръка бяха стъкмили нещо като кран върху покрива и спускаха каменните магьосници на земята. Изглежда му помагаше някаква маймунка, но Двуцветко не беше в настроение да се изненадва от каквото и да било.
— Ще могат ли отново да се превърнат в хора? — попита.
Ринсуинд се обърна.
— Какво? О, ти ли си? Не, вероятно не. Боя се, че и без това изтърваха горкия стар Уърт. Падна от петстотин фута върху калдаръм.
— Ще можеш ли да направиш нещо?
— Хубав алпинеум ще стане — Ринсуинд се обърна и махна на работниците.
— Много си весел — отбеляза Двуцветко, малко укоризнено. — Не си ли лягал?
— Странно, но не можах да заспя — отвърна Ринсуинд. — Излязох да глътна свеж въздух и понеже никой нямаше представа какво да прави, аз някак си събрах хората — и той посочи към библиотекаря, който се опита да хване ръката му, — и почнах да организирам нещата. Хубав ден, нали? Въздух като вино.
— Ринсуинд, решил съм да…
— Знаеш ли, мисля, че може да се запиша отново в Университета — весело го прекъсна Ринсуинд. — Мисля, че този път наистина мога да преуспея. Действително се виждам как овладявам магията и изкласявам страхотно добре. Казват, че ако завършиш с пълно отличие, много лесно се живее…
— Това е добре, защото…
— А има вече и много място на върха, сега след като всички шефове ще захванат да служат като статуи върху порталите, и…
— Отивам си у дома.
— …едно умно момче, видяло свят, би могло… какво?
— Уууук?
— Казах, че се връщам у дома — отговори Двуцветко, като любезно се опитваше да се отърве от библиотекаря, който се бе захванал да го пощи.
— Какъв дом? — удиви се Ринсуинд.
— Родният дом. Моя дом. Където живея — обясни стеснително Двуцветко. — Там, отвъд морето. Нали разбираш? Откъдето дойдох. Моля, престанете да правите това, ако обичате!
— О!
— Ууук?
Настана мълчание. После Двуцветко каза:
— Разбираш ли, снощи ми хрумна, помислих си, е, добре де там е работата, че цялото това пътуване и разглеждане е много хубаво, но също така може да се извлече много удивление от това, че си бил някъде. Нали знаеш, като си залепиш всички снимки в албум и си спомняш за това, което е било.
— Така ли?
— Ууук?
— Ами да. Най-важното като имаш много спомени е, че трябва да отидеш някъде след това, където можеш да си ги спомняш, нали разбираш? Трябва да спреш. Всъщност никъде не си бил, преди да си се прибрал у дома. Мисля, че това имам предвид.
Ринсуинд още веднъж прекара чутото през мозъка си. Като че ли не стана по-добро от това.
— О — повтори. — Ами, добре, Ако наистина така смяташ. Кога заминаваш, значи?
— Мисля, че днес. Сигурно има някой кораб, с който мога да измина част от пътя.
— Предполагам — неловко продума Ринсуинд. Сведе поглед към краката си. Погледна небето. Прочисти гърлото си.
— Страхотни неща преживяхме заедно, а? — рече Двуцветко и го ръгна в ребрата.
— Ъхъ — съгласи се Ринсуинд, изкривявайки лицето си в нещо като усмивка.
— Да не ти стане мъчно, а?
— На кого, на мен? — възмути се Ринсуинд. — Глупости. Имам да върша сто неща.
— Добре тогава. Слушай, хайде да отидем да закусим и после можем да слезем към пристанището.
Ринсуинд кимна съкрушено, обърна се към помощника си и извади един банан от джоба си.
— Разбра как става, поеми ръководството — изломоти.
— Ууук.
В действителност нямаше кораб, който да отива някъде наблизо до Ахатовата Империя, но това бе теоретично положение, тъй като Двуцветко просто започна да брои златни монети в ръката на първия капитан с що годе чист кораб, докато човекът прозря, че си струва да промени плановете.
Ринсуинд чакаше на кея, докато Двуцветко успя да плати на капитана четиридесет пъти повече от цената на кораба му.
— Уредено е — заяви Двуцветко. — Ще ме остави на Кафявите острови и оттам лесно мога да хвана друг кораб.
— Чудесно — каза Ринсуинд.
Двуцветко се замисли за момент.
После отвори Багажа и измъкна торба злато.
— Виждал ли си Коен и Бетан? — попита.
— Мисля, че отидоха да се женят — отвърна Ринсуинд. — Чух Бетан да казва, че или сега, или никога.
— Е, като ги видиш, дай им това — помоли Двуцветко, връчвайки му торбата, — знам че е много скъпо да обзавеждаш домакинство за първи път.
Двуцветко така и не разбра напълно огромното несъответствие в покупателната стойност на двете валути. Торбичката с лекота би могла да обзаведе Коен с малко кралство.
— Ще я предам при първа възможност — обеща Ринсуинд и за своя изненада осъзна, че точно това смята да направи.
— Много добре. Намислил съм и на теб какво да ти дам.
— О, няма…
Двуцветко порови из Багажа и извади голям чувал. Започна да го пълни с дрехи и пари, и картинната камера, докато накрая Багажът остана съвсем празен. Последното нещо, което сложи беше музикалната табакера-сувенир, с облепеното с мидички капаче, грижливо опаковано с мека хартия.
— Целият е твой — рече, затваряйки капака на Багажа. — Фактически, повече няма да имам нужда от него, а и без това няма да се събере върху гардероба ми.
— Какво?
— Не го ли искаш?
— Ами, аз… да, разбира се, но… той е твой. Той следва теб, не мен.
— Багаж — каза Двуцветко, — Това е Ринсуинд. Ти си негов, ясно ли е?
Багажът бавно протегна крака, много внимателно се извърна и погледна Ринсуинд.
— Мисля, че всъщност не принадлежи на никого, освен на себе си — рече Двуцветко.
— Да — несигурно се съгласи Ринсуинд.
— Е, това е всичко, тогава — каза Двуцветко.
Протегна ръка.
— Довиждане, Ринсуинд. Ще ти изпратя картичка, като пристигна у дома. Или нещо друго.
— Да. Когато и да минаваш оттук, няма начин да няма някой, който знае къде съм.
— Да. Е, хайде, тогава.
— Така де, хайде.
— Така.
— Ъхъ.
Двуцветко мина по мостика, който нетърпеливият екипаж вдигна след него.
Барабанът на гребците забумка и корабът бавно се оттласна към бурните води на Анкх, стигнали вече предишното си ниво, където го подхвана прилива, и се насочи към открито море.
Ринсуинд го гледа, докато се превърна в точка. После надолу към Багажа. Той отвърна на погледа му.
— Виж какво — рече. — Махай се. Давам те на самия теб, разбираш ли?
Обърна му гръб и се заотдалечава. След няколко секунди усети ситни стъпки зад себе си. Извърна се рязко,
— Казах, че не те искам! — викна грубо и го ритна.
Багажът клюмна. Ринсуинд тръгна бодро. Като измина няколко ярда, спря и се заслуша. Нито звук. Когато се обърна, Багажът стоеше там, където го бе оставил. Изглеждаше някак свит. Ринсуинд помисли малко.
— Добре тогава — каза. — Идвай.
Обърна гръб и закрачи към Университета. След няколко минути Багажът явно взе решение, протегна отново крачетата и защъпурка след него. Не виждаше да има голям избор.
Минаха по кея и се отправиха към града, две точки в смаляващия се пейзаж, който, с разширяването на перспективата, обхващаше мъничък кораб, поел през широко зелено море, което бе само част от един светъл океански пояс на един обвит в облаци Диск върху гърбовете на четири гигантски слона, които на свой ред бяха стъпили връз черупката на огромна костенурка.
Който скоро се превърна в блясък сред звездите, и изчезна.