Лошо е, когато сърцето надмогва душата.
Когато чувството взема връх над разума.
Така в моята империя ми се откри, че е по-лесно да споиш хората чрез чувството, отколкото чрез разума, който надделява над чувството. Несъмнен знак за това, че разумът трябва да стане чувство, но първоначално всяко чувство е без значение.
Откри ми се, че творецът изобщо не трябва да бъде подвластен на желанията на мнозинството. Понеже самото негово творение трябва да стане желание на мнозинството. Мнозинството трябва да приема и да превръща полученото от разума в чувство. То е само стомах. Храната, която получава, то трябва да преобрази в прелест и светлина.
Моят съсед изкова света, защото го усещаше в сърцето си. И направи от народа си химн. Но ето че сред неговия народ се побояха от самотата и разходката навръх планината, когато тя се разстила под нозете като плаща на пророка, а там горе — от беседата със звездите, от ледените въпроси и тишината, която цари наоколо, и този глас, който говори и говори само в мълчанието. И оня, който се завърне оттам, се връща закърмен от боговете. И слиза обратно, тих и натежал, понесъл неведомия си мед под наметалото. И ще донесат мед единствено тези, които са имали правото да напуснат тълпата. И медът винаги ще изглежда горчив на вкус. И всяко ново и плодоносно слово ще изглежда горчиво, защото, казах го, никой не е познал радостно преображение. И като ви издигам, все едно ви изтръгвам от кожата ви, сякаш от ножница, за да ви облека като змия в нова кожа. И ето, че този напев ще породи начало на химн, както опожаряването на гората тръгва от една искра. Но човекът, който се отвръща от този напев, и сганта, която запрещава на един от своите да се освободи от нея, за да се укрепи навръх планината — те убиват духа. Защото пространството на духа — там, където той може да разтвори крилата си — е мълчанието.