Защото се нагледах на заблуди в милосърдието. Но ние, които властваме над хората, трябва да умеем да проникваме в сърцата им, за да даряваме с нашето благоволение само оня, който е достоен за уважение. И аз отказвам милосърдие към излаганите на показ рани, които терзаят женските сърца, отказвам го и на умиращите и на мъртвите. И зная защо.
По едно време, когато бях млад, изпитвах жал към просяците и техните язви. Наемах за тях лечители и купувах балсами. Керваните ми докарваха от един остров мехлеми на златна основа, които закърпват кожата върху тялото. Така постъпвах до деня, в който разбрах, че зловонието за тях е рядък лукс, и ги залових скришом да се разчесват и да посипват с птичи тор раните си като стопанина, който тори земята, за да изтръгне от нея най-обилни плодове. С гордост си показваха един другиму гангрените, поласкани от получените дарове, защото оня, който бе спечелил най-много, се издигаше в собствените си очи до ранга на първожрец, изложил за поклонение най-красивия идол. Ако склоняваха да идат при моя лекар, то беше с надеждата, че тяхната язва ще го изуми със зловонието и големината си. И размахваха чуканите си, за да си извоюват място в света. Те приемаха грижите като оказана чест и поднасяха крайниците си за промивките, които ги ласкаеха, но щом оздравееха, изведнъж откриваха, че са изгубили значението си, че са лишени от най-важното, което са имали, след като не подхранват болестта с тялото си, че са станали непотребни, и тутакси се заемаха да възкресят тази язва, която бе живяла от плътта им. И отново нагиздени с нея, горди и самодоволни, пак поемаха с просешка паница в ръка пътя на керваните и в името на нечистоплътния си бог изнудваха пътниците.
По едно време изпитвах жал към мъртвите. Мислех, че оня, когото изоставях в родната му пустиня, гасне в отчайваща самота, но не бях прозрял, че самотата никога не спохожда умиращите. Все още не се бях сблъсквал с тяхното презрение. Но съм виждал как егоистът или скъперникът, същия, който бе надавал викове, че е ограбен, стигнал последния си час, моли да съберат край него всички близки от къщата и после с презрително безразличие поделя имуществото си като дребни детски играчки. Виждал съм тежко ранения страхливец, същия, който би вил, за да призовава на помощ при най-малката опасност, но усетил, че е вече прекършен, отклонява всяка чужда подкрепа, ако тази подкрепа излага на риск неговите другари. Ние приветстваме подобна саможертва. Но и там аз открих само скрита проява на презрението. Познавам оня, който дели водата в манерката си, когато вече сам съхне от слънцето, или къшея хляб, когато умира от глад. И това е преди всичко така, защото той вече не изпитва нужда от нищо и потънал в царствено неведение, предоставя другиму този кокал за глозгане.
Виждал съм жените да оплакват мъртвите воини. Но ние самите сме ги измамили! Ти си виждал как се завръщат оцелелите, прославени и дотегливи, проглушаващи света с подвизите си, донесли като залог за поетия риск смъртта на другите — смърт, която те наричат страшна, защото би могла да постигне и тях. Така и аз в моята младост харесвах този ореол от саблени удари около челото си, получени от други в битките. Връщах се, размахвайки като знаме мъртвите си другари и ужасяващото им отчаяние. Но избраникът на смъртта, зает да бълва кръвта си или да крепи вътрешностите си, открива сам истината: че ужас от смъртта няма. Собственото му тяло се превръща в ненужно сечиво, вече негодно за употреба, и той се отказва от него. Едно разрушено тяло, разкрило се в своето пълно износване. И ако това тяло е жадно, умиращият вижда в него само повод за жажда, от която би предпочел да се освободи. И стават ненужни всички блага, служили за украса, храна и прослава на тази полуотчуждена плът, която е вече само лично притежание, както привързаното за кола магаре.
Тогава започва агонията — люшкане на едно съзнание, първо изпразвано, после преизпълвано от вълните на паметта. Те прииждат и се отдръпват като прилива и отлива, носят и отнасят обратно всички запаси от образи, всички черупки на спомена, всички раковини на всички чути гласове. Надигат се и отново обливат водораслите на сърцето и ето ги, съживени, всички минали нежности. Но равноденствието подготвя своя окончателен отлив, сърцето е празно, вълната и притежанията й се връщат в Бога.
Разбира се, виждал съм и хора, които избягват смъртта, предварително решени да й се противопоставят. Но не се заблуждавайте — никога не съм виждал уплашен този, който умира.
Защо тогава да ги оплаквам? Защо да си губя времето в плач по кончината им? Твърде добре съм опознал съвършенството на мъртвите. Докосвал ли съм се до нещо по-ефирно от смъртта на онази пленница, с която ощастливиха шестнадесетте ми години — когато ми я доведоха, тя вече се готвеше да умре, дишаше учестено и сподавяше кашлицата си в дрехата, в края на своя бяг, като изнемогващата вече газела, но без да го знае, понеже обичаше да се усмихва. А тази усмивка беше полъх над река, следа от блян, лебедова диря и от ден на ден ставаше все по-пречистена, по-скъпоценна и по-трудно съхранима, докато се превърна в проста, съвършено чиста линия, щом лебедът отлетя.
Както и смъртта на моя баща. Моят баща, завършен и превърнал се в камък. Разказват, че косите на убиеца побелели, когато камата му, вместо да изпразни съсъда на това тленно тяло, го преизпълнила с нечовешко величие. Убиецът, спотаен в царските покои, лице в лице не с жертвата си, а с исполинския гранит на един саркофаг, хванат в клопката на безмълвието, което сам е причинил, бил открит призори проснат по очи само поради неподвижността на мъртвия.
Така баща ми, изпратен без време от цареубиеца във вечността, изпускайки дъха си, спря дъха на другите в продължение на три дни. И то до такава степен, че езиците се развързаха и сломените рамене се изправиха едва когато го предадохме на земята. Но в нашите очи той беше тъй внушителен — той, който не управляваше, а тежеше на мястото си и остави диря след себе си, — че докато го спускахме в гроба с проскърцващите въжета, мислехме, че не полагаме труп, а прибираме запас в погреба. Увиснал, той тежеше като първата плоча на храм. И ние не го погребахме, а го запечатахме в земята, най-сетне станал това, което е — тази каменна основа.
Тъкмо той, който никога не свеждаше поглед, ми показа смъртта и ме застави в младостта ми да я гледам право в лицето. Моят баща водеше потеклото си от орлите.
Това се случи през прокълнатата година, онази, която нарекоха „Слънчевият пир“, понеже слънцето тази година разшири пустинята. Лъчите му грееха над пясъците сред костите, изсъхналите бодили, прозрачните кожи на умрелите гущери и онази камилска трева, станала жилава като конска грива. Слънцето, благодарение на което се изграждаха стебълцата на цветята, само бе умъртвило своите създания и се бе възцарило над разпръснатите им трупчета като дете сред играчките, които е изпочупило.
То пресуши даже подпочвените запаси и изпи водата на малкото кладенци. Изсмука дори позлатата на пясъците, които така опустяха, така побеляха, че ние нарекохме тази местност Огледалото. Защото и огледалото е също тъй празно и образите, които го изпълват, са безтегловни и нетрайни. Защото огледалото понякога изгаря очите подобно на соленото езеро.
Ако се заблудят и попаднат в този капан, който никога не връща плячката си, камиларите отначало не го разпознават, тъй като нищо не го отличава, и продължават да влачат като сянка под слънцето призрачното си присъствие. Затънали в този клей от светлина, те мислят, че напредват; вече погълнати от вечността, мислят, че живеят. Продължават да водят напред кервана си там, където никое усилие не надмогва инерцията на пространството. Движейки се към един несъществуващ кладенец, те се радват на хладината на здрача, макар тя отсега нататък да е само ненужна отсрочка. Може би се оплакват — о, наивници! — от бавните нощи, когато нощите ще минат над тях като трепкане на клепачи. И ругаещи се с гърлените си гласове заради някоя дребна несправедливост, те не знаят, че за тях вече е въздадена сетната справедливост.
Мислиш, че тук един керван напредва? Пропусни двадесет века и ела да видиш!
Стопени във времето и превърнати в пясък — видения, изпити от огледалото — така аз самият ги бях открил, когато баща ми ме взе на седлото и ме понесе, за да ми покаже смъртта.
— Там — каза той — имаше кладенец.
На дъното на един от онези отвесни комини, които отразяват — толкова са дълбоки — една-единствена звезда, даже калта се беше втвърдила и отразената звезда беше угаснала. И тъй, отсъствието на една-единствена звезда стига, за да прекатури кервана по пътя му така сигурно, както някоя засада.
Край тесния отвор като край прекъсната пъпна връв хора и животни напразно се бяха прилепили, за да изтръгнат от земните недра вода за кръвта си. Най-хладнокръвните, спуснати с въже до дъното на тази бездна, напразно бяха драскали с нокти втвърдената кора. Подобно живо забодено насекомо, разпиляло в предсмъртно пърхане наоколо си коприната и златния прашец на крилцата си, керванът, прикован към земята от един-единствен пресъхнал кладенец, почваше вече да побелява в неподвижността на строшените впрягове, изтърбушените сандъци, диамантите, изсипани като чакъл, и тежките кюлчета злато, заривани от пясъка.
И както ги разглеждах внимателно, баща ми заговори:
— Виждал си сватбения пир, когато и гости, и влюбени вече са се оттеглили. Зората изтъква безпорядъка, който са оставили. Строшените делви, преобърнатите маси, угасналата жарава — всичко пази отпечатъка на застинала веселба. Но разчитайки тези следи — каза баща ми, — ти не ще узнаеш нищо за любовта.
— И да претегля, и да разгръща книгата на Пророка — продължи той, — и да се спира на рисунъка на буквите или на позлатата на орнаментите, неграмотният пропуска същността, която не е безполезният предмет, а божествената мъдрост. Както същността на свещта не е восъкът, който оставя следи, а светлината.
И тъй като аз треперех пред тези остатъци от пиршеството на Бога, изправен с лице сред широтата на пустинно плато, подобно на плочите за древните жертвоприношения, баща ми добави:
— Същността не се вижда сред пепелта. Не се спирай повече над тези останки. Тук няма нищо, освен завинаги затънали талиги поради липса на водачи.
— Тогава — извиках аз — кой ще ме научи?
Баща ми отвърна:
— Същността на кервана се открива, когато той се разпада. Забрави празния шум на думите и виж: ако пропаст се изпречи на пътя му, той заобикаля пропастта, ако се издига скала, избягва я, ако пясъкът е прекалено ситен, търси другаде твърд пясък, но винаги следва все същата посока. Ако солта на някое солено езеро скърца под тежестта на товарите му, ти го виждаш как се вълнува, изтегля животните, пипнешком търси твърда основа, но скоро възстановява реда, пак в първоначално избраната посока. Ако някой впряг се повали, хората спират, събират строшените сандъци, товарят ги на друг впряг, затягат възела на скърцащото въже, за да ги прикрепят по-добре, после пак поемат същия път. Понякога умира оня, който е служил за водач. Наобикалят го. Заравят го в пясъка. Спорят. После избутват друг на мястото на водача и отново се насочват по същата звезда. Така керванът се движи задължително в една направляваща го посока, той е тежък камък върху невидим наклон.
Веднъж градските съдии осъдиха млада жена, извършила някакво престъпление, да съблече под слънцето нежната обвивка на плътта си и заповядаха просто да я привържат на кол в пустинята.
— Ще ти покажа — каза баща ми — към какво се стремят хората.
И пак ме понесе.
Докато пътувахме, цялата светлина на деня проникна в нея и слънцето изпи прохладната й кръв, слюнката й, потта на под мишниците й. Нощта припадаше с краткото си милосърдие, когато пристигнахме, баща ми и аз, в подножието на забраненото плато, където, изплувала бяла и гола от основата на скалата, по-крехка от стебълце, подхранвано с влага, но отсега нататък откъснато от запасите мудни води, които пазят плътното си мълчание под земята, кършейки ръце като лозница, която вече пука сред пламъците, тя призоваваше Божията милост.
— Послушай я — промълви баща ми, — тя открива същността.
Но аз бях невръстен и малодушен:
— Тя може би страда — отвърнах му — и освен това може би се страхува…
— Тя е надмогнала — рече той — страданието и страха, които са болести на кошарата, присъщи на покорното стадо. Тя открива истината.
И я чух да оплаква себе си. В плен на необятната нощ, тя призоваваше лампата, запалена привечер у дома й, стаята, която би я обгърнала отвред, и вратата, която плътно би се затворила зад нея. Предадена на необятното, невъплътено в някакъв определен образ, тя викаше детето, което човек целува преди да заспи и което олицетворява света. Оставена върху това пустинно плато на произвола на непознатия пътник, тя възпяваше стъпките на съпруга, които отекват вечер на прага, познати и вдъхващи сигурност. Изложена на безкрайността и лишена от възможността да се вкопчи в нещо, тя умоляваше да й върнат дигите, които единствено позволяват съществуванието, къделята вълна, за да я разчепка, тази паница, за да я измие, тъкмо тази, това дете, за да го приспи, и никое друго. Тя призоваваше вечността на дома, устремена нагоре ведно с цялото село с една и съща молитва.
Когато главата на осъдената клюмна към рамото, баща ми пак ме взе на седлото. И ние се понесохме с вятъра.
— Ти ще чуеш — промълви той — ропота им довечера в шатрите и обвиненията им в жестокост. Но аз ще им натикам в гърлото опитите за бунт: аз изковавам човека.
Въпреки това отгатвах добротата на баща ми:
— Искам те да обичат — завършваше той — животворните води на изворите. И равната повърхност на зеления ечемик, простряла се като кръпка върху напуканата гръд на лятото. Искам да прославят повторението на сезоните. Искам да се хранят като плодовете, които доузряват, с мълчание и време. Искам дълго да оплакват своите мъртви и дълго да почитат паметта им, защото наследството се предава бавно от едно поколение на друго и не искам те да изгубят меда си по пътя. Искам да приличат на маслиновото клонче. Онова, което чака. Тогава ще започнат да усещат могъщото разлюляване от Бог, което като повей идва да изпита дървото. Бог ги повежда, после ги връща обратно от зората до нощта, от лятото до зимата, от избуялата нива до прибраното в хамбара зърно, от младостта до старостта, после от старостта до новородените деца.
И също както за дървото, ти нищо не научаваш за човека, ако го разпростреш във времето на неговия живот и го разделиш според различията. Дървото съвсем не е семенце, после стъбло, после гъвкав ствол, после мъртъв дънер. Не бива да го разглеждаш изолирано, за да го изучиш. Дървото всъщност е онова могъщество, което бавно се слива с небето. Както и ти, мой малък сине човешки. Бог склони да се родиш, да пораснеш, преизпълва те последователно с желания, с разкаяния, с радости и страдания, с гневни изблици и прошки, после те приема в лоното си. При все това ти не си нито този ученик, нито този съпруг, нито това дете, нито този старец. Ти си този, който непрестанно се самопостига. И ако съумееш да откриеш себе си като разлюляно маслинено клонче, здраво прикрепено към дървото, ще вкусиш в движенията си вечността. И всичко около теб ще придобие вечност. Вечен ще е пеещият извор, утолявал жаждата на твоите предци, вечна ще е светлината в очите, когато любимата ти се усмихва, вечна ще е прохладата на нощите. Времето вече не ще е пясъчен часовник, в който пясъкът изтича безвъзвратно, а жътвар, грижливо връзващ своя сноп.