Ето защо през тази нощ, от висотата на черната скала, където възлязох, аз наблюдавах черните петна на моя стан в пространството — все така оформен според триъгълната фигура, все така украсен със стражи на трите вишки, все така запасен с пушки и барут, но въпреки това той скоро щеше да бъде издухан, разпилян и разнесен от вятъра като мъртвото дърво — и простих на хората.
Понеже бях проумял. Гъсеницата умира, щом приготви пашкула. Растението умира, когато се превърне в семчица. Всеки, който търпи преображение, опознава тъгата и мъчителното безпокойство. Всичко в него изведнъж става непотребно. Всеки, който търпи преображение, е само гробище и съжаления. И тази тълпа очакваше да се преобрази, след като бе изчерпала старата империя, която никой не успя да обнови. Ние не изцеляваме нито гъсеницата, нито растението, нито детето, което мутира и жадува — за да се почувствува пак щастливо — да се върне в детството и да види как се възвръщат ярките цветове на игрите, които го отегчават, и нежността на майчините прегръдки, и вкуса на млякото, — но вече няма цветове в игрите, нито убежище в майчините прегръдки, нито вкус на мляко, и то тръгва натъжено. След като бяха похабили от употреба старата империя, без да го съзнават, хората жадуваха за нова. Детето, вече възмъжало и отделено от майката, не ще намери покой, докато не познае жената. Единствено тя отново ще му възвърне усещането за цялост. Но кой може да покаже на хората тяхната империя? Кой може, в разпокъсаността на света, единствено чрез качеството на своя гений, да извае един образ, да ги накара да обърнат поглед в неговата посока и да го познаят? И разпознавайки го, да го обикнат? Това не е дело на човек на логиката, а на творец и скулптор. Понеже само оня, който не е длъжен да доказва правотата си, дълбае мрамора и вдъхва на мрамора силата да буди любов.