Недоверчив съм към човек, склонен да съди от една гледна точка. Както и към оня, който, в качеството си на посланик на някаква висша кауза, бива заслепен, след като се е посветил на нея.
Става дума да се пробуди човекът в него, когато му говоря. Ала съм недоверчив към отклика му, който в началото ще бъде ловкост, военна хитрост, и той ще смели моята истина, за да я подчини на своята власт. И как да го упрекна за тази постъпка, когато достолепието му се е родило от възвишеността на каузата му?
Оня, който ме разбира и с когото общувам непосредствено, без да смила истината ми, за да я превърне в своя и при нужда да си послужи с нея против мен, оня, когото наричам съвършено просветен, общо взето, не работи, не действа, не се бори и не решава проблеми. Той съществува някъде — безполезен фенер, светещ за самия себе си и заради лукса, най-деликатното цвете на империята, ала безплодно поради прекомерната си чистота.
Тогава възниква проблемът за моите отношения, връзки и прехвърлянето на мост между този посланик на кауза, различна от моята, и мен. И за смисъла на езика ни.
Защото съществува общуване само през Бога, който се проявява. И както общувам с моя воин чрез образа на империята, която има определено значение за единия и за другия, така този, който обича, общува през стените с жената в неговия дом, която му е дадено да обича, макар че отсъства и макар че спи. Що се отнася до посланика на някоя чужда кауза, ако аз пожелая да играя с него на по-високо равнище, отколкото играта на шах, и да срещна човека на етажа, където измамата се оказва надмогната и където, даже и взаимно да се притискаме във войната, ние се почитаме и си отдъхваме в присъствието на другия, както беше с владетеля, царувал на изток от империята ми, любимия неприятел, аз ще достигна до него само чрез новия образ, който ще бъде нашата обща мярка.
Щом и той като мен вярва в Бога, щом и той като мен подчинява народа си на Бога, ние се срещаме като равни под шатрата за отдих в пустинята, задържали надалеч коленичилите си войски, и свързани един с друг в Бога, можем да се помолим заедно.
Но ако ти не намериш някакъв бог, който да надделее, няма никаква надежда за общуване, понеже същите материали имат един смисъл в неговата цялост и различен смисъл в твоята, както от подобните камъни, в зависимост от архитекта, се получава различен храм и как би могъл да се изразиш, когато за теб „победа“ означава неговото поражение, а за него — неговата победа?
И аз разбрах, знаейки, че нищо, което може да се изкаже, не е от значение, а единствено залогът, който стои зад него и на който изказаното се осланя или пренася тежестта му, знаейки, че делничното не вълнува нито душата, нито сърцето и че „подай ми чайника си“, ако може да раздвижи човека, то е заради едно накърнено лице, както ако например чайникът беше част от неговата съкровена родина и означаваше чая с нея след любовта, или ако беше нещо външно и означаваше блясък и разкош… Тъй че разбрах защо нашите берберски изгнаници, сведени до материали без божествен възел, свързващ нещата, неспособни с тези материали, дори доставени в изобилие, да съградят невидимото светилище, чиито видими камъни бяха самите те, деградираха до стадия на животното, което се отличава по това, че то няма достъп до светилището и свежда оскъдните си радости до жалкото ползване на материалите.
И разбрах защо толкова ги разтърси поетът, изпратен от баща ми, когато просто възпя нещата, които откликват едно на друго.
И трите бели камъчета на детето: богатство, по-голямо от толкова разхвърляни материали.