И така от най-високата кула на цитаделата аз открих, че нито страданието, нито смъртта в лоното на Бога, нито траурът по мъртвите са за оплакване. Защото покойният, щом тачиш паметта му, е по-могъщ и с по-трайно присъствие от живия. И разбрах човешката мъка и горест, и пожалих хората.
И реших да ги изцеря.
Милостив съм само към оня, който се пробужда в дълбоката патриархална нощ и усетил се подслонен под звездите на Бога, разбира в един миг, че пътува.
Забранявам въпросите, защото зная, че няма утешителни отговори. Оня, който пита, търси преди всичко бездната.
Осъждам тревогата, която тласка крадците към престъплението, тъй като зная да чета в тях и съм разбрал, че не им нося никакво спасение, ако ги спася от тяхната нищета. Защото те се залъгват, ако мислят, че ламтят за чуждото злато. А то блести като звезда. Тази страст, неведома и за самата себе си, е устремена към една-едничка светлина, която те не ще могат да обсебят никога. Впускат се след всяко нейно отражение, ограбват непотребни богатства, както безумецът, който, за да си присвои луната, би пресушил мътната вода на кладенеца, където тя се оглежда. После захвърлят в мимолетния огън на оргиите мъртвата пепел, която са откраднали. И пак подновяват нощните си бдения, бледи като пред среща, сковани от страх да не плашат, въобразили си, че тук се крие онова, което един ден напълно ще ги удовлетвори.
Такъв човек, ако го освободя, ще остане верен на култа си и моите стражи, стъпквайки клоните, утре пак ще го изненадат в чуждите градини — преизпълнен с биенето на сърцето си и уверен, че усеща как през тази нощ съдбата най-после ще отстъпи пред него.
И разбира се, аз ги обгръщам в своята обич, защото долавям в тях повече плам и усърдие, отколкото у порядъчните в техните дюкяни. Но аз съм строител на градове. Реших да положа тук каменните основи на моята цитадела. Задържах движението на кервана. Той беше само зрънце в руслото на вятъра. Вятърът разнася като благоухание кедровите семена. Аз устоявам на вятъра и посявам семето, за да израснат кедрите в прослава на Бога.
Нужно е любовта да намери своя обект. Спасявам само оня, който обича това, което е, и може да бъде задоволен.
Затова затварям жената в брака и заповядвам да убият с камъни съпругата — прелюбодейка. Макар че разбирам нейната жажда и всевластното присъствие, на което се осланя. Отгатвам го в нея, виждайки я облегната на терасата, вечер, когато чудесата стават възможни, обградена отвред с откритото море на хоризонта и предадена, сякаш в ръцете на самотен палач, на мъчителната нежност.
Усещам я как цялата потрепва, изхвърлена тук подобно на пъстърва върху пясъка, как очаква като набъбнала морска вълна синия плащ на конника. Към цялата нощ е отправен нейният зов. Всеки, който се появи, ще откликне. Но напразно ще преминава тя от плащ на плащ, защото не съществува мъж, способен да я задоволи. Така един бряг, за да се разхлади, зове прииждащите морски вълни и вълните вечно идват една след друга. Една след друга се изтощават. Каква полза да се узакони смяната на съпруга: който предпочита приближаването на любовта, никога няма да обича срещата…
Спасявам само годната да се самоосъществи и да се вгради в хармонията на вътрешния двор, както кедърът се изгражда около семчица и достига в собствените си граници своя разцвет. Спасявам тази, която обича не толкова пролетта, колкото строежа на цветето, въплътило пролетта. Която обича не самата любов, а един мъж, приел образа на любовта.
Затова пречиствам или приобщавам тази съпруга, разтворена в мрака. Разполагам около нея като естествени граници мангала, чайника и позлатения меден поднос така, че малко по малко чрез познатото съчетание тя да открие близко, привично лице, само нему присъща усмивка. И това вече ще бъде за нея бавната поява на Бога. Детето ще изплаче, за да бъде накърмено, не разчепканата вълна ще привлече пръстите й и жарта ще помоли да бъде раздухана. Тогава жената ще се покори и ще бъде готова да служи. Защото аз съм този, който затваря парфюма в урна, за да е траен. Аз съм навикът, който налива плода. Аз съм този, който заставя жената да придобие облик и да съществува, за да поверя след време на Бога от нейно име не този тих стон, разпиляван от вятъра, а пламенно усърдие, нежност, лично страдание…
Дълго съм размишлявал за смисъла на покоя. Той идва само от родените деца, от приключената жътва, от подредения вече дом. Идва от вечността, където се завръщат завършените неща. Покой на пълните хамбари, на запладнилите овце, покой на сдиплените дрехи, покой на всичко съвършено, покой на онова, което, веднъж добре сторено, става дар за Бога.
Защото разбрах, че човекът е като цитаделата. Той срутва стените, за да си осигури свободата, но се превръща в разрушена крепост, открита за звездите. Тогава започва мъчителното безпокойство, че вече не представлява нищо. Нека черпи своята истина от миризмата на изгорялата лоза или от овцата, която трябва да стриже. Истината се дълбае като кладенец. Поглед, който се разсейва, не може да съзре Бога. Много по-близо до познаването на Бога е оня вглъбен мъдрец, знаещ само теглото на вълната, отколкото невярната съпруга, достъпна за обещанията на нощта.
Цитадело, ще те съградя в човешкото сърце.
Защото настъпва време да се отбере семето за посев, но настъпва и времето човек да се порадва на изкласилата нива, щом е направил избора веднъж завинаги. Настъпва време за съзидание, но и време за вече създаденото. Време за огненочервената мълния, която разцепва небесните диги, но и време за водоемите, където ще се съберат отприщените води. Време за завоевания, но и време за укрепналите империи: аз, който служа на Бога, имам чувство за вечност.
Мразя това, което се променя. Удушавам оня, който се надига в нощта и хвърля на вятъра своите пророчества, подобен на дърво, досегнато от небесния посев, което пука, сгромолясва се и подпалва гората. Ужасявам се, когато Бог се раздвижи. Нека Той, неизменният, си се върне във вечността! Защото е време за сътворение, но идва и време, щастливото време на обичая!
Трябва да умиротворяваме, да отглеждаме и да оглаждаме. Аз съм този, който слепя пукнатините на земята и скрива от хората следите от вулкана. Аз съм моравата над пропастта. Аз съм хранилището, където доузряват плодовете. Аз съм салът, получил едно поколение в залог, и го пренасям от единия бряг на другия. Бог на свой ред ще го поеме от ръцете ми, такова, каквото ми го е поверил, може би по-зряло, по-мъдро и изваяло по-изкусно сребърните съдове, но непроменено. Аз затворих народа си в моята обич.
Ето защо покровителствувам оня, който се преражда в седмото поколение и го повежда на свой ред към съвършенството, към наклона на кила или извивката на щита. Покровителствувам този, който наследява безименната поема от своя праотец певеца, изпълнява я на свой ред и я изменя, като добавя към нея собствената си същност, отпечатък, човешки опит. Обичам бременната жена или жената, която кърми, обичам стадото, което се възобновява, обичам повторението на сезоните. Защото аз съм преди всичко този, който обитава. О, цитадело, мой дом, аз ще те спася от попълзновенията на пясъка и ще те обкича със звънки тръби отвсякъде, за да тръбят против варварите!