Така е и с добродетелта. Моите генерали, с непоклатимата си глупост, идваха да ми говорят за добродетелта:
— Ето че нравите им се покваряват — казваха ми те. — Затова империята се разпада. Потребни са по-сурови закони и да се измислят по-жестоки санкции. И да се секат главите на дръзналите да ги нарушават.
А аз размислях:
„Може би наистина е важно да се секат глави. Но добродетелта е преди всичко следствие. Разложението сред моите хора е първо разлагане на империята, която създава хората. Ако тя беше здрава и жизнена, би подбудила благородството им.“
И си припомнях думите на баща ми:
„Добродетелта — това е съвършенството на човека в битието му на човек, а не липса на недостатъци. Ако искам да построя град, вземам измета на обществото и го облагородявам чрез властта. Предлагам им други опиянения, различни от опиянението на грабежа, лихварството или блудството. И ето че с възлестите си ръце те започват да строят. Гордостта им се превръща в кула, храм и крепостни стени. Жестокостта им става извисеност и строга дисциплина. И те служат на един град, роден от самите тях, за който са се заменили в сърцето си. И за да го спасят, ще умрат на укрепленията му. И у тях ти ще откриеш само най-блестящи добродетели.
Но ти, който се извръщаш с погнуса от могъществото на земята, от суровия хумус, от разлагането и нейните червеи, ти искаш от човека да не съществува и да не издава никаква миризма. Ти осъждаш у тях израза на силата им. И поставяш скопци начело на империята си. И те преследват порока, който е не друго, а неупотребена мощ. Тъкмо мощта и силата преследват те. И на свой ред стават пазачи на музей и бдят над една мъртва империя.“
„Кедърът, казваше баща ми, се храни с калта на земята, но я превръща в гъсти листа и клони, които се хранят със слънце.“
„Кедърът, добавяше понякога баща ми, това е съвършенството на калта. Кал, превърната в добродетел. Ако искаш да спасиш империята си, създай в нея пламенно усърдие. Тя ще обсеби човешките движения. И същите дела, същите движения, същите стремежи, същите усилия ще съградят твоя град, вместо да го разрушат.
А сега ти казвам:
Твоят град ще загине, ако бъде завършен. Защото те живееха не от това, което получаваха, а от това, което даваха. Почнат ли да си оспорват вече натрупаните запаси, те пак ще станат вълци във вълчи бърлоги. Ако ли пък жестокостта ти успее да ги подчини, ще станат добитък в обора. Един град никога не е завършен. Казвам, че делото ми е завършено просто когато ме напусне пламенното ми усърдие. Тогава те умират, понеже вече са били мъртви. Но съвършенството не е цел, която да постигнеш. То е замяна в лоното на Бога. И аз никога не завърших моя град…“
Затова се съмнявах, че е достатъчно да се секат глави. Ако някой очевидно се е покварил, важно е да го отстраним от страх да не развращава другите, както изхвърляме гнилия плод от хранилището или болното животно от обора. Но по-добре да преместим хранилището или обора, защото първо те носят отговорност.
Защо да наказваме оня, когото можем да приобщим? Затова отправих молитва към Бога: „Господи, дай ми къс от твоята мантия, за да приютя под нея всички хора с товарите им от големи копнежи. Уморих се да удушавам — от страх да не съсипят делото ми — тези, които не съумявам да обгърна. Съзнавам, че застрашават другите и спорните благодеяния на моята преходна истина, но познавам също и благородството им — те също са носители на истина.“