На всичко отгоре, яви ми се нещо насъщно, свързано с наследството на човечеството — наследство, което от поколение на поколение хората си предават един на друг; понеже, когато в мълчанието на моята обич бавно вървя през града и гледам девойката, говореща на годеника си с усмивка на боязлива нежност, или жената, която очаква завръщането на воина, или може би другата, заета да мъмри слугинята си, или проповядващия примирение и справедливост, както и тоя, който се врязва в тълпата, възправя се в отмъщението си и поема закрилата на слабия, или пък майстора, изваял изделието от слонова кост и започнал го пак отначало, като стъпка по стъпка се приближава към някакво съвършенство, което носи в душата си. Като се вглеждам внимателно в моя град в часа, когато заспива и издава оня постепенно замиращ звук — напомнящ звука на ударен цимбал, който още отеква и който стихва, — сякаш слънцето го е раздвижило, както раздвижва рояк пчели, после идва вечерта, уморила крилцата им, за да прибере аромата на цветята, и вече няма благоуханни следи да ги водят в руслото на ветровете. Когато виждам как гаснат светлините и всички тези огнища се унасят в сън под пепелта, като всеки е прибрал своето притежание — кой жътвата в хамбара, кой децата си, играещи на прага, кой кучето, магарето си или пък старческото столче; когато моят град най-сетне си отдъхва, уреден като огнище под пепелта, и всички мисли, всички молитви, всички планове, всички пориви, всички опасения, всички душевни вълнения, приети или отхвърлени, всички нерешени проблеми, очакващи своето разрешение, всички омрази, които не ще умъртвят преди утрото, всички амбиции, които не ще открият нищо преди зората, всички съхранени, непотребни като стълби в магазин молитви, свързващи човека с Бога, са получили отсрочка, сякаш са мъртви, но не са угаснали — понеже това колосално, наследено от предците богатство, което не служи за нищо в момента, съвсем не е изгубено, а съхранено и пренесено — и слънцето, щом раздвижи пчелния рой, ще го върне като наследство и всеки ще поднови своето дирене, своята радост, мъка, омраза или пък амбиции, а моето пчелно семейство ще се върне към лилиите и тръните си, тогава аз се питам: какво остава от тези хранилища с образи?…
Струва ми се очевидно, че ако разполагах с едно още неодушевено човечество и поисках да го обуча, да го образовам и да го преизпълня със същите хиляди различни душевни движения, прехвърленият от езика мост изобщо нямаше да е достатъчен.
Тъй като, несъмнено, ние общуваме, но при все това думите в нашите книги не съдържат в себе си наследеното от предците богатство. И ако взема деца, ако насоча и обуча всяко едно в произволно избрана посока, тогава ще изгубя част от наследството. Така е и с моята армия, щом между воините не съществува постоянна приемственост, която превръща една армия в непреривна династия. Те, разбира се, ще получат обучение от ефрейторите. И несъмнено ще изпитат влиянието на капитаните. Но думите, с които разполагат и ефрейтори, и капитани, са само хранилища, безкрайно недостатъчни да предадат от единия на другия едно достояние, което не може да се изрази нито в цифри, нито във формули. И е напълно невъзможно да го пренесеш чрез словото или чрез книгата, тъй като става дума за вътрешни нагласи, за собствени гледни точки, за пориви и съпротиви, за системи за свързване на мислите или на нещата… И поискам ли да ги обясня или да ги изложа, аз ги разчленявам на съставните им части и нищо не остава от тях. Така е и с имението, което буди любов — не ще кажа нищо за него, ако заговоря за кози, овце, жилища и планини, тъй като неговото вътрешно богатство не се предава чрез думите, а чрез връзките на любовта. И от една любов в друга те си предават това наследство. Но ако един-единствен път прекъснете нишката, свързвала поколение с поколение, тогава тази любов загива. Веднъж прекъснете ли общуването между младите и старите войници в армията, вашата армия става просто фасада на празна къща и ще се срути при първия удар; прекъснете ли общуването между мелничаря и сина му, губите най-ценното от мелницата: нейния морал, пламенното усърдие и безбройните неизразими движения на ръцете, хилядите отношения, които трудно намират разумно обяснение, но съществуват — понеже повече интелигентност е скрита в нещата, такива, каквито са, отколкото в думите — все едно да искате от тях да съградят наново света единствено с четенето на книжка, която е само сбор от безплодни образи и безполезни отражения пред натрупания човешки опит. И вие превръщате човека в голо и примитивно животно, забравили, че в развитието си човешкият род повтаря развитието на дървото, като израства и намира продължение от единия в другия, както могъществото на дървото е трайно съхранено чрез неговите възли, изкривен ствол и разклонените гранки. А тук имам работа с едно огромно тяло и гледайки от висотата на моя град, не разбирам какво значи да умираш, понеже тук-там капят листа, тук-там покарват пъпки, като в това време чрез тях якият ствол се обновява. Но при тези отделни болки нищо съществено не е накърнено и виждаш как този храм продължава да се съгражда, този хамбар продължава да се изпразва и пълни, поемата да се разхубавява, патината — да блести по извитото корито на чешмата. Но разлъчиш ли поколенията, все едно искаш да започнеш самия човек отначало, само че от средата на живота му, и — след като си заличил в него всичко научено, почувствувано, проумяно, желано и изстрадано — да подмениш тези превърнати в жива плът знания с мършави книжни формули, когато вече е пресушена всичката мъзга, която е прииждала към стъблото, и у хората не се пренася вече нищо, освен онова, което се поддава на систематизиране. И тъй като словото преиначава, за да обхване, опростява, за да покаже, и умъртвява, за да разбере, те вече престават да черпят хранителни сокове от живота.
Но аз казвам: добре е да се подпомага в града зараждането на династии. И ако моите лечители произхождат от една-единствена малка група, но разполагат с цялото наследство, а не само с няколко думи, то в крайна сметка аз ще разполагам с по-надарени лечители, отколкото ако разпростра избора си над целия народ и наема войнишки и мелничарски синове. И това не значи, че спъвам дарованията, понеже този ствол ще завърже достатъчно твърда семка, за да мога да присадя към него чужди издънки. И моята династия ще поеме и ще преработи новите сокове, които дарованията ще влеят в нея.
Понеже за пореден път получих урок, че логиката умъртвява живота. И че тя не съдържа нищо съществено сама по себе си.
Но съставителите на формули сгрешиха по отношение на човека. И объркаха формулата, която е едноизмерна сянка на кедъра, с кедъра в неговия обем, тегло, цвят, листа и отрупани с птици клони, които не биха могли да се изразят и поберат в безсилния вятър от думи…
Те бъркат формулата, която обозначава, с обозначения предмет.
Също така ми се яви, че е напразно и опасно да запрещаваме противоречията. Това отговарях на моите генерали, които идваха да ми приказват за ред, но объркваха реда, който е могъщество, с подредбата на музеите.
Защото аз казвам, че дървото е ред. Но тук редът е единство, което надделява над разпокъсаността. Защото този клон носи своето птиче гнездо, а другият не го носи. Защото тази гранка е завързала плод, а другата изобщо не е родила. Тази тук се извисява към небето, а онази се е свела към земята. Но моите генерали се поддават на образа, създаван от армейските списания, и казват, че в ред са само предметите, които вече не се различават едни от други. По такъв начин, ако ги оставех на самите себе си, те щяха да усъвършенствуват свещените книги, които показват ред, въплътил божията мъдрост, слагайки в ред буквите, които за първото срещнато дете са очевидно разбъркани. И тъй, всички „А“ заедно, всички „Б“ заедно, всички „В“ заедно… и те щяха да разполагат с една наистина приведена в ред книга. Книга за генерали.
А как ли биха понесли те онова, което не се поддава на формулиране, или още не е завършено, или пък влиза в противоречие с друга истина? Откъде биха могли да узнаят, че в един език, който формулира, но изобщо не схваща, две истини може да са противоположни една на друга? И че аз мога да говоря, без да си противореча, за гората или за имението, въпреки че гората ми настъпва към много имения, без да покрива някое от тях изцяло, а имението ми има много гори, без да обхваща никоя изцяло? И едното съвсем не отрича другото. Но ето че моите генерали, ако честват именията, заповядват да бъдат обезглавени поетите, които биха възпели гората.
Защото едно са противоположностите, а друго — противоречията и аз познавам само една истина — живота, признавам само един ред, който е единството, когато то надделява над материалите. И няма значение дали материалите са разхвърляни. Моят ред е участието на всички през всеки един в едно всеобщо дело и този ред ме принуждава към непрекъснато съзидание. Тъй като ме задължава да сътворя езика, който ще погълне противоречията. И който е живот. Никога не става дума да отхвърлиш, за да създадеш ред. Ако отхвърля живота и наредя хората от моето племе като стълбове покрай пътя, ще съм постигнал съвършен ред. Както и ако ги доведа до състоянието на колония термити. Но с какво биха ме привлекли термитите? Обичам човека, освободен чрез своята религия и съживен чрез боговете, които влагам в него: дом, имение, империя, Божие царство, за да може винаги да се заменя за нещо по-голямо от себе си. И защо да не ги оставя да спорят помежду си, щом зная, че увенчаният с успех жест включва всички, които не постигат целта си, щом зная, че за да се извиси, човек трябва да създава, а не да повтаря. Защото в противен случай той само изяжда готови запаси. Щом зная най-сетне, че всичко, даже формата на кила, трябва да се развива, да живее и да се променя, иначе се превръща в смърт, рутина или музеен експонат. А аз разграничавам непрекъснатото от рутинното. Различавам и устойчивото от мъртвото. Нито стабилността на кедъра, нито стабилността на империята се основават върху тяхната немощ. „Това е добре, казват моите генерали, и затова няма вече да се променя!“ Но аз ненавиждам уседналите и наричам мъртви завършените градове.